#Вихрони Попнеделев | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 6 months ago

Text

СВОБОДНАТА ЗОНА на Иван Кирков отново в галерия INTRO

„Докато я има галерия INTRO винаги януари ще е запазена за Иван Кирков“. Каза преди години на Ивановден Валентин Щинков, художник, дизайнер, галерист и колекционер по повод изложба „Иван Кирков. Имагинерният реализъм“.

Тогава на 1 януари 2022 се навършиха 90 години от рождението на Иван Кирков. Валентин Щинков каза още: „Чувствах го като ангажимент да направя тази изложба, независимо от повода 90 години от рождението на Иван Кирков. Датата не е важна. При него не може да има годишнина, не може да има смърт, той беше човек, който не се вместваше в общоприетите норми на хората. Той е нашият жалон, макар че думата не е най-добрата. Той е пътеводната светлина в живота, поне, на мен и на всичко хора около мен, които са ��ук.“

Малко след тази паметна дата - рождения ден на Иван Кирков (1932-2010) на 2 февруари се откри първата изложба от проекта СВОБОДНА ЗОНА на галерията „С благодарност на Иван Кирков“ /подзаглавие на всички експозиции/. Валентин Щинков тогава обяви, че бъдещите изложби на Ивановден ще са СВОБОДНА ЗОНА с различни теми. Идеята е да се припомни значимостта на проф. Иван Кирков, който успява чрез изкуството, творческите си възгледи и преподавателската си дейност в Националната художествена академия да въздейства върху формирането на много имена в българската живопис. Галерия INTRO цели да представи огромното влияние на таланта му върху следващите поколения.

Греди Асса, Божидар Бончев и Валентин Щинков

През 2025 година, изложбата “СВОБОДНА ЗОНА” продължава традицията да почита наследството на проф. Иван Кирков, който със своята творческа свобода и преподавателска дейност в НХА оставя трайна следа в сърцата и съзнанието на много български художници.

Темата на тазгодишната изложба - "Гледна точка", кани публиката да разгледа живописни пейзажи, разкриващи ин��ивидуалните търсения на участващите творци.

Генко Генков (1923-2006)

В изложбата участват Вихрони Попнеделев, Генко Генков (1923-2006), Георги Щърбев, Греди Асса, Долорес Дилова, Иван Хаджийски, Кольо Карамфилов 1963-2014), Любен Зидаров (1923-2023), Милко Божков, Мими Добрева, Петър Дочев (1934-2005) и Свилен Блажев. Техните творби разкриват уникални интерпретации на темата за свободата, всяка от които носи собствена гледна точка и естетическа философия.

Петър Дочев (1934-2005)

В изложбите досега присъстват хора, които са свързани с него; има такива, които са го познавали, но има и такива, които само са чували за него. Може би, наистина, тъкмо това е най-ценното на този проект – авторите, които винаги са толкова любопитно различни – и като възраст и поколение, и като начин на работа, използвани материали и изразни средства, стил, жанр и т.н. Именно в това е идеята на „свободната зона“, както е и наречен този прекрасен проект. Самата тема за свободата е била изключително важна за Иван Кирков, за когото Валентин Щинков каза навремето в цитирания текст: „Той казваше, че свободата не е даденост, а борба – когато си я извоюваш, ти трябва да я отстояваш, да продължаваш напред… Художникът по принцип не умира. Идеята на изложбата е да се продължи едно внимание и уважение към неговото име и към това, което е направил – и като художник, �� като преподавател, като естетика, като модерност, като творчески възгледи.“

Любен Зидаров (1923-2023)

Известният автопортрет на Кирков е и на плаката на проекта СВОБОДНА ЗОНА, независимо от темата – все още той наблюдава „учениците“ си, приятелите си, като се усмихва или пък прави пауза. Той е и там, и тук. И очаква да види още.

Катрин Томова и Филип Зидаров, вляво е творбата на Долорес Дилова

Припомняме написаното от изкуствоведа Филип Зидаров, най-задълбочения изследовател на Иван Кирков, негов приятел и последовател за „въпреки.com” за „СВОБОДНА ЗОНА - с благодарност към Иван Кирков“: „Какво е свободата? И защо ли още търсим очертания на нейната „зона“ три десетилетия след края на родния комунистически режим? Причината е загнездена в битието на предишния половин век, в който свободата беше робство, а невежеството – сила. Иван Кирков беше от онези творци, чиято вътрешна и донякъде външна свобода не се поддаваше на ограничения. Но той имаше още едно, особено ценно качество – защитаваше свободата на своите млади съмишленици и с всички сили ги предизвикваше да открият собствената си свободност като художници, и като личности.“

Иван Кирков (1932-2010)

Възхитителна е последователността на Валентин Щинков да следва идеята /за нея и развитието ѝ в годините може да прочетете при нас тук/ си като художник, галерист, колекционер всяка година в пространството на INTRO в дните около Ивановден да откриваме и откриваме отново и отново изключителния Иван Кирков. За нас остават незабравими думите на Вальо, както го наричат приятелите, които си припомняме всяка година: „Той е мислител. Нашите разговори с него мога да ги пресъздам, защото съм имал щастието или нещастието да не ми е бил пряк учител / завършил е плакат при проф. Иван Газдов в НХА– б.а./. Когато ти се срещаш с един човек постоянно някак се размива във времето това, което си чул и, които сте си говорили, дори може и да не си го оценявал. А когато срещите са били в някакъв ритъм, циклични, имаш време да осъзнаеш какво си чул.

Милко Божков

През последните години от живота му ние много често се виждахме с Иван Кирков, особено последната година и тогава съм получил не съвет, напротив, той не даваше съвети, а начин на мислене за света. Няма как да го пресъздам, да го предам, освен това - светъл ум. Той беше и велик художник, и огромен педагог със страхотно чувство за естетика, за мярка, за оценка. Той можеше да оцени всеки с един поглед и с две думи.“

Иван Хаджийски

По време на разговорите с Вальо Щинков обичайно си припомняме и документалния филм на Атанас Киряков, посветен на Иван Кирков „Да се спасиш в спомена“, 2009, и особено финалния му пасаж, когато художникът казва:. „ …За да можеш трябва да знаеш много, а онези, които могат трябва да знаят още повече… …Колко малко, всъщност, е нужно на човек – свобода в съзнанието най-напред и стремеж да я постигнеш, защото никой не ти я дава тази свобода даром, ако не можеш да я извоюваш, да се бориш за нея и да съществуваш в името на нея…“. Филмът почти изцяло беше сниман в Асеновград, където Иван Кирков се върна да живее в едно малко апартаменче, след като беше пенсиониран 1987 година от Художествената академия. „Животът на човек не е само нагоре и не знае какво предстои“.

Вихрони Попнеделев

Припомня си онези години Валентин Щинков. Отбелязва, че и здравето на художника не е било добро и цитира Иван Кирков оттогава: „Направих огромен кръг, тръгнах и какво ли не ми се случи и пак се върнах тук, и в творчество, и в житейски план. Аз на спирали не вярвам. Просто – завъртях се и пак съм тук…“

Иван Кирков (1932-2010)

Неизменна част от изложбата СВОБОДНА ЗОНА "Гледна точка", С благодарност към Иван Кирков, и тази година са и емблематични произведения на самия художник, които продължават да провокират, вдъхновяват и възхищават…И още нещо за Валентин Щинков като създател на проекта и не само – всяко откриване се превръща в красив празник на среща между художници и приятели.

Изложбата продължава до 31 януари в пространството на галерия INTRO. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

P.S. на редактора Зелма Алмалех: И докато се връщах с метрото след поредния Ивановден получих снимка от скъпа приятелка и прекрасна художничка Мариана Маринова, ученичка на Иван Кирков.

Стефан Джамбазов (1951-2021) и Валентин Щинков

Годината на фотографията няма значение, но със сигурност, е преди отбелязването в галерия INTRO на 90 годишнината на Иван Кирков. Все пак, Стефан Джамбазов (1951-2021) и Валентин Щинков и тогава са си говорили за Свободната зона, която е и личен избор за всеки един от нас, Въпреки!

#Иван Кирков #Валентин Щинков #Филип Зидаров #Зелма Алмалех #INTRO

0 notes

vprki · 7 months ago

Text

Критичен поглед: „Рисунката. Майстори“, Куратор Явора Петрова

Навремето, „по соца“, терминът „куратор“ въобще не беше в употреба на българската арт сцена. По-точно казано, беше широко непознат, а на срещалите го нашепваше за нещо непозволено, но привлекателно, там „оттатък“, оставащо в употреба сред музейните и изложбени практики на западно упадъчното изкуство. Написа за „въпреки.com” изкуствоведът Филип Зидаров.

Тук при нас, обаче, цареше ред и дисциплина и колегите, натоварвани от ръководството на СБХ с високата отговорност за организиране на поредната Обща художествена изложба, получаваха вдъхващата страховит респект титла „комисар“. Може би и съвсем неслучайно, заради скрито навяваните тревожни исторически асоциации, вариращи от всевластните, препасани с трикульорен саш пълномощници на революционния Конвент до кожените болшевишки фуражки на главите на своите безмилостни изпълнители на класовите повели.

По-късно, към края на 80-те, когато и на юг от Дунава задухаха перестроечни ветрове на промяната, в огражденията на „стойностното“ в родната естетика, започнаха да се появяват пробиви. Така, като предизвикателство към статуквото и не без сдържаното неодобрение на същото, започнаха да се случват първите на местна почва изложби, по-правилно изложбени проекти, които можеха да се нарекат кураторски: „Художникът и театърът“, „Авторски отпечатък“, „Градът“, „Земя и небе“. Последвалите години на хипер-активния период на „разкрепостявяне“ и на „промяната“ бързо наложиха разбирането за различната роля на куратора в процесите и облика на всяка държаща връзка със съвременността художествена сцена. На онзи фактор, професионално наблюдаващ и оценяващ отстрани извън творческите процеси и техните автори; на изкуствоведа, на художествения критик или културолога, според чиято идея, концепция, послание, тълкуване, сравнителен или изследователски проект и под чийто избор, визуализация и сценография се материализира изложбата. Същият, която ще я социализира и модерира словесно с целия инструментариум на актуален арт-факт за конкретна художествена сцена и конкретна публика.

Откриване на изложбата “Градът” през 1988 година, пред микрофона е Филип Зидаров, зад не Греди Асса /л/ и Свилен Блажев /д/, до него от ляво на дясно Божидар Бояджиев, Вихрони Попнеделев и Андрей Даниел (1952-2020)- снимка архив на група “Градът”

Тази практика бе охотно възприета от отчаяно нуждаещата се от изход от стагнацията на „неограничените творчески възможности“ на официалния соц-реален метод. Може би дори прекалено охотно, защото през последвалите десетилетия осъществяването на изложби без куратор дори формално вече някак не биваше да се случва. Това обстоятелство, вероятно, се оказва основата на постепенната девалвация на определящата роля, на същността и на тълкуването на отговора на въпроса „Що е то куратор“? И все по-често действащи художници започнаха да се разнообразяват творчески и в амплоато на „куратор на изложбата“, титла, красяща плакатите с все по-едреещ шрифт. Затова пък и все нерядко редица уж кураторски изложби започнаха по-скоро да приличат на недотам интересни групови експозиции със съдържателна недостатъчност, събрани на някакъв колегиален или другарски принцип и обичайно с практичното участие и на твореца-куратор. Оставащият без ясен засега отговор е въпросът „защо?“.

Явора Петрова и Любен Генов при откриване на изложбата "Рисунката. Майстори"

Повод за горните спомени, разсъждения и прозиращо в тях неудовлетворение ми дава неотдавна състоялата се на Шипка 6 изложба „Рисунката. Майстори“ с куратор участващата в нея Явора Петрова. Названието поражда естествения рефлекс за очакване на някакъв лимитиран дериват от традициите на могъщото в миналото и впоследствие повъзродено ОХИ „Рисунка и малка пластика“, макар и с оставащ кисел привкус заради претенцията на самонабедилите се „майстори“. Щеше да е донякъде оправдано, ако поне беше проява на самоирония, но се боя, че не е. Като че ли не стига комичността на местния колекционерски бяс по родните „стари майстори“, повечето от които, реалистично оценени, нито са толкова стари, нито толкова майстори.

От изложбата "Рисунката. Майстори"

Но всяка изложба е винаги с нещо полезна, дори и със своите минуси или с поводите за несъгласие на професионално и дори на аматьорско ниво, след като адресатът е широката публика. Аз от своя позиция ни най-малко ще твърдя, че конкретната експозицията не е добра като качество на изложеното. Напротив, всеки един от участващите автори ми е интересен; към всеки имам положително отношение, творчеството на кажи-речи всеки от тях наблюдавам от немалко години и мнозина от тях искрено харесвам. Неудовлетвореността ми произтича от нейното сбъркано заявление, че е кураторска, девалвиращо понятието и от оставаща неяснота дали ролята на куратора в случая е израз на възглед, на естетическо предизвикателство или на друго неоткриваемо послание. Но без ни най-малко нито да отричам, нито да омаловажавам достойнствата на показаните произведения на представените в изложбата творци, аз не намирам достатъчно основания да приема, че тази експозиция като цяло показва, променя или обяснява някаква идея по отношение на тайнството на рисунката.

(Пред)пространството на изложбата бе инициирано с изписаните авторски слова на участниците, очевидно представящи споделения словесен израз на личното усещане на всеки един за рисунката:

От изложбата "Рисунката. Майстори"

„Тайнството, движещо ръката на художника“ (Валентин Старчев), „Скицата, която Господ е пропуснал да направи“ (Милко Божков), „Образът на художника“ (Десислава Минчева), „Ключ към автобиографията“ (Стефан Лютаков), „Душата на картината“ (Божидар Тонев), „Азбука“ (Ивайло Мирчев), „Размисъл с молив“ (Алла Георгиева), „Преживяване“ (Елена Панайотова), „Спасение“ (Моника Попова), „Раждане“ (Емил Попов), „Проект“ ( Иван Русев), „Посока и път“ (Любомир Каралеев), „Граница“ (Николай Майсторов), „Импулс“ (Иво Бистрички), “Поема“ (Иван Веселинов), „Молитва“ (Явора Петрова), „Електричество и потенциал“ (Светозар Бенчев), „Спасителен остров“ (Христо Харалампиев), „Начин на живот“ (Атанас Атанасов), „Медия, свързваща мисълта на автора с ръката му и повърхността на листа“ (Ясен ��юзелев), „Истина, превъзмогваща факта“ (Станислав Памукчиев, цитиращ Илия Бешков).

Прекрасно, оригинално, до голяма степен вярно, може би, дори и искрено. Но онова, което ме смущава, е разминаването с очакването, че тема на експозицията е рисунката или че основно проследява споменатите творци като „рисувачи“ или пък „майстори“. Изречено по различен начин, не намерих причина, обясняваща малобройността на изложилите истински „чисти“ рисунки автори.

Валентин Старчев

Като изключения мога да посоча творбите на доайена Валентин Старчев, както и онези на още един от най-дълбоките емоционални мислители в областта на съвременната пластика у нас – Стефан Лютаков. И двамата убедително демонстрират своята авторска скулптурна стилистика и концепция, прехвърлени в двуизмерния свят.

Стефан Лютаков

Много удачни и на място са двете табла с по 20 малки „истински“ рисунки на Захари Каменов. Без да са претенциозни, те се добре се вписват в представата.

Безспорно в жанра са и творбите на самата Явора Петрова, чието творчество по начало се изгражда и развива структурно на основата на рисунката.

Явора Петрова

До голяма степен се вписва и работата на Ивайло Мирчев, в контраст с познатия си облик на живописец.

Силно поетично въздействие има творбата на Милко Божков.

Особено привлекателни са и двете работи на Божидар Тонев.

Милко Божков

Но и при четиримата по-горе изредени автори, според моето схващане, става дума за произведения, създадени на основа на рисунката, но отиващи отвъд нея като краен арт продукт. При Божидар Тонев това е колаж; Милко Божков разнообразява с минимален цвят, разливане и промени в пластиката на хартията; при Ивайло Мирчев и при Явора това е вкараната цветност като акварел или смесване на техники.

Божидар Тонев

Тук неусетно се появява друга тема - за „чистотата на жанра“ и за границите, до които рисунката, поне според наименованието на изложбата, осъществява идеята си, стига да има такава, или е повод за нещо друго, в случая не добре артикулирано. А по-нататък нещата стават, наистина, твърде неясни.

Десислава Минчева

Портретите на Десислава Минчева, изпълнени в пастел, както винаги са монументално въздействащи, но по нищо не се различават от завършения авторски почерк и творческия ѝ метод познат от десетки изложби и стотици творби, които едва ли някой би се осмелил да нарече „рисунки“.

Станислав Памукчиев

Станислав Памукчиев също е представен в познатия си облик с голяма нефигуративна работа, изпълнена в неговия познат стил и в аспекта на своите изследвания като език, форма, фактура и лични вариации на авторската си дихромна „цветност“.

Пред творбите на Николай Майсторов

Неразличим от своя експресивен авторски стил, подчинен на общо взето един типаж на присъстващите в композициите образи, в своите произведения е и Николай Майстров, независимо дали са маслени платна или както в случая – гваш върху хартия.

Христо Харалампиев

Подобни естетски пастели, като представените от Христо Харалампиев, държат далечна връзка с неговата плаваща около границите на фигуративността бронзова пластика, но за мен трябва да бъдат отнесени към сферата на живописта.

Чудесният свободно висящ дамски портрет на Светлозар Бенчев прилича на поетично видение, но не и на рисунка.

Светлозар Бенчев

Иво Бистрички показва няколко чисто концептуални творби, в които участва фотография, но рисунка - едва ли.

Развихрените коне на Любомир Каралеев, освен сложността и детайлите, дори са рисувани на платно.

Пред един от портретите на Атанас Атанасов

Прецизното внимание, трудоемкостта и очевидно немалкото време, в което са създавани лицата на Атанас Атанасов също подлагат на съмнение определянето им като рисунки.

Още по-малко такива са сюрреалистичните цветни композиции на Иван Веселинов, изпълнени в гваш.

Двете страшни приказки на Алла Георгиева са многопластови завършени творби и би било абсурд да се наричат рисунки.

Безсловесен остава опитът ми да приема „рисунъчността“ в бродираните вътрешни вселени на Моника Попова, откривана в апликираните там хартиени мини-колажи на рисунки с химикал, маркер или молив.

Моника Попова

Още по-революционно е тълкуването на Емил Попов за рисунката във вида на „духовни проекции“ чрез минималистично тониране върху фото-изображение на негов изпълнен в Индия монументален проект.

Монохромните работи на Елена Панайотова са естетски и имат място във всяка изложба, без да е непременно на рисунката.

Елена Панайотова

В двата полуабстрактни пастела на Иван Русев частично се разпознават структури от скулптурите му, но и те неособено убеждават в близка принадлежност към жанра на изложбата.

А при Ясен Гюзелев просто става дума за започнати или почти завършени илюстрации, които той, доколкото личи от показваните, като че ли прави на прима виста.

Ясен Гюзелев

И все пак, ако всички автори от маститата група майстори – графици, живописци, скулптори, концептуалисти и прочие артисти – наистина изповядват своите цитирани в началото сентенции и са приели темата на изложбата, не разбирам защо участието на повечето я подкрепя доста дистанцирано. Освен, ако кураторската идея се родее с твърдението, че всичко, рисувано на хартия е рисунка или ако, Боже опази, всичко нарисувано е рисунка.

Рисунката като чист жанр, според мен, при спазване на принципа за използване само на един материал върху една единствена основа, може да е само от двата вида:

1. Скицата или подготвителната рисунка, свързана с проектирана или впоследствие завършена творба от всякакъв вид.

2. Свободната, спонтанната рисунка, отражение на емоционалния свят на артиста, продукт не на мисълта, а на самото чувство, нещо като „поезията на творчеството“. Всичко друго са свободни интерпретации със съмнителна доза вярност.

Иван Веселинов

Затова няма да се съглася с тезата, че произведението се превръща в рисунка, щом образите са очертани с контур или ако някъде по повърхността има нещо драснато, нито пък ако работата е започната като рисунка, останала под завършената творба, нито че самият творчески акт е рисунка, нито че „всичко е рисунка“. Още по-малко приемам любимата на някои арт-радикалисти идея, че всичко е изкуство или, че всеки може да бъде художник, примерно, как отегчен от клизми и инжекции ботевградски доктор някоя прекрасна сутрин се събужда преобразен във велик талант с принос към концептуалното изкуство в национален мащаб. Това принизява понятия като призвание, талант, творчество, интелигентност и работа.

Филип Зидаров при откриването на изложбата „РИСУНКАТА. Майстори и поколения“ в галерия INTRO и музей „Борис Христов“, 2023

В заключение ще отправя един малък съвет към художниците-практици: Оставете опитите в областта на кураторството за кураторите или поне за онези, притежаващи квалификацията да изпълняват тази деликатна мисия. Особено ако ще си курирате и собственото участие. Изглежда лесно, но не е, само напомня на стария виц за лесната задача с размахването на диригентската палка. Пожеланието, изречено по друг начин е: нека да не се размиват границите между професионалните и аматьорските зони на художествената сцена. ≈

Текст: Филип Зидаров

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: Изложбата „Рисунката. Майстори“ (18.11.2024 - 02.12.2024 ) бе в зала 1 С на СБХ на „Шипка“ 6.Повече за рисунката от Филип Зидаров може да прочетете при нас тук по повод изложбата „РИСУНКАТА. Майстори и поколения“ в галерия INTRO и музей „Борис Христов“, май 2023.

#Филип Зидаров #рисунка #СБХ #Явора Петрова #Критичен поглед

0 notes

vprki · 1 year ago

Text

Творбите в изложбата на Валентин Щинков улавят тишината на времето

Преди известно време, на откриване на изложбата „Монохромно“ на Валентин Щинков, която съвпадаше и с петия рожден ден (2022) на галерия INTRO също имах възможността да кажа няколко уводни думи и като куратор, и като приятел на галерията. Каза при откриването на изложбата на художника "Съмнения във вечността" изкуствоведката д-р Боряна Вълчанова.

Тя беше любезна да предостави словото си на „въпреки.com”, за което ѝ благодарим.

Вихрони Попнеделев /л/ и Валентин Щинков /д/ на изложбата "Съмнения във вечността"

Тогава, представяйки изложбата, споменах, че експериментаторският дух на Вальо, нестихващото му любопитство, богатата му емоционалност и високият интелект, постоянно го тласкат към нови пътеки в художествените му търсения. И тази вечер, за пореден път, той ни разкрива непознати страни от неговата т��орческа вселена. За пореден път, ние откриваме един различен Валентин Щинков, който продължава да твори, да експериментира и да нахвърля себе си. Освен надарен с талант и неуморим хъс за работа, той създава не какво да е изкуство, а изкуство наситено с многопластовост и философки подтекст.

От изложбата "Съмнения във вечността"

Всяка изява на Вальо /както го наричат приятелите/ не е просто представяне на пореден етап от творческото му развитие, а е организирано около конкретна идея, замисъл, размишление, било то за фОрмата и формАта или за ��ехниката и технологията. Това, на което може би Вальо остава верен е липсата на образност в картините му, въпреки че абстрактните форми и цветовите съчетания, които изграждат композиционното поле са реминисценции на авторовото преживяване на физическия ни свят. Всяка една от творбите в залата, сякаш, е уловила тишината на времето, носеща своя емоционален живот, сетивност и енергия, а всеки един щрих, мазка и цвят са преживени и осмислени. Фигуративната образност е разрушена и е намерила индивидуален и независим пластичен изказ.

От изложбата "Съмнения във вечността"

Зад тази лекота, с която всъщност Вальо работи се крият много размисъл, тематични търсения, извървян път. Неслучайно и настоящата изложба е озаглавена „Съмнения във вечността“. В представените тези вечер произведения е събрана емоция, критична мисъл и екзистенциални въпроси. И чувството на съмнение – така характерно за мислещия и критичен човек, какъвто е Вальо. За това и общуването с него винаги е удоволствие. Той е ерудиран, естет, който не може да подмине и да не признае красивото, но към невежеството използва едно от най-силните си оръжия – иронията, а чувството му за хумор е пословично. Валентин Щинков е автор с творческа активност не само в една област. Професионалните му интереси се простират от дизайна, във всичките му форми, през графиката и живописта и достигат до пространството на галерия INTRO, което той, заедно със своя син Боян, менажира успешно вече над 6 години, превръщайки го в едно от местата, в което могат да се проследят процесите в съвременното българско изкуство.

Валентин Щинков и Боряна Вълчанова

И накрая бих искала да пожелая на Вальо неговият вечно търсещ артистичен дух и дълбока чувствителност да продължават да ни изненадват с нови произведения и нови срещи!

Д-р Боряна Вълчанова, куратор на изложбата

Връщаме се към изложбата Валентин Щинков „Монохромно“ в галерия INTRO, която споменава в началото на текста Боряна Вълчанова, се откри на 4 октомври 2022 година. Тогава тя каза: „За мен винаги е удоволствие да се завръщам в галерия INTRO и като куратор, и като наблюдател на художествените процеси, и просто като посетил, който винаги ще срещне колеги, приятели, съмишленици. Една от причините днес да бъдем тук, заедно е, че на 30 септември галерията отбеляза петата си годишнина.“ /За тази изложба може да прочетете тук./.

От изложбата "Съмнения във вечността"

Припомняме, че откриването на галерията бе с изложба учителя на художника от НХА проф. Иван Газдов. Това съвпадна и не случайно с реализацията на проекта на фондация „Въпреки“ „Европа на една софийска улица“ по Програма „Европа“ на Столична община 2017. В тези изминали години за нас е радост да си партнираме с Валентин Щинков не само заради таланта му на артист, а и заради широтата на мисленето му, на познанията му.

Първата годишнина на галерията (2018) Вальо отбеляза също със своя самостоятелна изложба „SIZE 75 X 56”. /За нея може да прочетете тук./.

От изложбата "Съмнения във вечността"

За тези вече повече от шест години Вальо представи много интересни и провокативни художници, изложби, включи дългосрочни проекти в програмата на галерията като СВОБОДНА ЗОНА - „С благодарност на Иван Кирков“ и други. Пространството на INTRO се превърна в притегателен център за всички, които искат да проследят и да бъдат част от съвременните художествени процеси. От откриването си до днес, тук се състояха редица изложби на знакови български и чуждестранни артисти, различни кураторски проекти, както и събития от културен характер, които привлякоха разнообразна публика. И това се дължи най-вече на нейния основател и собственик, художника Валентин Щинков, който притежава безкомпромисна критичност, както и завиден усет за новото на художествения хоризонт. Нещо повече - той успя да утвърди галерията като едно от тези изложбени пространства, които пулсират в ритъма на културния живот в столицата ни.

Валентин Щинков

Преди време в един от първите ни с него разговори за „въпреки.com” /може да го прочетете тук/ Валентин Щинков беше казал по повод работата си в своето „Идея Дизайн Студио“: „Естеството на тази работа, която върша е известно затваряне и анонимност. Хората не знаят с какво се занимаваш. Влизаш в магазини, но никъде не пише кой е правил дизайна на стоките. Защото тази работа всъщност има едно жури, което е пазарът, хората. И никой не казва този това го е направил тук за толкова пари, а казват – работата на дизайнера в Швейцария трябва да се сравнява с работа на дизайнера в България. Стоките са на щанда и където хората посягат - това е някакво съревнование все пак. Няма медия, която ��а отразява проблеми или постижения в тази област”, каза тогава Валентин Щинков. Но тази анонимност не му тежи и не ѝ обръща внимание, както сподели. Но, може би, все пак, излизането от нея и за него е и предизвикателството на галерия INTRO, и изложбите му, и създаването на художествена общност около нея. Самият той е завършил в първия курс в Художествената академия на проф. Иван Газдов. И не случайно първата изложба в неговата галерия беше точно с творби на Иван Газдов. Преминал е през различни търсения докато стигне до плаката и дизайна. Учил е в Художествената гимназия в София, после в Академията, където негов ментор до голяма степен е бил проф. Иван Кирков, когото познава и се учи от него още от детските си години. Изключителният художник го е поощрявал да се занимава с плакат и дизайн, както ни е разказвал. /Може да прочетете тук./.

От изложбата "Съмнения във вечността"

Този текст, посветен най-новата изложба "Съмнения във вечността" Валентин Шинков ще завършим отново с думи за творчеството му на Боряна Вълчанова. „Изкуството му говори за тънка чувствителност, за традиции, но и за прехвърляне на граници и удоволствие от летенето. Докъде ще стигне? Зависи от смелостта! А творческото амплоа на човека и художника Валентин Щинков никога не е страдало от липса на полет на въображението и таланта. И както знаем, съдбата помага на смелите.“

Изложбата му в галерия INTRO продължава до 8 април. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

#Валентин Щинков #Боряна Вълчанова #Критичен поглед

0 notes

vprki · 1 year ago

Text

СВОБОДНА ЗОНА - „С благодарност на Иван Кирков“ с лични разкази за Голото тяло

„Докато я има галерия INTRO винаги януари ще е запазена за Иван Кирков“. Каза преди две години на Ивановден Валентин Щинков, художник, дизайнер, галерист и колекционер по повод изложбата „Иван Кирков. Имагинерният реализъм“.

Малко след тази паметна дата на 2 февруари се откри първата изложба от проекта СВОБОДНА ЗОНА на галерията „С благодарност на Иван Кирков“ /подзаглавие на всички експозиции/. Валентин Щинков тогава обяви, че бъдещите изложби на Ивановден ще са СВОБОДНА ЗОНА с различни теми. Идеята е да се припомни значимостта на проф. Иван Кирков, който успява чрез изкуството, творческите си възгледи и преподавателската си дейност в Националната художествена академия да въздейства върху формирането на много имена в българската живопис. Галерия INTRO цели да представи огромното влияние на таланта му върху следващите поколения.

През 2023 г. обединяващата тема бе „Джаз“ – основен мотив в творчеството на проф. Иван Кирков. Акцент в експозицията бе картината на Иван Кирков – „Ела Фицджералд“. „Разбрахме се догодина да бъде „Голо тяло“. Такава ми идеята. След това ще бъде „Пейзажът и морето“. Каза Валентин Щинков и изпълнява обещанието си последователно, с въображение, познание и любов.

За сегашната изложба „СВОБОДНА ЗОНА – Голо тяло“ във „въпреки.com” написа изкуствоведката Андреа-Филипа Зидарова.

Иван Кирков "Отивам си"

За трета поред��а година в галерия INTRO се отбелязва Ивановден с изложба в памет на художника Иван Кирков – автор, притежаващ неоспорима значимост за формирането на много имена в българското изобразително изкуство. Този път темата е голо тяло, а участие взимат 12 автори – Бояна Попова, Веселин Начев, Вихрони Попнеделев, Ива Яранова, Иван Хаджийски, Иван Тотев, Илиана Манукова, Красимир Добрев, Румен Читов, Стефан Петрунов, Цанко Цанков и, разбира се, самият Иван Кирков, докоснал, въздействал и повлиял на редица художници от различни поколения, чиято впечатляваща работа от 1975 година „Отивам си“ (част от колекцията на галерия „УниАрт“ към Нов Български Университет) безспорно е акцент в изложбата. Другата му творба (чувствена прегръдка между мъж и жена) виждаме още преди да влезем в изложбената зала – на витрината тя играе ролята на малкия талисман в експозицията.

Иван Кирков

Първото издание на проекта СВОБОДНА ЗОНА се реализира през 2022 г. по повод 90-годишнината от рождението на художника. В изложбите досега присъстват хора, които са свързани с него; има такива, които са го познавали, но има и такива, които само са чували за него. Може би, наистина, тъкмо това е най-ценното на този проект – авторите, които винаги са толкова любопитно различни – и като възраст и поколение, и като начин на работа, използвани материали и изразни средства, стил, жанр и т.н. Именно в това е идеята на „свободната зона“, както е и наречен този проект. Самата тема за свободата е била изключително важна за Иван Кирков, за когото Валентин Щинков каза навремето в цитирания текст: „Той казваше, че свободата не е даденост, а борба – когато си я извоюваш, ти трябва да я отстояваш, да продължаваш напред... Художникът по принцип не умира. Идеята на изложбата е да се продължи едно внимание и уважение към неговото име и към това, което е направил – и като художник, и като преподавател, като естетика, като модерност, като творчески възгледи.“

От изложбата - вляво картини на Вихрони Попнеделев , до тях на Иван Хаджийски, скулптура на Иван Тотев, долу творби на Стефан Петрунов

Вече споменатата творба на Иван Кирков, „Отивам си“, бързо приковава погледа в залата – тя едновременно притежава геометрична стилистика, но е и някак мека, изпълнена с извивки, един урок по синьо, един урок по живопис.

Всяка година темата на пр��екта СВОБОДНА ЗОНА е различна – миналата година тя беше „Джаз“; тогава участваха повече автори (като някои от тях участват и в сегашната) – Божидар Бончев, Вихрони Попнеделев, Валентин Щинков, Георги Цачев, Греди Асса, Димитър Трайчев, Илиана Манукова, Иван Тотев, Камен Танев, Катрин Томова, Кольо Карамфилов, Моника Найденова, Момчил Митев, Мария Зафиркова, Николай Бузов, Ралица Стоицева, Румен Читов, Светла Радулова, Стели Грънчаров, Татяна Харизанова и Тони Ганчев. Единственият от художниците, който участва и в трите издания на „Свободна зона“, е Вихрони Попнеделев, който се включва с внушителните си и безкрайно цветни женски голи тела, заради които е така добре разпознаваем, характерен и обичан. (През април миналата година, отново в INTRO, Вихрони откри изложбата си „Ескизи“ - 31 творби – голи женски тела – повечето, от които малък формат рисунки с туш или с молив и по-голям формат работи в смесена техника – масло и пастел, за която във „въпреки.com” може да прочетете тук.)

Картините на Цанко Цанков

И макар миналогодишната тема на проекта на галерията „Джаз“, да беше несъмнено далеч по-свободна, то и сегашната, всъщност, със сигурност не е толкова ограничаваща, колкото човек би предположил – в експозицията имаме разнообразие от изразни средства, стилове, жанрове – поглед към Класиката при Цанко Цанков, интересна и необичайна стилизация в живописта на Илиана Манукова и Бояна Попова, използване на колаж при Стефан Петрунов, пластика при Иван Тотев, богато напластяване и един неочакван червен акцент при Веселин Начев, игра със светлината при Иван Хаджийски, фантастични елементи, като че ли взети от някой сън при Ива Яранова и Красимир Добрев (чиято работа е и с най-любопитно заглавие – „Зимен сън на старите хипстъри по време на лятно слънцестоене“), богат колорит при Румен Читов и Вихрони Попнеделев.

Веселин Начев

„За мен Иван Кирков е най-силният портретист – той не правеше фотографски портрети, не рисуваше, гледайки модела, а само по памет. Това е много характерно за него – имаше изключителна зрителна памет“, спомня си за големия художник Валентин Щинков. Известният автопортрет на Кирков е и на плаката на проекта СВОБОДНА ЗОНА, независимо от темата – все още той наблюдава „учениците“ си, като се усмихва или пък прави пауза. Той е и там, и тук. И очаква да види още.

Кирил Добрев „Зимен сън на старите хипстъри по време на лятно слънцестоене“

Андреа-Филипа Зидарова

Изложбата „СВОБОДНА ЗОНА – Голо тяло“ продължава до 27 януари в галерия INTRO.

В галерията се представя красиво и с въображение огромното влияние на таланта и възгледа на Иван Кирков за изкуството и света върху следващите поколения художници зрители. Отново празнувахме Ивановден сред великолепни творби, художници, приятели, благодарение на Валентин Щинков. А догодина очакваме, както той ни обещава „Свободна зона –Пейзажът и морето“ .

Божидар Бончев /л/ и Валентин Щинков /д/ пред картината на Ива Яранова

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

#Иван Кирков #Валентин Щинков #Андреа-Филипа Зидарова #Критичен поглед

0 notes

vprki · 2 years ago

Text

Критичен поглед: За Вихрони Попнеделев стилът е като дишането

„Ескизи“ е озаглавена изложбата на проф. Вихрони Попнеделев в галерия „Интро“. Неуморният и експресивен живописец показва 31 творби – голи женски тела – повечето от които малък формат рисунки с туш или с молив; можем да видим и по-голям формат работи в смесена техника – масло и пастел. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Андреа-Филипа Зидарова.

Безспорен акцент в изложбата е единственият автопортрет (също с туш), изпълнен с така характерната за него (само)ирония.

Темата, несъмнено, е любима за художника, характерен с впечатляващите си женски портрети – без значение дали са черно-бели рисунки или живопис, образи на модели или пък измислени. Макар в много случаи рисунката да е предварителна стъпка, да е първоначалната идея, преди тя да бъде усъвършенствана, да е в основата на нещо по-голямо, при Вихрони Попнеделев „минималистичните“ голи тела, рисувани с туш, сякаш на един дъх, с едно движение, изглеждат като абсолютно завършени, самостоятелни произведения.

Авторът сам признава, че според него напоследък вече все по-рядко можем да видим художници, занимаващи се сериозно с рисунка. Тези свои творби Попнеделев създава с китайска четка, за която казва, че трябва да се държи възможно най-внимателно, прецизно и близко, а не в края на дръжката. За него линията е философия, не самоцел. Любовта му към културата и хората на Китай е многогодишна и взаимна – Вихрони споделя, че експресивността му и, въобще, начинът му на работа се струват много близки на китайските студенти, на които има радостта да преподава по време на няколко свои пътувания до страната. Впечатленията си от там художникът показва в своя изложба в галерия „Контраст“ през 2020 г., около месец преди светът да се „затвори“ заради Ковид-19. По този повод тогава той казва: „Аз обичам да рисувам където и да е, не се притеснявам от смяната на обстановката или от това, че ме гледат 20, 50 или 100 човека – напълно се потапям в работата си. Но трябваше малко да притъпя агресивността си – големите четки, дивата, силна музика наоколо... Там природата те кара да бъдеш някак по-потопен в нея.“

Но да се върнем на настоящата изложба в „Интро“ и на темата за рисунката и за магията около нея – това, че тя може да стои самостоятелно и завършено, но може да представлява и само подготовка, загрявка. Вихрони споделя, че съветва студентите си да правят по много (20-30, по негови думи) предварителни рисунки преди да започнат маслена картина – портрет, голо тяло – докато моделът „загрее“ и се отпусне. „Това си е тактика“, казва той. Художникът споменава и забележителния художник Иван Кирков, за когото се знае, че също е имал навика винаги да прави предварителни рисунки, дори когато е работел абстрактна живопис (което всъщност въобще не е толкова странно). Навярно разликата тогава е, че при тях фокусът е по-скоро върху цвета, а не върху образите, както е във фигуративната живопис.

Галеристът Валентин Щинков

Експозицията в „Интро“ е и по някакъв начин много контрастна, полюсна. В нея можем да забележим противопоставяне между цветното и черно-бялото, между малкия и големия формат, между изчистената линия и мазката, между елегантното, приглушеното, минималистичното и подробното, детайлното, цветното, избухващото, експресивното. При Вихрони Попнеделев винаги има изключително богатство на изразни средства. Той винаги действа толкова зареждащо – и на публиката (познати и непознати), и на колегите си. В тази връзка авторът казва: „Аз не работя, защото такъв ми е стилът, няма нарочно да се опитвам да го поддържам цял живот... Винаги съм казвал, че стилът е като дишането. Това, което усещам – това искам да направя и го правя. Защото съм свободен човек. И свободен художник.“

Вержиния Маркарова и Вихрони Попнеделев

Споделя, че е най-щастлив, когато негови колеги му признават, че след като видят негова изложба изпитват желанието веднага да отидат да рисуват. Както и че харесва натюрморта, но голите тела го влекат много ��овече. Макар да е така категоричен и агресивен с цвета, за сметка на това при еротиката има съвсем различен подход. Неговите голи тела са ефирни, някак срамежливи, винаги разкриващи фината и деликатна същност на женската красота. Рисунката на голо тяло малко или много е нещо интимно, лично, нещо, което често въобще не вижда светлината на деня и остава прибрано и забравено в ателието, а в настоящата изложба авторът сам решава да повдигне завесата и да разкрие тази част от света на художника, като даже я превръща във фокус, в акцент, в основна тема.

Рисунката е един вид възможността да влезем в кухнята на твореца, да видим първоначалния му инстинкт; чрез нея, разбира се, може да се види и колко добър е един художник. В живописта на Вихрони пък се усеща желанието за живот, виталност, настроение, страст. Настоящата експозиция в „Интро“ обаче доказва, че същото може да бъде постигнато и с много по-малко изразни средства – чрез рисунката, която тук стои паралелно, наравно с цветните работи.

Изложбата „Ескизи“, която продължава до 14 април представлява още един връх в творчеството на Вихрони Попнеделев.

Текст: Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: В годините сме писали по различни поводи за Вихрони Попнеделев. Но сега само припомняме, че той е част от групата художници, свързани с приятелство и близки професионални връзки с художник от ранга на проф. Иван Кирков. Галеристът на Интро Валентин Щинков в началото на годината каза за нас: „Миналата година на същия ден, Ивановден, обещах да направим тази изложба и да я правим винаги всяка година в памет на Иван Кирков.“ „Свободна зона - Джаз“ бе продължение на експозицията, представена в галерия „Интро“ през януари 2022 г., по повод 90 години от рождението на художника.

Валентин Щинков

И продължи: „Разбрахме се догодина да бъде „Голо тяло“. Такава ми идеята. След това ще бъде „Пейзажът и морето“ и т.н. Аз тогава казах, че докато я има тази галерия, винаги януари месец ще бъде запазена за Иван Кирков. Трябва да знаем, че не започваме от нулата. Той е нашият жалон, макар че думата не е най-добрата. Той е пътеводната светлина в живота, поне, на мен и на всичко хора около мен, които са тук.“

#Вихрони Попнеделев #Андреа- Филипа Зидарова #Критичен поглед

0 notes

vprki · 2 years ago

Text

Докато я има галерия „Интро“, винаги януари ще е запазена за Иван Кирков

„Миналата година на същия ден, Ивановден, обещах да направим тази изложба и да я правим винаги всяка година в памет на Иван Кирков.“ Каза за „въпреки.com” Валентин Щинков /на снимката/, художник, дизайнер, колекционер и галерист по повод изложбата „Свободна зона - Джаз“, продължение на експозицията, представена в галерия „Интро“ през януари 2022 г., по повод 90 години от рождението на художника.

„Свободна зона - Джаз“ е продължение на експозицията, представена в галерия „Интро“ през януари 2022 г., по повод 90 години от рождението на художника Иван Кирков. Идеята е да се припомни значимостта на проф. Иван Кирков, който успява чрез изкуството, творческите си възгледи и преподавателската си дейност в Националната художествена академия да въздейства върху формирането на много имена в българската живопис. Галерия „Интро“ цели да представи огромното влияние на таланта му върху следващите поколения, като за втори път организира изложбата „Свободна зона“. През 2023 г. обединяващата тема е „Джаз“ – основен мотив в творчеството на проф. Иван Кирков. Акцент в експозицията е картината на Иван Кирков – „Ела Фицджералд“.

Вихрони Попнеделев пред "Ела Фицджералд" на Иван Кирков

В изложбата със свои творби участват: Божидар Бончев, Вихрони Попнеделев, Георги Цачев, Греди Асса, Камен Танев, Катрин Томова, Моника Найденова, Ралица Стоицева, Румен Читов, Светла Радулова, Стели Грънчаров.

Валентин Щинков определя за доайен на цялата група художници, които участват в експозициите, посветени на Иван Кирков, изкуствоведа Филип Зидаров, приятел и изследовател на изключителния творец. Филип нямаше възможност да присъства, за което искрено съжаляваше. Не само според галериста, той най-добре говори за Иван. Припомняме написано от него миналата година по повод груповата изложба „Свободна зона - с благодарност към Иван Кирков“: „Какво е свободата? И защо ли още търсим очертания на нейната „зона“ три десетилетия след края на родния комунистически режим? Причината е загнездена в битието на предишния половин век, в който свободата беше робство, а невежеството – сила. Иван Кирков беше от онези творци, чиято вътрешна и донякъде външна свобода не се поддаваше на ограничения. Но той имаше още едно, особено ценно качество – защитаваше свободата на своите млади съмишленици и с всички сили ги предизвикваше да открият собствената си свободност като художници, и като личности.

Вляво произведения на Ралица Стоицева, вдясно картина на Вихрони Попнеделев

Тъкмо това беше създаваната от него „свободна зона“. Затова и заглавието на настоящата изложба в галерия „Интро“ отговаря точно на духа на значимите моменти от артистичното формиране на участниците в нея. Никой от тях не е студент или пряк ученик на професора, но всеки един, в един или друг момент е изпитал влиянието от познанството, удовлетворението от непосредствения контакт или признание заради поощрението. И всеки се е усещал променен и обогатен от тази връзка. Тази изложба е скромен образ на почитта към Иван Кирков от страна на част на „свободните“. Експозиция, в която той, без свое участие, присъства.“ /целия текст може да прочетете във „въпреки.com” тук . /

Непринудено на откриването на експозиция Валентин Щинков реши, че доайен за момента е великолепният художник проф. Вихрони Попнеделев, който сподели в прекрасната компания художници, почитатели и приятели на Иван Кирков: “Винаги искам да кажа за Иван Кирков, че като че ли неговите студенти са го обсебили и той едва ли не без тях, не е бил художник.

На изложбата

Ние тук, които сме повечето беловласи, много добре си спомняме, че Иван без да е преподавател в Академията, без да е познат на тези студенти, те бяха деца още, беше най-модерният художник, най-силният художник, най-независимият художник, на който всички му се радвахме, завиждахме, учехме се от него как да бъдем такива. Факт е, че той беше изградил около себе си кръг приятели, с които поддържаха контакт. Не съм бил в тази негова среда и съм завиждал. И държа да ви разкажа една история. В предаването „Всяка неделя“ на Кеворкян в края му имаше среща с човек на изкуството и в едно от изданията му той обяви, че ще бъде Иван Кирков. И аз се залепих на телевизора и чакам с четири очи да свърши другото и да се появи Иван. Говори, разбира се, много хубави интересни неща и накрая какво става. Кеворкян го пита кой от младите художници харесва, препоръчва. И както седях, направо ме разстреляха от телевизора. Кирков каза: „Харесва ми един Вихро��и Попнеделев! Кой е той, нека да ми се обади да се запознаем.“ Аз се парализирах, буквално, защото това беше един изключителен художник с много голям авторитет, модерен. Дори се замислих как да се облека. Разбира се, отпаднаха тези съмнения, запознах се с Иван Кирков. Той ме прие в дома си. Толкова сърдечен човек, без никакво величие, едва ли не да очаква всички, за да им стане гуру и да започне да ги препоръчва в галерии.

Катрин Томова "Свободна зона"

С него си говорихме съвсем отворено. Постоянно ми пускаше джаз, той непрекъснато слушаше джаз в неговата къщичка, показваше ми къде работи в едно ъгълче. Шашнах се, направо се шашнах. Това ми е направило най-силно впечатление как може да си някакъв никакъв, а той се държи с теб като с голям качествен художник. Много ме впечатли и мисля, че всички големи трябва да са така, иначе е много кофти. Иван беше точно това – душа човек и не случайно всички го обичаха. Той не обичаше всички, той не искаше с всички да е приятел, не е от този тип всеяден човек. Подбираше приятелите си, подбираше си компанията и така…Бог да го прости! За съжаление, си отиде и той и толкова много приятели си заминаха. Толкова ми е мъчно…“

Моника Найденова и Валентин Щинков

Това откриване се превърна и в диалог, в разговор с много обич и преклонение към личността на творец от ранга на Иван Кирков. „Каквото и да направи, каквото и да нарисува той го одухотворява и то излъчва. Нито веднъж не е сбъркал в оценката си. Много добре поставяше с една дума характеристиката на човека, максимум две. Умееше да бъде конкретен.“ Продължи Валентин Щинков, сякаш, думите на Вихрони. Той от своя страна пое в посоката на галериста: “Не беше всеяден, не беше добричък. Слушах го на един конферанс, когато един се яви с все едни и същи боклуци, Иван Кирков на третата работа каза: „Я да ги махаш от тука, тия боклуци ни показваш непрекъснато!““

На конферансите на курса на проф. Иван Кирков отивали по 60-70 човека. Там, едва ли не се сбирала цялата Академия да слуша какво се говори, припомнят си художниците, свидетели на тези моменти. „Беше носител на страшен дух. Първата изложба, на която съм бил, негова, бе на последния етаж на „Шипка“ 6. Вътре имаше музика, разбира се, джаз. Влизам и виждам в най-далечния ъгъл и една картина, поставена уж малко накриво, не както трябва. И си викам тук идват хора и никой да не я окача правилно. Обикалям, обикалям и си викам да видя отблизо тази картина. Отивам и чета „Чуждо тяло“. При него и името и поставянето вече беше нещо специално!“ Връща се във времето Валентин Щинков и добавя: „Филип има една приказка, която е най-вярната, която съм чувал за него. „Това беше най-необходимият художник! Той учеше на свобода много преди 1990, още от 1965.“ Ние сме художници и можем всичко, това бяха думи на Иван Кирков.

Стъкло на Моника Найденова и картина на Греди Асса

Някои от изложените творби са специално правени за изложбата в „Интро“, при други, има някаква селекция от страна на галериста, но, все пак, художниците са имали свободата да избират – „Свободна зона“! „Малко е шарено – вътре има стъкло, има скулптура, живопис, напомня на една ОХИ от ония години и различни автори. Ето Божидар Бончев с керамика, но тя е живописна, стъклото на Моника Найденова, скулптурите на Камен Танев…Пространството не е голямо, но въпросът е да има живот. За тези години тук успяхме да направим нещо в галерията. Винаги съм си мислел, че Иван, ако беше жив, щяхме да имаме голяма помощ не толкова като автор, който да присъства тук, а като съвети и критерий за хубавото. Не съм чувал негова оценка, която в годините да се е оказала грешна.“

Кольо Кирков, Катрин Томова и Ралица Стоицева

Разказва Валентин Шинков. Особено е щастлив, че благодарение на племенника на Иван Кирков Кольо Кирков, който винаги се отзовава на поканата, е експонирана и великолепната "Ела Фицджеералд“ на големия художник, която е в центъра галерийното пространство. Била е изложена преди доста време при Камелия Минчева, Светла ѝ памет,в галерия „Арт 36“ и оттогава никой не я е виждал на живо.

В личен разговор с Валентин Щинков, малко преди откриването на изложбата, познавайки от самото ѝ създаване галерията и първата ѝ експозиция с творби на проф. Иван Газдов на 30 септември 2017 година, му казвам: “Иван Кирков ти дава куража да правиш това…“. “Точно така. Ти знаеш, че толкова години се занимавам с графика, с приложна графика, с графичен дизайн. Той беше първият човек, на когото казах, че много ми се рисува и той каза: „Хайде, почвай, какво чакаш!“ И почнах. Сега, може би, и покрай галерията направих няколко изложби, ти си ги виждала и сте писали за тях. Това е плод на галерията.“

Вляво картина на Иван Кирков, вдясно керамична живопис на Божидар Бончев

За него Иван Кирков е много специален, важен и скъп човек. Миналата година по повод първата изложба „Свободна зона“ Валентин Щинков сподели за „въпреки,com”: „Той е мислител. Нашите разговори с него мога да ги пресъздам, защото съм имал щастието или нещастието да не ми е бил пряк учител / завършил е плакат при проф. Иван Газдов в НХА– б.а./. Когато ти се срещаш с един човек постоянно някак се размива във времето това, което си чул и, които сте си говорили, дори може и да не си го оценявал. А когато срещите са били в някакъв ритъм, циклични, имаш време да осъзнаеш какво си чул. През последните години от живота му ние много често се виждахме с Иван Кирков, особено последната година и тогава съм получил не съвет, напротив, той не даваше съвети, а начин на мислене за света. Няма как да го пресъздам, да го предам, освен това - светъл ум. Той беше и велик художник, и огромен педагог със страхотно чувство за естетика, за мярка, за оценка. Той можеше да оцени всеки с един поглед и с две думи.“ /целия разговор може да прочетете тук ./

Актьорът Велислав Павлов на изложбата

Разговорът, естествено, се насочва и към художествената политика, която Валентин Щинков провежда в галерията си „Интро“. За малко повече от пет години тя стана едно от най-смислените и привлекателни галерийни пространства в София. „Живея близо до галерия „88“ и казвам на Юлита, че нашата галерия е малка. / Известната в Люксембург галерия „88“, създадена през 1988 г. от художника Камен Попов, продължава от скоро своя живот в столицата. Зад идеята застава неговата сестра Юлита Попова заедно със своя съпруг – б.а./.А тя каза: „Няма да използваш това понятие, няма малка галерия, няма малко пространство, зависи как го насищаш вътре.“ Защото има едни големи галерии, в които няма нищо, няма нищо, което да се запомня. Ние се опитваме тук пространството винаги да бъде различно аранжирано, да създава различна атмосфера. От самия автор, който ще прави изложба тук не се изискват огромните напъни и усилия. Човек тук може съвсем спокойно да подготвя самостоятелна изложба, без много напъни, а на един дъх да го изживее. Следващата изложба е на великия Любен Зидаров. Февруари Любен Зидаров ще бъде тука. Изложбата през май ще бъде в нашето пространство и отсреща в музей „Борис Христов“. Ще има една ретроспекция на българската рисунка от най-старите български художници до най-съвременните, наели сме две зали от пространството.“

В галерия „Интро“ отново празнувахме Ивановден сред великолепни творби, художници, приятели и джаз, благодарение на Валентин Щинков.

А между изложените картини Иван Кирков се усмихваше от черно-бяла фотография… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

#Валентин Щинков #Вихрони Попнеделев #Иван Кирков #Филип Зидаров #Критичен поглед

1 note · View note

vprki · 5 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Вихрони Попнеделев и Андрей Даниел /посмъртно/ с наградата „Захарий Зограф”

Изключителните художници, професорите Вихрони Попнеделев и Андрей Даниел /посмъртно/, са тазгодишните номинирани за Националната награда за особени постижения в изобразителното изкуство „Захарий Зограф” за 2019 г., съобщиха от Община Самоков.

Журито с председател проф. Аксиния Джурова обсъди постъпилите номинации на художници за наградата. В състава на журито влизат още председателят на Съюза на българските художници Любен Генов, присъстващ на заседанието, носителите на Наградата от предходни години проф. Станислав Памукчиев – с писмено предложение, Милко Божков по телефона и Захари Каменов лично, самоковският галерист Иво Масларски и Борис Китанов – изкуствовед, също бяха на срещата. Всеки от тях беше направил и писмено предложение за номинация.

Андрей Даниел и Вихрони Попнеделев при подреждането на изложбата в галерия “Академия” на НХА по повод 30 години от първата изложба на група „Градът” през 1988-а - снимка Стефан Джамбазов

Сред номинираните бяха и утвърдени имена в българската живопис като Румен Жеков, Йордан Кисьов. При номинацията на всеки художник, членовете на журито бяха посочили мотивите за номинацията и най-вече постиженията на твореца. Изрично бе подчертано, че наградата се присъжда на художник, с утвърдено име в българското изобразително изкуство, реализирал голяма изложба през изминалата година. Номинацията на Вихрони Попнеделев бе с най-сериозно мнозинство от 5 номинации, като абсолютно всички членове на журито бяха предложили да се обсъди възможността за присъждане и на още една награда за 2019 г. на Андрей Даниел, която да се връчи посмъртно. Присъстващите бяха категорични, че номинацията на Андрей Даниел за цялостно творчество ще даде едно много високо измерение на наградата. Така журито се обедини около предложението тази година да се връчат две награди – на Вихрони Попнеделев и посмъртно на Андрей Даниел, като ще се направят изложби и на двамата автори в две отделни зали на галерията, съобщиха от Община Самоков.

Вихрони Попнеделев при подреждането на изложбата в галерия “Академия” - снимка Стефан Джамбазов

Познаваме изкуството на Вихрони Попнеделев от различни негови сюжети. Един от тях са прекрасните му голи женски тела. А една от изложбите му миналата година беше в столичната галерия „Нирвана”, където софийски сгради и улици грееха в изложбата му живопис „Софийски градски пейзажи 2019”. В тези негови картини се усещаше красотата и духът на столичния град. Улиците и сградите край които преминаваме всеки ден придобиваха ново очарование и ни даваха възможност да се вгледаме с различни очи в обичайното всекидневие. Да добавим, че ден след откриването на изложбата в галерия „Нирвана” художникът откри в Пловдив друга изложба - „Пловдивски пейзажи”. А на въпроса ни тогава защо е избрал такива градски сюжети, Вихрони отговори – защото ми харесва. Впрочем художникът освен с живопис се занимава и с керамика и тук също имаше такива творби.

Картини на Вихрони Попнеделев в галерия “Нирвана” - снимка Стефан Джамбазов

„За мен свободата е да правиш много неща”, беше казал Вихрони Попнеделев преди време в разговор за „въпреки.com”. Но общото между картините му от един или друг сюжет е цветът. „За мен цветът е основното ми изразно средство - цветът и линията. Обикновено повечето художници правят обема със светло – тъмно. Аз го правя с цвят - сянката я правя цветна. Сянката ако я направи някой цветна, за мен това е истински живописец. Защото работи с цвят. Не го отричам и другото, няма да кажа – йок, това не е художник. Но за мен това е изкуството, живописта”, призна Вихрони Попнеделев в разговора за „въпреки.com”. За него цветът е религия, а картината не е само изображение, а и емоция. „Иван Кирков на времето ми казваше, че в моите голи тела се усеща вкусът на жената и на живота”, каза още Вихрони.

Една от каритините на Вихрони Попнеделв в галерия “Контраст” - снимка архив

И още една изложба на Вихрони Попнеделев, която беше малко преди обявяването на извънредното положение и забраната за достъп и до галериите. И тогава тя беше ВЪПРЕКИ страховете от корона вируса от Китай. Експонирана беше в столичната галерия „Контраст“ и беше озаглавена „Пейзажи от Китай”. Плод е на няколкократни пребивавания на художника в Китай преди време и предизвиква съпоставка с неговото появяване на артистичната сцена в началото на 80-те години, отбеляза изкуствоведката проф. Аксиния Джурова. И попита: „Какво стана с Вихрони след посещенията му в Китай? Различната културна и социална идентичност между китайската и нашата култура е успокоила в известна степен ироничния поглед на Вихрони, освен в градските му пейзажи от Китай, но и в умиротворяване на цветовата му палитра, и в начина по който третира детайла – особено силно изразно средство при Вихрони.

Вихрони Попнеделев пред свои абстрактни картини в галерия “Интро” - снимка Стефан Джамбазов

Без излишна повествователност, но и без прикриване на конкретния сюжет, в картините му е усетена: хармонията на всекидневието в отразените води на сградите и в безлюдните тесни улички на запазеното ��т VII век село Син Ие, в притихналия след дъжда, обхванат във влажна мараня парк в Ханджоу, в дантелено нежните преплетени стъбла на лилиите в езерото, във ветрилото от есенни цветове в планините, в човешкия поток по тесните улици в китайските мегаполиси, в сгъстения син сумрак на нощния им живот. Този път Вихрони не е бързал в преживяването. Оставил го е да улегне, да проникне и стане част от него. Той е и познат, и различен, по-притихнал и извън крясъка на нашето всекидневие, стаен в спомена на магията Китай. Различната културна и социална идентичност между Китай и нас се оказа ползотворно предизвикателство, довело до успокоение на ироничния скепсис на Вихрони и до серия пленителни пейзажи, изложени в галерия „Контраст“, написа Аксиния Джурова. А Вихрони Попнеделев миналата година имаше и още една изложба - на абстрактни негови творби в друга столична галерия - “Интро” - също на ул. “Цар Самуил”.

Андрей Даниел в галерия “Арт 36″ в края на миналата година - една от последните негови мои снимки - на Стефан Джамбазов

Колкото до Андрей Даниел, с когото се разделихме на 24 януари тази година, си спомняме последната му публична изява в края на 2019 в столичната галерия „Арт 36”, когато имаше изложба на неговите ученици. За съжаление неотдавна замина в един друг свят и галеристката Камелия Минчева - Чекърлиева. А в нощта преди утрото на 24 януари, когато трябваше да има конферанс със студентите в ателие 51 на Академията, той почина. И независимо от това конферансът се проведе, воден от асистента му. Всички плачели за любимия професор заедно с Константин Костов, но заданието е било изпълнено. Обадили се и първокурсниците от Бургас, дълбоко разстроени. Но Коко, както го наричаме приятелите, успял да им каже, че са имали шанса да се срещнат с Андрей Даниел и той да им даде най-важния урок да бъдат свободни хора и свободно да следват себе си в изкуството. През 2018 година нашият проект на фондация „Въпреки” „Учители и ученици в изобразителното изкуство“ по Програма „Култура“ на Столична община и Министерството на културата беше изцяло провокиран от учениците на Андрей и него самия. Защото някак си винаги почеркът на неговите ученици беше вдъхновен от него. Не, че те копираха учителя си, бяха различни, но имаше нещо неуловимо в техните картини, което се усещаше като внушение. Даже имахме случай в една галерия в София, в която имаше картини на млади, току – що завършили Академията художници. Видяхме я без да знаем кой е преподавателят ни остана усещането за Андрей Даниел. Но понеже все пак не сме изкуствоведи, попитахме журналистически – кой е преподавателят. Отговориха ни - АНДРЕЙ ДАНИЕЛ…

Андрей Даниел и Олимпия Николова - Даниел при подреждането на изложбата във Варненската градска галерия по проекта на фондация “Въпреки” - “Учители и ученици в изобразителното изкуство” - снимка Стефан Джамбазов

За самия Андрей това беше страхотно преживяване и тогава сподели в отговор на въпроса ни дали е доволен от изложбите, които бяха във Варна и София в четири галерии: „Не става дума за доволен и недоволен. По-скоро аз искам да си отговоря какво се е случило. Това са най-различни хора със свои характери, виждания, живеещи при най-разнообразни условия, които имат своите погледи към този свят. И по-скоро аз се интересувам да видя всички тези погледи”, каза художникът и преподавател. И добави: „Навремето имаше обстоятелства, в които обичах да разказвам една моя история, която бях измислил само за себе си, за да почувствам реално свободата. Всички знаем как в легендите библейският Господ – Бог е направил Земята, направил е всичко, сътворил е човека, сътворил Ева от реброто му Адамово и им казал - плодете се. Това е странният въпрос – не му ли стигат тия двамата, които са абсолютно съвършени, като всичко останало, което е направил. И полека – лека, полека – лека, те се плодели, плодели и напълват Земята. Защо? И аз стигнах до извода, че просто Господ е толкова суетен, че той иска да бъде погледнат от всички възможни страни и да се огледа в тези погледи. И понеже той е безкраен, както се казва в Библията – Господ е голям, той е безкраен, му трябват и безкрайно много огледала – хора. И в тази многотия, в това многообразие на погледи и ракурси, ще се очертае неговият истински вид, размер. Така че ако приемате тази приказка, моят възглед е това – всеки трябва да гледа от своята гледна точка. И това е ползата от художника”.

Андрей Даниел пред свои картини при подготовката на изложбата в галерия “Академия” - снимка Стефан Джамбазов

В тези изложби, той участваше само с по една картина, другите бяха на учениците. Негови картини имаше и в една друга изложба миналата година – в галерия „Академия” на Националната художествена академия по повод 30 години от първата изложба на група „Градът” през 1988-а. Куратор на изложбата беше изкуствоведът Филип Зидаров, който навремето беше обединил в естетическа платформа освен Андрей Даниел и Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел, Недко Солаков, Греди Асса и Божидар Бояджиев, а в първата изложба на групата е поканен и Свилен Блажев. Филип Зидаров си спомни за онова време пред „въпреки.com”: „Моята идея тогава беше да взема 5 или 6 изявени млади чисти живописци и да ги накарам да не правят живопис. Да работят с идеята за картината като нещо над материала и над самата техника дори. В изложбата тогава практически нямаше живопис. Имаше в друг аспект. Андрей рисуваше на едно голямо платно през цялата зала”. По думите му имало силен смут от страна на тогавашните управници на СБХ, дори опити изложбата да бъде спряна. Това нямало как да стане, но тези опити били подмолни – като въздействия. „Добронамерени” въпроси - защо трябва да правите такива неща и други подобни”. А Андрей Даниел добави: „Има нещо много магическо в тази работа. 31 години оттогава, като че не са минали. Когато правихме изложбата общо взето същите приказки, същите проблеми. Любопитен съм да видя какво ще излезе. Любопитен съм да разбера какво се е случило. Въобще случило ли се е нещо. Разбира се, освен всичко е и приятното усещане от запазеното приятелство”.

Андрей Даниел - “Моят остров” - снимка Стефан Джамбазов

Сега пък се подготвя и голяма изложба на Андрей Даниел в Софийска градска художествена галерия за есента. Точната дата и други събития свързани с художника ще станат ясни след нормализиране на ситуацията след отпадането на извънредното положение. И искаме да припомним още думи на Андрей Даниел от друг наш разговор с него във „въпреки.com”в ателието му, когато каза, че хората на изкуството трябва да синтезират смисъл. „И ако не се научим да измисляме смисъл, да синтезираме за себе си и за околните, някои които са супер могъщи като таланти, като интелект, да синтезират за много големи групи хора смисъл, то това съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация”, каза Андрей Даниел. „Като растение, ще си поникваме и ще си умираме без да сме разбрали за какво става дума. В този смисъл, хората които се занимават с изкуство, според мен, имат тази задача да синтезират смисъл и оттам да се получава мотивация за живот, мотивация за работа, у останалите, у всички, да се получава оня оптимистичен момент в общо взето цялата човешка трагедия, която е”, добави художникът.

Андрей Даниел в ателието си - снимка Стефан Джамбазов

И ако се върнем на наградата „Захарий Зограф”, художникът Любен Генов, председател на СБХ, обяви, че по решение на УС на СБХ, те отпускат 1000 лв. към наградата „Захарий Зограф”. По статут Община Самоков дава грамота, 4 хил. лв. и статуетка на патрона на наградата, изработена на скулптура Георги Чапкънов. Церемонията, която се провежда традиционно през май ще бъде отложена до отмяна на противоепидемичните мерки. Националната награда „Захарий Зограф“ е награда за живопис, учредена от Съюза на българските художници през 1972 година. След известно прекъсване, връчването на наградата е подновено през 2001 година. Сред носителите на наградата са Светлин Русев, Найден Петков, Калина Тасева, Стоян Сотиров, Александър Поплилов, Ванко Урумов, Дечко Узунов, Иван Димов, Тома Върбанов, Стоян Венев, Димитър Киров, Атанас Яранов, Атанас Пацев, Георги Божилов, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Петър Дочев, Стоян Цанев, Йордан Кацамунски, Магда Абазова, Емил Стойчев, Румен Скорчев, Любомир Савинов, Анета Дръгушану, Чавдар Петров, Захари Каменов, Веселин Начев, Динко Стоев и други – все знакови имена в българското изобразително изкуство. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

#РЕФЛЕКСИИ #Захарий Зограф #национална награда Захарий Зограф #изобразително изкуство #Самоков #Вихрони Попнеделев #Андрей Даниел

0 notes

vprki · 5 years ago

Text

Критичен поглед: Памет и модерност в няколко столични изложби

Често се оказва, че миналото носи импулси за модерността. Известна е максимата, че новото е добре забравено старо. И повод за тези размишления са няколко изложби през тази седмица, които опирайки се на традицията, изобразяват новото усещане на живописта. А тази седмица се навърши една година от кончината на големия художник Стоян Цанев. По този повод е подредена изложба в негова памет в галерия „Арте” /на снимката част от участниците в изложбата при откриването й - Станислав Памукчиев, Ангел Станев, Иван Русев, Зиятин Нуриев, ��еорги Чапкънов и Захари Каменов /от ляво надясно/.

Ще започнем обаче все пак с изложбата в Кюстендил на художника Захари Каменов, за която вече писахме. Там беше връчена Националната награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора”. Тази година наградата беше получена от кюстендилската художничка Елица Тодорова. Наградата беше връчена в художествената галерия на негово име в Кюстендил в деня, когато се отбелязват 138 години от рождението на художника. По традиция награденият от предходната година показва изложба в деня на обявяването на следващия носител на наградата. И изложбата на Захари Каменов беше наистина впечатляваща. Картините са от три цикъла. Единият беше експониран в СГХГ в София, другите два не са показвани. „Единият цикъл „Средновековни графити” е нещо, което ми хрумна от едни наистина средновековни графити в Гърция. Тогава бяхме със Стоян Цанев и Милко Божков. Видяхме много интересни места на езерото Преспа. Скални параклиси, на които имаше много интересни знаци и графити. И това ме накара да направя един цикъл. Другият - „Биологично равновесие” също е нов”, каза той за „въпреки.com”. Колкото до „Археастрологията” отбелязва, че целият период на пещерното и скалното изкуство носи огромна доза модерност. И когато работи абстрактното се прелива в него от други векове.

Картини на Захари Каменов от цикъла му „Средновековни графити” от изложбата в Кюстендил – снимки Стефан Джамбазов

И понеже стана дума за Стоян Цанев, ще се върнем на изложбата, която се откри през седмицата и за която стана дума. Заглавието е „Нощта на моето раждане” в столичната галерия „Арте” - живопис и скулптура в памет на Стоян Цанев. Февруари е месецът на неговото рождение /28 февруари 1946 г./, но и кончина /5 февруари 2019 г./. В изложбата участват прекрасни творци и негови приятели – скулпторите Ангел Станев, Георги Чапкънов, Емил Попов, Зиятин Нуриев и Иван Русев. Художниците - Захари Каменов, Милко Божков, Свилен Блажев, Станислав Памукчиев и самият СТОЯН ЦАНЕВ. Изложбата ще продължи да края на месеца.

Свилен Блажев – „Нанкиса I и II” – снимка Стефан Джамбазов

Галеристката Гергана Борисова написа за изложбата: „Преди 15 години за пръв път картини на Стоян Цанев изпълниха пространството на Галерия Арте. Стоян в черно, Милко в бяло. Светлин откриваше. Всички притихнали усещахме пулса на силния творчески дух, съзерцавахме елегантната, съвършено премерена живопис. Всяка изложба на Стоян бе събитие – обмислено до последния детайл, изящно до педантизъм. Деликатната му естетика е като урок, база за по-младите творци, а фината му емоционалност отдавна е преминала пределите на родното изкуство и заема достойно място на европейската сцена. През цялото това време Стоян остана верен на Галерия Арте, до миналата година, когато съдбата реши друго. Давам си сметка, че загубихме емблематична фигура за цяло едно поколение, затова поканих девет негови приятели, съвременници и също знакови художници, да посветят по няколко свои творби на любимия ни художник и човек – Нанкиса, както го наричат най-близките. Картината на Стоян от 2009 г. – „Нощта на моето раждане“ обедини идейно и смислово настоящата експозиция, заглавието метафорично ни препраща към изначалното, към значимото за всеки един от нас - неговите приятели, почитатели, последователи, съмишленици. Изложбата ще продължи през целия февруари, месеца, когато Стоян е роден и когато без време ни напусна, макар и само физически”.

Ангел Станев – „Двоен портрет на Стоян 1985 – 86 г.” – снимка Стефан Джамбазов

А в анотацията за изложбата има по няколко думи от неговите приятели – скулптори и художници. Станислав Памукчиев: „Пътят към безграничното минава през лабиринта на непонятното, тайното, скритото. Минава там, където душата и духовната интуиция се опитват да проникнат и познаят местата, на които са били. Стоян ни води през тези закрити пространства със силата на своето интуитивно провиждане и естетически максимализъм”. Емил Попов: „Стоян казваше: „Художникът трябва да мълчи“. Неговото изкуство отговаря на тази му мисъл. То казва всичко, което е преживелица на уникалната му природа, без да разказва. То внушава тотално, било като графика, живопис или керамика. С един универсален пластичен език – неговото безсловесно говорене, вълнуващо у нас и по света хората, отворени към изкуството. Малцина избрани художници имаха и имат такава случка. Висота, вкус, експлозивна енергия.........”. Иван Русев: „Той живееше и се държеше така, сякаш не знаеше, че е сред най-големите. Всъщност, както подобава на един голям талант – и изкуството му е сякаш направено без каквито и да е усилия. Стояне, гордея се, че бях един от твоите приятели. С голямото си изкуство, с твоите създадени образи ти и сега си до нас”.

Стоян Цанев – „Нощта на моето раждане” – снимка Стефан Джамбазов

Захари Каменов: „Стоян беше свободен човек, който държеше съдбата в ръцете си. Обичаше живота – морето, виното, жените, приятелите си – сто процента отдаден на изкуството, изключителен естет. Убеден съм, ще бъде вдъхновение за поколения артисти и ценители”. Георги Чапкънов: „Нанкиса е европейски художник, ама и повече, и много добър човек. Скъп приятел! Няма го, продължавам да го обичам и ми липсва”. Зиятин Нуриев: „Съвършен естет, невероятно дисциплиниран и артист, но не показен. Съжалявам, че едва през последните десетина години бях по-близък с него. За мен Стоян Цанев беше като полъх – не можеш да го уловиш, но усещаш осезателно присъствието му”. Ангел Станев: „Пластическият език казва много повече от думите”. Свилен Блажев: „Нанкиса е птица – Голяма, Свободна, Мощна и Силна. Навярно вечно в полет.....!”. Милко Божков: „Стоян ми беше добър приятел. Много добър приятел. Най-добрият приятел”.

Стоян Цанев от предишна своя изложба в галерия „Арте” – снимка Стефан Джамбазов

По повод на една от изложбите му точно в галерия „Арте” направихме за „въпреки.com” разговор с него. Според него в картините трябва да има мълчание. „Изкуството е едно от нещата, с които човек може да се спаси. За мен е така. Ние сме богоизбрани хора. Не го казвам така, с някакво такова… /самочувствие – б.а. /, но аз смятам, че съм богоизбран човек. Нахално може да ви звучи, но е така. Това е истината. Защото мога да се занимавам с това нещо, което ми доставя страхотно удоволствие. Даже и ми плащат от време на време за това”, смееше се художникът. „Това е живопис, но не е в този смисъл, в който хората разбират – пейзаж или еди какво си. Макар, че всички тези картини, които гледате, пак казвам живопис, живописни – те са плод на едно общуване, колкото и интересно да звучат с природата. Аз живея на село или пък с някаква памет, която имам, откакто примерно съм бил фараон в Египет. Примерно! Остава някаква памет и известни такива архаични форми, които ги правя в това, което виждате. Това е живопис, но материалите са други - пак има боя, пак има колорит, пак има цвят, но отдолу използвам медиуми, някаква фактура и т.н.”, разказваше Стоян Цанев. И добави: „Нашите средства са други - нашето средство е мълчанието. В картините трябва да има мълчание. Бог да го прости Шаро, Атанас Яранов, той навремето казваше: „Художникът трябва да е ням, да има един келнер и един гробар накрая. Нищо друго не му трябва!”. Тази памет за миналото, но със съвременна чувствителност присъства и в изкуството му.

Росен Тошев пред свои творби в изложбата „Нова българска живопис III“ в Галерия и зала „Оборище 5” – снимка Стефан Джамбазов

А когато говор��м за модерността, тя е и в Галерия и зала „Оборище 5”. Там е представена изложбата „Нова българска живопис III“ на част от групата XXL. Картини на добре познатите художници Хубен Черкелов, Иван Кюранов, Генади Гатев, Димитър Яранов, Свилен Стефанов, Красимир Добрев, Росен Тошев и Петко Дурмана са изложени в салонната зала на галерията. Изложбата „Нова българска живопис“ за първи път се случва през 1996 г. по идея на художника Хубен Черкелов. Фактически тя е една от първите изложби в новооткритата тогава галерия XXL. В тази изложба участват тогава младите художници от едноименната група, заявили присъствието си със скандален манифест в началото на 1995 година. Идеята е да се покаже настъпването на едно ново поколение, което, освен че се стреми да разшири доскоро стагнираното поле на българското изкуство, заявява ясно дефинирано иновативно отношение и към традиционните изобразителни полета. Сегашната изложба е ново събиране на част от художниците от групата XXL, но вероятно най-интересното в нея е отпечатъкът на времето, оставен върху тях от края на 90-те години до наши дни. Творбите им са изпълнени в живописна техника върху платно.

Иван Кюранов до своя „Автопортрет” – снимка Стефан Джамбазов от „Нова българска живопис III“

И когато говорим за традиция, ето част от думи на Хубен Черкелов за „въпреки.com” преди време: „Ключът към моето изкуство е, че то съчетава източноправославния тип традиция – златен фон, сребърен фон и образ, който е в средата. Тези работи са върху хартия сега, но те изглеждат по-убедителни, когато са на платно. То е постмодернизъм, прилича много на поп арт, но същевременно има традиция, която е от 1500 години на византийската кавалетна живопис. И от гледна точка на история на изкуството и на съвременните хора - то пък изглежда модерно, не изглежда старо, има някакъв нов прочит… Та изглежда е това, което е интересно”, добави художникът.

Вихрони Попнеделев – снимка Стефан Джамбазов

И една изложба, която е ВЪПРЕКИ страховете от корона вируса от Китай. Тя е на Вихрони Попнеделев в столичната галерия „Контраст“ и е озаглавена „Пейзажи от Китай”. Плод е на няколкократни пребивавания на художника в Китай преди време и предизвиква съпоставка с неговото появяване на артистичната сцена в началото на 80-те години, отбелязва изкуствоведката проф. Аксиния Джурова. И пита: „Какво стана с Вихрони след посещенията му в Китай? Различната културна и социална идентичност между китайската и нашата култура е успокоила в известна степен ироничния поглед на Вихрони, освен в градските му пейзажи от Китай, но и в умиротворяване на цветовата му палитра, и в начина по който третира детайла – особено силно изразно средство при Вихрони.

Картина на Вихрони Попнеделев от изложбата му „Пейзажи от Китай” в галерия „Контраст” – снимка архив

Без излишна повествователност, но и без прикриване на конкретния сюжет, в картините му е усетена: хармонията на всекидневието в отразените води на сградите и в безлюдните тесни улички на запазеното от VII век село Син Ие, в притихналия след дъжда, обхванат във влажна мараня парк в Ханджоу, в дантелено нежните преплетени стъбла на лилиите в езерото, във ветрилото от есенни цветове в планините, в човешкия поток по тесните улици в китайските мегаполиси, в сгъстения син сумрак на нощния им живот. Този път Вихрони не е бързал в преживяването. Оставил го е да улегне, да проникне и стане част от него. Той е и познат, и различен, по-притихнал и извън крясъка на нашето всекидневие, стаен в спомена на магията Китай. Различната културна и социална идентичност между Китай и нас се оказа ползотворно предизвикателство, довело до успокоение на ироничния скепсис на Вихрони и до серия пленителни пейзажи, изложени в Галерия „Контраст“, написа Аксиния Джурова. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

#Критичен поглед #Стоян Цанев #галерия Арте #Захари Каменов #Вихрони Попнеделев #Росен Тошев

0 notes

vprki · 6 years ago

Text

След пленерите идват изложбите

Лятото е сезон за пленери. И след тях идват изложбите. Противоречиво е мнението на художници и изкуствоведи за смисъла на такъв вид творчески акции. В някои случаи бизнесът си набавя произведения на цената на нощувки, храна или бои. Или пък художниците без да си дават много зор, си осигуряват приятно прекарване. Но случаят, за който говорим, не е такъв. Става дума за пленера в Арт центъра на Вихрони Попнеделев в близкото до София село Долно Камарци.

Там за пети път през лятото се организира пленер „Живопис и скулптура” на дипломирани студенти от Националната художествена академия. Тя е организирана от Тодор Стайков, когато през 2015 година, по негова идея и съдействие, започна селектиране на художници от специалностите „Живопис” и „Скулптура”. Тогава жури в състав: акад. Светлин Русев, проф. Валентин Старчев, проф. Десислава Минчева, проф. Станислав Памукчиев, проф. Емил Попов, проф. Вихрони Попнеделев и проф. Ангел Станев определяха по няколко завършващи студенти, чиито творби се отличават с голяма артистичност, професионализъм и творчески заряд. За избраните млади колеги се организира всяка година пленер в Арт център „Вихрони” в с. Долно Камарци и впоследствие творбите им се показват в столична галерия. Сега, след кончината на акад. Светлин Русев, към журито са привлечени и изкуствоведката и галеристка Мария Василева /галерия „Структура”/и галеристката Гергана Борисова /галерия „Арте”/. „Усилията на г-н Тодор Стайков и целият екип са изцяло насочени към подпомагане и популяризиране на изкуството на съвременните творци на България. Убедени сме, че това е един от пътищата за опазване на духовната ни култура”, написа проф. Десислава Минчева.

Проф. Десислава Минчева и проф. Станислав Памукчиев бяха отново в Арт център „Вихрони”

Тази година участници бяха живописците Драго Дочев, Думисани Карамански, Ива Маркова, Пламена Маркова и Явор Костадинов и скулпторите Десислава Досева, Марк Бойчев, Светослава Атанасова и Шабан Хюсмен /част от тях на снимката горе/. При откриването на изложбата след пленера всички присъстващи отбелязаха смисъла от този пленер. И той е, че младите творци освен заради досега с това красиво място близо до София, се усещат като общност и общуват помежду си творчески и личностно. А това винаги води до обогатяване и на личната творческа гледна точка. Те се вдъхновяват от тотеми, цветя, природа, асмата в двора на Арт центъра, от връзката между изкуствата и им дават импулси след края на пленера… А и малко далеч от своите преподаватели младите творци намират себе си. Както каза Вихрони Попнеделев: „Опитвам се да ги направя по-цветни”.

Проф. Вихрони Попнеделев се радва на свободата, която осигурява на младите си колеги

Били сме на предишните издания на този пленер и знаем колко прекрасни и талантливи млади творци са преминали през него. И хубавото е, че те остават под погледа на организаторите на пленера и по-нататък в своето развитие. Има и група „Млади български художници”, която е създадена да подкрепи надарени артисти в началото на пътя им и да покаже това, което са създали като дипломници в НХА, както и веднага след завършването на обучението им. Платформата следи развитието им и се организират изложби, каквито ще има и следващата година. В момента е обявена и Национална изложба – конкурс за живопис и скулптура за млади художници до 35 години от цялата страна, които не са студенти в сегашния момент. Изложбата ще се състои от 4 до 15-ти октомври в изложбена зала „Райко Алексиев“ в София.

Проф. Валентин Старчев, акад. Светлин Русев и Георги Стайков на изложбата след един от предишните пленери в Долно Камарци

А самият Тодор Стайков, който събира тези млади творци, е не по-малко доволен от тях. За себе си казва, че е човек, който е започнал собствен бизнес след демократичните промени, наслаждава се на живота, интересува се от изкуство, живопис и скулптура. Смисълът на това, което прави е в чувството му за обществено присъствие. „Човек има лични цели в живота си, но има и цели, които да допринесат нещо за обществото. Много скучен ще бъде животът, ако човек се занимава само с професията си без странични занимания. А моите странични занимания са свързани със спорт, с колекциониране на изкуство, с пътуване. Така че това са неотменни, съпътстващи живота занимания”, сподели той преди време за „въпреки.com”. Целта му е да се откроят тези студенти, да им се даде възможност и да бъдат популяризирани. „Като колекционер целта ми е част от колекцията да е на млади автори и ако сме достатъчно прозорливи някои от тях ще бъдат реализирани след години”, добави той.

Проф. Емил Попов застава винаги зад търсенията на младите скулптори

А други изложби на вече отдавна реализирани художници се откриха тези дни в София. Едната е „Дипломация и изкуство” на избрани произведения от Художествения фонд на Министерството на външните работи. Тя е в галерия „Академия” на Националната художествена академия. Държавният културен институт към министъра на външните работи и Националната художествена академия представят изложбата, посветена на 140-та годишнина от създаването на българската дипломатическа служба. Тя включва 21 произведения, пътували и „живели“ с ритъма на дипломатическото всекидневие в посолствата на страната в Европа. Художествената колекция на Министерството на външните работи, която наброява над 3000 произведения, има специфичен облик и е една от най-оригиналните художествени сбирки, собственост на държавните институции у нас. Това не е музейна или колекционерска сбирка. Картините от фонда присъстват със свой глас в представителните зали на министерството и десетки дипломатически мисии по света. Отделяни от фондовете на българските художествени галерии, избирани от общи изложби, дарявани от авторите – днес те разказват за духа на своето време.

Изложбата „Дипломация и изкуство” е на избрани произведения от Художествения фонд на Министерството на външните работи в галерия „Академия” на Националната художествена академия

За експозицията са избрани произведения, които датират от първото до последното десетилетие на 20 век. Представени са живописни работи на Петър Морозов, Бенчо Обрешков, Златю Бояджиев, Пенчо Балкански, Дечко Узунов – до картини на Димитър Киров, Димитър Казаков и Светлин Русев. Голяма част от представените автори имат и дълга кариера, свързана с Националната художествена академия – като преподаватели и/или ректори на НХА. Освен селекцията от картини е поставен акцент върху историята на дипломатическата институцията и 140-годишната ѝ история – за красивите сгради на български задгранични мисии и художниците, работили в тях, за създадените през годините на новата българска държава ордени и отличия. Със съдействието на „Монетния двор“ са изложени два от високите български ордени, учредени с цел награждаване на чуждестранни дипломати и държавници. Представен е Скулптурният парк на Министерството на външните работи. В отделен раздел са проследени визиите на именити български художници за дизайна на такива важни символи на държавния суверенитет знаци, каквито са българските банкноти и монети. Пространственият дизайн на експозицията е дело на преподаватели от катедра „Рекламен дизайн“ – доц. Мирослав Богданов, гл. ас. д-р Светлин Балездров, ас. Венцислав Йорданов. Плакат и логотип на Програмата за отбелязване на 140-та годишнина на българската дипломатическа служба – гл. ас. д-р Ненко Атанасов, преподавател в катедра „Плакат и визуална комуникация“. Изложбата продължава до 23 септември 2019 г.

Стоян Филипов – FIL

А в галерия „Сезони” беше представена живописта на Стоян Филипов – FIL, избрано от акад. Светлин Русев. „В тази експозиция, почти всички творби са избрани от академик Светлин Русев и не са показвани. Той посещава ателието на Стоян и остава там дълго, заинтригуван и изненадан от живописния свят, с който се среща. Влиза в обител от картини за няколко живота. Наблюдава платната, от време на време казва по нещо и отново задълбочено се вглежда в картините. Споделя че, би трябвало картините на Стоян да се виждат от повече художници. Русев сравнява живописния му жест и подход с тези на скулптура. Свидетели на почти мълчаливия, но искрено топъл мъжки разговор между двамата художници, са планината и жената на автора. Светлин споделя желанието да инициира и открие негова изложба. Посочва повечето картини с рентгеновия си усет на художник и колекционер. Малко след тази незабравима за FIL среща, Светлин Русев ни напусна. Галерия „Сезони“ сбъдва едно искрено желание на маестро Русев. Представяме ви нови, непоказвани творби от ателието на FIL.

Част от картините на Стоян Филипов – FIL в столичната галерия „Сезони”

Авторът не имитира и не подправя света, който рисува. Портрети, натюрморти, пейзажи и композиции, това са сюжетните му опорни точки. Платната му „тежат”, защото той изгражда и надгражда жива, плътна тъкан, силно индивидуална и многопластова. Четките по платното са смели и ясни, категорични и недвусмислени, често постига силно въздействие само с два или три тона от палитрата си. FIL задълбочено изгражда цвета, формата и светлината. Специфичното за автора наслагване на боите често се дължи на непрекъснати търсения. Може би и вие ще откриете за себе си художника FIL, избрал живописта за свой живот. Той рисува прости житейски ситуации, без сложни определения и послания, които ние зрителите отпиваме като чиста вода от пресъхваща чешма. От пейзажите на художника надничат дървета и къщи, брегове и силуети, лодки и рибари, интимният житейски кът на обикновения човек. Стоян Филипов - FIL оставя живописни следи всеки ден. Всеки ден той е в ателието си, „без почивен ден“…, написа кураторката на изложбата д-р Райна Дамяни. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

#Арт център Вихрони #село Долно Камарци #пленер #Тодор Стайков #Вихрони Попнеделев #Станислав Памукчиев #Десислава Минчева #Стоян Филипов - FIL #галерия Сезони #Емил Попов #Светлин Русев #Министерство на външните работи #галерия Академия

0 notes

vprki · 6 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Изложбите на учители и ученици в изобразителното изкуство продължават

Темата за учителите и учениците е винаги важна и актуална. Особено в областта на изкуствата, тъй като там предаването на знания и умения е сложен въпрос на взаимодействие, а не на елементарно споделяне на информация. Тази седмица в София има изложби, които отново подхващат тази тема.

Фондация „Въпреки” с подкрепата на Програма „Култура” на Столична община и Министерството на културата миналата година реализира проект със заглавие „Учители и ученици в изобразителното изкуство”. Реализирани бяха седем изложби в София, Кюстендил и Варна на професорите Андрей Даниел, Емил Попов, Вихрони Попнеделев, Николай Майсторов и техни ученици. Идеята беше не само да се направят изложби, а и да се осмисли връзката между учителя и неговите ученици в дискусии в рамките на изложбите, които бяха и видеодокументирани. Смисълът на проекта беше да изследва как си взаимодействат учителят и ученикът, какво си предават един на друг като контакт и до каква степен ученикът подражава на своя учител или обратното, опитва се да се еманципира от него. Какво иска да изгради в своите ученици един преподавател? Какво ученикът приема или отхвърля от своя ментор? Ако се еманципира, какво остава в неговото творчество от обучението? До къде трябва да е провокацията за изграждане на собствен стил и позиция? Полезна ли е претенцията на учителя за моделиране на ученика по свой образ и подобие? Какво учителят приема от своите ученици? Има ли нещо, което трябва да се промени в образователната система, за да се изградят силни творци, а не епигони? Важно ли е съществуването на творчески ателиета?

Четиримата професори Николай Майсторов, Емил Попов, Андрей Даниел и Вихрони Попнеделев /от ляво надясно/ - участници в проекта „Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация „Въпреки.com”

Скулпторът проф. Емил Попов тогава сподели: „Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност, а не да налагам своя модел на другите индивидуалности”. Проф. Вихрони Попнеделев пък каза: „За да преподаваш, трябва да си и работещ професор. Не можеш да обясняваш само, трябва и да покажеш”. А част от желанието на проф. Андрей Даниел е: „Искал съм да създам свободно пространство за студентите. Нещото, което като усещане съм имал през всичките тези години е било желанието да създам друга атмосфера. Не т��зи, която може би по моето следване и по следването на мои батковци е имало в България”. А проф. Николай Майсторов добави: „Доволен съм, че всеки е намерил своя път и донякъде е трагично да виждаш копие на себе си. И някак си само по себе си това убива и самия преподавател”. След този наш проект и други галерии се насочиха към подобна проблематика. Разбира се, имаше и други изложби преди нас, но при „Учители и ученици в изобразителното изкуство” беше направен опит и за осмисляне. А тази седмица столичната галерия „Сезони” представи млади автори от курса в Националната художествена академия на скулптора доц. Цветослав Христов. Авторите са от последния клас на доц. Цветослав Христов /снимката горе/.

Част от изложбата в галерия „Сезони”

Изложбата носи заглавие „15+1“ и за него, и изложбата споделя доц. Христов: „Защо „15+1“? За моите шестнадесет години откакто съм водещ ателие по „Скулптура“ в НХА, съм извел три пълни курса студенти /3х5=15/. Сега имам нов курс /+1/ с който се надявам да продължим в бъдещите пет години. Не са много хората, на които съм имал удоволствието да преподавам и да споделя своите пластични възгледи, но сред тях има имена от бъдещето, за които е редно да им бъде обърнато внимание. Не че те вече не са си създали име със сериозна активност и изяви не само у нас, но и извън пределите на страната. За мен е чест да споделя тази идея с тях и да покажем съвместно в изложба посоките в скулптурата, които сме си избрали. Тук чрез тях подчертавам един вече реален резултат от моето общуване с тях и начина по който всеки се е развил“, казва доц. Цветослав Христов. А преди време в разговор за „въпреки.com” беше казал за своя преподавателски опит: „Опитваме се да им създадем условия и устойчивост на мисленето. И като излязат от Художествената академия да знаят, че нещата са подредени, регламентирани и има смисъл да работят върху това, за които са положили усилие. Ние искаме да развием тяхната сетивност, тяхната чувствителност и култура, да имат любов към традицията, към пластичните изкуства. И в един момент, когато излязат оттук, ако държава не продължи да им дава възможност и то регламентирано да се реализират, за какво е тогава всичко това. То се обезсмисля. Къде е цивилизационният момент в цялата тази работа?”, попита той. Изложбата, която продължава до края на юли е наистина много интересна. Участници са Благица Здравковска, Десислава Досева, Елена Яневска, Георги Георгиев – Жожо, Стефан Иванов, Марк Бойчев, Шабан Хюсмен, Яна Караманджукова и самият доц. Цветослав Христов.

Професорите Георги Янков /л./ и Николай Младенов /д./ при откриването преди време на изложбата в Арт център Банкя за 70 – годишнината на специалността „Плакат и визуална комуникация” в НХА

И още една изложба, която предстои и отново е свързана този път само с ученици. Тя е в Арт център Банкя и е на дипломници от специалности "Графика", "Книга, илюстрация, печатна графика" и "Плакат и визуална комуникация" на Националната художествена академия. Откриването е на 10 юли. В края на изложбения сезон Арт център Банкя представя на своите посетители творбите от дипломните защити на едни от най-продуктивните и активни специалности на Националната художествена академия. Изложбата включва последните разработки на студентите в полето на книгата, графиката, илюстрацията и плаката. А за това на какво учат своите студенти двама от техните преподаватели проф. д-р Николай Младенов и проф. Георги Янков бяха споделили за „въпреки.com” в разговор преди време по повод откриването на изложбата също в Арт център Банкя за 70 – годишнината на специалността „Плакат и визуална комуникация” в НХА. Проф. д-р Николай Младенов каза: „Основното на което учим студентите е мисленето. Аз бях правил докторантура на тема „Плакатното мислене”. Винаги се стремя да правя това, което ми е интересно и да го правя по различен начин. Дори чисто технологично по начина на изпълнение, дали ще е по фото път, дали по - графично, по-рисуван. Стремя се моят стил да е мисленето, а не това, което рисуваш или начина, по който го рисуваш”. А проф. Георги Янков добави за студентите и обучението: „Искаме да се образоват и да им помогнем да разкрият своята индивидуалност. Непрекъснато гледаме да ги провокираме да експериментират. И се радвам, че много такива студенти стават наши приятели и идват на такива събития като тази изложба”. Сигурни сме, че това ще се случи и този път. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

#РЕФЛЕКСИИ #Учители и ученици в изобразителното изкуство #Арт център Банкя #Цветослав Христов #Цупи #Андрей Даниел #Емил Попов #Николай Майсторов #Вихрони Попнеделев #Георги Янков #Николай Младенов #Благица Здравковска #галерия Сезони

0 notes

vprki · 6 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Изложбата „Градът” преди 30 години превъзмогна страха и самоцензурата

„Групата е „Градът”, защото има едно продължаващо и до сега глупаво, идиотско схващане за народността. А народността е винаги нещо селско, някаква традиция такава. Ние всички бяхме художници от градове – Пловдив, Русе, Бургас, София, Търново, Плевен и по някакъв начин градското беше противопоставено на селското”. Това казва изкуствоведът Филип Зидаров, инициатор на изложбата на Група „Градът” в галерия „Академия” в НХА по повод 30 години от тяхната знакова изява през 1988 година.

И добавя: „После цялата идея за работа с артефактите – те бяха нещо като азбуката - знаците на градската култура, с която бяхме израснали. Имаше павета, имаше кофи, въобще цялата символика. И много рано се бяхме разбрали, защото тогава готвихме изложбата две години, че ще се казва Градът и Групата ще е „Градът” и това остана”. Говорим си при подготовката на сегашната изложба на групата след 30 години, която

се открива на 3 април и ще продължи до 23 април.

В столичната галерия „Академия” са отново заедно Филип Зидаров, Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел, Недко Солаков, Греди Асса. Те подреждат новата експозиция и както може би преди 30 години има и понякога спорове, и различни мнения. И не е чудно, защото всеки е изявен художник със свое мнение. Но общото в крайна сметка надделява и подготовката на изложбата върви. Винаги при подреждането на една изложба има творческа атмосфера. Когато произведенията са създадени, но тяхното експониране е също част от представянето на изложбата.

Подготовка на изложбата “Градът” преди над 30 години - снимка архив група “Градът”

А самото аранжиране съпроводено с разговори и дискусии изпълва пространството на галерията с живот. Имах щастието да присъствам при подреждането на предишната изложба в сегашната галерия „Райко Алексиев”, тогава само се казваше галерията на ул. „Раковски” 125 и помня тогавашното подреждане, което не се различава много от сегашното. Защото художниците макар и леко побелели, с известни болежки тук или там са запазили своя дух и търсения през годините. Както и не само творческите си индивидуалности, което е чудесно. Тогава имахме намерение и предложихме в СТФ „Екран” да направим документален филм за групата и изложбата. Не се получи по някаква причина, вече не си спомням по каква. Но по-нататък през годините все пак успяхме да снимаме при различни случаи тези прекрасни художници.

Недко Солаков, Филип Зидаров и Андрей Даниел сега в галерия “Академия” - снимка © Стефан Джамбазов

А в залата сега продължава реденето и успяваме да разменим по няколко думи с художниците. Питаме и Андрей Даниел за името на групата. Той продължава думите на Филип Зидаров за техния избор тогава: „Установихме, че всички сме граждани. Никой не е от село. А в днешно време това се оказа много важно усещане. Защото според мен

главният проблем на България е, че е много селска.

Тогава сме усетили, че гражданското съзнание трябва вече да се окаже водещо. Вероятно това беше инстинктивно някак си”. Групата „Градът” се създава през 1986 г. по необичаен дотогава начин – по инициатива на изкуствовед - Филип Зидаров, който привлича няколко млади, но вече изявени живописци около идеята за „изложба без картини“. Намерението е провокативен отказ от конвенционалността на толерирания и направляван „свободен“ вариант на социалистическия реализъм и превръщане на самото експозиционно пространство в произведение и инструмент за комуникация с публиката. Всъщност това е първата в историята на художествената практика у нас кураторска изложба, далеч преди този термин тук да получи гражданственост.

Откриване на изложбата “Градът” през 1988 година, пред микрофона е Филип Зидаров - снимка архив група “Градът”

След почти двегодишна подготовка изложбата ГРАДЪТ?, в която, освен членовете на Групата, е поканен за участие и живописецът Свилен Блажев, се открива през юни 1988 г. в изложбената зала на СБХ на ул. Раковски 125 (днес „Райко Алексиев“). Тя предизвиква небивал публичен интерес. По същество това е

първата в България изложба от инсталации в галерийна среда.

Експозицията сега отбелязва трите десетилетия, изминали от знаменателните арт-акции, осъществени от групата в края на 80-те и началото на 90-те. Те се оказват преломни по отношение на стагнираната художествена сцена у нас и важни за посоката на значима част от артистичното развитие на поколението на тогавашните млади творци. Филип Зидаров се спомня за онова време: „Моята идея тогава беше да взема 5 или 6 изявени млади чисти живописци и да ги накарам да не правят живопис. Да работят с идеята за картината като нещо над материала и над самата техника дори. В изложбата тогава практически нямаше живопис. Имаше в друг аспект. Андрей рисуваше на едно голямо платно през цялата зала”. По думите му имало силен смут от страна на тогавашните управници на СБХ, дори опити изложбата да бъде спряна. Това нямало как да стане, но тези опити били подмолни – като въздействия. „Добронамерени” въпроси - защо трябва да правите такива неща и други подобни.

Андрей Даниел и Недко Солаков - снимка © Стефан Джамбазов

За избора си на художниците Филип Зидаров споделя, че се е спрял на тях, защото ги ценял преди да са близки. От друга страна, ги избрал защото вече били изкушени от облагите на известността и имали подкрепата на Съюза на българските художници. Въобще тогава политиката на СБХ била за отглеждане на послушни поколения. Да има смяна на поколенията без да се променя нищо. „И вероятно без да съм го осъзнавал

това определено беше една дисидентска реакция

в областта на изкуството. И тя се свеждаше до това, че единствено в България от бившите социалистически страни нямаше неофициално изкуство, нямаше реално преследвани художници. Защото така бяха поставени нещата, че ако ти не си член на Съюза или Ателието на младия художник в��обще няма как да си художник, няма как да функционираш. И ако в другите места тези неофициални или контрадвижения в изкуството бяха възникнали по естествен начин, аз исках тук да ги предизвикам по изкуствен начин. И то не от средите на художниците, а от средите на художествената критика. Имах примера на онова, което бях чел, слушал и гледал. Малко преди това беше идвал в България Пиер Рестани, създателят на новите реалисти във Франция, който не е художник. И точно около него се създаде тогава в началото на 60-те едно цяло движение в областта на съвременните форми. И както се казва, исках да си премеря силите”, споделя Филип Зидаров.

Греди Асса с картината с неговото самолетче - снимка © Стефан Джамбазов

Какво е за тях сегашната изложба, освен сантиментален спомен? Греди Асса признава: „Снощи бяхме на гости при Андрей и се почувствахме щастливи по някакъв начин. И чак сега оценяваме и 30 години по-късно го виждаме,че това не е било така безпринципно събиране. Тази изложба беше наистина своеобразен хепънинг, една еуфория, която усетихме преди другите.

След тази изложба се чувствахме абсолютно свободни.

И всеки остана верен на еуфорията. Сега всеки един си прави и вътрешна равносметка. Най-важното е, че всеки е много различен. Никой не направи компромиси, извоювахме си малки полета, не мога да кажа малки височини. Защото по-важно според мен е да населяваш различни пространства, отколкото да правиш вертикални кариери. Това беше най-важното и всъщност се оказа, че останахме с това, което правим”.

Картината на Недко Солаков от първата изложба е показана и в галерия “Академия” - снимка © Стефан Джамбазов

Недко Солаков също е доволен, че са отново заедно: „Ние си поддържаме приятелски контакти през годините. Уважаваме се много. Уважаваме това кой какво прави, макар че се движим в различни области на съвременното визуално изкуство. Но

наистина се уважаваме помежду си,

което е много важно и сега с огромно удоволствие отново се събираме с тези хора и правим тази изложба, която е особена. Има някаква носталгия в нея, на нас ни е приятно, да бъде интересно и на хората. Защото все пак много от съвременните изкуствоведи и въобще публиката, са чували за група „Градът”, знаят ни имената поотделно, но практически не знаят нищо, което сме правили. Има и някакви тотални обърквания. Надявам се това да бъде началото на допълнителни факти, свързани с групата. Най-вече да направим една сериозна публикация, която да разглежда хронологично всичко, което сме правили”. А Андрей Даниел добавя: „Има нещо много магическо в тази работа. 31 години оттогава, като че не са минали. Когато правихме изложбата общо взето същите приказки, същите проблеми. Любопитен съм да видя какво ще излезе. Любопитен съм да разбера какво се е случило. Въобще случило ли се е нещо. Разбира се, освен всичко е и приятното усещане от запазеното приятелство”.

Андрей Даниел и Вихрони Попнеделев - снимка © Стефан Джамбазов

За Филип Зидаров смисълът за тази изложба е много важен и многостранен: „От една страна има едно поколение поне, което не помни онези събития, защото не са били родени или са били в крехка възраст, само са чували какво е било. Изложбата предлага и една надявам се доста пълна документалност на онези събития с обяснения – защо сме направили „Хамелеона”, защо сме направили „Вавилонската кула”, защо направихме една от първите по Указ 56 частни галерии като фирма, която е собственост не на някоя фирма или някой меценат, а на художници. Галерия „Градът” се казваше и тя беше в сградата на „Раковски” 134”. Ще добавим като информация, че след успеха на изложбата Групата решава да продължи съвместните си изяви. През май 1989 година със спонсорството на ДП „Вторични суровини“ и по покана на Дома на хумора и сатирата в Габрово от отпадъчен метал е изградена монументална „Вавилонска кула“, съществуваща на място и до днес. По силата на новия, разрешаващ частна стопанска дейност Указ 56, Групата регистрира своя фирма „Галерия Градът“, една от първите в този бизнес у нас след 1989 г. По силата на договор със Стопанската камара тя получава постоянно изложбено пространство в сградата на БИСА на Раковски 134, месеци преди същата да бъде предоставена на СДС. През февруари 1990 г. по време на последния конгрес на ДКМС, свикан за своето преименуване в „Българска демократична младеж“,

Акцията “Хамелеон” пред НДК - снимка архив група “Градът”

Групата осъществява в пространството пред НДК акцията „Хамелеон“. Официално пърформансът е „поръчка“ от ДКМС с хонорар и с предоставен „материал“ от непопълнени членски книжки, който прераства в неподозирани от поръч��теля резултати, в която широката публика е призована да довърши временната творба, забивайки върху нея собствените си комсомолски книжки. Този пърформанс, превърнат в хепънинг, е и

първият в страната пример на социален акционизъм.

През лятото на 1990 г. по покана на Галерия Бонингтън към Политехническия университет на Нотингам, Англия, Групата прави първата си изложба зад граница, наречена „Градът Утопия“. През 1991 г. Група „Градът” ползва за свое експозиционно пространство част от магазина на Творческия фонд на СБХ на бул. „Цар Освободител” и осъществява следващата си неконвенционална проява – „Градът на тавана“ в таванското ателие на художника Дари Милев. Група „Градът” съществува като творческо обединение със съвместна дейност до 1992 година. След това по взаимно съгласие всеки от членовете ѝ продължава кариерата си самостоятелно според своите индивидуални артистични интереси и приоритети.

“Хамелеонът” пред НДК предизвика в онези бурни времена голям интерес и много усмивки - снимка архив група “Градът”

Филип Зидаров споделя: „Това бяха важни неща за нас, но и за развитието за интереса на младите художници след това. Защото съвременно изкуство, както го разбираме, започна да се прави в галериите и местата в България след изложбата на група „Градът”. Тя по някакъв начин отключи нещата, превъзмогна страха и самоцензурата”. И добавя за сегашната изложба: „Въпросът е не само до идеята. Ние откакто не работим вече заедно, винаги сме си мислили, че трябва да отбележим някакви кръгли годишнини. Десетата я изпуснахме, двадесета също и сега вече трябваше да стане. И фактически сменяйки залата от „Раковска” 125 тогава с галерия Академия, има една друга логика. Четирима от членовете на групата са професори в Академията. От друга страна, тази зала е много подходяща, много по-лесна за работа и много по-ефектна с това, че нещата тук се представени на няколко пласта.

Имаме документален пласт с прекрасни снимки,

правени от Николай Щерев и Зафер Галибов на времето, които са горният регистър и целят влизането в емоционалното състояние на онова време. Човек идвайки тук има чувството, че влиза в онази изложба – онези, които я помнят.

Изложбата е подредена по няколко логически параграфа – единият е документалният, има конкретни произведения, които са участвали в онази първа изложба. Но това не е възстановка на архитектурата на тогавашната изложба. По-скоро като влизане в усещането за онова време. Има неща, които са правени от членове на група „Градът” преди да станат група, преди да ги събера. Има работи и които са правени след като група „Градът” престана да работи заедно и дори произведения, които са правени в наше време. Тъй като всички тези автори са активни художници и всеки разви кариерата си, както смяташе за нужно и интересно в различни посоки. И това прави нещата много любопитни. От една страна група „Градът” съществува като приятелски кръг, като история, като много важни неща, които са се случили, когато групата правеше своите акции и така по някакъв начин канализира интересът на едно цяло поколение към конкретни търсения. Защото изложбата „Градът” беше първата курирана изложба с куратор и първата с инсталации в галерийно пространство. „Хамелеонът” беше първият политико-социален хепънинг, неща които бяха важни. И тук го има този момент - от една страна на припомняне без да е ретроспекция, от друга страна самопредизвикателство, че ето сега ние отново правим нещо, което по някакъв начин прилича на интересите ни от онова време, от друга страна то ги обединява заедно с нашите сегашни интереси. Тази изложба е

мислена като изложба на съвременно изкуство,

съвременно мислене. Като включва не само сегашния момент, но и един важен период в развитието въобще на европейските и световни търсения в областта на пластическите и визуалните изкуства.

А иначе тази изложба от една страна доказва, както казах, че всички тези автори са много активни и продължават да бъдат. Недко знаем, че вече е познат по света, Андрей, Греди и особено Вихрони са изключително популярни живописци на пазара и не само на пазара в България. Четирима, както казах, заедно с Божидар Бояджиев са професори в Академията. Аз продължавам да се занимавам с кураторство и с писане, по някакъв начин при всички ни няма прекъсване. Има една непрекъсната линия на развитие, на движение. Това, което тогава ни раздели, сега ни събра точно за тази изложба. И слава Богу благодарение на нея бяха намерени произведения, които смятахме за изгубени и унищожени. Които са участвали в първата изложба, намерени бяха видеоматериали, които бяха изчезнали. И другото е, че ние готвим едно издание. И тази изложба предлага чудесна основа за събиране на тези материали. Искам да добавя, че тук по идея на Недко Солаков има един интересен контрапункт за преливане на изкуството във всичките му форми, включително нещо средно между документалистика и видео. Има 6 видеа, 6 клипа, които са автоинтервюта. Винаги съм твърдял, че когато човек иска да опише една история, която се състои от повече хора, всеки един участник има своята истина, своята гледна точка, която не винаги се припокрива с останалите. Тези автоинтервюта за историята на групата, за значението, за това какво се е случило ще вървят на отделни екрани по време на цялата изложба”, казва Филип Зидаров. Според Недко Солаков някои от автоинтервютата леко си противоречат, но има много информация. „Едно мърморене на шест шестдесет и няколко годишни художници, които си спомнят кое какво и как е било”, усмихва се той.

Много от творбите предоставени от художниците имат символен смисъл за самите тях. Недко Солаков показва картина от първата изложба и някои други предмети, които са били там. Изрисуваните врати на кола от Божидар Бояджиев също са били показани тогава. Вихрони Попнеделев пък е донесъл един шкаф на скелетите с тайни, от който се чува гласът на художника, съобщаващ много нелицеприятни неща, както твърди самият той. На онази изложба също го е имало, само думите са били други.

„Аз тогава бях много социално настроен

и се опитвах да оправя взаимоотношенията между хората, да ги направя човешки, но се оказа, че е твърде трудно. И затова зарязах вече тези опити, гледам по-скоро себе си правя напоследък само чиста живопис. Иначе това е целта на съвременното изкуство – не да ползва методите на живописта. Може и тях да използва, но важно е идеята да бъде доказана по някакъв начин. Този начин в случая е магнетофонен запис в гардероба. Тогава беше друг запис – гардеробът беше същият, но имаше друг запис”, добавя още Вихрони.

Греди Асса пък показва един сумист, който е от по-ново време. Но смисълът за него е личен – че и той като бореца иска да посреща насрещните ветрове след някои свои здравословни проблеми. И една картина от предишното време, номинирана през 1986 – 7 година на международна младежка изложба, но неполучила награда. В нея има едно самолетче като въображение - това е моето самолетче, което преминава през всичко – това което съм преживял, споделя художникът. Негова е и голямата пластмасова картина от първата изложба на групата като доказателство, че на всичко може да се рисува. А в тази картина има и препратка към тогавашното ръководство на СБХ и държавата – колело със свободен венец и свободно неконтролирано движение, нещо, което за съжаление според него продължава. „Градът” даде един звук, една мелодия написа и изпя: че човек освен да е свободен, трябва да се изразява ясно и конкретно, изпълнен с метафори, иначе не се получава”, обобщи Греди Асса. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов и архив на група „Градът”

#РЕФЛЕКСИИ #Градът #група Градът #галерия Академия #Филип Зидаров #Андрей Даниел #Недко Солаков #Вихрони Попнеделев #Греди Асса #НХА

1 note · View note

vprki · 5 years ago

Text

Критичен поглед: В Арт център „Дрен“ изкуството присъства мощно

„Това е моят живот. Аз съм един много щастлив човек“, каза вдъхновено проф. Емил Попов при откриването в присъствието на много гости на впечатляваща изложба в Арт център „Дрен“. Скулпторът и преподавател живее в село Дрен и отдавна работи за превръщането на бившите овчарници на селото в място за изкуство. Помагат му някои от неговите ученици, които също използват за ателиета някои от сградите с “отпаднало предназначение”.

За Емил Попов /на снимката горе/ щастието е в това, че е близо до корените си и това го зарежда в изкуството. Знаем как бърза да се докосне до това красиво място, дори и когато има часове в Националната художествена академия в София. „Това да се чувстваш в рода си за мен е една огромна привилегия, продължаваш живота си и през техния живот. Считаш се част от тях, което за мен е някакво голямо увеличаване на единичната сила на твоя индивидуален живот. Защото ние сме кратковременни същества, всичко минава толкова бързо и ако мерим нещата само и единствено през нашия биологичен живот, мисля, че сме загубени. И това е едно от нещата, които за съжаление и в последното време се загуби – загуба на паметта и загуба на самодостойнството”, твърди скулпторът.

Мястото, където се намира галерията на открито и Арт центърът в Дрен, е далеч от агресията и политическите страсти на времето. Тук времето е спряло. Но то е във вечността – с конете и хората от скулптурите на Емил. Те са населили халетата, където по-рано са били овцете. Но обживяват пространството, както предишните обитатели. Защото скулптурите на Емил Попов имат мощно излъчване. Хората са уловени в своето мъдро спокойствие, а конете – в порива към свобода и необузданост. Енергията им е заразителна, дори когато са в гипс или метал. Даже керамичните фигури така, както са поставени в бившите овчарници, имат внушението на част от китайската теракотена армия край Мавзолея на Цин Шъхуан. Само с тази разлика, че китайците са изобразили войници, а Емил – размишляващи и преживяващи емоции хора. Впрочем, той също има пристрастия към Изтока, но неговите са към Индия и по-специално към личността на Махатма Ганди и неговата философия за ненасилие.

Хубаво е, че се създават такива арт центрове и то от ярки творци. След Арт център „Илинденци“ на Иван Русев /където скулпторът не спира да работи/ и Арт центъра на Вихрони Попнеделев в Долно Камарци /където Вихрони продължава усилено да строи и разширява/, сега и Арт център „Дрен“ очевидно заживява пълноценно. А добре е, че импулсите за изкуство се пренасят и сред обикновените хора населяващи тези места. Над 20 са участниците в галерията на открито в Дрен. Сред тях са Антония Ангелова, Благица Здравковска /Северна Македония/, Диан Димов, Кирил Кузманов, Мартин Трифонов, Мартиан Табаков и ред други. Има участници от Иран – Великобритания, Румъния, България – САЩ, Италия, а скулпторът Васил Симитчиев беше дошъл специално от Швеция за своето почетно участие в Дрен. Изложбата беше наречена „Без концепция“, а това ни напомни за нашия проект на Фондация „Въпреки“ преди време „Учители и ученици в изобразителното изкуство“.

Тогава проф. Емил Попов беше участник в проекта заедно с проф. Андрей Даниел, проф. Вихрони Попнеделев и проф. Николай Майсторов. Тогава изложбата на проф. Емил Попов и неговите ученици беше в галерията в Кюстендил и също носеше заглавие „Без концепция“. Това повторение приемаме не като невъзможност да се измисли нещо ново, а като реализация на стремежа на Емил Попов да не налага по никой начин себе си и своите виждания. Той ги споделя, а всеки художник може да вземе за себе си това, което му е близко и му е полезно.

Васил Симитчиев

И понеже сега също имаше много ученици на преподавателя в изложбата, ни се иска да припомним неговите думи от предишната „Без концепция“. „Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност, а не да налагам своя модел на другите индивидуалности. И затова влагам и известна ирония в това заглавие. Без концепция, защото всяко нещо има концепция”. Това каза проф. Емил Попов пред „въпреки.com” по повод изложбата „Без концепция - 1997 – 2018 г.” в Кюстендил тогава от проекта на фондация „Въпреки” - „Учители и ученици в изобразителното изкуство”.

И продължи: „Във висока степен е взаимодействие, това е щафетният принцип на общуване. По-старата генерация да общува с по-младата, защото мисля, че сме свидетели на една доста повърхностна и агресивна конфронтация между едните, които твърдят, че изкуството трябва изцяло да приема нови форми и тези, които грубо казано сме по-консервативно настроени. И в този смисъл е особено важна щафетата – предаването, дискусията - много жизнена и необходима според мен”, каза проф. Емил Попов.

Попитахме го тогава и дали иска учениците му да приличат на него. „Задължително не. Изобщо не налагам в термина ателие някаква формална или стилистическа програма, или неща, които да превърна в задължително изискване. Точно обратното – винаги смятам, че вървя след тях, след всеки от тях и се опитвам да споделям това, което ми се струва полезно. В зоната обаче на спецификата на всеки от тях“. И тогава благодари на своите ученици, че са го избрали за свой преподавател. Иначе сега при откриването на изложбата в галерията на открито Емил Попов като благодари на Емил Николов, приятел и спонсор на „дворната галерия“, отбеляза: „От много години ме интересуват три въпроса: Кой, кога и къде? Отговорът е: Кой – това сме ние. Кога - това е сега. И къде – овчарникът, където сме в момента“... ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

#Критичен поглед #Арт център Дрен #Дрен #Емил Попов #Васил Симитчиев #скулптура #скулптор

1 note · View note

vprki · 7 years ago

Text

„Учители и ученици в изобразителното изкуство” събра над 100 художници

С изложбата „Проф. Андрей Даниел и ученици” в галерия „Академия” на НХА приключва проектът „Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация „Въпреки” . Откриването на изложбата е на 21 юни от 18 часа, а от 16 часа ще бъде показана филмова документация за предишните изложби от проекта.

Това е и последната изложба от втория цикъл изложби – „Проф. Андрей Даниел и ученици”. Първият беше в Градската художествена галерия във Варна „Борис Георгиев“, където участваха с творби 59 ученици на именития ни художник и педагог. Те бяха представени в София в галерия „Стубел“, галерия – книжарница „София прес” и сега – „Академия”. Четирима професори – Емил Попов, Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел и Николай Майсторов бяха в центъра на проекта „Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация „Въпреки”. Творбите на художниците и техните ученици бяха показани в седем галерии – Националната галерия, Варненската градска художествена галерия, Галерия „Владимир Димитров – Майстора” в Кюстендил, галерия книжарница София – прес, галерия „Академия” в НХА и частните галерии „Стубел”и „Арт Алея”. Проектът беше подкрепен финансово от Министерството на културата и програма „Култура” на Столична община. Помощ оказа и фондация „Процес – Пространство”, както и винарска изба „Русе”.

Смисълът на проекта беше да изследва как си взаимодействат учителят и ученикът, какво си предават един на друг като контакт и до каква степен ученикът подражава на своя учител или обратното, опитва се да се еманципира от него. Какво иска да изгради в своите ученици един преподавател? Какво ученикът приема или отхвърля от своя ментор? Ако се еманципира, какво остава в неговото творчество от обучението? До къде трябва да е провокацията за изграждане на собствен стил и позиция? Полезна ли е претенцията на учителя за моделиране на ученика по свой образ и подобие? Какво учителят приема от своите ученици? Има ли нещо, което трябва да се промени в образователната система, за да се изградят силни творци, а не епигони? Важно ли е съществуването на творчески ателиета?

Това са някои въпроси, които бяха обсъдени на изложбите и предхождащите дискусии и срещи. Поставени в изложба едно до друго произведенията на учителя и учениците даваха възможност да се видят приликите и разликите, и да се осмислят в една дискусия. Освен това, много важно е, че ставаше дума за жив контакт между учители и ученици, а не на покойни майстори. Това е стара европейска традиция, която и днес е жива и не само в най-големите и европейски галерии. И точно затова по този начин беше представено част от съвременното българско изкуство по време на българското председателство на Съвета на Европейския съюз. Един такъв проект имаше и образователна стойност, защото в дискусиите за изложбите присъстваха студенти и ученици от гимназиите за изящно и приложно изкуство, училища с разширено изучаване на изобразително изкуство и Националната художествена академия, както и зрители. Общо участниците във всички изложби бяха над 100. Това даде възможност и да се очертае картина на значителна част от съвременното българско изобразително изкуство, доколкото става дума за художници, които са преминали през тези преподаватели, но сега са известни и активни.

Емил Попов: Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност

„Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност, а не да налагам своя модел на другите индивидуалности. И затова влагам и известна ирония в това заглавие. Без концепция, защото всяко нещо има концепция”. Това каза проф. Емил Попов по повод изложбата „Без концепция - 1997 – 2018 г.” в Кюстендил.** **И продължи: „Основното е, че това са най-активно работещите в сферата на моя контакт. Хора, с които не съм прекъснал комуникацията след Академията. Във висока степен е взаимодействие, това е щафетният принцип на общуване. По-старата генерация да общува с по-младата, защото мисля, че сме свидетели на една доста повърхностна и агресивна конфронтация между едните, които твърдят, че изкуството трябва изцяло да приема нови форми и тези, които грубо казано сме по-консервативно настроени. И в този смисъл е особено важна щафетата – предаването, дискусията - много жизнена и необходима според мен”, каза проф. Емил Попов. „Много харесвам идеята, защото това е една проява за младите хора, с които съм работил през годините. И в този смисъл съм много доволен заради това, че се появява една голяма група млади хора, най-активните за тези 22 години, поне с тези, с които съм имал контакт. Мисля, че щом реагират, го приемат за важно, някои са извън България. Това означава, че идеята е жизнено необходима”, каза Емил Попов.

Питаме го какво е важно в тази връзка – учител, ученик, ателие? „Струва ми се, че във времето, в което живеем, време в което само като си помислиш високите ни класици на 20 век не само нашите български, но и световните, бяха живи до скоро. Което значеше, че критериите за изкуство бяха непоклатими. И в последните 40 години се разлюляха критериите. Така се изпомешаха формите, че живеем в едно колажно време. Това, че времето е такова не означава и аз не мисля, че в нашата област няма едни наистина високи критерии. Напротив. Аз съм от консервативните художници, които смятат, че критериите са важно нещо. Те са именно, когато поставиш нещата в едно изпитание към вече изминалия период, който е толкова дълъг и могъщ. Ти не можеш да кажеш - елиминирам тая част от света на изкуството, защото сега е ново време. Не смятам, че е така, аз съм консервативен човек. И в същото време дискутирайки с тях - ето минете през определени критерии, за да изпитате себе си като професионалисти до какво ниво можете да скочите летвата, след това правете онова, което сърцето ви иска. Или го правете едновременно. Но винаги в тази връзка. Това, което иска твоята артистична нагласа и личност, и природа, но винаги през едно изпитание на критериите. Иначе нещата стават дива самодейност в недобрия смисъл на думата”, каза Емил Попов, който беше в стихията си при подреждането на изложбата.

Питаме го дали иска учениците му да приличат на него. „Задължително не. Изобщо не налагам в термина ателие някаква формална или стилистическа програма, или неща, които да превърна в задължително изискване. Точно обратното – винаги смятам, че вървя след тях, след всеки от тях и се опитвам да споделям това, което ми се струва полезно. В зоната обаче на спецификата на всеки от тях. Пак казвам, защото усещам, че живеем в едно изключително разлюляно време. Даже не смея да го наричам какво е. Просто това е най-нова и най-неочаквана форма на съществуване. Не можеш да говориш за неща, които са очевидно високи върхове в изкуството и в същия момент да кажеш – да, ама сега правим друго. Според мен е дълбинно неприемливо. Но тогава излиза въпросът – отричайки това, какво налагаш. И според мен налагането винаги трябва да минава през едно изпитание – какво мога и като преживяване на личността. Защото според мен навлизаме и в един термин, който без да съм теоретик, наричам психологическо пространство на нашите занимания. Означава това, което младите наричат послание. Какво е това послание – каквото е твоето преживяване и ти споделяш чрез твоите предмети с останалите хора, независимо каква е формата. Дали е видео, дали е скулптура в класическия смисъл или нещо съвсем дръзко различно”, казва ��кулпторът.

Вихрони Попнеделев: За да преподаваш, трябва да си и работещ професор

За да преподаваш, трябва да си и работещ професор. Не можеш да обясняваш само, трябва и да покажеш. Това каза с усмивка проф. Вихрони Попнеделев, който откри на 1 март изложба на своите ученици в столичната галерия „Арт Алея”. На откриването на изложбата, когато беше и рожденият ден на Вихрони Попнеделев, бяха освен негови ученици, участници в изложбата, и останалите професори от проекта – проф. Емил Попов, проф. Андрей Даниел и проф. Николай Майсторов, които също са работещи професори, а не теоретици. За преподаването обаче е важно и друго – доверието между преподавател и студент. А то се изгражда и с харесването на това, което прави твоят професор, отбелязаха присъстващите. Вихрони е лесно да бъде харесан, каза Андрей Даниел. „Освен това тази енергия, която има, е безкрайно полезна добра енергия в градивна, хубава посока и ги заразява”, отбеляза художникът. А Емил Попов добави, че тази негова жизненост като името и искрящата му живопис са особено заразителни – енергията и широтата. За Николай Майсторов при преподаването трябва да се възпитава вътрешна свобода, да се играе, да няма насилие над индивидуалността, за да се получи една самозабрава в творчеството. А за изкуствоведа проф. Чавдар Попов проектът е интересен, защото би искал да види тези изключителни художници.

Андрей Даниел: Искал съм да създам свободно пространство за студентите

„Нещото, което като усещане съм имал през всичките тези години е било желанието да създам друга атмосфера. Не тази, която може би по моето следване и по следването на мои батковци е имало в България”. Това казва художникът проф. Андрей Даниел, един от участниците в проекта на фондация „Въпреки” – „Учители и ученици в изобразителното изкуство” в изложбата в Градската галерия във Варна при откриването й.

Споделя, че по време на неговото следване го е притеснявало усещането за някаква нормативност, за някакви правила в изкуството. „Неща, които мен лично ме ограничаваха. Имах неприятното усещане за стеснени рамки пред възможността, която въобще живописта има. Тя е безкрайно свободно пространство, в което има място за всеки, който иска да каже нещо в нея. Така че общо взето, ако трябва да говоря като някакъв вид преподавател, това ми е било старанието. Да осигуря това пространство, да внуша това усещане, че би трябвало студентите да се почувстват свободни, да мислят, да виждат, да усещат. И че това е ценното – всеки да разкаже за своя ракурс към този свят”, признава художникът. По-късно тази изложба беше пренесена и в София и показана в три галерии – „Стубел”, галерия – книжарница „София прес” и „Академия” на НХА, където е и заключителната дискусия по проекта.

Питаме Андрей Даниел дали е доволен от това, което вижда във вече готовата изложба. „Не става дума за доволен и недоволен. По-скоро аз искам да си отговоря какво се е случило. Това са най-различни хора със свои характери, виждания, живеещи при най-разнообразни условия, които имат своите погледи към този свят. И по-скоро аз се интересувам да видя всички тези погледи”, казва художникът и преподавател. И добавя: „На времето имаше обстоятелства, в които обичах да разказвам една моя история, която бях измислили само за себе си, за да почувствам реално свободата. Всички знаем как в легендите библейски Господ – Бог е направил Земята, направил е всичко, сътворил е човека, сътворил Ева от реброто му Адамово и им казал - плодете се. Това е странният въпрос – не му ли стигат тия двамата, които са абсолютно съвършени, като всичко останало, което е направил. И полека – лека, полека – лека, те се плодели, плодели и напълват Земята. Защо? И аз стигнах до извода, че просто Господ е толкова суетен, че той иска да бъде погледнат от всички възможни страни и да се огледа в тези погледи. И понеже той е безкраен, както се казва в Библията – Господ е голям, той е безкраен, му трябват и безкрайно много огледала – хора. И в тази многотия, в това многообразие на погледи и ракурси, ще се очертае неговият истински вид, размер. Така че ако приемате тази приказка, моят възглед е това – всеки трябва да гледа от своята гледна точка. И това е ползата от художника”.

Но дали той също не се опитва да се оглежда в своите студенти, го питаме шеговито. „Да, мъча се да се видя в тях и Слава Богу, не се виждам много, много. Слава Богу!”, казва също с усмивка Андрей Даниел. „Пък и не бих искал да видя нещо от себе си. Защото формалната страна на научаване кое как се прави, не ме е интересувала. Тя ми е безинтересна. Това разнообразие на посоки, което се получи в тази експозиция, то ме радва. Това показва, че може би съм създал някаква атмосфера, в която е било възможно всеки да намери себе си”, споделя професорът.

Николай Майсторов: Доволен съм, че всеки е намерил своя път

„Доволен съм, че всеки е намерил своя път в тази изложба и донякъде е трагично да виждаш копие на себе си. И някак си само по себе си това убива и самия преподавател”. Това казва проф. Николай Майсторов по повод изложбата в Националната галерия на него и част от учениците му. „Защото никой не може да изкопира достойно преподавателя, ако той е качествен художник. Това ще бъде една лека шега с неговото изкуство. Затова е задължително човек да намери себе си. Една от основните посоки на преподавателя е да даде възможност за това саморазвитие. Това е много важно още в началото на учебния процес. Винаги съм наблягал на свободата, на вътрешната свобода. На свободата към материала. Въобще да се работи свободно, за да може човек да не ограничава движението на енергиите си. Те трябва да текат от него свободно. А преподаването дава, наистина, едни граници, но те са много условни граници. Те само, така да се каже, канализират информацията, която е нужна за тях. Оттам нататък природният феномен на таланта трябва да изиграе основната си роля”, казва Николай Майсторов.

Колкото за преподаването и за това дали се е опитвал да ги моделира по свой образ Николай Майсторов каза: „Аз нямам подредена логика в преподаването. То е интуитивен процес при мен като всяко мое действие. Естествено основата на моята преподавателска дейност е човешкото тяло. Но човешкото тяло като форма, структура, като принцип на взаимодействие на формите в него, като носител на композиционни стойности, които определят образа на човешкото тяло и това е за всеки образ в природата. За мен природата е главен учител, стига да бъде студентът насочен в правилна линия какво да разбира под природа и как да изглежда съдържанието на формата. А формата е езикът – това е азбучният ред на подредба на композицията. Без това не може. Натурата трябва да се гледа не като натуралистична предопределеност, а повод за една абстрактна стойност, независимо, че формата прилича на конкретността, тя носи своята относителна самостоятелност за това е абстрактна, носи своята поетична определеност. И в този смисъл учебният процес носи една двояка посока на граници. На конкретна насоченост към преодоляване на натурата – тоест това е учебният процес и съответно една свобода, която извежда натурата като резултат на лична поетична творческа стойност.

Този процес на преподаване в „Жул Паскин” беше много отдавна и това е хубавото. В това време и в това пространство те се развиха като художници, изведоха своя пластичен резултат, своята уникалност, самобитност. Така че те в някаква степен стопиха в положителен смисъл този учебен процес и то е наложително. В крайна сметка в основата остава някаква придобита истина, някакъв професионализъм, който ги насочва и определя като художници. Той е свързан с всичко, но по-скоро като внушение. Прекият занаят е необходим, но в основата трябва да внушиш на човека преди всичко какво е изкуство, за какво се прави, защо си дошъл тук и да го отвориш към това нещо. Да отвориш неговите канали на чувствителност – това е най-важното нещо. Занаятът, той си е занаят, той се учи, можеш сам да го научиш в някаква степен. Основното е да го научиш да мисли в този процес на пластична образна стойност, което е езикът на изобразителното изкуство”, каза проф. Николай Майсторов.

А художникът проф. Станислав Памукчиев сподели за една своя случайна среща с Николай Майсторов на улицата. Пита го къде отива и Майсторов отговаря: Да рисувам. Казва, че всеки ден рисува и признава: „Защото ако не отида и не рисувам, за пореден път ще си докажа нищожността на живеенето”. А Памукчиев някак си обобщи тази среща: „Не знам какво може да характеризира по-точно нашия опит и това наше състояние, в което можем да живеем някъде по-истински, отколкото в истинския живот”.

А за финал публикуваме текста на Андрей Даниел, който той написа за каталога на изложбата със своите студенти:

„Защо сините сливи са червени? - Защото са още зелени!“

Стара художническа смешка

„Учител и ученик – колко просто, колко класическо, едно от най-основните взаимоотношения между хората. Столетия, хилядолетия предаване на щафетата, изграждане на пластовете култура, развиване на цивилизацията. Но дали всичко това е толкова праволинейно, движено от простата логика – учителят знае и предава, а ученикът не знае, учи и приема?

Сигурно има и такива области на познанието, в които този принцип на учене е основния, логичния, сигурния. В науката, медицината, инженерните професии има стандарти, които задължително трябва да се достигнат и категорично да се усвоят. С развитието на дадената област стандартите прогресивно се променят, но остават като основно изискване.

В областта на изкуството, процесът на учене, като че ли протича иначе. Техниките на занаята и тяхното изучаване, създават впечатлението, че и това си е едно обикновено учебно усилие – не можеш – учиш – можеш. Но целта на обучението не е стандарта, а точно обратното – уникалността на отделния човек и неговия талант. Това често се постига и с уникални техники – въобще синтезът между идеи, технология, материали е всъщност изразното средство в изкуството. Този синтез се постига бавно, в непрекъснат процес на общуване с учители и колеги - връстници, това е процес на своеобразна ферментация в резултат на класическата, практическа дилема „проба - грешка“. Събирането на доказателства за собствен възглед и лична художествена мярка е основна цел в изкуството, защото то е всъщност метод за самоопознание. Нерядко откриваме, че основа за това самоопознание не е логиката, а парадоксът, чрез който по странен и вълшебен начин се предават поучителни истории или емоционални състояния, неизразими с думи или понятия. Нали помните онази прекрасна история на Екзюпери за парадоксалната връзка между една шапка и една боа, глътнала слон? Това е диапазонът, в който работи изкуството. Настоящата изложба е опит да се провери на практика, как изглежда връзката „учител-ученик“, има ли я и колко е парадоксална. Изводите ни могат да помогнат да се очертае силуетът на изминалите 25-30 години. Накрая искам специално да благодаря на всички колеги, които се отзоваха на поканата ми”, написа проф. Андрей Даниел. А ние благодарим на него, както и на всички останали участници в проекта – преподаватели и техни ученици /сегашни и бивши/, които с желание се включиха и очертаха един прекрасен образ на връзка между поколенията … ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

#Учители и ученици в изобразителното изкуство #Емил Попов #Вихрони Попнеделев #Андрей Даниел #Николай Майсторов

0 notes

vprki · 7 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Николай Майсторов не приема преподавателят да има свои кописти

„Защото никой не може да изкопира достойно преподавателя, ако той е качествен художник. Това ще бъде една лека шега с неговото изкуство. Затова е задължително човек да намери себе си. Една от основните посоки на преподавателя е да даде възможност за това саморазвитие. Това е много важно още в началото на учебния процес.

Винаги съм наблягал на свободата, на вътрешната свобода.

На свободата към материала. Въобще да се работи свободно, за да може човек да не ограничава движението на енергиите си. Те трябва да текат от него свободно. А преподаването дава, наистина, едни граници, но те са много условни граници. Те само, така да се каже, канализират информацията, която е нужна за тях. Оттам нататък природният феномен на таланта трябва да изиграе основната си роля”, казва Николай Майсторов.

Изложбата „Проф. Николай Майсторов и ученици” /продължава до 24 юни/ е четвъртата от проекта „Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация „Въпреки”. Досега изложби имаше в Кюстендил – на проф. Емил Попов и негови ученици, в софийската „Арт Алея” – на учениците на проф. Вихрони Попнеделев и в Градската галерия на Варна – на проф. Андрей Даниел и негови студенти. А

предстоят и още три изложби в София,

в които е разделена експозицията от Варна. В Галерия „Стубел“ откриването ще е на 21 май от 18 часа, след това – втората от цикъла в Галерия – книжарница „София прес” /на 29 май от 18 часа/ и накрая в Галерия „Академия“ /откриване на 21 юни в 18 часа, а дискусията и прожекцията е от 16 часа/. Колкото за изложбата в Националната галерия – Квадрат 500, зала 19 на „Проф. Николай Майсторов и ученици”, която продължава до 24 юни, участниците освен учителя са Долорес Дилова, Ива Владимирова, Елица Матеева – Паскинс, Райна Стоймирова, Албена Щениовска – Еглофф, Юлий Таков, Калин Антонов, Иван Михайлов – Жани и Любен Генов.

За изложбата в Националната галерия Майсторов е доволен, че е станала професионална. Това са художници, които имат своето място в съвременното българско изкуство. Те са били не само студенти, но и преподаватели в частната академия „Жул Паскин”, където художникът, освен че е бил преподавател, е и създал свой екип. А един от неговите ученици е художникът Любен Генов, сега председател на Съюза на българските художници, който пое основната част от организацията на изложбата. Колкото за преподаването и за това дали се е опитвал да ги моделира по свой образ Николай Майсторов каза: „Аз

нямам подредена логика в преподаването.

То е интуитивен процес при мен като всяко мое действие. Естествено основата на моята преподавателска дейност е човешкото тяло. Но човешкото тяло като форма, структура, като принцип на взаимодействие на формите в него, като носител на композиционни стойности, които определят образа на човешкото тяло и това е за всеки образ в природата.

За мен природата е главен учител, стига студентът да бъде насочен в правилна линия какво да разбира под природа и как да изглежда съдържанието на формата. А формата е езикът – това е азбучният ред на подредба на композицията. Без това не може. Натурата трябва да се гледа не като натуралистична предопределеност, а повод за една абстрактна стойност, независимо, че формата прилича на конкретността, тя носи своята относителна самостоятелност за това е абстрактна, носи своята поетична определеност. И в този смисъл учебният процес носи една двояка посока на граници. На конкретна насоченост към преодоляване на натурата – тоест това е учебният процес и съответно една свобода, която извежда натурата като резултат на лична поетична творческа стойност.

стопиха в положителен смисъл този учебен процес

и то е наложително. В крайна сметка в основата остава някаква придобита истина, някакъв професионализъм, който ги насочва и определя като художници. Той е свързан с всичко, но по-скоро като внушение. Прекият занаят е необхо��им, но в основата трябва да внушиш на човека преди всичко какво е изкуство, за какво се прави, защо си дошъл тук и да го отвориш към това нещо. Да отвориш неговите канали на чувствителност – това е най-важното нещо. Занаятът, той си е занаят, той се учи, можеш сам да го научиш в някаква степен. Основното е да го научиш да мисли в този процес на пластична образна стойност, което е езикът на изобразителното изкуство”, каза проф. Николай Майсторов.

Откъс от разговора с проф. Николай Майсторов можете да чуете тук

И допълва, че доверието между студент и преподавател е много важно. „Без него не става никаква работа. Иначе никакво насилие не води до разбиране. А този процес на преподаване и възприемане е въпрос на разбиране. Доверието е, така да се каже, главният феномен, който да оправдава това действие. Така че в този план защитавам това понятие –

ако няма доверие, няма резултат.

Доверието е истината към това, което преподавателят прави по отношениена студентите”, каза художникът. А неговите бивши студенти наистина изпитват към него доверие. Споделяха на дискусията преди откриването на изложбата за своята радост от това, че са се докоснали до него, за неговата деликатност, но и взискателност. За атмосферата в частната академия „Жул Паскин” и за посоките в образованието там. А художничката Ива Владимирово освен, че му подари слънчоглед изрецитира: „От слънчогледите без край, с любов, уважение и голяма признателност към слънце - професор майстор Николай”. И добави: „За да приличаш на Майсторов трябва да имаш много високо ниво, висок хоризонт. Не би могло да му се подражава, защото това е невъзможно”.

Николай Майсторов и Станислав Памукчиев

Художникът проф. Станислав Памукчиев пък каза за Майсторов: „В педагогическата ориентация на Майсторов, според мен, може да се каже, че има един генерален белег. Той самият го е формулирал в една своя студия за образованието по изкуства, в която се казва, че рисуването не е отражение, а е самоизразяване. То е внушение и себеизразяване. От отражение на реалността към вживяване, вчувстване и изразяване на тази реалност. При самия Николай Майсторов е себеизразяване през една фикционална реалност измислена от него, но тя говори изключително страстно за човека. В различн��те проявления на неговите студенти, независимо доколко са фигурални, доколко са абстрактни или полуабстрактни,

основният белег обаче е експресията.

Като говорим за някакъв белег на влиянието и школата Майсторов, според мен, едната дума, която може да я определи в най-широк смисъл – това е експресия.

Дори не точно експресионизъм, експресионизъм е самият Николай Майсторов. Веднага трябва да кажем, че е може би най-ясният, най-отличимият, най-защитеният, най-утвърденият, най-титулуваният български художник експресионист. Но неговото влияние върху всичко онова, което носи в себе си - емоционално-духовното, емоционално-психичното като преживяване е експресия. Всички тези хора, които бяха около него са белязани от това. Дори най-лиричният от тях - Любен Генов е белязан от това. Ако влезем в по-внимателен прочит ще открием дори и в работите на Жани /Иван Михайлов – Жани – б.а./ - това е слънчевата експресия на деня. Дори, ако влезем в изключително съзерцателните неща на Албена /Албена Щениовска – Еглофф – б.а./ ще открием овладяна, споена вътрешна, потопена експресия. Преживяна. Така че не българското образование, българската живопис изключително много дължи на Николай Майсторов”, заяви убедено Станислав Памукчиев.

Емил Попов и Вихрони Попнеделев

Скулпторът проф. Емил Попов, също един от участниците в проекта, продължи думите на Памукчиев, като отбеляза, че и той самият се е учил от Майсторов: „Имам си художници ледоразбивачи в нашата художествена реалност. Той е един от тях. Във всички случаи Николай е един от тези, които взривиха определени представи за култура, защото той има и стихове”. И добави: „Това, което най-силно впечатлява в изложбата е изключителното разнообразие. Второ, това са хора с вече силни авторски присъствия в нашата реалност със своя художествена абсолютно определеност. Знаете колко е схематично да се казва, че под голямото дърво не растат други растения. И аз силно го споделям, но тук в тази зала виждам как

този ледоразбивач е успял да сгрее всички хора,

които са решили да работили с него. Сгрял ги е, сложил е на обсъждане всичко, с което разполага и те са го ползвали по начин,по който всеки от тях е преценил и селектирал съобразно своята нагласа и потенциал. Това е изключително трудна работа. Казвам го, защото и аз имам някаква подобна роля в Академията. Това отношение към форма, пространство е една от моите схематични представи за думата критерий. Такъв термин съществува и работи. Николай е обречен художник и мога да се считам негов ученик в аспектите, които са недостижими”, заяви Емил Попов.

Една от картините на Николай Майсторов в изложбата

Художникът проф. Вихрони Попнеделев, също преподавател в НХА и участник в проекта с четиримата професори имаше малко по-различно мнение за образованието в официалната академия: „Разбира се, аз от четиримата съм най-младият и най-малкият. И си спомням, бях още в началото на живописната си дейност, когато съм гледал изложбите на Майсторов и, разбира се, с най-голяма възхита. Първо, Николай Майсторов започна курс в тази академия /”Жул Паскин” – б.а./ в едни много по-различни условия, отколкото в Академията на Шипка 1. Там, наистина, нещата са от един огромен колектив. Като чуя думата колектив настръхвам. Защото в този колектив е пълно с какви ли не хора. И като че ли

винаги мнозинството съсипва нормалната хубава идея.

Колкото и да се опитваш нещо да правиш, всички гледат да ти пречат, защото обичат един спокоен живот. Да си вземат заплатките, да се правят, че учат някого, да забравят, че нещо става и гръмко да се поощряват. Когато тръгнат да гласуват нещо, един не е против, освен мен. Разбира се, аз се оказа, че съм черната овца. Той, наистина, когато има тази свобода да си подбере преподавателите, има свободата да си подбере студентите, има право да си въведе програмата, това е идеално. Но в същото време обаче трябва да имаш дух и дупце. Е, за това дупце става дума. Че трябва човек да има хъс да си отстоява позициите. И когато каже нещо, действително да си личи, че това е силно и стои национална сила зад него. И това му личи и в картините. Неслучайно те нямат тези компромиси – ела, кажи ми това по-жълто ли да го направя или по-зелено. Или да извикам някой друг той да ми каже как да го пооправя и така нататък. Той ги хваща и си ги прави нещата. И затова е водач, затова е ледоразбивач”, убедено каза ��ихрони.

Любен Генов и Слава Иванова, директор на Националната галерия, при откриването на изложбата

Николай Майсторов се притесни от похвалите и даже очите му се овлажниха. И призна:

„Аз не съм свикнал на похвали.

Не живея леко. Самата ми природа е трудна. Рисувам трудно, не изпитвам удоволствие в прекия смисъл от нещата. Трябва да ги преживявам, да изведа някакво движение, за да придобия усещане за щастие. Така че тук много хубави неща се изговориха, но никога не съм ги покривал със себе си. Аз съм недоволен човек от всичко, не харесвам нищо, имам самочувствие на художник, но резултатите ми се измъкват. Някак си, те са част от работата ми. На следващия ден като дойда, нещо се наставя. Накрая, естествено, че завършвам картината и винаги казвам – следващата ще бъде, тази пак не става. И така. Не бих казал, че пътят на художника е труден. Но поне за мен е много труден”. А Станислав Памукчиев сподели за една своя случайна среща с художника на улицата. Пита го къде отива и Майсторов отговаря: Да рисувам. Казва, че всеки ден рисува и признава: „Защото ако не отида и не рисувам, за пореден път ще си докажа нищожността на живеенето”. А Памукчиев обобщи тази среща: „Не знам какво може да характеризира по-точно нашия опит и това наше състояние, в което можем да живеем някъде по-истински, отколкото в истинския живот”. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

#РЕФЛЕКСИИ #Николай Майсторов #Любен Генов #Национална галерия #Учители и ученици в изобразителното изкуство #Проф. Николай Майсторов и ученици #изложба #Станислав Памукчиев #Емил Попов #Вихрони Попнеделев

0 notes

vprki · 8 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Автопортретът – разкриване или прикриване

Разговор под това мото имаше в столичната галерия „Арт алея”, иницииран от сайта „въпреки.com”. Поводът е изложбата на Вихрони Попнеделев „Автопортрет”, която продължава до 31 март в галерията. Събраха се трима художници и един изкуствовед, които са дългогодишни приятели и съмишленици още от група „Градът”, за която малко се говори сега. Това бяха освен Вихрони Попнеделев – Андрей Даниел, Греди Асса и Филип Зидаров.

Едва ли е възможно да предадем в текст всички нюанси на този изключително приятен, дори и дискусионен разговор между приятели, които обаче не крият своите творчески различия. И в това е откровеността между тях. Да са различни, но да са заедно. Така, както трудно се получава в политиката и в обществото ни. За това си мисля напоследък, че има една паралелна реалност сред интелигентните хора. Не на нелепото и безсмислено противопоставяне, а на различието, което търси обаче общ път. Да, понякога го има в изкуството и в такива малки общности, но които не са определящи за цялостния ни образ на съвременно общество. Хубавото е, че ги има „въпреки”. Темата на разговора е конкретна, но покрай нея стана дума за същностни не само за изкуството проблеми – за свободата, за суетата, за професионализма, за толерантността… А за присъстващите на разговора, между които и студенти на тримата професори – Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел и Греди Асса, разговорът беше не просто монологичен урок, а сблъсък и размяна на мнения.

Андрей Даниел и Вихрони Попнеделев

И естествено разговорът тръгва от Вихрони – авторът на изложбата. Защо прави автопортрети? „Моите съмнения, моите намерения си ги казвам на платното.

Някой път се правя на Наполеон, някой път се правя на мишка,

някой път на риба. Това е може би начин да се опазваме от лошото влияние на света. Постоянно някой ме дразни - в трамвая, в метрото. Добре, че има място, където да се скрия от досадни и гадни влияния и да се почувствам добре. Може би и затова много обичам да се занимавам и с автопортрет. Това е и нещо като загрявка, нещо което те напъва да се изкажеш. Дори да влезеш в контакт като че ли казваш на някой нещо като го правиш този автопортрет. Но това си е наша си налудничавост”, казва художникът. И добавя през смях, че никога не му е минавало през главата дали се харесва. „По принцип аз съм хубав. И не се и заглеждам дали съм по-хубав или не съм. Изобщо не ме интересува”.

Андрей Даниел продължава темата: „Ние сме традиционалисти. Това е една стара традиция. Рисуваме се. Като порасне малко човек стига до извода, че е много любопитно това смесване на обект и субект, което се случва, когато рисуваш автопортрет. Защото някак си се виждаш и отвън, и отвътре. И разбира се, си много суетен, и това започва да се преодолява или да се засилва. Според случая, има най-различни състояния, в които си правиш автопортрет. И точно това е интересно, защото без да искаш, полека – лека, ако си професионалист, започваш да разказваш просто за разни човешки състояния, които са хванати и отвътре, и отвън. Което е любопитно”.

Греди Асса

За Греди Асса

автопортретът е душевно селфи.

И се спира на автопортретите на Вихрони, „защото е нарисувал точно това, което ние трябва да си представим какво всъщност е автопортретът. Вихрони си е правил много автопортрети. Но във всеки един негов автопортрет има отношението и времевия момент, и оценката на това – какво става. И защо съм гневен или лъчезарен. В неговите неща, колкото и да не иска да бъде буквален намираме не документалната снимка, а оценъчната”. И споделя за свой автопортрет, който си е направил без уста, защото според него ставаме едни безгласни обекти. За него автопортретът е двойният подпис.

Филип Зидаров беше донесъл албум “500 автопортрета”, в който шеговито беше прибавил още един - на Любен Зидаров

Позицията на Филип Зидаров по неговите думи** **не е на изкуствовед и критик, а по-скоро на приятел и близък на тези трима прекрасни художници живописци. „По някакъв начин, колкото и да изглежда за лаика акт на някакъв нарцисизъм, изкуството на автопортрета е просто художествен медиум. По същия начин, по който една балерина работи с тялото си. По същия начин художникът работи със себе си като изразно средство. Защото най-добрият си слушател е самият той. Най-големият си приятел и най-големият си враг е самият той. И по някакъв начин тук няколко неща се натрупват. Едното е, което самият Вихрони така прекрасно прави от години и което баща ми /Любен Зидаров – б.а./ също се опита да прави и направи в една – две изложби – когато човек се вижда като различни хора. Ти не се правиш, защото се харесваш или не се харесваш. А защото се опитваш да разслоиш някакво имагинерно АЗ и да му намериш онези слоеве, които не се появяват. Те се появяват само в особено състояние”, казва изкуствоведът.

Автопортретът на Любен Зидаров стои изключително убедително сред световните образци. Дори не си личи, че това е прибавена снимка

Заговаря за автопортрета през вековете, но се връща отново към българската ни практика. И тя е доста свързана с баща му Любен Зидаров, който през 1979 година направи голяма изложба с автопортрети в галерията на ул. „Шипка” 6 в София. „До голяма степен шеговити, хумористични, иронични и самоиронични състояния. И той демонстрира на доста колеги, че това е една много благодарна зона на изследване.

Художникът не изобразява просто неща, той изследва.

Той изследва най-вече себе си. Своите способности, но дали може да превъплъти в това, което ще остане във времето. Това което прави Вихрони от съвременните автопортретисти е тази много благородна, истинска, честна позиция да си едновременно ироничен и самоироничен. Да личи от това което правиш, че си задаваш някакъв въпрос и фиксираш дадено душевно състояние”, казва Филип Зидаров. И сочи като пример, че Ван Гог е нарисувал около 40 живописни автопортрета. И във всички е той, но във всички по различен начин. Той е бил един безкрайно измъчен душевно човек. Който непрекъснато се е терзаел и накрая завършва живота си по един трагичен начин…

Филип Зидаров

Според Андрей Даниел в тези времена на коментари, автокоментари в изкуството, които някои наричат постомодернизъм, автопортретът се занимава с това нещо от самото си пораждане.

„Самият акт на самопортретуване е акт на отчуждение.

Ти правейки се, обективирайки се, се отчуждаваш от своя образ. Наблюдавайки го, почваш да го обработваш. Нещо, което е извънредно съвременна форма за правене на изкуство, съвременен творчески акт, който може би предшества във всички други жанрове това, което сега се случва почти във всички жанрове. Което е любопитно и значи, че изпълнява ролята на някаква художническа лаборатория, в която художникът си е правил експериментите в собственото си пространство и се е готвел за своя скок, който е бил предстоящ”. Тук, обаче Филип Зидаров му опонира, че според него автопортретът е не отдалечаване, а

опит за доближаване, опит за дисектиране.

„Фрида Кало прави не знам колко автопортрета, на които е дисектирала някакво свое душевно страдание. За това нейните картини са били трудно приемани, защото показват една оголена нервна система. Това е една пулсация – огледалото не е автопортрет. Получаването на автопортрета е смъкването на разни пластове, оголване. То е вътрешната органика на състоянието, което дава възможност на мисленето като жанр”, казва изкуствоведът.

�� Греди Асса поставя друг въпрос - дали автопортретът трябва „да прилича или не”. „Дали водещото е приликата, това е страшно важно. Защото много често се изобразяваш и ти казват – да, познах те, или не те познах. Лучо Фонтана прави едно изрязване в платното и казва - това е моят автопортрет „Напрежение”. Просто задавам този въпрос дали винаги трябва да робуваме на това. В портретите на Вихрони това е най-ценното.

Избягваш да бъдеш разпознат.

Имаше една изложба в Париж - всички се бяха изобразили хубаво, аз се бях направил малък. Защото платното е една земя, в която ти някъде отиваш и дали е важен твоят автопортрет? За мен е по-важно, че ти си бил, някой те е забелязал, а ти си толкова малък. Това е манифест към това, което ти изобразяваш, но в неговите автопортрети, както и на Андрей, има това намигване”, казва Греди Асса. А Вихрони добавя: „Без да рисуваш уши, нос, вежди или други по-лесни неща. Всъщност всяка картина като я направиш, тя ти е автопортрет”. Той самият има картини с цветни петна, които ги е рисувал като настроение породено от слушането на джаз и ги е нарекъл автопортрети. Твърди, че те са автопортрет на негови усещания.

Андрей Даниел

Тук обаче Андрей Даниел не е съгласен: „Това е моментът, в който започваме да размиваме въобще този жанр, а говорим точно за този жанр. Размиваме го, защото изчезва основната му функция. В момента сме в такава концептуална епоха, в която е важно какво отдолу ще напишеш. Има един контекст, който поддържа или не поддържа това нещо. Аз съм консерватор, искам да прилича. И именно в това да прилича, свободата, която е ужким малко по-така стеснена, заради опита да приличаш, тогава изведнъж се развиват най-невероятни способности.

Аз казвам, че трябва да прилича.

Има условности, които като ги пренебрегнем, излизаме от дадения жанр и става каквото падне. Това каквото падне в момента е царят на всичко. Така, че да седим в рамките на професионализма, все пак”, призовава Андрей. И продължава: „Говорим за нещо, което в началото си казахме, че е точно това - автопортрет. Мъчим се да очертаем усещанията за този жанр, начинът по който мислим и така нататък. Но полека лека, започнахме да говорим въобще за нашата работа като художници”.

Филип Зидаров

Според Филип Зидаров има разлика между сюжет и жанр. „Ти говориш за сюжет автопортрет, а ние говорим за жанр автопортрет”, обръща се към Андрей Даниел той. За Греди няма значение с каква боя и по какъв начин се прави автопортрет, важното е да регистрираш себе си. Нека бъдат сюжетни, но музиката сюжетна ли е, пита той. „Това е нашата утопия, нашата мечта – да приличаме на музика. Обаче това е една убежна точка, към която се стремим, но тя все бяга.

Никога живописта няма да е музика.

Тя може да бъде сравнена с музиката, но тя е просто материално нещо. И това материално нещо има някакви свои закони”, настоява Андрей Даниел. По думите на Филип Зидаров автопортретът безспорно се корени в портрета. „Но за разлика от портрета, автопортретът никога не е поръчан. А портретът е възникнал като поръчка. Това е начин да се усетиш свободен”, казва изкуствоведът. Андрей е съгласен: „Това е точно другият край на махалото - точно обратното на поръчката. Но това не отрича другото, за което аз говоря. Вероятно аз искам да има някакъв твърд гръбнак, чрез който да разказвам за други състояния, които се случват с мен или извън мен. Но искам един твърд гръбнак”, категоричен е Андрей Даниел.

Вихрони Попнеделев

В крайна сметка всеки държеше на своята позиция. Но разговорът беше между приятели, които искрено се радваха, че са отново заедно. Споделиха, че им липсват срещите, когато са създавали група „Градът”, една общност, за която малко хора си спомнят сега. Въпреки, че не е официално разпускана. Група „Градът” е първата и вероятно най - успешната група на български артисти - художници авангардисти. Създадена е през 1986 и сред основателите са точно Филип Зидаров, Андрей Даниел, Вихрони Попнеделев, Греди Асса... Преди 10 ноември групата действаше на нервите на СБХ, който дотогава беше единствен оценител и меценат сред художниците. И сега те си спомнят за дискусиите, които са водили, когато са създавали групата. Смеят се и на „шпионите”, които им пращали от СБХ, за да ги подслушват да не би да правят преврат в съюза. Обещават си обаче отново да се събират периодично за такива разговори и благодарят на „въпреки.com” и галерия „Арт алея”, че са ги събрали. И вдигат наздравица - Филип Зидаров има рожден ден… ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

#РЕФЛЕКСИИ #Вихрони Попнеделев #Андрей Даниел #Греди Асса #Филип Зидаров #автопортрет #галерия Арт алея #изобразително изкуство #живопис #Любен Зидаров

0 notes