#алчност

[proekt-prosper]

“ Да бъдеш осъзнат е трудно, защото не си тук за алчността, похотта, надуването, сравнението, количествата, конкуренцията и непрестанната активност. Тук си за уединение, мир, спокойствие, душевност, мъдрост, дълбочина, любов и съпричастност. ”

[balgarianovinite]

Криминогените Стефан Петров ( Чефо Шишето ) и Емил Пейчев гордо позират пред храма на Темида, чиито клиенти са често

Докъде може да стигне моралната деградация на някои самозабравили се персонажи? Колко ниско може да падне общественият морал, когато хора с престъпно минало си присвояват ролята на морални съдници? Двама добре известни криминални субекти в Бургас направиха нагъл и циничен жест – заснеха се пред Бургаския окръжен съд, институцията, която дълги години ги е „преследвала за безчинствата им“, но която сега удобно използват, когато стане въпрос за защитата на собствените им интереси. Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук. Дуетът на лицемерието – Емил Пейчев и Чефо Шишето(натисни тук) На кадъра, направен пред съдебната ��нституция, позираха две добре познати имена в криминалните среди – Емил Пейчев и Стефан Петров, по-известен като Чефо Шишето. Двамата са изградили завидни „кариери“ и репутация сред криминалния контингент, а сега демонстрират наглост, позиционирайки себе си като общественици и радетели на правдата. Кой е Емил Пейчев?(натисни тук) Емил Пейчев – криминално проявен, с полицейска регистрация, а в момента подсъдим по дело за умишлено причиняване на тежък пътен инцидент, при който можеше да бъде убито дете. Скандалният му опит да се представи за обществена фигура претърпя крах, когато бе позорно „изритан“ от Царево като пишман общинар, но това далеч не сложи край на мераците му да се изживява като морален авторитет.(ТУК) От общественик той се превърна в жалка сянка на самия себе си, отчаяно търсейки внимание. А Чефо Шишето? Стефан Петров, по прякор Чефо Шишето – бивш затворник от варненския затвор, търкал наровете и в ТВО – Житарово. Прякорът му не е случаен – „прочул“ се е в ъндърграунда с махленските си разправии, в които чупел стъклени бутилки в главите на противниците си. А биографията му е още по-пъстра – рецидивист с реабилитация, която трудно може да бъде наречена такава, защото да наръгаш с нож трима души с цел да ги убиеш не е нещо, което обществото лесно би забравило. Днес това ‘недоразумение“ е в антуража на Константин Бачийски, в едно с Емил Пейчев -каква комбина достойна да се нарече „Трио бургаШки Лузъри“?! Когато престъпниците търсят правосъдие И ето, двама „намазани представители“ на криминалния свят, които с години са презирали и бягали от правосъдието, сега гордо позират пред институцията, към която са се обръщали винаги, когато трябва да се решават казуси, засягащи техните интереси. Дали това не е върховната форма на лицемерие? Цинизмът в тази ситуация е особено натрапчив – хора, които са обикновени престъпни елементи, се опитват да изградят публичен образ на „борци за правда“. Това е като вълци в овчи кожи – маскирани като морални корективи, а всъщност пропити с алчност, агресия и наглост. На човек му се повдига само като си представи колко са нахални и дебелооки! Какво следва? От „Днес България“ разполагаме и ще публикуваме интересни данни за престъпленията на тези двама карикатурни персонажи както и на лидера им Константин Бачийски, след като бъдат обстойно проверени. Окажат ли се верни, както засега сочат данните, въпросните аверчета на Коцето Бачийски ще блеснат по „голи задници“за да се докаже поговорката, че „вълкът козината си мени, но нрава никога“! Зад лъскавите им маски се крият истории, които ще разкрият истинските им лица. Истинските имена на тези хора явно не са „общественик“ и „борец за справедливост“, а „пишман общинар“ и „ножар-рецидивист“. Снимката им пред съда е символ на абсолютната деградация на определени среди в българското общество. Докато честните хора се борят за справедливост, именно такива индивиди се намърдват в институциите, претендират за влияние и подмолно прокарват интересите си. Крайно време е обществото да отвори очи и да не позволява подобни персонажи да заемат позиции, които изискват морал, чест и отговорност. Тепърва ще става интересно. Останете с нас! Read the full article

[gostivarpress]

Крипто пазарот во пад, Биткоинот изгуби 4,6 отсто од својата вредност

Глобалниот пазар на криптовалути денеска бележи пад, а цената на Биткоинот се намали за 4,6 отсто, достигнувајќи вредност од 88.735,65 евра во 15:30 часот на најголемата криптоберза Binance. Вкупниот обем на тргување со Биткоин во последните 24 часа изнесува 46,42 милијарди евра. Индексот на страв и алчност за Биткоин денеска изнесува 61, што спаѓа во категоријата „алчност“, и покра�� моменталниот…

[chrisheart1973]

Човек и Създател...

Някой някога...Човекът е създал...

С Дух и Тяло... Между тях - Душата...

Вселената претърсил и избрал...

Тук да бъде... На Земята..!

Природата за него сътворил...

С очите си да вижда чудесата...

Животът на Земята му дарил...

И Разум... Да се грижи за благата..!

От гледката...Човекът полудял...

Разумът се сблъскал със Душата...

От Алчност... Даже ослепял...

А даровете сгазил със краката..!

Създателят... Веднага осъзнал...

Грешката, която бе направил...

Душата от Човека си вземал...

И пред портите на Ада го изправил..!

Човешкият Живот се променил...

Усетила се липса на Душата...

Създателят от Дявола я скрил...

Някъде далече... В небесата..!

Оттук на сетне... Да е сам...

Обзет от Алчност и от Злоба...

Подмамен в дяволски капан...

Пропит единствено... С отрова..!

Земята се превръща в Ад...

Човекът е на Дявола в краката...

Обречен на душевен глад...

Безжизнени... Студени са телата..!

Някой, някога ни е създал...

С Дух и Тяло... Между тях - Душата...

А Човекът... Просто я продал...

И докарал... Адът на Земята...

Дали Създателя ще ни прости..?

Или главата ще извърне..?

Дали над нас ще се смили..?

И дали..? Душите ни ще върне.!!!

Калоян Христов©️

(Chris Heart)

30.11.2021

London

От книгата ,,Когато се срещнах с Душата 2" Част втора!

https://izdavam.com/bg/author/KaloqnHristov/8551

[navtora]

Току-що изгледах един филм "7 години в Тибет" и се трогнах..

В мен изникнаха въпроси.. Защо трябва да има воини ?

И по-важното - какво може да се направи, за да няма ?

Едва ли съм първият или последният, който е разсъждавал върху това..

Но ето няко��ко възможни пътя за решение на този голям проблем..

В хората трябва да има повече Човечност, затвърдена от принципи и ценности на мир, разбирателство и състрадание.

Трябва да се намери начин да се отстранят поводите за войните - опиянение с власт, омраза и алчност - всички, произлизащи от един източник - невежество и незнание, че е противоестествено да вредиш.

Хората трябва да развият умението да мислят самостоятелно и да не се подчиняват сляпо на авторитети.

[alt3rn8-knowl3dg3]

Та одеве отидох до реката. Ей тъй. Да я погледам. Мога с часове да гледам как водата тече. И да си представям.

Откъде извира. Къде минава. Къде спира. И да се кефя. Сам. Ама не баш сам. Около мен има всичко. Где не ме оставя сам. Вода. Камък. Риба. Жаба.Тревичка. Мравка. Храст. Дърво. Път. Планина. Небе. Облак.. Та няма как, човек да е сам, ако е с всичко това. А ако за малко замълчи, ще чуе как всичко около него разказва. Например днес събирах камъни. После хванах едно камъче в ръка, бяло, и то започна.:

-Първо бях кварцова жила. Преди 76 милиона години и два часа. И стоях здраво на земята. Един ден се изви буря. Реката повлече камъни и те се заудряха в мен. И ме разбиха на 8975 камъка. После ни понесе. И раздели. Аз ставах все по - малко и по - малко. И един ден се спрях тук. Красиво място, нали? Над мен водопад. Отстрани скали. Върху тях дървета. Над дърветата синьо небе. Реших да не мърдам никъде. Не спях ден и нощ. Радвах се. Нощем на луната и звездите. И вятъра. Денем на слънцето и небето. Зимата на снега. Пролетта на придошлата река. Лятото на къпещи се деца. Есента на цветовете. И си говорех с другите камъни. На наш си език. Каменен. С останалото се разбирахме със знаци. А ти ме разбираш, защото имаш в теб малко от мен. Минерали се наричат. А знаеш ли какво имам?

- Не знам.

Отговорих аз.

А камъкът каза:

- Помисли!

А аз:

- Имаш сърце!

Камъкът:

- Как позна?

Аз:

-Знаел съм винаги, че камъните имат сърца. Знам даже какво е.

Камъкът:

-Кажи!

Аз:

- Просто е. Всеки кварцов камък има зла��но сърце.

Камъкът:

- Сега ще ми го вземеш ли?

Аз:

-Не. Не ми трябват златни сърца. Трябва ми камък със златно сърце. Аз да не съм български патрЕот, та само златото, где ни копат да ми е у главата.

Камъкът:

-Тогава вземи мен!Ще ти разказвам истории за динозаври и птеродактили.

Та го взех. И от алчност взех още 24 579 камъчета. Алчен съм за истории. Нали се сещате колко години трябва да живея, та да ги чуя всичките. 24 579 х 76 000 000 и два часа. И ще живея.

Та ако не вярвате на горното, ви пускам доказателство. Сухи камъни със сърца. Грозни. Същите камъни. Мокри и красиви. Нещо направено от мен от едни други камъни. По тяхно желание. И подарено. За да разказват на друг историите, где са разказали на мен.

Това е. За да ги чуете, трябва да млъкнете за малко. Това е най-трудното.

Приятен ви ден!

[pieceofheart]

Това ли е светът на новото време? Алчност блика от хората, душата им е грозна, мръсна, пълна с лошотия. Това ли е бъдещето? Изпълнено с бедност, егоисти и битка за власт. Грозни сте, хората!

Душата ви е гнила. А щом душата ви е гнила, животът също става мизерен. Що ви е власт? Що ви е богатство? Семейството не е ли богатство за вас!? Алчни сте! Не разбирате що е “семейство”, то тогава защо се борите?

Борбата ви за власт ви мърси, душата ви е изпълнена със злоба и егоизъм, взимате и взимате. Но не забравяйте, всичко лошо се връща, лошото се наказва! Добротата ще спаси света!

Не бъдете жалки. Мислете! Заради това имате ум!

Мислете!

[cvetikitanova]

С какво е обгърнат света?

Какво му пречи да свети?

Какво го осквернява?

Коя е най-голямата опасност?

***

Светът е обгърнат от невежество.

Не свети от алчност.

Пороците го оскверняват.

Страданието е най- голямата опасност!

[p-n-krustevich]

IV. Avaritia

- Опазвайки храмът телесен

с лишение от капризът ненужен,

знай, че и пътят небесен

за теб ще е лек и заслужен.

Но забулена в гъста тъма,

потъна��а в дола усоен,

над твоята кротка душа

дъжд се сипе пороен.

Може би в своето старание

от капризи да бъдеш свободен,

навлякъл си друго страдание,

поел си по път неизброден.

Заплавал в морето без бряг,

яма бездънна дълбаещ,

на кораба ‘Алчност’, моряк

за още морета мечтаещ.

  - От щастие, Отче, блажено,

неведнъж огряван съм бил.

Но и множество пъти сломено

сърцето в гърдите съм крил.

Но страст за алчно пиратство

никога в мен не разпалих.

Жаждата за още богатство

в река от щедрост удавих.

За това и Мамона отричам,

идол фалшив – демагог!

С душата си цяла се вричам

да служа само на Бог.

Но когато звездна завеса

покрие материалният свят,

заигравам в печална пиеса

за цар и златен палат,

роля на рицар доверен

цял изтъкан от добро,

образ така лицемерен,

гнил до своето ядро.

А царят така доверчив,

от всички рицари верни

мене избира – лъжлив,

в доспехи предателски, черни –

негова да бъда десница,

на богатството царско пазител.

Но чака го остра плесница

разбере ли, що за грабител

дебне в нощният мрак,

пълзейки из сенките плътни;

подлец лишен от гръбнак,

с нагони нечистоплътни.

Защото обърне ли гръб

царят дори и за миг,

кама напоена със скръб

забивам и удрям с камшик.

В съкровищницата тайно прониквам;

грабя сякаш от враг.

Срам и вина не изпитвам;

не човек, а бесен дивак.

Но трагизмът не е в това,

че царят е подло предаден;

в гърбът му забита кама

от брат, а не враг, кръвожаден.

Публиката по мене тъгува,

горящ в агония страстна,

когато наяве изплува

моята участ ужасна.

Заслепен от яркият блясък

ниско падам и коленича.

Златото става на пясък,

през пръстите тихо протича.

Ръцете по-празни остават

колкото повече пълня ги;

и вместо покой да настава,

свистят в сърцето ми мълнии.

   Петър Николаев Кръстевич

[simonsmilee]

„ Всички смяташе за луди, без да съзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната лудост в света — лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко. в основата на всички революции лежаха конфликтът на самия живот, безумието, с което егоизмът и човешката алчност разделяха хората на сити и гладни, на малцинство, което имаше в излишък всичко, и на мнозинство, което нямаше нищо.

[idontneednofuckinhug]

19-20 writing compilation

Стига пил, стига пил, стига пил Не ти ли писва да си унил Не ти ли писва да те гледат Не че нечие мнение те свежда До това, което най-лесно се вижда Колко пъти трябва да си напомням, че почти всеки има различна истина С всеки изминал ден осъзнавам, че съм аз срещу света Помня, когато имаше кой да ми каже Че ме мисли с все сърце Поливаше нашите цветя Виж ги сега, как увехнаха Единственото, което мога да правя е да държа главата високо Сърцето дълбоко Да не си повтарям, че да си „душевно богат“ е толкова самотно Нищо де, нали ме грее слънце, ще мисля за утре

Мрачната вечер не е ��ажна, когато те чака слънчево утро После ще съм по-добре, дори да ми е малко мудно Не винаги има усмивки Нищо де Обещавам ти, утре ще е много по-хубаво Понякога съм малко крив Ще се оправя, липсва ми допир Кой по-добре да те обгрижва Като си само ти самия Имам проблеми с това да се доверявам Явно и затова винаги накрая оставам изцяло сам Така стоят нещата

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Демоните ми са по-големи от централна гара Няма много смисъл в моята кауза Писна ми душата ми с един крак да не е на земята Така стоят нещата И ще се осъзная? Или кой ще каже на майка ми, че не се събудих Че можеха да са там за мен и да не се налагаше да й създадат мъка Така стоят нещата И накрая кой ме разбра? Кой ми повярва? Защото всеки път обвиненията валяха Аз нося отговорност за всяка провалена кауза

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Hey kid, you’re learning all this great shit, but your actions are all jaded You’re looking at her and thinking “this is life”, just cause it’s painless Hey kid, your thoughts are narrow and your feet are on the pavement Time to get up, ride a cloud, you’re an alien Every day you wake up, no one gets you, just embrace it Your momma loves you, stop tryna’ impress these people All your actions pretty baseless Hey kid, started in the mud, wanna’ make it, stop being so impatient You’ll be left alone, nothing different, time to change it You talkin’ all this shit, talkin’ never brought nobody greatness Once you clear your head, you’ll be on a spaceship Mind is busy, wastin’ time, this ain’t it All these dreams, all these goals, you’re breakin’ Hey kid, let it be, wipe these tears, what’s your next location You’re out of space, use the pain, fuel your imagination Hey kid, less is more, love is war, don’t get wasted

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

За пореден ден гледам празно, в главата ми е крайно тясно Ежедневно си задавам въпроса какво е всъщност реално Продължавам да играя на реши тая загадка Защото всеки ден живея на прага да пусна мислите си в мрака Представям си как присъствам на собственото си погребение Липсата на реалност създава чувството, че няма значение Главата ми стана морга за всичките ми позитивни мисли Ако не се събудя - наркотиците са ме унищожили Уплашен съм да вдигна телефона, когато майка ми звъни Всеки път си мисля, "какво става, ако не познае сина си?" Ще ми познае ли гласа, ако пак съм направен със субстанции Колкото и да им говоря, познатите ми са душевно празни Как мога да обясня, че в главата ми има чистилище Имам чувството, че съм заклещен в мое собствено съдилище Разсейвам токсичните си мисли като пиша на мръсници Не ми обръщай внимание, бившата още ми се цупи

Писна ми да слушам само за пари, левът е корен на злото Нямаме ли и други ценности, правим всичко за малко злато От толкова алчност и агресия губим време за човечност Всеки път изпитвам съмнения, ако ми покажат любезност С всичката ми проста директност, въобще имам ли потребност Или съм поредния малък помияр с липса на коректност Честно казано нямам отношение към чуждото мнение Опа, забравям, че така показвам липса на възпитание Колко хора трябва да прогоня за да порасна и разбера Че рано или късно няма да остане с кой да споделя Че самоубийствените ми навици ще ме погубят Че може да няма кой да ми носи гроба, докато майка ми тъгува Колкото и бързо да се движа, продължавам да нямам време Върша всичко, не върша нищо, часовникът е бавен за мене Путките да ми се насладят, докато съм още тука За приятелите ми - съжалявам, за когато ще съм в злополука

Евалата, слава на Господ, че съм тука, че мога да пуша Как да ми пука за последствия щом утре може да съм мърша Слава на греховете и пороците ни, друго не остана Ако някак стигна до Рая, искам там горе да се направя

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Приятелският ми кръг само се стеснява От година за година става все по-малък Май така разбираш, че някой остарява Докато не остане сам под земята

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Кой ми звъни през непознат номер Нямаше отговор, кофти номер Кой ли би ме търсил толкова късно Явно тази вечер ще ми е гузно Чуждите проблеми ме надъхват След като се заема не ме свърта

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Все бях заобиколен от двойки Все се питах аз ли съм проблема Всеки път мислех "тя не ми се кефи" Явно отново трябва ми промяна Старата мацка е стари новини Роден съм за по-големи неща Не да се чудя какво ли говори Вълк единак, изморен от драма Мислех, че ще съм герой като Батман Може би да променя животи Обаче не държа на бой, шарлатан Излъгах себе си - само фасони Писна ми от толкова разсейванка Докога ли ще се правá на Исус Докога ли ще съм в небесата Когато падна, карай ме в Исул

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Може ли да те набера Пак съм пиян Или там направен Чувствам се сам и ми писна Не говорим и не ме търсиш Аз те обвинявам Ти не разбираш, аз съм незаменим Ще е късно като се сетиш Но сега е късно вечер И искам да чуя „Обичам те“ Дори и фалшиво да е

[elleemmanoelle]

Щастливи онлайн.

 

През последната година бях свидетел на разпадането на 3 връзки, които изглеждаха пълни с любов... онлайн. И трите преживях с тъга. Не заради самата раздяла, а заради илюзията, ко��то тези хора бяха създали. Стана ми мъчно, че те са дали повече усилия да изглеждат щастливи, вместо наистина да бъдат. Замислих се, че това, което правим с външният си вид в социалните мрежи, вече правим и с връзките си. Сякаш си мислим, че ако само изберем правилния филтър и напишем правилните думи под снимката, ще успеем толкова добре да изкопираме любовта, че тя ще стане досущ като истинска и само ние, някъде в тъмнината на подсъзнанието, ще знаем, че не е.

“Всичко е наред, виж колко сме щастливи на тази снимка.” но очите не се вдигат от светещия дисплей. “Обичам те’’ но от устата не излиза звук. “Липсваш ми.” но там където си, е много далеч, а си само на ръка разстояние. Докосвам те, а те няма. Говориш ми, но нищо не казваш. Телата ни правят секс без душите ни.

 

Къде те изгубихме, любов? Някъде между нулите и единиците. Толкова твои копия има, а теб отдавна те няма. Но аз идвам за теб. Ще те търся докрай, ако ще да умра преди това. Няма да се примиря с твое копие.

А ти може вече да не идваш при хората. Разочаровахме те, нали? Тогава ще те намеря в цветята и птиците, в рисунките и кафето, в утрините и красивите залези. Ще те намеря в себе си и ще те пазя от човешката алчност, която погубва истинското. От болната амбиция, която обърква ценностите ни. От болното его, което разрушава човешката душа и оставя само едно ядосано тяло да броди. Ще те скрия от голямото око на обществото, което произвежда хиляди твои копия на поточна линия. Ще те отгледам в душата си и ще те показвам само на други тръгнали искрено да те търсят, а те се усещат, вече не биха могли да ме заблудят.

Е, Любов, дръж се, аз пътувам към теб.

[forsakenfeelings1]

Чети - рисувай в главата си пейзаж с думите:

Проповед за твоето утре:

Смъртта съществува за ония, дето утре ще се събудят, а по новините ще видят купчините банкноти в див пламък на революция. Мястото ще бъде зад лъва, пред катедралата. София ще светне. Кафява кръв и чувство на агония по лицата безочливи, на лъжците ще бликне от на егото главната ARTерия, а пък историята силно ще викне от близката ARTгалерия.

И когато гривата на Лъва пламне в цвят на истината, светът преобръща се и оня дето успя да излъже цялата вселена чрез книга славеща се като "тайната", дреме ти, време е да му теглиш майната!

И тогава ония слова "дела трябват, не думи", ще придобият смисъл магически и овцата ще се сети, че няколко хиляди години била вълк в перука, и от заблуда турила си сама рогата на тъпотата, спомен за вкус на алчност в устата.

Моли се да опасеш малко тревички белким има дома за всички. То не трева, а розови бодлички, разбереш ли в това скрития смисъл, "по кожата ще усетиш иглички". ;)

Сега ме плюйте в отрицанието си сляпо, с рогата в собственото си отзад, на дълбоко и неосъзнато. 🧿

Но ще се почудите дали да се молите на образите във звездите, когато от овце станете Хор-Ра.

ГосПОД се нарича майката Земя - Тя, ако щеш я наречи БългариЯ, Тракия, Македония, АнглиЯ, СловакиЯ, ШвейцариЯ, РусиЯ...

о, съжалявам те, боли те егото, усещам го чак в моето измерение, слагай короната взимай си и 'троната, пий си отровата и иди във вечността и забравата на розата. :)

"майко, майко покажи справедливост, думите превърни в дела, изчисти се от тия властващи празни тела, остави човека да се нарече животно-во, в свят където Господ е Тя, а Боговете нямат нужда имена като до сега - Ислям ли? А и в Христа!" 👽☯️

рецепта за спасение:

"Хигиената, ще остане за хиената, а в главата чистотата ще е като сутрин във росата“

"Търсене трябва, а не два тома чужда история по чужда идея, на готово."

"Мисъл трябва, не учебник."

"Мозък трябва, не ученик."

"Сборна дружина планина повдига, ама на планината от вас й се повдига, еголипсис ви застига."

"Закона на ома да си оди дома."

Музикант къща не храни, ако не свири в тоновете на банковите ноти.

Артистът семейство не храни, но чрез картина света от лъжата брани. 🍀

  Не вярваш ли? След няколко часа ще забележите как този текст вече е стартиран процес, затова реши кой супер герой искаш да бъдеш и яж кисело мляко. <3

[nevidimite]

Погледът на синьото безбрежие или дългия живот на дядо Иван от Малко Кирилово

Денят бавно върви към заник. Последните лъчи на ноемврийското слънце огряват близките и далечни полегати хълмове и поляни. Небето придобива онзи оранжево-жълт оттенък, характерен за началото на всеки залез. Всичко наоколо е пусто, заключено, разрушено. Само пасящите на близката поляна кози и бдящите над тях кучета подсказват, че тук в селото все още има живот.

Една малка синя кола с чуждоземски вид се задава от далечния край на пътя и след като подминава няколкото къщи, разпръснати произволно по шосето, се връща отново, за да спре встрани от зелена и обширна поляна. Излизащите от превозното сре��ство момче и момиче сякаш не знаят къде точно са попаднали и накъде да поемат. С видима боязън от намиращите се наблизо овчарски кучета, двамата поемат бавно надолу, връщайки се пеш там, откъдето преди малко са дошли с автомобил – към началото на селото.

В това време в една от много малкото населени къщи в село Малко Кирилово дядо Иван усърдно и внимателно подрежда дървата за зимата. Досами улицата човекът бавно и ритмично се навежда, взима две-три цепеници, за да се изправи плавно отново и да ги постави на мястото им в оформилата се вече купчина. Взимайки поредната двойка дърва от земята, възрастният човек съзира току до къщата си двама твърде нетипични за ежедневието си „пришълци“. Младежите от синята кола вече са стигнали пред дома на дядо Иван, където той се грижи за топлината си през зимата.

Представянето на момчето и момичето кара старецът да преустанови действията си – двамата са дошли от града, за да търсят хора и истории от най-безлюдните села в страната. Та това е именно той, именно неговото село, неговият дом. И тези хора са дошли тук за него, да чуят историята му, да предадат думите му.

- Ти тук ли си роден? – пита момчето. - Тук съм роден. На 90 години съм. - Наистина? Изглеждаш по-млад!

Дълбоките сини очи на дядо Иван се изпълват с оживление. В следващия миг погледът му излъчва нова емоция и се отправя далеч към хоризонта:

- Не знам, момчета. Тя работата не може да…тя работата е така объркана. Не може да се оправи. Ей ги, тия ‘ора са от София. – казва Иван и посочва къщата, разположена от другата страна на пътя – Вземаха тука къща, като ходят към Турция да преспиват тук. И си ходят на Турция. А тука тъз къща е на моята баба. Тя почина, де. Това момиче пише ли нещо? – пита накрая старият човек. - Аз снимам, аз снимам. Може ли да ви снимам, докато си говорите? – бърза да обясни и да попита момичето с неизменна усмивка на лицето си. - Може, може…

Докато дядо Иван разговаря с гостите си и ги въвежда в живота си в това пусто село накрая на България, около краката му се разиграва любопитна сцена.  Двама от постоянните му спътници - котката и кокошката - показват твърде сложните си отношения на постоянно дебнене и надлъгване. А стопанинът им разказва. За живота си в Ямбол, преминал в работа по заводи. За сина си, с когото заедно се връщат на село, за да гледат овце. За младостта си и за надеждите си.

Дядо Иван е от онези редки птици, които разговарят с отношение и интерес към събеседниците си. Въпреки дългия си живот и богатия си опит, старецът на свой ред се обръща с въпроси към двамата си неочаквани посетители:

- А вие откъде сте? - Аз съм от Ямбол - споделя момичето с фотоапарата. Отговорът й кара дядо Иван да се усмихне широко. Ето че градът, за който допреди малко е разказвал, не е непознат за гостенката му. Очите му се изпълват с още по-голямо въодушевление, когато разбира, че момчето, което му задава въпрос след въпрос, е учител.

- Значи ти си учител? - Да, в Пирдоп преподавах три години. Знаеш ли къде е Пирдоп? - Знам, знам…

Дядо Иван отправя за пореден път светлосиния си поглед към хоризонта, преди да се обърне към младежите:

- Не знам...ако можете вие, младите, нещо да направите, нещо да намислите...ти си учил, ти си ходил..Ако можете да направите нещо за България...тя е милото ни отечество. Няма к’во да се лъжем.

През целия си живот 90-годишният жител на село Малко Кирилово е бил родолюбец. Но не от онези “патриоти”, които възпява Ботев в едноименното си стихотворение. В любовта на дядо Иван  няма себелюбие, алчност и омраза към другите. В думите му като кристали блестят само нежност и обич. Държавната граница на днешна България го разделя от родното място на родителите му, което старецът и до днес съхранява �� паметта си, макар никога да не го е виждал:

- Ние сме от Гърция, тука туй село. Когато 18-та година гонят българите, те идват тука и тука се установяват в тая гора.

- Тоест селото е основано от български бежанци, които бягат от Гърция?

- Да. Нашите са били на Белото Море - в Софлу. Богата земя, добре сме живели там - в гласа на дядо Иван се прокрадва стаена нотка на съжаление. - А днес пак - бежанци. Спират тук сирийци, не знаят български. Обадихме се на граничния. Дойде с човек, който знае сирийски. Тия бягат от живота. Война почна, вика, там...Война там. Няма работа. Вика - идваме тука в Европа, да ни създадат поминък, да можем да работим, да живеем. Значи не идат за война...

Сам дете на бежанци, дядо Иван не говори за бягащите от войната в Сирия с присъщите на други хора неприязън и враждебност. Думите, погледът на сините му очи и дори жестовете му са пълни с едно отдавна забравено благородство, което старият човек е успял да съхрани през три различни епохи. Но най-вече дядо Иван изпъква със своето нестихващо човеколюбие:

- Аз съм жаден за хора! И то за млади хора! Обаче да възприемат, да чуят. И вие някъде като идете, като срещнете важни, големи хора, няма да мълчите! Няма да им се вардите!

Изреченото звучи като завет и видимо оставя силно впечатление у двамата мимолетни посетители на село Малко Кирилово. Сякаш чак сега са осъзнали пред какви трудности и предизвикателства е изправен възрастният човек пред тях в живота си в почти безлюдното село.

- Как се справяш със самотата? - пита го момчето. - Трудно много.  Имам един телевизор. Той се развали, но...слушам го. Интересува ме България, интересува ме Европейският съюз. Нашите народни представители са без акъли хора. Не е хубаво дет’ ��и обиждам, обаче...ние какъв период изкарахме, беднотия, такова нещо...а сега в мирна обстановка...не знам…не мож’ я опрай…

Дървата вече отдавна са подредени. Котката и кокошката са сключили примирие - макар и временно. А дядо Иван пътува в съзнанието си през дългите години на живота си. Минава през различни гари - гарата на Царска България или на заклеймения по-късно като “Фашизъм” период. Следва спирката на “Комунизма”, за да се стигне до днешната най-актуална гара. Спътниците на дядо Иван с възбуда слушат и гледат картините, които старецът обрисува пред тях. Лицето му сменя много и различни емоции, но дълбоките му сини очи остават все така пълни с искреност, достойнство и обич.

Вечерта бавно настъпва, а следобедният хлад постепенно преминава във вечерен студ. Скоро двамата новодошли се подготвят да продължат пътя си. От кратката среща остава чувството на благодарност, че съдбата ги е срещнала с дядо Иван, въплъщаващ в себе си толкова много. А последните му думи към тях, те надали ще забравят лесно:

- МИР. Мир да има, работа да има и това е.

Текст: Евгений Димитров Снимки: Виктория Костадинова 

Tова е само едно от многото изчезващи села в България, които “Невидимите” изследва. Повече за проекта можете да научите тук. Разгледайте и други материали от поредицата тук. Последвайте ни във Фейсбук тук.

[rugbypodbg]

Решението на Racing 92 да бъде домакин на рап концерт е символ на провала на European Champions Cup

Решението на Racing 92 да бъде домакин на рап концерт е символ на провала на European Champions Cup.Решението да се откажат от домакинство на европейския турнир е показателно за състезанието, което е било маргинализирано от собствената си алчност

Решението да се откажат от домакинство на европейския турнир е показателно за състезанието, което е било маргинализирано от собствената си алчност Орелсан? Да, аз също не съм чувал за него. Френски рапър от Кан в Нормандия. Слушах няколко негови хита в YouTube. Ако надзирателите в Гуантанамо имат нужда от психологическо мъчение, за да пречупят затворниците си, половин час на Орелсан и те ще ви…

[bregalnicki]

Власта наместо да се сврти кон реалните проблеми на граѓаните, поради неспособност дефокусира со националистички теми

Власта наместо да се сврти кон реалните проблеми на граѓаните, поради неспособност дефокусира со националистички теми

“Живееме во тешки времиња. Како никогаш порано, Македонија не била толку понижувана и потценувана. И од внатре и од надвор. Живееме во време на крајна геополитичка затегнатост и владеење на безумие поттикнато од алчност и страв.Францускиот претседател пред��преди на ескалација на состојбите. Кога светските лидери прогнозираат дека цели континенти ќе останат без храна и кога сите држави…