#виолончело

[vprki]

Проф. Борислава Танева: Всеки е длъжен да предаде на следващите поколения опита си

 „Наскоро чух една приказка – древногръцка, както повечето мъдри неща – „Живота си дължим на родителите си, но качеството на живота си дължим на учителите си“. Много е хубаво, не го знаех, ама много е хубаво!“ каза в разговор за „въпреки.com” проф. Борислава Танева, пианистка, композитор, педагог и организатор на музикални събития, зам. ректор на НМА „Панчо Владигеров“.

Поводът за нашата среща с нея беше концертът „Деца свирят за деца“,  последният за сезона с българска музика от цикъла на Симфоничния оркестър на БНР, който представи три произведения на Борислава Танева на 2 април в Първо студио на БНР. Под диригентството на Константин Илиевски своя дебют с Радиосимфониците направиха гост-солистите Димана Темнискова на 12 години (флейта), Никол Кисьова  на 11 години (пиано) и десетгодишният Борис Иван Папазов (виолончело). Програмата на концерта включваше Concerti piccoli за пиано, за флейта и за виолончело от проф. Борислава Танева.

От ляво на дясно: Маестро Константин Илиевски, Борис Иван Папазов, Димана Темнискова и Никол Кисьова

Световната премиера на Concerto piccolo за виолончело от проф. Борислава Танева беше в края на март на галаконцерта на Седмия международен конкурс по композиция „Начинаещи артисти“ в Люксембург. В престижната концертна зала на Филхармонията на Великото херцогство произведението прозвуча в изпълнение на Камерния оркестър на Люксембург отново под диригентството на маестро Константин Илиевски и със солист петнайсетгодишния виолончелист Едуард Оянг от Люксембург.

В годините сме имали много поводи да разговаряме с проф. Борислава Танева за работата ѝ като преподавател, за концертната ѝ дейност, за произведенията ѝ като композитор, за умението ѝ да менажира музикални фестивали…/може да прочетете при нас тук/.

Защо за Вас най-важна е работата с децата – и като преподавател, и като проекти, и като композитор? Като музикант бихте могла да си гледате изпълнителската и композиторската кариера…

Дълбоко вярвам, че всеки в своята област, е длъжен да предаде на следващите поколения опита, до който е достигнал, за да може следващото поколение да надгражда нататък. Самите ние сме продукт на една цивилизационна верига, която, ако не беше развивала събрания от поколенията преди нас опит - от учителите ни, а те от още по-предните поколения и така кой знае откога - нямаше да има цивилизация. Мисля, че не трябва да пазим „знанието“ за себе си, а трябва да го пре-по-даваме на тези след нас. И друг път съм го казвала: щяхме да сме още в пещерите, ако не ползвахме опита на предците си. Следващите поколения трябва да вземат добрите практики, до които ние сме стигнали. Така както ние сме ги получили от нашите учители и родители, от менторите, които сме имали в живота си.

От тази гледна точка смятам, че работата с деца, с подрастващи, с млади в момента на тяхното формиране е прекрасен процес, в който те започват да осъзнават пълноценно възможностите за собственото си развитие. Когато преподавам аз много говоря, обяснявам, показвам. Винаги предлагам всичко, което знам, и се аргументирам защо така мисля. С това не искам да кажа, че всичко, което говоря по време на лекция е винаги правилното – въобще не искам да кажа това. Нито че учениците ми безрезервно трябва да правят точно това, което аз съм казала (не аз съм  авторитетЪТ! Не съм Музиката!). Но аз съм длъжна да извадя от себе си „знанието“, до което съм достигнала, а учениците да си вземат конкретно едно, второ или трето…или всичко… За това обаче, те (учениците) трябва да имат развити професионални критерии. А тези критерии се възпитават в една глобална среда, която включва и семейство, и училищно образование, и въобще – културата, с която сме заобиколени. Винаги съм насърчавала студентите си да участват в майсторски класове на колеги, вярвам в този обмен на енергии, на култури, на различни гледни точки. В тези срещи също се създават критерии.

Константин Илиевски, Борис Иван Папазов и проф. Борислава Танева

Вие паралелно вървите в две посоки. Къде се срещат? Това да преподавате, да работите с деца от най-малки и да ги откривате. Само ще спомена името на Ивайло Василев който наскоро в сериозна конкуренция  стана носител на Първа награда на Международния клавирен конкурс „Панчо Владигеров“. И от друга страна – да композирате. А има и трета страна, че Вие самата сте един активен изпълнител, откривате нови текстове, нови партитури и т.н. Как и по някакъв начин съчетавате всички тези неща, за да стигнем до концерта „Деца свирят за деца“,  например, или  бляскавата изява в Люксембург?

Не мисля, че това са различни неща, това е един път. Само има различни проявления. Не смятам, че съм различна, когато преподавам или когато пиша за деца – посланието е едно, смисълът е един. Учениците ми да стигнат до където съм стигнала аз. И да продължат. Смятам, че това е смисълът на живота.

Когато подготвяхте, композирахте тези концерт�� – за пиано, виолончело, флейта – мислехте ли си за конкретни деца, които да ги изпълнят?

Не съм писала за конкретни деца. Представяла съм си дете, което е свирило около 3-4 години, поне. В общи линии това ми е таргетът. Бях си избрала инструментите в порядъка: клавирен, струнен, духов. За духов инструмент избрах флейтата и понеже не исках да пиша за два „високи“ инструмента, предпочетох струнният в тази „тройка“ да е виолончелото. Не съм визирала конкретни деца, а конкретно ниво от тяхното развитие. Имам предвид трудността на пиесата да е в рамките на възможностите им, но все пак в „високата“ част на възможностите им. Наскоро обяснявах какво значи в музикално отношение на снаха ми, която не е музикант, а учителка по английски: Имаш едно дете, което е учило английски да речем 3-4 години и вече има едно ниво, но не може да му дадеш да превежда Шекспир, нали? Знае, да речем 1000 думи и ти можеш да му дадеш задача да научи още 20, 30, …50 нови думи, но не можеш да поискаш още 1000 нови думи сега, за това ще му трябват му още години. Може слагайки няколко нови думи сред познатите 1000 да го мотивираш да научи новите. Точно това съм правила, но през музика: ето това знаеш, слагаме още малко, хайде сега всичко заедно, ама и с оркестър! Не мога да го обясня по-ясно.

Борис Иван Папазов, Димана Темнискова и Никол Кисьова

Сега написах същия формат – concerto piccolo за 4 ръце и струнен оркестър. Поръча ми го проф. Даниела Дикова за деца лауреати на успешно организирания от нея вече 14 години конкурс „Вивапиано“, предназначен за деца, занимаващи се непрофесионално с пиано. Децата, които свирят за удоволствие, са прекрасни! Доскоро поддържах редовни контакти с такива деца – много са ми приятни, няма я амбицията, гонитбата с времето, защото имат изпит, конкурс, или други активности, обуславящи живота, който водят професионално обучаващите се. При „непрофесионалистите“ от всяка възраст има една свобода, една лежерност, чаровна по един много приятен начин. Убедена съм, че трябва да насърчаваме всячески тези деца в тяхното развитие, най-малкото ��ащото именно те стават нашата бъдеща публика.

Как работихте с децата, които бяха солисти и то на тази възраст с професионален оркестър? Направихте и записи

Прекрасни бяха! Нямам никаква забележка! Не мога и дума да кажа, като пожелание дори. Да не говорим като критика. Ако можех всеки ден да си изкарвам с такива деца, щеше да бъде много хубаво! Разкошни бяха!

Никол Кисьова

Много интензивни бяха тези първи два дни на април, със записи първия ден, малко странно, защото обикновено пиесата първо минава през концертния подиум и после се записва, но поради сериозно натоварения календар на Симфоничния оркестър на БНР Никол, Димана и Борис Иван започнаха със запис на моите „concerti piccoli”. Нито един от тях не беше записвал, камо ли с оркестър. Искам да подчертая, че когато си в звукозаписното студио е нужна съвсем друга концентрация, много по-различна от тази на концертния подиум. При записа го няма енергийният флуиден обмен с публиката, тази енергия не може да се усети при запис и за това трябва съвсем друг вид концентрация: трябва да си хиперперфектен – интонационно, фразировъчно, динамично, драматургично, изобщо всякакъв вид концентрация едновременно, трудно е.

Димана Темнискова

Трябва да си пределно ясен, за да ��оже през звукозаписващите машини звукът да стигне до човека. Та, първият ден беше записа, а на следващия – концерта. Искам да кажа, че челистчето – Борис Иван Папазов, поклон пред това дете – просто ми грабна сърцето, защото в деня, когато беше концертът, той записва сутринта повече от два часа и същата вечер свири на концерта. При това с оркестър! Това не знам дали дори и аз, с моя опит бих могла да направя: сутринта да записвам и същата вечер да свиря на концерт. Освен това той за първи път свири с оркестър, за първи път свири в по-голямо пространство, каквото е Първо студио – на концерта имаше поне едно 200 души, залата беше пълна. Той издържа! Това е невероятен опит! Невероятен опит, с който и тримата се сдобиха за тези два дни. И издържаха, без да се огънат – нито един от тях, въобще.

Борис Иван Папазов

Борис Иван Папазов учи виолончело в НМУ „Любомир Пипков“ в класа на д-р Теодора Атанасова и е участвал в майсторски класове при проф.Анатоли Кръстев, доц. д-р Атанас Кръстев, д-р Калина Кръстева, Стефан Казаку, Рафаел Уолфиш, Кшищов Карпета, Денис Северин и на Международен виолончело фестивал Челисимо 2024.

А какво казва маестро Константин Илиевски? Любопитно е как маестро Илиевски умее да работи с деца.

Той каза нещо много мило след концерта: „Озори ме, Борислава! Мислех си, че ще е по-леко, ама ме озори. Мисля си, че едва сега започвам да разбирам някои черти от твоя темперамент!“ Иначе познавам и работя с Илиевски от отдавна. Винаги съм била много доволна от резултатите от работата си с него. И този случай не прави изключение. Сега като че ли се беше фокусирал повече в работата си с ансамбъла – дете и оркестър. Неговата работа беше да събере в органична симбиоза тези компоненти.

Маестро Константин Илиевски

Децата си бяха изработили прекрасно нещата с техните преподаватели. Решително искам да подчертая благодарността си към тримата педагози, които си бяха свършили работата перфектно. Да не говорим, че преди това много добре ме бяха упътили и в человата конкретика, и във флейтовата специфика преди да започна да пиша - какво мога и какво не мога да правя. Например и в челото, и във флейтата има гами, които децата още не могат да свирят. Всъщност имах едни ограничения, с които трябваше да се съобразявам – може с толкова диеза; например не можех да пиша в си мажор, защото е с 5 диеза, а те още не могат да свирят с 5 диеза. Аз никога не съм преподавала на малки челисти и флейтисти, разбира се. Но отидох, питах, разбрах, съобразих се и тогава започнах да пиша Concerti piccoli.

Димана Темнискова е родена в семейство на музиканти и се занимава с музика от шестгодишна. От 2019 учи в НМУ „Любомир Пипков“ със специалност флейта в класа на Явор Желев. Участва в майсторски класове по флейта на проф. Георги Спасов и д-р Христо Христов.   Никол Кисьова свири на пиано от петгодишна възраст, като се обучава в XS Artists Music School при Мария Стоянова. От 2021 г. е ученичка в НМУ „Любомир Пипков“ в класа на проф. д-р Александър Василенко.

Прекрасно е минал и концертът в Люксембург. Как бяха нещата там? Не за първи път имате концерти с нова програма в Херцогството.

Борис Иван Папазов

Достигнах до идеята за написване на такъв формат именно в Люксембург. Как установих, че подобен род пиеси почти не съществуват в световната музикална литература? През 2010 г. на първото издание на провеждания в Люксембург конкурс „Начинаещи артисти“, изцяло насочен към създаване на музика за деца, получих Голямата награда. Това включваше и покана да бъда член на жури в следващо издание. Композиторката Албена Врачанска, създател на конкурса, винаги съчетава заключителния концерт на конкурса с покана към оркестъра, с който свирят изявени деца. Нейна е идеята да бъдат изпълнявани произведения от жанра на инструменталния концерт, но в изпълнение на дете (с оркестър).

Димана Темнискова

Оказва се, че такива форми не се пишат, нито се предлагат. Аз имам доста добра представа от клавирния репертоар, (той е гигантски и не мога да кажа, че го познавам целия), но все щяхме да знаем, все някой педагог щеше да е стигнал до идеята негов ученик да свири на по-ранна възраст с оркестър и да е намерил някакви ноти. Но, се оказва, че няма. И то не само за пиано – и за други инструменти няма!

И все пак, как децата застават като солисти на оркестър?

Да свириш с оркестър за мен винаги е било едно от най-големите удоволствия. Вярвам, не само за мен, разбира се.

Никол Кисьова

Изключително приятно е това усещане да си част от това цяло, да имаш този диалог с оркестъра, да си като „риба във вода“, да усещаш и да обменяш енергийните процеси със състава, с обществото. Неслучайно жанра инструментален концерт съществува от много отдавна и продължава да съществува. Той е социален феномен. Защо да го няма и за малките? Изпълнители от всякакво ниво трябва да имат възможност, иначе се получава дискриминация в някаква форма. Не знам защо колегите композитори не пишат и не са писали подобни форми. Може би предпочитат да нямат ограничения откъм технически възможности, откъм времеви също. Не знам.. И трите до сега създадени мои concerti piccoli, (сега пиша още: един за 4 ръце, още един за пиано, за фагот – имам много идеи в главата си) не превишават 10-12 минути, максимум. Те всъщност представляват умален мащаб на големия класически 3-частен концертен цикъл: бърза част, бавна част, бърза част. Concerti piccoli  са построени по същия начин – бърза, бавна, бърза, като частите са по около 3 минути и общо взето цялото е около 10 минути. Искам детето да започне да влиза в тази материя леко, за да може после да иска да се върне в нея. Всъщност принципът е сходен на този при започване на детето да свири – тръгва се от един по-малък инструмент, съобразен с възрастта му, с ръста му - четвъртинка цигулка, половинка цигулка. То си има своето методично и логично обяснение.

 Проф. Борислава Танева, Борис Иван Папазов, Димана Темнискова и Никол Кисьова

Но Вие имате не само инструментални творби. Имате спектакли, песни. Знам, че обичате песните, продължавате ли? Само с деца ли работите? Имате ли нещо в композиторския  „портфейл“?

Имах удоволствието да ми поръчат един цикъл песни, всъщност два, за сопран по текстове на български поетеси, на любовна тематика: Дора Габе, Елисавета Багряна и Блага Димитрова. Много интимн�� лирика. Бях ги написала за глас, пиано и чело – отново чело, как ме влече този инструмент. Челото внася топлина и човечност, нещо като липсващ тенор. Песните бяха изпълнявани няколко пъти, мисля, че ги записаха в БНР.

Имам и един друг цикъл песни – много си ги обичам – от студентските години: те пък са за мецосопран. Обичам връзката на стиха с мелодиката, то е нещо много красиво. Логиката на думата, на текста, ако щете ударението, самата мелодика на една дума, как да се покрие вече през звук. Много са и детските ми песни – работя с детската вокална група „Бон Бон“ от самото им създаване. Любимата ми „Пепеляшка“, вдъхновена и изпълнена отново от Бонбоните с режисьор  Бисерка Колевска, пак оживя и то на два пъти през януари тази година. Първо в НДК, на Новогодишния фестивал, а после в зала „Борис Христов“ в Пловдив. „Бон Бон“ стават на 30 години, а аз съм част от историята им – те, де факто започнаха с мои песни – сега имаме нови идеи за сътрудничество (да се преаранжират някои мои песни, да се навърже някаква драматургична нишка и евентуално да се изгради спектакъл, но ще видим). Това също ми е много интересно и много го обичам.

В този контекст споделя, че като дете на 4-5 години се научила да чете и баща ѝ композиторът Александър Танев (1928-1996) взимал една стихосбирка, разгръщал я и ѝ казвал:„Пей!“. „И аз започвах да пея, помня (припява: „Ах, каква е, ах, каква е куклата ми Душка“). Много обичах да си играя на тази игра, а той се кефеше страхотно. Не съм разбирала какво правя, но ми беше много забавно. И досега помня много добре някои от стиховете и мелодиите. Всъщност те са съвсем образцово структурирани музикални мисли. На 5-годишна възраст не съм разбирала, че правя композиционни опити, и то сполучливи. Аз си играех на „измисляне на мелодии…“.

Извън всичко това, свързано с композирането и преподаването има една авторитетна пианистка Борислава Танева. Тя какво прави?

Проф. Борислава Танева на Международния конкурс за пианисти "Панчо Владигеров", снимка: Георги Петков STAGE photo

В момента съм оставила свиренето на по-заден план, но предстои концерт. През месец юни със Софийска филхармония ще изсвиря произведението ми „ Musica ad libitum”. В момента най-интересно ми е да пиша и да преподавам. А след концерта „ Деца свирят за деца“ в БНР, получих още поръчки за написване на нови Concerti piccoli! Честно казано, ако остане нещо след мен, то това ще са тези форми, както и учениците ми, а не, че съм свирила Моцарт и Бетовен.

В програмата на концерта на Софийска филхармония, водена от именития диригент Урош Лайовиц на 5 юни ще бъде изпълнена творбата на Борислава Танева Музика Ad Libitum, тя ще и солистка. Във втората част следва Пета симфония на Густав Малер. За историята на създаване на произведението на Борислава Танева в следващ текст при нас.

От ляво на дясно: Маестро Константин Илиевски, Борис Иван Папазов, Димана Темнискова и Никол Кисьов

На финала на нашия разговор тя сподели с категоричност: „Музиката е за всеки. Абсолютно за всеки. Независимо дали се занимава професионално или непрофесионално, дали обича да слуша джаз, народна музика, етномузика, класическа музика, предкласика, оперна или ораториална музика – няма никакво значение (само да не е чалга, разбира се!), всеки има своите предпочитания. Не трябва да имаме предразсъдъци.“ ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Ани Петрова

[krug-movement]

ФЕСТИВАЛ НА ИЗКУСТВАТА ПО ПОВОД 18-то ИЗДАНИЕ НА ПРАЗНИКА НА ТЕРЛИКА, 7 октомври 2023 & ART FEST ON THE OCCASION OF THE 18TH EDITION OF THE LOCAL TERLIK HOLIDAY IN THE KARDZHALI CITY GARDEN, 7 October 2023

Празникът на Терлика е организиран за първи път на 1 септември 2006 г. от Арт движение Кръг и по време на всичките си издания става неизменна част от Националния културен календар и от културната карта на Кърджали, символ на нишката, която свързва поколения и етноси в „плетка“ от партньорства на международни творци и изпълнители с местните общности. Като уникален местен феномен на междукултурното сътрудничество празникът е бил представян на форуми в Барселона /2008/, на „Festival della creatività” /2009/ във Флоренция, по време на инициатива на Община Палермо /2011/, в Института за чуждестранни студенти в Гент /2018/, в консулствата в Чикаго и Доха /2019/, а оттогава до днес в програмата са се включвали гостуващи в Арт къщата в Дъждовница творци от 33 страни от целия свят, вкл. от Палестина, Израел, Канада, САЩ, Япония, Бразилия и пр.

Тази година по повод 18-тото издание на празника, което се проведе на 7 октомври /събота/ от 11.00 ч., в Градската градина специални гости бяха двама норвежки изпълнители с редица международни изяви зад гърба си – Кирил Кутин, пианист и Влади��ир Тодеа, виолончелист, които от Кърджали заминават за изпълнение на концерт класическа музика във Виена по покана на Виенското музикално дружество (Wiener Musikverein). В чест на празника на Терлика двамата ще свирят на импровизираната сцена в Градската градина по терлици.

Верен на принципа си „Следвай нишката и стани част от плетката“ Терликът в последните години успя да пренесе празничния си дух, като гостува първо в с. Енчец /2021/, а после на събора в с. Брош /2022/ в памет на алианския светец и лечител Данлъ Али Баба с гости от 8 села и от града. Тазгодишната „градска“ версия на 18-тото издание на Празника представи неговата традиционна символика и трансформацията на автентичните фолклорни звуци в произведения на класици като Хайдн, Моцарт, Бетовен, Шуман, Брамс, Дебюси за пиано, виолончело и духови инструменти. 21 млади таланти от Кърджали и селата, както и юношески духов ансамбъл от 11 музиканти от Софийска област участваха в концертното събитие заедно с гостите от Норвегия. В градината бяха подредени стативи с разработки в стил стрийт арт, които мигат да красят улиците на Кърджали, и подсилиха духа и вдъхновението от фестивалната програма на открито в слънче��ата октомврийска събота.

[magdalenagigova]

За първи път в България звучи концерт за виолончело № 2 „Присъствие“ на Петерис Васкс

За първи път в България звучи концерт за виолончело № 2 „Присъствие“ на Петерис Васкс       Гост-солист е Александър Димитров, който специално се завръща в България за концерта      На 21 юни на сцената на зала „Концертна“ в Централен военен клуб доказаните професионалисти от Камерен Ансамбъл „Софийски солисти“ под палката на Константин Добройков ще представят за първи път в България Концерт за…

[zanimljivaekonomija]

Gudačka reprezentacija mladih 8. maja na Kolarcu

Gudačka reprezentacija mladih će nakon uspešnog predstavljanja u Dubaiju nastupiti 8. maja na velikoj sceni Kolarčeve zadužbine. Renomirani violinista Stefan Milenković je u saradnji sa nacionalnom platformom „Srbija stvara“ organizovao konkursza izbor najtalentovanijih mladih virtuoza i uspešno oformio grupu  profesionalnih umetnikakoji su predstavili Srbiju na Svetskojizložbi EXPO 2020 Dubai. Gudačku reprezentaciju mladih izvođača čine studenti od 18 do 26 godina.Neki od njih usavršavaju se u inostranstvu, ali isto tako nastupaju širom Srbije i samim tim predstavljaju svojuzemlju na inostranim festivalima i takmičenjima. "Kao neko ko dugi niz godinaradi sa decom i mladima, izuzetnomi je drago što će našim mladimumetnicima biti pruženaovakva  šansa, da na najvećoj svetskoj manifestaciji predstave svoju zemlju i svoj talenat učešćem u našoj jedinstvenoj gudačkojmuzičkoj reprezentaciji Srbije,verujem da ćemo zajedno stvoritinešto zaista originalno i posebno", ističe Milenković. Na programu su dela Šostakoviča, Čajkovskog, Mendelsona i Telemana, kao i Nacionalna svita (arr. Ana Krstajić). Ulaznice, po ceni od 600 dinara, na prodaji su na biletarnici Kolarca, a moguće ih je kupiti i onlajn preko sajta Zadužbine. Orgnaizatori koncerta su Kulturni centar Novi Sad i Kolarčeva zadužbina.

Гудачку репрезентацију под вођством Стефана Миленковића чине:  

Андријана Дурмишевић, виолина

Оливера Митровић, виолина

Ката Стојановић, виолина

Софија Главичић, виолина

Миона Топаловић, виолина

Дуња Стојковић, виолина

Ања Милошевић, виола

Магдалена Матић, виолончело

Страхиња Митровић, контрабас

[artship2017]

ご協力頂きました盛岡大学の松前もゆる先生よりホームページ掲載のご連絡を頂きました。以下、松前先生からのお言葉です。 今回展示協力をさせていただきました盛岡大学の松前です。この度、本学ホームページに報告がアップされました。本田綾子様、関係者の皆様、ありがとうございました！ （以下、ホームページのブルガリア語訳です。） Скъпи участници, От им��то на Мориока Университет искаме да ви изкажем нашите благодарности за хубавите спомени. На нас ни беше чест, че имахме шанс и творбите на студентите ни да бъдат включени в изложбата ви в Мориока. Благодаря ви много !! Писахме за изложбата на университетската ни страница следното: Картините на нашите студенти бяха включени в изложбата "Bulgaria Art Ship in MORIOKA" от 20 до 26 ноември, която беше организирана от г-жа Аяко Хонда от гр. Мориока. На изложбата бяха представени картините на 19 художници от България - преподавател и студенти от Нов Български Университет - и японски художници. На 23 ноември се състои и концерт на виолончело в галелията. Събраха се много гости и проявиха голям интерес към изложбата. Студентката от 3-ти курс, чиято картина беше показана на изложбата каза, „Много се радвам, че имахме възможност за международен обмен чрез картини. Творбите на Български студенти имат различни черти и чарове от нашите и са много красиви. Отново разбрах чудесата на изкуството, което трогва хора отвъд границите.“

[vestispalanka]

СОЛИСТИЧКИ КОНЦЕРТ МИМЕ МАЈСТОРОВИЋ У НАРОДНОМ МУЗЕЈУ У четвртак 30. маја у Народном музеју у Смедеревској Паланци са почетком у 18 часова биће одржан солистички концерт Миме Мајсторовић. Мима Мајсторовић је рођена 2000. године у Смедеревској Паланци. Школу за музичке таленте у Ћуприји је почела да похађа 2009. године, када и почиње да свира виолончело у класи професора Зоране Мирчић Првуловић, Невене …

Nastaviti čitanje http://bit.ly/2KbqdKE Вести из Смедеревске Паланке

[somefunnyshits]

СМЯХ ~ Борци си организирали парти

Борци си организирали парти. Единият от борците довел и жена си. Естествено, темите на разговорите се въртели основно около насилието. Жената не издържала и накрая им казала: – Вие, не можете ли да говорите за културни неща? След кратко мълчание, единия от борците се обадил: – Браточки, помните ли как пребихме оня? Направихме го като картина на Пикасо. – Еееее, стига вече! – казала изнервена дамата – Дайте да говорим на музикална тема! След кратко мълчание, се обадил друг борец: – Помните ли колко много „стока“ прекарахме в онова виолончело? – Вие, никога ли не говорите чисти и възвишени неща? След дълго мълчание, един от борците изръсил: – Спомняте ли си, как очистихме оня на Витоша?

via Blogger http://ift.tt/2idnAfr

[bijuta]

Кристал Сваровски розов цигулка виола чело цигулка музикални чар висулка огърлица...

Кристал Сваровски розов цигулка виола виолончело цигулка музикални чар висулка огърлица Коледа, Дядо Коледа най-добър приятел музикант подаръци ново

Source by pinkknitster

Кристал Сваровски розов цигулка виола чело цигулка музикални чар висулка огърлица… was originally published on Сваровски Елементи

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Празник на автентичната красота в музиката

Силните страни на една умна, безкомпромисна и последователно осъществявана стратегия наново осмислиха фестивалния дух на традиционното джаз събитие в Пловдив. Ще помним десетото, юбилейно издание на Plovdiv Jazz Fest (1-3.11) с великолепието от вълну��ащи звуци. Ще помним и овациите за джаз певицата Мирослава Кацарова, артистичен директор и главен организатор на фестивала. Написа за „въпреки.com” проф. Клер Леви, музикален критик.

Аплодираме я не само заради енергията и умението ѝ да създава своеобразен оазис за красотата на свободната музика. С безпогрешното си ухо и ясна визия Мирослава продължава да съгражда контурите на печеливш фестивален профил, който неизменно откроява критериите на висок професионализъм, проектиран в изкуството на водещи, световни имена в света на джаза, както впрочем и на очарованието на отворения интеркултурен диалог, на перспективната приемственост между поколенията, а и на толкова значимия социално-психологически нюанс, стимулиращ тръпката на живото, на общностното музициране.

Не се наемам да степенувам фестивалния принос на участващите формации, изпълнили звуковата аура по време на шестте концерта в залата на Дома на културата „Борис Христов“ – още повече, че и трите вечери станаха дом на все забележителни, първокласни, но и твърде различни артисти, поне що се отнася до стиловата им ориентация.

Майк Стърн

Ето, бравурната електрическа китара на Майк Стърн, заедно с Лени Стърн (вокал и китара), Боб Франческини (саксофон), Крис Мин Доки (бас) и Денис Чеймбърс (барабани), направо ни хвърли в неустоимата, френетична аура на онази славна hot тенденция с над половин век история, която вписваме – с всичките терминологични условности – в графата джаз-рок. Познавачите тук помнят енергията в колаборациите на Майк с редица емблематични имена, съграждали аспекти на именно тази тенденция в джаза, като формацията “Blood, Sweat & Tears” и музикантите  Били Кобъм, Майлс Дейвис, Джако Пасториъс...

Майк Стърн, заедно с Лени Стърн (вокал и китара), Боб Франческини (саксофон), Крис Мин Доки (бас) и Денис Чеймбърс (барабани

Помнят и умението му да разгръща увлекателни импровизационни сола и необикновени мелодични линии, да играе с колорита на потърсени китарни тембри  – изящно, усмихнато, неподражаемо. А тези, които не са забравили гостуването му през 2016 г., вероятно нетърпеливо очакваха финалната пиеса, изпълнена на бис – класическа блусарска композиция, с която Майк Стърн сякаш настояваше да напомни далечните основополагащи корени на джаза...

Джо Ловано и неговото трио

От своя страна легендарният саксофонист Джо Ловано, многократен носител на наградата Грами и неоспорим представител на световния джаз елит, разигра неподражаемия си индивидуален подход в музицирането. Заедно с другите участници в триото Tapestry – забележителните импровизатори  Мерилин Криспъл (пиано) и Кармен Касталди (барабани) – Ловано щедро разкри изобретателния си вкус към експеримента и особената природа на един мелодичен и хармоничен език с отношение към чудните страни в съграждането на нестандартни, пространни звукови пейзажи.  

Мирослава Кацарова и Мирослав Турийски (пиано), Младен Димитров (барабани) и Александър Леков (бас), и струнния квартет Perfect: Ивелина Христова и Диляна Давидова (цигулки), Мария Венкова (виола) и Антоанина Юрганджиева (виолончело)    

В съвсем друга стилистика, под знака на грижливо подбран и талантливо преаранжиран латино песенен репертоар, ни поведе най-новата концертна програма на Мирослава Кацарова. Наречена “Paloma” /за нея във „въпреки.com” може да прочетете повече тук/, на името на старата популярна мексиканска песен, ��рограмата дебютира преди няколко месеца и на софийска сцена. Интерпретацията на новите песенни аранжименти несъмнено залага на онзи софистициран и някак носталгичен естетически поглед, така присъщ за музикантската природа на Мирослава. Поглед, който намира своя органичен комфорт в подобаващата артистична компания на джаз триото в състав Мирослав Турийски (пиано), Младен Димитров (барабани) и Александър Леков (бас), и струнния квартет Perfect: Ивелина Христова и Диляна Давидова (цигулки), Мария Венкова (виола) и Антоанина Юрганджиева (виолончело).     

Тил Брьонер

Комуникативната страна на музицирането, т.е. идеята за едно непременно споделено преживяване пребивава съвсем плътно в композициите на друго световно име в контекста на съвременната джаз сцена – виртуозния германски тромпетист Тил Брьонер. В този смисъл не е странно, че той черпи вдъхновение от бибоп и фюжън джаза, но и от съвременната попмузика, както и от някои широко разпознаваеми филмови мелодии. Не е странно и обстоятелството, че в инструменталния му стил се усеща осезаемо влиянието на Дизи Гилеспи и Чет Бейкър. А заедно с великолепните си партньори в импровизационното музициране – Олаф Полин (пиано), Марк Уайанд (саксофон), Кристиан фон Капхенгст (бас) и Дейвид Хейнс (барабани) – Брьонер безусловно омая сетивата на публиката с атрактивно аранжирани изпълнения, между които Moon River (прочутата песен на Хенри Манчини от филма „Закуска в Тифани“), Let It Snow, Europa…

Тамара Лукашева с Half Easy Trio

С перспективни творчески търсения в посока на нестандартни изразни пространства свързвам международния проект на формация Half Easy Trio, създадена през 2018 г. в Ротердам. Нейният основател, талантливият български барабанист Мартин Хафизи, е автор на представените композиции, които респектират с интересния си задълбочен поглед, посветен на едно широко разбиране на понятието фюжън, разигравайки нови възможности за взаимодействие между класика, фолклор и джаз. Участието му в неотдавна представения авторски проект „Декагон“ на пианиста Димитър Бодуров недвусмислено говори за принадлежност към младата генерация джазмени, обещаваща силно бъдеще в космополитното поле на джаза. А колкото до концерта на Half Easy Trio, специално внимание тук заслужават отличните партньори в триото – пианиста Франц фон Шоси от Германия и австрийския контрабасист Йоханес Фенд.  Както, разбира се, и украинската певица Тамара Лукашева, която прикова вниманието с необичайния си, удивителен подход във вокалното импровизационно музициране.

Майкъл Лийг /д/ и Бил Лорънс /л/

Особено силен, атрактивен музикантски акцент в общата фестивална програма открои концертът на петкратния носител на наградата Грами – басистът Майкъл Лийг и британския пианист Бил Лорънс. Свързва ги особен род харизма, естественост в поведението, симпатично чувство за хумор, а и дългогодишно приятелство – предпоставка за стопроцентова творческа колаборация. А както се оказа, шеметната им дуетна проява стартира именно на сцената на Plovdiv Jazz Fest.

Майкъл Лийг /д/ , Бил Лорънс /л/ и Владислав Мичев /ц/

Приканвайки младия талантлив инструменталист Владислав Мичев да посвири с тях по време на концерта, двамата показаха още една страна на широко скроената си артистична нагласа. Казвам това защото, както обичаше да казва любим пловдивски музикант, „джазът е преди всичко манталитет!“. Да, джазът е особен вид манталитет, без който трудно ще усетиш автентичната му красота. ≈    

Текст: Клер Леви

Снимки: Ванеса Попова, архив на Plovdiv Jazz Fest

P.S. на „въпреки.com”: За тези 10 години на Plovdiv Jazz Fest, според нас и не само, той е едно от най-вълнуващите културни събития, в които се чувстваме световни като публика на едни от най-добрите джаз музиканти в глобален план. Джазът е изключителна музика, свобода, култура, любов и още много неща, които правят света прекрасен, Въпреки!

Прекрасен избор на Мирослава Кацарова тромбонистът Владислав Стоянов да е водещ на концертите

С обич и благодарност към Мирослава и Танко Кацарови, разбираме какви познания и усилия от тяхна страна се крият зад това наше щастие в дните на Феста. Но и още нещо много важно – тези световни музиканти им вярват и знаят, че тук, на Plovdiv Jazz Fest всичко е истинско и неподражаемо като артистизъм и преживяване. Благодарим!

[krug-movement]

КАКВО Е ДА СИ МЛАД ТАЛАНТ И ДА ИМАШ КАУЗА, 14 май 2020 & What is it to be a young talent and to have a cause? May,14,2020

При спазване на изискванията за социална дистанция, както и на всички противоепидемични мерки, на 14 май (четвъртък) в Арт галерия Кръг ще бъде отворено за посещения новото издание на инициативата „Млади таланти от Кърджали и областта’2020”. По нестандартен начин в пространството са експонирани визуални материали от лични истории и интервюта с тримата нови участници, премиерно нотирано парче за арфа от 16-годишния му композитор му с разказ за дългия път на арфата в нашата цивилизация, авторски фотоизследвания и текстове за свободата на вероизповеданията, описание на каузи, за които си струва да се живее, и произведения, посветени на тях.  

„Здравейте! Аз съм КАЛОЯН ГЕОРГИЕВ, на 16 години съм, всички познават майка ми и баща ми – Екатерина и Иво Георгиеви, много талантливи личности. И двамата са пишещи хора. Баща ми свири на китара и на акордеон, освен че пише. Моята специалност e арфата. За мен арфата е истински мост между културите в историята на човечеството и за мен е предизвикателство да стъпя и да извървя моя собствен път по този невероятен Мост. Наскоро направих своята първа собствена композиция специално за арфа. Вече я нотирах. Така, че вие ще сте първите, които ще я видите на бял свят – като картина в Арт галерията.”

Музикалното си образование Калоян започва в Кърджали, където е учил акордеон и виолончело, а в момента вече е ученик в 8 клас в Националното музикално училище „Любомир Пипков” в София. В галерията може да се види и неговото изследване „МОИТЕ ИСТОРИИ ЗА АРФА с колекция от снимки”. От това изследване научаваме много документални подробности за пътя на арфата от първите дървени екземпляри от 3000 г. пр Хр., използвани в Средния Изток, Египет, Месопотамия,  през африканските лири, за арфите в Древна Гърция и Рим, за лирите в Египет, Йордания и Йемен, онаследени от бедуините, за келтската европейска арфа, както и за турската арфа, популярна като „ченг”, като „голям инструмент с форма на слонски хобот” (по думите на Евлия Челеби), който понякога достига 40 струни.

„Здравейте! Аз съм ИМАН АХМЕД, от 5-членно семейство, което винаги ми е подкрепяло щурите идеи и което ме научи да гледам реално на нещата, но винаги с щипка позитивизъм. Изповядвам религията Ислям. От 2017 г. ме приеха в ДУ в Момчилград и съм отлична ученичка. Любимият ми предмет е географията – една от най-старите науки, интересувам се от устройството на континентите, вулканичните области, регионалното развитие и съответстващите политики, вкл. от аеро-космическите изследвания и ГИС – географските информационни системи и разработването на цифрови платформи с  геодезически точки, координати на урегулирани поземлени имоти, технически нивелети и т.н.”

Иман е 17-годишна, пише стихове и е автор на фотографски проекти, „защото в снимките си запечатвам всичко красиво и необикновено”. Красивото и необикновеното я сближава с хората. „Пълна съм с любов – казва тя, – която искам да раздам на хората около мен, а и на тези, които още не познавам”. Готви се да учи софтуерни технологии, за да може да работи в изолация, „ако хората не ме приемат заради религията ми”.

Третият участник в новото издание на инициативата „Млади таланти” е 13-годишната МОНИКА МАНОЛОВА от Кърджали. „Освен да ги спасявам, също обожавам да рисувам котки. В качеството ми на млад художник аз се опитвам да говоря на хората от името на котките – защото само заедно можем да успеем да намалим броя на бездомните и страдащи животни…” – казва тя. Баща й Манол Манолов е бивш спортист по кану каяк с международни и национални награди, а майка й Петя Петрова преподава български, английски и история. Семейството й се грижи за множество улични животни – обезпаразитяват ги, кастрират и ги хранят, вкл. в своя дом. „Твърде много котки са изоставени или изхвърлени заради човешка жестокост – казва момичето. – Да не говорим за наранените или убити животни. Освен кастрирането, което е начин да бъде стабилизиран огромният брой на бездомните котки във всеки район на всеки град, това да станеш „приемно семейство” e много разпространен начин за защита на животните в Европа. Там самите приюти за бездомни животни или спасителните групи имат сайтове, на които можеш да се регистрираш, че си готов да бъдеш „приемно семейство” за изоставени домашни любимци.”

Изложба с портрети на котки на 13-годишната Моника може да се разгледа в изложбеното пространство.

[magdalenagigova]

ЛЮБОВ на маестро Камджалов и Деси Тенекеджиева с магични коледни концерти във Варна

ЛЮБОВ на маестро Камджалов и Деси Тенекеджиева с магични коледни концерти във Варна

ЛЮБОВ на маестро Камджалов и Деси Тенекеджиева  с магични коледни концерти във Варна Oгромен интерес към спектакъла, въпреки изискването за зелен сертификат ЛЮБОВ на маестро Камджалов и Деси Тенекеджиева  с магични коледни концерти във Варна Дни след Коледа, на 28-ми декември, от 18:00 и 20:00 часа на великолепната сцена на Опера Варна, почитателите на класическата музика ще могат да се…

[zanimljivaekonomija]

ОВОГ ВИКЕНДА ТУРИСТИЧКА ОРГАНИЗАЦИЈА БЕОГРАДА ВАС ПОЗИВА НА:

„КОНЦЕРТ НА ЦВЕТНОМ ТРГУ“

Петак, 19. јул / 19 часова

Туристичка организација Београда и Центар за хитне поправке расположења најављују концерт групе „Минг“ на Цветном тргу која ће овог петка извести џез стандарде домаћих и страних аутора.

„ЛЕТО У СКАДАРЛИЈИ“

Петак, 19. јул / 19 часова

Уживајте у програму наших познатих глумаца који ће вас кроз песму, игру, анегдоте, приче и скечеве, на аутентичан и хумористички начин вратити у време боемске Скадарлије. Програм почиње у 19 часова, на Платоу испред Скадарлијске чесме, и одвијаће се дуж читаве Скадарске улице.

Учествују Милан Милосављевић у улози Бранислава Нушића, Милан Тубић у улози Ђуре Јакшића, Душица Новаковић у улози Жанке Стокић и Љиљана Јакшић у улози Скадарлијске даме. Глумац Бојан Хлишч ће у улози скадарлијског добошара читати Кодекс о понашању у Скадарлији, док ће оркестар извести популарне музичке нумере.

„ЛЕТО НА КОСАНЧИЋУ“

БЕСПЛАТНИ ТУРИСТИЧКИ ОБИЛАСЦИ КОСАНЧИЋЕВОГ ВЕНЦА

Субота, 20. јул / 19 часова

Обиђите Конак књегиње Љубице, Саборну цркву, Патријаршију, најстарију кафану у Београду, кућу Мике Аласа, кућу Оље Ивањицки, место некадашње библиотеке и многе друге знаменитости које се налазе на простору Косанчићевог венца. Тура почиње у 19 часова, полазак је на углу улица Краља Петра и Косанчићев венац. Због ограниченог броја места, обавезне су пријаве на igrgic@tob.rs. Од 20 часова уследиће музички концерт групе „ЕЈО“ која ће извести етно џез нумере.

„ОМЛАДИНСКА ЧЕТВРТ“

Субота, 20. јул / 20 часова

Ове суботе на Обилићевом венцу одржаће се манифестација „Омладинска четврт“ где ће наступити гудачки квартет „Има дана“. Квартет чине чланови Симфонијског оркестра РТС-а, оснивач и виолончелиста је Тешман Живановић, прво виолончело у Симфонијском оркестру РТС.

„БОЈЧИНСКО КУЛТУРНО ЛЕТО“

Петак, 19. јул / 19 часова: Вече са ЧИТАОНИЦОМ ФИШЕР

Представљање музичке, литерарне и креативне секције удружења.

Субота, 20. јул / 20 часова: Концерт НЕДЕ УКРАДЕН

„ЛЕТО НА ГАРДОШУ“

Четвртак, 18.јул / 21 час: Представа „Ковачи“ Баг театар

Петак, 19. јул / 21 час: Представа „СОКИН И БОСИНА“,

Играју:Љиљана Благојевић, Весна Станковић,Милена Ђорђевић и Милош Ђорђевић

Субота, 20.јул / 21 час: Представа „ЖИВОТ И ДРУГЕ СИТНИЦЕ“

Игра: Иван Зекић                        

Недеља, 21.јул / 20.30 часова: Дечија представа „ВУК И ТРИ ПРАСЕТА“

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Движения и подходи към камерния Рихард Щраус

Фестивалите в София продължават. Току-що завърши “Камералия” – проведе се за шести път и е вторият фестивал (след Пиано Екстраваганца), създаден и ръководен от неуморния Людмил Ангелов. Това бяха пет концерта, разположени между 21 септември и 9 октомври. Написа в блога си Decrescendo музикалният критик Екатерина Дочева.

Посетих два от тях (на 24 и 29 септември), които представиха интегрално камерната музика за струнни и пиано от Рихард Щраус – една малко известна у нас глава от музикалното творчество на големия баварец. Отнася се най-вече към ранните му години в упражняването на композиторския занаят, когато е опитвал, напипвал, играл с предишни епохи, оглеждал се е, вслушвал се е и в звуците на своето съвремие. Началните композиторски опити обикновено не привличат вниманието на музикантите – всеки предпочита да “се пробва” в някой шедьовър и обикновено тези проби остават в архива. Но Людмил Ангелов отдавна е заявил един важен свой приоритет – да организира и също да участва в интегрално представяне на известни и по-неизвестни музикални творби. В дългогодишната си пианистична кариера той, така да се каже, е образовал многократно и системно публиката. И сега в тези два концерта бе ангажирал свои колеги, за да разкрият по-обхватно началото на колосалния път на Щраус.

Рихард Щраус като дете

В първия концерт това бяха две клавирни триа, създадени когато е бил още дете. И двете бяха български премиери и в реализацията на тази своя идея Ангелов бе поканил съвсем младия и много талантлив цигулар Виктор Тренев, испанския виолончелист Габриел Уреня и пианистката Донка Ангъчева, която живее и работи във Виена. Покоряваща е музиката на детето Рихард Щраус. В първото, ла мажорно, трио се чува сериозно изследване на класическите композициони прийоми – повече Моцарт, струва ми се, с много трудна клавирна партия (тук поверена на Ангъчева, която бе брилянтна в самостоятелната си изява и като партньор на Тренев и Уреня – балансирана, деликатно оцветяваща звуковата картина, гъвкава по отношение на фразирането и на динамичните ансамблови решения), която бе свидетелство за равнището на пианиста Рихард Щраус. Още на 13-годишна възраст. Както впрочем и второто трио в ре мажор, ориентирано стилистически повече към романтиците-предшественици на Щраус – като Шуман, с филигранно съчетаване на инструментите, сериозно “отиграно” от Тренев, Уреня и Людмил Ангелов на пианото.

И той имаше пред себе си клавирна партия с изключително сложна фактура. В тези ранни опуси, особено във втория, може да се открие симфоничният копнеж на баварския майстор, както и стройната система на моделиране на структурата, в която изненадите в развитието не бяха малко. Не бяха малко и откритията на започващия пътя си композитор в мелодиката и в хармоничната напрегнатост на нейната разработка. По-популярни сред изпълнители и публика са следващите два опуса в програмата – Сонатата за виолончело и пиано (Уреня, Ангъчева) и цигулковата соната – тук с Лия Петрова и Людмил Ангелов. Виолончеловата соната, дело на 19-годишния композитор вече го откроява в средата, в която работи, като му носи първия голям успех.

Знае се, че бащата на Рихард Щраус, валдхорнистът Франц Щраус е бил, така да се каже, противник на Вагнер и Лист и като начален ментор на сина си го е насочвал да изучава “по-кротките” немски романтици – Менделсон и Шуман, което синът безусловно е изпълнил (въпреки че в по-късни години се променя, че и “заема” жанра на симфоничната поема именно от Лист). Сонатата е внушително творение, мелодически привлекателно, с обрати, с въздействащи контрасти, които въвеждат интригуващо напрежение в развитието ѝ. И с ефектни идеи – които кулминират във финалната трета част, изсвирена на един дъх темпераментно, но и прецизно. В цялостния си прочит Уреня и Ангъчева добавиха и смисъла на неудържимото надкамерно развитие, за което сонатата предлага сериозен ресурс. Концертът на 24 септември завърши със Сонатата за цигулка, великолепно изстрадана и изпята от Лия Петрова и Людмил Ангелов.

Младият Рихард Щраус

Тя е по-късно младежко творение на Щраус, 23-годишен e, когато я пише. Пише я, обладан, повлиян от света на първите си симфонични поеми – “Макбет” и “Дон Жуан”, която композира по същото време). Не е “чисто” камерно творение тази соната, нейната лавинна поривност, импровизационна природа и симфоничен обхват са истинско предизвикателство пред изпълнителите. Двамата великолепни български инструменталисти пресъздадоха възхитително експресивната природа на творбата с неудържимото развитие в първата част, с кантиленната изповедна лирика на втората, със свободния си импровизационен характер (тя така е и назована – Импровизация), в подвижен диалог, с впечатляваща нюансираност. Със забележителна в своята органичност агогика влязоха в анимато-епизода, за да се върнат към интимната красота на своя разговор, в следващия дял, в който въпросителните репетативни реплики в пианото отзвучаваха с изграден интермецо-характер в цигулката, деликатната изповед на която сякаш угасна недовършена в квинтовия тон преди финалния тонически отзвук в пианото. Повереното му бавно въведение във финалната част, изпълнено с плътност и напрежение от Ангелов, направи още по-неудържимо алегро-то, в което турбулентността на характера – енергичен (мелодичен отзвук от поемата “Дон Жуан”), скерцозен, лирично-кантиленен, тонално оцветен (от ми бемол в до мажор) бе пресъздаден овладяно, с неустоима динамика в развитието. Създаде се незабравимо изживяване, с техния ракурс в прочита, който кулминира в апотеозен завършек.

За клавирен квартет бе цялата програма на втория Щраус-концерт. Квартетът в състав Стоимен Пеев (цигулка), Румен Цветков (виола), Атанас Кръстев (виолончело) и Людмил Ангелов (пиано) представи четири кратки пиеси – Серенада (1881), Празничен марш (1884), Арабски танц (1893) и Любовна песничка (1893), както и Клавирния квартет (1884). Първите четири са прекрасни кратки пиеси, любопитни и от историческа гледна точка, и като сполучливи жанрови игри, дефинирани от заглавията си. Самите изпълнители допринесоха с еквивалентния си подход именно към разкриването на жанровата специфика на всяка от тях – разпятата мелодика на серенадата, отривистата стъпка в марша, ориенталската мелодика и активния ритъм в танца и мелодичния валсов флирт с бюргерския вкус в края на деветнайсети век. Докато клавирният квартет е сериозният опус, в който композиторът изисква много повече от сръчен инструментализъм. Въпреки че е само 20-годишен. Впрочем когато става дума за развитието на музикант като Рихард Щраус нищо не е обичайно: когато създава клавирния си квартет двайсетгодишният музикант вече е напуснал Мюнхен към Дрезден, а после към Берлин, преди това е минал през университета в Мюнхен за една година, в която “се е  сближил” с Шекспир, учил е сериозно история, литература и естетика. Там също чете много и задълбочено Шопенхауер, но преди това изучава сериозно музиката на Вагнер (от когото баща му се стреми да го отдалечи).

Рихард Щраус

И започва да дирижира – отначало като асистент на Ханс фон Бюлов, в Майнинген, с партитура и молив в ръка и много скоро след това, след напускането на фон Бюлов, поема оркестъра. Не спира да пише – и в този смисъл клавирният квартет акумулира неговите страсти по Брамс, задълбочава вкуса му към мащаба на симфоничниото разгръщане, разгръща спецификата на личния му ансамблов слух и, разбира се, тембровото му въображение в създаването и експонирането на един напрегнат емоционален свят. Квартетът “предлага” пространни мелодии от 16 такта, не пести жестовете, изпълнени със страст и патос… Цялата възможна чувствена щедрост на 20-годишния е в музиката, която трае 40 минути и е събрана в четиричастна структура. Много трудна творба, не само в инструментален аспект – там днешният концертиращ музикант не би имал проблеми. Много по-сложно е да се подреди емоционалния свят на творбата, без да се пренасища с ефектни, често любими на слушателя подходи към него, които създават атмосфера на евтина сантименталност.

Людмил Ангелов

Тъкмо това бяха избегнали в прочита си Пеев, Цветков, Кръстев и Ангелов. Подходът им бе консеквентен в дисциплината на фразирането, на “разчета” в динамичните метаморфози, на предписаните емоционални “избухвания”, които се случваха в строга логична скала.  Този подход даде възможност на с��ушателя да проследи драматургичния процес, да обхване обема на съдържанието, да се отдаде, да се вслуша в интригуващата ансамблова риторика на четиримата, която ни съобщи всичко най-съществено в композицията. Подобно тържество на обединението на смисъл и емоция е рядко преживяване в днешния лековат свят. ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: архив

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Академията “Челисимо”

Моят личен концертен сезон започна с един фестивал. Навремето бях писала, че “Челисимо” е бутиков фестивал. Но далеч не е само бутик. Да, концентриран е в нишата на един, единствен инструмент, показва възможни прочити на репертоара за този инструмент, но също организира майсторски класове на известни челисти от света – концертиращи и преподаващи. Написа в блога си Decrescendo музикалният критик Екатерина Дочева за петото издание на фестивала.

Разраства се до мащаба на блиц-академия, в която в продължение на седмица се свири изключително интензивно. Работи се непрестанно и резултатно. Ще добавя, че “Челисимо” е обетована земя за всички музиканти – с чело и без чело, място за специални хора на всякакви възрасти. Хора, обречени, осъдени да живеят “на пръсти”, винаги малко по-високо от останалите – колкото труд и лишения да им причинява това. Но също така разбрали, че този самотен, жесток труд, часове на ден, ден след ден, седмица след седмица до изкласяването на цялостен музикален резултат им дава смисъл и мотивация, дава им всичко, което искат в своя живот.

Петте години на фестивала досега показват израстване и сигурност в неговата организация. Идеята за този фестивал е на известния български виолончелист Атанас Кръстев, той е и негов ръководител. И организатор. И участник. “Челисимо” се провежда от 6 до 11 септември – всеки ден е посветен на майсторските класове, на уроците от авторитети във виолончеловото изкуство. А четири вечери (от 7 до 10 септември) предложиха и концерти на преподаващите с изискани и стилово сложни програми. Чух рециталите на Атанас Кръстев (7.09), Стефан Казаку – Румъния (8.09), Кшищоф Карпета – Полша (9.09) и Рафаел Уолфиш – Великобритания (10.09). Преди да се спра на концертния дял от събитието ми се иска да подчертая изпипаната подредба на концертите (първият от тях бе в Музикалната академия, останалите – в Арт залата на Виваком, която се намира в сградата, в която преди години се помещаваше софийското музикално училище “Любомир Пипков”). Всичко бе както трябва – с удобства за изпълнителите и публиката, с програми с информация за артистите, с атмосферата, която се създаваше всяка вечер, атмосфера на очакване на поредната среща. Самият фестивал бе великолепно място за срещи и разговори. Възбудата от предоставените възможности за слушане, за запознанства, за споделяне се чувстваше навсякъде. Всичко бе съвършено премислено и реализирано – така че бъдещите професионални челисти (не знаех, че има толкова желаещи да прекарат живота си с този инструмент) да се чувстват добре с избраните преподаватели, да бъдат поощрени в личната работа с нотния текст, в търсенето на различността в прочита му.

Атанас Кръстев по традиция откри рециталния сегмент на “Челисимо” заедно с пианистката Палави Махидара. Солидна е биографията ѝ: идва в света на музиката от Индия, живее в Америка, учи в института “Къртис”, прави магистратура във висшето училище за музика “Ханс Айслер” в Берлин. Няколко години учи с Дмитрий Башкиров. Печели награди на конкурси в Женева и Санкт Петербург. Концертният ѝ календар е интензивен, това може да се установи от страницата ѝ в интернет.

Рециталът на дуото Кръстев-Махидара включи Третата, ла мажорна, соната за пиано и чело от Бетовен, Първата, ми минорна Брамсова соната за виолончело и пиано  и Реквиеброс на Гаспар Касадо. В това стилистично ветрило релефно се откроиха идеите в прочита на Кръстев. Интересни, привлекателни идеи на съвременен подход към дефиницията на стила. Кръстев е много изработен, също чувствителен, темпераментен инструменталист, но с емоционална дисциплина и със забележителен звуков контрол. Поддържа умело вълнението от контрастните събития (Бетовен), знае как да създаде интригуващо за драматургията разгъване на фразата (Брамс). Играе с изискванията на стила, без да звучи догматично, резервирано, ограничено. Или фриволно. Играе със звукова плътност и разреждане, владее всички средства за да отстоява индивидуална звукова естетика, както и забележителния динамически формат на прочитите си. Махидара бе добросъвестен партньор на Кръстев. Бе му предоставила изцяло лидерството в техния ансамбъл, въпреки че Бетовеновата соната е за пиано и виолончело и там се очакват повече идеи и от към клавира. Така се постига по-сигурен повсеместен облик на прочита и тъй като интерпретацията на Кръстев бе достатъчно обемна и стилово аргументирана, изпълнена с привлекателни детайли в структурата и чрез рисунъка на щриха, клавирното поведение на Махидара бе сполучливо решение от нейна страна.

Стефан Казаку

Въобще ролята на пианиста, когато свири със струнен инструмент е много по-сложна, отколкото публика, че и музиканти си представят. От една страна той трябва да се изяви личностно и с интересни идеи, от друга – да слуша и, още по-важно, да чува във всеки един миг струнния инструмент, в случая виолончелото. Често, дори при много добри пианисти, между слушането и чуването на партньора се установява разлика, която се отразява най-вече на звуковия баланс и на колорита. В това отношение 30-годишният румънски виолончелист Стефан Казаку бе късметлия, защото с него свири изключителната като камерен партньор Маргарита Илиева. Казаку започна рецитала си със соловата соната на Дьорд Лигети. Последно я слушах пак на този фестивал, в много сериозния прочит на Атанас Кръстев. Тук естествено прочитът бе различен, като в първата от двете части на сонатата – Диалог,  в която е указано да се свири рубато и кантабиле, Казаку наблегна повече на рубатото, а аз не можах да отчета идеята за диалога, която композиторът е вложил в тази част, отразявайки свое сърдечно увлечение. А втората част – Капричио бе помитаща, в някак гневно бързо темпо, но с ясно очертани съотношения между модалност и ритъм. Последваха два виолончелови “хита” – Соната “Арпеджионе” от Шуберт и Сонатата на Дебюси – в които се включи и Маргарита Илиева. Казаку е дисциплиниран артист – изряден звуков контрол, понякога дори идва малко в повече. Очевидно има предвид риска от производство на “челизми”, по-фриволно казано. Но че е изпълнител с фантазия си пролича в сонатата на Дебюси, която провокира и него, и Илиева да се предизвикват в диалога си, да отстояват пълнокръвно тембриране в релефната, естетически издържана образност.

Кшищоф Карпета

Полякът Кшищоф Карпета (9.09) изгради своя рецитал с музика от Менделсон и Брамс заедно с пианистката Гергана Несторова. Започнаха с Втората соната на Менделсон, която у нас се свири много рядко – като се отдадоха на волно леещите, привличащи чувствата на меломана теми. Сполучливо изнесоха на преден план ефектния кантиленен характер на мелодиката, пресъздадоха енергичния сблъсък на двата тембъра в скоростното движение. Забележително се съчетаваха двамата изпълнители – Карпета с по-графичния рисунък на тематичния материал, а Несторова предпочиташе пълнокръвно изнесения звук – тя очевидно има повече нагласата на солист, което се отразяваше на моменти в съвместността ѝ с Карпета. Красив поетичев диалог направиха в адажиото на сонатата.  Карпета пресъздаде по класически начин втората, фа мажорна Брамсова соната: неговата реторика би могла да доминира малко повече – не само като звук, но и като смисъл, но тук солистичната природа на Несторова в известен смисъл размести лидерските места, така да се каже. Или по-точно измести центъра на съвместната игра и някак предефинира прочита на виолончелиста. Сложна задача е камерната фактура на Брамс, както и точните темброви пропорции в нея. Важни са, защото драматургичното развитие не разчита само на логиката, изисква и съответния баланс, разпределяне на звуковата тежест между двамата в дуото.

Рафаел Уолфиш

Последната концертна вечер бе естествената кулминация в събитията от “Челисимо”. Рафаел Уолфиш свири заедно с Людмил Ангелов и това бе рядка, чиста еманация на всичко, което се определя като съдържание, като разказ в музиката. Зрелостта и опитът на двамата се сляха във великолепна сплав и концертът, който изнесоха се открои не само в рамките на фестивала. Преживяването дойде и да покаже на всички млади, устремени към живота с виолончелото музиканти какво се случва, когато този живот достигне зенита в отношението ти с инструмента, независимо дали е виолончело или пиано. И в дълготрайния размисъл върху музикалното ставане. Рециталът им бе посветен на музика от Кодай (Сонатина за чело и пиано), Елгар (Соната – транскрипция на Уолфиш на цигулковата соната на Елгар) и Шопен (Соната). Ликуване, просто ликуване на моженето, на музикантската взаимност, на съвместност във всеки параметър от драматургичното развитие, както и във всеки детайл, който го формира. Автентичност, изискана простота, органична заедност в прочита на ранната,  импресионистично обагрена творба на Кодай. Лекота, спонтанност в израза, усещане за най-естествено общуване, независимо от тежестта на традицията, сложността на фактурата, изискванията на стила – слушаш това, което ти подаряват двамата майстори, погълнати от разговора си в контекста на щедро нюансирания романтичен изказ в Сонатата на Елгар, за да те отведат след това към богатата лирика в Сонатата на Шопен, в която, както се знае, проблемите в баланса между пианото и челото не са малко.

Людмил Ангелов

В ръцете на тези огромни музиканти релефно се откроиха и загатнатите мотиви от знакови песенни опуси на Шуберт – едно дълго сбогуване на композитора с любовта, с живота, със света. Самият той реализира първото изпълнение в зала “Плейел” в Париж, година преди смъртта си, заедно с челиста Огюст Франшом, на когото е посветил творбата. Драматичното послание на сонатата, в прочита на Уолфиш и Ангелов бе великолепно изградено и кулминира в последната част на творбата в прочита им. А клавирният специалист по Шопен освен, че изстрелваше всички невероятно трудни пасажи в своята партия прояви за пореден път светкавичния си камерен рефлекс да “се прибира” за да допълва мелодико-хармонически и темброво партньора си. За да покажат цялата сила на този опус. Събитието ще се помни от всички, присъствали в залата, убедена съм.

Атанас Кръстев

Убедена съм също в огромния смисъл на срещите под надслова “Челисимо”. Фестивалът отстоява високо изкуство, насочва младите към великото предизвикателство да вървиш по този път, да го превземаш, да си щастлив от преодоляването, да живееш трудния, но невероятен живот с музика.

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: архив на „Челисимо“ и Стефан Джамбазов (1951-2021)

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net.

Атанас Кръстев и Марк Кадин, 2019

Припомняме, че в разговор за “въпреки.com” Атанас Кръстев по повод концерта му с Радиосимфониците под диригентството на маестро Марк Кадин, когато изпълни концерт за виолончело на Шостакович № 1, сподели, че мечтата му е виолончелов фестивал в България. И го създаде…В годините сме писали при нас неведнъж за него, за забележителния му баща виолончелиста проф. Анатоли Кръстев, за по-голяма му сестра, талантливата челистка Калина Кръстева- Тийкър.

Трио „Cellissimo” - Анатоли Кръстев, Калина Кръстева-Тийкър и Атанас Кръстев, снимка: личен архив

Издали сме и тайната, че майка им музиковедката Нели Кулаксъзова е кръстница на това прекрасно название „Челисимо“. За всичко това може да прочетете при нас подробно тук.

[vprki]

Маргарита Димитрова е удостоена с отличието „Кавалер на Ордена за изкуство и литература“ на Франция

Маргарита Димитрова, изпълнителен директор на фондацията за изкуство „Аполония“, получи отличието „Кавалер на Ордена за изкуство и литература“, което ѝ се присъжда от министъра на културата на Франция, съобщиха от организацията.

 Н.Пр. Жоел Мейер, Посланик на Република Франция в България ѝ връчи отличието на церемония в посолството в София на 9 май, Деня на Европа. Паметно е, че тази година предстои за 40-и път фестивалът Празници на изкуството „Аполония“ от  28 август до 7 септември в Созопол.

Френският дипломат заяви, че като основен организатор на фестивала Маргарита Димитрова от самото му създаване през 1984 година, когато се присъединява към Академията за изкуства „Аполония“, основана от проф. Димо Димов, самият той франкофон, а по-късно и министър на културата.  непрекъснато насърчава нови идеи и проекти, с което тези културни тържества са уникални и привлекателни за все по-широка публика, в която има място за всички поколения не само от България.

проф. Димо Димов и Маргарита Димитрова

„Благодарение на Вашата творческа визия, фестивалът „Аполония“ успява да се развие, показвайки интерпретацията на традицията и новото в българското творчество, във всички сфери на изкуството – театър, музика, поезия, литература, кино, балет, пластично изкуство, архитектура, културно и историческо наследство. Свобода, новаторство и синтез на изкуствата – такъв може да бъде девизът и спецификата на „Аполония“. Госпожо Димитрова, с Вашата любов към изкуството, Вие допринасяте толкова много за разпространението на френската култура в България и за жизнеността на културните и творчески връзки между нашите две страни“, каза посланик Мейер.

Маргарита Димитрова

И добави: „От създаването на фестивала през 1984 г. вие и вашият екип посрещате множество творци от цял свят. Представяте изпълнители и колективи с концерти и майсторски класове, между които Каролин Дюма в оперното изкуство, Клод Бонен в областта на театъра, Ролан Пиду с концерт на виолончело и Ан Бертелети с концерт на пиано, както и преподавателят по кларинет – един толкова скъп за вас инструмент – Серж Данген. /Маргарита Димитрова е снаха на проф. Сава Димитров (1919-2008), създател на българската кларинетна школа, съпруга на проф. Димитър Димитров, проф.  (1947-2012),синът  проф. Сава Димитров, ректор на НМА „Панчо Владигеров“, внукът ѝ Димитър Димитров е четвърто поколение кларинетист, ученик в НМУ „Любомир Пипков“ – б.р./ . Вие успявате да предизвикате възхита у малки и големи с три големи, запомнящи се събития: представянето на музикалната трупа „Théâtre des Grooms“ с нейните фанфари, незабравимото представяне на уличния театър Малабар и, разбира се, постановката на „Антигона” от Жан Ануи /с режисьор Иван Добчев- б.р./ в Театър „София“, с премиера в Созопол в присъствието на неговата дъщеря Коломб Ануи. Фестивалът остава и с невероятните си поетични моменти, като музикалния салон на Полин Виардо /с участието на Ина Кънчева и Людмил Ангелов – б.р./, прочута за времето си певица, композитор и поетеса. Когато говорим за поетични моменти, не можем да забравим и вашата подкрепа през 2022 г. за невероятния спектакъл на катерача и алпинист Антоан Льоменестрел по фасадите на няколко сгради в София, включително и тези на площад Славейков. Потопен в поетичната атмосфера на Пенчо и Петко Славейкови, творецът представи историята на един френски Ромео, търсещ любовта в България.

Близките и приятелите на церемонията във Френското посолство в София, в средата Димитър Димитров, четвърто поколение кларинетист

Но да се върнем на Вашия фестивал, който отделя специално внимание на визуалните изкуства с Празника на изкуствата Аполония, включил през 2013 г. изложбата, посветена на българския и френски художник Жул Паскин, показана в Градската художествена галерия в Созопол преди представянето ѝ в София, както и ретроспективата на фотографии от колекцията на музея Албер Кан или изложбата на парижката художничка и галеристка Паскал Курбо.“

Орденът е висше френско държавно отличие, учредено от министъра на културата  през май 1957 г. Присъжда се за значителни заслуги към обогатяването на френското културно наследство. Допълнителният му статут към френския „Орден за заслуги“ е потвърден през 1963 г. от президента Шарл дьо Гол. Целта е признание за значителен принос към изкуствата, литературата или разпространението им. Произходът му се приписва на Ордена на свети Михаил, основан през 1469 г. Членството не е ограничено до френски граждани.

Маргарита Димитрова и Н.Пр. Жоел Мейер, Посланик на Република Франция в България

Екипът на „въпреки.com“ поздравява Маргарита Димитрова за удостояването ѝ с изключително високото престижно отличие на Република Франция. Щастливи сме!

В контекста на признанието към нейния принос към българската култура и изкуство и представянето им не за първи път ще цитираме споделеното преди време за „въпреки.com“ от проф. Пламен Джуров, диригент,  композитор и преподавател в НМА „Панчо Владигеров, най-дългогодишния ръководител на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ за „Празниците на изкуствата Аполония" в Созопол. „Този фестивал е феноменален за България и продължава да е уникален, защото събира всички видове изкуства. Защото, за съжаление, у нас има известно затваряне между гилдиите и публиките. А тук срещата е между различните видове изкуства и най-вече с хората, които правят изкуство и с хората, които обичат изкуство. В Созопол това става по елегантен и непринуден начин. Това е разликата – всичко е свободно, фриволно, оптимистично. Солидните, тежки програма в големите зали имат своя блясък. Но тук е различно, тук кипи живот!“

Мариана Кацарова /л/, Светлана Алексиевич /ц/, носител на Нобелова награда за литература 2015, която избра единствено "Аполония" за среща с публиката и Маргарита Димитрова /д/, 2023

И нещо много лично за финал: В годините много сме писали за „Аполония“ в различните медии, в което сме работили. В едни вече далечни времена преди повече от две десетилетия в служебните ми задължения като част от ръководството на БНТ отговарях и за  програмите, които записвахме или излъчвахме на живо от Созопол, за дневниците, които присъстваха в сутрешните блокове. А години преди това сме представяли документални филми на СТФ „Екран“ на фестивала. Моите, свързани с него са 37. За тези години много от  децата ни тичащи и помагащи всичко да става красиво и забавно пораснаха. Не малко от тях са в елита на българската култура и изкуство.

Ще разкажем и за тях след време особено в контекста на 40-ото юбилейно издание на Фестивала. С днешна дата можем да кажем с обич и уважение към Маргарита Димитрова, която от десетилетия гради  програмата на фестивала с познание, въображение и артистизъм, към проф. Димо Димов и верните хора в екипа им: „Благодарим, че „Аполония“ е от красивите, непреходни моменти в живота ни.“ ≈

„въпреки.com“

Снимки: Тихомира Крумова, архив на фондация „Аполония“

[vprki]

За Константин Илиев и…

Преди години разговаряхме с именития ни виолончелист проф. Венцеслав Николов по повод поредните концерти в  Сити Марк Арт Център на камерен ансамбъл „Силуети”, който е под негово ръководство. Той живее в бившия апартамент на големия наш диригент и композитор Константин Илиев (1924 – 1988). Връщаме се към тази наша среща с проф. Николов, защото той единствен, посвети паметна вечер за Константин Илиев в деня на неговата сто годишнина 9 март 2024…

За нея – малко по-долу в публикацията. Тогава в цитирания текст във „въпреки.com” проф. Венцеслав Николов сподели: „Това е домът на Константин Илиев, в който аз съм идвал много пъти и сме си говорили дълго. Той сядаше на това канапе, аз сядах тук /посочва едно кресло/ и си говорихме. Първите десетина години като се нанесохме тук, имах чувството, че съм на гости на Константин Илиев. И понеже непрекъснато пътувах и се връщах тук за по няколко дни и не успявах да свикна. Наскоро си дадох сметка, че от десетина години, аз живея тук от 25 години /станаха повече –б.а/,  вече се чувствам у дома си. Доста дълго време мина в този период. Моите студенти като идват – аз правя рождени дни на Константин Илиев тук – и си говорим за него се чувствам на гости и се оглеждам къде е той”.

��роф. Венцеслав Николов

Бил е близък със семейството на Константин Илиев. Баща му го запознава с диригента и композитор, когато е бил пет-шест годишен в Русе. Водили го на „Травиата” на Верди, която дирижирал маестро Илиев, вероятно нямало на кого да го оставят. Бил на първия ред, зад диригентския пулт. Заспивал по време на втор��то действие, но се събуждал на последното. Венцеслав Николов дори ни изтананиква точно в кои моменти на спектакъла се случвало това. Вече много по-късно, когато разбрал, че Мария (Принц) след смъртта на именития си баща категорично отказвала да се върне в България от Виена, а синът /малкият му Димитър, за когото също ще стане дума в текста – б.а./ му също починал. Челистът след дълги перипетии успял да купи апартамента от нея. „Моето мнение тогава беше, че е хубаво да се направи музей на Константин Илиев. А тя каза: „Кой ще се занимава с това?” В някакъв смисъл аз сега съм част от този музей.

Почти всичко е така, както беше. Имам и негови ноти, много съм свързан с него. Свирил съм и доста негови неща”. / Константин Илиев му посвещава и произведение "Solo per VenziCello" - пиеса за соло виолончело, 1987 – б.а.. /. Независимо от разликата в годините, почти 20, ги е свързвала взаимна симпатия, малко неочаквана, защото Константин Илиев бил с доста сложен характер, но никога не се чувствал потиснат от него. „Винаги съм се чувствал много свободно с него. Той умееше да разговори хората. Предполагам, че е имало някаква хармония в характерите. Освен това аз го търсех, обаждах му се от време на време. Странна беше връзката. После започнах да свиря негови неща. Бях в кръга му, когато той не беше вече диригент на Софийска филхармония, беше в изгнание, а аз бях в неговия кръг. Константин Илиев беше много чаровен и беше голяма личност. И, за съжаление, от тази си възраст мога да кажа, че аз съм по-възрастен от него сега. Той почина по-млад (на 63 години) , тогава, когато трябваше да тропне по масата и да каже нещо, той не го правеше, дърпаше се. Имаше случаи сега като мисля ретроспективно, той можеше да тропне по масата и да овладее положението у нас, защото всички го уважаваха и имаха страх от него, а той се дърпаше, плашеше се. ”

В апартамента много неща напомнят за Константин Илиев – запазената библиотека, част от мебелите и не само…

Верен на личната си традиция проф. Венцеслав Николов и Камерен ансамбъл „Силуети“ на 9 март 2024 г.  почетоха със специална вечер100 години от рождението на големия български диригент, композитор и общественик Константин Илиев в Сити Марк Арт център /бившето кино "Левски"/ в София. Всеки от присъстващите приятели, музиканти си спомниха за личността на големия наш музикант през погледа на две различни поколения с разкази, документални записи и музика. Бе представена и отново преиздадената автобиографична книга на Константин Илиев "Слово и дело". 27 години след първото си издание тя отново тръгва към читателите, благодарение на първородния син на Константин Илиев арх. Венцислав Илиев. Първото издание, което е публикувано със съдействието на „Отворено общество“ – Център на изкуствата „Сорос“  е от далечната вече 1997 година. Новото се дължи изцяло на арх. Илиев.

проф. Венцеслав Николов и ансамбъл "Силуети"

Книгата представи проф. Анди Палиева с присъщия ѝ вкус към анализа в контекста на времето, в което е водил писмените си бележки Константин Илиев. Тук той се изявява и с друг свой талант, който малцина знаят – пише красиво, смислено, остава не просто документ за времето в музикалната ни култура и нейните личности, а споделя съкровени преживявания за тревоги, приятелства, отношението си към света.

При представянето арх. Венцислав Илиев сподели: „Благодаря на Венцеслав Николов, актрисата Мара Чапанова /съпруга на композитора Георги Тутев (1924-1994) и близък приятел на Константин Илиев – б.а./, вдъхновителка на това издание. Тя ми се обади миналата година с идеята да направя второ издание на книгата. Моментално реших да свърша това. Заех със задача, която никак не беше лесна, защото никога не съм се занимавал с подобна дейност – да направиш книга, да я издадеш е сериозна работа, да намериш издател, да намериш хора, които помагат и най-вече да намериш начин да оформиш корицата. Вие видяхте първото издание, което никак не ме задоволяваше като оформление. Реших да използвам тази снимка на Юскеселиев /Христо –б.а./, известния фотограф. На фона на диригента и оркестъра и публиката. И тогава реших да направя точно този образ и неговите характерни моменти, чело, лице, палка и ръка – да бъдат извадени като картина на Караваджо, да се покаже истинската същност на този човек.

Книгата е много интересна, защото тя не е само за музиканти, а за всеки един културен човек, а би трябвало да бъде за всеки един българин, който се интересува от история и, който се интересува от това какво представляваме ние. Повечето от събитията, които са описани в книгата, като че ли не засягат пряко него. По-скоро неговото творчество, това, което той пише за своите произведения е на фона на една много широка картина на историята, за мен много близка, за повечето млади хора – далечна. Най-странното е, че този творец, който дълбоко в себе си винаги е смятал, че е композитор, поне той ми го е казвал или би искал да остане в историята като композитор, но б��з диригентската му практика, това би било невъзможно. Само, благодарение на това, че той е бил и диригент и то не какъв да е публиката и хората са могли да чуят не само изключителни произведения, които по това време не са били, въобще, допустими 1947 до 1950 година, но и неговите съвременници, композитори, които творят в съвсем нова светлина и работят в една естетика, която дълбоко е била неприемана първо от неговите колеги, по-възрастни композитори по това време, защото така са били устроени. Такова е било времето. Те не са ги отхвърляли, но са ги критикували много жестоко. Говоря за един период до към 60-те 1962 – 1964 година.

От ляво на дясно: Васил Казанджиев, Лазар Николов, Катя Вълева и Константин Илиев

Даже на едно място той казва, че са жертвинягите, но както са жертвинягите, все пак тяхната музика е достигала до публиката, достигала е до хората. На много места той казва, че задачата му е да възпитава публиката в слушането на музика и то на съвременна музика. Това е изключително ценно в неговата биография. Той беше човек с мисия и неговата мисия беше да създава музика, която да е модерна, която да е българска. Той никога не е мислил, че български творци могат да бъдат втора цигулка на това, което се твори оттатък, отвъд Желязната завеса и, която по онова време е била отхвърлена от официалната култура тук.

Най-интересното е, че в трите сегмента, както маестро Веселин Байчев (диригент, ученик на Константин Илиев –б.а/ пише в предговора на книгата, става въпрос за едни и същи лица, едни и същи творци по различен начин. Константин Илиев беше и такъв човек – в един момент за него някой е гений, в друг момент, той е долу в земята. При него нямаше сиви тонове, нямаше полу тонове. Имаше цветни и възвеличаващи неща или точно обратното – заклеймяващи характеристики. Това един недостатък, но той беше такъв.човек на резките контрасти и на бурните емоции.

арх. Венцислав Илиев

За щастие, аз разполагам с доста писма, поради обстоятелството, че не съм живял с него непрекъснато. Те са се развели с майка ми, когато аз съм бил на две години, но след това цял живот съм имал с него непрекъснати контакти. След като запазих уводната част на Валя Илиева, която е съставителят на изданието, третата съпруга на баща ми, и за словото на Константин Илиев от Киприана Беливанова, също от първото издание, помолих маестро Байчев да напише няколко думи и той написа :“За Константин и неговите три живота“. Накрая има и няколко думи от мен.

Ще завърша с нещо, което е изключително ценно и винаги ми е правило много голямо впечатление и показва, че той е човек с мисия. Той ми пише в писмо, годината е 1970, когато за първи път напуска Софийска филхармония по едни или други причини. Тогава е на 46 години. „Не ме напуска мисълта, че не мога да дам на нашата култура това, което ѝ дължа. Лошо е, когато човек се роди по-късно от времето си, но още по-лошо е, когато се роди по-рано.“ “

Константин Илиев

По повод на тази незабравима вечер още на другия ден музикалният критик Екатерина Дочева  написа в блога си Decresendo много личен текст, озаглавен „Константин Илиев – едно тъй дълго отсъствие“. Нашите читатели знаят, че ние след уговорка и съгласие от нейна страна публикуваме във „въпреки.com” нейни текстове и винаги се аргументираме защо. Този неин текст не бихме могли да публикуваме, просто така, защото е забележителен и важен. Той е личен, преживян дълбоко. Затова само ще цитираме част, като пускаме и линк към него. Той, според нас, трябва в цялост да се прочете от блога ѝ, а не като публикуван от друг.

„С напредването на годините все по-често си мисля за „неправилните“ хора, които срещнах в живота си. За бунтарите. За тези, които имаха неимоверната енергия да отстояват себе си в изкуството, с което се занимават. Които имаха смелостта да грешат. Да рушат и да строят. Хора взривни, в движение, което не можеше да се следва, камо ли да се повтори. Хора с клокочещ, вулканичен талант. С характер. С необикновена мисъл. С непреклонен дух, способен да доведе до катаклизми…

Константин Илиев дирижира, фотоколаж Василка Балевска

И тук мисълта ми изправя образа на композитора, диригента, педагога, писателя Константин Илиев (9.03.1924- 6.03.1988) –  с всичките ми осъществени и неосъществени срещи с него, с възторзите и разочарованията, с конфликтните моменти, последвани от протегнатата ръка на по-мъдрия – за голяма моя изненада. Той беше човек, който влияеше страхотно, самото му присъствие бе коректив – не по отношение на поведение, благост и други от този род. Бе естетически коректив, мощен естетически коректив, бих казала. Дори и тези, които открито го ненавиждаха, някак внимаваха – нямаше как да не съзнават, че ги превъзхожда и като музикант, и като култура, и като човек, който можеше да бъде светкавично безцеремонен в определена ситуация.  Можеше също да е много ларж, да е отзивчив покровител, без каквато и да е демонстративност. Бе по-свободният човек.“

В предговора към първото издание на книгата, който е публикуван и във второто Валя Илиева завършва с думите: „Нямам думи да изразя благодарността си към фондация „Отворено общество, без чиято безценна финансова помощ , изданието на тази книга не би било възможно. Към тези мисли прибавям възхищението и благодарността си към композитора Иван Спасов – двигател на това издание.“

Иван Спасов /л/, Константин Илиев /ц/ и Лазар Николов /д/

Иван Спасов (1934-1996) е приятел на Константин Илиев и човекът, който издава единствената книга със симфониите на Константин Илиев. В едно много съкровено изказване той завършва с думите: „...Питам се: къде са книгите /именно книгите/ за  Илиев, за неговите опери и симфонии, за камерната му музика? Как и откъде студентите, музикантите и любителите, историците ще се запознаят с тази толкова богата творческа биография? Нима не трябва всеки да върне поне малка част от това, което е взел, което е научил от Константин Илиев?..."  (Иван Спасов, "Небесносиньо утро, пладне и път след пладне", издателство „Музика“, 1989)

И нещо в скоби или не съвсем. Тази година се навършиха 90 години от рождението на Иван Спасов на 17 януари. По този повод в цитирания от нас блог Екатерина Дочева написа: „Фестивалът “Зимни музикални вечери “Проф. Иван Спасов” в Пазарджик тази година се провежда от 1 до 4 февруари. В програмата, публикувана много късно впрочем, е отбелязано, че тази година фестивалът чества 90-годишнината на проф. Иван Спасов – композитора, който го създаде и благодарение на когото фестивалът имаше своите славни страници в миналото – и в репертоарно, и в артистично отношение. Освен композитор с произведения, които чакат като спящата красавица да дойде принцът, за да разбуди застиналото около тях пространство и да ги съживи, така да се каже, Иван беше много мощен в талантите и културата си човек, отправил мисълта си не само към личния си интерес, но и към перспективите на българското модерно звукотворчество.

Иван Спасов

По негово време на този фестивал съм слушала много премиери и съм присъствала на великолепни изпълнения на музика от композитори, чиито имена днес се произнасят много, много рядко – като Константин Илиев, Георги Тутев, Симеон Пиронков, Димитър Тъпков, Васил Казанджиев, Георги Минчев, Лазар Николов (Лазар има шанса, наречен Драгомир Йосифов, който се бори самоотвержено музиката му да се чува понякога), като способни композитори от поколението след тях.  Музиката им е почти в същата ситуация като музиката на Иван Спасов. Единствено Васил Казанджиев, понеже е жив и продължава да пише (да е жив и здрав!) има един кръг от изпълнители, които припомнят името му и музиката му с всяка световна премиера. Поне веднъж годишно! От години вече много, много рядко някой диригент решава да поеме риска и да влезе в ролята на принца от прочутата приказка, за да изпълнява техни творби. “Софийските солисти” с Пламен Джуров правеха изключение, също ансамбълът “Музика нова” с ръководител Драгомир Йосифов на спорадичните си концерти, понякога филхармонията. Сега Радиооркестърът през своя нов диригент заявява родолюбива позиция, което предстои да видим…в какво точно ще се изрази. Този сезон започнаха с автори от т. нар. второ поколение.“ /Целият текст на Екатерина Дочева може да прочетете тук/. Публикацията ѝ е озаглавена „Отмъщение, подигравка или престъпно нехайство?“

С право тя визира настоящия директор (началник) на Фестивала Григор Паликаров. Слушах му интервюта по повод събитието и ги оставам без коментар, освен с една дума – Срам! Толкова по темата.

Ансамбъл "Силуети"

Защо го вмъквам към текста за Константин Илиев? Не е необходимо да обяснявам. Не съм музиколог или критик. Но като меломан с отношение към съвременната, авангардната музика ми се искаше да присъствам концерт на водещите ни оркестри с  музика на Константин Илиев, Иван Спасов и всички техни приятели и съмишленици. Те са едно от талантливите лица на европейската музика на ХХ век…

Да, на концерта на Симфоничния оркестър на БНР на 5 април с надслов „Поглед към Вселената“ в обещаните творби на български композитори в концертите им ще изсвирят„Очите на нощта” от Константин Илиев, един от най-значимите ни съвременни композитори, творили в сферата на така наречения „български музикален авангард“. Последното си симфонично произведение композиторът създава през 1987 г. и го посвещава на своя приятел - диригента Алипи Найденов. Така са го обявили в програмата си. А от Националната опера и балет плануват през новия сезон 2024-2025 г., на 6 декември в Софийската опера ще бъде изпълнена ораторията „Коледа” за женски и мъжки хор, тенор, бас, говорещ глас, 2 рояла и ударни композирана през 1984 и „Фрагменти“ от 1968 г.от Константин Илиев.

Да припомним, че на 3 октомври 1962 г. в Софийската опера е премиерата на операта „Боянският майстор“ от Константин Илиев с либрето на Михаил Хаджимишев. За основа на либретото е използвана повестта „Празник в Бояна“ от Стоян Загорчинов и нейната драматизация „Ръка Илиева“. Постановъчен екип: Васил Казанджиев, Михаил Хаджимишев и Ана Хаджимишева. Участват: Йордан Знаменов, Георги Генов, Асен Селимски, Павел Герджиков, Димитър Кожухаров, Лили Йорданова, Бойка Косева, Иван Михайлов, Ана Алексиева, Надя Шаркова. Константин Илиев посвещава операта на Любомир Пипков.

Засега това е обявено официално...

Константин Илиев

И нещо лично – благодарение на родителите ми и най-вече на майка, която ме водеше на концертите на Софийска филхармония още преди да тръгна на училище. По-голяма си ходих и без нея - сама или с приятели. И винаги се знаеше, че концерт под диригентството на Константин Илиев не бива да се пропуска. Последният му концерт, на който присъствах в зала 1 на НДК бе 1984, когато дирижира Осма симфония на Густав Малер, известна също като “Симфония на хилядата”. След него тя е изпълнявана в България само още два пъти под диригентството на Емил Табаков 1991 и 2019.

До с��оро не знаех, че Константин Илиев има първороден син от краткия си първи брак във времето, когато е бил в Русе като създател на симфоничния оркестър в града и основател на Русенската опера. Второто издание на книгата му „Слово и дело“ ме срещна с арх. Венцислав Илиев и той ми помогна да снабдя приятели с нея, които нямаха възможност да присъстват на премиерата ѝ в София. Уви, тя не може да се намери по книжарниците и по големите вериги за продажба на книги… Второто ѝ представяне бе в съпътстващата програма на Международния фестивал „Мартенски музикални дни“ на 21 март 2024 в Русе.

арх. Венцислав Илиев

Всички знаем за дъщерята на Константин Илиев пианистката Мария Принц, присъствали сме на концертите ѝ, колкото и рядко да идва в България или избягва да идва. Живее във Виена. За малкия му син Димитър Илиев (1959-1992) само отбелязват, че е починал…А той е изключително талантлив художник, твърде рано напуснал нашия свят. Миналата година, точно по това време в Столичната галерия „Стубел“ негови приятели организираха изложба с творбите му от фондовете на Националната галерия, СГХГ и лични колекции.

В текста си като въведение към изложбата Силвия Чолева пише: “Човешката памет е крехка, изменчива, избирателна, а забравата е постоянната спътница на информацията, с която сме затрупани. Как отсяваме, кое помним и защо, кое се скрива, изтласкано навътре в съзнанието и чака да се появи или да изчезне завинаги? В опита си (може би отчаян) да запазим части от един отминал свят, който пластовете време неумолимо затрупват, се надяваме, че той може да бъде съхранен и разпознат от тези след нас през изкуството, през неговото съпреживяване.

Димитър Илиев Автопортрет, 1983

Възможност да осъществим този опит е „Нощта“ – изложбата живопис на Димитър Илиев. Бихме могли да я разчетем като една от частите на голямата картина на протичащото време. Също картина на отминалото, без което настоящето не би било цялостно. Тя е и опит разговорът, общуването с творбите да продължи през времето, а защо не и задочният диалог с техния автор. Димитър Илиев е част от артистите, които преработват енергията и драматизма на 80-те и началото на 90-те години на 20 век в творчество, изпълнено с мрачни предчувствия, но и с очакване, с надежда.“

Като за миг изключим за каква сфера на изкуството става дума, написаното сякаш като усещане се отнася и за музиката, създадена от Константин Илиев.

Вероятно там Горе са заедно баща и син. Единият сътворява музика, другият рисува с тъмните си краски.

А ние ще завършим с думи на диригента и приятел на Константин Илиев Добрин Петков, изписани на заключаващата четвърта корица на книгата.“…Ти изобщо притежаваш особената „нередната“, бих казал, човешка особеност да накараш (без да искаш, разбира се) отсрещният да се почувства точно такъв, какъвто е (а това без друго далеч не всекиму приятно). И именно това ти качество ти донесе толкова много тревоги и вълнения в живота…“ Написано е по повод 60-ата годишнина на Константин Илиев и публикувано в „Музикален живот“ в бр. 7 от 23 март 1984 година. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021) и архив