#рокли

[meeelis]

𝘍/𝘞 1998 𝘊𝘩𝘳𝘪𝘴𝘵𝘪𝘢𝘯 𝘋ıor

Една от любимите ми рокли

[9-liquid-morphine-9]

Изпитвах неистово желание да открадна тази жена като топлата мека сърцевина на прясно изпечен хляб. Да я заведа там, където може да рисува картините си на голо бяла платно, а аз да затварям нея в поезия. Ще й налея хладко вино в чаша със сребърен кант, а нейният извор с неспиращи и обладаващи чувства ще се разлее по мен, докато не оцвети кожата ми като изгряващото огнено слънце. Небесният свод ще ни ревнува, а аз ще беля портокали и ще запечатвам плътните й устни в съзнанието ми. Тя е сирена.

Всичко се размива и пак се изплъзва между пръстите ми, като пясък.Цигареният дим отново открадна представата и заедно се сляха в мъглата.

Аз съм пясъчен часовник.

Вълната се разби в скалите.

Изправих се. Беше пуст хълм, обгърнат в прегръдката на мъгла. Обичам мъглата. Усещам тялото си в нея. Обгърнала е и мен. Започнах да слизам надолу и оставях стъпки в пясъка.

Оставях й диря.

Смрачаваше се, но небето се беше отворило,оцветено в много дълбок, тъмен син цвят. Мъглата започна да се разрежда.Тук часовници нямаше, просто не съществуваха.

Вените ми бяха възбудени, зениците се уголемиха. Виждах я отново. Косата й е красив хаос, разливащ се по раменете, кожата й бе копринено мека, гола праскова, мирис на морски бриз, крем брюле.

Перфектна финост.

Няма друга такава.

Не искам да я притежавам. Не искам да имам власт над нея. Оставям я да бъде такава каквато е. Тя е създадена за будоар, може би във френски стил, парфюм с помпа, дамска тоалетка и гардероб с изтънчени кралски рокли, перфектен корсет, някъде на остров Крит, заобиколена от ендемични растения, почти толкова красиви, колкото нея. Тя е богиня.

Поезията трябва да се пие на самия извор, а аз съм ненаситен глупак, огнен феникс, ментално съм се вкопчил в нея, тук емоциите са във въздуха, който дишаме, ние не говорим, но с това божество едно време нашите градивни частици биват пръснати, когато стрелките на часовника са ударили същите минути на дублиращия се час, там сме увековечени на картината, там се стичат капките една до друга ...

Спъвам се и падам в краката й.

Поглеждам нагоре,

няма мъгла,

зад нея е луната като ореол,

тя ли ни спаси

или

ни създаде?

[movagea]

Sofia-Varna-Catania

Дори когато слънцето изглежда, че залязва Причината остава тук, до теб Търпеливо си изчаква своя ред И макар че вече е на долното стъпало, една стъпка напред, Усмихва се Подава ти ръка И чуваш “не бързай… слез внимателно” ~~~ She says I’ve been romanticizing heroine в слушалките Отдръпване И заплахата приижда Ти прикриваш лице с длани, подобно на маймунка  🙈 Но не от сладост, а от детски страх

Безпомощно опипваш цялото си същество в търсене на болката, която като всяка болка е нахлузила невидимото наметало и си лети флуидно наоколо. Можеш да я намериш в най-дребната прашинка, може и да обземе целия град, изскачайки иззад всеки ъгъл. Познаваме добре таланта ѝ понякога, обикновено доста изненадващо, да извива пронизителен писклив вой, за да напомни за съществуването си. За да се намери някой да я заобича.

В последно време любимото място на болката да се спотайва е малкият ти бледорозов момичешки куфар – същият, който доскоро беше пълен с летни рокли, сицилиански мечти, и далечни глъхнещи звуци на кожени чехли по плочките в Таормина. Тя има завидната способност първа след щастието да усети накъде бие сърцето ти и това нейно скривалище никак не беше случайно. Но тя е и единствената, за която този усет, тази мъчителна емпатия се превръща в съществен недостатък — проблемът е, че е способна единствено да усеща. Изключително сетивна е, дори прекалено. Тъй като през целия си живот болката се измъчва да побере в себе си толкова много писъци, на нея не ѝ остава място за разума, разумът не ѝ е присъщ. Не го разбира и не го допуска до себе си. “Нищо не е по-прекрасно от разума, а разумът на разума са чувствата”. Да, но когато целият ти живот е бил и продължава да бъде едно дълбоко и ожесточено чувство, в един момент очакваш да те застигне и първата част, за която Екатерина Йосифова говори. И по същия начин, по който с години копнееше по този момент, така и за един ден осъзна, че неусетно си пораснала дотам да усетиш великодушието и обичта на разума. Разумът, който иска просто да те усмихне и успокои.

Болката е толкова първична, че за разлика от мъдростта на разума, не може да осъзнае, че мечтите за Италия живеят за лятото, а твоят допир до тях (след дълги несигурности и колебания, все някак) успя да се роди не през лятото, а през една късна берлинска пролетна нощ. Хаотична и несигурна. Макар да изглеждаше предначертана и болезнено естествена, онази нощ беше тук, за да ти напомни, че някои маски са твърде добре измайсторени, дотолкова, че артистът лесно би могъл да се слее с образа, да забрави самия себе си и да остане объркан, особено след като е усетил енергията на публиката. Болката бе винаги готова да нададе пронизителния си писък, при всяка една италианска песен, която чуеш в „Пармаксъзов“, при вида на случайната сърцевидна формичка, която приятелката ти съзре из павирания парк в Локоротондо или която сякаш прикова погледа ти на верандата на онзи блок в Монополи. Градът, който той (с малко "т") ти предложи да видиш. Тогава, в тези кратки моменти, болката е тук, и жестоко ти напомня за своето съществуване. Но тя не може да мисли. Тя е просто един катализатор, лютивото чили, което без да искаш беше изсипала в супата, къкреща върху котлона. Но помниш ли онзи индийски йога учител, който с най-спокойната усмивка на света каза „ти сам готвиш своята супа, сам решаваш какво да ръснеш в нея, и какво – не“. Истината е, че колкото и да не т�� се искаше и по-рано да не си го представяше така, сицилианските ти мечти се оказаха пролетни и една идея по-алтернативни в недодяланата прегръдка на Берлин. А мечтите за Италия живеят за лятото. Това е истината. И истината е също толкова тук, колкото болката. Но тя е толкова по-прозрачна и лазурна, ефирна пеперуда, която копнее да докосне повече души и да озари сенчестите ъгли и куфари, из които усеща, че болката би могла да се скрие. Това е истината.

Та, мечтите за Италия живеят за лятото. За “questionable дали един животец би стигнал да се насладим на Италия” и онова “но можем да опитаме”, което Той ти написа в отговор, а усмивката магически разцъфна на лицето ти в секундата, в която го прочете. То каза всичко, което сърцето ти някога е искало да чуе. Толкова съм щастлива, че пусна останалото. Това е една малка прегръдка за всички детски рани, които биха тъгували по болката. Нямам търпение да бъда до теб, докато зарастват.

[iwatasblog]

Скъпи жени,

оставете мъжете да си бъдат мъже, а вие си бъдете жени. Ако не се бори за вас, друг ще го направи, не се притеснявайте. Не им падайте в краката, те не обичат така. Родени са те да са ловците, не ги превръщайте в жертвата. Обличайте се в рокли, носете лек и нежен грим, пуснете си косите, сложете си самочувствието и усмивката, сложете и лек, ежедневен парфюм. Бъдете сигурни, че жена, която е остра и си знае цената е по-желана, от онази, която би му била изтривалка за краката. Обичайте се ежедневно, обичайте се дори и когато сте в най-трудния си период. Обичайте се постоянно и бъдете сигурни, че щом вие се научите да се обичате, ще ви заобичат и те.

-ivagadjenakoff

[niqgenova]

А само колко ми се иска да се върна назад във времето, във вековете, когато мъжете са умирали за любимата си

Когато са пяли песни и са канили на танц дамите

Когато са се писали любовни писма, защото не е имало социални мрежи

Когато са се крили в горите, за да не ги хванат заедно

Когато са откъсвали цветя вместо да ги купуват

Когато мъжете са ходили на война и жените са ги чакали луди от любов и притеснение вкъщи

Когато мъжете са имали доблест, чест, смелост и не са се крили зад полите на майките си

Когато не е била важна външността

Когато жените са носили рокли макар и дрипави, когато не са слагали грим, когато са били красиви и нежни дори с изцапани ръце

Когато "скъпото" не са били диамантени бижута, скъпи коли, и маркови чанти, които да изплащаш цял живот

Когато скъпото са били децата ти и жена ти, която те чака вкъщи сготвила нещо вкусно, прясно набрано от градината

Когато са се кълняли в любов един на друг връзвайки на китката не гривни за милиони, а стръкче цвете

Когато домовете им са били направени от керемиди и камъни, с най-просто дървено обзавеждане и все пак уютно

Време, което сънувам и жадувам

- Н. Генова 24.09.2023

[p-news]

От България до Холивуд - успеха на дизайнерката Лора Лилова на кинофестивалите в Кан и Венеция

Исторически момент за българската мода – за първи път роден дизайнер получи официална акредитация от филмовата академия в Кан и се нареди сред гостите на най-престижните премиери в рамките на кинофестивалите в Кан и Венеция. Лора Лилова, собственик и креативен директор на един от най-популярните български брандове за официални рокли, получи специална покана от филмовата академия не просто като…

[iziskana]

Въпреки че стареенето несъмнено е привилегия, когато става въпрос за мода, никой не иска да избира дрехи, които да добавят допълнителни години към външния му вид. И за съжаление, роклите могат да бъдат голям виновник за това.

[vprki]

Безусловната красота на пустинята Намиб в живопис и фотография

Малко преди откриването на изложбите „Намибия/Природата“ и „Намибия/Хората“ на проф. Десислава Минчева - живопис и Сандро Арабян – фотография тя ми изпрати своя текст за преживяното в пустинята Намиб и аз се уплаших. Както най-добре знаят нейните колеги, чиито експозиции е откривала неведнъж, тя е майстор в писането. Написа за „въпреки.com” телевизионната журналистика Петя Тетевенска.

 „Аз какво мога да кажа повече, или по-добре от теб?“, я попитах. „Ами това, което ти мислиш  и чувстваш, без да си била там“, беше отговорът. И ето как се наложи да се осмеля. Случи се така, че опознах проф. Минчева – Авето, както я наричат близките ѝ приятели, по време на едно пътуване до Белгия през 2004 година, когато ме��енатът Юго Вутен показа огромната си колекция от творби на български художници, събрани в неговото имение. И оттогава – вече 20 години, не спирам да ходя подир нейните изложби.

Сандро Арабян

 „Намибия/Природата. Намибия/Хората“. Картини и фотографии. Автори са Десислава Минчева и Сандро Арабян. Майка и син. Това е изпитание и риск, заложен най-малко по две линии – събират се артисти от две поколения в пряка родствена връзка, но още по-трудно – събират се картини и фотографии, които интерпретират едно и също място – най-древната пустиня на планетата Земя, оформила се преди достолепните 55 милиона години. Сравнението между рисуване и фотография крие риск и рискът, вероятно, е по-голям за художника.

Сандро Арабян, "Портрет" в галерия "Арте"

Трябва да си даваме сметка какъв мащабен проект е довел до този резултат днес. Всичко започна точно преди една година и в началото – без никакво външно финансиране. Авето каза, че открила в интернет най-красивите хора на света и те са от племето „химба“ в Намибия. И трябва да ги види! Това в отговор на мой въпрос защо не се вдъхновява например от великата Рилска пустиня, ами ще търчи чак до пустинята Намиб. Тръгнаха заедно със Сандро – нейния син, който е фотограф и ако пресметнем родовата история, той е пето поколение с интелектуална професия, което само по себе си е забележително за България. От Възраждането насам Авето и Сандро са потомци на революционери, журналисти и художници. Искам да подчертая, че и двамата носят енергия и артистичност, както и необходимата доза безразсъдство и смелост, за да потърсят среща със суровото величие на пустинята. Не знам дали е безразсъдно. Зрителите ще кажат. Мен ме очарова.

Десислава Минчева, творба в галерията на СБХ

И така – те не допускат мисълта за неуспех. Макар че дори местният гид, който ги посреща, не знаел къде живеят хората от „химба“. Налага се пак в интернет да търсят координати. Селището се оказало на 500 метра от известната в туристическите маршрути планина „Шпицкопе“. Много от забележителностите в Намибия носят немски имена заради германското влияние още от колониални времена. „Там хората са като извънземни“, твърдят Авето и Сандро. „Сами в пустинята. Вече има някаква грижа от държавата, макар че битието остава доста сурово. Хем са на изчезване, хем ги култивират и заради туризма. Има селища, в които никога не вали дъжд, а оцелели бръмбарчета пият влага от въздуха. Какви са тия организми, как се адаптират и как жените успяват да изглеждат като кралици, голи и с оплетени в глина коси? Ами матроните от другото племе „хереро“ - жени с викториански рокли, които обитават пясъците?“

Сандро Арабян, фотография в галерия "Арте"

 Но в картините на Авето и фотографиите на Сандро, които ще видите в залите на „Шипка“ 6 (откриване на 9 септември от 18.30 часа, зала 2А) и галерия „Арте“ (вернисаж на 11 септември от 17 часа), няма високомерие, нито снобизъм, няма го усещането за западния човек – пътешественик, който снизходително ни показва местните пейзажи и хора. Има искрено удивление от света и любопитство към неговите чудеса. Няма да откриете и намек за клишета от рода „влюбих се в Африка“, или „там, където пустинята среща океана“, нито диаманти и полускъпоценни камъни, с които тази земя изобилства. В техните работи има любопитство към вселената, която може да е всякаква – сурова, магическа, непозната или добре позната, но винаги вълнуваща и сякаш обещаваща отговори за тайните на Сътворението. Сложни са  понятията за красивото. Някога Екзюпери написа, че пустинята е хубава, защото крие някъде кладенец. Вярвам, че тази изложба също крие обещание за спасение.

 Десислава Минчева, картина в галерията на СБХ

Иска ми се да припомня едно поетическо възклицание: „Мен ме измъчва красотата…“ Част е от стихотворение на Павел Матев. Красотата измъчва и Авето, и това не е преувеличение. Наскоро срещнах някъде в интернет изречението: „В свят, изпълнен с мошеничества и нещастия, понякога можем да се доверим само на красотата!“. Преди време Десислава Минчева написа, че има неща, които са така безусловно красиви и невъзможни за пресъздаване, че се усещаш напълно безпомощен и �� същото време - неудържимо привлечен от тях. Струва ми се, че тази изложба е последното доказателство, част от нейните дълбоки причини да бъде художник.

 Десислава Минчева, "Портрет" в галерия "Арте"

Как иначе да си обясним пътешественическата ѝ страст към непознати земи? Тя не просто отива на екскурзия в Китай, Индия, или, както в случая - в пустинята Намиб. Тя ги рисува. И картините ѝ излъчват онзи неуморен стремеж да се вглежда във важните за хората неща, които изграждат цивилизациите.

 Само преди три години нейният син, съвсем младият тогава, Сандро Арабян, беше снимал месеци наред в „Майчин дом“, а фотографиите му ни направиха свидетели на първите глътки въздух на бебетата и първите им срещи с техните майки на изложбата му галерия „Райко Алексиев“ /за нея може да прочетете във „въпреки.com” тук/. Сега камерата му се е взряла в онези начала и тайни, които крие Намиб.

Сандро Арабян "Пустинията" в галерията на СБХ

 Какъв може да бъде животът – това е екзистенциален въпрос, на който Авето и Сандро се опитват да отговорят още веднъж с тези изложби.

И някак отскочиха до Африка два пъти, в разстояние на два месеца. Защото картата със снимките на Авето от първото ходене се оказа с блокиран чип и въпреки всички усилия, остана недостъпна. А тя не можеше да понесе мисълта да остане без собствени докум��нтални следи от това място. Макар че Сандро е направил над 12 000 снимки, от които за изложбата са избрани скромните 40 за двете галерии.

Сандро Арабян, фотография в галерията на СБХ

Сандро твърди, че повече се е впечатлил от природата - от начина, по който тя създава усещане, че там никога не е стъпвал човешки крак. Сякаш земята не се е променила от динозавърското време, недокосната, непроменена… И простор – огромно пространство, безкрай, с обсебващи контрасти на светлина и сенки, повторяеми земни форми с удивителна динамика и собствен ритъм… Има немалко математици, философи и писатели, които са посветили текстове на измеренията на геометрията. Младият Сандро Арабян открива спокойствие и, забележете, радост в геометрията на пустинята, но заради мисълта, че той самият, представлявайки прашинка в този мащаб, е допуснат да живее в него. Добре е човек да се опитва да вижда и разбира, колкото и да е сложен процесът на възприемане на света.

Сандро Арабян, фотография в галерията на СБХ

Може дори да си помислите, че тази действителност е нереална, но тя е, тя съществува. Да се върнем на въпроса - може ли изобщо да се нарисува всичко това? Според Авето простичкият отговор е: „Не!“ Някои неща са само за снимане. Но тя не се отказва. Рисува до последно преди откриването на изложбата и подрежда над 30 платна с пейзажи и портрети.

Всъщност в пустинята Намиб са се образували най-високите дюни на планетата – някои на��хвърлят 300 метра. „Затъваш в пясъка и вървиш  по ръба“, обяснява художничката. Каквото е и цялото това пътешествие, бих допълнила аз – по ръба!  „През лятото, по обед, въздухът се нажежава до петдесет градуса и до трийсет - през зимата. А удивителната игра със сенките на пустинята се вижда само при изгрев“. Сенките в картините изглеждат като измислени, сюрреалистични или художествено преувеличени, но се оказват истински.

Десислава Минчева, картина в галерията на СБХ

Това е и огромно физическо усилие, мисля си, да се движиш по ръба на дюната, да караш бъги директно в пясъка с каска като от „Междузвездни войни“, да те теглят с въжета, когато нещо се обърка, да докоснеш метеорита Хоба – най-големият, открит на Земята… и в същото време да снимаш, без да пропиляваш възприятията за цветовете на пустинята, за червеното и розовото, за живите и мъртви тюлени, осеяли бреговете, за най-ярките звезди на света и изоставените стари коли на фона на Млечния път, за вкаменените мъртви дървета на хиляди години, които незнайно как продължават да стърчат към небето….

Някога майката на Десислава Минчева – художничката Калина Тасева, ми каза, че дъщеря ѝ рисува света отпреди Каин да убие Авел. Това е времето след грехопадението и преди първото убийство в човешкия род. Авето сякаш рисува света отпреди да познаем ревност, гняв и алчност.

Сандро Арабян, фотография в галерията на СБХ

 „Често тътрим нозе в житейската пустиня“.  Е, проф. Десислава Минчева и Сандро Арабян упорито отказват да го правят. В едно време на много шум, много викове и много насилие, двамата не спират да вървят по тази Земя, която милостиво ни е предоставена за временно ползване, не спират да мислят, за да ни отведат в една друга пустиня, където, ако внимаваш, може и да осъзнаеш чудото на живота. Без модни увлечения, истински съсредоточено, умно и много талантливо.

На добър час!

Текст: Петя Тетевенска

ТОЗИ ПРОЕКТ Е РЕАЛИЗИРАН С ФИНАНСОВАТА ПОДКРЕПА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА КУЛТУРАТА

Не само, защото в началото на текста си авторката подчертава и таланта на Десислава Минчева да пише, публикуваме част от написаното от нея като въведение към изложбите „Намибия/Природата“ и „Намибия/Хората“, които ще видим в едно от пространствата на СБХ и на галерия „Арте“. Личното преживяване на артиста, когато умее да го изрази на висотата на платното е не по-малко вълнуващо за публиката…А със сигурност малцина са тези от нас, к��ито ще имат шанса да се отзоват в този свят, преминал през много хилядолетия и по своему съхранен (засега)…

РОЗОВИ ПЯСЪЦИ

Десислава Минчева, творба в галерията на СБХ

Ако изобщо има случайности в нашия живот, то ние отидохме в Намибия именно така - случайно. После, в рамките на 2 месеца заминахме и втори път. Пътувахме заедно със сина ми. Ще пиша в първо лице, ед.ч., защото е възможно усещанията ни с него да се разминават, въпреки, че по-скоро мисля обратното. Още в началото знаех вътрешно, че трябва да запазя в картини (не само в снимки) това усещане за величието на природата и се надявам с поредица от изложби про��ктът ни да стане по-всеобхватен и по-смислен. Изложбата през февруари в галерия "Пролет" (в Бургас) беше самостоятелна, но сега двамата със Сандро предприемаме едно малко рисково начинание, съчетавайки живопис и фотография.

Сандро Арабян, фотография в галерията на СБХ

Това, което видях, изпитах и преживях там беше неочаквано, въпреки предварителната ми информация. То беше напълно ново за мен и всъщност - любов от пръв поглед. Силна, въздействаща красота и странност, които те карат да преосмислиш всички предишни представи и клишета. Не е възможно да се опише с думи онова очакване да се разсъмне в пустинята Намиб, за да се сблъскаш с абсолютната, нереална красота на розовите пясъци - перфектни в природната си геометрия, с резките светлини и тъмно сини сенки, трудно е да изразиш смайването си и пълнотата на усещането пред безкрая, тамошната широта и съвършенството на земните форми и желанието да задържиш мига, преди светлината да промени пейзажа, буквално за минути... Катеренето и издигането до върха на 300-метрови, огромни дюни, тъмночервените до абсурдност пясъци до океана, архаичните каньони и необитаеми планини, племената, до които се докосваш истински - екзотични за нас и напълно автентични все още, стадата тюлени и езерата, порозовели от колонии фламинго, нощното небе с ярък Млечен път и звезди в непознати конфигурации, надвиснали над теб сякаш на пластове, неизброими... дивите животни, разхождащи се из места , съществуващи от момента на сътворението си и останали непокътнати досега...

Тюлен харесал Десислава Минчева...

Всичко това е нещо, което ни кара, даже изисква да поставим себе си на полагаемото ни се място - мънички прашинки, обитаващи за кратко големия свят. Бихме могли и трябва да му засвидетелстваме поне нашата възхита и любов, поне това! В Намибия ти се иска да удължиш даденото ти време живот и да успееш пак да видиш тази безмерна красота. Но даже да не ми е писано да стоя отново, безмълвна сред дюните, даже да не успея повече да бъда зрител и участник в този грандиозен спектакъл, знам, че спомените ми за това място ще ме съпровождат до края. В Намибия сякаш се връщаш там, откъдето е започнало всичко на Земята. Преживяванията по онези земи са някак много дълбоки, архетипни. Истински! Извън безусловната красота, ти по особен начин се сблъскваш със самото Сътворение, незавоалирано и незацапано от цивилизационен прах. То и затова е толкова силно това място!

…….

Десислава Минчева, "Портрет" в галерия "Арте"

Опитвам се да предам в картините си своето огромно възхищение от земята на Намибия и от духа на мястото, от неговата безкомпромисна красота и сила, но...трябва да вдишате въздуха там, да изпиете едно страхотно кафе и да изядете парче топъл щрудел в последната бензиностанция преди пустинята, да пропътувате дълги часове, обвити в бял прах до някое жадувано място и едва тогава да усетите поне малко тази страна. Едва тогава.... А аз ще продължа да се боря с нея и най-вече със себе си!

Десислава Минчева

Сандро Арабян

И не пропускайте да откриете този изумителен и единствен свят на нашата планета в изложбите на Авето и Сандро… ≈

Снимки: Сандро Арабян и Елена Спасова

„въпреки.com”

[vasetovp]

* * *

"Дюни под летните ти бедра."

Христо ке Пелла

Под летните бедра изгарят длани.

Разкъсва вятърът и рокли, и поли.

Две пликчета по плажа се търкалят,

отмиват стъпки морските вълни.

Дали Вселената на запис ни съдържа?

Дали ще чуя "…пак, и пак, и пак…",

задъханото гмуркане в безкрая

и намека, че бил съм с теб сърцат?

За друго лято искам да мечтая,

но споменът ме връща с теб назад:

Адам и Ева - двамата във Рая! -

невъзвратим от миналото свят!

[ndd33]

Опълченците на спирка

Тръгваш си, зная го вече

Сърцето не плаче от страх

Свило свило се само на кълбенце

Ат тичаш за последния влак

Отпътуваш, в замръзнала есен

Заминаваш със първия сняг

Като лястовичките надалече

Ще ме търсиш през пролетта чак

Ех, кал ли ще зъзна самотен

Дали ще дочакам аз пак

Да грейне, да цъфне в сърцето

Да се разпука пролетен цвят

Дали ще си вземеш ти сбогом

С далечният роден твой свят

Където свита в гнездото

Чакаш и ти новият цвят

Би ли хванала две неносени рокли

Три пръстена, четири обеци

И тайните твои сандали

За лято и за мечти

И с влака на пролетен вятър

На пук на недпстопения сняг

Ех, тихо сърце, не подскачай

Ще захвърлиш до вчерашен страх

Ще легнем по брулени клони

Под падащ от вятъра цвят

И хванати детски за ръцете

Ще се оставим да не ни разберат

[warehouse-eqipment]

Гидравлическая тележка на 2,5 тонны, 3 тонны и 5 тонн ⠀ Материал колес: полиуретан. Высота подхвата: 85 мм. Высота подъема: до 210 мм. Длина вил: 1150 мм. Ширина вил: 550 мм. Гарантия: 1 год. Бренд: Россия. Производитель: Китай. ⠀ ✅Усовершенствованный литой разборный гидроузел! ✅Доп. усиление вил! ✅Вспомогательные ролики! ✅Резиновая накладка на ручке! ⠀ Получить более подробную информацию о Товаре Вы можете написав нам в сообщения или по позвонив по номеру телефона/whatsapp +7 900 643 99 43 ⠀ ⠀ #рохли #рохляспб #купитьрохлювспб #тележка #гидравлическаятележка #складскаятехника #рокли #рокла

[meeelis]

𝘚/𝘚 2001 𝘑𝘰𝘩𝘯 𝘎𝘢𝘭𝘭𝘪𝘢𝘯𝘰

Една от любимите ми рокли

[magdalenagigova]

София Борисова нагизди камбоджанска принцеса за Мис България

София Борисова нагизди камбоджанска принцеса за Мис България Принцесата на Камбоджа Ема Нородом, която е част от журито на конкурса Мис България, ще оценява претендентките облечена в тоалет на най-добрата българска дизайнерка на официални тоалети София Борисова. София Борисова нагизди камбоджанска принцеса за Мис България Трикратната носителка на приза Златна игла е подготвила специални рокли…

[favmp]

Известен американски комик се приближил до момиче с много къса пола и предложил да правят секс. Момичето обидено му отговорило, че не е проститутка...

На което комикът казал:

"Когато видя жена полицай, я разпознавам по униформата й. Една жена лекар също я разпознавам, когато я видя. Разпознавам жена готвач или монахин��. И не е нужно да ги питаме, за да разберем кои са. Просто поглеждаме дрехите им. Така че, ако не си проститутка, защо носиш нейната униформа?"

Много момичета публикуват свои снимки по бански, мини рокли и бельо в социалните мрежи. И в същото време смятат, че имат висока цена, че трябва да се третират с уважение, като кралици.

Но как изглежда една истинска кралица? Кралицата винаги е облечена с дрехи, които закриват плътта от любопитните очи. Тя има лек грим и елегантна прическа. Колкото по-мъдра е една жена, толкова скромна е тя. И това не означава, че в същото време е лишена от елегантност. Напротив - точно тази деликатна изисканост придава елегантност.

Образът на евтина проститутка се популяризира във всички слоеве на обществото чрез поп музика, филми и фалшиви идоли. Но истинските кралици никога не са и няма да бъдат голи на публично място.

Погледнете образа си в огледалото и преценете на кого приличате. И тогава бъдете честни със себе си, преценете какво отношение могат да имат другите към вас. И с право.

Според повечето мъже, ако една жена се облича секси, значи тя търси интимност.

Така че, ако искате другите ви оценят, започнете да цените себе си.

От нета

[sassymenapocalypce]

A request made for me) Neji here has got a letter from Lee, of course a love letter hehe