bghelsinki

[bghelsinki]

Къде са сирийските бежанци в Европа?

[bghelsinki]

Класната стая на Мама Джил и Сейди в бежанския лагер в Харманли

Опашката се вие още от 9 сутринта, въпреки че някои от чакащите ще влязат в десет, други чак в един следобед. Не точно се вие, по-скоро седи по дупе на пода, подпира стената, бъбри си, измисля дяволии, виси отвън по прозорците, бута се кой ще влезе първи, а думкането от външната страна на вратата така или иначе няма да спре в следващите пет часа. Да се твърди, че напливът за това училище е голям, би било твърде меко казано.

Една от причините е, че на място като това децата просто нямат друго интересно за правене. Втората пр��чина е, че в игралната класна стая на Мама Джил и Сейди е суперяко. Влизаме ли?

Keep reading

[bghelsinki]

Живот след статута: Сирийските бежанци в България и нататък[1]

 Автор: Кристияна Калчева

 Запознах се с Ахмед[2] в края на май 2014 г. в самото начало на проучването си. Когато му се обадих в началото на август след кратко отсъствие, го хванах на летището.

 – Кристияна, добре че ми се обаждаш сега. Буквално чакам да се кача на самолета. Оказа се, че Ахмед е успял да осъществи плана си за излизане от страната – да получи туристическа виза за Испания и от там да се придвижи към крайната си дестинация в Германия.

 Ахмед е палестински бежанец, роден е и живял в бежанския лагер в Латакия, на средиземноморския бряг на Сирия. Регионът на Латакия е с преобладаващо алауитско население и по време на войната в Сирия остава основно под контрола на правителствените войски. През август 2011 г. бежанският лагер е обект на така наречената „Обсада на Латакия“ – правителствена атака с цел прекратяване на протестите в лагера, по време на която загиват поне 50 цивилни граждани. Ахмед е участвал в протестите и според него по чудо е преживял обсадата. Идва в България едва преди около година, след като майка му го убеждава да избяга заедно със семейството на брат й. Получава хуманитарен статут[2] (вероятно защото избягва да говори за политическата си активност в Сирия),  намира си квартира в София (не без определени трудности) и започва работа в кол център. Завършил е химия в Университета Тишрин в Латакия, но иска да се занимава по-сериозно с хобито си – рисуване. Често по време на срещите ни той нахвърля скици в малък тефтер. Иска да запише изящни изкуства в Националната художествена академия, но таксите за чужденци са твърде високи, а по някаква причина бежанските му документи не му гарантират достъп до висше образование.

 Бежанците имат право на достъп до образование

 Историята за живота на Ахмед в София е една от щастливите. Той би бил идеално интегрираният бежанец с работа, жилище и приятели в България... стига да не си говорех с него от летището. По време на работата си с бежанци от София срещнах много подобни младежи – с полузавършено висше образование, добро владеене на английски език, успели да намерят работа тук-там, сменящи квартири често, но все пак справящи се сравнително добре с живота в София. В рамките на трите месеца на проучването ми повечето от тях бяха успели по един или друг начин да излязат извън страната. Често разговорите ни се въртяха около множеството планове за заминаване, основани на слухове и вътрешна информация за нови канали за превозване на хора през сръбската или румънската гран��ца. Да говорим за миналото е опасно и безпредметно; за настоящето – безинтересно. Бъдещето е единствената тема, която си струва да обсъждат младите сирийски бежанци.

 В кръговете на социалните работници, занимаващи се с бежанци, и основно в рамките на Европейския съюз се върти твърде неприятната терминология, отнасяща се до стремежа на множество бежанци да продължат пътуването си отвъд страните в периферията на Европа – пазаруване за статут (анг. asylum shopping).  Именно този феномен цели да предотврати Дъблинският регламент от 2003 г., според който молбата за убежище трябва да бъде разгледана в първата безопасна държава, в която попадне търсещият закрила. В комбинация с ограничената възможност за пътуване за огромна част от притежателите на хуманитарен статут в България това означава липса на какъвто и да било контрол над бъдещето. Дори и да имат близки и познати в други европейски страни, сирийците, получили статут в България, са принудени да останат тук – и да си представят наново живот, в който изборът им е ограничен в страна без перспективи. Само че този път една идея по близко до Западна Европа.

 Иронията на ситуацията е пределно ясна на българските служители, които разглеждат молбите за убежище и се занимават с по-нататъшната съдба на бежанците. Донякъде с яд, донякъде с примирение, от Интеграционния център в „Овча купел“ ми казват, че за курсовете по български език, с капацитет около 60 души (от общо настанени в центъра по това време около 600), няма достатъчно желаещи. Служителите твърдят, че това е така, защото бежанците масово не искат да останат в България. Търсещите закрила пък обясняват, че не знаят за курсовете или че не са достъпни за всички.

 Докато урежда временна работа във ферма на един от бежанците в лагера, социална работничка обяснява най-ефективната схема за преминаване на границата в момента на друг бежанец – с кола през Гърция. За разлика от периода 2012-2013 все по-голяма част от интервютата за убежище завършват с предоставяне на бежански статут, притежателите на който се ползват с правото да пребивават свободно до 3 месеца в други европейски страни. Българските институции съзнават собственото си безсилие и на микро, и макро ниво, и се опитват да отворят пътя на бежанците към други държави с по-добри възможности за реализация... Това е стъпка към отхвърлянето на възприятието на бежанеца като някой, който трябва да се примири с каквото му се дава – човек без право на собствени желания, ��мбиции, и планове за бъдещето.

 В един от първите ни разговори Амир и неговите приятели, група бивши студенти от Университета в Дамаск, ме предупреждават – те са изключение сред бежанците от Сирия. Също като Ахмед те са млади, образовани, говорят английски и все още са в България. Живеят заедно в квартира в „Света троица“. Освен това искат да останат в София. Казват, че им е омръзнало да бягат. Два месеца по-късно Амир не е толкова сигурен. Обажда ми се, след като е бил нападнат в кварталната градинка, където ходи да се упражнява на лостовете. Не знае защо – нападателите му казали нещо на български, след което избили телефона от ръцете му, а когато се навел да го вземе, го съборили на земята и започнали да го удрят. С Амир още чакаме резултата от полицейското разследване, а той просто иска да се чувства сигурен в квартала си.

 Бежанците имат право на сигурност

 Квартирата на Самир и Саид не прилича на място, където могат да живеят хора. Доскоро Самир все още живееше в центъра в „Овча купел“, но след изтичането на удължения срок от шест месеца, бе принуден да си намери квартира в града. Сподели, че това е единственото, което е успял да намери, и аз му вярвам – Самир е горд човек, често говори за бизнеса на баща си, за когото е работил в Камишли. Двете стаи в трафопост в двора на полусрутена сграда зад Женския пазар не са голямо подобрение спрямо тесните коридори на бежанския лагер. Двамата ме питат дали е нормално сметките им да са над 150 лв. на месец. Междувременно се оглеждам и се чудя дали въобще има отопление и как ще бъде през зимата. За добро или лошо, няма да им се наложи да разберат, защото само след няколко седмици, заедно с повече от 20 други пътници, двамата са в задното помещение на ТИР, който трябва да ги преведе през румънската граница към Австрия.

 Бежанците имат право на адекватни жилища

 Зейнеб срещам на стълбите на лагера в  кв. „Враждебна“. В България е от повече от шест месеца. На седемнадесет години, тя е била на път да завърши средно образование и е имала планове за висше. Тъй като е пристигнала в България в средата на учебната година, не е била записана на училище в София и единствените уроци, които е посещавала, са редките и шумни часове по български език. Но дори и в началото на септември, когато пак се видяхме, тръгването на училище е малко вероятно. Зейнеб, като повечето деца-бежанци в училищна възраст, ще трябва да положи приравнителен изпит, тъй като няма документ за завършен клас в Сирия. Дори и да успее да изкара изпита по български език, вероятно ще трябва да бъде сложена в много по-заден клас, защото за цели шест месеца в България, българският й език далеч не е на достатъчно ниво, за да влезе в 11-ти клас. В бежанските лагери няма обща система за преподаване на български език, особено на по-големи ученици и възрастни. Зейнеб ме моли да й намеря учебник по немски. Чувала е, че в Германия  има организирани езикови курсове за чужденци, но все пак иска да се подготви.

 Бежанците имат право на бъдеще

 Получаването на статут е само началото на борбата за бежанците в България да си върнат живота обратно. Често през месеците, докато процедурата се точи, покрай безкрайните интервюта, документи и дългата празна неизвестност, те вече са се отказали от живот в България и търсят възможности за бъдеще другаде. В България няма жилища, работа, възможности за образование и развитие, а те, като всички нас, се стремят към пълноценен живот, в който да могат да вземат решения за собственото си бъдеще. Бежанецът не е човек, който се е отказал от всичко, за да се задоволи с каквото му се предлага, колкото и малко да е то; напротив – бежанецът е човек, който се е отказал от всичко, за да може да поеме нещата в свои ръце и да изгради нов живот някъде другаде. От сирийските бежанци в България хора като Амир и приятелите му остават, за да търсят този живот тук. Други като Зейнеб и Ахмед избират да продължат пътуването си към други дестинации. Какъвто и да е изборът им, бежанците имат право сами да вземат решения за живота си, а вместо това житейските им пътища биват определяни от бюрократични препятствия и институционални недостатъци.

Кристияна е завършила университета „Сейнт Андрюс“ със специалност „Социална антропология и международни отношения“.  Дипломната й работа е на тема „Млади сирийски бежанци в България: планове за бъдещето, бюрократични препятствия и начини за преодоляването им“. Интересите й включват социална политика, миграция, работа с деца и млади хора, и алтернативни методи на образование.

[1]   Статията е базирана на тримесечно проучване на терен в рамките на гр. София.

[2]   Всички имена, както и някои географски наименования и факти, които могат да бъдат директно свързани с конкретни личности, са подменени с псевдоними, в интерес на запазването на анонимността на участниците в проучването.

[3]  Повече за бюрократичните процедури около получаването на бежански и хуманитарен статут можете да прочетете в статията на Красимир Янков за в. Капитал от 11 април 2014 г.

[bghelsinki]

Пълният доклад можете да прочетете тук.

[bghelsinki]

10 август е Международният ден за справедливо отношение към лишените от свобода. Днес този ден се отбелязва по цял свят, но началото му �� поставено преди 41 г. в Канада. Това е важен ден, който трябва да ни накара да обмислим как се отнасяме към хората зад решетките и да си припомним целите на наказанието лишаване от свобода.  През 2014 г. Комитетът против изтезанията на Съвета на Европа излезе с критичен доклад към България относно състоянието на затворите в страната. Наред с насилието над и между затворниците, внимание бе обърнато на пренаселеността на жилищните помещения, сегрегацията, лошото качество на здравеопазването, както и на изключително високите нива на корупция в системата. Прочетете повече: bit.ly/1KZcKhk

[bghelsinki]

Случаят „Кейти”, a set on Flickr.

Това е зоната, в която авторите ще сте вие - активните, експериментиралите, превърналите интернет в среда за развитие. Правата на децата имат лице и история. Ще ви разкажем в снимки историята на Кейти. А вие ни изпратете вашите фотоистории на тема „За децата на България“. Очакваме фотоесетата ви до 30 декември на имейл obektiv(кльомба)bghelsinki.org (заместете посоченото в скобите със знака @). Кейти е прекарала общо 9 години и 7 месеца от живота си в институция. Днес е осиновена в САЩ. През август 2011 г. е първа опознавателна среща на Сюзана Мюсър с дъщеря й. „Тя тежи толкова малко, че скутът ми вече е забравил, че е там… В нея има живец, тя се усмихва, тя откликва на внимание… Тя е човек, тя иска да живее“. На 9 години е тежала колкото 4-месечно бебе. За шест месеца у дома, тя вече се изправя на ръце и колене самостоятелно, започнала е да дъвче храната си. Казва първото си „мама“. Прави ежедневна физиотерапия със специална проходилка. Физиотерапевтът предвижда, че до година ще ходи самостоятелно. „Любовта лекува“ – това ни казва историята на малката Кейти.

[bghelsinki]

В Европа в момента живеят 600 хиляди души без гражданство. Те не могат да се възползват от закрилата, която гражданството осигурява, и така ежедневно са поставени в ситуации, в които човешките им права са гру��о нарушавани. Затова те имат нужда от нашата помощ и подкрепа.

http://www.statelessness.eu/act-now-on-statelessness

[bghelsinki]

Ние се запознахме с бежанците - #ЗапознайСе и ти!

Доброволци и дарители, които вече са се запознали с хората, потърсили закрила в страната ни, разказват за техните срещи, за уроците и уменията, които са научили. 

Повече за кампанията тук: http://www.bghelsinki.org/bg/zapoznaj-se-s-bezhancite/mitove-i-zabludi-za-bezhancite/

[bghelsinki]

#ДайМиПравото от 11 ч. по Дарик радио утре: Как медиите в България влияят върху начина, по който възприемаме ромите?

Тереза Борисова и Стела Ангелова от "Асоциация Интегро", които осъществяват мониторинг на електронни #медии, ще ни представят своите изводи за състоянието на словото на омраза в медиите през последните месеци.

Слушайте антидискриминационната рубрика всяка сряда от 11 ч. по Дарик радио.

[bghelsinki]

Сподели фактите, разбий митовете! Вярваме, че фактите и информираността са най-добрите инструменти срещу манипулацията и словото на омразата. Включи се като споделиш изображенията от този албум.  Виж как още можеш да се включиш в кампанията #ЗапознайСе с бежанците тук:http://www.bghelsinki.org/bg/zapoznaj-se-s-bezhancite/

[bghelsinki]

"Don't hate what you don't understand!" ("Не мрази това, което не разбираш!")

Послание върху ел. табло в центъра на София. Знаете ли кой е артистът? 

[bghelsinki]

Граница на неспокойствието

Линия в джунглата - разтеглена на 1800 км северно от Екватора до Тропика на Рака. Така изглежда на картата границата между Тайланд и Мианмар (Бирма). Последните 30 години оставят като следи от стъпки на изток от граничната ивица и 9 убежища за изгнаници от Мианмар. Бежанските лагери приютяват към 120 хиляди човешки съдби. 

Целият репортаж е достъпен тук.

Във видеографията са използвани снимки, направени от Антоанета Ненкова, Руслан Трад, Росен Цветков и Петя Коленцова, участници в регионален уъркшоп на МRG /Minority Rights Group - London/ в Мае Сот, Тайланд, от 3 до 8 март 2014 г.

[bghelsinki]

Акценти от Годишния доклад на Българския хелзинкски комитет (БХК).

Най-тежките и най-масовите нарушения в сферата на правата на човека в България за 2013 г. са свързани с третирането на търсещи закрила, свободата на изразяване, правата на децата в институциите, свръхупотребата на сила от правоприлагащите органи и употребата на специални разузнавателни средства (СРС).

Годишните доклади на БХК се публикуват от 1993 г. насам. Достъпни са тук.

[bghelsinki]

Добре дошли!

Добре дошли на Tumblr страницата на Български хелзинкски комитет (БХК). Тук можете да надникнете “в кухнята” на организацията – станете свидетел на разнообразното ежедневие на нашите изследователи и адвокати, вижте по кои проекти работим в момента, прочетете вдъхновяващи мисли и актуални коментари по темите за правата на човека в България и по света.

Мисията ни е защитата на най-уязвимите групи в обществото. Каква е вашата? 

Научете повече за това какво правим на официалната ни уеб страница или ни пишете на bhc@bghelsinki.org.