bulevardibg

[bulevardibg]

Шшшшшт!

Няма да им говоря за социални и политически неща другия път! Ей това си виках миналата седмица, планирайки какво да коментирам тук на глас днес. За морето ще приказвам, за лятото, за почивките. Имам си и списък с интересни хора, сами по себе си цели вселени, за които да ви разкажа. Пък и малко да помълчим по разни разбридани от обговаряне теми, малко да съзерцаваме, малко да ни е тихо някак в този безспирен обществен брътвеж.

Ами… не би!

Такова обществено крещене ни е заляло, че нямаме възможност да чуем мислите си. Всяка сутрин получаваме свежа доза дубайски хумор с елементи на лично мачкане на мъжки правителствени ризи. Резултатът от това е едно всенародно очакване на новия епизод от сериала, вече без грам усет, че цялото това нещо всъщност е чалга политика, която пряко ни засяга. Покрай коронавируса пък крясъците са толкова разнопосочни, че всеки чува това, което го устройва. Резултатът от това масово крещене е един четиридесет и една годишен мъж, който си отиде след къмпинг и с убеждение, че “такова животно като КОВИД-19 нема”. И един запис се появи на хоризонта. Там пък премиерът или някой, който звучи като него, обсъжда важни политически и обществени неща с език, достоен за улична разпра. Не че сме изненадани, разбира се - стилът на говорене е пряко зависим от броя и вида на прочетени текстове. Хайде, виках си, и това ще мине, няма смисъл и аз да се включвам в хора. Ама и то не мина и замина. Появиха се снимки - спящ премиер, чекмеджета с пари, пистолети на нощни шкафчета. Върхът в цялото това безумие беше и нарочната пресконференция от вчера, където коскоджамите и министър-председател обяснява публично и в обкръжението на цялата си свита колко е клет, набеден и горък. И как президентът по цял ден виси с две пръстчета връз дистанционно на дрон, с който следи от метър разстояние премиера. Селска идилична приказка, от Елин-Пелиновите! Възрожденска драма от типа “въх, уби ма”. При това съпроводена с бурни ръкоплещения на определени премиерски реплики - нещо, което истински ми припомни пионерските ми години и дружинните ръководителки, които бодро даваха команди кога и по колко да се аплодира…

Е, седмицата ни определено не мина в ползотворна и съсредоточена тишина. А имаме нужда. Не толкова ние, обикновените хора, колкото онези, които ни крещят глупости в ушите, защото публичните им позиции им дават това право.

Не знам за вас, но лично аз се уморих.

И искам да чувам гласа си, мислите си, себе си.

Затова днес, на фона на всички пулсиращи децибели, аз ще ви говоря за стойността на мълчанието.

Имам дъщеря, която се роди практически без слух. Покрай нейното отглеждане разбрах, че мълчанието има много и различни същности. То може да е съгласие, но може да е протест. Може да е нежелание за споделяне, но може да е красноречив начин именно да споделиш. Мълчанието е злато, но не и когато имаш нужда от по-обикновени и по-делнични неща, например от доказателства, подкрепа или протест. Мълчанието може и да е протест. То противостои на бърборенето, на дудненето. Мълчанието може да е и класа. Да замълчиш тогава, когато се очаква да крещиш, е комуникационен трик, който, ако е преценен добре, може да те върне отново във високите орбити.

Да се върна обаче на моето дете. Да, докато другите деца проговаряха, моето мълчеше. Побираше света изцяло през очите и тялото си и дори не подозираше, че в него има и звуци. Реагираше с изражения, противопоставяше се с плач, радваше се със смях. Иначе мълчеше. Нямаше арсенал от думи, защото просто не разполагаше със знанието за съществуването на такъв код. Аз като обичащ езика и определено говорещ човек приех мълчанието и глухотата на детето си за  предизвикателство. За подхвърлена ръкавица от съдбата, която искаше да ме научи да ценя и разчитам моментите на нечия тишина. Така постепенно разбрах каква е стойността на думите. Осъзнах, че в едно струпване на гласни и съгласни звукове сме събрали представите си за най-различни неща и категории. Д, О, Б, Ъ и Р правят думата добър. Това е хубава дума, за хубаво качество. По същия принцип обаче са създадени всички думи - от струпване на звуци, чието общо звучене изразява условното име, което ние, хората, сме избрали за отличително. Моето дете нямаше как да подозира за този древен човешки заговор - езика ни, базиран на звуците, които можем да издаваме. И аз като чуващ човек смятах, че след като не владее лексиката, не познава и същността. Ами не е вярно.

Години след като детето ми влезе в света на чуващите хора благодарение на съвременната медицина и кохлеарния имплант, точно от него разбрах, че мислите, логиката и причинно-следствените връзки, както и емоционалността са нещо, което съществува и в мълчанието. Дъщеря ми ми разказваше някакъв свой детски спомен и какво си е мислела в момента, в който той се е формирал. Била е на две години и малко, но не само е изпитвала яд, възторг, самота, радост или недоволство, но и тези нейни чувства някак са се разписали в паметта й като логически, езикови конструкции. “Когато онова дете ми счупи играчката, си мислех колко е тъжно, че то не може да й се радва, защото предпочита да я счупи”, ми казва моята пораснала дъщеря, а аз оставам безмълвна и с чувство за вина, че тогава, някога, съм определяла мълчанието й само като недъг, като липса на възможност за говорене и мислене.  Колко съм била ограничена в представите си само! И колко мъдър е животът, който винаги ти предлага да изживееш това, което може да ти открие неоткрито знание. Така през моето нечуващо дете аз осъзнах скритата сила на мълчанието. Думите в тишината.

Да изляза малко от домашните си примери обаче. Миналата седмица министър-председателят на Канада Джъстин Трюдо беше запитан от журналисти какво мисли за поведението на Доналд Тръмп, когато пътят на последния беше разчистен със сълзотворен газ от демонстранти, за да може  американският президент да позира пред медиите с Библия в ръка, също безмълвно. Трюдо отговори на този въпрос с 21 секунди пълно мълчание. Мълчание, в което имаше повече смисъл, отколкото в която и да е изказана дума. Мълчание, което пряко кореспондира с ПР трика на Тръмп да забърше имиджа си, размахвайки Библия като индулгенция. Ето така безличното, позьорско мълчание на един беше оценено, подиграно и буквално смачкано като нелепо от едно друго мълчание. Мълчание, пълно със смисъл и неизречени на глас неща, които... всички разчитаме. За такова мълчание обаче не е достатъчна само храброст. Трябва и ум, за да можеш да вложиш в него точния смисъл. Иначе… ами иначе мълчиш кат пукал, както се казва у нас. Всъщност знаете ли какво е пукал? Това си е чисто и просто бухал, по народному. Пукалът се пули, но не защото не знае какво да каже, а за да отвори очите си в тъмнината и да види възможно най-добре всичко. Затова и пукалът мълчи - трябва да се концентрира в научаването и изучаването на видимото, а и на невидимото. Говоренето идва след това. То е следствие от тихото съзерцание и логичното подреждане. Именно мълчаливото наблюдение е спечелило на бухала пукал славата на мъдрец.

Бъбривци сме си ние. И не че е лошо да говориш - лошо е да говориш, когато нямаш какво да кажеш. В този смисъл и смехотворната пресконференция от вчера, когато цялата държава трябваше да слуша за душевните трепети на първия министър, да съчувства на човешкото му неудобство да е сниман, осмиван, критикуван и мразен, си беше едно лошо говорене. Вместо това тук трябваше да се мълчи. Да се стимулират съответните институции да си вършат работата, докато министър-председателят се грижи за държавни дела, не за това дали го снимали полугол и дали хърка. Ами нас не ни интересува дали хърка. Интересува ни дали толкова си е повярвал, че наистина приема държавата като негова губерния, нас - като лични негови подданици, а журналистите - като миманс, който трябва да ръкопляска. Само че до подобно отличаване на важните от по-малко важните реалности се стига точно след мълчание. И им се отговаря с едно друго мълчание. Мълчание, породено от чиста съвест, от спокоен сън, от открито чело.

Сега, когато аз лично изговорих толкова много, със сигурност ще се намерят гласове, които да ме попитат защо аз не се изразявам с мълчание. Веднага отговарям - защото съм си избрала професия, в която оръдието на труда е говоренето. Но за да стигна до това да кажа нещо на глас, се е налагало доста чесове преди това да прекарам в мълчаливо събиране на доказателства и мислене. Така са ме учили по-големите от мен в професията. Това изповядвам и днес, когато съм се убедила, че наистина понякога, когато мълчиш, крещиш. Толкова мъдро и точно го е казал Цицерон, не аз. Предполагам, че защото и той е знаел кога, къде и по какви причини е по-добре просто да се стои в тишина.

Така че хайде малко да спихнем децибелите. И да утихнем, за да се чуем. И за да помислим. След това, убедена съм, ще действаме далеч по-смислено. Шшшшшт…

Аз съм Мария Касимова-Моасе, а това е подкастът “Нещата и животът”.