cnik341

[cnik341]

[cnik341]

Пътувах напед и назад из дългия широк свят,но и така не открих място за отдих.Имах чувството,че където и да ида,проблемите и стреса идват след мен.Просто не мога да се отърва от тях.Какво ли не опитах да ги избегна,но за жалост,те идваха изневиделица. Пуших,слушах музика,гледах анимета,анимации,пях,крещях,плаках дори виках,но ето,проблем след проблем.То не какви проблеми,проблеми в семейството,в класа,къвито проблеми се сетите.По едно време иг игнорирах,но те бяха силни и още по-силни от миналите.Лошото е и че приятелите не могат да помогнат.Случваха се всякви работи,но аз въпреки всичко ги изтърпях.По едно време даже си представях,че съм на други места и ето че има резултат,но уви те са много кратки и накрая всичко се връща още по-силно.Наистина живота ни предоставя проблеми,но в моя случай те не спират и няма й да спрат.Не мога да плача,защото в днешно време,ако някой види мъж или момче да плаче,това е жалко или тъпо,но да аз си плача,макар и за пръв път от няколко години.Искам да пия,ама уви това не ми помага,помага ми за малко и после какво....КАКВО! Исках да остана сам,но усещах че остана ли сам,ще стане още по-лошо,единствено ми остава да се затворя в моята глава,където мога да отида на много различни места с различни хора и различни събития.Както ми казаха:,,ЖИВОТА Е ПЪЗЕЛ,ГЛЕДАЙ ДА ГО НАРЕДИШ ПРАВИЛНО!Да,ама,аз мога ли да го наредя отново.Не спирам да се питам и сигурно няма и да се спра да се питам,но отговор и така няма да получа.Макар почти на 18 години,аз преживах,какво ли не и ще преживея,какво ли не,но просто не мога да намеря смилъс в моето съществуване.Както казах:,,Светът става сив и приятелите са сиви!"Така си е,те продължават да бъдат сиви,но аз се опитвам да ги оцветя,но сивото надделява,имам чувство че и аз ще стана сиф.Може и да съм станал,не знам!Не знам...и...не знам!Покрай всичко случващо се,на мен не ми остана здрав разум.Каквото и да правя,то е незначително,сигурен съм че един ден ще си кажа:Това,което направих имало някакъв смисъл все пак.Отдалечих се от града,с мисълта да си почина от всичко,но за жалост и там не намерих покой(така да го наречем).Имам чувство,че там стреса се увечи двойно.Пробвах се да се изолирам от света(за някакъв период),сработи,да не повярваш,това сработи.В този ден,аз за пръв път си починах от всичко,макар че цял ден ме търсиха приятели,да и тях изолирах и се чувствам окей с това.Но това само за един ден.ЗА ЕДИН СКАПАН ДЕН!От там се почна отначало,имам чувство,че този ден беше напразно,да изкарах си готино и си чилнах,но какво от това,какво ото това,стресът си продължава и то с пълна скорост.И най-лошото стресът е от приятели,ако друг го създава си казвам:,,Майната му на него,да се оправя!"

Но от приятелите не съм го очкавал и не съм си и предполагал и за миг че те ще ми създадът толкова много стрес и нерви.Казват приятелити са до живот,ама пропускат една дума,а тя е много важна,тази дума е ,,ИСТИНСКИ"т.е ,,истински приятел",то след време се вижда,кой ти е приятел и кой враг. Истинкият приятел се познава по това,че той/тя винаги е до теб,винаги ще те подкрепи(без значение,дали си прав или не),той ще се сбие с всички,заради теб,ТОВА Е ИСТИНСКИ ПРИЯТЕЛ и аз съм много горд от това че имам приятели,на които да се доверя,да се разкрия истински,да покажа,кой е истинския Цветелин.

Една приятелка ме посъветва,като не си на кеф,просто си сложи маска.Тя е права,но за мен,да се правя че ми пука,когато не ми пука,това не е окей за мен.При нея работи и го признавам,но явно всеки трябва да си намери негов си начин и аз нямам търпения да открия моя,само се надявам да издържа,докато го открия.Сигурен съм че ще го намеря,защото знам,че има хора,които винаги ще ме помогнат,без значение,колко труд трябва да изразходят и енергия.

[cnik341]

Аз може и да съм човек,но винаги ще помня.Може и да съм слаб,но ще се боря. Може и да се спъвам,но винаги се изправям.Може и да ме старх от опасноста,но винаги я поглеждам в очите.

Живота може и да ми поставя препядствия,но те са незначителни за мен.Може и да ми се присмива,когато греша,но винаги намирам правия път.

Той дори може да удря под кръста, но макар и с болка се изправям и му се усмихвам.Макар живота да е непридвидим, аз винаги съм една крачка напред.Винаги намирам решение и винаги ще намеря начин да оцелея.Той винаги намира начин да ме върне назад,но аз вървя само напред.

Но винаги ще запомна живота с едно нещо,с едно единствено простичко нещо, а то е раздялата,раздялата с близък.Това не ще му го простя,никога няма да му простя,защото така и не успях да се сбогувам с близния си и единственото,което ми напомня това са думите на умиращ човек,а имменно:ОБИЧАМ ТЕ И ПОМНИ ЧЕ ВИНАГИ СЪМ ТЕ ОБИЧАЛА!

[cnik341]

Празнотата запълва ме и не знам защо.Но усещам,че всеки ден заема парченче от пъзела.

Чувствам се нищожен и все по-малък,света покрай мен засивя и всичко мрачно е днес.Дори любящите хора и приятелите са сиви и стават все по-сиви с всеки изминал ден.Музиката слушам подред и песните свършват се,но те запълват празното място на моя ум.Без ум и чувства,аз съм само едно тяло,тяло което съществува но не знае за какво?Всеки му казва намери си цел,но уви това е невъзможно за това тяло.Тяло без душа няма как да намери цел.Странното е,че тялото не намира логика за това,но явно му остава само едно да се пусне по течението и да чака.Да чака какво?Не се знае.То седи и чака,и никъде не мърда,дори не се и бори,защото знае,че ще загуби и не се бои да загуби,защото няма,какво да губи вече,за него всичко е ,,take it easy...!".За празнотата,знае че и колкото да се опитва да я запълни,тя няма да се запълни,защото няма сили.Всички му споменават:,,НЕ СЕ БОЙ,ЩЕ ПРЕМИНЕ!!.но него не го е страх и не се притеснява,защото с него е музиката и самотата,която го допълва и не се притеснява да я покаже.