pishasinqkakvineshta

[pishasinqkakvineshta]

Вкъщи

Не си бях представяла да се почувствам вкъщи на 2000 километра,

но сега вече вярвам, че “вкъщи” може да навсякъде, където сърцето ти се чувства цяло;

където не минава и ден без да мислиш за този град;

където си бил най- щастлив.

защото “вкъщи” е чувство, емоция

и колкото ти носи щастие, толкова и носталгия

[pishasinqkakvineshta]

Да бъдеш на грешното място, в грешното време е малко вероятно да се случи в средната продължителност на един човешки живот, но понякога съдбата подрежда всичко така че пътя към избавлението да е трънлив и в постоянна борба със законите на земния живот. Атан беше такъв човек – роден с тежката отговорност всяка стъпка напред да го води към нещо, което не може да контролира.

Атан е средновисок мъж, с къса кестенява коса и изумрудено зелени очи, които винаги изглеждаха като да крият нещо. От дете избягваше хората, живееше в усамотение, а онези, които го познаваха, често го описваха на база слухове дочути оттук – оттам. Едно обаче не можеше да се отрече – странното излъчване, което притежаваше и не можеше да се обясни.

Двадесет и втори март, един привидно нормален ден, без никакви наченки, че нещо необичайно предстои. Първите лъчи на пролетно слънце прокрадват своя път към земята, готвейки се да озорят идващия ден. Всичко все още тъне в тишина и спокойствие, улиците са празни, а съседските куч��та тепърва се събуждат. Атан е на 24 години, когато животът му се променя за винаги. Пътувайки към Англия, за да преследва мечтата си да стане успешен писател, той отсяда в малко градче на име Рай. Със своето съвсем обикновено име и старинни улици, Рай не беше търсена туристическа дестинация. Разхождайки се из малките каменисти улички, попада на затънтен магазин за антикварни стоки, носещ името – „ Вечен живот“ .

На първи поглед това място по никакъв начин не хваща окото на минаващите минувачи, но Атан изпитва неистов интерес да влезе вътре, за да разгледа на какви находки може да се натъкне. Магазинът изглеждаше забравен от времето. Отвън беше почти невидим — каменните стени изглеждаха покрити с прах от години, а витрините бяха замъглени. Моментално той усети носталгичният мирис на стари мебели и никому ненужни джунджурии, стояли там сигурно повече от четвърт век поради простата причина, че никой човек не би ги купил или дори погледнал. Навлизайки все по навътре в магазина, Атан изпитва странно чувство в себе си, чувство, което от дълго време не бе усещал, сякаш някаква висша сила му беше казала да влезе с ясната цел да намери нещо конкретно, което и той не знаеше какво може да е.

- Добър ден, млади човече! – поздравява го възрасте човек с дрезгав глас, седящ зад старо бюро в ъгъла на магазина – Вие сте първият човек, който влиза тук за последните няколко седмици, чувствам се като късметлия.

Атан кимва учтиво, но не се учудва до голяма степен от казаното, защото самото място изглежда сякаш е спряло във времето и няма намерения да потегля напред скоро.

Поздравявайки любезният господин нещо хваща погледа на Атан и той моментално тръгва към него, а това е стара нощна лампа, издялкана прецизно от борово дърво с детайлни барокови орнаменти. Направи му впечатление крушката, която все още работи безотказно, светеща в топъл златисто- жълт цвят, напомнящ му на слънчевите дни у дома.

-Внимавай с лампата, синко – провиква се възрастния човек – Тя е истинска антика, пътувах много, за да успея да се сдобия с нея, а крушката е последната произведена такава преди 30 години в Единбург, точно преди да се случи мистериозният инцидент в завода.

- Това е абсурдно - отвърна Атан с насмешка.- Крушки и лампи вече могат да се намерят на всяка крачка.

- Това не е обикновена лампа – започва да разказва господина - Когато разбрах, че мога да се сдобия с последната такава, веднага организирах пътуването си до Единбург, дори и да нямах достатъчно пари да преживея месеца. Специалното в тази антика е нейният произход и създателят на самата лампа. По онези времена се предаваше от човек на човек легенда за този вид лампи… говореше се, че ако попаднат в грешните ръце, могат да създадат големи неприятности на техният собственик, но също така могат и да дарят с най- скъпото нещо – вечен живот. Звучи твърде хубаво, за да е истина, оказа се измислица, произлязла от група луди госпожици, които си търсели с какво да си уплътнят времето в старческия дом.

- Хората са готови на всичко, за да си направят живота по- интересен. За колко ще ми я продадеш? – попита Атан с учуден тембър на гласа, защото самият той осъзнаваше абсурдността на цялата история, но му допадна идеята да притежава антика в бъдещият си апартамент и то при това лампа, която дарявала уж вечен живот.

- Не искам никакви пари за нея, момче – добави старецът – Ако не дава вечен живот, нека поне дари някого с уют в дома му.

Атан се позамисли дали да я вземе, защото си даде сметка, че ще заеме голямо пространство в багажа му, но нещо вътрешно го подтикваше да го направи.

- Добре, но нека поне Ви почерпя един чай за подаръкв, който ми правите – предложи той.

****************************

Минаха се месеци откакто Атан се сдоби с лампата, но вечно нямаше време дори да я извади от багажа си, защото тепърва тръгваше по пътя на своята кариера. Работата му като писател погълна всичкото му внимание.

Една вечер, седейки на кухненската маса и пишейки поредната глава от дебютната му книга, в главата му изникна историята с антикварния магазин и носталгията от магазина в Рай го изпълни с любопитство и желание да разбере повече. Атан никога не е вярвал в митове и легенди, нито пък магии за вечен живот, за него това бяха измишльотини, използвани за уплътняване на време от хора, които си нямат работа. – Лампа, която дава вечен живот, да бе – помисли си той – това е против всички научни доказателства, с които разполагаме днешни дни.

Въпреки това той реши да я намери и сложи на малката масичка в трапезарията, за да му придава допълнителна светлина, когато му се налага да пише до късно своите книги. Светна я и усети някакво странно чувство вътре в себе си, което не можеше да си обясни, но имаше нещо изключително не на място в цялата ситуация. През следващите дни, усещането не изчезваше. Напротив, засилваше се. Атан започна да изпитва, че мислите му се променят, сякаш нещо вътре в него започва да се трансформира.

Съмненията се завръщаха, но и любопитството му беше неустоимо. Трябваше да разбере повече. Първоначално си го обясняваше с умората и заради постоянната работа главата му вече се предаваше, но дори в малкото моменти, в които правеше нещо различно, той все още го усещаше. Вътрешно знаеше, че трябва да се върне в антикварния магазин в градчето Рай и да намери старият човек, за да получи обяснение за това странно усещане, което изпитва.

И не след дълго потегли натам.

*******************************

Атан пристигна в Рай и веднага установи, че тук времето е все така спряло и се усеща една меланхолия във въздуха. Магазинът беше все така замръзнал в миналото, но усещането му беше различно — сякаш нещо беше променено завинаги. Почувства се сякаш е било вчера, когато е купил старата лампа от възрастния побелял човечец и странното усещане в него сякаш се засили, но този път го побиха и тръпки. Собственикът на магазина изглеждаше все толкова изморен от живота, но в момента, в който видя младото момче, нещо в него потрепна.

- Не мога да повярвам, че отново Ви виждам, хората рядко се връщат в този магазин –отбеляза господина привидно доста изненадан.

- Трябва да ми обясните нещо… защо чувствам, че тази лампа променя нещо в мен? –объркано запита Атан.

Възрастният човек замръзна, не можеше да повярва какво чуват ушите му. Беше слушал само легенди за силата на тази лампа и никога не си бе и представял това да стане реалност.

-Тази лампа... не просто дава вечен живот - започна старецът, като погледна младия мъж с поглед, изпълнен със съжаление и ужас - Тя е част от много по-стара магия. Легендата е вярна, но не по начина, по който си я представяш. Когато светлината от крушката се включи, тя те свързва с онова, което е отвъд смъртта. Но цената е ужасна. Ако крушката спре да свети, ти ще умреш моментално.

Атан не можеше да повярва на думите на стареца, но погледът му не се откъсваше от лампата, която беше поставена на масата. Изведнъж всички съмнения и страхове го обгърнаха, сякаш той вече усещаше промяната в себе си. Усещането за странно неразположение, което го беше тормозило през последните дни, сега изглеждаше като нещо повече от просто умора. Това не беше просто ефект от лампата — това беше нещо, което започваше да му се случва.

-Тази лампа не е просто реликва — старецът се намръщи и потърси нещо в един от многото шкафове в магазина - Тя е създадена от древен магьосник , който е искал да преодолее смъртта. Но вместо това, тя се превърнала в проклятие. Лампата е носител на магия, която може да те направи безсмъртен, но единствено докато светлината ѝ гори. В миг, в който тя изгасне, животът ти ще приключи. Ти ще се превърнеш в това, което обикновено наричаме вампир.

Атан го погледна с ужас.

-Но не онзи вампир, за който чуваш в легендите и митологиите — старецът поклати глава- Истинската сила на лампата е, че тя създава ново съществуване. Ти си станал част от света на вечността, но не по начин, по който да можеш да живееш нормален живот.

-Но как? Как точно лампата го е направила? — попита Атан, не можейки да повярва в случващото се.

-Лампата съдържа в себе си сила, която е създадена да променя живота на всеки, който е белязан от нея. Тя е извършвала същото с хората през вековете — дава им вечен живот, но със висока цена. Когато крушката изгасне, този процес ще се прекрати и ти ще си отидеш.

Атан стоеше в тишина, опитвайки се да асимилира всичко, което му беше казано. Ужасът в сърцето му растеше, но той беше и погълнат от емоцията. Какво би означавало това за него? Какво значение имаше всичко, което беше постигнал като писател, ако сега беше обречен на вечна самота?

-Какво да правя?“ — попита Атан, гласът му вече трепереше.

-Единственият начин да се отървеш от това е да счупиш лампата - отговори старецът -

Но трябва да решиш сам. Ще ти кажа само едно — ако веднъж започнеш да живееш в тази нова реалност, тя ще те погълне. Ще загубиш всичко, което беше преди. Всеки човек, когото обичаш, ще те напусне в един момент и ще избледнее в паметта ти.

Атан стоеше замръзнал, като чуваше думите на стареца, но в същото време усещаше нещо в себе си — нова сила, нова енергия, която го караше да се чувства жив по начин, по който никога не беше изпитвал.

Той се обърна към лампата, светеща на масата му с топла и странно успокояваща светлина.

-Какво се случва с мен?— помисли си той - Това е проклятие или дар?

****************************

През следващите няколко дни Атан започна да осъзнава, че животът му вече е променен завинаги. Чувстваше се по-жив, отколкото беше усещал някога, но и по-отдалечен от всичко човешко. Храната не го засягаше, сънят не беше необходим, а усещането за време- загуби своето значение. Той беше част от нещо извън пределите на живота и смъртта.

Така Атан беше принуден да избира — да живее в безкраен ужас и мрак, или да се опита да унищожи лампата и да премине в нормален, човешки живот. Но цената на всяко от тези решения беше скъпо.

[pishasinqkakvineshta]

I only write when I'm falling in love or falling apart.

-Rudy F.

[pishasinqkakvineshta]

Пътеводител към нов свят I

Още от малка знаех, че не искам да живея живота на средностатистическия човек.

Даже бих казала, че мисълта за това ме ужасяваше.

Еднотипното ежедневие, битовизмите, същите места и хора.

Същински ужас за малкото момиче, родено в малката държава.

И годините се минаваха, аз все се чувствах не на място, несигурна какво искам да правя в бъдеще.

Докато не заминах.

И не видях свободата на приключението.

Да притежаваш силата сам да определяш съдбата си, променя света и теб.

Да дерзаеш означава да живееш, да преоткриваш нови места, нова хора.

И това е смисълът

Стига да си достатъчно смел да тръгнеш.

Защото после няма връщане назад.

[pishasinqkakvineshta]

Може би най-трудното беше, че се разделихме, когато още се обичахме.

Защото боли милиони пъти повече да се сбогуваш с някого, когато все още има любов между вас,

но не и общ път, по който да вървите.

[pishasinqkakvineshta]

[pishasinqkakvineshta]

Какво нещо е животът?

Нараняват те,

тръгваш си,

събираш си парченцата едно по едно,

лека- полека

броиш дните до бягството си в друга държава,

готов да започнеш начисто.

И я срещаш,

Да, за любовта говоря

С гръм и трясък се появява в живота ти, преобръща всичко.

Показва ти, че може би животът не е толкова сив,

напомня ти, че ти я заслужаваш.

Но няма време,

затова живееш на момента.

Не се замисляш какво ще е след две седмици, когато ти си на 2000 километра

Просто си тук и вярваш в тази любов.

И ще ��родължиш да вярваш, дори когато си далеч.

[pishasinqkakvineshta]

Забравих те,

преди пет години си мислех как винаги ще си част от живота ми, как ще се оженим и всичко ще се нареди,

но нещата не винаги стават така както си мислим и искаме.

Пет години след началото на всичко спомените ми за теб бледнеят,

образът ти е почти прозрачен.

Не си спомням гласа ти, нито смехът ти.

Остана само усещането и представата ми за теб,

ама тази представа вече е толкова изкривена в главата ми, та не мисля че има нещо общо с реалността.

Амa такъв е живота, хората се забравят, колкото и да не искаш.

[pishasinqkakvineshta]

Размисли

Миналата година преживях раздяла с човек, който очевидно не беше подходящ за мен. Странното е - знаех, че това трябва да се случи; че е най-доброто решение чисто за мен самата, но въпреки това заболя зверски много. И сега, когато съм вече сравнително зрял човек, с развита психика и мислене, започнах да анализирам себе си и емоциите си. Преминах през всички възможни стадии на раздялата - от болка, до ярост, желание за отмъщение, спиране на контакти, каквото се сетите. И искрено ви казвам - нищо не помага, освен времето. Реших да се отдам на емоциите си, да не се обвинявам за тях и просто да приема факта, че всичко ще отмине от само себе си. Великото клише - времето лекува - може да се каже, че е истина. Остава само да разбера дали наистина лекува или просто затъпява болката. Последните няколко месеца бях на приливи и отливи - ту се чувствах сякаш всичко вече е отминало, ту сякаш съм в началната си точка отново. Изпадайки в тези мои моменти, започнах да ги наричам “моменти на слабост”. Всъщност това не е слабост. А даже е сила - сила е да можеш да станеш и да заявиш - Да, аз прекратих тази връзка, но стоя зад избора си и знам, че е за добро, дори и да ми коства много.

[pishasinqkakvineshta]

На него

Днес ми звънна, не се бяхме чували от месеци насам.

И аз цялата изтръпнах, усетих как светът, който изграждах месеците след като те напуснах, се разпада. Всичко, в което се бях опитала да повярвам, изгуби смисъл моментално.

Разтреперих се и исках да заплача. Защо го направи? Защо ме потърси? Нима това искаше наистина или просто беше поредната роля, в която се опитваше да ме убедиш.

Но да не забравяме, че аз те познавам повече отколкото си и мислиш. Знам кога си истински и днес не беше.

Аз откликнах на поканата ти да се видим. Знаех, че не трябва, но никога нямаше да си простя, ако ти бях отказала. По-добре да бъда наранена от реалността, отколкото от изпуснатото.

Каза ми, че искаш да сложиш край на всичко, но и двамата знаем, че краят бе сложен вече отдавна. Тогава защо? Защо искаше да се видим? Какво се криеше зад маската ти на вече нов човек?

Рязко се върнах в начална позиция, отново слаба, объркана и наранена. За пореден път ти постигна целта си, а аз за пореден път ти се поддадох.

[pishasinqkakvineshta]

Thank you to everyone who got me to 250 likes!

[pishasinqkakvineshta]

Десет месеца по-късно се връщам към този пост, за да ви споделя, че съдбата си каза думата.

Година и половина живях без теб, без да знам какво става в живота ти, присещайки се от време на време за сините ти очи, които умеят да променят цвета си на светлина, русата ти, къдрава, коса и прекрасната усмивка, и вчера стигнах до извода, че не мога да оставя нещата между нас да се леят в пространството. Отнеми ми време да осъзная, че сега е мой ред да се боря за нас, мой ред да ти върна жеста и незнайно как намерих смелост да те потърся. Превъзмогнах страха си. Още от самото начало разбрах, че си същия, такъв какъвто те харесах. И веднага си спомних, защото те обичам толкова. Друга е темата, че ще те обичам цял живот.

Мина се вече време, три години почти

и много неща се промениха -

нашата любов се превърна в омраза, нашите отношения в несъществуващи, а ние самите - в непознати.

Но работата е там, че не знам дали винаги ще е така.

Разбира се, надявам се да не е.

Не, всъщност - моля се да не е.

Но съдбата ще каже

и аз ще чакам нейния отговор колкото време е нужно.

[pishasinqkakvineshta]

Сладко ми липсваш

Нашата любов бе от крайните - безкрайно щастие, съчетано с неизмерима ярост. Балансът така и не успяхме да намерим и това ни разруши. Хубавите моменти за секунда се превръщаха в трагични, бяхме изпаднали в един кръговрат.

Истината е, че аз не издържах, аз се отказах. По простата причина, че стигнах до извода, че човек на първо място трябва да сложи себе си. Твърде дълго се пренебрегвах в името на хора, които не правеха същото в замяна. И с времето това ме изтощаваше, губех себе си по пътя, и в днешен момент не мога да кажа аз коя съм, защото всеки човек, който идваше и си тръгваше от живота ми - ме омърсяваше.

Няма да си кривя душата - липсваш ми, но знам, че това е част от пътя ми да те забравя. Затова те и пуснах - за да си дадем шанс отново да намерим себе си. Обичам те, но не мога да си причинявам тази болка. Предпочитам да те обичам отдалеч, но да знам, че с всеки изминал ден се приближаваме до намирането на баланса, който с теб така и не открихме. Обичам те, пази се и дерзай, защото вярвам в теб и знам на какво си способен. В 🐭

[pishasinqkakvineshta]

Ти си онзи човек за когото се сещам, когато ме попитат за най-голямата ми любов. Не, защото си бил много време в живота ми, а защото успя да оставиш вечна следа в мен. Колкото и време да мине, колкото и нови хора да срещна, ти винаги ще си над тях. По простата причина, че нашата любов беше от онези детските, най-чистите и истински чувства, които някога съм изпитвала и ще изпитам. Ти беше огънят в мен, който ме накара да чувствам щастие и вълнение дори и за кратко. Дори и в цялата си слабост и болка аз намирах сили да те обичам. Тази връзка между нас не мога да си я обясня, но дори и за миг не съжалявам, че се случи.

[pishasinqkakvineshta]

Мина се вече време, три години почти

и много неща се промениха -

нашата любов се превърна в омраза, нашите отношения в несъществуващи, а ние самите - в непознати.

Но работата е там, че не знам дали винаги ще е така.

Разбира се, надявам се да не е.

Не, всъщност - моля се да не е.

Но съдбата ще каже

и аз ще чакам нейния отговор колкото време е нужно.

[pishasinqkakvineshta]

Не си бях представяла да минавам по същите места, на които бях най-щастлива, без теб.

[pishasinqkakvineshta]

Обръщам се наляво - надясно спомен тук, спомен там.

И боли,

защото не мога да върна времето назад.

Прос��о трябва да приема реалността, но не искам,

а мога.

Не искам, защото само това ми остана от теб.