suvsem-obiknoven-chovek-blog - Tumblr blog

[suvsem-obiknoven-chovek-blog]

Всичките неща,които баща ми трябваше да ми каже

Помня си още малките ръце,

 които твоите грамадни така отчаяно се опитваха да задържат.

 Да подържат секунда повече поне,

преди да те вземат,преди далеч от мене да те отведат.

 И ако можех още малко да те задържа,щеше ли да ме предупредиш,

За всичките неща,за които не успя? 

И ако те бях,щеше ли да ме предпазиш,

как си могъл да не ме предпазиш от това?

 И дъжд валеше,само ако знаеш след тебе колко дъжд валя,

стараеше се,но нито олеква,нито нещичко измива.

О тате,съжалявам,но това е само твоята вина,

че така тихо и без думи си замина. 

 Не ми каза,че дори и лицето ти ще го забравя,

че ще забравя допира на ръцете ти върху моите,които вече бяха по-големи.

 Така ли безотговорно белег се оставя От бащите си ли вече трябва да бъдем най-много наранени? 

[suvsem-obiknoven-chovek-blog]

На баба

Зеят дупки от сърцата ни на всички,бабо

ужасяващи сме,празни,с изцедени организми

 и е толкова жесток тука народа

 грабим с шепи за да се спасим 

вече пресъхнали от жаждата за онова

 Онова,което го наричаме любов,бабо

 Наричаме го,а не го познаваме.

 А е тук и е навсякъде около нас.

 В изморените пълни с грижа майчини очи,

 давайки ми повече от всичко щом тате си замина.

 В първия път,в който видях сестра ми,

омотана в бялата хавлийка в болницата. 

Във филийките с масло на село и книгите,с които ме научи да чета,бабо..

 В усмивката на случайната жена,на която съм помогнала с тежките торби. 

В бездомното кученце,което също има нужда от любов,точно колкото и всички ние. Само тя би могла да ни спаси.

 И Бабо

Ще стана всичко дето някога съм искала

 дори и да е много трудно

Хората сме такива,нали ти казах,празни но обичаме и това от теб го знам- че тогава всичко е възможно. 

[suvsem-obiknoven-chovek-blog]

Нещо лично

Преди да ме попиташ защо съм толкова вглъбена,

и защо това да се разкривам с думи е моето лекарство,

смятам,че би предпочел да бъда откровена,

та,поезията е най-успешното ми бягство.

За да има някъде където да отида,

щом сърцето ми не го е грижа какво мисли умът ми.

 За да има някъде където да се скрия,

щом в мен надделее страхът ми.

За вечерите,които са необичайно тихи,

 Господи,напомнят ми за всичко в тоя свят,объркано и толкова нечестно.

 Но щом изплюя онова,което е заседнало в гърлото ми,

 дишането става някак по-лесно.

За тогава,когато себичността и омразата у хората да такава степен започва да ме ужасява,

или как гневът ми понякога разваля всичко.

 За моментите,в които тялото ми е на път да се взривява,

и освен да превърна всичкото това в изкуство,не мога да направя нищо.

То най-запомнящо умее да докосва,

бягам и се губя в листата изписани пред мене.

 И най-личното нещо,което съм писала решавам да завърша,

с това,че чувствата изплакани върху хартия са онова,което никой никога не би могъл да ти отнеме.