#Александър Кьосев

[vprki]

На Нова година с творбите на Алеко Константинов

В началото на 2023 г. честваме не само настъпването на Новата година, но и 160 години от рождението на големия български писател, интелектуалец и общественик Алеко Константинов – Щастливеца (1863-1897). При скулптурната фигура на Алеко Константинов на бул. „Витоша“ в София, писатели отбелязват 160-та годишнина от рождението на големия писател и общественик.

Четат откъси от произведението „Бай Ганьо“. Честването е и своеобразен граждански протест срещу подмяната на патриотизма с неговите фалшификати, подчертава, от името на организаторите проф. Александър Кьосев. Мотото е „Изберете: патриотизма на Алеко или патриотизма на бай Ганьо!“ . Събитието е и своеобразен протест срещу подмяната на родолюбието с неговите фалшиви двойници и изпразнени от съдържание символи. Убедени сме, че любовта към родината не е в празните приказки, излишните демонстрации и развяването на байраци, а в грижата и практическата работата за нея, в отговорността и спазването на законите ѝ, в отвореността към света. Недоволни сме, че този мълчалив граждански патриотизъм, следващ заветите на Алеко Константинов, не е представен в българския парламент и няма място в политическия живот, съобщават още организаторите.

Алеко Константинов - Щастливеца

Провокирана от тази забележителна идея днес на връх 1 януари, датата, на която е роден, 2023 се зарових в книгите на Алеко в домашната ни библиотека, не само в „Бай Ганьо“. И реших да публикувам във „въпреки.com” текст на Щастливеца. Трудно ми беше да избера откъс от „Бай Ганьо“, искаше ми се, ако може цялата книга, но няма как. Иначе и аз и близките ми имаме поводи всеки ден да я споменаваме, даже и когато сме в чужбина, но за това в послеписа. Не отидох на среща с Алеко на бел. „Витоша“, независимо от приятелите и съмишлениците, които щяха да бъдат там. Но избрах негов друг текст да публикувам, макар че като се замисля в него диша пак този бай Ганьо, който и до ден-днешен остава най-българският герой.

За съжаление, пиша го с горест…

Panem et circenses

Хляб и зрелища

Уви, престанаха фишеците! А пък ние, жителите на българската столица, как бяхме се свикнали с тях през оная седмица на тържества. И каква нужда има да лишават столицата от нейната празнична премяна. Оставете триколорните диреци, оставете арките, оставете и флаговете - нека се развяват, нека на тия флагове зелената боя, емблема на надеждата, ни вселява успокоение и ни приспива върху скута на султанското благоволение. Пускайте фишеци, нека техният устрем мами нашите погледи към небесата, нека техният пукот буди съзнанието за нашето величие и зрелост...

Стига вече рабско подражание на Белгия... Па и не остана вече на какво да подражаваме: всичко белгийско е присадено на българска почва. Време е сега да вземем друг, по-велик образец. А какво може да бъде по-величествено и по-привлекателно от Римската империя, особено през първите векове на християнството. И ако се взрем внимател��о в пътя, по който сме я подкарали, с радост ще забележим, че май-май не сме далеч от Римската империя. Криво да стоим - право да хортуваме: какво ни дели сега-засега от римляните? Ама ще речете, патриции нямаме. Кое каиш? Патриции ли? Я прочетете някои "Известия от двореца" - ще ви се завие свят от титли, три пъти ще ви се пресече в гърлото, догдето прочетете едно име. Я накарайте някого от Дивотинска околия да ви изговори: "Заведующий еди-коя си част в полка на Нейно-Царско Височество-Принцеса-Клементина-Сакс-Кобург-Готска, Августейшата-Майка-на-Негово-Царско-Височество-Господаря, от генералний щаб подполковник Бонапартов. Например, санким де. На гладно сърце можеш ли го изговори! И кажете после това, че не сме прогресивна нация. Малко ли промени станаха в обществения ни живот: вчерашний Лало Пуюв днес се именува Любомир Дендонов, вчерашната Нъка Фъкюва днес се подписва - ако е грамотна - Надежда Факлинска... Думата ми е, че патриции не липсват у нас.

По време на Алея на книгата, 2020

За да изравним разликата между нас и римляните, не остава освен да увеличим числото на празниците и тържествата. А за това не се изисква кой знай какъв труд. Засега мисля, че е достатъчно от 360 дена в годината да определим 180 дена за тържества. Тъкмо половината. Ний сега имаме 52 неделни дни и 36 царски и нецарски празници; като прибавим най-малко още 30 дена за срещи и изпращания, набират се, кажи-речи, 120 празника в годината. Остава следователно да измислим само още 60 тържества и ето ти тебе Римската империя. не вярвам, че една комисия от благонадеждни хора ще срещне затруднение, ако й възложат да измисли по пет нови празници на месец. Ний като васално княжество можем да усвоим наготово някои официални празници на Отоманската империя, например: тезоименния ден на негово императорско величество султан Абдул Хамид, възшествието на нине благополучно царствующия падишах върху престола на халифите, сетне можем да празнуваме байрама; също така нищо не ни пречи да празнуваме рождените дни на всичките царе на земното кълбо, за да покажем, че ний сме прогресиюща нация. Нека ни хвалят в "Revue d'Orient"...

Руси Чанев чете от "Бай Ганьо", 1 януари 2023

Загубата не е кой знай какво чудо. Да вземем за пример столицата: в София има 60 000 жители; ако всякой едно на друго изработва на ден по 3 лева за 60 дена прибавени празници, всякой ще се лиши само от 180 лева в годината, или всичко София ще изгуби само 11 000 000 лева. А цялото градско население в нашето мило отечество ще се лиши от 180 000 000 лева в годината. Голяма работа! Разхвърляй ги между селското население и свършено!... Мигар за хатъра на някакъв си презрян метал ще вземам сега да се отказваме от тържествата. Яма йок! За друго за какво има да му мислим: флаговете си ги имаме готови, нека се развяват цяла година; диреците ще ги оставим да стърчат. Само за фишеци ще трябват пари. Но за това нека му мислят австрийците; има да ги скубем сега с по14% мито, ще им одерем кожите с търговския договор. Колкото пари смъкнем от гърба на немците, всичките за фишеци ще ги хвърлим. През ден, през ден илюминации и огнестрои, през ден, през друг паради ще правим; Зоологическата градина може лесно да се превърне в арена за всеобщи тържества, в нея ще се помести цялото столично население. Народното събрание в едно от нощните си заседания може да изкалъпи надве-натри едно допълнение към наказателния закон: който оскърби някой член от народната партия, осъжда се на разтерзание от дивите зверове. Това наказание да се извършва публично в Зоологическата градина; осъдения ще го хвърлят в клетката на лъвовете пред очите на тържествующето столично население и в това време ще свирят музики и ще пукат фишеци.

Търговският договор с Австрия отваря братски границите на България за австро-маджарските търговци и фабриканти; те ще могат сега без никакви предварителни разрешения и формалности да напълнят цялото ни отечество; тъй щото нашите търговци могат отсега нататък да си почиват и да участвуват само в тържествата. Братята маджари ще си имат грижата да въртят вместо тях търговия и да развиват индустрия. Най-сетне стига им толкова на нашите търговци и занаятчии, нека си поотпочинат...

Като се заредят тържествата, на комисиите остава да се погрижат за храната на тържествующия народ и тогава вече никой дявол не ще може да намери разлика между България и Римската империя...

И за храната е лесно: Рим е раздавал хляб на 300 000 гладници, какво струва на българския народ в името на прогреса и народното величие да поддържа 50 000 гладници в София. Останалите 10 000 души, надяваме се, ще имат поне за хляб пари. Ето ти тебе и разрешение на всички социални и економически въпроси: един княз и две комисии! Едната ще раздава хляб, другата ще устройва тържества. Нека му мислят австрийците... Кой им е крив! Да са мислили, когато са подписвали търговския договор, ха-ха, ха-ха...

Ний сме си добре, ний сме доволни: имаме си конституция, с турците сме приятели - какво ни трябва повече! Упоени от щастие, ние като римските тълпи ще викаме по градските мегдани само:

"Panem et circenses!"... (Panem et circenses (лат.) - горчиви думи, казани от Ювенала на разкапаните римляни, които не са искали на Форума нищо освен хляб и безплатни зрелища. –б.р.)

София, 26 февруарий 1897 година ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

P.S на „въпреки.com”: Бях решила да почета Алеко Константинов на това важно и смислено събитие. Но като се зачетох днес, реших да остана със Щастливеца насаме.

Припомням, че на 17 май т.г. Софийска филхармония начело с маестро Найден Тодоров имаше бляскав концерт в Златната зала на Музикферайн във Виена. В програмата беше и симфоничната сюита „Бай Ганю“ на Веселин Стоянов, създадена преди 80 години. „Прозвуча като взрив това премиерно изпълнение във Виена на творбата на големия майстор на оркестровото писмо. За виенската публика това първо прозвучаване бе явно толкова силно въздействащо, че всяка отделна част бе последвана от бурни аплаузи – предизвикани, сигурна съм, не просто от непознаването на творбата, а от тази многобагрена интензивна звукова плът, изпълваща залата, която абсолютно изключваше мълчалива тишина между частите. Но и за мнозина от нас, израснали с тази емблематична творба и многократно слушали я през годините, това изпълнение сякаш бе за първи път – чуваха се нови нюанси, нови темброви и хармонични цветове, релефно, графично ясно изведени инструментални линии, блестящи виртуозни сола.“ Написа тогава за нас проф. Анда Палиева.

[mhealthyliving]

Докога български преподаватели ще пропагандират македонистки тези?

Докога български преподаватели ще пропагандират македонистки тези?

Коментар на Методий Иванов В своя скорошна публична изява в зала „Алма матер“, организирана от ръководения от него Културен център към Софийския университет, доц. Александър Кьосев изказва пред студенти няколко фрапантни македонистки тези. Най-нелепата от тях е, че т.нар. „македонски“ език е книжовен, а българският – изкуствен. Наред с това той коментира класифицираните от него различни виждания…

[vprki]

Даниел Смилов: Страхът ми е за Източна Европа

„В крайна сметка обаче свободата зависи от гражданите, които могат да правят разлика между истина и онова, което желаят да чуят. Авторитаризмът идва не, защото гражданите казват, че го искат, а защото губят способността си да правят разлика между факти и желания”. Това е пасаж от книгата на Тимъти Снайдър „Пътят към несвободата” /изд. „Обсидиан”/. Тя заедно с друга неотдавна отпечатана на български език книга – „Да мислиш двайсети век” /изд. „Колибри”/ на Тони Джъд в сътрудничество с Тимъти Снайдър беше повод да разговаряме във „въпреки.com” с политолога и преподавател доц. Даниел Смилов, програмен директор на Центъра за либерални стратегии.

„И в двете книги има много публицистика и полемика. Това са на практика полемични книги. Тази на Тони Джъд е интересна с двойната биография – на самия Джъд и на Европа. И те са така преплетени. Източна Европа принадлежи към този свободен свят, въпреки че от време на време изпада от него,  което за съжаление е винаги опасност. Интересът към книгата е и от тази гледна точка. Докато тази на Снайдър пък е в комбинацията между огромна ерудиция, познаване на това, което се случва в региона и този полемичен аргумент”, казва Даниел Смилов и добавя: „Тези книги в някакъв смисъл са различни, макар че интелектуалната основа им е много сходна. Става дума за хора, които мислят по сроден начин. Имат и интелектуално сродство и сродство на политическите оценки на това, което се случва”. Но защо тези книги са важни за нас? Като че ли вкопчени в нашите битови проблеми и протести изпускаме по-широката световна перспектива на идеи и процеси. А тези книги говорят за тях и за нашия избор, определящ бъдещето ни. Защото все пак се надяваме, че България е част от Европа и света, а не е само между Калотина и Капитан Андреево, както искат да ни убедят някои „патриоти”.

Тимъти Снайдър казва за книгата „Да мислиш двайсети век” и за разговорите си с Тони Джъд: „Тази книга е история, биография и морално-философски трактат. Тя е история на политическите идеи на 20 век в Европа и Съединените щати. В нея става дума за власт и справедливост според интерпретациите, които им дават – от късния 19 век до днес – либералните, социалистически, комунистически, националистически и фашистки интелектуалци. Тя е и интелектуална биография на историка и есеиста Тони Джъд, роден в средата на 20 век в Лондон само няколко години след катаклизма на Втората световна война и Холокоста, и точно по времето, когато комунистите заграбват властта в Източна Европа. И най-накрая тя е опит да се проследят границите на политическите идеи (и тяхната способност да се възраждат), а също и моралните провали (и задължения) на интелектуалците в политиката.“

А ето и думите на Даниел Смилов защо тази книга е важна за нас: „България почти не се споменава в тази книга. Някак си ние сме останали встрани като интелектуални дебати. И си мислех откъде идва това нещо. Един от разказите в книгата ми се струва важен. На практика една от тезите на Джъд е, че Източна Европа е много важна за самия дебат в Западна Европа. И това става ключово през 70-те години, но всъщност събитията в Прага през 1968 година показват най-вече на Западна Европа, че този тип политически радикализъм в комунистическия му вариант е задънена улица и нещо опасно. Този либерализъм, на който стъпват събитията от 68 година в Западна Европа става много важен. И като се замислим хора като Хавел, Милош, Колаковски, те стават големи имена и известни в Западна Европа първо преди да получат този статус на интелектуалци в Източна Европа. А ние сме останали встрани от този процес. Тезата на Георги Господинов, че през 68 година България е била нещо различно от това, което е било в Европа, е важен от тази гледна точка. След 1989 година имаше някакво наваксване, но се оказва че то не е достатъчно и това е една от причините да мисля тези книги за важни. Защото те връщайки се към историята откриват корени на проблеми, които сега ги изпитваме”.

И продължава: „Втора причина е, че този тип оптимистично мислене, което се символизираше от Фукуяма за либералната демокрация, се оказа, че става дума по-скоро за някакви цикли, повторяемост. За съжаление, ние сега сме в такъв цикъл, при който започват да бъдат поставяни под въпрос много очевидности. Не само с либералната демокрация, но и с демокрацията изобщо. Книгата на Тимъти Снайдър /”Пътят към несвободата”/ подсказва очевидно, че има път и към несвободата. Той в някои държави от Източна Европа е извървян на практика. Ако вземем Русия, тя не успя да стигне до свободата, но дори и при такива държави като Унгария, които през 90-те години бяха образец. Ние всъщност следвахме това, което се случва в Унгария и Полша. Днес в тези държави има обрат. Една от опасностите ми се струва да се сливат процеси в САЩ, Великобритания, Франция, Унгария и Русия. Може би имат общи корени, но става дума за много различни неща. И това е нещо, което трябва да държим пред вид. Защото Тръмп от моя гледна точка е проблем, но не е същият проблем, какъвто е Путин. Става дума за различна степен на опасност и за различна степен на уязвимост на либералната демокрация. Имам предвид, че той е уязвим за грешката, която Хайек е направил. Хайек пише „Пътят към робството” след Втората световна война и там тезата му е, че всеки тип държавно регулиране, планиране, води неизбежно до тоталитаризъм, и до комунизъм или фашизъм.

Тимъти Снайдър е идвал в България с чудесна лекция в “Червената къща”

Мисля, че поне някои прочити на книгата на Снайдър могат да бъдат и такива. За мен това е опасно, защото в някакъв смисъл сливането на всички тези тенденции в едно правят въпроса нерешим. Защото ако Путин каже - какви са вашите възражения, аз правя същото, което и в САЩ, някак си проблемът добива характер, който го прави изключително драматичен и извън пропорции. Все пак, моето разбиране е, че каквито и да са проблемите на Западна Европа, свързани с процеси като Brexit или да речем ARD /Алтернатива за Германия/ в Германия, все пак, все още центърът държи. Ще има промени в т��зи център, очевидно. Немската партийна система, центристките партии отстъпват, всъщност партиите на следвоенния консенсус дават силно назад. Но все пак тези, в които има откровено антидемократични тенденции са маргинални формации. Великобритания е интересен казус – Brexit, но това не означава че там има атака срещу либералната демокрация. Голям проблем е за ЕС, а и за Великобритания, че ще излязат от Европейския съюз, но тази държава няма да се срути към авторитаризъм, да не говорим за фашизъм. Просто това го няма в британския пейзаж. Тръмп може би е най-плашещият феномен, но това което виждаме там е една много силна обществена поляризация. Обществото е разделено на две – изборите го показват. Няма триумф за демократите, няма някаква вълна обратна на Тръмп. Интересното е, че Тръмп е успял да консолидира републиканците зад себе си. Всъщност виждаме, че има две поляризирани партии, заемащи или поне позволяващи радикални екстремистки части да говорят вместо тях. Но цялата система на разделение на властите продължава да функционира в рамките на това, което разбираме като либерална демокрация – народен избор комбиниран с разделение на властта и спазване на човешките права”, убеден е Даниел Смилов.

Невяна Андреева е преводачка на книгата “Да мислиш двайсети век”

В книгата си Тимъти Снайдър определя политиката на управляващите в Русия за напълно фашистка. Има ли опасност от фашизъм в Европа? Според Даниел Смилов има опасност в Източна Европа. „Моето притеснение е за Източна Европа. И особено ако наднационалните гаранции като Европейски съюз, средна Европа бъдат разградени, такава опасност има. Те няма да бъдат съвсем разградени, но някой може да изпадне от тях. И източноевропейците са кандидати. Самият факт, че Доналд Туск говори, че Полша може да изпадне инцидентно от ЕС, мисля, че е малко преувеличение към момента, но като цяло като тенденция не е безоснователно. Защото ако продължат в тези държави да управляват хора като Орбан, Качински, които мобилизират избирателите си чрез противопоставяне на ЕС, в един момент наистина може като инцидент да изпаднат”, смята Смилов.

Според него парадокс е, че в Източна Европа мнозинството от населението е проевропейско, а политическите елити – не съвсем. „И в България има ерозия на тези нагласи, но като питат хората – мнозинството е проевропейско, а политическите елити стават амбивалетно проевропйски или открито антиевропейски. Ако се вгледаме и в нашия парламент има населване с патриоти, националпопулисти, завой на определени партии – БСП е очевиден пример при Корнелия Нинова на такъв антиевропейски завой. Всъщност продължава едно говорене формално, че оставаме в ЕС, но по ключови политики започваме да заемаме позиции, които са обратни. Така че страхът ми е за Източна Европа и тук вече идва и руското влияние, което пък е свързано с антидемократичен политически модел, което е безспорно. Тук нямам никакво разминаване с оценките, които Снайдър прави на ситуацията. Там няма нито преувеличение, нито преиграване. Но този контраст ми се струва, че трябва да го удържаме. Той е много важен. Трябва да имаме и съзнание и за обратната перспектива на хора като Снайдър. Те разглеждат Източна Европа и за тях това е важно, защото им казва нещо за техните общества. И те казват - вижте тенденциите са общи. Защото всъщност правят политически аргумент за собствените си общества. Те казват – ето Тръмп е голяма опасност, ако се остави тези тенденции да продължат, те ще доведат до това, което се случва в Русия. Това е абсолютно разбираемо и някак си легитимен момент за тяхната публична сфера. Ние, обаче пък трябва да бъдем внимателни, защото ако такъв тип говорене абсолютно влезе – едното неизбежно води до другото, малко ситуацията става безнадеждна”.

Даниел Смилов и Александър Кьосев представиха “Да мислиш двайсети век” в СУ “Св. Климент Охридски”

И все пак къде е надеждата и кой е пътят към свободата? Ако имах някаква рецепта, бих я казал, смее се Даниел Смилов, но му се струва, че моделът на либералната демокрация ще бъде удържан. „Затова искам да подчертая, че това което става в Западна Европа и в САЩ е тревожно, но моделът ще го преживее. Няма алтернатива”, убеден е той. При представянето на книгата на Тони Джъд стана дума за паралели с 30-те години но миналия век, но все пак според него има две ясни разлики от онова време. „Едната е, че няма алтернативна идеология, която широки групи от населението да припознават. Нито фашисти, нито комунисти са в състояние да увлекат огромни групи от хора. Или пък някаква такава хибридна идеология от китайски тип, някакви съвременни маоисти. Всички в някакъв смисъл са демократи, поне в западната част на света няма такава идеологическа алтернатива.

И другата разлика е, че все пак политическото насилие го няма. И това е много важно. Тези нюанси в политическото насилие, според мен, са ключови и трябва да ги удържаме. Защото едно е Русия, където опозиционерите завършват в затвора, друго е държави в Източна Европа, където срещу опозицията могат да бъдат мобилизирани данъчни служби, антикорупционни агенции и така нататък. Това също е политическо насилие, малко по-различно е от руското. Също е неприемливо, но е друга степен на използване. Тук си струва да говорим за България, за Унгария. Трети тип е опит за окопаване във властта на определени партии, което можем да видим не само в Източна Европа, макар че ако се вгледаме пак в унгарския казус е пределно видимо. Такива опити са правени навсякъде. Но това са различни нюанси, различни степени на политическо насилие. Трябва аналитично да ги държим отделни и да се концентрираме върху най-острите форми и да запазим най-голямата критика за най-острите форми. И да не ги сливаме – да казваме това всъщност е едно и също. Не е едно и също. Опити да остане човек на власт и да се окопае във властта има навсякъде, включително и в това, което наричаме най-развити демокрации. И не навсякъде опозицията завършва в затвора”, казва политологът.

Ние говорим за тези, наистина, важни и интересни книги и идеи, но като че ли читателите не се интересуват много от тях. „Страховете ми са в тази посока. Тази Източна Европа, която е борец срещу тоталитарния режим, може да се окаже, че е западна конструкция. Ако четем книгата на Тони Джъд, това до голяма степен е така. В разговорите там става ясно, че Източна Европа в един момент става важна за Западна Европа, като аргументите за техните дебати там е накъде да се върви, какъв е пътят, има ли радикална алтернатива. Заради репресията, която тук се случваше, този дебат до голяма степен е бил подтиснат. В държави като България почти не се е случил някак си в публичната сфера. Сега става нещо парадоксално заради тази еманципация на Източна Европа. Защото определено има икономически растеж, има и самочувствие на държавите, на народите в Източна Европа. Те започват да търсят някаква собствена идентичност и да припознават всичко, което е западно като някакъв вид нелегитимно вмешателство. Включително тази идея за Източна Европа като борец срещу тоталитаризма и започва да става като привнасяне. Ако се вгледаме в такива изследвания за носталгията от времето на социализма, те са плашещи. Хората или поне голяма част от тях предпочитат да си спомнят някакви неща, които им се струват в момента добри. Дали са истина или някакво въобразено щастие е друг въпрос. По-скоро второто. Но проблемът е, че този икономически възход, който води до натрупване на самочувствие, всъщност е като че ли свързан с реинтерпретация на историята и на отхвърляне на тази теза за Източна Европа. Първо - като жертва на тоталитаризма и второ - като борец за свобода. Това като че ли започва да се губи.

И много от тези нови партии, които възникват – за тях този разказ не е важен по никакъв начин. Напротив, те акцентират на други теми. България е в още по-особена ситуация, защото при нас през цялото време имаше много голяма политическа партия, която така или иначе много трудно или изобщо възприе този разказ. БСП имаше един период - може би от 2001 до да речем 2009 – 2013 по времето на Станишев, който се опитваше да европеизира образно казано партията. Но сега виждаме, че и те се връщат по-скоро към идеите, които имаха през 90-те години. В този смисъл тази носталгия трябва да я мислим и в трупането на самочувствие на региона. Източна Европа днес не е Източна Европа от 90-те години. Тогава ситуация беше общо взето безнадеждна, търсихме бърз път към просперитет. ЕС и западният модел бяха очевиден избор. Сега като че ли вече с това ново натрупано самочувствие много хора са склонни да кажат – ние си имаме собствен път. Ето Орбан – каква е тази либерална демокрация, ние ще правим някаква друга демокрация. Не е ясно каква, но определено не е тази на Западна Европа. Това са очевидно атрактивни идеи, на много хора им харесва, защото важността им нараства. А от друга страна те са и опасни идеи, защото зад тях има много голяма мъглявина и амбивалентност”, твърди Даниел Смилов.

Даниел Смилов

Питаме го, възможно ли е според него този разговор за обществото ни в контекста на споменатите книги сега при нас да се състои, защото липсва. „Тони Джъд и Тимъти Снайдър не са говорители за масите. Но е важно тези идеи да бъдат обсъждани на различни нива. Хубаво е да има академичен дебат. За него имаме ресурс, но големият проблем е не толкова в академичната сфера. Въпросът е как тези идеи се абсорбират и интерпретират в медии и политически партии. Това е стратификацията на публичната сфера – тези, които общуват с масите. Тези идеи трябва да бъдат представени на широка аудитория. Но тук имаме голям проблем, защото на практика масовите медии много трудно могат да бъдат ангажирани с подобни дебати. И те са завили толкова в национал-патриотична посока, че като че ли при тях този дебат се е състоял и е спечелен от грешната страна. Тук е разликата между нас и Западна Европа, и САЩ – там имаш мейнстрийм, който стои по някакъв начин. В този смисъл ние сме много уязвими от такива тенденции и страхът ни трябва да бъде в нашия регион. И че в нашия регион те се оправдават. Докато хора като Тимъти Снайдър критикуват тези тенденции в своето общество, като посочват това, което става в Източна Европа, тукашните популисти казват – ето и там текат същите процеси. Медийната среда при нас е изцяло доминирана от едната страна в тези дебати и за съжаление от политическите партии. Като гледаме, като че ли дебатът е приключил. И в този смисъл се е загубила връзката между интелектуалната среда и по-масовите трансмисии на тези идеи в медии и политическите партии”, твърди политологът. Но той все пак е оптимист. Според него има възможност за консолидация на демократичната общност у нас и тя е абсолютно задължителна. Не мисли, че всичко е загубено. И затова настоява да се държат граници между това, което се случва в Русия, Източна Европа и нас. „Ние го имаме това проевропейско мнозинство, поне данните го показват. Но то има нужда от представителство”, убеден е Даниел Смилов. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Фотоизложба „Изкуството да живееш с идеите: Ивайло Знеполски на 80 години“ в Софийския университет

„Моята гледна точка е, че пагубно е цял живот да останеш свързан с една дисциплина. Тъй като в един момент достигаш до някакъв таван, до насищане на дисциплината и си обречен след това на повторение или на бродиране около вече постигнатото.“. Беше казал преди време за „въпреки.com” проф. Ивайло Знеполски, философ, културолог, семиотик, изкуствовед и филмов критик, университетски преподавател и политик – министър на културата /1993-1995/.

През миналата година проф. д.ф.н. Ивайло Знеполски чества своя 80-ти юбилей. Кинотеоретик, културолог, семиотик, изследовател на медиите и на историята на близкото минало, т��й е учен с международно признание. Политик, експерт в сферата на култура и интелектуалец с честна позиция, той има ярък принос за обществените процеси след 1989 г. Напомнят от Културния център на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ по повод изложбата в галерия „Алма матер“ /14-31 октомври 2021/ „Изкуството да живееш с идеите: Ивайло Знеполски на 80 години“.

Изложбата предлага визуален разказ за различните сфери, в който проф. Знеполски се изявява с присъщата му интелектуална проникновеност и трудолюбие. Този разказ е сглобен от избрани фотографии от личния му архив, съпроводен е от кратките му, понякога елиптични записки. Изложбата обхваща двата куба на галерия „Алма матер“ във фоайето на северното крило на Ректората. В първия куб е подредена експозиция, която проследява академичната дейност като вълнуващо приключение в търсенето на новите идеи. 60 години, отдадени на Академията и на облагородяването на обществото, бележат един пълноценно и интересно преживян интелектуален път, за който избраните фотографии набавят само фрагменти.

Проф. Ивайло Знеполски и проф. Александър Кьосев на конференция в Аулата на Софийския университет, снимка: Стефан Джамбазов

Изложбата е опит да бъде онагледено усилието, което стои зад респектиращото научно творчество, което обхваща повече от 50 книги и над 100 статии, публикувани в България и чужбина. Зрителите могат да видят проф. Знеполски като един от „бащите-основатели“ на катедра История и теория на културата при СУ, която тази година чества своя 30-годишен юбилей. Визуално е документирана и огромната заслуга на проф. Знеполски за включването на българската хуманитарна мисъл в световните дискусии. Под негово ръководство като директор на фондация „Дом на науките за човека и обществото“ е основан форумът „Софийски диалози” – международна платформа за академичен диалог и интелектуален обмен между българската хуманитаристика и изтъкнати мислители на съвременността, чието 25-то издание ще се проведе по време на изложбата. Във форума българската академична и културна общественост имаше възможност да се срещне с най-големите мислители на нашето съвремие, сред които без претенция за изчерпателност можем да споменем Умберто Еко, Юрген Хабермас, Жак Дерида, Пол Рикьор, Чарлз Тейлър, Райнхарт Козелек, Аксел Хонет, Люк Болтански и много други. Фотографиите от форума споделят с публиката моменти от напрегнатите дискусии на конференциите и личните срещи.

За Умберто Еко и други изследвания, снимка: Стефан Джамбазов

Зрителите ще станат свидетели и на работната среда в основания през 2005 г. от проф. Знеполски Институт за изследване на близкото минало. Проф. Знеполски е умел и ефикасен ръководител на големи изследователски екипи. Пример за това е 5-годишния изследователски проект, подкрепен от Европейския научен съвет, на тема „Режим и общество в Източна Европа (1956-1989). От разширено възпроизводство към политическа промяна“. Експозицията във втория куб на галерията представя частната и публичната сфери. Проф. Знеполски има различни социални роли. Той участва в съвещанията на „Кръглата маса“, веднага след 10 ноември 1989 г. Политическият му ангажимент като заместник-министър и министър на културата от 1993 до 1995г. остави отпечатъка на отговорното и справедливо управление на процесите в културата. Фото-разказът представя мигове от детството, войниклъка, студентството, младостта, любовта, сватбата, официалните посещения и мисии, откривания на изложби, церемонии по награждаване, приятелски срещи… Уютът на морската къща и топлият поглед на любимото куче, разговорите с близки приятели и задушевните сбирки на съмишленици правят зрителя съпричастен към съкровените моменти на общуването.

Изложбата включва и видео-интервюта във френски медии, които се прожектират без прекъсване и създават звуковия фон в куба. Текстът на интервютата е преведен и осигурен в печатна форма. Откриването на изложбата ще се проведе в присъствието на проф. Знеполски, който ще разкаже любопитни случки, за които фотографиите загатват.

Едно от отличията на проф. Ивайло Знеполски - Chevalier de l'Ordre du Mérite, френски (2012), снимка Стефан Джамбазов

Споделят подробности за хубавото събитие от Културния център на Софийския университет.

А ние припомняме нашия разговор с него, с който започнахме, по повод двутомното му изключително изследване „Как се променят нещата” с подз��главие „От инциденти до голямото събитие” /изд. „Институт за изследване на близкото минало” и „Сиела”, 2016 г./. „В известен смисъл, за да направя тази книга трябваше да измисля един нов жанр, поне аз не съм срещал такъв. За първи път епохата на комунизма се изследва през конкретни отделни случаи и с методите на микроисторията. Проследяват се отделни житейски биографии, а също така и професионални. Основната ми тема обаче е генерална. Тя засяга големите структури, засяга структурния анализ – как се променят нещата”. Проф. Ивайло Знеполски разглежда в това забележително изследване ключови моменти от интелектуалната ни история в периода 1956–1989 г. Основавайки се на богат документален материал и на непубликувани досега документи от държавни и частни архиви, проф. Знеполски представя някои от най-важните епизоди от интелектуалната история на България по времето на социализма. В центъра на историческия разказ са известните философи и историци Николай Генчев, Исак Паси, Асен Игнатов, Добрин Спасов, Желю Желев, Иван Славов, Илчо Димитров и други, и тяхната дейност в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Документалният разказ е съпроводен от теоретични сгъстявания, които засягат важните теми за отношението между власт и наука, съдбата на науката и на учените в тоталитарна среда, както и чисто човешката им съдба, формите на научна съпротива, Държавна сигурност в Университета, пораждането на научна общност, връзката на индивидуалния разказ със социалната история, проблема за научния авторитет и за властта на науката, за принудата и свободното действие в тоталитарната държава, дебата за тоталитаризма, за границите на реформаторското мислене, особеностите на българското дисидентство и много други. Това са, както е отбелязано в изследването „Истории с философи и историци”. Първата част носи заглавие „Властта в Университета”, а втората – „Университетът във Властта”.

Изданието, снимка: Стефан Джамбазов

Изследването, въпреки неговия обем, се чете изключително интересно. Защото точно тази симбиоза между истории и случки с конкретни хора и философско обобщение на тези процеси прави двутомникът не само прецизно историческо и философско изследване, а и познавателно четиво за един сложен и нелек исторически процес и път. Това е свидетелство на паметта за едно време, което е познато за някои от нас, включително и като студенти, учили или познавали някои от тези хора. А за другите е доказателство, че и по онова време е имало светли умове, които не са се примирявали със съществуващата ситуация. А на въпроса ни за характера на българското дисидентство и обвиненията, че не е така ярко и категорично, както в други страни от бившия соцлагер, Ивайло Знеполски отговаря: „Това е особеността на българското дисидентство. То е вътрешна нагласа, съчетавана с една липса на кураж за радикализиране на конфликта. Но от друга страна, липсата на радикализиране на конфликта дава основание тези нагласи да се разпространяват много по-широко. Например Харта 77 /в бивша Чехословакия – б.а./ остава едно изолирано явление. Те ги подгонват, има репресии и останалите хора, поне както аз съм запознат със свидетелство от онази епоха, се отдръпват. Докато спецификата на тези хора е /героите на изследването – б.а./, че те не искат да дадат системата в ръцете на тези, които са я обсебили. Отделяме отново специално внимание на този труд на проф. Знеполски не само да го припомним, но и за да подчертаем, че той трябва да се изучава в горните класове на гимназията и в университетите. /Вероятно в Софийския университет го правят, надяваме се. – б.ред./

Проф. Ивайло Знеполски дава автограф при представянето на изследването„Как се променят нещата” с подзаглавие „От инциденти до голямото събитие”, снимка: Стефан Джамбазов

Тогава в нашия разговор коментирахме и как в един момент преди доста година напусна изявите си като кинокритик, в които с анализите си беше забележителен. Бяха за нас, като учебник, извън общоприетите. А той беше категоричен: „Не знам каква външна оценка ще ми дадат, но аз в областта на филмовата теория, на филмовата критика бях достигнал вече някакво ниво, от което повече обществото нямаше нужда. Тъй като нашето общество може да поеме много малко теория и много малко специализирано знание. Моите занимания с филмовата теория и с филмовата естетика бяха в границата на, доколкото съм завършил философия, в границата на по-общия ми интерес към социологията и към естетиката и социологията на изкуството, с които също много съм се занимавал. След това преминах към семиотика и херменевтика. Дълго време обекти на изследването са ми били големите семиотици Умберто Еко, Ролан Барт, Юрий Лотман преди да стигна до историческите ми занимания и комунизма. Всичките тези опити ми дадоха инструменти, за да мога по-успешно и по-фино да го наречем, с по-софистицирани /изискани, изтънчени, опитни, обиграни – б.а./ инструменти да разглеждам този обект на комунизма като история, които не притежават една голяма част от самите историци. Това е особеността – при мен историята е през инструментите на редица социални науки. Това е социология, психология, семиотика и разбира се, различните жанрове на наративния дискурс. Чисто нарацията /”narration”, чиито превод буквално е “повествование” – б.а./, като част от поетиката”, каза тогава професорът. Този разговор с него преди пет години може да прочетете тук.

Изключително важни и стойностни проекти реализира Института за изследване на близкото минало, ръководен от проф. Ивайло Знеполски – изследвания, книги, дискусии.

Издания на Института за изследване на близкото минало, снимка: Стефан Джамбазов

Те са изключително важни за обществото ни, особено в сложното време, в което живеем. За съжаление, всекидневното с неговите битови, политически и съвсем не интелигентни свади в чалгаджийски стил, оставят едва ли не в забвение важните теми, с които се занимава Института. А в неговите проекти като смисъл бихме открили и отговора на елементарния на пръв поглед въпрос защо животът ни е такъв, сякаш историята ни не се е случвала и кръгозорът ни стига до Калотина или Капитан Андреево. Дълга и сложна тема, но малцина се задълбочават в нея и си задават въпроси. Институтът на проф. Знеполски ги задава и преди всичко на интелектуалците или на тези, които се смятат за такива…

На 25 май т. г. /може би, неслучайно избрана дата веднага след 24 май/ Институтът за изследване на близкото минало, ръководен от проф. Ивайло Знеполски, отправи преди публичния дебат „Интелектуалците, комунизмът и демокрацията. Ненамираемата идентичност“, който се проведе в Огледалната зала на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ важни въпроси: “Що е интелектуалец и каква е неговата обществена роля – в мълчаливата съпротива срещу режима или в ролята на „народен трибун“? И къде днес са въобще интелектуалците?“. Участваха писателите Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Георги Мишев, общественици, модератор беше проф. Пламен Дойнов, ректор на НБУ.

Проф. Ивайло Знеполски на дебата „Интелектуалците, комунизмът и демокрацията. Ненамираемата идентичност", снимка: Стефан Марков

В своето изказване проф. Ивайло Знеполски се спря на същественото различие между „интелектуалци” и „интелигенти”. Защото преди 1989 г. се говореше само за „интелигенция” и „интелигенти”, по-точно за дейци на „художествено-творческата интелигенция”. Използваха се и клишетата за „интелигенцията” като „морален стожер” и т. н. След 1989 г. в България се извършиха особени „културни трансфери” – от творчество към политически капитал. Което особено проличава в едно интервю на поета Иван Радоев, който заявява: „Колкото и малко да е моето дисидентство, мое си е”. Така „интелигентите” се превърнаха „интелектуалци” или в политици – нямаше откъде другаде да дойде опозицията. И се стигна до прочутото деление между „червени” и „сини” интелектуалци, което просъществува години наред, но постепенно „интелектуалците” и от двата лагера бяха изтласкана на заден план. Проф. Знеполски описа и някои основни елементи от „фигурата на интелектуалеца”. На първо място, автономността. Условието да си независим и да имаш „собствен глас”. Вторият важен елемент е антиконформизмът, преодоляването на страха да се озовеш сам и в изолация. А днешната ситуация освен всичко друго е и подчертано „антиинтелектуална”. За дискусията във „въпреки.com” може да прочетете тук.

Проф. Ивайло Знеполски и съпругата му Албена Знеполска при представянето на книгата „Да мислиш двайсети век” /изд. „Колибри”/ на Тони Джъд в сътрудничество с Тимъти Снайдър в Софийския университет, снимка: Стефан Джамбазов

Дотук с припомнянето. Сега очакваме да видим фотоизложбата „Изкуството да живееш с идеите: Ивайло Знеполски на 80 години“, едно неочаквано честване едновременно със сериозност и усмивка.

Дизайн, форматираните и възпроизвеждане на фотографиите и сценография на изложбата: Веселин Праматаров; Сканиране на оригиналните фотографии: Димитър Димов; Идеен проект: Жана Дамянова. Изложбата се организира в сътрудничество на катедра „История и теория на културата“ с КЦ при СУ. Тя е осъществена с финансовата подкрепа на Фонд Научни изследвания при ФФ и на фондация „Дом на науките за човека и обществото“.

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и Стефан Марков

[vprki]

Големият регрес: Резултат от рисковете на глобализацията и на неолиберализма?

„Големият регрес: международен дебат за духовната ситуация на времето” е един изключителен сборник, който излиза едновременно в ред страни, включително и в България. Петнадесет автори и преводачи на четиринадесет езика правят възможен този поглед и анализ на съвременния свят и политическата, и социална ситуация в днешно време. От българска страна партньор е Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм. Нейният директор Антоанета Колева предостави специално за „въпреки.com” свой анализ за книгата.

Ако сте от хората, които се интересуват от политически процеси и живеят някак „вслушани” в настоящето, вероятно имате усещането, че нашият съвместен, политически свят като че се пропуква. Ако малко снижим патоса, можем да кажем така: имаме усещането, че светът метаморфозира политически и социално. Ако отнемем още от емоцията: имаме усещането, че нещо се променя, и то твърде бързо, като сякаш надхвърля досегашните ни способности да го подреждаме и разбираме. Напипваме, че може би проблемът дори не е в неспособността да подредим картина с онези традиционни парчета от пъзела, с каквито разполагаме и досега сме успявали да го „успокояваме” в обясненията си. Че проблемът е в това, че трябва да сменим… базисните „парчета”, от които градим картините. Че политическите реалности, политическото всекидневие крещят за нови понятия, с които да бъдат мислени – да бъде мислена ускоряващо нагорещяващата се метаморфоза, от която ние самите сме част, а още повече – обезпокоителното бъдеще „след” нея.

Ето с това се заема една книга: „Големият регрес”. Книга, която през последните шест месеца бе обмисляна и работена от петнадесет автори и от издатели и преводачи на четиринадесет езика, за да излезе едновременно в Германия, Великобритания, Франция, Холандия, Италия, Испания, Каталония, Португалия, Чехия, Румъния, Турция, Китай, Южна Корея и… България. Тя се опитва да долови някои основни симптоми на тези процеси. Да постави диагноза. Да опише историята на болестта. Да посочи лекарства. Да скочи от диагнозата към прогнозите или просто да предупреди, че прогнозите са несигурни или плашещи. Да посочи с пръст към области на причинност, толкова различни, колкото са икономиката, историята, екологията, психологията, ако щете… „Големият регрес: международен дебат върху духовната ситуация на времето” има за оригинален издател германският гигант (във всички смисли) Зуркамп, а партньор тук сме ние – Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм.

Сред авторите са първи ранг имена в социалните и хуманитарните науки, но и хора, които с редовните си анализи на случващото се през последните няколко години истински формират мнението на публиките отсам и отвъд Атлантика. На карта е съдбата на родния ни континент, включително като икономическа и политическа система, като структура от държави, като манталитетна и духовна ситуация. Картите редят водещи световни теоретици като Арджун Ападурай, Зигмунт Бауман, Славой Жижек, Бруно Латур, Нанси Фрейзър, Волфганг Щреек, публични интелектуалци и/или учени като Давид ван Рейбрук, Донатела дела Порта, Ева Илуз, Иван Кръстев, Пол Мейсън, Роберт Мизик, Панкаж Мишра, Оливер Нахтвай, Сесар Рендуелес. Те разсъждават над теми, над които разсъждаваме всекидневно и ние самите, независимо от професионалните ни специализации (стига да не сме се предали безнадеждно на цинизма…), поставяйки началото на един дебат, замислен тепърва да се разгръща все повече и повече. Неговите развития можете да следите на www.thegreatregression.eu.

За естеството на текстовете няма да говоря повече, ще свидетелствам само за упоритостта на авторите да ги допълват буквално до последния момент, следейки развоя на световните и най-вече европейски политически събития. Ще кажа нещо друго, което за мен като издател на книгата, редом с огромното напрежение и отговорност, бе повече от важно като чисто човешки опит: по книгата работиха седмина преводачи. Нито един от тях не остана безразличен към текста, над който работеше. Всеки от тях имаше своите съгласия и несъгласия с тезата на „своя” автор, всеки от тях неосезаемо и тихо „влезе” в дебата за съвместното ни настояще и бъдеще, с всеки от тях професионално - техницизираните разговори преминаваха в съдържателно заемане на позиции „по същество” в дебата. Великолепна микроработа по бродиране на една всъщност мащабна онтология на настоящето! Не знам да има по-важен симптом за истинското оживяване на една книга от този. Не се сещам за по-силен знак „да” за надеждата, че усилията да се върши цялата тази работа си струват. Поздравления за работата на Теодора Карамелска, Цвета Цанева, Теодора Цанкова, Атанас Игов, Ася Захариева, Паула Ангелова.

Нека повторя: дебатът започва тепърва и той наистина упражнява неустоимо привличане. Ето как помага да си го представим по-ясно съставителят на тази чудесна книга Хайнрих Гайзелбергер, който ще пристигне в София на 4 май заедно с един от авторите в книгата професор Волфганг Щреек (Институт за изследване на обществото „Макс Планк”) за публична среща с българската публика.  Разговорът започва в 18,30 часа, в Гьоте-Институт, на улица „Будапеща” 1, заповядайте да се включите, заедно с професор Стилиян Йотов и професор Александър Кьосев от българска страна. С предимство имат думата несъгласните с авторите в книгата. Нима има друг, по-пряк път към дебата за съвместното ни бъдеще?

Ето как съставителят, Хайнрих Гайзелбергер, представя що е то „Голям регрес”: „Политическият, медийният и дискурсивният подход към тези събития [терористичните атентати в Европа, стотиците хиляди бежанци и ожесточаването на дискусията около тях] създаде впечатлението, че светът сякаш внезапно пада под трудно извоювани и смятани за сигурни стандарти… Много от политическите реакции спрямо терористичните нападения и мигрантските движения се вписаха на свой ред в един модел, който би могъл да се обозначи като „секюритизация“ и като постдемократична символна политика: чуха се призиви за изграждане на телени огради, дори заповеди да се стреля по границите… Неспособни да се справят с глобалните причини за предизвикателства като миграцията, тероризма или нарастващата несигурност с национални средства или да ги посрещнат с дългосрочни стратегии, все повече политици залагат…  на обещанието да направят отново страната си „велика“. В епохата на свиване на разходите очевидно няма какво много повече да бъде предложено на гражданките и гражданите в ролите им на работници, ученици или ползватели на публичната инфраструктура. Следователно приоритетът на политическото действие се премества върху измерението на националната принадлежност, върху обещанията за сигурност и върху възстановяването на блясъка от минали времена.

Списъкът със симптомите на упадък би могъл да бъде почти произволно удължен: с копнежа по анархистка, едностранчива деглобализация или с възникването на „идентичностното“ движение например във Франция, Италия и Австрия, с нарастващата враждебност към чужденците и ислямофобията, с вълната на така наречената престъпност от омраза и, естествено, с възхода на авторитарни демагози като Родриго Дутерте, Реджеб Тайип Ердоган или Нарендра Моди. Всичко това -  съпътствано с истеризиране и загрубяване на публичния дискурс и с известен стаден инстинкт от страна на официалните медии. Сякаш вече не можеше да се говори за бежанци и миграция, без да се използват понятия от семантичните полета „природни катастрофи“ и „епидемии“. Вместо да призовават към спокойствие и прагматизъм или да контекстуализират исторически събитията и по този начин отчасти да ги релативират, те стилизираха опасността от терора и миграцията … като най-голямото предизвикателство.

Симптоми като тези са предмет на обсъждане в настоящата книга под понятието „Голям регрес”.  То изразява факта, че в най-различни области… сме свидетели на падане под определен праг на „цивилизованост“. Същевременно обаче терминът трябва да обозначи по-широк загадъчен феномен: обстоятелството, че от своя страна дебатът за въздействията на глобализацията в някои от фазите си е под нивото, достигнато преди почти двайсет години...

Възможно е Големият регрес, който се наблюдава днес, да е резултат от взаимодействието между рисковете от глобализацията и рисковете от неолиберализма… Как попаднахме в тази ситуация? Къде ще се намираме след пет, десет или двайсет години? Как може да бъде спрян глобалният регрес и тенденцията да бъде обърната?”, пише Хайнрих Гайзелбергер.

Проектът „Големият регрес” започва с тази книга, но няма да се ограничи до нея. В много градове на Европа са планирани събития, а онлайн порталът, на който ще могат да бъдат откривани интервюта с авторите и обзор на отклика на медиите и широката публика, включва и публичен форум, на който нови автори оттук нататък ще бъдат канени да отговарят на текстовете в тома, да влизат в спор с тях. Читателите също са добре дошли да коментират на страниците на проекта във фейсбук (https://www.facebook.com/pg/suhrkamp/reviews/?ref=page_internal) и туитър (https://twitter.com/tgrdebate). ≈

Текст: Антоанета Колева