#Десислава Минчева

[vprki]

Безусловната красота на пустинята Намиб в живопис и фотография

Малко преди откриването на изложбите „Намибия/Природата“ и „Намибия/Хората“ на проф. Десислава Минчева - живопис и Сандро Арабян – фотография тя ми изпрати своя текст за преживяното в пустинята Намиб и аз се уплаших. Както най-добре знаят нейните колеги, чиито експозиции е откривала неведнъж, тя е майстор в писането. Написа за „въпреки.com” телевизионната журналистика Петя Тетевенска.

 „Аз какво мога да кажа повече, или по-добре от теб?“, я попитах. „Ами това, което ти мислиш  и чувстваш, без да си била там“, беше отговорът. И ето как се наложи да се осмеля. Случи се така, че опознах проф. Минчева – Авето, както я наричат близките ѝ приятели, по време на едно пътуване до Белгия през 2004 година, когато меценатът Юго Вутен показа огромната си колекция от творби на български художници, събрани в неговото имение. И оттогава – вече 20 години, не спирам да ходя подир нейните изложби.

Сандро Арабян

 „Намибия/Природата. Намибия/Хората“. Картини и фотографии. Автори са Десислава Минчева и Сандро Арабян. Майка и син. Това е изпитание и риск, заложен най-малко по две линии – събират се артисти от две поколения в пряка родствена връзка, но още по-трудно – събират се картини и фотографии, които интерпретират едно и също място – най-древната пустиня на планетата Земя, оформила се преди достолепните 55 милиона години. Сравнението между рисуване и фотография крие риск и рискът, вероятно, е по-голям за художника.

Сандро Арабян, "Портрет" в галерия "Арте"

Трябва да си даваме сметка какъв мащабен проект е довел до този резултат днес. Всичко започна точно преди една година и в началото – без никакво външно финансиране. Авето каза, че открила в интернет най-красивите хора на света и те са от племето „химба“ в Намибия. И трябва да ги види! Това в отговор на мой въпрос защо не се вдъхновява например от великата Рилска пустиня, ами ще търчи чак до пустинята Намиб. Тръгнаха заедно със Сандро – нейния син, който е фотограф и ако пресметнем родовата история, той е пето поколение с интелектуална професия, което само по себе си е забележително за България. От Възраждането насам Авето и Сандро са потомци на революционери, журналисти и художници. Искам да подчертая, че и двамата носят енергия и артистичност, както и необходимата доза безразсъдство и смелост, за да потърсят среща със суровото величие на пустинята. Не знам дали е безразсъдно. Зрителите ще кажат. Мен ме очарова.

Десислава Минчева, творба в галерията на СБХ

И така – те не допускат мисълта за неуспех. Макар че дори местният гид, който ги посреща, не знаел къде живеят хората от „химба“. Налага се пак в интернет да търсят координати. Селището се оказало на 500 метра от известната в туристическите маршрути планина „Шпицкопе“. Много от забележителностите в Намибия носят немски имена заради германското влияние още от колониални времена. „Там хората са като извънземни“, твърдят Авето и Сандро. „Сами в пустинята. Вече има някаква грижа от държавата, макар че битието остава доста сурово. Хем са на изчезване, хем ги култивират и заради туризма. Има селища, в които никога не вали дъжд, а оцелели бръмбарчета пият влага от въздуха. Какви са тия организми, как се адаптират и как жените ��спяват да изглеждат като кралици, голи и с оплетени в глина коси? Ами матроните от другото племе „хереро“ - жени с викториански рокли, които обитават пясъците?“

Сандро Арабян, фотография в галерия "Арте"

 Но в картините на Авето и фотографиите на Сандро, които ще видите в залите на „Шипка“ 6 (откриване на 9 септември от 18.30 часа, зала 2А) и галерия „Арте“ (вернисаж на 11 септември от 17 часа), няма високомерие, нито снобизъм, няма го усещането за западния човек – пътешественик, който снизходително ни показва местните пейзажи и хора. Има искрено удивление от света и любопитство към неговите чудеса. Няма да откриете и намек за клишета от рода „влюбих се в Африка“, или „там, където пустинята среща океана“, нито диаманти и полускъпоценни камъни, с които тази земя изобилства. В техните работи има любопитство към вселената, която може да е всякаква – сурова, магическа, непозната или добре позната, но винаги вълнуваща и сякаш обещаваща отговори за тайните на Сътворението. Сложни са  понятията за красивото. Някога Екзюпери написа, че пустинята е хубава, защото крие някъде кладенец. Вярвам, че тази изложба също крие обещание за спасение.

 Десислава Минчева, картина в галерията на СБХ

Иска ми се да припомня едно поетическо възклицание: „Мен ме измъчва красотата…“ Част е от стихотворение на Павел Матев. Красотата измъчва и Авето, и това не е преувеличение. Наскоро срещнах някъде в интернет изречението: „В свят, изпълнен с мошеничества и нещастия, понякога можем да се доверим само на красотата!“. Преди време Десислава Минчева написа, че има неща, които са така безусловно красиви и невъзможни за пресъздаване, че се усещаш напълно безпомощен и в същото време - неудържимо привлечен от тях. Струва ми се, че тази изложба е последното доказателство, част от нейните дълбоки причини да бъде художник.

 Десислава Минчева, "Портрет" в галерия "Арте"

Как иначе да си обясним пътешественическата ѝ страст към непознати земи? Тя не просто отива на екскурзия в Китай, Индия, или, както в случая - в пустинята Намиб. Тя ги рисува. И картините ѝ излъчват онзи неуморен стремеж да се вглежда във важните за хората неща, които изграждат цивилизациите.

 Само преди три години нейният син, съвсем младият тогава, Сандро Арабян, беше снимал месеци наред в „Майчин дом“, а фотографиите му ни направиха свидетели на първите глътки въздух на бебетата и първите им срещи с техните майки на изложбата му галерия „Райко Алексиев“ /за нея може да прочетете във „въпреки.com” тук/. Сега камерата му се е взряла в онези начала и тайни, които крие Намиб.

Сандро Арабян "Пустинията" в галерията на СБХ

 Какъв може да бъде животът – това е екзистенциален въпрос, на който Авето и Сандро се опитват да отговорят още веднъж с тези изложби.

И някак отскочиха до Африка два пъти, в разстояние на два месеца. Защото картата със снимките на Авето от първото ходене се оказа с блокиран чип и въпреки всички усилия, остана недостъпна. А тя не можеше да понесе мисълта да остане без собствени документални следи от това място. Макар че Сандро е направил над 12 000 снимки, от които за изложбата са избрани скромните 40 за двете галерии.

Сандро Арабян, фотография в галерията на СБХ

Сандро твърди, че повече се е впечатлил от природата - от начина, по който тя създава усещане, че там никога не е стъпвал човешки крак. Сякаш земята не се е променила от динозавърското време, недокосната, непроменена… И простор – огромно пространство, б��зкрай, с обсебващи контрасти на светлина и сенки, повторяеми земни форми с удивителна динамика и собствен ритъм… Има немалко математици, философи и писатели, които са посветили текстове на измеренията на геометрията. Младият Сандро Арабян открива спокойствие и, забележете, радост в геометрията на пустинята, но заради мисълта, че той самият, представлявайки прашинка в този мащаб, е допуснат да живее в него. Добре е човек да се опитва да вижда и разбира, колкото и да е сложен процесът на възприемане на света.

Сандро Арабян, фотография в галерията на СБХ

Може дори да си помислите, че тази действителност е нереална, но тя е, тя съществува. Да се върнем на въпроса - може ли изобщо да се нарисува всичко това? Според Авето простичкият отговор е: „Не!“ Някои неща са само за снимане. Но тя не се отказва. Рисува до последно преди откриването на изложбата и подрежда над 30 платна с пейзажи и портрети.

Всъщност в пустинята Намиб са се образували най-високите дюни на планетата – някои надхвърлят 300 метра. „Затъваш в пясъка и вървиш  по ръба“, обяснява художничката. Каквото е и цялото това пътешествие, бих допълнила аз – по ръба!  „През лятото, по обед, въздухът се нажежава до петдесет градуса и до трийсет - през зимата. А удивителната игра със сенките на пустинята се вижда само при изгрев“. Сенките в картините изглеждат като измислени, сюрреалистични или художествено преувеличени, но се оказват истински.

Десислава Минчева, картина в галерията на СБХ

Това е и огромно физическо усилие, мисля си, да се движиш по ръба на дюната, да караш бъги директно в пясъка с каска като от „Междузвездни войни“, да те теглят с въжета, когато нещо се обърка, да докоснеш метеорита Хоба – най-големият, открит на Земята… и в същото време да снимаш, без да пропиляваш възприятията за цветовете на пустинята, за червеното и розовото, за живите и мъртви тюлени, осеяли бреговете, за най-ярките звезди на света и изоставените стари коли на фона на Млечния път, за вкаменените мъртви дървета на хиляди години, които незнайно как продължават да стърчат към небето….

Някога майката на Десислава Минчева – художничката Калина Тасева, ми каза, че дъщеря ѝ рисува света отпреди Каин да убие Авел. Това е времето след грехопадението и преди първото убийство в човешкия род. Авето сякаш рисува света отпреди да познаем ревност, гняв и алчност.

Сандро Арабян, фотография в галерията на СБХ

 „Често тътрим нозе в житейската пустиня“.  Е, проф. Десислава Минчева и Сандро Арабян упорито отказват да го правят. В едно време на много шум, много викове и много насилие, двамата не спират да вървят по тази Земя, която милостиво ни е предоставена за временно ползване, не спират да мислят, за да ни отведат в една друга пустиня, където, ако внимаваш, може и да осъзнаеш чудото на живота. Без модни увлечения, истински съсредоточено, умно и много талантливо.

На добър час!

Текст: Петя Тетевенска

ТОЗИ ПРОЕКТ Е РЕАЛИЗИРАН С ФИНАНСОВАТА ПОДКРЕПА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА КУЛТУРАТА

Не само, защото в началото на текста си авторката подчертава и таланта на Десислава Минчева да пише, публикуваме част от написаното от нея като въведение към изложбите „Намибия/Природата“ и „Намибия/Хората“, които ще видим в едно от пространствата на СБХ и на галерия „Арте“. Личното преживяване на артиста, когато умее да го изрази на висотата на платното е не по-малко вълнуващо за публиката…А със сигурност малцина са тези от нас, които ще имат шанса да се отзоват в този свят, преминал през много хилядолетия и по своему съхранен (засега)…

РОЗОВИ ПЯСЪЦИ

Десислава Минчева, творба в галерията на СБХ

Ако изобщо има случайности в нашия живот, то ние отидохме в Намибия именно така - случайно. После, в рамките на 2 месеца заминахме и втори път. Пътувахме заедно със сина ми. Ще пиша в първо лице, ед.ч., защото е възможно усещанията ни с него да се разминават, въпреки, че по-скоро мисля обратното. Още в началото знаех вътрешно, че трябва да запазя в картини (не само в снимки) това усещане за величието на природата и се надявам с поредица от изложби проектът ни да стане по-всеобхватен и по-смислен. Изложбата през февруари в галерия "Пролет" (в Бургас) беше самостоятелна, но сега двамата със Сандро предприемаме едно малко рисково начинание, съчетавайки живопис и фотография.

Сандро Арабян, фотография в галерията на СБХ

Това, което видях, изпитах и преживях там беше неочаквано, въпреки предварителната ми информация. То беше напълно ново за мен и всъщност - любов от пръв поглед. Силна, въздействаща красота и странност, които те карат да преосмислиш всички предишни представи и клишета. Не е възможно да се опише с думи онова очакване да се разсъмне в пустинята Намиб, за да се сблъскаш с абсолютната, нереална красота на розовите пясъци - перфектни в природната си геометрия, с резките светлини и тъмно сини сенки, трудно е да изразиш смайването си и пълнотата на усещането пред безкрая, тамошната широта и съвършенството на земните форми и желанието да задържиш мига, преди светлината да промени пейзажа, буквално за минути... Катеренето и издигането до върха на 300-метрови, огромни дюни, тъмночервените до абсурдност пясъци до океана, архаичните каньони и необитаеми планини, племената, до които се докосваш истински - екзотични за нас и напълно автентични все още, стадата тюлени и езерата, порозовели от колонии фламинго, нощното небе с ярък Млечен път и звезди в непознати конфигурации, надвиснали над теб сякаш на пластове, неизброими... дивите животни, разхождащи се из места , съществуващи от момента на сътворението си и останали непокътнати досега...

Тюлен харесал Десислава Минчева...

Всичко това е нещо, което ни кара, даже изисква да поставим себе си на полагаемото ни се място - мънички прашинки, обитаващи за кратко големия свят. Бихме могли и трябва да му засвидетелстваме поне нашата възхита и любов, поне това! В Намибия ти се иска да удължиш даденото ти време живот и да успееш пак да видиш тази безмерна красота. Но даже да не ми е писано да стоя отново, безмълвна сред дюните, даже да не успея повече да бъда зрител и участник в този грандиозен спектакъл, знам, че спомените ми за това място ще ме съпровождат до края. В Намибия сякаш се връщаш там, откъдето е започнало всичко на Земята. Преживяванията по онези земи са някак много дълбоки, архетипни. Истински! Извън безусловната красота, ти по особен начин се сблъскваш със самото Сътворение, незавоалирано и незацапано от цивилизационен прах. То и затова е толкова силно това място!

…….

Десислава Минчева, "Портрет" в галерия "Арте"

Опитвам се да предам в картините си своето огромно възхищение от земята на Намибия и от духа на мястото, от неговата безкомпромисна красота и сила, но...трябва да вдишате въздуха там, да изпиете едно страхотно кафе и да изядете парче топъл щрудел в последната бензиностанция преди пустинята, да пропътувате дълги часове, обвити в бял прах до някое жадувано място и едва тогава да усетите поне малко тази страна. Едва тогава.... А аз ще продължа да се боря с нея и най-вече със себе си!

Десислава Минчева

Сандро Арабян

И не пропускайте да откриете този изумителен и единствен свят на нашата планета в изложбите на Авето и Сандро… ≈

Снимки: Сандро Арабян и Елена Спасова

„въпреки.com”

[mihaylovblog]

20.11.1978 г. – Премиера на българския игрален филм „Топло” по сценарий и режисура на Владимир Янчев. Оператор е Цанчо Цанчев. Музиката във филма е композирана от Симеон Щерев. В ролите: Григор Вачков, Стефан Данаилов, Тодор Колев, Наум Шопов, Георги Черкелов, Константин Коцев, Татяна Лолова, Лъчезар Стоянов, Георги Попов, Андрей Чапразов, Стоянка Мутафова, Стоян Стойчев, Валентин Русецки, Божидар Лечев, Кина Мутафова, Минка Сюлеймезова, Пенчо Петров, Венелин Пехливанов, Димитър Манчев, Иван Обретенов, Добромир Манев, Асен Кисимов, Коста Карагеоргиев, Марио Маринов, Владимир Русинов, Марко Мангачев, Асен Георгиев, Мариана Багарова, Румен Димитров, Десислава Минчева, Димитър Цанчев, Недялко Попдимитров и др.

[intoartcenter]

Арт Камп Дъбене #3

Третото издание на Фестивал Арт Камп Дъбене ще се проведе от 21 -27 август на стадион Дъбене. Поканени са да участват 15 артисти от страната и един скулптор от САЩ.  В рамките на една седмица художниците ще осъществят своите проекти, които ще бъдат представени в изложба в края на форума ва рамките на един ден на 27.08. от 18:00 часа в сградата на АПК в центъра на с. Дъбене. Изложбата ще бъде подредена на по-късен етап и в Общинска Художествена Галерия - Карлово. 

По време на Арт Камп Дъбене ще се проведат различни акции из селото, които ще бъдат достояние на жителите и гостите на селото.

Програмата на фестивала включва творчески работилници за деца като: представяне на детски книжки, демонстрации на различни художествени техники и игри. През седмицата от вторник до събота от 20:00 ще има вечерни презентации на творците, фолклорна програма с участието на местни групи, DJ вечер и рок концерти на сцената на стадиона в Дъбене. Всички събития са отворени за широката публика. Заповядайте!

Участници:

Алексия Дюлгерова, Васко Славков, Десислава Атанасова, Джон Нортингтън (САЩ), Елена Панайотова, Женя Калева, Ивайло Симеонов, Лиа Каменова, Лиана Димитрова, Марта Събева, Милена Стамболийска, Миряна Михайлова, Надежда Кацаркова, Нено Белчев, Никола Цветанов, Николина Джановска

Гости:

Жени Лечева, Георги Ружев, Дарина Маркова, Елена Толстошеева, Ивайло Христов и участниците в музикалната програма

Събития

Презентации Начало – 20:00 часа - Стадион Дъбене

22.08. (вторник) – представяне творчеството на поканените артисти

Творчески работилници Начало – 11:30 и 18:00 часа - Стадион Дъбене. Подходящо за деца от 5 до 99 години.

22.08. (вторник) - 18:00 ч. - „Плъстена вълна“ с Милена Стамболийска. Времетраене 1:30 часа.

23.08. (сряда) – 11:30 ч. – Представяне на детската книжка "Тайният ключ или приключенията на Тит и Ярмина" от автора Жени Лечева - Творческа работилница - рисуване на герои по разказ. Времетраене 1:30 часа.

23.08. (сряда) – 18:00 ч. – „Текстилни отпечатъци“ – „Рисуване върху шпули“ с Лиа Каменова и Ивайло Симеонов. Времетраене 1:30 часа.

24.08. (четвъртък) – 18:00 ч. – Театрално представление „Малката ябълка“ по Беинса Дуно с разказвач Дарина Маркова. Представяне на детската книжка „Един слънчоглед“ от автора Елена Толстошеева. Времетраене 30 минути.

25.08. (петък) - 18:00 ч. - „Основни ритми на барабани за деца“ с Ивайло Христов (Blue Lemon) Времетраене 1 час.

Музика Начало – 20:00 часа - Стадион Дъбене

Фолклорна програма

23.08. (сряда) – „Женска певческа група за автентичен фолклор“ с ръководител Неда Лалова и „Женска фолклорна група за обработен фолклор“ с ръководител Мария Лалова;

Каравеловска вокално-инструментална група „Веселяци“ с ръководител Димитър Узунов

24.08. (четвъртък)  - DJ сет на Георги Ружев

В партньорство с Club Madrid Karlovo ще свирят следните рок банди

25.08. (петък) – Blue Lemon; Slathe; Dust

26.08. (събота) – Новите дрехи на царя; Exit Reality; Sutura

Акциии из селото

„Златно сечение“ – рисунки с деца и доброволци. Проект на Елена Толстошеева заедно с Дарина Маркова, Надежда Кацаркова и Алексия Дюлгерова

„Светлина на познанието“ – стенопис в детски отдел на библиотеката към НЧ „Христо Ботев 1898“. Проект на Надежда Кацаркова и Алексия Дюлгерова

„Оцвети с любов“ – оцветяване на черно-бели фотографии. Проект на Марта Събева

Художествени интервенции – Васко Славков

Изложба Място – Сградата на АПК – центъра на Дъбене

27.08.2023 (неделя) – 18:00 – Откриване на изложбата с произведенията създадени по време на Арт Камп Дъбене #3. Изложбата може да бъде видяна само в този ден, а на по-късен етап ще гостува в Общинска Художествена Галерия - Карлово

Организатори

ОХГ – Карлово ИНТО Арт Център Дъбене Артистичен директор – Пенка Минчева Асистент - Женя Калева Озвучител – Стайко Читов Партньори – Club Madrid Karlovo, НЧ „Христо Ботев 1898“ Домакин - Кметство Дъбене в лицето на г-н Николай Ковачев С финансовата подкрепа на

Община Карлово Частни лица Генерален спонсор – Генчо Христов

[magdalenagigova]

Греди Асса и Деси Минчева празнуват в галерията на Ники Младжов

Греди Асса и Деси Минчева празнуват в галерията на Ники Младжов

Греди Асса и Деси Минчева празнуват в галерията на Ники Младжов Нирвана стартира 2022 с рождени дни на професори Навръх рождения си ден професор Греди Асса ще покаже в галерия Нирвана картини, създадени през различни периоди на живота му. Изложбата „През годините“ представя монументални творби на известния художник от 80-те години на ХХ век до днес. Откриването ще протече под формата на…

[vprki]

Калина Тасева е невероятен творец с независим дух, вулканична енергия, артистичен размах

Представяне на изумителното творчество на художничката Калина Тасева (1927-2022) се организира за първи път в Националната галерия, Квадрат 500. Парадокс, може би, но нейните картини мощно завладяват пространството и дори продължаваш да я откриваш и разбираш шанса си да си се срещал с нея, с изкуството ѝ в годините…

На откриването на изложбата на 5 април, която продължава до 23 юни съкровени думи за нея каза дъщеря ѝ, прекрасната художничка проф. Десислава Минчева. Тя ни предостави текста си за публикация във „въпреки.com“, за което сърдечно ѝ благодарим.

Десислава Минчева

Скъпи приятели и гости! Искрено благодаря, че сте тук, в залите на НХГ! И то - заради майка ми! Това означава само едно - тя ненапразно е живяла и рисувала, колкото и скромността и да не и позволяваше да допусне и мисъл за това, че е значима. А тя Е!                                                                             

Цял живот се опитвах да погледна безпристрастно на картините ѝ, но отдавна знам, че е невъзможно. А и не трябва. Казвала съм го и друг път - особено при нас, художниците, всичко е лично!  

Майка ми беше драматичен и безкомпромисен човек. Затова и картините и са такива, каквито са. Те задават ясни критерии, те са резки, мощни, витални, дълбоко красиви и честни. Тя наистина рисува така, както живя - принципно, самовзискателно, до последния си дъх, напълно извън правилата на промененото време! Твърда жена, без излишна сантименталност, голяма във всяко отношение!                                                                                            Ако изгледате прекрасния филм, който Петя Тетевенска направи за нея,  със сигурност ще усетите какъв човек беше. Човек и художник, каквито вече не мисля, че има!  А беше и красива в старостта си...  

 Македонските ѝ комити - с диви, изразителни и красиви лица, с горди фигури, хора - идеали. Жените - като каменни статуи, надмогнали страданието. Пейзажите ѝ - изключителни, без преувеличение. Със силата и романтиката си оня македонски дух витае в бурните небеса, в черните кипариси, в червената земя, в ония насечени канари, по мъжки ясни и силни.                                         

 Картините на майка ми са това, което беше тя самата. Няма криволичене, премълчаване и уклончивост. Има мощно и въздействащо присъствие! Тези картини не се нуждаят от думи. Думите често рушат магията на преживяването. Платната и не изискват нито хвалби, нито обяснения. Те са като удар с нож. Незабравими!     

  Калина Тасева и Юлий Минчев в ателието, снимка: личен архив на семейството                          

 Знам, че Господ ми отреди изключителни родители /баща ѝ е забележителният художник Юлий Минчев/, не всекиму е дадено. Остава надеждата да не ги разочароваме и аз, и синът ми. Остава и надеждата, че някак ще продължим намеренията им...   

Бих казала, че ни се даде непосилно тежко щастие!               Нарочно избягвам крайни сантименталности, защото няма да бъда на нивото на майка си. Тя премина през всички превратности на живота с невероятно достойнство и без да се промени. Остана такава, каквато винаги е била в представите ми - силен човек и неподражаем художник! 

 Калина Тасева “Левски пред съда”

Големите личности са на привършване, меко казано. Левски, Яне Сандански, комитите, всички онези, които са имали истински идеали, са останали някъде далеч в историята. Майка ми не можеше да се примири с това. Но картините и дават спомен, път и надежда!       

Яра Бубнова /л/, Боряна Вълчанова/ц/ и Десислава Минчева /д/ на откриването на изложбата                                             

Още веднъж благодаря на Националната галерия за поканата, На Боряна Вълчанова за усилията и съпричастността и на вас, които дойдохте днес! ИМА СМИСЪЛ!

5 април 2024 г.

Десислава Минчева

Боряна Вълчанова е куратор на изложбата. Тя е наш обичан автор и написа за „въпреки.com“ за изложбата на изключителната художничка.

Калина Тасева се нарежда сред големите имена в панорамата на българското изобразително изкуство, заела достойно своето място. Активно участвала в художествения живот през годините, отдадена на изкуството до сетния си дъх, тя ни завещава художествено наследство богато откъм жанрове, теми и сюжети. С настоящата изложба отдаваме заслуженото на име-емблема, трудно подлежащо на дефиниции. Калина Тасева започва творческия си път през 1950-те в изключително трудна социокултурна среда, в най-натоварените с идеологически догми години за българското из��уство.  Това, което обаче остава неподвластно на времето са уникалните ѝ човешки качества, силата на духа и неповторимото въздействие на сътвореното. Създадените от нея творби не се влияят от художествени тенденции, характеризират се с многопластовост, с мащабно и комплексно мислене, с висок професионализъм. Със силната си творческа изява, като предизвикателство към времето, през което живее, Калина Тасева утвърждава все повече авторитета си и затвърждава яркото си присъствие в българската живопис.

През годините можем да проследим няколко художествено-пластични и жанрови линии в живописта ѝ. Централно място до 1980-те заемат голямоформатните, многофигурни композиции на близката до сърцето ѝ историческа и възрожденска тематика. С пластична сила и емоционалност  тя изгражда образите на македонските въстаници, революционери и хайдути, на жени, облечени в груби селски дрехи. Лицата им са драматични, сурови и вглъбени. Формите в по-ранните ѝ произведения са по-декоративни, линията е ясна и категорична, а в по-късните –  експресивна и динамична.

Не по-малък дял в творчеството на художничката заемат портретът и пейзажът. Моделите често са близки приятели, художници и интелектуалци. Чрез статичните пози и съзерцателните състояния е пресъздаден сложният им вътрешен свят. Обстановката и приглушената светлина допринасят за търсеното психологическо въздействие. Калина Тасева разгръща цялата си живописна мощ в пейзажния жанр, който може би най-пълно разкрива артистичната ѝ дарба. Лиричните настроения на природата се проявяват в поредицата платна от 1990-те нататък. С оригинална чувствителност, личен почерк и изявена емоционална сила художничката търси поетичното звучене на колорита.

Настоящата изложба има ретроспективен характер. Вечно търсещият, космополитен и свободолюбив дух на Калина Тасева се разкрива със сила и прозрение. С високото си  художествено майсторство показаните творби са подчинени на лично изработени критерии и предизвикателства, стимулирани от изключителна креативност, вулканична енергия и артистичен размах. Цялото творчество художничката е проява на дълбока душевност и изтънчена естетика, на ярка емоционалност и нюансирана поетичност. Един мощен живописец, верен на собствената си творческа позиция и извън контекста на времето, в което  живее, добре познаващ европейската култура и ценности, вградил в личната си вселена градивната мощ на изкуството,  нашата културна история, съдба и памет.

Големите личности в изкуството ни задължават да съхраним създаденото от тях, да говорим за тях, да анализираме и оценяваме това, което са ни завещали. Художничката Калина Тасева е невероятен творец, доказала се в отстояването на собствената си творческа позиция, с независим дух, вулканична енергия и артистичен размах. Добре познаваща европейската култура и ценности, тя остава вярна на своя стил и успява да съхрани атмосферата на личната си вселена, влагайки цялата си градивна мощ в изкуство, извън контекста на времето, част от нашата културна история, съдба и памет.

д-р Боряна Вълчанова

И сега продължавам лично не само като редактор. Преди девет години, благодарение на дъщеря ѝ Десислава Минчева, се срещнахме с Калина Тасева в дома ѝ, където разговаряхме с двете. Включи се Сандро Арабян – внукът ѝ, синът на Авето, както я наричат приятелите. Самият той изящен и заедно с това силен и ярък фотограф /за негови също сме писали/ . Припомням сега този разговор, защото бяхме щастливи, че забележителната Калина ни прие и допусна до своя свят, изпълнен с изкуство, със спомени и настояще, изпълнено с творчество, въпреки тогавашните ѝ 87 години. А тя продължи да твори до последно. Дух и мощ на голям артист!

Калина Тасева "Натюрморт със сини шишета"

Припомням и една друга наша среща с Калина и забележителното  творчество. В един топъл и слънчев октомврийски ден на 2020 година заедно с Десислава Минчева, скулптора Кирил Матеев, също преподавател в НХА, и техни студенти, след като бяхме на великолепната и мощна изложба в Арт център Дрен на проф. Емил Попов и негови приятели и студенти, отидохме до Благоевград. В Градската галерия имаше голяма изложба на Калина Тасева. Беше вълнение за студентите да се запознаят „на живо“ с творчеството на забележителната художничка в различните ѝ периоди на художествено изразяване.

В личен план, това беше и едно от последните пътувания на Стефан Джамбазов – оставаха му още пет месеца… Пиша това, защото той носеше чувствителност, любов,  придружени със сериозни познания за изобразителното изкуство, без да е изкуствовед.

Калина Тасева "Манастирски двор"

За него живописта на Калина Тасева беше специална, обсебваща, незабравима. Възхищаваше ѝ се дълбоко като творец и личност, която не се предава на възрастта и продължава да твори. Споделяше, че художничката, без да подозира, ни дава безценни уроци как да гледаме и осмисляме живота, който ни е отреден. Сега си представям красивите мъдри очи на Калина, потапям се в последните ѝ пейзажи, често рисувани в леглото и много искам да целуна ръцете ѝ на всеотдаен труженик на изкуството… Тези нейни ръце и тя самата са вдъхновяващото начало на пътя към сегашната ѝ изложба в Националната галерия. Невероятно снимани от внука ѝ Сандро Арабян.

За нас остава вълнението от поредната среща с таланта, мощта на творец като Калина Тасева. Казват, че времето дава оценката си. Вероятно е така, но личната емоция и преживяване остават със сигурност най-точният и силен знак върху всеки отделен човек. Потопете се в пространството на изложбата на Калина Тасева в Националната галерия, Квадрат 500 и ще разберете… ≈

„въпреки.com“

Снимки: Стефан Марков,  Сандро Арабян и архив на НГ

[vprki]

Неповторимият, изящен художник Юлий Минчев

Художник с подчертано лична, индивидуална стилистика, последователно отстояващ своето верую във възможностите на графиката да бъде актуална и значима в пределите на традиционните си специфични технологични и образни характеристики, Юлий Минчев създаде редица творби, които остават в златния фонд на пластическите ни изкуства. Написа за „въпреки.com” изкуствоведът проф. Чавдар Попов по повод 100 годишнината на твореца.

Името на Юлий Минчев е добре познато на колегите от моето поколение, както и на онази част от публиката, която пази все още живи спомените за динамиката в развитието на изобразителните изкуства в България през 70-те - 90-те години на миналото столетие. Особено място в общата панорама заема графиката като творчество относително по-мобилно, по-малко зависимо от идеологически импликации, конюнктура или поръчки, което осъществи стремителен подем и получи международно признание благодарение на интернационалните биеналета и триеналета, които се организираха през тази епоха.

Убедително свидетелство за това е изложбата „100 години от рождението на Юлий Минчев“  в галерия „ГрафикАрт“. Тя ни припомня важни страни от творчеството му, като ни среща с разнообрази произведения от различни периоди.

Юлий Минчев несъмнено е един от водещите майстори, изявил се основно в сферата на черно-бялата и на цветната литография. Сред най-характерните и определящите характеристики на неговия почерк могат да бъдат отбелязани умението му да открои главното в избрания мотив, лаконизмът на образния език, майсторството в обобщението.

Като правило интерпретацията на фигури, предмети, субстанции, пространствени планове и нефигуративни графични елементи се осъществява през призмата на опростяването и на деликатното геометризиране на формите, които придобиват знаков характер. Именно тази „знакова“ изразност при запазването на живата връзка с натурата е сред отличителните черти на неговата персонална стилистика и придава неповторим облик на творбите му, които са разпознаваеми и избистрени като послания.

Впечатляват също абстрактните графики, при които композиционната организация и архитектоничната конструкция на образа достигат до впечатляваща чистота и завършеност. Цветовите акценти разширяват и обогатяват въздействието и придават търсената полифоничност на звученето на графичния образ.

Много интересни са и непоказваните досега рисунки с туш/четка, предимно пейзажи, които свидетелстват за изискана естетика, за виртуозни рисувачески умения и за тънка наблюдателност. Отвъд опростените структури личи автентичната художническа наслада от допира с натурата и от пресътворяването на първоначалните импулси, довели до създаването на творбата, в изящни импресии.

Изложбата на Юлий Минчев в галерия „ГрафикАрт“ освен всичко друго, подкупва и с очарованието на едно изкуство, еднакво привлекателно както за специалистите, така и за най-широката публика.

Текст: Чавдар Попов

Изложбата на забележителния творец се откри на 19 април и продължава до 14 май. Той е роден на 1 август 1923 година.

Юлий Минчев

Послепис на редактора: Дни преди откриването ѝ дъщеря му, прекрасната художничка проф. Десислава Минчева написа: „100 години от рождението на баща ми... Времето е особено нещо. Вдругиден откриваме негова изложба в „ГрафикАрт“  - от най-ранните му рисунки с туш до последните абстрактни линогравюри. Той беше свръх скромен човек, но се надявам да е щастлив от това негово представяне. За мен беше и е изключителен като личност и като художник. Очакваме ви!“.

Последната самостоятелна изложба на твореца е през 1997 година.

Припомняме, че миналата година (11 ноември -11 декември) изложбата “Една фамилна история” в ГХГ „Борис Георгиев“ във Варна  събра в мащабна експозиция три поколения артисти със свое знаково присъствие в историята и в днешните дни на визуалните изкуства в България  - Юлий Минчев, Калина Тасева, Десислава Минчева и Сандро Арабян. След специалната покана от екипа на галерията за представяне на всички художници от семейството, проф. Десислава Минчева бе подбрала творби за изложба, която реди в мислите си от години насам. Нарича я “Една фамилна история”, защото със събраните от ателиета и колекционери творби проследява пътя в изкуството на своите уважавани родители и на сина си, както и своето творчество. /Повече за тази изключителна изложба във „въпреки.com” може да прочетете тук./

Тогава Десислава Минчева ни изпрати текст, който е написала за баща си година, след като той е починал. Публикуваме го отново…

За Юлий Минчев (1923-2006)

И хубаво, но и много трудно е да пишеш за баща си. Особено, когато него вече го няма. Спомените и останалите стотици рисунки и графики след Непоправимото, те разкъсват на парчета … Няма и не може да има безпристрастност в този случай. Той, Юлий Стефанов Минчев, беше художник от най-висока класа. По-скромен от всички, които познавам…

Нямаше ден, в който да не изкачи шестте етажа на ателието си. Там, мисля, се чувстваше истински спокоен – заобиколен от икони, книги, висящи на верижки стари часовници, малки чайничета, купища хартии … графичната му преса, линолеуми, инструменти, снимки (цели чекмеджета) и материали и инструменти за работа – стари и верни, които му служеха от години … Два малки кактуса останаха да живеят дълго след него …

Баща ми имаше щастлива смърт, за което благодаря на Господ – до последния си миг работеше над една книга за Индия, лампата му светеше на сутринта …Той си беше отишъл вече от нас, когато намерих негови рисунки, за които не знаех даже, че съществуват. (Децата никога не се интересуват достатъчно от родителите си, уви … ). Невероятно точни и артистични рисунки, каквито, струва ми се, никой вече не прави и няма да прави. Защото и хората и светът са вече други … Седял е пред обикновени къщи и в полето, или пък – в Монголия, край Волга, в Балчик и по пристанищата и е опитвал да хване – с любов и с мяра, всяко нещо. И да го запечата, пренасяйки го на хартия. Някои от тези рисунки са, без преувеличение, виртуозни, документално истински, но и с артистичен замах. Което ги прави безценни свидетелства за таланта и всеотдайността на художника, както и за безвъзвратно отминалото време.

Работата с линолеума променя до неузнаваемост баща ми. Гравюрите му – от най-ранните до последните, носят експресивност, драматичност, монументалност и динамика. Ритъм и щрих, черно и бяло, игра на тъмно и светли, ту раздробени, ту  синтетични и съвършено организирани – те са като завършени музикални опуси. Тези графики притежават индивидуален пластичен език и изящна чистота на формите, които довеждат до обобщения и накрая – до пълна абстракция.

Винаги съм казвала, че в нашето семейство баща ми е най-модерният художник ….Обичам лодките му, старите циркове и созополски къщи, каквито вече почти няма. Обичам корабите от неговите малки и големи пристанища. Обичам цветята му, рибите, строежите и заводите му – математически точни и художнически доизмислени. Обичам и чисто абстрактните му, ярки, избухващи в бисерносиньо или искрящочервено, форми.

Той беше човек естет, идеалист и ро��антик. И цялото му творчество беше такова. От илюстрациите, които рисуваха заедно с майка ми, чак до последните му, бликащи от енергия, цветни графични видения. На масата му в ателието имаше голямо, старо и мътно огледало. Помагаше му да си представи истинския (всъщност – обърнат) образ на графиката си. Всеки път е виждал в това огледало и себе си.  Не знам какво си е мислел, по-скоро не се е забелязвал въобще. Защото той не се интересуваше от собствената си личност, а само от това, което би могъл да направи – с длетото и линолеума – за изкуството си и за нас – неговото семейство.

Десислава Минчева на откриването на изложбата

Трудно го накарахме да открие последната си изложба през 1997 … Бяхме шокирани тогава – години наред той не ни беше показвал с какво се занимава. Изумително силна, съвременна графика! Един възрастен и тих човек беше рисувал като момче – експериментално, освободено и изключително жизнено!

Да, баща ми беше голям художник …Той и живя, и работи достойно. Биографията му не е пълна и не отразява истината за неговия дълъг, честен, неравен и вълнуващ творчески път. Нито откриваш в нея човека Юлий Минчев. От скромност той не остави никаква документация за себе си. Той знаеше кое е важно и кое – не … Остави ни просто една светлина.

Обичаше да казва по повод на нещата, които харесва, но другите не винаги забелязват: „Който има очи – ще види …“. Надявам се, че и пред неговите графики човек няма да остане сляп и безчувствен.

Всъщност, убедена съм в това.

Текстът е от 2007, една година след неговата смърт…

Десислава Минчева, Людмил Георгиев и Сандро Арабян на откриването на изложбата

Във въведението към изложбата на Юлий Минчев в „ГрафикАрт“  от галерията пишат: „След военната си служба, през 1952 г., Юлий Минчев завършва графика при проф. Веселин Стайков и илюстрация при проф. Илия Бешков в Художествената академия. Неговите ранни творби са пейзажи с туш. Всеки човешки живот е разказ сам по себе си, но само някои силни и талантливи личности успяват да оставят следа за съществуването си. Дарбата им дава на хората възможността да усетят и осмислят този разказ.  Юлий Минчев е човек и художник, каквито вече рядко се срещат. След него остава светлина...

Не пропускайте изложбата на Юлий Минчев, тя ще ви озари… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и личен архив на семейството

[vprki]

Фамилната история на големи художници в картини

Изложбата "Една фамилна история" ГХГ „Борис Георгиев“ във Варна  събира в мащабна експозиция три поколения артисти със свое знаково присъствие в историята и в днешните дни на визуалните изкуства в България  - Юлий Минчев, Калина Тасева, Десислава Минчева и Сандро Арабян.

След специалната покана от екипа галерията за представяне на всички художници от семейството, проф. Десислава Минчева е подбрала творби за изложба, която реди в мислите си от години насам. Нарича я “Една фамилна история”,защото със събраните от ателиета и колекционери творби проследява пътя в изкуството на своите уважавани родители и на сина си, както и своето творчество. Отдавна приятелите от галерията ни бяха споделили за амбициозния си красив проект. Представяме го с текстовете на самата Десислава Минчева за вълнуващото ѝ преживяване с изложбата на най-близките ѝ обичани хора. А за нея публикуваме написаното от колегата ѝ и приятел проф. Станислав Памукчиев.

За Юлий Минчев (1923-2006)

Юлий Минчев

И хубаво, но и много трудно е да пишеш за баща си. Особено, когато него вече го няма. Спомените и останалите стотици рисунки и графики след Непоправимото, те разкъсват на парчета … Няма и не може да има безпристрастност в този случай. Той, Юлий Стефанов Минчев, беше художник от най-висока класа. По-скромен от всички, които познавам…

Нямаше ден, в който да не изкачи шестте етажа на ателието си. Там, мисля, се чувстваше истински спокоен – заобиколен от икони, книги, висящи на верижки стари часовници, малки чайничета, купища хартии … графичната му преса, линолеуми, инструменти, снимки (цели чекмеджета) и материали и инструменти за работа – стари и верни, които му служеха от години … Два малки кактуса останаха да живеят дълго след него …

Юлий Минчев, от изложбата в ГХГ, Варна

Баща ми имаше щастлива смърт, за което благодаря на Господ – до последния си миг работеше над една книга за Индия, лампата му светеше на сутринта …Той си беше отишъл вече от нас, когато намерих негови рисунки, за които не знаех даже, че съществуват. (Децата никога не се интересуват достатъчно от родителите си, уви … ). Невероятно точни и артистични рисунки, каквито, струва ми се, никой вече не прави и няма да прави. Защото и хората и светът са вече други … Седял е пред обикновени къщи и в полето, или пък – в Монголия, край Волга, в Балчик и по пристанищата и е опитвал да хване – с любов и с мяра, всяко нещо. И да го запечата, пренасяйки го на хартия. Някои от тези рисунки са, без преувеличение, виртуозни, документално истински, но и с артистичен замах. Което ги прави безценни свидетелства за таланта и всеотдайността на художника, както и за безвъзвратно отминалото време.

Работата с линолеума променя до неузнаваемост баща ми. Гравюрите му – от най-ранните до последните, носят експресивност, драматичност, монументалност и динамика. Ритъм и щрих, черно и бяло, игра на тъмно и светли, ту раздробени, ту  синтетични и съвършено организирани – те са като завършени музикални опуси. Тези графики притежават индивидуален пластичен език и изящна чистота на формите, които довеждат до обобщения и накрая – до пълна абстракция.

Юлий Минчев

Винаги съм казвала, че в нашето семейство баща ми е най-модерният художник ….Обичам лодките му, старите циркове и созополски къщи, каквито вече почти няма. Обичам корабите от неговите малки и големи пристанища. Обичам цветята му, рибите, строежите и заводите му – ма��ематически точни и художнически доизмислени. Обичам и чисто абстрактните му, ярки, избухващи в бисерносиньо или искрящочервено, форми.

Той беше човек естет, идеалист и романтик. И цялото му творчество беше такова. От илюстрациите, които рисуваха заедно с майка ми, чак до последните му, бликащи от енергия, цветни графични видения.На масата му в ателието имаше голямо, старо и мътно огледало. Помагаше му да си представи истинския (всъщност – обърнат) образ на графиката си. Всеки път е виждал в това огледало и себе си.  Не знам какво си е мислел, по-скоро не се е забелязвал въобще. Защото той не се интересуваше от собствената си личност, а само от това, което би могъл да направи – с длетото и линолеума – за изкуството си и за нас – неговото семейство.

Юлий Минчев

Трудно го накарахме да открие последната си изложба през 1997 … Бяхме шокирани тогава – години наред той не ни беше показвал с какво се занимава. Изумително силна, съвременна графика! Един възрастен и тих човек беше рисувал като момче – експериментално, освободено и изключително жизнено!

Да, баща ми беше голям художник …Той и живя, и работи достойно. Биографията му не е пълна и не отразява истината за неговия дълъг, честен, неравен и вълнуващ творчески път. Нито откриваш в нея човека Юлий Минчев. От скромност той не остави никаква документация за себе си. Той знаеше кое е важно и кое – не … Остави ни просто една светлина.

Обичаше да казва по повод на нещата, които харесва, но другите не винаги забелязват: „Който има очи – ще види …“. Надявам се, че и пред неговите графики човек няма да остане сляп и безчувствен.

Всъщност, убедена съм в това.

Текстът е от 2007, една година след неговата смърт…

За Калина Тасева, моята майка, с обич

Калина Тасева

Надали има по-сложни отношения от тези между майка и дъщеря. Утежняващо обстоятелство – дете съм не на коя да е жена, а на Калина Тасева. Най-голямата жена, която познавам.

Чудя се как и откъде да започна. Майка ми е родена на 5 юни 1927. В едни от най-тежките за България години учи в Художествената Академия. Завършва я през 1952 при проф. Дечко Узунов и проф. Илия Петров. Заедно с моя баща Юлий Минчев ми предаде толкова уважение към изкуството и интелектуалния труд и такава твърдост на характера, че до ден днешен не мога да се оправя. Това е полушега-полуистина, защото е действително трудно да отговориш на очакванията на най-взискателния към себе си човек.

Калина Тасева "Левски пред съда"

Македонка по произход и революционер по душа, Калина Тасева извървя стръмен и изключителен път като художник. Разравяйки ателието, открихме най-ранни нейни картини, които по никакъв начин не предполагат развитието ѝ. Нещо се случва през 60-те години – вероятно тогава тя открива себе си – коя е, как трябва да се живее и какво да прави с таланта си. И онази картина от учебниците ”Левски пред съда” (малцина знаят, че е нейна) става история. Светлите образи от миналото ни продължават да са нейна тема, но се превръщат в нещо друго – стават силни, резки, експресивни, драматични и се извисяват до символ. Символ на определен начин на мислене и поведение. Започва периодът на големите композиции с македонски комити –  с диви, изразителни, красиви мъжки лица, с горди фигури - хора идеали. Революционери с впити в нас черни очи, жени като каменни статуи, надмогнали страданието... Все картини, където понятието социалистически реализъм напълно е размило очертанията си.

Десислава Минчева, Калина Тасева и Сандро Арабян в галерия "Арте", 2017

Калина Тасева никога не е спирала да рисува. Е, все уж нямала картини, все нещо не било както трябва... И в��яка изложба е огромно изпитание за нея, а и за нас, които сме около нея. Тотално отдаване. Даже не съм сигурна, че на мен е отделяла толкова време, колкото на картините си (според Фройд това е типична ревност от моя страна, но даже да е вярно, имало е смисъл!). Наистина всяка нейна изява е битка – основно с нея самата. Тя не прави компромиси. Не иска да си затваря очите. Съмнява се, пита... Е, после си прави каквото е решила. И не чака похвала. Когато рядко съм се опитвала да и кажа колко харесвам това, което прави, тя ме прекъсва с думите: ”Казваш го, защото си ми дъщеря и не си обективна.”...Повярвайте ми – не е лесно! А истината е, че художници от нейния ранг не се срещат често.

Калина Тасева

Пейзажите, които рисува, са изключителни – без преувеличение. Със силата и романтиката си оня македонски дух витае в бурните небеса, в черните кипариси, в червената земя и в ония горди планини и насечени канари, по мъжки ясни и силни. В тях има синьо, което ще избухне, охра – като капка лава, бяло – пробождаща светлина... Има любов, има замах, има виталност и дух. Картините на Калина Тасева са това, което е и тя самата. Няма криволичене, премълчаване и спотайване, няма криворазбрана деликатност. Има мощно и въздействащо присъствие.

Спомням си как идваше от пътешествия – лов на пейзажи – и носеше камъчета и пръст от местата, които иска да нарисува. За да е сигурна в цвета на земята, представяте ли си? Но това уж истинско, накрая ставаше нещо съвсем различно, подчинено на законите на сърцето и и на живописта. Нейните стари ябълкови гори са по-красиви от оригинала, облаците и – странно оформени, светли изблици, довършващи природата, са по-запомнящи се от всички реални облаци... Кипарисите и са вече забранена зона за мнозина, защото тя ги превърна в свое лично откритие – категорични, ритмични, жизнени и устремени като тъмни воини нагоре...

Калина Тасева

Хълмовете са стегнати безкомпромисно в черни линии, клоните живеят свой живот, земя и небе са в някаква странна и дива амалгама, трептящи от живот и винаги красиво-тревожни. Майка ми е човек с изключителен характер и талант и това се вижда от пръв поглед. На почти 91 години, в недобро здраве и въпреки това - с неимоверна мощ! Тя, според мен е достигнала оня синтез ( без грам загуба на емоция), до който мнозина се чудят как да се доближат, а при нея идва някъде отвътре и без преднамереност. Изпитва силна физическа слабост. Със сигурност усилията и идват в повече...твърде често. Със сигурност обаче с времето нейната сила се е трансформирала в нещо ДРУГО - в чист живописен език, необременен от дребни детайли и сгъстената емоционалност е на границата с драмата, повече от всякога. Пластически език, в който не съществува нищо ненужно! Много хора харесват последните и картини повече от тези в "зрелите " и години, но тя не вярва, че това е възможно. За нея е неразбираемо, че някой може да предпочете един експресивн пейзаж повече от голяма, фигурална композиция, проблемна, със заложена в нея идея, с образи, наситени с революционна романтика, голяма по формат и...не за окачване в хола във всеки случай. Сърцето и винаги ще остане при онези мъже и жени с изразителни лица, готови на саможерва в името на една идея. Аз не бих избирала между тези картини от музеите и последните природни опуси, защото духът на суровия естет, каквато е Калина Тасева, драмата и експресията при нарисуваната от нея земя са точно толкова, колкото и в историческите и платна.

 Калина Тасева

Не си спомням майка ми да се е интересувала от моди и пазар. Тя, сякаш, притежава по рождение истинско, лично, непоколебимо мерило за стойност. Мисля, че критерият е дар Божи и възпитание, но и характер. Македонският и род и история не са позволявали лутане и незрели колебания. Високите точки при нея са установявани веднъж и завинаги - както в живота, така и в изкуството. Убедена съм, че мъчителната ѝ самовзискателност е нещото, което прави картините и толкова изключителни. В мига, в който човек започне много да се харесва и... краят му е дошъл. При нея такава опасност не съществува. Твърдата и убеденост, че не е в състояние да достигне до вътрешните си представи за сериозно изкуство и вечното съизмерване с най-големите, в края на краищата я доведе до дълбок и разтърсващ художнически изказ. Даже само движението на четката и носи заряд, от който изтръпваш, а цветът е ...синя светлина и черен огън.  Майка ми ненавижда хвалебствията, комплиментите и празните приказки. Тя усеща мигновено фалша. Достойнството и талантът и не бива да бъдат свеждани до клиширано отношение и изрази. Тя �� застанала много нависоко. Понятия като "съвременно" и "модерно" звучат смехотворно, съотнесени към картините ѝ. Такива картини са в зоната на безвремието.

Калина Тасева

Майка ми премина през всички превратности на живота, без да се промени. Остана такава, каквато я помня и искам да бъде – силен човек и неподражаем художник. Картините и стават все по-хубави. Лицето и – все по-красиво. Чудила съм се дали и аз ще мога да живея толкова достойно и... май е недостижимо. Тя притежава изтънчена праволинейност, присъща само на някои избрани от съдбата хора. Изкуството и – недоизследвана територия – възможно е да не се харесва  на всеки. Нормално. Но то притежава заряд, който се долавя и от най-предубедените.

Нарочно избягвам сантименталността, защото няма да бъда на висотата на майка си… Тя е такъв неспокоен дух, с толкова съмнения и с такова смирение пред гениите на човечеството, че никога не би се съгласила с това, което искам да кажа, но истината е следната: Това, което ни остави като творчество е достатъчно, за да я има завинаги!      

Текстът е от 2018, а Калина Тасева почина на 24 април, Великден 2022,  малко преди да навърши 95, но рисуваше до последно…

КРАЙ НЕЯ  

Сандро Арабян И Калина Тасева

Няколко думи за Сандро и цикъла, посветен на баба му - Всичко в живота е лично! 

Тази серия фотографии не можеше да е направена от никой друг, освен от него. Не и по този начин!                                                      Синът ми беше много близък с дядо си, но той ни напусна твърде отдавна. Мисля, че точно той, Юлий Минчев, би се радвал най-много днес - най-вече заради снимките на Сандро. Обичаше да рисува, обичаше да снима, нас обичаше безкрайно и никога не помисли за себе си.  Така или иначе Сандро беше изключително привързан и към баба си. Беше с нея в добро и зло. Тя беше неподражаем, огромен учител и коректив. Незабравима! За нея пък внук и беше истински и последен смисъл.                           

Днес е Задушница и сме заедно - цялото семейство, макар и в различни места/светове. Портретите, които Сандро направи на майка ми, Калина Тасева, ще надживеят спомените. Те са начинът да задържиш мига и чувството.  

Калина Тасева в снимки на Сандро Арабян

Уморените, но живи очи на неговата баба, ръцете и - като изсъхнали клони, изцапани с боя, твърдият и същевременно нежен жест, с който държеше четката или пастела до последния си миг - всичко се съдържа в цикъла "Край нея" и не се нуждае от никакви обяснения. В случая думата "концепция" се обезсмисля напълно.  Самият образ е цяла житейска история и ни дава ключ към невероятния талант и характер на тази голяма жена. Пред тези фотографии усещаш всичко и думите само биха попречили. И още нещо - без любов такива кадри не биха могли да съществуват.

5 ноември 2022, Задушница…

Естетическият избор като неоромантичен императив

Десислава Минчева

В многоликата панорама на българското изобразително изкуство, творчеството на Десислава Минчева стои категорично, убедено, последователно, авторски защитено и публично разпознаваемо. Като художник Десислава е част от едно поколение, което позна уроците на културната традиция, определи своята естетическа ориентация и артистична лексика в атмосфера на доверие и респект към авторитети и утвърдени стойности, и в същото време, преживя в най-голяма степен напреженията на динамично променящата се социокултурна ситуация. Дъщеря на именити художници, възпитана в семейния климат на дълбок респект и уважение към базисни, устойчиви  културни модели, ученик и следовник на авторитет като Светлин Русев, Десислава Минчева сравнително рано формира своите естетически възгледи.

Десислава Минчева

Във време, когато всичко може, всичко е позволено, когато едновременно и паралелно живеят и се смесват модерни, постмодерни, неомодерни, коцептуални, постконцептуални и всякакви други артикулации, когато ниско и високо, културно и контракултурно се миксират в еклектичен визуален шум, въпросът за естетическия избор, за професионалната и чисто човешка отговорност, изплува с особена острота. В условията на пълна свобода, отговорното поведение се ангажира с въпроса какво да правим със свободата си. В тази сложна, разколебана, вътрешно противоречива ситуация, естетическият избор на Десислава Минчева устойчиво пази като мярка високите образци на Ренесанса, Барока, Класицизма и Романтизма. Избор, който се основава на дългата културна традиция, на категории като: красота, хармония, естетика, майсторство, изпълнени с емоционална и духовна приповдигнатост. Завръщането към предмодерност и доказването на артистична позиция, която се доверява на високите уроци на големите майстори, изкуството на Минчева стои като красива утопия, за спасяването на нещо, което сме изгубили, като неоромантична носталгия по качество подложено на агресията на социокултурното обкръжение, с енергиите на екзистенциално и социално-политическо напрежение, разголени страсти, страхове, обсесии, на подменени стойности и илюзорно щастие.

Десислава Минчева 

ДАртистичният възглед на Десислава Минчева, застава срещу деконструкцията и загубата на висок онтологичен порядък. Тя вярва и настоява за изкуство, което съхранява основните човешки и духовни ценности, което одухотворява и култивира, което е красиво и хармонично, изкуство, което защитава като своя основна същност високото художествено майсторство и професионална етика. Така естетическите пристрастия на Десислава Минчева се превръщат в концептуална теза, в устойчив възглед, който тематизира сам себе си и се възпроизвежда в респектиращи обем и качество. Като художник тя е завършен професионалист, който познава високите уроци на пластическата лексика, на рисунката и цвета, на тоналната морфология на картинното пространство. Рисува композиции, портрети, пейзажи, в които сюжетната определеност е само предпоставка и отправна точка към постигане на художествения идеал. Минчева създаде десетки портрети със завидно майсторство, с остро изразени физически и психологически характеристики. Нарисува изключителни пейзажи – композиции, в които просветват хоризонти на метафизично очакване. Романтични и носталгични настроения изпълват пространството на десетките еднофигурни композиции с балерини и голи тела. Артистичната програма и личният стил на Десислава Минчева можем да определим като елегантен, неоромантичен императив.

 Десислава Минчева

Днес да правиш живопис, рискуваш да те застигне цялата културна история, с всички непосилно високи образци, отдавна превърнати в музейни експонати. Живеенето в постисторичност и посткултурен цитат е проблемно състояние и сериозно предизвикателство за естетическия избор. Позоваването на високите образци и доказани естетически стойности са опитът и вярата на Десислава Минчева, че тези стойности стоят устойчиво в нас, че имаме запазено сетиво, съхранена емоционална и духовна памет, които можем да реактивираме като естетически и нравствен коректив в свръхдинамиката на съвременния социокултурен контекст.

Станислав Памукчиев, септември 2022 година

Изложбата "Една фамилна история" ГХГ „Борис Георгиев“ във Варна  се открива на 11 ноември и ще продължи до 11 декември 2022 година. ≈

Снимки Сандро Арабян, личен архив на Десислава Минчева и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Прелестта на "Дни на куклите"

За единайсети път в Бургас се състоя Международен куклен фестивал на открито „Дни на куклите“. Събитието ежегодно се провежда на открита сцена „Охлюв“ в Морската градина и се превърна с времето в притегателен център за жителите и гостите на града. Написа за „въпреки.com” театроведката Богдана Костуркова.

Всяка вечер от 4 до 10 август 2024 г. сцената огласяха артисти от България, Румъния, Великобритания, Испания, Австрия. Може да се каже, че времето бе благосклонно като цяло и само едно представление (на Куклен театър - Ямбол) не можа да се изиграе заради пороен дъжд.

Публиката ентусиазирано реагираше на предлаганите спектакли и спонтанните реакции на децата (преобладаващата публика) откроиха най- интересните и занимателни участници. Осъзнавам, че селектирането на подобен фестивал на открито е труден баланс между художествено постижение на постановката и същевременно възможност тя да бъде показана в минимално професионална среда.

„Моменти“, Испания

В това отношение най-силно впечатление ми направи представянето на Театър „Барути“ от Испания с авторския спектакъл „Моменти“ на Франциско Брито и Филио Агриманики - виртуозна игра с марионетки, изобретателно, без думи, но с много музика и песни, с ведро чувство за хумор и много позитивизъм, който заля и малки, и големи.

„Привет, магьосници и сбогом!“

Подобно усещане за лекота и радост донесе и представянето на фондация „Арте вива“ от София с възродената и осъвременена постановка „Привет, магьосници и сбогом!“ по мотиви от френски приказки, с чудесния декор и кукли на Свила Величкова и очарователното актьорско присъствие на Елена Грозданова и Симона Нанова.

„Момче и вятър“

Адмирации за екипа на Куклен театър - Русе, който представи две свои постановки, в които личи умението на трупата да работи в екип. Моето възхищение бе от тяхната работа в постановката на Тодор Вълов и сценографа Стефка Кювлиева по българската приказка „Момче и вятър“ - вълнуващ, мащабен и артистичен разказ за силата на човешката воля.

„Роня, дъщерята на разбойника“

И Куклен театър - Пловдив показа две свои заглавия, в които за пореден път доказа, че е театър с добри традиции и стабилна трупа. И в този случай едното от представленията прикова вниманието ми - прекрасната адаптация на „Роня, дъщерята на разбойника“ от Астрид Линдгрен, драматизация и режисура на Христина Арсенова, декор и кукли на Емелияна Тотева.

Театрален разказ за приятелството, принадлежността към общност и нуждата да направиш труден избор, за да си в мир със себе си, изигран с изящни малки кукли, които са водени с вещина и артистизъм и дори на открито зрителят се докосва до богата палитра от цветове и звуци.

Десислава Минчева - Тодорова в „Примък - отмък“

Родопският драматичен театър, Смолян представи „Примък - отмък“ по българската народна приказка в адаптация и постановка на Петър Тодоров, декор и кукли на Хана Шварц в изпълнение на Десислава Минчева - Тодорова. Този екип винаги намира начин да стъпи на вече постигнатото и да изненада с нещо ново.  Артистичната и обаятелна актриса за 40 минути на сцената оживява каруци, магарета, хора, птици и какво ли още не. Театрална стихия, която прескача  сцената и сякаш слиза сред зрителите.

„Забава в горската дъбрава“

Добро ниво показаха и участниците в постановката на Държавен куклен театър - Видин „Червената шапчица“, постановка на Мая и Митко Димитрови, декор и кукли Елена Цонкова.  Добри бяха и  домакините от Бургаския куклен театър и в двете постановки, с които се представиха - „Мисия Спящата красавица“ от Яна Борисова, режисьор Кирякос Аргиропулос, декор и кукли Емелияна Тотева и „Забава в горската дъбрава“, идея и режисура Ирослав Петков, декор и кукли Евгения Лачева.

„Танцът на летящия огън“, Австрия

Респектиращ бе парадът на „Големи кукли“ - марионетки от Младежки театър „Колибри“, Крайова, Румъния, създадени от сценографа Уана Мику. А със спиращото дъха огнено шоу „Танцът на летящия огън“ на театър „Флеа пърформанс“ от Виена, Австрия бе даден финал на това издание на фестивала.

Седем дни на театър край морето, в които освен спектакли имаше и игра с публиката между представленията, Летящи риби, с които децата след записване можеха да играят с тях, фотоизложба „Нашето съкровище - куклите“, представяне на детската куклено - театрална школа към ДКТ - Бургас с постановката „Бременските музиканти“ и среща с екипа на списание „КуклАрт“.

И всичко това бе достоен щрих в отбелязването на 70- години Държавен куклен театър - Бургас! Бъдете честити, колеги и нека има още много празнични поводи за среща с изкуството на кукления театър. ≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: Елена Христова

P.S. на „въпреки.com”: В рамките на XI-ти Международен куклен фестивал на открито се проведе и представяне на  Списание „КуклАрт“ от главния му редактор Михаил Байков. То е единственото спи��ание за куклен театър в България. Специализирано издание на Асоциацията на куклените театри – УНИМА, България. На 20 май 1929 г. в Прага, Чехия е създаден Международния съюз на куклените дейци (UNion Internationale de la Marionnette) – най-старата театрална организация в света. България е страна-учредителка.

Списанието е създадено по идея на Кирякос Аргиропулос – дългогодишен директор на Столичния куклен театър. Излиза веднъж годишно през декември. Първият брой се появява през 2008 г., а главен редактор на списанието до 2019 г. е театроведът Никола Вандов. Първият изцяло пълноцветен печат „КуклАрт“ реализира с юбилейния си 10 брой, а от 12 брой кориците на неговите издания са с авторски илюстрации, рисувани специално за изданието. Красивата корица на 17-ото издание е на Албена Лимони по покана на Михаил Байков.

[mihaylovblog]

20.11.1978 г. – Премиера на българския игрален филм „Топло” по сценарий и режисура на Владимир Янчев. Оператор е Цанчо Цанчев. Музиката във филма е композирана от Симеон Щерев. В ролите: Григор Вачков, Стефан Данаилов, Тодор Колев, Наум Шопов, Георги Черкелов, Константин Коцев, Татяна Лолова, Лъчезар Стоянов, Георги Попов, Андрей Чапразов, Стоянка Мутафова, Стоян Стойчев, Валентин Русецки, Божидар Лечев, Кина Мутафова, Минка Сюлеймезова, Пенчо Петров, Венелин Пехливанов, Димитър Манчев, Иван Обретенов, Добромир Манев, Асен Кисимов, Коста Карагеоргиев, Марио Маринов, Владимир Русинов, Марко Мангачев, Асен Георгиев, Мариана Багарова, Румен Димитров, Десислава Минчева, Димитър Цанчев, Недялко Попдимитров и др. Снимки: dvd колекцията „Златни български филми“

[vprki]

Критичен поглед: Дни на куклите край морето

За десети път морската градина в Бургас се превърна в място, където куклите оживяват, за да разказват своите приказни истории на малки и големи. Организатори на този празник са хората на Бургаския куклен театър, водени от неуморимата си директорка Христина Арсенова. Написа за „въпреки.com” театроведката Богдана Костуркова.

Те са подкрепени от Общината на морския град и Министерството на културата.

Публиката...

В разгара на лятото, от 30 юли до 5 август, всеки ден жителите и гостите на града имаха възможност да гледат по няколко постановки на открита сцена „Охлюв“. Случи се нещо много симпатично – между отделните представления, докато се сменяше декорът за следващата постановка, актрисата Десислава Минчева /на водещата снимка/  пееше, танцуваше, забавляваше, но и деликатно напътстваше децата (че и родителите им) да пазят чистота, да уважават актьорите, по��готвяше ги за следващото представление. А тези, които имат професионален интерес към изкуството на кукления театър имаха възможност да участват в творчески ателиета на Ирослав Петков и Езекиел Гарсия – Ромеу.

Ценното на всеки фестивал е общуването. От една страна творците се съизмерват, научават повече един за друг, неформалните разговори често дават старт на нови проекти и идеи, които след време ще видят бял свят. От друга страна зрителите дават безценната си заявка какво ги вълнува във видяното, какво е важно и интересно за различните поколения.

"Златната гъска", Бургаски куклен театър

 В тазгодишното, юбилейно десето издание на фестивала гледахме постановки от  Казахстан, Нидерландия, Румъния и България. Домакините се представиха с представлението „Магьосникът от Оз“ на куклената школа към театъра и две свои постановки: „Златната гъска“ по братя Грим е спектакъл на Тодор Вълов с всички елементи на „богатия“ куклен театър, а „Гушни ме“ на Веселин Бойдев е нежно разказана приказка за най-малките и потребността им от разбиране, ласка и обич. Пловдивският куклен театър също показа две свои представления – едното от които за бебета („Полет“ на Мария Банова), а другото „Мързеливата пчеличка“ на Евелина Кьосовска и Веселин Бойдев беше за поотрасналите дечица...

"Кучето, което...", Русенски куклен театър

Видяхме и първата куклена постановка на новия куклен отдел при Младежки театър „Николай Бинев“ „Принцесата и скъсаните обувки“ (режисьор Славчо Маленов). Държавен куклен театър – Русе представи „Кучето, което…“ на младата режисьорка Деница Дончева, от която се затвърди убеждението ми, че трупата на театъра е добре балансирана и енергията на младото попълнение среща подкрепата на зрелия талант.

"Дядовата ръкавичка", Видински куклен театър

Тук е мястото да кажа, че за моя радост това важи и за домакините на фестивала – артистични, занимателни, ведро преодоляващи четвъртата стена артисти, и за гостите от Пловдив и Варна (постановката „Горските певци“). Видинският куклен театър се представи с „Дядовата ръкавичка“, в която блести многопластовият талант на актрисата Маргарита Костова, която сама изпълни сцената с разнообразни персонажи. Две независими театрални формации – Куклен театър „Мале- мале“ и куклена формация „Сенджу“  също представиха своя продукция, която срещна добър прием сред децата.

"Куклено шоу", трупа от Алмати, Казахстан

Изненадата дойде от младата трупа от Алмати, Казахстан и тяхното „Куклено шоу“ – един опит за синтез между националните традиции и съвременните, според създателите на спектакъла, куклено – театрални изразни средства. Ако трябва да посоча, кое е събитието за мен сред тези срещи с различни гледни точки към кукления театър веднага ще отбележа „Hands up“ във виртуозното изпълнение на Лео Петерсън от Театър „Лео“, Нидерландия.

„Hands up“, Театър „Лео“, Нидерландия

Един актьор, десетина пластмасови очи и едно платно, което бе обживяно с лекота и въображение, умело водене на материята и безупречно владеене на тялото в забавна история, разказана без думи. Празник. И още една красива среща – с приказките на колелета, които актрисата  Олга Жечева Чурчич разказва по неповторим начин в своя фургон, превърнат в наистина приказен свят.

"Гушни ме", Бургаски куклен театър

 Седем  дни, изпълнени с театрални срещи, представяне на книгата „Приказните хора“ за творците за деца в Бургас в годините, фотоизложба „Фестивален калейдоскоп“, събрала интересните мигове от изминалите издания на фестивала. Иска ми се от сърце да пожелая дълги години да се случва тази неподправена радост от срещата с изкуството на кукления театър под звездите, до шума на морето, като остров на красотата сред забързаното иначе мнозинство хора, което изпълва Морската градина на Бургас. И има нещо, което неустоимо привлича да бъде видяно, чуто, усетено – оживелите кукли, които разказват вечните приказки за добро и зло, за обич и омраза, за сбъднати мечти. ≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: архив на фестивала

[mihaylovblog]

20.11.1978 г. – Премиера на българския игрален филм „Топло” по сценарий и режисура на Владимир Янчев. Оператор е Цанчо Цанчев. Музиката във филма е композирана от Симеон Щерев. В ролите: Григор Вачков, Стефан Данаилов, Тодор Колев, Наум Шопов, Георги Черкелов, Константин Коцев, Татяна Лолова, Лъчезар Стоянов, Георги Попов, Андрей Чапразов, Стоянка Мутафова, Стоян Стойчев, Валентин Русецки, Божидар Лечев, Кина Мутафова, Минка Сюлеймезова, Пенчо Петров, Венелин Пехливанов, Димитър Манчев, Иван Обретенов, Добромир Манев, Асен Кисимов, Коста Карагеоргиев, Марио Маринов, Владимир Русинов, Марко Мангачев, Асен Георгиев, Мариана Багарова, Румен Димитров, Десислава Минчева, Димитър Цанчев, Недялко Попдимитров и др. Снимки: dvd колекцията „Златни български филми“

[vprki]

Приятели почетоха рождения ден на Светлин Русев с изкуството си

„Обичайно всяка година на 14 юни – неговата рождена дата, той организираше своя изложба, за да ни събере и приеме в пространството на своето артистично откровение. Това го имаше като свое вътрешно задължение и ритуал на общуване.“ Бяха написали ученици, колеги и приятели на Светлин Русев 2019 г. по повод изложбата му в галерия „Райко Алексиев“ една година, след като той напусна нашия свят.

Оттогава всяка година на този ден те заедно с галерия „Арте“ отбелязват този важен и съкровен ден на Светлин, за да няма забрава за Маестрото. Тъжно е, че ние, тук, по нашите земи бързо и странно като човешко поведение отминаваме тези преди нас, особено, ако са дали много…Парадокс на фона на патриота��ските крясъци, но това е друга некрасива история.

В годините една от любимите галерии на Светлин Русев беше „Арте“, почти няма година, в която той да не е имал изложба в нея.

Светлин Русев в галерия "Арте", снимка: Стефан Джамбазов

След смъртта му на 26 май 2018 година галеристката Гергана Борисова продължи традицията по различни пътища и той остава тук не само със забележителното си изкуството, но и с личностното присъствие, малко иронично, но разбиращо и оценяващо. И тази година, на този 14 юни галерия „Арте“ представя изложба живопис и скулптура, този път на негови ученици, колеги и приятели, посветили творбите си на Светлин. И той отново беше в пространството на галерията…Писмото за тази изложба написа прекрасната художничка и преподавател в НХА проф. Десислава Минчева, негова ученичка от Академията.

Емил Попов и Десислава Минчева, снимка: Стефан Марков

Публикуваме го изцяло, независимо, че то е вече разпространено от галерията като въведение към изложбата. Трябва да се чете и осмисля не само по повод на рождения му ден…

ПИСМО …

Един по един си отиват Големите…

Минаха четири години, откакто Светлин ни напусна. За някои хора страдаш, когато поемат по оня, неизбежния път… и после някак се успокояваш. Но при други липсата става все по-осезаема с времето. Не, кончината на Светлин не е просто физическо отсъствие. Напротив, все по-силно и болезнено осъзнаваш, че такива ярки личности, с такъв характер и такъв талант няма да се появят скоро. Може би никога. И това е огромна, невъзвратима загуба.

Противоречив и труден, но човек с огромна култура и уважение към тия преди него, оказал неоспоримо влияние върху процесите в изкуството у нас, учител на няколко поколения, Светлин Русев не може да бъде заличен от паметта на хората!

Единадесет автори, близки приятели на художника и споделящи възгледите му, сме се събрали, за да отдадем почит към него. Възможно беше кръгът да се разшири, но ние все пак предпочетохме да остане такъв, какъвто го виждате сега в галерия „Арте“. Всеки от нас си даваше сметка във времето, а сега – още повече, че е общувал със забележителен човек. Силните хора пораждат силни емоции!    

Десислава Минчева "Портрет", снимка: Стефан Марков                                              

Благодарна съм на "случайността", че точно той ми е бил учител и то - толкова изискващ и на моменти даже неразбираем. Мога да кажа само, че той успя да създаде школа в изобразителното ни изкуство и позволи развитието на българската, пластическа култура да се впише в световните тенденции. Времето е истинският и безпощаден съдник и ще покаже чие творческо битие е минало напразно и чие не...  Светлин се отнасяше със самоирония към себе си и с респект към другите. На нас ни се падна нелеката съдба да не изневеряваме на онези важни принципи в изкуството и в отношенията между хората, които той негласно ни завеща. Едно е сигурно – както за него изкуството беше най-важното, така и за нас то остана над всичко. Поне за това може да бъде спокоен!

Станислав Памукчиев, Гергана Борисова и Ивайло Мирчев, снимка: Стефан Марков

Когато харесваше нещо истински, той докосваше с ръка, сякаш погалвайки скулптурата или платното. Този жест не съм срещала при друг човек и това ще остане в съзнанието ми завинаги. Често малките неща имат най-голямо значение…

Шестима скулптора и петима живописци – това сме авторите на тази изложба. Заглавието ѝ е взето от един текст на Константин Павлов – „Писмо до Светлин“.

„… Напред!

И пак напред!

Сега остава най-зловещото!

И най-заслуженото наказание!

Величие!

Безвремие!

Самотност!

Пустота!“

Приемете, че в тази зала всеки от нас пише /казва/ дава нещо на своя приятел, който вече не е тук. С надежда, че има значение!

Ангел Станев, снимка: Стефан Марков

Човек мярка, човек институция, човек, когото ние сме разпъвали безброй пъти на кръста на претенциите и желанията си! На Светлин –  с обич и възхищение – това представлява тази експозиция. Без претенции да е нещо грандиозно и знаково, но все пак е опит за докосване в пространството и времето до един изключителен художник!

Сигурна съм, Светлине, че ако ни гледаш отнякъде ще се подсмихнеш и ще махнеш с ръка, сякаш правим обичайните си детинщини. Ние остаряхме, без да се променим особено. Така е с хората…

В изложбата всеки ще види добра скулптура и добра живопис, посмявам да го кажа, макар  с известно притеснение! Има и  много обич!

Иван Русев, снимка: Стефан Марков

Ангел Станев, Валентин Старчев, Донка Павлова, Емил Попов, Ивайло Мирчев, Иван Русев, Иван Славов, Кирил Мескин, Милко Божков, Станислав Памукчиев - радвам се, че останахме заедно!

Благодарим ти, Светлине!

Десислава Минчева

Те всички бяха заедно в пространството на галерия „Арте“. Отсъстваше само Милко Божков, който живее далеч от София. Бяха и тъжни, и щастливи, усмихнати, но с някаква болка в очите. Попитах ги чия е идеята за тази прекрасна изложба. Гергана Борисова каза, че май всичко тръгнало от скулптора Емил Попов. А той с усмивка ми отговори: „От всички!“.

Иван Славов и неговата "Светлина", снимка: Стефан Марков

Тук припомням казаното преди години за „въпреки.com“ от Светлин Русев: „: „Илюзията за изкуството като спасение ни е нужна и необходима, така както са ни нужни високите нива на духовност. Но колко и кои стигат до тях е проблем на цялото човечество. В конкретен план - за сериозния творец, за високо издигнатата личност - разбира се, че е спасение. Това, което става с разрушаване на човешката култура, само показва, че човечеството е не само различно, но и голяма част от него все още не е излязло от варварското си битие и съзнание. Но каквото и да кажа сега, все още не ме напуска мисълта и за фашистките концлагери, и за болшевишките, които бяха в историческо време до вчера, а до вчера бяха и ку-клукс-клановските аутодафета?! Не съм много сигурен, че от първобитното си състояние сме отишли много напред. Но все пак има антична култура, има Египет, има Възраждане, има човечеството на Рембранд, Роден, Ван Гог… Иска ми се да вярвам, че това, което се е случило на духовно ниво остава въпреки разрухата. Не знам дали е надежда или една от поредните илюзии, че човечеството е обречено да оцелее именно като човечество”. Звучи повече от актуално в днешния ден не само за България, но и за света.

Донка Павлова и нейните "Без заглавие" и "Пустота"

На финала на този текст публикуваме стихотворението на Константин Павлов, посветено на Светлин Русев. Написано е 1987 година. Финалът му, както отбелязва и Десислава Минчева е заглавието на изложбата в чест на 89-ия рожден ден на художника.

ПИСМО ДО СВЕТЛИН

Времето,

моят единствен съюзник,

забавя своя ход.

Заглъхват стъпките му...

Изостава.

Предава се.

Скимти.

Но аз не се обръщам.

Сбогом!

Душата ми скърби

(донякъде),

но аз не се обръщам,

защото знам -

обърна ли се,

ще се вкаменя,

ще се превърна в знак,

в километричен камък.

Ще ме обвие плесента -

предсмъртната прегръдка

и целувка

на Времето,

което назовавах Мое.

Сбогом!

Аз продължавам.

Пясъкът скрипти...

Напред!

И пак напред!

Сега остава най-зловещото

и най-заслуженото наказание:

Величие!

Безвремие!

Самотност!

Пустота!

87 г.

К.П.

Поетът се подписваше така…И като изключителен творец предчувстваше…

От ляво на дясно: Иван Русев, Валентин Старчев, Станислав Памукчиев, Емил Попов, Десислава Минчева, Иван Славов, Донка Павлова, Ивайло Мирчев, Ангел Станев и Кирил Мескин /негова е скулптурата на водещата фотография/, снимка: Стефан Марков

Изложбата в галерия „Арте“ продължава до 30 юни. ≈

Текст: Зелма Алмалех Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов

P.S. на "въпреки.com: Повечето от творбите на участниците са създадени специално за изложбата.

[vprki]

Великолепни живописци са номинирани за наградата „Владимир Димитров – Майстора“

На 1 февруари се навършват 140години от рождението на забележителния художник Владимир Димитров – Майстора. Между 330-350 негови творби от фонда на галерията в Кюстендил ще бъдат включени в предстоящата изложба, посветена на годишнината на големия ни художник, споделя Валентин Господинов, директор на галерията в града, носеща името на Майстора.

Галерията в Кюстендил притежава най-богатия фонд от произведения на Владимир Димитров - Майстора, наброяващи над 1350 и включващи рисунки с туш, молив, цветни моливи, акварел и маслени произведения. И на този ден наред с честването на твореца се връчва Националната награда за живопис на негово име, учредена от Съюза на българските художници. Първото награждаване е било през 1973 година. Наградите са били давани 16 години подред, статутът е бил променян – имало е години, в които е бил награждаван един автор, а е имало години, в които са награждавани по четирима. От 1973 до 1989 година са връчени 39 награди. Последната носителка на наградата преди промените през 1989 година е била Надежда Кутева. След това традицията е прекъсната и е възобновена през 2012 година, като първият носител след възобновяването е проф. Андрей Даниел. По статут на наградата художникът, удостоен с авторитетния приз на следващата години се представя със самостоятелна изложба в галерията.

Димитър Грозданов /1951-2020/ и проф. Андрей Даниел /1952-2020/ при връчване на наградата

Номинациите за наградата се представят предварително. На 20 декември 2021 година бе проведено заседание на жури, избрано от УС на СБХ, за определяне на носителя на Националната награда за живопис на името на Владимир Димитров – Майстора. Наградата се присъжда всяка година на един български художник за изключителните му постижения в изобразителното изкуство през изтеклата година и е учредена съвместно от Община Кюстендил и ХГ „Владимир Димитров – Майстора ”, Министерството на културата и Съюза на българските художници. Журито разгледа всички постъпили предложения и дискутира реализираните през 2021 година самостоятелни изложби. След гласуване на два етапа бяха определени следните номинации по азбучен ред: Атанас Парушев, Богдан Александров, Десислава Минчева, Иво Бистрички, Милко Божков. Името на избрания лауреат на наградата ще бъде обявено на официална церемония в деня на рождението на Майстора – 1 февруари 2022 година от 17,30 часа в Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“ в Кюстендил. В нея ще бъде открита изложба на миналогодишния носител на наградата силистренския художник Йордан Кисьов.

Шанс и радост е, че през изминалата 2021 година сме имали възможността да видим, преживеем и оценим изложбите на великолепните художници, номинирани за награда��а. За повечето от тях сме писали във „въпреки.com”. Да припомним за тях. Изложбата на сливенския художник Атанас Парушев – Шока представи абстрактната живопис на художника в Националната галерия, Квадрат 500 през февруари – април. Произведенията бяха подбрани лично от автора спрямо степента на тяхното съучастие като отделни гласове, които влизат в пълно съзвучие сред почти чужд на действителността мир.

От изложбата на Атанас Парушев-Шока в Квадрат 500

Спокойствието, тишината, усещането за монашеска вглъбеност и медитация, напомнящи за „Великото нищо“ (нематериалното), сякаш енергийно извират от творбите. Изградени от много материя – бои, хартия и плоскости, те попиват жеста и намеренията на художника така, че субстанцията започва да излъчва духовност, която превръща пространството около нея в храмово. Неслучайно авторът нарича своите вертикали „духовни картини“. Първите си опити в полето на абстрактното Атанас Парушев прави още по време на следването си (1980 – 1985) в първия випуск по живопис на проф. Иван Кирков в Художествената академия.

Изложбата на Богдан Александров през март бе изненада за много от ценителите на изкуството в Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ Провокативният художник е доктор на изкуствознанието, който работи в областта на концептуалните проекти и е директор на Градската художествена галерия във Видин. Той има изложби в редица страни в Европа, уважаван ерудит, неспокоен ум, срещата с когото е истинско интелектуално предизвикателство. Изложбата му имаше ретроспективен характер, в нея авторът поставя в нов контекст елементи от свои знакови проекти под името „Триади“.

Творби на Богдан Александров на Есенните изложби в Пловдив

Това са работи, създавани в продължение на 10 години по метод, наречен от самия него „Визуален шум“. Картините са от проекти, показвани в изложбите: „Пургаториум“ (зала „Райко Алексиев“, София, 2012), „Палимпсест. Портрети без име“ (ONE gallery, София, 2015), „Парейдолия. Портрети в постановка“ (ONE gallery, 2018), „Вертиго. Портрети без диагноза“ (Есенни изложби, Пловдив, 2018). В изложбата работите са представени в групи по три, от което произтича името „Триади“ (група от три неща или състояния), като препраща към смисъла на триадата от немската класическа философия – теза, антитеза и синтеза, както отбелязаха тогава от Варненската галерия.

За Десислава Минчева изминалата 2021 година бе много специална. Тя стана носителят на Националната награда за живопис „Захарий Зограф” за 2020 г., която ѝ беше връчена на 14 май в Градската художествена галерия в Самоков, където бе експонирана и нейна изложба. Дни преди Великден Десислава Минчева заедно със скулптора Хари Арабян откриха съвместна си изящна изложба „Светлини“ в столичната галерия „Контраст“. Великолепие на талант и мисловност, които в светлите дни около Възкресението ни дариха с радост, мъдрост и духовност, от които в сложното ни и не рядко враждебно време могат да ни извисят. Така, както го може само изкуството. А по повод изложбата проф. Аксиния Джурова написа тогава: „Светлината като въздуха е невидима. „Самотност трябва, за да грееш“, беше писал в „Сън за щастие“ преди столетие Пенчо Славейков. Самотност трябва и, за да усетиш и уловиш светлината, която прошарва гънките на дрехите, скрива се в сенките на драпериите, в браздите на времето по лицето в пастелите на Десислава Минчева“.

От изложбата на проф. Десислава Минчева в галерия "Нюанс"

Тази мълчалива духовност на балета „дишаше“ в картините на изложбата с лаконичното заглавие „Балет“ на Десислава Минчева в галерия „Нюанс“ в края на миналата година и началото на тази. Прави го тихо, но всъщност, те завладява. Искаш да се потопиш в светлината и чувствителността на този свят, но той принадлежи на талантливата авторка, независимо, че тя ни дарява с него с щедростта си на творец. Тялото като храм на танца – така можеше да бъде озаглавена изложбата на художничката Десислава Минчева, професор и преподавател В НХА. Но тя бе избрала скромното и лаконично „Балет“ за прелестната си експозиция.

Иво Бистрички е сред авторите, които назовават нещата с истинските им имена, без да са дидактични или да си служат с плакатни похвати. През последните повече от 10 години произведенията му разглеждат глобални проблеми, свързани с политика, икономика, екология. Художникът създава силни и запомнящи се образи, в които смесва минало и настояще, факти и митологии, реалност и утопии, за да постигне максимален ефект. Често си служи с различни изразни средства, като използване на специални плаки, надупчване и издраскване на повърхността.В най-новата си серия творби „Сградите в нас“, създадени специално за галерия Структура, Иво Бистрички съзнателно остава в полето на чистата живопис.

От изложбата на Иво Бистрички в галерия "Структура"

Това, което ни представя, е портретна галерия на сгради на властта: Мавзолеят на Георги Димитров и Партийният дом (сега Министерски съвет) в София, Триумфалната арка и Луксорският обелиск в Париж, Сградата на конгреса във Вашингтон, Портата на небесното спокойствие от площад „Тиенанмън“, Бранденбургската врата, Партенона в Атина и други. Използвайки единствено средствата на живописта, художникът премахва декоративните детайли и разголва обектите си до крайност. Така изважда на повърхността символното им значение. Отбелязаха от галерия във въведението си към изложбата му септември – октомври миналата година. Изложбата в галерия „Структура“ бе предупреждение, обезлюден свят, обитаван от празни сгради и доминиран от амбиции – гигантско гробище, в което няма място за човеци.

Представянето на изложбите на Милко Божков е синтезирано и цялостно, живописта е чиста и звънка, усещането е за лекота и поезия. Да, поезия и не е случайно, че за финал на изминалата година художникът подготви две съпътстващи изложби: „Салонът на природата“ , вдъхновена от стихове на Борис Христов в СГХГ / тя продължава до 13 февруари 2022/ и „Разходка с Бимбо“ в Галерия „Арте“. Зрителят лесно открива връзката между двете експозиции. Голямата изложба в Софийска градска галерия е резултат от близо 3 годишен проект на двамата големи творци Борис Христов и Милко Божков създали заедно - текстово и визуално „хайку на камъка“, а камерната изложба в "Арте" бе посветена на „каменните дувари“ от селото на художника Стефан Стамболово.

Милко Божков в галерия "Арте"

Дори един камък от тези на Борис Христов бе „прелетял“ и се е настанил в изображението от плаката в “Арте“. Независимо от маските, от някакъв вътрешен страх с появата на нов вариант на Covid-19, обозначен с поредната буква от старогръцката азбука приятелите, почитателите на изкуството на Милко Божков изпълниха и двете галерии. Вероятно, не само заради забележителното му изкуство, неговото, а и на Борис Христов, а и защото това изкуство ни спасява от страха, от самотата в преодоляване на неизвестното, което ни отдалечава един от друг. А за да продължим напред, дори и времето пред нас да е преброено, винаги има смисъл да знаем, че животът, изкуството, приятелството ни дават много повече, отколкото ние си мислим. В личен разговор художникът Милко Божков сподели, че преди двайсетина години във Варна Анри Кулев, художник, аниматор, режисьор го запознал с Борис Христов във Варна. И, вероятно, така е започнало едно специално приятелство. Може би ги е свързал и житейският им избор да живеят на село. Поетът в Лещен, Гоцеделчевско не се появява никъде, дори и на тази изложба /през септември тя беше показана в галерия Арт център – Плевен/, вдъхновена от него, художникът в Стефан Стамболово, родното село на майка му в близост до Велико Търново. Изложбата му „Разходка с Бимбо“ е красиво пътуване и навлизане в светлината и нейните нюанси в различните часове на деня, на сезоните и Човекът е в тях, не го виждаме, няма го, но той диша в тези картини със самотата си, с любовта си, с недостижимото да се слее с красотата на облаците, на природната семплота и изящество. Милко Божков е бил вече два пъти носител на Националната награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ преди прекъсване на връчването ѝ 1989 година.

Номинациите са и важен знак за авторитетното и силно присъствие на частните галерии в днешния художествен живот на страна ни.

За периода от 1973 година, когато е учредена от СБХ, до 1989 година, наградата има 39 лауреати. Сред тях са Златю Бояджиев, Ненко Балкански, Илия Петров, Генко Генков, Стоян Сотиров, Румен Гашаров, Георги Баев (първи носител), Калина Тасева, Димитър Киров, Светлин Русев. Двукратно са награждавани Атанас Яранов, Вера Недкова, Веса Василева, Емил Стойчев, Теофан Сокеров и Милко Божков.

Владимир Димитров - Майстора

След прекъсване от над 20 години, по инициатива на Община Кюстендил, с участието на СБХ и Министерството на културата, наградата е възстановена през 2013 г. Победителят получава статуетка, диплом, 5000 лв. от община Кюстендил и 2000 лв. от МК. Статуетката е дело на скулптора Кирил Матеев, който печели конкурса за изработване на Национална награда за живопис на името на Владимир Димитров – Майстора. Носители на наградата след възстановяването ѝ са проф. Андрей Даниел, Свилен Блажев, проф. Ивайло Мирчев, проф. Станислав Памукчиев, проф. Николай Майсторов, Анета Дръгушану, Захари Каменов, Елица Тодорова и Йордан Кисьов.

Припомняме, че миналата година на 12 ноември отново в Кюстендил бе връчена след 34 години прекъсване Националната награда за скулптура “Академик Иван Лазаров“, благодарение на упоритостта и последователността на директора на галерията в града Валентин Господинов и с подкрепата на СБХ и общината. Неи носител стана скулпторът Иван Русев. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов, Стефан Марков, архив на НГ и галерия "Структура"

[vprki]

Балетът като личен храм или изложбата на Десислава Минчева в галерия „Нюанс“

Тялото като храм на танца – така може да бъде озаглавена изложбата на художничката Десислава Минчева, професор и преподавател В НХА. Но тя е избрала скромното и лаконично „Балет“ за прелестната си експозиция в столичната галерия „Нюанс“.

Но зад това „Балет“ в прекрасните картини на Десислава Минчева се крие един мечтан свят на съвършенството, какъвто може да даде танцът с магията си да обладае тялото и духа. В анонса си към изложбата от галерията дават своята интерпретация: „Не за първи път художничката се среща с тази тема. Изследването е дългогодишно и задълбочено. През откраднатите в междучасията минути за бързи рисунки на принцеси и балерини, до една покана от посланик Джеймс Пардю за участие в изложба на тема “Балет”. Следват многобройни посещения в операта и наблюдавани репетиции. Във времето ѝ позират прими като Диляна Никифорова. Оставя и палци, изстрадали по световните сцени, които художничката рису��а и чрез похватите на живописта увековечава, иначе краткия живот на сценичното изкуство. Подходът към темата е с огромно възхищение от страна на Десислава Минчева. Балетът винаги е възприеман като нещо свръхкрасиво, но реалността се крие зад абсолютната красота, а тази изложба е истина - вдъхновена и реализирана благодарение и на примата Марта Петкова, но не идеализирана - изкуството е нещо повече живота.“ Тук не бих се съгласила, но това е друга тема…

От изложбата "Балет" в галерия "Нюанс"

В тази изложба на Десислава Минчева се потапяш в неземната красота на изяществото, което може да сътвори балетът и балерината. И изведнъж, независимо от годините ти да сбъднеш в пространството на галерията, сред нейните картини, детската си мечта – да си балерина, почти въздушно създание, което може да постигне с тялото и емоцията си на фона на прекрасна музика невероятното. Не случайно в експозицията е отделено много особено място на пачките. Не могат да се отделят от балерината. А те могат много да разказват, но не могат…В красивите пантофки, всъщност, се крие много болка от окървавените пръсти, от загърнатите с лейкопласт рани, но това няма значение. Важен е балетът, изяществото не само на сцената, но и в дългите репетиции, без изящните ефирни облекла, а в трикото до стената пред огледалото. Там се усъвършенстват балерините с хиляди пъти повтаряне на важни движения, известни с френските си наименования. Художничката ни разказва красивата история на балета чрез изяществото на балерината – ефирната сценична дреха, очите ѝ, моментите на обличането, на събличането, висящата балетна рокля, палците и очите. Останалото е светлина и въображение.

От изложбата "Балет" в галерия "Нюанс"

В този контекст думите на Десислава Минчева са сложни за ��азгадаване за непосветения. “Тази изложба не е критически реализъм. Това, което ме заобикаля аз го живея.Но това, което искам да рисувам е една по-хуманистична и естетична гледна точка”. Така гледа на света не само на балета Авето, както я наричат приятелите.

За Десислава Минчева изминаващата 2021 година беше много специална. Тя стана носителят на Националната награда за живопис „Захарий Зограф” за 2020 г., която ѝ беше връчена на 14 май в Градската художествена галерия в Самоков, където беше експонирана и нейна изложба. Дни преди Великден Десислава Минчева заедно със скулптора Хари Арабян откриха съвместна си изящна изложба „Светлини“ в столичната галерия „Контраст“. Великолепие на талант и мисловност, които в светлите дни около Възкресението ни дариха с радост, мъдрост и духовност, от които в сложното ни и не рядко враждебно време могат да ни извисят. Така, както го може само изкуството. А по повод изложбата проф. Аксиния Джурова написа тогава:„Светлината като въздуха е невидима. „Самотност трябва, за да грееш“, беше писал в „Сън за щастие“ преди столетие Пенчо Славейков. Самотност трябва и, за да усетиш и уловиш светлината, която прошарва гънките на дрехите, скрива се в сенките на драпериите, в браздите на времето по лицето в пастелите на Десислава Минчева“.

От изложбата "Балет" в галерия "Нюанс"

По повод шейсетата годишнина на Десислава Минчева преди пет години поканихме един от най-близките ѝ колеги и приятели художника проф. Ивайло Мирчев да напише при нас за нея. Те са заедно от Художествената гимназия, после в първия клас на академик Светлин Русев, светла му памет, в НХА, сега водят като преподаватели заедно учебно ателие. Ивайло написа тогава: „Бяхме мъжки клас - 12 млади, нахакани и не особено благовъзпитани мъже и три момичета. За нас тя беше Авето и така е до днес. Спечели ме, защото беше сдържана, добре възпитана и високо образована. Общуваше свободно на три европейски езика от славянската, романската и немската езикови групи, свиреше на пиано, с други думи – поведение аристократично. Всъщност тя и така са държеше – топло, дружелюбно, не поставяше бариери. Лесно беше да се сприятелиш с такъв човек. Авето е искрен, верен и все така щедър приятел. Освен чувствителен човек Десислава Минчева е прекрасен художник. Последователна и безкомпромисна във възгледите си, тя е своеобразен контрапункт на всичко, което се случва в съвременното ни изкуство“.

Ивайло Мирчев и Десислава Минчева, снимка: Стефан Марков

Десислава Минчева, както точно е написал Ивайло Мирчев е много щедър приятел и не само към колегите и студентите си. Нейната щедрост е преди всичко в човешката ѝ природа на духовно богат човек. Писала e за нас за изложби, за изяви на колегите си, но само когато вярва и е убедена. Били сме заедно на много изложби, тя държи да знае, да е в течение какво се случва в съвременното ни изобразително изкуство, но винаги държи и настоява и студентите ѝ да знаят, да разбират, да откриват, а не просто да са затворени академично в работното ателие на НХА. Това ме връща и към първия ни разговор с Десислава Минчева в дома, където е израсла и където майка ѝ Калина Тасева продължава да рисува, въпреки годините /на 5 юни 2021 навърши 94 години, да е жива и здрава/ и характерните не леки болежки за възрастта си. Отсъстваше баща ѝ Юлий Минчев (1923-2006), един от ярките ни графици и илюстратори…Попитахме тогава Десислава Минчева трудно ли се става художник, когато имаш родители художници. „Адски трудно”, отговори тя.

„Нашата работа си е трудна, така или инак, въпреки митологията, че художниците си стоят така и някак си се забавляват, докато рисуват. Но в моя случай си беше изпитание. Сега вече като минават толкова години, след като съм била дете, била съм ученичка, после студентка, и после някакъв прохождащ свободен художник уж, тия трудности ми се виждат страхотен плюс. Винаги съм имала някакъв коректив. Той идваше от хора, които освен, че дълбоко обичам, защото са ми родители, но и уважавам като автори. Разбира се, да отговориш на техните изисквания е чудовищна, непосилна тежест”, казва Десислава Минчева, която е изградила свой, различен като стилистика почерк от своята майка като живописец.

Десислава Минчева, снимка: Стефан Джамбазов

И добави тогава: „Първото нещо, което трябва да разбереш за себе си е ти кой си. Стил, тема, те не се избират просто защото сядаш и казваш един ден – искам да съм еди какво си, или не искам да съм еди какво си. То си идва някак си вътрешно, дълбоко, то е предопределено, стига да си наясно със собствените си разбирания, нагласи и така нататък. Имаше период, в който започнах да правя живопис, аз доста наподобявах нейните неща, особено в гимназията. После влязох в Академията, Светлин /акад. Светлин Русев, който е бил неин преподавател – б.а. /си беше наистина тогава в разцвета на силите и в интереса на тази работа – преподаването. И нещо почна да ми се обръща в главата. Кое е било осъзнато, кое не – не знам. Той е много взискателен, ама много, само хората, които са минали през тази мелница, знаят какво е това много. И после вкъщи си идвам и там другата страна на тоягата. Даже баща ми влизаше, ние работим с майка ми горе в ателието. И да видят какво прави детето – всеки си имаше своите съждения, корекции, съвети. Баща ми влизаше: тези крака на стола, къде е стъпил този човек, къде е този стол? Той имаше педантично чувство – всичко да е точно, ясно. Майка ми влизаше: каква е тази боя, цвят. Аз много се ядосвах и после като ми мине ядът се опитвах да разбера какво мислят всички тези хора за това, което съм направила. И до ден-днешен аз държа на мнението на малко хора, ама тия малко хора не се промениха кой знае колко през годините”, призна преди години проф. Минчева.

Връщам се към тези наши разговори с нея за „въпреки.com”, където могат да се прочетат в годините, защото на откриването на изложбата ѝ в галерия „Нюанс“ си споделихме балетните ни въжделения като малки момичета. Забележителните ѝ родители от рано разбрали къде и е силата – в художеството. Е, и моите са били наясно, че не съм за балерина…Докарах го до пърхаща с крила ластовичка във френската забавачка и клечаща сред гората гъбка в първи или втори клас. Но преди още да ходя на училище мама ме заведе на генерална репетиция в Националната опера на „Лебедово езеро“ на Чайковски, когато в ролята на Одета/Одилия беше знаменитата ни прима балерина Люба Колчакова /1927-2012/. Бях зашеметена. После мама като журналистка в националното радио, единствено тогава трябваше да си свърши работата. Беше ми досадно да я чакам на един стол и хукнах из операта. Разбира се, се загубих, но където влизах все бяха репетиционните зали на балета…Влюбих се в балета, в танца, завинаги.

От изложбата "Балет" в галерия "Нюанс"

И сега тази изпълнена със светлина, усещане за балета като съвършено изкуство изложба на Десислава Минчева въплъщава цялата красота на балерината, която постига невероятното с езика на тялото си. И тук припомням казаното за „въпреки.com” от хореографката, педагог и балетен критик Мила Искренова, според която балетът, танцът не е просто танц, а философия, начин на живот, усещане за собствената телестност като одухотвореност: „Танцът, за разлика от другите изкуства, от една страна е много материален, защото се изразява от човешкото тяло, което е най-първичният израз възможен. Той никога не може да стане толкова абстрактен като музиката или живописта. Но от друга страна посланията му са винаги в абстрактна форма. Няма думи, няма нищо осезаемо, няма образ, който можеш да класифицираш. Има образ, но той е в движение и много усложнен и в повечето случаи илюзорен”. А както знаменитата американска хореографка Марта Греъм /1894-1991/ казва, че танцът е практическа дейност на духа. Духът се осъществява на практика чрез танц.

Гостите и приятелите на изложбата в галерия "Нюанс", снимка: Стефан Марков

Тази мълчалива духовност на балета „диша“ в картините на изложбата с лаконичното заглавие „Балет“ на Десислава Минчева в галерия „Нюанс“. Прави го тихо, но всъщност, те завладява. Искаш да се потопиш в светлината и чувствителността на този свят, но той принадлежи на талантливата авторка, независимо, че тя ни дарява с него с щедростта си на творец.

Изложбата в галерия „Нюанс“ на Десислава Минчева продължава до 9 януари. Насладете ѝ се. ≈

Текст– Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, архив на галерия „Нюанс“ и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Тъжна Мария Райчева нарисува гневен „еко тур“

„Картините от тази изложба не са за консумация. Не са за украса. Не са лесни и не са красиви в обичайния смисъл на думата. Не са и неща, които подминаваш с безразличие. Не са направени между другото. Те са онова, което Мария не може да не нарисува!“, написа художничката и преподавателка в НХА проф. Десислава Минчева. А поводът е изложбата на Мария Райчева /на снимката/ „Еко тур“ на втория етаж в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6 в София.

Това е една различна изложба на Мария Райчева. Знаем нейната чувствителност към красотата на стари къщи, градове, улици, природа, храмове. Знаем за пристрастието й да обикаля планините, да изкачва върхове, да рисува малки уютни картини. Но в тази изложба няма много общо с онази Мария. Въпреки, че и тук деликатността присъства и омекотява гневното й послание, без да го лишава от силата му. А големите формати на картините увеличават мощта на тъжното й противопоставяне, но в никакакъв случай примирено. Някои от нейните картини сякаш изобразяват плуващите боклуци, на които бяхме свидетели напоследък в един язовир или пък сметищата край планински пътеки, паркове и шосета. И колкото и да се възмущаваме, не можем да изчистим цяла България, въпреки опитите на природозащитници и екологични организации, ако всички не се проникнем от съзнанието, че е по-добре да не хвърляме празни бутилки и всякакви отпадъци, където ни падне.

“Еко пътека”, 2015

Тази изложба не е проста изложба, в която са картини „за консумация“, както цитирахме Десислава Минчева. А вик по проект, подкрепен от Съюза на българските художници и Национален фонд „Култура“, програма „Творчески инициативи“. Само ще добавим една скоба – всичко това Мария Райчева е нарисувала в ателието си – една стая в тристайния им апартамент, който делят със съпруга си художника Любен Генов, председател на СБХ и двете им прекрасни деца. Една стая, в която двамата работят на смени. И това е още едно доказателство, че за изкуството, и то изстраданото, когато не е търговски ориентирано, няма пречки от битов или личностен характер. Защото то е ВЪПРЕКИ!

“Детство II”, 2021

А Мария написа в своя текст за изложбата: „Уважаеми колеги и приятели, приканвам ви да направим заедно една разходка  в… XXI век. Обругана природа и застрашен животински свят, варварско обезлесяване, обсесивно консуматорство и безмилостно замърсяване, презаселване  и мрачни  хабитати  –  това ще бъдат нашите спирки по следите, оставени от вчерашния и днешния човек. Един своеобразен калейдоскоп от природно-урбанистични и екзистенциални мотиви и сюжети.

Всички ние усещаме все по-силно в нашия живот и всекидневие екологичните, климатични и биологични промени и проблемите, които те пораждат. Те не остават като опция за едно далечно, необозримо и абстрактно бъдеще, а започват все повече да се случват в рамките на нашия живот. 

“Перспектива”, 2021

За много от последствията от човешката дейност не си даваме сметка, за други слушаме в новините и ни се струват някак далечни – от природните и екологични катаклизми и климатични промени в глобален план до най-обикновените локални гледки на замърсените ни градове и природа, с които сме свикнали вече и приемаме за нормални. 

Дали визуализирането и фокусирането на вниманието върху проблемите на екологията би променило дори и минимално нашето мислене и действия?  Или вече приемаме за установен ред това, което ни заобикаля? 

И това е новата ни нормалност?!“, отбеляза Мария Райчева.

“Еволюция’21″, 2021

А проф. Десислава Минчева, която е от малкото художници, които могат да преведат в слово усещането си за изложбите на своите колеги написа в своя текст, който също присъства в експозицията: Озаглавен е: „Мария и нейната перспектива“:

„Преди много години в ателието в НХА дойде и Мария Райчева. Сред един интересен и силен випуск тя почти веднага направи впечатление. Беше (и е) дребничко момиче, но със забележителна енергия, воля и целенасоченост. Работеше така, както трябва – като човек, който цени всяка минута. Тиха и задълбочена. Помня някои от етюдите й – мощни, цялостни, плътни като тон и мазка. Не закъсняваше (или аз не съм го забелязала), не отсъстваше, движеше се упорито и целенасочено към това, в което вярваше или искаше да достигне. Борец по душа!

“...и нашето утре”, 2021

Сега, след доста изминало оттогава време и след десетки самостоятелни изложби, Мария продължава да се бори. За нея каузите са важни, много важни! Цялата експозиция тук, на „Шипка“ 6, носеща двусмисленото заглавие „Еко тур“, е израз на същата тази непримиримост и желание за осъзнаване на важните неща, които тя носи от малка в себе си, които назряват и се оформят постепенно, но неотклонно и сега намират своя пълен пластически изказ и съвършено ясно послание. Съществуващата на места лека илюстративност и декларативност са, мисля, търсен начин да достигне идеята й възможно най-директно до нас. Без заобикалки и без компромиси.

“Натюрморт’21″, 2021

Мария е намерила оня деликатен баланс между  апокалиптичното, гротескното и визуално привличащото, без никъде да наруши мярката. Пристрастеността й към яркия цвят не е попречила да навлезе в заобикалящата ни дисонансна действителност, даже засилва чувството за абсурдност. Странно е как един искрящ в цветовете на дъгата боклук може да създаде толкова мрачно, даже злокобно чувство и да говори толкова много за евтината ни действителност и за оня фалшив, пластмасов похлупак, който създава илюзорно чувство за благоденствие. В някои от платната на художничката има парадоксалност, която обаче води към традиционните ценности.

“XXI”, 2021

Съществува опасност, вървейки по линия на морала и критиката  на съвремието,  да изместим фокуса от чисто живописните или по-общо казано картинни проблеми към дидактически разсъждения върху бита ни и екологията. Спасението е, че тук, при Мария, имаме силна хуманна идея, защитена точно толкова силно чрез живописта. Рискът да се подхлъзнем по анализ върху тезата съществува, но само ако нямаме очи да видим начина, по който е интерпретирана. Още повече, че в експозицията са намерили място и някои чисти като жанр пейзажи, които отново са натоварени със смисъл, извън формалния. Те са несантиментални, много силно експресивни, сгъстени като материя и тоналност – някакви човешки убежища без хора, много различни от пейзажите, които тя показва напоследък.

Има художници хедонисти, има такива, които се занимават само с формата или цвета, има херметични натури, има такива, които съзнателно или несъзнателно бягат от действителността, има всякакви и слава богу! Но има и други – социални художници, които не се задоволяват с решаването само на естетически проблеми, а смятат за важно да бръкнат в раните на болното ни общество и го правят, всеки по свой начин. В картините на Мария няма голословни апели и скучни нравоучения, а послания, защото тя просто е силен и чувствителен художник. Визуалната й култура я възпира от плакатни внушения и тя успява да създаде лична, тревожна атмосфера като поле за разсъждения.

“Разходка по реката”, 2016

Има една изключително силна за мен картина, наречена „Разходка по реката“ – драматична и навяваща асоциации с реката Стикс, водеща към зловещи места… В това платно, струва ми се, Мария е постигнала в най-голяма степен усещането за безнадеждност и внушения за катастрофа. Ненапразно заглавията на произведенията са умишлено объркващи. Даже в тях художничката се бори срещу стандартното възприемане на думи и изрази като „еко“, „разходка“, „пролетен вятър“, „ваканция“, „еволюция“, „Нова година“ и т.н., които обичайно възприемаме оптимистично и които без визуалния код биха звучали приспивно и успокояващо. Внушението обаче е противоположно на заложеното в думите. Тази двойственост е важна, защото е част от света ни изобщо, от симулирането на усещане за задоволеност и фалша на обещанията, че хубавото тепърва предстои. Такава противоречивост между вербално и визуално се явява основна и в самите картини, но вече без думите. Ярките, искрящи и сурови понякога цветове не създават ведро и приповдигнато чувство. Хармоничните тоналности не водят до нирвана. Крехките детски фигурки не се асоциират с надежда и оптимизъм. Играчките са само наужким весели и лъскави, синьото е привидно чиста вода, монохромната въздушна пелена не е като сцена от романтичен филм, перспективата на черните дънери е просто тъжна метафора и в никакъв случай път към светлината и т.н., и т.н.

“Еко ваканция”, 2015

Самата аз започвам да се въртя в омагьосания кръг от послания, които Мария ни е подготвила. Хем искам да изляза от него, хем пък потъвам все по-навътре… Искам да мога да погледна някак отстрани, като обикновен съзерцател на обикновена изложба към картините й, но тя е заложила капан, от който не можеш лесно да се измъкнеш. Твърде са сраснати идеята и образът, не подлежат на разделяне изобщо. Сериозността на такова начинание е впечатляваща! А поетата отговорност е огромна. Аз стоя доста далеч от подобен вид изкуство, но съм респектирана и всъщност благодарна, че има художници като Мария! Необходимостта от непрестанно отстояване на позиции нараства с всеки изминал ден.

“Имало някога”, 2015

Картините от тази изложба не са за консумация. Не са за украса. Не са лесни и не са красиви в обичайния смисъл на думата. Не са и неща, които подминаваш с безразличие. Не са направени между другото. Те са онова, което Мария не може да не нарисува! Възможно е на някого да се стори леко преиграна темата с екологията например, но, повярвайте ми, Мария Райчева изобщо не е Грета Тунберг! Тя е рефлективен, изключително силен художник, решил да бъде честен, независимо от реакциите на публиката.

Част от изложбата на Мария Райчева в СБХ

Желая ти успех от цялото си сърце, Мария. И да, бъди себе си! В този случай  изразът, който обичайно буди в мен скептицизъм, досада и даже недоумение, си е съвсем на място“, написа Десислава Минчева.

А вие, уважаеми читатели и зрители, вижте тази забележителна изложба. И не само я вижте, но я съпреживейте. Заслужава си… ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов

P.S. Мария Райчева е родена през 1977 в София. Дипломира се като магистър в Националната художествена академия (НХА) през 2002 в ателието на акад. Светлин Русев. През 2008 защитава докторска степен по изкуствознание в НХА. Има близо 20 самостоятелни изложби – в София, Пловдив, Оряхово, Самоков и CafeHaus Gallery, Herne, Германия (2013), както и няколко десетки участия в общи изложби в България и чужбина.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Изкуството като оцеляване и преодоляване

За съжаление тази седмица вече и галериите са затворени. Така че, нашият призив от миналата седмица да разглеждаме картини в самота, не може да се реализира. Но все пак остават книгите вкъщи, музиката, някои предавания по радиа и телевизии. Както и Интернет, където може да се гледат и концерти, и театрални спектакли. Хубаво е, че БНТ започва да излъчва и за учениците по различни предмети. Пък и родителите им може да погледнат и ако не е да се доограмотят, поне да си припомнят някои позабравени неща от училище.

А ние все пак искаме да се върнем на някои изложби. Миналата седмица имаше няколко откривания, тази седмица други вече се отменени. Някои изложби са отложени, други пък са подредени, но галериите са затворени. Но искаме да припомним тези, които вече бяха открити със снимки и текстове. Защото все пак те са експонирани и дори и галериите да са затворени, могат да бъдат разгледани и по-късно. А и със снимките даваме известна представа. В столичната галерия „Арте” беше открита изложбата „Мъжете и жените”, живопис и скулптура, на Десислава Минчева и Кирил Матеев /на снимката горе - фото Стефан Джамбазов/. Двамата са били свързани през годините не само с изкуството, но сега отново се събират този път само творчески.

снимка - Стефан Джамбазов

Галеристката на „Арте” Гергана Борисова написа в анотацията за изложбата: „ЖЕНИТЕ  и МЪЖЕТЕ – вечният антагонизъм, ЖЕНИТЕ  и МЪЖЕТЕ - класика в изкуството,  любими теми, безкрайни и неостаряващи. Любопитно и интересно е, когато всичко това е през погледа на бивши семейни партньори и настоящи приятели, с две думи на един творчески тандем. Тя – Десислава Минчева – живописец, Той – Кирил Матеев – скулптор. Общото е, че и двамата са преподаватели от Академията, но до тук със съвпаденията. Той твърди, че по-добрият модел е жената със своя финес и мекота, поезия на формите. Тя открива красота и предизвикателство в мъжката физика, макар  до сега да не е посвещавала цяла изложба на мъжете. Точно преди 40 години за пръв  път заедно имат обща експозиция,  от тогава чак сега. Настоящото събитие е истинско предизвикателство, но знае ли човек до къде може да стигне житейски и творчески. Събрах ги отново заедно в едно камерно пространство с десетина драматични пастели на мъжки тела и портрети от Десислава и четири големи керамични женски фигури от Кирил, както и няколко композиции в метал: Трите грации, „Танцът“ по Матис, Диана и други.

снимка - Стефан Джамбазов

С обич и хумор Кирил Матеев споделя: „Десислава е толкова сериозен художник, че каквото и да кажа за нея, ще бъде малко. Още навремето, докато Авето се е сблъскала с импресионистите, то аз  съм гледал подлистника на списание Огоньок. Тя е расла в семейство на големи художници и е градила вкус, а аз - в семейство на бачкатори. Да се чудиш как интелектуалка като нея може да хареса такъв мъж. Явно е имала сетива да види малкото парченце злато, което има в мен. Но в любовта е  като в изкуството - когато има нещо недоизказано, то е много по-вълнуващо и трогателно. Ако на един човек подскажеш, че го обичаш, и то с жест или само едно действие, е много повече от всички обещания и думи. Ние просто станахме приятели, прекалено добри приятели.“

снимка - Стефан Джамбазов

Сериозно и аналитично Десислава за Кирил: „Разнообразието като стил – така бих определила творческия път на художника. Неоправдано, но и неизбежно е желанието на всеки анализатор да намери точното място, на което да постави своя обект. Мястото на Кирил Матеев е в кутия с табелка „Невъзможно за идентификация“. Дори да звучи клиширано, той, въпреки рамката на личния си възглед, е експериментатор. Работи дърво, камък, керамика и метал. Всеки от тези различни материали предопределя и чисто пластическите му търсения, прави го независим от постигнатото в по-предишен етап и му дава свободата да наслагва, руши и играе. Така той открива новите си посоки. Киро не прави нищо по задължение. За него всяка следваща работа трябва да е нещо различно. Не е маниакален по отношение на собствените си скулптури – вярва си достатъчно, за да знае, че не е съвършен. За него, в най-хубавия смисъл на думата, изкуството е игра. Животът също.” Само мога да добавя, че когато след толкова години приятелите работят в тандем, резултатите са забележителни. Благодаря за професионализма и житейския урок”, пише в своя текст Гергана Борисова.

Мария Райчева - снимка Стефан Джамбазов

И още една изложба, която за съжаление пак трябва да разглеждаме виртуално. Тя е на художничката Мария Райчева в галерия „Астри” в София, където често прави изложби. И всяка от тях е своеобразно пътешествие – дали по света или из България. А това е винаги зареждащо, особено сега като сме ограничени от пътувания и срещи.

Художничката написа: „Изложбата „Моите места“ замислих като кратка разходка из България – многоцветен пъзел от местата и гледките, които харесвам и обичам. Такива, при които се връщам отново и отново, или други, на които погледът се е спрял само за миг… но всички те – мое вдъхновение.

От аристократичните фасади на Русе и Пловдив, през романтичните търновски улици и уединените манастирски дворове, до носталгичните лозници и запуснати къщни прагове на Слокощица… Вярвам, че всяко платно, макар и пречупено през субективно възприятие и преживяване, ще събуди у зрителя позабравени асоциации и топли спомени. 

…и разкривам пред вас моите места, без претенция за друго, освен да ви поведа през тях с чисто откровение и искреност, в цвят и образ… Приемете моята покана за разходка!” Приемаме я!

Част от изложбата на Мария Райчева “Моите места” в галерия “Астри” - снимка Стефан Джамбазов

И още една изложба, която е подредена, но няма да бъде открита на 18 март в Софийска градска художествена галерия. „Въпреки забранения достъп  в условията на пандемия, екипът на СГХГ е подготвил голяма представителна изложба на Константин Щъркелов по повод 130 години от рождението му. В две от залите са подредени хронологично негови масла, акварели и рисунки. Експозицията е с начало 18 март и ще продължи до 14 юни 2020 година. Като изказваме дълбоко съжаление за форсмажорната ситуация и забраната за посещение в галерията се надяваме, че тя ще привлече заслужено вниманието на широката публика веднага след прекратяване на забраната”, пишат от галерията.

Константин Щъркелов (1889 –1961), Пейзаж – река (Край Казанлък), 1928, акварел върху картон, 29 х 44 см, Софийска градска художествена галерия - архив на галерията

Изложбата е озаглавена „Константин Щъркелов. Скитникът самотник”. Куратори са:  Аделина Филева, Красимир Илиев и Пламен Петров. „Изложбата представя живота и творчеството на Константин Щъркелов се през архивните материали – снимки, лични дневници, спомени, писма на негови съвременници, документи, статии и отзиви във вестници и списания, съпътствали неговите художествени изяви и не на последно място чрез произведенията, създадени от самия художник през различните периоди на творчеството му. От маргинална фигура на вдовишки син, беден творец, самотник, скитник, бохем, Щъркелов се превръща в олицетворение на преуспелия талант. Срещу всички перспективи на практичния уют, той избира  сътворението, креативността, за да останат накрая произведенията му - пейзажите от България и света, портретите на не една личност и образите на войната”, пише в анотацията за изложбата.

И още: „От една страна пред нас изплува образът на човек, който обича живота,  компанията на своите приятели, песните, поезията, хубавото вино, веселието. Същевременно ще го съпътстват и множество житейски трудности. Не винаги ще разполага с необходимите средства за себе си, за творчеството и семейството си. А от друга страна въпреки, че е неспокоен и често е тревожен, той остава изпълнен с оптимизъм, поетичен, искрен и зареден с онази пантеистична любов към природата и човека, за да създаде стотици произведения.

Константин Щъркелов (1889 –1961), Море, 30-те години на ХХ в.,акварел върху картон, 30 х 40 см, Държавен културен институт към Министъра на външните работи - снимка архив на СГХГ

За него Природата е  тази, която го пречиства от всичко светско и го дарява с  онова искрено чувство, с което стъпва обратно към другия свят – светът на планините, полята, реките, долините. Чувство, което му носи импулси за творческо вдъхновение – радост и тъга, възхищение и преклонение. Така художникът в тази част от своя живот се превръща в самотник. Скитникът самотник, който от своята свобода в природата твори нови простори. В тях той е първи техен обитател. Самотник. Но за кратко.– тези нови простори стават земни. Стават достъпни. След последния удар на четката, след последния щрих вече ще принадлежат на Света, на другите”.

Динко Стоев от негова предишна изложба, както и следващите картини - снимки Стефан Джамбазов

И една друга изложба, която пък беше отложена – на Динко Стоев в галерия „Стубел”. Изложбата е живопис и е озаглавена SURVIVOR. И точно това заглавие ни провокира да използваме думата „оцелял” или „оцеляване”. Защото изкуството е и начин да преодолееш вътрешната си болка и несигурност. Както и агресията и глупостта на света около теб. Видяхме истерията на потребителството, а нея коментира Динко Стоев в своите картини, които публиката ще може да види по-късно. В изложбата художникът представя свои творби от последната година. Тематиката, образите, палитрата в бяло, червено, синьо и черно – това е експресивният, разпознаваем стил на Динко Стоев, все така тревожен, изтерзан, търсещ и разтърсващ. Художникът споделя, че с пейзажите на София – разпознаваеми знакови сгради и огромна „празнична“ елха, неговото трудно преминаване като творец през т. нар. преход се сдобива с нов герой – Дядо  Коледа, чрез който тревогата и разочарованието му стават още по-силни. Този образ, според него, е изцяло комерсиален продукт, който би могъл да загине по един или друг начин, но в тази изложба познатият вече герой яде своето еленче, за да оцелее в снежната пустош. „Така създавам нови смислови връзки. Той е Survivor”, казва художникът.

Преди време в разговор за „въпреки.com” Динко Стоев каза: „Ако ме оставят някъде и ми кажат – имаш три цвята, с които ще работиш, ще си избера бяло, черно и червено. С тях мисля, че ще мога да се изразя напълно. Няма да страдам от недоимък и дефицит на боя”. Попитахме го какво му носят тези цветове: „Напълно ме удовлетворяват във всяко едно отношение. Бялото, когато се смесва с други цветове още преди да е нанесено на платното и там на повърхността върху която се рисува, в процеса, когато в бялото прониква другият цвят, това е удивително. Като някакъв демиург се чувстваш, въпреки че никакъв такъв не мога да бъда. Но как навлиза черното или червеното в бялото е някаква магия. Това е удоволствие. Почти хедонистично състояние имам тогава”. А червеното? - „То още повече, когато влезе в бялото става една дифузия, едно размиване, получават се хиляди нюанса – от розово до тъмночервено, до някакво по-друго проникване на единия цвят в другия. Много е фантастично това нещо”.

И добавя: „Тези картини, въпреки червеното, тревогата, ми носят страшно удоволствие, докато ги рисувам. Аз съм много, много щастлив, когато ги рисувам. Освобождавам се и най-вече запълвам онази огромна празнина между мен и желанието да бъда някой с работа, с реална продукция. Аз реално съм свършил нещо, което го виждам, че ме удовлетворява и това ме отскубва, оттласква ме от дъното, където може би се чувствам. И се приближавам към мястото, където има въздух. И чувствам, че съм свършил нещо хубаво, дори през деня да съм преживял нещо неприятно или да са ми случили лоши неща, като рисувам така с всичка сила и като го видя, че е станало, съм доволен”, каза тогава художникът. А новите му картини ще видим скоро, надяваме се… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов