#Емил Табаков

[vprki]

Преобразяване

На 17 октомври пред Националния филхармоничен хор застана Емил Табаков – всъщност това бе неговият дебют като (само) хоров диригент. Не съм се съмнявала, че и в тази своя функция той ще вложи цялата си същност и огромното си знание, за да реализира желания от него прочит. Пише в блога си Decresendo музикалният критик Екатерина Дочева.

Да формира, да извае търсения от него звук. Но не очаквах такова преобразяване на хора – до степен на неузнаваемост.  Табаков не обича да говори за това какво и до каква степен знае. Предпочита другите да го констатират, когато е на пулта, когато споделя с тях музиката в себе си. Гледам да не пропусна негов концерт, но въпреки това не съм допускала до каква степен той би могъл да пренастрои звукоизвличането на един хор.

Емил Табаков

Два мотета от Шарл Гуно се чуха за първи път в България. Те рамкираха програмата и в техния контекст хорът изпя две произведения на Табаков – също премиерни. Вокализът за соло виола и смесен хор за първи път се изпълняваше в София, а Адажио-то за смесен хор и вибрафон получи своята световна премиера.  Още с първите тактове на Miserere mei Deus (Смили се за мене,Боже – псалм 51, изд. 1924, това трябваше да е пояснено в програмния текст за концерта от Милена Божикова), творба, която Гуно пише за смесен хор, солисти и орган, звукът на хора изплува от тишината – толкова събран, толкова тих и същевременно интензивен, с фокусирана емисия, с брилянтна артикулация на текста. Мотетът е едно откровение, което бе дълбоко почувствано от певците, вперили поглед към Майстора. Четиримата солисти – Стефани Кръстева, Росица Павлова-Инджева, Емил Павлов и Валентин Ватев – проведоха своите разгърнати партии с великолепно изваяна фраза, с  прочувствено смирение, но и със забележителна емоционална дисциплина.

От репетицията

Така тази, отдадена духовно, творба получи своя изстрадан прочит, прочит, наситен с въздействащо молитвено послание, с деликатния, умело тембриран звук на органа в ръцете на Янко Маринов. Във Вокализа на Табаков солистка бе виолистката Демна Гигова. Тя реализира великолепно тоново приближение към емоционалните прозрения на хора с тихо, внимателно, заредено с впечатляваща чувствителност, потъване в глъбините на изразността, заложена в тази толкова лично звучаща пиеса. Като своеобразно нейно продължение чухме едно съкровено Адажио, създадено от Табаков през 2016 година. Това е пиеса, която изразява и внушава всеобхващащ  драматизъм, катарзисно проникновение. Композиторът е съчетал хоровият звук с този на вибрафона – много сполучлив бе изборът на Румяна Михайлова да обгрижи хора с нежния, чувствително вибриращ в преобладаваща тишинност звук на вибрафона в нейните ръце. Ефектът от тази комбинация бе колкото очакван, толкова и изненадващ –  вибрафонът разширяваше отзвучаването на гласовете, като отвеждаше вокалната емисия към купола на катедрала, сякаш. Много силна пиеса, пиеса-откровение – така бих определила тази, натежала от скръб, творба на Табаков. Финалната пиеса на концерта бе мотетът-ламентация на Гуно Gallia за сопран, хор и орган, в който освен преобразеният хор отново впечатление направи и сопранът Стефани Кръстева. Бе овладяла много трудната солова партия и допринесе съществено за драматичния характер на творбата, с която композиторът откликва на поражението на Франция във френско-пруската война.

От репетицията

За мен бе много интересна констатацията до каква степен църковната музика на Гуно и светските творби на Табаков се събраха, съчетаха и вдъхновиха артистичния прочит. Още по-интересно ми бе да констатирам, че е възможно Националният филхармоничен хор да звучи консистентно, тембристо, в една линия, със сериозно музикантско присъствие.

Емил Табаков

Това явно винаги ще се случва, когато диригентът е избрал подходящата програма и, най-важното, знае “кои бутони да натисне”, за да разкрие изцяло реалните възможности на състава. И да го вдъхнови за музициране.≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: архив на Софийска филхармония и Стефан Джамбазов (1951-2021), водещата снимка

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net/.

[vprki]

Начало на фестивала в Русе – две вечери с композитора и диригента Табаков

Международните “Мартенски музикални дни” вече започнаха. Всъщност тази година откриването на фестивала се разположи в два дни – 16 и 17 март, посветени на композиционното творчество и изпълнителското изкуство на една личност – в два дни, с два оркестъра. Емил Табаков бе диригентът-обединител. Пише в блога си Decresendo музикалният критик Екатерина Дочева.

Първият ден бе отреден на световната премиера на музиката към неговия балет “Калиопа”. Самия балет като спектакъл се очаква в бъдеще. Сега, на тържествената откриваща вечер, публиката проследи музиката спрямо действието, което бе разказвано с помощта на субтитри по време на изпълнението. Сюжетът – в две действия шест картини и интермедия – е посветен на легендата за любовта между Мидхат паша, валията на Туна вилает в 60-те години на деветнайсети век и съпругата на  пруския посланик в България по това време Калиопа. Автор на либретото е Александър Малчев, с когото Табаков е създал два балета в най-ранната си младост – 18- и 20-годишен. Сега тандемът е проработил отново, за да се подчини на императива на мита за тази любов, да го припомни, да го прогласи и овеществи чрез музиката и танца. Танцовият прочит ще се реализира в  следващия сезон, но музикалният вече е факт за всички, които бяха изпълнили концертната зала на Доходното здание в Русе.

Емил Табаков подхожда към този свой опус, съобразявайки се, разбира се, с условията на либретото, както и със спецификата на танца. Затова не е чудно, че предлага нетипичен за почерка си колажен подход като знак за определени фази от сюжета – най-вече в първото действие, когато, според легендата, с кораба “Радецки” в Русе пристига Лист, за да изнесе концерт пред Мидхат паша и дипломатически лица в града. Като знаци са използвани мотиви от най-познати пиеси на Лист, Бах, Чайковски, Дебюси, Теодоракис, Копланд, Йохан Щраус – баща и син, ди Капуа и други.  Този подход се съчетава майсторски с очакваните в негова композиция стилови елементи – като кратки мелодии-мотиви, репетативност на мелодичния материал в различни оркестрови конфигурации, контрастни темпа, на реплики между отделни инструменти и оркестъра, сгъстяване и разреждане на оркестровата плътност върху общ тематичен материал. Темите са кратки и много изразителни – като поетичната, експресивна, силно внушаваща тема на Калиопа, която е сред основните в музикалното развитие. Впрочем в тази композиция доминират великолепни лирични епизоди. Много красив е валсът на Мидхат и Калиопа, с приплъзващите се септоли, които създават атмосфера на някакво очакване.

Емил Табаков

Авторът влага богатото си оркестрово въображение за темброво уплътняване, за изобразяване на конкретни моменти от музикалния разказ – нещо, което по-рядко се среща при симфоника Табаков, който обикновено предпочита да пише по-абстрактна музика, способна да предизвика различни, понякога разнопосочни асоциации у слушателя. Във всички конфликтни, изпълнени с драматизъм моменти се проявява интензивният оркестров почерк на композитора, който допуска определени предположения за танцовата специфика, за визията на балета. Един пример за това е пета картина, в сцената с организирания лов на гълъби и инсценираната от Мидхат сполучлива стрелба на Калиопа, която му дава основание да ѝ подари построената от него къща (тя и до днес съществува в Русе и е известна като Къщата на Калиопа).  Финалът на балета, свързан с раздялата между Мидхат и Калиопа, припомня маниера на тематично и темброво музикално описание на протагонистите. Съвсем логично композицията завършва в тишина. Времетраенето на музиката към “Калиопа” е 75 минути. Пиесата не е лека, изисква оркестър с качества, с вкус към музикално-сценичната специфика, с музиканти, които са отзивчиви към идеите на съвременния композитор и разбират привилегията да са първите, които показват току- що написана творба. При това под палката на нейния създател. Така го и изпълниха музикантите от Оркестъра на Държавна опера, Русе – концентрирано, безпрепятствено, с чувствителна експресия, със забележителна енергия, демонстрирайки безкрайното си уважение към своя диригент и съгражданин.

Русенският фестивален оркестър

Да, Русе почита Емил Табаков. Почитат го и младите музиканти, членове на Русенския фестивален оркестър – бивши възпитаници на Националното училище по изкуствата „Проф. Веселин Стоянов“ – Русе. Стичат се от цял свят – тази година от 4 континента – 12 държави. Идват и, за да се срещнат и да свирят заедно, и заради на възможността да работят с този диригент. Чувството е абсолютно взаимно, подчертавам го, защото подобен феномен е огромна рядкост за нашата родна музикална действителност.

Амори Което и Светлин Русев

И така, на 17 март протагонисти на концерта на Русенския фестивален оркестър бяха още Светлин Русев, който е постоянен солист на оркестъра, откакто съществува (2010)  и френският цигулар Амори Което (1984).  Няколко думи за французина – концертира интензивно като солист, диригент и камерен музикант. Години наред бе член и на прочутия квартет “Модиляни”, свири с оркестъра на Радио Франс и с редица френски и испански състави.  Качествен цигулар, на когото Светлин Русев партнира като виолист в Моцартовата Симфония-концертанте за цигулка и виола. На Моцарт бе отредена първата част от програмата – започнаха брилянтно с увертюрата “Отвличане от сарая” – фантастично форматирана с желязна агогика, впечатляващо изпипана фраза, с точен в съвместността си щрих – и благородно инструментално присъствие, що се отнася до групов звук, до балансирано съчетание и забележителни сола. С този състав няма как да не се свири с настроение – дуото Амори Което и Светлин Русев проведе своя инструментален диалог, демонстрирайки редките си качества на изпълнители в общ, единен почерк с диригент и оркестър.

Алфред Шнитке

Сюитата „Гогол“ на Алфред Шнитке, знае се, се ражда от музиката към спектакъла “Ревизорска приказка”  на театър „Таганка“, която Шнитке пише по молба на големия режисьор Юрий Любимов. По-късно, с помощта на Генадий Рождественски, през 1983 се ражда сюитата. Табаков не случайно избира тази пиеса в програмата заедно с Моцарт – два типа театрална драматургия (припомням много вярната, за мен, теза за театралния характер на Моцартовата симфонична музика, за нейната пластична природа), които са и контрастни, и сходни в някои свои белези.  Към това добавям афинитета на диригента към тази пиеса – в последно време я дирижира с удоволствие. Удоволствие бе и да се преживее с Русенския фестивален оркестър – тези хора сякаш левитират, докато свирят. Цялата инструментална фантасмагория, този тонов фарс, който Шнитке и Рождественски са сътворили, за да представят абсурдния свят на Гогол  бе реализирана с невероятна енергия, с толкова осезаем музикантски ентусиазъм, че чак ти се струва нереално. Сцената вреше и кипеше, всеки детайл се показваше със своята специална същност, не само изсвирен, но и изигран от оркестрантите, поведени от своя Маестро.

Яна Готхайл

Иска ми се да спомена поне някои от солистите в този Гоголев сюжет, като концертмайсторката Яна Готхайл, като тромпетиста Мариус Сучиу, като тромбониста Минчо Томанов или фантастичната група клавишни Евгени Желязков, Мая Тодорова и Божена Петрова, перкусионистите Сава Бояджиев, Лазар Бенов, Иво Стоянов и Цветелин Балтов, китаристите Антон Йовчев и Радослав Михайлов, също фаготиста Любомир Минков и тубиста Георги Щерев. Бе фантастична демонстрация и на ансамблово единомислие, и на удовлетворение от участието в един вдъхновен, зареден с идеи, диригентски прочит. Велико нещо е осъществената, осмислената, станалата музика!

Емил Табаков

Вместо заключение цитира�� дочута реплика на една дама, която казваше на човека, с когото излизаше от залата: “Жалко, че не е възможно Табаков да дирижира всяка вечер!” ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Петър Стаменков, архив на фестивала „Мартенски музикални дни“

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога на Екатерина Дочева може да четете на https://decrescendo.net/.

[vprki]

Емил Табаков и Светлин Русев откриват новия сезон на Софийска филхармония

Официалното откриване на есенния полусезон на Софийска филхармония ще бъде на 15 септември с с концерт с диригент маестро Емил Табаков и солист Светлин Русев /на снимката/. В програмата са включени концерт за цигулка и оркестър в ре мажор оп.35 на Пьотър Илич Чайковски и симфония №4 в си бемол мажор оп.60 на Лудвиг ван Бетовен.

Светлин Русев и Емил Табаков имат дългогодишна история, сътрудничество и едва ли не семейна връзка. Маестрото стоял на един чин с бащата на цигуларя в Музикалното училище в Русе. Забележителен е концертът за цигулка, който Табаков и като композитор посвети на Светлин, чиято премиера беше на 3 октомври 2021 на финала на Международния фестивал „Мартенски музикални дни“, а по-късно имахме шанса да го слушаме и със Софийска филхармония в зала „България“. /повече за двамата големи музиканти и съвместната им работа може да прочетете във “въпреки.com” тук и тук /

Традиционно директорът на Софийска филхармония маестро Найден Тодоров в края на сезона представя важни акценти за следващия. Този път той представи плановете на националния оркестър и националния филхармоничен хор до края на календарната година. И новият полусезон остава верен на мисията на Филхармонията – да представя най-доброто от класическата музика от света и от България.

Найден Тодоров

Веско Ешкенази, Лия Петрова, Георги Димитров, Любомир Денев-син, Росен Миланов, Симеон Пиронков, Милена Моллова, певиците с авторитетна международна кариера Мария Радоева и Светлина Стоянова са част от българските музиканти и диригенти, които ще партнират на Националния оркестър до края на декември 2022.

Младата звезда на виолончелото Камий Тома, легендите Иво Погорелич и Елизабет Леонская, световнопризнатите Даниел Хоуп, Юлиан Рахлин, Йорма Панула, Густав Кун Емануел Чекнаворян и Александър Канторов са артистите, които с удоволствие се завръщат на сцената на „Зала България“.

Камий Тома

За техните концерти сме писали във „въпреки.com” и ще ги очакваме отново с радост, за да се насладим на тяхната музика. Само ще припомним, че на 18 февруари 2021 със Софийска филхармония Елизабет Леонская изпълни  Концерт за пиано и оркестър №3 в ми мажор от Бела Барток под диригентството на Роберт Фаркаш. Беше в сложните време на противоепидемични мерки зарада Ковида и публика на 50% в залата…

Елизабет Леонская

Но концертът беше великолепен. Елизабет Леонская вече десетилетия е сред най-известните пианис��и на нашето време. Следвайки примера на Давид Ойстрах, Святослав Рихтер и Емил Гилелс, които са изцяло посветени на музиката въпреки трудната политическа среда, в която работят, тя запазва своята почти легендарна скромност и остава далеч от медийната публичност. Родена е 23 ноември 1945 г. в Тбилиси, Грузия , където семейството се евакуира от Одеса по време на войната. Елизабет Леонская изнася първите си концерти още на 11-годишна възраст. Изключителният ѝ талант скоро я довежда да учи в Московската консерватория. През 1964 г. постъпва в Московската консерватория в класа на Яков Милщайн. Още по време на следването си тя получава няколко награди на най-големи международни конкурси за пианисти: Джордж Енеску (Букурещ, 1964), Маргарита Лонг (Париж, 1965), кралица Елизабет (Брюксел, 1968). Свирила е  сонатите на Моцарт, аранжирани от Григ за две пиана с един от най-забележителните пианисти на 20-ти век Святослав Рихтер, който е оказал решаващо влияние върху нейното развитие като пианист. Той изключително цени изключителния ѝ талант. /повече за нея може да прочетете във „въпреки.com” тук /.

За първи път ще се срещнат с публиката в София световно признатите челисти Аурелиян Паскал, Даниел Мюлер-Шот, Рей Уанг, цигуларят Джан Паоло Пелозо, пианистите Николай Лугански и Со Рианг, диригентът Мишел Табачник и суперзвездата на операта Роландо Вийазон, който ще гостува в София на 22 декември.

Николай Лугански, снимка: credit Marco Borggreve_Naãve-Ambroisie

Главният гост-диригент Саша Гьотцел, любимец на българската публика, ще се включи в полусезона на Филхармонията с два концерта, единият от които е Новогодишната гала. /За него повече може да прочетете повече във „въпреки.com” тук  и тук /.

 Коледният подарък за меломаните - оперната гала с Роландо Вийазон, ще бъде под палката на Найден Тодоров.

Роландо Вийазон

Покрай изброяването на световните звезди и именитите български музиканти, които Софийска филхармония е включила в плановете си до края на декември, Найден Тодоров засегна пред медиите и болезнената за културните дейци в България тема за бавенето на конкурсите за директори на културни институции от страна на Министерство на културата. Самият той в момента изпълнява временно длъжността до обявяването на нов конкурс за директор на филхармонията след изтичането на мандата му в края на януари тази година. Маестро Тодоров  беше категоричен, че бавенето на конкурси за директори се отразява негативно на институтите, които остават за по-дълго време с "временно ръководство".

"В настоящия момент Софийската филхармония има директор, изпълняващ длъжността до провеждане на конкурс. И аз не мога да си позволя да публикуваме един дългогодишен план, при положение че не знаем какви биха били бъдещите планове на министерството за ръководство на Софийска филхармония. Не бих искал един евентуален следващ директор да го заставям да прави планове, изработвани от друг човек, тъй като това беше нещо, с което аз се сблъсках, когато започнах работа тук. Аз се сблъсках с един готов план, който не отговаряше непременно на моите виждания. Не казвам, че е бил безинтересен, но аз трябваше да го доведа до край", обясни маестро Тодоров. Той сподели, че именно това е причината, поради която филхармонията е взела решение да обявява сезоните си на полугодие, и обяви, че ще се кандидатира за следващ мандат, когато конкурсът за директор най-после бъде обявен.

Концертът на Софийска филхармония в "Музикферайн" във Виена, 17 май 2022

Тук е мястото да напомним за бляскавото представяне на Софийска филхармония на 17 май в „Музикферайн“ във Виена под диригентството на маестро Найден Тодоров за втори път с него за малко повече от две години. /може да прочетете във „въпреки.com” тук /.

Но до септември, когато ще се открие новия сезон на филхармониците те продължават с летния си сезон, обмислен и създаден като идея от маестрото.“Споделете музиката“ - летният сезон на Софийската филхармония на две открити сцени -  Парк-театър „Борисова градина“ и в атриума на Квадрат 500, в който ще се представят камерните ѝ състави. С цялата лятна програма може да се запознаете тук /.

Специално отделяме внимание на  нова програма, не правена досега от филхармониците на 10 август в Парк-театър „Борисова градина“. Концерт-спектакълът „Веберови“ от австрийския драматург Феликс Митерер, която разказва любопитни подробности за живота на Волфганг Амадеус Моцарт.  Неговата реализация е по идея на преводача на пиесата Борислав Петранов да го направят заедно с маестро Найден Тодоров. Припомняме, че през 2018 година издателство Black Flamingo Publishing с подкрепата на Австрийското федерално канцлерство издаде пиесата на Митерер „Веберови“ (Die Weberischen), написана в юбилейната година на Моцарт 2006 година, когато е премиерата ѝ, продукция на Обединени виенски сцени в Музеумквартир Виена, режисьор Щефани Мор.

“Веберови” - снимка архив - https://www.freie-buehne-salzburg.at/

Моцарт е мъртъв. Малкото му голо тяло лежи положено на смъртния одър в едно студено помещение. Сестрите Констанце /съпруга на композитора/, Софи, Йозефа и Алойзия Вебер мият ритуално трупа. Така започва представлението в някогашния театър „Фрайхаус” на Емануел Шикандер. Самият Шикандер играе майката Цили Вебер. Театър в театъра, директорът води зрителя от сцена в сцена, в които се осветлява живота на жените около Моцарт. Самият композитор никога не се появява. Той стои на улицата, под прозореца, чука на вратата, композира или умира в съседната стая. И въпреки че го няма, публиката силно усеща присъствието му и научава важни и неподозирани неща за неговия живот. От различни женски съдби, страхове, болки, насилие и комични моменти Феликс Митерер създава трагикомична картина на онова време с много музика. Премиерата е приета с френетично аплодиране, както пише австрийската преса и добавя „Диалозите на Митерер искрят, написани с възхитителен хумор“ / „Ди Пресе“/. Преводачът Борислав Петранов сподели тогава за „въпреки.com”, че е имал разговори с директора на Софийска филхармония диригентът Найден Тодоров за идеята да направят концертно изпълнение на пиесата. Би било много интересно и не само любопитно за българската публика, особено, че Маестрото е австрийски възпитаник и познава добре културата и изкуството на страната.

Борислав Петранов

На сцената заедно с Филхармонията ще се качат сопраното Вера Гиргинова и актьорите: Елена Атанасова, Деница Даринова, Анджелика Джамбазова и Явор Борисов. Режисьор – Борислав Петранов.

Преводачът в момента е директор на българския културен институт в Берлин. Петранов е два пъти магистър: от УНСС по специалност „Финанси и кредит”, и от НАТФИЗ „Кр. Сарафов”, където завършва театрознание. Специализира в Германия и в Австрия, занимава се с театрална критика, бил е зам.-директор и драматург на Драматичен театър Пловдив и зам.-директор на Малък градски театър „Зад канала”. През ноември 2000 г. става първия изпълнителен директор на Национален фонд „Култура”, а от юли 2002 г. след конкурс става директор на Българския културен институт „Дом Витгенщайн” във Виена. През пролетта на 2008 г. печели отново конкурса. Петранов е директорът с най-дълъг мандат на този пост. Автор е на книгата „Българската Нора” (2001). Заедно с преводача Александър Зицман е съставител на тома „Млад театър от България” (2006), издаден от австрийското издателство „Драва”. През 2014 година получава наградата на Министерството на културата за приноса му в популяризирането на българо-австрийските културни отношения и за популяризирането на българската култура, а през 2016 година - международната награда „Водно конче” за принос в развитието на българо-австрийските връзки в областта на театралното изкуство. Актьор, режисьор и преводач с великолепни преводи на австрийски и германски автори и сега казва, че преводът най-много го привлича. А във "въпреки.com" сме писали за повечето от тях.

Очаква ни и вълнуващ летен сезон на Софийска филхармония и нейните камерни състави. Концертите са подкрепени от Столична община и са включени в Календар на културните събития в София. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на Софийска филхармония, Стефан Джамбазов и Стефан Марков

[vprki]

Впечатления от „Август в изкуството“, 2023

Десетото издание на фестивала на визуалните изкуства "Август в изкуството" се случи благодарение на финансовата подкрепа на Националния фонд Култура. Девет години след деветото издание и след като бях обявил неговата ��мърт в статията "Раждането и смъртта на "Август в изкуството", 2016. Написа за „въпреки.com” Румен Серафимов, изкуствовед, куратор на "Август в изкуството" 2023 /на снимката/.

Изложбите в Градската художествена галерия на Варна, където традиционно е центърът на фестивала,  станаха мащабни и качествени. Там бяха представени 69 художници от четири творчески поколения. Доайените Павел Койчев, Альоша Кафеджийски, Кина Петрова и Стоимен Стоилов показаха прекрасни работи и защитиха репутацията си на големи творци.

Стоимен Стоилов

Бях поканил немалко художници от силното поколение, което влиза в изкуството ни в самото начало на 80-те години миналия век. Милко Божков е от него и ретроспективна му изложба на целия първи етаж на галерията беше богата и категорична като естетическа стойност.

Милко Божков

Безупречни и впечатляващи бяха пластиките на Зиятин Нуриев, Стефан Лютаков, Иван Русев, Емил Попов, Венелин Иванов, Пламен Аврамов и Георге Фаркашиу (Ръмъния), големите ахроматични платна на Станислав Памукчиев, сияещите с цвета и техниката си работи върху стъклени повърхности на Галина Шехирян, драматично-екзистенциалните човешки състояния на Веселин Начев, темпераментната живописна стихия на Георги Лечев, концептуалните визуални интерпретации на Димитър Трайчев, Мария Зафиркова,

Галина Шехирян

Илия Янков, Ангел Ангелов, Илиян Лалев, Владимир Иванов и Калия Йорданова, имагинерните и хроматично наситени картини на Долорес Дилова, Атанас Хранов, Васил Василев, Валери Чакалов, Петко Ломски, Иван Обретенов и Валентин Узунов, веществено-пластичните и релефни повърхности на Пламен Михайлов, Николай Тодоров, Бранко Николов и Тодор Тачев.

В "диалог" Катрин Томова /л/ и Долорес Дилова /д/

Малко по-младите се представиха с чудесни, внушителни творби. Тук блестеше абстрактното полихромие на Любен Генов, Катрин Томова и Иван Минчев. Големите сюрреални автопортрети на Иво Бистрички въвличаха в иреални пространства. Сетивните с изтъканата си материя митологични видения на Стефка Георгиева бяха хипнотични и величествени.

Един до друг Любен Генов /л/ и Иво Бистрички /ц/

Оранжевата и чиста като знак пластика на Симеон Стоилов "звънеше" и фокусираше вниманието. Магически въздействаше видеоинсталацията на Нина Ковачева и Валентин Стефанов с бягащите мъж и жена, прожектирани върху две големи стъклени вази. По египетски сложният като рисунка и композиция триптих на Моника Попова беше не само мащабен, но и зашеметяващ с енергиите си.

Нина Ковачева и Валентин Стефанов

Поредицата платна-алюзии на класически европейски портрети с гравиран върху тях надпис на английски (Носталгия по изгубеното изкуство) на Красимир Русев, беше дълбоко смислена концептуална творба. Свободният и овладян живописен жест в едроформатните платна на Цветелина Максимова беше изразителен и поетичен. Двете едри и обобщени глави (тъмна и светла като истината и лъжата) в двете картини на Албена Коева имаха тотално внушение. Интелектуален и сериозен беше Данил Йорданов в сиво-черните абстрактни пространства на моделираните с графит и восък платна. В подобен контекст звучаха големите рисунки от втечнен графит на по-възрастния Пламен Братанов.

Симеон Стоилов

Артистите от най-младото поколение участваха достойно. Чрез фотографските образи на старец Венелин Шурелов посочваше тъжни човешки състояния. В критично-песимистичен контекст Мартиан Табаков беше изобразил голи мъжки и женски фигури с неоекспресионистичен маниер върху големи, стоящи в пространството шперплатови плоскости. Антони Райжеков беше измайсторил с въображение инсталацията си от падащи водни капки и звукови ефекти. Еротиката в цветната композиция на Доника Кирова беше откровена и провокативна. Интересни съвременни работи показаха Калоян Илиев - Кокимото, Велина Гребенска, Виктор Петков и Мартин Пенев.

Росен Донев

На фотографията беше отделено немалко внимание. В самостоятелна зала бяха експонирани забележителните черно-бели фотографии на тримата най-значими фотографи от Варна – Росен Донев, Гаро Кешишян и Александър Николов. Франк Уърдън (САЩ) и Атце Бос (Нидерландия) показаха качествени цветни фотографии на абстрактно звучащи материални повърхности.

Цветан Кръстев

Видеоизкуството беше представено от изразителни и умни творби на Цветан Кръстев, Надежда Олег Ляхова, Саша Панчич (Сърбия), Георги Кръстев и Розе Шулце (Германия). Освен филма си от танцов пърформънс в изоставени казармени помещения на съветски военни части, Розе Шулце участваше и с великолепна инсталация от 90 листа ръчно формована хартия с релефно моделирани върху тях очертания на многобройни предмети. Бяло-златните хартиени обекти, нежно и крехко внушаваха в особена древноегипетска светлина усещането за преходност, за следи и останки от човешки живот.

Розе Шулце (Германия)

"Това ли ще остане от нас?" – гласеше тревожно заглавието на творбата. Топлата красота на хартиените обекти струеше и от инсталацията на Недко Недков.

Макар и по-камерни, изложбите в осемте частни галерии и в Художествения музей Георги Велчев бяха също качествени с творбите на още 20 артисти.

Дария Василянска

Ще посоча специално изразителния диалог чрез живописни картини и рисунки между покойната, изключителна Дария Василянска и дъщеря ѝ Теменуга Станчева. Адмирирам представянето на Атанас Парушев, Веско Велев, Мария Чакърова, Деан Даракчиев, Георги Йорданов, Пламен Монев, Цветана Векова, Тереза Зиковска, Боян Боев, Деян Веков, Галина Станева, Калина Мавродиева.

Изложбите бяха наречени с определени понятия, насочващи към  характера на изкуството в тях – автентично, диалогично, градивно, експресивно, хроматично, имагинерно, пластично, романтично, поетично.

Монтиране на творбата на Станислав Памукчиев

Десетото издание на фестивала предложи и интересни дискусии, презентации и лекции, свързани с историята на форума и с явленията в съвременното изкуство. Активен и свръхпрофесионален в тях беше изкуствоведът Филип Зидаров.

Накрая и аз като Розе Шулце ще задам логичния въпрос: Какво ще остане от "Август в изкуството"? Творческото и културното битие обаче не е само "задаване на въпроси", както много често обичат да твърдят хората на изкуството. Има огромна необходимост от отговори на същностните състояния и феномени в обществото и културата.

Илиян Лалев

По отношение на "Август в изкуството" – ще останат десет мащабни издания на този най-голям у нас фестивал. Издания, богати на съвременни визуални стилове, на свободен индивидуален избор, на празнично общуване и преживяване, на позитивна  оценка от творци, експерти и публ��ка. Ще остане високопрофесионалното равнище на художествено изразяване, което винаги е било основната цел на този форум. Отново ще припомня, че възприемам и интерпретирам понятието "Август" преди всичко в неговото древно латинско значение на "божествен", "възвеличен".

Веселин Начев

Или по-опростено и непатетично казано, фестивалът се стремеше и успя да представя високото, значимото, сериозното, истинското в съвременното изкуство. За моя голяма радост "Август" се явяваше и живееше във всички издания на фестивала все по-силно и магнетично. "Август" тържествуваше и в десетото юбилейно издание – безусловно и в пълната си духовна светлина. ≈

Альоша Кафеджийски

Текст: Румен Серафимов

Снимки: Александър Николов и личен архив

P.S. на „въпреки.com”: Всички посочени линкове са към текстове по темата публикувани при нас.

[vprki]

Теодора Димова представя новия си роман „Не ви познавам“ на „Аполония“

 „Празниците на изкуствата „Аполония““ винаги са отделяли специално внимание на книгите на български автори. Така ще бъде и тази година по време на 38-то издание на фестивала. Имат и своя дом – Градската художествена галерия сред експозициите, част от „Празниците“.  От 2020 година заради пандемията от Covid-19 пространството на литературата е в двора на галерията. А то се оказа, въпреки тогавашната ситуация прекрасно за среща с литературата.

Така ще бъде и тази година.  Това си има и своите предимства. В препълнената голяма зала на галерията нямаше места за всички, които искат да присъстват на среща с любими автори и отворените прозорци не даваха достатъчно хладина от морето. Но хората изтърпяваха задуха заради вълнуващите събития. А вече трета година те ще бъдат и сред произведения на изкуството. В пространството на галерийния двор ще са изложени скулптурите на Мартиан Табаков и Мартин Трифонов, които въпреки младостта си, са утвърдени творци със свой индивидуален и необичаен почерк. И двамата са ученици на забележителния  скулптор и преподавател в Националната художествена академия проф. Емил Попов. Около тях на оградата отвън и отвътре ще бъдат изложени избрани образци от колекцията на 10-ото Международно триенале на сценичния плакат два месеца преди откриването му в София. Кураторът на изложбата Албена Спасова отбелязва „Определян като силно демократично изкуство, предназначено за широк кръг зрители, преди всичко случайни минувачи, плакатът е немислим без своята най-престижна галерия – улицата. В случая с Аполония плакатите са на любимото си място, което Триеналето превърна в галерия на открито – оградата на Художествената галерия.“ А в пространството на галерията ще гостува колекцията на Американската фондация за България (АФБ) от творби на Христо Явашев – Кристо и Жан Клод, неговата съпруга, спътница в живота и съавтор в множество общи проекти, която представя техния и неговия творчески път в рамките на няколко десетилетия от 1958 до 2003 година.

Кристо и Жан-Клод в ателието, снимка: Волфганг Фолц

В тази прекрасна атмосфера ще се представят книгите и техните автори. Това е „Аполония“. Както споделя за „въпреки.com” артистичния му директор Маргарита Димитрова: „Философията на фестивала е точно това да се събират всички изкуства на едно място и да бъдат разположени абсолютно равнопоставено. Тоест там, където е музиката да е и театърът, литературата, художниците, всички да бъдат заедно и да общуват, да се чувстват добре там.“ /Целия разговор с нея може да прочетете тук/

Не е възможно в текста да представим подробно всички книги и автори, които ще гостуват на „Аполония“, ще се спрем на няколко акцента, а с цялата програма на „Празниците“, които се откриват на 28 август и ще продължат до 5 септември, може да се запознаете на https://apollonia.bg/ .

Теодора Димова ще представи новия си роман „Не ви познавам“ . Съдбите на „Поразените“ от мракобесната идеология на близкото минало отекна в кадифения, но безкомпромисен роман на един от най-талантливите ни писателки, която беше представена на „Аполония“, 2019 г. и стана носител на голямата награда Роман на годината на Фонд „13 века България“, както и на престижната френска литературна награда „Фрагонар“.

Проф. Веселин Методиев, Теодора Димова и проф. Михаил Неделчев при представянето на "Поразените" на "Аполония", 2019, снимка Стефан Джамбазов

Тази майсторска история за паметта ще получи своето своеобразно продължение в най-новия ѝ роман „Не ви познавам“, който ще се появи с логото на издателство „Сиела“ до края на 2022 г. В  него една от внучките на главните героини в „Поразените“ ще трябва да се изправи пред видоизмененя кървав терор – кървавият терор от миналото е заменен, но ядката, същността на злото е същата.Защото децата и внуците на палачите продължават да бъдат палачи, децата и внуците на жертвите продължават да бъдат жертви. А прочитът на историята отново е подчинен на прогнила координатна система. Има ли обаче изход от омагьосания кръг, в който се е превърнал животът ни? Откъси от романа „Не ви познавам“ ще бъдат представени от актьора и режисьор Стоян Радев на 1 септември от 18:00 ч. в Художествена галерия – Созопол по време на Празниците на изкуствата „Аполония“ 2022, а самата Теодора Димова ще разкаже малко повече подробности за работата си по романа и неговото излизане. А предния ден на 31 август на театралната сцена на читалище „Отец Паисий“ е спектакълът на Варненския драматичен на сценичната адаптация на „Поразените“ с режисьор Стоян Радев.

Много силно присъствие на литературните събития на фестивала традиционно има издателство Colibri. На 30 август ще бъдат представени книгите „Монолози“, Сборник Изповеди на Мария Касимова-Моасе и „Любовта за напреднали“ на Светлозар Желев. Мария Касимова-Моасе е журналистка и писателка, авторка на книгите „Близки срещи със смесени чувства“, „Балканска рапсодия“ и „Записки от Шато Лакрот“, представена миналата година на фестивала, издадени от същото издателство. 

Мария Касимова-Моасе и Кремена Димитрова на "Аполония" 2021, снимка: Тихомира Крумова

Участва със свои текстове в редица сборници, сред които „Бащите не си отиват“, „България за напреднали“, „Моята булчинска рокля“ и „Българите в чужбина – …токова близо, толкова далече….“. В програмата на „Аполония“ 2021 тя с успех представи своето разказваческо шоу „Свободно падащи истории“. Монолози е най-новата ѝ книга и, според нея, е съвсем различна в сравнение с  творчеството ѝ досега.

„“Любовта за напреднали“ е познание, тя е пътешествие, тя е замък с много врати и много прозорци. Можем да влезем в любовта от много места. Можем да извървим много коридори, можем да отворим много врати. Дали ще намерим зад тях това, което търсим – зависи само от нас самите. Всеки от нас познава собствените си любови, всеки от нас страда от липсите си. Винаги когато разглеждаме любовта, нейната достатъчност или недостатъчност, богатството ѝ, емоциите, които ни дава, начина, по който успяваме да съжителстваме заедно, осъзнаваме, че тя е нещо, което ни тежи, нашата или нечия друга любов, или пък ни дава възможност да дишаме – отваря гърдите ни, отваря всяка от алвеолите в белите ни дробове, забивайки дълбоко в сърцето ни иглата с адреналин, който ни изстрелва в съвсем различно измерение.“

Отбелязва за книгата си авторът Светлозар Желев, автор на корицата е Тео Ушев.

На 31 август от 19 часа е премиерата на книгата „Гризачи“, Разкази от дядовци и от внучета на талантливия и обичан актьор Валери Йорданов. Героите имат свои пълнокръвни прототипи, хора, от които авторът се е възхищавал като дете: сурови в изпитанията, но и раними, по мъжки смели, но мъдри, тъгуващи, обичащи... Чудаци. Светът е уловен през погледите на изстрадания опит и на детската чувствителност, свързващи се в пространство, където понятията „родов корен“, „чест”, „достойнство” и „любов” са в основата на живота. Дядовци и внучета влизат в своеобразен романтичен диалог, чертаещ дълбинната, непрекъсната линия на съществуването. Същия ден, но от 18 часа ще бъде представена книгата с автор Александра Александрова по идея на Ива Папазова „Колко е лесно да бъдеш обичан“, 25 истории на учениците от различни випуски на любимия актьор и преподавател Стефан Данаилов. С носталгия и любов, през смях и сълзи те си припомнят важните уроци и безценните истории с техния учител, приятел, събеседник… С техния Мастер.

На 1 септември издателство „Захари Стоянов“ гостува с книгата „Ние, другите“, Сцени от личния и обществения живот през ХХ век на интелектуалеца Иван Стоянович (1930-1999), авторитетен кинокритик и публицист. На следващия ден 2 септември издателство „Хермес“ представя двама свои автори и книгите им. Романът „Ловецът на пеперуди“ на Костадин Костадинов, която възкресява мита за дунавската Атлантида и нейните обитатели. Сюжетът се гради на народното поверие, че когато човек умре, на другия ден идва пеперуда, която каца на гроба и отнася душата на мъртвеца. Всяка една от пеперудите в романа е огледален образ на починалия. Истински калейдоскоп от човешки души от цялата земя. Другата е „Късна смърт“ на Иван Станков. Писателят и преводач е автор на книгите „Спомени за вода“, „Улици и кораби“, „Имена под снега и „Вечерна сватба“. Носител е на Националната литературна награда Елиас Канети, на литературните награди на Портал Култура, Стоян Михайловски и Хеликон. Професор по българска литература във Великотърновския университет.

За романа си авторът пише:“…Както  повечето книги на света, и тази разказва за любов и за смърт. Героите трябва да издържат и на двете. И в живота, и в книгата ранната смърт е отблъскваща. Късната – привлекателна. Но мигар някой някога си е отивал навреме?“…

Издателство „Жанет 45“ на  4 септември представя „Звезди под клепачите“ на Николай Терзийски. Писател, журналист и магистър по философия, Николай Терзийски още с първия си роман Отлъчване получава голямата награда от конкурса за дебют „Южна пролет“ в категория Проза. Втората му книга „Хроники на неведомото“ е номинирана за  националната награда Роман на годината 2020 на Фонд „13 века България“. Другата среща на публиката същата вечер е със сборника разкази „Таралежите излизат през нощта“ на Йорданка Белева. За нея писателят Владимир Зарев пише: „Харесвам прозата на Йорданка Белева заради тази невероятна, доведена до съвършенство сложност на простотата, харесвам езика, на който са написани нейните разкази и с който тя си „играе“, както неуморните и винаги различни вълни си играят с неуморния и винаги еднакъв бряг.“

Здравка Евтимова, снимка: Стефан Джамбазов

В последния ден на „Аполония“ 5 септември е срещата с писателката, позната и оценена и от световните литературни среди,  Здравка Евтимова и книгата ѝ „Резерват и вълци“. Нейните разкази са издадени в 32 страни по света. През 2015 печели националната награда Блага Димитрова за произведение, писано от жена, а нейната книга „Една и съща река“ печели наградата за Роман  на годината на Национален фонд „13 века България“. През 2020 получава наградата Христо Г. Данов за цялостен принос в националната книжовна култура. 2021 зрителите на БНТ, след гласуване, я определят за свой любим български автор. Тази година тя води и майсторски клас по творческо писане на „Аполония“.

Оставяме за финал важен акцент от литературната програма на „Аполония“ - юбилеите, които са много сериозна линия за уважението към хората на фестивала.

Радой Ралин, снимка: архив

На 29 август от 18 часа ще бъде отбелязана сто годишнината от рождението на Радой Ралин, може би, най-колоритният български поет, писател,  сатирик, епиграмист, драматург и сценарист. С всяка от творбите си и с примера на собственото си страдалческо битие, той докрай защитава принципите на свободата и вечните човешки ценности. С блестящия хумор, който струи от страниците му, с интелигентните и същевременно злободневни теми, Радой Ралин великолепно пресъздава недъзите на обществото.

А на 3 септември по повод 80-та годишнина на проф. Михаил Неделчев ще бъде представена неговата тритомна „Как работи литературната история?“, издание на НБУ. Творчеството на проф. Михаил Неделчев изследва проблемите на литературната теория и философията на българската култура и литература, както и историята на новия български демократически преход.

Той пише за литературния, културния и политически персонализъм, геопоетиката и актуалния литературен живот. За него доц. Елка Трайкова пише: „Литературната история е не просто многолетно професионално занимание на Михаил Неделчев, тя е  негова съдба. Защото всяка книга не е просто факт от творческата му биография, тя идва с мисия – да ни накара да погледнем отново зад предела на познатото, отвъд познанието, което смятаме, че сме постигнали, да ни помогне да съпреживеем поредния неподозиран литературно- исторически сюжет… Вървейки по житейския си път, Михаил Неделчев твори литературна история. Не в онзи традиционен смисъл с книга с хронологично подредени текстове, която с акта на своето издаване идентифицира Автор и История… Литературната история като авторски проект наистина се случва в книгата на Михаил Неделчев.“ Той има и една друга вълнуваща битност вече десетилетия – той е един от аполонците още от времето на създаването на фестивала. Не е бил само миналата година и когато артистичният директор на „Аполония“ го попитала: „Защо?“, той отговорил: „Защото се готвих за тази година!“.

На 38-ото издание на „Празници на изкуствата Аполония“ ще се спази традицията от последните години на организаторите - „Книжна Аполония“ за седми път. Различните издателства ще изложат избрани заглавия – както най-известните от предишни години, така и най-новите книги и автори. Някои от тях ще бъдат представени и на литературните вечери на фестивала, за които вече написахме.

Успех и на добър час на „Аполония“, която се открива на 28 август от 20.30 часа с концерт на Детският духов оркестър към Средно училище Емилиян Станев, Велико Търново. Тогава ще разберем и кой ще е 24-ият носител на наградата на Фондация „Аполония“  Аполон Токсофорос. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на „Аполония“, Тихомира Крумова и Стефан Джамбазов

[vprki]

Мила и Мартиан Табакови: Всеки от нас е първото око за другия

 „Винаги, когато правя нещо, първо го показвам на Мартиан. Той има много добро око и много добри съвети дава.“ Каза за „въпреки.com” за съпруга си илюстраторката Мила Янева –Табакова. А Мартиан Табаков, скулптор, музикант споделя за нея: „Коментираме си нещата, които всеки прави. Неизбежно тя е първото око за мен, както и аз на нея. Доста често се консултираме за всичко, което прави всеки един от нас.“

Разговаряме с двамата по отделно в „Белка“ - Studio for Sound Form, пространството, което е тяхно ателие, всеки на своя си етаж, но тук се представят и изложби, концерти, дори  театрални постановки. Но за това малко по-късно. За Мартиан Мила продължава: “Аз все имам чувството, че не мога толкова добре да го посъветвам, когато ме попита за нещо. Но в неговите съвети съм напълно уверена. Веднага хваща есенцията, знае какво точно да ми каже, ако нещо съм закъсала и прави така, че да изляза от това състояние, от закъсалото. Много е хубаво, дано не му досаждам.“ А продължението на Мартиан е: „Човек има необходимост от второ мнение. Хубавото е, че ние сме различни в посоките си на работа, но се разбираме. Със сигурност трябва да има разбиране в една такава двойка какво прави партньорът ти. Но, ако тя не харесваше това, което правя, би било ужасяващо или, ако не харесвам това, което тя прави. Това не е случайно, ние се ценим.“

Мила и Мартиан на изложбата му в галерия "Васка Емануилов" и околното ѝ пространство, 2016, снимка: Стефан Джамбазов

Разговаряхме с всеки един от тях на различен етаж от студиото, където е личното им творческото пространство, много различно при двамата, съобразено със спецификата на тяхната работа. Мартиан не знаеше какво е казала Мила, както тя не знаеше какво е казал той…Когато бяхме в „Белка“, където има и малка зала, в която се правят изложби, а и театрални представления, скулпторът беше подредил експозицията си „Обстоятелствата, които създаваме, са тези които ни променят“. За нея като мотив за създаването ѝ Мартиан Табаков споделя: „Става дума за отношенията и обитателите, средата и как ние я променяме, но и как тя променя нас. Тази изложба произлиза от един предишен проект „Среда и обитатели“. В нея беше по-базов погледът върху тези взаимоотношения. В тази изложба се фокусирам по доста абстрактен начин как средата сами ние си я правим и в един момент стигаме дотам, че зависим, от което сами сме създали в среда, която сами пребиваваме.“ За себе си приемам думите му и в контекста, на цялостното пространство на “Белка“, което са изградили заедно с Мила от постройка, която е била работилница, по-късно и фурна. Но сега в нея има друг вълнуващ, артистичен живот и общоприетият, уж, хаос на ателието е превърнат с присъствието на двамата в хармонично и уютно пространство за творчество и приятелство.

Мартиан Табаков, снимка: Стефан Марков

Мартиан продължава за своите търсения и посоки: „Един художник е като огледало на заобикалящото го и рефлектира всички тези неща около себе си. Това е част от работата. Ние като хора, като живи същества, каквото и да направим, както и да присъстваме в една среда, нашият отпечатък остава. Заобикалящото ни носи информацията за това ние какво сме правили, как сме живели и т.н. Върху такива въпроси разсъждавам в последно време.“

В годините още от студент познаваме развитието му като скулптор, ученик на забележителния проф. Емил Попов, който много го цени и обича. Но Мартиан по свой път се насочва и към музиката, и към театъра, не случайно. А той обяснява тези многостранни свои изяви: „Общата, пресечната им точка, вярвам, че в един момент ще стигна до нея, защото нещата се преливат едно в друго. Наистина, аз правя музикални скулптури, но имам и група КАКЕ?, в която свиря на китара, свиря малко на бас. Започвам да се интересувам от свирене на тези инструменти, да създавам лично обекти, които да правят звук. Така попаднах и на тази част в изобразителното изкуство. Театралните проекти пак тръгнаха от изобразителното изкуство. На една изложба режисьорката Валерия Вълчева хареса някои от нещата ми и каза: „Би било интересно да участваш като сценограф в моя проект „Сърцето на мрака“ и там направих сценографията, но участвах и на сцената с музика, имах и малка роля. Театърът е добро пресечно място, като се замисли човек, защото той съчетава всички изкуства, както и на текст, както и на звук, на изобразителното…Като е замисля, всъщност, актьорите са някаква форма на скулптури, но те са подвижни.“

Мартиан Табаков, снимка: Стефан Марков

В края на юли в пространството на „Белка“, където е сега изложбената зала на експозицията на Мартиан Табаков беше представен в шест вечери театралният спектакъла "Чайка" - комедия за края на света" по пиесата на А.П.Чехов. Драматургичен вариант, превод, режисура и костюмография - Валерия Вълчева; Сценография - Мартиан Табаков, в ролите актьорите: Аркадина - Стефка Янорова, Заречная - Мирослава Захова, Маша - Деница Даринова, Медведенко - Пламен Великов, Треплев - Симеон Димов, Тригорин - Александър Кънев Управителя - Мартиан Табаков. Спектакълът ще бъде представен и в градове извън София.

Заедно с Мартиан си припомняме забележителния му проект „Архитектура на звука“ във „Водната кула“ в кв. „Лозенец“ през октомври миналата година. Тогава сподели за „въпреки.com”: „Това е един проект, който се движи с останалите ми работи. В процеса, когато съм правил арматури за скулптури съм открил, че в работата с метала се случват определени акустични събития, феномени, бих ги нарекъл“. /За него повече може да прочетете тук/. А с днешна дата обяснява преживяваното за себе, си участващите музиканти и публиката: „Водната кула е много специално място и тя е специална, защото не ни се случва във всекидневието да попадаме на такова място. Не свикнали на този вид сграда, което също допринася за изживяването, но самата форма е много подходяща за музикални изяви, за определен тип музикални изпълнения. Има много хубава акустика и инструментите ми влязоха в едно много добро съчетание с пропорциите на самата кула и тя самата резонираше.“  

Мартиан Табаков, снимка: Стефан Марков

Питам го как е усетил като творец тази връзка между скулптурата и музиката и да бъдат така хармонично свързани. А Мартиан си припомня първото откривателство за себе: „Имаше много фактори. Аз, когато учех в НХА, правим фигури и изработвах метална стойка, която да носи глината за една фигура и, заварявайки я, докоснах заваръчния си шлем, който представлява една пластмасова кора, маска, и когато я допирам леко до желязото и чуквам с електрожена да заварява, всичките вибрации от метала влязоха в каската. Тогава си дадох сметка как вибрациите преминават от материал в материал. Това беше много любопитно за мен и ме провокира да отида една стъпка по-нататък и да я разработя вече специално, да създам ситуации, които да развиват тези възможности.“

 Признава за творческата си работа, че като посоки редува нещата. „Правя един проект, след това правя проект в друга насока и това ми помага да се разнообразявам. Когато опра на камък в едното място, си копая на друго място и така. Няма как другояче да го обясня.“

Мартиан Табаков, снимка: Стефан Марков

На финала на разговора с него го питам какво прави, за да стигне изкуството му до повече хора. Отбелязва, че това е любопитен въпрос. „Вярно е, че светът предлага толкова различни неща в момента, че не остава много място за изкуството.Аз съм сравнително млад /на 30 години/ и не знам какво е било някога, но със сигурност интернет, достъпът до толкова информация ни лишава по някакъв начин от времето ни. Понякога казвам, че не е необходима, защото сме залети от информация, която само ни задръства. И аз съм жертва на това, също. Смея да кажа, че преди да си взема смартфон, бях много по-продуктивен като художник, защото имах повече свободно съзнание. Те заемат място в живота ни - и компютърът, и телефонът, и телевизорът, аз поне нямам такъв. Слава Богу, но и като сложиш и телевизора,  ти остава много малко място и време за съзерцание, за осмисляне на живота. Но в тази ситуация, ако има нещо любопитно за хората, те го търсят и го намират. Например, този проект тук, много се изненадах, защото „Белка“ е на доста отдалечено място, където се намира изложбата, дойдоха много хора. Не съм ги виждал, не ги познавам, не бяха само приятели. Оказа се, че заглавието „Обстоятелствата, които създаваме, са тези които ни променят“ много ги е закачило и текста, който съм пуснал във фейсбук. И те са дошли само заради това.“ Но и отчита, че гостите му са имали необходимост да намерят връзката между текста и изложбата. Трябвало да им подскаже. „Налага се да има някаква алтернативна вселена за тази изложба. Това не са точно кутийките на блоковете, но трябва да напомнят…“. Репликирам го, че приемам тези образи, чисто, философски като кутийките на живота ни…А той отбелязва, че отива в тази посока, но вмъквам и тезата си, че човек може да живее в панел и пак да не се чувства затворен, а да се усеща със свободен дух. Мартиан не е толкова убеден и, вероятно, с право: „Ние сме сраснали с тези ограничения. Поколение след поколение ние вече попадаме в обстоятелства, в които сме все по-затворени, все по-отцепени от природата. В един момент, ако ни вземат тези удобства, които сме си създали, ние няма да можем да се справим, сигурно. Това не е добре.“

Мила Янева -Табакова, снимка: Стефан: Марков

Все пак, заедно отчитаме, че технологиите помагат и чрез интернет информацията стига до хората, както е с неговите проекти в „Белка“.  А аз отивам при Мила Янева-Табакова на горния етаж на ателието, пространство, различно от работното на Мартиан с много инструменти и преход към изложбено-театралната зала…

Тя ме посреща до дълго бюро по продължението на триъгълен прозорец - стена. Той гледа към буйна зеленина, стара занемарена къща и двор, пълен със строителни материали. Пълно е с бои, книги и рисунки от минали, настоящи и бъдещи проекти на Мила, както и много светлина. Пред Мила е макетът на книгата ѝ е  “Първите пет”. Тя вече преди малко повече от месец я представи на първите си зрители в пространството на „Белка“.  “Първите пет” е серия рисунки, образуващи кратки истории посветени на някои състояния на една човешка майка, както тогава беше отбелязала художничката в поканата си към публиката във фейсбук. Серията е започната по време на творческа резиденция @kushkomikss в Рига.

От "Пет истории", снимка: Стефан Марков

За този великолепен проект Мила споделя: „Малко ми беше притеснително да посегна към тази тема, защото не е някаква толкова уникална история и по някакъв начин необичайна. Но от друга страна - това си е личен мотив и някак си те тегли да направиш нещо. Беше и една наша раздяла, първата ми с дъщеричката ми – бях отишла на резиденция в Латвия за три седмици. Имах съвсем друга идея какво да правя там, даже бях кандидатствала с друго. Но мислите за това какво ли става тук, в София, ме дръпнаха към тази история. Даже питах моите колежки от Платформата ТИ-РЕ. Хора, този проект ли да направя или този, с който кандидатствах и им показвах снимки. И те ми казаха „Давай с този! А другото, все някога ще стане“. И го направих, така като рефлексия, спонтанно.“ Мила беше на творческата резиденция в Рига през октомври миналата година, знам го защото по изключение я нямаше на откриването на изложбата на Мартиан във Водната кула…Но все пак успяла да я види.

Мила Янева -Табакова, снимка: Стефан: Марков

„За първи път бях на резиденция. Преди съм учила в Белгия. Но тук беше друго, много освежаващо. Хубаво е да смениш средата малко, да смениш начина на общуване с хора от различни страни, да, колеги, но е по друг начин. Художници в своята сфера и с тях беше много интересно и като глътка свежест.“

Питам я какво вълнува колегите ѝ от други страни в сложното ни време, когато съвсем не е лесно на творците, дори и на младите. “Всички са загрижени от това какво става в света. Вълненията на всички са и амбиции, вдъхновения, но в този случай тогава, все пак, беше сравнително за кратък период и не съм толкова навлязла в дълбочина на общуването, защото нямаше време. А по едно време се засилиха много Ковид проблемите, но усещането беше за някаква съпричастност между нас, за единство, единение между нас, не се чувствах самотна. Тогава я нямаше още войната в Украйна, не бяхме изправени пред този кошмар. Сега като гледам хората, с които се запознах там – всички са дълбоко възмутени. Дори сега рисуват само на тази тематика, опитват се да подпомогнат местните социални дейности в помощ на Украйна. Ако бях отишла сега, може би, щяхме да сме на едно мнение, на една вълна. Разбираемо.“ Споделя Мила и заедно коментираме тревогата и болката ни за хората от Украйна…

От "Първите пет", снимка: Стефан Марков

Но се връщаме към нейната „Първите пет“ и ми е интересна реакцията на петгодишната им дъщеричка с Мартиан. “Видя я, обича тя да е героиня, да е нарисувана. Това я ласкае. Разгледа книжката много внимателно и бавно. Тя разглежда всички книжки така. Попита :“Много ли боли, като ти е толкова удължена ръката?“ за една от илюстрациите. В книгата се вижда защо е толкова смешен въпросът ѝ. Проявява голям интерес към това, което правя. Не рисува много, но е категорична, че щяла да стане художничка като порасне. Ще я видим.“ С усмивка казва Мила. Припомням ѝ колко бях смаяна, възхитена от малкото момиченце, когато миналата година през декември беше с родителите си на симфоничен концерт в зала „България“ на Софийска филхармония под диригентството на маестро Емил Табаков /дядо ѝ/ и солист цигуларя Светлин Русев. Тя не трепна и слушаше внимателно и съсредоточено, съвсем не детска програма…“ Много обича да ходи на концерти, не мръдва, рядко са така децата. Иначе си е палаво жизнено дете.“ Отбелязва Мила и споделя за себе си:

Мила Янева -Табакова, снимка: Стефан: Марков

 „Рисувам от много мъничка. Не съм се замисляла за друго още от Художествената гимназия. От рисуването можеш, например, да тръгнеш към архитектурата. Но аз съм толкова лоша в математиката, че това беше невъзможно. За нищо друго не съм се замисляла. Мислила съм си, че ако не беше това, бих учила много езици. Не знам какво бих правила с тях, но бих ги учила и да си прекарвам времето с тях. Предстоят ми разни неща, но не знам дали трябва да ги казвам. Сега след този проект, нямам идея за друго веднага. Иначе си работя постоянно, паралелно и други неща. Още не съм отказвала, ако ми предложат да направя илюстрации. Не ме канят от чак толкова много места, че и да отказвам. Но има книги, които повече ми харесват. Детската илюстрация винаги ми харесва. Е, за корица, невинаги супер ми харесват книгите, които правя, обаче, си намирам какво да ми хареса и да го извадя.“

Припомняме, че Мила Янева-Табакова създаде преди време графичния роман "Сувенири", който тя самостоятелно публикува в лимитиран тираж от сто екземпляра, книга с много малко текст и много красиви акварелни картини. "Първите пет" е серия рисунки, която разглежда състоянията на една майка в първите пет години от живота на детето ѝ. Емоциите са пресъздадени под формата на кратки визуални истории в едно общо книжно тяло - цветно, красиво и увлекателно. В последните години Мила се занимава не само да илюстрира чужд текст, а и да създаде свои творби. Миналата година издаде в много малък тираж първата си книга за деца - "На път", под формата на комикс. Тя е завършила специалността "Книга, илюстрация и печатна графика" в НХА, магистър е по специалността "Комикс и илюстрация" в LUCA School of Arts (Брюксел). Работи в сферата на илюстрацията, комикса и оформлението на книгата, върху свои авторски произведения, както и съвместни като част от колектив "Чарк” и платформата ТИ-РЕ или за различни кампании, свързани с образование на деца и превенция от насилие. Нейни са илюстрациите на книга като "Пук!" на Валери Петров, "Олив Китридж" на Елизабет Страут, "101 далматинци" на Доуди Смит, "Щастливия принц" на Оскар Уайлд, "Отнесени от вихъра", "Морис, или къщичката на рибаря" от Мери Шели и "Изчезналият Лейсън" на Маргарет Мичъл, "Нетактичност" на Амина Кейн, "Земното кълбо се върти", единствената детска книга на Гъртруд Стайн.

От "Първите пет", снимка: Стефан Марков

Интересна е историята около „Пук!“ на Валери Петров, една от поредицата детски книги на любимия и на Мила писател, на издателство Colibri. Силвия Вагенщайн, преводач и един от основателите му, ми беше разказала, че когато тръгват да реализират проекта канят прекрасния ни художник-илюстратор Кирил Златков. Той предлага всяка от книгите да бъде илюстрирана от млада художничка-илюстраторка, а той ще направи последната. Така и става: „Пук!“ – Мила Янева – Табакова, „Меко казано“ – Люба Халева, „В лунната стая“ – Росица Ралева, „Копче за сън“ – Мария Налбантова и „Бяла приказка“ – Кирил Златков. А в неформален разговор с доайена на българската илюстрация, световно признатия и много обичан художник Любен Зидаров ни беше споделил, че Мила е от най-талантливите от младото поколение. А той знае и разбира…

Мартиан и Мила в Арт център "Вихрони" във времето преди да се роди дъщеричката им, снимка: Стефан Джамбазов

Творбите на Мартиан Табаков, показани в „Обстоятелствата, които създаваме, са тези, които ни променят“ в „Белка“ ще бъдат експонирани през октомври в по-голям проект, в галерия „Васка Емануилова“, филиал на СГХГ. А по време на 38-издание на Празниците на изкуствата Аполония“ Мартиан Табаков, който заедно с колегата си и приятел Мартин Трифонов /също ученик на проф. Емил Попов/ ще има изложба  „Слънчеви перспективи“ - скулптури в двора на Градската галерия в Созопол, която се открива на 28 август.

Очакваме и вече издадена великолепната книга „Първите пет“ на Мила Янева –Табакова. Те, двамата с Мартиан, създават, всеки в своята сфера, красив и смислен свят, този на талантливото изкуство. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Разтърсващи образи на умиращата Земя представя Юлиян Табаков

„С този проект искам да постигна у зрителя усещането, че присъства на живо в изобразените места, а не само в галерията: в горяща гора, в стаята на колекционер, в спалнята на луд, и да го доведа до убеждението, че това, което гледа на екрана на телевизора или си разцъква в телефона, е истина, а не просто изображение с кратка информация”, споделя визуалният артист Юлиян Табаков за изложбата си „Портрет на умиращ титан” в столичната галерия „Райко Алексиев“.

„Нищо не може да заглуши тишината, която оставяме след себе си“ - из изложбата „Портрет на умиращ титан“ на Юлиян Табаков. „През лятото на 2019 г. Земята гореше. Дивите пожари пламнаха из цялата планета на все по-невероятни места. Огънят достигаше дори и над северния полярен кръг, в Аляска, Сибир, Гренландия, а пожарите в Амазонка и Австралия унищожаваха цялата флора и фауна по пътя си. Това беше годината, в която наистина се запитах какво мога да направя аз като човешка единица за това глобално климатично бедствие, а и изобщо за климатичната криза в нейната цялост и дали дискутирането на климатичните проблеми, протестирането, критикуването на политическите лидери и подписването на петиции са достатъчно смислени и ефективни действия, които биха могли глобално и навременно да променят начина, по-който възприемаме и опазваме единствения ни дом – планетата Земя“, пише авторът.

В своя нов проект - изложбата „Портрет на умиращ титан” българският визуален артист Юлиян Табаков (youliantabakov.com) се концентрира именно върху тези жизненоважни теми и въпроси. Посредством неговото изкуство, обединяващо фотографии и триизмерни обекти, публиката има възможност да се запознае с резултата от климатичните проблеми и да проследи процеси в околната среда, които са следствие от човешката намеса.

Юлиян Табаков на креслото на ловеца - колекционер и зад неговата пушка

Визуалният и сценографски талант на Юлиян Табаков веднага проличава, когато човек влезе в изложбеното пространство на галерия „Райко Алексиев”. Нещо средно между театрален декор и инсталация, изложбата поглъща зрителя и го кара изцяло да се потопи в средата, която го заобикаля. Армия от черепи на животни и хора – едновременно страховити и красиви, които авторът е събирал с години, го посрещат отдясно. Част от тях са от колекцията на неговия дядо, който е бил лекар на първия български кораб, обиколил света. Отляво се намира тронът на ловеца, заобиколен от неговите трофеи, а до него е пушката му, чиято цев вместо в черепите сочи право в сърцето на зрителя.

Лазерният прицел /червената точка/ на пушката на ловеца сочи точно в сърцето на зрителя, когато застане на определено място

Отвъд завесата посетителят се озовава в още по-голямо, тъмно и внушително пространство. Монументалните фотографии на изгорели дървета ни напомнят за огромните и опустошителни пожари в различните точки на света през 2019 г., но всъщност авторът заснема кадрите на Витоша през 2012 г. Директно срещу посетителя се издигат три обелиска, които символизират метрополиса или съвременната гора от сгради. Те са вероятно и препратки към култовия филм на Стенли Кубрик „2001: Космическа одисея” (1968 г.). Тези геометрични и неодушевени обекти от стиропор, съпоставени със снимките на органичните форми на умиращата гора, ни карат отново да се замислим кое е наистина по-важно за оцеляването на човечеството – цивилизацията, такава, каквато я познаваме или съхраняването на „умиращия Титан”, от който и ние сме част, за бъдещите поколения.

Музиката, текстовете и светлините също допринасят за усещането на сакралност и поетичност в инсталацията. Специално за откриването публиката беше помолена да изчака преди да бъде допусната зад завесата, но при влизането си в „отвъдното” беше посрещната от нежната и меланхолична музика на плача на Дидона от арията „Когато ме полагат в земята“, част от операта „Дидона и Еней“ на Хенри Пърсел. Междувременно гигантските снимки на умиращите дървета бяха осветени от едва доловимата светлина на прожекторите. На зрителите бяха раздадени листа с части от текста на арията:

„Когато ме положат

в земята,

Нека моите грешки не създават

болка в гърдите ти;

Помни ме,

но ах!

Забрави съдбата ми.“ (превод на автора)

Юлиян Табаков

Във връзка с основната идея на многопластовата си изложба Юлиян Табаков сподели за „въпреки.com”: „Не е хубаво да взимаш нещо чуждо за собствена облага и за сметка на друго лице, независимо дали лицето е човек, животно, дърво или елемент. Това е една голяма машина, в която не може да не вземеш нещо от някъде и то да не липсва някъде другаде. Ако взимаш нещо, то трябва наистина да ти е необходимо, а след това да го върнеш на мястото му.”

В творчеството си Юлиян Табаков отделя специално внимание на тъмните страни на човека – неговите грешки, страхове, болка и уязвимост, но този фокус не е крайната цел на неговите артистични търсения. Чрез изложбата „Портрет на един умиращ титан”, артистът се стреми да ни припомни, че всички носим тъмнината в себе си, но и че всички сме взаимно свързани и затова е необходимо да се грижим един за друг, както и за живота, който ни заобикаля. И за Земята, която обитаваме заедно (необходимост, която беше болезнено напомняне през изминалата година). Само по този начин тъмнината би могла да се превърне в светлина, а от разрухата и смъртта да произлезе нов живот.

Диригентът и композитор Емил Табаков, баща на Юлиян, както и брат му, скулпторът Мартиан Табаков и майка им Буряна, са винаги за подкрепа при откриването на изложба или друга културна изява на някой от семейството

А в началото на изложбата има един текст, под който стои името на Мария Василева: “Пожарището е място на паметта. Между живото и мъртвото. Между миналото и сегашното. Символ на следите, които оставяме. Тлеещото огнище е портрет на самите нас в опита да оцелеем сред руините, останали от собствените ни действия. Пушекът се стеле наоколо и се затяга като примка на гърлото. Колекционираме предмети, събираме ги в музеи, поставяме ги във витрини. Градим представата за себе си за бъдещите поколения. Но огледалният музей е именно това пожарище. Това, което виждаме в него, са само скелети на онова, което е било, на онова което е. Дали и на онова, което идва?” Проектът за изложбата се реализира с финансовата подкрепа на Министерството на културата. ≈

Текст: Ния Табакова

Снимки: Стефан Джамбазов

P.S. „Портрет на умиращ титан” е втори проект на Юлиян Табаков в галерия „Райко Алексиев“ в София след „Мигновения” – изложбата с широкоформатни фотографии на Златина Тодева и Марий Росен, които предизвикаха размисъл за любовта между началото и края на живота. За тази изложба Юлиян Табаков беше казал в разговор за „въпреки.com“: „С голотата й показвам някак си човека, а не Мамето. Като се облече човек някак придобива, сега с фотоапарата, веднага започвам да те рамкирам в различни неща, както и с нея и с всеки друг, а като се съблече, тя е възрастен човек и говори по друг начин. Все едно снимка като тази, аз не я възприемам като Златина, а я възприемам като възрастен човек, старостта сама по себе си. Това много ми харесва, чисто артистично, защото идеята на тези снимки беше не да правя портрет на Златина Тодева, а да направя портрет на старостта”.

Юлиян Табаков е многопрофилен артист с богат международен опит. Завършва СХУ за приложни изкуства – София, специалност „Детски играчки“, сценография в НХА „Николай Павлович“, София и скулптура в ENS des Beaux-Arts в Париж. Следва „Изкуство и дизайн” в Central Saint Martins College в Лондон. Работи като сценограф и режисьор в Швеция, България, Литва, Швейцария, Германия, Русия и др. Носител е на редица награди и отличия в България и в чужбина, сред които: трета награда за мода „Smirnoff“ (1998), отличие „Златен Век“ за принос в развитието на българската култура (2011) и наградата „Стивън Доханос“ от „Обществото на Илюстраторите“, част от „Музея на илюстрацията“, Ню Йорк (2016 и 2018). Известен е с първия си документален филм „Цветанка“ (2012), който р��зказва историята на неговата баба, преживяла трите режима: монархия, социализъм и демокрация. Филмът е представен на 25 фестивала и получава 13 международни награди, а през 2013 г. е част от официалната програма на „Седмица на документалното кино“ в МоМА – Ню Йорк.

[vprki]

Живяхме и живеем във времето на „Софийски солисти“

Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ с диригент маестро Пламен Джуров откри 37-то издание на „Празниците на изкуствата Аполония“ в Созопол на 30 август миналата година, с което се сложи началото на предстоящото честване на 60 годишния юбилей на забележителния оркестър, феномен в българската култура.

И дойде денят 19 март - датата, на която през 1962 г. новосъздаденият тогава Софийски камерен оркестър изнася първия си концерт - се отбелязва като рождената дата на камерния ансамбъл "Софийски солисти". Най-известният и уважаван камерен оркестър у нас започва серия от събития по този повод, а началото беше дадено на 19 март в зала "България". Програмата бе направена специално така, че да почете основателите - с две от произведенията, звучали в дебютния концерт, но и в традицията винаги да има разнообразие и интересна концепция, която да задоволява вкуса на верните им почитатели. Отново, както преди 60 години прозвучаха Концерт за пиано и оркестър в сол минор от Бах, Камерен концерт за флейта, английски рог и струнни от Артур Онегер (двете творби, включени в историческия първи концерт на състава), Бранденбургски концерт №3 от Бах и Концерт за оркестър, който Лазар Николов посвещава на "Софийски солисти". Солистка в Баховия клавирен концерт бе прекрасната и талантлива Виктория Василенко, а в творбата на Онегер - Явор Желев и Слав Славчев, членове на Симфоничния оркестър на БНР.

Виктория Василенко и Пламен Джуров на концерта на 19 март 2022 година, снимка: Василка Балевска

Първата репетиция на знаменития ансамбъл е през ноември 1961, а пет месеца по-късно с огромен успех е и първият концерт на музикантите в зала България, ръководени от младия тогава Михаил Ангелов /1932-2017/. Следващите концерти са дирижирани от Добрин Петков, Константин Илиев и, разбира се, Васил Казанджиев, който ръководи състава 16 години. В последвалите години ансамбълът, който първоначално се нарича Софийски камерен оркестър, а по- късно е назован от своите основатели Софийски солисти, натрупва все повече опит и популярност, започва да пътува по света и прави записи за известни грамофонни фирми. От 1978 диригент на ансамбъла е Емил Табаков, а от 1988 ръководител на Софийски солисти неизменно е Пламен Джуров.

Софийски солисти са своеобразна лаборатория за изпълнения на съвременна българска и чуждестранна музика. Ансамбълът многократно прави интегрални изпълнения и записи на произведения от Бах, Моцарт, Барток, Веберн, Шостакович, Бритън и други. В същото време за него са написани и много български произведения от Марин Големинов, Лазар Николов, Васил Казанджиев, Александър Райчев, Емил Табаков. Пламен Джуров.

Михаил Ангелов, снимка: личен архив

Записите на Софийски солисти –над 60 грамофонни плочи и над 30 компактдиска – се продават главно зад граница, стотици остават в България във фонда на БНР и БНТ. Солистите активно работят с млади музиканти и организират образователни концерти. Изкуството на ансамбъла е познато зад граница, музикантите са високо оценени в Европа, САЩ, Канада и Япония. В историята им има поредица турнета, в които за два месеца са изнесли около 40 концерта пред над 30000 слушатели. Имат и околосветско турне – от Париж през САЩ и Канада, през Хаваите, Русия и oбратно в София. Но където и да са по света, те винаги се завръщат в родината, при своята българска публика. „Софийски солисти“ са носители на всички български награди и много международни отличия. Но бяха особено щастливи миналата година в Созопол, когато бяха удостоени с наградата на фондация „Аполония“ „Аполон Токсофорос“ за значим принос в развитието на българската култура и представянето ѝ зад граница.

В години, независимо в кои медии сме работили винаги сме отделяли специално място на ансамбъла, неговите ръководители във времето, прекрасните им солисти. Многобройни са текстовете ни, особено, във „въпреки.com”. /А още от ученическите ми години, благодарение на майка ми, почти, не съм пропускала техен концерт – б.а./

Концертът на "Софийски солисти" с Лия Петрова на "Аполония" 2021 година, снимка: Тихомира Крумова

Ще се върна към разговора ни с маестро Пламен Джуров малко преди откриването на фестивала „Празници на изкуствата Аполония“ 2021 с концерт на „Софийски солисти“ с участието на забележителната цигуларка Лия Петрова. Той сподели тогава за „въпреки.com”: „Може би съм идвал повече от десетина пъти на „Аполония“ почти от самото начало на фестивала. Участвал съм заедно със „Софийски солисти“ в концерти с различни програми, с прекрасни солисти. Но съм се включвал и в теоретични разговори и срещи между творците във форуми, които е организирала фондация „Аполония“. Този фестивал е феноменален за България и продължава да е уникален, защото събира всички видове изкуства. Защото, за съжаление, в България има известно затваряне между гилдиите и публиките. А тук срещата е между различните видове изкуства и най-вече с хората, които правят изкуство и с хората, които потребяват изкуство. И тук, в Созопол, това става по елегантен и непринуден начин. Това е разликата – всичко е свободно, фриволно, оптимистично. Всички са свързани с времето – какво ще бъде времето. Много е естествено! Солидните, тежки програма в големите зали имат своя блясък. Но тук е различно, тук кипи живот!“ Концертът им беше на световно равнище и с поредното присъствие на младата и безкрайно талантлива Лия Петрова, за която артистичният директор на фестивала Маргарита Димитрова ни каза: “Лия обича оркестъра и те я обичат“. А маестро Джуров с възхита и обич говори за цигуларката: „Кариерата на Лия Петрова започна със „Софийски солисти“ още, когато беше шестгодишна. И досега помни как съм я посрещнал – един голям стар чичко. Това е било преди повече от четвърт век! Винаги, когато имаме възможност свирим с нея. Лия не може да не я обичаш, не може да не я уважаваш. Тя е направо невероятна! Много малко знаят какво представлява Лия Петрова в чужбина с нейните съвършени езици – перфектно говори английски, немски, френски, с което спечелва веднага. Стегнатите японци я гледаха като божество. / „Софийски солисти“ заедно с Лия Петрова имат блестящи турнета в Япония 2016 и 2019 година – б. а./ Контактна, приветлива, лъчезарна – тя създава около себе си светлина и лекота. Свири прекрасно, много интересно. Ние сме правили над 20 концерта с нея. Всеки път тя търси нещо ново.“

Пламен Джуров и Добринка Табакова в зала "България", 2018 година, снимка: Стефан Джамбазов

„ Софийски солисти“ обичат да откриват, да работят с млади и талантливи музиканти. И това ги прави истински щастливи на сцената, на репетициите. А, както отбелязахме имат и пристрастие към съвременната музика и, въпреки известната скептичност на традиционната българска публика почти няма техен концерт, в който тя да не присъства. Припомняме великолепния им концерт в рамките на 49-ия Международен фестивал „Софийски музикални седмици“ 2018, когато изсвириха концерта за виолончело и струнни на изключително талантливата ни композиторка Добринка Табакова със световна кариера и авторитет със солист великолепния Атанас Кръстев. Тогава по време на една от репетициите тя беше седнала на средните редове в празната зала. Не спираше изпълнението и само между частите, когато маестро Джуров се обръщаше към нея, тя отиваше към сцената даваше не толкова съвети или инструкции, а споделяше своите усещания и разбирания за изпълнението и интерпретацията на Атанас Кръстев и оркестъра с деликатност, уважение и обич към и��пълнителите.

Забележителна е и съвместната работа на „Софийски солисти“ с композитора Петър Дундаков.

Петър Дундаков и Пламен Джуров във Военния клуб, 2017 година, снимка: Стефан Джамбазов

По повод на мултимедийния си концерт - спектакъл по негова идея и музика „Песента на ветровете“ с участието на камерен ансамбъл „Софийски солисти” под диригентството на проф. Пламен Джуров и майсторските изпълнения на познатите от съвременната музикална сцена джаз тромпетист Росен Захариев и сопраното Гергана Димитрова, солистка на „Мистерия на българските гласове” и „Ева квартет” композиторът сподели за „въпреки.com” тогава: „Според мен това, което движи една музика е духът ѝ, в смисъл дълбоките ѝ принципи, които никога не са неподвижни. Подвижността на тези принципи, възможността да ги пресъживяваш, е всъщност липсата на граници. Това е вечността на заниманието, търсенето на подвижност на границите. Изключително преживяване за мен е да работя със „Софийски солисти”. Така беше и в съвместния им проект „Пандора“ –заедно с Балет „Арабеск“, камерна опера с хореографски сцени по музика на холандския композитор Пол ван Брюхе и българския композитор Петър Дундаков, с оперния глас на Цветана Бандаловска и два ниски гласа от “Мистерия на българските гласове” Евелина Христова и Даниела Димитрова. На премиерните спектакли април 2015 година музиката с участието на „Софийски солисти“ с диригент Пламен Джуров беше с изпълнена на живо.

Панчо Владигеров, Васил Казанджиев и "Софийски солисти", снимка: личен архив

За всеки концерт и проект на „Софийски солисти“ може да се пише много и детайлно преди всичко с радост и възторг за подаръка, който правят вече шейсет години на меломаните не само в България, а и по света – от Япония до Хаваите. По време на извънредната ситуация заради пандемията от Covid-19 не можеха да репетират, беше невъзможна срещата им с публиката, но да вярваме, че това време бавно, но сигурно отминава. По този повод, така угнетил целия артистичен свят Пламен Джуров сподели за „въпреки.com” миналата година на „Празниците на изкуствата Аполония“: „Това е най-подходящият момент за получаването на тази награда /„Аполон Токсофорос“/, защото много ни порази положението заради Ковида – три месеца не се бяхме събирали. Работим и няма резултат, няма срещи с публиката. Това сега с наградата ни дойде като вдъхновение и надежда за бъдещето“. А бъдещето е вече тук с поредицата от концерти в юбилейната година за ансамбъла и не само. Но преди това още малко подробности и връщане във времето.

„Софийски солисти” е състав, който отдавна си е извоювал трайно място в културния живот на България. Невероятно обширният им репертоар – от 15 век до новонаписани произведения, яркото им сценично присъствие и ювелирното съвершенство на интерпретациите им ги правят любимци както на публиката, така и на критиката. Ансамбълът съчетава в едно традиции и новаторство, уважение към утвърдените авторитети и подчертан стремеж към подпомагане на младите таланти. „Софийски солисти” са работили в всички значими български музиканти – композитори, диригенти, солисти. Особено активна е тяхната творческа връзка с Марин Големинов – като композитор и диригент. И досега постоянен партньор на състава е Минчо Минчев. Но и редица млади музиканти имат първите си опити с оркестър именно със „солистите”. Ансамбълът многократно е правил интегрални изпълнения и записи на произведения от Бах, Моцарт, Барток, Веберн, Шостакович, Бритън. За своя мисия "Софийски солисти" приемат изпълнението и популяризирането на съвременната българска музика. Вдъхновители са за създаването на десетки стойностни произведения от Любомир Пипков, Панчо Владигеров, Константин Илиев, Лазар Николов, Александър Райчев, Димитър Тъпков, Симеон Пиронков и много по-младите Добринка Табакона, Петър Дундаков, Петър Керкелов. На оркестъра посвещават творби и неговите трима диригенти и талантливи композитори – Васил Казанджиев, Емил Табаков и Пламен Джуров, а има и редица произведения за състава, написани от чужди автори.

Гиа Канчели и Емил Табаков на концерт в зала 1 на НДК със Симфоничния оркестър на БНР, 2013, снимка: архив на НДК

Майсторският стил на музициране и богатите изразни възможности на ансамбъла в унисон с композиторските търсения през 60-те години на 20 век имат благотворната роля за раждането на нова жанрова разновидност в българската симфонична музика – камерния симфонизъм. Сред любимите автори от по-ново време на „Софийски с��листи“ са забележителните композитори с нелека творческа съдба в бившия Съветски съюз – Алфред Шнитке /1934-1998/, Гиа Канчели /1935-2019/, гостувал на ансамбъла, София Габайдулина и други.

Ще си позволим и нещо лично, свързано с маестро Пламен Джуров. Приятелството ни е от студентските години, когато заедно участвахме в различни събития, срещи на младата творческа интелигенция. Той винаги е бил личност с отношение и разбиране на колегите си от другите жанрове на изкуството. Когато създадохме интернет платформата за изкуство и култура „въпреки.com” преди осем години, той беше един от първите, които ни повярваха и даде интервю за нас. В него той каза изключително важни неща, чиято актуалност се оказа непреходна във времето, в което живеем. „За разлика от много страни, за разлика от театъра, при нас почти всеки концерт е премиера. И тя остава единствената, следващият концерт е с нова програма. В България в момента няма механизъм, в който да мултиплицираш програмите. Това е, защото всички са затворени там, където работят. Сравнително малко се пътува, няма партньори в другите населени места. Няма Концертна дирекция. Няма звено, което поддържа постоянни, стабилни връзки с чужбина. Всичко е на парче. Отделни пътувания в чужбина на лични връзки или на някакво общо познаване на състав или изпълнител. Тоест стихийност, която обаче върви в декресчендо. Защото това, което мен ме боли, че при такава изведнъж взривно развила се медийна система, това, което наричаме европейски ценности в културата заема твърде малко място. Не говоря само за музиката. Едно от тежките наследства на социализма е разпокъсаността на отделни гилдии. липсва тази национално-философска психологическа основа, която да ни спои, да ни направи да можем да разговаряме. Ние трудно разговаряме помежду си. Най-удобната форма е сега, като ти си срещу мене и после ми отговориш. Както е казал Радичков за българския диалог – това са два монолога”, каза тогава музикантът. А сега и в друг - политически и социален контекст думите му звучат с днешна дата още по-актуално, дори драматично за съвременното ни общество…

Пламен Джуров, снимка: Стефан Джамбазов

2020 година беше дигитално възстановеното копие на трилогията „Хан Аспарух“ на режисьора Людмил Стайков по сценарий на Вера Мутафчиева. Новият филм е със заглавие „Ханът и империята“. Оригиналният филм беше премонтиран в изцяло нов разказ, съобразен със световните тенденции, с динамична монтажна структура, нова музика и съраунд звук от най-високо ниво.Това е най-мащабният филм в историята на българското кино. С него през 1981-ва са отбелязани 1300 години от създаването Българската държава. Автор на музиката е забележителният композитор Симеон Пиронков /1927-2000/. На базата на класическата творба за българското кино в три серии с обща дължина 333 минути, Людмил Стайков на практика прави нов филм „Ханът и империята“ вече с дължина 140 минути с нова музика, звуковите ефекти, дигитализираното изображение в 4K резолюция и отговарящ на всички световни критерии за филмово разпространение. Такава мащабна реставрация на изображението на оригинален филм за първи път се направи в България. Под диригентството на проф. Пламен Джуров е записана музиката към новия филм. Включват се четирима известни съвременни български композитори, но в основата е трудът на автора на музиката на „Хан Аспарух“ Симеон Пиронков. Новата скъсена версия запазва част от оригиналната музика на композитора. Налага се един от авторите - Минко Ламбов да дешифрира музиката по нотни бележки, които не са пълни и към това да се прибавят и нови произведения... Участват още композиторите Румен Бояджиев, Александър Карагьозов, Стефан Димитров. „Людмил Стайков приемаше и отхвърляше кое да остане. Той прояви завидно търпение и вкус, воля и въображение как трябва да звучи музиката в този филм - това беше сложното в историята... участваше оркестър, хор и беше много голям обем от работата..." Споделя тогава Пламен Джуров пред БНР. А в по-обширно интервю за БТВ уточнява: “В основата бяха „ Софийски солисти “. Аз, като диригент на състава, първи получавах нотите на готовите творби. Ние правехме предварителни подготовки, на които готвехме главните интерпретационни условия – линии, динамичности... След това се събирахме с другите – симфоничния оркестър на Националното радио и солисти от Филхармонията. Имаше блестящи сола. Въобще, в записите взе участие каймака на българските оркестри.“

Камерен оркестър "Софийски солисти", снимка: архив на състава

С днешна дата можем да коментираме, че режисьорът Людмил Стайков не случайно се обръща към маестро Пламен Джуров и „Софийски солисти“. Още като млад режисьор той прави великолепен документален филм „Софийски солисти“ през далечната 1970, един от първите в тогава единствената национална телевизия. Черно бял, експресивен и сега да се гледа няма като въздействие и артистичност да се усети като стар и демоде. В него има фрагменти по какъв начин Васил Казанджиев, репетирайки, повтаря 15-20 ноти 36 пъти. Това е незабравим документален филм, който би било прекрасно да се види и сега.

И една друга много важна подробност за маестро Васил Казанджиев и „Софийски солисти“. Симфония № 14 в сол минор (опус 135) на Дмитрий Шостакович е създадена 1969 година. Предназначена за изпълнение от малък оркестър, сопран и бас, посветена на английския композитор Бенджамин Бритън. По форма наподобява песенен цикъл върху текстове на Федерико Гарсия Лорка, Гийом Аполинер, Вилхелм Кюхелбекер и Райнер Мария Рилке, обединени от темата за смъртта. Представена е за пръв път на 29 септември 1969 година в Ленинград от Московския камерен оркестър под диригентството на Рудолф Баршай със солисти Галина Вишневская и Марк Решетин. А задграничната ѝ премиера е в … България – на следващата 1970 години с Камерния ансамбъл „Софийски солисти”, диригент е Васил Казанджиев, а солисти - Милкана Николова /която от десетилетия живее във Виена, забележително българско сопрано –б.а./, и Павел Герджиков. Миналата година в рамките на 52-ия фестивал „Софийски музикални седм��ци“ тя отново бе изпълнена от ансамбъла под диригентството на маестро Пламен Джуров и солисти Цветана Бандаловска и Бисер Георгиев. В този концерт имаше и вълнуващ парадокс - бяха изпълни две премиери за България на кантатите на Марин Големинов „Кресту Твоему“ и „Алелуя“ 29 години след създаването им…Първото им изпълнение е в Португалия. Не са малко прекрасни произведения на български композитори да имат своите премиери извън страната ни. Но това е друга тема, за която сме писали неведнъж във „въпреки.com”.

Текстът, посветен на юбилея на „Софийски солисти“ ще ви се стори малко разхвърлян и недостатъчен, но в любовните обяснения е така…

Следващите концерти за юбилея на „Софийски солисти" са планирани за следните дати през 2022г.: 20 април в Централния военен клуб, диригент – Георги Патриков, солисти: Симона Кодева – сопран, Виктор Теодосиев – валдхорна; 8 май в зала "България", диригент – Найден Тодоров, солисти: Надежда Цанова – пиано, Петър Македонски – тромпет; 13 май в зала "България", диригент – Емил Табаков, солист: Минчо Минчев – цигулка.

Живеем във времето на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“. Не го пропускайте! ≈

Текст: Зелма Аламелх

Снимки: Стефан Джамбазов, Тихомира Крумова, Василка Балевска, архив на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“, на НДК и личен архив

[vprki]

Светлин Русев: Винаги има нови приключения, нова музика

„Прекрасен е концертът за цигулка на Емил Табаков. Искам да споделя историята около него. Бяхме на един обяд с Найден Тодоров и маестро Табаков, тук наблизо, в квартала. И Емил каза: „Ето, написал съм концерта, моля те, погледни нотите, без ангажимент, ако ти хареса…“. Беше много отговорно, защото, все пак, има и посвещение.“ Сподели за „въпреки.com” забележителният цигулар Светлин Русев.

Разговаряхме с него след репетиция, ден преди концерта на 20 януари, когато той беше изпълнен за първи път на софийска сцена в зала „България“ със Софийска филхармония и диригент авторът маестро Емил Табаков. А Светлин Русев продължи: “Като погледнах нотите ми направи впечатление, че като брой ноти, брой страници, като обем е точно два пъти по-дълъг, отколкото е стандартът, обикновено. Концертът е четири части, прието е да са три и е около 40 минути. Веднага ми направи впечатление това. Концертът е с много предизвикателни партии за цигулката и за оркестъра, които са много равностойни. Но при първото ми „запознанство“ с него ми направи впечатление, че концертът, колкото и да е труден и за самия инструменталист и за диригента, Емил е и великолепен композитор с богато и красиво творчество, е изсвиряем. Много от нещата, които съм свирил от съвременната музика имат някакъв момент на високо теоретично, хипотетично и А да се случи нещо, има творби, които са създадени, за да не бъдат изпълнявани, за разлика от този концерт. Колкото и да е труден, е направен, за да бъде изсвирен! Как, кога, по какъв начин – това вече е друга история, но той е интересен и веднага ме грабна. Видях, че е много труден, но е създаден, за да бъде изпълняван. Веднага казах на Емил Табаков: „Да! ОК!“ А той: „Чакай, ще ти дам партитура, помисли…“. Аз си го прелистих – 28-29 страници, дребен шрифт. Например, следващият концерт, който ще изпълня тук със Софийска филхармония на Ерих Корнголд на 17 март, също прекрасен концерт, като обем е 15 страници…

Светлин Русев и Емил Табаков на репетицията със Софийска филхармония, снимка: Стефан Марков

Но казах на Емил: „Веднага!“ И беше прекрасно, че го направихме особено с Фестивалния оркестър на Русе, главно от русенци, които идват от цял свят, бивши съученици, изключително вълнуващо. Веднага след като се появи идеята за нашето сътрудничество със Софийска филхармония аз предложих да го направим и тук и той се съгласи, Найд��н Тодоров – също. И някой ден, надявам се, ще го запишем! Според мен е главен в репертоара за цигулка на съвременната музика, с нетърпение очаквам да го включа и в други концерти и да бъде част от моя репертоар. “ С усмивка каза Светлин Русев. Репетицията беше дълга, всичко се отработваше с детайли. Познаваме максимализма на Емил Табаков. След определени изсвирени части оркестрантите ръкопляскаха – на композитора или на солиста, не е толкова съществено. Важна е взаимната им радост от тази музика и то в не лекия репетиционен процес. Дори в тази детайлна работа с прекъсвания, просвирване на оркестър, композитор- диригент и солист музиката, която се лееше от концертния подиум завладяваше с красота, с мощ на творчество.

В разговора ни Светлин с усмивка разказва, че с Емил Табаков имат дългогодишна история, сътрудничество и едва ли не семейна връзка. Той стоял на един чин с баща му, а бащата на маестрото и дядото на цигуларя работили в една и съща кантора и всеки ден си били на гости. „Какво са правили, няма да споделям. Фиркаха си, както се казва на русенския диалект, като пенсионери. Така че се познаваме много отдавна и двамата станахме почетни граждани на Русе“. Уточнява дори „деликатни“ моменти за връзката между двамата Светлин Русев.

Светлин Русев, снимка: Стефан Марков

„Създаването на музикална творба с подобен мащаб не е често явление в културната ни реалност, затова не беше изненада, че новият Концерт за цигулка и оркестър от Емил Табаков получи своята премиера на 3 октомври 2021 г. в рамките на един от най-престижните български фестивали - "Мартенски музикални дни", при това на закриването на дългоочакваното издание, в което беше отбелязана 60-годишнината на форума. Композиторът сподели тогава, че вдъхновението за написване на Концерта идва от станалите традиция фестивални срещи на бивши възпитаници на русенското Национално училище по изкуствата "Проф. Веселин Стоянов", в които обикновено участва и Светлин Русев. "Получава се изключително хубава атмосфера - творческа и приятелска. Тази енергия ми даде идеята да напиша нещо точно за този оркестър със този солист и по повод тази годишнина", каза авторът в интервю през есента. „Концертът за цигулка от Емил Табаков не само е посветен на Светлин Русев и на Фестивалния оркестър – Русе. Той е като портрет, фиксирал музикалната природа и на солиста, и на оркестъра.“ Написа Екатерина Дочева, музикален критик, по повод премиерата на произведението. Тя цитира Светлин Русев по повод вълнуващата премиера в Русе. “Концертът е много труден, но в него няма нищо, което не може да се изсвири.” Композиторът от своя страна споделя: “Разбира се, че концертът е много виртуозен за цигулката, но както във всички мои инструментални концерти солиращата партия не е единствено изявена. Искал съм винаги да се получи равностойна игра между солиста и оркестъра.

Емил Табаков и Светлин Русев на финалния концерт на "Мартенски музикални дни" 2021, снимка: Николай Василев, архив на фестивала

Във всичките ми концерти е така. За мен оркестърът е много важен инструмент. Така че независимо, че концертът е за определен инструмент, оркестърът винаги е равностоен партньор, а не просто акомпаниращ солиста. Цигулката, от своя страна, има огромни възможности и винаги е предизвикателство за композитора. Особено когато я мислиш и я чуваш в звуковата среда на такъв оркестър.” Последната четвърта част много естетска, отново изпълнена с удивително търпение във фразирането, в разполагането на всеки участник в нея – бавно и внимателно. Деликатно, красиво, споделено звучеше цигулката на Светлин Русев, който очевидно бе взел много присърце творбата и демонстрира фантастичен инструментализъм.“ Написа тогава още Екатерина Дочева в блога си Decrescendo.net, цитиран от „въпреки.com“. Целия текст може да прочетете тук. https://въпреки.com/post/665449639430045697/

С днешна дата Светлин Русев си припомня: „На премиерата на концерта имаше невероятна обстановката и атмосферата и с участието на Красимира Стоянова, една от невероятните и обичани певици в света.“ Припомняме, че и Красимира Стоянова е завършила Музикалното училище в Русе и тримата заедно със Светлин Русев и Емил Табаков са почетни граждани на града.

Питаме Светлин къде се крие тайната на това знаменито училище. А той отговаря лаконично: “За тайна – не знам, но със сигурност има традиция, има добра материална база, прекрасни преподаватели. Това е място, където културата винаги е имала предимство. Много съм щастлив, че точно там съм учил.“

Около знаменития ни цигулар има много нови предизвикателства и промени. Избрал е да бъде свободен артист, отскоро свири на цигулка Амати, любезно предоставена от АМУНДИ. Предишният му инструмент беше цигулка „Страдивариус – Cаmposelisce“, /Кампоселиче/, която му бе предоставена от музикалната фондация „Nippon“ в Япония. В сложните времена, особено за артистите от цял, това е много смело решение. А Светлин Русев се чувства явно щастлив и категоричен в новата си поета посока: „Не знам дали е по-трудно, по-хубаво, със сигурност. Като си направя една равносметка след 21 години с концертмайсторски длъжности в Лондон, в Корея, във Франция, в Швейцария, официално, да не говоря колко години преди това се събират с български, с Младежки оркестри и т.н. е достатъчен опит на сблъсъци – музикални, социални. Може би е могло да стане и доста по-рано. По принцип ми предлагат ангажименти с програма, за щастие. Има моменти на места, където имам избор, но са малко. Канят ме и питат дали мога на еди коя си дата да свиря еди какво си. Няма мога, не мога, искам или не искам.

Светлин Русев и Емил Табаков на репетицията със Софийска филхармония, снимка: Стефан Марков

Едно от малкото места е тук в Софийска филхармония, където мога да си избера или мога да изсвиря няколко неща, за което съм изключително щастлив. Но повечето ангажименти много трудно могат да се променят в нашата сфера. Но искам да работя толкова много, колкото работех през последните десетки години, не е проблем да си запълня времето. Имам непрекъснато покани за майсторски класове, за частни уроци, с които не се занимавам, за он лайн уроци, с които не се занимавам, за гост - концертмайсторски изяви, с които не се занимавам. Все пак, имам някаква защитна мрежа.“ За всичко говори с усмивка и въодушевление. И все пак, за него музиката си остава най-важното, смисъл.“Всичко, което е свързано с музиката, било солови изпълнения, било камерна музика, преподавателска работа е много обогатяващо и свързано. Много е нелепо човек да каже оркестърът и диригентът няма да ми отдели достатъчно време, аз няма да свиря на концерта, ще свиря само солово. Едно е да се репетира с 5-6, 50 или 100 души и да се определят някои неща, друго е на свобода, на импровизация. Наскоро си говорихме за един от най-великите руски пианисти от други времена и епохи, който си позволявал да погледне нещо и, например, да изсвири една част от това, което е написано и другото си го импровизира. Никой изпълнител в днешно време не би могъл да си го позволи и почти никой не е способен. Но в камерната музика – споделяме резонанси, вибрации, емоции и има страхотен репертоар, грехота е да се лишим от него. За мен абсолютно всичко се допълва.“

Светлин Русев, снимка: Стефан Марков

Традиционно го питаме, както и други музиканти какво мисли за това, че българската публика, с малки изключения, трудно бива привлечена от съвременната музика. А Светлин Русев е убеден в отговора си: „На много места публиката се страхува от съвременната музика. За мен има две категории музика – дали е български фолклор, дали е корейски поп, дали е джаз, дали е класическа музика, каквато и да била музика – има хубава музика и не толкова хубава музика. Колкото повече напредваме с възрастта, с опита си да изпълняваме такива неща, толкова по-голям избор имаме. Маестро Табаков беше изключително деликатен, когато каза: „Без ангажимент, независимо, че е написан за мен, ако не ми хареса…не съм длъжен да го изпълня…“ /смее се/. Всъщност трябва да има, не точно подход, а достатъчна доза любопитство, доверие към тези творби. Няма да съжаляват хората, които дойдат на концерта. Трудно е да се стигне до такава нагласа. Много хора мислят, че това е нещо елитарно, че може да ги заболят ушите. Но музиката е в смисъла на едно пътешествие, на емоции, на вълнения, каквото разказваме и е нещо, от което не бива да се страхуваме. Винаги, има нови приключения, нови предизвикателства, нова музика, нови неща в живота ми /ни/. Моята идея да съществувам като човешко същество е развитието, ние го правим такъв!“ Красиво и смело, нали?

А самият концерт беше блясък, преживяване за музикантите на сцената, за публиката. Невиждано – бис за съвременна българска музика – бис за композитора и диригент маестро Емил Табаков и за цигуларя от световна класа Светлин Русев. Обичайно на бис солистът изпълнява солово изпълнение на инструмента си, но този път бисът беше фрагмент от концерта – знаменито. Така беше и след втората част на концерта, когато Емил Табаков дирижира рядко изпълняваното у нас произведение “Фантастичното дюкянче” от Оторино Респиги. Имаше бис. Невероятно прекрасна вечер в зала „България“. Публиката се почувства на световен концерт, преживяване и радост от музиката.

Емил Табаков и Светлин Русев приемат аплаузи след концерта, снимка: Василка Балевска, архив на Софийска филхармония

Не съм музикант, а меломан и затова ми се иска ще завърша с думите, споделени в социалните мрежи от Татяна Иванова, музикален редактор в БНР: „Мисля си, че Концертът за цигулка и оркестър от Емил Табаков, посветен на Светлин Русев и Фестивалния оркестър, Русе, е произведение, достойно да застане до най-ярките си събратя в световната литература. Много се надявам Светлин да успее да го представи с някой /или с няколко/от реномираните европейски оркестри, както и на други континенти. Мога и да помечтая някой от най-големите цигулари на нашето ��реме /сред чужденците/ също да го изпълни и така да постави допълнителен фокус върху него. Тази творба не е за всеки солист, нито за всеки оркестър. Солистът трябва да е адски добър, а оркестърът да не му отстъпва, за да се получи целия този вихър, огън, обща мисъл и емоционална сплав във всички състояния. Поздравления за изключителния Светлин Русев и Софийската филхармония! Респект, маестро Табаков!“

Това е и благодаря за преживяното! “≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, Василка Балевска, архив на Софийска филхармония, Николай Василев, архив на фестивала “Мартенски музикални дни”

P.S. на „въпреки.com“: Концертът за цигулка на Емил Табаков, посветен на Светлин Русев е вторият му концерт за този инструмент. Първият му е посветен на друг наш забележителен музикант – Минчо Минчев. Концерт за цигулка, вибрафон, маримба, камбани и смесен хор, който е и записан и издаден на диск с участието на Националния филхармоничен хор с диригент маестро Георги Робев, светла да е паметта му.

[vprki]

Приемствеността - важна мисия на Новогодишния музикален фестивал в НДК

Младите изпълнители са във фокуса на 35-то издание на Новогодишния музикален фестивал в НДК, създаден от незабравимия и талантлив диригент Емил Чакъров, твърде рано напуснал нашия свят, едва на 43 години през 1991 година. „Но ние продължаваме традицията, въпреки трудната ситуация с концертния живот в България заради пандемичната обстановка.“ Каза при представянето на програмата на фестивала музикалният продуцент на НДК Юлиана Караатанасова.

И продължи: „Надяваме се този фестивал да възвърне оптимизма, духа на празника, хубавите очаквания в навечерието на Коледа и Нова година. Музиката е тази, която може да ни донесе най-много вдъхновение и да даде комфорт на душевното ни състояние. Благодаря на всички, които се отзоваха да участват в нашата празнична новогодишна програма, на всички, които откликнаха да продължат традицията на Новогодишния музикален фестивал в НДК. Тази година акцентът е върху младите изпълнители и младото поколение. Приемствеността между утвърдените музиканти и тези, които ще поемат щафетата в бъдеще е една от най-важните мисии на Новогодишния музикален фестивал“. Уточни тя.

През годините кулминация на фестивала е бил Новогодишния концерт на 1 януари, независимо, че в програмата му и в другите дни е имало великолепни концерти със знаменити музиканти. Отново на диригентския пулт в първия ден на 2022 година ще застане Маестро Емил Табаков. Ето как той представи концерта под надслов „Музиката на двете Америки, провокиран и в най-добрия смисъл на думата, че акцентът на фестивала са младите хора. “

Емил Табаков, снимка: Стефан Джамбазов

Тук се говореше главно за млади хора, Новогодишния концерт ще бъде представен от малко по-възрастен човек /имаше предвид себе си, разбира се – б.а./. Винаги през годините младостта е участвала специално в новогодишните концерти, когато такава беше и политиката на НДК отпреди 20-25 години, аз понеже съм свързан с НДК някъде от миналия век, от 1998 година, когато бях и артистичен директор за 6 години на Фестивала. Нашата политика винаги е била солисти на този концерт, който имаме на 1 януари да бъдат млади хора. Много пъти са участвали музиканти от музикалното училище. Ето тук виждам един артист, който участваше в годината, когато ни приемаха в ЕС 2007 – Атанас Кръстев беше солист в пиеса на Давид Попер. /1843-1913, чешки композитор, забележителен виолончелист и педагог. 2007 година Атанас Кръстев е бил на 19 години-б.а./

Тази година за първи път правим програма заедно с Юлиана Караатанасова. За съжаление тази програма беше готова почти за миналата година по този начин, но както знаете концертът се отложи поради неприятната обстановка тук около пандемията. Радваме се, че ръководството на НДК и в лицето на ентусиазма на Юлияна, която е музикален продуцент на НДК, независимо от сложната обстановка тази година ще може да се проведе този концерт, който е много интересен. Досега винаги сме се представяли с предимно музика от Европа, тъй като сме свикнали да приемаме новогодишния концерт като музика, писана в Европа. /Независимо, че в различни издания на Новогодишни концерти в НДК Маестрото е дирижирал творби от европейски композитори, той никога не е бил подвластен на общоприетото и традиционното, както Виенска филхармония да се изпълняват предимно творби на фамилията Щраус, валсове и т.н., което всички знаем и познаваме от години-б.а/.Тази година е много интересно да представим една музика от двете Америки, т.е. от Северна и Южна. Моето виждане за програмата беше да представим големите, известните американски композитори като Джордж Гершуин. Той има и основното място в тази програма. Откриваме Новогодишния фестивал с пиеса от Гершуин, която никога н е изпълнявана в България, много приятна. Аз също не я знаех, но ние с Юлиана от две години се ровим да търсим нещо ново, непознато, което да бъде представено на публиката. И открихме една, Юлиана я откри. Тя ми изпраща по няколко килограма нови произведения и аз слушам и избирам. Това си го избрах – много приятно произведение „Funny Face”, увертюра не знам какво е оперета или мюзикъл. Увертюрата е прелестна и ще бъде изпълнена за първи път у нас. Ще закрием концерта също с Гершуин като рамка. За мен той е от най-големите композитори на Америка, ще закрием със симфоничната картина „Порги и Бес“, известна на всички. Други музикални произведения от Северна Америка ще изпълним от Ленърд Бърнстейн „Уестсайтска история“, част от нея. Интересно е да кажа, че солистка и на двете произведения на Гершуин и Бърнстейн е сопраното Евгения Ралчева, солистка на Пловдивската опера.

Евгения Ралчева, снимка: архив

Изключителна певица, с която съм работил, правили сме и Рихард Щраус „Последните песни“, правили сме и Гершуин, но не в София. Това е рамката на концерта – Гершуин – Гершуин. По средата, сме се опитали да представим, колкото е възможно повече композитори и произведения, непознати в България. Много малко музика познаваме в Българи, но избягахме от неща, които са въртени много често, за разлика единствено от „Порги и Бес“, което е свирено много, обаче, си заслужава пак да бъде представяно. Тръгваме от Канада – от Оскар Питърсън /1925-2007 джаз пианист и композитор / с „Химн на свободата“, от САЩ – Бърнстейн, Гершуин, Арън Копланд и оттам нататък отиваме на Юг. Отиваме към Мексико – Хосе Пабло Монкайо /1912-1958/, нещо, което не е свирено тук, интересно забавно. Оттам слизаме малко по- на Юг, отиваме в Бразилия. Тук е господин Росен Балкански, китара, който ще бъде солист на една пиеса, която я търсихме под дърво и камък. В скоба ще каже, че за да се свири такава музика у нас е голям проблем намирането на нотен материал и заради различните издателство.Това произведение, на което той ще бъде солист най-накрая успяхме да открием самия аранжьор след една година търсене, защото казах, че това произведение трябва да го изсвирим. Намерихме нотите, но малко ще го трансформираме, няма да изсвирим всичкото, което е написано, защото не е много хубаво направено от аранжьора. Самата музика от Вила Лобос е прекрасно сантиментална мелодия, много красива музика. Друг бразилски композитор има прекрасна песен „Момичето от Типан“, има танга. Ще представим двама аржентински композитори Карлос Гардел с прекрасно танго още и още. С една дума програмата е хубава!

От ляво на дясно: Емил Табаков, Деница Димитрова, Иван Пенчев и Юлиана Караатанасова, снимка: Орлин Огнянов

Много е хубава, забавна, интересна и разнообразна. Ще има и още един солист Михаил Шишков, който ще изпълни банджото в една от пиесите, както и саксофонистите Горан Ташев, Борис Петров и Атанас Хаджиев. Те са участници в оркестъра като оркестрова част – без саксофони, американска музика не може. Не трябва да се губи инерцията – този концерт съществува от 1986 година, когато е основан фестивалът от Емил Чакъров. Една единствена година нямаше, провали ни пандемията. Друго не успя да провали концерта, но пандемията миналата година успя и сега продължаваме с пълна сила.“ Сподели маестро Табаков, вдъхновен от предстоящия концерт.

Тук е мястото да припомним, за което сме писали във “въпреки.com” през последните години. „Максимализмът на маестро Емил Табаков е известен и той нееднократно си е плащал за него с раздели и неразбиране. И очевидно, че Емил Табаков винаги търси нови произведения и акценти извън традиционните новогодишни „парчета”, които по традиция слушаме от Виена. Той дирижира и Празничния новогодишен концерт на финала на Фестивала на 1 януари 2019 година. Тогава темата бе „Магията на танца”. Танцова феерия с музика от Вагнер, Чайковски, Понкиели, Шостакович, Хачатурян, Хинастера, Маркес, Дворжак, Григ и завладя публиката в първите часове на Новата 2019 година. Солист на вечерта беше флейтистът със световна слава – Патрик Галоа. „Музиката е енергия“ е бешемотото на 32-ия Новогодишен музикален фестивал в НДК, който бе посветен на неговия създател - диригента Емил Чакъров и 70 години от неговото рождение.“ Това сме написали тогава, а следващата година на 1 януари 2020 година в зала 1 на НДК „Вдъхновени от зимата“ бе темата, избрана от диригента маестро Емил Табаков. „Тази година програмата е доста различна с много нови произведения, които ще бъдат изпълнени за първи път – „Зимното момиче“ на Едвард Григ, валсовете „Кънкьорите” от Емил Валдтойфел и „Снежинки” от Жак Офенбах, Романс от „Виелицата” на Свиридов“, сподели маестро Табаков тогава във видеообръщение при представянето на програмата на фестивала. Солисти на вечерта бяха младите 28-годишни музиканти с успешна кариера на престижните концертни подиуми извън България – цигуларката Лия Петрова, която изпълни „Цигански напеви” от Сарасате и виолончелистът Михаил Петров, който чухме с „Унгарска рапсодия” на Попър. А и да не забравяме как маестро Емил Табаков започна 2018 година с Новогодишния концерт в НДК, с който се сложи и началото на българското председателство на Съвета на Европейския съюз под надслов „Духът на Европа” с произведения от европейски композитори на 28 – те държави - членки на ЕС с брилянтното участие на цигуларя Светлин Русев като солист.

Емил Табаков, снимка: архив на НДК

Това беше един много интересен концерт - от една страна свързан тематично с европейското ни председателство, а от друга – различен от традиционния Новогодишен концерт. След 6 месеца, когато завършваше нашето председателство заключителният концерт в НДК беше отново под диригентството на Емил Табаков на знаменитата Осма симфония /Симфонията на хилядата/ на Густав Малер. Маестро Табаков дирижира това забележително произведение на Малер с участието на Софийска филхармония, Симфоничен оркестър на БНР, Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов”, Детски хор на БНР и Смесен хор на БНР заедно със силен солистичен състав от певци от Австрия. Възможността да прозвучи Малер 8 симфония, неизпълнявана от десетилетия, под диригентството на Емил Табаков беше изключително събитие, независимо, че композиторът от гледна точка на нашия век си е класик, макар че за жалост твърде рядко звучи в родните концертни зали. Но Малер е от любимите автори на маестро Табаков и концертът в зала 1 на НДК демонстрира забележителния талант и умения на именития ни диригент и композитор. Това беше преживяване с изключителна музика, с блестящи солисти, прекрасно музициране на водещите ни оркестри и хорове.

Но да се върнем към 35-тия Новогодишния музикален фестивал в НДК, който започва само след дни на 15 декември с два вълнуващи концерта, единият от които е в партньорство с Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”, която тази година празнува 100-годишнина. „Коледно вълшебство“ от 19:00 часа в зала 11 ще ви срещне с възпитаниците на Музикална академия и Академичния симфоничен оркестър. Солисти на състава ще бъдат едни от най-талантливите деца, които в момента се обучават там. Другите две събития са „Предколедни искри“ /16 декември, зала 9/ с интересна камерна програма с произведения от Йохан Хумел, Йозеф Хайдн, Ференц Лист и др. и „Брас разходка по Коледа“ /22 декември, зала 6/, когато ще тактуваме и суингираме с джаз стандартите на Ари Барозо, Фред Фишер, Дон Себески, Джералд Маркс, Сиймор Саймън и още много други.

От ляво на дясно: Столина Добрева, Венеция Караманова, Сава Димитров и Борислава Танева, снимка: Орлин Огнянов

По този повод ректорът на Музикалната академия проф. Сава Димитров каза: “Много хубава година за НМА. Три програма открива се фестивала. Стогодишнината се превърна в празник, защото с големия талант, с многото желание нашите студенти да се покажат на сцените създадохме и организирахме повече от 70 прояви на различни места. Тази годишнина ни даде възможност да направим и важни партньорства, както и с НДК. Имаме подписан меморандум за партньорство, така че НМА намира още едно място, една голяма сцена с многото разнообразни зали, които притежава НДК да можем да представяме наша продукция. НМА не е само един университет за музика, Академията се превръща в един културен феномен с многото събития, които организираме и са на най-високо професионално ниво. Нашите студенти, възпитаници, а и по-младото поколение преподаватели вече много често може да видите на различни сцени и могат да бъдат оценявани не като млади хора, а като най-талантливите в България.“

И тази година Новогодишният музикален фестивал обръща специално внимание на най-малките, които ще станат част от 35-ото издание с тематичната програма за деца. На 18 декември от 11:00 часа в зала 6 ви очаква „Коледен концерт за деца“ на ученици от Национално музикално училище „Любомир Пипков“, а в програмата ще чуете популярни творби от Чайковски, Владигеров, Сарасате, Големинов, Бах, Шопен и др. Възпитаници на училището и техните преподаватели ще въведат в света на музиката публиката от деца и родители. Следващи в програмата са двата коледни концерта на Детския хор на БНР – „Бяла коледа“ с диригент Венеция Караманова и клавирен съпровод на Сиана Атанасова – 22 декември от 18:30 и 20:30 часа в кино „Люмиер“ /зала 11/. В програмата са включени коледни песни от цял свят с музика от Хайдн, Адам, Франк, Андрисен, Бояджиев, Рабаров, Слобаков, Недялков и др. Солисти ще бъдат Мария Славова, сопран и Виолета Радомирска, мецосопран.

Цели два концерта ще бележат началото на Новогодишния музикален фестивал. Второто ни предложение за 15 декември е вокалният рецитал на Мила Михова и Василена Атанасова – „Другото белканто“ от 19:00 часа в зала 9. Заглавието не е избрано случайно - по думите на Мила и Василена белканто не е просто стил на композиране, белканто е нагласа към пеенето. Самата дума означава „красиво пеене“, а двете дами споделят, че през изминалата и настоящата година са насочили вниманието си към камерната музика.

От ляво на дясно: Василена Атанасова, Мила Михова, Росен Балкански и Атанас Кръстев, снимка: Орлин Огнянов

За Мила Михова това е завръщане на сцената на НДК след 3-годишна пауза и истинско вълнение за предстоящия концерт и среща с публиката. Сред композиторите, които двете са подбрали, ще чуете Верди, Майербеер, Щраус и Корнголд.

Специален коледен подарък ще е концертът на 23 декември в зала 9 от 19:00 часа – „Празнични импресии“ с участието на Атанас Кръстев и Виктория Василенко - едно прекрасно младо дуо, което се представя успешно на български и международни сцени. Предизвикателната и виртуозна програма включва произведения на Франк, Паганини, Чайковски и Касадо. Ето какво каза за предстоящия концерт изключително талантливият ни виолончелист Атанас Кръстев: „Това за нас е огромна чест и привилегия. В „Празнични импресии“, както е озаглавена нашата програма, сме се спрели на много предизвикателна и виртуозна програма. Говоря повече за виолончеловите солови пиеси, в частност на аранжимента на 24 каприз на Паганини за цигулка – любимо произведение на всички музиканти. Много различни инструменти се осмеляват да посегнат към него, включително и виолончелото. Аранжиментът е правен в началото на 20-ти век от Фредо Пиати, виртуозен виолончелист, който е разширил страшно много възможностите на инструмента и е показал колко красиво може да бъде виолончелото. Другата пиеса за соло чело е на Гаспарти Садо, също един от най-изявените виолончелисти на 20-ти век. В нея има много препратки към други произведения за чело, като на Золтан Кодай, както и чисто фолклорни мотиви от каталунския танц на Радано. Може би центърът на концерта ще бъде едно много красиво произведение, където ще обединим сили с Виктория – цигулковата соната на Цезар Франк във версия за виолончело и пиано и как това произведение е „прескочило“ към виолончелото е много интересна история. Още 1887 година на концерт в Париж виолончелистът Жул Делсар, който е бил колега на Цезар Франк в Парижката консерватория по това време, чува на живо в изпълнение на цигулка сонатата и толкова му харесва, че почва да моли и преследва композитора ден и нощ, за да направи аранжимент за чело.

Атанас Кръстев, снимка: Стефан Джамбазов

Цезар Франк харесва много идеята, дава благословията си и Делсар прави тази версия за чело, която е изключително вярна на оригинала, няма разлика с цигулковия щим, може би само в някакъв регистър, но като цяло всичко е едно към едно. Каним и цигуларите на концерта да кажат мнението си.“ С въодушевление споделя Атанас Кръстев. Организаторите бяха подготвили и видео среща с Виктория Василенко, която допълни, че са щастлив да бъдат на сцена с премиерни произведения за дуото на сцена. Нейното солово изпълнение за пиано е по балета „Лешникотрошачката“ на Чайковски в транскрипция на големия руски пианист Михаил Плетньов, съвсем в контекста на Коледните и Новогодишни празници. „За мен ще бъде първо изпълнение цялостно изпълнение на тази транскрипция“, уточни прекрасната ни пианистка.

Виктория Василенко, снимка: Стефан Джамбазов

„Топлина за зимните вечери“ е клавирният рецитал, който е подготвил пианистът Иван Янъков за българската публика. Събитието ще е на 27 декември от 19:00 часа в зала 11. Творбите, които той е избрал, са от Бетовен - Соната „Валдщайн”; Ноктюрни от Скрябин; Добринка Табакова; Респиги; Пуленк; Леонид Десятников и Равел - Гробницата на Купрен.

На 28 декември от 19:00 часа в зала 11 ви очаква камерният концерт „Зимна приказка“ с двете талантливи музикантки – Десислава Петева и Надежда Цанова. Последен в декемврийската програма е концертът „Стъпки в снега“ на дуото Иван Пенчев и Деница Димитрова – 29 декември, зала 11 от 19:00 часа. Поетичното заглавие на концерта насочва към програмата, която двамата са подбрали, а именно – Бах, Сен-Санс, Бизе, Римски-Корсаков, Дебюси, Масне, Равел.

Тук в контекста на Новогодишния музикален фестивал в НДК, а и извън него е важно да отбележим, че в годините в разговорите ни с най-именити български музиканти, певци и инструменталисти всички са споделяли, че за тях камерната музика е много специална и любима, защото е върхът на музицирането и когато не можеш да се скриеш зад оркестъра…Колкото до участието на толкова млади музиканти от ученици до студенти ще цитираме ректора на Музикалната академия „Панчо Владигеров“, най-младия в сто годишната ѝ история проф. Сава Димитров, че по-важно е, не че имаме 60-70 концертмайстори в световните оркестри, невероятни певци, а че възпитаниците на Академията са част и носят световния музикален дух.“ ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Орлин Огнянов, Стефан Джамбазов и архив на НДК

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Табаков като естетически фактор

Този диригент никога не ми омръзва. Не мога да кажа: “Знам какво ще чуя”, когато отивам на негов концерт. По-скоро знам, че ще слушам музика, претворена от диригент с висок естетически и музикантски критерий. Написа в блога си Decrescendo.net музикалният критик Екатерина Дочева за Маестро Емил Табаков.

Мога да слушам много пъти прочитите му на една музикална творба. Казвам “прочити” съвсем не случайно – всяко негово следващо изпълнение на която и да е композиция предлага още идеи, още варианти по отношение на звук, на развитие на формата, на открояване на фазите в това развитие, още подстъпи към същността на драматургията, още възможни игри с темпата… Дълъг списък, който само маркира безкрайния път на този дълбок и всестранен музикант към нотния текст на своите предшественици. Или съвременници. Във всяко едно отношение, във всеки детайл от своя сложен диригентски занаят (“Тъмна работа” – припомни ми той репликата на Римски-Корсаков в едно интервю) Емил Табаков е естетическа мярка. Фактор. Дори и когато не го съобщават, неговите колеги винаги го мислят, имат го предвид, съобразяват се с него. Понякога гледат да го поотстранят за малко, че да не им припомня, доколко са далеч от същинските параметри на професията, от нейната дълбока, реална същност. Слушала съм и съм гледала всички топ-имена на днешния световен концертен подиум. И най-откровено споделям, че не разбирам защо Емил Табаков не се “отчита” сред тях – така, както много други, които по нищо не стоят по-горе – особено в идеите на прочита. Но той отдавна предпочете да е български диригент, да гради симфонично дело в България и плаща цената на това свое желание. Въпреки че е много популярен и извън страната.

Повод за поредните мисли за изкуството на този изключителен диригент бе неговият концерт със Софийската филхармония (4.11.), чиято програма бе абсолютно традиционна, за публиката – с Третия концерт за пиано от Рахманинов с гостуващата пианистка Анна Фьодорова и Осмата симфония на Дворжак. Украинската солистка е родена през 1990 и вече е изградила типичната, за своето поколение концертиращи артисти, биография – завършване на престижни музикално-педагогически центрове, майсторски класове при големи имена, няколко компактдиска. Да не пропусна съответните конкурси, стипендии, както и фестивални участия.

Анна Фьодорова, снимка: архив на Софийска филхармония

Очаквах нейния Рахманинов, очаквах звукова реч, изпъстрена с идеи, с изненади, които бележат по-различен подход от този, който внушава предимно мащаба на клавирното изпитание при този композитор и който е съсредоточен върху демонстрацията на забележителна клавирна техника, която дава на пианиста възможност да преодолее с лекота инструменталните предизвикателства на творбата. В общи линии Фьодорова бе на нивото на изискванията на концерта, с много леки нарушения в представянето на текста, които дори и не се забелязаха. Но в нейния клавирен ресурс някак не се появиха по-съществени идеи за драматургията на концерта – той просто бе поднесен абсолютно традиционно в звученето си, така както изобщо се свири. Проблемната клавирна фактура някак я принуди да свири предимно форте в желанието си да преодолее каскадните октави, акорди – целия арсенал от клавирни препятствия, с които композиторът гради своята драматургия. Но те са средство а не цел за изпълнителя… Липсваше ми и онази специфична лирическа рахманиновска линия, която, особено в Интермецото – втората част диригентът ѝ подсказа, нарисува изцяло – сдържано, дълбоко, въздействащо. Тук трябва да спомена още, че Фьодорова някак не “върви” смислово с оркестъра, като част от едно цяло, събрано в партитурата. Въпреки нейната пределна солова роля има много моменти, в които пианото отговаря, репликира оркестъра, макар и с по-обемен текст. Но естествено има и моменти, в които пианото и оркестърът се сливат звуково в музикалната тъкан – спонтанно в това типично Рахминово широко движение. На много места ефектът от изпълнението ѝ се съсредоточаваше главно върху личната ѝ, много енергична изява и стремежа към точно изпълнение на клавирната фактура. И това лиши музиката от нейната обилна лирика – превърна я по-скоро в поредица от акцентирани акорди и прекалено изявени рубато-пасажи.

Анна Фьодорова и Емил Табаков снимка: Василка Балевска, архив на Софийска филхармония

Нюансите някак не се състояха, в това отношение прочитът ѝ бе твърде еднообразно реализиран. И най-вече в третата част, която премина трескаво, панически скоростно – още от прехода към нея до самия финал, ексцесивно, без онези вътрешни, осмислящи музикалното слово дихания. Бяха ѝ подсказани от оркестъра в много моменти, с необходимото партньорско внимание, но Фьодорова бе вглъбена, концентрирана най-вече върху изпитанията, които ѝ поднася партията ѝ. Това, което трябваше да бъде средство, както вече подчертах, се превърна в цел и този неин подход доминираше през цялото време.

За сметка на това в Осмата симфония на Дворжак Емил Табаков, с рядко отзивчивото партньорство на филхармониците, създаде поредната собствена версия за тоновия облик на творбата. Слушала съм и други негови интерпретации на тази симфония. И още прозрения. Но по принцип това, което никога не се променя в подхода на Табаков и в неговата естетика е релефната, бистра звукова картина, в която всеки знак от партитурата се чува. И още: безпределната му почтеност към музиката на своите колеги-композитори, която отстоява през целия си забележителен живот на диригент, композитор, артист-интерпретатор. Така, както всеки негов прочит маркира, бележи фундаментално целостта на драматургичното развитие, структурата, така както създава музикалното движение, така също работи по всяка негова стъпка, обзет сякаш от детайла, от всяка възможност за неговото максимално изработване.

Емил Табаков, снимка Василка Балевска, архив на Софийска филхармония

И за създаване на още пластове към основния характер на композицията. И тук към прокламираната пасторалност на Дворжаковата Осма симфония той прибави сериозния симфоничен заряд на музикалния текст. Освен ефектните “птичи песни” развитието в първата част комбинира множество елементи, наслагва багри, светлосенки чрез кратички мотиви, които се нанасят върху основната мелодична линия и които диригентът подчертаваше, съзнавайки колко важни са те за цялостната звукова картина. И изисквайки – на което оркестърът, концентриран и внимателен се отзоваваше с удоволствие съзнавайки, че изпълнява “до конец” в детайли композиторския замисъл. В бавната втора част в краткия начален мотив композиторът е указал три динамики в два само такта – мецопиано, до форте и слизане до пиано. Това са тънки, чувала съм да казват, непостижими нюанси. Табаков ги постига с лекота, слухът му фиксира степените на силата и ги предава на оркестъра. Тези красиви динамични колебания са, които произвеждат баладичния ефект в музиката, това нюансирано промълвяне и кратките реплики между духови и щрайх, осенени от дъхове и променяща се сила бе изцяло покрито от оркестъра с едно предчувствие за това, което следва, майсторски изведено от диригента към основното изложение. Красиво и в същото време стройно, брилянтно изпипано. Контрастното форте не размести степените в звука – само уплътни ефекта без агресия и грубост. В идеално изпълненото предписание pesante (тежко) оркестърът осъществи обема в движението и достигна кулминацията във фазата, за да инициира следващата. Друго, което Табаков владее до съвършенство е търпението във фразата, в отчитането на всяка пауза. Никога не се подлага на изкушението за някакъв “ефект”, извън авторовите ремарки. И понеже е композитор много добре знае и респектира значението и целта на всяка от тях. И знае как да ги пренесе в оркестъра – с какъв щрих, с какъв лък, с колко лък, с каква амплитуда… Прекрасна със своята одухотвореност и смиреност втора част чух. С потъващи и изплуващи пианисисими, които почти не се чуват, но правят тишината да вибрира. И не само. С драматичните реплики на корните, които въведоха новото настроение в частта. (Впрочем тук трябва да маркирам много силните солови прояви на всички солисти-духачи на филхармонията.) С напрегнатите метаморфози на темата, в които всяка отлика е така перфектно изваяна. Ефектната тема в третата част бе сдържано поднесена – без излишъци, тя е достатъчно красноречива. Прилича на валс, но не е – размерът е 3/8 ни подсказа диригентът. Разкри ни, че движението е близко до популярния танц, но носи в себе си и други аргументи, които се разбират от трансформацията на темата до кодата на частта. И танцовата четвърта част бе великолепно конструирана – с умереното, подготвящо събитията въведение и контрастната, вихрена в темпо и динамика фаза в развитието на частта.

Емил Табаков, снимка Василка Балевска, архив на Софийска филхармония

Струва ми се, че почувствал пределната отзивчивост на оркестъра Табаков ускори леко движението – направи го още по-интензивно, по-бляскаво. Разгърна се като стихия в прекрасно единомислие с музикантите – една взаимна хармония, която извиси музиката, извиси диалога между сцена и зала. В такива моменти животът изглежда много хубав.

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Василка Балевска, архив на Софийска филхармония

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. А как тя мотивира преди време решението си да създаде блога си: „Реших да направя блога Decrescendo.net след като културният вестник „К”, продължение на вестник „Култура”, завърши своя живот в края на 2019 година. Бях музикален наблюдател и в двете издания. Заглавието на моята рубрика беше Крешендо/декрешендо. Поради факта, че думата „крешендо”, за мое голямо учудване бе станала заглавна на много домейни, реших да се спра на „декрешендо”, а дизайнерът Желко Терзиев, който ми помогна да сбъдна моето блог-желание, измисли деликатната игра в заглавието за да загатне първоначалната идея за името му.“. Текстовете в блога на Екатерина Дочева може да четете на https://decrescendo.net/. Препоръчваме ви го силно, защото никъде няма да прочетете в българските медии толкова професионални и ярки текстове, посветени на музиката.

[vprki]

Мартенски музикални дни – превъзходен финал

Няма как да се изведат в заглавието всички артисти, които сътвориха еуфоричния финален концерт (3.10) на фестивала под палката на Емил Табаков. За да участват в него отвсякъде пристигнаха бившите възпитаници на русенското музикално училище и образуваха отново фестивалния оркестър. Написа в блога си Decrescendo.net музикалният критик Екатерина Дочева.

Заедно със Светлин Русев те са вдъхновили Табаков да напише своя Концерт за цигулка, чиято световна премиера чухме именно на този заключителен концерт. В това събитие имаше толкова съдържание, толкова смисъл, такова пренасяне в друг, по-различен свят – на изкуство, на споделена емоция, на духовно събиране…За този концерт в Русе пристигна певицата Красимира Стоянова, също завършила това училище, която, на фона на невероятната си световна кариера, пожела да се включи във фестивала в неговото 60-то издание.

В програмата – Адажието от Малер, Четири последни песни от Рихард Щраус със солистка Красимира Стоянова – в първата част. Във втората – цигулковият концерт на Емил Табаков със солист Светлин Русев. Метаморфози бе сполучливото заглавие на цялото събитие, с оглед на музиката му – и в трите композиции метморфозираха лириката, романтичното преживяване, представите за виртуозното. Виртуоз – тази толкова изхабена от неграмотна и нелепа употреба дума, тук изгря в изконния си смисъл, означаващ завършена в своята образованост личност. Прочитът и изпълнението на всяка една от творбите постигнаха една извънредност, която се създаваше и споделяше от всеки на сцената. Усещането, че случващото се е само в този момент, в това общо събиране, с този диригент и тези солисти в тази музика, бе много релефно, много плътно. Може би то допринесе за атмосферата на концерта. Може би също и фактът, че Красимира Стоянова помоли публиката да почете паметта на съвсем наскоро напусналия ни Георги Делиганев – вокалния педагог, който бе всъщност последната легенда на града и когото познаваха всички – и на сцената, и в залата. Тя посвети своето изпълнение на него, което прибави още емоционална енергия у всички.

Красимира Стоянова и Емил Табаков

Концертът започна с Малеровото Адажието – пиеса, чието излъчване въздейства безотказно. И често подвежда диригенти със среден капацитет на прочит да спекулират със същността на нейната емоционалност. Емил Табаков отлично знае как да нанесе в оркестъра специфичната ортография в музикалния текст на Малер – той има дългогодишен, осмислен и реализиран в концерти, както и в интегрален запис, опит със симфониите на композитора. Адажиетото, което той извая с фестивалния оркестър бе промълвено с впечатляваща интензивност, но с абсолютна дисциплина по отношение на многобройните за тази кратка част от Пета симфония авторови напътствия, с баланс между импулса във фразирането и чувствена недоизказаност в характера му, която изведе пределно изповедното в пиесата. Табаков отлично знае как да подчертае и колебанията в агогиката, как да изтръгне ефекта от хармоничните модулации, как да дозира оркестровия звук, да вдъхнови оркестъра �� това толкова деликатно действие, как да нагнети и да успокои динамическото развитие в пиесата. Един само пример бе потъването от фортисимо до пълна тишина върху два тона в последните четири такта на пиесата, чието значение така рядко се взима под внимание от диригентите.

Дирижира Емил Табаков...

Към тази покъртителна изповед се прибави настроението на Четири последни песни от Рихард Щраус в знаменателното изпълнение на Красимира Стоянова. На пресконференцията преди концерта голямата певица сподели: “Четири последни песни е едно много сериозно и специално произведение. Редът, в който се изпълняват не е направен от Рихард Щраус, но според мен този ред е действително много удачен, защото той е своеобразно житейско описание – едно минаване през живота. От пролетта през златното залязващо лято с есента и тъгата с уюта на вечерта и с онзи много спокоен friedlich, както казват германците, покой, но това всъщност е разделянето със живота. Гледайки, анализирайки ги човек си мисли, че да минеш през живота не е чак толкова сложно. Достатъчно е да отпуснеш душата си да се наслаждава на всичко, което те заобикаля, да си един наблюдател и да усетиш упоението от природата, от живота. И това го е казала хармонията на композитора, която е типично негова – богата, златиста с изключително причудливите хармонични ходове…Всяка песен е като една малко новела и този разказ трябва да бъде твърде увлекателен, за да може публиката да се наслади и да тръгне с нас. Песните дават много голямо предизвикателство, не само инструментално, но и вокално. Забелязала съм, защото пея отдавна този композитор, че той в голяма степен употребява човешкия глас като инструмент, като част от оркестровата партитура. И много често гласът не е толкова важен да излезе като присъствие над оркестъра, колкото да се слее с общата палитра. Всъщност това е най-голямото предизвикателство – да може диригентът така да направи релефа, че гласът да се слее и едновременно с това да изпъкне.”

Красимира Стоянова

Беше поразително изпълнение с гъвкавостта на настроенията, които изрази. Надежда и копнеж в “Пролет”, светъл звук, пълноценна отдаденост в чудно излетите дълги легатирани фрази и метафоризиране на вокалната линия, изцяло обагрена и от оркестъра. В “Септември” пълнокръвието на звука се разпредели между глас и оркестър в щастливо излъчване от сякаш реализирания копнеж. Стоянова постоянно слуша оркестъра, а диригентът умее да “подложи” пищната инструментална тъкан така, че всеки нюанс, от богатата й палитра да се излъчи, да се открои. В края на своята партия върху текста “И бавно затваря очите свои уморени” Стоянова смени блендата, направи емисията си по-матова, и “подаде” на корната да изпълни своето соло като продължение на настъпващото тайнство на залеза, на смирението. В “На заспиване” певицата създаде атмосферата на размисъл и спокоен вътрешен диалог, подготви появата на завършващия глас на корната и солото на цигулката като рефлексия на този размисъл и като импулс за следващо душевно състояние. Бе предадено от солистката и допълнено от диригент и оркестър с въздействаща сдържаност в отражение на отключения душевен полет като отзвук от мечтите. “По залез” маркира финала и тук гласът на Стоянова метаморфозира великолепно, излъчващ предчувствие и примирение, красиво утешение, обагрен от флейти и соло цигулка, като подчерта деликатно, но ясно ключови думи от текста с основното настроение на финала, което тя извиси с леко но не лесно филиране и придаде впечатляваща безплътност на думата Tod която диригентът сякаш пое и “доизказа” с оркестъра до финала на песента. В тази първа своя среща на концертния подиум Табаков и Стоянова имаха обща мисъл, чувство, общи прозрения за душевния безкрай на тази музика.

Концертът за цигулка от Емил Табаков не само е посветен на Светлин Русев и на Фестивалния оркестър – Русе. Той е като портрет, фиксирал музикалната природа и на солиста, и на оркестъра. Портрет с щедро нанесени контури, още по-щедри цветове и щедра инструментална проблематика, която изисква щедро вложена енергия. Както Светлин Русев се изрази “Концертът е много труден, но в него няма нищо, което не може да се изсвири.”

Светлин Русев и Емил Табаков

Композиторът от своя страна споделя: “Разбира се, че концертът е много виртуозен за цигулката, но както във всички мои инструментални концерти солиращата партия не е единствено изявена. Искал съм винаги да се получи равностойна игра между солиста и оркестъра. Във всичките ми концерти е така. За мен оркестърът е много важен инструмент. Така че независимо, че концертът е за определен инструмент, оркестърът винаги е равностоен партньор, а не просто акомпаниращ солиста. Цигулката, от своя страна, има огромни възможности и винаги е предизвикателство за композитора. Особено когато я мислиш и я чуваш в звуковата среда на такъв оркестър.” За първи път Табаков пише четиричастен инструментален концерт. Както винаги той дава лаконично обяснение за това: “Просто съм търсил баланс между по-бързите, по-енергичните и по-бавните части. Допускам, че на това се дължи.” Но когато чух творбата в интерпретация на нейния автор и на Светлин Русев установих, че сферите на мека лирика, съзерцание, меланхолия и някаква латентна тревога заемат основополагащо място в драматургията на композицията. Още повече, че характерът на композициите на Табаков почти винаги се определя от първоначалната тема-идея. Тя е тази, която е в основата на едно безпределно разработване, което формира симфонизма на композитора. Тук още в първоначалната си поява в соло-цигулка, изсвирена проникновено, гъвкаво с великолепен звук от солиста, тя отключва дълбока, но сдържана емоционалност, която до последната част създава, определя, владее атмосферата на творбата. Оркестърът на Табаков е безкрайна амалгама от идеи в разработването, в тембровото обагряне, в деликатното включване на отделни групи, в характерното за оркестровия език на Табаков прибавяне и изваждане на инструменти, в целенасочено движение на гласовете, в изваяна темброва полифония. Табаков играе изобретателно, не е пресилено да кажа виртуозно с всеки елемент на музикалното слово, но всичко е събрано логично, в контекста на органичното развитие на формата. По-спокойното изложение на първата част буквално се пресича от скоростта на изложението във втората. Там композиторът експериментира с възможностите, които предлага един тип движение, в екстремно преплитане на различни гласове от оркестъра с този на соловия инструмент. Напрежението на формата не се отлага за миг – икономията в тематизма е майсторски компенсирана от разнообразни фази на мелодически, ритмически и темброви пресечки, които създават интригуваща асиметрия в движението. Красиво, бленувано пространство очертава третата, бавна част на концерта с една търсена протяжност, създадена от прозрачна, тънка звучност, в която метрумът се стопява в безметежно реене. Играта тук е предимно с високи инструментални регистри, във филигранно инструментално движение, в което звуковият диалог и вариабилната структура на оркестровата тъкан градят красива мрежа от звуци, в която солиращата цигулка шепне разказ.

Светлин Русев

Много естетска част, отново изпълнена с удивително търпение във фразирането, в разполагането на всеки участник в нея – бавно и внимателно. Деликатно, красиво, споделено звучеше цигулката на Светлин Русев, който очевидно бе взел много присърце творбата и демонстрира фантастичен инструментализъм. В кулминационната четвърта част основният импулс отново бе зададен от него. За да се разрази в истинска инструментална вакханалия, триумфално изпълнена от оркестъра, въпреки невероятната сложност на фактурата, с непредвидими паузи, включени в този, спиращ дъха, шемет, не, сякаш торнадо, което се изсипа към залата – вихрените пасажи в цигулката, непрекъснато бяха пресрещани от категоричния мотив в различни духови, след което започна бясното надсвирване между цигулката и оркестровите групи. Беше невероятен спектакъл – оркестър, солист и диригент бяха като обсебени от възможността да изпробват сили в тази светкавична надпревара, която приключи съвсем неочаквано. Като в магия! Много ефектно, майсторски изпълнено творение!

Така завърши фестивалът в своето най-изстрадано, 60-то издание. Въпреки трикратното си отлагане и страховете, че промяната на някои концерти и невъзможността на някои от изпълнителите да съчетаят своите предварителни ангажименти с промените в датите на фестивала, този забележителен музикален форум съумя да “отиграе” победоносно трудния мач с ковид-обстановката. Чухме музика, достойна за историята на фестивала, за музикалните традиции на Русе, за личностите, които са ги създали и чийто дух продължава да съживява, да обновява арт-климата в града.

Доходното здание в Русе, където се провежда Фестивалът

Бих искала за край да цитирам отново Красимира Стоянова, която говори за специалното значение на културата и атмосферата на Русе: “Аз съм безкрайно радостна, щастлива и чувствам душата си действително в полет. Да изразя това чувство за мен е действително много, много трудно. Човек трябва да е преживял това, което преживяваме ние като възпитаници на това училище, на този град. Дишали сме този въздух. И това, което искам да кажа в тази връзка е, че щастието е много голямо. Защо? Русе е един специален център, специално притегателно място, в което човек, за да разбере какво говоря, трябва действително по някакъв начин да е бил тук. Поне за три дни. Несравнима е обстановката, несравнимо е настроението. Както каза маестро Табаков и както и Мария (Дуканова) всички тези хора, които са дошли в този фестивален оркестър, са дошли с едно огромно желание, с точно това чувство. Те са дошли със спомена за този въздух, който са дишали и за тази атмосфера, която са преживели. Тази атмосфера, която ги е научила, която им е дала много специално възпитание и едно бъдеще, което просто така човек не може да си го получи. Трябва да си бил на правилното място в правилния момент. И аз съм щастлива да кажа, че Русе все още е правилното място в правилния момент, защото тук има хора, които дишат, живеят и сърцата им бият за това. Това не е лесно в днешно време. И без да се опитвам да говоря патриотични фрази, както много се прави в днешния свят, особено в политическия, особено в предизборния, аз искам просто да кажа, че това не са случайни неща. Това са други души, друго възпитание, друго мислене и друго изповядване на живота. В лицата на госпожа Ива Чавдарова и на госпожа Мария Дуканова аз напълно виждам тези две личности, които да пробуждат духа и да разказват с поведението си и с начина си на живот това, което е било, това, което е и това, което, много се надяваме, ще бъде. Благодаря на маестро Табаков, който с цялата си енергия, с невероятния си талант не само като диригент, като музикант цялостно, но и като композитор, е тук, точно в този град, в така наречената малка Виена и дава, продължава да пръска от душата си, от сърцето си тези чисти чувства. Това е толкова важно днес…това е толкова важно!

Красимира Стоянова и Емил Табаков след изпълнението на Последните четири песни на Рихард Щраус

И ние трябва наистина да сме щастливи от този факт. Защото наравно с всички безумия и данни, цялата тази статистика….с тия тъжни новини, ние имаме щастието да бъдем в един различен свят. В един наистина великолепен свят. Това е раят.”

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Николай Василев, архив на фестивала

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. А как тя мотивира преди време решението си да създаде блога си: „Реших да направя блога Decrescendo.net след като културният вестник „К”, продължение на вестник „Култура”, завърши своя живот в края на 2019 година. Бях музикален наблюдател и в двете издания. Заглавието на моята рубрика беше Крешендо/декрешендо. Поради факта, че думата „крешендо”, за мое голямо учудване бе станала заглавна на много домейни, реших да се спра на „декрешендо”, а дизайнерът Желко Терзиев, който ми помогна да сбъдна моето блог-желание, измисли деликатната игра в заглавието за да загатне първоначалната идея за името му.“. Текстовете в блога на Екатерина Дочева може да четете на https://decrescendo.net/. Препоръчваме ви го силно, защото никъде няма да прочетете в българските медии толкова професионални и ярки текстове, посветени на музиката.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Малеровият свят на прозрения в Божественото

В тревожното време за планетата заради засегналата милиони зараза с Covid - 19 музикалният свят отбелязва на 7 юли 160 години от рождението на композитора Густав Малер, творил в граничната епоха между 19 - ти и 20 - ти век. По повод годишнината проф. Анда Палиева, музиколожка и преподавателка в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” написа за “въпреки.com” много личен и вдъхновен анализ.

Не си спомням кога точно за първи път съм слушала Малер - дали това бяха „Песни на странстващия калфа” с Дитрих Фишер - Дискау или Рюкертовите „Песни на мъртвите деца” с изумителната Кетлин Фериър в концертите с уникални записи, които представяха Асен Александров и Ченко Стойчев в Студио „Музика” (Мраморна зала „България”). А след това „чичо Асен”, както го наричахме всички от нашето поколение, се смиляваше и в малката стран��чна стаичка, непобираща повече от трима, ни правеше презапис на почувстваната особено „необходима” музика – до скоро пазех старите кутии с ленти BASF със записи на „откритията" от онези ранни тийнейджърски години – орган, италиански ренесансови лауди, h moll Месата на Бах, чутите за първи път там творби на Стравински, Онегер, Шьонберг...

И симфонии на Малер! Потъвах с часове в този негов променлив свят на поетика и страдание, замиращо в безвремие съзерцание и раздиращи гневни вопли, извисяващи кулминации и катастрофически пропасти, молитвено затишие и страховита, почти задавяща звукова лавина от трагика... Това беше „моята” музика, във времето на търсене на себе си, с все още недокрай откъснато от фантазиите и детинския наивитет съзнание, но и вече усетило сътресенията на реалността, лутащо се сред вечните въпроси и устрема към по-високи светове. Неговата музика ми носеше понякога отговори, понякога отчаяние, понякога помъдряване...

Гравюра на Жак Кало

Следвах като свой пътя на „героя” в Първа симфония – от романтичното ликуване сред природата, през натрапчивата стъпка на „реалността” в селския лендлер и настръхващия „Траурен марш в маниера на Кало” до титаничния взрив на огромния финал, удивявах се как от една „кукувича” кварта из песента на Странстващия калфа израстват частите на цяла партитура, а познатият детски канон „Сутрин рано камбаните бият” („Bruder Martin”, „Frère Jacques”) се превръща в онази зловеща гротеска, вписала се сред първите образи на бъдещия експресионизъм. /Третата част е инспирирана от алегоричните гротескни фигури в офортите на френския бароков гравюрист Жак Кало (1592–1635) и от популярната илюстрация на Мориц фон Швинд (1804-1871) „Как животните погребват ловеца”, към поредицата „Приказки в картини” - № 44: „Добрите приятели” - (Мюнхен, 1850)/.

Младият Малер

Вслушвах се в музиката на немската реч, втъкана в солиращ глас или в огромни хорови платна в симфоничните партитури, гениално сплитащи толкова различни пластове: стихове на Клопщок и собствени Малерови строфи във „Възкресение” – Втората симфония, текст от „Така каза Заратустра” на Ницше и песента „Три ангела пеят” из цикъла по народни поетични текстове „Вълшебният рог на момчето” в пантеистичната Трета, католическия химн „Veni Creator Spiritus” и част от Гьотевия „Фауст” в Осмата. Особено е това сякаш „надтекстуално” чувство на Малер за словото, прозряно в неговата иманентна, неизказана символика.

Може би от там идва и огромният му афинитет към песента – съсредоточие на идея, чувство, философия, един микросвят, в който могат да се съзрат знаците на ��ъкровения необятен Малеров свят. Песенността от „Вълшебният рог на момчето” пронизва Втора, Трета и Четвърта симфонии, тя се долавя, макар и вокално неизпята, и в следващите три чисто инструментални партитури, носещи отзвук и от емоционалната образност на „Песни на мъртвите деца”, за да се слеят накрая песен и симфония – двата единствени, взаимопроникнати жанра в Малеровото творчество – в съвършена симбиоза в „Песен за земята”, по собственото му определение „Симфония в песни”, за редуващи се тенор и алт. Странно е в нея всъщност сякаш собственото усещане на Малер за Последна песен (макар че след това пише Деветата симфония и скицира Десета).

В образността на шестте части по стихове на китайски поети от VІІІ – ІХ век (преведени от Ханс Бетге в сборника „Китайската флейта”) се източват основни линии на Малеровата музикална поетика – от болезнено напрегнатата експресия в „Трапезна песен за горестите на земята” (със символичния образ на оплакващата маймуна на гробище в лунна нощ), през меката печал на „Самотният през есента”, светлите изящни миниатюри „За младостта” и „За красотата” и алегоричната пасторалност в „Пияницата през про��етта” до просветленото, мъдро омиротворено „Сбогуване” – като предчувствие за близкото сбогуване на самия Малер със света, с живота...

Репетиция на “Симфония на хилядата”, през септември 1910 г., © Jaeger & Goergen / Wikimedia Commons

... През годините при всяко слушане на Малеровите симфонии на концерт или на запис долавях нещо нечуто до тогава, нещо, което ме е карало да премислям дори постулати от утвърдени изследователи. И все по-трудно ми е ставало схематично да категоризирам в минималните рамки на учебната информация за студентите ми въпросите за неговата стилистика, необичайните форми, жанрови съчетания, акумулирани влияния, новаторство и проекции, разпрострени във времето напред...

Как да се дефинира музика, достигнала границите на възможното разрастване във времето и пространството, събрала в себе си най-възвишена поетика и изострена гротеска, дълбока философия и битова танцувалност, болезнена експресивност и пантеистично ликуване, трагедийна обреченост и екстатичен устрем към Божественото. Как да се фиксира на предела между двете столетия на кое повече принадлежи Малер – на века на романтичните илюзии или на епохата на техния крах и пророческо предчувствие за жестоката разруха на хуманното.

Тази всеобемна многоликост и огромните мащаби вероятно са направили навремето, а и по-късно, Малеровите симфонии трудно възприемаеми от широката аудитория, но затова пък неимоверно привлекателни за големите диригенти – от съвременните му Бруно Валтер, Ото Клемперер, Леополд Стоковски до знаменитите интерпретатори на ХХ и ХХІ век. Навярно днес всеки познавач на гениалните симфонични опуси има свои предпочитани като „най-верни” интерпретации. Но струва ми се, че трудно би могло да се говори за „стилно изпълнение” на Малер – няма еталони, няма граници на тълкувания, на откритията, които всеки талантлив диригент намира за себе си, за своето време, за своята публика. И Малер е винаги различен и винаги грабващ...

Константин Илиев

... Помня изумителното преживяване при първото прозвучаване у нас на грандиозната Осма под вдъхновената палка на Константин Илиев през юни 1984 – едно от последните големи артистични събития, подарени ни от него. Няколко години след това я дирижира Емил Табаков в незабравимата поредица от всички симфонии на Брукнер и Малер, включително и реконструираната недовършена Десета. /Маестро Табаков дирижира Осма симфония и на закриването на българското председателство на Съвета на Европейския съюз в края на юни 2018 година, когато Австрия пое следващото. Това беше концертът на годината със солисти от Австрия и всички състави оркестрови и хорови на Софийска филхармония и БНР, за което може да прочетете тук – б.р./. Това беше един истински „урок по Малер”, първото вероятно за мнозина цялостно докосване до неговия уникален мир, през погледа на диригент, талантливо провидял дълбоката същност на духовността и философията на Малер, неговите прозрения и послания.

Емил Табаков по време на репетиция в зала “България” на Осма симфония от Малер - снимка Стефан Джамбазов

Кулминацията беше гигантската двучастна Осма, единствената, в която трагичният песимизъм и причудлива гротескност са изцяло заменени от апотеоз на съзиданието в двете му измерения – Божественото (химнът „Veni Creator Spiritus” – „Ела, Дух животворящи” в първата част) и Човешкото (заключителната сцена от втората част на „Фауст” на Гьоте). Самият Малер казвал, че всичките му предишни симфонии са само прелюдии към Осмата, която била неговият „дар към нацията”, най-голямото му творение, нещо ново и съвсем различно. „Представете си, че Вселената започва да звъни и звучи. Вече няма човешки гласове, само кръжащи планети и слънца”. А след премиерата (последната си симфония, която композиторът чува приживе) присъствалият сред многото знаменити творци на концерта Томас Ман още същата вечер му изпраща писмо, в което го нарича „човекът, изразил изкуството на нашето време в най-задълбочената и най-свята форма”.

Осма симфония в зала 1 на НДК - снимка архив НДК

Едва ли е съвпадение, а по-скоро висш знак за духовната жажда на времето, че през същата тази 1906 година Скрябин пише стихотворния текст на своята „Поема на екстаза” (а следващата година и грандиозната симфонична партитура), призоваваща към „живот и дързновение скритите стремежи на творящия дух”. Това са последните в началото на века колосални опуси, еманация на изцяло позитивното утвърждаване, на двама творци, устремени към прозрения в Божественото, с високи послания към света наоколо. И Осмата на Малер, наречена „Симфония на хилядата”, може би, подобно на Бетовеновата Девета, остава във времето обърната към милионите...

P.S. на „въпреки.com”: На 7 юли 1860 година в село в Бохемия се ражда Густав Малер. Семейството се мести в град, изпълнен с музика и още шестгодишен той тръгва по този път, като започва да учи пиано. За щастие баща му разбира какъв е пътят на сина му и го изпраща 15 - годишен да учи музика във Виена. Още на 21 година младият Малер разбира, че неговият път не е пианото, а композирането. Но дългият път предстои и той ще се изявява като един от най-знаменитите диригенти на своето време – в най-големите оперни театри и симфонични оркестри - в Прага, в Хамбург, в Будапеща, във Виена, в Метрополитен в Ню Йорк. На премиерата на операта „Евгений Онегин” присъства и самият Чайковски, който е възхитен. Парадокс е, че Малер не обичал да работи много в театъра, а да композира, но годините като диригент му създават условията да твори музика и то божествена.

Густав Малер и съпругата му Алма с двете им дъщери - Мария и Анна

Личният му живот е драматичен. Въпреки огромния си талант е принуден в тази част на Европа да преодолява зловещ а��тисемитизъм и споделя пред приятели: „В Чехия бях австриец, в Австрия – чех и в целия свят евреин”. И бракът му с красивата и амбициозна, много по-млада от него Алма Шиндлер е крах, особено след смъртта на двете им дъщери от дифтерит. Но той като че ли е предчувствал трагедията – две години преди това пише „Песни за мъртвите деца”. Малко преди да почине се съветва със Зигмунд Фройд за изневерите на Алма. Умира на 18 май 1911 година във Виенска клиника. 

Густав Малер и Зигмунд Фройд

По време на Втората световна война, а и години след нея Густав Малер не е изпълняван в Европа и преди всичко в Германия и Австрия, само, защото е евреин. А е бил дълги години и главен диригент на Виенската филхармония… Смята се от тогавашните музикални критици, че той е и изключителен диригент, но за жалост от онова време няма записи. Но човекът, който го връща като гениален композитор в Европа и света след Втората световна война и най-вече в родината му е Ленърд Бърнстейн, определян за един от най-знаменитите диригенти в интерпретацията на музиката на Малер. 

Малер се нуждае от спокойствието и тишината на природата за своето вдъхновение. Той намира идеалното място в Клагенфурт - в Maiernigg am Wörthersee. През 1900 г. там е построена малка къща, в която прекарва летните месеци до 1907 г., композирайки много от основните си творби - снимка архив

Не са малко филмите на световни режисьори, в които звучи музиката на Густав Малер. Сред тях особено място заема шедьовърът на Лукино Висконти „Смърт във Венеция” /1971/. Режисьорът съзнателно избира да персонифицира героя си не с първоизточника на новелата на Томас Ман, в която той е писател, а с композитор. В целия филм звучи музиката на Малер. Във втората половина на 20-век, като че ли наново е открита музиката на композитора. Тя се изпълнява от най-големите оркестри в света, дирижирана от знаменити музиканти. Защото и в днешното объркано време носи усещането за драмата и страданието на човека. ≈

Снимки: архив

[vprki]

Новогодишният музикален фестивал с поклон към Николай Гяуров

„Музиката е енергия“ е мотото на 33-ия Новогодишен музикален фестивал в НДК, който се посвещава на 90 години от рождението на един от най-ярките оперни певци на нашето време Николай Гяуров. Той заедно с най-големи звезди на оперната сцена беше сред желаните и очаквани артисти в първите години на фестивала, създаден от диригента Емил Чакъров /на снимката двамата/. 

Миналата година 32-ият Новогодишен фестивал беше под знака на 70 години от неговото рождение. Той с подкрепата  държавата, много приятели и световни музиканти сложи началото му през 1987 година, а последните му концерти бяха през 1990 година. Напусна нашия свят през 1991 година едва навършил 43 години, а това изключително събитие за България създаде преди да е навършил 40 години… В годините на прехода не беше лесна съдбата на Фестивала като художествено равнище, особено след блясъка, който му даде маестро Чакъров. Причините са много, но преди всичко обяснението е сложното време на прехода, на липсата на средства, а и може би на въображение и невъзможност да се преодолее стагнацията по отношение на културата и изкуството. Но няколко  години вече се усеща стремежът на ръководствата на НДК да върнат блясъка на фестивала, въпреки проблемите да се организира и реализира такова мащабно събитие в днешно време в България.

Програмата тази година е поредното доказателство за радост на публиката. Колаборацията между НДК и БНТ да се покажат записи от тези знаменити концерти и оперни спектакли с участието на Николай Гяуров е не просто похвална, а особено важна и за младите поколения не само музиканти. На 16 декември в зала 4 публиката я очаква среща-разговор и дискусия с водещ Екатерина Дочева, музиковед с участието на интересни личности и музиканти работили с певеца. Тя е от хората, най-близки сътрудници на Емил Чакъров, продуцент на концертите му в НДК, на записите му в много, от които грее с участието си Николай Гяуров заедно със звездните си партньори. Екатерина Дочева от дълги години е музикален критик с остро перо, с независим и ярък поглед за случващото се в сферата на музиката не само в България. От миналото издание на фестивала заедно с музикалния продуцент на НДК Юлиана Караатанасова тя споделя тези специални моменти от фестивала като почит към големи артисти, като представяне на безценен национален архив. Това не е просто съживяване на красиви спомени, а преживяване наново, което за младите хора и не само за тях носи и определен образователен смисъл.

След срещата с Дочева, в кино „Люмиер Лидл“ от 18,30 часа почитателите на Гяуров могат да чуят и видят запис от концертното изпълнение на операта „Атила“ от Верди  /1984 г./ с участието на оркестъра и хора на Софийската опера под диригентството на Владимир Гяуров на сцената на зала 1 на НДК. На 22 декември в същата зала от 17 часа зрителите ще имат изключителен шанс да гледат знаменития запис на „Аида“ от Верди /1985 г./ на Миланската скала със звездното участие на Мариа Киара, Лучано Павароти, Гена Димитрова, Николай Гяуров, Хуан Понс, Паата Бурчуладзе под диригентството на знаменития Лорин Маазел и режисьор Лука Ронкони. Невероятно преживяване с певци, които вече ни гледат от небесата. А на 28 декември от 18 часа отново в кино„Люмиер Лидл“ концертен запис със съдействието на БНТ Оперен рецитал на Мирелла Френи и Николай Гяуров от зала 1 на НДК 1982 година под диригентството на Емил Чакъров.

„Важно е фестивали като Новогодишния да се случват, защото по един или друг начин те взимат най-доброто от епохата, в която са създадени, надграждат го и го пренасят във времето. За нас като ръководство на НДК е ключово да съумеем да съхраним тази фестивална култура. Предизвикателството ни днес е как да адаптираме фестивала, така че той да бъде устойчив на днешното време и очакванията на публиката. Ние се опитваме да бъдем част от тази промяна без да нарушаваме традициите и устоите на изкуството“. Това каза председателят на Съвета на директорите на НДК Борислав Велков при представянето на програмата на Новогодишния музикален фестивал. И екипът на НДК като един сериозен продуцент на култура и изкуство се старае да върне блясъка на Фестивала. В това свое издание след не малко години предстои бляскаво концертно изпълнение на опера  на 21 декември в зала 1– „Евгений Онегин“ на Чайковски с участието на световна прима Красимира Стоянова като Татяна – копродукция на БНР с НДК и диригента с авторитетна международна кариера Павел Балев с прекрасните български певци от по-новото поколение Атанас Младенов - Онегин, Михаил Михайлов – Ленский, Виолета Радомирска – Олга, Петър Найденов – Гремин. Специалистите определят Красимира Стоянова като най-прелестната вердиева певица в днешно време, но тя има своите пристрастия и към руската класика, към камерната музика и много още. Тя току-що завърши майсторския си клас в Националната музикална академия „Панчо Владигеров“. Припомняме разговора, който имахме с нея преди време, когато й предстоеше за първи път да има майсторски клас на Фестивала на изкуствата „Аполония“. Тогава отговори на въпросите ни по мейл във време, когато имаше няколко представления в „Аида“, а й предстояха участия под диригентството на Рикардо Мути в „Реквием“ на Верди.

Красимира Стоянова

Тогава тя сподели съкровено: „Музиката е моят живот. Така ме е орисал баща ми, така и продължих и не мога да си представя всекидневието си без мисълта за нея. Не знам каква бих била, ако нямах на времето цигулката в ръцете си. Тя ми даде всичко. Операта за мен е само едно естествено продължение на любовта ми към цигулката. Чувствам живота си пълноценен и активен и съм безкрайно благодарна на Господ за това! Естествено, ние певците сме малко-по-особен вид и все трябва за нещо да внимаваме, да се пазим, да спазваме определена дисциплина. Режим…Това са нормални неща. И спортистите, и балетистите го правят, но смятам, че всеки човек, който уважава себе си се опитва да живее живота си организирано, за да е полезен на себе си и другите, колкото се може повече. Конкуренцията е стимул за развитие, но не трябва да бъде повод за прекалена амбициозност. Чух един много млад български оперен певец да казва, че човек трябва да се съревновава със себе си. Правилно, нали? Ако се научим да се владеем, да познаваме себе си, да се задълбочаваме в собственото си изграждане, тогава нещата ще стават естествено и леко. Мисля, че няма по-голям критик от собственото Аз…“. /Тук може да прочетете целия разговор с нея/.

На фестивала предстои и друго силно оперно преживяване – на 29 декември в кино „Люмиер Лидл“ публиката ще има късмета да гледа запис на спектакъла „Дон Карлос“ на Верди от 17 октомври 2017 година на Парижката опера със Соня Йончева, Елина Гаранча, Йонас Кауфман, Илдар Абдзазаков, Людовик Тезие и други с диригент Филип Жордан и режисьор Кшищоф Варликовски – звезден екип. Само да допълня, че през изминалата година имахме щастието,благодарение на Софийска филхармония да видим и слушаме оперните рецитали на невероятните певици Йончева и Гаранча. Изключителен шанс София да е част от световните сцени!

33-тият Новогодишен музикален фестивал се открива на 15 декември с концерт на Камерен оркестър на Театър Ла Скала – Милано – формация, популярна с многобройните си турнета на всички континенти. В зала 1 на НДК ще звучат популярни творби от италиански композитори с надслов „Италия – музиката е любов“. Концертът ще бъде открит с популярната Трета сюита от Антични танци и ария от Оторино Респиги. Ще чуем още много популярната Трета Соната „а куатро” на Джоакино Росини. Марко Енрико Босси, известен за времето си органист, композитор и педагог също е сред композиторите, чиито произведения ще чуем. Финалната пиеса от програмата на концерта е от нашия съвременник Емануеле Педрани. Той е известен контрабасист, в момента член на състава на оркестъра на Миланската скала, женен за българка - флейтистката Десислава Петева. Но ден преди това на 14 декември НДК ще посреща посетителите  на вход на вход А4 с великолепна фото изложбата, която представя 33 вълнуващи момента от 33-те години на Новогодишния музикален фестивал, с които организаторите отдават почит на времето, ценностите и традициите, които фестивалът носи, както и на срещата на поколенията, която се случва на сцените на фестивала през годините.

Херберт фон Караян и Емил Чакъров

Тук е мястото да споменем, че фестивалът отбелязва и 30 години от смъртта на един от най-великите диригенти на отминалия 20-ти век Херберт фон Караян,  който изключително ценеше и работеше с най-големите певци на България, с българските хорове и даде благословията си и за своя ученик, най-младия с приз от конкурса за диригенти на негово име – Емил Чакъров през 1971 година. Емил тогава беше на 23 години… Забележителни са срещите и работата на маестро Караян с българските артисти от ранга на Гяуров, Анна Томова - Синтова, Райна Кабаиванска и още, и още…Това е дълга и красива история от световната музикална сцена. Но на предстоящия фестивал ще имаме възможност отново да преживеем неговото гостуване в зала 1 на НДК с Виенска филхармония през 1983 година със Симфония № 1 от Йоханес Брамс на 27 декември от 19 часа в кино „Люмиер Лидл“. Тогава в друга част от концерта той представи поредното си откритие цигуларката Ан - Софи Мутер, която беше тогава на 20 години. Но той вече я беше поканил да солира едва 13 годишна с Берлинска филхармония.

Очаква ни в зала 1 на 17 декември балетният спектакъл „Дон Кихот“ на Лудвиг Минкус на Държавната опера в Стара Загора с художествен ръководител прима балерината Силвия Томова. За трите години, от които е на тази позиция тя възроди по блестящ начин балета на най-стария ни оперен театър в България. Звезди от световна величина участват в този спектакъл. Сред тях блестят солистите на Щатсбалет Берлин примабалерината Яна Саленко и нейният партньор Мариан Валтер. Хореографията и режисурата са на Аршак Гарумян, също гост от Щатсбалет Берлин, сценографията и костюмите на италианеца Салваторе Русо.  Яна Саленко е сред най-високо ценените прими на международната балетна сцена и е постоянен гост-солист в Кралската опера „Ковънт Гардън“ - Лондон и Мариинския театър - Санкт Петербург. В спектакъла участва международната балетна трупа на Държавна опера Стара Загора. При представянето на представлението Силвия Томова разказа звездната биография на двамата солисти. Самата тя също е възпитаничка на знаменитата Петербургска  балетна школа. Извън знаменитите солисти Силвия Томова специално подчерта, че силата на спектакъла е и самата трупа на корди балета, от който тя не скри гордостта си и с право.

Тазгодишното издание на Фестивала предлага специално подбрани специални концерти за меломаните. На 14 декември в кино „Люмиер Лидл“ е хоровият концерт, който ще отбележи 25 години от създаването на женски хор „Ваня Монева“ с диригент Ваня Монева. В него имат специално участие обичаната певица Мария Илиева, дъщеря на Монева, Иван Цонков – ударни инструменти и оркестърът за народна музика на БНР. На 16 декември пък е клавирният рецитал на Антонина Бонева „Баладите на Фредерик Шопен по стиховете на Адам Мицкевич”. В концерта ще участва и талантливият ученик на Антонина Бонева – Теодор Пазов.  Великолепната пианистка и преподавателка има специални пристрастия към Шопен, а сред многобройните й ученици са  музиканти от ранга на Виктория Василенко, Георги Черкин и много друго. Концертът следва линията зададена в тазгодишното издание на Новогодишния музикален фестивал, а именно да среща на една сцена млади таланти, редом до утвърдени вече имена. Друго младо дарование - Фидоси Керчев ще изнесе клавирен рецитал „Имена от бъдещето” в зала 9 на 20 декември.  

Живко Петров

Джаз концерт предстои на 18 декември в кино „Люмиер Лидл“ – Живко Петров ще представи най-новия си албум „Ten“ . На 18 декември от 20:00 часа в кино „Люмиер Лидл“ той ще го представи пред своите почитатели. „Ten” е естествено продължение на ��инията, която пианистът задава в „After 4“ – дебютният му солов албум, но, докато в първия прави поклон пред великите класици, тук музиката е „на кръстопът“ между джаз и поп похватите, като последните две пиеси са отново класически. „Ten“ включва 10 композиции, които се слушат и като части от едно цялостно произведение. За албума Живко Петров споделя: „В „Ten“ представям десет лични истории, изживени от мен през последната година. Усещането ми за него е, че съм 100 % себе си”.  Ключово за създаването на албума е общуването на мелодията с тишината. Неслучайно подзаглавието на диска е „The silence in between…“.

Специално събитие в навечерието на Рождество Христово ще е  мултимедийният концерт по идея и музика на Петър Дундаков – „Песента на ветровете“ на 23 декември от 19:00 часа в Театър Азарян.  „Песента на ветровете” представлява цикъл от пиеси за струнен оркестър, сопрано, флюгелхорн и фонограма, вдъхновени от метафората на „вятъра”. Представлението обединява съвременна класическа музика, джаз, фолклор, „narrative music”- театрална и филмова музика, представени като различни състояния и картини в рамките на една музикална цялост. Спектакълът обединява на сцената великолепни интерпретатори на класическата музика, сред които Камерен ансамбъл „Софийски солисти” под диригентството на проф. Пламен Джуров и майсторските изпълнения на познатите от съвременната музикална сцена джаз тромпетист Росен Захариев и сопраното Гергана Димитрова, солистка на „Мистерия на българските гласове” и „Ева квартет”.  Петър Дундаков винаги ни изненадва в великолепните си музикални проекти, а много специална за него е съвместната им работа от години със „Софийски солисти“ и маестро Пламен Джуров. По този повод преди време за „въпреки.com” композиторът сподели: „Според мен това, което движи една музика е духът й, в смисъл дълбоките й принципи, които никога не са неподвижни. Подвижността на тези принципи, възможността да ги пресъживяваш, е всъщност липсата на граници. Това е вечността на заниманието, търсенето на подвижност на границите. Изключително преживяване за мен е да работя със „Софийски солисти”.

Петър Дундаков и Пламен Джуров

В цялата програма на Новогодишния музикален фестивал е трудно да се определи кулминацията, но все пак като че ли един от върховните моменти е Новогодишният празничен концерт на 1 януари 2020 година от 18.30 часа в зала 1. „Вдъхновени от зимата“ е темата, избрана от диригента маестро Емил Табаков. „Тази година програмата е доста различна с много нови произведения, които ще бъдат изпълнени за първи път – „Зимното момиче“ на Едвард Григ, валсовете „Кънкьорите” от Емил Валдтойфел и „Снежинки” от Жак Офенбах, Романс от „Виелицата” на Свиридов“, сподели маестро Табаков във видеообръщение при представянето на програмата на фестивала. Солисти на вечерта ще бъдат младите 28-годишни музиканти с успешна кариера на престижните концертни подиуми извън България – цигуларката Лия Петрова, която ще изпълни „Цигански напеви” от Сарасате и виолончелистът Михаил Петров, който ще чуем с „Унгарска рапсодия” на Попер. Тук е мястото да припомним как маестро Емил Табаков започна 2018 година с Новогодишния концерт в НДК, с който се сложи и началото на българското председателство на Съвета на Европейския съюз под надслов „Духът на Европа” с произведения от европейски композитори на 28 – те държави - членки на ЕС с брилянтното участие на цигуларя Светлин Русев като солист. Това беше един много интересен концерт - от една страна свързан тематично с европейското ни председателство, а от друга – различен от традиционния Новогодишен концерт.

Защото този път музиката имаше не само развлекателна, но и образователна функция. Наред с познати музикални творби, звучаха и изключително интересни произведения на малко познати композитори от различните европейски страни. Финалът на председателството отново беше с концерт в НДК и отново на пулта беше Емил Табаков. Това беше и един от концертите на годината – Осма симфония /Симфонията на хилядата/ на Густав Малер. Маестро Табаков дирижира това забележително произведение на Малер с участието на Софийска филхармония, Симфоничен оркестър на БНР, Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов”,  Детски хор на БНР и Смесен хор на БНР заедно със силен солистичен състав от певци от Австрия. Маестро Емил Табаков дирижира и Празничния новогодишен концерт на финала на Фестивала и в началото на тази вече изтичаща 2019 година. Тогава танцова феерия с музика от Вагнер, Чайковски, Понкиели, Шостакович, Хачатурян, Хинастера, Маркес, Дворжак, Григ завладя публиката в първите часове на Новата година. Те традиционно бяха споделени с най-добрите музиканти на столичните оркестри в лицето на Фестивалния симфоничен оркестър с диригент маестро Емил Табаков, а солист на вечерта беше флейтистът със световна слава – Патрик Галоа.

Емил Табаков

Максимализмът на маестро Емил Табаков е известен и той нееднократно си е плащал за него с раздели и неразбиране. Преди време в разговор за „въпреки.com“ той каза много важни неща /можете да прочетете тук/. Припомняме всичко това, защото има смисъл да се връщаме в случилото се не толкова отдавна преди всичко, за да търсим и вярваме, че въпреки склонността ни към мрънкане и и самосъжаление ни се случват и прекрасни преживявания. И едно от тях безспорно е 33-ият Новогодишен музикален фестивал. А тази година организаторите са подготвили и богата програма с концерти за децата, което дава и празнично усещане за най-младата публика. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

Софийска филхармония с концерт в Мюзикферайн във Виена през новия сезон

Директорът на Софийската филхармония маестро Найден Тодоров спази традицията, която въведе с влизането си в длъжност преди две години да представя новия сезон още преди да е свършил сегашният 90-ти за най-авторитетния ни национален оркестър.

Всеки концерт от 91-вия сезон на Филхармонията ще е празник обещава маестрото. А той, както сме се уверили изпълнява заедно с екипа си обещаното. Много вълнуващи срещи със изключителни музиканти очакват меломаните, а и не само тях, а всички, които обичат хубавата музика. Но безспорно голямото събитие е концертът на Софийска филхармония под диригентството на маестро Тодоров в Златната зала на Мюзикферайн във Виена на 5 декември т.г. Диригентът, който обича да изпреварва официалната информация отбеляза преди дни в социалните мрежи: „Тази година празнуваме 120 години от рождението на Панчо Владигеров. На 21 март Софийската филхармония изнесе цял концерт с произведения на големия български композитор. На 5 декември в златната зала на Musikverein нашите национални филхармоници ще изпълнят и неговата Рапсодия „Вардар“ - (https://www.musikverein.at/konzert/eventid/41328). Щастлив и горд съм, че ще бъда част от това събитие. Но, разбира се, това съвсем няма да е първият път, когато музиката на Панчо е била изпълнявана в тази зала. Още през 1921 година, когато той е бил едва на 22 години, негови произведения са били изпълнявани в Musikverein не от друг, а от Виенската филхармония. Да, имаме с какво да се гордеем, но за тази цел трябва първо да помним...“.

Найден Тодоров

А сега допълни: „Ще изпълним още „Жар птица“ от Стравински и симфонията „Из новия свят“ на Дворжак, изцяло славянска музика. Имаше предложение да свирим Брамс, защото им казах, че обичаме романтичната музика, но им казах, че на тях тяхната музика няма да им свирим. Виенска филхармония е дирижирал и българският диригент Хераклит Несторов, чието име научих едва сега“.  В този контекст Найден Тодоров специално отбеляза, че с изключение на конкурса 7/8, когато ще се изпълняват български произведения и на 3 март, когато е целодневният концерт с българска музика, който ще завърши накрая със съвместен концерт на Софийска филхармония и „Софийски солисти“ с диригент Пламен Джуров  през сезона ще може да се чуе музика на Георги Андреев, Панчо Владигеров, Мартин Георгиев, Марин Големинов, Васил Казанджиев, Георги Минчев, Любомир Пипков, Симеон Пиронков - старши под диригенството на неговия син Симеон Пиронков – младши, Петко Стайнов, Емил Табаков, Борислава Танева, Александър Текелиев и Виктор Чучков. Напомни, че преди време е планирал концерти с изцяло българска музика, но го отчита като грешка, защото според него не бива да отделяме българската музика от световната, тя е част от нея.

През сезона Националният филхармоничен хор ще отбележи своя 75-ти рожден ден с програма, събрала най-доброто от кантатно - ораториалната музикална съкровищница. За този юбилей пристига един от най-големите хорови диригенти Ервин Ортнер. И тук е мястото да отбележим, както подчерта и Найден Тодоров, че още преди 43 години Филхармоничният хор под диригентството на знаменития ни хоров диригент Георги Робев е концертирал в Мюзикферайн под диригентството на самия Рикардо Мути. Това припомняне беше поводът маестрото да уточни, че правят големи неща, но те вече са се случили. Той винаги набляга на темата за паметта и за всички големи музиканти съградили в годините това, което е днес Софийска филхармония и ще продължи да бъде.

И в предстоящия сезон филхармониците ще си партнират с изпълнители от световните сцени. Сред тях: оперните звезди Александрина Пендачанска – 17 октомври 2019, Бенджамин Апл – 23 април 2020, Елина Гаранча – 23 септември 2019, Паата Бурчуладзе – 3 ноември 2019, Соня Йончева – 15 ноември 2019. Александрина Пендачанска ще е сред солистите на Миса солемнис на Бетовен под диригентството на маестро Емил Табаков. С поредица концерти ще се отбележи и 250 години от рождението на Бетовен, в които ще видим и чуем изключителни изпълнители. Тук е моментът да отбележим изключителното присъствие на една от най-знаменитите оперни певици на нашето време Елина Гаранча. В първата част на концерта тя ще изпълни репертоар от Пучини, Верди, Чилеа, Бизе, във втората част - канцонети. „Тя ще пее сама, което мен ме изненада, обикновено певците искат да имат партньори, малко да си починат, някой друг да поеме. Тя е поела да пее сама, но за нейния ранг не е изненадващо“. Сподели Найден Тодоров за концерта ѝ под негово диригентство, който ще е в зала 1 на НДК.

снимка: http://iopera.es/elina-garanca/

В края на февруари, когато ни гостува знаменитото сопрано Анджела Георгиу в разговор за „въпреки.com” маестро Найден Тодоров ни сподели под секрет, че в следващия сезон очакват самата Елина Гаранча и ето след малко повече от три месеца тя ще бъде тук. Изключителното мецосопрано от Латвия е сред най-ярките звезди на оперната сцена, но има и своите пристрастия към камерния репертоар. Този сезон Метрополитън опера откри със „Самсон и Далила“ с Елина Гаранча и Роберто Аланя. Любопитно е, че певицата тръгва по световните сцени преди всичко с немски и френски репертоар и по-късно се насочва към белкантото. Дебютът ѝ като принцеса Еболи в „Дон Карлос“ на Верди е 2017 година в Париж. В ролята на кралица Елизабет в този спектакъл е Соня Йончева. Добавяме, че преди време в разговор с Александрина Пендачанска тя специално отбеляза възхитата си от явлението, както я нарече тогава Елина Гаранча.

Маестро Найденов с присъщата си емоционалност каза, че е най-горд с триумфалното завръщане след 50 години и този път дирижирайки Софийска филхармония на Кшищоф Пендерецки. Това може би е един от най-големите акценти в сезона, свързан тясно с годишнината на Филхармоничния хор. „Казвам нещо лично – когато стана дума какво да дирижира тук, аз казах: „Как какво – ваше произведение“. А какво да бъде? Той ще дирижира неговата симфония с много хорове, детски, оркестри и т.н. „Седемте порти на Йерусалим“. Аз съм много горд участник в неговата премиера, тогава свирих втори тромпет в оркестъра в Израел под диригентството на Лорин Маазел. Оттогава ми е мечта да видя това произведение на българска сцена. Не съм си мечтал да го дирижира лично той, но ето, че нещата отиват нататък. Имаме потвърждението на Пендерецки“. Припомняме, че този композитор и диригент, един от най-великите музиканти на 20-ти, а вече и на 21-век е бил на софийска сцена през далечната вече 1969 година. Вторият му гастрол е през 2006 година на Мартенски музикални дни в Русе. Ръководеният от него оркестър „Симфония Варсовия” изпълни тогава „Симфониета за струнен оркестър” от Пендерецки, „Камерна симфония” от Шостакович, „Холберг сюита” от Григ и „Адажио за струнен оркестър” от Самюел Барбър. В Русе той отбелязва, че вероятно през 1969 година властите не са одобрили произведенията му, изградени основно върху църковни мотиви и повече не получил покана за концерт в България. Неговото произведение изпълнено в Русе е композирано в памет на папа Йоан Павел II.

Много знаменити музиканти ще имат своето завръщане след дълги години в България като големият пианист Иво Погорелич, който ще изпълни Концерта за пиано на Шуман. Сред гостуващите пианисти са Паул Бадура Скода, както Найденов го нарече бащата на Филхармонията, защото той е роден през 1927 година, една година преди създаването ѝ, както и големите български музиканти Людмил Ангелов, Милена Моллова, Виктория Василенко, Георги Черкин, Евгени Божанов, Борислава Танева, Лилия Бояджиева и други. „Следващия сезон ще направим цикъл „Цигуларите“. И независимо, че цикълът е само от няколко концерта, ще има една плеяда от български и небългарски цигулари. Албена Данаилова с концерт за цигулка на Корнголд, завръщане на Вадим Репин, Веско Ешкенази, Светлин Русев с няколко концерта, Лиа Петрова, Виктория Муллова. Тя е феноменална цигуларка, която, признавам си, дебна от моите студентски години. Ходил съм в съседни държави да слушам нейни концерти. Изненадан бях, че тя не е идвала в България. Завръща се Сара Чанг. Федор Рудин, който е новият концертмайстор на Виенска филхармония и е внук на забележителния композитор Едисон Денисов /преди доста години имахме щастието да го видим и в София по покана на незабравимия диригент Емил Чакъров – б.а./ ще дойде тук да представи концерта на дядо си. Ще дойдат Шломо Минц, Юлиян Рахлин. Ще има плеяда големи цигулари на нашата сцена“. Специално подчерта маестро Найден Тодоров.

И продължи: „Понеже съм диригент са ме интересували много и диригентите, тъй като солистите носят имиджа на един оркестър, но него правят диригентите. Ще се завърне Антони Вит /той печели 1971 година втора награда заедно с Марис Янсонс на конкурса за диригенти „Херберт фон Караян, когато Емил Чакъров получава трета награда едва на 23 години – б. а. /, с когото оркестърът работи с невероятно удоволствие, може би най-добрият диригент на Полша. Ще се завърнат на наша сцена Алфред Ешве, Густав Кун, Шарл Детоа, Сперанца Скапучи /тя дирижира концерта на Александрина Пендачанска при откриването на Новогодишния музикален фестивал 2016 година с изпълнения на Александрина Пендачанска и Пловдивска филхармония – б. а. /. Във връзка с годишнината на хора пристига признатият за номер едно хоров диригент Ервин Ортнер. Едно от най-трудното за следващия сезон е, че успяхме да ангажираме знаменития немски диригент Клаус Петер Флор, който е бил на наша сцена и предстои триумфалното му завръщане 40 години по-късно. Росен Миланов идва с Верди „Реквием“. От следващия сезон Софийска филхармония има нов главен гост диригент Саша Гьоцел, така обичан от българската публика. Той е музикант на компанията Колумбия артистс и има много ангажименти и затова през следващия сезон ще има само  два концерта, но в следващите четири години ще направи две огромни поредици от големи симфонии. Имаме една сериозна палитра от силно качествени диригенти. Сезонът ще бъде завършен от Фредерик Шаслин. Завръща се един любимец на филхармонията Йоханес Вилнер. От българските диригенти, естествено, Емил Табаков, Георги Димитров, Мартин Пантелеев, Росен Миланов, Росен Гергов, Павел Балев, Пламен Джуров, Константин Илиевски“. Изброява Найден Тодоров с изключително уважение и почит към колегите си.

Емил Табаков на репетиция в зала “България” на Симфония на Хилядата от Малер

Сред звездните солисти са и изпълнителката на Дойче Грамофон виолончелистката Камил Томас на 13 май 2020 и най-популярната кларинетистка в света Шарон Кам. Ще има и други приятни изненади обещава маестрото, но предстои да ги разберем и оценим. А той с присъщото му чувство за хумор и не без ирония продължава: „Решихме, че 100 - годишнината трябва да бъде повече от 90 - годишнината – искаме да достигнем до нея с градация. Относно произведенията – старали сме се да има за всеки. Смятат ме за несериозен, защото обичам филмовата музика – ще има филмова музика. Постарали сме се да имаме програма и за твърдите фенове – тези концерти са с по-малко публика – когато свирим големите симфонии на Шостакович, на Брукнер, на Малер. Това са произведенията, които са връх в класическата музика, те са произведения, които показват, че един оркестър има определена класа. Ще открием с първа симфония от Малер /12 септември 2019, диригент Саша Гьоцел/, ще закрием с 10 симфония от Малер /25 юни 2020, диригент Фредерик Шаслин/. По средата ще чуете още Малер, но ще има и Брукнер с осма и пета симфония, отдавна неизпълнявана тук. Няма да я дирижирам аз, но феноменалният български диригент Павел Балев /19 март 2020/, а осмата ще дирижира Емил Табаков /21 ноември 2019/. Трябва да благодарим на хората, които в силни и в слаби години са подкрепяли Софийска филхармония. Всичко това правим за публиката. В този сезон са включени изпълнители и произведения, които бяха пожелани от публиката в анкетите. Щастлив съм, че част от тези желания съвпадаха и с нашите собствени желания“. Уточняваме, че анкетата, за която говори Найден Тодоров беше пусната и в социалните мрежи и както разбираме много хора са откликнали. Маестрото обещава, че всички, които са предоставили и координатите си, ще получат личен отговор от Филхармонията.

След голямото събитие – концерта на Софийска филхармония в Мюзикферайн във Виена, той ще се повтори в столицата на Хърватия Загреб. Уточняваме, че от 1 януари 2020 година Хърватия поема председателството на Съвета на Европейския съюз. Както се пошегуваха от Филхармонията вече имат опит от Българското председателство 2018 година, за което сме писали особено с грандиозния концерт на финала с 8 симфония на Малер, Симфонията на Хилядата под диригентството на маестро Емил Табаков и австрийски солисти. В рамките на шегата, но и не съвсем маестро Найденов, съобщавайки предстоящия концерт в Хърватия, вместо Загреб каза Залцбург. Поправи се веднага, но зад този лапсус разчетохме нещо, дай Боже, предстоящо. В Залцбург през 1926 година знаменитият диригент, признат за един от най-великите на нашето време Херберт фон Караян се дипломира като пианист в залцбургската консерватория Моцартеум с концерт № 1 на Панчо Владигеров.

Александър Чобанов и Найден Тодоров

На финала на традиционното представяне на следващия сезон на Софийска филхармония маестро Тодоров обяви: „Възстановяваме с Фортисимо концертите в Голямата зала, както и тези в Камерна зала за новото поколение мъничета. Тяхното място е в Камерна зала, където могат да отидат и да пипнат. Продължават и концертите с детския филхармоничен хор“. Бяха представени и детайли от детската програма, като затова се погрижи Александър Чобанов, който специално подчерта как Людмил Ангелов и Максим Ешкенази ще запознават децата с музиката на Сергей Рахманинов, чиято опера „Алеко“ по поемата на Пушкин „Цигани“ е създадена, когато е на 18 години…По - малките ще научат за музикалните инструменти от приказките, които ще им разкажат музиканти и артисти. Найден Тодоров е изключително ангажиран с нови идеи за въвличането на децата в света на музиката не, за да станат непременно музиканти, а за да открият нови светове. Споделял е тези свои идеи пред „въпреки.com”. Предстои интересен и вълнуващ сезон на Софийска филхармония, да му се насладим и зарадваме. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Борислав Велков: НДК не предлага площи под наем, а културен продукт

НДК е културен феномен – средище на култура, на изкуство. Това изисква един мъдър поглед, продуцентски умения. Сподели преди дни Борислав Велков, председател на Съвета на директорите на НДК.

И продължи: „Послание към хората на изкуството, към културните индустрии и послание към публиката – НДК има свой план за стратегическо развитие за тази и следващата година. Знаем накъде отива и най-важното да го изпълним. Нашият стратегически план е стъпил първо на традициите. Всичко, което правим днес е почнало преди 37 години и то много успешно. Културата е в много динамична среда. Говорим за минало, настояще и бъдеще“.

Зала 1 на НДК - снимка Стефан Джамблазов

И тук като свидетели на изграждането на Националния дворец на културата. Той беше създаден за отбелязването на 1300 - годишнината от създаването на българската държава, но и като грандиозна сграда, надхвърляща  мащабите на столицата ни като градоустройство с основна цел в нея да се провеждат форумите на тогавашната БКП или събития увековечаващи просперитета на социалистическа България. Беше почти недостъпен за редовия гражданин. Спомняме си едно от първите събития – богата етнографска изложба, интересна и любопитна за всеки един от нас. На входа ни посрещаше охрана, вероятно от УБО, която се държеше с хората, чинно наредили се на опашка, за да видят съкровищата на България, доста грубо с изискването за показване на лични паспорти, тогава. Като че ли трябваше да влезем в засекретена институция. Ние просто направихме кръгом и си тръгнахме, като вътрешно за себе си се зарекохме повече никога да не посещаваме Двореца. Е, не стана така, защото се появиха ярки културни събития – Новогодишният музикален фестивал, Киномания, а в зала 2 /пространството на сегашния театър „Азарян“/ се играеха новаторски спектакли, организираха се джаз концерти и още и още. Разбира се, конгресите си вървяха, а и след промените и други партии припознаха зала 1 на НДК като своето място…Но това е друга тема. Да се върнем към днешния ден и амбициите на сегашното ръководство на НДК.

Маргарита Димитрова, артистичен директор на Празниците на изкуствата “Аполония” в Созопол и  Борислав Велков, председател на Съвета на директорите на НДК - снимка Стефан Джамбазов

А Велков разяснява за какво става дума в стратегическата програма на Двореца делово и мениджърски. „Дигитално развитие на НДК, системата ни за продажба на билети он лайн, на развитието на билетния ни център и развитието на комуникациите са стратегическата ни цел за тази година. В рамките на 3-4месеца НДК ще заеме своето място на пазара като място за продажба на билети. Градивна политика по отношение на продуцираните събития - тази година скъсваме със стереотипа за отдаване на площи под наем. Ние не предлагаме площи под наем, а предлагаме културен продукт, който трябва да дадем на аудиторията и на обществото. На това трябва да се обърне специално внимание и това е наша цел. Става дума за балансирана политика, за политика, която да обхване всички пространства на НДК. Да покажем, че имаме настойчивост, че имаме визия за това какво се случва в България и какво се случва по света. Това е важно за имиджа на НДК и за приходите на НДК. Това е основна наша задача, както и да заложим на стандарти, защото има какво да научим. Всичко това не става без екип и затова трябва да обърнем специално внимание на човешкия фактор. Затова трябва да се огледаме и да знаем, че НДК е по-голям от всички нас“. Велков специално се беше подготвил да представи концепцията на екипа как ще върви напред и каква ще бъде неговата политика оттук нататък, като специално подчерта ролята на ентусиазирания си и работлив екип. И продължи и в международен план.

„Миналата седмица НДК за първи път взе участие в най-голямата световна конференция, на която се събират продуценти във всички сфери на културната индустрия. Присъствахме, защото знаем къде ни е мястото и какъв е интересът към нас, знаем какво актуално се случва на този пазар по света, да направим сериозни контакти, които да бъдат използвани за нашите цели. Ние сме малък пазар в сравнение с големите пазари, но сме част от пазара и това, което той може да даде, ние да го използваме максимално у нас“. Конференцията се е състояла в Лондон и оттам е новината, която съобщи отскоро главният продуцент на Двореца Иван Драндийски: „На 18 юли Майкъл Болтън ще има концерт в зала 1 на НДК. Технически сме оборудвани вече в продажба са билетите. Звездата включва България в световното си турне залата ще се напълни. Но преди бизнеса имаме мисията си за култура“. Допълни той казаното от Велков. И е категоричен, че НДК ще влезе сериозно в промотърския бизнес. Не може да се държим локално, ние сме част от европейския и световен пазар. Контрол на събитията, генериране приходи. Политика за достъпност. Силни класически и джаз концерти“ е неговата визия за бъдещето на Двореца, както и на целия екип.

Според Борислав Велков председателството на страната ни Съвета на Европейския съюз в първата половина 2018 година е свършило чудесна маркетингова работа, която много трудно би се свършила, ако нямаше такъв повод. За него било голяма изненада, че хората в културните индустрии познават НДК и без председателството. „Това е голяма атестация за НДК, защото се знае локацията и хората са подготвени. Този пазар е огромна индустрия. Ние сме длъжни най-доброто от това да се случи тук в зала 1или в другите пространства. Всички зали са едновременно важни, както и всички събития“. Той припомни как Киномания преди 35 години се открива не със съветски филм, а с американския „Взвод“ на Оливър Стоун, победител в четири категории на 59-та церемония на наградите „Оскар“ и посветен на война във Виетнам, а режисьорът и автор на сценария е бил пехотинец в тази война и споделя и своя опит. Не можем да не отбележим, че Киномания в онези години беше специален празник на световното кино, нямаше акредитации, нямаше пресконференции и срещи, а всички чакахме на опашки, за да се почувстваме и научим кои са големите филми на деня. И до днес този кинофорум в НДК е празник на киното и радост за зрителите, благодарение и на екипа н Двореца в лицето на Хермина Азарян и Владо Трифонов.

Един от големите концерти на миналата година в Зала 1 на НДК беше изпълнението на Осма симфония /Симфонията на хилядата/ на Густав Малер под диригентството на Емил Табаков - снимка архив НДК

Велков, както и Драндийски са изключително вдъхновени от екипа на НДК, което подчертаха нееднократно. Специално изтъкнаха вдъхновената работа на Юлияна Караатанасова, която отговаря за музикалните прояви в Двореца. Държим да припомним, че по времето, когато ръководството на НДК беше сменено след пенсионирането на Христо Друмев 2012 година, тя също беше принудена да напусне. И тогава сподели пред нас като журналисти, че в новата структура на НДК няма отдел, който да се занимава с продуцентска и импресарска дейност и няма нито един служител с музикално образование, което би било редно поради факта, че се случват толкова концерти в НДК, дори те да са само на външни промоутъри. Извън липсата на качествени програми, остана само Киномания като събитие и съвсем невинаги качествени платени концерти, грандиозната сграда на Двореца стоеше тъмна и мрачна във вечерните часове. В някаква степен се запази и Новогодишният музикален фестивал, но не на равнището, с което беше свикнала публиката. Споменаваме всичко това, за да не забравя през какви моменти са минали не само екипът, но и публиката.

Историята е по-дълга, като включва и онези периоди, в които фоайетата на емблематичната сграда се превръщаха едва ли не на филиал на пазара в Илиенци и сърдити чичковци – охранители гледаха с презрение и страх да не окрадат щандовете с гащи, сутиени, ризи и пижами хората дошли на концерт на Найджъл Кенеди, например. Споменаваме всичко това, защото нашата памет се оказва кратка за важни моменти, които са не само знак за времето, но и дават характеристика какви фигури са управлявали и каква е била тяхната компетентност. Въпросът е принципен и той засяга не само НДК, но това е друга тема. Но смятаме това отклонение за важно.

Диригентът Емил Чакъров създаде преди години Новогодишния музикален фестивал в НДК - снимка личен архив

Домакините от НДК посочиха и като свой приоритет Новогодишния музикален фестивал, създаден навремето от незабравимия, изключително талантлив диригент Емил Чакъров. Да, беше в други времена и кохортата негови недоброжелатели продължават да коментират, че той е имал държавата зад гърба си, партийното ѝ ръководство преди промените. Но тези велики артисти идваха в България заради него и едва ли хонорарите им са били техният мотив. Сред тези знаменити музиканти, много от които вече не са сред нас, а е в един небесен свят ни дариха с изкуството си. И не може да не споменем имената им - Анна Томова - Синтова, Николай Гяуров, Мирела Френи, Елена Образцова, Николай Геда и Алексис Вайсенберг, Минчо Минчев, Гундула Яновиц и Том Краузе, Димут Попен, Огюстен Дюме, Петер Дворски, Наталия Гутман, Олег Каган, Никола Гюзелев, Димитър Петков, Гена Димитрова и Агнес Балца, Александрина Милчева, Стефка Евстатиева, Юрий Мазурок, Карло Косута. Гостуваха и Милчо Левиев, Алиса Фрейндлих и Мишел Льогран, изложби на Ив Сен Лоран, ревю на Слава Зайцев… Организираха се и майсторски класове на Иля Мусин, и на Алексис Вайсенберг. Повечето от тях не са вече между живите, но благодарение на маестро Чакъров българската публика имаше шанса да се радва на изкуството им. Припомняме, за да се знае и каква отговорността на НДК да продължи срещата на българската публика с такива артисти.

Диригентът Емил Табаков и цигуларят Светлин Русев в концерта “Духът на Европа” в Зала 1 на НДК - снимка архив НДК

Миналата година председателството на България на Съвета на Европа на ЕС се откри и закри именно в зала 1 на НДК с два бляскави концерта. Емил Табаков започна 2018 година с Новогодишния концерт в НДК под надслов „Духът на Европа” с произведения от европейски композитори на 28 – те държави - членки на ЕС с яркото участие на цигуларя Светлин Русев като солист. Това беше един много интересен концерт - от една страна свързан тематично с европейското ни председателство, а от друга – различен от традиционния Новогодишен концерт. Защото този път музиката имаше не само развлекателна, но и образователна функция. Наред с познати музикални творби, звучаха и изключително интересни произведения на малко познати композитори от различните европейски страни. Финалът на председателството отново беше с концерт в НДК и отново на пулта беше Емил Табаков. Това беше и един от концертите на годината – Осма симфония /Симфонията на хилядата/ на Густав Малер. Маестро Табаков дирижира това забележително произведение на Малер с участието на Софийска филхармония, Симфоничен оркестър на БНР, Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов”,  Детски хор на БНР и Смесен хор на БНР заедно със силен солистичен състав от певци от Австрия. Възможността да прозвучи Малер 8 симфония, неизпълнявана от десетилетия, под диригентството на Емил Табаков беше изключително събитие.

Светлозар Желев, за когото литературен клуб “Перото” е сбъдната мечта - снимка Стефан Джамбазов

Големите артистични събития са въпрос на финансиране и мениджмънт, но не само. Фигура, личност, която да бъде достатъчно авторитетна, която да привлече световни артисти. Това е много повече от идеалния бизнес план, това е доверие и желание да бъдеш част от голямо събитие, държавата няма значение. Важно е преживяването за артиста, за публиката да не говорим. Едно от най-хубавите неща, които се случиха в НДК в последните години е създаването на Литературен клуб „Перото“, който от миналата година има и своята книжарница. В голяма степен това се дължи на вдъхновената работа на Светлозар Желев, който беше и първият ръководител на това прекрасно пространство на книгите. Странно и необяснимо в един момент беше сменен, но от миналата година се върна отново и това е едно от най-добрите неща, които направи сегашното ръководство на НДК. Борислав Велков специално акцентира върху изградените пространства за сценични изкуства театър „Азарян“ и ДНК, в които екипите им продуцират различни постановки. Според него ДНК е вече припозната сцена за съвременен танц, което все още не е толкова популярен и припознат у нас. Дворецът вече ще е домакин на Триеналето на сценичния плакат. По нов начин ще се композира и Салонът, който представя изобразителното изкуство. В колаборация с Пловдив Европейска столица на културата ще бъде експонирана и изложбата на Кольо Карамфилов и още други събития, които са в ангажиментите на изкуствоведката Илияна Китанова от екипа на Двореца.

В планове на НДК за следващата година е да подготвят интересен и по-различен традиционния Салон на изкуствата през май. Той не се проведе миналата година заради председателството, но наистина има необходимост от новаторско осмисляне на неговия формат. В този контекст ръководството на НДК обмисля своя нова фестивална политика – не само просто събития, дори и много добри, а цялостна визизия и като драматургия на този вид форуми на културата и изкуството. Друга важна цел в многостранната дейност на Двореца, чиито представители гледат на работата си като мисия за развитие на културата, е да създадат дълготрайно сътрудничество за общи проекти с други културни институти и организации. Не, че и досега не се случвало, но сега е вече приоритет за ръководството. И като първо коопериране обявиха съвместната си проява с фондация „Аполония“ - концерта на 18 октомври на италианската соул звезда Марио Бионди. „Аполония“ и НДК си сътрудничим от много години. Това не е първият ни проект. Общият ни вкус за качествена музика ни събра, а какво по-хубаво от това именно концертът на Марио Бионди да ни обедини в мисията култура“, сподели Маргарита Димитрова – артистичен директор на фондацията.  

Пианистите Стела Димитрова - Майсторова и Димо Димов бяха сред изпълнителите в пролетната “Аполония” в зала 6 на НДК - снимка архив “Аполония”

Тук е мястото да припомним, че в продължение на няколко години от края на 90-те до 2003 година „Аполония“ организ��ра в зала 6 на НДК Пролетен фестивал с изключителни музиканти. Залата беше винаги препълнена. Фестивалните дни се превръщаха в истински празници на камерната музика или джаза с участието на камерен ансамбъл „Софийски солисти“ под диригентството на маестро Пламен Джуров или знаменитото дуо Людмил Ангелов и Веско Пантелеев – Ешкенази. Арфистката Сузана Клинчарова специално подготви програма с дамски ансамбъл арфи, пианистите Стела Димитрова - Майсторова и Димо Димов представиха програма специално за фестивала и много още знаменити не само български музиканти идваха от различни места по света специално за тези дни. 

Маестро Пламен Джуров със “Софийски солисти” също участва в пролетната “Аполония” - снимка архив “Аполония”

Това се отнася и за джаза като забележителни бяха срещите с Марио Станчев Джаз квартет, Теодосий Спасов и много други. Сега, когато се връщаме към програмите на Пролетния фестивал отчитаме, че тези концерти са били от най-значимите в концертния живот на София и то в сложни времена за финансиране. Не, че сега е по-лесно, но с въображение, артистичност и авторитет с доказана последователност да си максималист в това, което правиш като културно събитие, а не формален наниз от концерти. Екипът на „Аполония“ вече за 35-ти път тази година готви своите празници на изкуствата в Созопол, които толкова дълго време в годините успява с високи художествени изисквания да съхрани и развива този уникален за България фестивал. Ще ви разкажем за поредното му издание, когато му дойде времето. Само ще отбележим, че в един от дните на фестивала с концерт на „Фондацията“ ще бъде отбелязана 75 годишнината на Кирил Маричков, навръх рождения му ден ще има концерт в зала 1 на НДК.

Отделяме специално внимание на хубавия знак, който фондация „Аполония“ заедно с НДК дават заедно за обединяване на усилията. Много ни се иска този пример да даде тласък и други възможности за колаборация между Двореца и културни институции и организации. Всеки в тази сфера си дава сметка, че пазарът у нас е ограничен, независимо, че вече е богат културния афиш, особено в София, а и не само, въпреки и все пак ограничените финансови средства. Но и това е смисъл за коопериране в името на стойностни български и международни прояви в името на публиката. А НДК готвят и ново пространство на открито – площадката пред зала 6, където вече миналата година беше отбелязан 24 май. Там беше и концертът „Балкански джаз“ от културната програма на Председателството. Полу на шега, полу наистина Борислав Велков каза, че така ще направят нещо като фестивала на „Аполония“, визирайки летния театър в центъра на Созопол, където се провеждат по-мащабните събития на Празниците на изкуствата в морския град. Амбициозните планове са налице, екипът на НДК е на ход. Оттам обещават и по-достъпни цени на билетите, защото са категорични, че преди бизнеса за тях е по-важна мисията им да развиват културата. Времето ще покаже. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив и Стефан Джамбазов