#Кирил Кадийски

[mhealthyliving]

Кирил Кадийски: ГЕРБ са в безизходица и искат да вкарат по някакъв начин и другите в нея

Кирил Кадийски: ГЕРБ са в безизходица и искат да вкарат по някакъв начин и другите в нея

Темида не спи. Нокаутирана е, лежи и ближе рани. Не може да направи нищо, докато се обслужва от тази прокуратура. Това каза писателят Кирил Кадийски в ефира на "Честно казано с Люба Кулезич". „Вчера една от активистките на ГЕРБ каза: „Готови сме на всичко, без да се пипа главният прокурор. Ние какво искаме – да имаме компетентен и безпристрастен прокурор, какъвто настоящият не е, или искаме да…

[vprki]

Кирил Кадийски е изключителен майстор на изкуството да се прави поезия

След две книги, озаглавени „Сонети“ (1999, 2012), в които е събрал сътвореното през годините, сега Кирил Кадийски  ни представя трета, най-голяма по обем, пълна сбирка на своето сонетно творчество, издадена от “Colibri”.

Отделните стихотворения тук зазвучават в синергия и образуват органична цялост, която добива размаха на впечатляващо поетическо дело. Логично в тази книга се появява и сонетен венец - връх, към който не всеки автор на сонети е дръзвал да се изкачва. И не само в българската поезия. Вече сме в края на годината и във време на равносметки можем да определим „Сонети“ на Кирил Кадийски като едно от най-знаменателните постижения не само в литературата ни за 2022, но и в цялостната картина на културата ни. Задължително трябва да напомним, че тази година отново със знака на издателство “Colibri” излезе и забележителният му превод на „Ад“ на Данте. /Във „въпреки.com” може да прочетете обзорни анализи за двете издания тук  и тук ./

В началото на ноември издателството представи в Casa Libri „Сонети“ на Кирил Кадийски по прекрасен артистичен начин с участието на автора, на поета и преводач Георги Борисов и проф. Валери Стефанов, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Тази официална премиера, съпроводена и с други приятни изненади в присъствието на хора на изкуството, изпълнили пространството на залата се превърна в красив празник на поезията, приятелството и радостта от добрата литература. Но за това малко по-късно в текста.

С убеденост, че „Сонети“ на Кирил Кадийски изискват специално внимание и различни интерпретации публикуваме и текст на проф. Милена Кирова, литературен критик и историк, написан за „въпреки. com”.

„СОНЕТИ“: БИОГРАФИЯ НА ЕДИН ЖАНР

През последните двайсетина години българската поезия се развива към все по-свободен, или бял, стих, т.е. стих, освободен от римуването и метриката на българската традиция. На моменти дори изчезва границата между поезия и някаква проза – до степен, в която се питаш дали изобщо става въпрос за поезия. Посред напора на промените и бягството встрани от класическите модели на поетическо изразяване остават няколко, по-малко от пръстите на едната ръка, островчета на онази традиция, която свързваме с класиката на българската литература. Един от тези острови се казва Кирил Кадийски; той присъства в нашето културно пространство вече половин век, от началото на 70-те години, особено след като е публикувана първата му самостоятелна стихосбирка „Небесни концерти“ (1979). Оттогава насам Кадийски е автор на трийсетина книги с поезия – не само защото е продуктивен творец, а и защото (подобно на други поети) комбинира в своите книги стари и нови творби. Това прави трудна за проследяване последователността в неговото творческо развитие.

Кирил Кадийски

Сега обаче се появява една различна книга. Тя събира в едно – с необичаен формат и стилно художествено решение – книжно тяло почти триста негови стихотворения, подредени в стриктната последователност на книгите, от които са взети. Всъщност това не е точно казано, защото над една трета от тези стихотворения са нови, написани през последните две години и все още невключвани в друга книга. Можем да кажем, че новото издание е представително едновременно за „стария“, вече познат поет и в същото време показва неговите най-нови търсения след 70-годишния юбилей. /А той тази година отбелязва и своите 75 – б.р./

Новата книга е цялостно и обзорно представителна не само заради точността на хронологическата подредба. Тя е изградена изцяло от произведения в един и същи – труден, класически установен и особено характерен за творчеството на Кирил Кадийски, жанр: сонетът. Сонетите се появяват още във втората му стихосбирка от 1983 г. и оттогава насам постъпателно се усилват по степен на присъствие и значимост сред другите му творби. Тук е мястото да припомня, че Кадийски е изключителен майстор на изкуството да се прави поезия, той пише с лекота и вещина, каквито някога са били наричани „Божи дар“. Неговата сила е в безупречната способност да пише в голямо разнообразие от строго утвърдени (или класически) форми на поетическия строеж. Самият той мотивира своето пристрастие към класическия тип конструиране на поетически текст с думите: „У нас много посредствени поети с едно закъснение от почти цял век са привърженици на свободния стих. И се аргументират, че той, свободният стих, бил признак на модерност. Не свободният стих – свободният дух е гаранция за това дали си модерен, съвременен“.

Кирил Кадийски

Но да се върна към новата книга, наречена просто „Сонети“. Как се намират различни теми за триста произведения, написани в един и същи, строго регламентиран в своята форма, жанр? И тук трябва да кажа, че Кирил Кадийски е забележително последователен не само във формата, но и в тематиката на своето творчество. Неговите сонети се движат винаги в кръга на това, което наричаме проблеми на битието, или „вечни проблеми“: миналото и неговото присъствие в настоящето, смисълът на човешкото съществуване, духът и неговите способности да надмогва тленното битие, божественият характер на Сътворението и природата като начин за съприкосновение с него, приятелството и любовта, които дават смисъл на оцеляването в превратностите на един човешки живот… И Смъртта, разбира се. Тя безспорно е най-големият проблем, който занимава въображението на автора. В книгата ясно се вижда как нейното присъствие е нараствало в течение на изминалите десетилетия, разклонило се е в различни посоки: от архетипа на братоубийствената вражда в „Битие“ до интимните трепети на ужаса пред старостта.

И все пак – въпреки традицията и повторението на „вечните теми“ – виждаме и една нова посока в късното творчество на Кадийски. (Имам предвид последната трета на книгата, съставена от нови стихотворения.) Появяват се ясни препратки към социалната ситуация в България (и по света) през последните три, така необичайно тревожни, години. Сред тях са отгласи от политическата ситуация като ботевския сонет „На новите патриоти“, стихотворения, очевидно написани след февруари тази година като „Украинска балада“, други, които навеждат към тежката участ на бежанците, към неотдавнашната пандемия и дори към заплахите на радикалния ислямизъм. Толкова социален Кадийски не сме виждали досега.

Кирил Кадийски

Книгата завършва с един сложно изплетен венец – и в буквалния, и в метафоричния смисъл на думата. В буквалния, защото Кадийски създава творба в много слабо представен у нас поетически жанр. (Неговият „венец“ не е първият, но затова пък е най-добрият сред малкото, което сме имали.) В метафоричен, защото този труден жанр увенчава самото майсторство да се пишат сонети. Сонетният венец по принцип е съставен от петнайсет отделни сонета, всеки от които подхваща различна посока, но всички посоки протягат връзки една към друга и сплитат  невидима цялост. Тематичният фокус на тази цялост е заявен в заглавието, в нашия случай – „Мостовете над Лета“, и след това в последния, известен като „магистрален“, сонет. Трудността на формата се вижда най-добре тук, във финалния „Магистрал“. Неговият първи стих е стихът, с който е започнал първият сонет, а вторият – този, с който е завършил първият сонет. Вторият стих на магистрала е в същото време и първи за втория сонет, а третият стих – съответно последен за втория и първи за третия сонет. И т.н. Магистралът в крайна сметка се оказва изплетен от първите стихове на предходните четиринайсет сонета: хвърлени са мостовете на паметта над забравата и безвремието, символично представени с водите на Лета.

Освен че говори сама за себе си, книгата е затворена в рамка от критически текстове. Тя започва с ясен и добре очертан портрет на поета и неговото присъствие от Надежда Александрова и завършва с трийсет и два цитата от български и чуждестранни автори.

Проф. Милена Кирова

Проф. Валери Стефанов /л/, Кирил Кадийски и Георги Борисов /д/

Но да се върнем към вечерта на премиерата, която беше решена от издателство  “Colibri” като своеобразен спектакъл, а не традиционното представяне на книга. Зад тримата Кирил Кадийски, проф. Валери Стефанов и Георги Борисов на екран излизаха текстове на „Сонети“, дори се плъзгаха и по лицата им. И без да подозира публиката потъваше в тях и се опитваше да ги чете в едно с произнесените думи на литераторите от сцената…

Публикуваме част от словото на Георги Борисов, много личен прочит не само за „Сонети“, а и за самия Кирил Кадийски. Беше го озаглавил „Алхимия или чисто злато“. “Засега единодушно всички твърдят едно: делото на Кадийски в областта на превода е епоха. Присъединявам се. Почти няма преводна книга у нас, студия или дори статия с цитати от руски и френски поети, в която името му да не се споменава в някоя  бележка под линия. Необяснима и недостижима за мен е неговата работоспособност и способност да се превъплъщава с изумителна бързина. Бях го помолил преди години да преведе за сп. „Факел“ десетина стихотворения на Манделщам, когото да върна в целия му блясък на българските читатели, след месец той се обади и каза: „Направих 50, ако искаш ги публикувай всички, ако не, подбери си ония, които ти вършат работа за броя.“ Пуснах всички естествено. Ами Тютчев след това? А предизвикателството Шекспир? Данте?!? Искрено му благодаря за този връх на преводаческото изкуство – едва днес, на тия години можах да усетя в пълното величие на замисъла претворения от него „Ад“ и да го чета като дете – страшна приказка.

Георги Борисов и Кирил Кадийски

Не е така с творбите от този том, скромно и многозначително озаглавен „Сонети“. Изключено е той да се прочете на един дъх или в състояние на запой дори за седмица. Толкова гъсти и наситени с образи, идеи и игрословици са близо 500-те сонета в него, че става направо  непроходим. Повече от десетина наведнъж, поне аз, не мога да поема. Затварям книгата и я оставям настрана, затварям очи, после пак я отварям напосоки и пак чета и препрочитам. И все едно, че ги чета за първи път. Вярно е, че съм отровен от литература, че като негов колега в класическия стих не мога от пръв поглед да се насладя изцяло на съдържанието им, че вниманието ми отвлича невероятната изобретателност и техника на автора, но все пак.... Алхимия или чисто злато са те?

Чиста алхимия, ще кажат ония, за които гроздето е кисело.

Тия сонети, мисля си, трябва да се четат един по един, на бавни глътки, докато постепенно свикнеш с градуса и отровата им.

… Сонетите са неговата  „Илиада“, „Ад“, „Изгубен рай“... Неговата „Кървава песен“…

С тях той затваря една страница в българската поезия, която скоро никой няма да продължи – страницата на класическия стих. В най-общия смисъл на думата „класически“…“.

От своя страна проф. Валери Стефанов „тръгна“ към интерпретацията си на „Сонети“ на по-философски, цитирайки прочутата фраза на Мартин Хайдегер (1889-1976), че „езикът е дом на битието“, за да се обоснове за своето, че „повечето сме почитатели на поезията на Кирил Кадийски“ с примери от почти петдесет години отдадеността му на стиха.  „Тази книга затваря един 40-годишен опит, първите му стихове са от 1983 година, последният сонетен венец е от август 2022 година. Това, наистина, са 40 години, а вероятно и повече.

Проф. Валери Стефанов

Да събереш 40 или 50 годишен опит в 500 сонета е мащабна работа, панорама, която впечатлява. Но няколко думи за Кирил Кадийски как е направил света, как в неговия език идва битието, какви са неговите „обуща“ – първо природата, образ на природата, един постоянно натрапващ се образ на природата, някой би казал „тип пейзажна лирика“, но не е това. Какво се случва с тази пейзажност, с тази природа? Тя се движи, тя се движи и не просто се променя. Тя се променя в екзистенциални категории. Хълмът днес е един, утре е друг, реката е една, утре е друга, главата днес е глава, утре е череп. Тоест една екзистенциална нишка тече като време и преобразява посланието на Кадийски и опира до онова, което ще нарека тревожност на битието. Тази лирика играе непрекъснато с диалектиката на пространството и за това как се отдаваме на едното и как се предаваме на другото. Има дълбоко тревожно от това, че сме приключващи, че сме крайни и, че някак си не можем да се справим със себе си, с този свят. Би било лесно да се каже, че Кадийски цитира, но за мен е интересна тази диалогичност със световната култура, със световните автори дали е само плод на неговата ерудиция, която можем да похвалим, но можем и да подминем или е плод на нещо друго. Това е усилие да се разбере света. За мен четенето на Кадийски и писането на Кадийски е част от това усилие. Да прочетеш Далчев, да разбереш врабчето на Далчев („Есен на Ке Волтер“, 1930-б.р.), да го проследиш; да прочетеш Рилке, да прочетеш „Пантерата“ (1903)  на Рилке. Какво правят врабчетата на Далчев с пантерата на Рилке. Наричам го опит за разбиране чрез природата, да се разберем чрез времето, в което чезнем и да се разберем през диалога с другите. Диалогът с пласта, който наричаме култура и, който ни е ценен. Това, което прави Кадийски е, че непрекъснато работи върху този пласт, той, всъщност, е част от това усилие да се сведе мисленето на другите до нас.

Преводът на Данте, е наистина впечатляващ. И последното, което ще кажа – неговата разтревоженост. Кадийски е един апокалиптик. Прочетох книгата и след това се върнах към началните стихове, защото видях цялата апокалиптика, която завладява в сонетите. Това наше постоянно циклене в злото и в чудовищното. Видях, че в тези на пръв поглед медитативни пейзажни стихотворения има много тревожност, много очакване да се случи злото. Защо тази лирика толкова настоятелно чака да се случи злото не разтревожена от това случване. Вероятно може да си дадем различни отговори. Защото е в очакване на доброто. Тази лирика е едно очакване на доброто, на някаква наша просветеност, която да ни направи други, по-различни. Защото ние имаме достатъчно дълъг опит в негативното, ужасно дълъг опит в лъжата, в злото, измамата, разочарованията и тази книга някак си реферира целия този негативен опит и това, може би, се нарича оптимизъм.“ Завърши проф. Стефанов.

Силвия и Раймонд Вагенщайн

Видимо развалнуван Кирил Кадийски го „обърна“ на ирония и самоирония, но и на сериозно, почти. „Виждам прекрасни лица от нашите младини, когато сме се събирали така, но не съвсем, защото сега сме помъдрели, не че възрастта е някакво достойнство. Благодаря на издателство “Colibri”, на Силвия и Рони Вагенщайн и тяхната пряка началничка Жаки Вагенщайн, която ги ръководи с доста твърда ръка. Много е важно да публикуваш в издателство като “Colibri” , които не само знаят какво да издадат, но и как да го направят. Единствената ми книга без правописни грешки, не че другите ми имат, но все нещо се промъква. Тук в това издателство, това е невъзможно. Всеки занаят си иска майстора, казано просто. Във всяко изкуство има занаят, но трябва да го владееш. За да станеш майстор в сферата, в която искаш да се лансираш трябва да ти е дадено от Бога. Но тези неща се правят с много труд, с много усилия. В творчеството – никакви компромиси, вие го знаете. Компромиси в живота – може…“.

Иван Бърнев, Жаклин Вагенщайн и Кирил Кадийски

Последваха ръкопляскания и смях. А после тишина, в която Жаклин Вагенщайн и актьорът Иван Бърнев прочетоха няколко сонета…

Кирил Кадийски е автор на книги с поезия и есеистика: „Поезия“ (1995), „Съчинения в три тома“ (1997), „Вечеря в Емаус“ (2000), „Черепът на Йорик и други стихотворения“ (2004), „Съчинения в пет тома“ (2007), „Поезия/Прози“ (2013, 2015), „Поезия“ (2014, 2019). Претворил е на български редица френски и руски поети като Вийон, Ронсар, Юго, Бодлер, Верлен, Рембо, Маларме, Верхарн, Аполинер, Сандрар, Лермонтов, Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Маяковски, Манделщам, Пастернак. През 2018 г. Университетското издателство „Св. Климент Охридски” публикува книгата му „За поезията“, съдържаща неговите лекции по теория и практика на поезията и поетическия превод, четени през последните години в Университета.

Кирил Кадийски

Той е най-превежданият в момента български поет в чужбина. Негови книги са издадени във Франция, Испания, Италия, Гърция, Сърбия, Румъния, Македония. Френското списание „Нувел обсерватьор“ го нареди сред най-значимите съвременни поети. Кадийски е кавалер на френския „Орден за изкуство и литература“, член-кореспондент на френската Академия за поезия. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Данте в царството на сенките

След преводите на Константин Величков, Кирил Христов, Любен Любенов и Иван Иванов и на още неколцина други сега разполагаме с нова, авторска версия на „Ад“, дело на Кирил Кадийски. Конгениален поетически превод – както може да се очаква от Кадийски, с предисловие и ценни въвеждащи текстове от проф. Клео Протохристова.  Написа за новия поетически превод на „Ад“ от Данте Алигиери за „въпреки.com” Юлия Хаджиева, преводач и литературен критик.

За цялостната стойност и достолепие на изданието допринасят, разбира се, илюстрациите на Сандро Ботичели, както и филигранната калиграфия на Костадин Кокаланов.

На Данте са му били необходими около петнайсет години, за да напише трите кантики - „Ад”, „Чистилище”, „Рай”, издържани в популярния средновековен жанр на видението. Така, освен че ще създаде трансцендентна приказка за спасението на човешката душа, прерастваща в монументално пророческо откровение, гениалният флорентинец ще положи основите на съвременния италиански език и ще разгърне необятно поле за изява и благородно съревнование между множество преводачи от най-различни краища на света. През 1906 г. излиза първият цялостен превод на творбата на български език, дело на Константин Величков. В него са включени илюстрациите на Гюстав Доре /наричан велик илюстратор на XIX век заради ненадминатата игра на светлосенки в графиките си - б.р./.

Илюстрация на Гюстав Доре в "АД"

Преводът на Кирил Кадийски позволява на днешния читател да съпреживее величавото „пътуване на Данте из отвъдното“ в неговата изумителна поетическа форма, като ни прави причастни към фантазирането на безподобната „центробежна иносказателност“ на текста, за която пише проф. Протохристова, към обилието от факти, референции и алюзии, вложени в Дантевата поема. Този превод се появява сега не само защото беше станал насъщен – изминали са цели 47 години след последния стихотворен превод на Иван Иванов и Любен Любенов и 116 г. от първото издание в превод на Константин Величков, схващан като норма за преводаческа изкусност и художествен размах. Настоящото издание на АД е факт и защото намери преводач по мяра - поет, чието версификационно умение не подлежи на оспорване. А искрящата дарба на Данте изисква тъкмо това - всеки следващ творец, дръзнал да интерпретира оригиналния текст на „Божествена комедия“ - или на която и да било от трите кантики – на своя език, да е на висотата на тази дарба, да е в състояние да се съизмери с нея. Което на свой ред изисква ерудиция, визионерско мислене и солиден сбор от продуктивни опити в полето на поетическия превод.

Илюстрация на Сандро Ботичели в новото издание на "Ад"

Кирил Кадийски без съмнение отговаря на тези изисквания, защото резултатът, пак според проф. Протохристова, е „виртуозно транспониране на превъзходните римни секвенции, което отваря нови хоризонти и за българското римотворчество, насищане на стиха с вокали, което го доближава до песенността на италианския език, както и непостигано по-рано уподобяване на „сладостния нов стил“, оползотворен от Данте и култивиран до съвършенство в неговата поема. Всичко това прави за първи път възможен един не просто облекчен, а и удоволствен прочит на „Ад“, в който читателят може да се потопи, отдавайки се на динамиката, ритъма и благозвучието на текста.“

Впрочем Владимир Свинтила говори за поетическия превод като за огнена сплав, която Кадийски очевидно е овладял (преводаческият му опит обхваща творби, третирани като световна литературна съкровищница, в т.ч. произведения на Вийон, Ронсар, Юго, Бодлер, Верлен, Рембо, Маларме, Верхарн, Аполинер, Сандрар, Лермонтов, Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Манделщам, Пастернак), но това не изключва вероятността да се е натъкнал на трудни за преодоляване сегменти в процеса по претворяване на този така многозначен текст. В характерния за него духовит маниер в едно скорошно интервю Кадийски признава, че поемата крие по-скоро „подлавни”, отколкото подводни камъни, по простата причина, че в ада тече лава, не вода:  „Това, от което съм се пазил като дявол от тамян, е било да не прекрача не само в далечната Дантева епоха, но и в други още по-далечни времена… На едно място ми дойде на сгода думата „пляка” – въглищен прах, черен пепеляк. Хем хубава за рима, хем чернилки в ада колкото щеш. Но ме сепнаха тия въглища, не бяха ли те от времето на индустриализацията? Разрових се и с облекчение открих, че въглищата са били познати и в древността, но не са ги използвали масово, само за някои ритуални огньове.“

Илюстрация на Сандро Ботичели в новото издание на "Ад"

Респектът към класическия вече превод на Константин Величков, всепризнат като личност с енциклопедичен ум, е едно. Друг въпрос е, че езикът, на който той е претворил тази забележителна творба, вече е донякъде неразбираем за по-младите поколения, на места дори непроницаем. В рецензията си за новото издание на „Ад", поместена в Портал Култура на 22 юли т. г., проф. Алберт Бенбасат го определя като „непроходим". Навярно това мотивира появата на нов преводачески прочит на Дантевия шедьовър – превод, който „каптира“ и пресъздава въздействащо и пълнокръвно целия арсенал от енигматични образи, символи и значения, заложен в оригинала, от гледна точка на днешната читателска рецепция. Като един гениален диригент Кирил Кадийски извлича дивна музика от творбата на Данте, пресъздавайки ритъма на оригиналния текст и стегнатата римна конструкция (т.нар. терцини, при които са римувани първият и третият стих), същевременно майсторски осъвременява интонациите през лексикалното и семантично богатство на родния си език. От което приносът на Величков за обезсмъртяването на тази импозантна литературна катедрала на български език съвсем не помръква, напротив. Но Кирил Кадийски е справедлив, като казва, че „Всеки нов превод трябва да оставя ония усещания, каквито е пораждал оригиналът при самата си поява.“

"Жива" статуя на Данте може да се види днешно време в родната му Флоренция

Три века след написването на „Ад“ Шекспир ще каже, че адът е празен, защото всички дяволи са вече на земята… Ще минат още четири столетия и в своята книга шедьовър „Светът от вчера“ Стефан Цвайг ще напише: „Нещо различно започваше, нова ера, но колко много адове и чистилища предстоеше още да преминем, докато стигнем до нея.“ Уви, новата ера на Цвайг приличаше повече на мираж, особено за някои части на Европа и света, и си отиде преди да е заякнала. Затова пък напоследък адът се повтаря всеки ден на Земята, под една или друга форма…

Военен ад преживява Европа днес, световният политически и културен елит е като парализиран, здравомислещите творци, интелектуалци, активни граждани в Украйна, Русия и съседните страни са вцепенени от ужаса на една все по-неясна перспектива. В безсилието и отчаянието си цивилизованият свят се държи така, сякаш документираните зверства срещу невинни хора са някакво свирепо риалити шоу, което продължава от 24 февруари насам, или напуснал очертанията си кошмар, от който няма събуждане.

Бюстът на Данте във Флоренция

На този фон е още по-необяснимо, че днешните български тийнейджъри са лишени от съприкосновение с величествената творба на Данте в училище. Дали причината е в изобилието от препратки към историята, религията, митологията и съвременната на Данте политика? Или, както подозира проф. Бенбасат, чиновниците са преценили, че суровите наказания на грешниците и изтезанията не съответстват на модерните правила за толерантност? Но докато в единия случай учителите биха имали правото да разясняват и подтикват учениците си да тълкуват творбата на Данте, коригирайки нездрави коментари и анализи от тяхна страна, то нима същите тези учители имат контрол върху потока от насилие, който се излива към учениците им ежедневно през телевизията, видео игрите, популярните фентъзи и хорър романи…, през актуалните политически събития?

Проф. Клео Протохристова

Ето защо свръхестественото пътуване на Данте е вековечно - защото времената се менят, но нравите остават. Както заключва проф. Протохристова в разкошния предговор към новото издание на АД на Colibri, от нас, днешните читатели, се очаква „сами да съградим свой мост над седемвековната бездна, която ни дели от великия поет, но също и над вихрите и въртопите на собствените ни тревожни времена.“

Избран фрагмент от Песен VII в превод на Кирил Кадийски, която ни въвежда в четвъртия кръг на ада, отреден за разсипниците, сребролюбците и скъперниците. Вергилий обяснява, че в огромното си множество те са папи, кардинали и свещеници…

Из песен 7

Въртят се грешните – нашир и длъж

проточили се дълги върволици, –

въртят и блъскат се с един и същ

въпрос: „Защо?“... Мъже, жени, девици.

И пак учителя попитах аз:

„Кои са в мрака тези мъченици,

които стенат и се бият с бяс?

И там плешивите – в това усое

ей там, които вляво са от нас?“.

„Те приживе не знаели какво е

да нямаш – и при тая власт, пари,

не знаели с това богатство свое

какво да правят, харчели, дори

да няма нужда, и сега в страстта си

да скубят, трупат, с подлости, с игри,

се бият тук, макар и беловласи.

И тия там, с плешивите глави,

и те, слуги църковни уж – монаси,

епископи, и папи с тях – уви! –

преди от сребролюбие терзани,

сега тегла търпят – и то какви! –

не страдат само от душевни рани.“

„Бих искал – казах – някой стар познат

да видя, както са така събрани.“

„Не вярвам! Който мъчил се е в Ад,

такъв на нищо не прилича вече

и няма как да бъде разпознат –

учителят ми каза, после рече: –

И знай, в часа на онзи Страшен съд –

и колкото за нас да е далече –

те всички до един ще се явят:

ония с вързани ръце, а тия –

плешиви... Щом въпроси те гнетят,

едно да знаеш – всяка лакомия

е пагубна – уж носи ти блага,

уж прави те богат, а всъщност ти я

обогатяваш... После скръб, тъга.

Да струпат всичкото налично злато

от Сътворението досега –

сърцето ти ще стане ли богато,

най-много пак – за ново! – да ламтиш

и да затънеш в ново алчно блато.“ ≈

Текст: Юлия Хаджиева

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов

P.S.на „въпреки.com”: “Ад“ на Данте е от всепризнатите творения на световната литература и векове след написването ѝ остава завинаги сред най-високите достижения на човешкия талант и мисловност. Припомняме, че миналата година Седмото издание на кинофестивала CineLibri се състоя под мотото „Божествена комедия“ по случай 700 години от смъртта на Данте Алигиери. 2022 година CineLibri ще се проведе под знака на 100-годишнината от смъртта на Марсел Пруст, иконата на литературния модернизъм, а мотото, което символично обединява заглавията в програмата, е „Преоткритото време“. Фестивалът ще се състои от 8  до 30 октомври.