#Марияна Фъркова

[vprki]

Тръгна изстраданото издаване на „Дневника“ на Борис Делчев

На 22 януари в Дом на киното, датата, на която се изпълниха 115 години от рождението на литературния критик и историк Борис Делчев се състоя прожекция на документалния филм на Александър Донев и Владислав Кодев „Борис Делчев – живот и дневник“ по сценарий на Марияна Фъркова. Филмът е създаден 2009 година…Написа за „въпреки.com” Калин Николов, художник и изкуствовед.

След увлекателните спомени на Яко Молхов, Норберт Рандов, Гина Делчева, Светлозар Игов, Александър Геров, Здравко Петров и други се върнахме към забележителната оригиналност на личността на Борис Делчев. След филма проф. Пламен Дойнов  представи Том 1 (1939–1961) от предстоящото цялостно излизане на "Дневника" на Делчев (издателство „Недланд“). Изданието е подкрепено от Министерството на културата. Удивително дело Марияна Фъркова, преписала и уточнила 13 000 страници, поела тежестта на десетките тежки противоборства, той да не види бял свят…България, 2009.

Самата Марияна е минала през нелекия път да търси себе си в изкуството, и както при повечето случаи никой да не откликва на това. Пише стихове, които тогавашните ни социалистически издания за изкуство не публикуват, а ѝ ги връщат дори без обяснения. И все пак младата авторка има нужда от съвети, написах точно: за да намери себе си и защото живее с убеждението, че е творец. Така се свързва с Александър Геров, който се оказва и една от най-интересните фигури в нейния живот. Определят един ден, петък, за да се виждат и разговарят. Геров очевидно открива литературния дар на Марияна. Тези петъци вероятно се явяват и важни за самия него, защото той я чака, дори оставя вратата полуотворена, да влиза и говорят. „Инстинктивната увереност, с която Марияна Фъркова осъзнава Геров като целокупен поетичен феномен, може да бъде обяснена, от една страна, с изострения от любов поглед на една чувствителна млада жена, обърнат към 78-годишния днес поет, от друга страна обаче, и с аналогични (ако не събудени от любещия поглед, то поне засилени от него) способности за възприятие и усещане на основните елементи от човешкото съществуване, на първо място загадките около смъртта и изоставянето, както и мястото на човека във вселената.“ Това е написал Норберт Рандов, един от най-верните приятели на поета.

От ляво на дясно: Амелия Личева, Йорданка Белева, Патриция Николова, Марияна Фъркова и Александър Секулов, номинирани за наградата на името на Николай Кънчев от Федя Филкова на "Поетичния Никулден", 2017. С с наградата бе удостоен Александър Секулов.

Именно на Норберт Рандов е първоначалната заслуга за издаването на томчето със страници от дневника на Борис Делчев, защото той пръв дава идеята за неговото издаване на директора на издателство „Народна култура“ Александър Донев (Марияна по това време работи там). За съществуването на дневника на Делчев: тайния дневник, за който като всяка скрита работа у нас, се знаеше (на мен за това ми бе разказал скулптора Иван Колев, наистина след 10 ноември, но още в обстановката на сърдит контрол над всичко с миналото на изкуствата ни). И редица хора се надявахме мистерията да излезе на бял свят, въпреки драмата, дори истерията на повечето от героите в дневника, които щяха да се видят с проявите си, докато още са живи. Предполагам, че ако са знаели за дневниците на Мария Кюри, биха мечтали и този на Делчев да е забранен за работа; по тетрадките на голямата физичка е установена радиоактивност и се чакат 1600 години за разпадане на изотопите, или както се казват тези вещества.

Удостояването на проф. Нормберт Рандов (1929-2013) за "Доктор Хонорис Кауза" от тогавашния ректор на Софийския университет "Св. Климент Охридски" проф. Иван Илчев, 2010

И вместо институциите ни (така активни с инициаторите в тях на обществени брожения) към това конкретно дело, уникално и удивително по своя характер, заема се едно издателство, набелязано от управляващите скоро да бъде доведено до фалит (извършен от така обявения за „дисидент“ ��етър Манолов) и един човек, Марияна Фъркова, достатъчно издръжлива, за да прочете целия дневник, възлизащ на около 13 000 страници и от тях първоначално да определи 500, които да видят бял свят през 1995 г., а по-късно и целият дневник. Раклата с дневника, веднъж отворена и поверена в сигурни ръце, кутията на Пандора за някои от героите, има да извърви страшно дълъг път през годините. Започва се ритмично и всеотдайно с полагането на огромен труд, умопомрачителен, равен на няколко научни и изобщо всякакви животи. И Марияна извършва всичко от край докрай. Потъва в света, както го е видял един, по думите ѝ „честен човек, който не може да лъже“, преписвайки всеки ден част от страниците му.

Пламен Дойнов

Разбира се, за предстоящото издаване, макар отначало само на подбрани моменти от онова, на което Делчев е бил свидетел, научават културните среди в София, но най-вече приятелите на Делчев, споменавани така често в неговото повествование с добро. И от самото начало, още преди той да бъде поставен под печат, изневиделица се появява силен натиск за неговото спиране. Цялото семейство на критика е подклаждано от част от приятелите това пъклено дело да бъде ��пряно. Стига се до един кулминационен момент, когато самата Гина Делчева се свързва с Марияна Фъркова да отложат или да прекратят издаването. Обстоятелствата налагат на съставителката на този важен за времето си документ да приложи хватка, като измисли версията, че книгата е готова, отпечатана е, очевидно път назад вече няма. Гина примирено, но, предполагам, доволно вдига рамене, значи щом няма как и толкова... Усилията на приятелите, подкокоросани, вероятно, и от недоброжелателите, партийно обвързани чиновници – творци, авторитетни писатели и други интелигенти,  все пак в сп. „Летописи“ с главен редактор Тончо Жечев излиза почти цял брой, посветен на Делчев и неговия дневник.

А всъщност изданието се появи във времето на още един болезнен конфликтен възел между индивидуалното и общественото начало, този път не след 9-ти септември, а след 10-ноември. В медиите ни по това време на едни бе позволено да характеризират с каквото си искат думи  хората не на едно мнение с тях (с различни гледни точки към социалистическото ни минало), но на Делчев и респективно на Марияна, се оказва непозволено да имат мнения, спомени, изводи. Иронично бе да се види и как редица от уж нормалните творци и критици, че и редица от  минаващите за хора с нови възгледи, се дистанцираха от издадения дневник. Четяхме как Делчев критикувал системата, но не се отказвал от марксизма, никъде не разкривал неговата същност... Наивна теза все пак, защото влизаме в напълно лична територия, отразяваща погледа на очевидец и той там е такъв, какъвто е. Не какъвто ни се иска, защото това е дневник. Или както Ахматова бе написала в своето стихотворението, посветено на Пилняк „само ти ще разплетеш тия работи“, Делчев е подал съм нас достатъчно нишки.

Струва ми се, че нашата културна история все още не е преодоляла своята гузност пред паметта на Борис Делчев.  С текстове на Тодор Павлов, Панталей Зарев, Теньо Стоянов първите остри оценки към него стартират веднага след тъй наречената народна победа през 1944 г. Кулминацията е персоналното му характеризиране от Тодор Живков като литературния критик за времето, объркващ правилната партийна посока творците ни. „Слушай партията, другарю Джагаров, а не критици като Борис Делчев!“ – завършва Живков патетичния пасаж на една от своите ненужни по въпросите на изкуствата речи. Но не: атаката бе подновена наново и в зората на демокрацията от журналиста Георги Тахов, който пък прехвърли върху вече покойния Делчев основната вина за фашистките етикети на редица писатели и последвалите към тях репресии.

А малко по-късно, през 1995 г., и по-друг повод направо избухнаха десетки статии, сърдити отговори, обяснения и псевдорецензии за публикуването на частите от неговия „Дневник“. И не само – появи се цяла книга, посветена му – отмъстителната „Писмо от мъртвец“ на Богомил Райнов (излязла през 2009 г.)... Фактически не се сещам за друго име в новата култура, което с такава последователност да е сумирало криворазбраност, злословия, хули, злепоставяне или чистата злоба на част от своята колегия, че дори и посмъртно да е било така заклеймявано. Сигурно е необходимо да си го припомним него – самия, живия, със свойствената му спокойна ирония, когато например на 60-годишнината на Радой Ралин в Хисаря, през април 1983 г., разказа за едни обвинения срещу парламентарната група на Георги Кирков-Майстора от началото на ХХ век. Тесните социалисти ги ругаели като „шепата нахални конски мухи“, които подивявали и подлудявали вкупом останалите други политици около тях. „И на краставите магарета от Съюза на българските писатели нашата шепа мухи сме му достатъчни...“ – завърши бай Борис тоста си към приятеля си юбиляр. Винаги съм съжалявал, че сред художниците нямаше  и няма подобен човек като него…

Бих искал да акцентирам: когато се появи изданието на неговия дневник, станахме свидетели на едва ли не нова спортна дисциплина от ненадминатото надпреварване по преструване на засегнатост. Естествено,  се започна от годината на издаването на този точно дневник (макар и в толкова много съкратен формат), до самата искрена зашеметеност на такива ярки негативи от определени фрагменти за тях там (подобно феноменалната и може би единствена в света книга на Райнов от позиция на задгробния живот, което да обезсмисля всякакъв спор), говорят че сме пред може би единственото културологично дело по преценки на ставащото през времето на Делчевите наблюдения, което да показва как този точно човек (и кръгът на тъй наричаната и тогава честномислеща интелигенция) е гледал , а и са гледали на света около себе си...

И днес присъствието на Борис Делчев в културната ни история принадлежи сред тесни кръгове от идентични на него самия интелектуалци, което според мен би трябвало да изостри нашето любопитство към личността му. Отделно писатели, отделно единици литературоведи, отделно единици художници и под въпрос изкуствоведи.

Атанас Пацев (1926-1999)

Предполагам, че времето ще ги обедини. Ще посоча нещо, намерено в тетрадките-дневници на художника Атанас Пацев – на 29.08.1998 г. този ерудиран живописец и безукорен мислител, философ, описва как сънува да върви до някакъв свой брат, когото не разпознава, но те минават сред ужаса на безкрайните бойни полета и между някакви враждуващи армии. Сякаш цялата нощ художникът се движи от едно множество към друго по-голямо и без да им се случва нещо конкретно, но с чувството, че напрежението расте ли, расте. С��тринта, буден, Пацев напипва за пръв път подутината от тумора си, и въпреки изненадващото и страшно усещане, абсолютно първото, което осъществява, е хладнокръвно да подреди книгите, които иска да са до него: „Аз, Фелини“, Толстой, Достоевски, Томас Ман, Йовков, Ботев, Хегел, Платон и дневника на Борис Делчев...

Вместо паниката, че началото на края му е очевидно, художникът избира своите духовни жалони и там е книга, която по онова време не престават бясно да обругават – тази на Делчев... А художникът Атанас Пацев е не просто присъствие сред имената на пластичната култура – напротив, критикуван винаги остро, критикуващ винаги остро, несъвместим с всякаква егоистична приспособимост, той е сред съвестите на новото българско изкуство и представлява страницата от най-модерните му търсения... И не е учудващо, че  дневникът на Делчев е проекция и на неговия светоглед, това наистина е и негова книга, тяхна обща хроника на единодействието и неподдаването им...

Атанас Пацев "Борис Димовски и Радой Ралин"

В подобни случаи можем да открием онзи Борис Делчев и други подобни на него интелектуалци с обща съпричастност. Доверявайки се още веднъж на художника, може да си припомним, че в една негова изложба той събра портретите на творци и личности, участници в съпротивителното движение, но останали непримирими и спрямо социалистическата държавност: Радой Ралин, Давид Овадия, Веселин Андреев, Емил Манов, Александър Геров, Яко Молхов, оз полк. Борис Спасов, ген. Денчо Знеполски, Борис Димовски, (Пацев рисува и Делчев и печели награда на СБХ с този си портрет), Недялко Месечков, Бинка Желязкова и Христо Ганев, Васил Акьов, Георги Павлов-Павлето... Тоест хора, за които изкуството �� и проява на неконформизъм, така както и общественото им поведение, за което няма „преди и след“. Не бе ли това манифест на един морален възглед!

Делчев е сред приближените и на Владимир Василев, и на Симеон Радев, а те освен всичко друго имат свои отношения с изобразителното изкуство: единият популяризира най-хубавото от него десетилетия в „Златорог“, а другият е блестящ художествен критик като млад, открива изложбите на Александър Добринов и Жорж Папазов.

Отраженията на написаното от Борис Делчев в областта на изобразителните изкуства са категорично изявени в две сфери на неговото критически наблюдения. Едните Делчев прави паралелно на редица събития, чрез които можем да проверим нивото на директната актуалност или авторова компетентност, а другите – сред хрониките на забележителния си „Дневник“. Тоест първите са обнародвани и са онова, което доказва нивото на критика, философа, познавача, човека, мислителя, антидогматика и т.н.

Другото говори за широта от впечатления, които Делчев добива чрез собствени анализи и наблюдения или просто това е мозайката на най-случайни срещи, в които са направени кратки, но многозначителни реплики или факти с достатъчно концентрирана информация. Аз не зная колко хора все още са сред нас, които са били негови сподвижници по изложби, но като свидетел и именно такъв спътник мога да кажа, че това бяха едни хубави и незабравими,  незаменими часове в разговори с цел. Той бе един от очевидните интелектуалци, които знаеха детайлите на творческото развитие на основните фигури в нашето изкуство, но и на добрите от тях (често изобщо не в първата редица на популярните) и им симпатизираше заради отстояваните прогресивни пластични възгледи. С това Делчев в Дневника си е оставил една своя панорама на творчески битиета, в които е проектирана, както отделната съдба на редица частни случаи, така и основната нишка на фундаменталната културна специфика на изкуството ни през неговите очи. Ще намерим неща, свързани с хора от неговото поколение, а и преди него като Иван Фунев, Петър Урумов, Стоян Венев, Петър Младенов и т.н. до описания през ноември 1984 г. само с една буква, колкото, разбира се, е заслужавал, млад график Н. с едно непознато момиче... Това бях аз…

Калин Николов на откриването на изложбата "Черната тутия" на Мария Ландова, посветена поета Георги Рупчев в галерията на СБХ на "Шипка" 6, 2023

Борис Делчев не прави изключение сред родната практика на срещаните тук обществени и творчески личности с една по-широка обхватност, които освен познаване на своята област (нали преди всичко той е юрист по образование, литератор по призвание) се отнасят сериозно към проблеми на други области, които също са в обсега на техните познания. Можем да поставим за сравнение Тодор Павлов, Александър Обретенов, Атанас Стойков и да видим веднага, че това, което отличава Делчев, е разбирането му от конкретната област в повече от останалите. Тоест, че разбирането му започва не от приоритета на идеологическата задача, а от рамките на развитие на вътрешните процеси в изкуството и съпътстващата го теория. Неговият интерес към изобразителните изкуства се проявява така определено още в младите му години, когато той (вече завършил едно висше) се насочва да следва във Франция история на изкуствата и през 1939 г. и слуша лекции в Екол дьо Лувр. Тогава именно опознава всички музеи в Париж, тези в близост до Париж като Шантий, Версай и сбирката на Леон Бона в Байок, в Италия всички по-големи - във Венеция, Милано, Рим и Флоренция, в Белгия също от Брюксел и Брюж.

Борис Димовски - Шарж на Борис Делчев

Впоследствие се отдава на друго, има друг основен път, литературата, писаното слово... По-логично и напълно свободен във възгледите си, Борис Делчев (по всичко си личи) се прибира от периода си на дипломат, когато е културно аташе в легацията ни в Париж, вижда и оценява състоянието на френската култура, анализира нейната водеща функция, в  разбирането за творческа свобода и разнообразие... Последното е логично за неговата подготвена, освободена от догматична неграмотност душевност.

Още на 7 февруари 1947 г. е записал в „Дневника“ си, а и го приема като позитивен, един разговор между Кирил Цонев и Петър Увалиев, в който картина на Александър Жендов е предизвикала тяхното общо възхищение. Цонев я нарича „Възкръсване от мъртвите“, с което демонстрира отношението си към навлязлото мъртво влияние на сталинския натурализъм... „Наистина, отбелязва и Делчев, тъкмо това се чувства в нея (картината на Жендов – б.а.).“ Едва ли, за да запомни и фиксира случката, Делчев е тържествувал от радост, че съветското изобразително изкуство и влиянието му настъпват и превземат фалангите от съответната българска среда, налагат над нея волята си и шаблоните си заедно с мракобесието и изкуствения език... Обратно на рядката с човечността си и честна, свежа наблюдателност на инак тромавия Жендов. Определяйки Делчев преди всичко като литератор, редактор, литературен критик и историк, съвсем не искам да кажа, че той не е същевременно и активен художествен критик, а като е такъв (художествен критик или анализатор) той прави категорични неща, с които българското изкуствознание – една много семпла област на мъжествени творчески достойнства – бележи гражданско самочувствие пред историята на родната култура.

Борис Делчев

Още млад, може би в Париж е преформулирал определението си за социалистически реализъм, от гледната точка не на идеологията, а на художниците. Може би, не радикален, но както почти никой у нас е на страната на творчеството. Той проследява как социалистическия реализъм е инструментализиран за насърчаване на  догми, противопоставя се на това. Но  докато социалистическият реализъм и след Сталин се приковава към идеологически принципи, художници и литератори оспорват редица от принципите му – фигурата на Делчев е сред примерите, които са на страната на полемизиращите.

Светлозар Игов (1945-2023) при получаване на Специалната награда на Портал Култура, 1 ноември 2019

„Дневникът“ на Борис Делчев (1910-1987) не е просто една панорама,защото отива и зад хоризонта на видимите явления, които характеризира пространно и честно. Но само в тези части на текста,  които засягат изобразителното изкуство, като логично писателите и литературните „същества“, общо казано, са десетки в пъти повече. /Калин Николов изброява стотици имена от българското и световно изобразително изкуство, изключително впечатляващо, но нека тези, които прочетат „Дневниците“ се докоснат до това богатство – б.р./

Мисля, че няма какво повече да се каже… ≈

Текст: Калин Николов

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021), Стефан Марков и архив на автора