#алпинист | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 1 month

Text

Маргарита Димитрова е удостоена с отличието „Кавалер на Ордена за изкуство и литература“ на Франция

Маргарита Димитрова, изпълнителен директор на фондацията за изкуство „Аполония“, получи отличието „Кавалер на Ордена за изкуство и литература“, което ѝ се присъжда от министъра на културата на Франция, съобщиха от организацията.

Н.Пр. Жоел Мейер, Посланик на Република Франция в България ѝ връчи отличието на церемония в посолството в София на 9 май, Деня на Европа. Паметно е, че тази година предстои за 40-и път фестивалът Празници на изкуството „Аполония“ от 28 август до 7 септември в Созопол.

Френският дипломат заяви, че като основен организатор на фестивала Маргарита Димитрова от самото му създаване през 1984 година, когато се присъединява към Академията за изкуства „Аполония“, основана от проф. Димо Димов, самият той франкофон, а по-късно и министър на културата. непрекъснато насърчава нови идеи и проекти, с което тези културни тържества са уникални и привлекателни за все по-широка публика, в която има място за всички поколения не само от България.

проф. Димо Димов и Маргарита Димитрова

„Благодарение на Вашата творческа визия, фестивалът „Аполония“ успява да се развие, показвайки интерпретацията на традицията и новото в българското творчество, във всички сфери на изкуството – театър, музика, поезия, литература, кино, балет, пластично изкуство, архитектура, културно и историческо наследство. Свобода, новаторство и синтез на изкуствата – такъв може да бъде девизът и спецификата на „Аполония“. Госпожо Димитрова, с Вашата любов към изкуството, Вие допринасяте толкова много за разпространението на френската култура в България и за жизнеността на културните и творчески връзки между нашите две страни“, каза посланик Мейер.

Маргарита Димитрова

И добави: „От създаването на фестивала през 1984 г. вие и вашият екип посрещате множество творци от цял свят. Представяте изпълнители и колективи с концерти и майсторски класове, между които Каролин Дюма в оперното изкуство, Клод Бонен в областта на театъра, Ролан Пиду с концерт на виолончело и Ан Бертелети с концерт на пиано, както и преподавателят по кларинет – един толкова скъп за вас инструмент – Серж Данген. /Маргарита Димитрова е снаха на проф. Сава Димитров (1919-2008), създател на българската кларинетна школа, съпруга на проф. Димитър Димитров, проф. (1947-2012),синът проф. Сава Димитров, ректор на НМА „Панчо Владигеров“, внукът ѝ Димитър Димитров е четвърто поколение кларинетист, ученик в НМУ „Любомир Пипков“ – б.р./ . Вие успявате да предизвикате възхита у малки и големи с три големи, запомнящи се събития: представянето на музикалната трупа „Théâtre des Grooms“ с нейните фанфари, незабравимото представяне на уличния театър Малабар и, разбира се, постановката на „Антигона” от Жан Ануи /с режисьор Иван Добчев- б.р./ в Театър „София“, с премиера в Созопол в присъствието на неговата дъщеря Коломб Ануи. Фестивалът остава и с невероятните си поетични моменти, като музикалния салон на Полин Виардо /с участието на Ина Кънчева и Людмил Ангелов – б.р./, прочута за времето си певица, композитор и поетеса. Когато говорим за поетични моменти, не можем да забравим и вашата подкрепа през 2022 г. за невероятния спектакъл на катерача и алпинист Антоан Льоменестрел по фасадите на няколко сгради в София, включително и тези на площад Славейков. Потопен в поетичната атмосфера на Пенчо и Петко Славейкови, творецът представи историята на един френски Ромео, търсещ любовта в България.

Близките и приятелите на церемонията във Френското посолство в София, в средата Димитър Димитров, четвърто поколение кларинетист

Но да се върнем на Вашия фестивал, който отделя специално внимание на визуалните изкуства с Празника на изкуствата Аполония, включил през 2013 г. изложбата, посветена на българския и френски художник Жул Паскин, показана в Градската художествена галерия в Созопол преди представянето ѝ в София, както и ретроспективата на фотографии от колекцията на музея Албер Кан или изложбата на парижката художничка и галеристка Паскал Курбо.“

Орденът е висше френско държавно отличие, учредено от министъра на културата през май 1957 г. Присъжда се за значителни заслуги към обогатяването на френското културно наследство. Допълнителният му статут към френския „Орден за заслуги“ е потвърден през 1963 г. от президента Шарл дьо Гол. Целта е признание за значителен принос към изкуствата, литературата или разпространението им. Произходът му се приписва на Ордена на свети Михаил, основан през 1469 г. Членството не е ограничено до френски граждани.

Маргарита Димитрова и Н.Пр. Жоел Мейер, Посланик на Република Франция в България

Екипът на „въпреки.com“ поздравява Маргарита Димитрова за удостояването ѝ с изключително високото престижно отличие на Република Франция. Щастливи сме!

В контекста на признанието към нейния принос към българската култура и изкуство и представянето им не за първи път ще цитираме споделеното преди време за „въпреки.com“ от проф. Пламен Джуров, диригент, композитор и преподавател в НМА „Панчо Владигеров, най-дългогодишния ръководител на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ за „Празниците на изкуствата Аполония" в Созопол. „Този фестивал е феноменален за България и продължава да е уникален, защото събира всички видове изкуства. Защото, за съжаление, у нас има известно затваряне между гилдиите и публиките. А тук срещата е между различните видове изкуства и най-вече с хората, които правят изкуство и с хората, които обичат изкуство. В Созопол това става по елегантен и непринуден начин. Това е разликата – всичко е свободно, фриволно, оптимистично. Солидните, тежки програма в големите зали имат своя блясък. Но тук е различно, тук кипи живот!“

Мариана Кацарова /л/, Светлана Алексиевич /ц/, носител на Нобелова награда за литература 2015, която избра единствено "Аполония" за среща с публиката и Маргарита Димитрова /д/, 2023

И нещо много лично за финал: В годините много сме писали за „Аполония“ в различните медии, в което сме работили. В едни вече далечни времена преди повече от две десетилетия в служебните ми задължения като част от ръководството на БНТ отговарях и за програмите, които записвахме или излъчвахме на живо от Созопол, за дневниците, които присъстваха в сутрешните блокове. А години преди това сме представяли документални филми на СТФ „Екран“ на фестивала. Моите, свързани с него са 37. За тези години много от децата ни тичащи и помагащи всичко да става красиво и забавно пораснаха. Не малко от тях са в елита на българската култура и изкуство.

Ще разкажем и за тях след време особено в контекста на 40-ото юбилейно издание на Фестивала. С днешна дата можем да кажем с обич и уважение към Маргарита Димитрова, която от десетилетия гради програмата на фестивала с познание, въображение и артистизъм, към проф. Димо Димов и верните хора в екипа им: „Благодарим, че „Аполония“ е от красивите, непреходни моменти в живота ни.“ ≈

„въпреки.com“

Снимки: Тихомира Крумова, архив на фондация „Аполония“

#Маргарита Димитрова #Аполония #Франция

0 notes

vprki · 4 years

Text

РЕФЛЕКСИИ: За братя Стругацки или готови ли сме за среща със себе си

Тема, която присъства неизменно в творчеството на братя Стругацки, е Темата за Контакта. Разработвайки я през годините, двамата писатели често „прибягват до помощта” на извънземния разум. Пише за „въпреки.com” Петър Кърджилов, доктор по изкуствознание, филмов изследовател на киното, журналист и писател, а поводът е, че на 28 август се навършват 95 години от рождението на Аркадий Стругацки /1925 – 1991/.

Представителите на чуждата цивилизация обаче малко интересуват авторите, които се вълнуват единствено от хората, участващи в Контакта. Човекът, и то съвременният човек, стои в центъра на изследвания от тях свят, той е този, който в резултат на Дòсега осъзнава още по-остро собствените си проблеми, своето човешко и социално несъвършенство, но и своята неповторимост.

Аркадий и Борис Стругацки с майка им - снимка архив

По-големият брат Аркадий Натанович Стругацки е роден на 28 август 1925 в Батуми, Грузия, СССР. По това време баща му е редактор в местния вестник „Трудов Аджаристан”, а майка му – учителка по руски език и литература. Същата година семейството се мести в Ленинград (днес Санкт Петербург), откъдето по време на блокадата през Втората световна война (1939–1945) бива евакуирано. През януари 1943 Аркадий е призован в редовете на армията и изпратен в Казахстан, където постъпва във военно училище. През юли същата година бива откомандирован във Военния институт за чужди езици в Москва, който завършва през 1949 като изтоковед и експерт по японски език. След това служи като дивизионен преводач в Далечния изток, преподава чужди езици в офицерски училища и школи – в Канск, Камчатка, Хабаровск. От армията се уволнява през 1955 с чин старши лейтенант и се установява в Москва. Там започва работа като редактор в издателствата „Гослитиздат” (за художествена литература) и „Детгиз” (за детска литература), превежда (под псевдонима С. Бережков), както научна фантастика (НФ) от английски, така и японска проза (средновековна и класическа).

Аркадий Стругацки - снимка архив

Произведенията на Стругацки

За първа художествена публикация на Аркадий Стругацки се приема „антиимпериалистическата” повест „Пепелта на Бикини” (1956), написана съвместно с колегата му от армията Лев Петров. След това Аркадий започва да пише заедно с по-младия си брат, макар че двамата живеят далеч един от друг – единият в Москва, другият в Ленинград, където Борис Натанович Стругацки (1933–2012) работи като астроном в прочутата Пулковска обсерватория. Двамата съавтори пристъпват в жанра плахо – с традиционна научно-техническа и приключенска фантастика, белязала както техните разкази „Отвън”, „Пясъчна треска”, „Забравеният експеримент”, „Спонтанен рефлекс”, така и повестите им „Страната на пурпурните облаци” (1959) и „Пътят към Амалтея” (1960). Впоследствие в творчеството им навлизат и психологически, и социални елементи, но въпреки това тяхната фантастика в „Стажанти” (1962) и „Завръщане” (1963) си остава все още научно-утопична. „Зрелият” период в творчеството на братя Стругацки започва през 1964 с излизането на едно от най-значимите им произведения – повестта „Трудно е да бъдеш бог”.

През 1959 Аркадий Натанович е приет за член на Съюза на журналистите, от 1960 е член на Съюза на писателите на СССР – прозаичен на пръв поглед акт, който обаче по онова време означава, че той е официално признат за литературен творец. Но и без тези „атрибути”, характерни за „безкласовото”, ала кастово социалистическо общество, през 1967 Стругацки са вече едни от най-популярните писатели фантасти в Съветския съюз. За това свидетелства социологическо проучване, проведено сред читателите на НФ литература, според резултатите от което в десетката на най-одобряваните от феновете произведения влизат четири книги на Братята: „Трудно е да бъдеш бог” – посочена на първо място, „Понеделник започва в събота” (1966) – на второ, „Далечната Дъга” (1964) – на шесто, „Хищните вещи на века” (1965) – на десето. Следва десетилетие, през което в творчеството на тандема доминира социално-нравствената проблематика. Примерите за това са много: „Охлюв по склона” (1966–1968), „Приказка за Тройката” (1968), „Второто нашествие на марсианците” (1968), „Хотелът „При загиналия алпинист” (1970), „Милиард години до свършека на света” (1976–1977). Стругацки експериментират смело и в жанрово отношение. Много техни произведения са свързани чрез общи теми, герои, институции, термини и теории – каквато е своеобразната им трилогия „Обитаемият остров” (1971), „Бръмбар в мравуняка” (1978–1979), получил наградата „Аелита” за 1981, и „Вълните усмиряват вятъра” (1985–1986).

Литература и художествени модели

Предпочитаните от братя Стругацки художествени модели са от два, на пръв поглед противоположни, типа – „светъл”, в който обектът е бъдещето (задължително „комунистическо”), и „тъмен”, в чиито основи са вградени тревогата, предупреждението и отрицанието на консумативното и бездуховното, на милитаризма и манипулациите с личността, характерни единствено и само за буржоазното, за капиталистическото общество. В интерес на историческата правда, обаче трябва да се подчертае, че и най-мрачните модели на авторите не са безнадеждни – в тях винаги е стаена вярата в човека на утрешния ден, търсещ изход, борещ се. От това произтича и основният проблем в техните произведения – проблемът за избора. Той определя дълбоката нравственост, бликаща от творбите на Стругацки. Които, дори когато са откровено социално-поучителни и даже дидактични, а и независимо от жанровата си принадлежност: приключенски, сатирични, гротескни или драматично-трагични, винаги са се отличавали със своята почти кинематографична образност. „Острият сюжет на фантастиката – споделя Аркадий Натанович – е само Троянски кон, който се вмъква в затворената душа на читателя. Той я предразполага за възприемане на главното”. Ето защо никак не чудно, че Седмото изкуство жадно протяга ръце към написаното от Стругацки. Да се „преведе” обаче тяхната проза на езика на киното се оказва много трудно.

Ето така – година след година, творчеството на братя Стругацки не само „следва” пътя на идейно-тематичното развитие на съветската НФ след 1959, но и дава едни от най-зрелите й художествени плодове. До смъртта на Аркадий Стругацки през 1991 двамата публикуват повече от 25 повести и романи, отдавна превърнали се в класика, броят на изданията им по света надхвърля 150, а езиците, на които биват преведени, са повече от 20! До края на живота си Братята продължават плодотворната традиция на едно от големите направления в съветската НФ литература – социално-философската и граждански ангажираната фантастика. За да се наредят всред най-ярките „звезди” в необятната вселена на Въображението. Двамата руски евреи Аркадий и Борис Стругацки, полякът Станислав Лем и българинът Любен Дилов сътвориха най-доброто, което „соцфантастиката” успя да предложи на света през краткотрайния период на своето съществуване!

Най-значителното произведение на Стругацки от темата за Контакта, Дòсега и Човека като несъвършен, но и неповторим е повестта „Пикник край пътя” (1972).

Пристъпване в Зоната

„Изкуството носи в себе си тъгата по идеала.То е длъжно да вдъхне на човека надежда и вяра. Дори тогава, когато светът, за който разказва художникът, не оставя място за упование”. - Андрей Тарковски /повече може да прочетете тук във “въпреки.com”/.

Към нейната адаптация се обръща (за мнозина неочаквано, ала всъщност закономерно) Андрей Тарковски (1932–1986). След НФ филм „Соларис” (1973) кинорежисьорът поставя автобиографичния „Огледало” (1975), написва сценария „Хофманиана”, замисля екранизации по Достоевски. Неговото „диалектическо” отношение към фантастиката е известно и затова като изненада се приема интересът му към сценария „Машината на желанията”, написан от братя Стругацки по мотиви от „Пикник край пътя”. Всъщност в сценария остава малка част от литературното произведение, която още повече намалява след поправките на Тарковски. „Нашият филм – признава той – започва от това място, където повестта свършва. Цялата сюжетна история на Зоната остава в този смисъл зад кадър. Филмът ще разгледа една-единствена ситуация, развиваща се в обстоятелствата, подготвени от сюжетната конструкция на повестта”.

Андрей Тарковски, Александър Кайдановски и Анатолий Солоницин по време на снимките на “Сталкер” - снимка архив

Направените промени в сценария довеждат и до окончателното утвърждаване на неговото заглавие. „Сталкер” е фантастично понятие, въведено от братя Стругацки. В основата му е английският глагол „stalk”, едно от значенията, на който е „дебна” (дивеч), „вървя дебнешком”. Сталкер е професия, но в по-широк смисъл – начин на живот и начин на мислене... „В „Сталкер” – казва Тарковски – фантастична може да се нарече само изходната ситуация. Тя ни е удобна, защото помага най-релефно да се очертае основният нравствен конфликт, вълнуващ ни във филма”.

В началото на 1977 Андрей Тарковски започва снимките за „Сталкер” близо до древния таджикски град Исфара. Сред суровия пустинен пейзаж, в този тайнствен и безлюден свят израства не по-малко удивителен снимачен комплекс. Това е Зоната, чиято територия напомня марсиански ландшафт. Оператор е Георгий Рерберг, заснел до този момент за Тарковски филма „Огледало”, а художник – Александър Боим. По време на снимките режисьорът излага своя възглед за бъдещия филм: „За мен е много важно, че сюжетът отговаря на класическите изисквания за единство на времето, мястото и действието. Затова аз отстранявам от сценария всичко, което може да се отстрани, като свеждам до минимум външните ефекти. Не ми се иска да развличам или удивявам зрителя с неочаквани смени на мястото на действие, географията на ставащото, сюжетната интрига. Филмът трябва да бъде прост, много скромен като конструкция”.

Доста от тези представи обаче не намират място в заснетия в Таджикистан материал – в това Тарковски се убеждава сам, след като се завръща в „Мосфилм”. Очевидно недоволен от направеното до този момент, той се решава на смела крачка – преснимането на почти готовия вече филм! Това предизвиква напрежение между Тарковски и ръководството на студията, намесват се и от Госкино (Държавния комитет по кинематография) – бюджетът на филма все пак е 1 000 000 тогавашни рубли. Режисьорът обаче остава непреклонен. Той заменя оператора Георгий Рерберг с колегата му Александър Княжински (1936–1996) и сам поема отговорността за изобразителната страна на филма, лишавайки се от услугите на художника Боим. Избраните места за снимките този път са край Москва.

Докато на терена ври и кипи, Аркадий Стругацки за първи път в живота си излиза в чужбина – на 53-годишна възраст!, посещавайки през лятото на 1978 България по покана на писателя фантаст Агоп Мелконян.

Сталкерът Тарковски

Често охарактеризират филмите на Андрей Тарковски като „трудни”. Не по-малко „труден” се оказва и неговият характер. Но в случая решението на режисьора не е проява на своенравност. Тъкмо последователността в художествените му търсения го принуждава да направи този рязък завой. Защото той има свои виждания за специфичните изразни средства на Седмото изкуство, които излага в ред статии и теоретични разработки. Основен всред тези възгледи е подходът му към реалността – начините за нейното преосмисляне и пресъздаване. „Убеден съм, че реалността – заявява Тарковски – трябва да бъде, простете за тавтологията, реална, тоест разбираема за човека, позната му от детството. Колкото по-реален, в този смисъл на думата, бъде филмът, толкова по-убедителен ще бъде авторът”. Ето защо режисьорът държи толкова много на визуалната страна на „Сталкер”. Експресивното съчетаване на черно-бялото графично изображение с цветното за него е не само предизвикателство към окото, но и драматургическо, смислово решение. Тарковски има и свои предпочитани пластични мотиви, които често присъстват в творбите му – водата, огънят, тревата, прекланяща се пред поривите на вятъра, внезапно ливналият дъжд... Те лесно могат да бъдат открити и в „Сталкер”, но вече като носители на нов смисъл. Странната атмосфера на филма, изобразителните решения на някои епизоди, а и поведението на героите заставят тълкувателя на творбата да търси в тях иносказателност, подтекст, мистична недоизказаност.

Николай Гринко и Анатолий Солоницин в “Сталкер” - снимка архив

В основата на тези особености, разбира се, е личността на самия Тарковски. Едно от проявленията на неговата гениалност е умението да наблюдава настойчиво и задълбочено жизнения факт, толкова упорито, че в определен момент да се отстрани от конкретните му очертания и да го превърне в метафора. Творецът умее да извиси един реален жест до философско обобщение, да превърне конкретен образ в символ на определен начин на мислене. Самият той признава, че „кацането на Луната може да се заснеме като пристигане на трамвай, а пристигането на трамвай може да се заснеме като кацане на Луната”. Погледната под този ъгъл, фантастиката на Тарковски не е нито продължение на реалността, нито нейната „друга страна” – тя е просто част от реалността. Навярно затова преклонението пред пластическата стихия на „Сталкер” е всеобщо. Колкото и съществени да са художествените проблеми на Тарковски в „Сталкер”, те все пак са в пряка зависимост от основната цел – нравствения проблем. „Каква е главната тема, която трябва отчетливо да прозвучи във филма? – обяснява режисьорът. – Това е темата за достойнството на човека, страдащ от отсъствието на собствено достойнство”. И Тарковски я подхваща още от първия кадър, подхваща я ведно с мотивите за щастието, за неговия смисъл, за чудото... За да „докаже” в края на филма, че чудото се проявява в обичта между хората, в истинността на чувствата. „Тъкмо човешката любов – споделя режисьорът – е онова чудо, което е способно да противостои на всяко сухо теоретизиране за безнадеждността на света. Това чувство е наша обща и несъмнено позитивна ценност. То е това, на което човек се опира, това, което му е дадено завинаги”.

Съдържанието

За търсенето на тези истини Тарковски избира изпитано от векове средство – пътуването. В случая – пътуването през Зоната, десетки квадратни километра площ, криеща стотици опасности за пристъпилите в нея. Как е възникнала тя, никой не може да обясни. Дори след дълголетните изследвания, взели много човешки жертви, ала оказали се в крайна сметка неуспешни. Затова и след време влизането в Зоната е забранено, а самата тя бива оградена. През строго охраняваната граница успяват да се промъкнат само сталкерите – нарушаващите закона „контрабандисти”, единствените, познаващи сложната система от многобройни смъртоносни капани, рискуващите живота си, заплащащите скъпо за проникването в „най-тихото място на света” и неговите тайни...

Александър Кайдановски - снимка архив

Упражняващ „този странен занаят” е и главният герой на екранизацията, наречен Сталкер (Александър Кайдановски), който бива нает за водач от двама странни „клиенти” – Писателя (Анатолий Солоницин) и Професора (Николай Гринко). Единият се надява да открие в Зоната своето вдъхновение, вторият е воден от любознателността на учения. Тримата преодоляват охраната и защитната стена, след което бавно навлизат в Зоната, придвижването през която се превръща в опасна игра с жестоки правила, в която Тарковски въвлича и зрителите. Героите му пък, „знаково” лишени от имена, се превръщат в символи на непоколебимостта на вярата, художественото търсене и научната убеденост. Въпреки различните мотивировки у тримата, походът им към тайните на Зоната прераства в едно-единствено, дълго и мъчително „пътуване към центъра на душата” (Вера Шитова). Самият Тарковски като всеотдаен „сталкер” повежда зрителя в това „пътешествие към щастието”, за да зададе с жестока откровеност въпросите, които го вълнуват. Търсейки техните отговори, героите на филма, поставени в екстремални условия, на границата между битието и небитието, успяват да надникнат в себе си. Идеалът, превъплътен в мита за Стаята на желанията – място в дълбините на Зоната, където се сбъдва всяка човешка мечта, се оказва мираж, неуловим за човешките сетива. Оказва се също, че за да извърви пътя, който го дели от този идеал, човечеството трябва първо да се вглъби в себе, да се самоопознае. Така „Сталкер” продължава с нови средства една друга стара тема на братя Стругацки – готови ли са хората, готвещи се самоуверено за космически „близки срещи” с извънземни цивилизации, за среща със самите себе си.

Николай Гринко, Анатолий Солоницин и Александър Кайдановски в “Сталкер” - снимка архив

Част от тези идеи намират своето визуално обобщение във финала на „Сталкер”. Аркадий Стругацки признава, че много се гордее със сцената, в която дъщеричката на Сталкер започва да мести с поглед чашата по масата. Всички абстрактни, отвлечени и философски терзания на героите намират зрим израз в този образ и в това действие, нещата изведнъж стават близки, разбираеми, дълбоко лични, а заедно с това – още по-страшни, неведоми и драматични...

Стъписването

Първоначално то настъпва в стройните редици на „прокатчиците” – тогавашните „фактори”, отговарящи за разпространението на филмите в СССР, по време на една от първите прожекции на „Сталкер”, предназначена именно за тях. Съхраняването на спомена за нея историята на НФ кино дължи на Борис Стругацки. „Вечерта на 3 януари 1980 година – връща се той към събитието след години – ние с Андрей Тарковски се явихме пред представителите на киноразпространението. В огромната зала се бяха събрали хора, упълномощени да определят как ще се отнесат зрителите към „Сталкер” и съответно колко копия от филма да бъдат пуснати на бял свят. Аз отидох за обсъждането. Филмът вече беше гледан. Изказа се Андрей, обясни филма, разказа за своята работа над него, отговори на въпросите. Въпросите ми се сториха странни. Изведнъж в залата прозвуча сочен бас: „Та кой ще гледа тази глупост?”. Разнесе се оскърбителен смях. Андрей пребледня, пръстите му се свиха в юмруци. Стараейки се да не го гледам, аз поисках думата. Но те вече излизаха. Дявол знае къде отиваха тези гении на киноразпространението? Говорейки, виждах как те бавно, гръмко разговаряйки и присмивайки ни се, се изнизваха по пътеките между седалките... Такова нещо още не беше ми се случвало. Слязохме от подиума, излязохме на стълбището. Андрей скърцаше със зъби. На мене ми трепереха ръцете и аз с труд поднесох кибритената клечка към цигарата. Неколцина мъже и жени ни наобиколиха. Оглеждайки се неспокойно, те мърмореха полугласно: „Вие не си мислете... Не сме всички такива... Ние разбираме...”.

Зоната...

Първата прожекция на „Сталкер” всъщност се състои на 25 май 1979 пред „свои хора” в студия „Мосфилм”. През юли той е показан на „редовите зрители” в Томск. Московската му премиера е чак през май 1980! За целия Съветски съюз са направени само 196 копия, от които едва три са заделени за столицата. Въпреки това още през първия месец филмът е гледан в Москва от два милиона зрители. Триумфален е и пътят му по световните екрани, интересът към него е огромен, отзвукът в чуждестранния печат – гръмогласен. Особено впечатлена е френската кинокритика – навярно защото през 1980 „Сталкер” участва в конкурсната програма на Международния кинофестивал в Кан, откъдето Тарковски си тръгва с наградата на икуменическото жури. След две години той си тръгва и от родината, в която така и не се завръща повече, макар че продължава да я обича до последния си дъх. По волята на съдбата „Сталкер” се оказва последният филм, заснет от режисьора в СССР.

Реакциите

„Сталкер” доказва безграничността на жанра. „Какво е това – притча, приказка, научна фантастика? – пита се един от най-известните съветски теоретици на фантастиката, Всеволод Ревич, след което сам си отговаря: – И едното, и другото, и третото, а заедно – цялостно философско поетическо произведение за смисъла на човешкото съществувание, за истински човешкото у човека, за любовта към човека и вярата в човека”. Дългогодишният приятел на Аркадий Стругацки се оказва прав. „Сталкер” е философска притча, нравствено, дълбоко кино, което не оставя равнодушно зрителите, дори когато те не са съгласни с неговите послания. Защото филмът освен гениално е и човешко художествено произведение. Космосът, междузвездните разстояния, посещението на инопланетяните и за Стругацки, и за Тарковски имат значение само като едно ново, поредно приближаване към земното, към личното. Възправянето на людете пред прага на Непознатото и Необяснимото е необходимо единствено, за да усетят с почти мъчителна сила своята принадлежност към човешкия род, към неговите стремления, болки и надежди. „Проникновението в света на Тарковски изисква немалко усилия – продължава в същия дух и Борис Стругацки. – Неговият кинематограф, одухотворен от дълбока култура, от поезия, построен върху метафори и асоциации, е неповторима кинореалност, в която „животът е уловен като съновидение”. Да, контактът с неговите филми не възниква изведнъж, но ако вече такъв контакт възникне, драмите на идеите, доведени до предел, властно въвличат зрителя, зареждат го с енергия, издигат го над равнището на всекидневието”.

Анатолий Солоницин и Николай Гринко в “Сталкер” - снимка архив

Макар и лаконично познавачите на жанра Роналд Хан и Фолкер Янсен не само охарактеризират точно филма, но и посочват онези негови качества, мотивирали най-вероятно икуменическото жури да му връчи своята награда: „Сталкер” е антиматериалистичен филм, мистично кино, незавършено като симфония на Бетовен, защото според самия Тарковски завършеното и съвършеното може да съществува само отвъд всичко веществено” („Lexikon des Science-Fiction-Films”, 1990). Този „антиматериализъм”, този „мистицизъм” на Тарковски, иносказателносттта, незавършеността, от която пък произтича недоизказаността на неговите произведения, съчетани с нравствения максимализъм на режисьора, пронизващ всичките му филми, смущава дълбоко администраторите в съветското кино, за които гениалният творец си остава неудобен и трудно разбираем художник, а творчеството му – плашещо и опасно за системата. За съжаление, тъкмо това неразбиране определя творческата и човешката съдба на Тарковски, която има своите сложни и трагични измерения.

Андрей Тарковски по време на снимките на “Сталкер” - снимка архив

„Да открия първия филм на Тарковски беше за мен чудо – възкликва не кой да е, а великият Ингмар Бергман. – Внезапно аз се озовах пред вратата на стая, ключовете за която никога не бях притежавал. Това бе стая, в която винаги съм искал да вляза, но не смеех, докато той се движеше из нея свободно и леко. Почувствах се окуражен и стимулиран – някой казваше това, което аз винаги съм искал да изрека, без да зная как. За мене Тарковски е най-великият, единственият, който създаде нов език, близък до естеството на киното, защото знае как да улавя живота като размисъл, като сън”.

„Благодарение на удивителната режисура и поетичния си похват – споделя през лятото на 1980 мнението си с читателите на „Жьон Синема” Рене Предал, един от ярките представители на споменатата вече френска кинокритика, – Тарковски в крайна сметка въздига една много проста истина от научната фантастика, примесена с известни разсъждения за понятието щастие. Често пъти той прибавя към анекдотичния вътък на повествованието картини, които реално не се препокриват и извлича максимума (естетически, драматичен, емоционален и символичен) от едно обикновено преминаване на влак, което разтърсва няколкото прибора на масата, или пък от примитивната дрезина, пътуваща към Зоната”.

Анатолий Солоницин, Александър Кайдановски и Николай Гринко в “Сталкер” - снимка архив

„Тарковски не е лесен режисьор, нито пък е абсолютно ясен – продължава темата Самюел Лашиз в „Юманите диманш” (1981). – Той изисква от зрителя усилие, необходимо за пълното му съпричастие. В неговия свят трябва да влезем също така предпазливо както и „клиентите” на Сталкер, които не се осмеляват да минат в тунела пред своя водач от страх, че ще намерят въпросната „стая”. Несъмнено всеки си има своята правда, а търсенето на щастието се оказва едно трудно пътуване”. „Сталкер” е филм, който не подлежи на класификация. Въпреки, че е вплел корените си в руската традиция, неговата дълбока логика прекрачва всички граници” – заявява Арно Спир. „Както и „Соларис”, това е само привидно НФ филм – пише в края на 1981 в „Синема” Франсоаз Навайл, – а фантастичната ситуация е само претекст: една тайнствена, неизвестна, забранена Зона. Конкретните детайли са оскъдни, случките – сведени до минимум. Сравнен с „Огледало”, „Сталкер” се отличава с пестеливост на средствата. От класическата трагедия той заимства единството на време, място и действие. Оттам произтича строгата му и симетрична структура: стая, бистро (пролог), Зона (развитие), стая (епилог). Всъщност филмът е едно размишление и само динамиката на мисълта предизвиква развитието на действието”.

„Филмът на Тарковски несъмнено се вписва в традицията на великите руски писатели от XIX век – уверява Ренер Хам. – В центъра на техните романи винаги е било търсенето на „избавлението на човечеството”, докато изкуството на великите западни романисти си остава светско. И ако днес поклонниците на киното често произнасят имената на Кубрик и Тарковски редом едно с друго, трябва да отбележим следното ярко различие: за Кубрик светът е светски, а за Тарковски – свят, свещен”. „Сталкер” е най-въздействащият от всички филми на Тарковски, метафоричната му конструкция е непроницаема” – кратък, но ясен е ражданият в Нова Зеландия филмов критик Ричард Кумс (Richard Combs), дългогодишен главен редактор на английското списание „The Monthly Film Bulletin”.

Наталия Абрамова в “Сталкер” - снимка архив

„Сталкер” прекрачва и границите на България – премиерата му у нас е на 21.ІV.1980 (преди дори московчани да са го видели!). Вече подчертах, че художествената проза на братя Стругацки всякога се е отличавала със своята кинематографична образност. Въпреки това, тя се оказва изключително трудна за „превод” на езика на киното. Само Тарковски съумява да се справи успешно с тази задача, само „Сталкер” се превръща в „златно сечение” на две изкуства – древната и дълбока на смислови внушения литература и киното, чиято зрима стихия е неоспорима. Впечатляващото в случая е, че двусерийният „Сталкер” (161 мин.) е едва първото сериозно „посягане” на Седмото изкуство към творчеството на Аркадий и Борис Стругацки. Но не и последното, защото покрай филма и двамата натрупват опит като драматурзи, който впоследствие се оказва много полезен за тях. „Работата с Тарковски беше за нас интересно, ново дело – признават те. – Но все пак киното си е кино, а литературата – съвършено друго нещо. Нашата главна работа е прозата, а не сценариите. Нашият хляб, нашата сол, нашата вода – това е литературата, прозата”. Изминалото време обаче променя някои от възгледите на писателите: „Отначало работата в киното ни увлече много, после настъпи дълго прекъсване и сега ние отново се връщаме към кинематографа. За нас киното не е увлечение, а изискване на времето”. Речено-сторено. Братя Стругацки години наред си сътрудничат с мнозина кинематографисти… ≈

P.S. на „въпреки.com”: Текстът на Петър Кърджилов за знаменитите братя Стругацки е дълбок, многостранен и изследователски. Затова си позволихме да го разделим на две части. Не само защото е дълъг, а за да бъде прочетен внимателно и осмислен с познание и разбиране в контекста на днешния ни ден и на времето, в което живеем. Очаквайте втората част на материала, посветена на братя Стругацки.

Текст: Петър Кърджилов

Снимки: архив

#РЕФЛЕКСИИ #Аркадий Стругацки #Борис Стругацки #Братя Стругацки #Петър Кърджилов #фантастика #Сталкер #Андрей Тарковски #филм #кино

1 note · View note