#дяволи

[incredible-beast]

Ангелите ми са слаби, щот дяволите са ми силни да си е*е майката...

[wh6though7]

всички сте луди обичам ви всички

[vasetovp]

Любимата ѝ фраза беше "усмихвай се". И дори и с тъжният си дълбок поглед, който притежаваше, не спираше да дарява на хората от нейната усмивка.

Чудато момиче, гледаш я и се чудиш какви ли дяволи са ѝ в главата.

Изглеждаше толкова щастлива, че чак беше съмнително, дали е с всичкия си.

Доближих се и исках да я опозная, исках да разбера за този различен свят в нея, сред цялата сивота около нас, тя беше лек, пролетен цвят.

Интересът беше взаимен и лека-полека успях да вляза под кожата ѝ.

Говорихме с часове, ден след ден и всеки следващ беше сякаш я откривах за първи път.

Беше цяла загадка и аз имах още милион въпроси. Стараеше се, винаги да ме вижда усмихнат.

Започна да ми харесва да съм около нея.

Правеше жест, след жест, а аз стоях шокиран, защото, винаги аз съм бил този който прави щуротии за да покаже любовта си. Разбрах, че зад тази усмивка има и голямо сърце. То биеше за мен и го усещах когато ме докосваше нежно и ме целуваше сякаш всяка целувка беше последна.

Бях объркан и мислех, че има нещо нередно в цялата ситуация. Да получавам това внимание, загриженост и любов, без дори да съм си мръднал и пръста...

Свикнал съм със това, че момичетата подражават на определени стереотипи в наши дни и съм си патил, плюс някоя друга стара "травма" от любов, беше равно на виковете в главата ми "БЯГАЙ докато е време".

Това и направих.. избягах.Тя не ме потърси след това.

Минаха месеци от както не съм я виждал, а изгарям отново да я прегърна, да сложа двете ѝ ръце в моите и отново да ми каже "хей,усмихни се" и срещу мен да е тя.

[gerry-unraveled]

Компост

Обичливо напомняне. Не искам да си позволя да ги забравя. Никога. Сега съм така млада и зелена. Не го усещам съвсем, некомфортно ми е в тялото ми. Свеждам поглед, вървейки по улицата. А сме толкова живи… И няма да бъдем никога по-жизнени и усмихнати отколкото точно в този момент.

Никога не искам да си позволя да забравя онези вечери, напили се с поредните чаши вдъхновение, с които ги черпя с удоволствие. И им се усмихвам. По майчински. Тогава не желая нищо друго. Желая единствено да обикна собствената си компания така неудържимо, че винаги да ми липсва и да е чувствителна дори към най-беглия ми опит да я засенча. Да забравя да стъпвам отгоре ѝ с мръсната си подметка, да се изправям върху ѝ, уж за да достигна нивото на другия срещу мен.

Нека Сара Тавареш не спира да пее точно както тази вечер. По дяволите, нека обичам всички нюанси на тъмночервено в мен, преливащи в оранжево в миговете, в които политам.

Нека, по най-големите дяволи, нека замъгля шибаните мисли за недостатъчност. Анамнеза, поставена от сърцето ми в следствие на една, според неговото уважавано мнение, огромна празнота. Защото когато него го няма, по дяволите, дори не искам да пиша за него, повече не заслужава нито един билет. Било то за театър, било то за балета на моите тихи букви. Обикновено театралният сезон започва именно около седмиците, в които ние се открихме. С две думи - унилосива есен. Затова и моят случаен билет вповече изглеждаше дори като спасение от потиснатия дъх на София, като жилетчена прегръдка. Студеният сезон на противоречиви избори, който двамата изпълнихме с живот, започна в театъра, само че никак не помня да ми е било студено. А към неговия край, разумът му се превърна в пъстро кълбо от неясноти (в сиво), фалшиви представи (облени в идеализирано златно) и черни петна от отчаяни опити за ред. Най-лесно беше да натисне червения бутон. И сам се изключи. Като машина. Какъвто винаги изкуствено се е стараел да бъде.

… И се изключи…

Но когато го няма, единственото, което обсебва мозъка ми така както в нито една година в гимназията не е успявало, е математиката. Броят часове, от които последно е бил на линия, ъглите, иззад които се е появявал изневиделица, също както вчера в университета, дължината на лъча на погледа му, диаметърът на прегръдката ни… По дяволите. По дяволите и всякакви прибързани решения по дяволите.

Помня как бях гушнала котката на онази дървена пейка в двора, когато тате усмихнат ми каза, че най-големият ми порок е нетърпението. Неизживените моменти не се стърпяват и ритат в корема ми отвътре навън също като някое бебе. По дяволите сърцето ми. По дяволите сляпата му вяра в същността на хората и истината в емоциите им. По дяволите детинските му представи за искреност, чистота и непредубедено доверие. Пътеката, към която ме водят, е обградена от двете страни с благоуханни храсти малини - толкова високи, че скриват с висотата и аромата си развалините, лежащи от външната им страна. 

Компост.

Идеята му е да даде почва, да подхрани и гордо да издигне плодовете на своето самотно, смърдящо и заблудено съществуване. Ами...успех, чао, на мен май не ми се потъва в тор. Пазя кецовете си чисти, чакат ги още много непознати градове за преоткриване.

Сара Тавареш не спира да звучи... По дяволите португалското фадо. Фадото е за двама и за компанията на топлите вечери навън, избрали да се скрият именно измежду техните две тела. Защото само те бяха по-топли дори от късноавгустовското слънце. Лисабон също беше. Мечтите ни за пътуване също бяха. Някои вечери след като заспя, сърцето ми оставя мозъка спокойно да сънува и сам търпеливо да прожектира сюрреалистичните картини на сънищата ми една след друга докато лентата не свърши и се принуди да ме изкара от транса на сутринта. Уверява се, че съм попаднала под абсолютната хипноза на мозъка, и чак тогава за момент ни напуска. Напуска ни, защото по дяволите, през целия ден е опитвало да ми проговори с удари, а аз съм го заглушавала със силна музика от слушалките и жалки опити да ангажирам цялото си същество с всевъзможни задачи. Мисли си, че няма кой да изслуша неговата изповед. Мисли си, че неосъзнато съм избрала да го игнорирам. Че не го чувам по случайност. А то с какво всъщност беше виновно? Всяка вечер си задава точно този въпрос и започва да препуска в бяг извън мен. Мисли си, че не го усещам.

Понякога, някои въпроси, които образуват толкова мощни водовъртежи в нас, изглежда, че са способни да ни погълнат. Теорията за черната дупка е доказана. Гравитацията на тези въпроси сякаш е така силна, че нищо не би могло да ѝ се противопостави, тя присвоява всяка частичка от нас самите, всеки атом на мислите ни. Целите ставаме нейни. В този момент не се питаме – докога? В този момент, сме безпомощни атоми, в търсене на обратния път към себе си. Но вече е твърде късно.

А всъщност, може би мисията им е малко по-различна. Може би 21-годишното ми Аз трудно би проумяло идеята за яснота след време. Държи се така, сякаш времето е пясъчен часовник с десетина песъчинки, които всеки момент ще се пързулнат една през друга през широкото му гърло, той ще ги погълне и за един миг всичко ще е свършило. Подобно на любовта им. Сякаш се роди бързо, а толкова естествено. Е, доколкото можеше да бъде естествено докосването на две души, попаднали една на друга из шарения свят едва няколко месеца по-рано. И все пак… „Плашещо добре“ беше казал той. Плашещо. А тя бе споделила снимка на срутената от романтика кула на Рупчев и „исках да станем по-близки/толкова, колкото нямаше начин“ по най-долния ироничен начин, на който би била способна. В момент, в който цялото ѝ същество бясно чертаеше карти на всички възможни Начини...

Сега, месеци по-късно, препрочитам редовете си. Попивам болката внимателно, погалвам раните си и им казвам, че ги обичам.

10.2018

[disappear--with--the--night]

Вие, жените, умеете да обичате демоните на един мъж повече от самия него. Повече от гордостта си. Повече от егото си. Това винаги ме е карало да ви се възхищавам. Без да го разбирам.

Обичахме се, но нейните дяволи в комбинация с моите образуваха такъв ад, че можехме да разплачем и Данте. Все още я обичам, но видя ли я, бягам.Точно като дявол от тамян.

[rugbypodbg]

8 точковото есе за Уорингтън, обяснено

8 точковото есе за Уорингтън, обяснено При победата на Уорингтън над Салфорд се получи уникално постижение - две осемточкови ес

При победата на Уорингтън над Салфорд се получи уникално постижение – две осемточкови есета. Да срещнеш такива в един мач е рядкост, но Уорингтън получиха две през второто полувреме на победата си над “червените дяволи” с 36:20. Малко вероятно е да съществува статистика, която да потвърди окончателно, че някога са се случвали две такива в един и същи мач, макар че изглежда никой все още не е…

[halfanangel]

- Тъжна ирония или необозрима глупост е да приемеш женската любов за неизменна даденост, аз пък да ти кажа. Имах една жена, Демире... Красива жена, силна. Много достойна. Обичахме се. Но нейните дяволи в комбинация с моите образуваха такъв ад, че можехме да разплачем и Данте. Все още я обичам, но ако я видя, ще избягам. Точно като дявол от тамян. Въпреки че тя не е тамянът. Не, не! Тя носи в себе си липсващата част от моя ад.

- А къде е раят ти, Михаиле?

- Пак при нея. В първите няколко мига на срещата. Преди да са се надушили дяволите ни.

- Колко разстояние ви е нужно?

- Живот-живот и половина. Когато я изоставих, вървя дълго след мен. Като Мария-Магдалена след Христос. Продължаваше да вярва в мен. Вярваше дори в нещо, което аз отдавна бях забравил, че нося. Беше надскочила гордостта. Тогава я мразех, тежеше ми тази нейна любов. Много по-късно разбрах защо. Защото не можех да обичам като нея. Не бях се научил. Бях свикнал да ме обича. Мислех, че ще ме обича вечно, каквото и да се случи. Но когато един ден осъмнах без сянката й зад гърба си, усетих самота, каквато не бях изпитвал. А какво е истинска пустота, разбрах, когато я видях, прегърнала друг. - Потърси ли я?

- Не. След като се страхуваш да обичаш, не ти се дава и смелост нито за битка, нито за извинение.

"Живот в скалите" - Мария Лалева

[mavican]

Бог ни праща жените по размера на сърцето, а ние ги мерим по гащите си. На това му се вика тъжна ирония.

- Тъжна ирония или необозрима глупост е да приемеш женската любов за неизменна даденост, аз пък да ти кажа. Имах една жена, Демире... Красива жена, силна. Много достойна. Обичахме се. Но нейните дяволи в комбинация с моите образуваха такъв ад, че можехме да рвзплачем и Данте. Все още я обичам, но ако я видя, ще избягам.

Точно като дявол от тамян. Въпреки че тя не е тамянът.

Не, не! Тя носи в себе си липсващата част от моя ад.

- А къде е раят ти, Михаиле?

- Пак при нея. В първите няколко мига на срещата.

Преди да да се надушили дяволите ни.

- Колко разстояние ви е нужно?

- Живот - живот и половина.

"Живот в скалите"

[myminiworldd]

Здравей, любов... Помниш ли ме? Усещаш ли ме все още, както аз теб? Прокрадвам ли се в мислите ти? Прегръщаш ли ме насън? Затваряш ли очи, за да ме видиш отново - някъде там, потънала в ръцете ти. В прегръдката ти. В онази вечност, която можех да усетя само с теб. Помниш ли ме, любов? Помниш ли онова малко, плахо момиче, което застана на пътя ти и копнееше за любов. Имаше нужда да бъде обгрижвано и защитавано. Да бъде спасено от всички демони и дяволи - съществуващи и измислени в безкрайния шир на емоцията й. Знаеш ли, любов - благодаря ти, че застана на пътя ми. Че ме разкри пред мен самата. Че ми показа колко безкрайна и огромна е душата ми. Пораснах, благодарение на твоето докосване. Благодарение на световете, които открих в очите ти. И сега ти пиша, за да ти кажа, че вече съм жена. Онази жена, която същестуваше в най-смелите мечти, но с теб тя се превърна в реалност. Няма дума на света, която да може да опише колко важно е присъствието ти и появата ти в моя живот. И как след теб мечтая за любов. Любов, на която ти ме научи. Обещавам ти да пазя сърцето си, такова каквото го създаде ти - чисто. Обещавам пред мен и пред мен самата, да не позволя на никой да ме накара да се почувствам недостатъчна... Да ме изгуби и отдалечи от пътя ми. Онзи път, по който ти ме поведе и ме насочи. Показа ми какво е чиста, наивна любов и колко сладка е болката от нея.

Помни ме любов и се връщай към мен понякога. В мислите си, в спомена си. Не позволявай някой да те накара да се почувстваш по-малко важен и специален, отколкото си. Аз няма да го направя също. Заслужаваш цялото щастие на света. Бори се за него и го търси. Навсякъде и никъде. То е застанало там някъде и очаква теб. Не се страхувай, бъди смел. Бъди автентичен. Бъди онази вселена, която аз виждам и познавам.

Здравей, любов... Помниш ли ме?

Аз теб от цяла вечност.

Обещавам ти да не позволя на никой да ме обича по-малко, отколкото ти ме научи да обичам себе си.

Силвия Крумова

[vasetovp]

" - Тъжна ирония или необозрима глупост е да приемеш женската любов за неизменна даденост, аз пък да ти кажа. Имах една жена, Демире... Красива жена, силна. Много достойна. Обичахме се. Но нейните дяволи в комбинация с моите образуваха такъв ад, че можехме да разплачем и Данте. Все още я обичам, но ако я видя, ще избягам. Точно като дявол от тамян. Въпреки че тя не е тамянът. Не, не! Тя носи в себе си липсващата част от моя ад.

- А къде е раят ти, Михаиле?

- Пак при нея. В първите няколко мига на срещата. Преди да са се надушили дяволите ни.

- Колко разстояние ви е нужно?

- Живот-живот и половина. Когато я изоставих, вървя дълго след мен. Като Мария-Магдалена след Христос. Продължаваше да вярва в мен. Вярваше дори в нещо, което аз отдавна бях забравил, че нося. Беше надскочила гордостта. Тогава я мразех, тежеше ми тази нейна любов. Много по-късно разбрах защо. Защото не можех да обичам като нея. Не се бях научил. Бях свикнал да ме обича. Мислех, че ще ме обича вечно, каквото и да се случи. Но когато един ден осъмнах без сянката й зад гърба си, усетих самота, каквото не бях изпитвал. А какво е истинска пустота, разбрах, когато я видях, прегърнала друг.

- Потърси ли я?

- Не. След като се страхуваш да обичаш, не ти се дава и смелост нито за битка, нито за извинение."

[keeptolking]

Атеисти се молят

по църкви

за жена като теб.

Ангели в ерекция

те наблюдават.

Дяволи са те заключили

за Земята с белезници.

Спираш дъха ми

в прегръдките на Ада.

[nekazanitedumibolqtnaimnogo]

Но, по всички дяволи на света, не ми унищожавайте хаоса!

“Живот в скалите“, Мария Лалева

[cvetikitanova]

Често разделят жените на два типа. Ангели и дяволи. Едните били добри, а другите лоши. Повярвайте ми, жената не е нито ангел, нито дявол. Жената може да те прави най-щастливия мъж на света, но може и да направи живота ти черен. Тя е съвкупност от много емоции. Така че, жената не е нито ангел, нито дявол. Тя е и двете.

Кого ще видиш зависи от това кого ще повикаш.

Мария Куртева

[chaos-in-words]

В 2 часа през нощта,

когато ми е тежко

и съм сам в тишината -

в танц с мрака.

Не сключвам сделки с дяволи,

не слушам и тези в главата си.

А поглеждам в себе си.

Тази вечер си спомням за думи на майка ми -

"Трябва да вярваш, че нещата се оправят, за да наистина се."

Затова и се моля. О, Боже.

Чуйте следните неща:

Позитивните мисли пораждат позитивни неща.

Психическото здраве е важно и влияе и на телесното.

Неща от миналото - тревоги, съжаление, болка, неуспехи...те ви дърпат назад.

Толкова е просто.

Грижете се за себе си, за тялото си и за мисленето си. Бъдете по добри и обичайте, помагайте. Това е всичко, което има смисъл.

Спокойно. Не става лесно. И аз още се уча. Затова съм тук в 2 часа през нощта и пиша тези неща. Но от утре ще се постарая. Обещавам.

[the-flight-of-the-phoenix]

" - Тъжна ирония или необозрима глупост е да приемеш женската любов за неизменна даденост, аз пък да ти кажа. Имах една жена, Демире... Красива жена, силна. Много достойна. Обичахме се. Но нейните дяволи в комбинация с моите образуваха такъв ад, че можехме да разплачем и Данте. Все още я обичам, но ако я видя, ще избягам. Точно като дявол от тамян. Въпреки че тя не е тамянът. Не, не! Тя носи в себе си липсващата част от моя ад.

- А къде е раят ти, Михаиле?

- Пак при нея. В първите няколко мига на срещата. Преди да са се надушили дяволите ни.

- Колко разстояние ви е нужно?

- Живот-живот и половина. Когато я изоставих, вървя дълго след мен. Като Мария-Магдалена след Христос. Продължаваше да вярва в мен. Вярваше дори в нещо, което аз отдавна бях забравил, че нося. Беше надскочила гордостта. Тогава я мразех, тежеше ми тази нейна любов. Много по-късно разбрах защо. Защото не можех да обичам като нея. Не се бях научил. Бях свикнал да ме обича. Мислех, че ще ме обича вечно, каквото и да се случи. Но когато един ден осъмнах без сянката й зад гърба си, усетих самота, каквото не бях изпитвал. А какво е истинска пустота, разбрах, когато я видях, прегърнала друг.

- Потърси ли я?

- Не. След като се страхуваш да обичаш, не ти се дава и смелост нито за битка, нито за извинение."

Мария Лалева, "Живот в скалите"

[bulgarianthoughts]

Обича да прикрива, когато не е щастлива. И отвън виждаш едно усмихнато, весело човече. Но който я познава, знае и какви дяволи живеят в нея. Нищо, че е кротка. Нищо, че се усмихва. А когато е щастлива е най-милото същество. И все се опитва да разбира всичко, и все да разгадава. Няма мира. И нощем до късно стои... Я ще запали цигара, я ще че те книга, я ще вдигне с теб наздравица. А ти, ти ще знаеш, че си най-големия късметлия.

На @simplyilianaa