#което изобщо не е толкова лесно

[seerighthrough]

хората ги интересува. правилните хора ги интересува, дори, и особено когато не е очаквано от тях. дори да се усеща сякаш няма смисъл и всеки си има проблемите и не си заслужава да ги занимаваш с твоите от твоя гледна точка “глупости”, хората пак ги интересува. тук сме за себе си но и сме тук за тези около нас

тези които ги интересува ни интересуват и нас

важни сме си един на друг

дали ще е човек който виждаш веднъж на всеки няколко месеца и е с 20 години далеч от теб или е някой когото виждаш всеки ден с когото сте кажи речи на едно и също дередже, няма значение

хората ги интересува

[iskreno-svoya]

БЯСНА СЪМ

Просто не проумявам как може цял ден да не правиш нищо, спиш до 10, 11, 12 часа на обяд, будиш се и си хващаш телефона, 15-20 минути в тик ток преди още да си повдигнал/а главата си от възглавницата, ставаш от леглото, пушиш половин цигара и отиваш в тоалетната, където 30 минути бозиш тик ток, докато с*реш, после си пускаш кючек или Теди Александрова, или някаква по-softcore чалга, докато си миеш лицето и зъбите, после се връщаш, допушваш си цигарата и лягаш обратно в кревата, с нос, потънал в мрежата и екрана, облъчен/а си, но си окей с пониженото си настроение, то не изисква нищо от теб, телефона не изисква нищо от теб, само да го гледаш през следващите 8 часа, да, през следващите 8 часа ти ще лежиш в кревата, ще гледаш тик ток и простотията, която ти поднаса алгоритъма, толкова си облъчен/а, че ще те мързи да станеш да ядеш нещо, да идеш до магазина на 50 метра, за да си вземеш кафе, изобщо те мързи да си размърдаш задника, готов/а си да пренебрегнеш базовите си физиологични потребностите за сметка на това да не помръдваш това тяло, като изключим палеца ти, разбира се, той е от съществено значение за скролването в тик ток, добре, че не можеш да скролваш с очи, тогава и палците ти ще закърнеят, да не говорим, че няма да прочетеш нищо стойностно на тоя телефон, тъкмо напротив, облъчен/а си с лесно достъпен, отвратително извращаващ, погубващ волята ти за движение, за постижение, за живот, допамин, гледаш видеото и си мислиш, че това е постижимо, имаш чувството, че е толкова лесно, че даже вече си го постигнал/а, мозъка ти това отчита, но напротив, ти си в кревата, и си толкова затънал/а в него, и не само в него, а в себе си, удавен/а в безразличие и емоционална изравненост, че даже не можеш да се усмихнеш на предполагаемото забавно съдържание, или това, което ти отчиташ за забавно, нищо не може да те накара да се засмееш, разбираш ли, нищо не може да те раздвижи, замисли се, човеко, останала ли ти е воля за живот някъде, съживи я, ако я откриеш.

Защото след тия 8 или 10 часа на телефона ти пак ще легнеш да спиш и денят ще е приключил, и ще е цяло чудо, ако изобщо си се изкъпал/а, и една мисъл ще мине през главата ти за точно един миг, 'пропилях деня', и ще потънеш в блажен сън, и утре отново.

До утре по обед, ще се видим в мрежата.

[lavoixde-l-ame]

Прекарах пет години, в които наранявах една страхотна жена. Защото бях избрал да бъда с нея. Но не я избрах напълно.

Аз наистина исках да бъда с нея. Избрах я напълно съзнателно. Тя беше възхитителна жена, чувствена, забавна, секси... Тя ме караше да се смея, взривяваше мозъка ми със своите остроумия, поразяваше ме с екзотичната си красота. Всяка сутрин се събуждах до нея и осъзнавах, че съм щастлив. Просто я обичах безумно.

За съжаление, както се случва на много млади двойки, от нашето неумение да ценим любовта, в отношенията ни започнаха да се случват неприятни промени. Не след дълго, когато влязохме в монотонното ежедневие, настъпи отчуждението, а аз дори започнах да си мисля за друга жена, която би било по-лесно да обичам и която би ме обичала по-добре.

Минаха няколко месеца и тази мисъл отекваше все по-често в главата ми. А аз я избирах все по-малко и по-малко. Всеки ден в течение на пет години...

Продължавах да съм с нея. Но просто спрях да я избирам. И двамата страдахме.

Какво значи да избираш? Това би трябвало да означава всеки ден да се фокусираш върху това, което тя е донесла в живота ти – смеха си, красотата и чувствеността си, приятелството... списъкът може да е дълъг. И да го цениш.

Тъжното е, че аз почти не виждах и дори не чувс��вах всичко забележително и прекрасно в нея. Напротив, прекалено много се фокусирах върху нейния гняв, нейната взискателност и несигурност и изобщо върху всички аспекти на един силен характер, какъвто тя притежаваше. Колкото повече се вглеждах в недостатъците й, толкова повече ги виждах. И като следствие от това започнах да се държа с нея по отвратителен начин. Естествено, това само увеличаваше напрежението в отношенията ни.

Влязохме в една убийствена спирала, която продължи повече от пет години.

Тя упорито се бореше, за да ме накара да я избера. Но това е глупаво. Човек не може да накара някого да го избере, дори и да го е обичал някога.

Ако трябва да съм откровен, тя също не ме избираше напълно. Честите й избухвания към мен го доказваха. Но сега разбирам, че тя беше избухлива и гневна, защото не се е чувствала сигурно с мен. Усещала е, че любовта ми утихва и се е страхувала, че ще я изоставя.

Всъщност, аз наистина я изоставих.

Спирайки да я избирам всеки ден, фокусирайки се върху това, което ме дразнеше,

вместо върху това, което обожавах в нея, аз на практика я изостaвих.

Някога гордо я донесох в своя дом като скъпоценно цвете, а после просто го изхвърлих, оставяйки го да изсъхне в нажежения въздух на нашите отношения.

Може би никога няма да избера друга жена, която да обичам отново.

Това е мъчение за всеки.

И ако имате връзка, моля ви задайте си следния въпрос:

„Защо избирам своя партньор днес?“

Ако не намирате удовлетворяващ въпрос, помислете повече и намерете такъв. Той би могъл да бъде най-простият възможен, който се намира дълбоко в сърцето. „Просто го избирам.“

Ако не можете да намерите отговора днес, задайте си го и утре.

Но ако минат прекалено много дни, в които продължавате да не намирате отговора на въпроса защо избирате този човек, и ако отношенията ви са обтегнати, просто сложете край. Оставете го да си отиде. Дайте му възможност да намери друг човек, който ще го погледне по нов начин и с ентусиазъм ще го избира всеки ден.

Всеки има право да бъде истински избран. Всеки ден.

Вие също.

Избирайте мъдро.

Автор: Bryan Reeves

[ei-tui-za-kef]

Глава 14

Летя

Днес летя в облаците и буквално и преносно. И като ги гледам така отгоре, всичко ми се струва едно, еднакво, цяло, балансирано, сякаш перфектно. Замисля ме, защо си мислим, че е много различно като то не е. Всеки човек е обвързан и зависим само с едно нещо и това е гена му. Генът, който те свързва с хора, които вече са твоите близки автоматично защото споделяте почти идентични гени. Това нещо семейството, свързаността, чувството на принадлежност към някаква общност ни спира от всичко. Кара ни да мислим, че нашето е най доброто, че другаде няма да е същото до момента в който човек може да остане напълно сам. В момента в който нямаш нищо и никой обвързан с теб това рязко се променя. Рязко вече света навсякъде е еднакъв и всичко ти е безразлично. Нуждата да сме част от племе е толкова огромна във всеки човек, че като се отдели от стадото всичко друго вече няма значение. Но не почва ли истината точно от тук? И то ако може да се нарече така изобщо. Но не започва ли от този момент пътя към истинската независимост, към истинската същност на човек да оцелява, да се слива с природата, за да запълни липсата в съзнанието си. Не е ли точно там тънката граница, дали имаме някого или нещо за което да се хванем. Да можем да се спрем, оправдаем, ридаем и смеем за него. Въпроса е, че винаги се опитваме да изкараме действията си като че ли са правилни, аргументирани, като истината, като нямаш друг избор, те са лични и специални, най вече оригинални. Не е ли изключително банално всичко? Буквално всичко, което дори аз правя не може да бъде по банално, въпреки факта, че мога да размишлявам над това, нещо което доста хора им липсва в мозъка като дейност. И все пак, не мога да избягам от ограниченията, зависимостите, чувството че си длъжен на някого, че трябва да си нещо, все някой се опитва да ти каже кое е правилно, какъв е начина за пълноценен живот. Що за простотия е това? И всички сме изключително умни и компетентни, че да съдим по път и над път, да се втренчваме в някой най нагло и да му даваме съвети с горно дигната глава и гнусна муцуна. Кое изобщо остана автентично, кое от теб е реално, кое от теб не е просто клонирано от всичко друго? Ако можеш да отговориш се надявам да ми пратиш по имейла обяснение.

Меко казано скандално, дори не влизам в детайлите на фалшивия век, в който се намирам. Знам, че и преди си е имало минусите, както и сега плюсовете, но все не спирам да се питам какво ще правим като ни спрат тока? Всички сме го приели като такава даденост, че всичко ще се срине до основи ако това се случи. Не разбирам защо хората не го виждат като заплаха? Всичко е толкова свързано, навързано, омотано, че възела няма да може да се разплете. Иди обяснявай после, защо и какво, как да оцелееш. Като едни огромни племена всички сме се разделили и си гледаме собственото оцеляване, ако ни видят първите хора ще видят че нищо не е по различно, освен че сме сто пъти по разглезени и взимаме всичко за даденост. Както и да е това са едни плоски размисли, които дори не ми се занимава да обяснявам.

Често изпадам в едни състояния, в които се мъча да разбера изобщо глупостта на цялото нещо и да намеря начин да живея с малката осъзнатост която имам. Искам да живея с нея, а не да търся надежди, някъде из нищото, за да ми бъде по лесно да се хвана за някоя теория и да ми е добре. Старата песен на нов глас, общо казано айде пак да се включа в някоя общност от хора да се чувствам пълноценна. Безмислено. Какво ще ми донесе това освен да слушам как някакви хора ми говорят за неща, които вече съм си мислела, какво ще направят те, за да ми отговорят на въпросите? Няма да се чувствам сама, ама аз много добре знам, че не съм единствена и такива хора е имало много много. Често забравяме да мислим логично и рационално, обичаме да си потъваме в тъгата и главата. Всички мрънкаме, постоянно, не спираме, за всичко за всеки за положението за обстоятелствата. Толкова безхарактерни, без никакъв контрол върху нищо. Зависещи от две банички и една боза сутрин. Абсурдни.

041223

[vasetovp]

Представи си сега, на вън вали, ние гледаме "Когато Хари срещна Сали" и сме си поръчали пица от онази с кашкавал в коричката. Гушнали сме се на дивана и те галя и целувам, а ти ме гледаш в очите и се опитваш да ми обясняваш сцени от филма. Телефоните ни са далече и без звук, не ни трябва да гледаме хора, които дори не познаваме, не търсим лайкове от същите и изобщо не търсим нищо, защото макар и за малко имаме всичко. Няма seen, няма игнор и няма празнота.

Ти не чакаш да ти пиша и аз не чакам същото, няма гоненица, защото вече сме се хванали или по-скоро сме се изморили да се правим на безсърдечни, студени, трудни от страх да не счупим сърцата си и сега смело, те са открити и е по-лесно от всякога да бъдат счупени, но не ни е страх от това. Дошло е едно такова спокойствие и не досадно, сиво, скучно, ами такова на душата, която все се лута, не спи, тревожи се и точно в този момент, тя почива и е щастлива. Усещам как дишаш, а ти усещаш мен, усещаме топлината на телата си и се притискаш по-силно към мен, и все по-силно. Нещо такова банално, което не кара сърцето да бие лудо, а напротив, за пръв път от толкова време го кара да бие леко и равномерно, в един ритъм заедно с твоето.

[magdalendia]

Национален парк "Les Calanques" - фиорди по Средиземноморието

Ха, сега, какво са фиордите? Някои може да са ги чували или дори виждали, ако са посещавали някоя скандинавска страна, но дали знаете, че подобни скални образувания се срещат и по френското средиземноморско крайбрежие?

Готови ли сте за един тюркоазен рай? Allons-y! C'est parti!

Фиорди - скални шедьоври на природата

Фиордите са тесни морски заливи, намиращи се между стръмни скали, образувани от рушителната дейност на топящите се ледници. Поради тази прична те най-често се срещат в северните страни като Норвегия, Швеция, Исландия и т.н. Всъщност самата дума fjord е с норвежки произход и означава "издължено водно тяло". Аз обаче съм сколонна да определя внушителните скали, на които се насладихме край Марсилия като фиорди от Средиземноморието, не само защото приличат на скандинавските фиорди, но и защото наистина са образувани от ледници!

Запознайте се с един от единадесетте национали паркове на Франция

Les Calanques или Каланките е национален парк в областта Прованс, Южна Франция, разположен на брега на Средиземно море. Паркът включва просторна морска ивица, заемна от скали в различни форми и размери, която се простира на дължина от 20 км между градовете Марсилия и Касис. Скалите са се образували преди последния ледников период (приключил преди около 11 000г. пр.Хр.) и са се наводнили от последвалото топене на ледниците и надигането на океанските води в края на леднковия период. В последствие реките, вливащи се в морето са издълбали тези варовикови скали, наречени от провансалци "каланки", и са ги оформили в причудливи форми.

Каланка идва от провансалската дума calanco и означава "долина, вдълбана от река, която после се влива в морето". Да, доста специфична дума, създадена сякаш да обозначи нещо конкретно, което съществува само тук. Всъщност вероятно е така, защото провансалкият език е вид романски език, близък до френския, който се говори само в областа Прованс, Южна Франция, където се намира самата Марсилия, включително и този феномен. Не случайно тези назъбени скали имат собствена дума на местния език. Едва ли някъде другде по света ще срещнете подобно произведение на природното изкуство. Природата там е толкова екзотична, че е лесно човек да се излъже, че се намира далече от цивилизацията, когато всъщност е близо до предградията на вторият по големина метрополис във Франция. А хубавото е, че можеш да стигнеш до там с градски автобус от центъра на Марсилия!

Един приключенски ден из Каланките

Така направихме и ние една сутрин по време на тридневния ни престой в Марсилия. Посетих града през май 2017г. с двама приятели от университета в Лион, където бяхме на обменна програма от университета. Исках да имам характерното преживяване по Френската ривера с нейния Лазурен бряг и яхтени пристанища. Трудно е да вместиш много места за три дни и решихме да се посветим основно на подробно опознаване на самата Марсилия, затова не остана време за перлата Ница и градът на любимия на всички полицай от Сен Тропe. Проучихме близки край Марсилия забележителности и местенца и попаднахме на Национален парк Каланките.

Пътят до там беше около 45 минути с градски автобус и още на слизането ни посрещнаха величествени средиземноморски иглолистни видове, повечето от които борове, които покриваха хълмовете наоколо. Варовиковите скали, обграждащи заливчетата, с техните разнообразни геометрични форми ииграта на сенките от майското средиземноморско слънце образуваха невероятни пейзажи, достойни за снимки на пощенски картички... ако изобщо някой още праща такива. В началото се разходихме по високите скали и наблюдавахме тюркоазените води на Средиземно море от високо. Постепенно се изкачвахаме за по-внушителни панорамни гледки към морето и към по-отдалечените скали. Тук-таме успявахме да зърнем от високо и някое малко, сгушено между стръмните отвесни скали пристанище със скормни рибарски лодки, но и с луксозни яхти. След това слизахме надолу по стръмни каменни пътеки към самотни заливи в подножието на скалите. Там се намираха истински малки оазиси с бели пясъци и кристално чисти води. Съжалих, че не предвидих да си взема бански, а намерихме божествено плажче, удобно настанено в симпатично заливче между скалите. Потопихме си краката до коленете и наблюдавахме вече почти залязващото слънце.

Каланките са бягство от реалността на шумния и мръсен град (какъвто за жалост е слънчевата и красива Марсилия) към един природен рай с тюркоазени води и скали в причудливи форми!

[keeptolking]

ОБЯСНЕНИЕ В ЛЮБОВ

Знаеш ли, че за един мъж е в пъти по-лесно да изпише пет тома на тема молекулярна биология, отколкото да напише любовно писмо? Не знаеш. Вярвай ми, така е. Аз го знам много добре, защото макар да не знам нищо за молекулярната биология, завършвам четвъртия том, а това писмо е някак по-трудно. Как изобщо се пише любовно писмо? Сега ще пробвам.

„Скъпа моя...“

Не, това не звучи добре.

„Любима...“

Не, не, и това е тъпо. Ъъъ... знаеш ли, просто „Ей“. И това е приятно обръщение, одобрявам си го. Та, ей... здрасти.

Ох... Извинявай, че не съм писал от толкова много време. Това „здрасти“ го оставих тук преди около седмица. Съжалявам, трудно се говори за такива неща. „Защо?“ Защо ли? Е, как така защо? Не знам точно защо. Нали мъжете трябва да сме алфа-мъжкари. Не може да говорим за чувства, за любов и за тем подобни неща. Трябва да пием бира, да гледаме мач и да псуваме, а жените сами да се сещате, че ви обичаме. Нали, да те плесна по задника и ти да си знаеш, че това ти е подаръкът за рождения ден. Ха... ето май все пак успях да отговоря защо е толкова трудно да говориш за такива неща. Заради общество, нечии криви представи, рамки, стереотипи и разни други подобни разбирания. Е, да не казвам къде да си ходят всички тези простотии. Мен грам не ме вълнуват. Ако имах розови чорапи, щях докато пиша да си ги обуя, та да може ако някой тръгне да ме сочи с пръст, да има какво още да изтъкне. Обаче нямам розови чорапи...

Та, да. Трудно се говори на тази тема, но май успях сам да се нахъсам достатъчно, че да съм смел. Браво на мен. Само да отида да си измия зъбите, че е пет сутринта и веднага се връщам.

Върнах се. Разколебах се, няма да ти се обяснявам в любов, тъпо е. Мъжете не правят така. Извинявай за загубеното време.

Ха-ха, шегувах се... Че няма да ти се обяснявам в любов де, иначе си се разколебах около петнайсет пъти в рамките на три секунди. Да, толкова бързо ми тече мисълта в момента. Добре, окей, концентрация. Стой така, започвам от началото. Когато се запознахме ти каза едно от най-красивите неща, които един женкар като мен може да чуе: „Не търся връзка.“ Чакай сега, точно това ли прочете с удебелен шрифт? Че съм женкар? Стига, всички мъже сме женкари, дай да не изпадаме в анализи, не е продуктивно, а и това не е акцентът. Когато каза, че не търсиш връзка, на ум подскочих и си чукнах петите от кеф. Толкова е красива и няма да иска нищо от мен. Никакви отговорности, очаквания, нищо. По-добре няма и как да бъде. „О, я довиждане, какво е това дебилно обяснение в любов!“ Чакааай! Не спирай да четеш, има още. На първо действие сме, а пушка има и тя ще гръмне в края на представлението.

Всичко щеше да си е в рамките на добре изградения навик. Идвам, правим каквото правим, ставам и си заминавам. Къпя си се под моя си душ, лягам си в моите си завивки, на моята си възглавница, на моята си тишина. Така беше по план. Идвам и си заминавам, чиста работа.

Да, ама не.

Идвам, но не искам веднага да се погваме. Искам да си говорим и го правим. После неусетно пускам „Завръщане в Бъдещето“, за който от години съм си навил на пръста да гледам със специална за мен жена. „Защо го изгледа с мен?“ Е, не знам защо го изгледах с теб, как може да ми задаваш такива въпроси? Трябваше да си пуснем да гледаме нещо и го видях на екрана. Сега, дали е случайно – не знам. Така е трябвало да стане. После правим каквото правим и си тръгвам. Доволен и щастлив. Взел си е своето от яката мацка и си се прибира. До тук добре.

Но после отново идвам у вас и пак се случва същото, с изключение на един детайл. По-хубаво ми е, което е странно. Обикновено в такъв тип отношения няма градация. Всичко е една права линия, която от само себе си избледнява и не оставя никаква следа в живота ти. „Тогава кое му е по-хубавото?“ Е, хайде пак с тези женски въпроси. Не знам кое конкретно му е по-хубавото. Просто е. Този път обаче ти не искаш да си тръгвам и ми предлагаш да остана. О, не... Не искам да оставам. Всичко тук ми е чуждо. Това е твоят диван, твоята баня, твоето легло, твоите завивки. Не искам да оставам, тук не е дом. Ти не си дом. Съжалявам, но не искам. Измислям си оправдание. Утре ще ставам рано, студено е и колата ми няма да запали на сутринта, не обичам да спя до други хора. По принцип всичко си е вярно, де, но като имаш няколко оправдания е по-лесно. Трудно ме пускаш, но кой ще те пита? Аз съм си решил, че ще си ходя.

Пак се разбираме да дойда. Сняг, студ, виелица. Половин час си чистя колата, за да мога да я изкарам и пристигам пред вас. Виждам, че твоята също не е почистена и си казвам – какво пък, сега ще ѝ я изчистя, за да я зарадвам. Ей такова, детско, без да влагам твърде много мисъл в действието. Правя го просто, за да те зарадвам. И отново, освен всичко останало си говорим до ранни зори и всичко е много хубаво. Този път вече ме молиш да остана, но просто няма как. Тук не е дом. Ти не си дом. Весело е, но не си дом, съжалявам, не искам да оставам. Утре ще ставам рано.

До момента всичко безаварийно, но какъв ще да е този филм, ако няма някаква развръзка? Следващият път, когато съм у вас, усещам, че ти разказвам неща, за които по принцип не говоря с никого, никога. Много боли от тях, затова не го правя. Дори избягвам да мисля за тях. Разкривам ти всичко, което ме прави слаб, а то не се прави така... Трябва да си силен. Трябва да играеш игри. Трябва да си играч. Трябва да си мистериозен. Трябва да си недостъпен. Нали на това учат всички гурута по свалките? Толкова съм чел по темата, но не успях да се вслушам дори в една сричка от тези съвети, камо ли пък да ти ги приложа. Ти също ми разказваш за себе си и за нещата, през които си минала, но на мен не ми се бяга. Прегръща ми се. Я... Ти всъщност не си просто красива, но си и умна. С теб може да се говори. Ти имаш чувство за хумор, за музика, за кино. Та ти не си само задни части, гърди и красиво лице. Ти си личност. Този път не искам да си ходя. Искам да остана и да видя какво е да се спи до теб, колко му е. Едно преспиване няма да навреди, нали така? Естествено, че не. Кой е станал зависим от една доза?

И ето в този момент, си такова таковата, както се казва. Започна да ми е повече от хубаво с теб. Започнах да се привързвам. Започнах да те усещам. Започнах да искам да те виждам всеки ден. Да се интересувам как е минал деня ти. Да искам да го направя по-хубав. Ако досега съм бил един двуметров самурай с непробиваема броня и остър меч, който може да разсече вековен дъб на две, то сега съм метър и петдесет японче, което дори си няма препаска на чатала. Всичките ми защити паднаха и най-хубавата част от деня ми, стана ти. Стига де, какви са тези работи сега? Не е честно. Толкова по-лесно ми беше преди. Кому беше нужно това? Нали ти не искаш връзка, защото си имаш някакви си оправдания, които в женската глава звучат изключително логични, а в мъжката крайно незначителни? Къде се вписвам аз в цялата тази картинка? Нали цял живот си страдам от страх от обвързване и дори при мисълта да съм нечий, удрям бутона за катапултиране, дори да се возя в тунел? Нали преди умирах от страх, че ако съм с една жена, може да изпусна някоя друга, която е по-добра за мен? Нали откакто се помня упорито повтарям, че при мен влюбването се случва или на петата секунда, или никога? Защо тогава когато в ден-днешен виждам други жени, си мисля само: „Знам колко много не изпускам“. Защо? Преди беше толкова лесно. Следвах си навиците и си ми беше добре. Ставам и си заминавам, чиста работа, никакви емоции. А сега копнея за всяко твое докосване и да усещам уханието ти по кожата си. Няма по-успокояващо нещо от присъствието ти до мен. Дори твоето легло ми стана по-удобно от моето, що за безумие? Разделяме се на обяд, а ако имам щастието да те видя отново вечерта, е сякаш не съм те виждал от седмици. Изпитвам неописуемо удоволствие дори само да си говорим по няколко часа, без да сме си казали нещо кой знае колко съществено. Буквално не мога да измисля нещо, което бих искал повече от това да заспя до теб. Едноседмична почивка на екзотичен остров с още по-екзотичен модел на Виктория Сикрет? Не, благодаря. „Ееее, да беееее, ти си луд.“ Оф... Хич ми не е, че не вярваш. Аз вярвам. В що за лигльо се превърнах, че да искам да те целувам по лактите, сгъвките на коленете, по нослето. Да ловя всяка твоя дума, за да измисля някакъв нов начин, с който да те направя щастлива и да те изненадам. Не е адекватно това! Не е мъжкарско! Искам да съм селянин! Да ти говоря на „жено“ и на „ма“ и да не ги изпитвам тези чувства. Да не ми пука и да не мисля толкова много за теб. „Толкова много“ реално е „по цял ден“ на онова японче, което иска да си има поне препаска, за да не е чисто голо. Много е трудно така. Не можеше ли да си глупава и скучна, та да не ми е интересно да си прекарвам времето с теб? Има ли как да го уредим сега? Дай да пробваме, кажи нещо глупаво. "Според мен мармозетките са катерици.“ Стига, не ме разсмивай точно сега, само влошаваш нещата. Не можеше ли да хъркаш, че да е неприятно да се спи до теб? Не можеше ли да грухтиш, докато се смееш? Не можеше ли в процеса на опознаване да осъзная, че под повърхността се крият повече неща, които не харесвам, а не обратното?

Ама станалото – станало. Човек не може да си избяга от късмета. Играеш, играеш, па се наиграеш. Оказа се, че ти си дом. Ти си щастие. Ти. Си. Влюбен съм в теб.

Но да се говори за такива неща е много трудно...

Я кажи, имаш ли представа какво го дават времето утре?

Май щяло да вали...

[flr-bg]

Защо аз мисля, че използването мъжката клетка за девственост е добре за връзката

Създава похот

С принудително задържаната му сперма и силно намалените му оргазми, страстта на моя съпруг по мен, е като на разгонен тийнейджър. Хората са склонни да искат това, което нямат, и той не може 99.9999 процента от времето да прониква във вагината ми. Така се е получило, че моето либидо е реакционно, така, че като го видя, че е дяволски похотлив ставам адски разгонена. Въпреки, че рядко правим секс с проникване, ние много често сме интимни и прекарваме достатъчно секси време заедно и той ми доставя толкова оргазми, колкото пожелая.

Създава увереност

Дава ми увереността и силата от която се нуждая, за да водя доминирана от жената връзка, знаейки, че той доброволно ще поеме натам, нак��дето аз поведа и двама ни. Това ми позволява да се отпусна и насладя на процеса. Мога да изследвам моята сексуалност и да опитвам нови неща, като да правя любов с друга жена. Ако правя грешки в процеса, не се притеснявам, че връзката ще се саморазруши. Той няма да ми се ядоса и да ме напусне, ако аз водя връзката ни в посока, която не му харесва. Ние ще обсъдим нещата рационално, и той ще приеме каквото и решение да взема.

Кара ме да се чувствам по-желана и обичана

Това е като че ли точно сме започнали да се виждаме, в самото начало на връзката. Аз наистина обичам да знам, че той постоянно мисли за мен, и изпитва похотливи чувства към мен. Той ми обръща толкова много внимание, колкото някога изобщо съм мечтала, дори и когато сме на разстояние, и това ме прави щастлива.

Кара го да се чувства контролиран

Подчинените мъже обичат да чувстват контрол. С пениса си, заключен с моето катинарче и моя ключ, той е сексуално безпомощен. Той се нуждае от мен и от моето малко ключе, за да почувства каквото и да е удоволствие, което го прави напълно зависим от мен. Той знае, че ще бъде физически ограничен преди аз да сваля клетката, и че тази клетка ще бъде поставена отново, преди да премахна ограничителите

Да го контролирам по този начин не коства усилия

С клетката за девственост аз мога активно да го доминирам, без да се налага да полагам много усилия. Малко флиртуване и дразнене всеки ден върши достатъчно работа. Според мен, от всичките практики в женската доминация, мъжката клетка за девственост е едно от нещата, които носят най-големи награди при минимални усилия. Да, в началото отнема време и усилия да се намери подходящата клетка и да се увериш, че той е заключен сигурно. Щом направиш това, всичко става по-лесно и резултатите са повече от впечатляващи. Няколко месеца усилия си струват живот, който ти контролираш.

Това ме учи да бъда егоистка

Знам, че звучи лошо, но помисли. Като подчинен мъж, той получава удоволствие от това, че се жертва и се е посветил на служенето на жената, която обича. Той има силна нужда да дава, докато получава много малко в замяна, и за да работят тези отношения, този, който получава не трябва да чувства вина за това. Което с течение на времето, аз се научих да правя. Това ни позволява да се концентрираме изцяло върху моето удоволствие, докато ��гнорираме неговото и това е начина, по който трябва да се чувстваме, за да сме щастливи във връзката ни.

Той никога няма да ме напусне заради друга жена

Никога не се тревожа, че ще кръшне или че ще ми изневери. Това буквално е невъзможно да се случи. Като е заключен в клетката си, той няма да се съблече пред друга жена, тъй като ще го е страх, че тя ще му се присмее. Също така ще е дяволски невъзможно да намери жена, която да е достатъчно извратена, и обича да доминира мъже, по начина, по който той обича. Повечето жени имат склонността да са подчинени.

Не изпитвам никакво принуждение да правя секс

В много бракове, мъжът мисли, че поради факта, че са женени, той може да прави секс със съпругата си, когато поиска и ще настоява тя да му даде това, което той иска. Ако тя не се наведе и не го поеме, той ще е фрустриран и ще негодува. Ако тя му позволи той да я оправи по начина по който той иска, без нейно желание, то тя ще негодува. С мъжката клетка за девственост сексуалната фрустрация за него е продължителна и напълно нормална, и мъжът се учи не само да живее с нея, но и да се наслаждава на това чувство.

Неговите оргазми ще са горчиво-сладки

Понякога той иска и желае толкова силно оргазъм, че когато го постигне, съжалява почти веднага след това. Внезапната загуба на подчинеността след оргазма може да е много трудно да се преодолее, особено когато не му е позволено да действа по друг начин, освен като подчинен по отношение на мен. Той трябва да потъне дълбоко в себе си, до най-дълбоките нива на психиката си, и да си поправи път нагоре. На някои мъже (на моят мъж, включително), действително им липсва чувството на фрустрация, когато най-накрая им е разрешено да изпитат оргазъм. На тях също така им липсва чувството на подчиненост, което те нормално изпитват, но което им липсва в периода след получения оргазъм.

Неговите сексуални умения ще се подобрят

Там, където няма мъжки оргазъм, сексът е безкраен. В нашата връзка, неговия пенис дори не се възприема като сексуален орган, тъй като той няма нищо общо с моето удоволствие. С неговата принудителна сексуална фрустрация, той винаги е готов с желание да ме задоволява със своя език, и има достатъчно възможности да се упражнява. Дилдото, което се намира на двойния страпон за глава, никога не омеква и по размер е такъв какъвто аз съм го избрала (по-голям от неговия) и способността да ме праща до луната всеки път, когато той го използва на мен, го кара ефективно да си слага рога сам на себе си, за да ми достави повече удоволствие.

Нужни са ми минимални усилия за да му доставя удоволствие

Когато му позволявам оргазъм, аз го насърчавам да свършва колкото е възможно по-бързо. В нашата връзка, преждевременния оргазъм се възприема като добро качество, тъй като показва, че той е дотолкова цялостно обзет от похот по мен, че не може да се контролира. Отнема ми малко време и усилия, за да го накарам да свърши. Свалям калпачето на клетката, карам го да свърши (няколко движения нагоре надолу с ръка по члена му), слагам калпачето на клетката. Простичка процедура, която ми отнема 5 минути максимум. Така и трябва да бъде.

Укротява моята ревност

Някои хора имат силно чувство за съхраняване и опазване на връзката и партньора си. Аз съм една от тях. Той е мой, дявол да го вземе! Всяка жена, която е флиртувала с мъжа ми в миналото ме вбесява и аз съм правила няколко сцени (когато съм била подпийнала), от които изобщо не се гордея. Това беше преди да поема контрола и да го заключа в клетка за девственост. Сега, когато знам, че е практически невъзможно да бъде примамен от други жени, тази част от моя характер е напълно успокоена. Никога не изтървам нервите си на публични места, но ще го накажа за това, че е обърнал твърде много внимание на друга жена като му сложа запушалка за уста, като се приберем вкъщи. Според моите правила, на него не му е позволено ненужно активно да говори с която и да е друга жена. Ако жена говори с него, той трябва да бъде учтив и да й отговаря, но не трябва да казва неща, което биха насърчили по-нататъшни разговори.

[myminiworldd]

“Ще започна от самото начало - от деня, в който за пръв път разбрах за теб.

Дойде в моя живот в момент, в който не исках никой. В момент, в който си мислех, че нямам нужда от никой. Не търсех, не очаквах. Изобщо не предполагах, че ти може да си “някой за мен”...

След малко писане с теб разбрах, че в теб има нещо, което не мога да си опиша.. Нещо специално. Нали знаеш, казват че хубавите неща не могат да се опишат с думи. Така беше с теб, не може да се опише с думи.

Аз съм човек, който трудно ще даде шанс. С теб го нямаше това нещо, нямаше нужда от убеждаване, нямаше нужда от мислене. Беше странно, различно. Не мислиш, просто вървиш по пътя, който е пред теб.. не знаеш къде те води, какво те чака.. Но се надяваш, вярваш че е нещо прекрасно.

Но да се върна обратно, с теб не се замислих и секунда.. Знаех само, че трябва да се запозная с човека, с който си пиша.

Сега ми е малко странно като се замисля. Излизаш с човек който не познаваш, не знаеш абсолютно нищо за него(какъв е, кой е) просто те води сърцето - толкова силно, че мозъкът не се чува..

В момента, в който те видях, в главата ми мина само - възможно ли е?

Като ме гушна за пръв път си помислих - най на края.. Имах чувството че мога да остана завинаги в тази прегръдка..

Знаеш ли кое ми хареса най много при теб? Че можехме да си кажем най- тъмните, най-лошите неща. Че можехме да бъдем слаби един пред друг. Хареса ми начина, по който се чувствам с теб, начина по който се усмихвам. Благодаря ти за това чувство!

От първия ден с теб си задавах едни и същи въпроси всеки ден..

Възможно ли е?

Истински ли си?

Сънувам ли?

Знам, че не съм перфектната - понякога съм скучна, ужасно много досаждам (особено в определени дни от месеца), ревнувам, сърдя се за глупости, но знаеш ли.. Всичко което правя, го правя от сърце.. Така беше и с теб.. Всяка една прегръдка, всяка една целувка, всичко беше от сърце.

Знаеш ли, след една седмица с теб бях готова да те хвана за ръка и да мина през ада с теб.. Бях готова да те стисна силно и да те не пускам!

Исках да те обичам, такъв какъвто си.

Защото такъв ми хареса, такъв ме правеше щастлива.

Като се замисля, не беше много дълго, но знаеш ли какво научих? Времето понякога не означава нищо.. Ти събуди в мен нещо което никой, никога не беше. Благодаря ти още един път..

Никога, нищо не бих искала на сила, колкото и да те искам. Така е и с теб.

Ако беше казал, че не искаш да си с мен, никога нямаше да се опитвам да стане нещо на сила.

Защото любовта не става на сила.

Любовта е удоволствие, не задължение.

След това, като вече видях че си жив, здрав.. нищо не ми беше ясно..

Чувствах се като парцал, постоянно си задавах въпроси, на които не намирах отговор. Замислих се, толкова ли не ме уважаваш че да не можеш да ми напишеш само “Не ме търси повече, не искам да съм с теб.”

Много нощи не спах, обмислях всичко. Отново и отново. Търсех проблема в мен, исках да е в мен. По-лесно е, знам че мога да го реша, ако е в мен. Но разбираш че понякога не можеш да смениш нещата ти, че не зависи от теб. И е гадничко.

Хващах се как търся твоите очи между хиляди други, чувам стъпки зад мен и се обръщам с надеждата че си ти, звънни ми телефона пак само едно желание - да видя твоето име. Много е тъпо, влюбен си адски много, искаш да гушнеш човека и да не го пуснеш никога, искаш да го обичаш, да му дадеш цялата си любов, да го стиснеш за ръката и да сте най-силни заедно, а дори не знаеш защо това нещо не можеш да го направиш..

Смятам, че всичко в живота се случва по няква причина, така че със сигурност и с нас е така. Ако трябва да се свърши - добре. Ако трябва да мине всичко- ще мине..

Много съм щастлива че беше част от живота ми и че почувствах всичко това с теб. Никога няма да го забравя. Искам само да знаеш че винаги ще съм тук за теб. В добро и лошо! По всяко време!

Запомни, че си уникален и заслужаваш да бъдеш щастлив. Роден си да бъдеш обичан, да бъдеш щаслив. Много се радвам, че поне за малко можеше да бъдеш мой....”

Й. А.

[the-flight-of-the-phoenix]

''Пробуждането не е пътуване за хора със слаби сърца.

Ще станеш смирен. О, да. Поставен на колене. Много, много пъти.

Това, което си мислеше, че знаеш, понякога ще се разтвори в нищото.

Най-брилянтните ти прозрения, изумителната ти експертиза, работата на живота ти, всичко това може да се срине на земята.

Понякога без предупреждение.

Ще бъдеш накаран да започнеш от начало, и отново, и отново.

И отново.

(Казах ли ти, че това не е път за хора със слаби сърца?)

О, да, със сигурност ще се докоснеш до блаженството и радостта от съществуването!

Ще се смееш на простотата на нещата, в някои дни, разбира се!

Но също така ще трябва да се изправиш срещу най-дълбоките си страхове, да се изправиш пред тъмнината и нощта вътре в теб, да отидеш на местата, където обитават неполучилите любов същества.

Ще влезеш в джобовете на скръбта, за които никога не си знаел, че са там.

Ще изплачеш милиард сълзи за изгубените и изоставени деца, отвътре и отвън.

Ще се гневиш на небето, на родителите си, на всички учители, които са те провалили, на лъжите, с които си бил захранен, на онези, които никога не са се появявали, когато най-много са ти били необходими.

Ще трепериш от страх в някои дни.

В някои дни земята ще се отваря и ще те поглъща и ще те изплюва.

Понякога ще си мислиш, че си стигнал до края на пътя и тогава ще се озоваваш в проклетото начало.

Понякога ще ти се прииска да се откажеш.

Понякога ще чувстваш, че изобщо не сте постигнал напредък.

Понякога ще проклинаш деня, в който си започнал това пътуване.

Но ти се лекуваш.

Да, правиш го.

Ти размразяваш, пренаписваш милиарди години карма. Приучването ти основано на страха се стопява и ти срещаш живота в сурово състояние.

Връщаш се към природата, към градината, към дивата природа, където си бил заченат.

Не винаги е лесно. Не винаги е спокойно.

Не винаги е духовността, която са ти продали.

Не винаги е любов и светлина, и радост, и позитивност, и чисто необезпокоявано осъзнаване.

(Това са само мечти за уплашени деца.)

Не, това е автентично пробуждане. Сега си войн на реалността, уморен от глупостите и фалшивите обещания, плачещ и гневящ се и смеещ се, за да влезеш в ужасната, прекрасна цялостност, каквато си.

Всички твои стари мечти са се сгромолясали, но ти не си.

Гласовете на страх и срам и съмнение може да са все още с теб, но сега си по-голям от тях.

Имаш дни, в които се чувстваш малък, да, но имаш и дни, в които можеш да задържиш цялата проклета Вселена върху дланта си.Полудял си, за да станеш нормален, пречупил си се, за да бъдеш цялостен, заменил си старата сигурност за приключенския живот и си се отказал от тъжните стари догми заради тръпката да не знаеш.

Намираш безопасност в най-тъмните места, и красота в най-самотните места, и любов на местата, в които с�� смятал, че са били изоставени от любовта.

Никога не си изоставен от живота, приятелю, защото ти си живота и дори когато паднеш на земята, си напълно подкрепен от непознаваеми сили.

И какво от това. И какво от това! Падаш! Натъртваш се. Известно време се чувстваш засрамен. Оплакваш старата мечта. И какво от това! Извикваш очакването и се обръщаш към реалността и тя никога, никога, не е толкова лоша, колкото си се страхувал.

Повдигаш се, изтупваш се от праха, връщаш се на пътя и продължаваш да вървиш.

Никога не си напускал пътя, ако трябва да бъдем честни.

Защото пътя никога не е напускал ... теб.

Защото пътят се оформя под самите ти крака, във всяко Сега, с всяка стъпка, която правиш или не правиш, радвайки се на твоето уникално пътуване, отпразнувайки себе си точно такъв, какъвто си днес, прекланяйки се на твоите неуспехи, както и на твоите победи.

И така, започни наново, приятелю.

Започни отначало.

И продължавай да вървиш."

Джеф Фостър

[usbci]

Какво е SERP позиция и защо е толкова важна?

SERP позицията (Search Engine Results Page ranking) в общи линии представлява мястото, на което излиза уебсайтът сред резултатите от търсене в интернет.

Какви видове SERP позиции има?

Видовете се много, но попадат в три основни категории

- Органичен SERP - Това са нормалните резултати, които търсачката е избрала като най-подходящи и най-полезни за вашето запитване. - Платен SERP - Собственикът на уебсайта плаща, за да прескочи естествения подбор на резултати и да получи по-предно и видимо място, където потребителите да го намерят по-лесно. Обикновено всеки клик върху уебсайта на рекламодателя се таксува и сайтовете, които са готови да платят най-много, излизат на най-челни позиции. - Контекстуален SERP - Генерира се в контекста на търсените ключови думи и включва разнообразни резултати като карти при търсене на дадено място; отзиви за хотели при търсене на резервации; снимки и картинки при търсения, свързани с изображения и дори отзиви за работата на дадени фирми при търсене на конкретни услуги.

Защо позицията на сайта ми е толкова важна?

Ако имате уебсайт, повечето от потенциалните му посетители ще дойдат през интернет търсачки и колкото по-висока е SERP позицията ви, толкова повече посетители ще привлечете.

Проучванията сред потребителите показват, че уебсайтовете, които излизат на първите 3 позиции в резултатите от търсене, привличат над 35 % от трафика, а 75 % от потребителите дори не преминават на втората страница с резултати от търсенето.

Статистически данни за търсенето в интернет

1. 93 % от посещенията на уебсайтове идват от интернет търсачки. 2. 70 % от линковете, на които потребителите на търсачки кликват, са органични. 3. 70-80 % от потребителите изобщо не обръщат внимание на платените реклами, а се насочват към органичните резултати от търсенето. 4. 75% от потребителите преглеждат само първата страница с получени резултати от търсенето си и изобщо не преминават към следващите. 5. По данни на Google уебсайтът с първа SERP позиция привлича 18 % от органичните кликове, уебсайтът, заемащ второ място, получава 10 %, а този на трето − 7 %. 6. По данни на Bing уебсайтът, излязъл пръв в резултатите от търсенето получава 9,7 % от кликовете, вторият 5,5 %, а третият 2,7 %. 7. По целия свят всеки месец се правят над 100 милиарда търсения в интернет.

Как се генерират органичните SERP позиции?

Всички водещи интернет търсачки разполагат с огромни количества данни за сайтовете, които индексират, и при всяко търсене, те трябва да подредят тези сайтове според стотици различни критерии, за да ви предоставят най-добрите и подходящи резултати. Търсачките умишлено не разкриват методите си за определяне на това класиране, за да предотвратят манипулации и в същото време непрекъснато променят и усъвършенстват критериите, за да осигурят възможно най-адекватни резултати.

След години на внимателно проучване обаче, онлайн общността успя да обобщи най-важните и влиятелни фактори:

- Търсените ключови думи и термини, използвани в заглавията на страниците, заглавните тагове, таговете към изображенията и др. - Подходящо, оригинално текстово съдържание, което включва търсените ключови думи и термини. - Уебсайтове, които не са прекалено SEO оптимизирани - тоест процентът на ключовите думи в цялостното съдържание на сайта да е най-много между 2 и 5 %. - Достатъчно текстово съдържание - над 200 думи се смята да приемливо. - Количеството и качеството на линковете, водещи към сайта ви, които съдържат ключови думи в текста си. - Мултимедия - изображения и видеоклипове, които правят уебсайта по-привлекателен за посетителите.

Източник: 

МАЙ СЕО ЕООД ул. „акад. Борис Стефанов" 35 1700, София, България +359 885 494 008 info@myseo.bg https://myseo.bg/

[hrisi-petkova]

Плащане на сметките по време на Covid? Възможно ли е изобщо?

Имали ли сте някога проблем с плащането на сметката си към мобилните оператори? Какво се случва, когато си под карантина, не можеш да излезеш от вкъщи и приложението не работи?

През изминалия месец попаднах точно в тази ситуация. Прибрах се от чужбина и трябваше да бъда под карантина у дома за цели 14 дни. Изведнъж живота просто спря - не можех да изляза на разходка, не можех да отида до магазина да напазарувам, не можех да направя почти нищо. Трябваше да продължа да работя от вкъщи, но още на първия ден установих, че телефона ми е изключен поради неплатена сметка. Вирусът може да спре активния живот в целия свят, но мобилните оператори трябва да ти спрат телефона мигновенно, ако не си платиш сметката навреме. И така моята кошмарна история продължава, насочих се към приложенито, за да заплатя сметката си, въведох необходимите данни, но очакваното „Успешно плащане“ така и не се появи. Пробвах един, втори, трети път, всеки път с надеждата, че този път ще се получи. Но всеки път получавах отговора „Съжаляваме, но възникна проблем. Моля опитайте по-късно.“ И сега какво?

Не мога да изляза от вкъщи, не мога да платя с приложението, а трябва да направя спешно обаждане по работа. Не ми стигаше стреса от това, че трябва да работя от вкъщи, а сега и това. Чувствах се в такава безизходица, бях принудена просто да стоя и чакам с надеждата да се оправи и да мога да заплатя сметката си. Часовете минаваха един след друг, работният ден отиваше към своя край, а аз все още нямах решение на проблема.  И изведнъж чудото се случи, получих неочаквано обаждане от моя много близка приятелка. Когато и споделих проблема си, тя ми каза „А защо изобщо се занимаваш с прибоженията на мобилните оператори, а не използваш iCard?“

До този момент не бях чувала за iCard. Тя ми разказа, че използва приложението от няколко месеца и е изключително доволна, защото успява да плаща всичките си сметки без да се налага да чака на опашки, без допълнителни такси, само с един клик. След като приключих разговора с нея, мигновенно изтеглих приложението. Рег��страцията беше изключително бърза и лесна. Основоното нещо, за което се пиртеснявах беше дали е достатъчно сигурно и дали няма да се случи нещо с данните на картата ми. Но изненадващо за мен, приложението на iCard изглеждаше супер обещаващо.

Изкваше се верификация с лична карта, посредством която се гарантира безопасността на плащанията.  В рамките на няколко минути вече имах създаден акаунт, заредих го с дебитната си карта и платих заветната сметка. И всичко се случи толкова лесно, бързо и безпроблемно.  Дори не ми се начисли такса за извършеното плащане. Проблемът, създаден от невъзможността да плятя сметката си, посредством приложението на мобилния оператор,  беше разрешен в рамките на минути с iCard. Само ако знех, колко лесно може да бъде решен този проблем, нямаше да загубя цял ден в чакане, излишни нерви  и щях да съм завършила работата си до края на работния ден.  

А и най-интересното самото приложение започна да ми изпаща известия и да ми напомня кога трябва да платя сметките си. Така ми гарантира, че повече няма да изпадна в тази ситуация и винаги ще съм платила всичко навреме. Вие имали ли сте проблем с плащането на сметката към мобилния оператор онлайн? Как успяхте да го разрешите?

[simonsmilee]

Онзи момент, когато се будиш от сън с усещането, че дълго и мъчително си пътувал. Трябва да се две-три секундите, в които осъзнаваш, че физически се намираш в легло, чиито чаршафи са се завихрили под тялото ти и са очертали географията на среднощните ти кошмари. Докато клепачите се опитват да се отворят, за да влезе новият ден в очите ти, смътен спомен за нещо тъжно те подхваща откъм крайчеца на силуета ти и мощно се влива във всяка клетка на плътта ти. Дъхът, устремен да излезе от събуждащото се тяло, се сепва по средата на пътя и панически се връща назад. Засилва се, освобождава водопад от малки, бързотечни капчици пот, които шеметно се пързалят по челото, и удря в гърдите.

Ударната вълна е толкова силна, че сърцето се свива в спазъм. Прорязваща вътрешна въздишка, невъзможно за описване с думи дълбоко и звучно поемане на въздух, което те изправя в леглото. Отваряш очи, дишаш учестено, гърдите ти се разтягат като грубо изритан акордеон. Виждаш се седнал в малкия вихър от завивки и възглавници, чрез които е трябвало да преплуваш нощта и да оцелееш в леглото си - този малък нощен остров на абсолютен покой. Точно в този миг, между съня и действителността, в плаващото състояние на тялото и душата си, най-осезаемо Я усещаш.

Стои с цялата си многотонна тежест в кръстопътната точка на тялото ти и няма никакво намерение да мръдне оттам. Задушава те, натиска гърдите, кара те да въздишаш. Не можеш да мислиш за нищо друго, освен за нея. Обсебваща и нахална е, нуждае се от цялото ти внимание и търпение. Храни се от мислите и страховете ти, води те за носа, пришпорва те, прави те необясним и нелогичен. Знаеш, че е била там през цялото време, че не си е тръгвала и усещането, че се разделяте за през нощта е измамно. Била е там, водила те е през съня накъдето си поиска, садистично ти е измисляла кошмари или снизходително ти е отпускала време за сънно мечтаене. Каквото и да е правила обаче, била е част от теб. Още е. И винаги ще бъде.

Тя - любовната мъка. Предстои ти още един ден, в който ще трябва да я живееш… Не се плашете!

Има метафизичност в любовната мъка и когато се научих да не й се съпротивлявам, а да я пускам да се разлее в сърцето ми, започвах истински да я усещам. Нещастната любов ми даде възможност да влизам в други измерения, промени ми паролите, разби всичките ми блокъри и ме остави невинна и чиста насред света. Това се оказа огромна самота, която трудно се пренася във времето. Но е толкова необходима и здравословна, че ако удържиш на теглото й, развиваш способност да се самоспасяваш. Да се хващаш с две ръце за изкорубеното сърце и да се издърпваш сам нагоре. Да се изправяш на кашкавалените си крака и въпреки мекотата на безсилието им да вървят, да тръгнеш. Оказа се жизненоважно.

В реда на нещастните ми любови има още няколко достойни за филмови сюжети. Те не си приличат помежду си. Да си многократно нещастно влюбен е като с многодетното майчинство - с всяко новородено дете имаш чувството, че ще ти е по-лесно, защото вече уж знаеш правилата. И много скоро разбираш, че новият човек в живота ти няма нищо общо с предишните и това ти да си точно негова майка е за първи и единствен път на света, край! Любовната мъка води следва подобна пътека.

Тя ме научи да потъвам в чувството си. Да го изследвам и да се опитвам да отгатна накъде ме води. Не отгатвам, разбира се. Емоцията е толкова силна, че способността за съждения й се подчинява. Но пък изпитвам чувството докрай, невъзможно е да го спра и знам, че не трябва. Живея в цялата палитра на нюансите му, разтопявам се в нея, изчезвам и се търся, намирам се и пак, отново и отново се губя. Любовните страдания си приличат по това, че не разбират от възраст.

Когато си влюбен, няма значение на колко си години, какъв опит носиш на гърба си, през какво си минал. Влюбването е временно откачане от обичайното, влизане в други нива, преформатиране на матрицата. А когато е несподелено, то е още по-пълнокръвно за изпитване. Тъгата по принцип те прави чувствителен и раним. Потапя те в бавния ритъм на меланхолията и те изолира от светлата страна на живота. Когато е от любов, тъгата е много лична, много егоистична, напълно неподвластна на рационалното. Тя прави връзката между чувството ни за самоценност, онова за самосъхранение и нуждата от споделяне и в тази обща тяхна среща те оставя гол и беззащитен.

Но точно така, точно тогава, започваш да откриваш скритите си оръжия, осъзнаваш капацитета си да преосмисляш живота и силата си да минаваш отвъд. Тогава и чувството от нещастната любов може да се окаже страхотно. Особено, ако вече си му стиснал ръката. В най-неподходящите се влюбвах, разбира се. Такива, дето с разума си бих подминала като очукана табела на кална улица. И се бях влюбвла в измислицата си. Но онази истинската любов не беше точно нещастна. Тя се осъществи и в един момент, преди да рани незаслужено прекалено много хора, трябваше да умре.

Убих я насилствено, именно чрез онова тренирано през годините военно умение да се справям с любовни тъги. Осъзнато и последователно. Чрез всекидневна борба да правя нещо, което да ме отдели от мислите. Да ходя там, където ежедневието ще ми предложи други препятствия за преживяване. Да свиквам с тежестта в гърдите и да умея да я отпускам във вид на плач тогава, когато аз реша. А не, когато иска да, се разплиска в още и още сълзи. С тази осмислена любовна мъка на зряла възраст се справях дълго и по-мъчително от обикновено. Когато влизаш във втората половина на живота си, неусетно започваш да гледаш на подобни емоционални състояния като на “за последен път”.

Затова и дори мазохистично изпитваш удоволствие да ги съзерцаваш. Иска ти се хем да се отървеш от тях, защото висят на краката ти като железни гюлета, хем да ги оставиш още малко да се разхождат по ръбовете на сърцето и да го карат да тупка ускорено, да подскача, да ти дава джаз ритъм за живеене. Любовната мъка на порасналия човек дори битово е различна. Някога, докато страдах по някого, ходех по улиците. Сега, двайсет години по-късно, обикалях с колата си. Мятах се в желязното й тяло и запрашвах нанякъде. Карах и карах, пеех с радиото, имах чувството, че всички радиостанции са се наговорили да ми пускат парчета, които да ми казват “истини” и да ми дават “знаци”.

Можех да отида в някой град, да си взема хотел и да потъна в анонимността там, сред ежедневните съдби на местните хора, които нямаше как да знаят през какво преминавам. Подарявах си време и усещания. Научих се да се лекувам като малко дете - да си правя малки подаръци, да си доставям дребни радости, да спя, когато ми се доспива, дори и да е в шест часа следобед, да ям, когато съм гладна, да си играя с опасни неща. Като със собствентата си душа, например. Заради любовната мъка се научих да слизам доброволно от пистата за житейско търчане и да оставам встрани, докато другите още тичат. Разбрах, че за да мога да се състезавам отново, трябва от време на време да влизам в бокса за смяна на най-важните елементи, които ме движат - горивото, съединителя за скорости, педала на газта, и най-важното - спирачните механизми. Зрялата тъга от несподелена или неизживяна любов ми даде механизъм за свежо и спонтанно чувстване, върна на сетивата ми ранимостта, която бях притъпила с опита. Разроши ме, разчорли пригладените от живеене принципи и ги направи на пух и прах. Вдигна такава пушилка в живота и съзнанието ми, че се наложи дълго да кашлям и да се ориентирам отново в бита си чрез напипване, спомени и описания на приятели.

Някъде тогава прописах по-добре. Не търсех горещата тема, с която да блесна пред очите на другите. Не се интересувах от структура на текста, от подходящи думи и стил - просто седнах да пиша.

В някакъв момент, насред шляпането ми в меката тъга на болната любов, се осъзнах свободна. Бях преминала Рубикон и от другата страна вече нямаше с какво да воювам.

Срещнах се отново сама себе си - оголена като нерв от любов, беззъба, повяваща се от лекия повей на вятъра, размекната като топка сладолед на плажа, малко уморена и разнебитена, но цяла. И себе си, в най-чист вид. Харесах се. Не знаех доскоро, че има медицински термин “синдром на разбитото сърце”. На специализиран език се нарича кардиомиопатия.

Най-краткото описание за това състояние е силен емоционален или физически стрес (причинен от хубави или неприятни емоции), който може да доведе до слабост на сърдечния мускул. Хората, които страдат от синдрома на разбитото сърце, се оплакват от подобни симптоми като на тези, минаващи през инфаркт - болки в гърдите, задух, сърдечна недостатъчност, ниско кръвно налягане. Сърцето - този мускул с формата на стиснат юмрук - регистрира мъката и доброволно и самоотвержено се подлага на мъченията й, за да не я допусне навътре в тялото и да я остави да го разруши.

Сърцето е връзката с необятното извън нас и ограниченото, побрано във физическите ни тела. Сърцето винаги събира. Понякога, когато любовта е щастлива, тази среща е нежна и естествена като да полееш сухо цвете и то да се възроди. Друг път е мъчителна - като да натикаш балтон през ухото на игла. И в двата случая обаче тя дава космическата свобода да се срещнеш със себе си. Да се разбереш, да се обикнеш и да си простиш. Може би да откриеш някакво ново свое умение, някакъв различен смисъл, който да следваш. Тогава, въпреки сълзите и сърдечния антиритъм, напук на тежестта в стомаха и чувството на всемирно страдание и безизходица, се случва една истинска победа.

Тази над собствената суета. След като я осъзнаеш, около теб става далеч по-прохладно и свежо. Колкото и да е парадоксално, прилича на усещането от изживяването на споделена любов. Та не е въпросът в щастието или нещастието на любовта - смисълът е изобщо в докосването до нея. Затова нека си я позволяваме.

[ei-tui-za-kef]

Не трябва ли да съм някъде другаде?

Или точно тук съм на място? Какво ако това в момента се окаже просто преход, изгубено време, нещо неизживяно, нещо променящо пътя ми. Какво ако не беше станало така, какво щях да правя, би ли било по добре или по зле? Изобщо имаше ли вариант да се избегне, да не се случи, при положение че аз толкова силно го вярвах и желаех. Тръпнах да се случи, като сбъдната мечта. Това прави ли ме безрасъдна, лицемерна, малко гаднярка, егоистка, страхливка? Може ли да съм го искала, за да не съм сама или по скоро за да избегна пътя, по който бях тръгнала и ми се струваше, че няма да харесам. Не направих ли точно това? Не се ли отклоних сама с вярата ми, с действията ми, не си ли го създадох този нов път от нищото? Как да знам дали е грешен, правилен, като той си е изцяло мое създание? И сега като вървя по него защо отново търся нови пътечки, сякаш пак съм недоволна накъде съм тръгнала искам да заобикалям и откривам нови и нови пътеки, но къде всички те се събират? Кога и дали ще разбера когато избора ми вече ми попречва?

Винаги ли съм недоволна наистина или просто съм права, че може и още? Превръщам ли се в човек, не способен да оценява да внимава да обгрижва? Толкова елементарно ли ще свикна с теб, бързо лесно вкусно. Видях си те избрах си те перфектен си сега е време да недоволствам без причина и да се възползвам. Меко казано абсурдно. Изпитвам нещо ново и различно и ме е страх и не знам как да го приемам, нито тълкувам. Не мога да разгранича кои мисли и емоции са истина, кои са травма, кои може би лъжа. Харесва ли ми държанието ти към мен, харесвам ли те теб, харесвам ли се аз, харесвам ли живота май не знам. Не смогвам да реагирам на всички страхотни неща които ми носиш и правиш. Не мога да ги осъзная оценя подобаващо да се отпусна да ти върна. Искам да се отпусна да го почувствам да мога да го затвърдя но страха в мен ме държи. Страхът да не се окажеш ти, да не се възползваш после ти от мен, да ме вземеш за даденост, да спреш да правиш всичко което правиш сега, да се нараня и да остана пак сама. Може би ми трябва повече време, въпреки щастието и спокойствието което ми носиш. Съжалявам.

[missellectra]

WAKING UP FROM THE MATRIX

За всичко ми е трудно да пиша, въобще не знам как да започна откъде да започна, а иначе желанието напира отвътре. Искам да кажа толкова неща и мисля че може да свършат работа на други хора също, защото сме едно и с всеки ден още хора се събуждат от живота, който ни е определила системата и искат да разберат себе си, да си отговорят на въпроси, да се излекуват от различни неща и да се справят с всякакви предизвикателства. Моето е много тривиално. Искам да работя нещо, което обичам. Обаче не толкова лесно да го осъществя дори след всичко, което знам. Дали не съм достатъчно дисциплинирана, дали гласът в главата ми на саботьора и жертвата говорят твърде високо и заглушават всичко друго не знам. Но със сигурност имат голяма роля в това да ми е трудно да повярвам, че има с какво да помогна на света. Твърдо вярвам, че сме тук да служим и на мен много ми се иска, но се хващам уловена в страхове. На какви ли не семинари ходих дори известия семинар на Тони Робинс UPW и все пак продъжавам в руслото на безопасното. Имам чувството, че преливам пусто в празно. Мисля че е добре да започна защото глас в мен още от детството шепти, че мога да пиша мога да изказвам всичко, което е в душата ми, но саботьора нашепва как няма да се справя, как мен никой няма да ме чуе защото не знам как да се изкажа интересно, хората няма да имат интерес, жертвата първа подгалсничка на саботжора и тя има какво да каже. Обаааче също така знам, че няма как да започна с брилянтите текстове от първия път, че живота е осеян от провали и това не бива да ме спира да пусна един първи пост за да започна да събирам смелост и да се държа отговорна за собственото си развитие. Спомням си една романтична комедия в която момичето (главната героиня) искаше много да пише. С облекчение въздъхна като разбра, че първия текст е кофти, че ще е боклук така или иначе, но трябва да се започне. И отиде да пише първя си лош текст с мисълта, че ще е провал. Аз пиша този текст много безинтересно, няма маникюр и грим, не е интересен за четене, на мен не би ми бил ама понеже много се интересувам от човешки истории щях да го прочета :) Сиреч не бъдете твърде строги критици, аз и сама си признавам, че не съм добра в това. 

Започнах да правя едно нещо, което много обичам и това е балет. Аз съм на 42 години и досега не ми идваше на ум да го правя. Пробвах едни упражнения преди време обаче бяха доста трудни и се отказах. Сега намерих по-лесни. И се придържам към тях. Усещам, че развиват в мен устойчивост, която ми е необходима, ако щете дори да държа торса си изправен или пък да се срещна с някои демони в мен. Винаги съм била изгърбена без краткото време, когато посещавах танци на едно много даровито момиче, докато живеех в България и това беше преди повече от десет години. Каквото и да тренирам след известно време пак се връщам към старата си позиция на тялото и съм доста изгърбена. защото не съм постоянна в нито едно. Иначе фиурата ми е много подходяща за балет и мога да кажа, че бих го правила много дълго, докато други спортове ми омръзват. Да видим докъде ще доведе любовта ми към балета. 

Аз имам много здравословни предизвикателства, които ме принуждават да стоя на диета, която е всъщност много близка на човешкия вид. Да ям предимно плодове. Дълго отказвах да правя каквито и да е упражнения защото д-р Морс твърди (а той е човекът с чиято информация, ми помогна да закрепя здравословното си състояние след дълги години на търсене), че когато сме само на плодове тялото е в режим на изчистване и чак след това може да мине в режим на боди билдинг. Тази обаче конкретна тренировка, която намерих не мисля че усложнява нещата, по скоро дава тонус на мускулите и мисля, че ще се разбере с диетата ми. Започнах я преди седмица и съм доста редовна. Засега почивах само един ден. 

Имам си хубави проблеми от детството. Вчера точно се събудих много неспокойна и докато правех дишането на Вим Хоф се изпълних с омраза към майка ми и се разплаках. Майка ми не беше лоша майка, както повечето майки, които гледаха децата си през осемдесетте, но беше крайно неподхoдяща за мен. И ако погледнем нещата от ъгъла на това, че ние избираме майките си за да си вeзмем кармата и да станем хората,       (важно да знаете, че аз вярвам, че това не е единствения ми живот) които ни е нужно за това превъплъщение няма за какво да се сърдим на тях, нашите родители за това че са издълбали тези травми в нас. На нас остава отговорността да се изградим отново, да намерим своето автентично аз. Изобщо отговора на въпроса “кой съм аз?” е цял процес и ти е нужна много смелост за да започнеш да отлепяш пластовете на неавтентичното си аз, защото за да разбера каква ми е мисията се налага да отговоря на този въпрос и може би още работа и дисциплина за да бъда това аз. Майка и е мила жена, която премина през немалко промени, но все пак недостатъчни за да разбере, че има деца (имам брат), които не познава ни най-малко. Тя не може да види това защото не е работила върху собствените си проблеми и сега, когато е на по-хубаво място в смисъл в душата и сърцето си, откри с какво иска да се занимава и на възраст над шейсет години започна да си го учи. В унисон е с нейната мисия и я прави щастлива, но не я кара да иска да се събуди и разбере каква е била преди с какво е наранявала децата си и най-вече как да спре да го прави. И защо ли да иска? То на мен ми се струва такава трудна задача, почти непосилна. 

Сега много по-късно осъзнавам, че по-скоро искам да стана майка и това, че отношенията с моята собствена куцат ми се виждат сериозен препъни камък. Аз винаги съм имала много силни болки при цикъл и мисълта, да зачена, да износя и да родя бяха свързани с отвращение и силно съпротивление към цялото това нещо. Плюс това моя партньор е по-млад от мен и на него не му е зор да става татко скоро. Сиреч от него не идва никакво “хайде бе мило, да си направим едно детенце”. Аз от своя страна се чувствах претоварена дали ще се справя с всичко, защото една от основните задачи в живота ми за които знам със сигурност (друг път може кажа как) пък и си го усещам, е да стъпя здраво на краката си, казано образно, да се грижа за себе си, да си плащам сметките. И сега притисната от времето още неготова да стъпя здраво на земята, времето ми плющи шамари и казва, че е ред на следващото нещо в живота и “оо, ама ти колко си закъсняла, хайде не мога да чакам”. Чувствам се смазана под тежестта на желанието да стана майка, което може да не се случи. Ама има ли желание или няма? Вече е крайно време да реша. И аз май знам ама не ми харесва отговора. Както всички казват “не го мисли”. Това се оказва по-трудно отколото си мислех. През януари реших напълно да се откажа да ставам майка и някак си ми олекна. Ама не трая дълго. Реших сега да се съсредоточа върху друга важна задача като това да започна да работя нещо, което ме кара да чувствам, че не губя времето си и даже мога да печеля. Когато бях малка, майка ми съвсем без да иска ме убеди, че не ставам за нищо, вземаше всичко от ръцете ми не ми позволяваше да греша и да се уча от грешките си, обиждаше много и мен и брат ми, биеше ни и съответно си отгледа едно свърхчувствително неуверено дете, което мисли, че светът е враждебен и още едно дете, което е затворено. Не обича да споделя нищо. Това много ѝ тежи, но не вижда, че може да има някаква вина. И да вижда някаква вина казва “ ами аз съм такава, не знам как да бъда друга”.

Дълго време считах, че нямам никаква енергия и наистина беше така. Но не осъзнавах, че аз съм била тази, която е отнела енергията. Че аз съм се отказала доброволно от живота, че съм капитулирала преди изобщо да го опозная. Причината за това отново е тривиална. Като малка тъкмо се завърнах от седмична детска градина, от която имах кошмари много години след това и щастлива, че сега ще спя всеки ден у дома, когато баща ми реши да ни напусне. И за мен слънцето угасна. Всичко стана черно-бяло и живота напълно изгуби смисъл. Учителката ми казваше на майка ми, че съм много умна ученичка, но само гледам през прозореца. Аз си го спомням това разсеяно гледане през прозореца. Тогава се усещах напълно мъртва отвътре. Нищо нямаше смисъл така или иначе. И започнах да живея с моята най-добра приятелка депресията. Дори не осъзнавах, че е така. Доскоро не подозирах колко сериозни били нещата с моята депресия. Колко дълго време съм живяла с нея криейки я от мен и от другите. Какъв виртуоз в криенето на депресията съм се превърнала и колко много тя е рисувала по платното на живота ми без да имам каквато и да било представа. Майка ми си е живеела в нейния филм в който оцеляването е било ��ажно и такива незначителни неща като моята тъга не бяха забелязвани. Напротив на поведението ми беше гледано все едно се лигавя. Имах случай, в който майка ми ме наби замина на работа, аз най-после си помислих, че сега ще мога да се наплача за всички несправедливости в живота, обаче избързах. Тя от улицата чува моя плач и се връща. Донабива ме и ми казва, че поне знаела сега за какво плача.

Тези и още други неща ме оформиха като непълноценен човек за себе си и за другите. 

И предполагам че оттам започва моята одисея с нездравото ми тяло. още повече съм нарушила баланса защото си идвам на този свят с не особено добри гени. Имам си сума и непрятнсти. Мога да изброя няколко за да стане по-пълна картинката. Най-сериозен ми е проблема със запаметяването и съсредоточаването. Трудно храносмилам почти всичко различно от плод или салата, но това не ми пречи да искам да ям всичко, което става за ядене. От там имам предизвикателства с почти всички жлези с вътрешна секреция, кръвообращение, детеродни органи (кисти) и още и още. Отдавна разбрах, че докторите не ми помагат с нищо и започнах да търся сама да се образовам. Изхарчих всичко, което спечелих в търсене на лек за моите неприятности и така се оказах без къща, което ми донесе друг проблем. Майка ми не иска нищо мое в нейния апартамент, а леля ми иска да си извадя покъщнината, която складирах в нейната маза след като се изнесохме от апартамента в който живеехме в Лондон, защото реших, че вече не ни е по джоба. Преместихме се обратно в една стая в къща, в която обаче поне си имаме собствена баня и тоалетна. Трябваше да изпратя двеста килограма покъщнина и сега леля ми ми казва, че мазата ѝ трябва, да я опразня от моите неща, а майка ми нехайно казва, че и без това било време да си купим апартамент. И всичко това в момент, в който аз вече не работя за да мога най-после да събера сили и да започна да работя нещо, което е в съгласие, с ума, сърцето и душата ми. И това отнема време. 

Разкрива се това, което според мен е най-големият ми проблем, а именно отлагането. Аз съм без работа от единадесет месеца и още никъде на хоризонта не се вижда доходоносната работа, която ще ме прави щастлива  Вече имам чувството, че отложих целия си живот да го живея друг път. Не че съм се отказала ама това, което правя е нищожно на фона на напредналата ми възраст. И тук удобно се настанява на масата вината. Станаха толкова много, че ти трябва отбор от лайф коучове, психолог, треньор и др. за да се справиш. Или поне да отидеш за няколко месеца в някоя ферма например в Коста Рика. Но и това не посмях да направя. 

И ето ме, пристигнах във Варна за малко докато майка ми е по работа в Лондон за да съм сама. Въпреки, че мъжа ми е по цял ден на работа, дори и това, че се пибира вечер ми е проблем. Имам нужда от пълно и необезпокоявано спокойствие. То в такъв случай не трябваше да идвам в родния си град ама нейсе. Обичам го и това е най-евтиния вариант. Вече съм тук четвърта седмица и въпреки, че имам някакви успехи, не ми се струват достатъчно. Все пак аз досега като си идвах във Варна го обр��щах на живот. Ядене, пиене, пушене и ходене по жени, но за това друг път. Сега съм редуцирала яденето, почти спряла пиенето, пушенето е голямо предизвикателство. Също се наложи да приема идеята, че когато се променяш няма как да вземеш и приятелите си със себе си. Те ако не искат да се развиват губите допирни точки. И това никак не е лесно да се възприеме. Вкарах в рутината си едно дишане на Вим Хоф, което считам че е доста алкализиращо и балета. Не съм се справила чак зле ама не е достатъчно. 

Чувствам се притисната защото партньора ми (годеника ми, мъжа ми, ние сме си вече заедно, дори и не по документи) също учи това, което е в хармония със страстта му и службата му на планетата и той иска да се прхвърли на новата си работа, но за да се случи това аз трябва да започна да печеля. 

Най-добре е да се мисли за настоящия момент. Какво мога да направя днес за да се чувствам добре. Вече си направих дишането, и една малка медитация, сега отивам да правя балет. След това ще отида се видя с един мой съсед, който оженихме в Испания и не съм виждала от сватбата, която беше преди три години. Имам и още едно вълнуващо събитие днес. Ще отида да видя моята нова приятелка у тях и ще гледаме един старнфилм на Люк Бесон. Нейните съквартиранти също са ми много интересни и това наистина е много радостно. 

За днес ми свърши времето за всякакви глупости с които го уплътнявам. Няма да мога да побликувам този текст, но утре ще ми е първа грижа. 

[youareartbabygirl]

Ппц имах идея за цяло писмо,щях да го включа в книгата,която пиша,но сега смятам че не си струва да си хабя думите за теб и затова просто ще излея каквото чувствам тук,за да те изтрия напълно от паметта си. Това е окончателното сбогом,което дължа не на теб,а на себе си.

Обичах те,но деня, в който разбрах че нямам нужда от теб, беше деня, в който започнах да цъфтя. “Аз съм добро дете” никога не е било по-искрено и безгрешно. Показа ми, че не заради теб се наричам феникс, той е горял в мен през цялото това време, просто ми трябваше нещо, което да ме прероди, в този случай - тръгването ти. И след всичко,което стана имаш наглостта да искаш да сме приятелки? Ти малоумна ли си? Мислиш ли изобщо какво причиняваш на околните? Шибан егоист, а дори не го осъзнава. Не че има лошо ппц,всички сме малко или много егоисти, но твоето граничи с шибана глупост. Не ме разбирайте погрешно, една за друга сте, и не аз го казах първа. Не вярвам,че си ме обичала и може би това ме наранява най-много, но също така това е и нещото, което ще ми помогне да те преживея напълно. Не мога да повярвам, че пропилявах времето си, плачейки и давайки любов на човек, който всъщност дори не я заслужава. Поне не от мен. Може би най-голямата ми грешка беше да си помисля, че ти си сродната ми душа, което само докато го пиша адски много ме разсмива. Сама съм си сродна душа и може някога да намеря някого, който да ме обича наистина и да е готов да се бори за мен, без да се предава като шибан хлапак веднага като стане малко по-трудно. И въпреки всичко аз не съм половинка и единственият човек,който е способен да ме допълни съм самата аз.

Гледам да не съжалявам за времето, което изгубих, страдайки по теб, защото ако не си беше тръгнала можеше в момента да не съм човека, който съм, но мамка му съжалявам. Бях на колене със сърцето си в ръце и просто ти го подарих,разбираш ли? То просто беше твое, биеше в моите гърди, но за теб. Съжалявам, че се отдавам толкова много на грешните хора, съжалявам че изгубих времето и на двете ни. Още в самото начало знаех, че няма да се получи, но ето че и аз съм малко егоист, нали така?

Имаше моменти, в които единственото нещо, което правеше за мен е да ме натъжаваш. Бях развалина. Майка ми не знаеше как да ми помогне като й ридаех в ръцете, обаче това беше период на уникална трансформация. Признавам, че съм наранена, но това е нормално, въпреки всичко аз съм Феникс. Позволявам на себе си най-накрая да усетя и аз какво е щастие, а дори може би и любов,кой знае,след теб със сигурност всичко ще бъде много по-лесно. Месеци наред мислех, че аз съм виновна за всичко, което се случи и за начина, по който се развиха нещата, но Габи ми показа, че всъщност ти просто не си искала това което аз можех да ти дам. Предполагам тва е ок,защото ми правиш услуга на мен и на този който ще дойде след теб,предполагам.

Налага се да изживеем някви неща, защото вселената има странни начини да ни дава уроци, но ти благодаря за това че ме срина и все пак ми помогна да достигна нещо, което никога не съм мислела, че мога да бъда. Сега правя щастието си сама просто защото мога.

Исках много неща да ти кажа, но в момента в който започвам да пиша забравям всичко или в главата ми се върти просто една псувня(нали знаеш,шибан овен), но ако реша, че имам нужда да кажа още нещо просто ще го напиша.

Сбогом,винаги ще има част от мен,която ще те обича,за мое и твое съжаление, а и нейно,извинете ме,още преди много време станахме 3 в отношенията ни.

Ами,чао.