#center noordung | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 5 years

Text

Критичен поглед: Българският космос и близкото минало

През септември 2013 година се завърнах в България след едногодишен вдъхновяващ престой в Словения. Живеех в малко, но комуникативно градче, чието разположение ми позволяваше да пътувам лесно из страната. Написа за „въпреки.com” Петя Чалъкова, доктор по изкуствознание по повод дискусията, организирана от фондация „Въпреки“ - „Музеят – възможен или невъзможен“ по проект, подкрепен от НФ "Култура".

В рамките на престоя си там посетих редица музеи в най-различни области, ботанически градини, скулптурни паркове или такива, издигнати върху бивши бунища и какви ли още не културни институции, чиято основна цел е да пазят паметта за едно отминало време – по критичен или неутрален начин. Словения не е страна, която се слави с историческите си подвизи, там националната идентичност е примесена и изказана между 28 диалекта, сериозно повлияна от Италия, Австрия, Унгария, дори днес вече и от Германия, а и донякъде запазени все още сред по-възрастното население спомени за бивша Югославия, Тито и неговото „благотворно“ влияние върху целия регион.

Тунелите под Кран, Словения. Снимки: https://www.tripadvisor.com/

В една от многобройните ми разходки из страната, изключително силно впечатление ми направиха Тунелите под стария град Кран /Официална страница на културната забележителност - тук/, със запазени спомени от Втората световна война. Днес тунелите са превърнати в музей. На посетителите се предлагат архивни текстове, снимки, записи, както и една симулационна стая, в която посетителят, макар и на ужким, може за малко да изживее бомбена атака, така както са я преживявали съвременниците на ужасяващите събития от средата на 20 век. Всеки посетител може да се разходи из тунелите и да усети мрачния дух и тежкия отпечатък, които това време ни е завещало. Моментът, в които успееш да се измъкнеш от тъмните тунели в приятна сенчеста горичка, по средата на един хълм, незабавно води до облекчение на сетивата и мисълта. Разбира се, подобни примери за запазване на паметта има и на много други места, а и темата за историята на Втората световна война има немалко последователи, които старателно обикалят забравените бункери и окопи, за да се опитат да пресъздадат за себе си този сложен пасаж от политика и социални събития, да направят още един опит да подредят историческия пъзел в собственото си съзнание. Защото имат чисто човешка нужда да сторят това. Мотивите на всеки са различни, но резултатът е един и същ – работеща културна институция, отворена към обикновения човек, която идва в отговор на тази човешка природа да търси решения, отговори и да се учи от миналото си.

Следващата спирка, която определено разтърси същността ми беше изключително модерния, за тогава нов музей на космонавтиката, разположен на сред съвсем малкото градче Витанйе, където наред с трети модел на Спутник, гордо бяха изложени тубички с космическата храна, произвеждана в България преди 1989 година. Музеят е посветен на една личност – Херман Поточник, австро-унгарски ракетен инженер и един от пионерите на космонавтиката, с футуристични идеи и по националност словенец, роден в Пула. Разбира се, центърът работи в тясно сътрудничество с други космически институти и представя на общността информация, отвъд пределите на Земята по един достъпен и интригуващ начин. В официалната електронна страница на института пише: „Основната мисия на института е да изследва, събира и показва пред обществеността знанията за космоса и космическите технологии по начин, който разумно свързва и преплита науката, икономиката, туризма и изкуството.“ /Официална електронна страница на Център за космически технологии на Херман Поточник - тук/. Редовните организирани срещи между космонавти и обикновени граждани позволяват на тази особена сфера от науката да бъде видяна през призмата на всекидневието.

The Herman Potočnik Noordung Center of Space Technologies, Витанйе, Словения. Снимки: личен архив на авторката

Върнах се от Словения заредена с много нови идеи, но и с глава пълна с въпроси. Един от тях беше защо малката страна, която се появява на картата най-често по теми свързани с природни дадености и забележителности като езерото Блед или красивите словенски планински туристически маршрути, се е наместила на космическата карта, а нашата страна, с традиции и история в космонавтиката, остава в периферията на Слънчевата система?

Натрупаните впечатления, а и прясно защитената магистърска теза на тема зелени и социални управленски стратегии за културните институции като условие за устойчиво развитие, ми дадоха основателна база и кураж да адресирам едно писмо до тогавашния директор на Института за космически изследвания и технологии към Българска академия на науките – проф. дтн. Петър Гецов. В краткото писмо предоставях връзка към разгледаните от мен институции, както и решение на въпроса защо в България все още няма музей или институт, който да пази спомена и да гледа напред в бъдещето по темата космонавтика. Битката ми за внимание от страна на директора продължи близо година, в която аз търсех и други връзки и контакти, търсех информация и отговор на новия си въпрос, породил се почти веднага след завръщането ми, а именно: „Защо нищо не се прави по темата за паметта и близкото минало?“ За времето, в което водех своята лична битка за спомена, за моя личен исторически пъзел, който се опитвах да сглобя между Словения и България, чух много те’зи. Някои от тях недвусмислено казваха, че в България всъщност космонавтика никога не е имало, че това е подменена памет, че ��оводите ми за национално базирана гордост са всъщност фалшиви, че дори и да е имало нещо някога, то това се е случило отдавна, много отдавна и няма причина да се споменава днес. Освен това, многократно ми беше намекнато в частни разговори, че не съм аз човекът, който да се занимава с подобни въпроси и теми, най-малкото, защото ми липсва принадлежност към (очевидно несъществуващата по описанието по-горе) гилдия.

Част от сегашната изложба в БАН - снимка архив на Академията

Краткото лутане между историята и суровата, суха, апатична реалност ме отказаха от битка, в която иначе вярвах не само като личност, но и като социолог и философ. Търсенето и нуждата от дълбоко разбиране за мен са всекидневна практика, на която аз разчитам, за да се ориентирам в сложната и пъстра картина на света, за да мога на първо време да разположа себе си в тази картина – коя съм аз, от къде идвам, какво нося в торбата на моя социален капитал. Космонавтиката в България е част от близкото ни историческо минало и включително от социалните процеси, които са се развивали по време на социализма. За това аз бих насърчила също търсенията в тази посока, с надеждата, че темата ще намери място сред Червените звезди и електрокарите, сред идеологическите манифести и скрития подземен битовизъм. Дали е имало или не космонавтика и традиции в космическите изследвания ще покаже само едно по-задълбочено и обстойно проучване на близкото ни минало по тази тема. За целта, обаче, институциите, които са пазители на портите към историята на космонавтиката следва да бъдат широко отворени дори и към най-обикновения 28 (тогава) годишен индивид, дръзнал да се запита „Защо там, а не тук?“, „Защо те, а ние не?“, „Кога и как ще мога да знам, да помня и да разбера и аз?“ Същото бихме отнесли и към всяка друга институция, пазител на паметта.

За мен е важно това да се случи час по-скоро, докато все още не са изтрити и забравени важни парченца от пъзела на нашата историческа памет. Със сигурност не бива да отсъства критическият поглед, не бива да се отнема и хладнокръвната неутралност към картината на нашия собствен малък свят, но със сигурност също така Космосът за нас в България трябва да се вижда по-ясно и по-отчетливо през телескопа на историческата ни памет. ≈

Текст: Петя Чалъкова

Снимки: Личен архив, архиви на БАН и на музея в Кран

P.S. на „въпреки.com”: Моментът, в което Петя Чалъкова ни изпрати текста по повод организираната от фондация „Въпреки“ дискусия за Музей за близкото минало съвпадна с честването на 50-та годишнина от създаването на Института за космически изследвания и технологии към БАН и изложбата „Земята през погледа на първия български космонавт Георги Иванов“ във фоайето на Академията. Тя е за около седмица и може да бъде видяна до 12 ноември. Тук ние също питаме защо едва сега се публикуват снимките от Космоса на първия ни космонавт, от чийто полет се отбелязаха отново тържествено 40 години през април тази година. Полетът на Союз 33 с командир съветският космонавт Николай Рукавишников и Георги Иванов не изпълни мисията си да се скачи с Орбиталната станция „Салют 6“. Но само ден след излитането на 10 април 1979 година тогавашното списание „Български войн“ излиза с първа страница със снимка и радостен репортаж, на която Рукавишников и Иванов са посрещнати с прегръдка от домакините на космическата станция космонавтите Владимир Ляхов и Валерий Рюмин. На 11 април се разбира, че скачване няма да има поради повреда в двигателя. Отказва и резервният двигател. Започват планове за аварийно връщане и кацане на Земята. И до днес в световните космически среди се говори за изключителния професионализъм и хладнокръвие на Георги Иванов, който успява да приземи Союз 33.

Изложбата „Земята през погледа на първия български космонавт Георги Иванов“ във фоайето на БАН - снимка архив на Академията

Остава и завинаги в историята на журналистиката изключителният журналистически гаф на списание „Български войн“ и ръководителите му. Смята се, че дори в Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“ липсва изданието, което веднага е било иззето и унищожено. Но има и много забележителни постижения на български учени и технолози, които са част от световните постижения в изследване на Космоса и космонавтиката. България е 18-ата космическа държава в света, създала над 150 уреда, които са летели на Международната космическа станция и в орбита около Марс. Известни са, както пише и Петя Чалъкова, създадените храни от Института, които и до днес са в менюто на космонавтите и вкусово не се различават от тези на Земята. Не бива да пренебрегваме и имената на български учени, работили и работещи в НАСА или за нея като Виден Табаков от 1958 година, Иван /Джон/ Начев от 1969 година, Петко Динев от края на 90-те години…За първите двама научихме много след промените преди 30 години.

Нещата имат и друг контекст, които по-младите не знаят как преди 1989 година се отбелязваха постиженията на съветската космонавтика в тогавашните медии и как американските. Едните обстойно и само хвалебствено на първите страници, а другите едва ли не само международната хроника. Това също е важна част от близкото минало, когато по никакъв начин не сме би част от принадлежността си към света да оценим преди всичко постиженията на човечеството в изучаване на Космоса.

#Критичен поглед #Петя Чалъкова #музей #Музеят - възможен или невъзможен #Космос

0 notes