#Галерия “Структура”

[vprki]

Любомир Кръстев: Мечтата ми беше да имам изложба в галерия „Структура“

 „Моя мечта беше да имам изложба в пространството на галерия „Структура“.“ Каза в неформа��ен разговор художникът Любомир Кръстев за „въпреки.com” за експозицията си „Променливи пространства“. Сподели го с вълнение и не без притеснение, че вече е факт…

Куратор на изложбата е изкуствоведката и създател на галерията Мария Василева. Във въвеждащия си текст тя пише:

„Любомир Кръстев работи върху серията голямоформатни рисунки през последните почти четири години. Дължината на процеса се определя не само от сложността и спецификата на техниката, но и от търсенето на образ, който с минимум средства да улови същността на проблемния свят, в който живеем.

 Макар и инспирирани от конкретни пейзажи, места и ситуации, в процеса на изследване и пресъздаване върху листа Кръстев създава утопии, чиято връзка с реалността е почти загубена. Сблъсъкът между индустриите и урбанизацията, от една страна, и съпротивата на природата, от друга, създава пустинни пространства, в които са останали само следи. Географските, политическите и културните различия са уеднаквени и превърнати в образи с абстрактно звучене. Образи-метафори, образи-предсказания за евентуални бъдещи катаклизми; тревожни, обезлюдени пейзажи, само загатващи минали животи.

Процесът на работа на Кръстев обикновено започва с направена от автора или намерена фотография, обърната в черно-бяло. Той стартира своеобразна игра, като трансформира отделни зони от позитив в негатив, размества ги и ги уголемява. Това му дава възможност да се отдалечи от конкретното и да навлезе в абстрактните полета на мисълта и емоцията. Пренася намерения образ върху хартията с изключително сложна, бавна и изискваща огромно съсредоточаване техника, като използва въглен и графит на прах. Включеният колаж подчертава променливостта и нестабилността на преживяванията, често оставащи в спектъра на повърхностното и преходното. В проекта отделни реалности, обекти и пространства от природната, архитектурната или градската среда навлизат едни в други, взаимно изменяйки се. Работата на Любомир Кръстев разчита на опозиции като видимо-невидимо, съзнателно-несъзнателно, метафизично-реално.

 „Желанието да бъдем близо до природата е все по-осезаемо. Но единствено под формата на бягство…“, споделя авторът. Изложбата е посветена на невъзможността да намерим хармония между създаденото от нас и заобикалящата ни природа. Някъде връзката се е прекъснала и възстановяването ѝ изглежда почти невъзможно.“

Любомир Кръстев (р. 1983 в Русе, живее и работи в ��ловдив) завършва магистърска степен с графика в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство „Проф. Асен Диамандиев“, Пловдив през 2008 г. В момента д-р Кръстев е главен асистент в катедра "Изящни изкуства" на същата академия. Някои от неговите самостоятелни изяви включват: The Industrial Temple, Нощ на музеите и галериите, Пловдив, 2016; Форсиране на избора, Национални есенни изложби, Пловдив, 2013. Сред участията му в групови изложби, конкурси и кураторски проекти са: ФОН: Млади автори от Пловдив, кураторски проект на галерия Sariev Contemporary, 2019; LISTE / Аrt fair – Basel „Поколение между разруха и ентусиазъм“, кураторски проект на Албена Михайлова-Манц, 2019; Tractatus Locus - пространството в съвременната художествена творба, кураторски проект на Кристина Шрай в Български културен институт - Дом Витгенщайн, Виена, 2017; Нови постъпления 2010-2011, СГХГ, София, 2012 .

Припомняме, че 2013 година изкуствоведка и преподавател в АМТИИ доц. Галина Лардева за първи път бе куратор на Есенните изложби в Пловдив. Тогава тяхно мото бе „Форсиране на избора“ и участваха Александър Петков, Дарина Пеева, Димитър Генчев, Елеоно��а Друмева, Зина Неделчева, Калия Калъчева, Лора Пармакова, Любомир Кръстев, Нина Русева, Стоян Дечев. Всички избрани автори бяха на възраст между 25 и 40 години, получили своето сериозно академично художествено образование в България и/или по света, имаха своите специализации, резиденции и участия в редица проекти, всеки от тях следва самостоятелно своя път на творческо развитие. Не на последно място проектът целеше чрез засилено презентиране на младите в съвременната българска художествена сцена тяхното осмисляне и осъзнаване като релефно творческо поколение, а комуникацията помежду им – да допринесе за формирането на необходимата активна среда за бъдещо развитие. С днешна дата Галина Лардева е вече професор в Академията и продължава да курира Есенните изложби. А мнозинството от участниците тогава са вече сред интересните и авторитетни автори, които продължаваме да следим като развитие.

Любомир Кръстев

През 2016 Любомир Кръстев е Бенефициент на програмата за подпомагане към Наградата „Гауденц Б. Руф”. /Гауденц Б. Руф е дипломат и страстен почитател на изкуството. Като посланик на Швейцария в България от 1995 до 2000 г., той организира в своята резиденция многобройни изложби. Подкрепя развитието на страната и мястото на съвременното българско изкуство в този процес не само в страната ни, но и на международната артистична сцена.  Представените от него художници са сред съвременните български творци, които днес налагат профила на това изкуство. След приключване на дипломатическата си кариера през 2005 г. Гауденц Б. Руф засилва ангажимента си в полза на новото българско изкуство. Повече може да прочетете тук./ През 2010 и 2015 е Любомир Кръстев е гостуващ артист в резидентната програма на  International Artist Village, Гуанлан, Китай; през 2012 получава награда за графика от Национален конкурс на Алианц, Пловдив; 2009 е награден на Национален конкурс за млади художници, критици и куратори, София.

Проф. Станислав Памукчиев не пропуска да следи пътя на младите автори...

Изложбата „Променливи пространства“ в галерия „Структура“ продължава до 16 ноември. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[labyrinthgallerysblog]

“Произведенията на Здравка Василева излъчват медитативно спокойствие” - проф. д-р Галина Лардева

Здравка Василева е автор с особено изискано, прецизно чувство към класическите характеристики на живописта – от жанровете, които я вълнуват като художник, до начина на тяхното пластическо разработване. Нейните платна представят най-често преживяни ситуации – детайли от тихи интериори, в които сякаш се усеща или липсата, или нечие присъствие, натюрморти с предпочитани предмети като изящна настолна лампа, чайник, фруктиера, любими гледки през прозорец, отрязъци от впечатляващи пейзажи. Но това, ко��то осмисля и прави не банална, а завладяваща тази откровена автобиографичност е финесът, балансът, с които тя е разказана. Това е рядко срещано умение. Да се разказва за личното, без да се блокира диалога си с тези, които го подлагат на съмнение, а като че ли да се помъдрява от него – това е път, по който личното става по-сложно и дълбоко, по който то проверява и задълбочава своите начални очевидности.

Произведенията на Здравка Василева излъчват медитативно спокойствие и същевременно съдържат рафинирана живописна ритмика, без естетически демонстрации и излишни визуални атракции. Цветовете са сложни, монохромни или контрастни, с линеарно акцентиране на определени места. Нейният художествен метод, макар и да изследва реалния свят, понякога преминава в абстрактна структура, в разработване или декомпозиране на отделен мотив, на съотношенията и съпоставянето на формите.

Естетиката на нейната живопис е носталгичен призив към възвишеното като липсващо съдържание – там, където отрязъците пространство не са просто конкретно място и там, където времето не променя вкусът към изкуството.

Проф. д-р Галина Лардева Може да видите платната на Здравка Василева в Галерия Лабиринт - Пловдив до 3-ти ноември!  Пловдив, ул. Ангел Букорещлиев 1 раб. време: вт -пт от 17 до 20 ч., сб - нд от 11 до 16 ч. понеделник - почивен ден тел.: 0899965620

[ludiapateshestvenik]

Бурж Халифа е най-високата сграда в света и символ на Дубай. Кулата е част от комплекса Даунтаун Дубай, в който са още Фонтанът на Дубай и Молът на Дубай. За посещение на At The Top, както се нарича наблюдателната площадка, трябва да направите предварителна резервация онлайн. Посетителите могат да се качат до етажи 124 и 125, които са на височина 500 метра и разполагат с открита тераса. От скоро се предлага и ВИП пакет, осигуряващ престои от 30 минути в луксозен салон на 148-ми етаж на сградата.

[single-navi url=”#details-burj-khalifa”]Повече информация[/single-navi][single-navi url=”#visitor-information-dubai”]За посетители[/single-navi][single-navi url=”#tallest-building-location”]Местоположение[/single-navi][single-navi url=”#burj-khalifa-gallery”]Галерия[/single-navi][single-navi url=”#dubai-useful-apps”]Смартфон приложения[/single-navi][adrotate group=”6″][item-spacer] [vremetoe vremetokyde=”Времето в Дубай”]Dubai, UAE[/vremetoe]

Информация за посещение

[tabs slidertype=”top tabs” fx=”slide”] [tabcontainer] [tabtext][/tabtext] [tabtext][/tabtext] [tabtext][/tabtext][tabtext][/tabtext][tabtext][/tabtext][/tabcontainer] [tabcontent] [tab] Официален сайт: www.burjkhalifa.ae

Билети с отстъпка: www.klook.com

Адрес: 1 Sheikh Mohammed bin Rashid Blvd, Дубай, Обединени арабски емирства

Телефон: +971 4 888 8124

Ресторант: На покрива на ниското тяло се намира ресторант ‘Rooftop The Burj Club’, от него има добра видимост към Dubai Fountain и Burj Khalifa [itemlink]Информация и отзиви за ресторанта[/itemlink]

[itembullets ibullet1=”Всички обемни чанти трябва да бъдат оставени в шкафчетата на входа” ibullet2=”Посещението на Burj Khalifa SKY е ограничено на 30 минути (след което можете да посетите нива 124 и 125)” ibullet3=”” ibullet4=”” ibullet5=””]

[/tab] [tab]

При лошо време или силен вятър, външната тераса може да бъде затворена, без възстановяване на платената сума.

Работно време – At the top 124 + 125ет.

Всеки ден от 8:30 до 23:00 часа

Натоварени часове (по-висока цена): 16:00 – 18:00 часа

“Изгрев + Кафе”: петък и събота от 5:30 до 8:00 часа

Работно време – Burj Khalifa SKY 148ет.

Всеки ден от 9:30 до 22:00 часа

Натоварени часове (по-висока цена): 9:30 – 18:00 часа

[/tab] [tab]

Придвижване до Бурж Халифа

Най-удобно е да пристигнете с Дубайското метро:

Станция “Burj Khalifa/Dubai Mall” (червена линия)

ТАКСИ:

Такситата в Дубай са евтин и популярен начин за придвижване. Неизбежно ще ви се наложи да се възползвате от услугите им докато сте в града.

  [/tab] [tab]

Резервирането на билети предварително е задължително!

Закупете билети онлайн с намаление от www.klook.com. Всяка покупка в сайта ви носи 5% бонус точки за следващи покупки.

Цени на билети в ненатоварени часове

Възрастен, At the top: 135 AED

Деца (4-12год.), At the top: 100 AED

Възрастен, Burj Khalifa SKY: 370 AED

Деца (4-12год.), Burj Khalifa SKY: 370 AED

Деца (до 4год.): безплатно

Цени на билети в натоварени часове

Възрастен, At the top: 210 AED

Деца (4-12год.), At the top: 170 AED

Възрастен, Burj Khalifa SKY: 525 AED

Деца (4-12год.), Burj Khalifa SKY: 525 AED

Деца (до 4год.): безплатно

Цени на комбинирани билети

Сутрешен билет “Изгрев + кафе”: 135 AED

At the top + Аквариума в Молът на Дубай: 195 AED (165 AED 3-12г.)

[/tab] [tab]

При избор на хотел в Дубай непременно трябва да имате в предвид, че не е прието настаняването на мъж и жена в обща стая, ако нямат сключен брак.

Rose Garden Hotel Apartments се намира в централната част на града, предлага безплатна анулация, дори басейн на покрива, но не и 5 звезден лукс (за такъв запазете стая в Burj Al Arab или Atlantis The Palm). Можете да резервирате студио или апартамент с една или две спални. Апартаментите са по над 100 кв.м. и разполагат с отделни кухня и всекидневна. [itemlink]Други хотели в Дубай[/itemlink]

Обърнете внимание, че обявените цени не включват градски данък и такса облужване.

[/tab]

[/tabcontent] [/tabs]

[adrotate group=”13″][item-spacer]

Техническа информация

Кулата Burj Khalifa е открита на 4 януари 2010г. Строителстовото отнема точно 6 години – първата копка е дадена през януари 2004г. Сградата е висока 828m, има 160 етажа и държи цели 7 световни рекорда:

[itembullets ibullet1=”Най-високата сграда” ibullet2=”Най-високата свободностояща структура” ibullet3=”Сградата с най-много етажи” ibullet4=”Най-високият обитаем етаж” ibullet5=”Най-високата открита платформа за наблюдение”][itembullets ibullet1=”Най-дългият асансьор” ibullet2=”Най-дългият товарен асансьор” ibullet3=”” ibullet4=”” ibullet5=””]

[adrotate group=”6″][item-spacer]

Местоположение

[mappress mapid=”82″][item-spacer]

Галерия

На входа ви посреща макет на сградата

В асансьора към 124-ти етаж

Гледката по залез слънце

Фонтанът на Дубай от високо

Изкуствените острови “Светът”

Небостъргачите около Sheikh Zayed Road

Светлинно шоу във Фонтанът на Дубай

  Смартфон приложения

[smartapps appn1=”android” appn2=”ios” appn3=”n.a.” appname=”Wizz Air” appnet=”partly” alink1=”https://play.google.com/store/apps/details?id=com.wizzair.WizzAirApp&referrer=utm_source%3Dwizzair.com%26utm_medium%3Dwebsite%26utm_campaign%3Dwizzair.com” alink2=”https://itunes.apple.com/app/wizz-air/id583348801?mt=8″ alink3=”” andrprc=”free” iosprc=”free” winprc=”free” hinttext=””]Освен стандартните услуги за подобно приложение – преглед на разписания, закупуване на полет, добавяне на услуги, чек-ин и мобилна бордна карта, Wizz Air са добавили опции за покупка на членство в Wizz discount club, а също така често предлагат 20% намаление за резервации през мобилния app.[/smartapps][smartapps appn1=”android” appn2=”ios” appn3=”windows” appname=”Viber” appnet=”online” alink1=”https://play.google.com/store/apps/details?id=com.viber.voip” alink2=”https://itunes.apple.com/app/viber-free-phone-calls/id382617920?mt=8″ alink3=”http://www.windowsphone.com/bg-bg/store/app/viber/3d051f9b-9e03-456f-b647-bea34fe7031c” andrprc=”free” iosprc=”free” winprc=”free” hinttext=”За да провеждате разговори, както безплатни, така и платени, ви е необходима високоскоростна интернет връзка.”]Функцията Viber Out на популярното едноименно приложение все още не се радва на много потребители. При пътуване извън Европейския съюз обаче, функцията може да е особено полезна. Срещу предварително закупен ваучер (минимум 5€) ще провеждате разговори до България на цени: 0,03€ за всички фиксирани оператори и 0,11€ за мобилните оператори. Човекът, на който се обаждате, не е необходимо да има инсталирано приложението, той дори няма да разбере, че се обаждате през Viber, тъй като ще получи входящо обаждане от вашия мобилен номер. Остава само да намерите безплатен безжичен интернет…[/smartapps]

[link-follow] [last-time-updated before-text=”Последна актуализация:” after-text=”г.” date-format=”j F, Y”]

  At The Top – посещение в Бурж Халифа, най-високата сграда в света Бурж Халифа е най-високата сграда в света и символ на Дубай. Кулата е част от комплекса Даунтаун Дубай, в който са още Фонтанът на Дубай и Молът на Дубай.

[obkov-obzavejdane-bani-blog]

Христо и Жана-Клод затънал в изкушения, реални и въображаеми Брюксел — в 1975 година, художници Кристо и Жан-Клод се приближи към гражданска власт в Барселона, Испания, с намерението да приключи с почти 200-метров паметник на Колумб в края на булевард Ла Рамбла. Артисти, известни гигантски проекти, в които голяма структура драпирани в кърпа и с скрученными въже, вече дадоха своя подпис обжалване в места като музей на съвременното изкуство в Чикаго, стени от Римската епоха в италианската столица и по крайбрежието на Австралия. “Ние работим с кмета,” Христо каза в телефонно интервю от Ню Йорк, позовавайки се на предложение в Барселона. “След две години, той казал “не”. Той е бил застрелян и убит. Не от нас, а от някой друг. През 1981 г. беше друг кмет. Той каза, че няма. Той е бил почти убит, но е оцелял.” “През 1984 година, ни обаждане от друг кмет” – каза Христо. “Той ми каза:” моля, елате и го обвива. Ние сме казали, че не искам повече да правя това. Ние сме загубили желание. В тези проекти няма нищо рационално. Те са капризни и лични”. Монументалните произведения на Христо и Жана-Клод, неговата съпруга и партньор, който почина през 2009 г., са предмет на изложението в ING Арт център в Брюксел, озаглавена “Христо и Джоан-Клод. Градските проекти”, който отвори врати миналия месец и ще продължи до февруари 2018 година. Както и доклади и снимки на своите мащабни проекти, изложба включва в себе си повече от дузина идеи, които никога не са били завършени — сладко възможност да си представите за велики произведения на изкуството, които никога не са съществували. В допълнение на около 80 експонати има повече от 100 снимки, представени на изложението, най-вече заснети от фотограф Волфганг Фольц, който често си сътрудничи с художници. Ослепителна и грее, взорванные г-н Фольц на изображението се завърта на led екрани, в резултат на което много от реализираните проекти на художници към живота и транспортират посетителите на места като Ню Йорк; Сидни, Австралия; и селските райони на Япония. Включени са техните най-известни произведения са “опаковани райхстага” реализира през 1995 г. в Берлин, и “Pont-neuf увити”, в която те окутали-стария мост в Париж в копринена кърпа. Проекти, които никога не дойде, за да бъде не по-малко трудно и вълнуващо, е представен подробен подготвителната работа, включително и фотомонтажи, картини, колажи и оформления. В началото отхвърляне е в Националната галерия в Рим, който Христо е готов да приключи през 1967 година. Колаж показва, умело пеленают на фасадата. “Директор на музея на почти получили разрешение”, – каза Патриша де Peuter, ко-куратор на изложбата. Това не би трябвало да е, но година по-късно, през 1968 г., Кристо и Жана-Клод са в състояние да реализират първия си увити къща, Кунстхалле в Берн, Швейцария. Модел, колаж и рисунка на Христо показване на прост вид на сградата се трансформира в нещо подобно на ситно задрапированный Римската богиня. Въпреки че те носят само временно, проекти на стойност милиони долари за провеждане. За Райхстага, Кристо и Жана-Клод трябваше да се съберат 15 млн. долара, съобщава прес-секретар от офиса на Кристо. “Тези проекти имат много аспекти”, – каза художникът, “като тези, които са необходими за строителството на моста или на един небостъргач. Много хора работят в строителството им, тъй като в строителството. Ако се консултирайте с архитект, ще видите приблизително същото съотношение реализираните и да реализира проекти”. Христо живее в Ню Йорк от 1964 г., а в изложбата има няколко модела за града проекти, които са били отхвърлени, включително на Уитни музей на американското изкуство в стара къща на Медисън Авеню, където сега се срещнахме с Брейером), скулптура градина на музея на модерното изкуство, сградата на 20 эксчейндж-Място и в 2 Бродуей, и някогашен Ню Йорк в една от Таймс скуеър. Други нереализирани планове на дисплея включват в себе си процедури от стените на Реформацията в Женева; Театро Нуово в Сполето, Италия (отхвърлено поради страх от пожар); и Понте Сант Анджело в Рим. Оферта, за да приключи дървета булевард Шанз-елизе в Париж, е бил отхвърлен, тъй като градските власти са решили да “украсяват дърветата с електрически Коледни светлини”, съобщава сайтът на художника. Някои идеи не умират, но се намери нови къщи, като в шоуто. Колаж показва зелено “Св. Стефан”, парк ” в Дъблин, който каза Кристо “е идеалното място за увити пътеки,” идеята е вдъхновена от японската церемониална градини, Кристо и Жана-Клод първи път се опитала да създаде през 1969 година. “Но ние не сме успели”, – допълни той. “Най-накрая, – каза той, – ние открихме, Канзас Сити,” и идеи се сбъдват Яков свободен Парк л. през 1978 година. В изложбата са представени рисунки и колажи от жълто пътя художници, се отклоняват, като по подиуму по тревата. С този пример в ума си, за да може всеки от отхвърлени проекти се съживи? “Аз никога няма да се върна в квартала на небостъргачите в Ню Йорк”, – каза Христо. “В този момент, аз не искам да правя на сградата. Има някои сайтове, които бих могла да се върне. Но аз не мога сега да кажа, коя от тях”. Нека да блокирате реклама! (Защо?)

[vprki]

Съвършен спектакъл на Мариела Гемишева в галерия „Структура“

За себе си мисля като за моден дизайнер, който не се интересува от мода. Вярвам, че дрехите не трябва само да бъдат консумирани. Естетиките на доминиращата тенденция или функция на паз��ра не са единственото необходимо условие. Използвам дрехите за база на артистични провокации, преобръщайки модното шоу в пърформанс и моделите в обекти. Пише на интернет страницата си проф. Мариела Гемишева.

Тук бихме добавили, че нейните пърформанси за нас са спектакли, а ако добър фотограф ги е документирал в качествена снимка, те са и красива картина на талантлив художник или скулптурна композиция…Последното ѝ произведение, не можем да го определим по друг начин, освен като произведение на изкуството, независимо колко мимолетно беше във времето. „Изглеждам и съм“ в галерия „Структура“ на 18 октомври е поредното доказателство за мощта и въображението ѝ като артист от висока класа.

Във въведението към събитието от галерията пишат: „Проектът „Изглеждам и съм” е замислен като форма на представяне и „консумация“ на концептуална мода извън традиционната конвенция и функция на модния дизайн. Тук модата присъства едновременно като медия и като експериментално поле, където облеклото е само средство за игра със собствената личност или за своеобразно изследване на взаимоотношенията между личност и облекло.

„Изглеждам и съм“ представлява пърформанс или скулптурна композиция от живи модели, облечени в последната модна колекция на авторката от 11 силуета в една единствена конструкция с име „скафандър за ангели“, материал 100% коприна в ��хроматична тоналност.

В акцията присъства и емблематичен автопортрет на Мариела Гемишева от проекта „Out of Myself” от 2002 г., където след целенасочен флирт със собствения си дизайн стига до абсолютното освобождаване от него. Не случайно „Изглеждам и съм“ се появява 22 години по-късно като акция, изследваща така наречената устойчива или бавна мода. Себепознаването е основна функция и смисъл на съвременното етично облекло.“

Мариела Гемишева

„Работата ми като моден дизайнер и артист е съчетание на два подхода – този на класическия моден дизайн, който обръща внимание на конструкцията на облеклото в неочакваното съчетание на материалите, спецификата на аксесоарите, цялостния имидж и подхода към подчертано скулптурната форма на облеклата или облеклото като арт обект. Те не биха могли да бъдат носени по всяко време и на всяко място. Чрез композицията и динамиката в силуетите дефилетата представляват нещо повече от просто показване на утилитарни предмети. За мен те се превръщат в пространствено и времево разгръщане на структури и материали, създаващи усещането за „тръгнала на разходка“ скулптурна изложба'' (Лъчезар Бояджиев). Водещ принцип е играта и употребата на разнообразни елементи в дрехата, на форми и знаци от различни социални и културни пространства, нанесени чрез нов хармонично-дисхармоничен дизайнерски подход. Модата е употребена като съвременен феномен и е територия – преди всичко – за художествена дейност. За себе си мисля като за моден дизайнер, който не се интересува от мода.“ (от каталога Self-Portrait).

Специално участие в пърформанса имаха: Модели: IVET FASHION; грим: Марина Младенова; коса: Васил Атанасов; асистенти: Кристина Русева и Дебора Тодорова; конструктор моделиер: инж. Петя Джукелова; аксесоари: Димитър Делчев; обувки: HOGL; фотограф на събитието: Владислава Григорова; звук: Елитна; фотограф: Александър Нишков.

Мариела обича пространството на галерия „Структура“, а и то я обича…Припомняме си инсталацията ѝ от 2021 г. „Сън“, в която  тя свърза реалното с нематериалното. „От древността през близката история до изкушенията на настоящето – Мариела Гемишева създава красива визуална среда, наситена с множество остри коментари за света, който обитаваме и за собственото ни място в него“, както тогава отбелязаха от галерията. С проекта ѝ „Сън“, всъщност завърши няколкогодишен цикъл от работи, посветени на границата между красотата и насилието, между живота и смъртта. За отправна точка е използван родният град на художничката Казанлък, известен със своите розови масиви и скъпоценното розово масло, с военния завод, произвеждащ оръжия и боеприпаси, с Долината на тракийските царе, в която са разположени множество древни гробници.

"Автопортрет" включва фотографии, текстове и интервюта за 20 годишния артистичен опит на Мариела Гемишева, 2017

Тя е завършила Националната гимназия по пластични изкуства и дизайн „Акад. Дечко Узунов“ в Казанлък, 1984 и Академията за архитектура, дизайн и изкуства, Прага, 1992. Проф. Мариела Гемишева е преподавател е в дисциплините „Моден проект“, “Модата на 20-ти Век“ и „Модата като спектакъл“ в специалност „Мода“ към Национална художествена академия в София. Провокацията е съществен елемент в нейните работи, а според американския куратор Роджър Коновър тя е „неподражаема в превръщането на ограниченията в предимства”.

Може още много подробности да се споменат за творческата биография на Мариела Гемишева – за проектите ѝ, за книгите ѝ, за работата със студентите ѝ…Но сега преди всичко съпреживяваме нейното „Изглеждам и съм“ в галерия „Структура“. Не за първи път манекенките, участващи в пърформанса не ни въздействат като красивите момичета от модния подиум с характерната поклащаща се походка, както е прието, а като среща с древни одалиски, които ни превеждат във времето. И ни разказват историята, която е решила  Мариела Гемишева да сподели с нас по нейния си уникален възглед като артист. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Вопълът на Константин Златев „Не наранявай“ в изложбата “Peace by peace”

Със забележителна изложба на Константин Златев /на снимката/ – “Peace by peace”, галерия „Структура“ откри новия сезон. Тя е първото самостоятелно представяне на художника след завръщането му в България през 2022 година. Куратор на изложбата е изкуствоведката Мария Василева, създател на галерията, едно най- новаторските художествени пространства в столицата.

В експозицията са включени кинетични инсталации, скулптури, обекти, принтове и видеодокументация. Заглавието е парафраза на английския израз “piece by piece” (в превод – част по част, стъпка по стъпка). То коментира смисъла на всяко малко действие, което би отдалечило човечеството от глобална военна катастрофа.

Графиката в изложбата показва в глобален план как нарастват военните конфликти в периода 1989-2022, а вече са повече с днешна дата...

Константин Златев се занимава с проблемите на насилието като израз на политическа доминация, териториално преразпределение, икономически фактори или религиозни конфликти от доста време, като изследва различните му проявления през епохите. Представената колекция е създавана в периода след 2010 година и носи общото название „Ахимса (Не наранявай)“.

Константин Златев

/Припомняме, че през февруари 2023 година в галерия „Райко Алексиев“ бе открита изложбата „Ахимса: ненасилието“ по идея на проф. Емил Попов, проф. Станислав Памукчиев и индолога Йорданка Боянова като куратори В нея участваха едни от най-именитите български художници и скулптори. Нейният тематичен фокус върху ахимса, ненасилието - основополагащия житейски принцип във философията и делата на Махатма Ганди, формира широката концептуална основа за изграждането ѝ./

В изложбата “Peace by peace” на Константин Златев цялата концепция е съсредоточена в глобален план през личните усещания на автора, които в днешния ден навяват тъга, но изречена с вик.

От изложбата

„Основната концепция произтича от наблюдението, че човечеството влага най-добрите си технологични ресурси и научни усилия в изобретяването на оръжия и методи на агресия, които неизбежно водят до самоунищожение“, убеден е Константин Златев.

Създадени от части, наподобяващи на военен арсенал, произведенията коментират проблема с въоръженото насилие в обществото и заплетената сложност на световната оръжейна индустрия и търговия.

За изложбата Константин Златев се вдъхновява и от серията творби „Търговски мъниста“, занимаващи се с историческото минало и като че ли с неизбежната повторяемост на събитията. Броеницата от железни бомби “Prayer Beads” („Молитвени мъниста“), 2016, най-добре илюстрира посланието на изложбата и се превръща в знак на разрушената вяра, изгубените илюзии и напразните молитви.

“Prayer Beads” („Молитвени мъниста“), 2016

“The Last Gun” („Последното оръжие“), 2012, е механо-роботична флейта, създадена от деактивирана пушка и промишлени компоненти. Цевите на пушката са превърнати в двойна флейта, на която се свири със сгъстен въздух. Инсталацията представя графично, а след това и музикално възхода и падението на световни военни конфликти в периода от 1989 до 2022. Флейтата е програмирана да свири мрачна мелодия за всяко увеличение на въоръжени конфликти и оптимистична мелодия за всяка година, в която конфликтите намаляват. Работата �� изпълнена със съдействието на Костадин Илов и Велина Русева.

“The Last Gun” („Последното оръжие“), 2012

Замисълът на серията “Trade Beads” („Търговски мъниста“) се основава на историческото значение на мънистата и използването им като мощен инструмент по време на търговията с роби и колонизацията на Новия свят. Скулптурите правят паралел към търговията с оръжия днес, като съвременен инструмент за влияние върху политическите и икономическите доктрини.

Trade_Beads_I („Търговски мъниста“)

Произведени в Европа, декоративните стъклени мъниста са използвани между 16-ти и 20-ти век, за да осигурят безопасното преминаване на изследователи и търговци, главно през Африка и Америка. Те са разменяни за хора, слонова кост, злато и други стоки, желани в Европа. Едни от най-скъпите са мънистата Millefiori – уникални, красиви и търсени по целия свят. „Аристократът“ на търговските мъниста е венецианската розета, изобретена през 1480 г. от Мариета Баровие. Получава се от куха стъклена пръчка, която има модел на звезда с дванадесет лъча и обикновено е бяла, синя и керемидено червена. Това мънисто е изпратено до френските западноафрикански колонии, до Индия и Америка и оттогава се е разпространило по целия свят. Розетите са желани в продължение на много векове поради тяхното раз��ообразие и интензитет на цветовете, нито едно от които не може да бъде намерено в материалите, достъпни за местното население на колонизираните нации.

“Prayer Beads” („Молитвени мъниста“), 2016

В “Trade Beads” Константин Златев търси корените и най-ранните примери за търговия с оръжие. Той поставя антични мъниста от венецианско муранско стъкло в патрондаши или имитира бомби и гранати, създавайки скулптури, напомнящи формите на съвременните оръжия. Творбите повдигат въпроси за степента, в която аспектите на търговията с оръжия поддържат неоколониалните структури в днешната епоха.

Константин Златев (роден 1974 в Русе) е художник и дизайнер, който работи с различни медии, включително стъкло, метал, камък и дърво. Повечето от концептуалните му скулптури и инсталации се основават на идеи от социално, културно и историческо значение. На 23-годишна възраст любовта му към планините и страстта към скалното катерене го карат да се премести в Калифорния, където споделя културата и начина на живот на катерачите в долината Йосемити. Изучава индустриален дизайн и интердисциплинарно изкуство в Калифорнийския колеж за изкуствата, Сан Франциско (2005-2010). Работи по проекти за света на компютърните технологии и механичен дизайн за космически спътници. Влечението му към изкуството и историята, и приоритетът да следва творческата свобода и реализация го карат да се съсредоточи изцяло върху кариерата си в изкуството. През 2022 г. се връща в България и в момента живее и работи в Габрово.

Мария Василева и Константин Златев

„Почти всичко в кариерата ми на художник и скулптор започна в Америка“, споделя пред Радио България на БНР Константин Златев, а интерес към творбите му проявяват колекционери на съвременно изкуство в Ню Йорк и Сан Франциско. Върнал се в България в Габрово, той продължава да създава своите творби и да отправя послания към подпаления от война и насилие свят. " Пушките, които превърнах в роботизирани инсталации са общо шест – те са доста трудоемки, отнема поне една година, защото аз искам да ги направя по точно определен начин.

Скулпторите Валентин Старчев и Леда Старчева на изложбата

Оръжията притежават един много силен и съблазнителен език, породен от тяхната перфектност. Когато деактивирам оръжието и променям неговата функция искам да използвам същия този език на перфектност, за да покажа, че можем да влагаме усилията си в нещо различно. Наблюдавам, че ние, хората, използваме най-добрите си ресурси, за да създаваме оръжия, но оръжията днес не са така прости като тези, с които аз работя. Една модерна война с ядрени оръжия, не е като Руско-турската освободителна война, няколко години след която, можеш да продължиш да засяваш земята си и да заживееш нормално. Една такава война би унищожила всичко завинаги."

От изложбата

Дизайнерският опит на Константин се откроява в неговите скулптури и кинетични арт инсталации, които често включват използване на индустриални производствени технологии и материали. Комбинацията от надеждно техническо изпълнение с прецизно естетическо оформление има за цел да създаде произведения, които са функционално и визуално безупречни. Творбите му са излагани в международен план и той често участва в самостоятелни и групови изложби в Европа и САЩ.

Работата на Константин Златев на изложбата "По-добрата част от нас"

Сегашната изложба на Константин Златев е негово второ участие като автор в галерия „Структура“ след присъствието му в ��руповата "По-добрата част от нас", открита на 29 февруари тази година. Тя събра творби от 12 автори от различни поколения и периоди – от 1992 г. до днес. Всички работи се занимават с проявления на насилието – от терора над хора и животни, през политическото регулиране и управляване на обществото (наречено от Мишел Фуко "биополитика"), страховитите проявления на национализма, ролята на медийния шум и манипулациите на киноиндустрията, до войната като негова крайна проява. Макар и разположена в тъмната част на емоционалния и рационален спектър, изложбата не само документира и предупреждава, но и съхранява надеждата, че "по-добра част" все още съществува.

От изложбата

Авторите, които представиха творбите си тогава, бяха Боряна Росса и Олег Мавроматти, Димитър Трайчев, Калин Серапионов, Кирил Прашков, Константин Златев, Красимир Терзиев, Нено Белчев, Нина Ковачева, Правдолюб Иванов, Симеон Симеонов, Явор Костадинов. Бихме определили тази много силна изложба като една от знаковите не само за авторите си, а и за всичко, което тревожи човечеството в объркания ни свят.

Скулпторът Павел Койчев на изложбата

Силната и смислена изложба на Константин Златев “Peace by peace” в галерия „Структура“ е, като че ли личното му продължение на темата, която е неговата болка, вълнение, чувствителност, изразява ги безкомпромисно като артист и дълбоко загрижен за света ни човек. Тя продължава до 12 октомври. ≈

“въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив на галерия "Структура"

[vprki]

Критичен поглед: “Супер Дина“, глава I

Втората самостоятелна изложба на Дина Стоев демонстрира амбиция и размах, каквито много рядко виждаме в столичните галерии. Заглавието на изложбата „Глава I” звучи провокативно със своята категоричност и с претенцията собственото творчество да бъде мислено като цялостен проект, който предстои да бъде реализиран, но чиито очертания вече са налице. Написа за „въпреки.com” Кирил Василев, културолог, поет, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ за изложбата в галерия „Райко Алексиев“.

Нещо повече заглавието не фиксира просто едно начало, но вече загатва и за един край. Внушава, че краят вече е тук като организиращ принцип на цялото. Иска се смелост и философска нагласа, за да започнеш живота си като художник откъм неговия бъдещ край. /Това е първият проект на младия художник, обхващащ по-скорошни произведения, направени в периода на навлизането му като самостоятелна фигура на българската сцена. Дебютната му изложба бе също в галерия „Райко Алексиев“, 2019 като Награда на СБХ от Национален конкурс за живопис и скулптура за млади автори по идея на Тодор Стайков. – б. р./

Дина Стоев и проф. Станислав Памукчиев при откриването на изложбата на 14 юли

Влечението към наратива и идеята за цялост определят характера и на самата експозиция. Сходните формати, материали, техника, колорит, както и персонажът на артиста, който се появява в много от платната, създават усещане за повторение и вариативен порядък; за наративна структура, а не за отделни произведения, възникнали без връзка едно с друго и събрани конюнктурно в една експозиция. В изложените платна имаме герой и свят, в който този герой действа и реагира. Сякаш разглеждаме гигантски цветен комикс със заглавие „Супер Дина“. 

Героят на комикса има чертите на художника и функционира като негов „аватар“ в картините. По този начин реалният Дина Стоев и реалният свят са едновременно свързани и разграничени от картинния образ и от картинния свят. Парадоксалното в случая е, че влизайки в картините си и действайки в тях, художникът, всъщност, се дистанцира от тях и може да наблюдава себе си отстрани. При зрителя обаче тече обратният процес – влизането в картините на художника позволява на зрителя да се идентифицира с неговия „аватар“ и чрез неговите действия и реакции да се доближи и стане част от света в картините.

Живописта на Дина Стоев е активистка живопис в един изцяло позитивен смисъл. Светът в неговите картини не е създаден, за да бъде предмет на естетическо съзерцание, философски размисъл или морално възмущение. Чрез образа на „аватара“ на художника в този свят се действа и реагира и се апелира към зрителя за действие и реакция. Това е живопис, която вярва в смисъла и необходимостта от индивидуално действие и открито поставя изкуството в услуга на такова действие. Но това действие остава напълно неосигурено, то не разчита на никакви идеологически гаранции от типа: „законите на историята“, „законите на природата“, „Бог“ и т.н. В една от картините виждаме горящия Нотр Дам и „аватарът“ на художника, тичащ към катедралата с малко пластмасово шише минерална вода. Катедралата не може да бъде изгасена с тази шепа вода, но важното в случая е действието, дори отчаяното действие.

Светът в картините на Дина Стоев е свят на ръба, а може би и отвъд ръба на собственото си оцеляване. Това е едновременно нашият реален днешен свят с неговите знакови медийни образи - горящият Нотр Дам, опразненият от пандемията Лувър, смразяващият храм на руските въоръжени сили в парка „Патриот“ – и същевременно един алегоричен пост-апокалиптичен свят, в който все още някой хвърля с парашути контейнери с храна или медикаменти, но не е сигурно дали има кой да се възползва от тях. Свят, в който чудовищата изглеждат нелепи и безпомощни, нуждаещи се от „профилактика“. Свят, в който не ти остава нищо друго, освен да коленичиш и да се молиш от нощното небе да се появи някое НЛО.

В стилово отношение в картините на Дина Стоев лесно могат да се открият следите от влиянието на знакови имена в съвременната европейска живопис кат�� германеца Нео Раух или шотландеца Питър Доиг, но това влияние не бива да се преувеличава. Духът на платната на Стоев е много различен от този в работите на Раух и Доиг. Раух е саркастичен художник, с вкус към абсурда, а Доиг е мистериозен неоромантик, който работи основно със спомена. Нито единият, нито другият се ангажират в работите си с открита позиция спрямо настоящето, както това прави Дина Стоев.   

Има съществена разлика между позицията на ангажираните млади хора и артисти днес спрямо света, в който живеят и позицията на техните предшественици през ХХ век. Тогава ангажираните млади хора и артисти искаха да разрушат света, в който живеят и да го построят отново и „на чисто“. Днес техните наследници искат да спасят света, в който живеят и, ако е възможно, да го променят, без да го унищожават. Това е фундаментална културна разлика, която изложбата на Дина Стоев ни позволява да осъзнаем много ясно. Не революционерите, а спасителите, които се хвърлят в пламъците без гаранция, че ще излязат от тях са героите на днешния свят.

„Супер Дина“ не е традиционен супергерой, защото няма свръхспособности, нито е сигурно, че ще победи в своята битка, но със сигурност няма да престане да се бори.  ≈  

Текст: Кирил Василев

Снимки: Стефан Марков и архив на СБХ

P.S. на „въпреки.com”: Дина Стоев е роден в София през 1994. През 2013 завършва живопис в НУИИ „Илия Петров“ и продължава обучението си в Националната художествена академия в София, където завършва като бакалавър по живопис в ателието на чл.-кор. проф. Андрей Даниел и ас. Правдолюб Иванов през 2017 и като магистър по живопис през 2019. Към момента е в процес на защита на дисертация в НХА с научен ръководител проф.. Петер Цанев.

Проф. Петер Цанев и Дина Стоев при откриването на изложбата на 14 юли

Има множество участия в съвместни изложби в години. Между тях и по проекта на фондация „Въпреки“ „Учители и ученици в изобразителното изкуство“, 2018 в най-мащабната му част „Андрей Даниел  и неговите ученици“ в ГХГ „Борис Георгиев“, Варна и столичната галерия „Стубел“.

[vprki]

На учителя Васил Вълев с любов от порасналите му ученици

Васил ни научи, освен на можене и на морал – един изключително самодисциплиниран човек, топъл, отговорен. Научи ни, че преди изкуството да  е естетика, то е етика и отговорност. Бяхме деца, когато Васил правеше акварел до нас и мъчейки се с боята и с формата, която как да нарисуваме пейзаж с водни боички, гледайки майсторът какво прави. Споделя проф. Станислав Памукчиев за изложбата акварел „Стъпки във времето – поколения“ посветена на проф. Васил Вълев в галерия „Арте“.

Експозицията включва творби на Васил Вълев (1934-2021) и неговите ученици от Художествената гимназия Милко Божков, Свилен Блажев и Станислав Памукчиев, вече ярки фигури в съвременното ни изобразително изкуство.

Станислав Памукчиев продължава: „Васил просто взе една щипка пясък от една купчинка, която имаше до него и поръси по листа и се получи много по-сложна структура на повърхнината. След много години разбрах, че това е отключващ момент за мен и цялата ми живопис се разви по този начин – на земята, с разливане и с поръсване на материалите. Трябваше да минат години, за да разбера колко дълбоко се е принтирало това в мен.“

Станислав Памукчиев

Изкуствоведката Анелия Николаева представя изложбата като разказва: „Изложбата има своя предистория. Приживе самият проф. Васил Вълев имаше идея да направи изложба със свои ученици. Много хубаво е, че Станислав Памукчиев я възроди, но най-интересното, според мен, е събирането на четирима доста различни по художествен профил художници.“

В текста си към експозицията тя пише: “Идеята, както подсказва и насловът „Стъпки във времето – поколения“, е да се потърсят приемствеността между генерациите в българското изкуство и пътищата, по които традициите остават живи. Среща си дават един учител и трима негови ученици от времето на 60-те години в Софийската художествена гимназия. Днес техните имена не се нуждаят от специално представяне. Милко Божков, Станислав Памукчиев и Свилен Блажев отдавна са се утвърдили с мащаба на творческото си присъствие. Васил Вълев (1934 – 2021), дългогодишен професор в Художествената академия, има значителни заслуги за развитието на българската акварелната живопис от втората половина на ХХ век.

Акварели на Васил Вълев на изложбата в галерия "Арте"

Но кое споява в настоящата експозиция тези така различни като профил художници? Акварелите на Васил Вълев остават свързани с видимия свят, за разлика от почти абстрактните работи на Свилен Блажев, които с характерния замах на жеста, дори в камерния си формат на листа са смели и експресивни. Естетизиращата линия, определяща късното творчество  на Милко Божков умозрително сякаш води и тук по тънките граници между рисунка и живопис. Сложно и интелектуално наситена отново е играта с акварелното петно при Станислав Памукчиев. Четири различни посоки и все пак ги свързва преди всичко споделеното начало в края на 60-те – първите стъпки, уроците, преоткриването на света с младежката дързост, но с доверие към учителските напътствия, и най-вече – с абсолютната отдаденост и безкомпромисност, основния и добре научен урок. В годините 1967 – 1969, за младия учител Васил Вълев това е първи випуск в Гимназията. Учебните практики са посветени на рисуването и с особена интензивност на акварела. Изложбата днес не случайно показва само работи в тази техника.

Акварели на Васил Вълев на изложбата в галерия "Арте"

Именно Васил Вълев, с пиетет към големия български акварелист Никола Маринов (1879 – 1948) и убедеността си в качествата на акварела като пълноценна и самостойна техника на живописта, се превръща в негов апологет и популяризатор. Не само се утвърждава като един от майсторите на акварела в съвременното българско изкуство. Значим резултат от усилията му в посока на ново мислене са инициирането на големите художествени форуми за акварел в Търговище Международния пленер и Националните акварелни изложби.“

Благодарение на галеристката на „Арте“ Гергана Борисова имаме възможност �� създадения видеоканал на галерията да откриваме и преживяваме не само експозицията, но и споделеното от художниците. Тези видео разкази остават и като стойностни артистични документи за времето в контекста на културния ни пейзаж.

Акварели на Станислав Памукчиев на изложбата в галерия "Арте"

Но да се върнем към конкретната изложба, провокирала Станислав Памукчиев да изрази почитта си към учителя много лично: “Събира ни Васил в една изложба, която отдавна беше замислена. Събира ни мокрият лист с течащата вода, с цветното петно, което ни дава тласък. Художникът винаги мисли с материала в ръцете си, а акварелът е най-живият материал, който съдържа в себе си парадокса на случайността, на грешката…И художникът е поставен в един режим на контрол, овладяване на хаоса и постигане на формата. Да извлечеш от цветното петно форма и да я изобразиш е само по себе си предизвикателство. На всичко това ни научи Васил.“

Васил Вълев, 2021 в галерия "Арте"

Експозицията представя не само акварели на четиримата ярки автори, но в тяхното присъствие в пространството на галерията чуваме и техния разговор реален или нереален сега и преди…Припомняме, че през април 2021 в „Арте“ бе изложбата „Васил и Бисера. Фамилия Вълеви“ – акварели. Тогава художникът в последната си изложба приживе заедно с дъщеря си художничката Бисера Вълева /на водещата снимка със Станислав Памукчиев – б.а./ казва за другите трима, участници в настоящата на същото място: „Много талантливи ученици. Доставяше ми удоволствие да контактувам с тях.“

Милко Божков на изложбата си в галерия "Арте", 2023

С днешна дата Милко Божков споделя за учителя Васил Вълев: „Започвахме с акварел по тези практики и основно рисувахме с акварел. Ама рисувахме като изтървани, ама изтървани, наистина. В практиките си в Мелник заедно си спомням във втори курс – акварел – Никола Маринов, Джоузеф Търнър (1775-1851), си казах „никога няма да пипна масло!“. Толкова бяхме влюбени в акварела, благодарение на Васил. Когато работя акварел ми трябват два месеца да се подготвя, то е като джем сешън в джаза. Започваш го и почва да те води той.

Акварели на Милко Божков на изложбата в галерия "Арте"

Васил Вълев беше единственият, който рисуваше с учениците. Правеше конферанси, ние работехме много, а той работеше още повече. Той ни заплени за акварела. Пряка връзка на работите ни имахме с Васил – моите, на Станислав и Свиката (Свилен Блажев) – били сме деца.“

Свилен Блажев по своему описва онова време: „Представи си малки пиленца току-що разперили крилца и с едни големи черни папки, вътре пълни с едни картони по 13 ст., български, които бяха най-добрите тогава. Акварелът с марка „Ленинград“ или „Нева“, в по-лошия случай, четка Таленс 10-и или 16-и номер. И сутрин ни отварят ��летката и ни пускат.

Акварели на Свилен Блажев-Свиката на изложбата в галерия "Арте"

Целта е вечерта да се върнем с пълни папки. Целият ден ние сме сами или в добрия случай по двама или трима летим по своя път и кацаме тук-там да направим по един акварел, разбира се, защото строгият поглед на Васил Вълев ни очакваше. Всички треперехме, не знаехме какво ще се случи. Отваряме папките и всеки един от нас показва пред другите на конферанс това, което е направил. Ако всичко това, което показвахме пред другаря Вълев и нашите съученици, вече можехме да си легнем и да спим.Сутринта никой не се интересуваше дали си ял, дали си спал, как си тръгнал. Всичко това се повтаряше по същия начин 10 или 15 дни. И така този полет минаваше през цяла България. Разказвам това, защото всичко това възпитава силни характери в тези малки пиленца да станат силни и здрави птици през изкуството и през живота.“

Тогава на тези практики младият учител Васил Вълев им открива невероятните възможности на акварела и рисуването. Те нито за миг не го забравят и досега не само като прекрасен преподавател, но и като личност с преживяванията от учебните практики с юношеските вълнения, с неподправения си ентусиазъм, че избират пътя си на художници.

Свилен Блажев на изложбата си в галерия "Арте", 2022

„Сега, когато съм на 70 и… много съм благодарен на Васил, защото не знам какво щеше да се случи с мен без него. Благодарен съм на силни български художници, които бяха наши учители по пътя и да изкажа чувство на благоговение и обич към тях.“ Споделя Свилен Блажев-Свиката…

А Милко Божков в пространство на „Арте“ казва с възторг: „Като гледам творбите на Васил Вълев – възхита. Той не беше от най-известните, не е бил на гребена вълната, но той беше художник, който дълбаеше надълбоко – и в акварела, и в маслото. Поклон и респект пред неговото творчество. Чудесно стана това сбиране на трима ни заедно с учителя.“

Акварел на Васил Вълев

По своя си начин Станислав Памукчиев емоционално обобщава: „Изключително вълнуващо е и благодаря на Гергана (Борисова) за възможността в пространството на „Арте“ да сме отново заедно по много интересен и красив начин. Единствено в изкуството покойните и живите може да са заедно. Сега Васил е с нас и е по-жив от всички!“

В годините сме публикували много текстове с прекрасни снимки от талантливите и незабравими творчески изяви на забележителните артисти Милко Божков, Свилен Блажев и Станислав Памукчиев. Сега отдаваме почит и възхищение към техния любим учител…

Изложбата „Стъпки във времето – поколения“ посветена на проф. Васил Вълев в галерия „Арте“ продължава до 4 юни. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Владко Балев, Елена Шемтова и тяхната „Точка на кипене“

Столичната галерия „Сердика“ представя изложбата „Точка на кипене“, която събира живописните платна на Владко Балев и Елена Шемтова. Двама автори много различни, като стил и начин на изразяване, но обединени от емоционалната сила и експресия на цвета, и неговата подчертана обусловеност в композиционното пространство.Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Диана Драганова-Щир, куратор на експозицията.

Изложбата „Точка на кипене” е своеобразна емфатична връзка и среща на авторите в полето на визуалното преживяване. Представянето им заедно в експозицията провокира интересна съпоставка и дълбоко хетерогенно внушение, постигнато чрез компонентите на една изцяло живописна система.

Картини на Владко Балев

Картините на Владко Балев приковават вниманието с необичаен размах, забележителен мащаб и силно внушение. Художникът работи в полето на абстрактната образност, в която се срещат разнородни колоритни решения и фактурни комбинации. В неговата живопис няма да  открием абсолютна категоричност при изграждане на живописната структура, а по-скоро свободно боравене и смесване на наситени, с различна плътност петна и мазки, подкрепени от хармонични преливания и смели колоритни решения. Изградени свободно и с лекота, картините на Владко Балев пораждат неочаквани и спонтанни внушения, съчетани с въздействащи силуети, и линеарно изградени фрагменти. 

Пред картините на Елена Шемтова

Различни по формат, композициите на Елена Шемтова изпълват пространството с ярки, цветни акценти и съзвучни решения. Искрящи и жизнени, картините ѝ извикват фини емоции и една вибрираща и трептяща среда, която идва от нейното богато въображение. Звучни и силни контрастните вариации в нейните платна се допълват от обединяващи контури и геометризирани елементи. Чрез избора на цветово решение, плътно модулиране и съпоставяне на линии и форми, Елена Шемтова превръща произведенията си в една приказна поезия от цвят и емоция.

Диана Драганова-Щир, Владко Балев и Елена Шемтова

Със силата на своето въображение Владко Балев и Елена Шемтова създават картини, в които по един осезаем начин се смесват необятни светове, безгранични пространства и дълбоки смислови стойности.

Диана Драганова-Щир

Припомняме, че в началото на 2022 година двамата художници имаха съвместна изложба "Точка на пресичане" в галерия „Къщата на София“в кв. „Лозенец“. В експозицията тогава се „срещнаха“ двата възгледа на авторите Елена Шемтова и Владко Балев в търсенето на обща  хармония в изложените си творби. За тази тяхна съвместна изложба Елена сподели: „Пресечната точка я имаме от край време, тъй като сме приятели и второ – визията ни за живописта, за естетиката, макар и много различно да работим, се усеща една среща между нас“. Това тяхно приятелство и сътрудничество като автори се усеща и в сегашната им изложба „Точка на кипене“ в галерия „Сердика“.

Владко Балев

Владко Балев обича да излага в пространството на галерията. През есента на 2021 в нея бе експонирана живописната му изложба "Без заглавие".Тогава художникът сподели за експозицията си, че „тя показва отиващите си неща в истинския свят и пристигащия нов, кух и безсмислен такъв. В тази изложба живописта е все още с четка!“

Той е завършил НГПИ „Св. Лука“ и е работил в ателието на проф. Димо Балев. Има не малко самостоятелни и е участвал в групови изложби в галерия „Дебют“ на НГИИ „Илия Петров“, галерия „Аросита“ и други.

Елена Шемтова

Елена Шемтова създава галерия Zелена през 2012 г.. Завършила е текстил в Националната художествена академия, но се занимава с изкуство в различни направления и форми. Преминава през разнообразни периоди. Занимава се с живопис, рисувано стъкло, бижута и аксесоари от разнородни материали, илюстрации и други. Запознахме се с нея в далечната вече 2014 година, когато тя съвсем млада бе включена в програмата на Международния фестивал на стъклото, организиран от Екатерина и Росица Гецови, с уъркшоп за децата. Тези нейни занимания последваха и в следващото му издание 2016 година. И до днес тя, извън личните си творчески занимания обича да въвежда децата в изкуството. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

НХА удостои „художника на книги“ проф. Владислав Паскалев с Доктор хонорис кауза

Националната художествена академия удостои забележителния художник и преподавател проф. Владислав Паскалев със званието Доктор хонорис кауза на Академията. Повод за тържественото събитие беше абсолютната необходимост да бъде поставен акцент и заявено признание към личността на голям артист, издигнал със своите индивидуален характер и творчески постижения престижа на професията „художник на книги“. Обявиха от първото ни висше училище по изкуства с дългогодишна история.

Проф. Владислав Паскалев е създател на емблематични за българския книжен дизайн образци. Графичният дизайн на осемотомната енциклопедия „История на България“; „Българската икона“ от Атанас Божков, кориците на „Диви разкази“ от Николай Хайтов, сонетите на Шекспир, басните на Езоп, стихотворенията на Пеньо Пенев и впечатляващи книжни серии като „Философско наследство“ и „Панорама“ са само малка част от тях. Произведенията му са силно разпознаваеми. Отличават се колкото с мощна графика, категорични и понякога агресивни композиция и ракурс, толкова и с трудно дефинируема интуитивна артистичност.

От изложбата на Владислав Паскалев по повод 80 годишния му юбилей в галерия "Академия" на НХА, 2014

Роден през 1933 г. в София, Владислав Паскалев завършва „Илюстрация и оформление на книгата“ при проф. Илия Бешков. Вниманието, което преподавателят му обръща на проблемите в композицията на илюстрацията, го провокира да се замисли за композицията на самата книга, за нейната цялостна пространствена структура. Това определя и по-нататъшния му път на (по негови думи) „художник дизайнер“.

Дългогодишен преподавател в днешната специалност „Книга, илюстрация, печатна графика“; неин ръководител между 1984 и 2003 г.; ректор на Националната художествена академия в периода 1992–1995 г., творецът е учител и ментор на повечето съвременни художници областта на изкуството за оформление на книгата. Само като се спомене името му и те засияват с думи за своя учител…

Авторитетният академичен ритуал, в който се присъжда почетното звание за заслуги в  галерия „Академия“ на НХА се превърна в празник, в радост от срещата и поклона пред проф. Владислав Паскалев.

Владислав Паскалев на път за церемонията за удостояването му с почетното звание Доктор хонорис кауза. До него проф. Николай Младенов, зам. ректор на НХА

Съдбата или Този отгоре, за вярващите в Господ, като че ли знаят и разбират какво се случва в такива моменти. Традиционното представяне на професора за удостояването му почетното звание беше от декана на Факултета по изящни изкуства доц. д-р Регина Далкалъчева, която е от учениците на проф. Паскалев и затова думите ѝ, съвсем не бяха протоколни, а лични и въздействащи и в своята емоционалност. Не по-различно като отношение и преживяване беше споделеното от името на катедра “Книга, илюстрация, печатна графика”по повод удостояването на проф. Владислав Паскалев със званието Doctor honoris causa на НХА от талантливата и авторитетна художничка-илюстратор и преподавател доц. Капка Кънева, също негова учени��ка.

Последователно публикуваме и двете слова, в които е казано най-важното за личността и творчеството на забележителния художник.

Доц. д-р Регина Далкалъчева:

Отново имам удоволствието да бъда част от официална церемония на Националната художествена академия, в която проф. Владислав Паскалев ще бъде удостоен с почетното научно звание „Доктор хонорис кауза“.  

доц. Регина Далкалъчева произнася словото си за проф. Владислав Паскалев в галерия "Академия"

Този път обаче, вълнението ми е двойно по-голямо, тъй като наред с проф. Христо Нейков, проф. Владислав Паскалев е един от двамата големи, любими и незабравими мои учители.Днес имаме възможността да отдадем заслужено признание на художник и дългогодишен преподавател, който има значим принос в изкуството на художествената книга, печатните издания, шрифта, типографията. Книгата, ненатрапчива като формат и с благородно сдържана естетика – чийто реален мащаб е този на необятно духовно пространство, което от векове съхранява мислите, прозренията, вълненията, откритията и постиженията на човечеството.   Именно в този неограничен мащаб проф. Паскалев разбира и създава книгата като изкуство.  Не като естетически оформено четиво, а като художествено произведение с дълбоко и мощно въздействие, в което художникът има ролята на съавтор.

В студентските години силно ни впечатляваше неговото изключително емоционално, почти земетръсно вътрешно горене, с което пораждаше и споделяше идеите си, и разрушавайки рутинната – провокираше у нас въпроси, творческо търсене и експеримент. И днес, след вече натрупан житейски и професионален опит, продължавам да се завръщам към посланията, които професорът отправяше към нас, като преоткривам тяхната дълбочина и непреходна актуалност.

Идеята за художествен синкретизъм на сложната и многопластова книжна композиция е заложена като фундамент във философията, стратегията и учебната структура на съвременната специалност „Книга, илюстрация и печатна графика“ в Националната художествена академия.  Обвързаността на книгата с коректна четивна функция подвежда непрозорливия да я определя по-скоро като информационна медия, отколкото като художествена територия на визуалното изкуство. Погрешно разбиране, което проф. Паскалев руши и успешно опровергава чрез постиженията в личното си творчество като художник и множеството убедени последователи, на които е бил вдъхновяващ преподавател.

В разбирането си за изкуството на книгата проф. Владислав Паскалев акцентира върху очакването художникът да генерира и осъществи своя силна и разпознаваема авторска графична идея, която изявява в максимална степен неговата креативност, концептуално мислене и артистично поведение.  От друга страна, тази идея трябва да бъде напълно коректна и дълбоко осмислена по отношение вида на изданието и характера на словесното съдържание, което бива осъществено чрез него.  Обединяването на пределна авторска свобода и артистизъм с безкомпромисна отговорност и обективност – това е едно изключително предизвикателство, в което проф. Паскалев вижда уникалната мисия на визуалния артист в територията на печатните издания, и което разпознава като благодатна възможност за неговата пълноценна творческа реализация.

От изложбата на Владислав Паскалев по повод 80 годишния му юбилей в галерия "Академия" на НХА, 2014

Работейки за книгата художникът не остава изолиран в интимната субективност на личното ателийно преживяване, принуден е непрестанно да се съизмерва и себедоказва. Именно в такъв извънредно динамичен процес на постоянно съизмерване и успешно себедоказване, проф. Владислав Паскалев създава внушителния брой емблематични художествени произведения, които са неговия безспорен принос към съвременната книжна, шрифтова, типографска и като цяло визуална култура на България.

проф. Владислав Паскалев и доц. Регина Далкалъчева

Използвам възможността, да изразя официално своята най-искрена благодарност към проф. Владислав Паскалев. Проф. Паскалев, благодаря ви лично от мое име и от името на десетките художници на книгата, които са имали шанса да бъдат Ваши студенти! Благодаря!

Доц. д-р Капка Кънева

Поводът за настоящото тържествено събитие се корени в абсолютната необходимост да бъде поставен акцент и заявено признание към личността на голям артист, издигнал със своите индивидуален характер и творчески постижения престижа на професията “художник на книги”.

Проф. Владислав Паскалев е създател на емблематични за българския книжен дизайн образци. Графичният дизайн на осмотомната енциклопедия “История на България”; албумът “Българската икона” от Атанас Божков, кориците на “Диви разкази” от Николай Хайтов, сонетите на Шекспир, басните на Езоп, стихотворенията на Пеньо Пенев и впечатляващи книжни серии като “Философско наследство” и “Панорама” са само малка част от тях. Произведенията му са силно разпознаваеми. Отличават се колкото с мощна графика, категорични и понякога агресивни композиция и ракурс, толкова и с трудно дефинируема интуитивна артистичност.

доц. Капка Кънева и проф. Владислав Паскалев

Роден през 1933 г. в София, Владислав Паскалев завършва „Илюстрация и оформление на книгата” при проф. Илия Бешков. Вниманието, което преподавателят му обръща на проблемите в композицията на илюстрацията, го провокира да се замисли за композицията на самата книга, за нейната цялостна пространствена структура. Това определя и по-нататъшния му път на (по негови думи) “художник дизайнер”.

Дългогодишен преподавател в днешната специалност „Книга, илюстрация, печатна графика”; неин ръководител между 1984 и 2003 г.; ректор на Националната художествена академия в периода 1992–1995 г., творецът е учител и ментор на повечето съвременни художници практици.

Ясен Гюзелев и проф. Владислав Паскалев в библиотеката на НБУ, 2017

Не би било пресилено да заявим, че Владислав Паскалев е възприет от гилдията като законодател на разбирането на книжното тяло като самостоен триизмерен обект, съвместяващ всички изобразителни и дизайнерски компоненти. Приносът на проф. Паскалев се състои най-вече в изравняването на ролята на твореца, отговорен за типографското и дизайнерско решение на книжната проблематика с тази на илюстратора, което той защитава в практиката с несравнимото умение да създава амалгама между кавалетна рисунка, типография и ръкопис. По този начин същността на преподаването по “Книга, илюстрация, печатна графика” логично се обособява като многокомпонентно и интердисциплинарно, и придобива панорамно значение, колкото за книжния пазар, толкова и по отношение на независимите артистични книжни изяви. Особено важен е фокусът върху типографските и калиграфски форми на кирилица, в работата си по които Владислав Паскалев влиза в професионален диалог с Борис Ангелушев, Васил Йончев и други доайени в жанра. Разработките му в областта на авторския наборен шрифт за нуждите на книгоиздаването за възрастни и деца, но и за монументи и градската среда, са значими и ярки.

проф. Владислав Паскалев на изложбата си в галерия "Академия", 2014

Владислав Паскалев свързва съдбата си с издателства като „Наука и изкуство”, „Български художник” и „Народна култура”. Сред получените от него отличия са тези в Национални изложби на книгата и илюстрацията; наградата „Борис Ангелушев” за високи постижения в изкуството на българската книга; наградите за шрифтово творчество и високи постижения �� монументалното изкуство, както и участия и отличия в книжни изложения в Лайпциг, Москва, Бърно и Болоня. Събитията от 1989 г. осуетяват шанса му да получи престижната международна награда “Гутенберг”, връчвана от обществото “Гутенберг” и град Майнц за принос към изкуството на книгата, за която е бил номиниран. През 2007 г. Владислав Паскалев става първият творец в областта на визуалното, номиниран в категорията „Цялостен принос към изкуството на българската книга” за Националната награда на Министерството на културата „Христо Г. Данов”.

проф. Владислав Паскалев и проф. Георги Янков, ректор на НХА, зад тях доц. Стефан Белишки, зам.-ректор /л/, доц. Регина Далкалъчева и проф. Светозар Бенчев, директор на Филиала на НХА в Бургас

Книгата е взаимност. Книгата е "нещо споделено" от човек за хората. Тя е първообраз или синоним, знак на информацията, знак на познание.

Проф. Владислав Паскалев не произнесе приетото на такива церемонии академично слово. Само благодари за честта. Но очите му разказваха…Препълнената зала на галерия „Академия“ на НХА с преподаватели, с негови ученици, със студенти, с почитатели, дори стените на Алма матер на изобразителното изкуство го аплодираха…≈

„въпреки.com

Снимки: Стефан Марков и архив на НХА

[vprki]

Александър Габровски: Вярвам, че символът винаги ще бъде на мода

Цялата концепция на тази изложба се завъртя около едно изречение от българския фолклор, което прочетох в една етноложка статия. То гласеше, че “Небето е риза нетъкана”. Това ме накара да се замисля за тъканта на реалността и за нишките, които изплитат всичко около нас. Пише за изложбата във варненската галерия A&G Art Meeting младият художник и поет Александър Габровски /на снимката/.

Той изпрати текста си за публикация във „въпреки.com”, придружен от негово стихотворение, за което му благодарим. Рецензията му за изложбата на Петра Димитрова в същата галерия може да прочетете при нас тук.

За мен тези нишки са взаимоотношенията, които имаме както с другите хора, така и с дърветата, с камъните и със зверовете. Всичко е свързано с всичко и си влияе едно на друго. Така се роди идеята ми да нарисувам колективното тяло на човечеството чрез тези линии или потоци, които текат през фигурите в картините, създавайки помежду им една мрежа. По тази кръвоносна система, като една обща, невидима кръв текат емоции, спомени, думи и истории и се сглобяват в така наречените от мен невидими механизми.

От изложбата

Тази “нетъкана риза” ми напомни и на един друг израз - “неща неръкотворни” от Библията, който се заиграва със самата природа на скулптурата и живописта като ръкоделия, неспособни, но опитващи се да пресътворят света като в поемата на Веселин Ханчев. Под него също имам предвид и още нещо - естествената организация на материята във Вселената - нейният дизайн, който не е по дело на хората. Вселенската структура непрестанно се движи, събира се и се разклонява. Тя се повтаря в корените, търсещи вода, в светкавиците, чието електричество се стреми към проводник и в капилярите, които оросяват клетките в човешкото тяло. Това са за мен небето, земята и човешкият свят помежду им. В изкуството си аз засягам архетипни сюжети и образи, опитвам се да се обърна към онази поетична, дори суеверна част от човешкото съзнание, която създава митове и пише приказки. Моите картини са илюстрации и понеже личните ми корени са в литературата, аз винаги разказвам истории чрез тях. Затова не рисувам абстрактно, нито конкретно реалистично, а стилизирано и символично. Вярвам, че символът винаги ще бъде на мода, поради неизчерпаемата си природа. Сред някои от историите в изложбата са тези за гноми, ангели и хора, които изникват от пръста подобно на дървета, за любовници, свързани чрез общи вени и преданията за древни ритуали за свързване, лекуване и посвещение в тайнствата на Вселената.

От изложбата

Повечето творци днес биват съветвани да си изберат един тесен жанр и една техника, за да бъдат по-лесно разпознаваеми и да създадат собствена ниша на пазара. Аз отказвам да се огранича в един стил, понеже съзнавам, че художниците не трябва да се конформират спрямо пазара на изкуството, а тъкмо обратното. Творбите ми са изключително разнородни и обхващат всевъзможни медиуми - от маслена живопис и керамика, през видеоанимация и фотографски колаж, до поезия и пърформанс. В последните години се старая да интегрирам акцията във всичките си творчески изяви. Вярвам, че нищо не може да замени тази искра, която живото изкуство носи, когато авторът застане пред теб със своето тяло, със своя поглед и със своя глас. Не обичам застиналостта на обектите в галерийното пространство. Харесва ми, когато нещо се случва, има някакъв екшън. Поезията също винаги присъства - като изречено в пространството слово или думи, изписани по платната и хартията, върху стените на галерията.

От изложбата

Всеки път, когато започвам една картина, се опитвам да си припомня чувството да хванеш четката за първи път. Не отделям твърде много време на всяко произведение. Обикновено работя бързо и интуитивно. Това е най-смислената за мен методология. Спомням си как когато за първи път показах свои творби на учителката ми по изобразително изкуство в гимназията - госпожа Станчева, тя ми каза, че в мен не живее един художник, а цели три. Оттогава отглеждам в себе си цяла гвардия от творци и подличности с различни гласове, които да си сътрудничат и заедно да пеят в хор. Широкият диапазон от емоции и идеи, множествеността и многозначността са много важни за мен и моето творчество, понеже вярвам, че именно в хаоса на тази комплексност се ражда вечният поток на неограничените възможности. Затова и непрестанно повтарям като латерна, че нещата в живота са още по-сложни и неясни, отколкото ни изглеждат и за да ги проумеем, ние трябва да ги посрещаме с дълбока и неуморна приемственост, вместо да бързаме да ги отхвърлим.

От изложбата

Ако трябва да определя целта на тази изложба, бих казал, че тя е едно лично творческо проучване, събиращо отправните си точки от много места - философията и митологията, физиката и поезията. В нея е вплетена и темата за магията, към която все още пазя детския си интерес. Всички тези източници на информацията са преработени през моя вътрешен свят и емоции и след това са преведени на езика на изкуството, а това е език, който толкова обичам, поради способността му да си позволява неточности, да се шегува и да се играе с реалността около себе си. В последните години строя наум една лична космология. Разсъждавам и се опитвам да си обясня света чрез нея. Не искам да я налагам на никого, нито да пиша строги, научни трудове за нея. Надявам се само, че хората ще я почувстват, докато разглеждат картините и най-вече, след като ги видят събрани заедно, на едно място, понеже вярвам, че помежду си те създават диалог и всички тези истории се вплитат в една обща история, която е отвъд думите и отвъд образите.

***

Като малък исках да летя със самолет,

защото си мислех, че ще видя Бог в небето.

Открих, че живея в безбожен свят.

Механичен свят.

Всеки облак е машина.

Всеки облак е орган -

мекушав и мокър, беззъб стомах.

На село, в планината,

когато облаците се спуснат твърде ниско до земята,

се страхувам, че ще ме изядат.

Облаците са гладни.

Цветята са гладни.

Камъните са гладни.

Дърветата са гладни.

Звездите са гладни.

Всичко е гладно и затова всичко се движи.

В отчаян опит да достигне другото,

да го погълне.

Запазвам глада си за по-късно.

Някои казват, че когато умреш е просто черно.

Аз мисля, че е снежно,

като между станциите на стар телевизор.

Вярвам, че смъртта е шум,

защото когато погледна към облаците,

шум е всичко, което виждам.

И в този безформен, прашен шум

покълват вени,

канали, потоци, нерви, кабели

корени, мълнии, тунели, струни, пръсти.

Разклоняват се

и се събира�� в мрежа,

изплитат небето - риза нетъкана.

Държат го да не се разпилее -

невидими шепи. ≈

От изложбата

Текст: Александър Габровски

Снимки: архив на галерия A&G Art Meeting

Поредната изложба в разгара на лятото ни изстрелва в небесните простори не само заради мотото, а и поради смелото, неочаквано приключение, в което ни въвлича младият творец Александър Габровски. Поканата към артиста отправят собствениците на галерията - Анна Халамян и Герхард Хорнман. Отбелязват от A&G Art Meeting. Изложбата продължава до 10 август.

От изложбата

Александър Габровски е роден във Варна през 2002 г. Пише от 10–годишен и членува в литературен клуб „Касталия“. Печелил е редица национални литературни конкурси за ученици, като най-скъпи за него са първите му награди от конкурса „Петя Дубарова“ (2017, 2020), специалните награди „Стоян Михайловски“ (2018, 2019) и наградите от конкурса „Морето, морето, морето...“.

2018 г. - Издава първата си стихосбирка - “Истории от други светове”. Същата година печели стипендия “С усилия към звездите” към фондация “Културни перспективи” в раздел литература с ментор Георги Господинов. 2019 г. - Участва в младежки уъркшоп по творческо писане на английски език към фондация “Елизабет Костова” и представя първата си самостоятелна изложба в ателието на “Дедал медия груп”, Варна. 2021 г. е премиерата на стихосбирката му “И скакалците сънуват” ИК “Жанет 45”, за която Георги Господинов пише:

В българската поезия внезапно влизат безумно млади и непредвидими поети. Те преобръщат с лекота гледните точки, четат ни през гълъби, кучета и сънуващи скакалци, заключват в най-малкия музей на света най-голямата прашинка. И със същата непосилна лекота говорят за изтъняването на света. Истинска радост е да откриеш и работиш с такъв поет. Прочетете тези стихове, името ще запомните сами.

От изложбата

От 2021 г. Александър Габровски е студент в класа по трансмедийни изкуства към Университета по приложни изкуства, Виена. През 2022 г.  участва в груповата изложба, организирана от австрийските участници във Виенското биенале Якоб Лена Кнебл и Ашли Ханс Шайрл към фонд за съвременно изкуство Филеас (Phileas fund for contemporary art) с авторска пърформативна инсталация.

„въпреки.com”

[vprki]

Място на паметта*: Българският павилион на 60-ото Венецианско биенале

„В кой момент тогава човек трябва да се съпротивлява? Когато ти от��емат колана? Когато ти заповядат да се изправиш в ъгъла? Когато човек прекрачва прага на дома си? Арестът се състои от поредица от случайни неуместности, от множество неща, които нямат значение, и изглежда няма смисъл да се спори за никое от тях поотделно... и все пак всички тези случайни неуместности, взети заедно, неумолимо съставляват ареста.”(Александър И. Солженицин, Архипелагът ГУЛАГ 1918–1956)

Написа за „въпреки.com”Ния Табакова, изкуствовед и куратор във въведението към текста си за българското силно присъствие на 60-ото Венецианско биенале за изкуство.

Българският павилион в 60-ото издание на Венецианското биенале бе официално открит на 19 април. В него е представен проектът „Съседите“ с комисар Надежда Джакова, който е безспорен успех. За първи път България участва в трето поредно издание на един от най-големите и важни форуми за съвременно изкуство в света и може би за първи път Българският павилион е споменат и отличен в престижни международни медии и издания като The Guardian, The Art Newspaper, Frieze Magazine, онлайн платформите e-flux, BelinArtLink, Galerie Magazine. Това е един от малкото случаи в които българската държава  признава една от най-тъмните страни на комунистическото си минало. Но успява ли Българският павилион действително да разкрие „истината“ за неудобното минало или дори една малка част от нея?

Проектът „Съседите“ с куратор Васил Владимиров и автори Джулиан Шехирян, Красимира Буцева и Лилия Топузова, е плод на повече от 20 години изследвания и 9 години сътрудничество между тримата визуални артисти, изследователи и историци. В основата на техните проучвания в рамките на проекта стоят проведените от тях над 40 интервюта, които разкриват премълчаните спомени на оцелели от трудовите лагери по време на комунистическия режим в България. Инсталацията, която обединява интериорно и екстериорно пространство, видео, звук, обекти, интерактивни кинетични елементи и архиви, е представена за първи път със заглавието „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в Софийска градска художествена галерия и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ през 2022 г., след което чрез различни формати и в галерия Структура, Университетът Принстън и Университетът в Торонто през 2023 г.

Встъпвайки в пространството на Българския павилион, самият той скрит из лабиринта на венецианските колони, арки и канали, попадаме в тайно убежище, реконструкция на средностатистическо българско жилище от миналия век, където споменът от травмата продължава да живее, независимо от отсъствието на неговия обитател. Атмосферата е тиха и спокойна. Сумрачно е. Чуват се звуците на топла лятна вечер – песента на птиците, полъхът на вятъра, шумът на водата. От време на време уединението е пронизано от тракането на шевна машина или включването на грамофон.

Мебелите са стари и захабени. В кухнята се мяркат пепелници пълни с цигари и неизмити съдове, под завивките на единичното легло в спалнята, вместо дюшек или пружина, стърчи слама, в етажерките на хола внимателно са курирани буци пръст, а телефонът е затиснат с камък.

В семиотиката на това пространство всеки предмет, всеки образ и всеки звук има своето определено място и значение. Те се наслагват един върху друг като времеви и пространствени пластове и подобно на пъзел постепенно изграждат силуета на това, което според Лакан не може да бъде символизирано. Буците пръст са взети от изследвания на терен в местностите, където са се намирали лагерите в Белене и Ловеч. Намерените предмети са от местата, в които жертвите на политическото насилие са били принудени да живеят в глад и мизерия, задължавани да извършват непосилен физически труд, а някои от тях са намирали и своя край.

Звукът от водата е шумът на тихия бял Дунав, пазителят на черни тайни (Лилия Топузова „Спомени за остров Белене“, 2019; Remembering Belene Island: Commemorating a site of violence by Lilia Topouzova; published at The Routledge Handbook of Memory and Place in 2019). Образите на растенията, които обикновено внасят хармония и спокойствие във всеки дом, са прожектирани като анимирани тапети на стената или поставени като хербарии между предметите. Те са истинските оцелели „свидетели“ на това насилие.

Сред книгите, небрежно подредени в различни ъгли и рафтове в жилището, ясно се отличават „И изгрява слънце (Фиеста)“ на Ърнест Хемингуей и "Моят последен дъх" на Луис Бунюел – ��втобиографии, съхраняващи отпечатъка от времето на едно друго „изгубено поколение“, което не е принудено да мълчи и не го е страх да разказва. „Колкото повече се изнизват годините на нашия живот, толкова по-скъпа ни става тази презирана някога памет. Неусетно спомените се трупат и един ден се улавяме, че напразно търсим името на приятел или роднина. Забравили сме го. Можем и да изпаднем в ярост, напразно да търсим дума, която знаем, ето я на върха на езика, но тя упорито отказва да изскочи. С тези първи признаци на забравата и с другите, които няма да закъснеят, започваме да разбираме и да признаваме колко важна е паметта.“, пише Бунюел. Точно това е и една от основните мисии на проекта “Съседите” - да не позволява на забравата да завладее нашите животи.

В центъра на инсталацията се намират спомените на оцелелите. Разговорите с тях се включват спорадично сред относителната тишина. Разбира се, в контекста на биеналето, те са преведени на английски език и прочетени от актьори, което напомня на слушането на приказки от грамофонна плоча в детството. В отделните стаи се помещават различни истории: в хола са хората, които говорят открито за случилото се и травмата от него, в спалнята - тези, които говорят с недомлъвки, а в кухнята -  онези, които мълчат или вече не са сред нас. Противно на очакванията, тези разговори са само откъси и в тях липсва каквато и да е драматичност или акцентиране върху ужасяващите действия на насилие. Забравили ли са жертвите  за това, което им се е случило или не искат да разказват? “Питам се защо хората мълчат, когато злото настъпва”, казва Цветана. Остава усещането за недоизказаност, един абстрактен спомен, който не може да бъде напълно възвърнат, изразен с думи или използван като доказателство срещу несправедливостта.

В една от своите статии, която изследва концепцията за травмата в психоанализата, Кати Карът (CARUTH, CATHY. “Introduction.” American Imago 48, no. 1 (1991): 1–12. http://www.jstor.org/stable/26304030) пише: “Можем да кажем, че травматизираните хора носят невъзможна история в себе си или самите те се превръщат в симптом на история, която те не могат да притежават изцяло.” Изхождайки от тази травма достъпът до личната  история става невъзможен, което води до “криза на истината”. “Подобна криза на истината се простира отвъд въпроса за индивидуалното лечение и задава въпроса как ние в тази епоха можем да имаме достъп до нашия собствен исторически опит, до история, която в своята непосредственост е криза, до чиято истина няма лесен достъп.”

Проблемът относно възстановяването и съхраняването на “местата на паметта”, като трудовите лагери в Белене и Ловеч, е свързан не само с деликатността на темите, засягащи така нареченото “дисонантно културно наследство”, което се отнася до травматични моменти от историята, но и с липсата на конкретна и пълна информация за случилите се събития в близката история.

На откриването на Българския павилион на 60-ото Венецианско биенале от ляво на дясно: Красимира Буцева, Джулиан Шехирян, Лилия Топузова, Надежда Джакова и Васил Владимиров

Един бърз преглед на наличните данни за преминалите през  “трудово-възпитателните общежития” показва, че цифрите варират между 23 608 и 285 000 души, а общият брой на насилствено загиналите там не е установен. Липсва и консенсус по въпроса колко на брой са били тези лагери - вероятно между 40 и 100. Главната причина цифрите да не съответстват е, че в много от случаите арестът не е бил съпроводен от съдебен процес, благодарение на Закона за Народната милиция, приет през 1948 г., с който се регламентира дейността на лагерите. Според този закон “по административен път” е можело да бъдат задържани: “лица с фашистки и антинародни прояви; изнудвачи, измамници и рецидивисти; сводници, сутеньори и лица, опасни за обществения морал; комарджии, просяци и лица със скандално поведение; спекуланти и черноборсаджии”. След падането на комунистическия режим в България в началото на 1990 г. е заведено следствено дело за трудовите лагери, но поради отсъствието на категорични доказателства за извършените престъпленията в тях, съдебният процес е прекратен. Липсата на публично поемане на отговорност и официална позиция от страна на държавата допринася за допълнителната неяснота по темата.

В своята концепция за 60-ото Венецианско биенале кураторът Адриано Педроса се фокусира върху чужденците, различните и неразбраните. Следвайки тази линия, Българският павилион поставя на преден план “местните чужденци” - личности, които са били “аутсайдери” в собствената си държава, защото не са се вписвали в идеологията на политическия режим.  Инсталацията “Съседите” не си поставя за цел да попълни пропастта от липсващия наратив от този период в историята, а по-скоро деликатно и непринудено да кристализира колективната памет за жертвите на “политиката на насилие”. Художественото пространство на инсталацията, където границата между понятията „вътре-вън“, „спомен-настояще“, „истина-фикция“ губят ясните си очертания, се оформя като място не само на възпоменанието, но и където наследствената травма може да бъде излекувана - с грижа, деликатност и постоянство, но и с осъзната съпротива към несправедливостите в съвремието.

*Терминът „Място на паметта“ е въведен в Les Lieux de mémoire от Пиер Нора, публикуван между 1984 и 1994 г. Определението се отнася до онези места, където „паметта се кристализира и сплотаява“; „местата, където изчерпаният капитал на колективната памет се кондензира и изразява“. ≈

Текст: Ния Табакова

Снимки: Стефан Марков и архив

P.S. на „въпреки.com”: Ще продължим да публикуваме текстове за 60-ото Венецианско биенале за изкуство и забележителното присъствие на Българския павилион в контекста на Форума. Нашите читатели могат да прочетат при нас важни текстове за него от обявяването на спечелилия българския проект „Съседите“ с автори Лилия Топузова, Красима Буцева и Джулиан Шехирян с куратор Васил Владимиров, отзвука в световните медии и специалната покана към екипа от папа Франциск.

[vprki]

Красимира Буцева: Не познавах света, в който съм се родила

 „Учих фотография в Англия, в Университета в Портсмут. Заминах за Англия да уча бакалавър и след 1 година като всеки емигрант се срещах с хора от най-различни държави, от места, които те носят в себе си. Срещахме се и с такива, които не са от Източна Европа. Те по никакъв начин не са живели моя живот или живота на родителите ми.“ Разказа за „въпреки.com”Красимира Буцева, една от тримата автори на проекта “Съседите“ заедно с Джулиан Шехирян и проф. Лилия Топузова, с който България ще участва на 60-ото издание на Венецианското биенале по изкуствата (20 април -  24 ноември 2024).

Куратор на проекта е Васил Владимиров, а Красимира продължава: „Тогава започнаха първите ми включвания към темата. Усещах, че животът ми, това, с което съм израснала като история, не е точно това, което ми се струва. Историите на баба ми, които тя е разказвала през смях, може би изобщо не са смешни. Те са по някакъв начин така наречените всекидневни травми, които хората са преживявали, които са били част от режима. Такъв вид травми може да са част от всеки режим. Имам спомен как стоя с приятели и им разказвам за бананите, как, според майка ми, се появявали само покрай Нова година. И всички започваха да се смеят, защото мислят, че разказвам някаква смешна история, шега. Тогава нещо се пропука в мен, защото за пръв път видях реакцията на някого, който не е от България, не е от постсъветска държава, на такава супер обикновена история. А, всъщност, е история за липса на нещо, липса на вид храна. Тази храна става суперизвисена и специална, както не е в никоя част на света. Та, тогава  започнах да чета академични книги за комунизма, книги по история, социология.“

Красимира Буцева и Васил Владимиров

Красимира Буцева е най-младият член на творческия екип на „Съседите“. Била е малко момиче, когато преди малко повече от 20 години сме се запознали с Лилия Топузова, ��ъв връзка с работата ѝ по документалния филм „Проблемът с комарите и други истории“ в офиса на продуцентите на „Агитпроп“. Но всичко  при Краси става с постепенни натрупвания на знание по темата за комунистическите лагери и само е въпрос на време да се срещнат тримата и да заработят заедно. Но се връща и към детските и ученическите си спомени, които по някакъв начин са провокирали посоката, в която вече работи от години.

„Четейки тези книги, се връщах към спомените си, които започнах да канализирам – с историята на България, какво се е случвало в този период от време. Аз и хората от моето поколение сме израснали със спомени, които не са разказани в исторически, хронологичен път. Реално не знаеш защо това се е случило. В училище часовете по история за комунизма бяха недостатъчни – завършила съм Хуманитарната гимназия в Пловдив с профил история, имахме 6 часа седмично история. За комунизма имаше един много кратък откъс в края на учебника, учебникът беше за специализирани гимназии, не беше обикновен учебник, страшно подробен, поне 500 страници. Въпреки това там само се споменаваха някакви дати, имена на хора.

Творба на Красимира Буцева във Втората изложба от поредицата „Анатомия на процеса“ в галерия „Структура“, 2022

Аз не познавах изобщо миналото, не познавах света, в който съм се родила. Израснах в Асеновград между баба ми, която е симпатизант на комунизма, и вуйчо ми, който изобщо не подкрепя комунизма, демокрацията за него е всичко. Когато бях дете, те се караха за комунизма и демокрацията, аз не разбирах каква е тая караница. Чувах датата „преди и след 10-и“ и си мислех с детското ми съзнание, че 10-и е датата, която вероятно времето се разпуква и започва отново. Така се маркираше времето – никой не казваше какво е това число „10-и“: месец ли е, какво е. Не просто незнание, но части от знание, някакво объркване.“

Разказвам историята за пътя на Краси към темата, защото тя дава и своеобразно обяснение защо най-младите са индиферентни или реагират с досада към комунистическото минало. Дори и вкъщи се е говорило с недомлъвки или мълчанието е било поведение.

„Та, живеейки в този свят, т.е. избрала света, в който се раждам, знам, че светът е различен, но как точно е различен. Като си емигрант някъде, много по-ясно виждаш нещата във всекидневието си – дали са хубави или лоши – по друг начин печелиш дистанция. Тогава аз, може би спечелих такава дистанция – започнах да чета, да си мисля много за историята. Започнах да записвам разни истории – като кратки разкази на нещата, които майка ми ми е разказвала. Впоследствие това беше дипломният ми проект, с който завърших бакалавър – книга с историята на семейството ми, написах я от първо лице, всеки го е преживял. В същата година, когато завърших бакалавър, записах магистратура – имах идеи какво искам да правя с магистратурата, но не я записах с конкретна идея. В Англия за магистратура не е нужно да знаеш какво правиш: примерно, първия семестър ти пишеш предложение за проекта, който ще развиваш. Съвсем случайно видях някакво видео във фейсбук – откъс от филм на ВВС от 90-те, явно първия филм за политическото насилие, явно – първия филм за лагерите, правен някога. Гледах кратка част, в която някой разказваше за миналото в порутена сграда. И аз гледах с малко недоверие – никога не бях чувала нищо от това, което този човек казваше, а той говореше за това, че се е случило на много хора, не е само неговата история.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

Започнах да търся в интернет „Белене“, „Ловеч“, „лагери“, започнах да чета – исках да разбера дали това видео е истинско. Защото бях шокирана, че съм учила в България до 18 годишна, че съм живяла тук, не съм живяла само 1 година, учила съм история – и никой никога не е споменавал такова нещо, никакъв вид репресия в миналото. Тя е била в тези разкази, но е толкова тиха и незабележима, че ти няма как да я видиш, ако не я търсиш. Видях случайно това видео, реших, че искам да знам повече за тези места. И колкото повече четях и разбирах, толкова повече осъзнавах колко огромно е било това, което се е случило; как е продължило през целия период; колко много хора са пострадали; колко много лагери има; как абсолютно не се говори за това, а е оставено да си изчезне с времето. В началото бях много ядосана, че това се е случило, че е станало и, че аз трябва да направя нещо, някакъв супер малък опит, който да стигне по-далеч от някаква изложба, която да я видят 10 човека. Нямах никакви контакти, никого не познавах в България: историци, социолози; никой от семейството ми не е репресиран по този начин – в лагер или �� затвора. В началото всичко беше по някакъв усет – пишех много имейли, на много хора, стоях на 2000 км оттук и се надявах, че някой ще отговори, ще ми помогне да разбера… Мога ли да вляза на остров Персин или ще трябва да напиша молба до МВР? Какво изобщо се случва? Как се стига до тези места.“

Награденият проект на Красимира Буцева в БАЗА, 2022

Разпалено разказва Красимира. Тя е визуален артист, изследовател и писател, живее между София и Лондон. Красимира е старши лектор в Лондонския колеж по комуникации, част от Университета по изкуства в Лондон (University of the Arts London). Трудовете ѝ присъстват както в галерийни пространства, така и в академични списания. Припомняме, че тя е носителката на наградата БАЗА за 2022. По същото време се представи във Втората изложба от поредицата „Анатомия на процеса“ в галерия „Структура“.  (Тогава Красимира Буцева показа, че художникът влиза в ролята на учен от социалните науки – историк, антрополог или социолог. Историята се разказва чрез предмети и образи, а художникът е активен участник в тяхното събиране, куриране и съхраняване.- б.а.)

Припомняме, че при обявяването на проекта „Съседи“ като класиран на първо място в конкурса за българското участие на 60-ото Венецианско биенале кураторът Васил Владимиров го представи: „Отвъд изложба и проект на изкуството, той е задълбочено изследване на умишлено премълчаните последици от историята на политическите репресии, които се случват в периода на българския комунизъм.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

Дългосрочната практика на авторите води до представяне на проекта през ноември 2022 година, в СГХГ(с куратор Красимир Илиев, озаглавена  „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“  и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ с куратор Весела Ножарова. Проектът има огромно значение и стойност не само заради тематиката, с която се занимава, но и заради иновативния подход, при който преплита исторически, етнографски изследвания, устни истории, теренни проучвания, също така и аудио-визуални записи, които формират една тотална изобразяваща инсталация – може да видите видеа от предишни представяния. (Всичко това е резултат на близо 20 години проучвания и 8 години сътрудничество, изследващи паметта за политическото насилие завещана ни от комунистическото минало – б.а.).

Питам Красимира Буцева, както преди в разговорите с Джулиан Шехирян и Лилия Топузова как са се събрали тримата за съвместната си екипна работа години преди да поемат заедно към проекта „Съседите“. Тя започва отдалече и по много неин си начин разказва историята за паметната среща между тях тримата, която ги отвежда до съвместния им проект и тяхната малко не по български заедност…

От ляво на дясно: Красимира Буцева, Васил Владимиров, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

 „Завърших магистратура, направих първия проект – бях събрала много повече материал, сега го обработвам. Запознах се с много различни хора, които разбрах, че правят това, което правя и аз. Много ми помагаха – някой ми праща съобщение или линк. Написаха за работата ми в „Капитал“ След 1 година авторът Светослав Драганов ми писа: „Сега пиша друга статия за човек, който е издал най-голямото досега изследване за Белене. Той по принцип не дава интервюта, но мога да се опитам да ви свържа.“ Това беше Борислав Скочев (за него също говори и Лилия Топузова – б.а.). Аз се заинтересувах и се срещнах с Борислав Скочев. Говорихме си няколко часа за лагерите, за архива, спомени, какво аз правя, какво той прави. В края на разговора, когато си тръгвахме, той ми каза за работата на Лилия  Топузова в Канада  ме свърза с нея. После с нея се чухме по телефона и беше много интересен разговорът. Много интересно, странно запознанство, странно за нормалните запознанства, но в момента, в който се чухме по телефона, веднага започнахме да си говорим за начина, по който сме се чувствали, влизайки в домовете на оцелелите. Не се питахме кой от кой град е, какво правиш, какво си учила, какво правиш с кариерата си – някакви нормални неща, които хората си казват. Ние усетихме, че, без да се познаваме, сме изживели едно и също. Това ни свърза много, нямаше нужда да се познаваме. Дори не се питахме „Кого си интервюирала? Кого познаваш?“ Просто директно започнахме да си говорим как се чувстваме, когато вършим такава работа. Понякога сравняваш – има случаи с такава secondary trauma, вторична травма. Ти започваш да омаловажаваш страданието си, когато се срещаш с такива хора, защото го сравняваш със страданието на другите, което е много по-голямо е не е възможно да го побереш в съзнанието си.“

Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

След първия им разговор има още много и Лилия ѝ казала, че академичните ѝ статии са недостатъчни, защото достигат до определен брой хора, и език; филмите също са недостатъчни, защото имат определена публика; как всяка медиа е недостатъчна сама по себе си да разкаже това. Коментирали и, че е  много трудно да се разказват тези лични истории – защото те са толкова фрагментирани, че не могат да се разкажат в цялост. „То в това е силата – да не се опитваш да разказваш нещо в цялост; всъщност е невъзможно да покажеш това, което се случва; как двете сме се опитвали да пишем, да снимаме, да правим много различни неща. Как можем да се опитаме да смесим различни подходи и само тогава ще се получи  – това си говорехме още от самото начало. Аз постоянно се движех между „Сега ще направя изложба“, „Сега ще направя филм за това“, „После ще напиша статия“. Много е мрачно да работиш само с тази тема, защото всеки разказва само част.“  Припомня си Красимира, а  Лилия ѝ казала, че с Джулиан Шехирян замислят разни неща, в тази посока и какво да правят. Тя я свързва с него. След това с Джулиан се чуват по телефона, с видео – той във Флорида, тя – в Лондон на лекции.

„Изобщо не го познавах, говорихме сигурно 2-3 пъти. Тогава работех в офис, имах 3 седмици отпуска, която бях взела, защото имах изложба с част от проекта за лагерите в Берлин първата седмица. В следващата седмица бях поканена в лятното училище в Белене – да правя уъркшоп с ученици и фотографи. Казах му, че в София сигурно ще съм за половин ден между двата ангажимента и го поканих да дойде да преподава с мен в училището  в Белене, за да се запознаем. Срещнахме се на гарата в София и за първи път се видяхме на живо по пътя за Белене. Джулиан се появи на гарата със супа и сандвич, качихме се на влака; после се прекачихме, после някой ни взе с кола, отидохме в Белене и прекарахме 1 седмица там, говорейки си за този проект. Това се случи през 2019-а, запознаваме се и на следващия ден вече сме в лагера. Нормално е преди да започнете да работите с някого да пиете кафе, да ходите на някакви места…“

След време, убедена съм, в контекста на проекта „Съседите“ и участието му на Венецианското биенале за изкуство, 2024, ще коментираме този феномен, когато трима души работят в една посока от различни краища на света с години, как пътищата им се събират и стават общия им, единен. Виждали сме самостоятелни изложби на Красимира в последните години в този контекст. Проектът се развива. Не е въпросът да имаш един факт, после още един факт, а че се развива и получава по-голяма цялостност, добива фактологическа и художествена стойност.

„Абсолютно, да! Всяко ново представяне някъде или подготовка за представяне нещо се променя, винаги. С времето успяваме да видим какво работи, какво не е работило. Да сме по-сигурни в някои решения, които взимаме, или да знаем защо точно сме ги взели. Някои неща абсолютно по интуиция сме направили, а впоследствие разбирам, че не са били точно интуиция – имало е и много други работи наоколо.Сигурно се променя – сега е много по-различно, отколкото на „Бенковски“. Инсталацията е много по-събрана. Сама по-себе си тя си расте – на „Бенковски“ си растеше с всеки ден. Като я открихме, установихме, че някой идва всеки ден, сяда и слуша. По някое време ни търси, за да се запознае с нас, да ни разкаже за баба си или за дядо си. Всеки ден имаше някой, който беше свързан, без да го познаваме. И това се случваше всеки ден по много пъти… Още по-шокиращо беше, че хора, които познаваме, идват, сядат и разказват за техния баща. И не са  непознатите, които разказват тези истории.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

В този момент инсталацията си имаше собствен живот, не беше нужно вече ние да сме там, тя вършеше работа. Не очаквахме, че тя някога ще свърши. В един момент бяхме шокирани с Джулиан. И си помислихме как без да искаме сме създали нещо като мемориален музей – не, просто, разказваме това минало, ами хората идват и се чувстват в безопасност да говорят, в безопасност да помнят това, което са видели и преживели, или са чули. Сядаха в кухнята, стояха там много дълго време. Много казваха, че така е било при тях това, което е в нашата кухня. Тракат чашите, капе чешмата…

За мен тази работа е много повече, отколкото мога да възприема – в смисъл, че толкова много неща се случват или тя носи, че си мисля, че нямам капацитет да ги възприема.“ Казва през смях Красимира, може би в опит да се самоиронизира, като споделя общата им отдаденост от години към проекта. И, все пак, проект в различни варианти е показван в различни държави, главно в университети. Разбират ли го хората, чужденците, не тези от постсоциалистическите страни. В много от тях има много смислени и въздействащи музеи на тоталитарното минало.

„Разбират го. Ние много сме мислили за това. Тъй като записите от интервютата, които са за проекта, са пълни с малки истории, тихи истории, истории за травма, която не е обременена от историята – т.е. тук там може да има интервюта, в които някой споменава някакви години, имена на хора, които са били в партията… Но не ти трябва исторически план, за да разбереш травмата или болката, или мълчанието. Това са универсални чувства, които всеки би могъл да изпита в личен контекст, на семейство, а какво остава в държавен контекст, на историята на една страна!

Един от експонатите в инсталацията - стара шевна машина, която бродира панделка-лента с подписа и печата на зам.министъра на МВР Мирчо Спасов, един от идеолозите на лагерите с напътствия за изтезанията към жените. В средата е “хляб” с камъчета от кариерите в лагера Ловеч и от бреговете край Белене…

Всяка държав�� в света има минало, с което е трябвало да се справи или вече се е справила, и има характерни части от това минало –някакъв вид репресия, институционално насилие: за съжаление, това се е случвало навсякъде по света. Когато проектът е показван в Торонто или в Принстън, хората се свързват, тъй като чуват една история.

Например, историята на Надежда Касабова-Божилова, която разказва как се прибира вкъщи и се поглежда в огледалото, но не се разпознава. Не е виждала себе си в огледало от години и се чуди защо всички плачат и не се радват, че тя се е върнала. То е, защото тя толкова се е променила заради това, което е изживяла, че семейството ѝ реагира емоционално, с тъга. В тази история няма нищо за комунизъм, нищо за лагер, за затвор дори няма исторически факти. Тя е универсална история на травма, на болка. И тя се разбира, без да се знае за кого става въпрос, коя година се е случило, дали историята е истинска или е измислена.

Ние сме се опитали да направим това в проекта. Да се отдръпнем от факти, от история, от числа, от дати, които често могат да ни накарат да се чувстваме дистанцирани. Тази история не е тук, при нас, защото е фактология по някакъв начин. А историите стават част от сегашно време.“

Авторите на проекта "Съседите" при представянето му на 4 януари, 2024 в БТА

За още много неща си говорихме с Красимира – за любовта към фотографията от ученическите години, която предопределя пътя ѝ на артист. За срещите с още хора, много, от които вече не са между живите по работата ѝ върху проекта.  Но важното за нея е, че точно техният проект „Съседите“ е избран да представи страната ни във Венеция. „Ние сме си говорили, че е уникална възможност и е изключително голямо постижение, че проектът е избран за Биеналето. Ние не можем да го повярваме и сигурно, като го открият, още няма да вярваме, че това се случва. Това маркира нещо много важно – говорили сме си, че това, че проектът отива, е много по-голямо от това, че ние сме го направили. То говори как държавата се интересува, държавата прави някаква крачки, за да се избере този проект.“≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, архиви на Венецианското биенале, СГХГ, галерия „Структура“

P.S. на „въпреки.com”: Преди дни комисарят на българското участие д-р Надежда Джакова, заедно с част от авторите, спечели конкурса за представяне на България на Биеналето за изкуство бяха във Венеция за среща с италианския екип.

Огледът в зала "Тициан"

Предстои да бъде уточнено пространственото позициониране на експозициите в Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията. Центърът е построен 1423 година, основан като манастир и посветен на грижите за болни хора, паметник на културата, както подробности около откриването на Биеналето на 19 април и програмата на официалната делегация от българска страна.  „Съседите“ е в контекста на мотото, избрано от куратора  Адриано Педроза за разглеждане на темата “Чужденци навсякъде” на 60-ото издание на Венецианско биенале за изкуство през 2024 година.

[vprki]

Джулиан Шехирян: Ще представим България като колектив с проекта "Съседите"

„Със сигурност по различен начин възприемам ролята си в този екип, отколкото в първите ми опити да създавам произведения на изкуството и да се изживявам като автор. Мисля, че по много естествен начин се чувствам като някакъв проводник. Това е полезно, защото позволява изтрезняване.“ Каза за „въпреки.com” Джулиан Шехирян, един от тримата автори на проекта “Съседите“ заедно с проф. Лилия Топузова и Красимира Буцева, с който България ще участва на 60-ото издание на Венецианското биенале по изкуствата (20 април -  24 ноември 2024).

Куратор на проекта е Васил Владимиров, а Джулиан продължава: „Много се радвам, че имаме възможност да представим България като колектив, а не като индивидуални автори. Защото има нещо метафорично – не зная дали може да го наречем така, като един терапевтичен коректив. До някаква степен е хубаво от време на време да има заличаване на изострената индивидуалност, защото, развивайки този проект като колектив, ние успяваме да каним много хора да участват по различни начини.

От ляво на дясно: Васил Владимиров, Красимира Буцева, Лилия Топузова и Джулиан Шехирян

Хора, които също са изследователи. Участват, като ни помагат при сглобяване на инсталациите, дават ни предмети, мебели. Има някакво усещане за общност, за колективно задължение и загриженост. Това оставя отпечатък върху мен – смятам, че тази интердисциплинарност и колективност е много смислена и продуктивна, особено когато става въпрос за опита да се изрази нещо за нашата общност като българи. Със сигурност съм израснал с този проект, който ме е формирал от най-млада възраст.“

Джулиан Шехирян е мултимедиен артист, изследовател и писател, който живее между Филаделфия, САЩ, и София. Той е докторант по история на науката в Принстънския университет (Princeton University). В своята художествена практика Джулиан създава сайт-спесифик и пространствени мултимедийни инсталации, които използват архитектурни пространства, предмети и обекти чрез артистични намеси, видео, звук и експериментални технологии. Разговаряме с него в пространството на галерия „КО-ОП“, чийто домакин е Васил Владимиров. С него като куратор на проекта „Съседите“ ще говорим в следваща наша среща.

Васил Владимиров

Тази седмица вече целият екип е в София. Те и тримата работят от различни места на света, което значи че „Съседите“ 24 часа на ден „дежурят“, но те са свикнали с това, защото този проект има навика да ги поглъща. „Често имам чувството, че е дошло времето за историите на оцелелите от лагерите на комунистическия режим и репресиите и ние по някакъв начин сме проводници – по много странен път се събрахме тримата, не мисля, че е било просто случайност.“ Споделя Джулиан и допълва,  че Лилия Топузова малко преди да пристигне в София е изнесла лекция в Кингстън Колидж в Лондон за „Съседите“. Тя е професор по история в Университета на Торонто (University of Toronto).  Учен и режисьор, чиято работа е разположена между историята и паметта, особено във връзка с политическото насилие, мълчанието и травмата.

Красимира Буцева е визуален артист, изследовател и писател, живее между София и Лондон. Красимира е старши лектор в Лондонския колеж по комуникации, част от Университета по изкуства в Лондон (University of the Arts London). Трудовете ѝ присъстват както в галерийни пространства, така и в академични списания. Припомняме, че тя е носителката на наградата БАЗА за 2022. По същото време се представи във Втората изложба от поредицата „Анатомия на процеса“ в галерия „Структура“, с работата си „Честоти на травмата“, създадена специално за настоящия проект.

Красимира Буцева

Интересно е как са се събрали тримата от различни краища на света, но свързани много силно с България, всеки по своя си път на артист и изследовател.

„Имаме много различни формиране и опит, но през последните 10 години сме стигнали до момента да се сетим от кого в кой момент е тръгнала идеята – понякога просто говорим с един глас, което е нещо много красиво. 2014 прекарах година в България като изследовател чрез програма Фулбрайт. Тогава фокусът ми беше социалната история на психиатрията, особено през периода след Втората световна война. Най-вече изследвах формирането на психиатрията и въвеждането на съветския психиатричен модел. Запознах се с научната работа  по темата за лагерите и политическите затворници на Лилия покрай моя опит да изследвам случаи на злоупотреба с психиатрия от гледна точка на комунистическия режим. Тогава гледах филма „Проблемът с комарите и други истории“, 2007, който тя е направила. (български пълнометражен документален филм, режисиран от Андрей Паунов в сътрудничество като сценарист e Лилия Топузова, продуцент е АГИГПРОП –б.а.). Писах на Лилия, представих се (свикнал съм по американски да казвам „здравей“ на хората, без да чакам някой да ме представи). И тя ми отговори, въпреки че вече беше направила докторантура, а аз бях само бакалавър.

Джулиан Шехирян

Установихме връзка по скайп, почувствахме се свързани от общата задача за изучаване на близкото минало в България и в Източна Европа. Още тогава по най-естествен начин се роди нашата идея да направим нещо заедно. Първоначално мислехме да развием мултимедиен уебсайт с откъси от нейните интервюта и разговори – те са научни интервюта, но излизат извън рамките на това. Защото, като разговаряш с някого 6-7-8 часа, трудно е това да се сведе до интервю с въпроси и отговори – те винаги са повече от това. Идеята за този уебсайт дойде от Лили, която от дълги години се опитва като историк и етнограф да осмисли отношението между мълчанието и паметта. Мълчанието като контекст, категория на историческо преживяване, както биха казали историците. Тя искаше заедно да направим уебсайт, който може да запази същността и характера на фрагментираната памет, която много често присъства в тези разговори. Спомените изникват не в някаква запазена линеарност, по-скоро са островчета в някаква мъгла – тя може да обясни това. Идеята беше да работим с характера на фрагментирания спомен, вместо да се опиваме да коригираме или да хомогенизираме тези свидетелства и да ги обрамчваме в обща научна рамка - това не желаехме да направим. Тя има много конкретни научни причини да не иска да създава някакъв колаж от частични спомени и тя да ги поставя по-обща рамка. Идеята беше да се запази фрагментацията като нещо емпирично, което ни казва много за травматичната памет и за обстоятелствата, в които тази памет съществува в публичните пространства, но също и в частни, всекидневни пространства на преживявания. В този момент аз предложих идеята да направим инсталация.“

Джулиан Шехирян (от САЩ), Лилия Топузова (от Канада) и Красимира Буцева (от Великобритания) разказват през ZOOM на представянето на проекта "Съседите" на 4 януари 2024

С Красимира се свързват по друг начин. Тя работела по тази тема за магистърската си степен в Англия много години преди да се срещнат. „Запознахме се, защото имаше статия в „Капитал“ , където пишеше за нейна изложба в Ловеч и се споменаваше за проекта, който аз и Лилия Топузова развивахме. Лилия я откри като име, те се свързаха. Първата ни среща беше на жп гарата на път за Свищов, отивахме в Белене. От самото начало, преди да се запознаем, започнахме да работим заедно.“ Връща се във времето Джулиан. Свърза тези моменти със свое изследване в областта на социалната психология и психоанализата. “ Наскоро имах публикация за Теодор Райк, който е студент на Зигмунд Фройд,  развива допълнително една фройдистка идея – той нарича free floating atemption – (като психологическо понятие) внимание за насочеността на едно поле на съзнанието. То може да бъде сензитивно, когнитивно… Фройд говори са внимание, което е организирано, равнопоставено, без да се позволява вниманието на психоаналитика да се вкопчва много в някакъв конкретен детайл. Той дава няколко причини за това: първо, много е трудно за клинициста за цял работен ден, работейки с множество пациенти, да поддържа фокусирано вниманието си. Но, казва той, ако ние предварително решим какво е важно, няма да забележим множество фрагменти в разказа на пациента, които може да се окажат много важни. Той препоръчва като методология равно разпределено внимание – да се работи по индуктивен начин, при който се позволяват нови асоциации, които да насочват и да допринасят за клиничното разбиране на пациента. Теодор Райк нарича това „събиране на знания за бъдещо разбиране“. С други думи, разбирането трябва да се отложи за бъдеще време.“ Обяснява Джулиан по този начин и подхода към проекта и срещите с хората.

Коментирам, че това негово изследване и научна публикация е в контекста на проекта им.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

„Да, има. Ние по някакъв начин се опитваме да създаваме обстоятелства за зрителя, слушателя, за публиката. Да не ги водим за ръка, за да получат пасивно информация, а по-скоро да се отворят към атмосферата на тези апартаменти, където се случват разговорите с хората, преживели травмата. Опитът в инсталацията е да се прилагат различни мултимедийни средства, аналогови, дигитал��и, осветление. И припомня за двете изложби през 2022 в София - в СГХГ (с куратор Красимир Илиев, озаглавена  „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“  и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ с куратор Весела Ножарова – б.а.).

„Ние направихме две изложби, защото работехме по две различни методологии. В СГХГ искахме да създадем изложба, където най-вече разглеждахме архивните остатъци, по-скоро заличените остатъци на паметта за лагерите. Там оставихме изложбеното пространство доста празно, нарочно, защото искахме да създадем в публичните пространства усещането за отсъствието на спомен за политическото насилие. И галерията стана по някакъв начин като метафора за публичното пространство, особено като го сравняваме с печатницата на ул. „Бенковски“, където вече много по-директно работихме с гласовете на оцелелите.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Ние внимавахме да не ги сближаваме твърде много тези два погледа – на държавни институции, които едновременно бяха ангажирани с администрирането и стопанисването на лагерите, но също и с процесите по време на прехода, със създаването на някакъв официален наратив.

Подходът беше много по-личен, емоционален и ефективен в ателието, където създадохме проекта. Там успяхме да сътворим тази много странна атмосфера на поредица домашни пространства. И сега за Венецианското биенале продължаваме да развиваме тази методология.“ Споделя Джулиан как ще продължат в подготовката си. Няма да е в пространството на старата печатница на ул. „Бенковски“, продавала се, а някъде другаде…Ще научим.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Споделям му, че докато съм присъствала на първото представяне на проекта „Съседите“ в началото на януари като проект, избран да представи страната ни на Венецианското биенале стигнах до извода за себе си, че надхвърля тази конкретна тема, свързана с това време в България. Подобен опит имат много европейски страни, които бяха в Съветския блок. Но и помислих, че неговото семейство, без родителите му да са били по лагери, емигрират. Били са принудени да го направят, за да бъдат свободни. Защото тази система не позволяваше хората да се развиват професионално така, както са избрали.  Имаше някакъв похлупак, особено за свободно мислещи артисти като художниците Рафи и Галина Шехирян.

„Впечатленията от запознаването ми с научни изследвания за това минало са, че преживяването при социализма е било много разнообразно. Имало е хора, които не са имали допирни точки с тези изключително тежки случаи на изселвания, с този безкраен цикъл на затваряне в политически затвори и лагери без съд и присъда. Така че диапазонът на преживяването е достатъчно голям, че да може да се отрича това минало, хората да могат да си позволят да кажат „Ами то не е било чак толкова зле“. Много е важно да отказваме да водим политически разговори, където истината за едно преживяване или се разчита, или се заличава, така че да може да съществува една друга истина. На английски се казва zero sum came – само една е истината. Наблюдава се как дебатите за близкото минало много често стигат до това „хайде, стига вече“. Като че ли не могат да съществуват множество истини едновременно – като говоря за истини, аз говоря за житейски опит. И тълкуването на миналото чрез рамката на житейския опит много често ни разширява разбирането, което не може да се разчете в административни и държавни архиви. Но често и житейският опит се инструментализира като база за отказване от преживявания на хора, които са били изключени от генералния поток на социалистическото общество.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

Аз съм чувствителен към тази маргинализация и това изтласкване на обществения наратив, защото от началото на моята научна кариера се занимавам с историите на хора, които са били по някакъв начин отчуждени от обществото поради психично заболяване или някаква различност. В научните си разработки за психиатрията в България винаги съм се опитвал да разширявам, да работя с наративи на хора, които не са пътували по главните пътища, по които  е действал монополът на комунистическата власт. Правя препратка към един американски социолог и историк който говори за начина, по който комунистическите партии в Европа са интегрирали колкото се може повече организации – пионери, профсъюзи... Винаги има значение защо се вписват хората в едно министерство, кои са хората, които въплъщават властта.

С този проект ние се опитваме да разказваме за миналото по начин, по който се виждат не черно-белите, а сивите територии, където не ни се изясняват нещата, не ни успокояват, а само парадокси и противоречия ни позволяват да разбираме сложното минало – така раздвоено между интереси. Тогава можем да добием представа (проф. Топузова разказва в нейната научна работа) как, например, фигура като Юлия Ръжгева (надзирателка в концлагера в Ловеч) достига до своята позиция: поради развиването на прогресивни – уж – идеи, също и достъп до образование за професионално развитие за жени в онзи период. Нещата са комплицирани. Ние по някакъв начин се отваряме към критика и от лявата, и от дясната страна на политическия хоризонт с това, че отказваме да работим с тези свидетелства в рамките на сегашните политически дискурси за миналото, а по-скоро искаме да подчертаем травматичната памет и отношението между индивидуалната и колективната памет.“ Обстоятелствено и като социален психолог Джулиан коментира мотива и подхода към проекта „Съседите“.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Не само в този контекст, в крайна сметка личният, човешкият опит, преживяването са нещо различно и не е възможно да се сложат всички под някакъв общ знаменател. Личното човешко преживяване не може да се сравни с нищо и да се правят глобални исторически изводи. Човекът се остава най-интересният. По начало тази тема за това фрагментиране на паметта – не само по Фройд – но и хората, минали травматични неща (преживелите Холокоста, Арменския геноцид, и много други кошмари по света), не обичат да говорят за това. Трябва много сериозна провокация или стимул, но и деликатност, търпение, за да го разкажат, да го споделят.

„Това е изключително важно за работата на проф. Топузова и на Красимира Буцева, защото те, всъщност, я свършиха. (за Лили това са вече 20 години работа с тази общност). Слушал съм много интервюта – Красимира и Лилия ги слушат, сигурно, за 150-и път, защото ги превеждат и определят кои части от интервютата да влязат в тази версия на инсталацията. Но когато ги слушаме заедно за чисто технически проби, аз знам въздишките, познати са ми паузите, зная коя част на историята следва. Когато ги слушаме заедно в една стая, знам през какво те са минали, присъствайки на тези разговори, много е трудно. Ние всички имаме различни роли в проекта, въпреки че много неща вършим по интегриран начин. Лилия и Красимира са прекарвали много време в тези стаи, които ние пресъздаваме. Трябваше и аз, присъствайки в тези пространства, едновременно да слушам разговорите, да разбера доколкото е възможно с разказите да вникна в опита на Лилия и на Красимира като изследователи. Инсталацията е за тези срещи. Ние каним хората, публиката да присъстват в темпоралния и емоционалния им контекст.“ Разказва  Джулиан за същността на проекта като послание и смисъл.

Джулиан Шехирян

Той е роден в САЩ, след като родителите му емигрират, както е прието по закон в държавата е американски гражданин по рождение… Говори и пише прекрасно на български. Дали този проект по някакъв начин го приближава до България?

„Определено, да, със сигурност! Нямам съмнение, че България се превърна в един по-буквален смисъл в дом за мен, откакто баща ми почина (Рафи Шехирян (1952-2011) – тогава бях на 19, рядко минава година, в която да не съм тук. През последните 3 години дори по-често. Това не съм очаквал. Мисля, че моята българска идентичност е еволюирала в рамките на тази работа, но също и прекараното тук време, и отношенията, които имам с България. Израснал съм като дете на емигранти и да чувам български език извън моя дом е като извънземно преживяване. Като бях дете, ако срещнех някъде в магазин българи, тичах към тях, празнувах по някакъв начин. Израснал съм в българската общност в Ню Йорк и Ню Джърси – странно е да си формиран в капсулирана общност някъде другаде. Последните 10 години за мен са нещо като изравяне на този дълбок контекст, от който не мога да се отделя, но – както е при психоанализата – тези базови неща отнемат най-много усилия да ги разберем, да ги видим, да ги осъзнаем. Моето подсъзнание е българско. Отнема ми доста време да превръщам тези основни, опорни, подпочвени елементи в нещо, което да осъзная.“

Centro Culturale Don Orione Artigianelli във Венеция, където ще е българският павилион

За финал на нашия разговор, който безспорно ще продължи във времето в контекста на българското участие на 60-ото Венецианско биенале, в което той е участник и артист го питам дали има време да рисува и как му въздейства творчеството на талантливите му родители?

„Не съм следвал специално творческо образование, но съм много повлиян от творческата атмосфера и внимание, с които съм израснал. Това ме окуражи да следвам интуицията си да изразявам мислите си на визуален език. Да, рисуването е в основите на този проект, като ранните концепции много често се развиваха в скици и схеми за пространствено представяне. Отне много години тези скици да започнат да се развиват в тази доста сложна технологично инсталация…

Още 2016-2017 г. правихме опити в един склад във Вашингтон, лишени от тези много конкретни предмети и мебели. Този проект не можеше да се развие извън България. Преди 3 години трябваше да се съберем тук, на едно място и да започнем да го развиваме.“ ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, архиви на СГХГ и The Neighbours

P.S. на „въпреки.com”: Ще продължим да ви срещаме с творческия екип на проекта „Съседите“, с който България  ще се представи на 60-ото Венецианско биенале, 2024 с мото „Чужденци навсякъде“, като всеки от тях ще ни разкаже своята история в контекста на знаменателното събитие. Наши гости ще бъдат и комисарят за участието ни във Форума Надежда Джакова, председателят на журито за българския избор проф. Венелин Шурелов, както и негови членове. Всичко предстои…

[vprki]

Сиянието на художника Милко Божков

„Идеята ми за всяка една изложба е картините ми да станат една обща композиция. Не просто събрано – тук има празна стеничка, малка стеничка – малка картинка…Картините може да са много хубави, но аз като правя нова изложба се съобразявам и искам да има някаква логика, моя си логика спрямо пространството.“ Каза за „въпреки.com” забележителният художник Милко Божков малко преди да се открие експозицията му „Ретрорепро“ I в галерия „Арте“.

И продължава: „Затова винаги искам от галерията план и почвам да си мисля по този план къде какво ще бъде, даже и в цвят, едното под другото... едни такива работи. И като почна една изложба, независимо дали ще бъде тук или във Варна, започвам минимум 10 месеца преди това, защото накрая да бързаш, става малко притеснително, което е много вероятно, да се отрази на самата изложба.. Аз съм спокоен и галерията, с която работя са спокойни. Няма последен момент, в който нещо да се случи.“

Гергана Борисова и Милко Божков

В годините сме писали много за  изключителния художник Милко Божков, за изложбите му, за невероятното му присъствие като автор и свободомислещ човек. И този път спазвам нашата обща негласна традиция, особено в София. Разговарям с него малко преди откриването на изложбата му, когато около нас са само картините и тихото присъствие на галеристката Гергана Борисова, която има специален принос художникът да обича и цени пространство на галерия „Арте“.

По повод на думите му за начина и посоката, по които готви изложбите си му казвам, че на моя, не художнически език, това наричам драматургия. Тя не би могла да бъде отделна по някакъв начин от изобразителното изкуство. Друг, може би, би го определил като философията на автора, въплътена експозицията му. Но Милко Божков прагматично от гледна точка на дългогодишния си опит отбелязва: „Не можеш да изчислиш всичко, даже няма да е интересно, ако всичко е наредено. Но такъв ми е принципът -  да се съобразя с пространството. Понякога е ставало така че някои си искат работите преди края на изложба. На мен, обаче ми става криво, защото мен ми се разваля…все едно да ти извадят един зъб.“

От изложбата в галерия "Арте"

„Ретрорепро I“ включва 6 живописни платна и 13 картини, изпълнени в смесена техника (акрил, туш, маслени бои, молив, резба и други) върху дърво. Отново, след ноември миналата година, столичната галерия „Арте“ представя изложба на художника. Тогава тя бе озаглавена „Ретрорепро II“ паралелно с представянето на изключителния му каталог в СГХГ. Само припомняме малък абзац от задълбочения изследователски текст „Милко Божков и неговата Аркадия“ на изкуствоведа Румен Серафимов, основен в изданието. „В изкуството си Милко Божков проявява рядката способност да примирява и хармонизира различни, дори противоположни пластични принципи – реалистичното и абстрактното, илюзорното и имагинерното, наративното и знаково-символичното, живописното и линеарно-декоративното. Това е страст да противопоставя, да нарушава стиловата монотонност, да разширява възможностите за изразяване на по-дълбок и универсален смисъл, да включва необикновеното и енигматичното в своите сцени, да постига сложен ритъм и богата пластическа структура. Това е завидна проява на артистична свобода и, разбира се, на огромна художническа дарба, защото убедителното визуално комбиниране на споменатите черти е труднопостижимо и твърде малко художници се справят успешно. Милко Божков обаче успява по своя неподражаем начин.“

От изложбата в галерия "Арте"

И сегашната му изложба с най-новите му живописни творби върви в неговата си неподражаема посока и стил на сияен в изкуството си артист, а ние продължаваме нашия разговор. Не за първи път се връщам към въпроса за това, че не рисува хора или, ако ги има са като „привнесни“, както например в принтовете - уникати от изложбата му „Ретрорепро II“…

„Не, че съм човекомразец, даже бих казал, че съм човеколюбец, но с хората приключих малко след Академията. Правих няколко портрета на приятели – на Стоян, на Стоимен, на Ванко Урумов и тези, в които съм се опитал да изобразя човека – трябва да бъдат някакви близки хора, с които имаме отношения, общи мисли, приятелство…Иначе, в работите, които правя, мисля, че ако някъде има човешка фигурка, тя е по-скоро усещането за мащаб.

"Куче" - от изложбата в галерия "Арте"

Има една дума френска „ставаш“, която е за съоразмерим мащаб в пейзажа. Не го правя съзнателно и да кажа: Не, не, няма да рисувам хора. Това, което не ми идва отвътре, не го правя. Това е обяснението, не е някакво заричане или нещо друго.“ Споделя художникът. Репликирам го с моето усещане към картините му: „Но човекът е тук, той гледа това, чувстват се вибрации и душевност.“ Според него, човекът трябва да се усеща във всяко едно произведение на изкуството – „да усетиш човека – този, който го прави, независимо дали е художник, дали е музикант, дали е кинаджия, дали е писател. Ако липсва това,  и работата, когато е готова, няма да трогне зрителя, няма да го „закачи“ и ще отмине. Всъщност, човекът е този, който стои зад работите, които е направил. Това е за мен важното.“

Преди малко повече от шест години по повод изложбата си „Изгубеният пейзаж“ отново в галерия „Арте“ (октомври 2017)  ни беше казал: „Мога да рисувам добре хора, но не знам защо постепенно изтласках човека от картината си. Дори и в пейзажа много рядко мога да го сложа…, не знам дали имам пейзаж с хора. Животни имам. Ако трябва да рисувам хора, бих ги нарисувал само очите им или ръката им. Но няма да бъда аз, не че няма да стане картина, но ще бъде друго”.

От изложбата в галерия "Арте"

Връщаме се и към една любима тема в картините му – зимата, тукашната. „Продължавам да обичам зимата. Тя е някаква детска любов още…Големите зими с пързалките и след това се задълбочи, когато в гимназията и в Академията открих един от любимите ми художници, а и досега – Питер Брьогел. Имах прелестни зими. И винаги казвам, че зимата, особено в България, е велико нещо, защото когато падне сняг и затрупва всички идиотщини. Скрива мръсотията, затрупва нашето ужасно отношение към природата и когато натрупа снегът е „Мила родино, ти си земен рай!“ Като се разтопи и земният рай потъва в калта, където се намираме в момента! Зимата ми е любим сезон. Да, студеничко, но за мен е по-приятно, защото, не само е по-приятно, а по-практично, когато е зимното време ми е най-продуктивно. Няма какво да те разсейва. Пролет, лято – излезеш гледаш птичките пеят и все си намираш някаква работа или оправдание, докато зимата – палиш печката и се занимаваш с това, което правиш и обичаш…“

На село зимата си е зима – тишина и усамотение, няма го градът…Продължавам мисълта му по мой си начин като родена, израсла и до ден-днешен животът ми е в София и я обичам, Въпреки.

Милко Божков

„Има такава работа. Обикновено във Варна, там е семейството ми – децата, внучките, ходя по-често. Но в София имам доста приятели, не доста, достатъчно приятели. Но идвам основно, когато имам изложби. Освен многотията, освен и мръсотията някак си вече не мога да издържам тук. Спомням си, завърших Художествената – четири години, след това шест години Академията и една година казарма, но бях в София. Не можех да си представя, че мога да живея на друго място, не съм софиянец, но от осми клас съм тук и си мислех, че може да живея тук. Но това отдавна не ми липсва.“ Милко Божков е известен с това, че вече десетилетия живее и твори в родното село на майка си Стефан Стамболово. във Великотърновско.

"Лято" - от изложбата в галерия "Арте"

Не само това ги сближава с поета Борис Христов, който много отдавна живее със семейството в родопското село Лещен. Припомняме, че преди малко повече от две години изложбата „Салонът на природата“  на Милко Божков, вдъхновена от поезията на Борис Христов  – съчетание на поетично-философски и живописно-поетични творби, която беше експонирана първо през септември 2021 в Арт център Плевен, а  в края на същата година в СГХГ. Представени бяха 55 живописни произведения, своеобразен коментар и на фотографиите на Поета, и на неговите размишления. Дни след това като своеобразна реплика на художника в галерия „Арте“ бе експонирана изложбата му „Разходка с Бимбо“. Зрителят лесно откри тогава връзката между двете експозиции. Голямата изложба в Софийска градска галерия бе резултат от близо 3 годишен проект на двамата големи творци Борис Христов и Милко Божков създали заедно - текстово и визуално „хайку на камъка“, а камерната изложба в “Арте” бе посветена на „каменните дувари“ от селото на художника Стефан Стамболово. Дори един камък от тези на Борис Христов бе „прелетял“, за да се настани в изображението от плаката в “Арте“ тогава.

"Сянка" - от изложбата в галерия "Арте"

А с днешна дата художникът казва, че ходи много често в Лещен, поне 3-4 пъти годишно. И другата седмица ще бъде там на гости на Борис Христов…

Галерия „Арте“ е  от любимите на Милко Божков, сътрудничеството му с нея е с десетилетна история. “Аз съм коректен с галериите, с които работя.  С две галерии работя във Варна на мои приятели – Борис Стателов (галерия 8), първата частна в града, с моите приятели Анна Халамян, Герхард Хорнман , които имаха галерия във Франкфурт, сега направиха във Варна от няколко години Art meeting A&G Art Meeting.. В София съм тук вече 20 години в „Арте“, веднъж съм участвал в приятната галерия „Астри“ (с пейзажи от Тоскана май 2020). Получавал съм покани – хубави галерии, но това е все едно да предадеш близкия човек. В Бургас работя с „Пролет“. Това ми е достатъчно. Нямам нужда да се разпростирам в големи пространства. В СГХГ беше ��руго, защото проектът беше с много неща.“ И признава, че е много сантиментален през смях.

Плакат на изложбата „Нощта на моето раждане“ в памет на Стоян Цанев, 2020

На финала на нашия разговор се връщаме към приятелите, които вече не са между нас. Липсват му. И споделя, че много би искал да покаже изложбата си първо на Стоян Цанев (1946-2019). Той също представяше изложбите си галерия „Арте“ и последната му в София бе нейното пространство, май 2016. През февруари 2020, когато се навърши една година от кончината на големия художник Стоян Цанев в любимата му галерия бе подредена изложба в негова памет с участието на приятелите му Ангел Станев, Георги Чапкънов, Емил Попов, Захари Каменов, Зиятин Нуриев, Иван Русев, Милко Божков, Свилен Блажев, Станислав Памукчиев. Бе озаглавена „Нощта на моето раждане“ на името на картината му от 2009 година.

„Снощи бяхме с Иван Русев на гости при Минчо Минчев, прекрасния ни цигулар. Може би две трети от времето си говорехме за Стоян Цанев, не да оклюмаме глави, сякаш беше с нас. Ти го разбираш добре за какво става дума. Някой каза: „Бе той сигурно ни слуша!“ Естествено – слуша и гледа!“ Каза Милко Божков и двамата замълчахме след тези негови думи...

Стоян Цанев в галерия "Арте", 2016

А на излизане от галерията почти се сблъскахме на улицата с Минчо Минчев и съпругата му Валя на път за изложбата на Милко Божков. Зарадвахме се взаимно, че сме част от срещата със сияйното изкуство на обичания художник.

Изложбата „Ретрорепро“ I на Милко Божков в галерия „Арте“ е до 9 февруари. Не я пропускайте, ще ви дари с щастие от изкуството. Той умее по невероятен свой творчески път да накара камъка да трепти и ни говори, зимата да се чувства като уют, пейзажите на Тоскана да се прекланят пред слънцето, да разбираме Тарковски като вечната тъга на човека, щриха върху бялото като стремеж към съвършенството, цвета като пиршество и още и още… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Паралелните светове на Стилияна Узунова между, "преди", „сега“ и „отвъд“

 „Живописта е моята медия“. Каза художничката Стилияна Узунова 2020 година, тогава, по повод участието си в Есенните изложби в Стария Пловдив, озаглавени „Места до поискване“ с куратор изкуствоведката проф. Галина Лардева. А ние я открихме като ��алантлив автор в пространството на къща ‘‘Мексиканско изкуство“ в гостоприемния пловдивски септември, всъщност, не толкова отдавна.

Последва нейна великолепна изложба в галерия „Астри“ в София 2021, но за нея ще припомним малко по-късно. Сега Стилияна Узунова ни представя изложбата си „Паралелни светове. Реещият се човек и таймерът на времето“ (16 януари – 09 февруари 2024) в столичната галерия „Българи“. Куратор на експозицията в пространството ѝ е проф. Аксиния Джурова. Тя ни предостави любезно текста си към нея, за което и благодарим.

Изложбата на Стилияна Узунова в Галерия „Българи“ представя младата художничка с търсенията ѝ през последните години. Не случайно тя е подбрана по този начин. Експозицията потвърждава познатата истина, че пътят на изкуството е труден и дълъг и до успеха стигат не само талантливите, а тези, които са своеобразна мембрана на времето, в което живеем, усещат го със сетивата си, прекарват го през мрежата на спомените и съпоставяйки ги с тях го преосмислят в драматизма на вечния и неизбежен диалог на „преди“ и „днес“ с визията за „отвъд“.

Картините в изложбата на Стилияна Узунова предлагат точно такъв дълбок наратив, подкрепен чрез умело композирани, разновременни и разно - пространствени епизоди, чрез “машината на времето“ т.е. прекрачвайки времена и светове.Те са многослойни като смисъл и варират в разширената рамка от абстрактна до фигуративна живопис.Тази сложна семантична и композиционна структура е подкрепена и от избора на техниката: от акрил, пастел, маслени бои и въглен до принт. Така художничката конкретизира разказа, влизайки в рисунъчен детайл и едновременно с това, чрез ефекта на цветните петна с въздействието на акварелни разливки, завоалира изплуващите като през мъгла отрязъци от реалността.

Бях решила първоначално да представя изкуството ѝ под заглавие „Реещият се човек“, но правейки подбора на картините, реших, че това заглавие е едностранчиво и извън наратива в работите ѝ, представящ драматизма на паралелните два свята, в които се движи съществуването ни и по-специално неговия смисъл днес: сблъсъкът между спомените на безметежното детство и безкрайно цъкащите таймери на времето, тези, които не можеш да занулиш.

Има ли пресечна точка между тези два свята, се пита Стилияна Узунова и продължава с въпросите.

След като нишките на Ариадна не са спасителни, кои са пътеводните днес в съвременния информационен лабиринт?

Таймерът на времето отчита твоя бяг и ти си безпомощен да го спреш със завръщане в детските спомени, за художничката свързани с рилската планина и нейната тишина.

Тогава?....

Силата на наратива в платната на Стилияна Узунова не е само в изваждането на противоречията, пред които сме изправени днес, или във въпроса кое е това, което ни прави щастливи сега, а в нейният чувствен, личен, провокативен прочит на предизвикателствата.Тези, които тя възприема буквално с порите си и опита ѝ да ги изведе извън конкретността и злободневността.И всичко това би останало само в рамките на екзистенциалните въпроси, които не само Стилияна Узунова си задава, ако те не бяха подкрепени от оригиналния ѝ пластичен стил: от композиционните ѝ решения да използва птичата перспектива, познат още от Средновековието похват, който дава възможност да наблюдаваш света отгоре и да вкючиш разновременни и разнопространсвени епизоди, плод на неподвластния на контрол поток на подсъзнанието. Тези особености определено обогатяват смисловата канава на картината, към която тя прибавя и още нещо, бих го определила като неин патент: сведените до минимум като размер човешки фигури, реещи се на хоризонта, провиснали на информационните нишки-кабели, падащи от високи блокове, катерещи се по стълбата, прекъсваща в нищото, както и човечета, които стъпили на земята оставят прекомерно дълги сенки. За тях в едно интервю от 2021г. художничката споделя:

„Фигурите в моите композиции са метафора на мислите, стремежите, разочарованията, слабостите и всичко, което ме вълнува.Има едни хора, които искат да спасят други хора - има едни смисли, които могат да освободят други мисли, чувства и действия.

Малките човечета (както ги наричам), които разрушават оковите на времето, или просто го наблюдават, са нашите ценности и откровени желания. А тичащите хора на пътеките сме ние, в „матрицата“. Днес, гонейки един уж по-добър живот, тичаме уморени, копнеейки за нашите места, там където сме били или искаме да бъдем.

В платната ми има и трети фигури, които просто седят или гледат, или правят нещо свързано с бита. Появиха се в картините ми преди двайсетина години, без лица, забулени с дълги тоги. Но съвсем скоро разбрах, че това са моите светии, хората на вярата. Те носят в себе си доброто, спокойствието и мира. (Из интервю на Проф.Галина Лардева със Стилияна Узунова)“.

Чрез тези нейни художествени похвати и различни епизоди - метафори, включени в картините, Стилияна Узунова изгражда своя запомняща се пластична стилистика между отворено  и затворено пространство, абстрактна и фигуративна живопис, изпълнена с многослойни смисли и послания, вариращи между случващото се „сега“ и „отвъд“ него. В този смисъл тя продължава дългия път в изкуството си и чрез тази изложба като доказва, че пресечната точка между паралелните светове, в които съществуваме може да бъде постигната и загърбена чрез безпределните възможности на творческите търсения, защото поне засега все още не е намерен начин таймерът на времето да бъде спрян.

Проф. Аксиния Джурова

проф. Аксиния Джурова

Стилияна завършва НУИИ „Илия Петров“ 1997, а през 2005 се дипломира в Националната художествена академия в класа на проф. Владислав Паскалев. Магистър е по специалността „Книга, илюстрация и печатна графика“ при забележителния илюстратор и преподавател. Но явно страстта ѝ е живописта. Припомняме си изложбата ѝ в галерия „Астри“ „Градът“ (17.06 - 15.07.2021). През 2019 Стилияна Узунова е сред художниците спечелили ежегодния конкурс на СБХ за творчески престой от два месеца в Париж в Сите дез Ар, международна резиденция за артисти в сърцето на града. Последната година преди да ни връхлети сложната ситуация с пандемията от Covid-19, толкова променила живота ни, особено в областта на културата и изкуството /Важно е да си припомняме онова време, не че сегашното не ни налага други не по-малки терзания/.

Стилияна Узунова

След връщането си от Франция, с още пресните впечатления и преживявания от пътуването, тя направи цикъл от картини, които показа в Бургас, в една от най-добрите галерия „Пролет“. Година по-късно, спомените и усещанията от града я вълнуваха по различен начин. Разбрахме ги в юнския ден, когато се откри изложбата ѝ насред страхотна лятна буря и дъжд, но публиката не се притесни да бъде със Стилияна и картините ѝ, вдъхновени от Париж…Имали сме още красиви преживявания с художничката, както участието ѝ в кураторския проект на Явора Петрова /в момента тя има прекрасна изложба в същата галерия, но за нея в следващ наш текст/ в галерия „Ракурси“, 2022 „Персонализирани традиции – 3“ с нейно участие и на младите Велислава Гечева, Стилияна Узунова и Траяна Панайотова.

Припомняме тези моменти от художническото битие и търсения на Стилияна, защото в нашия стил винаги сме били убедени и го правим да се позовем на back round-a на артиста, защото нищо не се появява изведнъж и има път…В неформален разговор малко преди откриването на изложбата със Стиляна тя каза (перифразираме) в отговор на поздравленията, че е притеснена, че не е сигурна, че е успяла, че винаги се съмнява в самотните часове в ателието.

Всъщност, както пише и проф. Аксиния Джурова - не е намерен начин таймерът на времето да бъде спрян. Остава открит и въпросът къде е творецът в това цъкащо време. Стилияна Узунова го споделя като много лично вълнение с публиката. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков