#Георги Божилов-Слона

[gabriellezz]

Щрих към портрета на Георги Божилов - Слона

ПАМЕТ: ГЕОРГИ БОЖИЛОВ – СЛОНА (13.06.1935 – 30.05.2001) Той не е име от легендите на изкуството, а наш съвременник. Днес щеше да навърши 90 години, но си отиде преди четвърт век. А картините му градят епоха! Ярко присъствие в новата българска и европейска живопис – като творец и личност. Много хора го помнят. И, макар да го познавах бегло, неговото творчество винаги ми е било близко –…

[sashokostov]

Атанас Кръстев – възродителят на Стария Пловдив

Кръстев е роден на 17 септември 1922 г., завършва право. По неведоми пътища в началото на 1954 г. се озовава в отдел „Наука, култура и изкуство“ към Общинския съвет на Пловдив. Тогава се появява и прякорът, който буквално залепва за личността – Културата. По ирония на съдбата в началото колегите ползват прякора с ирония – заради неугледния външен вид на новопостъпилия служител. 

Едва ли тогавашните му колеги са си представяли, че именно Културата ще допринесе толкова много за Пловдив. Кръстев носи гордо и друг прякор: „Кмета на Стария град“. През 1969 г. Начо се издига в кариерата, като става началник на управление „Старинен Пловдив“. Любовта и възрожденската страст, с която се захваща да облагороди и възстанови пространството между трите хълма – Небет, Джамбаз и Таксим тепе, с годините ще доведат до автентичния възрожденски квартал, който всички днес познаваме като Стария град. Архитектурно-историческият резерват приютява около 200 паметника на културата. В началото мечтата на Начо Старият град да изглежда по днешния начин е по-скоро химера. От архитектурните забележителности няма и помен, пловдивчани избягват тази част на града. Къщите са почти необитаеми, с изключение на няколко арменски семейства, които търсят накъде да избягат. В началото Начо почти не намира съмишленици – местните хора не виждат потенциала на квартала с неговата далновидност. Но с търпение и постоянство, стъпка по стъпка, Начо възвръща възрожденския блясък на къщите и показва скритото от руини и прах архитектурно богатство на света. Ако не беше той, може би вече нямаше да съществуват прекрасни къщи като Балабановата, „Хиндлиян“, „Недкович“, „Ламартин“ и още много други. За много кратък период начело с Начо са реставрирани цели 94 сгради, Старият Пловдив бързо излиза от пепелта на времето само за няколко години. И не говорим за проста реставрация, а за многопластов и съгласуван процес, с чиято помощ профанизацията на Стария град, от която Начо толкова се бои, е предотвратена. За основа на възстановяването служат фотографиите на архитект Христо Пеев, които той е правил без специална цел, а по щастлива случайност се оказват безценни. Координираната реставрация запазва духа и облика на града, той се превръща в място, където за 5 минути човек пътешества между векове и дори хилядолетия. От възрожденските къщи през Античния театър до останките на Небет тепе, представящи Пловдив като един от най-старите европейски градове. След векове, прекарани под земята, Античният театър възкръсва за нов живот през 1981 г. навръх 1300-годишнината на България. Едва ли ще е изненада, ако кажем, че именно упоритостта и ентусиазмът на Начо са движещата сила, съживила тази безценна сцена. Кръстев я определя като една от най-големите забележителности „не само на Пловдив, не само на България и не само на Балканския полуостров“. В това начинание той среща подкрепата на кмета Диран Парикян. Без да подозира за значимостта на предстоящата находка, градоначалникът се съгласява да разруши цяла улица и да срути 6 сгради на нея, за да може тя да бъде проучена. Смелостта на двамата е възнаградена, те помагат да се направи откритие, което се оказва със световно значение. Освен фи��ическото възстановяване на старинния Пловдив не по-маловажно е вдъхването на живот на реставрираните сгради. Тази част от града се превръща не просто в архитектурен музей на открито, а в истинска душа на българската култура. Със своята харизма Начо събира повече от дузина изключително талантливи творци. Въпреки че нито рисува, нито пише, той е свързващото звено между актьори, художници, режисьори и писатели, които се озовават в Стария град. Започват редовно да се събират в къщата му на Небет тепе. От обезлюден квартал тази част на града се превръща в интелектуален център, включващ не просто изключително талантливи творци, но и страхотни чешити. Голямата слабост на „кмета“ са художниците. Негови най-близки приятели са Димитър Киров и Георги Божилов-Слона. Първият е приютен от Начо в къща в Стария град, защото няма къде да живее в определен период от живота си. Вторият се запознава с любовта на живота си покрай Кръстев. Друг негов приятел – Любомир Левчев, го определя така: „Да, той беше и си остана кмет на несъществуващ град, който дава приют на духовни хъшове.“ 200-годишната къща на Начо с изглед към целия град е убежище на много закъсали творци, любимо място за бохемски гуляи на компанията. В нея Йордан Радичков пише „Опит за летене“. Стефан Цанев казва: „Там горе, в „параклиса“ – в кулата над Античния театър, написах най-хубавите си неща.“ Трихълмието привлича и изявени чуждестранни творци – Габриел Гарсия Маркес, Алексис Вайсенберг, синът на Борис Пастернак и американският поет Уилям Мередит са малка част от световните величия, посетили Пловдив и оставили своите впечатления в книгата за гости, която днес е в къщата-музей на Начо, която продължава да бъде и галерия. Симпатията между художниците и Начо е взаимна – рисуват го на над 30 платна автори, сред които Златю Бояджиев, Димитър Киров, Жоро Слона, Светлин Русев, Николай Кучков, Борис Димовски, Иван Кирков. На гърба на портрета, нарисуван от Давид Перец, авторът пише: „Начо, ако трябваше да бъдеш измислен, нямаше да е по-сполучлива личността ти.“ Кръстев организира първата изложба в Стария град, като през 1967 г. в дома си излага 33 акварела на своя приятел Георги Божилов- Слона, а по-късно превръща къщата в първата частна галерия в Пловдив. Кръщава я „Червеното пони“, едноименната творба на Стайнбек е вдъхновила Димитър Киров да изобрази едно алено конче на о��радата, а то донася името на галерията и днес може да се види там. Освен на споменатите художници колекцията включва картини и на други видни автори като Енчо Пиронков, Йоан Левиев, Димитър Казаков – Нерон, Христо Стефанов, Георги Баев, Иван Кирков. Сериозни усилия той посвещава на каузата да събере творчеството на Златю Бояджиев в постоянна експозиция. Борбата продължава 19 години, докато избраната от Начо къща е предоставена, а градската управа осигурява друго жилище на обитателите. Въпреки че не всички платна остават в Пловдив, Начо сравнява щастието си в деня на откриването с чувството, което е изпитал при откриването на Античния театър. Начо Културата си отива от този свят на 25 ноември 2003 г. До последния си ден запазва този младежки плам, който се е въплътил завинаги в атмосферата на Стария град. Заедно с него си отива цяла епоха. Златното време, изпълнило възрожденските къщи с живот, „Червеното пони“ с приятелство е отминало, но то все още може да се усети във въздуха.* Обявен е за почетен гражданин на Пловдив през 2002г.** След смъртта на Начо Културата през 2003 г. площадът пред Балабановата къща получи неговото име. Там през 2008 г. бе поставен и паметник на човека, превърнал Стария град от архитектурен резерват, в духовен дом на творческата бохема от средата на ХХ век. ***

Кратки откъси от последните му интервюта, дадени за вестник “Марица”.**** „Излязох от казармата и започнах да си търся работа. Нямах никаква представа с какво ще се занимавам. Тогава срещнах Живко Белев и ме покани в своя отдел „Наука, изкуство и култура”. Това беше моят шанс.“ „За първи път стъпих в Стария град през януари 1954 година. Беше изключително студено и, честно казано, в началото не бях очарован. Сега, ако ме питате как се влюбих в това място ­ не знам. Стана някаква магия. Първото, което ми показа тогавашният музеен работник Любомир Петков беше червената стая в къщата „Недкович”.“ „Мечтая в началото на Стария град да бъдат представени в музейни експозиции на най-големите творци на Пловдив. Като тръгнеш, първо да разгледаш Златю Бояджиев, после Цанко Лавренов, да надникнеш в Градската галерия и накрая да се потопиш в света на Георги Божилов-Слона.“ (Начо реализира тази идея.) „През дългите нощи в болницата започнах да връщам лентата назад, да записвам спомените си на касети. Вадя и снимки от онези времена. А моята къща е музей, съхранил много спомени. Ще я запази такава и наследникът ми Явор.“

Още: ��илм на БНТ за Начо Културата „Умно Село - ЧОРБАДЖИ НАЧО НА СТАРИЯ ГРАД“

Източници: * bulgarianhistory.org ** Райчевски, Г., Петко Петков „Пловдивските почетни граждани“, Пловдив, 2006г. *** kmeta.bg **** plovdivguide.com

Целта на нашата самоинициатива „Лицата на Пловдив - он-лайн изложба“ е да ни подсети, че от незапомнени времена Пловдив ражда, приютява, вдъхновява не един и двама, живеещи чрез красотата на изкуството. Благодарение на тях, градът и животът ни днес са по-красиви! Ние искаме да припомним техния принос за това! Отворени сме към всякакви предложения!!! Благодарим!

[vprki]

Да държиш в ръцете си статуетката с фигурата на Майстора…

"Това да държиш статуетка на светец в ръцете си е нещо много емоционално и много рисковано. Животът на художника преминава в размисли и в работа, няма време за суета“, каза художникът Богдан Александров при връчването му на Националната награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ в Художествената галерия в Кюстендил, носеща името му.

Художникът, разбираемо, много развалнуван каза още: "Аз идвам от малък град /Видин - б.а./. Като завърших образование си по живопис, една от първите изложби в които участвах беше "Кюстендилска пролет“, в тази галерия. Спомнях си, че рисувах две неща, които бяха приети. Те бяха вдъхновени от едно писмо на Майстора до негов познат. В него Майст��ра, който тогава е учител в Свищов – на Дунава, описва реката. Казва: "Реката стои като стена“. Това бяха и моите впечатления тогава. Нарисувах една река, обърната като стена“.

От изложбата на Богдан Александров във Видинската художествена галерия

Художникът Богдан Александров бе номиниран за мащабната си изложба „Протоколи“ във Видинската художествена „Никола Петров“. Идеята на творбите е представянето на послания, направени в бъдещето, или метафори от бъдещето пренесени днес, както отбелязва художникът. Картините са част от неговата изложба „Живописта като непрекъснат сценарий“ с подзаглавие „Протоколи от преживяването на идея“, която бе представена 2022 в Националната галерия Двореца в София. Тогава за нея бе номиниран за втори път за наградата на името на Владимир Димитров-Майстора. Тогава 2023 я получи Румен Гашаров. Първия път, когато Богдан Александров бе сред номинираните за изложбата си 2021 в ГХГ „Борис Георгиев“ във Варна. Тогава на 1 февруари призът бе връчен на Атанас Парушев-Шока.

От изложбата на Богдан Александров на Есенните изложби в Пловдив, 2018

Припомняме си и неговото  впечатляващо участие на Есенните изложби в Пловдив, 2018 с мото „Отвъд повърхността” и куратор проф. Галина Лардева. Негова творба бе и на плаката. Живописните портрети на Богдан Александров бяха тогава изложени в Дълбока зала на Балабановата къща, които трудно биха моглш да бъдат причислени към класическите образци, в които най-важното е приликата. При него е точно обратното, самите портрети са като че ли са без фокус,на  флу, има едно отместване на образа. Той го нарича визуален шум, което в дигиталната фотография е дефект, но тук се превръща в ефект на по-философско осмисляне на света и портрета. „Възможно е концепцията и намерението да вървят паралелно. Те са условно портрети. Като по някакъв начин прескачат границата на жанра. Те имат връзка с конкретен човек, но пък идеите, които залагам в тях задминават връзката с човека. Те стават портрети на хората, които ме обкръжават, на света в който живеем, на събитията, в които сме поставени”, каза тогава Богдан Александров за „въпреки.com”.

Валентин Господинов и Богдан Александров

И добави: „Един вид това е отвъд повърхността и много други неща. Отвъд повърхността са страховете, които дремят в нас, които ни събуждат поведението спрямо живота и са скрити от самите нас. И по-някакъв начин се опитвам да ги намеря и да си ги изясня. Нарекъл съм изложбата „Вертиго. Портрети #без диагноза” – онова усещане, когато всичко кръжи и се завърта около теб. Това усещане за кръжене, за динамика, за променящия се свят. Човек има своята представа за стабилността на света. Това движение, което вкарвам в портрета, напомня за вертиго /латинското название на световъртеж – б.а./, това разплискване в рамките на картината. Наричам я визуален шум. Това не е характерно за живописта.“

Тук, извън контекста, но не съвсем, припомняме, че неведнъж сме писали за великолепните Есенни изложби в Стария град в Пловдив, създадени от 1967 г. от прословутата група на Георги Божилов – Слона, Димитър Киров, Христо Стефанов и Златю Бояджиев. От 10 години на Есенните изложби куратор е  проф. Галина Лардева, която е и декан на Факултета по изобразително изкуство в Академията в Пловдив – където са заедно и с музикалните факултети. И в края на миналата година, някъде по средата на декември от общината  поискаха да направят конкурс за нов куратор. Нещо, което върви добре, за толкова млади хора ние научихме именно на тези изложби. Да припомня колко от художниците и скулпторите, които тя е канила, след това получават националните награди за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ или за скулптура „Акад. Иван Лазаров“…Богдан Александров е вече един от тях…

Любен Генов и Богдан Александров

Той  е роден на 8 март 1960 година в с. Покрайна, община Видин. Средното си образование завършва във Видинската математическа гимназия. През 1989 г. завършва и висшето си образование във Факултета за изящни изкуства на Великотърновския университет "Св.св. Кирил и Методий“, специалност "Живопис“ в класа на проф. Никола�� Русчуклиев. Работил е на свободна практика, а  от 2000 г. до момента, с известни прекъсвания, е директор на Художествена галерия „Никола Петров“- Видин.

Припомняме думите на изкуствоведката и куратор на изложбата му 2022 в Националната галерия, Двореца Диана Драганова-Щир: „Автор с богата творческа биография, той не престава да изследва, анализира и преосмисля света от гледна точка на науката, философията и естетиката. В настоящата експозиция са изложени 40 голямоформатни портрети и композиции, които художникът създава през последните дванайсет години (най-ранната е от 2010). Представените творби са от различни серии и посоки в неговото творчество – „Триади“, „Пургаториум“, „Парейдолия. Портрети в постановка“, „Вертиго. Портрети без диагноза“ и др. Една част от картините си той показва за първи път пред публика.“

От изложбата на Богдан Александров във Видинската художествена галерия

А миналата година художникът присъства със запомняща си изложба „Обратен поток“, открита на 4 септември 2024 г. в Музея на румънската книга и изгнание в Крайова. Тя бе експонирана  в различни пространства на музея, като започваше с голямата стена на входа, превърнала се в симеза, в ансамбъл от руини във вътрешния двор, както и на тавана на музея. С изложбата "Обратен поток" Музеят на румънската книга и изгнание следва специфичната си мисия да създава диалог между миналото и настоящето, излагайки творчеството на художник, който може майсторски да интерпретира не само настоящето, но и миналото и притежава визията на проектирай бъдещето. Творчеството на Богдан Александров е непрекъснато връщане в миналото, обратен поток в мозайка, съставена от множество фрагменти, представяне, родено от натрупването и близостта на образи, навлизащи в колективното подсъзнание във визуалната ни култура. Написа в обзорна статия румънската изкуствоведка Клаудия Манди.

А ние ще очакваме с нетърпение изложбата му на 1 февруари 2026 в Художествената галерия „Владимир Димитров-Майстора“ в Кюстендил, както е по статута на Националната награда по живопис.

Димитър Чолаков на изложбата му в ГХГ "Владимир Димитров-Майстора" в Кюстендил на 1 февруари 2025

Тази година своята експозиция в пространството на Кюстендилска галерия представи художникът Димитър Чолаков, носител на наградата миналата година. Забележителна изложба, която ни припомни вълненията от 2023 година в галерия „Райко Алексиев“, когато представи своята изложба „Живопис“. В пространството на галерията в Кюстендил показва част от творбите от тази изложба, но и нови, създадени специално за това негово представяне като носител на престижната награда. Той е завършил НХА 1981 година в един знаменитите випуски на проф. Светлин Русев.

За работата си художникът споделя: “Мой принцип е да живописвам само когато имам потребност и го правя с материали, които са най-близко до мен. Винаги рисувам и живописвам това, което съм почувствал със сетивата и сърцето си. На тези принципи 25 години съм се опитвал да уча студентите си в катедра „Визуални изкуства“ на Шуменския университет „Епископ Константи Преславски“.

От изложбата на Димитър Чолаков в ГХГ "Владимир Димитров-Майстора" в Кюстендил на 1 февруари 2025

Но държим да цитираме и две забележителни личности, които не са сред нас за изкуството на Димитър Чолаков. Георги Божилов-Слона: „Не може да се сложи етикет на творчеството на Димитър Чолаков, ще звучи банално, то не е подчинено на никакъв „-изъм“. Има един термин на Аристотел – „ентелехия“, т.е. нематериалното дейно начало, което формира материята и я докарва до съвършенство. Това е усещането, което получавам от неговите платна, за нещо извън времето и пространството, което не се помества в ��икаква квалификация. Това е магията, която излъчват работите на Димитър Чолаков.“

От изложбата на Димитър Чолаков в ГХГ "Владимир Димитров-Майстора" в Кюстендил на 1 февруари 2025

И Димитър Грозданов: „Живописта на Димитър Чолаков се отличава със своята сетивност. Погледът се увлича от развитието на фактурата и цветовото уплътняване. Образът е буквален анализ на състояния, но и на материалността, която характеризира света. За мен неговите картини са визуална загадка, но и своеобразна литература, която въвлича в действие. В същност, това което е художникът е условност.“

Както повелява традицията Националната награда за живопис на името на Владимир Димитров-Майстора се връчва на 1 февруари. Тази година отбелязваме 143 години от неговото рождение. Директорът на галерията в Кюстендил скулпторът проф. Валентин Господинов в словото си по повод знаментелната дата говори при откриването на церемонията за наградите за реализираното и това, което се прави в галерията и в памет на Майстора. В момента най-после се работи по недовършеното пространство на галерията, независимо, че в последните повече от 10 години то се използва и за експозиционно в особено важни случаи.

Акцията на проф. Светлин Русев в недовършеното пространство на ГХГ "Владимир Димитров-Майстора" в Кюстендил, 2012

Припомняме, че първи проф. Светлин Русев алармира за това с изложби-призив 2012 година, последва изложба с ранни творби на неговия ученик, носител на наградата „Владимир Димитров-Майстора“, син на един от най-забележителните ни художници от Кюстендил Никола Мирчев Ивайло Мирчев. В годините не малко от авторите предпочетоха това недовършено пространство за изложбите си година след получаването на наградата – Свилен Блажев-Свиката, Станислав Памукчиев, Йордан Кисьов…

От изложбата на Станислав Памукчиев в недовършеното пространство на ГХГ "Владимир Димитров-Майстора", 2017

А после след възобновяването на Националната награда за скулптура „Академик Иван Лазаров“, 2021, която се връчва на 1 ноември отново в Кюстендилската галерия изложбата на първия ѝ носител Иван Русев бе в това недовършено пространство. В него бе и част от изключителната изложба на академик Крум Дамянов. Ще видим как ще продължи животът на тази част от галерията и след ремонта…Може би ще ни липсва в този си недовършен вид…

От изложбата на ак. Крум Дамянов в недовършеното пространство на ГХГ "Владимир Димитров-Майстора", 2023

На този специален не само за кюстендилци празника продължаваме в село Шишковци, където е къщата-музей на Майстора. Пред гостите на церемонията по награждаването за първи път беше представена от Валентин Господинов и част от преобразеното от месеци пространство в двора на музея. “Активно работим и за придобиването на Яглевата къща в с. Шишковци, в която Майстора живее и работи осем години преди да се премести в къщата, където сега е настоящият музей. Целта ни не е да превръщаме Яглевата къща във втора галерия. Къщата музей днес представя историята на Майстора с хората от село Шишковци и престоят му тук. Къщата на Яглев ще бъде нещо, което надгражда и допълва представата на посетителите“, разказа още Господинов. Той дори се замечта как ще се реставрира и няма да се разрушава сградата на гарата в Шишковци, където е била първата изложба на изключителния художник.

Валентин Господинов

Припомняме, че наскоро Министерският съвет взе решение да предостави на Община Кюстендил бившата железопътна гара в селото. Решението зарадва местните хора, които от години настояват сградата на гарата да бъде ползвана за културни прояви. Желанието на местното сдружение "Възход на с. Шишковци" е да превърне сградата, приютила първата изложба на Майстора в селото, в място за културни изяви. А Валентин Господинов провокира въображението ни като ни представи с думи как Майстора слиза от влака на малката гара с идеята, че ще остане тук, защото е усетил, че това е раят…

ЖП гарата в село Шишковци

Но да се върнем към Националната награда за живопис на името на Владимир Димитров-Майстора. Когато пуснахме текста при нас за номинациите тази година във фейсбук страницата на Въпреки Стоян Йоргов-Теката написа отдалече: „Какво жури, каква конкуренция!“

Номинирания за Националната награда за живопис Красимир Русев и удостоеният с нея Богдан Александров

И така до 1 февруари 2026 в очакване на изложбата на Богдан Александров и новите номинации. И да не забравяме, че на 1 ноември 2025 ще разберем кой ще получи Националната награда за скулптура на името на академик Иван Лазаров. Но дотогава да следим изложбите не само в София… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021) и архив

[vprki]

Чавдар Попов: Оригиналният, необичаен празник на Пламена Димитрова-Рачева

Пламена Димитрова-Рачева ознаменува своята 70-годишнина с изява, която от всяка гледна точка е твърде оригинална и до голяма степен необичайна - в средновековната Пиргова  кула (XVв.), част от Регионалния исторически музей в Кюстендил, написа за „въпреки.com” изкуствоведът проф. Чавдар Попов.

Историческата сграда е реставрирана и адаптирана за малки експозиции и изкуствоведката и художничка подреди изложбата “Преминаване“, която представлява своеобразен „колаж“ от собствени творби, от нейни портрети, рисувани от известни художници (Георги Божилов-Слона, Димитър Киров, Милко Божков, Кирил Божков, проф. Пламен Вълчев, Снежина Попгенчева, Георги Лечев, Явор Цанев, акад. Николай Терещенко – Русия, Кармело Гондзалес – Куба, Лора Маринова, Мария Чакърова, Хироши Арада – Япония, Алекси Начев, Красимир Тодоров с малка пластика в техника Z Art и други, както и снимки от известните фотографи Росен Донев и Гаро Кешишян), от критически и есеистични текстове и от фрагменти от различни по-обширни материали. /Припомняме, че през лятото в пространството на кулата за първи път бе експонирана изложба на талантливия кюстендилки художник Станислав Божанков –б.р./

Подобна синтетична и „полифонична“ структура, впрочем, съответства в пълна степен на личността  на Пламена Димитрова-Рачева – изкуствовед-изследовател, художествен критик, куратор, уредник, лектор, преподавател, художник и фотограф, пътешественик и архивист, администратор, с една дума културтрегер в най-високия и пълноценен смисъл на тази дума. Трудно е да преценим в коя именно област нейните заслуги и нейните приноси са най-осезаеми. В случая обаче не бихме могли да говорим за разнопосочност на интересите и заниманията или за еклектична, механична смесица от дейности в полето на културата и изкуството.

Работата е там, че всички тези страни и аспекти от целокупното ѝ творческо дело, чийто обем през годините вече е твърде осезаем, са не само тясно взаимосвързани, но и се предполагат взаимно. Ето защо, за да разберем по-добре художническите ѝ опуси, следва да имаме пред вид всичко останало, което тя е сътворила и продължава да прави…

Изявите на авторката в областта на пластическото творчество по условие, по презумпция, така да се каже, са обагрени от определен задълбочен „културологичен“ багаж по силата на обстоятелството, че основната област на нейните професионални изяви все пак е изкуствознанието. Тя е позната сред колегите, а и сред по-широки кръгове на обществото, предимно като изследовател на българското изобразително изкуство. Тези занимания дават отражение на нейните рисунки, инсталационни форми, фотографии. Като правило творбите съдържат дълбок асоциативен подтекст.

Без да бъдат символични в строгия смисъл на думата, образите, които авторката изгражда, носят в себе си нещо енигматично, недоизказано, едва загатнато. Светът на сънищата, на неопределените емоции, на противоречивите душевни състояния се просмукват във формите и пространствата на произведенията. Те съдържат и определена доза „мистичност“, която оставя на зрителя значително емоционално и духовно пространство за досътворяване и за „разчитане“ на посланието. Това послание не се налага, не се натрапва, а е внушено и подсказано по един фин, и „тих“, деликатен начин.   

Пламена Димитрова-Рачева

Във време, когато тясната специализация и профилирането на професионалните занимания и дейности сякаш взема връх и се очертава като водеща тенденция, Пламена Димитрова-Рачева категорично ни демонстрира възможностите на автор, който е запазил, колкото и банално за прозвучи това днес, своите автентични интереси и своята неизменна любов към необятния свят на изкуството в неговата пълнота и органика.

Текст: проф. Чавдар Попов

Припомняме, че Пламена Димитрова-Рачева бе директор на ГХГ „Борис Георгиев“ във Варна от 2015 година до началото на 2022. През 2018 година галерията бе партньор на фондация „Въпреки“ в реализацията на мащабния ни проект „Учители и ученици в изобразителното изкуство“ с представянето на изложби на поколенията възпитаници на професорите Емил Попов, Андрей Даниел (1952 -2020), Вихрони Попнеделев и Николай Майсторов. По-специално във варненската галерия бе експонирана изложбата на почти 100 ученици на Андрей Даниел, които изпратиха творбите си от България и различни краища на света. Същата година не само галерията отбеляза и 130 години от рождението на патрона си забележителния художник Борис Георгиев. Тук е била и една от неговите първи изложби във Варна.

Тогава Пламена Димитрова-Рачева сподели и като авторитетен негов изследовател за „въпреки.com”: „Борис Георгиев е нещо много специално за Варна, защото това е един художник, който надскача мисията си на художник. Той има много голяма роля в интелектуалния и политически елит на ХХ век. Отделно от това има своя принос в историята на българското изкуство. Той е художник – ��осмополит, който се цени изключително много в Италия, в Индия, където е пребивавал 5 години по покана на Рабиндранат Тагор. Може много да се говори за това, а той ни е оставил една портретна галерия, за която ние можем да си дадем ясна представа кои са били неговите духовни братя, както той ги е наричал. Неговите духовни приятели са Алберт Айнщайн, с когото е в кореспонденция, след като рисува негови портрети и портрети на семейството му, Рабиндранат Тагор, кардинал Мери дел Вал, чийто портрет е в библиотеката във Ватикана от 1937 година. За него Борис Георгиев получава най-голямото отличие за изкуство Ордена на Италианската корона, връчено му във Ватикана за неговите постижения в изкуството. Може много да се говори за Борис Георгиев, особено тук във Варна, освен изложбите, които е правил като история. Тук е и неговият дом, в който се родил и тази година ще бъде поставена паметна плоча“.

Припомняме още, че докато работеше като главен експерт в Държавна агенция „Архиви“ (от юли 2010 г. до зимата на 2015 г.)  тя успя заедно с колегите си да възстанови и покаже на публиката творчеството на забележителната българска художничка, ценена в Европа Бистра Винарова (1890 -1977), съпруга на изключителния, публицист, дипломат и общественик Симеон Радев (1879 -1967).

Изложбата „Преминаване“ в Пирговата кула  дава възможност да станем свидетели на творческото развитие и личните преживявания на Пламена Димитрова-Рачева. Всяка картина представя момент от живота на автора – чувство, мисъл, надежда или мечта. Когато се докосваме до тях, ние виждаме не само произведение на изкуството, но и обект, с който може да изградим емоционална връзка.

Пламена Димитрова-Рачева

След откриването на изложбата Пламена Димитрова-Рачева изнесе лекцията „Морето в мигове на вдъхновение за Владимир Димитров – Майстора и за Николай Лилиев“ в ГХГ „Владимир Димитров- Майстора“ в Кюстендил.

Така на 20 септември имахме приятната възможност да усетим творчеството ѝ на художник и изследовател и заедно с това да я видим през погледа на другите автори, включени в изложбата чрез образа ѝ, който ги е вдъхновил да я рисуват… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Изложба в памет на забележителния художник Атанас Яранов

Галерия L'UNION в Пловдив с изложба представя произведения от своята колекция на незабравимия художник Атанас Яранов (1940-1988). С нея отбелязват 85 години от рождението на талантливия творец, припомняйки неговата значимост за българската пластична култура. Написа за „въпреки.com” галеристката Павлина Маринова.

Яранов е едно от най-емблематичните имена на 20-ти век в българското изобразително изкуство, високо ценен и безпогрешно разпознаваем. Експресивен и модерен живописец, с неповторим усет за цветове, форми и композиция, за когото е важна силата на посланието, а не формалната красота на изображението.

От колекцията на галерия L'UNION

Изложените произведения в галерия L'UNION показват някои от общочовешките теми, характерни за творчеството на художника – любовта, смъртта, жертвата и смъртта, създадени през 70-те и 80-те години на ХХ век.

Респектиращи със своята експресия, подчертано индивидуален стил и философски обобщения, картините на Атанас Яранов ни потапят в митологията и древните ритуали. В неговите платна оживяват народни поверия и легенди. Той се опитва да намери човека и неговото място в света, търсейки дълбоките му корени, свързани с природата, обичаите и традициите.

От колекцията на галерия L'UNION

Изложбата в галерия L'UNION се открива с вернисаж на  14 март и ще продължи до 14 юни!

Припомняме, че преди 5 години по повод 80 години от рождението на забележителния творец Атанас Яранов за „въпреки.com” Калин Николов, художник и изкуствовед написа: „Художникът Атанас Яранов е сред най-ярките имена в новата културна история на България. Голямото му изкуство го прави наред с Ге��ко Генков, Георги Божилов – Слона, Иван Вукадинов, Димитър Казаков, Стефан Гацев представител на едно от най-силните поколения в нашата съвременна живопис.

Атанас Яранов по време на работа си "Дионисиеви празници" в НДК

И не само там и сред тях! Творчеството на художника се потребява с убедително уважение и е между най-интересните майстори в изобразителното ни изкуство. Все по-убедително и затвърждаващо се. За доказателство бих цитирал случайно попаднал ми текст на галерия, която сравнително наскоро е показвала негови творби:  „Идете в западното фоайе на зала № 2 на НДК и разгледайте мозайката на Атанас Яранов! Тя е един от шедьоврите на монументалното ни изкуство!“ Абсолютен шедьовър!

Атанас Яранов "Вечер", 1975

Подобно на всяка биография и при него има особености, породени от печата на времето: очевидната връзка между авангардността, модерността, съчетани с основна естетика, изкуство и естетически предели - диалог или взаимно отблъскване.. . Но тази връзка при Атанас Яранов  е точно обратната. Стимулирана е от свободата на решението да рисува, от неприспособимостта му, от волята за самостоятелност, субективност, характерност, своеобразие. Липса на сношение, на о��вързване, на взаимност в хегемонията. Въпреки това, а може би и благодарение на това, Яранов постига признания от Младежките изложби  (1978 и 1979), награда от ІІІ триенале на реалистичната живопис в София (1979), наградата „Илия Петров” на СБХ за монументално-декоративна живопис, награда на СБХ на името на „Владимир Димитров - Майстора” (1982), награда за живопис „Захарий Зограф” (1985). Част от творбите му, надявам се най-добрите, се намират в Националната галерия, в СГХГ, в художествени галерии в страната и в частни колекции у нас и в чужбина.“ /Целият текст може да прочетете тук/.

Атанас Яранов на дипломна си защита в НХА, стенопис

Художникът е роден на 13 юли 1940 в София. През 1965 завършва Художествената академия, специалност „Декоративно - монументална живопис“ при проф. Георги Богданов. Работи в областта на фигуралната композиция в различните жанрове, без може би пейзажа, кавалетната и монументалната живопис. Първото му участие в колективна изложба е през 1965 в София. Още тогава показва основно интерес  към идеята  за пластично напрежение в статиката и е очевидно несъгласието му с монументалните идеи за  онази повсеместна „египтизация“ на формите, но с добавени пушки, пистолети, зъбни колела, литературно преки знаци…

Атанас Яранов, „Сент Дени - Париж“, 1977 г., колекция на галерия L'UNION

В цитирания текст Калин Николов уточнява: „Бих казал, че Атанас Яранов е сред малкото художници, за които можем свободно да говорим като интелектуални феномени, за творци със съзнателно интелектуално усещане и разбиране. Кое го прави такъв, изгражда или го подпомага в тази негова сила? Отговорът е категоричен: характерът му и ролята на гена. Баща му Димитър Яранов защитава докторат по геотектоника  в Берлинския университет. Професор е бил в катедра Физическа география в Софийския университет, чете лекции в Сорбоната в Париж, в Хумболтовия университет в Берлин, работи по проучвания в Македония, Западна Африка, Сахара, Средиземноморския басейн, Мала Азия. През годините 1942 - 1944  е културен аташе в Берлин, Германия, заради което след Деветосептемврийския преврат е подложен на репресия.

Дядо му пък е бил търговски консул в Стокхолм, Швеция в периода 1915 – 1918 година,  работи за малко в Софийския университет като преподавател в катедра Френска филология, журналист и редактор на списание „Нова дума“, а в периода 1920 – 1923 на списание „Седмичен икономически преглед“, La Courrier de Bulgarie и La Patrie. Директор е на L'Echo de Bulgarie, автор на драми, книги, учебници и речници по френски език, член-учредител е на Македонския научен институт. Творческата и гражданската насоченост на двамата му предци е свързана с личности от ранга на акад. Михаил Арнаудов, Христо Силянов, Александър Балабанов, Любомир Милетич, Симеон Радев и други.“

Атанас Яранов е баща е на живописците Димитър Яранов (1964-2024), който за жалост си тръгна от нашия свят малко преди да навърш�� 60 години миналата година и Ива Яранова, две много сериозни имена в съвременното ни изкуство.

Атанас Яранов "Автопортрет", 1980

С днешна дата категорично може да се заяви, че Атанас Димитров Яранов - Шаро е сред най-големите имена в българската пластична култура, независимо че е живял само 48 години и на 14 август ще се навършат 37 години от неговата ненавременна смърт.

Галерия L'UNION ни дава шанс да се срещнем отново с изкуството му, което високо ценим и обичаме, а и на младата публика да открие забележителен художник. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Галерия L'UNION и архив на семейство Яранови

[vprki]

Критичен поглед: Слона е изключение извън изключенията, норма извън нормите

Два пътя – ро’ден и международен на двама големи български художници тръгват преди 85 години в един и същи ден - на 13 юни. Това са на Георги Божилов – Слона /1935 – 2001/ и на Христо Явашев – Кристо /1935 – 2020/. Единият творец покори света, другият – Пловдив и България. И с двамата се разделихме – с единия наскоро, с другия по-отдавна. Но това не значи, че ще бъдат забравени. Защото това, което са направили всеки на своето място, е значимо и важно. Проф. д-р Галина Лардева, изкуствоведка и преподавателка, анализира специално за „въпреки.com” творчеството на Георги Божилов - Слона и припомня за контактите му с Кристо.

С времето човек ясно осъзнава как и защо пътят му се изгражда от срещите с другите. Не заради възприемането (възприетото се разпилява по пътя), а заради неуловимото присъствие, което остава: смълчаното свеждане на погледа, походката, набраздяването на челото при сепване, свиването на уст��ите при усилие за улавяне на изплъзващия се миг, импулсът за запалване на цигара, небрежното махване с ръка, с което човекът срещу теб посяга да олекоти тежестта на света или пък не – посяга да покаже с ръката си колко е объркан светът. Това са пространствата на артистизма – различни при всеки, но споделими, пространства, които спояват и надграждат наученото и преживяното в надсветовни и надчовешки измерения.

Георги Божилов - Слона - снимка архив на фондация “Георги Божилов”

Спомням си последната му изложба в Пловдив /на Георги Божилов – Слона – б.р./ – в Балабановата къща, в Националните есенни изложби през 2000 година. Нарисува прекрасен цикъл живопис, посветен на музиката и на паметта на близкия си приятел Иван Спасов. Самия проект на изложбите го бях снабдила с програмно заглавие – „Визия/звук“, и го попитах какво още да звучи в залата с неговата експозиция. Тогава той каза бързо и властно едно „Ще намериш Mизерере“ – веднага усетих тази бърза инструктивност като неудобство пред формата на проекта. В този момент той наричаше картините си просто композиции – всичко друго му се струваше излишно. Каквото е на платното, това е. Търсенето на Mизерере не беше концепт, не беше заглавие, което да цитира един от фундаментите на църковната музикална традиция (разказват как самият Моцарт извел месата от богослужебната ѝ тайна, като възстановил нотния ѝ запис по памет). Беше път на покаяние и докосване до Приятеля.

“Колаж”

Спомням си как ходихме с жена му Ружа за френски вестници, които се продаваха само в една будка срещу Централна поща – пристигаха веднъж в седмицата. Буквите и шрифтовете от вестниците му трябваха точно в този си вид: като донесени отнякъде, като довени от вятъра, в усещането за някаква резистентна упоритост на присъствието си отвъд идеята за някакво послание. Съобщението е предадено вероятно някъде другаде, а до нас са достигнали части от неговите телесни останки. Тези стандартизирани телесни останки на новината бяха погълнали нейния път. Подобно на Радичков, Георги Божилов – Слона се прехласваше пред изчистената природа на знака. Но – за разлика от него, беше надмогнал вълненията по неговото разчитане (не че не изчиташе от кора до кора френските вестници). Той гледаше на буквата атомарно, като всекидневна наличност, като инфраструктура, като универсално в своята градска неизменна профанност градиво.

Спомням си разказа му за това как го свалили от самолета за Париж. Всичко било уговорено с Христо Явашев, с когото са астрологични близнаци, родени на 13 юни 1935, и състуденти в Художествената академия. Било предварително измислено и начертано как Георги Божилов – Слона ще отиде в Париж – град, който обожаваше. Впрочем през целия си живот той се връщаше на това любимо място на бохемата, на големите артисти и легендите за тях с удоволствие. Явно обаче някой, който е знаел за намеренията на артистите, е уведомил навреме службите. И те са се погрижили да не допуснат националното богатство да излети...

Част от артистичната Пловдивска бохема - Атанас Кръстев - Начо Културата и Георги Божилов - Слона /прави/, и поетът Борис Христов до джазмена Огнян Видев /седнали/ - снимка архив

Присъствието на Георги Божилов – Слона в българския културен живот от втората половина на ХХ век не се измерва с обичайните прин��ипи на успеха, които класират с еднаква леснота относителните ценности в живота и в световете на художествената реалност. Непренебрежимата величина на творческата му сила не е производна на постигнатото, тя е пряко свързана с неговото съществуване – мъдро приемащо противоречивата природа на света и неуловимото естество на привидностите.

Това присъствие е постоянно и неизменно. То не само че не е породено от моди и конюнктури, но и с течение на времето остава незасегнато от всякакви възможни децентриращи го повеи – присъствие константно и независимо от възторзите на публика и критици, независимо от централизираните усилия по регулиране на художествения авангард, независимо от никога нестихващите опити за подялба на територии и творчески индивидуалности. – Благодарение на това свое присъствие Георги Божилов – Слона живее в българската визуална култура като институция извън институциите, като изключение извън изключенията, като норма извън нормите.

Сграфито и мозайка на Димитър Киров в памет на приятеля му Георги Божилов - Слона на фасадата на къщата - музей с творби на Слона - снимка Стефан Джамбазов

За Георги Божилов – Слона е трудно, а в известен смисъл и непродуктивно да се говори с езика на науката, която с аналитичната си проникновеност оставя впечатление, че за специализирания ѝ поглед не с��ществуват загадки, а всяко явление до единичния му творчески жест се разполага на точно определеното място в една предварително конструирана система.Това е така, защото на художествения темперамент на художника е чужда всяка външно разположена системност, всяка привнесена тълкувателна маневра, всяка каузална еднопосочност.

Но за него не е по-лесно да се говори с прескачане по хребета на свободните асоциации и породените чувства, с езика на онзи критически импресионизъм, който се разгръща в особено широки мащаби тъкмо в годините на неговото категорично налагане като художник. Защото във всичките си творчески прояви Георги Божилов налага усещането за една категорична точност и яснота, за отчетлива релефност на изказа, за рационална подреденост – всичко това придава на произведенията му комплексен характер, в който пластическият израз е преминал през флотацията на концептуализиращата мисловност. Защото в творческите му представи идеите за автономната природа на произведенията на изкуството преминава не чрез сърфирането по вълните на чувствата, а неизменно през системата на тяхното интелектуално рационализиране и преосмисляне.

Част от експозицията от творби на Георги Божилов в дома - музей - снимка Стефан Джамбазов

С други думи, като се изплъзва последователно на различни системи за разполагане в едно привнесено отвън разбиране, но също така и като се противопоставя на тенденциите за снемане на разбирането като същностна творческа процедура, художникът изгражда собствена систематичност. Тази систематичност обаче не е настроена в режима на творческата му разпознаваемост, нито е свързана с очертаването на неговото артистично развитие през годините. Изобщо вътрешната яснота в картините на Слона не отпраща към възможности за класифициране и не предизвиква тълкуване, а създава и уплътнява връзки и инфраструктури в тъканта на самото творчество. Потенциалът на тази яснота изтръгва наблюдателя от автоматизма на гледането, изправя го пред стъписване в своя концептуален лаконизъм. Мълчанието изгражда своя естествен дом особено отчетливо на фона на пълнотата на пластическите гласове в произведенията на художника. Тук се основава вътрешната предизвикателност на неговото творчеството – неуловимо за привичните процедури на разбиране, несъвместимо с обичайните алгоритми на представяне.

С името на Георги Божилов – Слона се свързват значими трансформационни процеси в българското изобразително изкуство след края на 50-те години. Но и тези процеси стават неподвластни на еднозначно посочване или назоваване, завръщат се към наблюдателя като неразпознаваеми. Така процесите на промени в пластическия език засягат най-напред междужанровите връзки и преминавания (пейзаж, портрет, интериор), само че не заради разколебаването и релативирането на самите жанрови рамки, а заради възможностите за преосмисляне на художествената условност, в която пространството придобива самостоен израз и се превръща в непосредствен обект на изображение.

“Созопол”

Произведения като „Созопол“ (1960), „Пейзаж  (Из Пловдив)“ (1960), „Индустриален пейзаж“ (1964) разполагат удивително количество цветови зони с почти правилни линеарни форми, които при цялата си монохронност и двуизмерност успяват да организират около себе си внушение за дълбочина и обемност – чрез уедряването на рисунъка, чрез плоскостното пренасяне и кореспондиране между различни обеми  (например цилиндричните фигури на колоната за афиши или промишлените резервоари се свързват с калканите на сградите или с парковите пространства), чрез използването на различни фактурни единства и тяхното ритмично съчетаване, чрез необичайните и контрастни цветови решения. Този път на преосмисляне е действителната основата на процеса, който българското изкуствознание определя като постъпателно развитие към абстрактната живопис.

Друг съществен момент в този период представлява включването на множество фигури в пейзажа и в интериорните композиции. Самостоен живот заживяват разделените на различни пространствени зони стаи, ателиета, мансарди, но също и сегментите - пространства в портретните композиции.Това разбиране за композицията може да се свърже с характерното парцелиране от ранното творчество на художника. Наред с това обаче целостта на картината разпръсва и съвместява, съшива мрежи от тези пространствени сегменти.

“Композиция”

Друг тип възможност за художествени трансформации предлага тематичното модулиране, при което същностният облик на темата изплува едва на равнището на композиционното единство на картината и неговия диалог със заглавието.Тук е мястото да се отбележи в колко тежък рецептивен контекст работи Божилов, да се подчертае, че тежестта има тъкмо рецептивен, а не например идеологически характер. Един непомерен, при това привнесен от чужда културна ситуация месианизъм, владее развитието на българското изобразително изкуство в десетилетията след размразяването. В същото време един моден монументализъм настоява на доминирането на прагматичните функции и приложния характер на художествените творби. В този момент преднамерният наивизъм изглежда единствената възможна алтернатива на хипермащабните теми и препълва продукцията на българските творци с фолклорна образност и сюжетика. ��лед края на 60-те години, когато кандидатите за творческа слава с пълно съзнание за неимоверно повишения залог за присъствието си в художествения елит рисуват разпятия с експресионистично огрубяване на чертите, алегоризират широкомащабните си платна в посока на исторически, митологически и християнски аналогии,изпълняват поръчки по монументални проекти, техните жестове се представят като идеологически желания авангард.

Именно в тази тежка рецептивна ситуация творчеството на Георги Божилов – Слона преосмисля комплексно актуалната традиция. Той успява да отговори на тази тенденция не за да се впише в процеса, който в този момент формира канона, а за да ѝ предаде една потенциална дискусионна перспектива. Тук заслужава да са спрем на произведения като „Пиета“ (Божилов има две произведения с това заглавие, около 1977), „Реквием“ (1984), „Икар” (1977). Те се отличават с фрагментираната фигуративност, с геометричната стилизация на телата и цялостната деформация на рисунъка, със сюжетния потенциал на заглавията. Тези картини внушават един едновременно дълбок, но и отстранен драматизъм. Особено характерна за напускането на мартирологичните пространства е картината „Реквием“. В това произведение доминира впечатлението за насложени проекции на фрагменти от човешки фигури, с взаимно проникващи се линии и форми, допълнено от общото внушение за колажност.

“Метаморфоза”

Георги Божилов е принципно чужд на фолклористичните художествени интерпретации, предприемани от множество български автори, които нямат желание да участват в големите теми на деня. Той е индивидуалност с градска настройка и ако все пак в някои свои творби като „Предание“ (1979) и две произведения със заглавие „Тотем” от началото на 80-те се включва в темата, то неговият интерес е антропологически и е насочен не към повелите и загадките на етноцентризма, а към самите следи в ��ъканта на артефактите. Така например „Тотем“ от 1981 г. включва в целостта си стилизация на глаголически букви и тяхното декомпозиране до основните им геометрични елементи. Показателно за средищното значение, които заемат тези и всички други знаци в представите на художника, е подчертаването на вертикалния градеж, привидно нестройното, но внушително натрупване на обеми във височина. В този смисъл тотемът е система от знаци, застроявана сякаш като град. Макар стилово да се различава от „Тотем“, „Предание“ следва сходна концепция: зооморфните фигури от предния план са поставени като на сцена от фонови градски застроявания, в чиито основи почива логосът: строги геометрични форми, шрифтови следи.

“Синьото канапе”

В перспективата на този колажен драматизъм през 70-те години в неговото творчество се появяват християнски символи като птици и риби –в състояние на почти натюрмортна застиналост и орнаментална изящност.В „Синьото канапе“ (началото на 70-те) рибите са център в кавалкадата от артифициални дадености: изображения, буквени знаци, стайно растение, статив с картина, стол с декоративно стилизирана облегалка, декоративен парапет, маркиращ границата с външното пространство. За динамичната двойственост на символиката, както и за отношението на художника към монументалната живопис е показателно присъствието на висящата риба в стенописа на Народна библиотека Иван Вазов Пловдив: там тя се разполага в еднозначната комичност на „Чичовци“.

Потенциалните въздействия от чуждестранни произведения и автори върху творчеството на Георги Божилов – Слона е не по-малко съществен проблем. – Говорили сме за любимите му художници Антъни Тапиес, Пиер Сулаж, за Сезан. – Най-напред тук следва да се отбележи силно индивидуалното му разработване на абстрактното. Трябва да се добави обаче, че не става дума за ��ъзприемане, „внасяне“ на абстрактната живопис половин век след нейната концептуална поява в европейското изкуство. В много по-голяма степен би трябвало да се говори за постъпателно извеждане на принципите и възможностите на абстрактното и осъзнаването на самостойното присъствие на художественото произведение по принцип. В този смисъл не може да се мисли, че променената идеологическа конюнктура в хода на 80-те и 90-те години е довела до окончателното напускане на конкретиката и фигуративната разпознаваемост от платната на Георги Божилов. В много по-голяма степен е валидно това, че неговото творческо развитие следва собствената си логика и тя предполага последователното преосмисляне на границите и възможностите на абстрактното.

В същата насока за утвърждаване на самостойния статус на визуалното произведение на изкуството функционира и принципът на колажа. При това присъствието на неговата платформа е принципно съизмерима с търсенията на западните авангардни движения. Тук разликите във времето нямат съществено значение, доколкото посланието на творческия жест има един и същ порядък: Материалната повърхност на картината също носи своите значения, които са равноправни и взаимодействащи си с всички останали значения. Тук е моментът да обърнем внимание колко последователно колажността се разполага в системата на новости и трансформации, които Георги Божилов предприема: първо, в концепцията за изграждането на комплексност на творбата чрез ритмизирането на множество пространствени ниши и геометрични плоскости; второ, като рефлекс на фолклористичната обсебеност от материята, само че в творбите на Слона колажираната материя и структура никога не е самодостатъчна, тя е вплетена така, че като кореспондира в композиционните си връзки с останалите материални цялости, се отделя и откроява от тях.

Сграфито „Христо Г. Данов“ в Пловдив на Георги Божилов - Слона - снимка архив 

Колажната програма далеч не включва само използването на различни материи. Почти в протежение на цялото му творчество картините на Георги Божилов – Слона колажират в комплексната си цялост фрагменти от писмени текстове и особено единични или произволно съчетани букви, цифри, стрелки, ноти. На пръв поглед нагласата към тази колажност напомня на класическия авангард от времето на футуризма и кубизма. Но при него техническото няма претенции към доминация на логоса, няма дори тежестта на ключ към значенията на творбата. Буквите и цифрите са се разделили с илюзията, че подреждат света, стрелките са се оттеглили от инструменталната си функция да посочват. Присъствието на колажните елементи от знаци има характер на плетеница от следи, в която посоките са загубили своето значение, те въздействат като колекция от маски, която е изтрила следите на техния генезис. В този план колажните елементи в картините на Георги Божилов изразяват самата криза на репрезентацията. В тази посока трябва да се разположи и един друг съществен проблем: в последното десетилетие от своето творчество си той почти изцяло се отказва от озаглавяване на творбите си.

“Композиция”

Да се върнем към присъствието на музиката в творческия свят на Георги Божилов. Един от аспектите на това присъствие е използването на нотните знаци като колажен елемент. Друг аспект избира музиката като модел на изкуство, което разгръща абстракцията в пределна степен в качеството ѝ на водещ визуален принцип. От концептуална ��ледна точка обаче от особено значение е представата за синтезната природа на визуалните образи, която по традицията на модернистичния проект музиката управлява и насочва. Това е перспектива на комплексно създаване и възприемане на образите – място, в което те зазвучават в своята пълнота на въздействие. Програмно е и присъствието на общата дума, на общия организационен принцип – композиция. Неслучайно особено по-късните си творби художникът озаглавява почти без изключение с това заето от музиката понятие.

Портрет на Георги Божилов от Димитър Киров - снимка архив

Всеки момент носи своите прочити, влага нови значения и перспективи на разбиране за една или друга личност, проблем или специфика в изкуството. Тези бележки обръщат внимание за отговорността пред художественото наследство и са повод да си спомним отново за един голям художник. Тази година той щеше да навърши 85… ≈

Текст: Галина Лардева

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

P.S. Проф. д-р Галина Лардева – Минкова е заместник - ректор по научно -  изследователската и художествено - творческата дейност, катедра „Изящни изкуства” на Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство „Проф. Асен Диамандиев” – Пловдив. Има ред публикации, изследвания и книги по теми от изобразителното изкуство и е куратор на Националните есенни изложби в Пловдив. Напомняме, че текстове за Христо Явашев – Кристо сме публикували във „въпреки.com” тук, тук и тук.

[vprki]

Културата и изкуството са мост, през който всички минават заедно

"През културата и изкуството ще направим мостовете. Защото само изкуството ни сплотява запознавайки се, чрез него един с друг и всичко онова, което носим, ще преодолеем.“ Каза Дита Старова Керими директор на Националната художествена галерия на Северна Македония при откриването на изложбата "Дипломация и изкуство" на Държавния културен институт към министъра на външните работи на България. /на снимката заедно със Снежана Йовева/

И продължи: „Като художник искам да благодаря точно за тези платна, защото публиката ни ще има рядката възможност да види пейзажи тъкмо с мотиви от България, които показват голямото майсторство на българските художници“.

Снежана Йовева, директор на Института благодари на Националната художествена галерия в Северна Македония, на Министерството на външните работи, на посолството на страната ни в Северна Македония и на Българския културно-информационен център, определяйки изложените платна, като "емоционално преживяна изложба, която показва, че културата и изкуството са онзи мост, през който всички минават заедно и който сближава". И добави: "Разказът, който днес представяме тук е свързан с историята на българското изкуство и е резултат от работата на екипа на Държавния културен институт към министъра на външните работи, за да покажем българското изобразително изкуство през различни  периоди. От 40-те години на миналия век до новото време и новите импулси на нашите творци, до съвсем модерните тенденции в него."

Антония Велева /л/ и Снежана Йовева /д/

От своя страна Антония Велева, директор на Културно информационния център на България в Скопие, сподели: "Тази изложба е много скъпа за мен и хората от посолството на България в Република Северна Македония, защото ние познаваме тези картини от коридорите на министерството, а тя беше организирана в продължение на почти година. В залите на Чифте хамам / една от трите сгради за експониране на изложби на Националната галерия на домакините – б.р./, ще бъде експонирана до 8 ноември, след което картините ще могат да бъдат изложени и видени в новия дом на Българския културно-информационен център".

В официалното откриване се включи и Н. Пр. Ангел Ангелов,  посланик на България в Северна Македония: "Тези картини дават друга перспектива на живота. Това не е всекидневието, това е по-голяма картина. Картина на картините, гледайте нея. Тези крачки, които правим, това, което представяме бързо ще върнат сътрудничеството на двете общности".

От ляво на дясно Антония Велева, Снежана Йовева, Н. Пр. Ангел Анелов, Даим Лучи и Дита Старова Керими

Сред гостите на откриването на изложбата присъстваха и заместник-министърът на културата на Република Северна Македония Даим Лучи, Ядранка Димов, директор на Дирекция двустранни отношения с държавите от Югоизточна Европа в Министерството на външните работи на Северна Македония, представители на българското посолство, куратори и художници, творци от България и Република Северна Македония.

В експозицията са представени автори, творили през 40-те и 50-те години – Константин Щъркелов, Деню Чоканов, Атанас Михов, Здравко Александров, Васил Стоилов, следвани от тези, творили през 60-те – Владимир Мански, Ваня Дечева, Тодор Динов, Борис Ненов, Владимир Гоев. Преобладават живописните платна, предимно пейзажи. Това може да се обясни със специфичната функция на художествения фонд – да създава естетическа атмосфера в официалните и служебните помещения на министерството и на задграничните мисии. Едновременно с това като се проследи развитието на художествената изразност през годините ще открием и новите тенденции от 70-те и 80-те години в изкуството на следващите поколения. Те са свързани с опростяване на художествения образ, изграждане на национален стил с оригинални пластични тълкувания, нова вещественост, поява на асоциативна живопис, монохромна образност и т.н. В тази област са произведенията на Найден Петков, Андрей Лекарски, Георги Божилов - Слона, Йордан Кацамунски, Светлин Русев, следвани от Георги Баев, Свилен Блажев, Стоян Цанев, Велико Маринчевски, Иван Милев.

От изложбата

Списъкът на представените в колективната изложба автори завършва с Алцек Мишев, който от години живее и работи в Италия и наскоро имаше голяма негова изложба в Националната галерия, Двореца (24 септември – 21 ноември 2021). Неговата миниатюра върху дъска пресъздава акцията му ,,Преплуване през Атлантика“ /1979 – 1982г./, където Мишев прекосява Атлантическия океан, плувайки десетки километри на ден в басейна на презокеанския кораб ,,Кралица Елизабет – 2“.

През 2022 година изложба "Дипломация и изкуство" беше успешно представена в Националния музей на Черна гора в старата столица Цетине  през април и в Музея на литературата и театрално изкуство в Сараево, Босна и Херцеговина през юли. Но за първи път сега по повод представянето ѝ в Скопие тя е придружена от изящен каталог, който е отпечатан в страната – домакин с участието на Българския културно-информационен център.

От изложбата

И малко подробности от подреждането на изложбата с участието на  Михаил Артамонцев, главен експерт към Фонда на Външно министерство и кураторите от Националната галерия на Северна Македония. Те изключително много бяха впечатлени от художественото ниво на експозицията. За тях беше интересно и важно, че Министерството на външните работи разполага с такъв богат фонд на великолепни творби изобразителното изкуство. Михаил Артамонцев им разказа в неформален разговор, че този Фонд е изграждан в продължение на десетилетия и има забележителен по обем и по художествени качества произведения на изящните изкуства. Само в сградата на МВнР в София колекцията наброява над 400 творби, а в българските дипломатически мисии зад граница са експонирани близо 2000. Той им обясни, че с подобен фонд в различен обем разполагат и други държавни институции в страната ни, като особено впечатляващи са тези в БНБ, в Министерството на отбраната и други.

Каталогът. На корицата е картина на Владимир Мански

Споделяме тези подробности в контекста на партньорствата на Държавния културен институт към министъра на външните работа, които в последните години не само се разширяват, но и създават важни и значими събития за културата, изкуството и образованието. Те не са затворени, а напротив, търсят диалога с други страни и особено с балканските държави и представянето на българската култура и изкуство. Проектът „Дипломация и изкуство“ част II, както условно е наричан, е продължение на едноименната изложба от 2019 година, посветена на 140 години от създаването на българската дипломатическа служба, представяна в редица национални и регионални музеи и галерии. Директорът на Държавния културен институт Снежана Йовева каза преди време за „въпреки.com” по този повод, че целта е чрез тази изложба да се популяризира голямо национално богатство, превърнало се в  реален инструмент на културната ни дипломация. И допълни: „Изкуството може да е истинският отговор за ролята на толерантността и свободата на изразяване в творческия дух.“

Изложбата с картина Георги Божилов

Сегашна изложба в Националната галерия на Северна Македония е доказателство и не само тя. Сред гостите на откриването беше и забележителният ни диригент и композитор маестро Емил Табаков, на когото на следващата вечер на 27 октомври му предстоеше концерт в Националната филхармония в Скопие, Република Северна Македония. В неформален разговор той сподели, че в последните 25 години редовно гастролира тук. Този негов концерт заедно с македонските филхармоници за първи път е с подкрепата на Българския културно-информационен център в Скопие и много интригуваща програма с произведения на Алберто Гинастера, Вила-Лобос, Астор Пиацола и други. Присъства и Оля Стоянова, поетеса, журналистка, драматург /с две награди „Аскеер“ за драматургичен текст – б.р/, главен редактор на Програма „Христо Ботев“ на БНР, която беше в Скопие по Резидентска програма за драматургия на творци от региона. Приятна изненада беше и срещата с художничката Надежда Розева, която е сред най-изтъкнатите ни медалиери, бижутери. Тя третира медала като живопис в скулптурата, играе си умело с патината, излиза извън стандартните му форми и размер. Тази година тя спечели конкурса за нова визия на наградата „Златна роза“ на едноименния национален фестивал за българско игрално кино във Варна.

Витрината на Българския  културно-информационен център в центъра на Скопие

А в момента в новото пространство с чудесна галерия на Българския  културно-информационен център в Скопие с директор Антония Велева е експонирана изложбата "Заедно"с художници от България и Република Северна Македония. На официалното откриване на 25 ноември ще бъде изложена нейната втора част с нови автори. На следващия ден световноизвестната ни оперна дива, любимка на публиката не само в България Александрина Пендачанска ще има концерт в Националната опера в Скопие. Той отново е подкрепен и с участието на Центъра. А на 15 декември отново в Националната галерия, в пространството ѝ за съвременно изкуство „Мала Станица“ проф. Свилен Стефанов ще има изложба заедно групата XXL, създадена  от него и колегите и приятелите му Хубен Черкелов, Генади Гатев, Росен Тошев, Димитър Яранов още от 90-те години на миналия век. И тя е с подкрепата на Българския  културно-информационен център. Кураторите от Националната галерия я очакват с нетърпение и споделяха за приятелствата си с български художници…

На откриването

Предстоят и други съвместни събития в областта на културата и изкуството, подготвяни с различни партньорства и от двете страни. Хубавото предстои, Въпреки…

В следваща публикация очаквайте разговор за активната ѝ работа, амбиции и всеотдайност  като директор на Центъра с Антония Велева. ≈

Текст: "въпреки.com"

Снимки: архив на Българския културно-информационен център в Скопие

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Тревожната метафизична образност на Атанас Яранов

Художникът Атанас Яранов е сред най-ярките имена в новата културна история на България. Голямото му изкуство го прави наред с Генко Генков, Георги Божилов – Слона, Иван Вукадинов, Димитър Казаков, Стефан Гацев представител на едно от най-силните поколения в нашата съвременна живопис. Написа за „въпреки.com” Калин Николов, художник и изкуствовед ��о повод 80 години от рождението на Яранов.

И не само там и сред тях! Творчеството на художника се потребява с убедително уважение и е между най-интересните майстори в изобразителното ни изкуство. Все по-убедително и затвърждаващо се. За доказателство бих цитирал случайно попаднал ми текст на галерия, която сравнително наскоро е показвала негови творби:  „Идете в западното фоайе на зала № 2 на НДК и разгледайте мозайката на Атанас Яранов! Тя е един от шедьоврите на монументалното ни изкуство!“ Абсолютен шедьовър!

Атанас Яранов

Подобно на всяка биография и при него има особености, породени от печата на времето: очевидната връзка между авангардността, модерността, съчетани с основна естетика, изкуство и естетически предели - диалог или взаимно отблъскване. Но тази връзка при Атанас Яранов  е точно обратната. Стимулирана е от свободата на решението да рисува, от неприспособимостта му, от волята за самостоятелност, субективност, характерност, своеобразие. Липса на сношение, на обвързване, на взаимност в хегемонията. Въпреки това, а може би и благодарение на това, Яранов постига признания от Младежките изложби  (1978 и 1979), награда от ІІІ триенале на реалистичната живопис в София (1979), наградата „Илия Петров” на СБХ за монументално-декоративна живопис, награда на СБХ на името на „Владимир Димитров - Майстора” (1982), награда за живопис „Захарий Зограф” (1985). Част от творбите му, надявам се най-добрите, се намират в Националната галерия, в СГХГ, в художествени галерии в страната и в частни колекции у нас и в чужбина.

Атанас Яранов - “Автопортрет”, 1980

Защо го споменаваме? Ако не бе починал, едва на 48 години, Атанас Яранов  щеше да бъде днес на 80. Художникът е роден на 13 юли 1940 в София. През 1965 завършва Художествената академия, специалност „Декоративно - монументална живопис“ при проф. Георги Богданов. Работи в областта на фигуралната композиция в различните жанрове, без може би пейзажа, кавалетната и монументалната живопис. Първото му участие в колективна изложба е през 1965 в София. Още тогава показва основно интерес към идеята  за пластично напрежение в статиката и е очевидно несъгласието му с монументалните идеи за  онази повсеместна „египтизация“ на формите, но с добавени пушки, пистолети, зъбни колела, литературно преки знаци…

Атанас Яранов - “Фолклорен мотив”, 1983

Всъщност той е привлечен повече от възможностите да развива монументалността като език на неизменното, може би на вечното, несъмненото, масивното. От една страна българската традиция от църковната стенопис и дърворезбата, която е много благодатна за това, а от друга -  изобщо същността на този вид ценности като постиженията на проторенесанса, Джото, техните преводи в ХХ век чрез живописта примерно на Марио Сирони / 1885-1961, италиански художник, представител на футуризма и новоченто, неокласическо течение в италианското изкуство в началото на ХХ век – б.ред./.  В такава образност художникът постига тревожна метафизична иконография,  предизвикана от мощно чувство за странно спокойствие, изпълнено от екзистенциалност. И още в края на 60-те години на миналия век, стилът му е напълно определен, развивайки се лаконично, строго  разчетен, но и като се опира в някакъв  магически, символичен повод. Синтетична живопис, която изразява контрастните сили в изградените образи:  мощни, конструктивни, силни; едновременно скулптурни и самотни, застинали. Сякаш  развитието им, позите, чувствата са вкамени във  времето, останали са непокътнати, постоянни. Така изразявания тласъкът към мащабността е и поводът Атанас Яранов да се впуска в огромни стенописни композиции,  да прави творби в сложност, да рисува много и много картини…

Атанас Яранов - Фигура (алегория), 1988

Способността му на усет към съвременна естетика с елементи от една толкова сигурна изобразителна традиция, помага очевидно  на визионерското му бъдеще в особено усложнено поприще. Поприще, чийто мрачен  климат трудно привиква с хората, които  обичат свободата си. Нещо повече: колкото и да се опитват да го  припознават с нещо като пример в родната ни образност, той все по-дълбоко и сигурно навлиза във феномена на сакралното с глобалната му обобщеност, и не само чрез ирационалното, което подобни намерения съдържат. Тук се нуждаем от известно пояснение: с разчупването на изобразителното ни изкуство към модерни същности, у нас се наблюдава  развитие на тенденции, свързани с движенията на „родното“ и с прекрасните примери на Владимир Димитров – Майстора, Иван Милев, Пенчо Георгиев, Борис Коцев...  

Атанас Яранов - “Антиквариат I”, 1982

Яранов изчиства всичко етнографско и характеристично, няма архитектурни елементи от регионите, алюзия за традиционни  факти и каквото и да било още. Той се стреми към свещеното, същностното от битието в неговата цялост. Орачи или хора, нападани от птици, спокойни фигури, които сякаш разговарят с конете си или подаващи хляб, са част от един общ органичен процес на живота и всеобхватността. Може би и затова картините му не са една картина до друга, а са свързани като образни архитектоники от измерения на човешкото съществуване, от тенденциите да разкрият общата философска антропология, феноменология и психологията на съдбовното. Фигури, изведени напред, без преден план, вкаменени, а и без това понякога като структурирани от „пъзелни“ елементи сред едно пространство.

Атанас Яранов - “Вечер”, 1975

За неговата същност може да цитираме обяснението на Мирча Елиаде /1907-1986/: „проявлението на свещеното пространство има екзистенциална стойност за религиозния човек: нищо не може да започне, да се извърши без предварителна ориентация, а всяка ориентация предполага наличието на неподвижна точка“. Тази неподвижна точка, някакво начало е същностният елемент в Яранов. Освен това Елиаде говори за религиозния човек. Хората, които Атанас Яранов рисува са също „религиозни“ в същността си, с��мите хора са елементи от величествена космогония…  Живописната им плътност е техният отличителен елемент: хора в несъществуващи видимости, но духовно обективни вселени от битието на неговите герои, в които всичко говори за съществуване чрез ясно възприети правила, ритуални или повторение на библейски действия.

Атанас Яранов - “Полет”, 1986

Бих казал, че Атанас Яранов е сред малкото художници, за които можем свободно да говорим като интелектуални феномени, за творци със съзнателно интелектуално усещане и разбиране. Кое го прави такъв, изгражда или го подпомага в тази негова сила? Отговорът е категоричен: характерът му и ролята на гена. Баща му защитава докторат по геотектоника  в Берлинския университет. Професор е бил в катедра Физическа география в Софийския университет, чете лекции в Сорбоната в Париж, в Хумболтовия университет в Берлин, работи по проучвания в Македония, Западна Африка, Сахара, Средиземноморския басейн, Мала Азия. През годините 1942 - 1944  е културен аташе в Берлин, Германия, заради което след Деветосептемврийския преврат е подложен на репресия.

Атанас Яранов - “Нощ”, 1979

Дядо му пък е бил търговски консул в Стокхолм, Швеция в периода 1915 – 1918 година,  работи за малко в Софийския университет като преподавател в катедра Френска филология, журналист и редактор на списание „Нова дума“, а в периода 1920 – 1923 на списание „Седмичен икономически преглед“, La Courrier de Bulgarie и La Patrie. Директор е на L'Echo de Bulgarie, автор на драми, книги, учебници и речници по френски език, член-учредител е на Македонския научен институт. Творческата и гражданската насоченост на двамата му предци е свързана с личности от ранга на акад. Михаил Арнаудов, Христо Силянов, Александър Балабанов, Любомир Милетич, Симеон Радев и други.

Атанас Яранов - “Полет”, 1982

Има факти на отчужденост към определени форми на действителността и философията, които не са присъщи и не откриваме в изкуството на Атанас Яранов. Няма го хаосът или трудностите на индустриалния град, на съвременността, на запустелите и без светлина места на съвременния живот, енергията на модерността, няма го никъде прекият оптимизъм. Логично е да обясним това с чувството му на дистанция, дори когато лоялно споделя принципите на творческото сътрудничество чрез онова, което времето му предлага като изложби и работа. Много са ударите над неговите предци, посягането на идеалите им, намесите в творческата му същност и възгледи. 

Пречи ли му такава ситуация да намери своя синтез в изкуството, надграждайки познатото, утвърденото кредо, но също така и като смело разглежда развитието на европейския и световен авангард в дълбочина? Не, не го спира. Ограничава ли го езикът на образите, които разработва, в странното  въображение на метафизичната им потенциална енергия? Постигнато е в неговата същност, често скрито, но винаги осезаемо. Реализъм в най-определен и абсолютно земен  и нормален смисъл. Реализъм като отражение на едно много богато мислещо съзнание. Бих до��авил за финал: баща е на живописците Димитър Яранов /за него можете да прочетете във „въпреки.com” тук – б.р./ и Ива Яранова, две много сериозни имена в съвременното ни изкуство. ≈

Текст: Калин Николов

Снимки: личен архив на семейството

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Появяват се нови пространства за изкуство в София

Винаги е хубаво, когато се появяват нови пространства за изкуство и култура, а не се унищожават съществуващи. Това се случи в София в седмицата преди Христовото възкресение. И дава надежда и Блага вест за Възкресение за ролята на изкуството или поне за неговите обиталища. Защото изкуството ни е било винаги живо, независимо от житейските или политически трансформации и несгоди.

Derida Dance Center вече има нов дом. Той е на знаково за културата ни място – на ул. „Цар Самуил” 32. Да припомним, че на тази улица в отсечката между улиците „Солунска” и „Денкоглу” има няколко галерии – „Париж”, „Астри”, „Интро”, „Контраст”, а и възникват нови като тази на Иван Газдов. Тук е и къщата – музей „Борис Христов”, има и къща за кукли, както и няколко малки галерии – магазинчета с произведения на приложното изкуство. Не случайно ние и като Фондация „Въпреки” вече два пъти организирахме на това място пърформанси по програма „Европа” на Столична община – „Европа в една софийска улица” и „Европа през младите в изкуството” /можете да прочетете тук и тук/. Колкото до новия дом на „Дерида”, го помним от времето, когато тук се помещаваше павилионът за комбинирани снимки на Студия за телевизионни филми „Екран”. Бившият зимник, съществуващ от 30-те години на миналия век в централна София, придобива с годините различни предназначения. Може би причината се крие в комуникативността на локацията и принадлежността ѝ към централната търговска част на града. Така на практика мястото е започнало да функционира с важно предназначение – съхранение на хранителни продукти. Както вече стана дума, зимникът се превръща в студио на СТФ „Екран”, а след трансформацията  на студията в звено към БНТ, тук се нанасят тв шоу програми и детски предавания на Къци Вапцаров.

Новото пространство на Derida Dance Center

След няколко години затишие, зимникът на ул. „Цар Самуил” 32 заживява като сцена за съвременно изкуство и култура. Безспорно, към днешна дата, София има нужда от независима сцена за представяне на съвременни форми в изпълнителските изкуства.  Създаден през 2010 година като първи център за съвременен танц и пърформанс, Derida Dance Center успешно развива мисията си за популяризиране на това изкуство, създаване на условия за развитие на артисти и междукултурен обмен. Не случайно о��ганизацията получи признание от Европейската Комисия за добра европейска практика през 2014 година. Работният модел на центъра влиза в учебника Международно предприемачество в изкуствата (International Entrepreneurship in the arts) в Канада. Организацията печели награда на Столична община за развиване на съвременните жанрове в изкуствата, както и награда в областите „ТАНЦ“, 2018-та година и „Съвременни изкуства”, 2016-та.

Атанас Маев – арт мениджър на Derida Dance Center

„Създаването на устойчив модел на управление на културна организация в нестабилна среда е огромно предизвикателство и изисква време. Партньорствата с неправителствения сектор и чужди културни организации са от изключителна важност в нашия контекст. Екипът ни е благодарен за дългогодишната подкрепа на Фондация „Америка за България” за това, че партньорството ни позволи да осъществяваме важни проекти, докато опознаваме в дълбочина средата, в която работим и постепенно изграждаме международно доверие. Благодарение на партньорства с организации от Европа, Америка и Азия, успяхме да популяризираме дейността си и да превърнем Derida Dance Center в предпочитана дестинация за артисти от цял свят. Доказателство за това е рекордният брой от 180 кандидатури на артисти от три континента, които се борят да реализират проектите си при нас. Друго силно партньорство е това със Столична община, и бих се радвал, ако тенденцията за взаимодействие с независимия сектор продължи да се развива!“,  казва Атанас Маев – арт мениджър на Derida Dance Center.

Сцена DERIDA е с капацитет от 100 седящи места, сцена с размери 10 x 10 метра, професионална танцова настилка, осветление и звук

През последната година фокусът на екипа е изцяло насочен към създаване на независима сцена, която да представя танц, театър, мултижанрови форми, филмови прожекции, изложби, както и събития насочени към детската аудитория. С тази инициатива екипът си поставя още една цел – да развива нови публики и да не спира да създава предпоставки за сближаване на хора с общи интереси в различни области от съвременното изкуство. Новата локация Сцена DERIDA е с капацитет от 100 седящи места, сцена с размери 10 x 10 метра, професионална танцова настилка, осветление и звук. Тази спецификация на пространството дава възможност както за програмиране на разнообразно съдържание, така и за разпознаването  на новата сцена на София сред малкото пространства в световен контекст, които предлагат отлични условия, без да имат държавно или друго институционално финансиране.

Първите зрители при откриването

Новата сцена беше открита с представлението „Госпожица Юлия” (MISS JULIE), последната продукция на компания DERIDA. Физическият спектакъл е провокиран от едноименната пиеса на Стриндберг и представлява дисекция на главния образ. Много други социални казуси ще бъдат засегнати в програмата на Сцена Derida. Животните като източник за извличане на ресурс, стремежът към материалното, проблемът с идентичността в глобализирания свят са другите теми, които биват артикулирани с представленията „S INNER”, „FLAPSƎ” и „ArteFACT” на компания DERIDA. В програмата присъства и мултимедийното представление „MONOCROSSING”, което впечатлява с динамично променящата се визуална среда, а „Zen Play” ни провокира за размисли върху джендър проблематиката. Преди време в разговор за „въпреки.com” попитахме Атанас Маев какво е най-важно за съвременния танц и за пърформанса: „За съвременния танц най-важното е да успява да води диалог и да предава съобщения към публики. Да говори на езика на различните играчи, институции от една страна, от друга – на международните партньори. От трета страна – за вътрешни партньорства и начин на правене на екипност. Той предлага универсалния език. Той предлага един начин на създаване на изкуство, който граничи с максимална свобода. И включва много други изкуства – както визуални изкуства, така и театър и различни форми на танц”, отговори арт мениджърът на центъра.

nOva art space е новопостроена галерия от нов тип – изцяло от метал и стъкло

Открита беше и една нова галерия - nOva art space. Тя е новопостроена галерия от нов тип – изцяло от метал и стъкло, в самото сърце на София - на ул. „Съборна” №3. Сградата е проектирана изцяло с мисъл за модерно представяне на изкуство, като разполага с 300 кв.м изложбена площ и височина от 7 метра. Модерната визия на пространството създава един малко по-различен и разчупен начин на представяне на изкуството. Екипът, който стои зад nOva art space, е Ваня Атанасова и Спартак Атанасов – собствениците на арт галерия „Форум” - София – галерия с повече от 20-годишен опит в презентирането на най-доброто от съвременното и класическо българско изкуство. Амбицията зад проекта е голяма, а именно nOvaart space да се превърне в притегателна точка за всички, които имат отношение към изкуството, един модерен храм на духовността, в който освен изложби, да могат да бъдат представяни литературни произведения, камерни концерти, театрални постановки и други. Откриването на пространството беше с изложба с класически произведения на едни от най-известните български художници – Жорж Папазов, Елиезер Алшех, Генко Генков, Димитър Казаков - Нерон, Георги Божилов-Слона, Атанас Яранов, Иван Георгиев - Рембранда и скулптура от Пенка Никова.

Както стана дума, в изложбата за откриването има картини на Жорж Папазов. А преди време в предишната галерия „Форум” беше открита изложба на 15 картини на Жорж Папазов /Националната галерия притежава само 7 творби на художника/, обхващащи всички периоди на големия творец. Голяма част от тях са били притежание на реномирани колекции и са участвали в редица международни изложби. Някои от творбите са били част от колекцията на Petit Palais Женева и са монографирани в каталозите на художника. За екипа на галерията беше огромно щастие по повод своята 20-годишнина да представи колекция от произведения на категорично един от най-известните български художници. За него критикът и изкуствовед Кирил Кръстев /1904 – 1991/ пише: „След полуреалистичната - полустилна пластичност на първия метафизичен художник на века Джорджо Кирико, Жорж Папазов е първият сюрреалист, който придава убедителен органично постигнат стил на това голямо художествено направление, изпърво живописно-автоматичен, после геометрично - конструктивистичен и накрая „пулсиращо параболичен”. Това именно е новото, индивидуалното и приносното у него, че той през всичкото време се старае и успява да „стилизира” сюрреализма. С него в пътя на стилизацията тръгва Макс Ернст, но той изхожда от заниманията си с илюстрации върху природонаучни геологични, ботанични и зоологични материали, докато Папазов има особен инстинкт и способност да създава самостойно новаторски „картинни светове”. А ние искаме да добавим, че е прекрасно една частна галерия също да изпълнява образователно функция.

Бившата топлоцентрала на НДК в Южния парк на столицата също ще се превърне в център за изкуство и култура

Но и Столична община не остава по-назад в усвояването на нови пространства за изкуство и култура. Вече има решение за учредяване на нов Общински културен институт „Топлоцентрала” и утвърден правилник за дейността му. Да припомним, че с активното участие на общината бившата топлоцентрала на НДК в Южния парк на столицата се превръща в такова място. Предстои покана за възлагане за изпълнение на строителните дейности, трансформиране на ОКИ в Регионален културен институт и подготовка на задание за обявяване и провеждане на международен конкурс за избор на директор на института. И още едно важно участие на Столична община в областта не на усвояване на нови пространства, но на възстановяване на един паметник - бюст-паметник на Панчо Владигеров в Борисовата градина. Той беше официално открит, като събитието е част от Националната програма за честване на 120-годишнината от рождението на големия български композитор.

Възстановеният бюст - паметник на Панчо Владигеров в Борисовата градина в София

Бюстът се намира на Алеята на безсмъртните (до Лятната естрада) в Борисовата градина, а възстановяването му е в резултат на създадения през 2018 г. Инициативен комитет за възстановяването на откраднатия преди години от Борисовата градина бюст-паметник на Панчо Владигеров. В комитета се включват наследниците на композитора и представители на образователни, творчески и културни институции в България. Комитетът внася предложение и получава одобрението на Столичния общински съвет ��а повторното изграждане на паметника, като Столична община отпуска средства за финансирането. Автор на оригиналния бюст е скулпторът Тодор Първанов. Той го създава през 50-те години на миналия век, като Панчо Владигеров лично му позира за него. Паметникът е поставен в Борисовата градина през 1987/1988 г. по повод 10-годишнината от смъртта на композитора. За щастие, преди години дъщерята на скулптора - Олга Първанова, дарява копие на Съюза на българските композитори, което и до днес се съхранява там. След откриването на това единствено запазено копие на оригиналния бюст, с цялостното му възстановяване се заема скулпторът-реставратор Марин Марков. Неговият екип изработва новата отливка, почиства съществуващия мраморен постамент, възстановява надписите и извършва цялостния монтаж на паметника, така че да върне оригиналната му визия и блясък. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов