#Панчо Владигеров

[vprki]

Ивайло Василев е носителят на Първа награда на Международния клавирен конкурс „Панчо Владигеров“

Честита Първа награда на младия талантлив пианист Ивайло Василев на Международния клавирен конкурс „Панчо Владигеров“! Той спечели още две специални отличия – наградата на публиката и солистичен концерт със Симфоничен оркестър на БНР. Поздравления и за проф. Борислава Танева, преподавателката му от 2019 година.

С Втора награда бе удостоена Лизавета Засимович от Беларус, а Трета получи  Иван Петрович-Поляк от Хърватия.

За първи път в историята на Международния конкурс „Панчо Владигеров“ домакин и организатор на престижната надпревара бе Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. Той ще се провежда в нов формат в четиригодишен цикъл. След изданието за пианисти, ще има състезание за цигулари следващата година, а двата нови елемента са в третата и четвъртата година – камерна музика и камерно пеене и композиция. В новия си формат конкурсът прави пълен обзор на огромния принос на Панчо Владигеров към музикалната ни история. „Така затваряме цикъла от всичко, което бихме могли да вид��м от съвременните музиканти, борещи се да бъдат приети за най-добри, тези които може би съвсем скоро ще видим като бележити имена в съвременното клавирно, цигулково и камерно музициране и бъдещите композитори.“ – коментира в навечерието на конкурса пред Jazz FM ректорът на НМА проф. д-р Сава Димитров.

проф. Борислава Танева, снимка: Георги Петков STAGE photo

„Аз такова дете не съм виждала при моята практика не само в България. Но, Боже, у нас са много по-реактивните и будните деца. Ивайло Василев ще открие сезона на Софийска филхармония на 12 септември с диригент от ранга на Саша Гьотцел. Страхотни деца имаме!“, сподели за  „въпреки.com” забележителната ни пианистка и педагог проф. Борислава Танева през лятото на 2019 година.

Тя разказа тогава за Ивайло по повод участието му на Моцартовите музикални празници в Правец през август и в качеството си на директор на фестивала. И продължи: „Той е изключителен – като му отворите биографията само на тази възраст (11 години) е направил изумителни неща. Най-малкото - да спечелиш на конкурса на името на голямата руска педагожка Анна Артололевская в Москва сред руснаците „в устата на звяра“. Невероятно дете! Той от Нова година насам научи, записа и свири три концерта с оркестър, освен всичко останало в Санкт Петербург. Неговата учителка по пиано е Емилия Канева, на която се дължи и голяма част от този успех. Той е едно съвсем нормално дете, което тича с топка, играе, чете, интересува се от много неща. Не е дете, което свири по 20 часа денонощно и нищо друго да не знае за света. Напротив, той е много жив, с бърз ум, много реактивен и изключително приятно се работи с него.“ А Борислава Танева е с изключителен опит като преподавател не само в България, но в Европа и в света и преценката ѝ е високо професионална и авторитетна.

Същата година на 12 септември в зала „България“ новият главен гост-диригент на Софийската филхармония Саша Гьотцел откри сезон 2019/2020 с Първа симфония от Густав Малер - творбата, която поставя началото на нов етап в развитието на симфоничната музика. Солист бе 11 годишния Ивайло Василев. Смело и красиво Софийската филхармония подаде ръка на детето чудо, който изпълни Концерт за пиано № 9 от Моцарт в ми бемол мажор „Jeunehomme“.

Константин Добройков и Ивайло Василев, снимка: Георги Петков STAGE photo

Оттогава следим развитието и изявите на големия талант Ивайло Василев. Припомняме, че миналата година Ивайло Василев  бе на турне заедно със Софийска Филхармония в САЩ. Пропътувал е 15 000 км по американските магистрали, обиколил е 30 града, посетил е емблематични места, срещнал се е на живо с американски приятели. Имал е един рецитал и 18 концерта с оркестър (16 пъти е изпълнил Петия Императорски концерт на Бетовен и два пъти 3-ти, пак Бетовен, като и двата е научил в рамките на два месеца специално за турнет��), в различни градове, с трима различни диригенти. Залите са били пълни, а публиката очарована.

Но да се върнем към конкурса, неговата история и смисъла, който дава не само в музикалния ни живот. Историята започва през 1986 година. През юни 1977 г. в Комитета за култура и изкуство (сега Министерство на културата) е получено писмо от Мишел Глоц, импресарио на световноизвестния пианист Алексис Вайсенберг, работил е и със забележителния ни диригент Емил Чакъров, който едва на 43 години напусна нашия свят…  Добре известно е, че именитият музикант Вайсенберг е тясно свързан професионално и лично с големия български композитор Панчо Владигеров. В писмото на Глоц за първи път се споделя идеята за създаване на голям международен конкурс за пианисти в България. Концепцията е обсъдена както с Панчо Владигеров, така и с изключителния му ученик Вайсенберг по време на посещението му в София по това време. Предложени са основните изисквания на регламента, едно от които е, че конкурсната програма трябва да включва изпълнения на произведения на Владигеров. Дори в писмото се съдържа едно голямо намерение: идеята, че „…конкурсът трябва да придобие голям авторитет; в противен случай той не би бил полезен…“. Началото е поставено през 1986 г., когато от 21 септември до 5 октомври в Шумен се провежда Първият международен конкурс за пианисти.“

Ивайло Василев, снимка: Георги Петков STAGE photo

След 13-годишно прекъсване, второто международно издание на конкурса се провежда през 1999 г., посветено на 100-годишнината от рождението на Владигеров. По предложение на именития български цигулар Минчо Минчев към конкурса за пианисти е добавен и конкурс за цигулари.

Професор Минчев е председател на фондация „Панчо Владигеров“ от нейното създаване на 13 март 1993 г. Основната задача на фондацията е свързана с организирането и провеждането на международни и национални конкурси за пианисти и цигулари, носещи името на Панчо Владигеров.

Международните конкурси за пианисти и цигулари имат периодични издания на всеки чет��ри години (1999 г., 2003 г., 2007 г., 2011 г., 2015 г., 2019 г.), а през 2017 г. е проведен и конкурс за млади инструменталисти.

Международният конкурс за камерно пеене „Панчо Владигеров“ се провежда за първи път през 2014 г., а през 2018 г. е неговото второ издание. От 1995 г. до 2019 г. Фондация „Панчо Владигеров“, в партньорство с Община Шумен и Министерството на културата, организира следните конкурси на името на Панчо Владигеров: седем международни конкурса за пиано и цигулка, два международни конкурса за камерно пеене и осем национални конкурса за пиано и цигулка с участници, разпределени в различни възрастови групи – до 12 години, до 15 години, до 19 години и над 19 години.

проф. Сава Димитров

Това е кратката хронология за конкурса. Тази година най-старото и значимо музикално учебно заведение в България – Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ – пое функциите на едноименната фондация и, спазвайки традицията, продължава да организира международни конкурси на името на големия български композитор. Това се дължи и на изключителната активност, познание и преданост като музикант и ректор на Академията проф. Сава Димитров. Той и екипът му миналата година организираха бляскаво честване на 125-ата годишнина от рождението на Панчо Владигеров.

В цитираното по-горе интервю дни преди конкурса ректорът сподели: “Конкурсът прави младите таланти продължители на наследство, което задължава към принос. Много се радвам, че интересът е много голям. Повече от 70 участници от 10 държави от два континента подадоха апликации за предварителните турове. Журито избра 24-ма за трите присъствени тура в София. Запазваме традицията шестимата полуфиналисти да свирят с камерен оркестър – това ще бъде „Софийски солисти“ с диригент Константин Добройков.

Ивайло Василев, снимка: Георги Петков STAGE photo

Тримата финалисти ще се ��зявят с Академичния симфоничен оркестър под диригентството на Константин Илиевски. Програмата на конкурса е отворена за публика. Всеки може да влезе в голямата концертна зала на Академията и да присъства на туровете. Мнението на журито е, че нивото, на което 24-мата представят своята музика и своя талант, е изключително високо. Именно заради това, освен впечатляващия паричен награден фонд, на участниците допада възможността да са солисти на редица наши оркестри. Партньорът – Българското национално радио, ще предостави възможност на един от финалистите да изнесе концерт със Симфоничния оркестър на БНР и да направи записи в неговото студио. Фестивали в страната вече изявиха жел��ние да поканят участници в конкурса да изнесат рецитали или да бъдат солисти на техни събития. Това показва, че усилията ни да утвърждаваме класическата музика, да утвърждаваме класическото образование в България, намира поддръжници.“

Журито, снимка: Георги Петков STAGE photo

В журито бяха видни представители на клавирните школи от цял свят: Борислава Танева и Людмил Ангелов от България, Наталия Трул от Русия, Нина Шуман от Южна Африка, Пилар Валеро от Испания, Томислав Байнов от България и Германия, Син Уан от Китай.

Призьорите: Лизавета Засимович, Иван Петрович-Поляк и Ивайло Василев, зад тях проф. Борислава Танева и проф. Людмил Ангелов, снимка: Георги Петков STAGE photo

На финалния тур на Международния конкурс „Панчо Владигеров“ тримата наградени заедно с Академичен симфоничен оркестър – НМА, дирижиран от маестро Константин Илиевски изсвириха шедьоврите в пианистична музика:  Лизавета Засимович – Сергей Прокофиев Концерт за пиано № 3 𝑖𝑛 𝐶 𝑚𝑎𝑗𝑜𝑟, 𝑂𝑝. 26, Иван Петрович-Поляк - П. И. Чайковски Концерт за пиано № 1 𝑖𝑛 𝐵-𝑓𝑙𝑎𝑡 𝑚𝑖𝑛𝑜𝑟, 𝑂𝑝. 23 и Ивайло Василев – Лудвиг ван Бетовен Концерт за пиано №5 𝑖𝑛 𝐸-𝑓𝑙𝑎𝑡 𝑚𝑎𝑗𝑜𝑟, 𝑂𝑝. 73. Концерт – преживяване пред публиката, препълнила Концертната зала на НМА „Панчо Владигеров“.

проф. Сава Димитров, Ивайло Василев и проф. Людмил Ангелов, снимка: Георги Петков STAGE photo

Да пожелаем на тези млади хора и на всички участници в конкурса бляскаво бъдеще на световните сцени! Успех и на добър час! ≈

„въпреки.com”

Георги Петков STAGE photo, архив на конкурса и Стефан Марков

[mihaylovblog]

126 години от рождението на българския композитор Панчо Владигеров (1899 – 1978) Къщата - музей "Панчо Владигеров" в гр. Шумен Звуков файл: „Рапсодия Вардар“, 1922 г. Видео: www.youtube.com/@iliya_mihaylov/

[magdalenagigova]

В бандата на Кали - BМХ вече свири и Теидор Грозданов

В бандата на Кали – BМХ вече свири и Теидор Грозданов

Кали привлече виртуозен китарист Теодор Грозданов е роден през 1991 г. в град Етрополе. Започва да свири на китара на 14. Първият му учител е известният китарен педагог и изпълнител Симеон Смов. След като завършва средното си образование в Национална Финансово-Стопанска Гимназия е приет в Национална Музикална Академия “Проф. Панчо Владигеров“, където изучава класическа китара при Росен…

[krug-movement]

РОМИНА МИХАЙЛОВА: „ЗА МЕЧТИТЕ НЯМА РАБОТНО ВРЕМЕ”, 11-05-22 & ROMINA MIHAYLOVA: "THERE ARE NO WORKING HOURS FOR DREAMS", May 11,2022

Днес се открива 15-тото издание на Инициативата „Мултикултурният град” със събитие в памет на Мара Михайлова в Арт галерия Кръг. Основно действащо лице, пре��ставено в изложбеното пространство, е Ромина Михайлова – правнучка на Мара Михайлова, която носи паметта за своята фамилия. Ромина е магистър по плакат и рекламна графика, графичен дизайнер е от 2013 г., сега е на 31 и вече има десетки успешни проекти зад гърба си. Завършила е националната гимназия по приложни изкуства „Св. Лука“ със специалност „Художествена обработка на метал“. Родена е в столицата на Мозамбик Мапуто, внучка е на бизнесмена инж. Тодор Михайлов – известен като „вуйчото на българската Кока Кола“, който е син на известната журналистка и изследовател Мара Михайлова. По бащина линия Ромина е правнучка на Мара Михайлова, а по майчина линия –  правнучка на фамилията на композитора Панчо Владигеров. Работи с издателства за оформление и дизайн на книги и е потопена в света на рекламата, в който „няма работно време“. В момента е член на екипа на Garlic advertising agency.

КРЪГ: Здрасти, Ромина! Открихме те в една реклама от края на 90-те, в която си усмихнато малко момиченце и рекламно лице на фирмата за сладоледи Роял ТМ, основана от сина на журналистката, общественичка и изследователка Мара Михайлова инж. Тончо Михайлов, който е твоят дядо. Ти си правнучка на Мара Михайлова, вече си на 31, а всъщност кой от двамата внуци на Мара Михайлова е твоят баща – Людмил или Ростислав?

Ромина МИХАЙЛОВА: Здравейте! Още помня вълнението, което изпитвах по време на тези снимки. За едно малко дете това наистина беше голямо изживяване, особено по онези години, когато да ти правят фотосесия не беше нещо често срещано, както е сега. Баща ми е Людмил – по-малкият син на Тончо Михайлов.

КРЪГ: Разкажи ни за твоето детство в столицата на Мозамбик Мапуто, където си родена, за семейството си, с какво се занимават родителите ти, имаш ли незабравими детски спомени? Кога реши, че изкуството ще бъде твоя съдба?

Ромина МИХАЙЛОВА: За жалост нямам спомени от Мозамбик, защото съм била само на 2 години, когато сме се върнали в България. Но имам изключително много снимки, които ми доказват, че наистина съм родена и живяла там. Казвам „доказват ми”, защото понякога и на мен ми е странно, че това е така. Аз съм пътешественик по душа и знам, че някой ден ще отида до Мапуто и ще създам нови спомени, които ще помня цял живот.

След като сме се върнали в България, баща ми започва работа в Роял ТМ (фабриката на дядо ми инж. Тончо Михайлов), а майка ми няколко години по-късно създава собствено производство за заливки за сладоледи. Аз съм от хората, които много ясно помнят цялото си детство, но може би най-живите ми спомени са когато сме пътували.

Откакто се помня, аз искам да се занимавам с изкуство. Не е имало момент, в който да не знам че това е моето призвание. Когато всички мои връстници се чудеха къде да кандидатстват след 7ми клас, аз нямах и грам съмнение, че искам да уча в Гимназията за приложни изкуства. Завърших специалност „Художествена обработка на метал”. Но в университета взех решението да продължа с графичен дизайн и така вече имам титла магистър в тази специалност. И имам няколко години стаж в рекламния бранш. Но приложното изкуство никога няма да спре да ме влече, обичам да творя неща с ръцете си и така животът ме сблъска с карвинг свещите – това е една много интересна технология за правене на свещи, в която трябва да си доста бърз и умел с материала. И така създадох фирмата Candelis – всяка една свещ е изработена лично от мен.

КРЪГ: Ти си дарена с невероятно семейство. Дядо ти инж. Тончо Михайлов, „бащата на Кока-Колата в България”, често е наричан смутител на провинциалното спокойствие заради многобройните иновации, с които е свързан животът му. Дарена си и с две изключителни прабаби. Мара Михайлова по бащина линия е човек с много заслуги към обществото и културата, а по майчина линия принадлежиш към фамилия, от която е композиторът Панчо Владигеров и по тази линия – към род, свързан със знаменития за времето театрален художник Леонид Пастернак, баща на световно известния руски поет Борис Пастернак, около чиято книга “Доктор Живаго” се развиха жестокосърдечни баталии между личност и общество в средата на 20 век, когато бе удостоен с Нобелова награда за литература при откритото несъгласие на официалните съветски цензори. Каква е твоята лична кауза, в какъв свят мечтаеш да живееш?

Ромина МИХАЙЛОВА: Всъщност връзката ми с Панчо Владигеров е от страна на баба ми Жулиета, съпругата на дядо ми Тончо Михайлов. Майка й (т.е. прабаба ми по майчина линия) е била първа братовчедка с него. А относно Борис и Леонид Пастернак бях много изненадана да разбера всъщност от вас, даже не мислех че е вярно, но след доста дълбоко проучване установих, че е вярно. Оказа се, че майката на Панчо Владигеров се е казвала Елиза Пастернак-Владигерова и връзката идва отново от този род. Напоследък животът стана доста сложен и объркан, определено не съм мислила, че ще живея в свят с пандемия и война. Понякога мечтая ежедневието ни да не е толкова забързано, да имаме време да обърнем внимание на по-простите неща, които всъщност могат да ни осигурят толкова много щастие.

КРЪГ: Ти работиш в рекламния бранш, а като дете си била рекламно лице в Роял ТМ (фабриката на дядо ти инж. Тончо Михайлов, който е син на Мара Михайлова). В момента си част от екипа на Garlic advertising agency. Кои са най-важните правила за създаване на добър рекламен проект?

Ромина МИХАЙЛОВА: Определено на първо място – добър екип и клиент, който да е на една вълна с агенцията. Само тогава се получават наистина сполучливи кампании, които стигат до хората. Освен това – светът на рекламата няма работно време! Както и светът на мечтите J! Който иска да се докосне до света на рекламата, горещо препоръчвам книгата, която AMG Publishing издаде с моя малка помощ относно дизайна.

КРЪГ: Преди 6 години в „Блога на Бени“ пишеше за теб: „… хората като нея успяват – въпреки обстоятелствата, въпреки песимизма, заливащ пространството около тях, въпреки ситуациите, в които се чувстват като лъвове в клетка. Хората като Ромина не се страхуват да мечтаят и да постоянстват, докато тези мечти не се превърнат в реалност – стъпка по стъпка, стъпало след стъпало, проект след проект. Те успяват.” Как определяш успеха ти самата?

Ромина МИХАЙЛОВА: Има много вдъхновяващи мисли за успеха, но на мен ми допада особено тази на Христофор Колумб: "Никога няма да прекосиш океана, ако нямаш куража да се откъснеш от брега." За мен успехът не е в това каква работа имаш или какви доходи си докарваш. Успехът е дали тази работа ти доставя удоволствие, дали ходиш всеки ден с нетърпение или тръпнеш от ужас при мисълта за понеделник. Успехът е в това дали се чувстваш щастлив, когато се събудиш сутрин с мисълта, че каквото и д�� става, ще прекосиш океана.

КРЪГ: Разказвали ли са ти в твоето семейство за прабаба ти Мара Михайлова?

Ромина МИХАЙЛОВА: Разбира се, паметта не се губи, а се предава от поколение на поколение. Прабаба ми е имала революционен дух, била е невероятен човек, за съжаление тя си е отишла от този свят, преди да се родя. Като бях дете, у дома много се говореше за нея. Тя е първата жена-журналист в Източните Родопи, общественичка и краевед. Родена е на 28 ноември 1901 г. в голямото беломорско село Чобанкьой. Завършва средно образование в София, а през 1934 г. осъществява мечтата си да учи журналистика в Париж. Оттам започва да изпраща кореспонденции за различни медии в България. Знам, че тя е знаково име за целия Източнородопски регион със своята журналистика, с изследванията си, с гражданската си позиция. В Кърджали редактира вестник „Арденска дума”, издава вестник „Арда”. Изключена е от Съюза на журналистите през 1944 г., но посмъртно е възстановена през 1999 г. от дружеството на СБЖ в Кърджали. Всъщност признание за цялата си дейност прабаба ми Мара Михайлова получава едва след смъртта си: учредена е писателска награда на нейно име, поставена е плоча в нейна памет на площада в Момчилград, улица в Кърджали носи нейното име. Обявена е за почетен гражданин на двата града. В дома на родителите ми се съхраняват 5 нейни книги с изследвания, 4 от които са издадени посмъртно от дядо ми Тончо Михайлов, неин син.

КРЪГ: Да, това са: „Етнографски проучвания на Източните Родопи” (1996), „Кърджали” (2000), „Писателите и войната” (второ издание, 2000), „Село Чобанкьой” (2002). А петата е издадена от издателство „Захари Стоянов” през 2001 г. Това е „Виена китка с алтънче. Народни песни от Беломорска Тракия”, в която са събрани близо 400 песни, издирени и записани от нея. Личният й фонд в Държавен архив – Кърджали съдържа 462 архивни единици и хиляди машинописни страници, десетки лични дневници, писма, снимков материал.

Ромина МИХАЙЛОВА: Невероятен шанс е да се родиш в такава фамилия със знакови за културата и историята фигури. Понякога отговорността изглежда тежка, но в трудните изпитания аз си спомням, че „Никога няма да прекосиш океана, ако нямаш куража да се откъснеш от брега.”

[swubg]

Студенти от четири университета представиха творбите си във виртуална изложба

http://www.swu.bg/news/20-10-2020-virtual-exhibition.aspx

Изложба конкурс с творби на студенти от четири университета бе открита днес в Югозападния университет "Неофит Рилски". Събитието, което е част от Националния студентски фестивал на изкуствата, се проведе онлайн.

Експозицията включва 61 живописни творби, скулптури и графики на студенти от Югозападния университет "Неофит Рилски", Националната художествена академия в София, Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" и Софийския университет "Св. Климент Охридски".

Творбите бяха оценявани от жури в състав: проф. д-р Емил Куков, проф. д-р Ралица Игнатова, доц. д-р Диана Захариева и доц. д-р Анна Покровнишка.

Първа награда получиха Камелия Станчева от ЮЗУ "Неофит Рилски", Татяна Пачгина от ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" и Радостин Иванов от СУ "Св. Климент Охридски". На второ място журито отличи Любима Бърдарова от НХА - София, Екатерина-Мария Миткос от ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" и Василия Мадолева от ЮЗУ "Неофит Рилски". На трето място се класираха Мария Белчева от ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", Елена Жекова и Мария Крумова от СУ "Св. Климент Охридски" и Милан Благоев и Симеон Евтимов от ЮЗУ "Неофит Рилски".

Поощрителни награди получиха: Християна Йорданова от ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", Дамяна Богданцалиева, Джасмин Лозанова и Таиса Вълчкова от  СУ "Св. Климент Охридски", Ганна Текменжи, Иван Еленков, Гергана Младенчева, Борис Георгиев, Ивета Деянска, Ралица Витанова, Яна Евенко, Татяна Лазова, Георги Марулевски, Мария Янчовинчина, Иван Петров и Мартин Бошкилов от ЮЗУ "Неофит Рилски".

Програмата на Националния студентски фестивал на изкуствата продължава с фотоизложба "Мегалитните светилища през очите на боговете", организирана от Университетския научноизследователски център за древни европейски и източно средиземноморски култури. Събитието ще се проведе на 21 октомври 2020 г. от 10:00 ч. в зала 577, Учебен корпус №1.

В Камерна сцена 2 (Учебен корпус №1) от 14:00 ч. студенти от класа на доц. д-р Бинка Добрева, гл.ас. д-р Мариана Манолева и гл. ас. д-р Валери Димчев ще представят концерт "Фолклорна разходка".

В 16:00 ч. в Камерна сцена 2 ще се състои вокален концерт на студенти от Националната музикална академия "Проф. Панчо Владигеров", специалност "Класическо пеене".

[vprki]

Проф. Сава Димитров: Събираме заедно на концерт потомците на Панчо Владигеров

 „По традиция честваме Празника на Музикалната академията, свързан с датата, на която е роден големият български композитор Панчо Владигеров, педагог и дългогодишен професор в нея.  Нашата Академия носи неговото име и винаги на 13 март, рождения му ден ние организираме голямо събитие.“ Каза за „въпреки.com” проф. Сава Димитров, ректор на НМА „Панчо Владигеров“.

И продължава: „ Това е събитие, на което звучи изцяло музика на Панчо (така го наричат вече с обич поколения български музиканти –б.а.), събитие, на което винаги най-талантливите студенти изпълняват музика от големия български композитор. Разбира се, включваме в този концерт най-представителния ни състав – Академичния симфоничен оркестър. Националната музикална академия притежава и разполага със собствен професионален оркестър – оркестър, който е в услуга и взема участие в обучението на нашите студенти – диригенти, инструменталисти, вокалисти. Всяка година този наш концерт на 13 март се превръща в истински празник и е представителен за образованието в Академията.

Тази година се навършват 125 години от рождението на Панчо Владигеров и годишнината е повод да разширим програмата си в честванията.“

Проф. Сава Димитров

Разговаряме с проф. Сава Димитров в ректорския му кабинет в Академията. Той като атмосфера, интериор не е традиционен кабинет на академичен ръководител. Преди всичко е пространство, обзаведено с много вкус и артистичност – прекрасно голямо живописно платно на художника проф. Греди Асса, много книги по различните изкуства, фотографии от различни години на Панчо Владигеров, цветя и цяла стена с дипломите от многобройните награди на домакина от фестивали и конкурси по света.

„Тази година патронният празник ще продължи дълго  – съвсем съзнателно ще направим в пет поредни дни концерти, в които участие ще вземат и студенти, и изявени наши преподаватели, и, надявам се, някои от възпитаниците на Панчо Владигеров.

Малкият Панчо, най-големият внук на Панчо Владигеров

Подготвили сме голяма изненада – поканили сме семейството му, неговите внуци, тези от тях, които се занимават с музика, тези, които са активни музиканти. Панчо Владигеров-младши (най-големият внук на композитора, който в Германия отбеляза 70 годишния си юбилей – б.а.),  Екатерина Владигерова и близнаците Александър и Константин Владигерови. На 12 март, точно ден преди годишнината на техния дядо, те ще направят концерт тук, в залата на Националната музикална академия. Така събираме на едно място всички представители на фамилията, които с този концерт ще отдадат почит на своя предшественик – най-близкия до тях голям музикант, на патриарха на композиторската българска школа. Убеден съм, че този концерт ще се превърне в истинско събитие, и то не само за НМА, а изобщо за цялата ни музикална общественост в София, а и за България.“ Разказва проф. Сава Димитров в детайли сериозно  обмислената и преди всичко артистичната, създадена с въображение програма за празника на Академията.

Екатерина, Александър и Константин Владигерови

На 13-и март е традиционният концерт, който се прави всяка година с Академичния симфоничен оркестър и солисти. Ще прозвучат концерти на забележителния композитор, оставил изключително наследство с музиката си.

„Ще бъдат изпълнени Концертът му за пиано № 3 (От петте клавирни концерта на Панчо Владигеров Концертът за пиано и оркестър № 3, оп. 31, си бемол минор, се радва на най-голяма популярност. Написан е специално за откриването на новата голяма концертна зала „България“ в София на 9 октомври 1937 г., изпълнен е от Академичния оркестър с диригент Цанко Цанков, солист е композиторът. –б.а), Концертът му за цигулка и Концерт фантазия за виолончело и оркестър, опус 35 и други симфонични творби на знаменития Маестро. Георги Патриков ще бъде диригент на този концерт.”

Панчо Владигеров, 1938 г., в кабинета си на бул. “Фердинанд” сега “Васил Левски”

„Планираме и други събития, които са в рамките на тазгодишния юбилей.  Имаме съвместен проект с Музикалния театър „Стефан Македонски“, в който ще бъдат включени наши студенти, нашият оркестър. Надявам се, че оперетата, която ще поставим заедно на сцената на Музикалния театър ще предизвика много силен интерес – това е „Страната на усмивките“ на Лехар. Неслучайно правим тази постановка. НМА е висшето училище в България, в което се учат най-много чужденци китайци. Произведението е известно с това, ��е половината от неговото действие се разиграва на сцената на красивата Виена, а другата половина протича в чудния Китай. Нашата идея е в това – голяма част от студентите, които ще вземат участие в тази постановка да бъдат наши студенти китайци. Изключително много старание има в тях, изключително голямо желание за представяне на сцена. Възможността да излезеш на сцената като изпълнител солист все пак е много рядка възможност във висшите училища. И изобщо в света, да не говорим за Китай – за тях това е повече от голямо предизвикателство, от една страна. От друга, предизвикателство  е и за нашите преподаватели: за да покажат нивото на педагогическата ни школа; за да демонстрират качество, което да бъде абсолютно задоволително – даже не бих казал, че думата „задоволително“ не е точна, а трябва да бъде толкова високо, че младите хора веднага да могат да излязат на професионална сцена. И да бъдат оценени от публиката, разбира се.“ Споделя подробности ректорът какво предстои.

Документът за назначаване на проф. Сава Димитров като гост професор на Zhejlang Conservatory of Music в Китай

На мой въпрос дали студентите чужденци в Академията преминават през едногодишни курсове по български език, както е обичайната практика,  професорът уточнява: „Обучението на студентите китайци, както и изобщо на чуждестранните студенти преминава през етап, който е подготвителен за Академията. Те изучават много активно български език и се подготвят за съответната специалност, по която имат намерение да следват в Академията. Дали това ще бъде инструмент, пеене или част от теоретичния модул, със сигурност подготовката трае една година и това е много полезно. Ценно е за тях, защото успяват да навлязат в атмосферата, опознават се с преподавателите, успяват да направят личен контакт. В нашия случай (с музикалното образование) личният контакт е едно от най-важните условия за успех и за доверие от страна на студента към преподавателя.“

Когато ни посрещна в кабинета си на ректор проф. Сава Димитров каза с усмивка, че за п��рви път пред нас ще разкрие голяма тайна. Дойде и моментът за това.

Барепефът на Панчо Владигеров на входа на Националната музикална академия

„Тайната е, че Академията получи дарение. Изключително съм благодарен на един нескрит ценител на българската музика, ценител изобщо на изкуството, човек, който милее за българите по света, за талантливите ни изпълнители от най-висока класа. Говоря за господин Веселин Воденичаров, ценител на българската музика и изобщо – на класическата музика. Човек, който под една или друга форма винаги помага и на младите музиканти да намерят своя път и много често подпомага различни каузи. Към него ще отправя  истински голяма благодарност от името на цялата Академия, защото през него получаваме изключително ценен дар.

Веселин Воденичаров е един от настоятелите на НМА. Той прие моята покана и още с избирането ми за ректор стана част на настоятелството. Меценат е, колекционира много картини, всичко българско, което намери по чужбина. Бюстът на Панчо Владигеров, който е във фоайето на Академията, е дар от господин Воденичаров. Така вече ще имаме два ценни експоната, които са осигурени от него.“

Снимките на Панчо Владигеров в кабинета на ректора на НМА

Не бях ходила в Академия 4-5 години. Срещите ми с музиканти са преди всичко по фестивали, концерти, оперни и балетни спектакли. Сега за разговора с проф. Сава Димитров не само минах покрай познатата фасада, но влязох и вътре сградата, която е много променена. Станала е по-светла, чиста до блясък, с красив интериор. Разбира се, красивият шум от свирене и пеене дава знака, че сме в храм на музиката. Има промяна и като присъствие на Академията в обществото като културна институция за тези три години и половина, откакто проф. Димитров е ректор…. Хората знаят какво се прави тук, идват всяка седмица на концерти, познават много от талантливите  студенти. Как проф. Димитров действа като ректор, за да доближи Академията до обществото, да е по-отворена, без да се прави евтин пиар?

Националната музикална академия "Панчо Владигеров"

„Това е процес на осъзнати и абсолютно планирани действия – такива, които да отворят Академията, да покажат на обществото ни, че тук не се извършва само обучение. Тук се създава културен продукт. Многократно увеличихме всички концерти и събития, които организираме, както в нашата голяма концертна зала, така и в другите няколко зали, в които успяхме да създадем малки камерни сцени. Извън всичко, което направихме като подобряване на т.нар. материално-битови условия, т.е. онази част, която е свързана с физическото присъствие на човек в сградата и усещането му за малко по-голяма красота и чистота, подобрихме изключително много условията за работа. Във всяка една от нашите стаи има монитори, на които онлайн биха могли да бъдат представяни не само лекции и теоретични занимания, които вече сме дигитализирали, а може и директно да се влезе във всяка една от големите музикални платформи, без значение дали те са популярни, или са свързани с чисто научен масив. Със създаването на дигиталните ни образователни форми ние всъщност се доближаваме много до съвременния поглед за нещата, когато понякога физическото присъствие в едно конкретно пространство не е задължително и не е условие за качеството на обучението. Разбира се, правя една голяма скоба и казвам, че в случая с музикалното образование и обучение физическият контакт, контактът между преподавателя и студента (който винаги е много близък и личен) дава най-добри резултати и го приемаме като ��адължителен.“ Отговаря делово ректорът. Днес той не иска да си спомня за Ковид пандемията и трудностите, които е създала, но отчита, че  поради нея гледа на живота с други очи и оценява  положително нещата, резултат от  пандемичната ситуация.

Проф. Сава Димитров

„Те разтвориха пред нас представата за другото обучение: за това, че бихме могли да дадем по-концентрирано знание; за това, че бихме могли да ползваме много други източници на знание. Много е важна обаче преценката кои от тези източници са достоверни и коя от тази информация, която „плува“ в дигиталното пространство, е качествена, за да направи впоследствие музиканта действително качествен. Без значение дали ще бъде в теоретичната сфера, без значение дали ще е в изпълнителската; дали ще се изявява на сцената, дали ще бъде тонрежисьор в Нац��оналното радио или Националната телевизия – там, където нашите студенти намират реализация на трудовия пазар. Важно е да кажа, че партньорите, с които работим са най-големите институции в държавата – те бяха тези, които ни подтикнаха да разтворим именно сцените на Академията и да пуснем студентите да се изявяват на техните сцени. Имаме чудесно партньорство с Националния дворец на културата, със Софийската филхармония, с няколко други университета, включително с БАН. Имаме няколко партньорства с националните медии: БНР, БНТ и БТА – местата, където се отразяват нашите събития. Много се радвам, че рубриката, която създадохме в БНТ в единствения сериозен слот за отразяване на култура – „Култура.бг“, вече седи повече от 4 години на екрана. Може би това е единственото предаване, единственото място, където се говори за класическа музика всяка седмица. Изключвам, разбира се, Националното радио и другите радиа, в които това  е традиция, но в телевизионния ефир може би това е единственото предаване, което действително обръща внимание на нашите ежеседмични събития тук, в залата на Академията. При това предлага и традиционния раз��аз за конкретно произведение, който се представя в тези репортажи, свързан с класическия репертоар. За мен това е изключително важно и затова съм склонен да кажа, че това е моя мисия.“ Споделя проф. Сава Димитров, а ние сме се уверили, че това е точно така. Защото има смисъл, особено във време, когато темата за изкуството и културата не е основна за повечето медии.

Проф. Сава Димитров

Отварянето на Академията към обществото и показването на всички талантливи млади хора не е свързано само с класическия профил. Представяме и преподавателите, и студентите, свързани и с джаза. Традиционно вече се правят концерти на Биг бенда и на по-малкия му състав – Комбо-състава към Академията.

Дотук си говорихме с ректора на НМА проф. Сава Димитров, но не можем да не отделим и време да го попитаме и за неговата работа като талантлив музикант и създател на високо ценения Международен конкурс за кларнетисти. „Остава ли Ви време да се посветите на това? И как върви този изключителен конкурс, който успяхте да направите, въпреки пандемията? Разбират ли Ви достатъчно Вашите колеги? Не за друго, ами защото понякога у нас има някаква инерция, нямам предвид само Академията – така, да се върви по реда на рутината.“

Проф. Сава Димитров (1919-2008)

„Ще започна от обратната страна на нещата – радвам се, че Министерството на образованието и Министерството на културата погледнаха на инициативата, която имах преди няколко години още преди да стана ректор, да създам конкурс в България на името на моя дядо проф. Сава Димитров, основателя на българската кларинетна школа (в крайна сметка човек не бива да пренебрегва семейната традиция и да проявява излишна скромност; както знаем, тя невинаги краси човека). Създаването на първия конкурс беше много трудно. Но пък за сметка на това стартът беше изключителен. Той беше замислен да се проведе през 2019 г., но пандемията обърка целия свят, обърка и плановете ни за провеждане на конкурса. Той се състоя за първи път през 2020 г. точно в условията на пандемията, но с голям успех – тогава участваха повече от 120 деца, студенти и по-възрастни от 3 континента, от над 30 държави. На втория конкурс, който изтече преди няколко месеца, имахме изключителен успех: 159 участници от 4 континента, от 40 държави. Като за подобен форум, действително показателите са много високи, много високо е и качеството на участниците в конкурса. Журито ни е международно– такова, каквото го избрахме още в първия конкурс. Разбира се,  бяха направени и известни промени в него. Защото една от основните ни цели в конкурса е голяма част от журито да бъдат академични преподаватели, тъй като именно те биха дали най-качествената оценка за бъдещите поколения, т.е. за музикантите, които се явяват на тези конкурси. Оценка получихме от много места. На първо място от Световната асоциация на кларнетистите. В нейния бюлетин – както хартиен, така и дигитален, излезе материал на повече от 4 страници, в който ние бяхме отличени. Оценката, която дадоха беше „най-добре проведеният конкурс в Европа за 2022 г.“ Така че, мога само да съм много доволен.

От друга страна, един от сериозните ни партньори Buffet Crampon, най-големият производител на музикални инструменти, повярва в конкурса още с първото му издание.  За второто му издание ни  осигуриха още по-голяма подкрепа и увеличиха наградния фонд (те ни дадоха инструменти на изключително висока стойност, с изключително качество!). Имам уверението, че така ще бъде и за следващия конкурс, който предстои. За него отново трябва да благодаря на Министерството на културата и на Министерството на образованието за подкрепата, планираме да го проведем също както предишния – през месец януари. Тъй като конкурсът е разположен във времето за доста голям период, само финалните турове са присъствени и са тук, в София, на живо. Останалата част от туровете – за различните категории се провеждат онлайн. Тук на живо минава само предпоследният кръг в най-голямата категория. Както и финалният. Разчитам, че интересът, който имаше за конкурса – не само на преподавателите и на журито, но и на участниците в него, ще продължи. Скоро чух да се използва за музикален конкурс думата „състезател“. Казах си: толкова ли вече сме минали границата на културното обръщение и на познаването на терминологията, че бихме могли да смесваме спортни и други категории, когато говорим за неща, свързани с изкуството, с музиката, с културата. Затова аз продължавам да казвам, че ние нямаме състезатели в конкурса, имаме участници.“ Споделя проф. Сава Димитров за развитието на конкурса.

Проф. Димитър Димитров (1947-2012)

Припомняме, че дядо му проф. Сава Димитров (1919-2008) е  не само изключителен изпълнител и човек, който е успял да създаде след себе си имените музиканти, с които се гордеем. Той има основна роля за общото съграждане на Музикалната академия. Той е един от малкото професори в Академията, който е създал собствен, оригинален към днешна дата, дори може да го наречем национален стил. Първо на преподаване, второ на интерпретация и създаването на творческо отношение към музиката, което е важно. Важно е, защото той създава школа. Проф. Сава Димитров - внук с жар поддържа жива дългогодишната кларинетна традиция в семейството си. Негов баща е големият музикант и преподавател кларинетистът проф. Димитър Димитров (1947-2012), достоен продължител на каузата. А сега и синът му Димитър учи кларинет в НМУ „Любомир Пипков“ – това е вече четвърто поколение! Но това е друга история…

По много още важни теми разговаряхме с проф. Сава Димитров, например за обучението по музика в средните образователните училища, не в специализираните. За въпросите за мястото на изкуството в средното ни образование, които винаги са ни вълнували, но за това в следващ текст. А какъв е дарът от господин Воденичаров ще стане ясно на патронния празник на Академията, на самия тържествен концерт на 13 март.

А, иначе, когато минавате покрай Музикалната академия, можете да се спрете  и да разгледайте и плакатите, които ще видите на фасадата. Те са от богатия фонд на Международното триенале на сценичния плакат, ценен партньор на Музикалната академия. Сменят се на три месеца, но винаги са посветени на музиката и я представят през погледа на визуалните артисти. Различните изкуства си правят среща тук. Красиво е, но за това са необходими сетива…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и личен архив

[vprki]

Проф. Борислава Танева: Всеки е длъжен да предаде на следващите поколения опита си

 „Наскоро чух една приказка – древногръцка, както повечето мъдри неща – „Живота си дължим на родителите си, но качеството на живота си дължим на учителите си“. Много е хубаво, не го знаех, ама много е хубаво!“ каза в разговор за „въпреки.com” проф. Борислава Танева, пианистка, композитор, педагог и организатор на музикални събития, зам. ректор на НМА „Панчо Владигеров“.

Поводът за нашата среща с нея беше концертът „Деца свирят за деца“,  последният за сезона с българска музика от цикъла на Симфоничния оркестър на БНР, който представи три произведения на Борислава Танева на 2 април в Първо студио на БНР. Под диригентството на Константин Илиевски своя дебют с Радиосимфониците направиха гост-солистите Димана Темнискова на 12 години (флейта), Никол Кисьова  на 11 години (пиано) и десетгодишният Борис Иван Папазов (виолончело). Програмата на концерта включваше Concerti piccoli за пиано, за флейта и за виолончело от проф. Борислава Танева.

От ляво на дясно: Маестро Константин Илиевски, Борис Иван Папазов, Димана Темнискова и Никол Кисьова

Световната премиера на Concerto piccolo за виолончело от проф. Борислава Танева беше в края на март на галаконцерта на Седмия международен конкурс по композиция „Начинаещи артисти“ в Люксембург. В престижната концертна зала на Филхармонията на Великото херцогство произведението прозвуча в изпълнение на Камерния оркестър на Люксембург отново под диригентството на маестро Константин Илиевски и със солист петнайсетгодишния виолончелист Едуард Оянг от Люксембург.

В годините сме имали много поводи да разговаряме с проф. Борислава Танева за работата ѝ като преподавател, за концертната ѝ дейност, за произведенията ѝ като композитор, за умението ѝ да менажира музикални фестивали…/може да прочетете при нас тук/.

Защо за Вас най-важна е работата с децата – и като преподавател, и като проекти, и като композитор? Като музикант бихте могла да си гледате изпълнителската и композиторската кариера…

Дълбоко вярвам, че всеки в своята област, е длъжен да предаде на следващите поколения опита, до който е достигнал, за да може следващото поколение да надгражда нататък. Самите ние сме продукт на една цивилизационна верига, която, ако не беше развивала събрания от поколенията преди нас опит - от учителите ни, а те от още по-предните поколения и така кой знае откога - нямаше да има цивилизация. Мисля, че не трябва да пазим „знанието“ за себе си, а трябва да го пре-по-даваме на тези след нас. И друг път съм го казвала: щяхме да сме още в пещерите, ако не ползвахме опита на предците си. Следващите поколения трябва да вземат добрите практики, до които ние сме стигнали. Така както ние сме ги получили от нашите учители и родители, от менторите, които сме имали в живота си.

От тази гледна точка смятам, че работата с деца, с подрастващи, с млади в момента на тяхното формиране е прекрасен процес, в който те започват да осъзнават пълноценно възможностите за собственото си развитие. Когато преподавам аз много говоря, обяснявам, показвам. Винаги предлагам всичко, което знам, и се аргументирам защо така мисля. С това не искам да кажа, че всичко, което говоря по време на лекция е винаги правилното – въобще не искам да кажа това. Нито че учениците ми безрезервно трябва да правят точно това, което аз съм казала (не аз съм  авторитетЪТ! Не съм Музиката!). Но аз съм длъжна да извадя от себе си „знанието“, до което съм достигнала, а учениците да си вземат конкретно едно, второ или трето…или всичко… За това обаче, те (учениците) трябва да имат развити професионални критерии. А тези критерии се възпитават в една глобална среда, която включва и семейство, и училищно образование, и въобще – културата, с която сме заобиколени. Винаги съм насърчавала студентите си да участват в майсторски класове на колеги, вярвам в този обмен на енергии, на култури, на различни гледни точки. В тези срещи също се създават критерии.

Константин Илиевски, Борис Иван Папазов и проф. Борислава Танева

Вие паралелно вървите в две посоки. Къде се срещат? Това да преподавате, да работите с деца от най-малки и да ги откривате. Само ще спомена името на Ивайло Василев който наскоро в сериозна конкуренция  стана носител на Първа награда на Международния клавирен конкурс „Панчо Владигеров“. И от друга страна – да композирате. А има и трета страна, че Вие самата сте един активен изпълнител, откривате нови текстове, нови партитури и т.н. Как и по някакъв начин съчетавате всички тези неща, за да стигнем до концерта „Деца свирят за деца“,  например, или  бляскавата изява в Люксембург?

Не мисля, че това са различни неща, това е един път. Само има различни проявления. Не смятам, че съм различна, когато преподавам или когато пиша за деца – посланието е едно, смисълът е един. Учениците ми да стигнат до където съм стигнала аз. И да продължат. Смятам, че това е смисълът на живота.

Когато подготвяхте, композирахте тези концерти – за пиано, виолончело, флейта – мислехте ли си за конкретни деца, които да ги изпълнят?

Не съм писала за конкретни деца. Представяла съм си дете, което е свирило около 3-4 години, поне. В общи линии това ми е таргетът. Бях си избрала инструментите в порядъка: клавирен, струнен, духов. За духов инструмент избрах флейтата и понеже не исках да пиша за два „високи“ инструмента, предпочетох струнният в тази „тройка“ да е виолончелото. Не съм визирала конкретни деца, а конкретно ниво от тяхното развитие. Имам предвид трудността на пиесата да е в рамките на възможностите им, но все пак в „високата“ част на възможностите им. Наскоро обяснявах какво значи в музикално отношение на снаха ми, която не е музикант, а учителка по английски: Имаш едно дете, което е учило английски да речем 3-4 години и вече има едно ниво, но не може да му дадеш да превежда Шекспир, нали? Знае, да речем 1000 думи и ти можеш да му дадеш задача да научи още 20, 30, …50 нови думи, но не можеш да поискаш още 1000 нови думи сега, за това ще му трябват му още години. Може слагайки няколко нови думи сред познатите 1000 да го мотивираш да научи новите. Точно това съм правила, но през музика: ето това знаеш, слагаме още малко, хайде сега всичко заедно, ама и с оркестър! Не мога да го обясня по-ясно.

Борис Иван Папазов, Димана Темнискова и Никол Кисьова

Сега написах същия формат – concerto piccolo за 4 ръце и струнен оркестър. Поръча ми го проф. Даниела Дикова за деца лауреати на успешно организирания от нея вече 14 години конкурс „Вивапиано“, предназначен за деца, занимаващи се непрофесионално с пиано. Децата, които свирят за удоволствие, са прекрасни! Доскоро поддържах редовни контакти с такива деца – много са ми приятни, няма я амбицията, гонитбата с времето, защото имат изпит, конкурс, или други активности, обуславящи живота, който водят професионално обучаващите се. При „непрофесионалистите“ от всяка възраст има една свобода, една лежерност, чаровна по един много приятен начин. Убедена съм, че трябва да насърчаваме всячески тези деца в тяхното развитие, най-малкото защото именно те стават нашата бъдеща публика.

Как работихте с децата, които бяха солисти и то на тази възраст с професионален оркестър? Направихте и записи

Прекрасни бяха! Нямам никаква забележка! Не мога и дума да кажа, като пожелание дори. Да не говорим като критика. Ако можех всеки ден да си изкарвам с такива деца, щеше да бъде много хубаво! Разкошни бяха!

Никол Кисьова

Много интензивни бяха тези първи два дни на април, със записи първия ден, малко странно, защото обикновено пиесата първо минава през концертния подиум и после се записва, но поради сериозно натоварения календар на Симфоничния оркестър на БНР Никол, Димана и Борис Иван започнаха със запис на моите „concerti piccoli”. Нито ��дин от тях не беше записвал, камо ли с оркестър. Искам да подчертая, че когато си в звукозаписното студио е нужна съвсем друга концентрация, много по-различна от тази на концертния подиум. При записа го няма енергийният флуиден обмен с публиката, тази енергия не може да се усети при запис и за това трябва съвсем друг вид концентрация: трябва да си хиперперфектен – интонационно, фразировъчно, динамично, драматургично, изобщо всякакъв вид концентрация едновременно, трудно е.

Димана Темнискова

Трябва да си пределно ясен, за да може през звукозаписващите машини звукът да стигне до човека. Та, първият ден беше записа, а на следващия – концерта. Искам да кажа, че челистчето – Борис Иван Папазов, поклон пред това дете – просто ми грабна сърцето, защото в деня, когато беше концертът, той записва сутринта повече от два часа и същата вечер свири на концерта. При това с оркестър! Това не знам дали дори и аз, с моя опит бих могла да направя: сутринта да записвам и същата вечер да свиря на концерт. Освен това той за първи път свири с оркестър, за първи път свири в по-голямо пространство, каквото е Първо студио – на концерта имаше поне едно 200 души, залата беше пълна. Той издържа! Това е невероятен опит! Невероятен опит, с който и тримата се сдобиха за тези два дни. И издържаха, без да се огънат – нито един от тях, въобще.

Борис Иван Папазов

Борис Иван Папазов учи виолончело в НМУ „Любомир Пипков“ в класа на д-р Теодора Атанасова и е участвал в майсторски класове при проф.Анатоли Кръстев, доц. д-р Атанас Кръстев, д-р Калина Кръстева, Стефан Казаку, Рафаел Уолфиш, Кшищов Карпета, Денис Северин и на Международен виолончело фестивал Челисимо 2024.

А какво казва маестро Константин Илиевски? Любопитно е как маестро Илиевски умее да работи с деца.

Той каза нещо много мило след концерта: „Озори ме, Борислава! Мислех си, че ще е по-леко, ама ме озори. Мисля си, че едва сега започвам да разбирам някои черти от твоя темперамент!“ Иначе познавам и работя с Илиевски от отдавна. Винаги съм била много доволна от резултатите от работата си с него. И този случай не прави изключение. Сега като че ли се беше фокусирал повече в работата си с ансамбъла – дете и оркестър. Неговата работа беше да събере в органична симбиоза тези компоненти.

Маестро Константин Илиевски

Децата си бяха изработили прекрасно нещата с техните преподаватели. Решително искам да подчертая благодарността си към тримата педагози, които си бяха свършили работата перфектно. Да не говорим, че преди това много добре ме бяха упътили и в человата конкретика, и във флейтовата специфика преди да започна да пиша - какво мога и какво не мога да правя. Например и в челото, и във флейтата има гами, които децата още не могат да свирят. Всъщност имах едни ограничения, с които трябваше да се съобразявам – може с толкова диеза; например не можех да пиша в си мажор, защото е с 5 диеза, а те още не могат да свирят с 5 диеза. Аз никога не съм преподавала на малки челисти и флейтисти, разбира се. Но отидох, питах, разбрах, съобразих се и тогава започнах да пиша Concerti piccoli.

Димана Темнискова е родена в семейство на музиканти и се занимава с музика от шестгодишна. От 2019 учи в НМУ „Любомир Пипков“ със специалност флейта в класа на Явор Желев. Участва в майсторски класове по флейта на проф. Георги Спасов и д-р Христо Христов.   Никол Кисьова свири на пиано от петгодишна възраст, като се обучава в XS Artists Music School при Мария Стоянова. От 2021 г. е ученичка в НМУ „Любомир Пипков“ в класа на проф. д-р Александър Василенко.

Прекрасно е минал и концертът в Люксембург. Как бяха нещата там? Не за първи път имате концерти с нова програма в Херцогството.

Борис Иван Папазов

Достигнах до идеята за написване на такъв формат именно в Люксембург. Как установих, че подобен род пиеси почти не съществуват в световната музикална литература? През 2010 г. на първото издание на провеждания в Люксембург конкурс „Начинаещи артисти“, изцяло насочен към създаване на музика за деца, получих Голямата награда. Това включваше и покана да бъда член на жури в следващо издание. Композиторката Албена Врачанска, създател на конкурса, винаги съчетава заключителния концерт на конкурса с покана към оркестъра, с който свирят изявени деца. Нейна е идеята да бъдат изпълнявани произведения от жанра на инструменталния концерт, но в изпълнение на дете (с оркестър).

Димана Темнискова

Оказва се, че такива форми не се пишат, нито се предлагат. Аз имам доста добра представа от клавирния репертоар, (той е гигантски и не мога да кажа, че го познавам целия), но все щяхме да знаем, все някой педагог щеше да е стигнал до идеята негов ученик да свири на по-ранна възраст с оркестър и да е намерил някакви ноти. Но, се оказва, че няма. И то не само за пиано – и за други инструменти няма!

И все пак, как децата застават като солисти на оркестър?

Да свириш с оркестър за мен винаги е било едно от най-големите удоволствия. Вярвам, не само за мен, разбира се.

Никол Кисьова

Изключително приятно е това усещане да си част от това цяло, да имаш този диалог с оркестъра, да си като „риба във вода“, да усещаш и да обменяш енергийните процеси със състава, с обществото. Неслучайно жанра инструментален концерт съществува от много отдавна и продължава да съществува. Той е социален феномен. Защо да го няма и за малките? Изпълнители от всякакво ниво трябва да имат възможност, иначе се получава дискриминация в някаква форма. Не знам защо колегите композитори не пишат и не са писали подобни форми. Може би предпочитат да нямат ограничения откъм технически възможности, откъм времеви също. Не знам.. И трите до сега създадени мои concerti piccoli, (сега пиша още: един за 4 ръце, още един за пиано, за фагот – имам много идеи в главата си) не превишават 10-12 минути, максимум. Те всъщност представляват умален мащаб на големия класически 3-частен концертен цикъл: бърза част, бавна част, бърза част. Concerti piccoli  са построени по същия начин – бърза, бавна, бърза, като частите са по около 3 минути и общо взето цялото е около 10 минути. Искам детето да започне да влиза в тази материя леко, за да може после да иска да се върне в нея. Всъщност принципът е сходен на този при започване на детето да свири – тръгва се от един по-малък инструмент, съобразен с възрастта му, с ръста му - четвъртинка цигулка, половинка цигулка. То си има своето методично и логично обяснение.

 Проф. Борислава Танева, Борис Иван Папазов, Димана Темнискова и Никол Кисьова

Но Вие имате не само инструментални творби. Имате спектакли, песни. Знам, че обичате песните, продължавате ли? Само с деца ли работите? Имате ли нещо в композиторския  „портфейл“?

Имах удоволствието да ми поръчат един цикъл песни, всъщност два, за сопран по текстове на български поетеси, на любовна тематика: Дора Габе, Елисавета Багряна и Блага Димитрова. Много интимна лирика. Бях ги написала за глас, пиано и чело – отново чело, как ме влече този инструмент. Челото внася топлина и човечност, нещо като липсващ тенор. Песните бяха изпълнявани няколко пъти, мисля, че ги записаха в БНР.

Имам и един друг цикъл песни – много си ги обичам – от студентските години: те пък са за мецосопран. Обичам връзката на стиха с мелодиката, то е нещо много красиво. Логиката на думата, на текста, ако щете ударението, самата мелодика на една дума, как да се покрие вече през звук. Много са и детските ми песни – работя с детската вокална група „Бон Бон“ от самото им създаване. Любимата ми „Пепеляшка“, вдъхновена и изпълнена отново от Бонбоните с режисьор  Бисерка Колевска, пак оживя и то на два пъти през януари тази година. Първо в НДК, на Новогодишния фестивал, а после в зала „Борис Христов“ в Пловдив. „Бон Бон“ стават на 30 години, а аз съм част от историята им – те, де факто започнаха с мои песни – сега имаме нови идеи за сътрудничество (да се преаранжират някои мои песни, да се навърже някаква драматургична нишка и евентуално да се изгради спектакъл, но ще видим). Това също ми е много интересно и много го обичам.

В този контекст споделя, че като дете на 4-5 години се научила да чете и баща ѝ композиторът Александър Танев (1928-1996) взимал една стихосбирка, разгръщал я и ѝ казвал:„Пей!“. „И аз започвах да пея, помня (припява: „Ах, каква е, ах, каква е куклата ми Душка“). Много обичах да си играя на тази игра, а той се кефеше страхотно. Не съм разбирала какво правя, но ми беше много забавно. И досега помня много ��обре някои от стиховете и мелодиите. Всъщност те са съвсем образцово структурирани музикални мисли. На 5-годишна възраст не съм разбирала, че правя композиционни опити, и то сполучливи. Аз си играех на „измисляне на мелодии…“.

Извън всичко това, свързано с композирането и преподаването има една авторитетна пианистка Борислава Танева. Тя какво прави?

Проф. Борислава Танева на Международния конкурс за пианисти "Панчо Владигеров", снимка: Георги Петков STAGE photo

В момента съм оставила свиренето на по-заден план, но предстои концерт. През месец юни със Софийска филхармония ще изсвиря произведението ми „ Musica ad libitum”. В момента най-интересно ми е да пиша и да преподавам. А след концерта „ Деца свирят за деца“ в БНР, получих още поръчки за написване на нови Concerti piccoli! Честно казано, ако остане нещо след мен, то това ще са тези форми, както и учениците ми, а не, че съм свирила Моцарт и Бетовен.

В програмата на концерта на Софийска филхармония, водена от именития диригент Урош Лайовиц на 5 юни ще бъде изпълнена творбата на Борислава Танева Музика Ad Libitum, тя ще и солистка. Във втората част следва Пета симфония на Густав Малер. За историята на създаване на произведението на Борислава Танева в следващ текст при нас.

От ляво на дясно: Маестро Константин Илиевски, Борис Иван Папазов, Димана Темнискова и Никол Кисьов

На финала на нашия разговор тя сподели с категоричност: „Музиката е за всеки. Абсолютно за всеки. Независимо дали се занимава професионално или непрофесионално, дали обича да слуша джаз, народна музика, етномузика, класическа музика, предкласика, оперна или ораториална музика – няма никакво значение (само да не е чалга, разбира се!), всеки има своите предпочитания. Не трябва да имаме предразсъдъци.“ ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Ани Петрова

[mihaylovblog]

126 години от рождението на българския композитор Панчо Владигеров (1899 – 1978) Снимка: https://bg.wikipedia.org/

[vprki]

Авантюристичният и творчески дух на Константин Илиев, изобразен в пощенска марка…

Щастлив съм. Прекрасно е да видиш своя идея осъществена – валидирането на пощенска марка, посветена на 100 години от рождението на композитора и диригент Константин Илиев. Благодаря на проф. Георги Янков, ректор на НХА, на проф.Сава Димитров, ректор на НМА „Панчо Владигеров“, на Софийска филхармония, на художника  доц. Стоян Дечев (автор на проекта) и на министър Найден Тодоров за подкрепата! Написа Борислав Петранов, режисьор, преводач, директор на БКИ в Берлин.

Пощенската марка с образа на Маестро Константин Илиев, ярка личност в историята на българската музика беше валидирана на 12 декември в Камерна зала „България“. Припомняме, че точно преди две години на тази дата 2022 година в знаменитата зала на Берлинска филхармония Софийска филхармония изнесе бляскав концерт под диригентството на маестро Найден Тодоров и солист бляскавия ни пианист Людмил Ангелов. Това незабравимо събитие в голяма степен се дължеше и на усилията, авторитета и последователната работа на Борислав Петранов в Германия /във „въпреки.com” може да прочетете тук/.

От ляво на дясно: проф. Георги Янков, ректор на НХА, доц. Стоян Дечев и Борислав Петранов

Доц. Стоян Дечев, художник на марката, един от забележителните плакатисти и преподавател в НХА сподели, че се е стремил да подскаже за авантюристичния и творчески дух на Константин Илиев, за рисковете, които е поемал като проводник на европейската модерна култура, за характера на неговата музика, провокативна по онова време. „В тази връзка искам да спомена, че той е писал в едно направление на модерната европейска музика, която се нарича алеаторика, което обяснява присъствието на зарчето в графиката на изданието. Надявам се, че това издание ще предизвика интерес и ще има успех не само сред филателната общност, а и сред артистичния свят“, каза още художникът.

Събитието с валидирането на марката не само, защото се състоя в пространството на залата, в която предимно звучи камерна музика, се превърна в празник в почит и възхита към изключителната личност на Константин Илиев. Беше истински вълнуващо и заради обичта към голямата музика, modus vivendi на знаменития Маестро.

„Константин Илиев е живял и творил в Русе – града, където съм израснал, с който са свързани много мои спомени и развитието ми като цяло. Благодаря много за тази изключително красива марка. Марките на тема „Музика“ са изключително ценна част от марките, които издаваме ежегодно, те се ценят от творците и от колекционерите. За нас е чест и удоволствие да сме издатели на тази марка и занапред ще подкрепяме такива инициативи“, каза Димитър Недялков, заместник-министър на транспорта, без никаква сянка на протокол, както е пр��ето на подобни събития.

От ляво на дясно: Борислав Петранов, Цветилия Стоилкова, главен изпълнителен директор на "Български пощи" ЕАД, Найден Тодоров и Димитър Недялков

Присъства и зам. министърът на Външните работи Елена Шекерлетова, която преди две години в Берлин в качеството ѝ на посланик на България бе своеобразен домакин на концерта на Софийска филхармония в залата на знаменитата Берлинска филхармония. А и е личност, чиято дипломатическа кариера е свързана и с Виена, където също е имала своите не само ръководни задължения да представлява България, но и е показвала с дейността си пристрастията си към културата и изкуството. И сега в качеството си на зам. министър продължава, което сме отбелязвали при нас.

И, все пак, по наше лично усещане най-развалнуваният от събитието, на което беше пуснато в употреба издание „100 години от рождението на композитора Константин Илиев“ – пощенска марка и специален пощенски печат, беше министърът на културата във временното правителство Найден Тодоров, но не като висше административно лице в управлението на държавата, а като музикант.

Найден Тодоров

„България има един голям проблем – да не помни онези, които са я направили това, което е днес. Константин Илиев е един от хората, без които българската музика днес нямаше да бъде това, което е. Говоря и за композитора Константин Илиев, и за диригента Константин Илиев, и за общественика Константин Илиев. За своя, всъщност, кратък живот – 64 години, без малко, той е направил страшно много за България“, каза Найден Тодоров по време на церемонията. И допълни, че е имал изключително усещане, когато за първи път се е докоснал до предмет, принадлежал на Константин Илиев, по времето, когато е работил във Видинската филхармония. „Масата в жилището, в което живеех, бе донесена от Константин Илиев и никой не смееше да я докосне, защото тя бе масата на Константин Илиев. Той е направил толкова много за българската музика. Русенската опера не знам дали щеше да я има, ако не беше той, Софийската филхармония е „израснала“ по негово време. Първото световно турне на Софийската филхармония е по негово време“, каза още Маестро Тодоров. (Константин Илиев неколкократно идва и напуска Филхармонията, но тя остава един негов дом завинаги. Помним изумителното преживяване при първото прозвучаване у нас на грандиозната Осма, симфонията на хилядата на Густав Малер под вдъхновената палка на Константин Илиев през юни 1984 – едно от последните големи артистични събития, подарени ни от него –б.а.).

Константин Илиев

Той изтъкна, че българската музика никога не е била толкова напред, в сравнение с музиката на другите държави в Европа и света; България е била една от водещите страни в света на музиката и една от големите причини е бил Константин Илиев. Той припомни и че много от днешните и последни поколения големи диригенти са ученици на Константин Илиев. „Говорейки за него, говорим за човек, променил историята. Във връзка с неговата 100-годишнина мисля, че успяхме по изключителен начин да напомним какви хора притежава България. Благодаря на всички, които са „виновници“ днес да имаме тази марка“, каза още министър Найден Тодоров.  

Припомняме, че на връх стотния рожден ден на Константин Илиев 9 март тази година верен на личната си традиция именитият ни виолончелист проф. Венцеслав Николов и Камерен ансамбъл „Силуети“ почетоха със специална вечер 100 години от рождението на големия български диригент, композитор и общественик в Сити Марк Арт център в София.  / Поясняваме, че проф. Николов живее в дома на Константин Илиев. Не е променял интериора, библиотеката, там са и част от картините на малкия му син, талантливия Димитър Илиев (1959-1992), който твърде рано напусна нашия свят – б.а./.Тогава всеки от присъстващите приятели, музиканти си спомниха за личността на Константин Илиев през погледа на две различни поколения с разкази, документални записи и музика. Бе представена и отново преиздадената автобиографична книга на Константин Илиев “Слово и дело”. 27 години след първото си издание тя отново тръгна към читателите, благодарение на първородния син на Константин Илиев арх. Венцислав Илиев.

Първото издание, което е публикувано със съдействието на „Отворено общество“ – Център на изкуствата „Сорос“  е от далечната вече 1997 година. Новото се дължи изцяло на арх. Илиев, който живее и работи в Русе. Книгата представи проф. Анди Палиева с присъщия ѝ вкус към анализа в контекста на времето, в което е водил писмените си бележки Константин Илиев. Тук той се изяв��ва и с друг свой талант, който малцина знаят – пише красиво, смислено, остава не просто документ за времето в музикалната ни култура и нейните личности, а споделя съкровени преживявания за тревоги, приятелства, отношението си към света. / може да прочетете във „въпреки.com” тук/.

И тук ще отворим една скоба, по-скоро като информация. С малки изключения големите ни национални музикални състави в планираните си програми бяха, някак, пропуснали годишнината на Константин Илиев. Доколкото си спомняме единствено присъстваше в репертоара на Националната опера и балет. Може би, благодарение на тази вечер в Сити Марк Център и усилията на музиколога проф. Анди Палиева и нейни съмишленици това се промени. Няма да се задълбочаваме в повече подробности.

Само ще напомним за забележителния концерт на Софийска филхармония на 7 ноември под диригентството на Симеон Пиронков-син. Концертът бе посветен на Константин Илиев, но заедно с неговата Трета симфония (1954/1966) и взривните Музикални моменти (1973) публиката имаше възможност да чуе Песни на една душа, отлитаща към рая (1991) на Иван Спасов (1934-1966) и Музика за две пиана (1973) от Симеон Пиронков – баща (1927-2000). Както се очакваше основното ядро на слушателите в зала “България” се състоеше от неголямата, но важна за осмислянето на този дял от българската музика аудитория, за която дисонантната интервалика, алеаторните подходи и практики, надкласическите оркестрови решения, нестандартния звуков колорит, специфичната полифоничност и сонористиката са разбираема част от езика на тези композитори, които принадлежаха към т. нар. български музикален авангард /може да прочетете при нас тук/.

Людмила Илиева, внучка на Константин Илиев, прима балерина в Националната опера и балет с дъщеричката си (правнучка на композитора) и доц. Стоян Дечев

Но да се върнем към марката посветена на 100 години от рождението на композитора и диригент Константин Илиев. Сама тя като художествена идея на автора Стоян Дечев е великолепна. Той с интуицията и вдъхновението на талантлив артист е усетил, почувствал, осмислил личността на Константин Илиев…И в този контекст и, не съвсем, ще завършим с с думи на диригента и приятел на Константин Илиев Добрин Петков (1923-1987), изписани на заключаващата четвърта корица на книгата „Слово и дело“. “…Ти изобщо притежаваш особената „нередната“, бих казал, човешка особеност да накараш (без да искаш, разбира се) отсрещният да се почувства точно такъв, какъвто е (а това без друго далеч не всекиму приятно). И именно това ти качество ти донесе толкова много тревоги и вълнения в живота…“ Написано е по повод 60-ата годишнина на Константин Илиев и публикувано в „Музикален живот“ в бр. 7 от 23 март 1984 година. ≈ 

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Естетика на радостта

За някои артисти радостта от музиката изглежда по-скоро несериозна работа, а стремежът към академизъм често пречупва същината на свободното музициране. Подобна нагласа среща стопроцентов отпор в артистичните възгледи на братя Александър и Константин Владигерови. Написа за „въпреки.com” проф. Кл��р Леви, музикален критик за концерта им „Есенни джаз скици“ с Биг бенда на БНР.

Отношението им към музиката като игровито настроение, като радостна тръпка, като дяволит хумор и увлекателен витален емоционализъм е неотменен отправен момент в креативните им джаз екскурзии.

Константин и Александър Владигерови на концерта с Биг бенда на БНР с диригент Антони Дончев

И как иначе! Палуването в играта като подход (при това далеч не само в музицирането!) ги съпътства от най-ранно детство. Така е, когато растеш в дома на баща като композитора Александър Владигеров, когото помним, например, със забележително усмихнатия мюзикъл „Вълкът и седемте козлета“. А фамилната традиция ревниво пази славното наследство на класика Панчо Владигеров, автор между другото и на джаз композиции, създадени още през 20-те години на ХХ век („Фокстрот“, „Ориенталски марш“, „Кейкуок“). Та нали знаем: патриархът на българската музика Владигеров не е бил безразличен нито към „радостта от музиката“, нито към хумора като житейско и артистично поведение, нито към веселите атрактивни импулси, усетени в натуралната фолк лексика. Не случайно внуците му с усмивка напомнят знаменитата му шеговита реплика: „Каквото и да правиш, важното е да не ти е скучно!“.

Александър Владигеров

Щедра илюстрация на тази обаятелна, заразителна, но и донякъде дефицитна в днешно време артистична нагласа приветствахме на „Есенни джаз скици“ – поредното вълнуващо концертно събитие в Първо студио на БНР (28.11). Този път братя Владигерови представиха десет свои оригинални композиции, сега аранжирани за Биг бенда на БНР с диригент Антони Дончев. Свое място в шеметната компания на Константин (пиано) и Александър (тромпет и флюгелхорн) намериха неустоимите виртуозни барабани на Стоян Янкулов-Стунджи и вокалите на Павел Терзийски.

Константин Владигеров

Вярно е, събитието ще се помни и с две премиери: „Прероден от щастие“, баладична песен на Константин Владигеров по текст на Борислав Стоянов, и „Бялото конче с жълтия шал“, също авторска вокална композиция на Константин Владигеров. А за да почетат 125-годишнината от рождението на знаменития си дядо Панчо Владигеров, братята представиха в нов аранжимент неговото добре познато „Господско хоро“.

Стоян Янкулов-Стунджи

В тази колоритна разходка откроих, поне за себе си, преди всичко пиесите, които недвусмислено проговарят с широко разпознаваемия шеговит музикантски език на двамата братя. Език, който приемам за тяхна „запазена марка“. Свързвам го с непресъхващо артистично въображение и находчивост в съчетаването на разнородни музикални кодове. Както и с умението да се вихриш свободно из шарената идиоматика на суинга, рагтайма, валса, на начупените латино или балкански мотиви, т.е. из пътеките на онзи очарователен фюжън, опрян неизбежно върху т.нар. груви естетика. „The Rag Waltz Time“, „My Jungle Funky“, „Flip Flop in 9/8“, „Лютеничка“, „Ода на радостта“ (мащабна весела импровизация върху прочутата Бетовенова тема)... Все композиции, които напомнят, че особена връзка с „радостта от музиката” има именно състоянието, обозначавано с англоезичното понятие groove (радвам се, изпитвам удоволствие).

Константин и Александър Владигерови заедно с Павел Терзийски

Несъмнено Александър и Константин Владигерови чудесно съзнават, че груви предполага нещо хем приятно, хем вълнуващо. Дали рационално или пък по пътя на безпогрешната артистична интуиция, те са наясно, че груви подходът борави с многообр��зието от метроритмични модели, както впрочем и с природната връзка на човека със земята, разбирана в нейния плодоносен, а също и репродуктивен смисъл.

Константин и Александър Владигерови заедно с Антони Дончев

А техният афинитет към метроритмично разчупените знаци – интерпретирани талантливо, необичайно, понякога щуро, но винаги въздействащо, –  щастливо насочва към връзката на „музическото” с онези непрестанно протичащи енергии, заложени в ходовете на културно, социално и психологически детерминирани взаимодействия. Каква по-добра перспектива за битието на българския джаз! ≈

Текст. Клер Леви

Снимки: Ани Петрова, архив на БНР

P.S. на „въпреки.com”: Братя Владигерови са блестящи инструменталисти, композитори и аранжьори. Александър свири на тромпет и флюгелхорн, а Константин на пиано, кларинет и бас кларинет. Вече 25 години те работят във Виена, но винаги намират възможност за среща с публиката у нас. Имат издадени шест албума с авторски композиции, последният от които „Веселите Владигерови“ (2022) е реализиран с участието на сестра им Екатерина. В момента работят върху седмия самостоятелен албум с работно заглавие: „Inspired Songs“, който по техни думи съчетава едно истинско добротворческо споделяне и същевременно продължение на онази лека, неподправена, хумористична, ефирна, интригуваща нишка - по Владигеровски, усетена и приложена в нотния текст.

От ляво на дясно: Стоян Янкулов-Стунджи, Константин и Александър Владигерови, Павел Терзийски и Антони Дончев

Припомняме, че тази година, когато и Националната музикална академия „Панчо Владигеров“ отбеляза 123 години от рождението на своя патрон неговите внуци Панчо Владигеров-младши (най-големият внук на композитора, който в Германия отбеляза 70 годишния си юбилей),  Екатерина Владигерова и близнаците Александър и Константин Владигерови на 12 март, точно ден преди годишнината на техния дядо отбелязаха с концерт в залата на НМА знаменателната годишнина. Така се събраха на едно място всички представители на фамилията, които с този концерт отдадоха почит на своя предшественик – най-близкия до тях голям музикант, на патриарха на композиторската българска школа.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Саша Попов – неповторимият…

Саша Попов е личност, която е над нещата в политиката. Него го интересуват хуманизмът, високият професионализъм, музикалното изкуство и развитието и разпространението му в страната,  прокламирането на българската музика и постижения в чужбина. Написа за „въпреки.com”  талантливата пианистка и забележителна преподавателка по пиано Антонина Бонева, Председател на ,,Музикално общество Фредерик Шопен“ и на Сдружение ,,Наследство от музикалните изкуства“ по повод 125 години от рождението на изключителния музикант /на снимката заедно с Евгений Мравински/.

По наша покана тя написа забележителен анализ за личността и изкуството на Саша Попов. Както вече обявихме в първия текст го публикуваме в две части, защото изследването ѝ заслужава да бъде прочетено и осмислено пълноценно, без съкращения и допълнителна редакция.

Когато са заминавали за концертите в Италия е предупреден, че в оркестъра не е разрешено да участват евреи. Той успява да издейства от Министерството на войната да бъдат издадени паспорти на всички евреи в оркестъра с променени и побългарени имена за тях. И те заминават за Италия. В друг случай е бил поканен да дирижира Берлинската Филхармония. Чест оказвана на малцина! В програмата си, той включва произведение от Панчо Владигеров. От Берлин му отговарят, че Владигеров е евреин, и че не може да го изпълняват и трябва да смени произведението. Той им пише, че няма да го смени и отказва поканата. В друг случай дочува, че  полицията в София ще прави някакви проверки сред музикантите на оркестъра. Като голям хуманист, той предупреждава всеки един от ляво настроените оркестранти,  да не идват на репетиция на следващата сутрин и те не отиват. Така е спасил хора от сериозни неприятности. За много от тези неща се разказва в  книгите на Димитър Сагаев и на Александър Абаджиев, посветени на Саша Попов, както и във филма ,,Диригентът“. (качен в Ю Туб).

Царският симфоничен оркестър начело със Саша Попов на турне

Саша Попов използва личните си връзки от концерти в чужбина и урежда покани за гастроли в някои други държави. През 1939 година следват концерти в Италия. В Рим в Базиликата ди Масенцио, във Венеция в Палата на Дожите и във Флоренция. Подготовката е изключителна! Отново той работи с всеки един оркестрант поотделно, следват групови репетиции и множество оркестрови. Успехът им навсякъде е феноменален! И как да не е, като те изпълняват  Симфония № 6 от Чайковски,  цялата наизуст, от абсолютно целия оркестър и диригент. Такова нещо не се било виждало и чувало и възторгът е бил безграничен. (Аз винаги съм си мислела, че с този факт Софийската филхармония би трябвало да кандидатства за Рекордите на Гинес). По-късно,  през 1942 година, правят концертно турне в Румъния. На концерта в Букурещ моята майка е солист и изпълнява Моцарт концерт в ре минор и получава критика от най-суровия румънски критик, че ,,изпълнението на Вера Попова на концерта в ре минор от Моцарт бе просто идеално!”.   

На следващата година Оркестърът гостува в Унгария. В Будапеща властите, възприемайки ги за обикновен военен оркестър, ги настаняват в доста скромен и суров (за да не кажа лош) хотел. На сутринта, Саша Попов събира целия оркестър, застават на ,,Площада на героите“, където правят доста изпълнения. Успехът сред публиката, събрала се на около тях, е толкова голям, че информацията за това събитие достига чак до Министерството в Унгарската столица. Моментално ги преместват в съвсем различен, хубав хотел. Изданието ,,Постер лойд отбелязва ,,Саша Попов и неговите сътрудници завладяха сърцата на целия музикален свят в Будапеща. Трябва да се признае, че за мнозина високата класа на оркестъра бе голяма изненада!” . Успехите им продължават.  Концертират и в други страни.

Концертите на Оркестъра в София продължават с успехите. Саша Попов изпълнявал непрекъснато произведения от български композитори, но любимо и често изпълнявано произведение е Рапсодия Вардар от Владигеров. Кани за солист всеки млад инструменталист, който е постигнал някакви успехи. Престижът на Оркестъра непрекъснато расте. Гостуват  и изключителни солисти - Итурби,  Дино Липати, Ивон Лефебюр и диригенти като Бруно Валтер, Карло Цеки, Абендрот и много други.

Дино Липати

Майка ми е разказвала как вечерта след концерта на Дино Липати са били в техния дом и той ги е помолил да му зададат българска музикална тема. Гостите му задали темата на българския Химн и Липати импровизирал  върху нея  в продължение на три часа, до полунощ. (И така роялът, на който аз все още свиря е исторически.) Но всички тези неща се случват по време на Втората световна война. За да бъдат спасени от бомбардировките, оркестърът и семействата им са били евакуирани в Панагюрище. Там ги заварва и 9-ти септември 1944 г.. Диригентът им е арестуван публично като диригент на Царски оркестър. В последствие е освободен. Оркестърът временно спира дейността си. От първи януари 1945 г. започва работата си като Симфоничен оркестър, под ,,шапката“ на Министерство на информацията  и изкуствата. През това време Главен диригент е Атанас Маргаритов. В това време Саша Попов е изпратен  във Варна, за да развие  и разшири малкия оркестър там и да го превърне във Филхармония. През годините той е създател и на още много Филхармонии в страната – Шумен, Плевен, Русе, Колегиум Музикум Банкя. По-късно в годините съдейства активно при създаването на Симфоничен оркестър Видин. По негова идея е създаден и фестив��лът ,,Мартенски музикални дни“  и други. 

Петър  Данаилов: ,,Саша Попов – Неповторимият... Особено активни са съдействието и практическата му помощ за създаване на Държавния симфоничен оркестър през 1948 и Народната опера 1949  в Русе“.  Докато е във Варна, от Румъния се обажда Джорже Енеску в София ,,на най-високото място“, за да попита как е възможно такъв блестящ  диригент да бъде държан в провинцията, а не в столицата. По същото време Вълко Червенков, който е обичал музиката и е познавал Саша Попов и работата му, прави партийно събрание и се обръща към колегите си с думите: ,,Ако намерите буца злато, покрита с прах, какво ще направите? Ще я изхвърлите през прозореца или ще я почистите от праха и ще я приберете?“.  При отговора на всички, че ще я изчистят и приберат, той им казва: ,,Такъв е случаят със Саша Попов.”  И така той е реабилитиран от властта за първи път! Създателят на Оркестъра е възстановен на длъжност в София от 1-ви август 1945 година. Но Оркестърът няма статуса, който удовлетворява диригента, не е Филхармония. По-късно, знаейки положителното отношение на Вълко Червенков, Саша Попов решава да отиде на разговор с него в Комитета за култура във времето, когато Червенков е негов председател.  На разговора с него успява да го убеди, че Оркестърът трябва да бъде превърнат във Филхармония.

Така през 1947 година, Оркестърът преминава под юрисдикцията на Комитета за култура и става Българска народна филхармония. Саша Попов се среща и със следващия председател Карло Луканов и го убеждава да се създаде филхармоничен хор, за да бъде истинска филхармония. От 1949 година Филхармонията вече е Софийска държавна филхармония и в състава ѝ е създаден и филхармоничен хор от 140 члена. Така, за трети път в историята на Оркестъра, този пионер на симфоничното дело в България успява да осигури най-доброто за съществуването на Софийската Филхармония.

Георги Йорданов: ,,Естествено е, колкото пъти размишляваме за прогреса, идентичността, самочувствието на нашата единна нация, да отдаваме признателност и на достойните строители на музикалното изкуство. ....Като си спомняме за първостроителите, логично е да отдадем почит на проф, Саша Попов и на неговото непреходно дело. Саша Попов - забележителният диригент, създателят на Царския симфоничен оркестър и на неговия последовател и правоприемник Софийската филхармония.“ Той продължава да е  главен диригент. Васил Стефанов е втори диригент до 1954 година, след което става Главен диригент на Симфоничния оркестъра на Националното Радио. Саша Попов отново кани за гости на Филхармонията големи имена като солисти, диригенти и композитори.

 Царският симфоничен оркестър начело със Саша Попов на турне

Тук гостуват  Давид Ойстрах, Светослав Рихтер,  Емил Гилелс, Виктор Мержанов,  Данаил Шафран,  Лев Оборин  и много други,  Дмитрий Шостакович,  Дмитрий Кабалевски,  диригентите Херман Абендрот,  Янош Ференчик, Жорж Себастиян, Константин Иванов и много други. Кани млади диригенти да дирижират оркестъра, включително Добрин Петков и Константин Илиев, Също така се грижи младите да имат концертен подиум и кани много млади талантливи инструменталисти, между които е и  изключителният цигулар Васко Абаджиев. 

Проф. Антон Диков: ,,С  особена грижа за младите.. .Пред него (проф. Георги Димитров), проф. Саша Попов каза силни думи за необходимостта, на младите таланти да се осигуряват условия за нормална творческа дейност. Бях възхитен от неговата борбеност! Скоро след това бях назначен на постоянно място във Филхармонията.”

По това време моята майка концертира и е преподавател по пиано в Музикалната академия. Във Филхармонията има един пианист, но е необходим и втори. За да се осигури пълен състав на оркестъра, съпругът ѝ я моли да напусне Академията и да постъпи като пианист във Филхармонията. Тя напуска преподавателското си място и става член на оркестъра  и с мисълта, че така ще бъде и по-близо до съпруга си. В края на живота си, тя беше удостоена със званието ,,Почетен член на Софийска филхармония”.

Саша и Вера Попови

 Изпълняват за първи път  ,,Планетите“ от  Густав Холст, концерта за пиано на Гершуин със солист Донка Куртева, „Болеро“ от Равел, запърви път у нас са изсвирени и произведения от Прокофиев, Кабалевски, Елгар, Уилямс, Алберто и други. Оркестърът изнася повече от осемдесет концерта годишно.  Правят се още много турнета.

Георги Йорданов: ,,Маестро Саша Попов, който насърчи хиляди почитатели да се вдъхновяват от прелестите на дълговечната класическа музика”.  В това време Саша Попов дирижира и в чужбина - Оркестъра на Академия „Санта Чечилия“ в Рим, във Венеция, Флоренция, в Залцбург по повод 150 години от смъртта на Моцарт. Дирижира Московската филхармония в зала ,,Чайковски“ в Москва, в Санкт Петербург (тогава Ленинград).

Арам Хачатурян: ,,Скъпи Саша, аз никога  не съм се вълнувал така при изпълнението на моя работа, както при изпълнението на ,,Гаяне“ на твоя концерт в Москва.” А когато дирижира и записва за винилова плоча  ,,Картини от една изложба” от Мусоргски в тогавашния Съветски съюз, от Москва казват, че това е най-хубавият запис на ,,Картините” правен някога!

Саша Попов дирижира Л��нинградската филхармония

Проф. Сава Димитров:  ,,Спомням си  как докато следвах в Пражката консерватория, той дойде да дирижира на ,,Пражка пролет“  Братиславската филхармония. Тогава министър на културата беше големият учен,  Академик Зденек Нейедли. След концерта, той дойде в гримьорната да поздрави госта от България и го изненада:  --  Помня добре, когато гостувахте в Прага като дете чудо преди Първата световна война.”

След гостуването си в България, Дмитрий Кабалевски изпраща специално за майка ми ръкопис за целия оркестър и соловата партия на своя втори концерт за пиано и оркестър в сол минор (в този момент концертът му е спрян в Съветския съюз) и тя е първият негов изпълнител с Филхармонията. Саша Попов и филхармониците продължават  да изпълняват за първи път  и новите произведения на българските композитори - творби от ��анчо Владигеров, Симфонична сюита на  Александър Райчев (той е само на 25 г.),   Сюита за симфоничен оркестър от Лазар Николов, произведения от Петко Стайнов, Любомир Пипков,  от  Константин Илиев,  Георги Тутев и т.н.   Проф. Сава Димитров: ,, ... Да не говорим за огромния принос на Саша Попов за утвърждаване на българската композиторска школа! ”.   Петко Стайнов: ,,После колко пъти го е свирил у нас и в чужбина - брой няма! Дето се вика, направи от ,,Тракийските танци“ христоматиен пример”.

Михаил Ангелов

За работата му с оркестъра и още един цитат от  Михаил Ангелов:   ,,... На пулта стоеше магьосник! Това, което той ,,главната цигулка на България“ правеше с щрайха, беше поразително – щрихи, позиции и пръстови похвати, звукоизвличане... Струнните се преобразяваха пред очите и ушите ми. По едно време поиска цигулката от колега, за да покаже интензитета на началния мотив... постигна такъв могъщ, трагичен звук, все едно, че свиреха шест души. Смайващо беше! Оркестрантите започнаха да ръкопляскат...“.

Освен наградите за принос към българската култура, Саша Попов е удостоен с множество чуждестранни награди за заслуги: Орден ,,Шандор Петьофи“, ,,Румънска звезда“ и Орден за заслуги, ,,Италианска награда за заслуги“ и ,,Италианска корона“, наградата ,,Сава“ на тогавашна Югославия,  ,,Унгарска корона“ и други.

Любомир Пипков: ,,Прекалено силни бяха настроенията сред някои млади диригенти и не толкова млади композитори против Саша и затова нашата дума – на Петко Стайнов, Веселин Стоянов, Панчо (Владигеров) и на мен не се чу. Късно се усети каква беля направихме тогава.”  Група партийци начело с Борис Хаджитанев и някои композитори започват борба срещу диригента си и организират преврат. След 28 години съзидателна работа, Саша Попов е пенсиониран преждевременно. Последният му концерт с Филхармонията е с Елена Николай ...  

Вера Попова Бонева с двете си дъщери Валерѝ Попова /л/ и Антонина Бонева /д/

 Много години по-късно, след репетицията за мой концерт, с мама бяхме в ресторанта на Съюза на композиторите да обядваме. С нас си тръгна членът на Филхармонията  -  Борис Хаджитанев. Спря ни, поклони се много дълбоко пред майка ми и каза: ,,Най-голямата грешка навремето беше, че изгонихме Саша Попов! Простете! Дълбоко съжалявам и се извинявам!“. След пенсионирането му, Саша Попов продължава известно време да работи. Тогава създава ,,Колегиум музикум“, в който свирят най-добрите музиканти от Филхармонията. Репетициите ги правят от 22 часа вечер, след концерти и репетиции. С този камерен оркестър изнасят паметни концерти. После е поканен да стане Главен диригент на Израелския симфоничен оркестър в Тел Авив. Две години по-късно става Главен диригент на Симфоничния оркестър в Кайро, който той отново доразвива във Филхармония с помощта на свои богати приятели от Израел. После заминава за САЩ, където е първият български диригент,  дирижирал  оперни спектакли в Съединените щати. Един от тях е ,,Мадам Бътерфлай“. А когато разбира, че  сестра ми, сопраното Валерѝ Попова,  дъщерята им от брака им с майка ми, е пяла главната роля в операта ,,Мадам Бътерфлай“  в  ,,Ла Скала ди Милано“,  се разплаква.   

 Валерѝ Попова като Мадам Бътерфлай в Ла Скала

Проф. Пламен Джуров ми разказа историята, че когато Камерен ансамбъл ,,Софийски солисти” с Васил Казанджиев са на концертно турне в САЩ, в Лос Анджелис, при тях отива проф. Саша Попов. Всички взаимно много се радват на срещата. В края на концерта виждат, че не е при тях и започват да го търсят.Намират го в коридора да повтаря на излизащата от залата публика: ,,Видяхте ли как могат да свирят българите?!”.

За 75-тата му годишнина, по инициатива на проф. Сава Димитров и други професори от Академията и други колеги, в България се подготвя честване за неговия юбилей. Обръщат се към председателя на Комитета за култура Павел Матев и той го поканва да се завърне в България за тържеството. Така Саша Попов за втори път е реабилитиран от властта! Павел Матев: ,,Той беше патриот, той защитаваше българската музика. Той отстояваше делото на културна България! Той беше широко скроен човек, който обичаше Родината, носеше нейната слава, а славата е бреме, но той я носеше така, както подобава на един високо интелигентен културен деятел на България!”

Валерѝ Попова и дъщеря ѝ Александрина Пендачанска

Толкова голямо и силно е неговото вълнение, че ще се завърне в България, че по пътя за летището получава инфаркт и умира непосредствено преди заминаването си! Така тази извънредно голяма личност и голям родолюбец не се прибира в Родината си! Сестра ми Валерѝ, вместо него, посрещна урната му, която сега почива в семейната ни гробница.

Петко Стайнов: ,,Сега,  погледнато назад във времето трябва да се каже, че българските композитори трябваше ...... ,  и  да издигнат приживе паметник на Саша Попов. Ако до 1950 година  някой  изпълняваше български творби,  то беше по план,  а  Саша ги дирижираше и от любов към българското и от чувството за отговорност към колегите. Помня какво навремето направи за Първата симфония на Пипков,  как радушно приемаше произведенията на тогава младите Александър Райчев и Иван Маринов. Той зарази с любовта си и грижата към българските музикални творби  идващите след него Васил Стефанов,  Константин Илиев,  Добрин Петков .”

Не знам кой трябва да реабилитира за трети път голямата личност на проф. Саша Попов?! Не е чествана 100 годишнината му! Докато бях директор в Министерство на културата, за 110-ата годишнина  бяхме включили  името му в културния ка��ендар на Министерството.

Антонина Бонева, снимка: Стефан Марков

Обърнах се към  тогавашния директор на Филхармонията  с предложение да направи концерт в негова памет и да се прожектира филма за него ,,Диригентът”  в голямата зала, но въпросът  ,,потъна”...  Само в малката зала на ,,Студио музика”, събираща много малко хора  прожектирахме филма.  Не е чествана 120  годишнината му,  по същите причини...! А тази година се навършват 125 години от рождението му! В България тези годишнини за някои творци се честват! И това е хубаво! Но за него не го правят! Като че ли  има тайна забрана от някого... ..???    А България и българите трябва да знаят! Да се отбелязват големите годишнини, да се помни от поколенията, че симфоничните концерти, които посещават, от оркестрантите които свирят в този оркестър, от диригентите,   които го дирижират, че  до голяма степен това  го дължат на създателя на Оркестъра, че го дължат на ,,Бащата на българския симфонизъм”  - проф.  Саша Попов! Някой трябва и се надявам да го реабилитира..., за трети път!

Евгений Мравински и Саша Попов

Михаил Ангелов във филма  ,,Диригентът”: Трябва да свалим шапката пред него и да направим така, че всеки от нас, според силите си да направи  за съответните личности, които чертаят  етапите на симфонизма в България, на развитието на диригентското изкуство, на развитието на музикалната наука! Всички ние сме длъжници и трябва да направим всичко, на което сме способни,  за да може тези личности да останат в паметта на сегашните хора!”. ≈

Текст: Антонина Бонева

Снимки: личен архив на семейството

 P.S. на „въпреки.com”: Текстът на Антонина Бонева за изключителния музикант Саша Попов е дълбок, многостранен, изследователски и личен. Затова си позволихме да го разделим на две части. Благодарим ѝ за споделения разказ, искрен и вълнуващ.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: 125 години от рождението на Саша Попов, изключителен музикант, легенда

Поклон  пред професор Саша Попов – дете-чудо, гениален и блестящ цигулар със световна кариера,  голям и магнетичен диригент. Написа за „въпреки.com”  талантливата пианистка и забележителна преподавателка по пиано Антонина Бонева, Председател на ,,Музикално общество Фредерик Шопен“ и на Сдружение ,,Наследство от музикалните изкуства“ по повод 125 години от рождението на изключителния музикант.

Антонина Бонева е не само прекрасна пианистка и преподавателка от висока класа, но и автор с перо, пишеща с любов и познание за класическата музика и ярките ѝ личности. По наша покана тя написа забележителен анализ за личността и изкуството на Саша Попов. Публикуваме го в две части, защото изследването ѝ заслужава да бъде прочетено и осмислено пълноценно, без съкращения и допълнителна редакция. То е много лично и ние го публикуваме с благодарност за труда ѝ и щедростта на емоцията.

Саша Попов е създател на Академичен симфоничен оркестър АСО към Музикалната Академия, на Военно-симфоничен оркестър, преминал впоследствие като Царски Симфоничен оркестър, след Втората Световна война създава Софийска филхармония, създател на много симфонични оркестри –  Шуменски симфоничен оркестър, Плевенски Симфоничене, Русенски Симфоничен оркестър, превърнал малкия оркестър във Варна в Симфоничен оркестър, на Камерен оркестър ,,Колегиум Музикум“ Банкя, заслужено наричан ,,Баща на симфоничното дело в България“ и  ,,Създател на българското симфонично изкуство”,  идеолог и участник в създаването на Фестивал ,,Мартенски музикални дни“!

Тази година се навършват 125 години от рождението му!

,,Апокрифно“ - легендарният  професор Саша Попов е роден в Русе, на 24 юли 1899 година в прогресивно семейство на музиканти.  (Защо ,,апокрифно“ легендарен  ли?  Защото хората говорят за него,  отделни личности си спомнят величави неща за него и неговите забележителни дела, но официалните институции като Министерство на културата,  Национална Музикална Академия ,,Панчо Владигеров“, в  която той е бил професор,  създадените от него доста оркестри не го включват в своите културни календари и не честват неговите годишнини! Не е чествана нито неговата 100 годишнина, нито 120-ата, а тази година са 125 и още нищо.. ).

Аз съм израснала на репетиции, концерти и магията на музиката, която се твореше в Зала „България“ и в Софийската опера, ме омая още като невръстно дете. Като дъщеря на Вера Попова Бонева и Бончо Бонев цял живот съм слушала историята за невероятната личност на проф. Саша Попов. Бих искала да кажа, че разказът ми е и личен и така мога да споделя за някои неща от ,,кухнята“ на случвалите се събития, но е и базиран на документални факти и свидетелства.

Александрина Пендачанска, снимка Стефан Джамбазов

Александрина Пендачанска: ,,Откакто се помня, през целия ми живот, фигурата на Саша Попов присъстваше и то много сериозно, много ярко. В спомените на всички хора, включително в спомените на втория съпруг на баба ми (Бончо Бонев), който от своя страна беше много благороден и щедър човек, и който говореше с голямо уважение и любов към дядо ми Сашо.Това е един кръг от музиканти, които в продължение на доста години са работили заедно и са строили музикалната култура на България, които са като възрожденци в нашата духовност и нашата музикална култура!”

Голямата  оперна  певица и преподавател в Националната музикална академия, проф. Иванка Нинова написа научен труд за живота и творчеството на  бащата на Саша Попов  - Димитър Попов. От  него се разбира, че Попов - баща е бил една изключителна личност с голям принос към развитието на българската музикална култура на множество места в България, а  и  дори в  Македония! Именно от този труд черпя информация за този толкова заслужил, а забравен и почти неизвестен голям  човек.  Споменавам само част от дейностите в живота на Димитър  Попов, за да види уважаемият читател, че  неговият син Саша е наследил и надстроил ентусиазма, будителския и патриотичен  дух на баща си. За живота творчеството и  многобройните му дейности на Димитър Попов, предполагам, ще има отделна подобаващо изчерпателна статия /подготвяме публикация с разговор с проф. Нинова - б. ред./.

проф. Иванка Нинова, мецосопран, в ролята на Азучена от "Трубадур" на Джузепе Верди

Попов - баща  е цигулар,  диригент и композитор на много оперно - симфонични и камерни произведения, създател  и организатор на десетки хорове, оркестри и театрални трупи,  закупувал е и инструментите за оркестрантите, създавал е музикални школи,  учител и откривател на известни впоследствие личности в музикалния ни живот, създател на Списание ,,Артист“ заедно с Маестро Георги Атанасов и т.н.. Неговите родители, бащата е свещеник,  са с музикални традиции и са били певци в хор. Димитър е бил най-музикалното дете в семейството и баща му го изпраща да учи цигулка в Букурещ, а след две години в Прага , където той завършва Пражката Консерватория с отличен успех. Той се завръща в България и в София среща първата си съпруга, по-късно майка на Саша Попов, Стефана Попова. Тя  е завършила  Института за учители с пиано и пеене. Те заедно се връщат във Видин. Той е назначен за Капел-майстор на Врачанския полк. През следващата 1899 година семейството на Димитър и Стефана отива в Русе. На 24 юли същата година се ражда синът им Александър  (или малкият Саша).  През 1904 г. те се преместват в  София, където Димитър Попов става учител, а по-късно и  Директор на Трета девическа гимназия. Там  поставя операта ,,Камен и Цена“. Той  открива таланта на Анна Тодорова, която в последствие става голяма оперна певица. Учител е също и на Иван и Тодор Торчанови.

Разбира се, благодарение на големия си педагогически талант, вижда и изключителните  заложби  на  малкия Саша, и като добър цигулар и учител, започва да го обучава.Той полага ревностни грижи за музикалното възпитание и образование  на даровития си син - вундеркинд  който още преди пет годишната си възраст изнася първия си концерт в Софийския университет, изкачвайки се по стълбите на подиума на ,,четири крака“. 

Малкият и големият Саша Попов...

На  седем годинки, придружаван от майка си, изнася  концертно турне из цяла  България. Впоследствие Саша учи при Петко Наумов - възпитаник на Парижката консерватория и създател на Музикалното училище, а също и при  Йозеф Швернер. Малкият Саша се развива изключително бързо и става превъзходен,  блестящ цигулар - виртуоз. Заради изключителните си талант и способности на девет годишна възраст той  получава Държавна стипендия, за да учи във Виенската консерватория при прочутия професор Карл Прил. През 1908 година вече е ученик на големия професор Прил във Виена. Там,  в магазин за инструменти,  докато са му избират лък за цигулката, а Саша го пробва свирейки, прочутият цигулар и преподавател Отокар Шевчик го чува и се спира. Кани го в дома  си и му предлага  да стане негов ученик, като предлага уроците  му да са безплатни. Така Саша става и негов ученик. Единадесет  годишен той прави концертно турне из много държави, изнася и голям концерт в Загреб.  На 12 години пък изнася концерти в Полша и в Русия, в  Петербург, където пленява руската публика с блестящото си изпълнение  на Чайковски концерт за цигулка и оркестър. Така той е поканен да свири на руските Цар и Царица в царския двор. Въпреки  младата си възраст през 1915 година  Саша Попов започва да учи във Виенската консерватория.  Развитието му там е толкова забележително, че то��  я завършва горе-долу  на  възраст, в която другите студенти започват обучението си. Още като студент,  и разбира се,  след това, той изнася концерти в много от столиците на  Европа – Виена. Варшава, Стокхолм, Петербург, Цариград,  свири в 74 германски града, в Залцбург, в Линц, в Грац,  Одеса, концертира и в Ню Йорк, в  ,,Медисън Скуеър Гардън’. Само в периода 1926 - 1928 година изнася към  250 самостоятелни концерта и е обявен  от музикални критици в чуждестранни вестници и списания за един от петимата най-големи цигулари на своето време  -  Фриц Крайслер, Яша Хайфец, Саша Попов, (поставят го по средата), Миша Елман, и Ваша Пшихода.  Кариерата му е голяма и блестяща.  Той продължава  да концертира  из цяла Европа. Свири  като солист на Виенската филхармония, изпълнявайки  в една вечер три концерта - Бетовен и два български концерта от  Панчо Владигеров и от Хераклит Несторов.  По този  начин  промотира  и българската композиторска  школа. 

Саша Попов

Успехът  му е огромен! Критиките са блестящи! В списанията пишат, че: ,,На върха на неговия лък трябва да бъде  поставен  брилянт“. В друга критика се казва, че  ,,Най-великите цигулари в света по това време завършват на ,,ША“ - Яша , Миша  и Саша“ (Визирани са Яша Хайфец, Миша Елман, и Саша Попов). Друг критик го сравнява с великия  Фриц  Крайслер.  В други  вестници се пише  за  неговите ,,Артистична всестранност“, „Най-фина нюансировка“,  „Съвършена техника...“ и  още много...  Гастролира със Симфоничните оркестри  на Италия,  Германия,  Швейцария,  Чехия,  Унгария,  Полша,  Румъния, Хърватия и много други, Свири  с  най - известните диригенти!. Често се връща за концерти и в България.  Той много обича  цигулковия концерт на Панчо Владигеров и го изпълнява и в Италия,  после в Германия, с Филхармонията на Дармщад под палката на Карл Бьом,  както и с Дрезденската филхармония под диригентството на Едуард Мьорике. 

Панчо Владигеров (архив на БНР):  ,,Бил съм свидетел на многобройни негови концерти, навсякъде имаше огромен успех! Моят скъп приятел, един от най-големите български музиканти! Като цигулар беше ненадминат, като диригент с голяма ерудиция, това е Саша Попов, един от най-големите ни музиканти! Първо – той е бил първият ни изпълнител, интерпретатор цигулар, навсякъде  ходеше с голям успех. Бил съм с него в Германия, Австрия ,Чехия... Това беше едно момче с особена дарба, още на 8 е блестящ цигулар! В България той е ненадминат в тази област!“ Легендите за неговото свирене и у нас също са приказни. За огромно наше съжаление, няма негови записи като цигулар, за да можем и ние да се насладим на, както казват: ,,изключителния му тон,  дълбоко прочувствена и завладяваща, блестяща интерпретация и виртуозитет, които са трогвали до сълзи“.

Панчо Владигеров и Саша Попов

Васил Стефанов (архив БНР): ,,Гордея се, че бях от най-близките хора на Маестрото. Съдбата отреди така, че да съм слушал негови изпълнения  -...невероятен звук,  плътен,  наситен, струна сол звучеше като виолончело, невероятни флажолети... - просто беше цигулар от Бога.“

През 1918 г. Саша Попов трябва да се завърне в България за отбиване на военната си служба. По-късно,  тъй като родителите му са разделени, той трябва да се грижи за издръжката на майка си и сестра си Славка. Другата му сестра е починала по-рано. Назначен е като  концертмайстор  в Софийската опера и като преподавател в Музикалната Академия. В Операта  дори е дирижирал спектакли. Преподава като професор по цигулка и камерна музика в Академията. Негови ученици са Васил Стефанов, Петър Христосков. Владимир Янков, Борис Аргиров  и много други. Георги Йорданов:  ,,Саша Попов -  обаятелният професор, учител на именити музиканти…“.                                     

В класа му по камерна музика постъпва и моята майка, пианистката Вера Даскалова (по това време). Трудно е  да си представим вълнението ѝ,  когато на следващата година от обучението ѝ, той я поканва да изнесат заедно концерти на турне из цялата страна.Тя започва сериозна подготовка и, разбира се, се справя чудесно с голямата задача. Успехите им навсякъде не закъсняват. Същевременно той продължава концертната си дейност по света.  

Вера и Саша Попови

 През целия си живот, проф. Саша Попов е истински пионер за музикалното изкуство в България. Само да концертира и да преподава на него не му е достатъчно! В Академията у него се заражда идеята за създаване на Академичен симфоничен оркестър. През 1928 година, той започва да убеждава ректора  Димитър  Хаджигеоргиев и други професори  да се създаде един истински Академичен симфоничен оркестър. В края на годината  инициативата му се увенчава с успех и се създава и комплектува, така наречен АСО. В оркестъра свирят много от професорите и изявените студенти от Академията. В него той кани и всички най-известни инструменталисти, които стават и лектори в Академията,  но като допълнение участват и оркестранти, които не са професионални музиканти. Това са лекари,  адвокати и други специалисти, свирили сериозно преди това на музикални инструменти. Работата му с тях е пословична, с всеки един индивидуално, показва и изработва всички щрихи и динамики, работи с всяка една група поотделно. С него работи и му помага Васил Стефанов, негов ученик, който още от първи курс е в оркестъра, а от следващата годи е концертмайстор.Чак след тази работа се провеждат оркестровите репетиции. Създаването на АСО е исторически момент за развитието на българската музикално-симфонична култура! Първият концерт на АСО под диригентството на Саша Попов е преминал с огромен успех в препълнената зала на Военния клуб. Концертите там се превръщат в празници и са очаквани от публиката с голямо нетърпение.  

,,През 1928–1929 година се роди Академичният симфоничен оркестър, който премина в царски оркестър. Трябва да съм бил 7–8-годишен и не мога да си дам сметка за това велико дело, което извършиха тези първи ентусиасти начело с проф. Саша Попов. Тогава нямаше друг симфоничен оркестър и можем да кажем, че делото им е било Паисиевско. Те сееха навсякъде тази нова за нас музикална култура. В началото там са свирели професори, затова се е казвал Академичен симфоничен оркестър“,  спомня си проф. Константин Илиев.    

През 2024 година се отбелязват  95 години от първия концерт на Академичния симфоничен оркестър във Централния военен клуб в София.

За изключително високите резултати и музикалното ниво на интерпретацията на АСО, за големите им успехи, има безброй разкази, а по-късно и много записи в Българско национално радио.  Добрин Петков: ,,Свръх артистична натура – това беше Саша Попов”.  До 1935 година са изнесени повече от сто концерта. Под диригентството на Саша Попов са свирили всички най-изявени солисти на България – Димитър Ненов, Панка Пелишек, Тамара Янкова, Недялка Симеонова, Михаил Лефтеров, Васил Чернаев, Петър Христосков, Иван Цибулка, Константин Попов, Любен Мазаров и други.  а от чуждестранните - легендарният  пианист Марсел Чампи, Паул Витгенщайн и цигуларят Анри Марто.”      

Проф. Саша Попов е извоювал малка субсидия от  Министерство на просветата за заплати на оркестрантите, но това е стигало само за много ниски заплати и това силно го е измъчвало.   

 Тук е и моментът, да споделя защо споменах майка ми като негова ученичка по камерна музика и поканата за турне из България.  По време на съвместната им творческа работа и музициране на това концертно турне се заражда и голяма любов по между им. Те са влюбени, сгодяват се и три години по-късно, през 1936 година,  се оженват. Затова и аз през целия си живот съм слушала от нея историята на неговия живот, впоследствие - на съвместния им път и тяхната съвместна работа. Моята майка Вера Даскалова - Попова е съпругата на проф. Саша Попов по това време. Те са били заедно повече от двадесет и три години и през целия този период тя активно работи с него и му помага в неговите дейности. Това са години на големи успехи и изграждане на няколко оркестри.  Ще спомена и, че моята майка е била поканена от проф. Андрей Стоянов да дойде в София и да стане негова ученичка в Музикалната академия, след като я е чул тринайсет годишна да свири в дома на дядо ми д-р Андрей Даскалов и баба ми Валерѝ Дюма-Даскалова в Дупница. Там дядо ми е бил Началник на Военната болница. Така мама се мести в София на тринадесет години и трябва да живее в семейство поради малолетието си. Отива да живее в дома на чичо си генерал Теодоси Даскалов.

Оттам тя се познава с много висши военни от Министерството на отбраната. Това е и връзката,  когато през 1935 година дори и малката субсидия от Министерство на просветата бива прекъсната и положението на АСО и оркестранти��е става съвсем тежко, защото остават без заплати. Дейността на оркестъра  е силно затруднена и започва  да затихва. Но желанието за спасяване на оркестъра е толкова силно  у  Саша Попов, че в разгорещените разговори с майка ми у тях се ражда идеята да се обърнат към военните, с молба АСО да премина като щатен симфоничен оркестър към Военното министерство. Чрез познанствата на Вера Попова отправят тази молба. В този момент министър е генерал Христо Луков, който е бил меломан и често е присъствал на концертите на оркестъра. /това са фактите, като напомняме, че той е  ръководител на профашистката организация Съюз на българските национални легиони, сподвижник на националсоциализма на Третия Райх – б. ред./

Саша Попов организира  и осъществява ,,последен“ концерт на АСО, на който кани  министъра на отбраната. Той се отзовава на поканата и присъства на концерта. Огромният успех на концерта  силно го впечатлява и той отива отзад в гримьорната при  Саша Попов да го поздрави за концерта и да му съобщи, че одобрява неговата молба и идея.Съдбата помага!В този момент армията се преструктурира, като голяма част от конните войски се заместват и преминават в моторизирани части. От тази реорганизация се освобождават много щатни бройки и на тяхно място Оркестърът е назначен на щат към Военното министерство. След няколко дни Министърът възлага на Саша Попов да проведе конкурсите и да комплектува оркестъра. И така през 1936 година се ражда Военно Симфоничният Оркестър! Това е правилната държавна политика!  Чувала съм десетки пъти майка ми да казва, че след това, изпълнен от щастие, Саша Попов ѝ е повтарял:  ,,Представяш ли си Вера, оркестрантите вече ще имат заплати!” 

Царският симфоничен оркестър начело със Саша Попов на турне

Димитър Сагаев (документален филм ,,Диригентът”): ,,Този човек реши да издигне не само себе си, като изключителен цигулар със стотици концерти навсякъде, но да издигне българската музикална култура, българското симфонично изкуство. ..... Той се прояви като един голям музикант, диригент,  радетел за българската симфонична музика! Един човек, който милееше за високото българско музикално изкуство. И го направи!”

Иван Вульпе (документален филм ,,Диригентът”):  ,,...един много голям подем на музикалната култура и специално на симфоничното дело, чийто доайен е Саша Попов ! Бих го нарекъл, Олимпийски връх, което ние в днешно време не умеем достатъчно да преценяваме, не умеем  да уважим,  да оценим,  да знаем колко големи сме ние българите по отношение на музикалното изкуство”. 

 Саша Попов е блестящ и като организатор. Изпълнен с идеи, активен, неспирно търсещ и създаващ. Когато излиза заповедта за назначаването на Военен симфоничния оркестър, той започва изцяло създаването на структура, правилници, програми и всички необходими административни документи за един оркестър, които съвсем не са малко. Тъй като от малък е учил във Виена, на немски език, стилът му на писане на български език не е бил на най-високо ниво (разбира се, това по-късно се променя). Затова, както мама казваше: ,,По цели нощи той ми обясняваше какво точно иска да постигне като организация, работен процес и други, и аз го ,,обличах“ в думи, като го пишех всичко на машина. Към пет часа сутрин ми се доспиваше много, падаше ми главата и го молех да поспим, но докато не изпълнехме намерението му, не си лягахме“. И така, малцина знаят, че моята майка е участвала съвсем активно в създаването на този Оркестър.

Всички членове на Оркестъра биват назначени с военни чинове, получават красиви гвардейски униформи, стойката на всеки оркестрант е изправена и красива. Това се вижда и от снимките останали в архива на Софийска филхармония. За младите оркестранти членството в оркестъра се е зачитало като военна служба. Така всъщност музикантите стават военни.    

Царският симфоничен оркестър начело със Саша Попов в залата на Военния клуб

Първият концерт е на 14 май 1936 г., а  в програмата са произведения от Респиги, Лист концерт № 1 със солист Димитър Ненов, Моцарт и ,,Тракийски танци“ от Петко Стайнов. Саша Попов винаги включва в програмите на Оркестъра произведения на млади български композитори. През 1935 година започва строежът на Зала ,,България”. В този период Саша Попов, освен, че е поставил своите изисквания за акустиката, формата и параметрите за строежа на Залата, той го посещава почти всекидневно, за да следи дали се развиват правилно  нещата. През 1937 година Залата е завършена. В същата година за втори диригент на оркестъра е назначен Михаил Лефтеров. Започват ежеседмично концертите, Залата е препълнена с публика, концертите преминават с голям успех, билетите свършват и хората се надяват да си намерят билет на ,,търси се“. Изискването за посещение на концертите е било, господата да са облечени в смокинги или костюми, а дамите да са облечени в елегантни, по възможност с дълги рокли. Концертите се превръщат в истински празници на духа! Така Саша Попов въвежда европейските традиции на концертите и у нас. Голямо множество студенти са ги посещавали и е имало специални цени за тях. Той започва да организира концертни турнета на Оркестъра и започват да обикалят из цялата страна, в големи и малки градове, в които никога дотогава не е звучала класическа музика. Правели са се двойни концерти за една вечер. От 18 часа за войници и ученици, а от 20 часа за зрялата публика. Хората са се трупали и са препълвали залите и на двата концерта.     

Това, че всички членове на Военно симфоничния оркестър са военни, създава и доста големи неудобства за тях, особено на тези, които не са били на истинска военна служба. Трябва да козируват на военните с по-висшите чинове  или да приемат почест от тези с по-низшите.  Някои от тези оркестранти, най-вече техният диригент, често бъркат и козируват на по-низши, а не козируват на военни с по-висок чин. Това създава напрежение и недоволство у висшите военни среди. Има брожение и оплакването стига чак до Цар Борис III. Той обаче  разрешава проблемния въпрос, като се разпорежда Оркестърът да стане Царски Военно-Симфоничен Оркестър, под прякото и единствено разпореждане на министъра на отбраната. С този акт, той освобождава диригента и оркестрантите от ,,досадното“ задължение да козируват на военните, а Оркестърът се превръща в Царски симфоничен оркестър.   

Саша Попов е всеотдаен човек, съпричастен към съдбата на всеки оркестрант. Отнася се е с тях като баща. Има множество разкази от музиканти и членове на оркестъра, как се е грижел за тях, когато някой е бил болен, дори и за членове на семействата им,  да им намери лекарства от аптеки или от чужбина чрез посолствата, или за настаняването им в болница, как лично е ходел при тях при всяка тяхна необходимост от най-различно естество. Той е себераздаващ се, но същевременно и строг, и взискателен към музикантските им изяви. Създават се различни камерни състави от членове на оркестъра, които изнасят много концерти, лектории в София и в провинцията. Музикантите започват истинска просветителска работа за ограмотяването на българите от цялата страна в областта на класическото музикално изкуство. Оркестърът работи, но също пътува и придобива изключително високо  професионално ниво.

,,Диригентското развитие на Саша Попов не се осъществява само с концертите на АСО. През 1932 година той спечелил обявения конкурс за диригент от Софийска опера и осъществил първата си оперна премиера - ,,Андре Шение” от Умберто Джордано”. (,,Проф. Саша Попов - бащата на българския симфонизъм.”, автор проф. Емил Янев). ≈

Текст: Антонина Бонева

Снимки: личен архив на семейството

Антонина Бонева изпълнява концерт за пиано № 5 на Бетовен на концерт в памет на майка ѝ Вера Попова Бонева

 P.S. на „въпреки.com”: Текстът на Антонина Бонева за изключителния музикант Саша Попов е дълбок, многостранен, изследователски и личен. Затова си позволихме да го разделим на две части.  Не само защото е дълъг, а за да бъде прочетен внимателно и осмислен с познание и разбиране в контекста на музиката, на днешния ни ден и на времето, в което живеем. Очаквайте втората част на публикацията.

[vprki]

Маргарита Димитрова е удостоена с отличието „Кавалер на Ордена за изкуство и литература“ на Франция

Маргарита Димитрова, изпълнителен директор на фондацията за изкуство „Аполония“, получи отличието „Кавалер на Ордена за изкуство и литература“, което ѝ се присъжда от министъра на културата на Франция, съобщиха от организацията.

 Н.Пр. Жоел Мейер, Посланик на Република Франция в България ѝ връчи отличието на церемония в посолството в София на 9 май, Деня на Европа. Паметно е, че тази година предстои за 40-и път фестивалът Празници на изкуството „Аполония“ от  28 август до 7 септември в Созопол.

Френският дипломат заяви, че като основен организатор на фестивала Маргарита Димитрова от самото му създаване през 1984 година, когато се присъединява към Академията за изкуства „Аполония“, основана от проф. Димо Димов, самият той франкофон, а по-късно и министър на културата.  непрекъснато насърчава нови идеи и проекти, с което тези културни тържества са уникални и привлекателни за все по-широка публика, в която има място за всички поколения не само от България.

проф. Димо Димов и Маргарита Димитрова

„Благодарение на Вашата творческа визия, фестивалът „Аполония“ успява да се развие, показвайки интерпретацията на традицията и новото в българското творчество, във всички сфери на изкуството – театър, музика, поезия, литература, кино, балет, пластично изкуство, архитектура, културно и историческо наследство. Свобода, новаторство и синтез на изкуствата – такъв може да бъде девизът и спецификата на „Аполония“. Госпожо Димитрова, с Вашата любов към изкуството, Вие допринасяте толкова много за разпространението на френската култура в България и за жизнеността на културните и творчески връзки между нашите две страни“, каза посланик Мейер.

Маргарита Димитрова

И добави: „От създаването на фестивала през 1984 г. вие и вашият екип посрещате множество творци от цял свят. Представяте изпълнители и колективи с концерти и майсторски класове, между които Каролин Дюма в оперното изкуство, Клод Бонен в областта на театъра, Ролан Пиду с концерт на виолончело и Ан Бертелети с концерт на пиано, както и преподавателят по кларинет – един толкова скъп за вас инструмент – Серж Данген. /Маргарита Димитрова е снаха на проф. Сава Димитров (1919-2008), създател на българската кларинетна школа, съпруга на проф. Димитър Димитров, проф.  (1947-2012),синът  проф. Сава Димитров, ректор на НМА „Панчо Владигеров“, внукът ѝ Димитър Димитров е четвърто поколение кларинетист, ученик в НМУ „Любомир Пипков“ – б.р./ . Вие успявате да предизвикате възхита у малки и големи с три големи, запомнящи се събития: представянето на музикалната трупа „Théâtre des Grooms“ с нейните фанфари, незабравимото представяне на уличния театър Малабар и, разбира се, постановката на „Антигона” от Жан Ануи /с режисьор Иван Добчев- б.р./ в Театър „София“, с премиера в Созопол в присъствието на неговата дъщеря Коломб Ануи. Фестивалът остава и с невероятните си поетични моменти, като музикалния салон на Полин Виардо /с участието на Ина Кънчева и Людмил Ангелов – б.р./, прочута за времето си певица, композитор и поетеса. Когато говорим за поетични моменти, не можем да забравим и вашата подкрепа през 2022 г. за невероятния спектакъл на катерача и алпинист Антоан Льоменестрел по фасадите на няколко сгради в София, включително и тези на площад Славейков. Потопен в поетичната атмосфера на Пенчо и Петко Славейкови, творецът представи историята на един френски Ромео, търсещ любовта в България.

Близките и приятелите на церемонията във Френското посолство в София, в средата Димитър Димитров, четвърто поколение кларинетист

Но да се върнем на Вашия фестивал, който отделя специално внимание на визуалните изкуства с Празника на изкуствата Аполония, включил през 2013 г. изложбата, посветена на българския и френски художник Жул Паскин, показана в Градската художествена галерия в Созопол преди представянето ѝ в София, както и ретроспективата на фотографии от колекцията на музея Албер Кан или изложбата на парижката художничка и галеристка Паскал Курбо.“

Орденът е висше френско държавно отличие, учредено от министъра на културата  през май 1957 г. Присъжда се за значителни заслуги към обогатяването на френското културно наследство. Допълнителният му статут към френския „Орден за заслуги“ е потвърден през 1963 г. от президента Шарл дьо Гол. Целта е признание за значителен принос към изкуствата, литературата или разпространението им. Произходът му се приписва на Ордена на свети Михаил, основан през 1469 г. Членството не е ограничено до френски граждани.

Маргарита Димитрова и Н.Пр. Жоел Мейер, Посланик на Република Франция в България

Екипът на „въпреки.com“ поздравява Маргарита Димитрова за удостояването ѝ с изключително високото престижно отличие на Република Франция. Щастливи сме!

В контекста на признанието към нейния принос към българската култура и изкуство и представянето им не за първи път ще цитираме споделеното преди време за „въпреки.com“ от проф. Пламен Джуров, диригент,  композитор и преподавател в НМА „Панчо Владигеров, най-дългогодишния ръководител на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ за „Празниците на изкуствата Аполония" в Созопол. „Този фестивал е феноменален за България и продължава да е уникален, защото събира всички видове изкуства. Защото, за съжаление, у нас има известно затваряне между гилдиите и публиките. А тук срещата е между различните видове изкуства и най-вече с хората, които правят изкуство и с хората, които обичат изкуство. В Созопол това става по елегантен и непринуден начин. Това е разликата – всичко е свободно, фриволно, оптимистично. Солидните, тежки програма в големите зали имат своя блясък. Но тук е различно, тук кипи живот!“

Мариана Кацарова /л/, Светлана Алексиевич /ц/, носител на Нобелова награда за литература 2015, която избра единствено "Аполония" за среща с публиката и Маргарита Димитрова /д/, 2023

И нещо много лично за финал: В годините много сме писали за „Аполония“ в различните медии, в което сме работили. В едни вече далечни времена преди повече от две десетилетия в служебните ми задължения като част от ръководството на БНТ отговарях и за  програмите, които записвахме или излъчвахме на живо от Созопол, за дневниците, които присъстваха в сутрешните блокове. А години преди това сме представяли документални филми на СТФ „Екран“ на фестивала. Моите, свързани с него са 37. За тези години много от  децата ни тичащи и помагащи всичко да става красиво и забавно пораснаха. Не малко от тях са в елита на българската култура и изкуство.

Ще разкажем и за тях след време особено в контекста на 40-ото юбилейно издание на Фестивала. С днешна дата можем да кажем с обич и уважение към Маргарита Димитрова, която от десетилетия гради  програмата на фестивала с познание, въображение и артистизъм, към проф. Димо Димов и верните хора в екипа им: „Благодарим, че „Аполония“ е от красивите, непреходни моменти в живота ни.“ ≈

„въпреки.com“

Снимки: Тихомира Крумова, архив на фондация „Аполония“

[mihaylovblog]

125 години от рождението на българския композитор Панчо Владигеров (1899 – 1978) Къщата - музей "Панчо Владигеров" в гр. Шумен Звук: „Рапсодия Вардар“, 1922 г. Видео: https://mihaylovbg.com/

[mihaylovblog]

125 години от рождението на българския композитор Панчо Владигеров (1899 – 1978) Снимка: https://bg.wikipedia.org/

[vprki]

В аудитория на името на Милчо Левиев в НБУ студентите ще свирят на рояла му

В знак на почит към големия български джаз музикант, композитор, аранжор и пианист Милчо Левиев университетът наименова аудитория на негово име. Зала „Проф. Милчо Левиев“ е мястото, където ще се развива творчеството и възпитанието на бъдещите музиканти, носейки със себе си великолепното наследство на Маестрото.

Аудиторията беше открита на официална церемония на 29 февруари в присъствието на ръководството на НБУ, съпругата на проф. Милчо Левиев – Вики Алмазиду, зам. – министърът на културата Амелия Гешева, музиканти и приятели на забележителния пианист и композитор, любим ученик на проф. Панчо Владигеров.

Припомняме, че в годините във „въпреки.com” сми посвещавали не малко текстове на Милчо Левиев (1937-2019) приживе, а и след като напусна нашия свят. А познаваме музиката му още от ученици от времето на знаменития „Джаз Фокус` 65“. Не е имало джаз музикант, с когото сме разговаряли и да не ставало дума за Милчо…Цитираме откъс от написаното за нас от проф. Клер Леви за нас по повод концерта в негова памет и по повод 85 години от рождението му в Пловдив. „И отново си мисля, че е трудно да говорим в минало време за артист с толкова забележителен принос в развитието на музиката през втората половина на ХХ век. Вярно, на личност като неговата някак не подхожда гръмкият патос в духа на стандартни юбилейни събития. И заради неподражаемото му чувство за хумор, чуждо на кухите славословия, чуждо и на суетата, дето все се навърта около хората на изкуството. И заради онази здравословна доза самоирония, присъща на големите артисти. Тази толкова симпатична страна на неговата личност сигурно има отношение към новостите в музиката, които той прокарва години наред. А и към възгледите му, плод на едно отворено, подвижно, необременено откъм предразсъдъци и канони творческо самосъзнание.

„Винаги съм вярвал, че изкуството е свобода, а не забрана!“, пише той в писмо до приятел. Думи, които синтезират веруюто на артиста, дръзнал да отхвърли диктата на сковаващи идеологеми и да открехне пътя към ненадейни пространства в съвременното музикално мислене. Неслучайно познавачите казват: „Милчо е цялата музика! Той може да изсвири всичко, по всяко време, във всяка тоналност!“ Все слова, доловили харизмата и неустоимия му полет към играта в музиката, щедро озарена кога с ведър хумор, кога с изискана елегантност, кога с привидна момчешка небрежност, или пък с изтънчена поетика. Нестихващата му инвенция носи родния дъх на пловдивската бохема, но и необозримите белези на космополитизма в изкуството.“ /текстовете може да прочетете тук и тук/.

Прекрасна и достойна за големия музикант е идеята да има аудитория на негово име НБУ заедно с именити личности – учени, общественици, творци, интелектуалци като Кристиан Таков, проф. Константин Кацаров, проф. Цеко Торбов, проф. Иван Саръилиев, проф. Пламен С. Цветков, проф. Петър Мутафчиев и проф. Вера Мутафчиева, проф. Александър Фол, Бойчо Кокинов.

Събитието за официалното наименование на аудитория на Милчо Левиев беше организирано от департамент „Музика“ на НБУ.

проф. Милена Шушулова

„Според мен човек трябва да върши това, което мисли за най-добро. Тук започва и тук свършва моята философия. Истинското изкуство стига дори до необразования. Необразованият усеща, долавя чувството, без да има познания. Той казва: „Това ми харесва.“ Без да може да обясни защо. Не бих могъл да кажа какво е изкуство. Все едно да направя дефиниция на живота.“. С тези думи от интервю на Милчо Левиев ръководителят на департамент „Музика“ на НБУ проф. д-р Милена Шушулова откри церемонията.

„Днес е един специален празник за НБУ, защото по естествен път стигаме до нещо, с което увековечаваме приноса на Милчо Левиев в създаването на музика и обучението по музика при нас.“, отбеляза ректорът проф. Пламен Дойнов, д.н., и допълни: „Нека роялът на Милчо Левиев да бъде своеобразен ориентир за всички нас как се създават и разширяват пространствата на свободата. Когато свободата като че ли ти е отказана и сякаш ти е отказана завинаги, ти имаш много малко варианти. Може би единственият ти вариант, за да запазиш достойнството си е да започнеш да създаваш такива малки острови на свобода. Това е големият пример на Милчо Левиев. Дори когато сме обградени от насилие, когато сме заплашени от посегателство върху свободата, непрекъснато да работим за нея, кой както може. А музикантите са благословени хора и затова го правят с музика. И ние ще бъдем с тях, ще го слушаме, и понякога ще си тананикаме“.

В аудитория „Проф. Милчо Левиев“ посетителите могат да видят едни от най-ценните книги, плочи и нотни записи на Маестрото, а студентите на НБУ вече имат възможността да свирят на любимия му роял.

"Наличието на това пиано е вътре в сърцето и душата на НБУ. А когато в сърцето и душата на един университет е Милчо Левиев, това означава, че университетът има по-големи шансове за движението си напред.“ сподели председателят на Настоятелството на НБУ проф. Веселин Методиев. „Университетите дават на хората, но и взимат от тях. Въпросът е дали и кой дава на университета, и когато дават Райна Кабаиванска и Милчо Левиев, университетът става друг.“

проф. Веселин Методиев

Спомени за Милчо Левиев сподели заместник-министърът на културата Амелия Гешева, която благодари на университета, че става пазител на паметта: „Това беше един човек със свое собствено мнение по всички въпроси. Човек, който не си позволяваше да живее по клише. Тя и музиката му е такава. Той казваше, че важна е импровизацията. Свободата може би е правото да си позволиш да импровизираш в моменти, в които обществото не позволява това. Благодаря за научените уроци, Вики Алмазиду. Благодаря на НБУ и на хората, ангажирани с каузата, роялът и архивът му да бъдат тук. Нашите корени са в нашата памет и в паметта за хората, които ни правят по-различни като нация и дух.“

Темата за свободата в различните ѝ форми продължи проф. Георги Фотев, Сенатор на НБУ.

„Има връзка между неговата музика и свободата. Всеки може да бъде повлиян, защото няма как докато слушаш Милчо Левиев да не се освобождаваш. Това е невъзможно. Но това, което може да изрази музиката за свободата по никакъв друг начин не може да се направи.“

Вики Алмазиду /л/ и Амелия Гешева /д/

Съпругата на Милчо Левиев Вики Алмзиду благодари на университета за грижите, които се полагат за съхраняване на архива му.

„Той чувстваше НБУ като свой дом и неслучайно част от архива си донесе тук. Аз довърших това - всичко ценно е тук. Партитурите му, писани на ръка са тук, вече се дигатилизират. По света архивите на известните личности са в университети, защото и аз и Милчо вярваме, че това е паметта. Дори това: "Отивам в зала Милчо Левиев" е достатъчно, за да живее името на един творец. Много творци се забравят и това е тъжно. Паметта за хората на изкуството се запазва най-добре и най-правилно в университетската среда. тук аз мисля, че растат младите майстори, които идва след нас. Или както бях кръстила последния майсторски клас "Майстори след майсторите".

Експонираните в новата аудитория обекти са малка част от архива на Маестрото, дарен лично от него на Нов български университет през 2012 г. за фонд „Проф. Милчо Левиев“. В него могат да се открият огромен обем от документи, свързани с творческата дейност на проф. Левиев – ръкописи, чернови и принтирани копия на нотни записи, партитури и щимове на някои от авторските му композиции, портретни снимки след пристигането му в САЩ, множество печатни материали за Милчо Левиев, близо 900 грамофонни плочи, 400 аудиокасети с негови изпълнения, 80 компактдиска с негови албуми и записи и над 60 различни видове магнетофонни летни със студийни записи. Заедно с рояла на Милчо Левиев в новата аудитория са изложени едни от най-големите му награди, между които златната плоча за отличения с награда Grammy албум на Al Jerreau за аранжимента на пиесата “Blue Rondo a la Turk”, орден „Стара Планина“ и най-високото държавно отличие – наградата „Св.св. Кирил и Методий“ – I степен и други.

Даниеле Феббо (контарабас) и Илия Лазаров (пиано)

В знак на почита към Маестрото студентите от департамент „Музика“ Сияна Калоянова (певица), Илия Лазаров (пиано), Даниеле Феббо (контарабас) и курсистите от майсторския клас на Вики Алмазиду / за него може да прочетете при нас тук/ в НБУ Илина Стоянова и Елия Тодорова изпълниха произведения на Милчо Левиев.

Милчо Левиев

"Не се страхувайте! Изкуството не е за страхливци, а за хора с позиция. За хора, които дръзват и умеят на сцената да разрушат правилата, да излязат от удобната си зона на комфорт и да свирят не това, което знаят, а да експериментират с това, което не знаят." Паметни и незабравими думи, изразени и споделяни от Милчо Левиев. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на НБУ и личен архив