#Дечко Узунов

[vprki]

Съзиданията на Дечко Узунов…

Дечко Узунов... Имам чувството, че когато седнеш да пишеш за тази невероятна личност, празната страница те поглъща, а многоточието става безкрайно.Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Наташа Ноева за изложбата Дечко Узунов. „Съзидания“, 125 години от рождението на художника в Софийска градска художествена галерия.

 Опасността човек да залитне в употребата на клишета е голяма, защото неговото артистично присъствие и изискана аристократичност, мащабното мислене и внушителната сила на пластичния език го нареждат сред онези художници, които не просто заемат важно място в съвременното българско изкуство, а бележат цялостното му развитие.

През 1999 в СБХ се организира голяма изложба по повод 100 години от рождението на Дечко Узунов, разположена на три етажа на „Шипка“ 6. През 2003 г. се появи книгата „Памет и забрава“, един задълбочен изследователски труд на Аделина Филева и Ирина Генова, който през архиви, фотографии и произведения детайлно документира биографията на Дечко Узунов и анализира неговата творческа дейност. �� книгата са включени и публикации на водещи изкуствоведи, изследователи и теоретици на българското изкуство Ружа Маринска, Вера Динова-Русева, Милена Георгиева, Чавдар Попов, Даниела Чулова.

А 25 години по-късно Софийска градска художествена галерия осъществи мащабна програма, с която да се отбележи 125-ата годишнина от рождението на художника чрез поредица от изложби, представящи своеобразието на Дечко Узунов като творец и личност. Изложбата в СГХГ с куратори Аделина Филева, Пламен В. Петров и Рамона Димова е третото събитие от тази програма. Първото бе изложбата в родния град на Дечко Узунов – Казанлък. В Градската галерия директорът на галерията д-р Пламен В. Петров и куратор на изложбата „Голямото надлъгване. Към изложбата на Дечко Узунов от 1969 година“ даде един нов ракурс към рецепцията на художествения факт, събитията и отгласа в критиката за юбилейната изложба на Дечко Узунов по случай неговата 70- годишнина.

Ден преди откриването на изложбата проф. Аксиния Джурова представи книгата си „Разпилените спомени“. Второто събитие в програмата беше изложбата „Светско монументално изкуство“ в галерия „Дечко Узунов“, филиал на СГХГ. Тя представлява своеобразен визуален разказ, който чрез фотографии, документи и проекти на стенописи, мозайки и витражи разкрива присъствието на Дечко Узунов в областта на декоративно-монументалното изкуство, една съществена страна от неговата творческа дейност.

Изложбата „Съзидания“ в СГХГ събира творби на изящното изкуство на Дечко Узунов. Той казва: „Това, което си създал, това е твоят живот“. А неговият е особено продуктивен. Оттук идва и нелесната задача при селектирането на творбите, представени в изложбата. Включени са 90 произведения – портрети, пейзажи, голи тела, натюрморти, абстрактни композиции, които проследяват отделните периоди в творчеството на художника (най-ранната творба е пейзаж от 1922, собственост на НГ, а последната, която създава, е абстрактна композиция от 1986, собственост на ХГ „Дечко Узунов“). В експозицията можем да видим много от най-известните му картини като „Българска мадона“, „Невеста“, „Шопи“, портретите на Майстора, Николай Масалитинов, Маша Узунова, Елисавета Багряна, Кръстьо Сарафов, Иван Тутев, Христо Нейков, пейзажи от Китай, алафрангите, българските моми, а също така и произведения, които в продължение на десетилетия не са излизали от депата на галериите в страната или частни колекции.

Подредени са на хронологичен принцип, така зрителите имат възможност да проследят развитието, трансформацията, еволюцията на творческия му стил.

Редица изследователи и художници определят изкуството му като „класика“, но живописта на Дечко Узунов е и урок по виртуозност. В едно интервю, когато го питат как тръгва към платното – от хаоса или от хармонията, той отговаря, че „хаосът е вечна борба със закономерностите на живописта“. Мъките на творческото лутане, естествени за всеки млад автор, преодолява бързо. Жорж Папазов пише на страниците на списание „Златорог“ през 1935 г.: „ В действителност разстоянието между виртуозност, играта да се прави картини и изкуство е само една крачка. Тая крачка обаче понякога е непреодолима, защото тя е именно, която определя и закръгля артиста. – И тъй, подхвърляйки с любов и кокетност четките и боите, Дечко Узунов стои на границата и боязливо гледа скока, който трябва да направи.“ И той го прави.

Живописта на Дечко Узунов е богата като тон, текстура, мазка, движение, борави с широка гама от звучните акценти на чистия цинобър и оранжа до сложните сиви, виолетови, кафяви, сини и зеленикави тонове, избухва в хармонична цветност, в многослойната обща мазка на боята се откриват сложни и богати тонове. Взета сама за себе си, взета дори като проблем на абстрактното изкуство, разкрива една сложна структура. Основно изразно средство за художника често е човешката фигура и заложените в нея пластически възможности. Портретите му са проникване в духовния свят на човека, опит да пробие бездните на неговата душевност. Често ликът, позата на тялото, жестът на ръцете предизвикват взрив от емоции.

Натюрмортите превръща в увековечени образи на битието, пейзажите – уловен миг, запечатал спомен, настроение, чувство. Голите тела носят особена мистичност, общата тоналност и изтънчените нюанси на цвета, преходите на фона потапят тялото в някакво отдалечено пространство и го освобождават от плътността на видимото, а абстрактните композиции са отражение на необуздана свобода.

Да се дефинира творчеството на един художник е винаги сложна задача, защото се изправяш пред предизвикателството да разкриеш специфичното, индивидуалното, характерното, което е негов отличителен белег. С още по-голяма сила това се отнася до художник и обществена личност като Дечко Узунов, олицетворяващ темповете на развитие и динамиката на художествения живот в продължение на десетилетия в различна обществено-политическа среда. Всеизвестни са заслугите на Дечко Узунов като председател на СДХБ (края на 30-те), след това на СБХ през 60-те, директор на Националната галерия през 50-те, ректор на Художествената академия, президент на AIAP.

К��то председател на СБХ той е от онези, които активно подкрепят младите художници. Обединени в Ателието на младия художник (АМХ) към СБХ, те са изпращани в многобройни творчески командировки, на работа в издателства, което „създава у тях творчески импулс, търсене на оригинален и пластичен израз, стремеж към съревнование“. В интервю за в. „Пулс“ през 1966 г., когато се подготвя Втората младежка изложба и предстоящата Обща художествена през 1967 г., журналисти му задават въпроса: „Какво да очакваме от младите художници и може ли да се говори за модернистични и формалистични увлечения сред тях?“. Дечко Узунов отговаря, че въпреки тематичността на изложбата и сключените контрактации да се направят портрети на Ленин, няма да се ограничат индивидуалните търсения на младите художници и се очаква от тях да представят творби с най-разнообразни сюжети. Признат авторитет, организирал свои самостоятелни изложби и представяния на българските художници по света, голяма е заслугата на Дечко Узунов за осъществяване и активизиране на международните контакти със сродни организации, работещи в областта на изкуството и културата.

А споменавайки пътуванията, тук е мястото да се отбележи изложбата, открита на 24 май в БКИ в Берлин, организирана от Аделина Филева, уредника Мила Старейшинска в ХГ „Дечко Узунов“ и екипа на СГХГ. Тя е съпроводена с каталог и също е част от поредицата събития, съпътстващи неговото честване. Наречена „Пътни бележки“, експозицията представи любопитна страна от творчеството на художника, за когото няма ограничения кога и къде ще рисува, без значение дали е участник в заседание в художествен съвет в Академията, в общо събрание, конгрес или международна среща, някъде из софийските квартали, в страната или в чужбина, винаги е имал скицник в себе си. Например, в Базел, вече свършил листовете за рисуване, докато чака, взима хартия от рецепцията и рисува върху нея (печатът на хотела още стои на листа). Някои от скиците след това изпълнява в големи композиции в цвят с акварел или маслени бои.

Следващото събитие от програмата, е на 11 юни, когато в ХГ „Дечко Узунов“ ще се открие документална изложба, посветена на неговото изкуство с религиозна тематика и обектите, по изпълнението на които Дечко Узунов работи в екип с други художници. Ще могат да се видят и самите проекти.

Дългогодишна политика на Софийска градска галерия е нейните проекти да имат изследователски характер, но също така и да обогатяват и разширяват представата и познанията на широката публика. Допълнително съграденото П-образно пространство в центъра на първа зала в галерията предлага на зрителя интересни архивни документи и фотографии, даващи информация за живота на художника. A подбрани цитати през различните десетилетия от страниците на печата, служат, за да онагледят как се оценяват участията му в общите художествени изложби или самостоятелните му изяви. Една част от тях са поместени в двуезичния албум, включващ произведенията от експозицията, с увеличени детайли на живописта му, и с уводен текст на Аделина Филева.

Аделина Филева

Няма как да приключи разказът за изложбата „Съзидания“, без да споменем, че във втора зала е обособен кът, където освен филмът на БНТ „Бай Дечко” от 2000 г, режисьор Дамян Петров, се прожектират видеоинтервюта с проф. Аксиния Джурова, проф. Валентин Старчев, проф. Григорий Григоров, Елза Гоева, Иван Б. Иванов, Марин Добрев, Мария Стефанова. Общували пряко с Дечко Узунов, в спомените им оживяват интересни факти и случки от неговия живот, от студентските им трепети в Академията, от работата им по някои от монументалните обекти, от съвместните им пътувания за изложби и т.н.

„Като да ви гледам от отвъдното…“ отекват в съзнанието думите на Дечко Узунов, надписани върху гърба на една от картините, гледайки безплътния автопортрет на художника от 1983 г. и другия от 1922 г., при излизане от галерията. Те по-скоро те посрещат при влизането в пространствата на ул. „Гурко“ 1, но ги запазих за финал. Замисляш се за твоя път, какво ли ще оставиш след себе си…

Подобен амбициозен проект, в който всяка една изложба се превръща в събитие, няма как да се осъществи без усилията и продължителната работа на ��олям екип професионалисти, а именно Аделина Филева, Пламен В. Петров, Рамона Димова – куратори; Николета Гологанова-Петрова и Наташа Ноева – сътрудници; Илинка Чергарова, Милан Михайлович, Светлана Христова – реставратори; Петър Димов и Маргарита Енева – връзки с обществеността; Надежда Олег Ляхова – дизайн на експозицията; Цветан Игнатовски – фотограф; Татяна Пунева – коректор; Трейси Спийд, Мирослава Николова-Чернодринска – превод на английски език.

Проектът е съвместен между Софийска градска художествена галерия, Художествена галерия – Казанлък, Държавна агенция „Архиви“,

Изложбата Дечко Узунов. „Съзидания“, 125 години от рождението на художника в Софийска градска художествена галерия продължава до 8 септември. Цяло лято светът ни ще е огрян от изкуството на изключителния Дечко Узунов. Едва ли само с едно посещение в залите на СГХГ ще е възможно да вникнем и преживеем истински дълбоко смислено и емоционално, че сме дарени с творец като него… ≈

Текст: Наташа Ноева

Снимки: Стефан Марков

[snqg-v-slunchev-den]

,, В какво вярвам ли? Вярвам в безсмъртието. Животът е онова, което е излязло от сърцето, от чувствителността, от всичко, което е добротата. Това, което си създал, това е твоят живот. ”

-Дечко Узунов

[mihaylovblog]

36 г. от смъртта на българския художник Дечко Узунов (1899 – 1986) Снимка: http://novini.zabulgaria.org

[krug-movement]

ОТ КЪРДЖАЛИ ДО ЩУТГАРТ И ОБРАТНО С ФАТМА МУРАДОВА, 26-06-2020 & From Kardzhali to Stuttgart and back with Fatma Muradova, June,26, 2020

В рамките на програмата „Мултикилтурният град’2020” на 26 юни (петък) в родния град се завръща със своя проект Фатма Мурадова, родена през 1984 г. в Кърджали. От 2007 г. тя учи, живее и работи в Германия. Фатма е дизайнерка и автор на книгата „Шепот в главата – мемографии на една луцидна дневна мечта” (немско издание). В момента работи в отдела за специални проекти на Marketing Kaufland Deutschland. 

Изложбата „От Кърджали до Щутгарт и обратно с Фатма Мурадова” в Арт галерия Кръг представя 40 нейни оригинални графични разработки на човешки състояния и пориви, включени в тази книга-изследване на глобалната биография на съвременния човек – метод, познат в европейските визулни изкуства като Мемография, но все още непопулярен у нас. Мемографиките представят чрез визуални решения личността на човека, неговата етика, етнос и ценности по начин, който е невъзможно да се опише като текст в биографията.

Фатма е възпитаничка на школата по изобразително изкуство на семейство Кочеви в Центъра за работа с деца в Кърджали. Ученичка е на художника Георги Кочев, който сега живее в САЩ и работи по дизайнерски проекти за утвърдени американски компании във Вашингтон. От 1 до 7 клас момичето учи в СОУ „Вл. Димитров – Майстора”, средно образование завършва в Националното училище по пластични изкуства и дизайн „Акад. Дечко Узунов” в Казанлък, специалност „Изящни изкуства”. До 2012 г. следва графичен дизайн в Университета в Хановер, Германия, като по време на следването си прави 2 самостоятелни изложби с илюстрации в кметството на Хановер /2009, 2011/.

Докато следва е стажантка към екипа на Художествения музей в Хановер, Германия, след което започва да работи при тях. Художествената галерия в Хановер е основана през 1916 г. с цел да популяризира изкуствата. Неин основател е художникът с международно признание Вилхелм фон Дебшиц. Галерията процъфтява под управлението на художниците Александър Дорнер и Джъстус Биер, пионери в модерното изкуство на Германия.

От 2009 до 2019 г. Фатма е фотограф за Amazon в Германия, световна фирма за филми, книги и мода, а от 2013 г. до днес работи като графичен дизайнер в отдела за специални проекти на централния офис на Marketing Kaufland Deutschland в Щутгарт, Германия.

Изложбата „От Кърджали до Щутгарт и обратно с Фатма Мурадова” ще бъде отворена за посещения от 10:00 ч. в петък, 26 юни, до 11 юли, събота.

http://fatminski.blogspot.com/

[24infoposts-blog]

24info

New Post has been published on https://www.24info.co.uk/%d0%b3%d0%b5%d0%be%d1%80%d0%b3%d0%b8-%d0%b3%d1%8c%d0%be%d1%88%d0%b5%d0%b2-%d1%85%d1%83%d0%b4%d0%be%d0%b6%d0%bd%d0%b8%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d1%87%d0%b8%d0%b8%d1%82%d0%be-%d0%ba%d0%b0/

Георги Гьошев – художникът, в чиито картини ще се влюбите!

Срещите ми с художника Георги Гьошев се случиха в следната последователност: първо ме намериха прекрасните му картини, а по-късно започнах да опознавам и неговата личност. Добре че се получи в тази хронология, защото освен изключително талантлив и самобитен творец, г-н Гьошев се оказа много сладкодумен събеседник, човек с богата творческа и житейска биография и огромно сърце.

Творбите му притежават уникален стил! Няма как да сбъркате картина на Георги Гьошев с друга, дори да сте Човекът-Нищо-Не-Разбирам-От-Изкуство. Забелязах и още нещо – платната му се харесват еднакво от българи и от англичани. Съдя по суперлативите, които съм чувала да се сипят за тях (напълно основателна), а това е интересно, защото вкусовете на двете нации не  съвпадат чак толкова често.

Разговорът ни, съвсем обяснимо, се разпростря по различни сюжетни линии, затова ще публикувам интервюто в две части. Сигурна съм, че да прекарате виртуално времето си в компанията на г-н Гьошев ще ви бъде толкова приятно и интересно, колкото и на мен.

Това, с което моят събеседник започна, след като се беше запознал с въпросите, го представя по-добре от всякакви мои встъпителни думи – Георги Гьошев: „Изключително задълбочените и широко обхватни въпроси в това  интервю биха били подходящи за един високо образован професионалист изкуствовед, а аз съм само художник самоук. Не бих казал, че не ме затрудниха. Освен това ме забави и една покана за участие в обща изложба за Коледа и трябваше да подготвя четири картини. Забави ме и репликата от мен в мен: „Кой си ти, че ще занимаваш хората със себе си? Не им дотягай!“

Картини за коледната изложба:

  Зима в София 60-те

Новогодишна нощ

Нощ над града

Сняг се сипе над гората – по танго на Йосиф Цанков

Г-н Гьошев, когато Ви представят на публиката какво е най- важното, което бихте искали хората да знаят за Вас?

Казвам  се Георги Гьошев. Роден съм на 9 март 1937 г. в с. Поцърненци, Радомирско. Дипломиран инженер съм по професия и недипломиран художник – по призвание. Женен съм от 1958 година. Имам двама сина и три внучки. Живея в София.

Автопортрет по Ван Гог

В ателието

  Как започна пътят Ви на художник? Спомняте ли първата си творба? Пазите ли я? Кой Ви окуражи или провокира да направите първите си стъпки?

Както при повечето художници и аз рисувам от ранно детство. На пет годишна възраст нарисувах първата си рисунка, която беше оценена. На този ден на родителите ми се наложи да отсъстват от къщи и ме изпратиха на училище със сестра ми, която беше ученичка. В час по рисуване учителят ни прочете една басня и ни накара да нарисуваме по нея картина. Аз я нарисувах най-добре и получих похвала. За рисуването в детските години ме окуражавaше най-вече баща ми, който беше учител. Майка ми учудващо беше по-въздържана и по-късно по нейно настояване станах инженер, а не художник. Когато е била на 18 години известният художник Владимир Димитров – Майстора  й прави портрет под названието „Мома от Калотинци“  копие от изложената картина в Националната художествена галерия – София. Майка ми го боготвореше и докато беше жив Майстора при всяко отиване в София му носехме баница.

Мома от Калотинци

Първата ми картина, която беше допусната до обща художествена изложба на самодейците в София и която пазя, нарисувах с маслени бои през 1958 г.   Поради  нерешителността ми, картината занесoх пред комисията за одобрение от името на жена ми. Картината беше одобрена и получих грамота на нейно име. От 1958 год. до 1987 год. съм участвал в 29 общи художeствени изложби на художници самодейци. Някои от изложбите бяха показани на изложби в Москва, Букурещ и др. През 1987 г. една от картините ми „Зима в София II”  беше харесана от списание „Художествена самодейност“ и послужи за корица на списанието. През 1995 год. с шест картини бях включен в каталога „Българска живипис ’95“, издаден от Edito Georges Naef – Швейцария. През 2004 год. участвах с художника Георги Железа��ов в съвместна изложба в Алжир, а през 2017 – пак с него – в София. От 2007 г. като член и секретар на Клуба на художниците към САБ / Съюз на архитектите в България/ до сега съм участвал с мои картини в 26 общи художествени изложби. През 2014 и 2017 години направих самостоятелни изложби, а през 2016 г. направихме съвместна изложба в гр. Кюстендил с художника Минко Попдимитров.

Есен София – първата картина на Георги Гьошев

В изложбената зала

  Какво Ви вдъхновява да рисувате?

За вдъхновението ще цитирам моята баба, която не знаеше да чете и да пише, но казваше на диалект: “Оно му иде от унетре!“, т. е. То му идва от вътре. Така един ден, пътувайки с автобуса към къщи, рaзсеяно гледайки през стъклото навън, нещо трепна в мен и видях една къща в жълто. Веднага слязох на следващата спирка, върнах се назад и я скицирах. Нарисувах я още същия ден с маслени бои.

Къщата в жълто

  Кои са любимите Ви художници – български и световни имена? Има ли художник, когото смятате за свой учител или за сродна душа в изкуството? Ако е било възможно изобщо, срещали ли сте се на живо?

Бих променил въпроса така: Кои художници със своя начин на рисуване Ви допадат. В детските си години нямах голяма възможност да се запозная с творбите, а още по-малко на живо със самите художници. Някои познавах от картини, публикувани във вестниците, които получаваше баща ми, както и от илюстрациите в детските книжки.

Всички художници, които до сега познавам, така или иначе са ми любими и за изреждането на имената им са ми необходими страници. Въпреки че най-добре се познавах с Майстора, не мога да смятам, че е мой учител или сродна душа в изкуството. Освен с Майстора по време на изложби съм се срещал на живо с Дечко Узунов, Светлин Русев, Златю Бояджиев, Стоян Венев, Здравко Александров, Преслав Кършовски, Самуил Саферов и други, а с Михаил Камберов, Минко Попдимитров и Стойчо Зерлиев сме приятели, както и с други много способни недипломирани художници и архитекти във и ��звън България. От чуждите художници харесвам Ван Гог, Пол Гоген, Левитан, Серов, Моделиани, Федотов и др.

Обичате ли да ходите на изложби на живопис и с какви очи гледате творбите на своите колеги?

Не пропускам художeствена изложба в София на български и чуждестранни творци. Последната изложба, която посетих в края на октомври беше на мексиканския художник Густаво Оливарес Моралес. Разглеждам картините с интерес и се уча от те��ните достижения.

Заедно с Моралес

  Имате ли картини вкъщи? Какви картини красят дома Ви? От вас ли са рисувани? Каква е историята им?

Вкъщи имам мои картини и копия на икони, правени от мен. Към тях в хола е закачено копие от „Мома от Калотинци“,  както и копие на картината на Стоян Венев „Народно веселие“, също направени от мен. Всяка моя картина е свързана с нещо, което съм видял, почувствал и ми е харесало или трогнало. Ще разкажа за една от картините, озаглавена „Очакване“ . Жената в средата на двора, заобиколена от домашни животни, беше изпратила преди години синът си в Америка. Всеки ден  стоеше на двора, подпряна на тояжката си и чакаше да дойде вест или да зърне бялата риза на сина си. Намерили са я умряла на двора, стиснала в ръка писмо от него, писано преди две години, в което пишело, че ще дойде да я види и вземе при себе си, когато уреди живота си.

Част от хола I

Част от хола II

Част от хола III

Част от хола IV

Очакване

Колко често рисувате и как се случва процесът? Разкажете ни как точно решавате какво или кого да нарисувате, какво правите, колко време Ви отнема.

Не колко често, а при всяка възможност рисувам. Обикновено скицирам даден архитектурен или природен обект или образ на човек, който предизвиква асоциации за рисуване, след което пристъпвам към  рисуване с маслени бои. Разбира се, не всеки обект, скициран за деня, рисувам същия ден с маслени бои. Имам скици от преди много години, които реализирам едва сега.  Например приложената скица , направена преди 20 години, обмислям, конструирам на ум и ще реализирам върху платно с маслени бои едва през следващите няколко дни. Процесът на рисуване е различен при различните художници и зависи от редица фактори. Някои казват, че на мига рисуват обекта, заставяйте със статива пред него. При мен този процес е по-бавен.

Скица

Какво обичате най-много да рисувате и обратно – има ли нещо, което Ви доставя удоволствие да рисувате?

Реализирам върху платно онези сюжети, които са ми харесали за рисуване – градски пейзажи, ландшафти, портрети и др.

Имате ли „ненарисуваната-ми-все-още-картина“? Ако да, защо не й е дошло времето все още? 

Ненарисуваната все още картина не е само една. Те са много в мен, боричкат се да се пререждат, но не зная дали ще успея да ги нарисувам. Пречи ми времето, което в сравнение с младежките ми години тече все по-бързо и по-бързо.

Очаквайте втората част на интервюто с художника Георги Гьошев, в която разговаряме за съвременното изкуство; за това дали човек може да се научи да бъде художник и дали картините имат душа.  

До тогава:  С поздрав и уважение към Вас и Вашите читатели: Георги Гьошев – България, е-mail address: valedg@abv.bg

  Дани Хау, 24 Info 27 ноември 2017

[thefekt-blog]

Showing the fifth graders how those #custom #flyers where made #layer by layer in #adobe #photoshop and #illustrator with #Wacom #bamboopentablet in the #artschool of #kazanlak (at НГПИД "акад. Дечко Узунов" гр. Казанлък)

[vprki]

Васил Абаджиев: Опитвам се да пресъздам състояние, а не автопортрет

 „За мен автопортретът е желание да се опитам да спра времето, да се изолирам от света и по някакъв начин да вляза във важните въпроси, които би трябвало да занимават човека по принцип. Това е вътрешна необходимост човек да се отстрани от инерцията на света и да остане сам със себе си. За мен това е много важно – да останеш сам със себе си.“ Каза за „въпреки.com” художникът Васил Абаджиев.

Той сподели това минути, след като се откри изложбата „Автопортрети“ – Дечко Узунов/Васил Абаджиев в галерия "Дечко Узунов", филиал на СГХГ. Тя е първата експозиция в новия сезон в пространството от програмата „Срещи отвъд времето“. За тази поредица, по покана на екипа на галерията, специално ще се подготвят творби от съвременни автори, вдъхновени от творчеството на големия български творец и интелектуалец Дечко Узунов. Новосъздадените произведения на определения художник ще бъдат представени съвместно с творбите „вдъхновители“ в пространството на филиала на СГХГ – ХГ „Дечко Узунов“.

От изложбата

А при откриването на изложбата директорът на СГХГ Аделина Филева каза за този нов техен проект: „Паметта за творчеството на Дечко Узунов и от друга страна неговите ученици, които са продължители на това, на което той ги е научил е важна да бъде съхранявана и представяна. От тази вечер започваме с художника Васил Абаджиев, това е нашата програма „Срещи отвъд времето“. Галерия ще кани веднъж годишно един автор, който след като разгледа това, което притежаваме като колекция от Дечко Узунов, да избере негови творби и заедно с тях да създаде свои нови, така че да стане една цяла изложба на двама автори по този творчески и духовен начин. За нас беше удоволствие да работим с Васил Абаджиев, защото ние научихме много неща от него. Разбрахме определени неща за изкуството, които могат да видят само очи на художник. Не често критиците и теоретиците на изкуството ги забелязват. Затова нашето сътрудничество с Васил Абаджиев беше пълноценно. Благодаря му, че тук се получи една изложба от двама творци от две поколения – Автопортрети, които носят една и съща енергия. Дечко Узунов е видял себе си, веднъж като младия мъж, замислил се в началото на своя път преди да се отправи към Мюнхен, за да стане художник.

Дечко Узунов (1899–1986), Портрет (Автопортрет), ок. 1922

По-късно в размисъл със своята съпруга, а след това между двамата светци Георги и Димитър е прозрял много неща за себе си. Погледът към себе си е отправен много по-аналитично и много по-взрян в себе си Васил Абаджиев.“

Изключително развалнуван, но по неговия деликатен начин Васил Абаджиев, някак си продължи в личен план думите на Аделина Филева с благодарност за поканата: „Самата изложба беше ново предизвикателство да се осмеля да сложа работите си до тези картини на Дечко Узунов. Дълго време изпитвах неудобство. Имах много съпротивления в началото, но от друга страна тази покана и това предизвикателство трябва да се цени. Идеята да се срещна с него тръгва още от ученическите ми години, когато за първи път видях един негов портрет на „Шипка“ 6. Това беше автопортрет в червено, който сега е в Националната галерия. Това е нещо, което ме порази, остана ми в съзнанието и до ден-днешен е някакъв силен емоционален шок, който получих тогава, незнайно как и защо.

Автопортрет на Дечко Узунов в червено

Аз съм възпитан в тази традиция, от дете съм посещавал изложби на живописни. Познавам всички наши големи живописци с какво са характерни. Това е, все пак, някаква възможност да се опитам да продължа тази традиция. Нещо, което мисля, че е много важно – да се продължава и да се поддържа. Един цитат само ще си позволя от Луис  Бунюел „Без традиция, изкуството е просто плагиатство.“ Това е и за мен, до последния ми дъх.“

В продължение на нашия разговор с Васил Абаджиев, за който стана дума в началото, го попитах, че цитирайки Бунюел, не прави ли връзка на творбите си и със сюрреализама. А той отговори: „По някакъв начин се опитвам да се оттласна от конкретиката. В днешно време всички много се стремим непрекъснато към конкретното. Аз се опитвам да пресъздам състоянието и да не бъде буквално автопортрет, а да бъде някакво състояние на безвремие, без пространство, преминавам от тъмното към светлото. Да има някакво вътрешно движение.“

От изложбата

Неговият отговор ме отвежда и към скорошен спомен за незабравимата му изложба „Аз съм“ в галерия „Ракурси“ в началото на годината със серия портрети, рисувани през последните две години. Тогава той написа във въведението си към нея: “Това е един опит чрез средствата на живописта да изследвам неуловимите, променящи се образи на личността или сянката на личността. Портретите от изложбата като на дигитален дисплей представят проявленията и вътрешните състояния на човека като разпадащи се ефимерни образи, през които минава нашето съществуване.Човешкото същество по природа е тревожно. Още от раждането ни умът приема и отхвърля, харесва или не харесва...Лутайки се в тези крайности, човекът не може да постигне равновесие и спокойствие. Това закодирано бинарно състояние на ума е тема, която съм изследвал в работата си „Желание и отвращение“. „Аз съм“ показва влиянието на времето, което ни променя непрестанно.“ /Повече за тази изложба може да прочетете във „въпреки.com” тук. /

От изложбата

А ние с него продължаваме разговора ни в пространството на галерия “Дечко Узунов“, където е бил домът и ателието на големия творец. Духът му е тук…

Васил Абаджиев е завършил живопис в НХА с магистърска степен и негови учители, както той сам ги определя са проф. Станислав Памукчиев и проф. Божидар Бояджиев. Поема и в друга посока и е един от най-ярките ни и талантливи сценографи. Но не загърбва живописта. Питам го, извън тези негови учители дали има други, неподозирани, които може да са живели преди векове или на другия край на света, на които дължи за посоките и търсенията си като артист. А той, в присъщия си лаконичен стил, отговаря:

Васил Абаджиев

„Обикновено светогледът на човек преминава точно  през такива силни преживявания, както например, този автопортрет на Дечко Узунов, който споменах, на Леонардо, на автопортрета, Рембранд. Всички тези силни впечатления, емоционални преживявания имат невероятен принос. И приносът е, че оставят отпечатък, който оформя светогледа на човек. Това е много важен момент.“ И признава за работата си като сценограф: „Имам много картини в театъра, които се раждат по сходен начин – тъмното проявление на пластични, красиви картини, но за театър. Там също боравим със средствата на живописта.“

От изложбата, в дясно Дечко Узунов, Автопортрет със светци, 1982

Както вече споменахме Васил Абаджиев е много деликатен, талантлив творец с интереси и познания за света, за човека, за художественото в различните му изяви и проявления, Но заедно с това е с много приятели и прекрасна жена до себе си, съпругата му, театралната режисьорка Лилия Абаджиева. Те двамата заедно направиха премиерата на изложбата вълнуваща среща с приятели. Това, вероятно, може да направи само изкуството, въпреки драматичния и трагичен свят, в който живеем. А бай Дечко, както му казваха приятели художници се усмихваше Отгоре в червения си плащ от онзи автопортрет…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки:: Стефан Марков и архив на СГХГ

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Телесно и безтелесно в изложби в София

Две изложби в София по различен начин трактуват телесното човешко присъствие/отсъствие като обект на изкуството. Едната е изложба с еротични рисунки на Анри Кулев в столичната галерия „Кооп”и премиерата на книгата му с тези рисунки „Ориент SEXPRESS” /изд. на Нов български университет/, както и изложбата „Корабът на глупците” на Гьонюл Нюоглу в галерия +359 във Водната кула в Лозенец.

При Анри Кулев телесното е повод да се разсъждава за безтелесното, а при Гьонюл Нюоглу липсата на тела е повод да мисли за тях като обект. Издателството на Нов български университет представя книга с 300 от илюстрациите на Анри Кулев, автор на предговора е Мария Ландова, а графичният дизайн е на Ася Кованова. Мариета Ценова, куратор на изложбата на Анри Кулев, пише за нея: „Анри Кулев рисува еротични илюстрации за широка публика години наред. Всяка седмица във вестник „24 часа” се появява нова рисунка. Темата е същата – Секс, но всеки път интeрпретацията й е различна. Средата, героите, „поз��те”, контекстът в който е коментирана визуално темата, са непредвидими. Като съвременна версия на 1001 нощ към която можеш да се пристрастиш и безусловно да следваш. Рисунките са смели, провокативни и рушащи табута. Те са колкото изящни, толкова и карикатурни спрямо персонажите в сюжетите. Къси разкази с неочакван край. Безброй гледни точки към тема с която фамилиарничим, но рядко споделяме. С всяка нова илюстрация Анри отива отвъд темата за удоволствието от секса. Той включва и зависимост, обсесия, задължение, познание, ирония, подигравки с консерватизма, политиканстването като секс … 

Анри Кулев при откриването на изложбата си

Освен като малка енциклопедия на интимността, те са и социални портрети на различни обществени съсловия. Събрани заедно, те провокират елегантна игра с думи които публичното ни говорене рядко си позволява: секс за начинаещи, за напреднали, рутинен секс, сексът като спорт, пътуване към неизвестното, секс и характер, митове и легенди, предразсъдъци, игра, неравнопоставеност, грубост, агресия, скука, зависимост, Балкани, манталитет, с хастара навън, преяждане, обръгване… Едно безкрайно приключение, което винаги можеш да започнеш отначало”. И още: „Сексът за него е необозримо понятие. Той не съществува изолирано и се влияе от публичните събития. Всяка рисунка провокира нова ключова дума или понятие: страх, възторг, привличане, омраза, различност, война и мир, огледало за обратно виждане, опорна точка, провидение, познание за света, камера обскура, ин & ян, бягане с препятствия… Оригиналните заглавия, които авторът поставя са репери за тълкуване на изображението, но и самоиронични коментари на самочувствието му всеки път, когато е в подножието на голямата Тема”, пише Мариета Ценова.

Мариета Ценова

Всъщност чрез телата, Анри Кулев разговаря за други неща – съвсем не битови, а по-скоро битийни. Липсата пък на тела в изложбата на Нюоглу предлага друг поглед към хората. Въпреки, че се нарича „Корабът на глупците”, кораб в нея няма. Има една интерпретация на стъклена усмирителна риза.   Кураторката на изложбата Ирина Баткова пише: „Заглавието „Корабът на глупците“  подсказва и една друга гледна точка в анализа на съвременното общество, което е обект на изследователската практика  на Гьонюл Нюоглу. До каква степен липсата на свободна себеизява  е резултат от автоцензурата – дали модерната социална среда не създава достатъчно предпоставки да  съгласуваме на едно твърде битийно ниво нашите мисли и действия. Гьонюл Нюоглу задава въпроса какъв е смисълът на нашето присъствие на тази земя, ако сме неспособни  да използваме креативната си енергия за да променяме света, а сме фокусирани  върху несъществените материални измерения на собственото си битие. Така постепенно ставаме част от екипажа на  „корабът на глупците” – кораб, който се носи в океан от неуправляеми стихии, без капитан,  без посока и без надежда някога да достигне брега”.

Част от изложбата “Корабът на глупците”

И още: „Знаците” на телесното, във фокусът на Гьонюл Нюоглу, създават един различен прочит на свят, в който лишените от тела усмирителни ризи представят еманация на разпада на личността във време, когато индивидуалните морални императиви се разминават с посланията на политическите режими. Една от основните линии в нейната работа е показване на липсващото тяло, илюстрация на парадокса, че осъзнаването на реалността може да бъде по-силно и въздействащо не с изваждане на обектите на показ, а в маркиране на тяхното отсъствие. „Празните” дрехи, които тя включва в няколко свои проекта, разказват истории, визиращи различни аспекти от човешкото съществуване през безсмислието на салонните протоколи, ограничаващи личността с външно наложени рамки, до бунта и революцията, сковани в усмирителните ризи на наказателните режими в човешкия социум. Дрехата може да бъде едновременно оригинален личен манифест, но и персонален затвор за човешката индивидуалност”, пише Ирина Баткова.

Гьонюл Нюоглу

Представянето на инсталацията на Гьонюл Нюоглу „Корабът на глупците“ е в рамките на вече утвърдената практика на Галерия +359 да показва интересни имена от международната арт сцена със специално подбрани, илюстриращи начина им на работа, изложби. Инсталацията „Корабът на глупците“ е представена за пръв път през 2015 година на остров Лидо по време на 56-то Венецианско биенале, като една от н��градите на „OPEN 18“ -  международна изложба на скулптури и инсталации. За  Галерия +359 Гьонюл Нюоглу и кураторката Ирина Баткова подготвят site specific вариант  на работата, а изпълнението на обектите е от прозрачни материали, режисирани в нова сценография на пространството, което разширява параметрите на тяхното осмисляне. Изложбата ще продължи до 11 август.

Проф. д-р Николай Младенов, преподавател в НХА, при откриването на изложбата в Банкя

А ние продължаваме още малко темата за учители и ученици в изобразителното изкуство, започната от миналата седмица в наш коментар. В Арт център Банкя се откри изложбата „20 години по-късно, отново заедно”, за която вече стана дума. В нея са показани творби на дипломници от специалностите „Графика”, „Книга, илюстрация, печатна графика” и „Плакат и визуална комуникация” на Националната художествена академия. Но смисълът на това „отново заедно” е, че графичните изкуства в НХА се събират отново на изложба след 20 години, когато са били заедно в Академията. И още една изложба на ученичка – на Елза Гоева в Художествена галерия „Дечко Узунов”, филиал на Софийска градска художествена галерия. През 2019 г. се навършват 120 години от рождението на един от големите български художници и интелектуалци – професор Дечко Узунов. В художествената галерия на ул. Драган Цанков № 24 екипът на Софийска градска художествена галерия за втора година подготвя изложба от програмата „Поколения“, чрез която се опитва да очертае живото присъствие на Дечко Узунов в творчеството на неговите ученици. За летните месеци на 2019 г. да подреди своя изложба е поканена Елза Гоева. Тя е сред онези художници, които са имали възможността да започна�� своя творчески път в учебното ателие на Дечко Узунов. Промени в програмата на Художествената академия в периода 1947–1951 г. определят времето от един семестър, в който Гоева да бъде напътствана от професора. Това време се оказва достатъчно да породи у нея дълбоко човешко и професионално уважение към Дечко Узунов. За изложбата в ХГ „Дечко Узунов“ Елза Гоева е подбрала предимно пейзажи, създадени през последното десетилетие. Почитателите на творчеството ѝ ще имат удоволствието да видят нови платна от тази година, нарисувани в нейния стил на „един дъх“. Сред тях са „Изгрев“, „Към плажа“, „Без име“, „Мечти“ и „Самота“. Така че в летните месеци в София има какво да се види. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Някои помнят, други – не. 90 години от рождението на Светлин Русев.

За мен този юбилей не е просто годишнина, а носи в себе си истинска история, която ме вдъхновява и не бих искала да я отмина с една запалена свещ на ВИП гробището в Орландовци. Светлин Русев беше много известен художник и това е безспорно. Нееднозначно се възприемаше по-скоро личността му. Днес бих искала да го представя такъв, какъвто го познавах, с цялата спорна субективност на разказа от първо лице. Написа за „въпреки.com” телевизионната журналистика Петя Тетевенска.

Всяко завръщане към паметта е важно.

Запознах се със Светлин преди близо 25 години. Датата беше 10 януари 1997 г. Инфлация в икономиката, напрежение в политиката, барикади по улиците. „Час Пик“ за българския преход. Бях репортер в „По света и у нас“ на БНТ. Трябваше да правя анкета с интелектуалци и да запиша тяхната оценка за политическите събития. Дали защото общественото време беше динамично и горещо или защото някои неща просто се случват, но именно тази среща с Маестрото прерасна в приятелство, което повлия на работата ми като журналист и мен самата като личност.

Светлин Русев

В началото ми се струваше невъзможно да пробия ореола на много известния човек, който беше обгърнал живота му и в жива връзка с най-новата ни история трупаше митология, натоварваща неговата личност със суперлативи и отрицания. Но тъй като журналистите са по-безразсъдни от историците, бях неудържимо привлечена от идеята да погледна към новото българско време през очите на един голям артист, който при това познава „меда и жилото“ на властта. Не просто ходех подир изложбите му, но започнах да посещавам ателието му на „Врабча“18 с диктофон и да записвам разказите му, които влязоха години по-късно в книга за него. После драматичният език на картините му и обсебващата красота на неговите колекции някак органично ме повлякоха към телевизионна реализация и в резултат се появиха няколко филма за него или с негово участие.

Изглеждаше пълна загадка – странна смесица между духовното и материалното във времето на бездуховния социализъм, а и в търсещата себе си демокрация.

Светлин Русев

Ще започна от външната страна на нещата. Завършил е живопис при проф. Дечко Узунов през 1959 г. Няма и 20 години по-късно самият той вече е професор в Художествената академия. По време на дългото си председателстване на СБХ дава път за основаване на галерии във всички големи градове и създава условия художниците да живеят от труда си. Известно време е и директор на Националната галерия. „Той бе един от защитниците на линията, прокарвана от Людмила Живкова за една, макар и относителна, либерализация в изкуството, за по-действени контакти между националната и световната култура“ – оценката е на журналистката Румяна Узунова от „Свободна Европа“. Въпреки че до 1988 г. е член на ЦК на БКП и депутат в редица Народни събрания. После участва и в Седмото Велико народно събрание през 1990-та, преди окончателно да се откаже от политиката. Считаше, че промените и превъплъщенията в политиката са нещо временно - човек не може чрез тях да съхрани времето, докато творческото време остава. И че изкуството няма нужда от добри и послушни момчета - те са най-опасни, защото са готови на всичко. Изкуството има нужда от индивидуалности. Този възглед е отстоявал от младежките си години в Плевен, далеч преди да стане някакъв фактор в Съюза на художниците или да влезе в „клуба на избраните“ на Людмила Живкова. Беше и остана човек на каузите . Участва в създаването на Русенския комитет, който стана първата неформална дисидентска група в България в защита на Русе от надвисналата над града екологична катастрофа. Хората бяха обгазявани от химически комбинат в Румъния, а българската власт дълго не взимаше мерки. „Тия комитети, вашите, не сме рекли – не сме ги попилели...“, казва тогава Тодор Живков. И наистина ги попилява. Светлин Русев не е пощаден – Живков пише съображения срещу него, гони го от ЦК на БКП, разжалва го като председател на СБХ и го уволнява от Националната галерия.

Светлин Русев и Донка Павлова на изложбата ѝ в галерия "Българи"

Преди ��ози конфликт Светлин, заедно с Атанас Нейков, Владимир Гоев и Богомил Райнов  участва активно в събирането на колекция за Галерия за чуждестранно изкуство по идея на Людмила Живкова. Той повтаряше неведнъж, че от позицията на властта можеш да създаваш, но можеш и да рушиш. Тогава избухва един от най-скандалните процеси от времето на държавния социализъм, когато висши партийни функционери от служба „Културно наследство“ са обвинени в мащабни кражби и пилеене на народни пари около предвидените грандиозни празници за 1300 години от основаването на българската държава. Ядосани са всички – и обществеността, която трудно вярва и се дразни от идеите на дъщерята на Тодор Живков, които намира за грандомански, и партийната номенклатура, която не може да понася цялата тази история за духовност, разширено съзнание и Агни йога. Разбира се, да работиш с партийни формули е по-лесно, но това никога не се струва удобно на Светлин. Пак по това време е създаден паметника на Валентин Старчев пред НДК и Русев, като председател на СБХ, трябва да го защитава от Тодор Живков, на когото този паметник не се е понравил. После пък трябваше да го защитава от Столична община, която обаче излезе по-решителна от бившия „първи“ и успя да го разруши.

Валентин Старчев, Тодор Стайков и Светлин Русев на пленер на бакалаврите от НХА в Артцентър "Вихрони" в Долно Камарци

А Галерията за чуждестранно изкуство все пак е открита през 1985 г., след смъртта на Людмила Живкова. Сега е част от НГ„Квадрат 500“, притежава над 10 000 музейни единици живопис, скулптура и графика и продължава да изумява с богатствата на фонда си.  Благодарение на издирвателската работа на създателите си, в този фонд живеят творби на Гоя, Рембранд, Реноар, Роден, Дега, Шагал, Пикасо, Паскин, Кандински, Рьорих, заедно с художници от френската „Поетична реалност“,  християнска скулптура от провинция Гоа в Индия, африканска пластика, японска гравюра.

Не е чудно, че пак Светлин Русев подреди представителната експозиция на „Квадрат 500“, след дългите скандали, които съпровождаха съдбата на Националната галерия. Той не умееше да бъде безразличен, направо имаше талант да поляризира хората около себе си. Нали „изкуството е битка“, а Светлин беше „биткаджия“, par excellence. Заяви публично и остро, че е безобразие министерското залитане Галерията за чуждестранно изкуство да бъде продадена за турски хотел, каквито проекти се бяха появили. Защити идеята да бъде обединена с Националната галерия, стартирала още при министър Емма Москова, преминала през усилията на 7 министри и реализирана в крайна сметка от Вежди Рашидов, не без помощта на европейски програми. Смяташе, че един държавник непременно трябва да прави културна политика и даваше за пример Помпиду, който остави след себе си Бобур, Митеран – Пирамидата на Лувъра, Ширак – музея „Бранли“. „Доживяхме подобно чудо да се случи и в България, дано не е за последно“, обяви Светлин Русев. И на своите 80 и повече години, като председател на работната група за новата галерия, изготви концепция и експозиционен план. След ожесточени обществени и професионални дискусии / за тях сме писали не малко във времето, може да прочетете във „въпреки.com” тук, тук, тук и тук/ , които варираха от многомилионната цена на проекта до концепцията за галерията и какво ще представлява тя, Русев запретна ръкави и подреди творби от огромните фондове на двете галерии върху хиляди квадратни метра експозиционна площ.

Светлин Русев представя концепцията си за "Квадрат 500". На снимката са и Весела Радоева /ц/ и Слава Иванова /д/, тогава директор на Националната галерия

Искаше да се свърже чуждото изкуство с българското, да се остойности българското изкуство чрез съизмеримост с чуждото. За него водещ принцип остана разбирането, че „светът на изкуството е единен и цялостен, а високите духовни нива нямат територии - времето работи за тяхното обединяване“. И така Националната галерия „Квадрат 500“ стана факт през 2015 г. Останаха критики и проблеми с недовършената научна обработка и аргументация на експонатите, които Светлин Русев не успя да разреши. Последващо професионално премисляне обаче или съществено преподреждане досега не е публично известно, поне за мен.

Мога само да предполагам, че за него това е било оpus magnum на живота му. Светлин имаше съмнения винаги, но на шега или пък малко на сериозно, наричаше себе си „Хамлет, който си върши работата“. Аз съм от тези, които изпитват респект. Мащаб, последователност и невероятно творческо дълголетие. Беше човек-институция във всичко, което правеше.

Откриването на "Квадрат 500"

Впрочем, едва ли има друг човек, който да е подредил толкова изложби, както Светлин. Обикаляше страната, пишеше слова за откриване в колата на път /и после трудно ги разчиташе/,  редеше изложби на свои учители, ученици и колеги, независимо дали са били в приятелски отношения или не. Смяташе, че талантът трябва да се защитава и да му се помага. Ще спомена само голямата ретроспекция на Николай Шмиргела през 2000 г., която беше организирана и в доста детайли финансирана от Светлин Русев. Въпреки че Шмиргела беше един от онези, които навремето бяха подкрепили публично съображенията на Тодор Живков срещу Светлин Русев. Но за Светлин важното беше, че Николай Шмиргела е голям български скулптор и интелектуалец и паметта за работата му трябва да остане. Беше убеден, че изкуството е елитарна сфера, в която йерархията е от знаещите и можещите. И в този дух продължи да помага на внучката на Шмиргела - Юлия Банкова, да възстанови ателието на дядо си и да го превърне в успешно работещо арт терапевтично пространство. За целта привлече и белгиеца Юго Вутен, който беше дошъл някога в България на лов за мечки, а пък се беше превърнал в меценат на българското изкуство, особено на българските скулптори. Юго наричаше Светлин „папата на художниците“ и макар да е малко смешно, не мога да не призная, че това му отиваше. Та белгиецът с радост помогна на Юлия Банкова и на „папата“.

Уникалното издание (1998) на забранената стихосбирка на Константин Павлов с илюстрации на Светлин Русев

Не мога да съм сигурна защо правеше тези жестове, по принцип характерни за щедри и широко скроени хора. Около него имаше, разбира се, и един кръг от приятелства, за които се грижеше още по-всеотдайно и ги подкрепяше и в работата, и в битието им. От онези години датира приятелството му с хора като Петър Увалиев, /малко известен факт е, че Увалиев дори е идвал на сбирки на Людмила Живкова в София/, Богомил Райнов, Александър Лилов, Тончо Жечев, Йордан Радичков, Минчо Минчев, Константин Павлов, Нешка Робева. Твърде различни като обществен ореол личности, с които Светлин остана дълбоко свързан до края на живота си.

Внимаваше паметта за онези, които приемаше за свои учители, да не се затрие. За него Николай Райнов, Ангел Спасов, Кирил Петров, Васка Емануилова, Илия Бешков, Дечко Узунов, Майстора, Иван Ненов означаваха много. Не случайно, докато е председател на СБХ, прави огромни усилия да издърпа и да върне в артистичния живот поколението художници от 30-те години на 20.век, които са обявени за формалисти от тогавашната власт. Светлин Русев води битка за реабилитацията им, убеден, че тяхното присъствие ще отвори и разшири критериите и границите на цялото ни изкуство.

Ректорът на НХА проф. Светослав Кокаколов връчва почетното звание "Доктор Хонорис кауза" на Светлин Русев, 29 октомври 2013

Помагай на другите да правят това, което ти самият искаш да постигнеш – може би тази максима с времето разшири кръга на приятелствата и към него се присъединиха негови ученици и колеги – Десислава Минчева, Ивайло Мирчев, Йордан Кацамунски, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Емил Попов, Кирил Мескин, Иван Русев, Павел Койчев, Ангел Станев – художници, които сега съставляват славата на съвременното ни изкуство. Смятам, че всички тези хора са важен щрих от образа на Светлин Русев, те стоят като застъпници до него и обогатяват представите за личността му. В тази връзка бих споменала и изографисването на църквата „Света Петка“ в Рупите, където ореолът на Ванга и необходимостта от вяра останаха доминиращи.

Беше личност, която събираше общество около себе си, изграждаше пространства, постигаше новото, грижейки се за старото и затова, струва ми се, може да бъде наречен учител.

Портрет на Светлин Русев от Десислава Минчева и скулптора на Кирил Мескин на изложбата на ученици и приятели на Светлин на рождения му ден в галерия "Арте" на 14 юни 2022

Чувала съм го да казва, че трябва да изградим общество на помирението и да разберем, че все пак българската нация не е от наши и ваши, не е от червени и сини и нейните интереси са интересите на целия народ. И че изкуството дава опора на човечеството да излиза от хаоса.  Смяташе, че агресията, хаосът и насилието са проблемът на нашето време, в което информацията е смазваща, но, искаме или не искаме, сме обречени да живеем заедно. И не трябва да губим съзнание за това, което е стойностно на този свят, за да си тръгнем от него със спокойствието, че нещо сме направили, независимо от собствената ни греховност. На този свят ни държат само нашите човешки и творчески задължения. Говореше за общ паметник на помирението и покаянието, който трябва да изградим, ако не искаме да продължим да се ритаме по кокалчетата, както досега.

От него научих, че имаме работа, която трябва да свършим - тук, на земята, и няма оправдания за духовната или физическа леност.

От изложбата в незастроеното пространство на ГХ "Владимир Димитров-Майстора" в Кюстендил, 2012

Пак този максимализъм го заведе през 2012 г. в недовършената в продължение на 30 години галерия на Владимир Димитров – Майстора в Кюстендил. Тя съхранява най-голямата колекция от творби на Майстора, но половината ѝ зали бяха занемарени, затрупани с 30-годишен боклук и на върха му ... беше поникнало крехко зелено дръвче. Реалността беше по-силна от всяко въображение. Тогава Светлин направи една толкова модерна акция за спасяване на галерията, че много концептуалисти биха могли да му завидят. Нареди сред боклука картини, нарисува и един портрет на Майстора и писа със спрейове по мръсните стени: „Съвършенство или смърт“. Във всичко, което правеше Светлин, имаше заложен мощен призив срещу безразличието. Не можеше да се примири, че галерията на Майстора се е превърнала в мавзолей на нашето равнодушие. Беше като един закъснял разговор след дълги години мъчителен преход, когато се сетихме, че улисани в дребни страсти най-важното сме загубили по пътя. Приятелят му Минчо Минчев дойде със своя „страдивариус“ и из боклука се понесе божествен звук. Залите бяха препълнени с хора. Татяна Лолова, която не пропускаше изложба на Светлин, ми каза: „Като го видя него и неговите неща, те ми дават тонус и ме правят млада и красива. И като го видя, че той е бодър, че той е толкова силен, можещ, обичащ, разпръскващ доброта и интелигентност, и дарба, и си викам: "Ето на, след него вървим!". Хубаво е хората да ходят на места, които са пълни с добра енергия.“ Десет години по-късно залите още не са довършени, но поне са изчистени, подовете са настлани с камък, оберлихта е укрепен и пространството се използва за изложби на съвременно изкуство.

Светлин Русев и скулптора Божидар Козарев (1947-2022) на изложба в галерията на НГПИ "Св. Лука"

„Картината, присъствието, духовните личности не са минало, те са част от живота на една нация. За мен Майстора не е минало, Бешков не е минало, Кирил Петров не е минало. Те са част не само от моя живот и от моите спомени, те са част от днешния ден на нашата култура. Без тях накъде сме? Талантът на другите може само да ти даде нещо повече, но не може нищо да ти отнеме – това е моето разбиране за естеството на занаята.“

Така говореше Светлин Русев и не е чудно, че човек с такива разбирания се прочу като един от най-големите колекционери в България. За него картините не бяха вещи за притежание или инвестиция, те бяха притежание на духа, когато ги откриеш и оцениш силата им за себе си. Първите работи, които си купува през 60-те години на миналия век са на Кирил Петров и на Генко Генков. Стотици произведения на изкуството се присъединяват към тях през годините и често сравняваха колекцията му с национален музей. Една част той подари още през 1984 г. на родния си Плевен, а през 2005 г. превърна ателието си на софийската „Врабча“ 18 в своеобразен музей, в който не излагаше свои работи, а само нови попълнения на колекцията си и я отвори за посетители.

Светлин Русев и Станислав Памукчиев на изложба в галерия "Арте"

До края на живота си се противопоставяше на пазарните критерии със своите мерки за изкуство, винаги дистанциран от амбициозната посредственост. Проф. Елка Бакалова направи следното обобщение за избора в неговите сбирки: „Той представя преди всичко историята на българското изкуство от средата на 20.век до към края на 80-те години на това столетие. Картините, които е събирал Светлин Русев, в известен смисъл могат да бъдат разделени на две категории: или това са картини, които представят известните художници откъм неизвестната им страна, или произведения, които направо можем да наречем „Салонът на отхвърлените“ – великолепни творби, създавани в най-трудните години на тоталитаризма. И не на последно място особено важен е фактът, че скулптурата тук е застъпена не по-малко от живописта и графиката, а това е изключителна рядкост дори за държавни галерии у нас. Обсебен е от идеята да избира съвършени художествени творби, интересува го да сподели своя възторг с другите – оттам и предполагам е идеята да направи дарението в Плевен.“ Мога само да добавя думите на Светлин: „Истинската стойност на дарителството е да се разделиш с нещо, което е скъпо за теб. За какво ми е тая колекция, ако не я покажа? Аз осмислих колекцията, едва след като я подарих и подредих в пространствата на сградата. Винаги съм смятал, че тази колекция е подарена не само от мен, а от всички автори, които участват в нея. Не подценявам собствените си амбиции, усилия и разбирания, но всъщност художниците са истинските дарители“. Той беше, както сам се наричаше „грешен поклонник и събирач на изкуство“. Днес колекцията в Плевен продължава да посреща публика, а ателието в София е затворено след смъртта му.

Светлин Русев

И след всичко това, кога все пак е рисувал? Ами не спеше. По-точно спеше 3-4 часа на ден, разказваха се легенди как дремел на стол в някоя галерия при реденето на изложба цяла нощ или на път, в колата. Но не спираше да рисува. Притежаваше онази изумителна енергия, без която талантът не може да се осъществи. Негови творби повече от половин век са неизменна част от фондовете на музеи и галерии в България и по света, той е един от малцината в гилдията, чиито имена са познати и уважавани в европейското изкуство - и заради постоянното му участие в Есенния салон в Париж, и заради търга на негова картина в Сотбис, и заради присъствието на творбите му в престижни колекции на меценати като Юго Вутен и Петер Лудвиг. Беше член на японската асоциация на художниците „Ника-кай“ и на академии за изкуства в Австрия, Белгия, Русия и Италия.

 Светлин и като художник беше разделил публиката - едни го харесваха като монументален, исторически, тематичен художник и други, които искаха да го виждат по един камерен начин, в пейзажите му например. „Но каквото и да правеше, оставаше голям рисувач, човек предано отдаден, любовно вгледан в рисуването. Той е артист с огромен вътрешен обем и сила, дълбок психологизъм и вяра във високите измерения на изкуството. И дали ще бъде в малка картинка 20 на 20, или в картина, която е 3 на 6 метра, нищо не го лишава от вътрешна сила, нито от дълбок психологизъм и най-вече от тая дълбока вяра в основните, високите, трайни измерения на изкуството - това е основната линия на творческото му поведение“, твърди днес проф. Станислав Памукчиев.

От ляво на дясно: Иван Русев, Валентин Старчев, Станислав Памукчиев, Емил Попов, Десислава Минчева, Иван Славов, Донка Павлова, Ивайло Мирчев, Ангел Станев и Кирил Мескин на изложбата на рождения ден на Светлин Русев на 14 юни 2022 в галерия "Арте"

Светлин вършеше сериозни неща, без да губи лекото си чувство за хумор и много се боеше да не изглежда, че се взима на сериозно. Но беше категоричен, че има неща, които в занаята на художника са резултат на натрупвания, на преодоляване на формата, на рисунката, на конструкцията, на изграждането на пространство – и ако се пренебрегват, се получава самодейност.

Често в заглавията на картините му се срещаха думи като сънища, илюзии, размисъл, поклонение, приют … Изложбата му „Моление за чашата“ през 2008 г. сякаш повтаряше библейската притча: „Останете будни с мене!“. А неговото „Възпоминание за Катин“ също ни връщаше към библейския разказ за Каин и Авел и проклятието на пролятата братска кръв. В младите му години критиците го обвиняват в липса на оптимизъм и казват, че ако се опита да нарисува усмихнато лице, ще се получи гримаса. Замисленото лице не значи песимизъм, а човек, който мисли не може да е весел, отговаряше Светлин. За него място на действието винаги оставаше човешката душа. И Светлин беше тъй болезнено вгледан в нея, че дори рисунките му излъчваха разтърсващо вътрешно страдание и сгъстена драматичност. „Картините му излъчват тишина, той потърси човека в тишината, за да го издигне над делничната гълчава“, написа някога Йордан Радичков.

Светлин Русев и Милко Божков на негова изложба в галерия "Арте"

Писателят Алек Попов нарече изложбата за 80-годишния юбилей на маестрото „епична духовна ретроспектива, която обема не само творческия му път, но и контекста на времето - амбициозно и монументално едновременно. „Епосът е трудно изкуство, изисква постоянство и знания за континюитет. И способност да реконструираш историческата логика. А това е трудно, изисква цялостен поглед, има начало, среда и край. Това липсва в съвременността. По-лесно е да се правят фрагменти, отколкото да се изгради нещо монументално. То е не само духовен, но и физически подвиг, иска се дори физическа сила, за да направиш нещо подобно. И в това творческо дълголетие на Светлин Русев, в тази сила, има нещо, което като че ли не се свързва лесно със съвременността. Големите неща в изкуството никога не са old fashion.“

Светлин Русев на изложбата на Свилен Блажев-Свиката /л/ на изложбата му НГПИ "Св Лука" заедно с диреторката на гимназията Лилия Балева

Осмисляме какво, наистина, значат такива личности, когато нещо в обществения делник куца и на човек е нужно отново да подреди света около себе си. В момента ужасно ми липсва възможността да се обадя на Светлин и да го попитам какво мисли за съвременните политически реалности. Защото някои виждат, други – не. Дали той се грижеше за спасението на душата си и си купуваше индулгенции с многото каузи, зад които стоеше, защото беше достатъчно умен да съзнава човешките си несъвършенства, дали даваше възможност за съществуването на по-висши сили с предаността си към Ванга? Знам, че има кой да каже: „Ама стига с тоя Светлин Русев, само той ли има съвест и не е ли колекционерството също „суета на суетите“, той не е идеален!“ Не знам, но дай Боже да има повече толкова суетни хора, че в суетата си да са способни да изграждат и да са полезни за другите, да оставят следа. Иначе - самият Светлин повтаряше: „За греховността откуп няма, за нея си плащаме“. Но това е друга тема.≈

Текст: Петя Тетевенска

Снимки: Стефан Джамбазов и Стефан Марков

P.S  на „въпреки.com”: На 13 юни 2023 се откри нова зала, посветена на художника и дарител Светлин Русев в Художествена галерия Дарение “Колекция Светлин Русев” в Плевен. Експонатите са предоставени от дъщерите на Светлин Русев -  Милкана Русева и Ралица Русева, която е и куратор на експозицията. В новата зала, която ще бъде част от постоянната експозиция, посетителите могат да видят непоказвани творби на Светлин Русев, статива и палитрата на художника, фотографии от личния архив още 30-те години на XX в., лични документи  и награди, както и творби на световно известни художници, посветени на Светлин Русев.Основна тема на новата зала са портрети на личности, които са изиграли най-голяма роля в живота и творчеството на художника.

Светлин Русев (14 юни 1933 – 26 май 2018) традиционно правеше големи изложби на рождения си ден. Година след като почина СБХ  представи негова мащабна експозиция в галерия „Райко Алексиев“. Тази година по повод 90 години от рождението му в пространствата на „Шипка“ 6 може да бъде видяна селекция от представителни произведения на художника, собственост на общински и градски галерии в България.

[vprki]

Плакатите на Люба Томова като урок за учениците от НГПИ „Св. Лука“

 „Аз не работя по задание!Когато бяхме студенти в Академията по плакат един наш професор каза: „Плакатът е произведение върху произведението.“. Ако говорим за това какво е плакат и да го сравним с това, което се случва в момента. Затова казвам, че е произведението върху произведението – вече влиза в галериите, където има друга публика.“ Каза преди време за „въпреки.com” художничката – плакатистка Люба Томова.

 И продължи: „Провокацията си съществува и си носи всичко и хората, които се интересуват са на друго ниво от ��ова, което е улицата. Провокацията от литературата и театъра не е буквална. В началото, когато започнах с Шекспир провокацията дойде от нашата дъщеря и интереса ѝ към сонетите на Шекспир. После, когато започнах да чета…Това човечество – бомби, оръжия, какво ли не изобрети и в същото време точно тези общочовешки правила, за които се бори толкова време – за морал, за ценностна система…Тези въпроси остават отворени. Те са нере��ени и затова тези произведения са актуални, още се поставят творбите на големи автори и се  играят и са тема на обсъждане. Тези плакати са по-скоро социални плакати зад тези произведения.“ Според нея, написаното от Достоевски, Гогол, Чехов са вечните проблеми в едно общество, които са останали актуални толкова години и нищо не се променило. И реагира на коментара ни с днешна дата, че като че ли днешните ръководители на Русия, които започнаха така брутално агресията срещу независима Украйна, май не са ги чели. А тя е лаконична: „Ако ти прочетеш Гогол и Чехов никога няма да направиш такава крачка, нито една война…“.

В контекста на думите ѝ ще цитираме забележителният ни плакатист Димитър Трайчев, който казва по повод на нейния художествен проект „ Асоциално за социалното“: „Дизайн, готов да понесе несподелимата болка, която носи истината.“

Точно този забележителен художествен проект на Люба Томова  е експониран в пореднатата  силна изложба в галерията на Националната гимназия за приложно изкуство „Св. Лука“ В София. Експозицията  „Асоциално за социалното. Некомерсиален постер“ на плакатистката Люба Томова, първия български артист, носител на Голямата награда на Международното триенале на сценичния плакат, 2022,  включва 47 постери вдъхновени от драматургия,  кино и литература, които отвеждат към социални асоциации. През призмата на автора са обърнати към общи социални проблематики, валидни и вълнуващи хората от столетия, а в днешно време са не по-малко обострени. Те са философско-социални, а не художествена реклама за културно събитие, което ги прави още по-ярки като произведения на изкуството и въздействие върху зрителя.

Люба Томова

Да припомним, а както в годините сме писали неведнъж директорът на гимназията Лилия Балева открива през 2012 г. галерия в НГПИ „Свети Лука” на територията на училището, която работи много активно по много проекти. „Будителите”, „Учениците”, „Успешните”, „Уроците – Благодарим Маестро”, „Моят учител” и още много изложби на талантливи ученици на различните специалности в училището, изявени автори в своята област и преподаватели в НХА. И важно уточнение – Тази година гимназията ще отбележи своя 70-ти юбилей, а Лилия Балева постъпва като учител в нея почти веднага след като завършва ВИИ „Николай Павлович“ (сега НХА) 1979 г., а от 2007 г. е неин директор.

Лилия Балева, директор на НГПИ "Св. Лука"

Пред учениците на НГПИ „Свети Лука” са представили свои творби изявени художници като: Павел Койчев, Емил Попов, Милко Божков, Николай Майсторов, Свилен Блажев, Георги Янков, Станислав Памукчиев, Христо Харалампиев, Ивайло Мирчев, Иван Велков, Божидар Йонов, Божидар Икономов, Светлин Русев, Божидар Козарев, Стефан Десподов, Христо Явашев-Кристо, Дечко Узунов, Георги Чапкънов и много други, над 100 изложби.Учениците се включват и в социални проекти, като работят в зависимост от специалността си и се представят на национални изложби в този контекст, печелят награди. Преди време в неформален разговор Лилия Балева сподели, че трудно учениците ще посетят във вечерните часове на деня многобройните изложби в София, а може би ще предпочетат дискотеките, затова тя кани художниците да дойдат при тях. Това е изключително преживяване за младежите, а и за самите автори. Не малко от тях са завършили тази гимназия, между които е и първият професор сред възпитаниците ѝ и първият ректор – проф. Георги Янков. Той в момента е ректор на НХА.

Проф. Георги Янков, ректор на НХА на откриването на изложбата

Но да се върнем към изложбата на Люба Томова, която се откри на 19 април и продължава до 10 май. Няма да крием, че не рядко подрастващите са малко отегчени от начина, по който изучават класически произведения, а сега в изложбата откриха  нещо различно, което комуникира с тях, с техните лични вълнения. И по свой начин откриха, като видяхме интереса им към експозицията и дългите им разговори с художничката. Защо Шекспир, Сервантес, Чехов, Йовков, Радичков и т.н. са ни толкова важни днес не само заради художествения прочит, а и най-вече за смисъла на живота в объркания ни свят. Плакатът сам по себе си провокира идеи – лични, творчески или тенденции в културата, в обществото, а и към най-младите, бъдещи творци.  Затова е важен неко��ерсиалният плакат, защото зад тази позиция стои само авторът, но той ни провокира да се замислим, младите още повече. Те сега изграждат стандартите си за човечност, за разбиране на другия и още повече какво ни дава изкуството. 

Социалният плакат винаги е съществувал в една или друга форма от момента, в който това изкуство тръгва да се развива. Люба Томова е първия български артист, носител на Голямата награда на Международното триенале на сценичния плакат в почти 30 годишната му история на 10-тото юбилейно издание 2022 . Тя е авторитетен автор в гилдията си с награди в различни издание на Триеналето на сценичния плакат, Биеналето в Габрово, с международни успешни изяви в Полша, Чехия. Излагала е свои творби в месарница, в библиотека, в изоставено промишлено хале. Но най-важното е, че работите ѝ са сво��одни и необременени от комерсиалното „менгеме“ на възложителя, като са вдъхновени единствено от личния ѝ мироглед, емоцията и универсалността на внушението, което отправят. Люба Томова има какво да каже със своите плакати. Изрича го с категорични и силно въздействащи образи, извеждащи общочовешки идеи, които на моменти са брутално натуралистични, провокиращи и откровени.Парадокс или не, но изложбата ѝ в галерията на НГПИ „Св. Лука“ е първата ѝ самостоятелна в София…

Люба Томова разказва...

Неслучайно Люба подкрепя тази „нова“ формула на творческо общуване със света с находчивото мото „Защото стената не е само на улицата“. (където е прието, че е мястото на плаката). Проектът„Асоциално за социалното. Некомерсиален постер“  представя развитието на Люба Томова, като автор и плакатист неподвластен на визуални моди и дизайнерски тенденции. Изложбата в НГПИ „ „Св. Лука“ я срещна очи в очи с публиката, най-младата и водиха диалог заедно за времето, в което живеем през произведения, които, уж, учат или са чели, или гледали, познават, но винаги могат да открият нещо ново… Видяхме го, защото след откриването на изложбата от директорката Лилия Балева, Люба Томова дълго разговаря с учениците, а те я питаха, интересуваха се.

Наскоро ми пусна една картинка, явно плакат, но преди да ѝ отговоря, ми каза, че ученици от гимназията са го измислили, но я помолили да им го снима. Вероятно в разговорите си тях при откриването на изложбата си в училището им разказала как работи. Някак си измисля си идеята, контекста на бъдещия си плакат и го създава първо като реалност. Обикаля бит пазари, търси вещи, които да носят смисъла и посланието на бъдещата творба. Маскира, близките си с въображение, за да превъплътят Калигула, например, или да лакира ноктите на кокоши крака…В средата на галерията е сложила, на пръв поглед странни и ненужни вещи, които всъщност са по нейния си начин влезли  станали специалния образ в плакатите ѝ.

Тези изложби в галерията на НГПИ „Св. Лука“ са преживяване за учениците. В учебните стандарти ги наричат „извън класна работа“, звучи формално и скучно като определение. Тук кипи живот, радост, интерес, любопитство. И те не са само за учениците и преподавателите, не малко, от които изявени художници в своите области. Идват и много гости – приятели, преподаватели от НХА и други средни училища по изкуствата. Но  изложбата на Люба Томова уважиха и двама ректори на Академията – сегашният проф. Георги Янков, завършил тази гимназия и проф. Божидар Йонов в периода 2003-2007, един от създателите преди 30 години на Международното триенале за сценичен плакат заедно с незабравимия художник Божидар Икономов (1943-2016) и Албена Спасова.

Проф. Божидар Йонов, проф. Георги Янков и Люба Томова

„Наблюдавайки последните три години от развитието на Люба, си мисля, че това е формата на най-съдържателната част на постера в нейните плакати. Едновременно не е поръчков, защото нейните плакати няма как да бъдат поръчани от никой.“ Казва за нея Димитър Трайчев,  един от най-знаменитите ни плакатисти и продължава : „Никой не би си сложил главата  на дръвника с такива плакати като на Люба. Но пък защо да не пробва. Аз съм сигурен, че те ще са много по-вкарващи в салона публика.“  Интересно е и какво казва съпругът на Люба, също плакатист, доц. Ненко Атанасов, преподавател в НХА в катедрата  „Плакат и визуална комуникация“: „Съвременните режисьори, при моите уважения към всички тях, но благодарение на тях е това дередже, в което се намира театралният плакат. Те не смеят да рискуват, разчитат на елементарни визии, с които смятат убедено, а смятам, убедено, че не са прави, че визиите на звездата и на актьорския състав ще вкара публиката в залата. Не е така. Готов съм да се обзалагам с тях да видим как коя концепция ще има успеваемост – дали един художествен плакат или един нищо незначещ афиш.“ Категоричен е Ненко Атанасов, а той има дългогодишни наблюдения и познания и самият той е завършил навремето НГПИ „Св. Лука“.

Ненко Атанасов и Люба Томова

Независимо, че са състуденти от Академията, семейство с дъщеря, която върви по пътя им на художници, но в друга посока, техните изразни средства са различни, дори концепциите за плаката като философия, дори. Не работят заедно. Естествено, че си дават съвети един на друг, че си обсъждат нещата по отношение на реализация им. Но в личното творчество всеки си е сам за себе си.

Припомняме всичко това и заради факта, че изложбата „Асоциално за социалното. Некомерсиален постер“ в НГПИ „Св. Лука“ е първата самостоятелна изложба на Люба Томова в София. А реакцията, интересът на учениците беше възхитителен. Те така са научени да срещат твореца в собственото си училищно пространство и чрез изкуството му да откриват, разбират и тръгват, по своему, към пътя, който са избрали…Тяхно е бъдещето.

Според Люба Томова, плакатът като всяко друго изкуство търпи своите метаморфози и не смята, че максимата „Плакатът е на улицата“, както го определят някои автори, е валидна. Дни преди откриването на 10-то Триенале на сценичния плакат на 1 ноември миналата година тя сподели за „въпреки.com”: „Говоря за плаката като изкуство, не говоря за афиша, не говоря за това, което гледаме по улиците. Качеството на това, което се е произвеждало преди е могло да се нарече плакат и е могло да се разглежда като изкуство. Сега това, което се случва, е чиста проба реклама, която трябва само да обслужва търговската част на нещата. За мен истинският плакат, в смисъла на произведението, вече влиза в галериите. Някога театърът е тръгнал от улицата и е влязъл в залите – смятам, че това в момента става с плаката. Усеща се огромен глад и необходимост от плаката и това се вижда от множеството форуми, които се организират по света. Всеки ден някой пуска нова тема за работа в интернет пространството, има нови конкурси. Това не е комерсиалният плакат, който ние виждаме на улицата, който би трябвало да храни нашето съзнание. Това е съвсем друго. Убедена съм, че плакатът търси ново пространство, търси нов начин за изява, по-скоро, за една по тясна публика.“.

За плаката...

С убеденост каза тя и продължава: „Плакатът сам по себе си провокира идеи – лични, творчески или тенденции. Както преди в годините на социализма сме гледали петолъчките, така сега, примерно, повечето плакати, които се правят в момента са против войната в Украйна, колко неща са се направили против войната във Виетнам навремето. Това е естествената реакция на хората, за да покажат позиция. И затова казвам, че е важен некомерсиалният плакат, защото зад тази позиция стои само авторът. Не стои колектив, не стои партията-майка или нещо друго. Но социалният плакат винаги е съществувал в една или друга форма от момента, в който това изкуство тръгва да се развива.“

Великолепната изложба на Люба Томова предстои да бъде експонирана през есента във фоайето на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ и в края на годината в Арт център – Банкя. Освен това ще има участие в изложбата на произведения на жени плакатистки, организирана от „Международното триенале на сценичния плакат“ на Празниците на изкуствата „Аполония“ 2023 в Созопол в края на лятото,, както и на Международния фестивал на кукления театър „Пиеро“ от 23 до 29 септември в Стара Загора в обща експозиция със талантливата ни сценографка Мариета Голомехова.

Срещите с публиката и вълненията предстоят. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[mihaylovblog]

35 г. от смъртта на българския художник Дечко Узунов (1899 – 1986) Снимка: http://novini.zabulgaria.org

[vprki]

Критичен поглед: Изложбата „Дипломация и изкуство“ популяризира ценни български творби

Една чудесна инициатива на Държавния културен институт към министъра на външните работи на България премина някак малко встрани от потока на артистичните събития и на съпътстващите ги в медиите новини. Става дума за изложбата „Дипломация и изкуство“, посветена на 140-та годишнина от създаването на българската дипломатическа служба, показана през миналата година в София, Русе, Велико Търново, Благоевград и Кюстендил. Тя беше включена в програмата на Европейските дни на наследството, написа изкуствоведът проф. Чавдар Попов.

Художествената колекция на МВнР наброява над 3000 произведения, включващи скулптури, пана, картини, графики и фотоси. Откриването на експозицията се състоя в галерия „Академия“ на НХА през септември 2019 г. и представяше над 20 произведения от колекцията на Художествения фонд на МВнР. Прегледът обхващаше и секции, проследяващи символите на държавния суверенитет, а също така и експонати от „Монетния двор“. В отделен раздел бяха представени проектите за български банкноти и монети. Това е сфера на пластическото творчество, която обикновено остава в сянката на изложбеното изкуство и където нашите художници имат постижения, не по-малко значими отколкото в областта на „изящните изкуства”.

Никола Кожухаров - „Панорамен изглед от Кавала”, 1940

Изложбата съдържаше произведения на автори от различни генерации. От особен интерес за специалистите представляват принципите на селекция на творбите, които отразяват както разбиранията и вкусовете на съответните десетилетия, така и схващанията за националното своеобразие на изкуството, проявено пряко или косвено при откупките и при подбора на творбите.

Борис Ненов - “Къщи”

Наскоро имах възможност да се запозная с великолепния каталог, представящ колекцията и цялостния проект. Каталогът представлява специален интерес и има самостоятелно значение. Авторите и съставителите са намерили интересни и оригинални заглавия на отделните раздели на колекцията. Конкретно за живописния фонд, това са „Класическата колекция”, „Образите на родното”, „Другите ветрове” и „Свободната артистичност”. В каталога е включена също така представителна извадка от скулптурния парк в двора на Министерството на външните работи.

Владимир Мански - “Созопол”

Поместени са фотодокументация и сведения за сградите на някои дипломатически мисии зад граница, както и ордени, и отличия. Скулптурният парк събира редки археологически паметници, произведения от Иван Фунев, Любомир Далчев, Валентин Старчев, Величко Минеков и други. Идеята за парка намери солидна подкрепа в лицето на белгийския меценат и колекционер Юго Вутен.

Златю Бояджиев - „Под ореха“

Сред представените художници в каталога личат имената на Златю Бояджиев, Цено Тодоров, Бенчо Обрешков, Никола Танев, Никола Кожухаров, Васил Стоилов, Пенчо Балкански, Петър Морозов, Дечко Узунов и редица други. Експозицията е показателна за стратегическото партньорство между дипломация и култура.

Никола Танев - “Балчик”

Сградите на дипломатическата служба, специално в онези аспекти, които се отнасят до представянето и популяризирането на българското изкуство зад граница, също имат важна роля и място в експозицията „Дипломация и изкуство“. Особено ценна е например сбирката в посолството ни в Париж, с която имах възможност да се запозная подробно и лично във връзка с гостуването през 1993 г. на представителна изложба на съвременно българско изкуство в „Гран пале” и в сградата на ЮНЕСКО.

Пенчо Балкански - „Към нивите”

Несъмнено и изложбата, и каталогът способстват за популяризирането и за социализирането на ценни художествени произведения от националното културно наследство, които като правило са по-малко познати на широката публика, пък и на специалистите. ≈

Текст: Чавдар Попов

Снимки: архив МВнР

[vprki]

Критичен поглед: Галерии се опират на традицията, но от днешна перспектива

„Градинa на духовността. Св. гора и българското изкуство от първата половина на ХХ век“ е заглавието на изложбата, която се откри в Софийска градска художествена галерия. Това е продължение на посоката, която е поела галерията с показване и припомняне на имена на позабравени български художници и направления, които да имат освен естетически, но и образователен характер. При това с много добро оформление на експозицията, а често и придружена с изключителен албум, както беше с изложбата на Константин Щъркелов.

Изложбата „Градина на духовността“ представя Света гора, нейните манастири и художествено наследство, видени през погледа на български художници от първата половина на ХХ век. Сред тях са Иван Лазаров, Дечко Узунов, Васил Захариев, Цанко Лавренов, Константин Щъркелов и други. Пътували до Атонския полуостров по една или друга причина, всеки от тях пресъздава по свой начин различни впечатления от съприкосновението си с манастирите и със старините на Атон, с живота на монасите и със съхранено богато художествено наследство. Погледнато по-общо, в контекста на българското изкуство от първата половина на миналия век, представянето на Света гора се оформя и като тема, която отразява някои от важните посоки в художественото развитие у нас през този период.

Изложбата в СГХГ е оформена с вкус и професионализъм

На първо място това е вниманието към старините, към старото изкуство и към християнското наследство, интерес, който силно повлиява върху формирането на българския модернизъм и на движението родно изкуство. Представите за видения, чудеса и светци, за църкви и старини ангажират  въображението на автори като Иван Милев и Иван Пенков, чиито произведения също са включени в изложбата. Още една посока в българското изкуство, която се отразява в представите за Света гора, е темата за историята и за формирането на национално съзнание.

Картини от Цанко Лавренов

Изложбата включва разнообразни произведения – светогорски възрожденски щампи, копия на стенописи, рисунки и проекти, живописни и графични творби, пресъздаващи изгледи от Света гора. Събирането на всички тези светогорски произведения дава поглед към съществени стъпки в развитието на българското изкуство от първата половина на ХХ век, представя значими автори. Контекстуализирането на тези творби ни помага да възстановим важни процеси и тенденции в художествения живот у нас, пише в анотацията за изложбата.

Иван Пенков - “Отец Паисий”, 1932 г.

В нея са представени произведения, собственост на СХГХ, Национална галерия, Национален исторически музей, Национален църковен историко-археологически музей, Национален литературен музей, Държавна агенция „Архиви“, Ефория Зограф, регионални исторически музеи и художествени галерии в страната, СБХ, частни колекции. В експозицията е представено и копието на прочутата чудотворна Фануилска икона на св. Георги, дело на Цанко Лавренов и съхранявана днес в пловдивския храм „Св. Цар Борис Покръстител“.  Включените в изложбата архивни материали и исторически сведения дават възможност за проследяването на една документална линия и опознаване на историята на Света гора и нейните проучвания. Това се допълва и от представените в изложбата филми. Екипът на изложбата е Аделина Филева, Любен Домозетски, Неда Живкова, Светла Георгиева, Николета Гологанова.

Графикатури от изложбата на Иван Газдов

Същевременно в столичната галерия „Сан Стефано“ един друг истински класик на българското графично изкуство - проф. Иван Газдов, отбелязва с изложбата „Черни докосвания“ своята 75 – годишнина. В поздравлението си към него доц. Георги Лозанов пише: „Привилегия за днешната българска култура е да има художник като Иван Газдов (доколко си даваме сметка за това е отделен въпрос). Привилегия е, защото не просто има собствен стил, а го е превърнал в световна марка. Привилегия е, защото е в състояние да преведе на изобразителен език всичко – от перипетиите на всекидневието до апориите на философията. Привилегия е, защото с картините си влиза в диалог с класиците и се чувства на място в тяхната компания. Привилегия е, защото е направил от иронията (и самоиронията) сечиво на хуманизма си. Привилегия е, защото успява зад гърба на националното да сроди глобалното и регионалното (ямболския модернизъм, медвенския постмодернизъм). Привилегия е, защото има благородническа титла, която – след липсата на аристокрация в Третото българско царство (да не говорим за царството на каскетите), може да му даде само изкуството: велик майстор на графикатурата.“

Автошарж на художника

А самият Иван Газдов пише: „В 33-годишната история на стила Графикатура цикълът „Черни докосвания” е съвсем различен. За мен неговата поява беше разтърсващо преживяване. Съвършеното многостепенно импровизиране на черно-белите натрупвания, появявали се през годините, достигна своеобразен пик, експромтно разграждане на черното, на неговото превръщане във визуален микс (без да се навлиза в нюансирането чрез сивия тонален спектър). Това се получи чрез натрупването на голяма маса от хартии, докоснати от четки с черна боя: от диапазона на плътното допиране и тежката мазка, до внезапното изтегляне на различни по дебелина четки; от лекото нежно пипване с лека четка до продължителното разтриване със стабилна четка, докато се получат характерните „разрошени”, отчасти ефирни към края, рехави повърхности; от  въртеливото разтъркване и протяжно бавното движение до светкавичните успоредни щрихи с внезапно или много плавно издърпване, което създава уникалната структура на всяко черно петно.

На изложбата е показан и албум, в който са включени всички графикатури на Иван Газдов

Така, целият арсенал на импулсивното докосване е очевидно воден от най-ценния художнически набор – неограниченото вдъхновение, подчинено и задвижвано единствено от вътрешната мярка за авторова естетика – непоръчвана, незаимствана, непрошнурована, некласифицирана, реализирана единствено за „тук” и „сега” на тези произведения. Малък „черен вулкан” („black volcano”), избликнал и поразил само листите на цикъла. Натрупаната огромна маса от почернени хартии се отдава на колизията на това лично предизвикателство. Следва процесът на прекомпозиране, на формалното моделиране и модулиране, който превръща импулса на натрупването в „una coza mentale” („работа на ума”, според Леонардо). И на великото неописуемо, фантастично лично мое щастие.

С ножицата от картоните се появяват стотици парченца черно. И тяхното наместване, композиране е очовечаващо действие, което създава чудесното алиби на разпознаваеми образи (и не съвсем) в законовите визуални рамки единствено на стила. Същевременно и безусловно тези образи са само за посветените в езика на графиката. С всяка измината минута в ателието в Медвен се трупаше дивната виелица от емоции от художественото създаване. Радост и щастие, възторг и еуфория. От гледна точка на истинското изкуство, която е моя единствена гледна точка, този цикъл е най-великият. Моята слабост. Своеобразната „черна овца” в цялото черно стадо от цялата 16-цикълна история на стила Графикатура с около 400 работи. Другите цикли в тази изложба, ръчно отпечатани от мен, офортите „Гротески” и „Гънки и контури” (също непоказвани досега) са едни носталгични спомени от годините на младостта, когато току-що напъпилите пипалца на зараждащата се графичност изплуваха съвсем невинни и никой не предполагаше, особено аз, докъде може да стигнат, като се превърнат в коренчета на нещо лично и ново”, написа Иван Газдов.

Катя Гецова в “Аросита”

А в  столичната галерия „Аросита“ е подредена дванадесетата самостоятелна изложба на Екатерина Гецова. Тя е сред най-активните и последователни автори, отдадени на изкуството на стъклото , който оказва значително влияние върху начина на  възприемане на този материал като художествена форма. Завършва специалност „Стъкло” в Прага при прочутия проф. Либенски. Наред с многобройните й общи и самостоятелни изложби, участия и награди в и извън България, тя е съосновател на знаковата галерия за съвременно изкуство „Аросита“, и организатор на международния фестивал на стъклото, провеждан в София и Велико Търново между 2010 и 2016-та година. На изложбата има и две стъклени пана, изработени с нейна специфична техника, която тя създава през 80-те години на миналия век. С нея тя изработва и витражи за метрото в Нагоя, Япония.

Това стъклено пано е изработено по специфичната технология на Екатерина Гецова

За своята технология Катя Гецова беше разказала преди време в разговор за „въпреки.com“: „Витражите в Нагоя не са с класическа технология, не са с оловни шпросни, напротив. Това е една технология, която е чисто моя, измислила съм си я. Всъщност тя е наслагване на 4-5 технологии, известни в света, обаче по начина, по който се прави се получава нещо съвсем ново. Това за първи път го показах на един симпозиум в Нови Бор /Чехия/ и там бяха от японската фирма, които страшно се впечатлиха и веднага поискаха да дойдат в България, да видят в ателието ми какво правя. Те дойдоха, видяха и поръчаха за две станции на метрото в град Нагоя“.

В последните години Катя Гецова се фокусира върху малката пластика, конструирана от матово и прозрачно, цветно и рисувано стъкло съчетано с дърво и метал. Изследвайки оптичните възможности и взаимодействието на стъклото с често необработената дървена повърхност, тя довършва органичната  материя, поставяйки я в нов контекст и същевременно противопоставя свойствата на двата материала, суров и шлифован - гладкост и абразивност, плътност и прозирност. Единият поглъща, другият отразява светлината. Ефектът е  поразяващ, Катя Гецова създава хипнотизиращи скулптури с безброй нюанси, променящи се според интензивността на светлината и гледната точка на зрителя в симбиоза със заобикалящата среда, пише в анотацията за изложбата Ани Венкова.

И още: „Геометричните форми на полирания до съвършенство оптичен кристал пречупват неузнаваемо постамента и отраженията на околната среда, генерирайки симфония от редуващи се светли и тъмни сегменти, остри и меки оттенъци, и проблясъци, аморфни и фиксирани изображения. Преминала през различни периоди и творчески етапи, Катя Гецова овладява и трансформира този богат, но капризен и деликатен материал - стъклото, навлизайки в сферата на дизайна, витража, архитектурно-декоративни, монументални решения, „живописта” върху стъкло, скулптурата и инсталацията. В изкуството й границите между тях се сливат. От т.нар.  утилитарен предмет до концептуалното осмисляне на материала, чрез собствен  пластичен език, Катя Гецова надхвърля формулировките и определенията, касаещи видове и стилове в изкуството. Творбите й изненадват и провокират, задават въпроси, забавляват и радват... Те съдържат нещо от мистиката на изначалните форми, застинали в зародиша на сътворението, съхранили движението в статиката“.

Две от картините на Калия Калъчева в „Little Bird Place”

А съвсем наблизо до „Аросита“ в малката галерия „Little Bird Place” има една голяма самостоятелна изложба. Не като формат или количество, а като търсене и посока. Тя е на художничката Калия Калъчева, но трудно ��оже да бъде позната от някои нейни пространствени и индустриални композиции от предишната нейна изложба „Имагинерни конструкции“ в галерия „Ракурси“. А и от други нейни изложби, отличени с редица призове у нас и в чужбина. Сега в картините й отново по особен начин са използвани златни и сребърни листове, които напомнят на източноправославната традиция в иконописта. Само че тук Бог е природата и може би затова изложбата е озаглавена „Смени пейзажа“.

Калия Калъчева

Галерията представя тези най-нови живописни експерименти на Калия Калъчева. Добре позната със заниманията й с градската среда и строгите й конструкции, в последните години художничката е все по-изкушена от прехода към природното и многопластовите измерения на пейзажа. Калия подсказва една различна идея за пейзаж. Повдига въпроса за нуждата от „смяна на пейзажа“ – един от най-старите жанрове в изкуството, изискващ обаче постоянно осъвременяване, за да съумее да откликне на настоящето.

Чрез нетрадиционни техники и материали, природни и не-природни цветове и „парчета“ ни се явява една променена/сменена природа, непозната и изкушаваща, сияеща, лъскава и трептяща… Калия Калъчева ни предизвиква да подложим под въпрос очевидното и да се вгледаме по-надълбоко в абстрактността на растерните образувания – дело на интуитивната случайност. Преживяване, н��помнящо пътуване с постоянно сменящи се пейзажи, сценки, бързи отрязъци от природни гледки, понякога с обживени или пък изоставени „човешки“ структури и постройки, пише в анотацията за изложбата.

В творбите присъства и собственото ни отражение – в отблясъците на златните и сребърни листове или в малките човешки фигурки, пресъздаващи усещане за неяснота с подтик към въпроса – дали ще бъдем пионки или главни действащи лица „в пейзажа“. Изложбата коментира и двусмислието в представата на съвременния градски човек за идилична природна красота – представа, в която често се намесват неестествени очаквания за подреденост, яркост, съвместимост с града и неговите крясъци. Затова и в някои от работите можем да усетим преднамерения кич и пищност, присъщи на тази изкуствена, „украсена“ и застрашаваща идиличност…

„Смени пейзажа!“ е изложба-апел, коментар, критика и приятелско намигване, експеримент и провокация към сетивата ни за истинско и изкуствено, стереотипно и актуално, комфорт и импровизация, отбелязват кураторите Теодора Константинова и Радослав Механджийски (Art & Culture Today). ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Изкуството реагира на пандемията

Изкуството винаги е реагирало на обществените нагласи и очаквания. Така е и сега по време на епидемичната криза. Художниците също търсят и намират своите основания за осмисляне на пандемията от гледна точка на обществото. Защото може би и за тази пандемия един ден ще се говори като за бубонната чума в Европа между 1346 и 1353 г. А са нужни и художествени свидетелства за сегашната криза.

И с тази тема се занимава и една изложба с творби на млади художници – финалисти от Национален конкурс за плакати гостуват в галерия „Мисията” на Държавния културен институт към министъра на външните работи на Република България -  ул. „Алфред Нобел” № 2, Софи��. В рамките на инициативите по повод 65 години членство на България в ООН и 75 години от създаването на организацията,  Държавният културен институт е домакин на изложба на финалисти от националния конкурс за плакат „Костадин Отонов“ в галерия „Мисията“. В експозицията са представени първите десет номинирани плакати от официалното журиране, в които са интерпретирани и застъпени важни теми. Конкурсът за плакат се превърна в традиционно културно събитие, което е важна част от  календара на училищата по изкуствата към Министерството на културата в България.

Младите художници са интерпретирали в своите плакати актуалната тема за пандемията и други важни социални сюжети. Първа награда на Министерство на културата спечели Надежда Боянова от НХГ „Цанко Лавренов”. Втора награда на Министерство на културата получи Никол Петрова, НГПИ „Св. Лука”, а трета награда е за Виктория Йорданова, НГПИ „Св. Лука”. Награда „Костадин Отонов” взе Венцислав Нанов от НГПИ „Св. Лука”. Никол Петрова от НГПИ „Св. Лука” е носител и на отличието на Министерство на външните работи. Наградата на Областна администрация Пловдив отива при Надежда Боянова от НХГ „Цанко Лавренов”, а наградата на Община Пловдив спечели Нина Врачева от пловдивската художествена гимназия. Виктория Илиева от НХГ „Ц. Лавренов” и Дара Трайчева от НГПИ „Св. Лука” получиха поощрителни награди.

Гласуването за III-ти Национален конкурс „Плакат - Костадин Отонов” за училищата по изкуствата към Министерство на културата се проведе дистанционно на два етапа на 18 и 19 юни 2020 г. чрез онлайн система за оценяване в официалния сайт на НХГ „Цанко Лавренов”. Всички конкурсни творби бяха селектирани и гласувани от компетентно жури. Конкурсът се организира от Национална художествена гимназия „Цанко Лавренов“ – училище по изкуствата към Министерство на културата и с любезното съдействие като съорганизатор на Министерство на външните работи на Република България. В селекцията участваха 59 плаката на ученици на възраст от 14 до 18 години (от 8 до 11 клас) от училищата по изкуствата към Министерство на културата. Изложбата е отворена за посещение в галерия „Мисията“ от 10 до 17 часа всеки работен ден до 17 юли, при спазване на всички изисквания за дистанция и дезинфекция.

Захари Зограф (1810 - 1853) - Лале, ок. 1838/1839

А в Националната галерия подготвиха изложбата „Цветя за медиците”, която ще продължи до 13 септември. Изложбата представя избрани творби от фондовете на Националната галерия, обединени тематично чрез най-интимните измерения на изкуството – цветята с тяхното многообразие и хармония. В различните авторови интерпретации тези чувствителни форми от природата се превръщат в катализатор на дълбоки чувства, предизвикващи оптимизъм и размисъл. Едва ли има по-подходящо време от настоящия драматичен момент на борба с коронавируса, за да покажем обаянието, изяществото, вълшебството, омайността и великолепието на света, отбелязват от галерията.

Владимир Димитров - Майстора (1882 – 1960) - Вакарелка, 1930-те

Експозицията е посветена на медицинските работници и на хората от първата линия в преодоляване на опасността. Мнозина от тях трябваше да се изолират от семействата си, за да бъдат до пациентите, без да мислят за огромния риск и за собственото си здраве. Това е еквивалент на влизане в сражение без броня - денонощно, в упорити опити да се разработи ваксина срещу вируса и да се изпробват лекарства, които биха могли да помогнат за лечение на инфекцията. Медиците правят огромни жертви, за да ни запазят от опасността и именно тяхната човечност ги превръща в истински герои. Културните институции бяха сред първите, които споделиха тежестите на неочакваната карантина. Експозиционните зали бяха затворени, концерти, спектакли и прожекции бяха отменени. Музейните работници не престанаха да работят. Те създадоха  виртуални обиколки за своята публика, разшириха диалога с любителите на изкуството. Галериите бяха пространства, които поддържаха духовността през мъчителните месеци...

Василка Монева (1945) - Натюрморт в бежово, 1982

Постепенното завръщане към нормалния живот Националната галерия прави чрез творбите на Захари Зограф, Владимир Димитров – Майстора, Олга Визингер-Флориан , Иван Милев, Данте Рики, Сирак Скитник, Дечко Узунов, Никола Танев, Вера Недкова, Порфирий Н. Крилов , Мара Йосифова, Йордан Кацамунски и др. С една изложба, подготвена с чувство за голяма благодарност към българските медици, пише в анотацията за изложбата с уредник художника и изкуствовед Калин Николов.

Картини от Елза Гоева и Владимир Гоев в галерия “Арте” 

А той пък има и текст за една друга изложба – на Елза и Владимир Гоеви в галерия „Арте”. „Елза (1928) и Владимир Гоеви (1925 – 1913) са не просто едно от известните ни художнически семейства, но те се родеят и допълват в своите начини на рисуване. И двамата са не просто художници от генерацията на 60-те, която отхвърля имитативния реализъм и възприемайки естетиката на творческото преобразяване на нещата, се обръщат към пластичното, духовното, светлината, философията на природата и образа. И не просто едни от поколението си, а сред най-напредничавите натури на тяхната общност.  

Елза Гоева - снимка Стефан Джамбазов

Изглежда, че и в двамата се заражда и развива успоредно  интуитивна оценка за естетиката на новите художнически насоки, и в двамата се изработва усета за ценността най-вече на личния свят, и по този начин те надхвърлят пространството с разпознаваеми форми от непосредствени реалности. Така, те влизат в тъканта на видимото, с което то магически продължава да ни „информира“ за същността на личния израз и при двамата художници, реализиран чрез хармонична композиция, основана от прости линейни форми, нотан и цвят. Какво е това „нотан“ ли? Японска концепция за светлина и сянка или маса... Но нали дълбоко в своята същност изкуствата и епохите се сливат – в дълбочина  модерно и немодерно, „източно“ и „западно“ , сложно и несложно, рисунъчно и живописно имат общ генезис, говорят на общ език, имат единна същност!

Още от изложбата в “Арте”

Самата Елза Гоева е феномен (неуместна дума за нея и нейната скромност), защото и при очевидното дълголетие не престава да създава картини. При това творби, които можем единствено да оприличим като поетични сентенции. Картините й казват неща чрез цвят и форма – необичайни по емоционален интензитет в мъдрото си спокойствие – които не могат да бъдат изразени по друг начин неща, защото за нарисуваното в тях няма думи. Несъществуват думи, независимо, че творбите й са нещо като пресечната точка между реалността и поетичната символика. Галерия „Арте“ е позната с активната си намеса в съвременния художествен дискурс, като многократно е представяла художници от различни поколения и тенденции. В така създадения диалог на сравнение и на предоставяне възможност за поглед върху нашето изкуство, сегашната изложба от творби на Елза и Владимир Гоеви е съществено обстоятелство”, пише Калин Николов.

Василка Монева - Вариация на Las maninas (Диего Веласкес)

А в столичната галерия „Стубел” продължава изложбата живопис на Василка Монева. Родена в аристократичния Русе, където живее и в момента, в годините художничката се превръща в един от най-изявените представителки на Русенската живописна школа и на съвременното българско изкуство. В изложбата си Василка Монева отново изследва добре познати за творчеството й теми и сюжети – градски интериори, натюрморти, морето. Изненадата, която авторката поднася на публиката в тази изложба, е цикъл – вариации на известни картини на Мане, Веласкес, Сьора и Рубльов, с който прави реверанс към художници, чието творчество й е помагало да търси пътя през годините. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

Елица Тодорова получи Националната награда на името на Майстора

Кюстендилската художничка Елица Тодорова получи националната награда за живопис на името на Владимир Димитров – Майстора. Наградата беше връчена в художествената галерия на негово име в Кюстендил в деня, когато се отбелязват 138 години от рождението на художника.

„Чувствам много голямо желание да благодаря на всички, които са видели в моите работи нещо, което заслужава признание и награда. Безкрайно съм благодарна на всички, които по някакъв начин се интересуват от моето изкуство и се надявам, че по някакъв начин съм докоснала душите и сърцата им”, каза Елица Тодорова. „Рисуването е моят живот и така ще бъде до последно!“, споделя художничката, вярна на порива да бъде себе си в изкуството.

Елица Тодорова

Деветдесетгодишната художничка получи грамота от председателя на Съюза на българските художници Любен Генов, статуетка на Майстора, изработена от скулптура Кирил Матеев, която връчи кметът на Кюстендил Петър Паунов, 5000 лева от община Кюстендил и 2000 - от Министерството на културата, връчени от директора на галерията в Кюстендил Валентин Господинов. Елица Тодорова е завършила живопис при проф. Дечко Узунов в Националната художествена академия. От 1956 година свързва трайно живота си с Кюстендил и успява да се утвърди като един от най-ярките представители на Кюстендилската изобразителна школа. Наградата за живопис „Владимир Димитров-Майстора” съществува от 1973 г. до края на 80-те години на миналия век, след което е възстановена през 2012 г. Тя се присъжда всяка година на един български художник за изключителните му постижения в изобразителното изкуство през изтеклата година. Учредена е от Община Кюстендил и художествената галерия в града, министерството на културата и Съюза на българските художници. Другите номинирани тази година бяха Веселин Начев, Димитър Петров, Йордан Кисьов и Румен Жеков.

Захари Каменов

От 2013 г. насам с престижната награда са отличени Андрей Даниел, Свилен Блажев, Ивайло Мирчев, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Анета Дръгушану и Захари Каменов. По традиция награденият от предходната година показва изложба в деня на обявяването на следващия носител на наградата. И изложбата на Захари Каменов беше наистина прекрасна. Картините са от три цикъла. Единият беше експониран в СГХГ в София, другите два не са показвани. „Единият цикъл „Средновековни графити” е нещо, което ми хрумна от едни наистина средновековни графити в Гърция. Тогава бяхме със Стоян Цанев и Милко Божков. Видяхме много интересни места на езерото Преспа. Скални параклиси, на които имаше много интересни знаци и графити. И това ме накара да направя един цикъл. Другият - „Биологично равновесие” също е нов”, каза той за „въпреки.com”. Колкото до „Археастрологията” казва, че целият период на пещерното и скалното изкуство носи огромна доза модерност. И когато работи абстрактното се прелива в него от други векове.

Част от изложбата на Захари Каменов в Кюстендил

В залите на галерията в Кюстендил бяха подредени представителна постоянна експозиция с творби на Майстора, Коледната изложба на кюстендилските художници и експозиция с творби на Николай Дюлгеров. Показана е и изложба „Кюстендилска изобразителна школа" от фонда на галерията, наброяваща близо 200 автори, сред които Стоян Венев, Никола Мирчев, Кирил Цонев, Асен Василиев. Хубаво беше, че директорът на галерията Валентин Господинов почете паметта на художника Андрей Даниел, който получи първи наградата след възобновяването й. Както и паметта на художника и изкуствовед Димитър Грозданов, който напусна също нашия свят миналата седмица. А ние присъстващите си спомнихме, когато Андрей Даниел при получаването на наградата покани всички на черпня в Кюстендил. Както и когато Свилен Блажев връчи плика с наградата си на Валентин Господинов за рамки на картини на Ма��стора от галерията. Или за Ивайло Мирчев, който покани колегите и приятелите си в София. Защото тази награда е не само благополучие за лауреата, но и уважение към изкуството и ценителите му.

Много хора дойдоха на връчването на наградата в Кюстендил

Отидохме и в Шишковци, мястото където Владимир Димитров – Майстора работи в много от последните си години и където бяха неговите модели. Посрещна ни отново Климент Терзийски, който вече не е кмет, защото се е отказал. Но новата кметица не се появи, вероятно е била заета. В къщата на Майстора пак имаше малък коктейл с пита и червено вино, но някак си я нямаше онази атмосфера, за която сме говорили. Когато жените от селото пееха, правеха техните баници и се лееше ракията, и виното на бившия кмет. Може би малко сантиментално, наивно, но и искрено… А тук, Валентин Господинов си спомня, че за първи път са обсъдили идеята с пленер за младите художници от Академията през лятото в Шишковци с Андрей Даниел и Димитър Грозданов. Надяваме се, че идеята ще продължи.

Но да се върнем към Майстора. В нашия проект „Шишковци – между спомена за Майстора и жътварските песни“ на Фондация „Въпреки” Климент Терзийски беше казал: „Довела го е тук природата и красотата, и добрината на хората. Довел го е Андон Виячев, големият дарител. Чел съм много за Майстора, но това, което съм чул от старите, възрастните хора от дете и после – Майсторът е дошъл тук, защото е видял една богата природа. Работливи хора, хора, които умеят да посрещат. Майстора тук в това село сред хората е бил много щастлив. Той толкова много е обичал хората, сраснал се е с живота на селото. Той е участвал във всички събития на селото - на всички събори, празници на селото, във всички трудови дни в едно с хората. Умеел да се сработва с хората. Старите селяни са ми разказвали, че той вечер като се прибере, вземал е тамбурата, сядал на мегдана, свирел е, момците около него играят. Той е познавал хората – душата им – знаел кой е беден, кой богат и кой какъв е. И често влизал в магазина, плащал е вересиите. И хората казвали – а, Майстора продал картина. Винаги е черпел като продаде кар��ина – влизал и на кръчмаря казвал – на всички по една ракия, аз плащам. Толкова много е бил уважаван и обичан – на времето се е карал Гергьовден на 6 май много традиционно в селото, имало агне или кой каквото има. И най-голямата обида за шишковчани било ако в този ден Майстора не посети неговия дом. И за да не обиди някой шишковчанин Майстора е бил принуден да тръгне от 12 часа от единия край на селото до 6 часа да стигне до другия край. Като се знае, че Майстора нито е пил, нито е ял толкова. По една чепка от месото, една глътка и при другите.

Паметникът на Владимир Димитров - Майстора в Шишковци

Последният път като отива до Америка и неговите приятели, които го посрещат на гарата, се интересуват защо толкова бързо се прибира, защо бил за пет години до Америка, пък се връща. А какви са неговите думи. Това ми го е казала баба Евга, една от моделките. На София на Централна гара го казал – а, бе бях в Америка, въртях се, суках се, минах няколко щата, обаче не можа нещо да ме впечатли така да взема четката нещо да нарисувам. Там ми се видя някак си мрачно, някак си, не можах да видя нещо, което да ме трогне да нарисувам. И аз не натопих тези шест месеца нито един път четката да рисувам. И реших, че трябва да се прибера в Кюстендилския край. И тогава той казал заветната мисъл, която много хора мислят, че ние в Шишковци сме си я измислили – Ако има рай на земята, той е Кюстендилският край с акцент Шишковци”, каза пред нас Климент Терзийски тогава. А сега пак ни почерпи от своята ракия, нищо, че не са се съобразили с него как трябва да се прави честването на Майстора... ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

„Неосъщественият музей” от Калин Николов на Панаира в НДК

През 2012 г. покойният доц. Вихрен Чернокожев казва: „В последните си години Радой /Ралин – б.р./ беше зает с една книга, която нарече „Неосъщественият музей“. Мислеха я заедно с Калин Николов – документална книга за отдавна забравени художници, за автентичните им крушения и за трудните пътища на българската художествена култура.“ Става дума за книгата „Неосъщественият музей“, която издателство „Български Бестселър“ подготви и ще представи на 47-мото издание на Софийския международен панаир на книгата в НДК.

Премиерата е в неделя, 16 декември, на „Сцена на панаира“, ет. 4, западното крило на НДК от 10 часа. „Неосъщественият музей“ от Калин Николов, е написана по желание и със съучастието на писателя Радой Ралин.  Двамата се срещат с редица от българските художници, чиято младост и първи стъпки са в периода на Втората световна война или малко след нея. Задават им въпроса „Какво мечтахте и какво се случи с вас като художнически живот?“. Така личните истории на творците разкриват социалните, културните и политическите тенденции, отразени по един или друг начин в споделените спомени. Личните изповеди  докосват начина, по който разглеждаме феномена на културата и я преобразяват в непосредствен и обзорен човешки контекст. На фона на разказаното са допълнени факти за контактите на българските художници с модерни световни тенденции,  плашещи и непостижими, забранявани и строго контролирани у нас десетилетия наред. Както и за творци, които поне правят опити да пресекат тези бариери.

Естествено изкуството е зона на  неизбежни конфронтации. В отрязъка на времето, на което е посветен настоящия текст, особено важни са състоянията от смущаващите срещи с модерните тенденции. Драматично,  възнаграждаващо и  предизвикателно изживяване. Но много повече са били страховете на бягство от дръзкото и новаторското, недоверието спрямо непознатото… „Неосъщественият музей“ е рядка по рода си книга. Интересна с гледните точки в нея, панорамността и енциклопедична с богатата си фактология и конкретни примери.

Публикуваме със съкращения глава от нея, озаглавена „ХРОНИКА НА ЕДНА ЗАБРАНЕНА ИЗЛОЖБА И ПРЕДХОДНИТЕ НА НЕЯ СИТУАЦИИ, СПОДЕЛЕНИ НИ ОТ ВЕСА ВАСИЛЕВА”

В този курс на студенти, приети през 1944 година (за който разказваше Лазар Коцев) е и Веса Василева. За нея никога не е имало друга житейска алтернатива освен изкуството или друга мечта освен тази да стане наистина художник. Баща й е завършил техникум по дървообработване, но сам с талант преподава в тревненското училище рисуване и дърворезба. Момиченцето винаги има пластилин и неща за рисуване. Веднъж в първо отделение влиза инспектор, а учителката в този момент проверява зададената за домашно тема – животни от пластилин. Щом стигат до нея й задават въпроса: „– Весе, а на теб кой ти помогна!“ А тя се разплаква и смачква направеното, след което наполовина го възстановява. От този ден често я изваждат на дъската и тя показва своето умение...Тогава рисували, спомня си тя, не постановки, а теми, което й доставяло много голямо удоволствие (орачи, пролетта, коситбата...) „Когато е била втори клас (шести днешен) й направили изложба. Аз се засрамих много от това внимание, а после пазих тази сбирка от рисунки до втора година като студентка, но ги изхвърлих в един порив...“ По-късно, когато изборите в Трявна печелят земеделци и масово уволняват всички щатни нетехни служащи (в това число и учителите), семейството се премества в Голямо Конаре, чийто кмет, макар и русенец, е съученик и приятел на баща й. Но нему се налага да смени своята предишна професия с тази на чиновник в застрахователно дружество.

/…/

Разбира се подобно на всеки истински художник и самата Веса Василева носи характер, който е труден за разгадаване дори днес от самата нея. Защото малко преди времето за следване и след като избора й е многократно подчертаван, тя обявява, че иска да се заеме с авиоинженерство. Била е добър математик. В къщи не я тормозят и общо взето е независима в почти всичките си начинания, но разбира – това със самолетите няма да стане. Още повече, че баща й има брат в Париж, който многократно изявява желание да вземе някой измежду племенниците си и да му осигури образование и работа. А Веса е най-ентусиазираният кандидат за това. Бързо напредва в езика, опознава културата... „Бях много сигурна, че ТАМ ще стана художник. ТАМ!“ Няма нищо нереално в подобна възможност, освен една – политическата реалност на събитията около войната...

На 9-ти септември обаче най-неочаквано арестуват баща й. Освен винаги стремежът му да бъде изискан в облеклото си, той не е бил по никакъв начин свързан с нещо буржоазно или политическо. Напротив... Седмица след тази дата, момичето е трябвало да е в София за началото на своето мечтано студентство в Академията. Но нищо подобно – тя всеки ден чака сред едни огромни опашки пред ареста, за да носи храна на баща си чак до началото на декември. „Не ги хранеха изобщо. кол��ото и малко спестени пари да имахме, ги раздадохме.“ Когато оставят храната, няма никаква сигурност, че някой я предава по предназначение. Виждат само веднъж за миг арестувания, но му е забранено да говори... По някое време научават чрез свой братовчед, партизанин (син на сестрата на майка й), че лагерниците ще ги карат някъде през Перник към Свети врач. Братовчедът, убеден в невинността на своя роднина, се оборудва със значката си, идентифицираща го като партизанин... Чакат вагоните да преминат на съобщеното им място около 19.30... Всъщност тичат объркани по едни коловози, които им се струват безкрайни. Чукат по конските вагони и викат името на човека. Някакъв глас се провира измежду измежду дъските и съобщава, че надолу по линията има и други... Намират го в последния конски вагон, виждат един човек и той ги гледа – не само в тъмното, но и на светло трудно е да разчетат в чертите му доскоро познатото им лице, възраст и емоция...(при спомена за вида на баща си и миговете, в които той изобщо не ги познава, а те не могат да откроят в призрака срещу себе си, неговият предишен лик, тя спира да говори...)

Веса Василева /1926 - 2016/ на една от последните си изложби - снимка Стефан Джамбазов

Ето така започва студентството на Веса Василева! Отначало сменя седем квартири. Обикаля ги с дюшека на гърба и пълната нищета. Спомня си  как едно бурканче лютеница е разпределяла за по две седмици. Изпитът си спомня с лошото място. Няма рамка. Опънали са й ден преди това хартия върху някакъв семеен портрет. Носи си само няколко креди. До нея се пада Гаврил Орошаков, добре оборудван, който умее да рисува абсолютно реалистично (чак буржоазно според определението на Василева). Заедно влязохме 6 човека измежду 36 кандидати за живопис. Но пред момичето се появява нова преграда – тя няма бележка от ОФ, с която да и се дава характеристика и право да следва. Казвам това на административния секретар Сарджев, а той „Вижте какво, Вие там ще набавите тая бележка...“, а докато говореше това, ме записа (много мил човек беше). Първата година много треперих за тази бележка, втората – също, третата... А после свикнах, а и бях сигурна, че Сарджев ме е защитил (подобен късмет по-късно има чрез Илия Петров. Професорът й издава бележка, че е художник, комуто се полага цяла стая, за да се настани и да има възможност да рисува.) и все пак изобщо не е сигурна, че историята с въпросната характеристика няма да се превърне някой миг във фатален... „Но който и да влезеше непознат в ателието, казвах си, сега ще ме извика по име и ще попита за бележката ми от ОФ...“

За нейна радост, оказало се, че майка й като живеела някога в София била на квартира в пансиона на баба Лала (майката на Дечко Узунов). Така се оказало, че има допирни точки с Найо, неговият племенник, а оттам и с Ничето (баща му е бил арестант като нейния). Понякога (три пъти) Найо я кани у тях на обед и въпреки, че е завършил Италиански колеж, което го кара да се държи превъзходствено (не несимпатично), Веса Василева започва да намира приятели и компания. Найо и Ничето /Николай Ников – Ничето - б. р./ се носят елегантно, с бастунчета, но пък тя чувства, че я харесват... Ничето измисля име на групата – „Гемия Йалдъз“ (звезда). Ничето е капитан, Илия Алексеев – помощник капитан, боцман – Баев, политкомисар – Найо, Борис Божков – пират и Голям сандък (Мария Недкова, Магда Абазова, която е приятелка на Ничето). Веса е титулувана жена на боцмана и Иван Радев...Тогава излиза в „Стършел“ някаква остра закачка с климата в Академията (спомня си художничката без обаче естествено да може да възстанови например в кой точно брой или година). Посочват се свободните порядки и особено модата към бритони (всъщност само Веса Василева ходела така). Част от дейността на гемията е да отмъкне някое знаме от безбройните революционни украси, което премито с белина до добива поне малко по-мек тон и момичетата си кроели по някоя дреха с него...

Една от картините на Веса Василева от последния й период

Студентката е разпределена отначало при Ганушев. В нейният курс е Димитър Остоич, постъпил с шести клас, но владеещ калиграфията, постоянно пише някакви табла и лозунги. Било е ясно, че Ганушев и Борис Митов са неговите обекти. Академичната тенденция, характерна за Ганушев се противопоставя на нейните познания и отношение към модерната френската култура – художничката и днес смята академичните художници за назадничави, статични живописци. Дори колкото и да била без средства, намерила начин да купува от чуждестранната книжарница между Руски и Бенковски тогава списанието на Арагон, в което имало много репродукции на Шагал и редица други актуални художници. Ганушев и твърдо демонстрирания от него тип академичен вкус не й импонирал изобщо. Някой й казал, че Дечко Узунов е някак несериозен, а и малко се задържа сред студентите си, Веса намира някакъв свободен статив и го замъква при Илия Петров. Той като че ли отначало не одобрява видимо такова самоуправство, но като я вижда да работи (самият той в този спомен всяка сутрин в 9 обикаля работите на студентите си, за разлика от онова което пък разказваше Лазар Коцев), на десетия ден започнал да й коригира, а и я поощрил да продължи. Втората година дори на един от етюдите й с голо тяло написал Отличен, а нямал навик да прави така...

В това време Милка Пейкова, Остоич, Найо, Божков, Гоев започват политическа дейност срещу буржоазните остатъци в културата. Това е нейното поколение и въпреки обидата над баща й, въпреки зловещата смърт на вуйчо й (него го убиват в Пловдив, като милиционерите слагат дъска на главата му и други от тях скачат отгоре), младата художничка отначало си обяснява нещата с огромната омраза към немските злини над Европа, а и „понякога“ вярва, че чрез революционното обновление ще донесе свобода („понякога“, защото съветските войни които вижда из София, не попълват пропагандната представа за онова, което им се преписва иначе като слава). Главната й опора са френските източници и мечтата (не угасена), че ще може да бъде подпомогнати от чичо си, който продължава да живее в Париж. Той е на хубава работа в заводите Рено, комунист, но за да е в крак с промените на своята родина, се абонира за българския вестник „Работническо дело“. Замаян от прочетеното и очевидно повярвал в него, обаче чичото изведнъж си идва в България заедно с цялото си семейство, вместо тя да отиде при него в Париж. Настаняват го на работа в някакво автобусно депо, а на квартира в някакво мазе. Придобил рак само за няколко месеца след наивните си илюзии, обрекъл без изобщо да го иска съпругата си на толкова непосилен живот и на трудностите да се адаптират в тукашните условия, чичо й твърде скоро си отива от света. А с това изчезва и шансът на Веса Василева да осъществи СВОИТЕ или пък семейно заложените мечти.

Марк Шагал - картина от неговата експозиция в къщата му музей в Ница - снимка Стефан Джамбазов

Въпреки острите лозунги в Академията обаче тя смята, че там е имало и един свободен дух, чието пространство все повече се стеснява с годините към 50-та... Започва да се говори за реализъм и формализъм, уволняват тримата преподаватели Ненов, Цонев и Иванов... Богомил Райнов издава „Изкуството срещу империализма“, в която унищожава на пух и прах Сезан, Гоген, Ван Гог и едновременно с тях Тито. Белмустаков го допълва във всичко, особено което се отнася до разгромяване на творческото начало в родната култура. Младият Райнов се жени за дъщерята на Гаврил Генов, а Вълко Червенков му е кум...Когато след седем години се връща от Париж където е културен съветник, изнася сказка в ВИАС и докато се нахвърля върху Шагал (той бил добър колорист, но как ще ми обясни тези негови летящи хора около облаците...), Веса Василева става да я видят всички и напуска...По късно тя го наблюдава как се опитва да си оправя имиджа на сталинист и търси с кого да е приятел – опитва с Енчо Пиронков, с Тодор Панайотов, с Гоев, С Атанас Нейков, но се спира на Светлин Русев (едно Мило Мило Лайно търси колеги, говорят художниците). Словата са му кое не е и какво не е социалистически реализъм и кое е... Художничката го познава го добре, знае че обича приятелите си, много обича децата, но има едни пъклени неща в характера си (съмнява се да разбира дълбоко от изкуство. Веднъж я е помолил да изберат някаква картина за неща и видяла, че критерият му не бил сполучлив)...

/…/

През 1950 година Крум Кюлявков става ректор и тогава започва наистина най-лошото време за Академията. Близък до него е Белмустаков, чиято подкрепа Кюлявков активно ползва в разгонването на преподавателите и остатъците свобода. Ректорът въвежда звънец. Ако дойде някой другар от Съветския съюз да ви види какво представлявате, трябва да си умрем от срам! – се кара Кюлявков. Творческите примери се стесняват около художници от типа на Решетников, Александър Герасимов... И въпреки това (повечето студенти поне в душите си били по-склонни към артистизма. В това отношение сякаш Дечко Узунов успява да запази някакъв ценен периметър. Според нея самият Никола Мирчев носил убежденията си в сърцето, което го е опазило от крути прояви (други художнически ръководители нито имаха тия убеждения, нито почтеността...). Напротив, тя го има за един почтен човек, не само защото й е осигурявал работа. Добър портретист, карат го от вестниците често да рисува различни ударници. Но като му се съберат една дузина герои и той знае, че няма да успее, възлагал работата на колеги, в които вярвал.

/…/

Най-острото й преживяване обаче е закриване на нейната самостоятелна изложба през 1970 година. Изложбата е трябвало да се открие през декември. Веса Василева предвижда да представи цикъл кукерски маски, няколко пейзажа, две-три човешки фигури и също толкова натюрморта. Още по време на някакво посещение в ресторанта на Съюза на журналистите, един от сервитьорите подхвърля, че май има технически причини да не откриваме експозиция... Репликата си остава за негова сметка. Приятелката й Мария Недкова се е обадила на Йонка Коцева, на Соня Бакиш и докато Веса Василева реди с помощта на приятелката си и колежка Магда Абазова, Соня Бакиш и съпругът й Станко Тодоров, член на Политбюро, слизат по стълбите на непретенциозната галерия „Руски“ 6. Тодоров предлага да почерпи дамите в сладкарница „България” и за малко те отиват до там. От любов към фаталистичните ситуации ще добавя, че Соня Бакиш си забравя чантата в сладкарницата... По-късно през деня картините са аранжирани, но комисията, която идва да ги приеме на следващия ден, прави няколко убийствени критики и заявява, че не допуска откриването да се състои. Вечерта пред затворената галерия пристигат приятели, журналисти, цветя... Естествено ситуацията предизвиква много шум, възмущение. Станко Тодоров, който е в течение на събитието, дава съвет да се направи изложение до няколкото възможни институции. Три са въпросните изложения до ЦК, до СБХ и до Комитета за култура – сигурно поне по едно. Станко Тодоров кани представители на ръководството на СБХ при себе си. Отиват Ценко Бояджиев, председателстващ секция „Живопис“ и Петко Абаджиев, които категорично отстояват линията, че тези картини са плод на определена пластична тенденция и не са подходящи за експозиция. Петко Абаджиев дори подчертава, че е сложен за да пази социалистическия реализъм, тоест той в случая е демонстрирал своята гражданска принципност. Стига се до спор между Веса Василева и него. „Ти ли ще познаеш кое да опазиш...“ (В разказа си тя натърти с ирония на израза „пазя“, „сложен да пази“.) Но Абаджиев започва да обяснява – в изложбата тя била направила едни цапаници и сложила (като за прикритие на абсолютния абстракционизъм) едно оченце. Тогава Станко Тодоров подчертава, че е видял картините и отношението му е съвсем друго. Защо я закрихте да ми кажете, ядосано натъртва той и нарежда да видят как, но изложбата да бъде открита нормално. По-късно Ценко Бояджиев само изръсил: „–Заради тебе ни направиха на маймуни!“ „–Защо заради мене...“

И друга картина на Веса Василева от една от последните й изложби

Някакво рамо дава и Павел Матев. Той е фен на ЦСКА (неговото пристрастие към играта е такова, че веднъж в някакъв хотел били заедно с Климент Цачев, който си спомняше как Матев цяла нощ говорил на сън сцени от някакви мачове), а тогавашният съпруг на Василева е измежду най-силните и популярни български футболисти – Гацо Панайотов. Освен това самата тя му е правила веднъж корица за книга и не са непознати. Матев нарежда Дечко Узунов да бъде чакан да се завърне от някаква командировка и да обмислят чрез него нова комисия. Срещата с него се състои в кабинета на Атанас Божков, който общо взето мълчи, нещо естествено изнервящо очакваната развръзка. Ненадминат в таланта си да лицеприятства пред високопоставени чиновници, Узунов решава да изпробва и да унизи Василева като й подхвърля, че тя сигурно рисува физкултурници (като съпруга на такъв) и би могла да представи цикъл от подобни... Но художничката рязко му отговаря – съпругът й, към чиято неприсъстваща сянка сигурно е отправена иронията, е спортист с доста голямо реноме, а и едва ли тя трябва да носи статива си на игрището, докато играе... Божков внимателно подбутва фруктиера с плодове, отваря и едни бонбони. В края на краищата се разбира, че Павел Матев има мнение да се поподмени нещо (иначе как ще изглежда авторитетността на партийната бдителност пред ината на тази жена) и на историята вече да се слага край. „Абе нямаш ли някой (физкултурник)“,все повтаря Узунов, но и Василева още по-твърдо не се поддава на предвиденото отстъпление. Явно не е работа какво има сред картините си и не това е техния проблем – проблемът е, че някой определено търси нещо, което го няма... Божков продължава да мълчи, а Дечко Узунов сякаш този път не е изпълнил добре своята функция. Почти като комплимент споделя, че нейните кукери ГИ плашат...Василева продължава да се отбранява. Има критика, нека публично я направят на нищо. Времето тече, а тя не се дава. Нови неща няма да сложи! А което от вече представеното не се харесва и на бъдещата комисия, махнете го...

Сега никой не си и помисля да сваля картини от изложба на художничката...

Минават дни. Картините стоят свалени, натрупани на куб и завързани с въже, дори покрити с платнище. Някой открадва обаче три измежду тях, което е повод Веса Василева да си ги прибере. Тогава я вика Светлин Русев. Разговорът между тях по спомен за нея бил мек (меко, меко, хитро), но да сложи две тематични и това е, другото минава лесно покрай тях. Пламна ми главата, ако не направя компромис става лошо – ако направя и в други случаи ще почнат, но вече нямаше за какво да се съветвам с приятелите си... Крайно ми е неприятно, казах, но ще приема условията...

Обаче сега никой не иска да се заеме с традиционното слово по откриването. Остоич (другарстващият от младостта) отказва, даже Веса Василева е разбрала, че е предупредил колеги много, много да не се тикат около картините, дори е похвалил гражданското чувство на Петко Абаджиев. Естествено след всички онези перипетии изложбата й се появява повторно и вече този път наистина. Въпреки случилото се, приятелската спонтанност била голяма, а и достойна да демонстрира, че може и без речи... след което вкупом събитието приключило в Руския клуб... Соня Бакиш организира вестниците и така буквално всички отразяват събитието...

Ако трябва да се върнем на Академията, отново с Веса Василева, като че ли споменът за Кирил Цонев измежду преподавалите й там е много скъп за нея самата. (Казвам й, че според спомени за уволнението му като преподавател Илия Петров го е защитил. Гледа ме с ироничното съжаление на истинските очевидци – и да го е защитил, не се е престарал в правенето на похвали...) Сутрин той е водил часовете на общия курс изящния факултет, а след обед – в приложния. Веса Василева проявява любопитство да наблюдава и дори да участва в опитите му по технология, а на него присъствието й му допада. „Бях заинтересована да имам знания в областта, която водеше, когато можех по цял ден стоях около него и той изглежда ме оцени като примерна студентка“... Донякъде алхимията при художническия труд й компенсира разпарцалосаната надежда за Париж. Цонев е една енциклопедия, която не просто разказва кой какво е оставил в изкуството, което е естествената задача на Николай Райнов, но и как е нарисувано, как е постигнато структурно.

/…/

Естествено за първи път на вече почти зряла възраст Веса Василева, съвместно с Ничето и Нина Вежинова, попада в Париж. „Върнах се с много очарование, че не е непостижимо голям.“

Веса Василева все пак стига до Париж - снимка архив

Сама постигнала много силен творчески изказ, Веса Василева счита,че талантът си личи, но успехът е резултат на работливост в правилна посока. На молбата ми за пояснение, тя дава няколко примера: Стоян Анастасов (казва много талантлив!), Любен Зидаров и Иван Радев (тези художници са били в ръководството на СБХ, но по думите й го заслужавали) – много организирани и работливи, Лика Янко (никак не можеше да си направи етюда, влюбена в рисуването, не можеше да „преписва натурата“...), Магда Абазова (извънредно чувствителен човек). Тук е моментът да се отбележи, че има периоди, когато изкуството на няколко жени - художнички носи чудесен аромат на модернизъм и особено подчертана индивидуалност. Не се оставям... Съжалява за онези свои и особено скъпи приятели – Ничето и Атанас Нейков, които повече са мислили как да се облекат и какво ефектно (а и къде) да кажат, но донейде мързеливи, не разкриват докрай заложените в тях способности. Имало е и примерни в работливостта си студенти. И досега вижда как Калина Тасева, без да става докато рисува, постила върху коленете си покривка и разгъва сандвич. Други пък са умеели да се подреждат, възхищава им се макар и малко иронично – Ваня Дечева наричала Людмила Живкова царица, кралица, красавица и си издейства специализация, на специализацията в Париж успя да разведе професора си и да се ожени за него... Зад думите прозира именно отстояването на природа, правото на колорит, на свободна чувствителност. Намекът, докато мъжете правят кариера с култура (да приемем и културата на дипломацията) няколко жени успяват да покажат и нещо по-различно, по близо до природата на изкуството... А това е и вярно. ≈

Текст: Калин Николов

Снимки: Стефан Джамбазов и архив