#Елена Велкова

[vprki]

Поетичният, личен свят в картини на Елена Велкова-Трифонова в галерия „Арте“

Елена Велкова работи с паметта и времето като пространство за откриване на емоционално – психичното, преживяното, личното, сантимента, носталгията. Тя работи с наметалото на спомена, което скрива, отдалечава в забрава, но и съхранява като съкровено лично усещането за свое, неприкосновено, защитено и освободено от обусловеността от конкретиката на живота. Написа проф. Станислав Памукчиев за живописната изложба на художничката „Тихи тревоги“ в столичната галерия „Арте“.

Елена се вглежда в семейния архив снимки заради възможността да разпознае сенките на живяното. Често следите са заличени до степен на неразличим, непонятен, синтезиран образ, с усещане за присъствие - безличностно, безсубектно. Персонажите в нейните картини избледняват до степен на осъмняване в това, дали са били, дали това е било – кога е било!? Открива се въпросът – това, което е било – ще бъде ли; това, което ще бъде – било ли е?

Безвремието на спомена определя свръхлично битие. В едно пространство – време се събират покойните с живите и неродените, и те винаги са чисти, по детски невинни. Поглеждат към зрителя, търсят опрощение и милост. Поглеждат към нас с укорително неразбиране за света, който сме изградили.

Елена се самоидентифицира през спомена. Изнася напред във времето своята гледна точка и поглежда в себе си като в спомен за вечното невинно дете.

В нейните картини, времето върви някак бавно, едновременно в няколко паралелни канала, като във филм на Бергман. Тази неустойчивост на хронотопа, тихо ни тревожи и ни задържа в себе си. Задържа ни на място непознато, на което много пъти сме били и с усещане за свое съкровено преживяване - място, на което винаги ще останем деца.

Странно как, картините на Елена от живописна материя, се превръщат в емоционално – психична и духовна плът, и това ги прави ��зкуство.

Елена Велкова-Трифонова и Станислав Памукчиев

Благодарим за откровението, Елена...

Станислав Памукчиев

Настоящата изложба е награда на Елена Велкова-Трифонова за живопис от галерия „Арте“ към Националната изложба конкурс „Млади български художници“ в пространството на „Райко Алексиев“  2023, представителна част от инициативата на мецената Тодор Стайков за подпомагане реализацията на млади художници, завършили специалности „Живопис“ и „Скулптура“ в Националната художествена академия. В журито тогава освен Тодор Стайков бяха проф. Валентин Старчев, проф. Десислава Минчева, Димитър Генчев, Кирил Василев, Любен Генов, Мария Василева, проф. Станислав Памукчиев.

Изложбата на Елена Велкова „Тихи тревоги“ в галерия „Арте“ е втората ѝ самостоятелна експозиция след тази в Арт център, Плев��н, 2023. Припомняме, че първата ни среща с нейното изкуство бе в реализирания проект „Морфология на пространството“ на галерия A&G Art Meeting, Халамян&Хорнман, Варна  в пространството на „Райко Алексиев“ (09.12.2021 - 21.12.2021).  Експозицията представ творческите търсения на автори, които интерпретират в дълбочина богатството от смисли и съдържания в широкия диапазон на темата. Участваха Бригите Хайнтце, Димитър Генчев, Елена Велкова, Мартиан Табаков, Мартин Трифонов (куратор) и Цветан Кръстев - представители на различни поколения – млади, активно търсещи художници и утвърдени визуални артисти със значимо присъствие в българската и световна художествена сцена, но всички със силно изразена творческа индивидуалност.

Тогава за „въпреки.com” изкуствоведката Наташа Ноева написа: „Обединени в едно пространство от обща концепция, те представят своите концептуални и пластични подходи към темата в многообразие от медии (живопис, скулптура, рисунка, инсталация, видео) и поетично-метафизични или абстрактно-експресионистични съдържания, ескалиращи до остротата и директността на неоекспресивна фигуралност. Експериментът с материал, колорит, фактура, форма, образ и сюжетът, доколкото съществува, са по-скоро функции на психологическата организация на внушението в картинното и експозиционно пространство. В мито-поетичен, сакрален наратив живописните композиции на Елена Велкова проникват в дълбинни психологически пространства, родова памет и архиви на анонимното съзнание. Присъствието ѝ като наблюдател и участник не е водещо, а по-скоро базирано на спомена за миналото и реални събития в на��тоящето. Тя пресъздава желания и емоции, съзнателно деперсонализира лишения от портретни характеристики образ и го превръща в типаж. Умишлено търсеният лаконизъм в изображението се явява гранична зона между материя и ефимерно, пространствата, населени с човешки фигури, символизират един идеален свят – проекция на свръхромантични представи за отминали събития и надежди за бъдещето.“

Гергана Борисова и Елена Велкова-Трифонова

И сега в изложбата на Елена Велкова в галерия „Арте“ осезаемо виждаме, усещаме емоционално как тя продължава да работи в тази посока. „Тихи тревоги“ е изящна експозиция като самата нея. И заедно с това представя талантлива авторка, вгледала в света около себе си с любов, чувствителност, но и с мащаба на моженето си като артист. Тя ни разказва история, нейната история, но тя по своя дълбок смисъл е универсална, но при условие, че имаме сетива да я споделим с езика на изкуството…Ако изложбата на Елена Велкова можеше да говори, щеше да бъде с езика на поезията. Но ние го „чуваме“ в пространството на галерия „Арте“…

И не само затова публикуваме въведението ѝ към експозицията, която създава аурата на спомена и обичта, които съпътстват живота, Въпреки сложността и изпитанията…

„Изложбата е разделена на три части, изразяващи както тихите човешки тревоги за отминаващото време, за създадените спомени и оставеното от нас, така и моментите, в които успяваме да ги заглушим в съзнанието си.

Първата група картини разкрива обобщен образ на човека като един от всички. Тревогата за паметта тук оставя впечатление за ненужност и сякаш е омаловажена. Втората група творби разглежда серия от платна, показващи малки мигове на щастие и умението да празнуваме живота, когато успеем да оставим настрани тихите си тревоги. Третата и най-малка част от изложбеното пространство е усвоена от серия картини, основно в малък формат, носеща заглавието „Старата госпожа е будна“. Тя представя вековна къща, която е свидетел на няколко поколения „тихи човешки тревоги“, а съществуването ѝ зависи именно от човешкото присъствие.

Докато търсих най-подходящото заглавие, което да подскаже вълненията ми, попаднах на стихотворение от Радой Ралин, посветено на Атанас Далчев. В него до голяма степен разпознавам това, на което съм опитала да намеря визуален отговор.“

ТИХА ПАНИКА

На Атанас Далчев

Страшни са

превъплъщенията на спомена...

Той не признава

време, пространство, величини.

Той обезличава

всички далечини.

Превръща епопеята в една дума,

трагедията в един вопъл,

славата в един епитет.

Твоите предишни усилия

стават пародия

Твоите предишни вълнения

будят насмешка.

Да повдигнем ли клепача на съвестта?

Тя едва ли ще добави нещо.

Твоите пламенни убеждения

служат само за справка.

Колко години ти е отнело

твоето непрекъснато тичане

между нещото и нищото?

Това хитро, изплъзващо се Бъдеще.

То вече не ни забавлява

със своите изненади.

То не поддържа едно напрежение,

което би изтеглило настоящето.

Настоящето вече се плаши.

Настоящето търси опора,

безразлично му е дали ще стане история.

Настоящето иска

да бъде живот.

Спомените я обезсърчават.

Радой Ралин

1964

Изложбата на Елена Велкова „Тихи тревоги“ в галерия „Арте продължава до 22 февруари. Преживейте я! ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[swubg]

Отличиха участниците в конкурса „Изкуството като мечта и мечтите в изкуството“

 В рамките на Националния студентски фестивал на изкуствата се проведе „Изкуството като мечта и мечтите в изкуството“ – младежка сцена за млади таланти в ��ферата на изкуствата. Заради усложнената епидемична обстановка в страната конкурсът се проведе онлайн. В него участваха ученици от специализирани паралелки по музика, изобразително изкуство и хореография.

В раздел „Музика“ на първо място журито класира:

§  Симеона Кротева (пиано), Дан Христов (пиано) и Ивана Кацарска (пиано) от Центъра за личностно и творческо развитие на децата на Благоевград;

§   Николас Целов (китара) от СУ ,,Св. св. Кирил и Методий“, гр. Видин, с художествен ръководител Кирил Василев. Репертоар: Take five – Дейв Брубек , Астурии – Сеговия;

§  Александър Георгиев, акордеон, СУ ,,Св. св. Кирил и Методий“, гр. Видин, с художествен ръководител Мариян Атанасов. Репертоар: ,,Влашки игри“, „Indifferencе valse musette“ - A. ( Tony) Murena & Joseph Colombo;

§  Елена-Стефани Асенова (поп и джаз пеене), СУ ,,Св. св. Кирил и Методий“, гр. Видин, с художествен ръководител Живка Сливенова. Репертоар: „Повей, ветре“, музика: Йосиф Цанков; текст: Димитър Василев; „Hello“;

§  Елена-Стефани Асенова (народно пеене), СУ,, Св. св. Кирил и Методий“, гр. Видин, с художествен ръководител Живка Сливенова. Репертоар: ,,Нигде се болест не чува“;  ,,Снощи вечер на мегдана“;

§  Виктория Георгиева (народно пеене), Народно читалище „Никола Вапцаров – 1866 г.“, Благоевград;

§  ДФГ „Джумайчета“ с художествен ръководител Иван Кацарски, фолклор, Народно читалище „Никола Вапцаров – 1866 г.“, Благоевград;

На второ място журито класира:

§  Певческа група за автентичен фолклор ,,Дунавска дъга“ с изпълнители: Лорена Димитрова Славейкова, Ивана Ивова Йорданова, Красимира Мирославова Красимирова,Биляна Бисерова Михайлова, Емануела Деянова Асенова, Елена-Стефани Силвиева Асенова, Миглена Мирославова Красимирова, Мариса Величкова Неделкова и Моника Мариянова Иванова от СУ,,Св. св. Кирил и Методий“, гр.Видин, с художествен ръководител Живка Сливенова.  Репертоар: ,,Три етърве“ – жътварски припевки от Белоградчишко  и „Не фъргай се, не метай се“;

§  Миглена Красимирова, (народно пеене), СУ ,,Св. св. Кирил и Методий“, гр. Видин, с художествен ръководител Живка Сливенова. Репертоар: ,,Де се е чуло и видяло“, ,,Провикна се Радин баща“;

§  Николай Цветков (акордеон), СУ,, Св. св. Кирил и Методий“, гр. Видин, с художествен ръководител Мариян Атанасов. Репертоар: „На синия бял Дунав“ – Йохан Щраус , „Ръченица“ – Любен Панайотов.

На трето място журито класира:

§  Красимира Красимирова (народно пеене), СУ,,Св. св. Кирил и Методий“, гр.Видин, с художествен ръководител Живка Сливенова. Репертоар: ,,Яно, Янке“, ,,Ката пере на рекуту“;

§   Мишо Мишов (китара), СУ,,Св. св. Кирил и Методий“, гр.Видин. Репертоар: „Папазлийска ръченица“, Andantino – F. Carulli

В раздел „Хореография“, жури с председател проф. д.н. Анелия Янева удостои с две първи места възпитаниците на СУ „Св. св. Кирил и Методий“, гр. Видин за изпълненията им „Five more hours“ – хореография: Мадлен Радулова „Северняшки танц“ – хореография: Мадлен Радулова, музика подбрал Иван Николов.

В раздел „Изобразително изкуство“ жури с председател проф. д-р Емил Куков и членове: проф. Георги Драчев и доц. д-р Диана Захариева отличи на първо място следните участници: Диана Стоянова Миткова – IX  клас , СУ „Св. св. Кирил и Методий”, град Видин, Екатерина Кирова – ХІІ д клас и Стела Цветанова – ХІ д клас от Националната хуманитарна гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“, Благоевград. На второ място журито отличи Изабела Яворова Захариева – XI клас и Изабела Пламенова Велкова – XI клас от СУ „Св. св. Кирил и Методий”, град Видин, Мануела Илиева – ХІ д клас, Иван Михалов Георгиев – ХІ клас, Ана-Мария Методиева Миладинова – ХІ клас, Ивелина Петкова – ХІ д клас и Мануела Илиева – ХІ д клас от Национална хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, Благоевград. Трето място си поделиха  Лилия Емилова Атанасова – ХІІ д клас,  Мариела Живкова Кьосева – ХІІ д клас, Теодосий Иванов Христов – ХІІ д клас и Карина Илиева Мраценкова, възпитаници на Националната хуманитарна гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“, Благоевград.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Безмълвният разказ на камъка в скулптурите на Камен Цветков

Преди няколко седмици, когато Камен Цветков ме покани да открия изложбата му и да посетя ателието му в Кладница, едно селце горе в планината, където има камък в изобилие, ми каза, че желанието му изложбата и всичко свързано с нея да бъде максимално минималистично, изчистено! Каза в словото си за експозицията „Отражения“ на скулптора в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 изкуствоведката Наташа Ноева.

Тя го предостави на „въпреки.com” за публикуване, за което ѝ благодарим.

Е, ще се опитам да бъда лаконична, но признавам – ще ми бъде трудно.

Има художници, които не шумят, не се стремят да бъдат в светлината на прожекторите, център на внимание или непременно да се харесат на публиката. И точно в тази отказвана публичност и приспособимост се крие потенциалът на Камен Цветков. За него дрезгавината на сумрака е за предпочитане пред суетното преследване на известност, избира необезпокоявано да търси трайните пластически решения, да дълбае в себе си, да разсъждава и да гради своята философия и разбиране за изкуството, без страх да се впусне в това самотно изпитание.

Очевидно е, че изкуството на всеки творец е отражение на неговите духовни нагласи и световъзприятие, освен израз на емоционални съприкосновения с реалността е и своеобразно място за уединение, проява на творчески и жизнен опит. За Камен Цветков средство за това е камъкът. Камъкът, носещ в себе си красотата на осмислената форма, на неочакваното философско прозрение. Той се оказва отправна точка, начало на едно странстване, започнало със страхопочитание към материала в началото на 1990-те години още докато е като студент в Академията при професорите Димитър Даскалов, Емил Попов и Крум Дамянов. Камен сподели неотдавна, че камъкът го приземява, дисциплинира, усеща здравите му темели, че не може да подходи безотговорно при работата си него, защото грешката ще е непоправима. Дали е случайност, че носи именно славянското име Камен, не знам, но то се оказва съдба, и то каква!

Вглеждам се в пластиките на Камен Цветков и откривам проявленията на това самовглъбяване, неподправена интуитивност, съчетана с преднамерено съграждане на форми, резултат колкото на откъслечни възприятия, долавяни сякаш несъзнателно, толкова и на целенасочени пластически изследвания в избрана и внимателно обмисляна посока. Разпознавам знаците на стабилност, изключваща еуфорията на случайните находки, и отказа от лесни, директни подходи.

Художничката Елена Велкова на изложбата "Отражения" на Камен Цветков

Ще отбележа няколко съществени особености в творчеството на Камен Цветков, които смятам, че предопределят пулсациите на авторовата изява. Първата е търсене на синтетични пластически решения – първична и същевременно изчистена форма с пределна обобщеност. Друг съществен момент е предизвикателството да търси пластични структури и решения, които са изначално трудни за подчинение в триизмерно изображение. При Камен Цветков е налице осезаемото присъствие на ясно изведена идея – и като интервенция, и като смислов град��ж. Авторът борави с композиционни, пластически и структурни комбинации с лекота, независимо дали творбите му се приближават или отдалечават от антропоморфното или пък от абстрактното. Но тази лекота е привидна, защото тя е резултат на продължителни усилия и търсения, търпение и настойчивост. Той не залага на дефиниции. Разчита на алюзии, които сами по себе си не са натоварени със силата да се самоизяснят, но пък са в състояние да породят нови такива. Изследва проблемите за формообразуването и възприятието, на отношението пространство – пластичен обект, опозициите конвекс – конкав.

В позитив и негатив, полирани, шлифовани, на места необработени обемите въздействат върху сетивата и предизвикват силна емоционална реакция. Изненадваща архитектоника демонстрира надмогнати ограничения. Скулптурите на Камен Цветков, съдържащи както житейската философия на художника, така и постоянното му стремление към вечността, ни обграждат с мъдрото си мълчание. Всяка негова скулптура носи смислова натовареност, изведена в категоричната графична или пластическа знаковост, характерна за изначалното.

След изложбата „Етюди в камък“ от 2013 г. в столичната галерия „Ракурси“, където показа скулптура и рисунки, Камен десет години не беше правил самостоятелна изложба. През септември тази година участва в Националните есенни изложби с мото „Приземяване“ в Старинен Пловдив, а днес имаме удоволствието да присъстваме на откриването на изложбата му в галерията на „Шипка“ 6. В експозицията са включени някои от пластиките от сериите с название „Интерпретации по 7+1“ и „Фрагменти“, които преди два месеца показа в двора на Къща Хиндлиян, както и нови работи по тази тематика, специално създадени за изложбата през последните няколко месеца. Водеща тема в серията „Интерпретации по 7+1“ е трансформацията кавалетно – монументално в скулптурата, проблем, разработван повече от 30 години от Арт групата 7 + 1, на която Камен Цветков е един от основателите. В някои от интерпретациите на Камен ще разпознаете мащабната скулптурна инсталация в подлез „Чифте баня“ в Пловдив (2021) на Арт групата или „Натюрморт за онези, които са жадни“ от изложбата, посветена на Махатма Ганди (2019).

Долорес Дилова, Камен Цветков и Наташа Ноева на откриването на изложбата

Не мога да пропусна да спомена една творба на Камен – едно парче камък, както го нарече той. Под парче камък разбирайте скулптура от над 10 кг. Тя е с интересна история. Създадена е по време на един симпозиум през 2007 г. като проект за двуметровия монумент от варовик „Навътре“, сега ситуиран в екстериорното пространство на спортен комплекс в Габрово. Това „парче камък“ той оставил на времето и природата да го доизваят. Климатичните условия, химическият състав на въздуха, валежите се превърнали в катализатор на процеса и завършили скулптурата, придавайки ѝ естествена природна патина.

И ако показаните работи в Пловдив бяха слети в една цялост и изглеждаха като артефакти, застинали от времето на 30-те години на 19 век, а в двора на ателието му стояха като титанични стражи, пазещи антропоморфни, биоморфни, абстрактни странни структури от гранит, шамот и бронз, то тук, в залата на „Шипка“ 6, се превърнаха в активни участници на събитието. Не съм сигурна дали ние сме дошли да ги видим, или те нас наблюдават и слушат. В тези 13 скулптури от габро, черен гранит, пясъчник (не търсете определена символика в числото – няма такава по думите на автора) комбинацията между леки (като усещане) форми и мощни монолитни обеми (каквито всъщност са), акцентът е върху движението и тишината на съзерцанието. Неслучайно скулпторът предпочита да работи с камък, който му позволява да постигне единство на мисълта и изказа. Но това, което е толкова необичайно, е остротата на анализа на художника, използването на собствен модел и композиционни варианти в създаването на оригинални и въздействащи форми.

Камен Цветков и Кирил Матеев на изложбата

На пръв поглед скулптурите на Камен са ясни и недвусмислени, те сякаш буквално ни въвеждат в свят, където материалното и интелектуалното живеят в хармония, в който обективното и субективното се преплитат. Но по-внимателният контакт с тях ни разкрива една по-сложна реалност, в която индивидът, приел за своя съдба стремежа да превърне своето съществуване в нещо добро, тр��бва да овладее противоречията, произтичащи от сблъсъка между всекидневието на битието и вътрешния мир на човека. Пластиките на Камен притежават особена стойност и богатство на материала, от една страна, а от друга – те са резултат от сложен и задълбочен процес на мислене, който, претворявайки явления и събития в пластична форма, стига до общочовешки обобщения.

И ако някога се запътите към Кладница по пътя към манастира или гората, малко преди табелата, указваща края на селцето, погледнете вдясно и ще видите скулптурите на Камен. Не подминавайте, отбийте се, отдайте се на мига, наострете сетивата си и ще чуете безмълвния разказ на камъка, който в продължение вече на четири десетилетия вае неуморно и с истинска отдаденост Камен Цветков.

Камен Цветков и Наташа Ноева

Да поздравим художника, който вчера скромно ми каза – „Е, само толкова мога.“ и да пожелаем успех на изложбата!≈

Текст: Наташа Ноева

Снимки: Стефан Марков

Изложбата на Камен Цветков „Отражения“ продължава до 22 ноември в галерията на СБХ на „Шипка“ 6, зала 1В.

[vprki]

„Когато розите танцуват“ на Валери Петров се завръща в своя театър - Сатирата

Сатиричният театър „ Алеко Константинов“ започна амбициозно новия театрален сезон с две премиери – „Буржоата благородник” от Молиер под режисурата на Бойка Велкова и „Креват за двама” от австрийския писател Рене Фройнд с режисьор директора на театъра Калин Сърменов.

Смело решение на ръководството на театъра и премиерните постановки да бъдат в един и същи ден на 3 октомври - „Буржоата благородник” в камерната зала „Методи Андонов“, а „Креват за двама“ с подзаглавие в скоби, поставено от режисьора „тотално бедствие“ в големия салон.

Предния ден журналисти и приятели имахме възможност предпремиерно да гледат класиката на Молиер.  Непосредствено преди премиерите Калин Сърменов разказа и какви нови постановки готвят в Сатирата, за това по-късно в текста.

„Буржоата благородник”

Бойка Велкова /на водещата снимка с Калин Сърменов/ за трети път поставя в Сатиричния театър, като се посвещава на класиката още с първата си постановка „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“ от Оскар Уайлд, 2019. Последва „Постоянната съпруга“ („Очарователни грешници“) от Съмърсет Моъм, 2022. И сега „Буржоата благородник” от Молиер, написана от автора като комедия балет и е родоначалник на жанра мюзикъл в 1670.

От 2013 година не поставяна у нас пиеса на драматурга, ярък представител на френския класицизъм. Преди повече от 10 години в Театър „Зад канала“ бе премиерата на забележителния спектакъл на Лилия Абаджиева „Скъперникът“. Парадокс или не през 2022, когато световната театрална общност отбеляза 400 години от рождението на Жан-Батист Поклен дьо Молиер и гледахме великолепни чуждестранни представления по време Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и на Платформата „Световен театър в София“, нито една родна трупа не пожела да работи негови пиеси. Единствено по този повод Международното триенале на сценичния плакат в столицата в партньорство с Държавния културен институт към МВнР и Френския институт у нас представиха в онлайн формат проекта „Молиер без граници“. Той бе посветен на творчеството на големия драматург, а колекцията обединява над 35 български и чуждестранни плакати от богатия фонд на Триеналето…

„Буржоата благородник”

Бойка Велкова е избрала забележителен екип – музиката е на Теодосий Спасов с негова нова композиция, която звучи неговият кавал. Сценографията е на Чавдар Гюзелев, костюмографията – на Тита Димова-Вантек, пластиката – на Мила Искренова, драматург е Михаил Тазев. Самите имена са вече марка за висок професионализъм, което лъха от целия спектакъл. Актьорите са пленителни в ролите си, всеки по своему, но се усеща колко сериозно и вдъхновено са работили именно в интерпретацията на режисьорката. Представлението, освен класическия текст на Молиер (превод Паисий Христов) носи усещането и разбирането за днешния ден и сегашните амбиции, неудовлетворености, хитрини, безпомощност и много още. Специално трябва да отбележим актьорската игра на Николай Върбанов като господин Журден и Елена Атанасова като госпожа Журден, изградени сложно като персонажи от Бойка Велкова. Те не са еднопланови с единствен етикет, както традиционно несправедливо се отнасяме към персонажите на Молиер - от комедийната им, понякога до гротескност, изява до трагичната невъзможност да бъдат това, което им се иска и мечтаят за него с наивност, стигаща до абсурд. В другите персонажи се превъплъщават Люсил – Анджелика Джамбазова, Никол – Лана Гекова, Клеонт, Учител по фехтовка – Михаил Сървански, Ковиел и Майстор шивач – Александър Григоров, Доримена – Полин Лалова, Дорант, Учител по танци – Любомир Ковачев, Учител по музика – Константин Икономов, Мюфтия, Учител по философия – Мартин Каров, Първи лакей – Живко Сираков, Втори лакей – Йордан Сталев (гост-актьор, клас Калин Сърменов, ТК „Любен Гройс“).

Николай Върбанов като господин Журден

Целият спектакъл е изграден като танц. Бойка Велкова е свързана с балета и изборът ѝ на Мила Искренова като хореограф се отблагодарява с великолепието си. Тя обича да работи в театъра и се вижда как е подготвила актьорите в шеметните им изпълнения на сцената, без да се чувстват ограничени от пространството на камерната сцена. Спектакълът има и своите драматургически, режисьорски и изпълнителски кулминации. И преди всичко се вижда радостта, щастието на актьорите в различните им роли, състояния, както е по текста на Молиер. Турският епизод, според тогавашната мода, е бил специално включен по настояване на Краля Слънце Луи XIV. Картината изисква и съответна екзотична музика, така блестящо сътворена от Теодосий Спасов. Това един от моментите в представлението, които буквално взривяват публиката.

Рене Фройнд

Независимо, че в последните години има преводи  на австрийския писател и драматург Рене Фройнд, той е малко познат у нас. Драматургът на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ е предложила на Калин Сърменов „Креват за двама“ (Тотално бедствие) в превод на проф. Владко Мурдаров. Тя познава в детайли пристрастията му към немско езичната драматургия. /във „въпреки.com” може да прочетете тук/. Във въведението към спектакъла режисьорът е написал: “Много често в опитите си да постъпим правилно забравяме да се вгледаме в човека, заради когото са всичките ни усилия. Слагаме собствените си представи пред нуждите, чувствата и емоцията на другия. Тоест, да забравим за себе си, за да можем да разберем човека, когото твърдим, че обичаме. Най-трудни са простите формули!“

Сценографията е на Ванина Цандева, композитор и музикална среда Диана Чернева, пластика Татяна Янева. в ролите: Сандра – Александра Сърчаджиева, Томас – Николай Луканов, Лео – Явор Борисов, Елизабет – Стела Ганчева.

Рене Фройнд е роден в Деня на влюбените, 14 февруари 1967 г., във Виена. Запленен по романите на Ерих Кестнер и Карл Май, започва да пише още 12-годишен. От писането не успява да го отклони нито следването му на философия, нито работата му като драматург в една от най-добрите виенски сцени „Театър ин дер Йозефщат“. Автор е на театрални и радиопиеси, пет романа, есета, документални изследвания. Творбите му са отличени с национални награди, а той няколко пъти получава авторски литературни стипендии или стипендии ��а създаване на драматургична творба. Живее в алпийското селце Грюнау им Алмтал – местност, която се слави със своите чисти езера.

Стела Ганчева /л/ и Александра Сърчаджиева /д/

Той ще пристигне в България на 1 ноември, за да гледа в Сатирата своята пиеса „Креват за двама“ в режисьорската интерпретация на Калин Сърменов. Съобщиха от трупата на пресконференцията, посветена на новия сезон, което споменахме в началото. В интервю за БТА режисьорът споделя: „Историята на Рене Фройнд е доста скромна в театрите в България. Мен това ме изненада, защото в стилистиката му на мислене има многоплановост. На пръв поглед, започва една история, която ще заведе някак си зрителския интерес и емоциите в една убежна точка, а се оказва, че в движение убежната точка се разминава. Даже някой път се преплитат и хоризонти. До такава степен се губи усещането за последователност, което води след себе си една изненада и тази изненада е част от един прекрасен театрален разказ. Разбира се, много е важно и как ще се направи това нещо.“

Явор Борисов

Всъщност, нещо като изненадите, които ни поднася всекидневно животът в личните ни взаиомоотношения, когато се опитваме да променим човека до нас. От своя страна – той също иска да ни направи по свое подобие. Това е най-големият ни враг.  „Егоизмът съществува и няма как да избягаме от него – по простата причин��, че ние се раждаме със знанието, че ще си отидем от този свят и няма как да избягаме. Но това, че се опитваме да променим другия, когато става въпрос за любов, е най-големият проблем на любовта.“ Убеден е Калин Сърменов. И вероятно и затова е избрал за главната роля в спектакъла Александра Сърчаджиева, самата тя като актриса и човек е кълбо от емоции. А  не е ли така всеки от нас, колкото и да се стремим да ги скрием и потиснем. Тук, по нашите географски ширини, някак се страхуваме да изразяваме и да признаваме пред себе си интимните си емоции. Разчитаме често, че грубостта ще ни направи неуязвими…Е и затова е заглавието на Сърменов в скоба…

Александра Сърчаджиева

Силно начало на сезона за Сатирата, а и това, което предстои е вдъхновяващо, без да е преувеличено.

За 6 ноември е планирана премиерата на „Чумата“ – от съвременния румънски драматург и актьор Джордже Кокош под режисурата на бившия министър на културата Боил Банов. След постановката „Кралицата на красотата“, спектакъл в памет на Борислав Чакринов, по пиесата на знаменития Мартин МакДона „Бившата мис на малкия град“ –първия му драматургичен текст/1996/ Банов поставя в Сатирата. Стоян Радев вече репетира „Майка Кураж и нейните деца“ от Бертолт Брехт с Албена Павлова в главната роля. Първата среща с публиката ще бъде на 9 ноември.

Бертолт Брехт пише „Майка Кураж и нейните деца“ през есента на 1939 г. по време на емиграция в Швеция в годините на Втората световна война. Тя е поставена в Народния театър за първи път на 27 януари 1962 от режисьора Моис Бениеш.

След премиерата на Стоян Радев Теди Москов започва работа по комедията "Кома" на един от най-нашумелите европейски драматурзи – французина Жан-Пиер Мартинез, чиито пиеси са познати и поставяни у нас. Пиесата "Бушон за смяна"на младия драматург на Сатиричния театър Михаил Тазев ще постави режисьорката Елица Йовчева като моноспектакъл на Михаил Сървански на клубната сцена „Хепи Сатира“.

Вели Чаушев /л/ и Ицхак Финци /д/ в "Когато розите танцуват", 1961

За нас най-вълнуващото като предстоящо театрално събитие е, че Николай Урумов ще постави след Нова година „Когато розите танцуват“ от Валери Петров – пиеса, чиято паметна първа реализация 1961 година е на сцената на Сатиричния театър с режисьор Гриша Островски. Премиерата е на 22 декември 1961. Сценограф е Константин Радев, художник на костюмите - Елизабет Месарош, композитор Петър Ступел, диригент Димитър Вълчев. Тогава Сатиричният театър има оркестър, който изпълнява музиката на живо.

В ролите са (според премиерния афиш): Ицхак Финци, Вели Чаушев, Никола Анастасов, Лиляна Апостолова, Иван Андонов, Жени Божинова, Татяна Лолова, Васил Попов, Невена Коканова, Радка Матева, Иван Герасимов, Цветана Гълъбова, Петър Пейков, Златина Дончева, Христо Руков, Василка Чиликова, Георги Парцалев, Енчо Багаров.

Една от последните снимки на Валери Петров, януари 2014

Тя е първата пиеса на Валери Петров, тогава на 40 години, и по същността си е поема за любовта и младостта. Режисьорът, който най-вече се заема с въвеждането на текстовете на Валери Петров в театъра, е Гриша Островски със своите постановки в Сатиричния театър през 60-те години. Валери Петров твори повечето си пиеси специално за даден театър или актьори, както е с „Импровизация“, в съавторство с Радой Ралин, със „Сняг“, с „Театър, любов моя“, по молба на Таня Масалитинова и Славка Славова.

„Когато розите танцуват“ с музика на живо, е истинско събитие за театралния ни живот в един период на размразяване и предчувствие за настъпваща пролет. Той представлява откровен модернистичен жест. В него младостта настъпва на сцената.

Как ли ще бъде сега след 64 години?...Ще разберем…

И да не забравяме, че на 13 януари 2025,  когато се навършват 162 години от рождението на Алеко Константинов, в Сатиричния театър, носещ неговото име ще бъде връчена Наградата за драматургия на името на големия писател. Вече са постъпили предложения и членовете на журито четат. След обявяването на наградата в началото на следващата година ще бъде поставена пиесата.

Очаква ни интересен и смислен сезон на Сатиричния театър, каквито са идеите на екипа му.≈

Текст: "въпреки.com"

Снимки: Антон Даскалов, архив на Сатиричния театър и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Изложбата „Морфология на пространството“ прониква в дълбините на човешката психика

Проектът „Морфология на пространството“ на галерия A&G Art Meeting, Халамян&Хорнман представя творческите търсения на автори, които интерпретират в дълбочина богатството от смисли и съдържания в широкия диапазон на темата. Пише Наташа Ноева, изкуствовед, докторант в Институт за изследване на изкуствата при БАН, в текста си, въведение към изложбата в галерия „Райко Алексиев“.

Участниците Бригите Хайнтце, Димитър Генчев, Елена Велкова, Мартиан Табаков, Мартин Трифонов (куратор) и Цветан Кръстев са представители на различни поколения – млади, активно търсещи художници и утвърдени визуални артисти със значимо присъствие в българската и световна художествена сцена, но всички със силно изразена творческа индивидуалност. Обединени в едно пространство от обща концепция, те представят своите концептуални и пластични подходи към темата в многообразие от медии (живопис, скулптура, рисунка, инсталация, видео) и поетично-метафизични или абстрактно-експресионистични съдържания, ескалиращи до остротата и директността на неоекспресивна фигуралност. Експериментът с материал, колорит, фактура, форма, образ и сюжетът, доколкото съществува, са по-скоро функции на психологическата организация на внушението в картинното и експозиционно пространство.

От изложбата, снимка: Наташа Ноева

Бригите Хайнтце прави дисекция на човешката психика в серията с портрети на седем жени, използвайки графични отпечатъци в техника суха игла като основа на своите произведения, в които интегрира текст и илюстрации от книги, явяващи се естествен завършек или акцент в композицията. Художничката разкрива амбивалентността на вътрешния свят на отделния индивид, като интерпретира полярни усещания и личностни преживявания, съжителстващи последователно или синхронно, с предизвикващи сетивата дисонантни тонални съпоставки, постигнати с открита релефна структура.

Творбите на Бригите Хайнтце, снимка: Наташа Ноева

В серията „La vie en rose I-V“, разработена в контрастираща на общото внушение розово-червена гама, сгъстява емоционалното напрежение, като изобразява привидни състояния на блаженство, насочвайки зрителя към размисли за страха от загубата на люб��м човек, самотата и резигнацията.

Димитър Генчев търси сюжети в пространства на запустели фабрични постройки, градската среда, археологически находки, фокусирайки се върху светлините и сенките на обектите и как те видоизменят пространството. Преплита форми, материи и различни реалности в опит за изследване на уловени мигове и лични истории. Експериментира с композиция и цвят, структура и текстура, внасяйки хармония и естетика.

Димитър Генчев "Слабост - най-голямото ми предимство", снимка: Наташа Ноева

Без да преследва фотографска описателност, макар фигурите и обектите, изплуващи от платното, на пръв поглед да изглеждат реално несъвместими, той вгражда елемент по елемент в една въображаема, създадена от него среда, изследвайки новата ѝ форма и структура.

В мито-поетичен, сакрален наратив живописните композиции на Елена Велкова проникват в дълбинни психологически пространства, родова памет и архиви на анонимното съзнание. Присъствието ѝ като наблюдател и участник не е водещо, а по-скоро базирано на спомена за миналото и реални събития в настоящето. Тя пресъздава желания и емоции, съзнателно деперсонализира лишения от портретни характеристики образ и го превръща в типаж.

Творбите на Елена Велкова, снимка: Наташа Ноева

Умишлено търсеният лаконизъм в изображението се явява гранична зона между материя и ефимерно, пространствата, населени с човешки фигури, символизират един идеален свят – проекция на свръхромантични представи за отминали събития и надежди за бъдещето.

Пространствено-времевият континуум е обект на анализ и в скулптурите на Мартин Трифонов – изчистени в крайния си образ фигури от алуминий, безсюжетни хора, както сам ги определя авторът, инспирирани от исторически събития, но преминаващи отвъд първоизвора. Скулпторът се вълнува от проблемите на формообразуването.

Мартин Трифонов - скулптура и картини на Елена Велкова, снимка: Наташа Ноева

Впечатление правят геометризацията, стилизацията на формите, обемите, изградени от отделни сегменти, експресията на фигурите, жестът, движението.

Мартиан Табаков разчита на голямоформатни рисунки, създадени върху стената непосредствено преди откриването на изложбата. Процесът на създаване има водеща роля. Изцяло подвластен на моментния творчески импулс и параметрите на експозиционното пространство, акцент във фигуралните композиции се явява образът на скитника. Мартиан Табаков изследва обекта, анализирайки личностния избор за мястото на индивида във вселената, вълнува го въпросът дали отказът от собствен дом може да бъде видян като форма на мъдрост, в която човекът се оставя без никаква съпротива на потока на времето.

Голямоформатната творба на Мартиан Табаков и скулптура на Мартин Трифонов, снимка: Наташа Ноева

Цветан Кръстев залага на подсъзнателни внушения, а не на преки интервенции върху човешката психика. Още от началото на 1980-те години артистът става известен със своите намеси в природна среда, линия, която последователно развива. Всяка негова творческа акция е явление от величина, чрез която художникът оставя следа и заявява своите представи за изкуството, стигащи до нас посредством дигиталните технологии.

Цветан Кръстев "Отвъд кадъра", видео, снимка: Наташа Ноева

Проектите му „Игра с морето“, „Декориране на небето“, „Завеса над реката“, „Нагоре – надолу“ са разтворени във времето и пространството, изследва и анализира движението, промяната, структурата, залагайки на импулса, като негова цел е не да промени света, а да влезе в хармония с него.

В изложбата авторите изследват морфологията на пространството, но не като неутрално понятие, а като структуроопределящо. Визуалният образ дефинира връзката между реално и въображаемо. Ситуирайки действието в действителни или имагинерни реалии, които пораждат различни усещания и чувства, авторите отправят поглед вътрешния свят на индивида и проникват в дълбинните пространства на човешката психика.

Текст и снимки: Наташа Ноева

На снимката от ляво на дясно: Мартиан Табаков, Елена Велкова, Наташа Ноева и Мартин Трифонов

P.S.на „въпреки.com”: Изложбата „Морфология на пространството“ е великолепие, което струи с таланта, въображението на авторите си. Истинско вълнение и преживяване! В ��одините сме писали не малко за Мартиан Табаков и Мартин Трифонов, сега отново ни възхищават, а другите участници откриваме с радост от сътвореното от тях. На вернисажа в галерия „Райко Алексиев“ си заслужаваше да се види щастието в очите на проф. Станислав Памукчиев, забележителен художник и преподавател в НХА, от видяното. Не може да не цитираме какво написа във фейсбук прекрасният визуален артист Юлиян Табаков, който е представял забележителните си проекти в тази галерия, познава и обича нейното пространство:. „Другарчета идете да видите в галерия „Райко Алексиев“ какво са направили юнаците Мартиан Табаков, Мартин Трифонов и команда.... има какво да се види и по важното има над какво да се помисли!“. Присъединяваме се към думите му! ≈

[vprki]

Критичен поглед: Параскева Джукелова предпочита Пепеляшка пред Спящата красавица

„В ролите ми е интересно това, с което са различни от мен. Интересно ми е какво провокира персонажът да е такъв. И най - вече какво въздействие има той и цялата пиеса върху зрителите“. Това казва актрисата Параскева Джукелова пред Ориета Антова в разговор за „въпреки.com“.

И продължава: „Като дъщеря на учители аз май искам от сцената да преподам някакъв урок на хората в салона. „Вижте тази героиня, харесва ли ви това, което прави, искате ли да сте като нея, били ли сте в такава ситуация, вие как бихте постъпили, как бихте се чувствали” – все въпроси, които задавам с ролите си от сцената без да ги формулирам в прав текст. Като всеки един актьор“. Параскева Джукелова или както я наричат приятелите Паца, навършва на 14 ноември 50 години. Тези години, които тя не крие /не отклони и разговор във връзка с навършващата й се кръгла годишнина, за разлика от някои други нейни колежки при подобни случаи/, са повод ако не за равносметка, то за известно оглеждане на изминатия път.

Параскева Джукелова с Аня Пенчева, Катерина Евро и Биляна Петринска във “Време за жени” /сцен. и реж. Илия Костов/ - снимка архив на филма

При всички случаи Паца е далеч от представата за актриса – примадона и това личи и в нейните роли.  Проследявайки диапазона на пресъздадените от Параскева Джукелова образи на големия екран и в театъра неминуемо човек остава приятно изненадан от способността ѝ да изиграе коренно противоположни персонажи – от страдащата, наранена жена („Емигранти“) до безскрупулната интригантка („Къде е Маги?”), от невинното момиче („Суламит“) до дръзката бунтарка („Време за жени“), от тъжната и самотна съседка ( „Съдилището“) до алкохоличката със златно сърце („Джулай“), от влюбената мародерка („Кожа и небе“) до една от любимите жени на Вазов („О, ти, която и да си...). „Рядко си позволявам да съм нежна. Ако се нося леко и ефирно, най-много да ме изблъскат встрани. Въпрос на възпитание и на характер, може би. Аз не мога да изиграя Принцесата, мога да играя Злата кралица. Спящата красавица ми е скучна, предпочитам Пепеляшка. Ха - ха, има материал за психологически анализ“, смее се актрисата.

Параскева Джукелова с незабравимия Чочо - Петър Поп��орданов и актрисите София Бобчева, Симона Халачева, Ева Тепавичарова и Койна Русева в “Пет жени в еднакви рокли” от Алън Бол в Народния театър “Иван Вазов” /реж. Боил Банов/. Преводът на пиесата е на Параскева Джукелова - снимка Атанас Кънчев, архив на Народния театър

Разговорът с нея разкри част от „механизма“ на богатия й професионален и личностен свят. Разкри и една земна, пряма, естествена, сърдечна и чаровно женствена дама. Тя се вълнува не само от своите героини, пресъздавайки ги със завиден професионализъм, но и от проблемите на съвременността, в която живее. Въпреки, че сега пристрастията й са свързани с театъра, по-големите й успехи са все пак в киното – Голямата награда „Златна роза“ за женска роля на кинофестивала във Варна – за участието й във филма „Сезонът на канарчетата“ /реж. Евгений Михайлов/ през 1994 година и след десет години през 2004 година още една „Златна роза“ за женска роля - за филма „Изпепеляване“ /реж. Станимир Трифонов/ и още други филмови отличия.

Актрисата в “О, ти, която и да си...” -  снимка Елена Спасова, архив на Народен театър “Иван Вазов”

За актьорската специфика и разликата в театъра и киното ще стане дума по-късно, а сега заговаряме за най-новия спектакъл с нейно участие и по нейна идея. Заглавието е „О, ти, която и да си…“, а поводът е отново рожден ден – на 9 юли се навършиха 170 години от рождението на Иван Вазов. За съжаление Народният театър, носещ неговото име, не можа да отбележи юбилея в пълния блясък на замисленото заради пандемията, но този спектакъл беше част от събитията по този повод като при това поглежда от неочакван ъгъл към народния поет. Параскева Джукелова споделя: „Това беше едно щастливо хрумване и щастливо стечение на обстоятелствата. Точно преди една година седнах да изчета цялата лирика на Вазов. Четейки поред всичките му стихотворения в един момент си дадох сметка, че се срещат много често различни женски имена, че има неподозирани за мене любовни стихове, които съдържат в себе си еротика, леко свенлива, но все пак някаква еротика. Това беше непознат за мен Иван Вазов и ми стана много любопитно кои са били тези жени, които са го провокирали да пише такава поезия. Помислих си, че ще е интересно да се направи спектакъл, свързан с интимната лирика на Вазов, в който да наблегнем на Мъжа, Човека, Влюбения Иван Вазов. Да го извадим от нафталина, така да се каже, и да видим негова друга страна.

Ненчо Костов, Радина Боршош, Биляна Петринска, Параскева Джукелова и Ева Тепавичарова в “О, ти, която и да си...” -  снимка Елена Спасова, архив на Народен театър “Иван Вазов”

Споделих с Мирела Иванова, която е поетеса, драматург в театъра и 10 години е била директор на Къщата - музей на Иван Вазов. Тя е изключително пристрастна към Вазов, обича го и знае за него почти всичко, което е изписано. Мирела се запали по идеята. Предложихме я на Мариус Донкин и той ни даде зелена светлина, още повече, че тази година отбелязваме 170 години от рождението на патрона на театъра. Но човекът, който първи ми даде кураж беше Ева Тепавичарова. Споделих с нея хрумването си и тя възкликна „О, Паци, това е страхотна идея! Хайде да го направим!”. Включи се и Бойка Велкова, която пое тежестта да режисира един спектакъл, който още си нямаше текст, само идея. И се получи така, че се събра екип по желание, не по нареждане. Както казва нашият директор -  тази идея дойде отдолу - от актьорския състав. Доста бързо се развиха нещата  - от момента, в който споделих, до момента, в който Мирела написа драматургичната основа и започнахме репетициите още февруари месец. Заради пандемията малко преди премиерата всичко спря за два месеца и половина, но все пак в момента, в който отвориха театрите ние бяхме в Народния и репетирахме. Имахме някакъв късмет сред злощастието да имаме свободна сцена само на наше разположение и спокойно да си свършим работата.

Параскева Джукелова в “Спускане от връх Морган” от Артър Милър  - снимка Росина Пенчева, архив на Народен театър “Иван Вазов”

Премиерата беше точно на юбилея на Вазов през юли и оттогава спектакълът има вече доста срещи с публиката. Хората в салона са с маски, рехаво разположени, трудно отгатваме какво си мислят по време на действието, в този смисъл партньорството ни със зрителите е доста нарушено заради извънредните мерки. Но след края техните аплаузи и отзиви говорят, че сме сполучили. А какво ли би било, ако залата можеше да е пълна докрай и да идваха повече ученици. Едната от идеите ми беше с  това представление да „уцелим“ младите,  за които Вазов е малко старомоден, вехт, да го видят като млад, като една чувствителна душа, на която нищо човешко не й е чуждо  - и любовното разочарование, и страстта, и преклонението пред Жената. И изборът на Бойка да повери двойната роля в спектакъла – на съвременен разказвач, и на самия Вазов  - на нашия прекрасен единствен мъж в отбора –  младия талантлив Ненчо Костов, е удар в десятката“, споделя актрисата.  

"Става дума за любов... или е опит за убийство!" от Фиона Спрот, моноспектакъл на Параскева Джукелова в неин превод, реж. Стилиян Петров в Народния театър “Иван Вазов” - снимка архив на театъра

А тя намира начин да отстоява и своите роли: „По принцип ние актьорите сме от страната на булката. Така да се каже, трябва да ни поискат, да ни изберат режисьорите за своето бъдещо представление. В повечето случаи са ме канили да изиграя някоя роля, или са ме  разпределяли в театъра, където съм на щат. Моят начин да изиграя роля, която харесвам, е да я открия в непоставяна до сега пиеса. Обикновено на английски. Да я преведа и да я предложа на режисьор с условието да участвам като актриса. Интересувам се какво се играе в англоезичния свят, в къщи имам сигурно повече от петдесет пиеси, издания на английски, които съм си купила и прочела с идеята да ги преведа, ако преценя, че ще са интересни за българската публика. В момента съм спряла да превеждам. Имам 5-6 пиеси, които харесвам, и които бих искала да видя поставени, но за сега постановките са само в главата ми, а преводите – в компютъра ми“, признава Параскева Джукелова.

Касиел Ноа Ашер, Параскева Джукелова и Яна Титова във филма “Джулай” - снимка архив

Връщаме се към разликата за актьора между театъра и киното. „За съжаление в киното персонажите минават бързо през мен, снимачн��ят процес е един вихър, който отминава и остават само спомени, и образът от екрана. Живея с тях най-много месец-два. Любима ми е Джу от филма „Джулай” – точно защото е много различна от мен самата – цинична и безпардонна. Обичам си и ролята в сериала „Къде е Маги” – пак защото е много различна от мен – безскрупулна, напориста. В театъра има роли, които се градят с месеци и играят с години. Имала съм няколко късметлийски момента, които са ми се случвали изневиделица - хубави неща. Едно от тези неща беше ролята ми в „Сезонът на канарчетата”. Но както е казано шансът отива при подготвените. Тоест трябва да си готов за шанса, трябва да гледаш в посоката, в която ще се случат нещата, защото пак казвам, трябва да си много отдаден на това, което правиш и няма как да не ти се получи“, споделя актрисата.

“Сезонът на канарчетата” - Параскева Джукелова и Петър Попйорданов /сцен. Николай Вълчинов, реж. Евгений Михайлов/ - снимка архив

А къде се чувства по-скоро в свои води – в театъра или в киното?: „Ако ме бяхте попитали преди 20-30 години (изглежда като много време, а сякаш беше вчера), щях да кажа - в киното, на снимачен терен. Със сигурност киното. Казвали са ми – „Теб киното те обича!” Не, киното не ме обича, то не е субект, за да може да обича. А и ако го разглеждаме като одушевено лице, много непостоянно! Имам късмета да съм родена с нещо, което наричаме „фотогения” – лицето ми стои добре на екран. Не понасям преиграването. И тъй като актьорската игра  в киното трябва да е абсолютно естествена – можем да кажем, че там ми се получаваха лесно нещата. Неслучайно в киното много често правят успешни роли хора хванати от улицата, без актьорско образование. Защото те просто реагират и говорят естествено в кадъра.

Касиел Ноа Ашер, Параскева Джукелова, Яна Титова, Филип Аврамов и Ованес Торосян в “Джулай” /сцен. и реж. Кирил Станков/ - снимка архив

В самото начало на моята кариера наистина се чувствах по-добре по време на снимки, имах шанса да снимам няколко главни роли в младите си години и те да бъдат оценени високо. Но с времето започнах да харесвам страшно много и работата в театъра. Мога да кажа, че днес с киното се гледаме отдалеч и моето по-щастливо изживяване е в театъра. По-трудно се получи тази любов с театъра точно поради склонността ми към естествена игра. Това обаче на сцената не работи. В театъра трябва да си ярък, от последния ред няма да видят как си мигнал органично с очи. Там се работи с по-едри щрихи. Особено на голямата сцена на Народния театър. Освен това в театъра възможността да експериментираш с различни образи е много по-голяма. В киното трудно можеш да избягаш от типажа си. Аз например в киното никога няма да получа роля на лекомислена кокетка, докато в театъра играя такава. В киното режисьор трудно би ме взел да играя селянка, докато в театъра няма проблем“, казва Параскева Джукелова. А за участието си в телевизионните сериали твърди, че е „актьорска работа, но свързана с много повече компромиси, най-вече защото ниските бюджети изискват бързото заснемане на повече материал и това най-често е за сметка на качеството. Но съм благодарна и на този си опит“.

Параскева Джукелова и Деян Донков във филма “Изпепеляване” /реж. Станимир Трифонов/ - снимка архив

Иначе за телевизията има хубав спомен от предаването по БНТ „Понеделник 8 и половина“, което много е спомогнало тя да стане публично разпознаваемо лице. „Излъчваше се по БНТ всеки понеделник в продължение на три години и половина. Всяка седмица представяхме по един български филм на зрителите. Евгений Михайлов, който тогава беше директор на киноцентъра, ме покани да стана водеща на предаването. Всеки епизод се снимаше и монтираше като филмче. Задачата ми в много голяма степен пак беше актьорска. Взимах интервюта, правех анонси. Но и разигравахме сцени от филми. И най-важното – не беше на живо. За първи път се сблъсках с живото излъчване, когато Камен Воденичаров ме покани да водим заедно едно неделно предаване – магазинно в БНТ. Не се чувствах съвсем в свои води. Иска се импровизаторско умение, иска се да си наясно с всеки един от гостите, да влезеш в темата му, в сюжета му, дейност по-скоро присъща на журналистите, отколкото на актьорите. Беше ми интересно, но  нямах и много време да се понауча кой знае колко, защото след 2-3 месеца форматът на предаването се промени“, признава актрисата.

Тя споделя и за съмненията си днес: „В ситуацията на тази „ковидна” криза често си задавам въпроса - нужни ли сме ние - актьорите?  Появи се един вирус, и всичко спря. Рязко се преобърнаха приоритетите. През двата месеца и половина принудително спиране от работа си дадох сметка, че може и без нас. Какво като сме учили за това, какво като сме пълнили зали. Освен страховете за здравето – личното и на близките си, хората имат проблем с това как ще си изкарват прехраната, как ще закърпят бюджета. Не им е до театър. Но пък може и да не съм права. Ходенето на театър е вид терапия – емоционална, интелектуална. Хората идват на театър, за да бъдат развълнувани. Ако ги оставим равнодушни, значи не сме си свършили работата“.

Параскева Джукелова и Асен Блатечки в “Кожа и небе” от Димитър Динев /реж. Бойко Илиев/ - снимка архив Нов театър НДК

Чувствителна е и към обществената атмосфера сега, която за съжаление доста се разминава с толерантността: „Равнодушието, цинизмът, омразата към другите, грубианщината като че ли превземат обществото ни. Разделение на лагери, липса на всякаква толерантност, самонадеяна простащина. Свободата е относително понятие. Човекът е обществено животно. И трябва да се съобразява с другите, ако иска да съжителства с тях. Въпрос на лична преценка е с какво точно да се съобразяваш, да го приемеш и да не се измъчваш от това.  Аз се съобразявам с другите, понякога прекалено много. На попрището жизнено в средата не се чувствам особено свободна. Куп неща ме затискат - в битов план, социален, в момента имаме и забрани и ограничения, свързани с пандемията. Понякога се чувствам потисната, притисната. Намирам си начини за бягство – дали в работата, дали в книги, или филми. Намирам си нещо в което се фокусирам, за да не изпитвам неудовлетворение или болка“, добавя Параскева.

В “Да се влюбиш в пеперуда” от Ленард Герш - снимка архив на Драматичен театър Търговище

Според нея всичко опира до ранното възпитание. „Ако едно дете не започнеш от малко да го възпитаваш в някаква посока, после то много трудно ще навакса… Културата - мисля, че произходът на думата беше свързан с копаене, градинарство, отглеждане (думата е с латински произход - colo, colere, където има значението на възпитание, образование, развитие, римската цивилизация използва думата за описание на процеса на отглеждане на растенията и домашните животни, потребявани от човека за храна и други цели, метафоричната ѝ употреба сравнява усъвършенстването на индивида с дългия и грижовен процес на отглеждане на растението - б. ред.). Окултуряването изисква внимателно и постоянно прекопаване, садене, поливане на „градинката”. Популярните личности носят отговорност какъв пример дават, какво послание предават на хората. Общуването и получаването на информация все повече се случва във виртуалното пространство, в социалните мрежи. Влиянието на популярна личност в това пространство върху малките, върху младежите, може да бъде огромно.

Параскева Джукелова - снимка архив

Идва поколение, което не отлепя очи от смартфоните си. Социалните мрежи предлагат възможност да печелиш пари, да станеш  популярен и богат като просто позираш на снимки, ръсиш чужди мъдрости или заснемаш живота си като риалити сериал. Момичетата например виждат как някоя мацка с екстеншъни, силикон и вид на порно кукла има хиляди последователи, хиляди харесвания на безбройните си селфита, поддържа висок лайфстайл. И какво ли си казват – искам и аз да съм популярна и да печеля много пари – и почват да позират и правят муцки на телефоните си. Накъде отиваме? Превръщаме се в свят от позьори. Всеки си е собствена медия, раздава съвети и се изживява като капацитет. Залива ни визуална вакханалия, shiny happy people – лъскави щастливи хора, ухилени физиономии. Аз лично се потискам като виждам всеки ден стотици лица, демонстриращи щастие и благополучие, знам, че снимките не са цялата истина за живота на тези хора. По-скоро са фалш“, твърди Параскева Джукелова.

Ювал Ноа Харари - снимка архив

И продължава: „С напредването на дигитализацията светът, какъвто го познавахме преди десетина, двайсет години, се променя радикално. Онлайн образование, онлайн общуване, полека се превръщаме в придатъци на телефоните си. Променя се изцяло начинът ни на живот и общуване. Промените се случват толкова бързо, че не успяваме да ги проумеем и да се адаптираме. Наскоро прочетох няколко книги на един израелски философ - Ювал Ноа Харари, който разсъждава над бъдещето на Хомо сапиенс, и предлага няколко сценария за бъдещо развитие.  Единият звучи доста плашещо - възможно е в скоро време изкуственият интелект да вземе властта над човеците и то те да му я предадат доброволно. Ако гледаме на човека като на сбор от алгоритми, то с колкото повече данни за мен например разполага дадена компютърна програма, толкова по-лесно може да предвиди моите желания и действия.

Изкуственият интелект ще ни познава по-добре, отколкото се познаваме самите ние. Програми ще взимат решения вместо нас и ние ще сме доволни, защото ще ни улесняват. Дори сега филмовата платформа в смарт телевизора ми предлага подходящи филми, които бих харесала, след като изкуственият интелект е обработил данните за филмите, които съм избрала да гледам преди това на същата тази платформа. Може да дойде момент, в който повечето човеци ще се окажат излишна работна ръка. Просто няма да имат квалификацията да извършват дейности, които компютрите, роботите ще извършват по-успешно и по-евтино. Ще изчезнат много професии. Ако следвам тези фантазии, бих могла да си представя и изчезването на живите актьори, ще ги заменят например холограми. Макар че се твърди, че професиите, свързани с правене на изкуство, най-трудно биха били заменени от изкуствен интелект. Но кой знае? Знам само, че трябва да сме готови за големи промени в човешкия начин на живот, да се научим да се адаптираме бързо и ако се налага да се преквалифицираме. Защото светът се променя все по-бързо“, завършва не толкова оптимистично Параскева Джукелова. ≈

Текст: Ориета Антова и Стефан Джамбазов

Снимки: архив