#Емил Миразчиев

[vprki]

Критичен поглед: За по-добър свят или за един безкраен празник

В Пловдив се проведе ярко и силно 30-та Седмица на съвременното изкуство под надслов ��За по-добър свят“ с куратори Живка Валявичарска и Емил Миразчиев. Той е от основателите на пловдивската група „Ръб“ и ��ртистичен директор на Сдружение „Изкуство днес“, които преди тридесет години  в далечната 1995 г. отварят Баня Старинна като  център за съвременно изкуство. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката и куратор Яна Костова.

Живка Валявичарска след като  завършва магистратура в специалност „Изкуствознание“ в НХА с изследване, посветено на група  „Ръб“, защитава докторантура  в университета на Бъркли, Калифорния и преподава в Института по изкуства Прат в Ню Йорк.

Концепцията на кураторите беше насочена към актуални теми като екология, миграция и диаспорични култури, война и политическо насилие, неолиберализъм, деколонизация, раса, религия и етнос, пол и сексуалност. Неписаните  правила за  методите на работа са етика и хоризонталност, на които организаторите особено държат  и успяват да запазят до  последно, въпреки всички предизвикателства.

От вътрешността на Баня Старинна

По първоначален замисъл изложбата следваше да се експонира изцяло в градска среда, както знаковата изложба с куратор Галина Димитрова-Димова от 2022, но с напредването на подготовката тази пролет Общината решава да съдейства и да отвори Баня Старинна.

Това се оказа нелеко предизвикателство за кураторите, тъй като до откриването оставаха едва няколко месеца, екипът е малък, а пространството на Банята е и без друго много специфично и изисква специално внимание. За щастие на поканата от тяхна страна се отзоваваха световно известни артисти от ранга на Ширин Нешат и Таня Остоич. Сузана Милевска, с която Живка е работила и по-рано в Прат Институт за изкуства, също потвърждава участие за кръглата маса заедно със Станимир Панайотов. Така организаторите подбират един балансиран екип от участия на местни и международни автори, сред които Нина Ковачева-Нина и Валентин Стефанов, Надя Генова, Дувар Колектив, Осман Юсеинов, Иван Иванов и много други. Тази година заслужава да се отбележи и фактът, че Седмицата на съвременното изкуство се проведе паралелно и с участието на две други частни пространства – галерия „Cu29” и галерия „Сариева“, включваща се със собствен проект – самостоятелна изложба на Камен Стоянов, за която ще стане дума по-надолу.

Така се оформя една полифонична изложба, в която видеото и сайтспецифичните инсталации са хармонично балансирани. От друга страна Седмицата обхваща също така акции и интервенции в градска среда, които повдигат шумен обществен отзвук.

Пред Баня Старинна ни посрещна отражението на прозореца на сградата – работа в памет на Венцеслав Костов, един от първите сайт-специфични артисти у нас. Като трибют към него решихме с Димитър Костов, да отразим прозорец от сградата в екстериорното пространство пред нея. Това е препратка към работата „Прозорецът“ от 2005 г. по поръчка на Мария Василева за нейната кураторска изложба „Прозорецът  в българското изкуство“ в СГХГ, където произведението бе представено в интериор и по този начин опосредстваше връзката  между  публика и изложба/галерия. В Пловдив се наложи да реализираме работата нощем, тъй като тротоарът  пред Банята се оказа особено оживена велоалея.

Ширин Нешат “Turbulent

С влизането в любимата стара „Чифте баня“ сме завладени от двуканалната видеопрожекция на христоматийната творба „Turbulent” на американската художничка от ирански произход Ширин Нешат. Тя е показвана на Венецианското биенале и донася награда на своята авторка, но у нас се представя за пръв път. В нея на два срещуположни широкоформатни екрана мъж и жена изпълняват своя авторска интерпретация на древна поема от големия иранския поет Руми. Овладяното в емоционален план майсторско изпълнение на мъжкия персонаж контрастира ярко на хипнотичните, на моменти граничещи с истерия трели на женския персонаж. За творбата авторката, която работи и в областта на киното и други медии, е поканила едни от най-известните ирански певци и с нея тя успява да повдигне трудни въпроси като взаимоотношения между мъжете и жените в Иран, но и поставя общочовешките теми за диалогичността между двата пола, социалната инфраструктура, различните форми на достъп до публичност. Работата е завладяваща и е може би една от най-силните интервенции в Банята от участието на Бил Виола насам.

Пристрастно пристъпвам към другия ми личен фаворит – работата на Нина Ковачева-Нина.  Изключително минималистична и поетична, тя разкрива връзката на Аза с Другия. Две мултимедийни прожекции, преминаващи през прозрачни стъклени вази, впечатлението от които е зашеметяващо. Момче и момиче тичат синхронно, анфас, на място – пречупени през вазите, прожекциите се кръстосват, но изображенията не се срещат...“Другият – никой друг освен самият аз?“ е издържана в присъщия дух на перфекционизъм, абсолютна обмисленост и същевременно надарена с необикновена ��екота и спонтанност, присъщи за работата на тандема Нина-Вале (Валентин Стефанов).

Велизар Димчев „Довършете ме“, детайл

В следващата голяма зала се откроява работата на Велизар Димчев „Довършете ме“, която проблематизира темата за набързо скалъпените напоследък европейски проекти по реконструкциите на обществени пространства и паметници на културата, които понякога сякаш по-скоро застрашават, отколкото спасяват своите обекти. Авторът изгражда цялостна балюстрада в така разпространения по нашите географски ширини стил на мутробарока. Диодни светлини препращат към прочути обезобразени тракийски и римски старини из цялата страна. Декоративни мраморни лъвчета и други разместени и извадени от контекст архитектурни елементи подсилват усещането за бутафория и липса на адекватност и експертиза сред предприемачите на реставрационни дейности. Заглавието е двусмислено, тъй като от една страна ремонтът на Чифте баня е все отлаган във времето, но от друга страна участниците в проекта бяха силно обезпокоени какво ще заварят след ремонта.

Изваждането от контекст е тема и на следващата работа на Таня Остоич – Misplaced Women. За живота на емигранта, на вечно странстващия артист, за жена, извадена от своето всекидневие и принудена да пътува през целия си живот, за да представя своето изкуство, за живота на ръба, за живота на бездомните, когато човек буквално се сраства със своя куфар, в който е цялата му покъщнина; за граничните състояния между интимно и публично, между здраво и нездраво, разказва сръбската авторка, живееща в Германия. Тя направи впечатляващ пърформанс по случай откриването, а в изложбата участва с видеодокументация на два варианта на този пърформанс, които се развиват на площада в Битоля, Република Северна Македония и на международно летище в Гьотеборг, Швеция.

В подготовка на изложбата

Темата за миграцията, за безкрайното пътешествие, без ясна цел и посока, акцентира видеото на Валентин Стефанов „Пристрастен към миграцията“ (2007), което представя пътуването - буквализирано и същевременно опоетизирано визуално - като едно непрестанно и неясно движение през призмата на камерата от машинното отделение на кораб.

Идеята за дигиталното изображение е подхваната и от пловдивския артист Асен Кръстенов. Неговата творба „Бинарни наративи“ е създадена специално за тазгодишното издание на Седмицата. Тя представлява два голямоформатни принта, покрити отгоре до долу с бинарни кодове от нули и единици. В долния десен ъгъл на всяка творба се намира изображение сантиметър на сантиметър, чийто еквивалент, всъщност, е целият този код. За сравнение в нишата е поставено изображение с формат на картичка и пред него е сложен съответно неговият бинарен еквивалент – книга от 1452 страници с нули и единици. Авторът повдига въпроса за все по-изплъзващата ни се реалност, която с лека ръка заменяме с дигиталната матрица.

Татяна Фьодорова-Лефтер “Царевица”

В съседната зала от мъжкото отделение на Банята се натъкваме на мултимедийната инсталация на Татяна Фьодорова-Лефтер от Молдова, която за изложбата избира да представи две традиционни, но и доста миграционни култури като „Царевица“ и „Коприва“ (2024). Голям формат ефирни платна предават съдържанието на арт книга. Срещу нас, ниско на земята, ни посреща едновремешна софра, покрита обилно с царевица на зърна. Физическият досег и мирисът на тази култура препраща към множество конотации. С един поетичен видеопортрет с коприва авторката допълва приказното усещане на това пространство.

Следващата зала представя Адела Юшич от Босна и Херцеговина с темата за неизличимата травма от войната. Шокиращата лична история на артистката, загубила баща си в тази война, заема централно място в много стегнат видео разказ, граничещ с безнадеждност. Трудна трактовка на темата за по-добър свят и по-скоро продължение на темата от миналата година „След войната“ с куратор Емил Миразчиев. Тази работа е в духа на деветдесетте със специално изнамерени за целта стари телевизори. Тя предава болката и невъзможността на едно общество да обърне гръб на своята скорошна история и да продължи напред.

Милена Кънчева, Веселин Алексиев “Слушалка”

В съседната зала е работата на архитектурно-фотографското дуо Милена Кънчева и Веселин Алексиев. Те също представят темата за миграцията, този път чрез висящи от тавана телефонни слушалки, в които звучат покъртителните истории на българи, заминали за чужбина и на чужденци, попаднали в България.

Надя Генова “Клетка”

Работата на Надя Генова се откроява със своя естетизъм. О��ромен куб, покрит с ръчно намотан червен конец, заема пространството на залата. Творбата ѝ „Клетка“ и разглежда двоякото значение на тази дума в българския език. Темата за свободата и бягството от нея, заложени у всеки от нас, е разгледана в поредица от изчистени черно-бели фотографии. „Човек за себе си е вълк“, ако бихме могли да перифразираме Сартр, за да опишем състоянието на затваряне и изолация, които си самопричиняваме.

Кристиан Нямпета е режисьор, живеещ в Ню Йорк, отраснал в Нидерландия и Англия с родители от Руанда. Космополитна личност, той повежда зрителя на разходка из емигрантските квартали на Ню Йорк с едно дълго и много поетично видео, в което се наслагват кадри, гласове, истории и персонажи. Изключително кинематографично заснето, то повдига въпроси за геноцида, пост-колониализма и пан-Африканизма.

Капка - в памет на Ицко Мазнев

Съседната зала е посветена на пловдивския художник Ицко Мазнев с възстановка на неговата знакова творба „Капка“. Изградена от кинетична структура, базирана изцяло на вода и светлина, работата постига минималистично мултимедийно звучене. Тя създава алюзия за преходността на човешкия живот.

„Марчела“ е видео на американо-мексиканската артистка Кейтлън Манинг. Тя се занимава с коренното население на Мексико, което живее в автономна област в град Мексико и се самоуправлява по система, подобна на това, което наричаме пряка демокрация. Тя създава поредица „Репортажи от борбите в Мексико“, която засяга темата за 500-те години колониални политики и съпротивата на автохтонното население срещу пестицидите, застрояването, унищожаването на местните култура и традиции.

В галерия „Cu29” могат да се видят останалите видеотворби на авторката от региона. Това са много поучителни и поетични истории за запазване на самосъзнанието в ус��овията на див капитализъм, вековен колониализъм и напиращ неолиберализъм.

Дуварколектив Хана Роуз “Камера обскура”

„Дуварколектив“ начело с Хана Роуз представят мултимедийната инсталация „Камера обскура“ . Творбата разкрива състоянието на постоянното разкъсване на авторката между България и Англия, нейните мигрантски спомени и впечатления, в опит да преосмисли и събере отново себе си.

„Чифте баня в 123 размотки“ е заглавието на видеопърформанса на Албена Михайлова-Бенджи, който документира подготовката на реалния ѝ интерактивен пърформанс. Жестът на омотаване на сграда с цикламен конец, макар и в екстериор, препраща до известна степен към пърформанса на Аделина Попнеделева „Тънка червена линия“ от галерия „Райко Алексиев“, но тук конотацията е съвсем различна. Албена търси ритуала на магьосничество, с което да запази Банята като център за съвременно изкуство с помощта на един колективен ритуал, напомнящ за магия.

Албена Михайлова-Бенджи

Тук е мястото да се отдели специално внимание на кръглата маса и последвалата я дискусия на тема „Изкуство и социална трансформация“ с кураторката Сузана Милевска от Република Северна Македония, философа Станимир Панайотов от Пловдив и модератор Живка Валявичарска.

Дискусията засегна теми като връзки между активизъм и изкуство, естетическо и  политическо,  потенциал и реални прояви на  космополитизма в града и страната, глобално и регионално самосъзнание vs провинциализъм, и други.

 Успоредно на изложбата в Баня Старинна се реализираха и цяла серия от акции и интервенции в градска среда, съпроводени от поредица безкрайни откривания. „Светове“ на Емил Миразчиев, използващ 3D мапинг, за да освети своята конструкция отвън и вътре и да отвори градинката при бившата Гарнизонна фурна за съвременното изкуство. Освен професионалната публика, децата останаха силно впечатлени от интерактивната инсталация. Творбата, заедно с тази на Иван Иванов, са от проекта „Изкуство за зелено бъдеще“, който се включи в седмицата, споделяйки идеите от тазгодишната концепция.

Емил Миразчиев “Светове” в процес

Интервенцията на Дан Тенев „Самоформираща се структура“ е една от творбите, които също предизвикаха шумен отзвук от страна на пловдивчани. Впечатляваща и монументална ка��о въздействие и минималистична като реализация, творбата е изградена единствено от полиетилен и въздух с  нулев бюджет, обратно на всички обвинения по адрес на организаторите. Друга творба, скандализирала местната общност и донякъде вандализирана, е отново с автор Севдалина Кочевска (същата, чиито сребърни чували бяха премахнати от Римския стадион 2022). Cultureguard e нейният авторски отговор на безхаберието, което цари от десетилетия за съдбата на бившото кино Космос. Тетраподът, който обикновено изгражда буните, за да предпазват морския бряг, тук е поставен като „бодигард“ на другия пловдивски паметник на културата, останал с неясна съдба през годините.

Севдалина Кочевска

Поетична творба, която преосмисля състоянието и значението на паметник от социалистическото минало към днешна дата е „��ветулки“ на Иван Иванов на Братската могила. Там до късно могат да се забележат скейтьри и други младежи, чието любимо място остава този паметник. Внушителна по замисъл и реализация, работата премигва в тъмното и осветява един, иначе, потънал в мрак парк. „Пречупване“ на Осман Юсеинов ни предлага собствения ни пречупен огледален образ в тръбите в градска среда. Колонадата формира своеобразна група от наглед еднакви, но всъщност различни по височина тръби, в които минувачите пред Централна поща могат да се огледат.

Осман Юсеинов - “Пречупване”

В близост се намира и улица „Отец Паисий“ с галерия „Сариева“, която през септември тази година празнува двадесет години от основаването си. Катрин и Веселина Сариеви се включват в програмата като жест към 30-тата Седмица на съвременното изкуство със самостоятелна изложба на Камен Стоянов. Експозицията „Град на сенките“ разказва за родния град на Камен – Димитровград. Изграден от 50 000 доброволци на територията на три села, градьт носи името на първия тоталитарен лидер у нас. Изпънат гоблен, намерен в развалините на съборена къща, посреща зрителите от витрината. На него девойка и младеж танцуват в традиционни носии. Усещането за идилия продължава с розичка от хартия, поставена в нишата  на  галерията, но свършва дотук. Камен представя 16 мм черно-бял филм с кадри от бившата сграда на БКП и настояща Съдебна палата, които са възпроизведени на десет платна с живопис в кавалетен формат. За пръв път авторът, който работи в сферата на видеото, филма, инсталацията и пърформанса, прибягва до тази класическа медия, и то не за да опоетизира, а за да десакрализира един несработил мит.

От изложбата на Камен Стоянов "Градът на сенките" в галерия "Сариева"

Монохромната живопис представлява емблематични декоративни архитектурни елементи от най-представителната сграда в града намбадостта, както се е наричан навремето Димитровград.

Постепенно програмата на Седмицата ни отведе и до отдалечения квартал „Прослав“, където се е намирала най-дълго просъществувалата вегетарианска комуна у нас (1926 – 1958 г.). Жителите на този квартал, бившо село Мечкюр, които се обединяват в общо землище, за да обработват сами земята си и да изповядват идеите за ненасилие и мир в духа на толстоизма, дъновизма и есперанто културата. Днес на мястото на бившата стопанска сграда е построена частна къща в добре познатия у нас мутробарок, а пътят към старото землище на общността е преграден от бариерата на частна улица. В този контекст и с помощта на местните хора, Живка Валявичарска изгражда една символична къща от дърво, с бели завеси, съхранявайки спомена от квартала на своето детство. „Духът на вегетарианската комуна“ носи носталгията по едно отминало време, което откъслечно се е запазило в няколко останали оттогава еднофамилни къщи и се съхранява от техните обитатели.

Живка Валявичарска „Духът на вегетарианската комуна“

За откриването на своята работа Живка покани местните жители да разкажат своите спомени. В съседство на работата на Живка се намира и втората интервенция в градска среда на Емил Миразчиев „Светлината е живот“, която се помещава именно в една от тези малки, наполовина построени и полуизоставени къщички на хора от общността. Тъй като средствата за къщата са привършили навремето и тя е останала без ток, авторът осветява ��сяка от стаите в различен цвят, като ѝ вдъхва нов живот. На афтър-партито по повод представянето на двете инсталации, Емил прожектира и своя авторска селекция от видеа на фасадата в квартал Прослав. Събраха се възрастни хора от общността, но присъстваха и част от новите съседи, които изслушаха с интерес техните разкази.

Емил Миразчиев - “Светлината е живот”, мултимедийна инсталация в Прослав, Пловдив

Така 30-тата Седмица на съвременното изкуство премина под знака на безкраен празник от събития и откривания. В крайна сметка си припомних думите на Живка Валявичарска за това, което си е поставила за цел между редовете на кураторската концепция - за една колегиална етика на хоризонталност, уважение и взаимопомощ между членовете, които, въпреки всички постоянно изникващи нелеки предизвикателства, успяха отново да отворят Чифте баня и да отпразнуват тридесет години от основаването ѝ като център за съвременно изкуство в Пловдив. Трудните процеси на социална промяна и социална трансформация се развиват в работата и този проект беше показателен като добра практика.≈

Текст: Яна Костова

Снимки: архив на организаторите

P.S на „въпреки.com”: В годините сме публикували множество текстове за различни издания на Седмицата на съвременното изкуство в Пловдив. За тях и за изключителната последователност и въображение на Емил Миразчиев и екипа му може да прочетете тук.

[vprki]

Форумът „Изкуството като противодействие“ с почит към създателите на нови форми

Художественият форум „Изкуството като противодействие“, организиран от ГХГ “Борис Георгиев” - Варна представя за трети път от 30 август до 10 октомври 2024 г. съвременно българско изкуство. От деня на откриването му ще могат да се видят изложбата на пловдивската група “Ръб” – една от първите създали нови форми в изкуството в България, и изложбата на създадения от изкуствоведа Димитър Грозданов (1951-2020) фестивал “Процес - Пространство”, чиято история също е свързана със съвременното изкуство от 90-те години на ХХ век насам, съобщават от галерията.

От 10 септември в пространството на двора на ГХГ ще се експонира и проектът „Време-пространствени полета“ на наложилата се с концептуалното си мислене млада художничка и сценографка Огняна Серафимова.

В подготовка на изложбата в ГХГ "Борис Георгиев" във Варна

Художественият форум „Изкуството като противодействие“ е създаден и организиран от ГХГ- Варна, като част от експозиционна��а дейност на културния институт, която има за цел да подпомогне и стимулира съвременния творчески процес в българското изкуство, неговите сериозни и високи равнища на художествено мислене, както и най-стойностните му представители. В годините сме писали неведнъж за него във „въпреки.com”. /За изданието му 2022 година във „въпреки.com”  може да прочетете тук./

"Ръб" - "Символи и знаци" - 1990

Изложбата на група “Ръб”, създадена в Пловдив през 1989 г. в рамките на форума “Изкуството като противодействие” обхваща творби от различни акции, изложби и пърформанси от целия период на съществуване на групата. Селектирани са работи, разбунили духовете в изкуството в ранните години на българския преход.  Сред тях са произведения от станалата легендарна изложба “Символи и знаци”  (1990 г. ) - “Пънкове” на Кольо Карамфилов (1963-2014)  и Димитър Митовски, и известната творба “Когато цъфнат налъмите” на Румен Жеков (1960-2022). Включени са и ра��оти от проекта “Голяма фотография” (1991 г.) , от “Опус Пробект” (1993 г.) и последната инсталация на групата “Ръб в гръб”  (1994 г.).

"Ръб" - "Голяма фотография", 1991

На видео ще видим прословутата “Явната закуска” (1992 г.), която е правена на кея в Балчик и ще бъде мост към изложбата на фестивала “Процес - пространство” в рамките на варненския художествен форум. “Идеалът” (1992 г.) ще също ще бъде показан с филм в тазгодишното издание на варненския художествен форум.

Членове на групата са пловдивските художници Албена Михайлова, Венета Маринова, Димитър Келбечев, Димитър Митовски, Емил Миразчиев, Ивайло Григоров, Игор Будников, Кольо Карамфилов, Моника Роменска, Надя Генова, Павел Алберт, Румен Жеков.

Група "Ръб" в Баня Старинна, 2016

В Баня Старинна през септември 2016 година с голяма изложба Център за съвременно изкуство - Пловдив представи една уникална експозиция, събрала най-важните съхранени произведения на легендарната група “Ръб”. Заглавието на проекта бе „Музеят Ръб”, а в него бяха включени акции, пърформанси и произведения на групата през годините. Една от първите неформални, артистични групи в България е сформирана през 1989 година във време на дълго чакани обществени промени от тоталитаризъм и партийната диктатура към свобо��а на идеи, от сковаващи клишета и наложени символи в изкуството към свобода на изразяване. Групата събира 12 единомишленици, живеещи и работещи в един ритъм, създаващи работите си в общата атмосфера на опияняваща еуфория от усещането за свобода. /Повече за тази уникална изложба може да прочетете във „въпреки.com” тук./

“С нашата изложба във Варненската художествена галерия искаме да покажем, че група “Ръб” е феномен за България - споделя Емил Миразчийски пред ПР-а на Варненската галерия Нина Локмаджиева. - Тогава всички нови форми се зараждаха извън столицата. В този контекст се заражда и нашата група, но много от групите съществуват кратко, а “Ръб” - най-дълго и с най-много артефакти, които е оставила.

Емил Миразчиев в Баня Старинна, 2016

Ние показваме по какъв начин групите заедно излъчват много по-голям заряд - в самите работи си личи тази енергия, която всички участници внасят в един общ изказ. Понякога изложбите ни бяха изцяло направени от всички или поне от тези участници, които са били в страната в момента. Мислили сме ги заедно като послание, като концепция, като тема на изложбата и се вижда колко е истинско, колко е откровено всичко, без каквато и да е користна цел. Всичко беше правено от любов и това се забелязва при нашите представяния. А ние ще направим представяне на каталога и сайта ни и в рамките на изложбата във Варна. Важно е да се покаже този документален материал. Много от младите художници, които се срещат с нашите работи, са впечатлени от това, че силата на групата е много зареждаща и зарибяваща, както се казва. Ако ние направим един бърз преглед, ще видим, че сега няма групи - художественият живот е много индивидуален и строго егоцентричен. Това е феноменът на групата, ние и в манифеста си сме го заявили: обичаме се, искаме да се оженим, да си купим яхта и да черпим целия свят. Затова и във всички изложби сме правили акции за почерпки и сме имали това отворено и миролюбиво отношение към света.”

Димитър Грозданов (1951-2020)

Изложбата „Процес - Пространство“ представя малка част от богатата колекцията на най-старият фестивал за съвременно изкуство в България, с начало през 1992 г. Форумът е основан от изкуствоведа и художник Димитър Грозданов (1951 - 2020 г.) под името „Процес - Пространство“. „Когато замислях фестивала през 80-те години на ХХ век - спомня си той по-късно, - словосъчетанието „Процес – Пространство“ бе сякаш най-обобщаващо за видните постмодернистични тенденции. Днес подобна формулировка би се концентрирала повече около „процес“-а и неговите смисли и антоними. Тук се отваря много пространство за размисъл около и след фестивала.“ (Димитър Грозданов, каталог „Процес – Пространство 20“, с.5/ 2012).

“Базирайки се на думите на неговия основател, темите за процесите и пространството винаги са били движещи около събитията на всяко едно издание на форума - споделя настоящият организатор на фестивала Христина Бобокова. - През него като участници и гости са минали множество утвърдени и развиващи се български и чуждестранни артисти, които са оставили след себе си впечатляващи произведения.

Христина Бобокова при откриване на изложбата „От въглен към огън“ Димитър Грозданов в галерия "Райко Алексиев", октомври 2022

Изложбата „Процес - Пространство“ в ГХГ - Варна през есента на 2024 г. представя творбите на 46 български и чуждестранни участници от по��ти всички 35 издания на фестивала. Подборът на произведения е свързан с най-вече с „процесите“ и „пространствата“, създаващи възможност на комуникация, диалог и обмен на идеи, което е основен фокус на форума. Експозицията включва живописни и графични творби, инсталации, обекти, видео-инсталации.”

Изложбата „Време-пространствени полета“ на Огняна Серафимова - съпътстващо събитие на форума, представлява едно гмуркане във физичния свят от обекти, повърхности, материи, които създават миналото. Компилативен образ на преживявания, който изгражда „полетата“ на паметта. Територии, където конкретни обекти определят конкретно време и пространство. Предметността е код, отключващ емоционалната памет, което предполага съзерцаващият да предприеме едно дълбинно пътешествие. Вглеждане в своите асоциативни вериги и лични време-пространствени полета.

ГХГ "Борис Георгиев" във Варна

Огняна Серафимова е автор, който работи предимно в сферата на сценографията и обяснимо подходът ѝ към творбите-инсталации е силно повлиян от материалността като код за създаване на сценична реалност. Инсталациите са ситуирани в екстериорно пространство – вътрешният двор на Градската художествена галерия във Варна, и предполагат „влизането“, допира, участието на посетителите. Това отваряне и включване на зрителя в творбата, приканването към споделяне на личния прочит е характерно за перформативните форми, изследователския процес и интереса към наблюдаващия човек. Проектът „Време-пространствени полета“ е продуциран от фондация „Август в изкуството“ с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” на Община Варна.

Румен Серафимов и Доротея Павлова при откриването на “Август в изкуството”, 2023

Припомняме, че миналата година се проведе бляскаво Десетото издание на фестивала на визуалните изкуства “Август в изкуството”.  „То се реализира, благодарение на финансовата подкрепа на Националния фонд Култура. Девет години след деветото издание и след като бях обявил неговата смърт в статията “Раждането и смъртта на "Август в изкуството”, 2016.“ Написа тогава за „въпреки.com” Румен Серафимов, изкуствовед, куратор на “Август в изкуството” 2023.

Кристо и Жан-Клод - постер

С провеждането на Художествения форум “Изкуството като противодействие” Градската художествена галерия “Борис Георгиев” - Варна, се обръща към различните поколения публики - както към тези, които са били свидетели на промените, случващи се в съвременното българско изкуство от края на 80-те и от 90-те година на ХХ век, така и към най-младите, за да ги запознае с явленията, процесите и имената във визуалното изразяване у нас.

"Ръб" - "Явната закуска Балчик", 1992

Кураторският екип на Градската художествена галерия - Варна, представи преди време концепцията си за събитието: “Наименованието на форума  – „Изкуството като противодействие“, инспирирано от тезата на големия европейски изкуствовед и културолог Валтер Бенямин (1892-1940), който разглежда изкуството като активно противодействие срещу склонността на всяка културна система към изграждане на консервативни, въз��иращи отношения и естетически норми. В съвременния контекст ние, организаторите на новия форум, възприемаме високото, професионално изкуство като културно противодействие срещу все по-агресивно налагащата се профанизация в разбиранията и вкусовете на днешното общество, срещу все по-ярко проявяващата се духовна деградация на човека.“. ≈

„въпреки.com”

Снимки: личен архив на авторите, фестивален архив Стефан Джамбазов (1951-2021) и Стефан Марков

[vprki]

Критичен поглед: Продължаваме заедно по пътя на Емил Миразчиев

След близо два месеца отлагане заради строгите карантинни мерки дългоочакваната ретроспективна изложба на художника и визуален артист Емил Миразчиев /на снимката/ най-сетне ще се срещне с публика на живо от 14 май в изложбена зала „2019“ на ул. „Гладстон“ №32 на Градската художествена галерия в Пловдив. Експозицията „Пътят. Продължаваме заедно“ трябваше да бъде открита на 17 март /когато Миразчиев навърши 60 години/, но въпреки че галерията беше затворена заради извънредното положение, той осъществи виртуални турове. Изкуствоведката Диана Попова го последва в тях и написа специално за „въпреки.com” за изложбата и за Емил Миразчиев.

За първи път ми се случва да пиша за изложба, която не съм гледала лично. През ум не ми е минавало, че това някога може да се случи. Но ето че извънредната ситуация с коронавируса направи невъзможното реално. И юбилейната изложба на Емил Миразчиев в Пловдив – подредена, но останала неоткрита – разглеждам чрез записаните на видео авторски турове в затворените за посетители зали.

Особено гледане е това. Не мога да прочета етикетите например, за да видя годините на създаване на произведенията, концепциите, ако има такива, техниката, материалите, размерите. Може би по-важното е, че не мога да разгледам самите произведения, да се взра в тях и да преценя въздействието им върху себе си, да ги поставя в контекста на времето им и в този на сегашната изложба... Мисля и за обичайната роля на авторските турове в изложбите – по принцип допълваща, даваща възможност на публиката да се срещне и да общува с художника, да добави към впечатленията от произведенията му и тези от личното му присъствие. В извънредните обстоятелства общуването и с изложбата, и с автора е опосредено от камерата и записът дава само информация всъщност. Много бегла и в двете посоки, но единствено възможната в момента.

Диана Попова на изложбата в Баня Старинна в Пловдив по проекта “Музеят Ръб” през 2016 година - снимка Стефан Джамбазов

Предимство е все пак, че съм виждала повечето произведения на Емил Миразчиев в различни художествени прояви през годините. Сега ми се струва особено важно как е построил юбилейната си изложба и какво е избрал да представи в нея. „Пътят. Продължаваме заедно” е названието й. Трябваше да се открие на 17 март и да продължи до 10 април 2020, но подобно на много други изложби остана затворена и изпадна в безвремие. Безвремието на пандемията.../сега изложбата ще продължи до 12 юни – ��.р./

Акция “Изчистване” - снимка архив на ретроспективната изложба на Емил Миразчиев

В което названието на изложбата придобива и по-сложен символичен смисъл, струва ми се. Питах се с кого Емил Миразчиев продължава заедно. През последните три десетилетия винаги съм го привиждала като активно ангажиран с общи каузи и дейности, които сякаш оставяха в сянка или в по-страничен план собственото му творчество. Не защото е било по-малко важно, а просто бе някак постоянно потопено в общ контекст – на изявите на група „Ръб”, в дейността на асоциация „Изкуство днес”, в изложбите и събитията в Баня Старинна в Пловдив, в съвременното изкуство и неговото развитие в по-общ план... Мислех, че „Пътят. Продължаваме заедно” се отнася за всички тях. Оказа се, че не е точно така или не е само така. В тази изложба е художникът Емил Миразчиев и неговата публика, да кажем. А тя е... гражданите, както отбелязва самият той. Те не са просто публика, а участници и съ-участници в произведенията, които е правил в градската среда. Именно тях извежда като важни в основната зала в реновираната пловдивска галерия „2019”.

“Европейска мечка” - интервю - снимка архив

Човек в костюм на мечка през 2005-2006 интервюира гражданите на Пловдив и Варна за отношението им към Европейския съюз по повод предстоящото влизане на България в него. Мечката е синя, покрита със златните звезди от знамето на ЕС. Има ли Европа такъв символ, се питах тогава. С мисълта за пословичната руска мечка, разбира се, и за нейната „мечешка прегръдка”, особено по времето на соца. Може ли такава символика да се привиди и в ЕС?... От анкетата става ясно, че гражданите имат позитивна нагласа, макар и да не се чувстват достатъчно информирани.

“Път” - снимка архив на изложбата „Пътят. Продължаваме заедно“

Тази работа в началото на юбилейната изложба е съчетана с друго произведение от насложени в светеща кутия знамена, посветено на Европейския съюз, и е в близост до авторска реплика на картината му „Път” (1995). И всички те очертават художническата нагласа на Емил Миразчиев, в която сякаш артистичната, колегиалната и гражданската активност са неразривно свързани, без ясна граница помежду им. А като че ли такава граница изобщо не му е нужна. Свободно влиза в ролята на репортер, който интервюира граждани, за да изведе позициите им в художествени произведения – инсталации и видеа, винаги готов да учуди и самия себе си. Да открие например, че българите не са толкова мрачни хора, че могат да се усмихват, да имат позитивна нагласа – в рамките на едно от първите издания на проекта Арт Позитив на сдружение „Изкуство днес”. И ги представя чрез видео и фотоинсталация.

“Дом” - снимка архив на ретроспективната изложба

Или пък да разговаря със сирийски бежанци в лагера в Харманли и да въплъти чисто човешките им мечти в инсталацията „Дом” (2017). Крехка, прозирна и поради това ефимерна, но изпълнена с емпатия и съчувствие - тъкмо по времето, когато в обществото ни се внушаваше враждебност към тези толкова изстрадали хора... Или да изработи транспарант със светещ надпис SAVE PIRIN за протестите в Пловдив, в които участва, срещу застрояването на планината...

Подмяна на желязната завеса с черна - снимка архив на изложбата

Или да изложи провокативно в Баня Старинна черното платно, с което бе покрит образът на България (като серия от тоалетни клекала, свързани с неонови тръби) в произведението „Ентропа” на Давид Черни в Брюксел през 2009. Политическите сили в държавата ни не понесоха критиката на чешкия художник и това предизвика покриването на българския „участък” в неговата сатирична карта на Европейския съюз. Като представи черното платно в изложбата „Рефлекси от бъдещето” в Баня Старинна, Емил Миразчиев всъщност продължи дебата за демокрацията, политиката, културата и изкуството, но вече в пловдивския контекст. Съответно има сблъсък с кмета, който е против излагането на това платно, има скандал в медиите, има и заплахи към Емил Миразчиев, които все пак завършват миролюбиво за него...

В проекта си “Lummix” през 2016 година Емил Миразчиев включи и участници от квартал Столипиново в Пловдив - снимка Стефан Джамбазов

И още акции и намеси в публичното пространство са представени в тази първа голяма зала на юбилейната му изложба. В хода на авторския тур художникът разказва за тях, камерата неизбежно ги показва бегло. Но дори и така става ясно най-важното: вълненията на Емил Миразчиев, свързани с Европа, България, демократичното общество, настоящето и бъдещето му естествено намират пресечната си точка в Пловдив – града, в който живее и работи. В него той се разгръща на принципа „мисли глобално, действай локално”, позабравен от други в по-общ план, си мисля, но не и от Емил Миразчиев. Градът е важен за него във всякакъв смисъл, включително творчески. Но може би тъкмо творческият момент остава скрит в неговите публични акции, доколкото е далеч от класическата представа за самотния художник в ателието. Дори не знам дали Емил Миразчиев има ателие. А би трябвало всъщност, защото е забележителен график. Ето това поне знам със сигурност.

“Шахти” - диптих, литография - от изложбата "Символи и знаци" на група “Ръб” - снимка архив на ретроспективната изложба 

И тук се налага кратко връщане в историята на съвременното ни изкуство: Бях на първата изложба на група „Ръб” – „Символи и знаци”. Беше през март 1990 в същата тази зала на ул. „Гладстон” в Пловдив. Беше силна заявка на група художници по пътя на съвременното изкуство, което тогава беше в началната си фаза на „неконвенционални форми” у нас. Подобно на други такива групи в страната, 12-те автори в „Ръб” бяха съмишленици в новото направление като група, а поотделно се изявяваха като графици и живописци в традиционните художествени изложби, организирани от СБХ. Тъкмо действията им заедно с провокативни проекти, включително в градската среда, само за няколко години очертаха и индивидуалния път на някои от тях в съвременното изкуство.

Видеодокументация на акцията “Голяма светлина” на група “Ръб” - снимка Стефан Джамбазов

Някак съкровена в това отношение бе акцията им в чакалнята на гарата в Пловдив през 1991, където светлинно табло настойчиво изписваше: „Всеки от нас – малко огънче, всички заедно – голяма светлина. Група Ръб”. Видеодокументацията на акцията показва, че малко хора в чакалнята забелязват това светлинно табло, което е разбираемо – те ще пътуват нанякъде, заети са със своите си мисли и грижи. Но тази работа ми се струва важна за себеусещането на групата в онзи момент, за значението на това „заедно”, което художниците утвърждаваха и с изложбите, и с хепънингите и акциите си в градската среда в Пловдив.

Емил Миразчиев при подготовката на изложбата в Баня Старинна в Пловдив по проекта “Музеят Ръб” през 2016 година - снимка Стефан Джамбазов

Към средата на 1990 - те група „Ръб”, подобно и на другите групи съмишленици от ранния период, се разпадна. Обаче „заедно” остана – вече като стратегическо мислене и действие в по-широк, включително международен план. Появиха се нов тип сдружения на художници и куратори с ясната цел да създадат инфраструктура за съвременното изкуство в България, да изградят нашата арт сцена, която в перспектива да стане част от международната. По правило тези нови сдружения възникваха от недрата, така да се каже, на предишните групи от съмишленици - от тези, за които съвременното изкуство беше вече и личен професионален път. Първи, а и единствено активни и понастоящем сдружения от този период, са Институтът за съвременно изкуство - София (1995, от членове на предходния К(в)МХ) и Сдружение „Изкуство днес” в Пловдив (1997, от членове на група „Ръб”).

“1 януари 2007″, фотография - снимка архив на ретроспективната изложба

Има обаче една съществена разлика между двете: ИСИ-София едва от няколко години има подкрепа от общината, докато „Изкуство днес” от самото начало работи с общината в Пловдив. А ключова фигура в сдружението е председателят му Емил Миразчиев. Ангажиран активно и с изложбите в Баня Старинна, с дългосрочни инициативи, с международни изяви, с проблемите на градската среда, с културата на града като цяло, със съвременното изкуство в него, а и със собствените си арт проекти наред с всичко това...

“Динами��но равновесие - 1, 2, 3″, смесена техника - снимка архив на изложбата

А къде остана графикът Емил Миразчиев, се запитах. Има го, оказва се, в юбилейната му изложба. Графичните произведения са разположени в залата на второто ниво. Абстрактни, минималистични, експериментални като техника и материали, въздействащи с цветове, нюанси, повърхности, колажни елементи, с вариации на позитиви и негативи. Във втората част на тура художникът разказва за тях професионално, използва специализирани термини, за да обясни търсенията си в по-тясната сфера на графичното изкуство. Това вероятно ще заинтригува по-подготвената публика.

“Заедно” - светеща кутия - снимка архив на изложбата

Мисля си обаче дали и до каква степен тъкмо тази първоначална специализация на Емил Миразчиев отеква и в другите му проекти в съвременното изкуство, включително в намесите в публичната среда. Които тръгват сякаш от прости символи и еднозначни образи, банални фрази и клишета. Впоследствие те се трансформират чрез наслагване, цвят, светлина; чрез отпечатък, отражение, преливане и преминаване – буквално или в преносен смисъл - от позитив в негатив. Така в тях се наслагва символика, натрупват се противоречия, които съответно стават повод за сблъсъци и дебат – по обществени и общи за всички нас проблеми. При тях вече няма просто публика, а активни граждани, които за художника са важни именно като съ-участници в действието...

“Да разлаем кучетата”, видео инсталция - снимка архив на изложбата

Във втората зала е и видеоинсталацията „Да разлаем кучетата”. Спомням си как я видях в галерията в Димитровград в началото на този век. Монитори, разположени по пода, сред които се разхождах – и това мое движение разлайваше бездомно куче на всеки един от тях. Разбира се, названието препраща към политическата сатира в чудесния филм от 1997 на Бари Левинсън (с участието на Дъстин Хофман и Робърт де Ниро), но не само. Работата попадаше и в контекста на наболелия проблем у нас с бездомните кучета и какво да се прави с тях. Конкретното й въздействие върху мен беше свързано с опосредения страх – техния и моя. И попътно поставяше въпроса заслужава ли си да влизам в макар и задочно пререкание с тях, доколкото очевидно „говорим” на различни езици... А междувременно оглушителният лай се носеше по улицата и минувачите надзъртаха през витрината, за да видят какво става в галерията.

Сега разбирам, че „Да разлаем кучетата” вече е притежание на Музея за модерно и съвременно изкуство в Прага. С удоволствие бих я преживяла отново. И дано имам тази възможност. Защото е от произведенията, които няма как да възприемеш пълноценно в изолация... ≈

Текст: Диана Попова

Снимки: архив на изложбата и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Изкуство без граници в Пловдив

25-та Седмица на съвременното изкуство, която тази година представя изложбата „Изку��тво. Без граници. Пловдив” продължава до 30-т�� септември в Европейската столица на културата Пловдив. Възползвам се от обстоятелството, че „въпреки.com” вече публикува концепцията - /можете да прочетете тук/, да разкажа малко повече за творбите, които могат да се видят в Баня Старинна и СКЛАД и които от своя страна дават един по-разширен поглед върху идеята на проекта. Това написа за „въпреки.com” изкуствоведката Илина Коралова, която е куратор на изложбата заедно с Емил Миразчиев.

В началото е важно да се спомене, че двете пространства и по-скоро тяхната специфична архитектура и история, повлияха силно в структурирането и експонирането на изложбата. Построената през 16 – ти век Чифте Баня е привлекателно място за съвременно изкуство, с една магична атмосфера и с разнообразни помещения, които постепенно преминават от монументално-репрезентативни към съвсем обособено-интимни. Посетителите имат в голяма степен възможност да останат „насаме” с дадено произведение, да се концентрират и вглъбят в него. Ето защо и творбите, показани в Банята, са по-скоро умозрителни, философски. Te търсят отговор на въпроса за това кои и какви сме ние, хората на 21-вия век, накъде отиваме и в състояние ли сме, жертвайки част от сегашния си комфорт,  да запазим цивилизацията за идващите след нас.

Бил Виола - „Мъченици. Земя, Въздух, Огън, Вода”

И съвсем не случайно, първото произведение, което посреща публиката, е видеоинсталацията на Бил Виола „Мъченици. Земя, Въздух, Огън, Вода” – една модерна интерпретация на църковния олтар. Обръщането на човека от прагматизма и материализма към духовните ценности е посланието на творбата. Без да проповядва и да се ограничава до определена религия, Бил Виола е убеден, че пътят към себепознанието и светлината минава през страданието и жертвата, през смирението. Художникът призовава да погледнем вътре в себе си и да открием отново хуманността и емпатията, които често липсват във взаимоотношенията ни. Тази липса се дължи до голяма степен и на масмедиите, които всекидневно ни правят свидетели на страданието на другите. Старогръцката дума за „мъченик” първоначално означава „свидетел”. Само че благодарение на екрана на телевизора, компютъра или мобилния телефон, който служи като един вид преграда, това страдание в повечето случаи ни оставя безучастни. И много често забравяме, че всички ние сме незначителни, непостоянни и нетрайни – като черния дим над хоризонта, който художникът Венелин Шурелов разпръсква във видеопърформанса „Черна абстракция”. Обсесията на съвременното човечество към добиването на суровини (в случая дървени въглища), без оглед на последствията за природата, е основа на творбата. Но чрез стелещия се дим на хоризонта, тя представя и един абстрактен образ на съвременния човек и неговата ефимерност.

Бенедикт Партенхаймер - “Тринити/ Времето е хубаво”

Небето, облаците, мъглите, индустриалният смог са елементи, които се появяват и в още няколко произведения. Светът от фотографиите и филмите на Бенедикт Партенхаймер драстично е скъсал връзката си с природата. Поетичните наглед пейзажи, са всъщност изображения на замърсените от индустрия градове на съвременната цивилизация. Използвайки визуалните похвати на пейзажистите от епохата на Романтизма на 19-ти век, Партенхаймер подчертава намалената видимост в едно клаустрофобично, токсично пространство. Еуфорията от дима и пушеците на парните машини, изпълвала някога картините на Уилям Търнър, сега е заменена от тъга и загриженост. Видеото „Никога не е ��остатъчно” е съпровождано от меланхоличната „Симфония от тъжни песни”.

Стоян Дечев - “Хоризонт на събитията”

Препратките към класически образци на изкуството, свързват творбите на Партенхаймер и Стоян Дечев. Скулптурата „Хоризонт на събитията” на Дечев силно напомня драматичните облаци от епохата на Барока. Както тогава, така и сега, човешкото отношение към природата е двузначно. От една страна е страхопочитанието, от друга е амбицията стихиите й да бъдат подчинени, в името на прогреса и като негова предпоставка. Самата архитектоника на произведението отразява това опасно противостояние: няколкостотин килограмов бетонов облак се държи върху пет несъразмерно малки опорни точки. Днес говорим за „облаци”, в които се съхранява дигитализирана информация. Те свързват познанието и живота ни във въздушни, очевидно безгранични и вечни пространства, които обаче далеч не гарантират защита и сигурност.

Таус Махачева - кадър от “Въжеиграч”

Изкуството, функцията му в и за обществото и неговият потенциал да предизвика промяна в мисленето, е основата, върху която е изградена концепцията на изложбата. Изкуството документира, отразява и коментира културни, политически и идентификационни процеси, (религиозни) вярвания, митове и утопии. В подобен контекст, артистът се явява един вид „въжеиграч”, който в едноименния филм на Таус Махачева балансира между собствените нагласи – творчески и човешки и нормите на обществото – социални и идеологически. В един по-широк аспект, Махачева насочва вниманието към несигурността в живота на художника и крехката натура на изкуството.

Надя Генова - “Образи”

Надя Генова се концентрира в творбата си върху самата същност на визуалното изкуство – образа. Но тя се интересува съвсем конкретно от нашия собствен образ, отразен в огледало. В многообразието от възприемаеми картини и изображения, човешкото лице е като граница между видимото за очите и това което е зад него, между вътрешния ни свят и заобикалящата ни реалност. В едно от най-малките помещения в Баня Старинна е показана деликатната инсталация на Марико Хори „Ако всяка частичка бъде забелязана”. Творбите на художничката могат да се разглеждат като един вид „археология” на днешния ден. Приемайки, че следите на отминали епохи и цивилизации са „архивирани” във въздушните атоми, художничката се опитва, поне за малко, да върне към живот миналото на Чифте Баня. Водни капки, събрали от въздуха частици от историята и атмосферата на Банята, падат с лек шум и изчезват в мраморните вани, което ни кара да осъзнаем и собствената си преходност. 

Scenocosme (Грегори Ласер и Анаис мет ден Анкст)

Както мнозина техни предшественици – поети, философи, художници – Scenocosme (Грегори Ласер и Анаис мет ден Анкст) изследват субстанцията на сънищата и поезията, на чувствителността и нежността, комбинирайки изкуство и дигитални технологии.Интерактивните им творби са един вид хибриди от технология и живи организми (растения, камъни, вода, дърво, хора...), които, взаимодействайки, създават език, пропит от чувственост и поезия. Със силно визуално и емоционално въздействие е инсталацията на Севдалина Кочевска „Миграция”. Играта на стъклени топчета, наречени „сирийки” – име, лишено в детските представи навремето от всякакви идеологически и политически конотации, в контекста на днешните миграционни кризи добива почти болезнено значение. Огледалата в залата мултиплицират стотиците „сирийки” в едно море от анонимни съдби.

Севдалина Кочевска - “Миграция”

Другата част на изложбата може да се види в две от залите в СКЛАД в Тютюневия град. До 90-те години на ХХ век място за производство, а преди 1944 г. и място на класови и идеологически конфликти, СКЛАД – ът и целият квартал, предоставят идеалния контекст за по-„екстровертни” и директно критични работи, свързани с динамиката на обществените процеси. Инсталацията на Делфин Райст „Непрекъснат растеж на консумацията (Кофите)” насочва поглед към капитала и репродуцирането му, катo предпоставка за запазването на всяка цена на сегашния икономически модел, към което същият този капитал се стреми. Работата е многопластова и съдържа множество аспекти, един от тях е този за използването на евтина работна ръка, в лицето на неквалифицирани и нелегални мигранти в строителната, но и в много други индустрии по света.

Уте Рихтер - “Охлаждаща техника”

За да се промени нещо в дадено състояние или статукво е необходимо активно действие. В този смисъл, Уте Рихтер се съмнява в положителното значение на понятието „надежда” или „надяване”, което за художничката е по-скоро вътрешна спирачка, оправдание за бездействие. Инсталацията й представлява една силиконова завеса за складови помещения – т. нар. охлаждаща техника, върху която са залепени стикери с изречението „Изобщо не й трябва надежда”. Символично пренесена от индустриалното производство върху обществените отношения, завесата може да се тълкува двояко: от една страна като начин за запазване на статуквото в едно все по-студено, отчуждено общество на производство и свръх-производство или като начин да се разграничим, да се предпазим от задълбочаването на тези процеси.

Арт група 7+1 - “Матрица”

Живеем в парадоксален свят, в който информираността и информационното затъмнение вървят ръка за ръка. Залети от всякъде с новини и лъжлив�� такива (fake news), се люшкаме между апокалипсиса и рая на земята и сякаш не можем да открием някакво равновесие – между собствените си наблюдения (убеждения) и тези, които циркулират в Мрежата. А това ни прави объркани, тревожни, уязвими и лесни за манипулиране.Подобни размисли са мотивирали скулптурната инсталация „Матрица” на 7+1 (Йоханнес Артинян, Илко Николчев, Панчо Куртев и Камен Цветков).Според артистите, „механизмът”, който позволява да бъдем манипулирани или изобщо да реагираме по някакъв начин – било да спрем или да преминем, било да забележим или да игнорираме – е вътре в самите нас и той заслужава да бъде изследван в условията на специално създадена от групата среда.

Юлиан Розефелд - кадър от “Убежище”

Юлиан Розефелд също изгражда специална обстановка – силно стилизирана, театрална, пищна – за филма си „Убежище”, който деконструира стереотипите, свързани с имигрантите и идеята за „другия”. Филмът показва сблъсъка между мечтите за по-добро бъдеще и отрезвяващата реалност на развития индустриален свят. Но чрез почти сюрреалните декори Розефелд същевременно поставя и под въпрос повсеместната в света на изкуството „естетическа коректност” (по аналогия на „политическата коректност”), където т. нар. журналистически, документалистки подход се разглежда като единственият възможен при работа с актуални политически теми.

Емил Миразчиев монтира инсталацията си “Силата на парите е...”

Взаимоотношенията между изкуството и парите винаги са били сложни и нееднозначни. Но както и да завъртим нещата, факт е, че светът на изкуството е точно толкова обвързан с икономиката, колкото и всички останали сфери на съвременния живот. „Изкуството на сделката” на FAMED (Себастиан Кречмар и Ян Томанек) „обитава” изпълненото с напрежение поле между лесното за консумиране зрелище, пазара на изкуството и самото изкуство, което се опитва да се противопостави на профанизацията на всекидневието. Сменящият се неонов надпис Нова сделка / Няма сделка/ препраща и към така актуалния Брекзит-проблем.  

Венелин Шурелов - част от “Ротор”

Обратно към парите и максимата, че светът се върти около тях: Емил Миразчиев визуализира фразата с минималистична работа, озаглавена „Силата на парите е...”. В нея две монети се въртят като две зъбчати колелца, изобразявайки така знака за безкрайност∞. Системата, затвореният й кръговрат, от който няма изход, е и един от аспектите в инсталацията „Ротор” на Венелин Шурелов. Миразчиев обаче „отваря” творбата си, предоставяйки една цяла изложбена стена на посетителите, които са поканени да допълнят изречението „Силата на парите е...”, но и ако желаят – да споделят собствените си мисли и идеи по въпроса какво би означавала една промяна в системата – за хората на изкуството и за хората изобщо.

Илина Коралова

Две творби затварят концептуалната рамка на изложбата. „Комуникация и съжителство” на Ния Пушкарова, показана в Баня Старинна, се състои от едно единствено изречение, изписано на азбуката на слепите: Чрез изкуството, ти променяш себе си и света около теб, то е зримата нишка между реалното и сетивното. В СКЛАД документалният филм на Хедър Ленц Кусама: Безкрайност, посветен на японската художничка Яйои Кусама ни показва, че изкуството е в състояние да превърне травмата в креативна сила, а света – в едно по-красиво и може би – по-мирно място за живеене.А с това изложбата „Изкуство. Без граници. Пловдив”. заявява убедеността на създателите си в необходимостта от изкуство,подчертава желанието им да „празнуват” изкуството, което не би трябвало да познава граници.

P.S. Участници са: Бил Виола, Надя Генова, Стоян Дечев, Севдалина Кочевска, Таус Махачева, Емил Миразчиев, Бенедикт Партенхаймер, Ния Пушкарова, Делфин Райст, Уте Рихтер, Юлиан Розефелд, 7+1 (Йоханнес Артинян, Панчо Куртев, Илко Николчев, Камен Цветков), Scenocosme,FAMED, Марико Хори, Венелин Шурелов. Специално представяне: КУСАМА: БЕЗРКАЙНОСТ, 2018, док. филм, реж. Хедър Ленц. Проектът е част от официалната програма на Пловдив - Европейска столица на културата 2019. Осъществява се в партньорство с Гьоте институт и с подкрепата на швейцарската културна фондация Pro Helvetia и EU-Japan Fest Japan Committee, като медиен партньор е и „въпреки.com. ≈

Текст: Илина Коралова

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ:  Изкуство без граници в Баня „Старинна” и Склада в Пловдив

Изложба под надслов „Изкуство. Без граници. Пловдив” от 1 септември в Баня „Старинна” и „Склада” представя международно признати художници от Европа, САЩ и Япония, чиито творби се занимават с въпросите на същестуванието ни в днешния ден: кои сме ние, хората на 21-вия век, накъде отиваме и в състояние ли сме, жертвайки част от сегашния си комфорт, да запазим цивилизацията за бъдещите поколения?  

Тя е организирана от Сдружение „Изкуство днес” в традиционна вече повече от две десетилетия „Седмица на съвременното изкуство” с куратори Илина Коралова и Емил Миразчиев. Участници са Бил Виола, Надя Генова, Група 7+1 (Йоханнес Артинян, Панчо Куртев, Илко Николчев, Камен Цветков), Стоян Дечев, Севдалина Кочевска, Таус Махачева, Емил Миразчиев, Бенедикт Партенхаймер, Ния Пушкарова, Делфин Рейст, Уте Рихтер, Юлиан Розефелд, scenocosme, FAMED, Марико Хори, Венелин Шурелов. Изложбата се концентрира върху три, свързани помежду си, теми: растящата консумация, която изчерпва природните ресурси и как това води до икономически и политически кризи; все по-честите екологични катастрофи, превърнали се в постоянна заплаха за човечеството; крехкостта на човешкия живот, както и този на планетата, съобщават организаторите.

Творбата на Стоян Дечев - снимка архив на изложбата

Централна тема – и отправна точка на изложбата – е, разбира се, самото изкуство и неговата несъмнена способност да ни докосва емоционално и интелектуално. Може ли то също така да мобилизира отделни личности и цели общности, които да предприемат действия в този изключително важен, дори критичен за човечеството момент? С помощта на различни художествени средства, участниците интерпретират и задълбочават предложените теми, добавят нови аспекти към тях или се опитват да посочат възможни начини за промяна в мисленето и обществените нагласи.

scenocosme_metamorphy - снимка архив на изложбата

Обръщането на човека от прагматизма и материализма към духовните ценности на цивилизацията е посланието на видеоинсталацията на Бил Виола „Мъченици. Земя, Въздух, Огън, Вода” – една модерна интерпретация на олтарното табло /на снимката горе/. Пътят към себепознанието и светлината минава през страданието и жертвата, през смирението пред силите на природните елементи. От друга страна, двойнственото човешко отношение към природата, между страхопочитанието и борбата с нея като предпоставка за прогреса, свързва творбите на Стоян Дечев и Бенедикт Партенхаймер. Авторите си задават въпроса: не е ли стигнало човечеството до една критична точка, в който прогресът заплашва да унищожи създателите си? Подобна е темата на филма на Венелин Шурелов „Черна абстракция”: oбсесията към добиването на суровини е основа на работата, но в погледа на артиста, следствието от тези обезпокоителни процеси стават видими като абстрактна представа за съвременния човек – незначителен, нетраен, непостоянен – като черен дим над хоризонта.

Benedikt Partenheimer - снимка архив на изложбата

Изкуството документира, отразява и коментира културни, политически и идентификационни процеси, (религиозни) вярвания, митове и утопии. Артистът се явява един вид „въжеиграч”, който във филма на Таус Махачева балансира между собствените нагласи – творчески и човешки и нормите на обществото – социални и идеологически. Артистът влиза и в много други роли: загрижен, какво ще оставим след себе си, той става събирач на свидетелства за днешния ден (Марико Хори); или пък сам създава паралелни реалности (scenocosme), като част от различни симулационни сценарии за това, как би изглеждало дигитализираното ни бъдеще. Фокусът на работата на Севдалина Кочевска са настоящето и неговите различни светове: не компютърно генерираните, а реалните, в които физически и ментални граници разделят групи и общности една от друга. От своя страна, Надя Генова се интересува от индивида и множеството, които са в постоянно взаимодействие.

Taus Makhacheva, Tightrope - снимка архив на изложбата

Произведенията влизат в диалог с пространствата, в които са изложени: докато в бившата Чифте Баня, с нейната уникална атмосфера, творбите се насочват по-скоро към вътрешния свят на човека и приканват към вглъбяване и размисъл, то Тютюневите складове – и  в един по-широк контекст – Тютюневият град, провокират артистите към „екстровертни” работи, свързани с динамиката на обществените процеси, в контекста на миналата и сегашната функция на изложбеното пространство.

Delphine Reis - снимка архив на изложбата

Инсталацията на Делфин Рейст „Непрекъснат растеж на консумацията” насочва критичен поглед към капитала и репродуцирането му, катo предпоставка за запазването на всяка цена на сегашния икономически модел, към което същият този капитал се стреми. „Репродукция” означава перманентност, която, в рамките на системата, напомня затворен кръг, от който няма изход  (Венелин Шурелов). Промяната изисква активно действие. В този смисъл, Уте Рихтер се съмнява в положителното значение на понятието „надежда” или „надяване”, което за художничката е по-скоро вътрешна спирачка, оправдание за бездействие и примирение. А кои са механизмите, които изобщо диктуват на индивида определено поведение? Какво ни подтиква или възпира да предприемем дадена стъпка? Инсталацията на Група 7+1 създава условия за изследването на тези въпроси.

Kusama - “Infinity” - снимка архив на изложбата

Сблъсъкът между мечтите за по-добро бъдеще на имигрантите и отрезвяващата реалност на развития индустриален свят е показан във филма на Юлиан Розефелд „Убежище”.  В един свят, който буквално се върти около парите (Емил Миразчиев), „изкуството” на сделката, според FAMED, е колкото важно, толкова и измамно, тъй като никога не е съвсем ясно кой какво печели и губи. Две творби, едната, показана в Банята, а другата в СКЛАД, затварят концептуалната рамка на изложбата. „Комуникация и съжителство” на Ния Пушкарова се състои от едно изречение, изписано на азбуката на слепите: Чрез изкуството, ти променяш себе си и света около теб, то е зримата нишка между реалното и сетивното. Документалният филм на Хедър Ленц “Кусама: Безкрайност”, посветен на японската художничка Яйои Кусама ни показва, че изкуството е в състояние да превърне травмата в креативна сила, а света – в едно по-красиво и може би – по-мирно място за живеене.

J.Rosenfeldt_Asylum 3 - снимка архив на изложбата

„Изкуство. Без граници. Пловдив.” е част от официалната програмата на Пловдив – Европейска столица на културата 2019. Обявяването на града за столица на културата е привилегия, предизвикателство и възможност, и предоставя идеалния контекст за изложбата. От една страна, „Изкуство. Без граници. Пловдив.“ обръща внимание върху проблематични теми, но в същото време свързва града в една глобална културна мрежа, опитвайки се при това да даде положителни импулси за дългосрочна промяна в мисленето. И не на последно място, изложбата „празнува” изкуството, което не познава граници и е отворено за всички.        

Емил Миразчиев - снимка Стефан Джамбазов

P.S.. на „въпреки.com”: Имали сме възможност да отбелязваме част от многобройните събития, които организира Сдружението и самият Емил Миразчиев. Неговата енергия е неизчерпаема, въпреки че не винаги среща разбиране сред чиновници и дори колеги. Но той продължава въпреки и даже идеите му са повече от тези, които успява да осъществи. Да не говорим за усилията за тяхната реализация. Били сме свидетели.

В тази изложба участват артисти, за които сме писали и  сме разговаряли с тях. Един от тях е Йоханнес Артинян и бихме искали отново да го цитираме: „Културата може да промени статуквото, но в никакъв случай не директно, защото изкуството няма такава функция в този смисъл за обществото. Но тя създават среда, публика, създава хора и възпитава хора, които би трябвало да станат по-свободомислещи и по-желаещи да променят собствения си живот, т.е. изкуството създава културна среда. Наличието на културна среда е първата крачка срещу простащината.“

А благодарение на Ния Пушкарова, също участничка в изложбата имахме шанса преди пет години по време на организирания от нея тогава фестивал. „Водна кула арт фест” да видим в пространството на изложбената зала в галерията на Триъгълната кула на Сердика под Roca уникалната видеотворба „Посещение“ („Visitation“) на прочутия Бил Виола, част от серията „Трансфигурации“ („Transfigurations“) от 2008 година. Сега ще имаме нова среща с изкуството на американския артист - една от основополагащите фигури за цяло поколение артисти през 70-те години на миналия век, съчетавайки видео и звукови технологии. Писали сме и следим с особено внимание изявите на Венелин Шурелов. Преди време в разговор за „въпреки.com”  той определи така своите търсения: „При всички произведения подхождам индивидуално спрямо всеки проект. Интересувам се от технологии дотолкова, доколкото те са свързани с едно изкуство, което е в постоянно развитие, в постоянна динамика, в процес на развитие, който не се установява. Той е зависим от процесите. На себе си май често повтарям, че има някакви общи положения. Има някакви базисни принципи, свързани с комуникативността на едно произведение, базисни принципи с твоята лична ангажираност и посветеност. Това са някакви предпоставки, които възпитават в теб определена чувствителност. Те не са рецептура, те са нещо, което се оформя в движение. Тяхната незабележимост и неустановеност не изисква необходимост да се анулира тя. Някак си тя е важна, тя е част от съставките – случайността, спонтанността, рискът, неувереността – това е част от един сложен подход към една тема и представяне”. ≈

[vprki]

Съвременното изкуство се включва във всекидневието на града

„Metaphorai” е озаглавена 24-та Седмица на съвременното изкуство в Баня „Старинна” в Пловдив. Организатор е Сдружение „Изкуство днес”, а куратори са Катя Ангелова и Алесандра Пожанти. Това са пространствени разкази от Баби Бадалов, Збинек Баладран, Оливие Вадро, Алберто Гарути, Правдолюб Иванов, Иржи Кованда, Даниела Костова, Хуан Пабло Масиас, Маргерита Москардини, Маурицио Нанучи, Делфин Рейст, Себастиан Ру, Мохсин Хараки, Ханс Шабус.

Metaphorai е изложба, която се състои от 13 различни разказа, разгърнати в пространствата на пловдивската Баня „Старинна“. Тръгвайки от идеята на Мишел Де Серто, всеки от тези разкази, които бихме могли да назовем „метафори“, произлиза от местата, които пресичаме, структурираме, избираме и свързваме всеки ден, като по този начин творим изречения и маршрути, играещи ролята на знаци за всякакви пространствени измествания – синтатиктични, семантични и прагматични. А ето и бележката на Серто: „В съвременна Атина средствата за обществен транспорт се наричат метафори (metaphorai). За да отидеш на работа или да се прибереш у дома, вземаш някаква „метафора“ – автобус или влак. И на историите можем да дадем това благородно название: те всекидневно пресичат и структурират местата, избират и правят връзки между тях, съставят изречения и маршрути от тези пространства“ (Michel de Certeau, Spatial Stories in The Practice of Everyday Life [Berkeley: University of California Press, 1984], p.115).

Баби Бадалов

Всеки разказ предлага историята на собственото си движение и ни навежда на мисълта за промяна в местоположението му. Разказът се съсредоточава върху това как самият той преминава от една точка в друга, приспособявайки се към променящите се пространствени характеристики и правила. Всеки от художниците в изложбата играе ролята на наративна машина, вгражда собствения си жизнен опит, собствената си способност за вслушване, търсейки съответствие на знанието, което запълва оставените от градоустройството празнини. Авторите произвеждат набор от метафори и знаци, структурирани чрез различни техники и наративни действия в изложбеното пространство.

Градската среда е облагодетелствано пространство на действието. То е семиотична сфера, в която нещата биват постоянно означавани. Размишлявайки по тези теми, Ролан Барт се позовава на различни урбанисти, сред които изпъква Кевин Линч, който мисли града през призмата на възприемащото го съзнание. Той се опитва да преоткрие образа на града, черпейки направо от опита на читателите на градското пространство. Между зрителя и заобикалящата го среда протича взаимообмен, през който се изгражда различим образ на средата. Личните образи изграждат колективни представи. „Градът е дискурс и този дискурс е език в истинския смисъл на думата: градът говори на своите обитатели, ние обговаряме нашия град – града, в който сме – като просто живеем в него, разхождаме се из него и го гледаме“ (Roland Barthes, Semiology and the Urban, 1967, p.165).

Делфин Рейст

„... преди едно общество да структурира материалния си живот, преди да си изработи идеология за полезността, преди да изгради работещ политически и икономически проект или да установи властта си, то има нужда от нематериална власт, символическа, безполезна – от всички онези неща, които можем да съберем в термина „общественото въображаемо“ (Michel Maffesoli, Aux creux des apparences, Paris, Plon, 1990,). Градът е способен да предостави тази нематериална власт, тези символически и безполезни сфери. През разказите си авторите събират в едно това, което Мафезоли нарича „общественото въображаемо“. Тяхното въображение влиза в досег с логиката на обикновения живот. То се превръща в обществена практика, влизайки във връзка с измерението на действителното. По този начин съдържанието на творбите стига до крайност и преминава в азбука на една художествена намеса в средата.

Художествената репрезентазия е начин да се задейства механизмът на сблъсък между усещането за свят и света, разбиран като епифания. Именно в този момент изкуството като действие навлиза и нахлува, предизвиква травми, обърква възприятията и подкопава увереността ни в действителното. Изложбата Metaphorai е наративно средство, чиито автори са художници, читатели на града. Докато се разхождат, те се движат, пътешестват, намират и записват разкази, измислят множество метафори, които отприщват един животворен поток от знаци, а не път за бягство от действителността: „Голямата и единствена грешка се заключава в мисленето, че пътят на бягството води към бягство от живота – бягство по посока на въображаемото и изкуството. Напротив, да избягаш означава да произвеждаш действителното, да създаваш живот, да намираш оръжие“. (Deleuze G, Parnet C., Dialogues, Columbia Univ Press, 1989).

Маурицио Нанучи

Работата на Алберто Гарути е посветена на хората, които вървейки, гледат нагоре. Разходката през Metaphorai започва така: от тавана падат листове хартия и се сипят по пода. Те предизвикват определено предчувствие за гледките, които ни предстои да видим. Посланието на творбата не се съдържа в листовете, а в обърнатия нагоре поглед. Погледът е основна тема в историята на изкуството, а Гарути насочва вниманието си към изначалния акт на гледането. Това действие предполага разстояние и последващо изграждане на логични структури и смисли в отношенията ни със света. По-късно, изграденият образ на света отстъпва пред един прагматичен подход към изкуството и всекидневието. Това едновременно разширяване и стесняване на гледната точка намираме в обектите на Иржи Кованда, чиито конкретни манипулации на обикновени предмети изграждат екологичен образ на средата, който поставя индивидуалното и колективното съзнание в афективна връзка. Изправени пред подобен подход, откриваме подобни препратки и в работата на Делфин Рейст: стичащи се струи шампоан по стената точно срещу нас, наподобяващи a color-field между една предишна функция на пространството и живописта като дисциплина.

Мохсин Хараки

Тази игра с разстоянията като знак не се свежда само до структурата на пространството, а преминава и в полето на историческите взаимодействия. Проправяйки си път през Metaphorai, се натъкваме на кръстопът от интелектуални и културни системи в инсталацията на Мохсин Хараки, която обглежда връзките между елинистичния и ислямския свят. Навлизайки още по-навътре в Баня „Старинна“, сме провокирани от съчетанието между античните тракийски култове и анархизма в България, Румъния и Македония през ХХ в. Тази провокация ни поднася изписваното от двама кукери стихотворение на Хуан Пабло Масиас.

Творбата на Збинек Баладран „Автоматизираният субект“ е набор от текстове, знаци и образи, а нейното послание може да се интерпретира в метафоричен смисъл като напомняне за нашата загуба на контрол в света на технологиите над решенията за това кой и какъв е субектът. Субектът иска да бъде нещо друго, а не това, което му бива налагано. Този копнеж, това желание за нещо друго откриваме и в неона на Маргерита Москардини, която тръгва от разсъжденията на Хана Аренд за съдбата на бежанците. Аренд анализира първата поява на бежанската вълна като масово явление в края на Първата световна война. Оттогава насам положението на бежанеца без родина следва да се разглежда като парадигма на едно ново исторически съзнание.

Збинек Баладран

Изхождайки именно от това историческо съзнание за А-за и за града като фокус на човешката драма Даниела Костова и Правдолюб Иванов разказват историята на разказвач от неизвестно племе. Този властелин на пустинята е поставен в кола, като това променя и ускорява контекста на обичайната му телесна опитност. Движението от една точка до друга, пресичането на пространства, пътешествието е свързано с телесно преживяване. През погледа на Нанучи тялото е именно това средство за пренаписване на града (STAR).

Като средство или като сетивна плоскост, тялото и градът се редуват в пренаписването на нови форми на означаване. Те намират нови пътища за бягство и ги случват, като постоянно ги преобразяват в процеса на играта с тях. Термини, думи и рисунки, представящи двете страни на миграцията, са част от визуалната поезия на Баби Бадалов. Същото пренаписване на различни форми на общественото въображаемо, същото изграждане на нови значения откриваме и във видеото на Мохсин Хараки. Чрез тези творби ставаме свидетели на промяна в смисъла, която предизвиква конфликти и поставя под въпрос устоите на нашето общество, но в крайна сметка ни позволява по-внимателно да се вслушваме в нашия град, в заобикалящата ни среда. На тази мисъл ни навежда и работата на Оливие Вадро. Metaphorai е подбор от пространствени разкази, които запълват празнините и изпразват скупчванията в нашата градска среда. Изложбата свършва или пък започва с един голям въпросителен знак, чрез който Ханс Шабус свързва Баня „Старинна“ с възклицателния знак от билборда, рекламиращ DR E.

Ханс Шабус

Metaphorai осъществява връзка с градската среда в Пловдив чрез проекта „Ai nati oggi (На родените днес)” на Алберто Гарути, който се обръща пряко към жителите на града посредством изкуството. На монтирана в квартал „Капана“ плоча пише: „На това място уличното осветление е свързано с родилното отделение на болници в града. Щом светлината започне да пулсира, се е родило дете. Проектът е посветен именно на това дете, както и на децата, родени днес в града“. Човек от персонала в болничното отделение по неонатология натиска един бутон при всяко ново раждане и уличното осветление в квартала започва бавно да пулсира. Тази творба цели да събуди у гражданите емпатия и чувство за принадлежност. Така изкуството излиза от галерията и става част от живота на хората. А самата изложба може да бъде разгледана до 14 октомври. ≈

Текст и снимки: архив на Сдружение „Изкуство днес”

[vprki]

Критичен поглед: Пловдив продължава да е средище за съвременно изкуство

Една завършваща и друга предстояща изложба отново ни напомнят, че Пловдив продължава да е средище за съвременно изкуство у нас. Разбира се, сред хората, които отдават активно своите усилия за това е Емил Миразчиев, председател на управителния съвет на Сдружение „Изкуство днес”. Тези дни в Центъра за съвременно изкуство Баня „Старинна” и СКЛАД завършва първият етап на изложбата „Дигитални екологии”, а предстои и 24-та Седмица на съвременното изкуство отново в Баня „Старинна”.

Имали сме възможност да отбелязваме част от многобройните събития, които организира Сдружението и самият Емил Миразчиев /за тях във „въпреки.com” можете да прочетете тук, тук и тук/. Неговата енергия е неизчерпаема, въпреки че не винаги среща разбиране сред чиновници и дори колеги. Но той продължава въпреки и даже идеите му са повече от тези, които успява да осъществи. Да не говорим за усилията за тяхната реализация. Свидетели сме били. А сега все още продължава борбата му за превръщането на гарнизонната фурна в Пловдив в център за изкуство. Но все пак подкрепа има и не случайно двете изложби, които ще споменем, са част от Програмата на Пловдив 2019 - Европейска столица на културата.

Куратор на „Дигитални екологии” е Димитрина Севова и ко-куриран от Катарина Свобода и Емил Миразчиев. Изложбата е в два етапа. Първият - Operaismo Naturale: Екология на събитието завършва на 5 септември, а вторият - Дигитални драматизации: Екологии от бъдещето е от 4 май до 29 юли 2019 със симпозиум на 5 и 6 май същата година. Вторият етап е разширен изложбен проект, основаващ се на първата изложба и нейния контекст. „Дигитални екологии” извежда на показ произведения на изкуството, които се ангажират с екологични области, за да ��бразуват съзвездие от еко-изкуство, еманципаторски художествени практики и ангажирани естетически ��нвенции. Те имат етични последици в ерата на метаданните и политическата икономия на валоризиране на информацията в пост-интернет условия и в тревожните времена на бързата и непредвидима промяна на климата, свързана с глобалното затопляне. Изложбеният проект е платформа за представяне, но и лаборатория за съвместно изследване, за да се измислят нови концепции, влияния и възприятия – пространство на експерименти за това как да се превърне знанието в практика и практиката в знание, със своя собствена темпоралност, пише в анотацията за проекта.

И още: „В един технологично задвижван свят, в който данните стават тревожно неразличими от усещанията и афективните афинитети, сякаш фрагменти от притока на Природата, условията на когнитивния и нематериален труд изискват преосмисляне на връзката с Природата и естественото. Проектът навлиза в интензивния път на обмисляне как при тези нови обстоятелства екологичната съпротива може да създаде екзистенциални територии, които създават нови отношения с Природата, в които да се основат многообразни различности, като се отчита повишаването на гъвкавостта на труда спрямо социалната пластичност. Разчупва се синтетичната диалектика със силата на една утвърждаваща среда, с творчеството на неизвестни количества, фрагменти и цифри, разположени извън когнитивния хоризонт и феноменалния растеж в скоростта на компютърно подпомаганата субективност”.

Според кураторите проектът не цели да съзерцава, да предоставя информация или да отразява темата за Природата. Всичко това би включвало някакво въображаемо надмощие. Етично-естетическата егида на „Дигитални екологии” частично се опира на трите екологии на Феликс Гатари – социалната екология, менталната екология и екологията на средата – и техните етико-политически артикулации в молекулярните области на чувствителността, интелигентността и желанието, а след това и на моларните измерения. „Сега повече от всякога Природата не може да бъде отделена от културата”, пише Гатари. Това се е превърнало в баналност, но ние трябва да „наритаме навиците” и да върнем тази очевидна истина към нейното случване тук и сега и да възстановим трансверсалността, която все още трябва да бъде научена като практика на екологично съзнание, на деколонизираната мисъл, изобретяването на жестове на солидарност в отговор на промените в околната среда. Екологиите на Гатари се управляват от логика, различна от тази на обикновената комуникация, а именно логиката на интензитетите и ангажираността в необратими продължителности. „Дигитални екологии” заема тази логика на разгръщащ се процес и неговите обектно-ориентирани усилия „да изгражда нематериални обекти” като фокусни точки на новите субективности, тъй като те са катализатори на екзистенциалната промяна, пише Димитрина Севова.

С изложени художествени работи и интервенции участват Донатела Бернарди, Урсула Биман, Урсула Биман & Мо Динер, Лъчезар Бояджиев, Делфин Шапюи Шмиц, Войн де Войн & Симоне Гилгес, Йонас Етер, Дейвид Джак, Моника Урсина Йегер, Ноуботик, Доминик Кох, Марлене Майер, Боян Манчев, Анджела Мелитопулос, Уриел Орлов, Урсула Пала, Елена Пейчинска, Елоди Понг, Изабел Райс, Оливер Реслер, Доротеа Руст, Керстин Шрьодингер, Паскал Швайгхофер, Сандро Стойдлер, Аксел Щифел, Камен Стоянов, Милва Щуц, Катарина Свобода, Уна Земан / Бодан Стелик, Лена Мария Тюринг, и Александър Тухачек. Първият етап завърши с пърформанс на Делфин Шапюи Шмиц. Operaismo Naturale обмисля, какви естетически практики могат да предизвикат екологична мисъл чрез многобройните художествени практики и творби, изложени в този многовалентен проект. Много и различни са медиите и внушенията, но те в никакъв случай не могат да бъдат затворени като екология на природата. Защото екологията е свързана не само с опазването на природната среда, но и на човешките взаимоотношения. Каква екология може да се случи в тъмната стая и как в действителност започва усещането за екология с малкия проблясък в тъмните дълбини на обширната природа? Това е екологията на черната кутия и нейната система за осветяване, съставена от непосредствени и безкрайни обратими движения от светлинни проблясъци. Една Увивна машина, която създава нови начини за виждане и чуване, нови начини за усещане, един логологически кабинет (чрез екстензия любопитен), който „показва” воля за формиране и въздействие върху пластичността, отбелязва Димитрина Севова.

И добавя: „Operaismo Naturale: Екология на събитието се вдъхновява от желанието на Дельоз & Гатари да напишат философия на природата, в която всяко различие между природа и изкуство се замъглява. Последният том на Философия на природата остава неписан проект в рамките на тяхната колективна работа, в каналите на тяхната нелинейна микрологика от философски идеи. Оставя свободно пространство, за да спекулираме, да фабулираме, да експериментираме какво и как една такава философия може да бъде, като е неизбежно предмет на естетика и етика. Ненаписаната Философия на природата е проект на естествения материализъм в научната фантастика, който оставя недовършен труд, праг за „еретични” идеи в замъглената зона между природата и хитростта на изкуството, или това, което Мишел Фуко нарече точки на ереси, които съответстват на „Събитийно-центрираните сингулярности” на Дельоз & Гатари и резонансите между тях, съставляват диаграмните характеристики на равнината. Тяхната физическа величина може неочаквано да ни отведе в нова посока, където вече няма нужда от спекулативно единство между природата и духа или между природата и технологията, а по-скоро екологични модулации на пластичността на микромозъци. Пластичните сили действат между органичното и неорганичното, между човешкото и нечовешкото. Техният пластичен метод е не толкова преобразуване на едното в другото, а нещо, което се предава от едно в друго, за да се предвиди бъдещето на социалната и политико-естетическата промяна”. Проектът е подкрепен от Общинска фондация Пловдив 2019, Про Хелвециа, Гьоте Институт София, Федерален Канцлерамт Австрия (Bundeskanzleramt), Австрийско Посолство в София.

А на 14 септември започва 24-та Седмица на съвременното изкуство пак в Баня „Старинна”. Преди време по повод на 21-та седмица Емил Миразчиев беше обяснил за „въпреки.com” идеята за тогавшната изложба, която беше наречена „Зрели и бесни”:  „Цялата идея е да се обхване чувствителността на поколението, което мина през прехода и беше някак си по-крехко”. И продължи: „Някак си усещам, както и повечето автори, че нещо не е точно. Тоест, тръгна се с една еуфория от едни процеси. Всички ние вярвахме, че идва демокрацията и ще има някакво задоволство от това, което ние сме очаквали. То се оказа някак си не така. Както и аз направих няколко опита с провокацията на Давид Черни, когато го поканих. В реакцията на местната власт усетих фалшивостта, как те реагираха абсолютно недемократично. Тук е тази претенция и това афиширане, че ние сме демокрация, а в един момент тя някак си липсва. Повечето от авторите с тяхната чувствителност търсят в сегашните процеси в социалните и политически случки в обществото някакви отговори. Търсят по какъв начин те могат да предложат нещо или ако не го предложат, поне да изложат това, което в момента  виждат, че се случва. За да може все пак да се види по какъв начин ние като артисти можем да дадем някакво наше разбиране, някаква алтернатива на това, което се случва”, каза тогава Емил Миразчиев.

Сега все още нещата не са напълно наред с демокрацията и то не само за ограничаването й, колкото и за злоупотребата с нея. Изборът за изложбата на кураторите Катя Ангелова и Алесандра Пожанти е малко по-различен, но пак има общо с демокрацията. Заглавието на експозицията е „Метафораи”, а ето как те обясняват своята концепция: „В съвременна Атина средствата за обществен транспорт се наричат метафори (metaphorai). За да отидеш на работа или да се прибереш у дома, вземаш някаква „метафора“ – автобус или влак. И на историите можем да дадем това благородно название: те всекидневно пресичат и структурират местата, избират и правят връзки между тях, съставят изречения и маршрути от тези пространства“ (Michel de Certeau, Spatial Stories in The Practice of Everyday Life [Berkeley: University of California Press, 1984], 115).

Metaphorai е изложба, която се състои от 13 различни разказа, разгърнати в пространствата на пловдивската Баня „Старинна“. Тръгвайки от идеята на Мишел Де Серто, всеки от тези разкази, които бихме могли да назовем „метафори“, произлиза от местата, които пресичаме, структурираме, избираме и свързваме всеки ден, като по този начин творим изречения и маршрути, играещи ролята на знаци за всякакви пространствени измествания – синтатиктични, семантични и прагматични. Всеки разказ предлага историята на собственото си движение и ни навежда на мисълта за промяна в местоположението му. Разказът се съсредоточава върху това как самият той преминава от една точка в друга, приспособявайки се към променящите се пространствени характеристики и правила. Всеки от художниците в изложбата играе ролята на наративна машина, вгражда собствения си жизнен опит, собствената си способност за вслушване, търсейки съответствие на знанието, което запълва оставените от градоустройството празнини. Авторите произвеждат набор от метафори и знаци, структурирани чрез различни техники и наративни действия в изложбеното пространство, пише в анотацията.

Пространствените разкази са от: Баби Бадалов, Збинек Баладран, Оливие Вадро, Алберто Гарути, Правдолюб Иванов, Иржи Кованда, Даниела Костова, Хуан Пабло Масиас, Маргерита Москардини, Маурицио Нанучи, Делфин Рейст, Себастиан Ру, Мохсин Хараки и Ханс Шабус. Изложбата Metaphorai е наративно средство, чиито автори са художници, читатели на града. Докато се разхождат, те се движат, пътешестват, намират и записват разкази, измислят множество метафори, които отприщват един животворен поток от знаци, а не път за бягство от действителността: „Голямата и единствена грешка се заключава в мисленето, че пътят на бягството води към бягство от живота – бягство по посока на въображаемото и изкуството. Напротив, да избягаш означава да произвеждаш действителното, да създаваш живот, да намираш оръжие“. (Deleuze G, Parnet C., Dialogues, Columbia Univ. Press, 1989). На някого тези текстове могат да се сторят малко сложни като концепция за изложба, но сме убедени, че съвременното изкуство за добро или лошо все повече се насочва към концепцията и философския анализ. Времето на интуитивните художници отдавна като че ли е попреминало. Както ще забележим в едно друго забележително събитие в културния живот не само на Пловдив – Националните есенни изложби в Стария град, за които ще говорим в следващ текст. Единствено се надяваме публиката и зрителите да не се плашат от „неразбираемостта” на изкуството, а да се опитат да вникнат в него и чрез това да огледат и своя всекидневен живот и свят. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Усещания за свобода и несвобода в „Арт позитив“ 2022

Темата на петнайстото издание на ежегодния фестивал за съвременно изкуство „Арт Позитив“ тази година е „Свобода“. Той се провежда в Пловдив в галерия „Капана“ и се откри в края на март. За „въпреки.com” с Емил Миразчиев /на снимката/, председател на сдружение „Изкуство днес“ и съосновател на група „Ръб“ и Калина Пейчева, проект-мениджър на фестивала, разговаря Яна Костова.

Яна Костова: Как се чувствате след откриването на петнайстото издание на “Арт Позитив”? Това си е направо юбилей. „Арт Позитив“ и „Седмицата за съвременно изкуство“ са от малкото регулярни събития за съвременно изкуство у нас.

Емил Миразчиев: От доста години това са най-устойчивите ни формати. Седмицата има двадесет и пет годишна история, а „Арт Позитив“ продължава вече петнайста година, като имахме четири години прекъсване поради липса на финансиране. Когато се отвори възможността за едногодишни грантове към НФ „Култура“, ние успяхме да кандидатстваме и да защитим проекта миналата година. Много е важно за съвременната сцена да има нещо постоянно. Доста изложби се правят у нас, но те възникват чисто спорадично. Хората нямат възможност да поддържат форма и да участват регулярно в такива събития. А се знае, че другият интересен факт за „Арт Позитив“ е формата „Забранено за куратори“. „Седмицата на съвременното изкуство“ е международен проект на кураторски принцип – канят се куратори, които развиват концепция и канят избрани от тях артисти. Той е по-сериозен формат, разбира се, но забелязахме, че в Седмицата липсва съвременната пловдивска сцена. Затова решихме да направим един по-отворен, по-демократичен формат, специално за артисти, които живеят в Пловдив или имат връзка с Пловдив.

Общ изглед от изложбата

От две години включваме и по няколко артисти от страната, за да създадем различен дискурс и да видим къде сме ние. Сдружение „Изкуство днес“ може да започне да подготвя събитията едва след като вече сме осигурили бюджет, а това изисква поне половин година предварителна работа. Това е и най-трудното. Тъй като един фестивал от типа на „Седмицата за съвременно изкуство“ работи със звезди, чийто график е запълнен години ��апред, а програмата в Общината се обявява през октомври предишната година. Много е сложно и само с лични контакти можеш да успееш. Когато поканих Бил Виола, всички ми се изсмяха, тъй като три месеца предварително няма как да се случи. / но то, все пак, се случи – може да прочетете във „въпреки.com” https://въпреки.com/post/187878711391/ - б.р./

Това е много голям проблем за планиране на културно съдържание и събития. Затова винаги сме настоявали да има отделни програми за дългосрочно финансиране. Например, пет години напред да знаеш, че ще можеш да си развиваш поетите ангажименти, за да можеш да направиш програма с дългосрочна устойчивост.

Саркис Нерсесян, Мигранти (2018) – скулптура, черно желязо

„Арт Позитив“ вече втора година е с добро финансиране и се радва на все по-голям интерес от страна на участниците. Вече дава възможност на творците да си реализират проектите и да получат хонорар. Винаги ми е било мечта, защото трудът им трябва да бъде възнаграден. Не може на музиканти и актьори да се плаща хонорар, а на художниците – не, това е една несправедливост и трябва да се уважава и техния труд. Така, че „Арт Позитив“ се оформя вече като сериозна изложба с присъствие и в медиите.

Я.К. Концепцията на „Арт Позитив“ подготвяте поне от предишната година. Защо тазгодишното издание озаглавихте „Свобода“?

Е.М.: Винаги, когато правим този формат, гледаме какво е актуалното в момента – к��ква е ситуацията, какви са нагласите в обществото, какви са настроенията във социалните мрежи, и общо взето, тогава темата беше Ковид-19. Имахме вариант изложбата да се реализира и виртуално, ако бъде обявен локдаун. Съобразяваме се с тези неща, доколкото можем да ги предвидим. Когато започнахме да обсъждаме идеята, непрекъснато имаше ограничения – нещо отварят, нещо затварят, хората започват да изкукуригват, общо взето да им се посяга на свободата – и това беше една доста артикулирана тема тогава. Така, че горе-долу в такава посока вървяха и нашите мисли около темата.

Мич Брезунек, If Art is the border, I'm a Migrant (2022) – инсталация, акрил върху платно, UV неон

Имаше разни варианти: да бъде „Свобода от“ или „Свобода за“, но настоях да остане изчистената форма.

Я.К.: Темата за свободата се оказа удивително актуална, но и ужасно болезнена в последно време. Как войната в Украйна се отрази на събитието?

Е.М.: Всъщност, когато започнахме работата по проекта, не сме и подозирали какво ще се случи. Когато беше отворена поканата, срокът за предаване на проектите беше до 5-и февруари - самите автори не са и мислили подобно нещо. Впоследствие някои от авторите успяха да вкарат този нюанс, този дискурс на войната, в някои творби прозира темата. Нямаше как изцяло да се сменят концепциите, но има и отделни автори, които си направиха допълнително работите. Но не такава е била целта на изложбата. С помощта на Живка Валявичарска успяхме да стегнем концепцията, като същевременно я оставим достатъчно отворена. Още от самото начало избягвахме Ковид-19 да се включва пряко в темата, защото щяхме да получим антиваксърски и ваксърски позиции, а нашето желание беше да има лекота в темата.

Петър Кочевски, Изгубеният рай (2022) – живопис, акрилни и маслени бои върху платно

Калина Пейчева: Това е самата идея на „Арт Позитив“ – темата да бъде позитивна, отворена, жива и тази динамика, която съществува в изложбата, трябва да личи и през произведенията. Затова не искахме да се фокусираме върху една тясна тема, дори тя да е наболяла в социален план. Както и обратното, не искахме да се получи някакъв много силен екзистенциален прочит на темата свобода, който да ограничи авторите, а искахме да останем отворени дори и за контарпункта на свободата. И затова усещането, когато се влезе на тази изложба не е еднозначно фиксирано, а по много различни пътечки се стига до нашата основна тема „Свобода“.

Я.К.: Тази година в журито участва и доц. Живка Валявичарска от университета Прат, Ню Йорк. На какъв принцип бяха подбрани работите?

Е.М.: Досега журито основно се състои от членове на Сдружение „Изкуство днес“. Затова в последните години започнахме да търсим и хора, които не са толкова обвързани със Сдружението. Живка е свързана с него чрез работата си с изкуството на 80-те и 90-те години на ХХ век - дипломната ѝ работа е фокусирана върху този период.

Осман Юсеинов, Медиен затвор (2022) – инсталация, видео, хартия

Тя съвсем случайно беше в България, макар че от 20 години живее и работи в САЩ и прецених, че може да даде различен поглед отвън. Много се радвам, че тя в крайна сметка прие, независимо, че в началото не иска��е, понеже е много заета с ангажиментите със студентите си. Освен това, тя работи и по монографията на група „Ръб“. Важно е да има един такъв поглед, защото изложбата, каквато я виждате в момента, е продукт и на избора на журито. Това са още и Йоханнес Артинян, който е от „Изкуство днес“ и Весела Статкова, с която работим и по „Фасада видео фестивал“. Тя е доцент в АМТИИ "Проф. Асен Диамандиев", който налага съвременни изразни средства, нови медии, и обучава студентите в по-съвременни подходи. Много важно за мен е да има и такъв поглед на преподавател, който работи със студентите, защото голяма част от участниците са завършили АМТИИ.

Я.К.: С Живка Валявичарска работите и по монографията за група „Ръб“. Разкажете ни малко повече за този проект.

Е.М.: Това е по-скоро книга, защото както аз, така и тя много държим това да не бъде просто каталог със снимки, наименования на творби, размери и т.н.

група Жените на Ръба, МАСЕСТРИ. Здрав дух, здраво тяло (2021) - видео клипове

По-скоро да има един текст, който да е изкуствоведски, аналитичен, задълбочен анализ на това, как се появява група „Ръб“, в какъв контекст, защо и т.н. Затова ще има вкарани и повече манифести, документални записи и други - неща, които досега са били винаги скрити за обществеността. Защото досега ни познават с такива акции, които са чудесни, прекрасни и ги включват в изложби, но никога не се стига до професионален анализ. Сега само уводът ще е поне 10 страници, изложението ще е 40-50, където ще публикуваме и дипломната работа на Живка в пълния ѝ обем. Изданието ще бъде документ за групата, доста сериозен, със съответните визия и съдържание.

Я.К.: Калина, Вие работите вече втора година по фестивала „Арт Позитив“. Какво Ви привлича в него, кое е специфичното, според Вас?

От изложбата

К.П.: Основното предизвикателство е основното предимство на този проект, а именно, че всички работим заедно по изграждането на тази изложба. Авторите работят с различни средства и когато се опитваме да съчетаем всички творби на едно място, това е вълнуващо. Това са предизвикателства, които ни помагат да видим произведенията, както в дълбочина, така и в контекст едни спрямо други. За много хора обемът е голям. Тази година имаме 25 участници. В един момент си разкъсан навсякъде, а пък в същото време целим и единна насоченост.

Е.М.: Да, а от тази година Калина е част от екипа на Сдружение „Изкуство днес“.

Я.К.: Благодаря за уточнението. От вчера всъщност екипът Ви се разрасна и с ново попълнение - Мира Мохсен. А от 5 години имате и нов офис. Бихте ли ни разказали малко повече за работата на Сдружението?

Е.М.: Действително се наложи да напуснем стария офис, където беше и първата резидентна програма у нас. Но пък новият офис е на много по-хубаво място – Лапидариума, където провеждаме Фасада видео фестивал. Така, че ни е много по-лесно да оперираме с такива проекти в публична среда, когато са в близост. Там водим уъркшопи, семинари и всякакви проекти, които са на открито. Затова офисът ни е много удобен. Предстои да го превърнем в адрес за съвременно изкуство.

Мира Мохсен, Anatomy of Space (2021) – видео фрагмент

С включването на Мира, те двете с Калина ще направят чудеса. Калина е силна в едни неща, Мира - в други. Първоначално аз мислех да натоваря Калина с повече отговорности, с повече проекти, но нейната сила е другаде. Вярвам, че двете с Мира ще си сътрудничат чудесно за дейността на Сдружението, която е огромна. Ние се гордеем с развитието на художествената сцена в Пловдив повече от 25 години. И тази дейност трябва да става все по-видима. Затова и миналата година направихме отделна програма, която е „Видеобанка“. Това са база данни, където всеки може да влезе в архива на Сдружение „Изкуство днес“ и да проследи стари издания на „Седмицата за съвременно изкуство“. Към момента сме направили 21 филма за дейността на Сдружението, но работим по надграждането му. Отсега нататък всяка една изложба се документира и дигитализира. Занапред работата на Мира и Калина ще бъде видимостта на Сдружението в социалните мрежи, с подготовка на текстове и организиране на събитията, както с местен така и с международен контекст.

Я.К.: Какво се случи с баня Старинна?

Е.М.: Баня Старинна винаги си е била проблемна, защото ние я „скуотнахме“ през 1995година. Казахме си „баста, това е, което искаме да правим“, те пък го харесаха /управляващите/. Тогава беше такова време на начални демократични промени, когато новите политици от СДС искаха да има по-европейска ориентация, повече разчупване на клишетата. Така, че по някакъв начин и те ни дадоха подкрепа, но чисто логистична. Нямаше как като сграда тя да бъде дадена безвъзмездно на едно сдружение. През всички тези години тя беше някак си на ръба, тоест, имах някакви уговорки, някакви договори, които са вътрешни, и тя просъществува двадесет и няколко години, докато вече тук се промени политическата ситуация. Дойде ГЕРБ, които имаха една по-рестриктивна политика към неправителствения сектор. Повечето организации, които се занимаваха с култура и действаха, правиха проекти, вкарваха пари от европейски програми и от различни донори, бяха изгонени, както колектив „Космос“ беше изгонен от кино „Космос“, дружеството на художниците беше изгонено от тяхната сграда, ние бяхме изгонени от Баня Старинна.

Еми Куртова, Вик II (2021) – фотография

Всичко това стана, защото ГЕРБ искаха да държат ключовете и да развиват някаква политика, за която нямаха и понятие, а дори нямаха и ресурс. Затова сега сме в една такава ситуация: много сгради, които няма кой да ги управлява, тъй като всички минаха към Градската галерия, за да има централизация, а тя не е подготвена нито за такъв обем сгради, нито за такива различни политики. Защото не е достатъчно само да имаш пространства, трябва да ги насищаш със съдържание, и то с различно съдържание. А не както те имаха една политика за мултифункционални сгради, в които да си правят и предизборните сбирки. Какво общо има това с културната политика? Политиката в областта на културата е много сложна и когато политиците не се вслушват в професионалистите и няма открит диалог, се получават такива „сакатлъци“ естествено. Пловдив не го заслужаваше това, тъй като стана и европейска столица на културата. Би трябвало да се пречупи моделът и мисленето, а вместо това ние пропадаме все по-надолу.

Я.К.: Какви са идеите за следващия „Арт Позитив“? Към какви проблеми смятате да се насочите?

К.П.: Никога не се знае дали няма да излезе нещо по-актуално, но още от тази година имахме желание да включим екологията като наша тема. На мен ми хрумна да я представим дори и при самия метод на организиране на изложбата – с всички модерни понятия като рециклиране, zero waste, органични материали. Мислим с такава насока да бъде изложбата – хем да бъде свързана с темата за екологията, хем да бъде осъществена по екологичен начин. Много голяма част от артистите също се зарадваха като разбраха това. ≈

Текст: Яна Костова

Снимки: архив на „Арт Позитив“, Стефан Джамбазов /водещата снимка/

Участници в петнайстото издание на ежегодния фестивал за съвременно изкуство „Арт Позитив“ са Аарон Рот, Бисер Кирилов, Велина Христова, Дориан Болка, Ева Петкова, Елена Савова, Еми Куртoва, Емил Миразчиев, Жените на РЪБ-а, Ива Вачева, Иван Иванов, Иван Карев, Ивелина Иванова, Илиана Манукова, Мира Мохсен, Мич Брезунек, Надя Генова, Осман Юсеинов, Петър Кочевски, Саркис Нерсесян, Севдалина Кочевска, София Грънчарова, Харита Асумани, Яна Костова.

P.S. на „въпреки.com”: В годините сме писали не малко текстове за проектите на Емил Миразчиев и Сдружение „Изкуство днес, за неговата неуморност и креативност за нови проекти. Държим да припомним текста на изкуствоведката Диана Попова, написан за Въпреки за изложбата му „Пътят. Продължаваме заедно“по повод неговата 60 годишнина през 2020 година,който може да прочетете на https://въпреки.com/post/617893533471391744/

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Виждаш повече от това, което виждаш

„Можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“. С това изречение завършва текстът на проф. Станислав Памукчиев за изложбата „Минимализъм BG“ в обновения изложбен център на СБХ в София на „Шипка” 6 в София. Една доста интересна и провокативна изложба, която не се приема еднозначно, но продължава до 2 април.

А Станислав Памукчиев добавя: „В изложбата „Минимализъм BG“, се съдържа въпросът за амбивалентния характер, диспозиция, различие и самостойно качество на тези развития в българската живопис. Ако за класическия американски минимализъм, спекулативната теоретична мисъл изведе формулата „Виждаш само това, което виждаш“ /Франк Стела/, то за „Минимализъм BG”, можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“.

Изложбата „Минимализъм BG” беше представена преди това в изложбени зали „Рафаел Михайлов“ във Велико Търново и в зала „2019“ в Пловдив през 2019 година. Но според присъстващите на откриването в София, тук е най-добре експонирана. Мащабният проект - изложба „Минимализъм BG” се фокусира върху значим сегмент от широката панорама на новата българска живопис. Изложба, която представя и остойностява творческите усилия и открития на десетки художници, работещи последователно и съсредоточено в трудната недефинирана територия на крайно абстрахиране, редук��ионизъм и радикално освобождаване от всяка описателност на образа. Артистична територия на разтваряне във феномена на чистата форма и пластически материал, на разкриване на техния психологически и духовен актив. Изкуство, което носи като висока мярка чистотата на естетическа цел, положена в абсолюта на минималния израз. Максимата „Колкото по-малко, толкова повече“ следва вродения ни импулс към простота, вглъбености истина.

Станислав Памукчиев, Любен Генов и Красимир Русев /един от кураторите/ - /от ляво надясно/ при откриването на изложбата

Проектът „Минимализъм BG” е значим с опита да намери очертанията на специфичен и автономен резултат, със своя емоционална и духовна температура, със свое самосъзнание. Творчески резултат, роден в различно време и социокултурен климат от този в американската и западната култура от 60-те и 70-те години на миналия век, пише в анотацията за изложбата. Участници са: Атанас Парушев, Биляна Рубинова, Богдан Александров, Валери Чакалов, Валентина Лапчева, Веско Велев, Георги Димитров, Даниела Олег Ляхова, Данил Йорданов, Деян Вълков, Димитър Чолаков, Димитър Грозданов, Емил Миразчиев, Иван Кънчев, Ивайло Василев, Иво Бистрички, Илиан Лалев, Йордан Парушев, Кольо Мишев, Кольо Карамфилов, Красимир Добрев – Доктора, Красимир Русев, Константин Райчев, Красимир Карабаджаков, Любен Генов, Милко Павлов, Милен Джановски, Надежда Олег Ляхова, Николай Бузов, Николай Карамфилов, Николай Найденов, Николай Петков, Надя Генова, Петър Дочев, Петер Цанев,Румен Богданов, Румен Жеков, Румен Стоилов, Свилен Блажев, Симеон Шивачев, Станислав Памукчиев, Сашо Стоицов, Стоян Куцев, Симеон Стоилов, Стойко Даскалов, Станимир Генов.

Това е изложба, която наистина трябва да се види и осмисли. А ето и текстът на проф. Станислав Памукчиев, секретар на секция „Живопис” при СБХ, един от инициаторите за тази изложба: „Проектът - изложба /Минимализъм BG/, има своята предпоставеност в развитието на нефигуративното изкуство в България. Предпоставеност в сложните и противоречиви, но емоционално и творчески живи процеси на разкриване, усвояване и работа със силата на пластическия идиоматичен език, с феномена на формата и живописната материя. В историята на българския пластицизъм, усилието за догонване и пресичане с идеите на модернизма, даде тласък на продуктивна динамика, на нови артистични практики, на разширяващи се граници в разбирането за живопис. 

Крайната фаза на освобождаване от сюжет, отказа от изобразяване, от всеки наратив и осъзнаването на психологическия актив и феноменологична тайна на визуално - пластичното, на неговата самодостатъчност и намирането на цел вътре в самото себе си, създаде естетическия и духовен максимализъм на абстрактното изкуство. Последната фаза на това разбиране и артикулиране на изкуството роди минимализма. Той се появи закономерно като реакция и коректив на попарта - с неговата парадоксална „иконология“ на масовата култура, и на абстрактния експресионизъм като екстремни прояви на психичното в полето на визуалното изразяване. Тези революционни процеси, преобърнали света на изкуството са вдъхновени в опияненията, в утопиите и контраутопиите на Новия свят, във фикцията за свобода, родена върху дългата и уморена културна история на Запада.

Като почти всичко в новото българско изкуство, създадено в сложната симбиоза между онаследеното, разпознатото като уникално свое, и привнесения културен и цивилизационен опит, така и българският абстракционизъм и минимализъм са хибриден конструкт, неартикулиран и интуитивно постигнат. В практиките и опитите за минимално изкуство е постигнат специфичен автономен резултат в усилието за догонване, ускорено внедряване и усвояване на езикови форми идващи като заразителен пример от световната сцена. Можем по-скоро да говорим за инвенции от минимализма и тяхната интерпретация в българския контекст. Можем да говорим за влияние, за заемане на езикови форми и тяхното попълване със съдържания, специфично родени и отглеждани по тези географски, исторически и духовни топоси. В тези сложни релации прозира интуитивния порив към минималното, към празното, скритото и невидимото, към естетическа аскеза. Изкуството на крайно редуцирани и опростени форми, търси пътищата на неосъзнатото влечение и разкриване в измеренията на безпределното и неназовимото, на влечението към енигматично закрити съдържания, докосващи и тревожещи нашето съзнание, разравящи нашите психични и духовни пластове.

Формите на минималистично изкуство в България, са създадени в различен от западния социокултурен контекст, имат свои опорни точки в духовно онаследеното и създават специфичен културен резултат, със своя автономна емоционална и духовна температура, със свое самосъзнание. Като пример: еволюцията на творческата програма на Петър Дочев в посока на краен идеопластичен синтез, носи своя естетически формален максимализъм, но устойчиво пази дълбок вътрешен духовно онаследен порив към абсолют, към метафизичен хоризонт на духовно разкриване.

В началото на 90-те години, след смяната на политико - икономическата и социокултурна ситуация, тези процеси на развитие в българското изкуство, бяха недостатъчно обговорени и остойностени. Критиката в това време възторжено приветстваше радикално различните поведения, нови езици и медии, поощри виталността, но и арогантността на всичко, което не носеше белези на културна памет. Картината и пластическото като проблем, бяха декласирани. В тази „следреволюционна“ ситуация, качественият резултат на много артисти - „еволюционисти“, на тяхното честно, съсредоточено усилие в посока на разкриване силата на абстрактно-пластичен идиоматичен израз, на неговата концептуализация, на разширяване границите на живописта, на нови практики и артикулации, остана в периферията на теоретичния интерес. Напрежението между пластично и концептуално бележи целият период на културен преход. 

В тази сложна, противоречива, но и продуктивна ситуация, бяха направени редица значими и мащабни проекти, които изведоха и защитиха резултата на този вътрешен процес на развитие в новата българска живопис. Основната програма на секция „Живопис“ на СБХ, се опитваше да следва отблизо всички актуални развития. Посоките на нефигурални, информални, неоабстрактни изразявания, бяха представени и утвърждавани в десетки значими изложби. Проекти като: „Посоки в абстрактното“/куратори Мария Василева, Диана Попова/, СБХ, Шипка 6, 1995г.; „Графит, пепел, ръжда“/Ст. Памукчиев/, АТА център, 1996 г.; „Пластическият образ на 90-те“,/Св. Стефанов, Руен Руенов/НДК, 1996 г.; „ Плюс/Минус живопис“/Искра Траянова/, СБХ, Шипка 6, ХГ Варна, 1996-7г.;  „Картината“, СБХ, Шипка 6, 1998 г.; „Култура/субкултура“/Искра Траянова, Елисавета Мусакова/, ХГ Варна, 1999 г.; „Граници на живописта“/ Д. Грозданов, Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 1999 г.; „Граници на фигуративността“/Филип Зидаров/,СГХГ, 2000 г.; „ЖивописНО“,СБХ, Шипка 6, 2001г.; „Формално/Неформално/Д. Грозданов, Б. Климентиев/,СБХ галерия „Райко Алексиев“, 2001 г.; „Българска живопис след 1989 г.,/Руен Руенов/, НДК, 2002 г.; „Ахрома“ /Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 2002г.; „Автор – формат“/Симеон Стоилов/, СБХ, галерия „Райко Алексиев“, 2002 г.; „Лични митологии“, СБХ, Шипка 6, 2005 г.; „Пластично – Концептуално“/Чавдар Попов, Искра Траянова/, която обиколи изложбени пространства в Полша, Нидерландия, Германия, Австрия, Словакия/, 2006-7 г.; „Илюзии за ума и очите. Между хиперреализма и абстракцията“, /Мария Василева/, СГХГ, 2009 г.; „Пластическият образ на 90-те години“/Руен Руенов, Св. Стефанов/; „Огън“ /Ст. Памукчиев/, „Небе“ /Иво Бистрички/, част от проекта „Идея за дом“, СБХ, Шипка 6, 2012 г.; „Неразказаната абстракция“, /Петер Цанев, Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 2014 г.; Август в изкуството, ХГ Варна /Румен Серафимов/, 2015 г.; „Спорът за реалността“, /Ст. Памукчиев, Петер Цанев, Кирил Василев/ СБХ, Шипка 6 и галерия „Райко Алексиев“, 2017-18 г.; „Територия SACRA” /Красимир Русев/, Зала Р. Михайлов, В. Търново, 2017 г.;  „По другата повърхност“, /Красимир Русев/, зала Р. Михайлов, В. Търново, 2017 г.;  Мащабен проект с три издания, „10х5х3“, СБХ, Шипка 6, /2003, 2007, 2011г./, представи актуални визии  за живописта на 30 активно работещи изкуствоведи и куратори.

В тази последователност от големи изложби и изследователски проекти, закономерно „Минимализъм BG” се появи, като посочи и изследва специфичен и значим сегмент от широката панорама на новата българска живопис. Изложба, която представи, защити и остойности творческите усилия, авторските открития на десетки художници, работещи в трудната, неразличима, недефинирана територия на краен редукционизъм, на радикално освобождаване от наратив и разтваряне във феномена на чистата форма и пластическият материал. Живопис, която разкрива своя психологически и духовен актив, която носи като висока мярка чистотата и самодостатъчността на естетическата цел положена в абсолюта на минималния израз. Максимата „колкото по-малко, толкова повече“ следва интуитивния импулс към простота, вглъбеност, истина.

Особеното автономно, артистично качество на десетки художници, дали тласък на значими процеси в новата българска живопис, очаква да бъде видяно и оценено, да бъде теоретично защитено като специфичен резултат. Резултат появил се в много различни времеви и социокултурни условия спрямо тези, в които се е родил на Запад. Ако американският минимализъм е реакция – отговор на свъхиндустриализацията, масовото производство и потребление, на тоталната комерсиализация и масова култура, то появата на тези форми в българското изкуство е по-скоро културен проблем на приобщаване. Ако за Доналд Джъд „Първата битка, която води художникът е да се освободи от старото европейско изкуство“, тоест, освобождаване от културна норма, то за българския художник битката е за усвояване и приобщаване към културна норма, за преодоляване на предразсъдъци онаследени от предишното време, в процеса на ново творческо разкриване.

В изложбата „Минимализъм BG“, се съдържа въпросът за амбивалентния характер, диспозиция, различие и самостойно качество на тези развития в българската живопис. Ако за класическият американски минимализъм, спекулативната теоретична мисъл изведе формулата „Виждаш само това, което виждаш“ /Франк Стела/, то за „Минимализъм BG”, можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“, завършва проф. Станислав Памукчиев. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Енцио Ветцел: Темата защо напускаш страната си, много ме интересува

„Амбицията ми е да опозная страната ви. Единственото, което бях помолил нашата централа, нашето ръководство като ме назначават да бъде в рамките на Европа. Тъй като единият ми син е все още млад и не исках да се откъсвам много от него и тогава ми предложиха София”. Това споделя в разговор за „въпреки.com” директорът на Гьоте институт в София Енцио Ветцел, но не съжалява за своя избор.

И продължава с усмивка: „Бях преминавал през България само на път за Гърция. В Университета по време на следването ми по някакъв начин покрай старогръцки, старославянски и т.н. съм научавал нещо за страната ви по-скоро исторически и нищо за социалния и политическия живот. За мен беше истинско откритие да видя самостоятелна, европейска култура в България, макар  и различна от културата на моята страна. Всеки път се радвам на всяка дума от персийски, турски, когато чуя. Това са различни връзки… Скоро една пианистка ми говореше за българската дума „инат” и аз казах: „не, не”, тя е персийска. После се оказа, че пианистката имала предвид не само думата, но и пословичния български инат като качество. Но го има и навсякъде…”.

Разговаряме с него в кабинета му в сградата на Гьоте институт, архитектурен ансамбъл от началото на 20-век, който има своето специално място в центъра на столицата ни. А от влизането на Института в сградата е и център много културни събития с участието на интересни хора от България и Германия и не само това. Отдавна уговаряхме срещата с  г-н Ветцел и ето ни сега заедно на 1 март, когато преди всичко си честитим хубавия нашенски празник. Споделяме му колко много прави Гьоте институт за развитието на българската култура не само като организирането на прекрасни събития и срещи, но и като образователни програми по немски език, културен мениджмънт, партнира на големи фестивали и още и още.

„Ние не се опитваме да покрием абсолютно всичко, а да си поставим определени приоритети, определени основни точки.

Да изберем приоритетите за мен беше особено трудно,

защото аз съм тук от две години и освен това имаме множество партньори, базирайки се на техните програми и опит можехме да видим къде са пунктовете, където можем да работим. Не съм чак толкова доволен от тези две години, защото не задавахме ясна картина къде сме и за нашия имидж като цяло, защото тук има много събития и въпросът е защо и къде Институтът може да се намеси. Преподаването на немски език и информацията за Германия - това се подразбира, но когато става въпрос за нашия принос в културата е как ние можем точно да допринесем”. Малко самокритичен е към себе си директорът, но и подчертава, че и преди неговото идване в България  е имало сериозна линия за съвременно изкуство и е било лесно да я продължат.

„Периферна светлина, въздух и слънце”, съвместен проект на художниците Красимир Терзиев и Даниел Кьотер

„Но въпросът беше не само да правим събития за хората, които така или иначе се интересуват и идват, но и да привлечем и други хора, например тези, които идват при нас на езикови курсове, които се интересуват от музика, театър, кино и т.н., да привлечем различни аудитории, които се интересуват от съвременно изкуство”. Дава примери за съвместната им работа със „Сариев Contemporary” и фондация „Отворени изкуства” по образователната платформа за въвеждане в съвременното изкуство. Ще продължат да работят с тях, защото също искат да говорят за изкуство. Затова и ще канят различни куратори и колекционери от Германия. В момента в една от залите на  Института е изложбата „Периферна светлина, въздух и слънце”, съвместен проект на художниците Красимир Терзиев и Даниел Кьотер.

„И Емил Миразчиев /председател на сдружение „Изкуство Днес” и директор на Центъра за съвременно изкуство „Баня Старинна – б.а./, който от години прави прекрасна работа. Гьоте институт го подпомага в неговата работа, за да може той да развива една независима дейност”.  Енцио Ветцел вече знае за идеята на Емил старата гарнизонна фурна, построена през Втората световна война в Пловдив да се превърне в ново пространство за култура. Дори при представянето на годишната програма на Гьоте институт Емил възторжено показваше как това занемарено пространство може да заживее. Художникът организира и подписка в града сградата да не разрушава. По този повод директорът на Института отбелязва: „Това само показва колко бързо се променя съвременното изкуство – днес е за днес, утре е за утре. Дейността на Емил също го показва как

нещата много бързо и динамично се развиват

- ето сега с този нов проект за фурната…”.

Спектакълът “В очакване на Годо” на режисьора Иван Пантелеев /д./ беше също в София със съдействието на Гьоте институт

През годините Гьоте институт винаги е имал специален афинитет към театъра, неслучайно, защото германският театър е сред водещите не само в Европа и с активното присъствие на български театрали като знаменития режисьор Димитър Гочев, светла му памет, Самуел Финци, Иван Панталеев. Теди Москов също е имал постановки в Германия. Именно в Института беше представена книгата „На фокус Dimiter Gotscheff”  на Виолета Дечева и Георги Каприев, които независимо един от друг са следили постановките и новаторските търсения на Гочев повече от двайсет години. Текстовете в изданието са подредени по хронология и дават на читателите възможност да се запознаят с делото на определяния като „един от най-важните немски режисьори”. Това беше изключително запомняща се вечер в памет на големия творец, за жалост, навремето неразбран в България. Приживе сме гледали негови спектакли в София отново благодарение на Гьоте институт и фондация „Аполония”…

Последните две години в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято” и неговото продължение „Световен театър в София имахме щастието да гледаме два забележителни театрални спектакли, благодарение на партньорството на Гьоте институт. Припомняме си ги с Енцио Ветцел.

„Това бяха страхотни възможности -

преди две години да дойде тук знаменития спектакъл „Юда” /от Лот Векеманс на световноизвестния режисьор Йохан Симонс и Мюнхнер Камершпиле, Мюнхен/, а миналата година в „В очакване на Годо” /Дойчес театър, Берлин режисьор Иван Пантелеев, с участието на Самуел Финци/, но не всяка година можем да си позволим гостуването на толкова мащабни продукции. Тази година, специално за работата ни с „Варненско лято” се спряхме на един вариант, в който се занимаваме с превод на немска драматургия на български език на по-млади автори под формата на сценично четене. И това ни дава възможност не само да показваме нови продукции, но и да показваме работния процес по възникване на театъра като цяло. Такъв е случаят с пиесата „Травма” от Торстен Бултщайнер /автор на пиесата „Нордост”, поставена с огромен успех в Младежкия театър „Николай Бинев” – б.а./ , която ние сега превеждаме на български език и не е показвана още в Германия. Но ние с „Варненско лято” ще организираме сценично четене по време на фестивала /текстът на „Травма” ще бъде публикуван в новия брой на сп. „Хомо Луденс” в превод на Боян Иванов – б.а./. Имаме и други отворени проекти, например Гергана Димитрова в момента превежда няколко текста немска драматургия на български език, които също ще искаме да пр��дставим в България под формата не само на преведен текст, но и като сценични четения. Представяме и документален театър с театралната формация „Реплика”, създадена от Георг Шано и произведението „Безсъщност” с режисьор Борис Зафиров, работим и с Неда Соколовска, която направи „Мир вам”, което също подкрепихме.

Моноспектакълът “Юда” на актьора Стивън Шарф също беше в София

Такава е нашата работа, аз съм сравнително нов, но вече стават две години,  имам необходимост от разговори с експерти, за да мога да направя програмата. Отваряме програмата си, отваряме тези разговори, за да вдигнем завесата, за да покажем какво стои зад това, което хората виждат, процесите”. Споделя все така амбициите си Енцио Ветцел в търсенето си на нови пространства и теми за дейността си като директор на авторитетната културна институция. И тъй като сме в навечерието на 21-ия София филм фест няма как да не отбележим и заслугите на Института през годините, благодарение на който по време на фестивала са гостували с филмите си творци от ранга на знаменития Вим Вендерс и много други.  И тази година е много впечатляваща програма на германски филми, между които и „Тони Ердман”, обявен за най-добър филм от Европейската филмова академия за 2016 г. на режисьорката Марен Аде. А от 10 до 20 март в салона на Гьоте институт е филмовата програма под надслов „Цветовете на копнежа”. Заглавието на проекта идва от едноименния документален филм на Томас Риделсхаймер. Авторът на филма, едновременно режисьор и оператор, избира Катар, Португалия, Мексико, Япония и Германия, за да търси „цвета на копнежа“. С кадри в едър план, музика, стихове и осем истории за любов, родина, надежда, природа и свобода той разказва за мъката и радостта да бъдеш човек. В поредицата са включени и два филма от класиката на немското кино – „Криле на желанието“ (1987) на Вим Вендерс и „Фицкаралдо (1982) на Вернер Херцог. Те разказват за мечти и видения, за отчуждение и човечност от гледната точка на едно друго десетилетие.

А Енцио Ветцел продължава:

„Най-важното е как ние искаме да бъдем полезни,

но си мисля и какво на мен ми е интересно и какво мога да науча и кой може да прояви същия интерес и да научи нещо. Става дума и за някаква енергия да се промени нещо - не искам само аз да служа, но става въпрос и за лични интереси и страсти. Аз съм един типичен германски гражданин, бюргер и гледам през моята перспектива как мога да открия съмишленици и хора, които могат да споделят моите интереси като партньори. Аз съм един, но ние се опитваме и работим и искаме още повече да работим с куратори от България, от Германия, които през тяхната лична перспектива също да ни представят различни гледни точки. Още нещо отвъд културната ни дейност са образователните програми как можем да допринесем с образование, как например някой, който работи за някой фестивал или организира фестивал може да подобри своите компетенции. Преди две години започнахме академията за културен мениджмънт, която цели точно това образование, подобряване на познанията и дава много важни компетенции”. Обяснява той по-широкия и амбициозен аспект на работата на Института. Дори допълва, че Стефка Цанева от Културни програми, която ни превежда по време на разговора е завършила тази академия.

В личен план казва за себе си, че съвсем не съжалява, че е тук. Има много приятели вече и с тях води прекрасни разговори. Щастлив е, че и съпругата му е тук, а тя има повече време за приятели. „Тя има интерес към народните танци и прибави хорото към любимото си аржентинско танго”. Енцио Ветцел е завършил ориенталистика и владее персийски, иврит, познава религията традициите на хората от тази част на света. Познаваме го времето, когато е в България и виждаме вече как и в този разговор вмъква български думи или разбира въпросите ни. Продължава да ни опознава, пътува много в страната.

По време на представянето на годишната програма на Института г-н Ветцел изброявайки новите посоки, включително и

създаването на ново подходящо място за езиковото обучение,

което ще е в близост до централната сграда, подчерта стремежа им за повече обсъждания, срещи не само с партньорите. Целта, безспорно е развитие на българската култура и образование. „В България Гьоте институт не е единственото място, през което вървят тези връзки. Сигурно има хиляди такива места и възможности – има много връзки между България и Германия. Това е причината да си поставяме конкретни приоритети. Не можем да поканим всички добри музиканти, художници…Но тази специална линия кои български артисти, в най-широк смисъл, които работят в Германия с идеята да се върнат в кавички. Не можем да поканим всички, но всеки път, когато имаме тази възможност, както беше със Самуел Финци, един от най-известните българи, които работят в Германия винаги е хубаво като ги видим да се връщат тук в България. Но, разбира се не става дума само за най-известните хора в Германия, но и като цяло темата да отидеш в Германия, да напуснеш България и там, ако не се получат нещата да се върнеш. И цялата тази тема защо напускаш страната си много ме интересува. Ще дискутираме”.

Закачливо му казваме, че приемаме като личен подарък дигиталното излъчване на живо на концертите на знаменитата Берлинска филхармония. Той с усмивка казва, че също го счита като личен подарък. Поредното излъчване е на 11 март от 19.30 часа в залата на Института, а програмата е забележителна – концерт за цигулка и оркестър на Едуард Елгар със солист Пинкас Цукерман и Пета симфония на Пьотр Илич Чайковски, на диригентския пулт Зубин Мета! „Много се радвам за това, ние работим по този проект още преди една година. Някои хора ми казаха, че няма да има интерес, че едва ли не ще бъдем като конкуренция на концертите в зала „България” . Много се радвам, че ще мога да видя така отблизо сър Саймън Ратъл, Зубин Мета като диригенти и други световни музиканти - така може да се види много повече, отколкото ако е в залата. Освен дигиталните концерти, които ще представяме от Берлинска филхармония имаме концерти и тук на живо. Работим с един български композитор, който да направи програма за концерти през април, а през юни вече и с фестивала „180 градуса””.

Няма как да не го попитаме какво не му харесва тук особено в културната политика. Той е деликатен, но все пак споделя с пример от практиката си: „Преди няколко дни организирахме среща на издатели и това, което ми направи впечатление, че много често се говореше какво трябва да направи Министерство на културата и си мислех, че не трябва да търсим вината в някой друг, а става въпрос ние какво правим.

Необходима е повече самоинициатива,

а не да обвиняваме някого и да чакаме, а да действаме за нови правила, закони и т.н. В тази посока може да бъде постигнато доста. Сигурно звучи малко неокопиталистически, но няма друг път. Ето пример - моята майка беше художничка, скулпторка и тя вместо само да направи скицата или проекта и леярът да я излее, после да чака да се продаде, после да чака да й издадат каталога, тя участваше активно във всяка част от процеса”. Няма как да не се съгласим с него, без той да споменава пословичното ни мрънкане, че държавата ни е винаги задължена или някой друг. Знаем си го, но в цялостната си дейност Гьоте институт, както и много други международни институции вече десетилетия след промените у нас се стремят да ни образоват, независимо в коя сфера, че нещата зависят от нас самите. А упреците към държавата са други поне според нас – неумението й наистина да създаде правов и институционални правила и ред за свободната инициатива на гражданите си. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов