#Калоян Илиев

[vprki]

Проф. Камелия Николова: Радваща е отдавна чаканата ориентация към най-новото в европейската драматургия

Тази година фестивалът има едно много силно издание. Селекцията на български спектакли в по-голямата си част представя най-доброто от сцените в страната през изтеклия сезон. По-важното за мен обаче е, че тя успява да улови и да подчертае чрез включването им във фестивалния афиш някои от най-значимите тенденции и пос��ки в театъра в България днес. Пише театралният критик, изследовател и преподавател проф. Камелия Николова в обзорен коментар в блога на МТФ Варненско лято“.

Както вече отбелязахме в предишен текст във „въпреки.com” за фестивала в разбирателство с главния му редактор Ангелина Георгиева публикуваме част от отзивите в него, които са с важен обобщаващ акцент.

Безспорно една от най-открояващите се тенденции е голямото разнообразие от моноспектакли на българската сцена и съответно те имат значително присъствие в програмата на фестивала. Този интерес напоследък към формата на моноспектакъла има своето актуално и многопосочно обяснение, но тук бих искала да спомена само два особено важни елемента от него.

Боян Арсов в "Луцифер"

Става дума, от една страна, за все по-отчетливото съсредоточаване и на зрителското внимание, и на театралните екипи върху ярките и силно въздействащи на публиката актьорски личности, върху техния талант и изпълнителско майсторство и, от друга – за характерния за нашето време интерес към личните истории, към вглеждането в интимния свят на отделния човек и преживяването му в самота на света и случващото се около него. Като най-впечатляващи постижения в тази част на фестивалната програма, която видяхме до днес (остават още няколко спектакъла), бих откроила изключително силните изпълнения на Боян Арсов в „Луцифер“ (Сатиричен театър, автор Хосе Варлета, режисьор Николай Младенов), на Димитър Ангелов в „Докато смъртта ме раздели“ от Дъг Райт (SPAM Studios, режисьор Надя Панчева), на Светлана Янчева в „О, щастливи дни“ на Бекет (ТР Сфумато, режисьор Маргарита Младенова), на Марион Дърова в движенческия пърформанс „Saline Nebula” (хореографи Станислав Генадиев и Виолета Витанова) и на Владимир Пенев във „Великденско вино“ на Константин Илиев (Народен театър, режисьор Явор Гърдев).

Владимир Пенев във "Великденско вино"

От международната програма тук без колебание трябва да бъдат посочени и много оригиналният моноспектакъл „Моят славен живот с баба“ на Ласло Гьондьор и Център „Трафо“, Унгария, и яркият специфичен моноспектакъл в областта на традиционния танц (както бих го определила) „Морски фар“ на известния фламенко изпълнител Едуардо Гереро от Испания.

„Моят славен живот с баба“ на Ласло Гьондьор

Другата много важна тенденция, която фестивалната селекция на български спектакли прояви, е радващата и отдавна чакана ориентация на някои от театрите, театралните формации и отделни артисти към най-новото в европейската драматургия в момента и към повдигането и коментирането на най-актуалните и значими теми и въпроси, пред които е изправено европейското общество днес – темите за различието и толерантността, за войната, новата цензура и автоцензура в публичността и изкуството.

Радина Вълканова (Путин) и Кремена Деянова (момичето) в "Хага"

Много силно впечатление както на специалистите, чуждите селекционери и гости на фестивала, така и на публиката тук направиха  „Племе“ от Нина Рейн на Театър „Българска армия“ и режисьора Зафир Раджаб, „Хага“ от Саша Денисова на Народния театър и режисьора Галин Стоев и „Странна случка с куче през нощта“ по романа на Марк Хадън на Русенския театър и режисьора Боян Иванов.

Калоян Желе�� и Стоян Радев в „Странна случка с кучето през нощта“

Бих могла да продължа и с други интересни и провокативни участия, но сега да спрем до тук. В заключение – едно много силно издание на фестивала, с поглед към най-важните и горещи теми на света и обществото днес.

Проф. Камелия Николова

Припомняме, че в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ винаги се отделя специален акцент за място и за рефлексия върху по-общи проблеми на театъра и обществото. Тази година на 6 юни в сътрудничество с Фондация Homo Ludens се проведе конференцията на тема „Цензурата в изкуството: преди и сега“ с модератор проф. Камелия Николова. Тя заслужава специално внимание и в следващ текст ще ви я представим подробно. Само уточняваме посока ѝ. Изкуствата от всички епохи се сблъскват с ограничения, които в по-голяма или по-малка степен обществото им налага. Историята на изкуствата ясно ни показва различните граници на артистичната свобода, а религиозната, моралната и идеологическата цензура са познати инструменти за контрол в авторитарните и тоталитарни общества. Какви са границите на свободата и несвободата пред артистите днес в условията на демократично обществено устройство? Съществуват ли съвременни форми на цензура и кои са те? Може ли да се постави знак на равенство пред всички познати ни форми на цензура? И не на последно място, в условията на военни конфликти как се променя разбирането ни за цензура и автоцензура?

Савас Пацалидис, проф. Камелия Николова и Томаш Ясай

Панелисти и техните теми бяха: Тони Николов: „Мемоарите и пренаписването на историята като цензура“; Томаш Яшей: „Обратно към държавния социализъм? Невидимите форми на цензура днес в унгарските изпълнителки изкуства.“; Савас Пацалидис: „Кой има право да съди театралното изкуство?“

След представянето на трите доклада, бе проведена и дискусия по темата между всички участници, която също заслужава да бъде коментирана. Само допълваме, че тази тема, поне според нас, е своеобразно продължение на конференциите от фестивалните издания 2022 „Лабиринт на паметта: Театър и време“ и 2023 „Преосмисляне на театралното наследство от времето на комунизма“.

Още в началото на 32-ия МТФ „Варненско лято“(1-15 юни) на 2 юни започна серията от разговори, срещи и дискусии в рамките на програмата му. Първата от тях беше посветена на театъра на режисьора Иван Станев (1959–2023). За неговата работа в полето на театъра, превода, поезията и драматургията разговаряха актрисата Жанет Спасова, режисьорът Явор Гърдев и културологът Александър Кьосев. Представяме ви въвеждащото изказване на модератора на разговора  проф. Камелия Николова.  Целият разговор ще бъде достъпен в скоро време на онлайн платформата за театър и дебати „СЦЕНАрт“. /Текстът за тази първа дискусия на фестивала е подготвен от Десислава Василева./

Иван Станев

Особено ми е приятно, че първият от серията разговори, които традиционно провеждаме по време на фестивала, ще бъде посветен на Иван Станев, един емблематичен режисьор и интелектуалец, който прави впечатляваща кариера в Германия през последните три десетилетия, а преди това, в началото на своя театрален път в България в средата и края на 80-те години на ХХ век се налага като дързък и непримирим реформатор на театъра у нас. Ще направим този разговор с някои от най-близките му колеги и хора, които през изтеклото време се опитвахме да следим работата му както в България, така и в Германия и Франция. Тази година на 29-и юни Иван щеше да навърши 65 години, ако не ни беше напуснал така рано и ненадейно през декември 2023 г.

Участниците в разговора не се нуждаят от представяне. Жанет Спасова е сред най-интересните и най-успешните театрални актриси в Германия днес и едно от емблематичните имена на експерименталния театър в България от втората половина на 80-те години на ХХ век, с който започва директното отхвърляне на идеологически дисциплинирания модел на театралното изкуство у нас и създаването на нов театрален език. След дипломирането си във ВИТИЗ (НАТФИЗ) през 1984 г. тя се включва в групата на Иван Станев, създадена през същата година от режисьора с няколко от състудентите му актьори, и бързо се налага като водеща фигура в неговите дръзки новаторски представления. От 1989 г. Жанет Спасова играе в Гер��ания, където продължава работата си с Иван Станев и се превръща в едно от знаковите лица на Франк Касторф и ръководения от него театър Фолксбюне в Берлин.

От ляво на дясно: Жанет Спасова, проф. Камелия Николова, проф. Александър Кьосев и Явор Гърдев

Следващият участник в нашата дискусия е известният културолог проф.  Александър Кьосев, който също така е от хората, които от самото начало следяха и се интересуваха от това, което прави Иван Станев и участваха в разгорещените дебати за неговите експерименти през 80-те и 90-те. В днешния ни разговор той ще се фокусира основно върху поемата на Иван „Moon Lake” и нейния български вариант.

Третият участник в нашия разговор е водещият днес български театрален режисьор Явор Гърдев. В началото на своята кариера той участва като актьор в един от спектаклите на Иван Станев. Явор Гърдев ще говори както за въздействието, което  оказва върху него театърът на Иван, така и преди всичко за перформативния обрат в неговите преводи и авторски текстове от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век.

Иван Станев е знаково име в най-новата история на българския театър. Той е, както споменах в началото,  един от големите реформатори на театъра у нас от средата и края на 80-те години на ХХ век и знакова фигура в отхвърлянето на официалния естетически канон на сцената преди политическата промяна през 1989.

Можем много да говорим за дръзката и целенасочена акция, за пробива в тялото на нормативния театрален модел, на установения начин на правене на театър, който Иван Станев пръв започна у нас още в средата на 80-те години на миналия век. За дързостта, за постоянството, с което той се опита да прави нов театър, да променя театралния език, да предлага нови театрални идеи. Всичко започва още в студентските години на Иван Станев, още по времето когато учи режисура от 1979 до 1984 г. в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ), в класа на Гриша Островски. Тези години се оказват трудни за него. Още във втори курс той прави като курсова работа едно представление, което смайва и изненадва, но в крайна сметка не се харесва особено на неговите преподаватели – „Пътека за дивеч“ на Франц Ксавиер Крьоц. Завършва задочно и бързо се сблъска с действителността в средата на 1980-те години в България, когато подобни опити за бърза и радикална смяна на театралния език, на приетата театрална парадигма, за заявяването на нови театрални идеи се приемат трудно и се наказват.

Екипът на спектакъла „Любовта към трите портокала“ (1984)

Тук е важно да спомена, че първите опити за подриване на старата театрална система у нас започват с формиране на алтернативни театрални групи на дебютиращите през 80-те години млади експериментално настроени режисьори, като началото на тази тенденция поставя именно Иван Станев. След завършването си той обединява около себе си група актьори, негови състуденти, сред които е и Жанет Спасова, които увлича с идеите си за създаване на театрална лаборатория и за търсене на нов театрален език. Групата отива в един от репертоарните театри, но се бори да запази максимална самостоятелност и да работи като лаборатория вътре в него. Така през 1984 г. в театъра в Ловеч се оформя групата около Иван Станев и се появява първото ѝ ярко и необичайно представление „Любовта към трите портокала” по Карло Гоци, последвано през 1987 г. от „Алхимия на скръбта“, което е спряно в Ловеч и е показано само четири пъти на Камерната сцена 49 в Театър „София“.

Последваха редица знаменити спектакли на Иван Станев. Ще спомена само най-важните от тях след вече посочените „Любовта към трите портокала“ (1984), „Алхимия на скръбта“ (1987) и „Раната Войцек“, която прави 1987/88 г. Хайнер Мюлер кани това представление в Германия на фестивал за спектакли по негови текстове. Точно това представление и това гостуване стават причина Иван Станев да бъде поканен в Германия и да остане да работи там. Следват „Представление и наказание“, което създава с българска група от актьори, между които е и съвсем младия тогава Самуел Финци, и „Хермафродитус“. Двата спектакъла гостуват в България през 1993 г. Спектакълът „История на окото“, който той поставя през 1999 г., беше копродукция с фестивала „Пасажи“ във Франция и беше селекциониран и показан в програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ през 1999 г.

Най-кратко бих определила тези спектакли и въобще театъра на Иван Станев като „негативен театър“, като театър, който иска да дразни, да заявява дръзко своето отричане и несъгласие, да разтърсва и събужда зрителя, да го изважда от неговото комфортно спокойно състояние. Именно с тази своя естетическа и рецептивна стратегия и с експериментите си в областта на театралния език в посока на перформативността, театърът на Иван Станев естествено и директно се вписва в най-актуалните развития на сценичното изкуство в Европа през 80-те и 90-те години на ХХ век.

След разговора за Иван Станев от ляво на дясно: проф. Венета Дойчева, проф. Ромео Попилиев, проф. Камелия Николова, проф. Николай Йорданов, проф. Александър Кьосев, Жанет Спасова, проф. Цветана Манева и Явор Гърдев

Бих могла да продължа още дълго тази поредица от негови забележителни спектакли. Важно е да припомня обаче, че освен от създаването на театрални представления, Иван Станев преди всичко се интересуваше от съвременния свят, от разширяване на границите на театъра, от развитието дигиталните технологии и от новите възможности, които те дават на артиста да се самоизрази. Той създаде и много интересни пърформанси и артистични филми, редица от тях отличени с авторитетни награди.

Един голям и важен за съвременния театър режисьор, за когото разговора, убедена съм, днес само ��апочваме.

Очаквайте още текстове при нас за МТФ „Варненско лято“ в контекста на случващото се в българския театър и не само… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Росен Донев, архив на VIAFEST и театралните продукции

[brandnewbuilders-blog]

#Горещалиния отново на линия с човека, който разбива митовете, че в България не можеш да се издържаш с изкуство. Професионалист! Повечето интересни думи за него ще намерите в статията: РЕШИТЕЛНОСТ и ДЕЙСТВИЕ в колелата на машината Калоян Илиев – Kokimoto

[swubg]

Тържествено бе открита новата академична 2019/2020 г. в ЮЗУ „Неофит Рилски“

http://www.swu.bg/news/30-09-2019-new-academic-year-20192020.aspx

С тържествена церемония днес официално бе открита новата академична 2019/2020 година в Югозападния университет "Неофит Рилски". Празникът по традиция започна с полагане на венци и цветя пред паметника на Неофит Рилски. Церемонията бе открита от ректора на университета проф. д-р Борислав Юруков.

"В последните години често чуваме колко агресивни и нетолерантни са младите хора, как не четат и не желаят да се образоват. Аз не съм съгласен с това. Фактът, че вие, скъпи колеги, сте решили да тръгнете по пътя на знанието доказва, че тук в Югозападния университет има амбициозни, образовани и целеустремени млади хора, които искат да знаят, да могат повече и да променят света към по-добро", каза в приветственото си слово проф. Юруков.

"Съвременният свят, в който живеем е изключително динамичен. Днес имаме неограничен достъп до всякаква информация, това изисква от нас да умеем да се адаптираме към промените, да откриваме вярната информация сред океана от данни и да я използваме правилно. Затова не е достатъчна само получената диплома. За да следваме тенденциите и да сме подготвени за заобикалящия ни все по-технологичен свят, всички ние трябва да научаваме нещо ново всеки ден, да бъдем гъвкави и да не спираме да се образоваме, защото страна без образовани хора, няма работещи институции и гражданско общество", каза още ректорът проф. Юруков. Той отбеляза, че специалностите, в които студентите са избрали да се обучават, ще им дадат личностно удовлетворение и перспектива за широка професионална реализация. Ректорът подчерта, че възпитаници на университета заемат високи позиции в управлението на България и в много международни компании, управляват бизнес за милиарди и правят света по-добър и по-благоустроен.

Приветствие към студентите отправиха също министърът на образованието и науката Красимир Вълчев, първият ректор на ЮЗУ "Неофит Рилски" академик Благовест Сендов, заместник-министърът на правосъдието Десислава Ахладова и Негово Високопреосвещенство Неврокопският митрополит Серафим.

Министър Вълчев подчерта важното място на университета и отбеляза, че всички системи в България разчитат на кадрите на Югозападния университет "Неофит Рилски". "Фактът, че тук има толкова много представители на различните институции е показателен затова. Всички ние подкрепяме Югозападния университет", каза министър Вълчев.

От името на първокурсниците слово поднесе Емел Юсуф, студентка в специалност "Българска филология".

По време на церемонията ректорът на университета проф. д-р Борислав Юруков и министърът на образованието и науката Красимир Вълчев връчиха студентските книжки на първокурсниците, приети с най-висок бал: Михаил Димитров, Сашка Кандиларова, Кирил Илиев, Виктория Андонова, Ивелина Палова, Наталия Иванова, Станислав Михайлов, Ангел Георгиев и Емел Юсуф.

Сред гостите на тържеството бяха Елхан Кълков - народен представител в 44-то Народно събрание на Република България от Първи Благоевградски многомандатен избирателен район, областният управител на Благоевград Бисер Михайлов, председателят на Общински съвет Радослав Тасков, кандидатът за кмет на Община Благоевград за трети мандат д-р Атанас Камбитов, заместник-кметът по култура и хуманитарни дейности на Община Благоевград Христина Шопова, заместник-областният управител на Благоевград Антоанета Янчева, председателят на Административен съд - Благоевград Мария Тодорова, председателят на Районен съд - Благоевград Вера Коева, заместник-районният прокурор на Благоевград Елица Калпачка, директорът на Областна дирекция на МВР - Благоевград старши комисар Дойчин Дойчинов, заместник-директорът на Областна дирекция на МВР - Благоевград

комисар Димитър Кръстев, началникът на Регионалното управление на образованието в Благоевград Ивайло Златанов, кметът на Община Симитли и кандидат за следващ мандат Апостол Апостолов, директорът на Регионалната здравна инспекция в Благоевград д-р Калоян Калоянов, директорът на Радио Благоевград Елисавета Каменичка и други представители на централната и местната, законодателна, изпълнителна и съдебна власт, представители от системата на основното и средното образование, представители на медиите, бизнеса и обществеността.

[vprki]

Калоян Илиев-Кокимото: Изкуството за мен е терапия

 „Взаимодействието е с всяко едно нещо, което ме заобикаля. И в момента докато сме се събрали тук, аз мога да създавам картините в главата си.“ Сподели за „въпреки.com” художникът Калоян Илиев – Кокимото /в центъра на снимката/.

И продължи: „Сънувам много, но рядко използвам сънищата си за отправна точка. Мисля, че те някъде си остават там на подсъзнателно ниво – няма как да отрека това. Но съвсем съзнателно аз използвам по-скоро заобикалящия ме свят. И собствените си емоции, чувства и преживявания, за да се справя пак с всичките тези негативи, които виждам – а напоследък те са страшно много около нас. Винаги са били и ще продължават да бъдат. И това е моят начин да се справя. Даже има и нещо повече -  не само да се справя, но и чрез работата си да помогна евентуално и на други да го направят, виждайки примерно моето отношение към живота, ироничната ми гледна точка, самоиронията. Това също е начин да се справиш с всичкото това.“ Казва художникът, кого познаваме от години и се стараем да не пропускаме неговите чести изяви. Но за това малко по-късно в текста.

Калоян Илиев-Кокимото в галерия Little Bird Place

Разговарям с него непосредствено след откриването на изложбата му Wild Wild East му в галерия Little Bird Place, първа негова изява в пространството ѝ. Във въведението към нея кураторката Мартина Йорданова пише: „��е открием един наратив, който обуславя дълбоката му връзка с животинския свят и характерната за него способност да смесва фикция и реалност в търсене и преиначаване на границите на собствения ни имагинерен свят. Появата на иконичните му герои, представени под формата на рисунки, принтове, колажи, живописни платна и обекти, завладяват и изпълват пространството с ударна доза ирония, която не е самоцел, а умело използван похват.“

От изложбата в галерия Little Bird Place

Споделям му приятелски, че не се съгласявам докрай с това представяне. Разбира се, това е субективна гледна точка, моята лична като зрител. В творбите му и не само тези в галерия Little Bird Place по особен начин виждам сблъсъка на демоните в нас. Дали са слон, дали са червейче, дали са морски чудовища или котки…А Кокимото отговаря: „Да, да! Има го този момент и се радвам, че някой го вижда, защото е така. Това, всъщност, е моят борба със самия мен. Защото аз, като създавам тези произведения, през цялото време този творчески процес е свързан с едно преоткриване, с борба с твоето Аз, със сблъсъка с външния, с вътрешния свят, с масовата култура, с консуматорския свят. Всичко това ти се отразява, то рефлектира и трансформира. Аз по този начин си решавам и проблемите – изкуството за мен е терапия. Така че това е две в едно – от една страна, създавам нещо, трансформирайки всичко, което имам като мисли, като идеи, като притеснения, тревоги, врагове. И от друга страна, аз по този начин се справям с тези въпросните, изброени дотук.“

Този разговор ме връща и към един друг с него по повод участието му в Есенните изложби в Пловдив с куратор проф. Галина Лардева 2018 година със слогана „Отвъд повърхността“.

Калоян Илиев-Кокимото на Есенните изложби в Пловдив, 2018

Тогава неговата експозиция бе в Къщата на Мексиканското изкуство в Стария град. И той каза, че се е съобразил с това къде е изложбата. „Концепцията беше за мен подробност, интересува ме пространството. И все пак в основата на произведенията ми за Есенните изложби стои идеята за религията, любовта и смъртта отвъд повърхността. Или иначе казано за вярата отвъд ограниченията, любовта отвъд човешките разбирания и за живота отвъд смъртта. Всъщност, отдавна се вълнувам от религия, политика, човешките взаимоотношения, животни, хора, силни, слаби. Работя с табута като религия, любов и смърт, тоест за нещо по-дълбоко. Ако религията на пръв поглед е да изпълняваш сляпо някакви религиозни догми и да ходиш на църква и да се молиш, то отвъд това има нещо много повече. Една силна, дълбока вяра, за която няма нужда да спазваш тези неща, за да си вярващ. За любовта отвъд човешките разбирания за любов, говорим тук за една по-изгаряща любов, дори божествена, не става дума за човешката любов. И говорим за живота след смъртта – след смъртта не свършва всичко. Буквално вярваме в прераждането, тук идва идеята и за мексиканското изкуство. Там Светата смърт се празнува и се почита като нещо ново, а не като край”.

Полу - животно полу - човек на Кокимото

И тогава и сега, а и междувременно в много други негови изложби при него произведенията винаги са с хумор и ирония към обектите му, а и към себе си. Затова се е изобразява като полу-човек, полу-котка в полу-свят – това е неговото алтер – его. „Съвсем съзнателно и все по-често и осезателно черпя вдъхновение от световната потребителска култура. Аспекти на живота като дизайн, реклама, комикс и телевизия намират силно и категорично отражение както в моите, така и в произведенията на поколения художници. Живеем, работим и се развиваме в консуматорско общество, и консумираме всичко, което ни попадне. И колкото по-бързо свикнем с тази мисъл, толкова по-ясно ще си дадем сметка, че консуматорът е най-важната единица на това общество. Осъзнавам застрашителните нива на потребление, до които сме достигнали, но се успокоявам с правото и властта да променяме търсенето и съответно предлагането. Чрез избора на неща, които консумирам мога да променя както тяхното количество, така и тяхното качество. Аз съм ценител на поп арта и на масовата култура, дизайна на опаковката, играчките и т.н. Но отвъд това има нещо много по-стойностно от просто един обект от масовата култура. Има идея, работа, вдъхновение и използвайки това искам да надградя нещо и да погледна отвъд неговата обвивка, отвъд повърхността. На повърхността нещата изглежда едни, а вътре са съвсем други”. Споделил го е за „въпреки.com” преди повече от пет години.

Калоян Илиев-Кокимото в галерия "Аросита", 2015

Ние бяхме впечатлени от художника и неговите образи и преди срещата ни в Пловдив с участията му групови изложби, самостоятелните му в галерия „Аросита“ с необичайни заглавия  ПРОЕКТ GLOBAL WORM INC, 2015,  „Ретрограден Меркурий“, 2017. Тази година през пролетта в същата галерия ни връхлетя експозицията му "Memento mori". Латинският израз може свободно да бъде преведен като "Помни, че си смъртен", "Помни, че ще умреш" или "Осъзнай смъртността си". Така се нарича и жанр в изобразителното изкуство, чиято основна це�� е да напомня на хората за тяхната собствена преходност.

От изложбата в галерия Little Bird Place

 А сега накъде ни води с експозицията си в пространството на Little Bird Place? Може би, в този контекст или не в изложбата му Wild Wild East има много котки, макар и с човешки очи. Питам го защо?

„Котката е от животните, в които намирам най-много прилики – то е едно от съществата, с които се олицетворявам. И най-вече като това, което имам като животи, които смятам, че съм минал, метафорично това е като в поверието, че  котката е с девет живота. Създадох в живота нещо, което е като моето алтер его, което е полукотка-получовек. Това е идеята.

От изложбата в галерия Little Bird Place

Имаше много интересна история, докато бях студент във Велико Търново. Една от хазяйките ми в една от квартирите, където живях, почина. Светла ѝ памет, тя беше учителка по физика и по математика, имаше една черна котка Шаноар, която не допускаше никого до себе си. В момента, когато се случи това, аз бях първият човек, когото тя прие след стопанката си. Тази котка ми стана първият жив модел, който, като си почивам след занятия, седя, наблюдавам и рисувам. Примерно, пуша си наргиле и рисувам една черна котка във всякакви пози. Всъщност тя беше вдъхновението да започна да работя върху котки.“ В часовете по рисуване, докато рисувал моделите Кокимото вкарвал медитиращи котки  в композицията за ужас на преподавателя си Спиридон Борисов, Светла му памет. След това започнал да подписва и студентските си работи, създадени в учебните часове. Преподавателят му пак бил възмутен, но той не се вслушал… С днешна дата е категоричен, че там открил себе си. „Имах и една криза, такава творческа, като студент още, чудейки се накъде да поема, как да изградя стила си. Защото винаги съм знаел, че трябва да имам собствен неподражаем стил.

От изложбата в галерия Little Bird Place

Тогава точно тази котка ми даде отговора на всички съмнения, притеснения, тревоги, лъкатушения, криволичения от пътя, като се чудя точно накъде да поема – реално тя ми помогна да осмисля всичко. Тогава почнах да създавам нещо като типажи – да разработвам герои. Character design се нарича това в съвременното изкуство и това осмисли, наистина работите ми.“

Почти в тази посока малко на шега, а и не съвсем споделя, че сега като котките е в петия си живот и прави неофициална колаборация с автори много преди него (Дюрер, Гойя). Припомняме изложбата му галерия КО-ОП през януари-февруари 2021 „Дюрер срещу дюнер“. (Една от последните изложби, която успя да разгледа Стефан Джамбазов, който имаше специално отношение към изкуството на Кокимото). „Аз комуникирам с моите съвременници – общувам и обменям опит. Но по същото време това правя с артисти преди мен, най-вероятно го правя и с артисти след мен – чрез работите си. Това е един  процес…“. Каза художникът.

Калоян Илиев-Кокимото в галерия КО-ОП, 2021

И спонтанно, уж извън изложбата му започваме да си говорим за духовната енергия, ��оято като енергията, въобще, според законите на физиката никога не изчезва, а преминава в друга…А Кокимото заключава: „Нека силата бъде с нас!“

От изложбата в галерия Little Bird Place

Галерия Little Bird Place организира авторски тур – беседа с художника, в който Калоян Илиев - Кокимото ще представи изложбата WILD WILD EAST и ще разкаже за неговите идеи и концепции при изграждането на отделните произведения на 21.10 (събота) и 22.10 (неделя) между 15:00 и 19:00. Ще ви е интересно, художникът е добър разказвач. Изложбата може да бъде разгледана до 27 октомври. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на галерия Little Bird Place  и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Впечатления от „Август в изкуството“, 2023

Десетото издание на фестивала на визуалните изкуства "Август в изкуството" се случи благодарение на финансовата подкрепа на Националния фонд Култура. Девет години след деветото издание и след като бях обявил неговата смърт в статията "Раждането и смъртта на "Август в изкуството", 2016. Написа за „въпреки.com” Румен Серафимов, изкуствовед, куратор на "Август в изкуството" 2023 /на снимката/.

Изложбите в Градската художествена галерия на Варна, където традиционно е центърът на фестивала,  станаха мащабни и качествени. Там бяха представени 69 художници от четири творчески поколения. Доайените Павел Койчев, Альоша Кафеджийски, Кина Петрова и Стоимен Стоилов показаха прекрасни работи и защитиха репутацията си на големи творци.

Стоимен Стоилов

Бях поканил немалко художници от силното поколение, което влиза в изкуството ни в самото начало на 80-те години миналия век. Милко Божков е от него и ретроспективна му изложба на целия първи етаж на галерията беше богата и категорична като естетическа стойност.

Милко Божков

Безупречни и впечатляващи бяха пластиките на Зиятин Нуриев, Стефан Лютаков, Иван Русев, Емил Попов, Венелин Иванов, Пламен Аврамов и Георге Фаркашиу (Ръмъния), големите ахроматични платна на Станислав Памукчиев, сияещите с цвета и техниката си работи върху стъклени повърхности на Галина Шехирян, драматично-екзистенциалните човешки състояния на Веселин Начев, темпераментната живописна стихия на Георги Лечев, концептуалните визуални интерпретации на Димитър Трайчев, Мария Зафиркова,

Галина Шехирян

Илия Янков, Ангел Ангелов, Илиян Лалев, Владимир Иванов и Калия Йорданова, имагинерните и хроматично наситени картини на Долорес Дилова, Атанас Хранов, Васил Василев, Валери Чакалов, Петко Ломски, Иван Обретенов и Валентин Узунов, веществено-пластичните и релефни повърхности на Пламен Михайлов, Николай Тодоров, Бранко Николов и Тодор Тачев.

В "диалог" Катрин Томова /л/ и Долорес Дилова /д/

Малко по-младите се представиха с чудесни, внушителни творби. Тук блестеше абстрактното полихромие на Любен Генов, Катрин Томова и Иван Минчев. Големите сюрреални автопортрети на Иво Бистрички въвличаха в иреални пространства. Сетивните с изтъканата си материя митологични видения на Стефка Георгиева бяха хипнотични и величествени.

Един до друг Любен Генов /л/ и Иво Бистрички /ц/

Оранжевата и чиста като знак пластика на Симеон Стоилов "звънеше" и фокусираше вниманието. Магически въздействаше видеоинсталацията на Нина Ковачева и Валентин Стефанов с бягащите мъж и жена, прожектирани върху две големи стъклени вази. По египетски сложният като рисунка и композиция триптих на Моника Попова беше не само мащабен, но и зашеметяващ с енергиите си.

Нина Ковачева и Валентин Стефанов

Поредицата платна-алюзии на класически европейски портрети с гравиран върху тях надпис на английски (Носталгия по изгубеното изкуство) на Красимир Русев, беше дълбоко смислена концептуална творба. Свободният и овладян живописен жест в едроформатните платна на Цветелина Максимова беше изразителен и поетичен. Двете едри и обобщени глави (тъмна и светла като истината и лъжата) в двете картини на Албена Коева имаха тотално внушение. Интелектуален и сериозен беше Данил Йорданов в сиво-черните абстрактни пространства на моделираните с графит и восък платна. В подобен контекст звучаха големите рисунки от втечнен графит на по-възрастния Пламен Братанов.

Симеон Стоилов

Артистите от най-младото поколение участваха достойно. Чрез фотографските образи на старец Венелин Шурелов посочваше тъжни човешки състояния. В критично-песимистичен контекст Мартиан Табаков беше изобразил голи мъжки и женски фигури с неоекспресионистичен маниер върху големи, стоящи в пространството шперплатови плоскости. Антони Райжеков беше измайсторил с въображение инсталацията си от падащи водни капки и звукови ефекти. Еротиката в цветната композиция на Доника Кирова беше откровена и провокативна. Интересни съвременни работи показаха Калоян Илиев - Кокимото, Велина Гребенска, Виктор Петков и Мартин Пенев.

Росен Донев

На фотографията беше отделено немалко внимание. В самостоятелна зала бяха експонирани забележителните черно-бели фотографии на тримата най-значими фотографи от Варна – Росен Донев, Гаро Кешишян и Александър Николов. Франк Уърдън (САЩ) и Атце Бос (Нидерландия) показаха качествени цветни фотографии на абстрактно звучащи материални повърхности.

Цветан Кръстев

Видеоизкуството беше представено от изразителни и умни творби на Цветан Кръстев, Надежда Олег Ляхова, Саша Панчич (Сърбия), Георги Кръстев и Розе Шулце (Германия). Освен филма си от танцов пърформънс в изоставени казармени помещения на съветски военни части, Розе Шулце участваше и с великолепна инсталация от 90 листа ръчно формована хартия с релефно моделирани върху тях очертания на многобройни предмети. Бяло-златните хартиени обекти, нежно и крехко внушаваха в особена древноегипетска светлина усещането за преходност, за следи и останки от човешки живот.

Розе Шулце (Германия)

"Това ли ще остане от нас?" – гласеше тревожно заглавието на творбата. Топлата красота на хартиените обекти струеше и от инсталацията на Недко Недков.

Макар и по-камерни, изложбите в осемте частни галерии и в Художествения музей Георги Велчев бяха също качествени с творбите на още 20 артисти.

Дария Василянска

Ще посоча специално изразителния диалог чрез живописни картини и рисунки между покойната, изключителна Дария Василянска и дъщеря ѝ Теменуга Станчева. Адмирирам представянето на Атанас Парушев, Веско Велев, Мария Чакърова, Деан Даракчиев, Георги Йорданов, Пламен Монев, Цветана Векова, Тереза Зиковска, Боян Боев, Деян Веков, Галина Станева, Калина Мавродиева.

Изложбите бяха наречени с определени понятия, насочващи към  характера на изкуството в тях – автентично, диалогично, градивно, експресивно, хроматично, имагинерно, пластично, романтично, поетично.

Монтиране на творбата на Станислав Памукчиев

Десетото издание на фестивала предложи и интересни дискусии, презентации и лекции, свързани с историята на форума и с явленията в съвременното изкуство. Активен и свръхпрофесионален в тях беше изкуствоведът Филип Зидаров.

Накрая и аз като Розе Шулце ще задам логичния въпрос: Какво ще остане от "Август в изкуството"? Творческото и културното битие обаче не е само "задаване на въпроси", както много често обичат да твърдят хората на изкуството. Има огромна необходимост от отговори на същностните състояния и феномени в обществото и културата.

Илиян Лалев

По отношение на "Август в изкуството" – ще останат десет мащабни издания на този най-голям у нас фестивал. Издания, богати на съвременни визуални стилове, на свободен индивидуален избор, на празнично общуване и преживяване, на позитивна  оценка от творци, експерти и публика. Ще остане високопрофесионалното равнище на художествено изразяване, което винаги е било основната цел на този форум. Отново ще припомня, че възприемам и интерпретирам понятието "Август" преди всичко в неговото древно латинско значение на "божествен", "възвеличен".

Веселин Начев

Или по-опростено и непатетично казано, фестивалът се стремеше и успя да представя високото, значимото, сериозното, истинското в съвременното изкуство. За моя голяма радост "Август" се явяваше и живееше във всички издания на фестивала все по-силно и магнетично. "Август" тържествуваше и в десетото юбилейно издание – безусловно и в пълната си духовна светлина. ≈

Альоша Кафеджийски

Текст: Румен Серафимов

Снимки: Александър Николов и личен архив

P.S. на „въпреки.com”: Всички посочени линкове са към текстове по темата публикувани при нас.

[vprki]

Критичен поглед: Изключителни имена на творци в София през седмицата

Когато се споменат имена като на художниците Кольо Карамфилов, Николай Майсторов, Ясен Гюзелев или скулптора Павел Койчев е ясно, че став�� дума за изключително качествени изложби. И не са само те. Това се случва тази седмица в София.

Изложбата „Необозримо за Кольо К.” дойде в Артгалерията на НДК. Тя включва серия от графики и живописни платна, които не са показвани в изложбата на Кольо Карамфилов, която бе реализирана в началото на годината в Пловдив в рамките на Пловдив - Европейска столица на културата. В София могат да се видят както популярни, така и малко известни произведения на художника, предоставени от колекционери и галеристи. „Изложбата „Необозримо за Кольо К.“ е един подарък от Пловдив за София и изключително благодарим на НДК за топлото гостоприемство. Опитали сме се в тази изложба да представим най-ключовите и най-съществените като послание, като визуален език, като образна метафора работи, произведения на Кольо Карамфилов.  През годините на своя творчески път той изкова една иконография, която го прави абсолютно разпознаваем автор, много силен, много мощен, много поетичен и много задълбочен“, коментира проф. Галина Лардева, изкуствовед и куратор на изложбата /на снимката/.

През годините художникът работи в почти всички жанрове на визуалното изкуство – графика, живопис, скулптура, пърформанс, инсталации, фотография. Освен това той се изявява като режисьор и сценарист. „Кольо Карамфилов е средоточие на различни, понякога провокативни гледни точки, творчески концепции и нагласи. Той е един от малкото български автори с ярко изразен регионален и същевременно национален облик и значимост. Специфичното му място в художествените процеси от последните десетилетия у нас се определя от пресичането между съзнателно избраната автостилизация на артиста като „художник на собствения си живот“ и разполагането на творчеството като територия, която единствена е в състояние както да изрази, така и да запази индивидуалната чувствителност на твореца.“, сподели още Галина Лардева. Изложбата очертава разноликото творчество на пловдивския творец в неговия иначе „необозрим свят”. Показани са ранни произведения в различни жанрове като живопис, графика, скулптура, инсталации.

„Творчеството на Кольо Карамфилов е поетически сложно и дълбоко. Той е един от най-обичаните български художници, работеше с най-различни техники, правеше от всичко изкуство. Включихме в изложбата с м��ого ранни негови неща – графики още от времето, когато се подписваше като Николай Карамфилов. Има една много интересна комбинация между пластика и рисунка и разбира се големи живописни произведения, в които могат да се видят целия този свят от символи, знаци, послания на Кольо Карамфилов.”, добавя още проф. Галина Лардева. Проектът се осъществява от Фондация „Култура и съвременност“ в партньорство с галерия U.P.A.R.K. и е част от официалната програма на Европейска столица на културата – Пловдив 2019. НДК е партньор на проекта в частта с представянето му в София.

Инсталацията „Кибрит” на Кольо Карамфилов е експонирана в едно от най-представителните пространства на НДК – вход А6 

Синът на Кольо Карамфилов /1963 – 2014/ – Росен Карамфилов – дари официално на НДК инсталацията „Кибрит” на своя баща Кольо Карамфилов. Това е изпълнение на волята на големия български художник, който през 2011 г. прави изложбата „Мерси” заедно със Стефан Божков. Тогава експозицията гостува в няколко български града, включително в София - в НДК. Оттогава творбата е на съхранение във фонда на НДК, но вече публиката на двореца може да се докосне до нея и да общува по още един начин с „необозримия” артистичен свят на големия български художник. Екипът на двореца вдъхна нов живот на инсталацията „Кибрит”, експонирайки я в едно от най-представителните пространства на НДК – вход А6. Тя остава там за постоянно и се превръща в още едно от над 120-те произведения на изкуството, разположени в залите и фоайетата на НДК. Посетителите ще могат да видят изложбата всеки ден до 20 октомври.

Стела Димитрова - Майсторова и Николай Майсторов при откриването на изложбата на художника в галерия “Контраст”

А Николай Майсторов представи изложбата си „Портрети” с куратор доц. д-р Ружа Маринска в галерия „Контраст“. И написа свой текст за изложбата: „За моите 20 пастелни портрета бях помолен да напиша нещо. Трудно е художникът да бъде искрен с думите си когато пише за себе си, защото картините са нарисувани. Искам да кажа, че те - дали буквално защитават идеята на автора или не, автономията им определя тяхното присъствие на сцената на живота, където зрителят компенсира своето присъствие чрез тях. Истината за изкуството се ражда в момента пред погледа на зрителя. Бих казал, че и тя е относителна, така че каквото и да напиша за моето изкуство няма никакво значение за никого. Това са само моите думи, които винаги ще носят спекулацията на самозащита.

Но все пак, бях помолен от галерия „Контраст“ и затова ги пиша, защото съм обещал. Един художник  на 76 години, говоря за моята възраст, трудно ще има самочувствието на младия напорист творец. Животът на „стареца” е воля за присъствие на сцената, и е начин да приеме края, въпреки всичко. Така че рисувам, продължавайки отсрочката за победения. Тези двадесет пастелни портрета са сътворени преди 2 години. Те бяха един сантимент към мои близки хора и към самия себе си, защото има и нарисувани автопортрети. Решението да създам тези картини беше драматично. Знаех, че един от нарисуваните си отива от този свят, макар че се самозалъгвах за този край. И това се доказа само след няколко месеца.

Всичко това определя моята цена на тази изложба в галерията „Контраст”. Останалите нарисувани бяхме близки до този човек. Това беше една драма. Аз се опитах чрез създадените портрети да компенсирам и задържа времето. Това е моят личен успех, а искреността на зрителите ще бъде щастливото откровение за художника”, написа Николай Майсторов.

Ясен Гюзелев в галерия “Арте”

Галерия „Арте” пък представя „Илюстрации” на Ясен Гюзелев по Жул Верн и А. С. Пушкин. От галерията отбелязват, че всяка изложба на Ясен Гюзелев е празник. Този път има и няколко събития, които трябва да отбележат. Ясен получи преди броени дни приз за илюстрациите си към „Пътешествие до центъра на Земята“ от Жул Верн по поръчка на испанското издателство VICENS VIVES. Той е сред лауреатите в категория „Най-добри илюстрации към произведения на художествена литература“ на конкурса Book Image, част от 32-ия Московски международен панаир на книгата. В изложбата се показват за първи път на софийската публика оригиналите на тези брилянтни илюстрации, върху които художникът продължава да работи и в момента. Оригиналите са около 30 броя. Представят и техни репродукции, в техниката „жикле“ /най-високoкачествен дигитален печат/.

Освен това издателство Колибри преди няколко месеца издаде за първи път „Дама Пика” на Пушкин с илюстрациите на Ясен Гюзелев, след китайски, руски и френски, книгата вече я има и на български. Ето какво споделя художникът: „Tози текст ми беше поръчан да го илюстрирам от тайванско издателство преди повече от 20 години. Те издават световна класика, работят с най-добрите ��люстратори от цял свят. Това беше едно  предизвикателство, защото аз отдавна съм увлечен по руската класика, от така наречения „Златен век на руската култура”. Подходих задълбочено с проучване на архитектура, костюми, на  художниците по това време.  За мен никога не е било интересно просто да пресъздам епохата, просто да се види, че това е 18 век, Петербург.....  търся нещо по-интересно в текста, което да илюстрирам и да го подскажа по някакъв начин. И понеже става дума и за хазарт, и за съдбата, това бяха нещата, които много ме плениха в този текст. Измамното усещане, че можеш да надхитриш съдбата, да я преподредиш по свои планове и чертежи, да отдадеш живота си на това, неминуемо води до загуба. Затова избрах този формат - сякаш всички сцени се развиват във формата на една карта за игра.”

Автопортрет на Ангел Панайотов в галерия “Астри”

И докато имената на Николай Майсторов и Ясен Гюзелев са добре известни, то една друга галерия - „Астри” представя живопис на един малко познат у нас творец  - Ангел Панайотов (1927-2008). Неговият брат проф. Филип Панайотов беше написал в каталога за брат си: „Съдбата бе крайно жестока към него. Но и той не бе по-милостив към себе си. На младини е имал и щастливи мигове, но после животът му се изпълни със страдания и кошмари. Знаеше само едно средство, за да ги надмогне - като рисува непрекъснато, без да спира, тъй както диша”. Галеристката Вихра Пешева е развълнувана и от творчеството, но и от съдбата на художника. И споделя: „Тази пролет се срещнах с Емилия Панайотова, съпруга на  Ангел Панайотов , самата тя известен художник и керамик.  Искаше да ме запознае с творчеството на съпруга си, починал през 2008 г. Предлагаше ми да направим изложба на съпруга й. Не познавах този автор, не бях чувала за него. Срещите ми с близки на починали  художници  винаги наслагват горчилка в душата ми. Имам известен личен опит в това преживяване, разбирам подбудите им, но рядко мога да отговоря на желанието за изложба. Още повече, че се старая сантименталността  да дава път на професионализма.

Бързото прелистване на каталога, който ми подаде Емилия беше достатъчно за да знам, че изложбата на Ангел Панайотов ще е следващата, за която ще работя. Бях до извора и ми подаряваха възможността да черпя до насита. Държах в ръцете си книгата с репродукции и  те излъчваха усещане за истинско, мощно изкуство. В подобни моменти винаги съм се чудила с какво се занимават младите изкуствоведи и не биха ли могли в свободното си време да изследват и систематизират творчеството на неизвестни или малко известни, но достойни и истински оригинални автори, да сътрудничат с галериите в популяризирането им?”

И още: „Ангел Панайотов е роден на 20 ноември 1927 г. в с. Златарица в семейството на българин от Дебърско, Македония. Бъдещият художник учи последователно в Търновската мъжка гимназия и в гр. Елена, записва се в Свищовската търговска гимназия, но мечтата му е да завърши Софийската художествена академия. След като не го приемат, постъпва в Техникума по керамика и стъкло, след което работи като декоратор в заводите  „Китка“ и „Изида“. През 1958 г. се явява на конкурс, спечелва стипендия и заминава да учи „Керамика" в Берлинската художествена академия. Учи при големия Вернер Клемке, а по-късно преподава на децата му живопис. Още като студент прави самостоятелни изложби в Берлин, Потсдам и Рощок. През 1962 г., в Берлин на поредната си изложба,  изнася беседа на тема „Как да слушаме живописта и да гледаме музиката". Артистичният свят го аплодира. Това, вероятно, е бил един от звездните мигове в живота му.

“Почти възможно” се нарича изложбата на Павел Койчев в Гаелерия “Сан Стефано”. Верен на своя стил, той предлага весели провокативни намеси в градската страна. Засега само на колажирана снимка...

По време на престоя си в ГДР Ангел Панайотов се изправя пред трагичен сблъсък със „системата”. Опитват се да го вербуват от ЩАЗИ и да го използват като доносник в Западна Германия. След като той категорично отказва  е подложен на психологически натиск и преживява огромен душевен срив. Завръща се в България през 1966 г. Първите месеци и години минават по лекари и болници. А после постепенно се завръща към живописта.  Непрекъснатото рисуване е  единственото спасение от преживените в миналото кошмари. Прави изложба в сладкарницата на „Раковски“, но не успява за реализира мечтата си за изложба на Централна гара. Умира на 27 ноември 2008 г., изтощен от тегобите на тежката си участ. В същата година, като малка реабилитация, излагат негов „Автопортрет с шапка“ на голямата изложба автопортрети в Софийска градска галерия. За творческите му години в Германия може само да гадаем по силата на малкото съхранено изкуство след връщането му в България; бил е безпощаден към себе си и е унищожавал това, което не го е удовлетворявало. Вероятно, под псевдонима Антонио, с който е бил известен в Европа, картините му обитават десетки частни колекции. Дали някога  ще попаднем на картини от този период? Надявам се”, пише Вихра Пешева.

В изложбата присъстват и макети на пластиките на Павел Койчев от проекта

И тук искаме да споменем за още две изложби на емблематичната улица на културата в София – „Цар Самуил” в отсечката между „Солунска” и „Денкоглу”. Вече сме правили две събития на това място и сега имаме намерение за трето издание на този уличен фестивал. А тази седмица освен изложбата на Николай Майсторов в „Контраст” и на Ангел Панайотов в „Астри” в това пространство бяха открити още две изложби – „Врабчово село” на Росен Рашев – Рошпака в галерия „Париж” и  THE NEW WORLD REORDER - изложба Колажи на Нитра и Кокимото в галерия „Intro” на същата улица. Галерия „Париж“ представя за дванадесети път изложба живопис на Росен Рашев – Рошпака. Нейното име е „Врабчовото село“ и включва четиринадесет нови творби, направени специално за експозицията. 

Росен Рашев - Рошпака винаги е цветен, усмихнат и в своите картини

Врабчовото село е всъщност село Медковец, което художникът често посещава през летните месеци. Дворът на селската къща изобилства от най – различни птици, а Росен Рашев отдавна изследва живота им отблизо и дори отглежда пощенски гълъби. Именно това огромно разнообразие от пернати животинки го вдъхновява да ги нарисува и да ги превърне в едни своеобразни метафори на всичко случващо се около нас. Росен Рашев твори в областта на наивизма, изградил е своя лична техника, която освен маслената боя, включва и шиенето върху платното, което прави картините му ясно разпознаваеми и със свое собствено лице. Самият той казва, че така продължава гобленарството, ковьорната ни и текстилната живопис, защото „животът е едно дълго бягане и всички ние трябва да си предаваме и да поемаме щафетата един от друг“. Точно заради тази своя философия, Рошпака дава един нов живот на Радичковите врабчета �� продължава по своеобразен начин делото на самобитната Лика Янко, пише галеристката Надя Павлова.

И още от врабчовия свят на Рошпака

А на броени метри в тази улица има съвсем различна експозиция – „THE NEW WORLD REORDER” - колажи на Нитра и Кокимото. Антония Колева - Нитра и Калоян Илиев – Кокимото се събират за втори съвместен художествен проект. На изложбата им в галерия „Интро” има селекция от най-интригуващите им произведения в сферата на колажа. Освен техника в изобразителното изкуство, при която различни фрагменти изграждат картинното пространство, колажът е и свързващ за двамата автори, които се изразяват чрез него от самото начало на творческите си кариери. Названието на изложбата може да се преведе дословно като „Новото световно пренареждане“ и идва в дни на световен безпорядък, на фона на който познатата идея за новия световен ред звучи все по-абсурдно. Нитра и Кокимото обединяват сили и изграждат своята нова действителност  в серия от пост-съвременни картини. Колажи от всичко забравено старо и актуално ново, които заедно оформят тяхното виждане за близкото апокалиптично  бъдеще, пише в текста за изложбата. Така че тези дни културният живот не само в София, но и на тази улица е изключително богат и разнообразен. Може би едно - единствено нещо, което все не може да се реши, е координацията. Много пъти сме обръщали внимание на галеристите – приятели защо не могат да се обединят и да направят откриването на изложбите в един ден. Както в случая – има четири различни и прекрасни изложби. И даже пета – на Юлия Станкова в Къщата – музей „Борис Христов”. И зрителите биха могли да минат през всички галерии. Но може би в бъдеще все пак ще се получи тази културна общност! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Българските художници винаги са поглеждали „отвъд“

Сега, когато пандемията ни наложи принудително затваряне не само в собствените си домове, но и до голяма степен в границите на страната, започнахме да оценяваме свободата, която имахме да пътуваме и да се срещаме с други култури. В музеи, галерии, паметници, пък дори и по улиците на европейските и други градове.

Някак си тези пътувания не ни липсваха толкова по времето на соца, защото така или иначе тогава беше невъзможно да отидеш до летището и да се качиш на самолета до някъде с една лична карта. Но новопридобитата свобода след демократично промени ни свикна на друго, колкото и някои да не го оценяват. И която заради пандемията ни убягна. Затова пък напоследък ни е скъпа всяка изява на хора на изкуството поглеждащи „отвъд“, които се опитват да не остават само в пределите на битовото и „националната ни идентичност“. Която е важна, но само ако бъде част от всеобщата човешка идентичност.

А българските художници и преди, и сега, винаги са поглеждали отвъд Калотина към Европа. И с това са свързани няколко изложби тази седмица в София. Разбира се, тук има връзка и с това, че изобразителното изкуство и скулптура използват един език, който е понятен извън лингвистичните ограничения. Но важното е, че българските ��ворци не са изоставали през годините от световните тенденции, както не изостават и сега. Наистина, по времето на соца има стагнация и затваряне в собствената черупка, но пък сега се появиха много доказателства, че връзките на българските творци не са прекъсвали през годините и дори затворени в своите ателиета, художниците са се опитвали да достигат до всичко ценно, сътворено от техните колеги зад „желязната завеса“. А ако говорим преди 1944 година, там примерите за контакти са много.

Илия Бешков, Илюстрации към “Париж, роман - хроника”, 1933, туш, картон, архив Илия Бешков

Такъв е и случаят с изложбата, която се откри във филиала на СГХГ – галерия „Васка Емануилова“- „Срещи в Париж“. Изложбата се фокусира върху една важна тема, която неизказано, но категорично ръководи тенденциите в българското изкуство от втората половина на ХХ в. За българските творци имагинерният Париж е въплъщение на „възжеланата“ европейска модерност, търсеща опора в наследството на античността, колебаеща се между авангарда и традиционализма, пише в анотацията за изложбата с екип Галина Декова и Евгения Христова.

К. Панчева, В. Емануилова, И. Бешков, Н. Балкански, Д. Димов (отпред), Париж, 1939 - снимка архив 

През лятото на 1939 г. в тримилионния световен културен център се среща голяма група български специализанти, т. нар. „българска колония“. Сред тях е и Васка Емануилова, за чието пътуване съдейства първият секретар на Френската легация в София, Жан Белен. Заедно с Ненко Балкански, Иван Фунев, Илия Бешков, Ангел Вълчанов, Кирил Кръстев, Асен Разцветников, Васил Гачев и много други, тя посещава музеи, катедрали, архитектурни паметници в Париж и околностите, в неделните екскурзии разглежда замъците по поречието на Лоара, общува с отдавна живеещите във Франция Георги Бакърджиев, Георги Попов (Джон), Жорж Папазов. За нея това е първото и последно напускане на родината и видяното през тези месеци има огромно значение за развитието ѝ като скулптор. Малко преди немската окупация на Париж, Васка Емануилова се връща в България и от този момент е най-известната и продуктивна българска жена скулптор.

Ненко Балкански, Парижко ателие, около 1940

Изложбата дава възможност за бъдещо изследване, а повод за нея е неиздаден ръкопис на Васка Емануилова, в който тя описва пътуването си и перипетиите при връщането в България. Експонирани са 44 произведения (скулптура, рисунки и живопис) на автори, пребивавали в Париж през 1930-те или свързани с „парижкия дух“ – Ненко Балкански, Георги Попов (Джон), Донка Константинова, Илия Бешков. Особен интерес представлява непоказван досега цикъл рисунки, илюстрации на Илия Бешков към книгата „Париж, роман-хроника“ на Тодор Генов. Заедно с други, непоказвани до момента произведения на Васка Емануилова от фонда на галерията и частни колекции са включени и страници от бележниците, в които тя скицира своите впечатления от парижките музеи.

“Гледки от ателието и нови работи” в галерия “Структура”

Българското присъствие зад граница през годините обаче никак не е малко и спорадично. Ако става дума за миналото, освен споменатите художници Георги Бакърджиев, Георги Попов /Джон/, Жорж Папазов, присъединилият се по-късно скулптор и художник Боян Райнов в Париж, или Михаил Симеонов в САЩ, а какво да кажем за Христо Явашев – Кристо... Колкото за вече днешно време, българските художници работещи по света трудно могат да бъдат изброени. Те са в много европейски страни и не само. Затова и всяка среща с тяхното творчество е не само запознаване с тях, но и с критериите на другата култура, където се реализират. Галерия „Структура“ ни предлага среща с Николай Константинов и неговата изложба „Гледки от ателието и нови работи“. Това е първата самостоятелна изложба в България на родения през 1965 г. в София, но живеещ вече повече от 30 години в Брюксел автор. Представен дигитално през май-юни 2020 г. в рамките на онлайн кампанията на галерия „Структура“, сега творчеството му e показано и на живо.

Николай Константинов, Глава 23, 2016, 

Николай Константинов завършва Висшето национално училище за визуални изкуства La Cambre в Брюксел през 1995 г. От 1998 г. е асистент, а от 2019 г. професор по Дигитални изкуства 3D в същото учебно заведение. Като автор работи в областта на традиционната и дигиталната скулптура, както и на рисунката. Изложбата в галерия „Структура“ включва най-новите рисунки на художника от 2020-2021, както и дългосрочния проект „Посещение в ателието“, който той развива в дигиталната триизмерна реалност от няколко години. За съпоставка са представени и недигитални пластични скулптури (които също включват предварителни дигитални процеси) от 2017-2018 г. Търсенията в едната и в другата реалност влияят върху работата на автора и водят, по думите му, до необичайни и изненадващи комбинации. Николай Константинов се интересува от динамиката между дигиталната и традиционната скулптура, от възможностите, които те предоставят и недостатъците, които притежават. Преливането между двете е сред основните проблеми, които го занимават.

Калоян Илиев - Кокимото, Dürer vs. Döner

А други български художници без да се притесняват и изпадат в чувство за малоценност репликират класически образци. Такъв е случаят с Калоян Илиев – Кокимото, който подреди изложбата си Dürer vs. Döner в столичната галерия КО-ОП. Тя, както и предишните му изложби, е реплика на художника към масовата култура и е своеобразен подарък – 42-ра самостоятелна експозиция за 42-рия рожден ден. „Изключително много обичам да комбинирам съвременните неща, които колекционирам – дизайнерски играчки, картини, скулптури, произведения на изкуството. Също така обикалям антиквариати, битаци, пазари и винаги съм отворен за нещо като произведение на изкуството, графика, рисунка, албум, книги. И така, в един антиквариат ми предложиха този албум на Дюрер. В първия момент дори не можах да реагирам адекватно. Казах си: „А! Как така?!”, споделя Кокимото в предаването „Изотопия“ по БНР.

И продължава: „Уникален албум, който е издаден през 1979-а от Ермитажа, Ленинград (сега Санкт Петербург – бел. ред.) Аз съм роден 79-а, ето, албумът е издаден тогава. 40-те произведения в албума, той е библиофилско издание, са от колекцията на Ермитажа, дърворези на Дюрер. С изключително добро качество, албумът беше почти като нов”. Кокимото веднага го купува и в главата му се ражда идеята да го пресъздаде: „Да не бъде просто част от моята огромна колекция печатни издания и графики”. Факсимилетата Кокимото дигитализира щателно и започва да работи върху тях. Добавя негови изображения, както и символи на масовата култура от други автори. Накрая разпечатва и рисува на ръка с типажи, които е създал „почти специално за целта”. Кокимото вярва, че съдбата се е намесила. Не е търсил Дюрер специално. Той го намерил, споделя художникът през смях.

След находката от Ермитажа Кокимото се оглежда с името на Дюрер в ума: „Дюрер, Дюрер, добре, какво, какво...?” И гледам срещу мен – верига от заведения за бързо хранене, предлагащи основно дюнер. Ето: името на Дюрер, съчетано с дюнер, е толкова подходящо да направя тази връзка. Реших да съпоставя класическото изкуство с масовата култура и потребление.” И още: „Съзнанието ми е отворено и винаги готово да създаде нещо ново, макар и стъпвайки на плещите на творчеството на един толкова велик творец. А какво по-хубаво от това двама творци, един велик старовремски и един млад съвременен, да се срещнат и да си колаборират, така да се каже, в този проект?”. ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Всяка изложба е разказ, история

Изложбата  „Изкуството като противодействие“ в ГХГ на Варна „Борис Георгиев“. внушава темата за противодействие срещу консервативното, кичозното, пошлото, евтиното. Срещу заблудите и спекулациите в изкуството. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Андреа-Филипа Зидарова.

Логичният път на всяка култура се състои в това тя да премине през различни канони, норми, след това прераствайки в нова система, която се променя и (надяваме се) преодолява консервативността. А най-способно на това е изкуството като най-динамичния, променящ се, свободен елемент в една култура. Как? По пътя на търсене на нови форми, изразни средства, начин на работа, нов път.

Поредната дискусия по време на изложбата

Изложбата се откри на 13 септември и продължава до 11 октомври във великолепните пространства на галерията. Това е второто издание на този форум – първото се открива през 2017 г. под същото мото, но с доста по-малко участници – само шест. В настоящия проект са включени работи на 32-ма автори – Станислав Памукчиев, Любен Генов, Милко Божков, Свилен Блажев, Мария Зафиркова, Димитър Трайчев, Владимир Иванов, Веселин Начев, Венцислав Занков, Надежда Олег Ляхова, Галина Шехирян, Чавдар Петров, Свилен Стефанов, Красимир Русев, Васил Василев, Валери Чакалов, Венелин Шурелов, Катрин Томова, Венелин Иванов, Иво Бистрички, Стефка Георгиева, Румен Димитров, Цветелина Максимова, Недко Недков, Хубен Черкелов, Недко Буцев, Красимир Добрев, Румен Рачков, Мартиан Табаков, Мартин Пенев, Юлиян Табаков, Калоян Илиев - Кокимото. На първия етаж на галерията могат да бъдат разгледани двете самостоятелни изложби – на Станислав Памукчиев и на Любен Генов – а на втория се помещава общата изложба, включваща 30 художници от различни поколения с коренно различен стил, светоусещане, използвани изразни средства. Проектът има и образователна цел – изложбата е съпроводена от лекции по темата на Станислав Памукчиев, Свилен Стефанов, Владимир Иванов, Димитър Трайчев, Красимир Русев, Валери Чакалов, Филип Зидаров.

В дъното вляво творбата на Валери Чакалов, в средата на Венцислав Занков, вдясно на Катрин Томова

За първи път кураторът на изложбата изкуствоведът Румен Серафимов среща тезата за изкуството като противодействие на културата още по време на следването си в Националната художествена академия в една от книгите на проф. Атанас Натев (1929-1998). При разговора ни за изложбата той споменава два негови труда, които са му повлияли – „Цел и самоцел на изкуството“ и „Изкуството като антитеза на културата“. Идеята, обаче, произлиза от трудовете на известния изкуствовед и културолог Валтер Бенямин, който говори и за мултиплицирането в изкуството. Тази негова теза ще споменем отново малко по-късно.

Вляво творбата на Димитър Трайчев, вдясно на Венелин Шурелов

„Времето беше такова – тоталитарно, с много силно изразена нормативност в българската култура и изкуство. Именно затова тази теза на Бенямин така силно ме заплени още през 70-те години. Нашето желание като галериен екип и експерти беше да изберем и покажем сериозно, професионално изкуство на доказани във времето художници“, споделя Румен Серафимов. Говорим си за масовата развлекателна култура, без която не може, но която най-често е пошла и евтина. За изчерпването откъм идеи. За маниеризма като последен стадий преди големи промени, като последна фаза в даден цикъл на развитие.

„В момента се намираме в такава фаза на преминаване от постмодернизъм към хипермодернизъм. Последният осъзнава, че са загубени пътят и навиците за търсене на по-сериозни и по-духовни идеи, освобождавайки място на повърхностната игра и иронизирането, които принизяват художествения език. Всяко едно изкуство пък е огледало на човешкото художествено съзнание.

Картина на Веселин Начев

А съзнанието, понякога, се намира в период на упадък“, разсъждава Серафимов, споменавайки и книгата на Марио Варгас Льоса „Цивилизация на зрелището“, която представлява своеобразен анализ на културата на ХХ век и нейното „опошляване“. „Особено през втората половина на ХХ век доминират забавлението, усещането за ментална празнота, повтаряемост, липса и загуба на смисъл“, споделя кураторът, а ние като зрители, без съмнение, можем да кажем, че точно срещу това се противопоставя настоящата изложба и авторите в нея – срещу несериозната, евтина, маниерна култура, която ни залива отвсякъде, срещу профанизацията на вкуса, срещу кича, срещу деградацията – както обществена, така и индивидуална. „В това море от масова и ниска развлекателна култура трябва да има някакви острови. А галериите и музеите би трябвало да бъдат точно това“, категоричен е Серафимов.

От изложбата на Любен Генов

Дълго говорим за хармонията – за това, че е невъзможно да бъде постигната в обществото, в човешките отношения – рядко и мимолетно, в самия себе си – също доста трудно. Хармонията като вечната, най-трудно постижимата цел и състояние; вътрешната хармония като спасение. Трябва ли художникът да бъде в хармония със себе си, за да прави стойностно изкуство? Имайки предвид, че най-великото изкуство (често) е правено от артисти с трагична съдба – определено не. И може би това е поредното доказателство, че изкуството е едно от малкото съвършени неща на този свят – и то съвършено “без да иска”. Може би връзката между личната съдба на автора и произведенията, които създава, е незначителна. Може би художникът е в хармония със себе си, единствено, когато твори. А всъщност, от друга страна, истината е съвсем друга – именно дисхармонията ражда хармония. Почти винаги тя се ражда не от друго, а от вътрешните противоречия и терзания; подтикът идва в отговор на нещо преживяно – то може да е травмиращо, дори отвращаващо – важното е в какво ще бъде преобразено, след като излезе навън и бъде превърнато в изкуство. Хармонията живее единствено в произведенията на изкуството. А за публиката, копнееща и търсеща я, изкуството се превръща в спасение.

Творбата на Иво Бистрички

Връщайки се на въпроса за противодействието, темата за абстракционизма няма как да не се намеси. Какво по-голямо противодействие от стила, създаден срещу всичко възприето в изобразителното изкуство до момента, срещу всичко конкретно, разпознаваемо, срещу всеки образ, който можем да назовем. А като говорим за противодействието – то винаги е живяло в изкуството. То е най-естествената негова характеристика и аспект, то съществува като феномен, явление, то представлява едно от най-важните понятия, което не бихме могли да игнорираме или подценим. Без него изкуството просто никога нямаше да има способността да се променя, нямаше да има стилово развитие. А обикновено всеки стил се създава като противодействие на предишния. Любопитен е фактът, че колкото по-напред във времето отиваме, толкова по-кратки стават периодите на различните движения и стилове. Защо? Защото в съвременната епоха нещата по начало се променят много по-бързо. Защото вече има изобилие от всякакви художествени средства. Защото с времето хората започват да се отегчават все по-лесно от всичко и постоянно имат нужда от разнообразни развлечения. Както заключи и кураторът изложбата, менталната умора е главният виновник за смяната на стила. Както знаем, обаче, старите стилове често отново се връщат на мода.

Картините на Свилен Стефанов

Освен за противодействието, Бенямин говори и за мултиплицирането в изкуството като нещо отрицателно и неслучайно много културолози и изкуствоведи не са съгласни с тезата му (макар да е абсолютно прав относно определени неща, например: „Дори при най-съвършената репродукция едно нещо липсва: мястото и времето на художественото произведение - неговото неповторимо битие на територията, на която то се намира. В това неповторимо битие и само в него е протичала историята, на която произведението е било подложено в течение на своето съществуване.“ (Бенямин, В. „Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост“). Тук, обаче, не говорим за репродукции. По начало във всеки автор можем да срещнем друг, да усетим влиянието от великите имена, както е и в тази изложба – можем да видим Анселм Кийфер, Ники дьо Сен Фал, Жан-Мишел Баския, Джаксън Полък… Въпросът е как художниците ще трансформират тези влияния.

Творбите на Мартиан Табаков

С Румен Серафимов си говорим за експозицията и за това, че във всяка изложба би трябвало отделните работи да общуват помежду си, да има диалог между тях. Те живеят един живот, който никога няма да се повтори – в тази подредба, в тази последователност, в това пространство. Една и съща изложба би могла да носи съвсем друго усещане и внушение, ако е аранжирана по различен начин. Ясно е срещу какво се противопоставят работите и авторите в настоящия проект в Градската галерия на Варна, но дали има противодействие между отделните произведения в експозицията? Тук можем да видим живопис, скулптура, инсталации, видеоарт, както и отделно – две самостоятелни изложби, които също контрастират една с друга – тук си позволявам да цитирам и написаното в предварителния текст към изложбата /на кураторския екип на галерията/ - „гладката, абстрактно-експресионистична и полихромна форма на Любен Генов и информалната, материално-веществена и ахроматична пластична структура на Станислав Памукчиев.“.

От изложбата на Станислав Памукчиев

Именно затова подредбата е една от най-основните, значителни и трудни стъпки при организирането на един подобен проект. Всяка изложба е разказ, история, а във всяка история трябва да има плавни преходи, скрито внушение и замисъл, интригуващи обрати в сюжета. Необходимо е да бъде вложена мисъл отвъд, чисто и просто, естетиката. В този случай тази задача безспорно е изпълнена успешно.

Творбите на Чавдар Петров

Несъмнено при всяка обща изложба най-често задаваният въпрос към куратора, който навярно вече звучи банално, е какво обединява всички тези, в настоящия проект 32-ма, автори. „В повечето случаи почти нищо. Обединителното е професионалното ниво. В различието на използваните художествени средства и форми тук се създава една богата картина, една панорама“, казва кураторът, като добавя, че предстои да бъде издаден и подробен каталог към изложбата, който ще включва и първото издание на проекта „Изкуството като противодействие“. Догодина пък ще бъде открито и 10-ото юбилейно издание на „Август в изкуството“ с мото „Истина – симулация“.

Филип Зидаров

Диалог, съпоставка, съпротива и, разбира се, противодействие са все думи, често използвани в предварителните текстове към изложбата. А именно тези неща са най-важни в един такъв проект. Той е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура” по “Програма за възстановяване и развитие на държавни, регионални и общински културни институти”. Спонсори на художествения форум са Съюза на българските художници, Националната художествена академия, Софийска градска художествена галерия, НУИ „Добри Христов“.

Картина на Васил Василев

Изложбата може да бъде видяна в Градската галерия на Варна до 11 октомври 2022.

Текст: Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: Архив на ГХГ, Варна

P.S.на „въпреки.com”: На водещата снимка от ляво на дясно: Румен Серафимов, Станислав Памукчиев, Доротея Павлова, директор на галерията и Любен Генов. Според нас това е забележителен и мащабен проект на ГХГ на Варна. За повечето от художниците сме публикували текстове при нас. За съжаление, няма как да публикуваме снимки на всички участници в изложбата или на техни творби. Предварителният анонс за проекта може да прочетете тук .

[vprki]

Форум „Изкуството като противодействие“ в ГХГ - Варна

Художественият форум „Изкуството като противодействие“  е най-мащабното събитие за годината в Градската художествена галерия “Борис Георгиев” – Варна. Той е амбициозен, артистичен, смислен и представя художествения ни пейзаж в контекста на времето, в което живеем.

Изложбата се открива на 13 септември в прекрасните пространствата на галерията, една от най-забележителните сгради на Варна с история и спомени за изключителни личности не само в областта на изкуството. Това е второто издание на художествения форума, който е подготвен и организиран от ГХГ- Варна като специфична страна от музейната ѝ дейност. Неговата цел е да подпомогне и стимулира съвременния творчески процес в българското изкуство, неговите сериозни и високи равнища на художествено мислене, както и най-стойностните му представители в различните родове визуално изразяване. Форумът ще даде възможност за съществуване на още едно качествено културно събитие във Варна, което ще развие естетическия вкус към съвременното изкуство и ще допринесе за обогатяването на музейния фонд и експозицията на галерията от съвременни творби. Подчертават организаторите.

Милко Божков, снимка: Стефан Марков

Художественият форум ангажира за своето второ издание водещи имена от българските визуални изкуства. Голяма обща експозиция и две самостоятелни изложби ще бъдат открити в рамките на мащабното събитие, което ще продължи цял месец. „Изкуството като противодействие“ представя в рамките на един месец (13.09. – 11.10.2022 г.) изложба от съвременно българско изкуство – живопис, пластика, обекти, инсталации, видеоарт, концептуално изкуство.  В нея са поканени 32-ма доказани български художници от различни поколения: Станислав Памукчиев, Любен Генов, Милко Божков, Свилен Бла��ев, Мария Зафиркова, Димитър Трайчев, Владимир Иванов, Веселин Начев, Венцислав Занков, Надежда Олег Ляхова, Галина Шехирян, Чавдар Петров, Свилен Стефанов, Красимир Русев, Васил Василев, Валери Чакалов, Венелин Шурелов, Катрин Томова, Венелин Иванов, Иво Бистрички, Стефка Георгиева, Румен Димитров, Цветелина Максимова, Недко Недков, Хубен Черкелов, Недко Буцев, Красимир Добрев, Румен Рачков, Мартиан Табаков, Мартин Пенев, Юлиян Табаков, Калоян Илиев - Кокимото.

Мартиан Табаков, снимка: Стефан Марков

Кураторският екип на Градската художествена галерия - Варна, представя концепцията си за събитието: “Наименованието на форума  – „Изкуството като противодействие“ – е инспирирано от тезата на големия европейски изкуствовед и културолог Валтер Бенямин, който разглежда изкуството като активно противодействие срещу склонността на всяка културна система към изграждане на консервативни, възпиращи отношения и естетически норми. В съвременния контекст ние, организаторите на новия форум, възприемаме високото, професионално изкуство като културно противодействие срещу все по-агресивно налагащата се профанизация в разбиранията и вкусовете на днешното общество, срещу все по-ярко проявяващата се духовна деградация на човека.“.

Любен Генов и Станислав Памукчиев, снимка: Мария Райчева

На целия първи етаж на Варненската галерия  ще бъдат представени самостоятелни изложби на двама значими художници – проф. Станислав Памукчиев и Любен Генов. Формира се интересен концептуален диалог и съпоставка между два различни типа живопис – гладката, абстрактно-експресионистична и полихромна форма на Любен Генов и информалната, материално-веществена и ахроматична пластична структура на Станислав Памукчиев.

В голямата зала на третия етаж ще бъдат представени 30 художници. В тази експозиция са съсредоточени най-характерните изразни средства на съвременното изкуство – инсталации, обекти, видеоарт, дигитални форми, концептуална живопис. Колекцията безусловно ще предизвика повишен интерес у културната публика и много сериозен отзвук в артистичната общност и медиите. Безспорно е постигнато обогатяване на художествения език, интересни съпоставки между различните визуални форми в съвременното изразяване, силно внушение от разнообразни смисли и идеи.  

Картина на Катрин Томова, снимка: Александър Николов

Друг важен аспект в артфорума е съжителството и диалога на художници от различни поколения – от големи имена като Милко Божков, Свилен Блажев, Станислав Памукчиев, Надежда Олег Ляхова, Чавдар Петров, Веселин Начев, Венцислав Занков, през забележителни артисти като Галина Шехирян, Катрин Томова, Венелин Шурелов, Красимир Русев, Иво Бистрички, Румен Димитров, Цветелина Максимова, до най-младите като Стефка Георгиева, Мартиан Табаков, Мартин Пенев, Юлиян Табаков, Калоян Илиев - Кокимото.

Веселин Начев, снимка: Стефан Джамбазов

Една от съществените цели на форума, както обявяват организаторите: „Изкуството като противодействие“ е неговият образователен ефект. Намерението е чрез предвидената дискусия „Съвременното изкуство днес“ и чрез осем лекции от изявени български художници и изкуствоведи да се даде възможност публиката и особено на младата аудитория да се запознае със сложните и специфични изразни особености на съвременния визуален език. Големите и доказани имена, участващи във форума, живите срещи с тях в предвидените лекции, сериозната и смислена атрактивност на произведенията им, безусловно ще стимулират интереса и активността на публиката.”

Венелин Шурелов, снимка: Стефан Джамбазов

За осъществяването на форума „Изкуството като противодействие“  ГХГ- Варна е установила партньорства с престижни институции в сферата на художествената култура: Съюза на българските художници, Националната художествена академия, Софийска градска художествена галерия, НУИ „Добри Христов“. Медийни партньори са Българско национално радио - Радио Варна, БНТ - Варна, електронните издания за култура “Портал Култура”, “Въпреки” и “ArtVarna.net”.

Картина на Иво Бистрички, снимка: Стефан Джамбазов

Припомняме, че във „въпреки.com” сме писали много в наши публикации за повечето от участващите в художествения форум творци и то неведнъж. Няма да затормозяваме читателите с многобройни линкове. Текстовете може да откриете в търсачката на платформата ни. Но не може да не отбележим, че Градската художествена галерия във Варна, нейният екип са наши приятели, с които си сътрудничим от години. През 2018 година по проекта на фондация „Въпреки“ „Учители и ученици в изобразителното изкуство“, вдъхновен от преподавателите проф. Андрей Даниел, проф. Емил Попов, проф. Вихрони Попнеделев и проф. Николай Майсторов най-мащабната изложба беше именно в тази галерия. Тя беше с учениците на незабравимия и забележителен творец Андрей Даниел, които участваха с почти 100 произведения, част от които от различни страни на света, където някои от тях живеят и работят. Самият Андрей пожела тази изложба да бъде тук в тези великолепни пространства. / За нея във „въпреки.com” може да прочетете тук. /

ГХГ "Борис Георгиев", Варна, снимка: Александър Николов

След по-малко от три години на 24 януари 2020 година Андрей напусна нашия свят…Тогава Стефан Джамбазов, независимо, че бе с тежко онкологично заболяване реши да подготви фотоизложбата“ Андрей Даниел – последните седем години“. Проектът бе одобрен и изложбата бе представена на „Аполония“ в Созопол, в Пловдив, в галерия „Академия“, в градската галерия в Русе. Стефан получи покана и от Румен Серафимов, изкуствовед и куратор във Варненската галерия, автор на каталози и книги, приятел. Те двамата готвеха фотоизложбата. Но месец преди да се открие и Стефан отлетя…Открихме я заедно с Румен през април 2021. Тази година тя бе представена в нашия културен център в Берлин след няколко отлагания заради Ковид пандемията. Споделяме всичко това и заради смисъла на заглавието на сегашната изложба „Изкуството като противодействие“, и заради приятелство, и заради духа, който носи Градската галерия във Варна…

Успех на художествения форум, на творците и организаторите. Поздравления за проекта, културно събитие, важно за цялата ни страна в нелеко време за всички нас.

Откриването на форума е от 19:00 часа на 13 септември. Изложбите ще бъдат експонирани до 11.10.2022 г.  Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура" по “Програма за възстановяване и развитие на държавни, регионални и общински културни институти”.≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Александър Николов, Стефан Джамбазов, Мария Райчева и Стефан Марков

P.S.на „въпреки.com”: За съжаление, няма как да публикуваме снимки на всички участници в изложбата или на техни творби.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Есенните изложби в Пловдив надникват отвъд повърхността

„Отвъд повърхността” е заглавието на тазгодишното издание на Националните есенни изложби в Пловдив. Те се откриват по традиция на 1 септември и продължават до края на месеца. Куратор отново е проф. Галина Лардева, изкуствовед, а участници тази година са Калоян Илиев – Кокимото, Мартин Трифонов, Атанас Тотляков, Мартиан Табаков, Юлиян Табаков, Шевкет Сюнмез, Богдан Александров, Даниел Леков, Моника Роменска и Явор Костадинов.

Очакваме с нетърпение изложбите, защото Галя Лардева винаги сполучливо комбинира различни медии, в които работят художниците, а и те винаги са в широк спектър на възрастта и опита. Ето как кураторката обосновава темата: „Когато се говори за нещата, които остават под повърхността, в израза имплицитно се съдържат внушения за сетивна слепота, за скрити от очите на непосветените тайни, които биха могли да ни се разкрият единствено в лоното на някакво особено състояние, което само по себе си – като в магически театър – кара нещата да придобият плътност и да напуснат предустановените си очертания”.

И още: „Една от ключовите сфери, които обема синтезното виждане „отвъд повърхността“, представлява преосмислянето на субектния опит – личното преживяване на света на създателя на художественото произведение: мисленето на автора като рецептивен център, не като създател на готов творчески продукт, а като източник на синтезното виждане; мисленето на човека - създател като про��есуалност, отиваща отвъд клишето за „творчески път“; като носител на заключената в повърхността на творбата медиумна разлика между видимото и невидимото; като преживяна биографичност; като импулси, които движат едновременно света и човека”, пише проф. Галина Лардева.

Галина Лардева в двора на Балабановата къща в Пловдив

Тази година се навършват 51 години от началото на това голямо събитие – Есенните изложби. Началото е поставено на 17 декември 1967 г. На тази дата в дома на Атанас Кръстев – Начо Културата, възрожденската къща на ул. „Д-р Чомаков“ № 5, е показана самостоятелна изложба от 33 акварела на Георги Божилов. Няколко години по-късно, през есента на 1970 г., се откриват няколко самостоятелни изложби в къщите и дворовете на Старинен Пловдив. В самото началото те са наричани Камерни изложби в Стария град, като в тези първи години са представяни предимно пловдивски автори. Бързо след това форумът се превръща във важно събитие за художествената сцената в България, а заедно с това се променя и неговото название на Национални есенни изложби. От 2000 г. кураторите на Национални есенни изложби се избират на конкурсен принцип. Първият осъществен проект по този начин е „Визия/Звук“, чийто куратор е Галина Лардева. А от 2013 г. тя е назначена за артистичен директор на форума, който да отговаря за техническото, организационното и художественото качество в представяните изложби. Тогава тя стартира с проекта „Форсиране на избора“. Следват „Отстранени системи”, „Ан пасан” и „Огледало” и „Плацебо”.

Калоян Илиев - Кокимото на своя изложба в столичната галерия “Аросита”

Тази година по темата „Отвъд повърхността” в Къща Мексиканско изкуство ще се представят Калоян Илиев – Кокимото с рисунка и обект в залата, а на двора ще има скулптури на Мартин Трифонов. В Къща Хиндлиян ще бъдат Атанас Тотляков на верандата с графика, Мартиан Табаков на двора със свои скулптури и неговият брат Юлиян Табаков с рисунка и обект в Мааза. В Балабановата къща ще бъдат Шевкет Сюнмез – живопис на първи етаж, Богдан Александров- живопис в дълбока зала, Даниел Леков – фотография на първи етаж, Моника Роменска – графика в сводеста зала и Явор Костадинов – живопис в двора. Преди време Галина Лардева беше казала за „въпреки.com” по повод поредно издание на изложбите: „Класическите конвенционални медии, разбира се, са си живи. Живописта няма как да умре. Просто медиата не е проблемът, проблемът е в дълбочината, в посланието, в анализа, в рефлексията, в други неща, не медиата носи изкуството”.

И продължи: „Да кажем, че това е един стоп кадър на нещата в момента за мен. Това е автопортрет при всеки автор и при мен като куратор. А спецификата на Националните есенни изложби е, че тук се представят съвременна живопис, съвременна графика, съвременна пластика, скулптура, рисунка. Това е един форум, свързан с тези класически медии, така е започнало още в края на 60-те години, така е минало през 70-те, 80-те години. Така продължава и когато на кураторски принцип се организират изложбите. В съвременния български контекст е много важно да се реабилитират тези класически медии, да се говори за съвременна живопис, съвременна графика. Защото някак си по инерция, когато се говори за съвременно изкуство се подразбират другите форми - видео, пърформанс, инсталации… Все още работата на изкуствоведа и на куратора е да изглажда тези грапавини в разбирането”, каза Галина Лардева.

Мартиан Табаков и Мартин Трифонов с техните скулптурни инструменти на ул. “Цар Самуил” в София по проект на фондация “Въпреки”

Тази година отново подборът и посоките са подобни. С някои от художниците сме разговаряли във „въпреки.com”, а и те са свързани с приятелски и дори роднински връзки, което говори за общност в посоките и търсенията, колкото и да са различни. Мартиан Табаков и Мартин Трифонов са приятели, колеги, даже заедно свирят на свои скулптурни инструменти. Бяха и преподаватели заедно в Националната гимназия за приложни изкуства „Св. Лука” в София. Сега Мартиан не е вече там, след като реши да се отдаде по-спокойно на творчество, но има свое отношение към обучението по изкуство и то също е отвъд повърхността. „Ходил съм в чужбина и тук. Децата в чужбина ги водят от малки. Те още не могат да си кажат името, но отиват пред някоя картина. И почват да пеят песнички, да е забавно. Нищо не разбират сигурно от картините, обаче те влизат в тях и по-късно като по - възрастни търсят това приятно изживяване, което са имали в галерията. И израстват заедно с изкуството по този начин. А тук някак си изкуството е като че ли нещо отделно, дето всеки е чувал изкуство, но какво е то никой не се е сблъсквал и интересувал от него”, каза Мартиан.

Юлиян Табаков

А брат му Юлиян, който е художник, сценограф, фотограф, илюстратор, не се спира на едно място в България и по света. Беше споделил пред нас за артистичния живот у нас, че не му допада много: „Някак си като живееш 20 години в Париж, в Лондон, тук е много уютно, но в една много ограничена рамка, което не значи, че е лошо, но една ограничена рамка сама по себе си не предразполага за развитие напред или то би било много по-голямо, ако рамката е по-голяма. Мен вече ми се иска по-големи скокове да се правят, не да се ходи като японка, гейша, цъка, цъка, а овчарски скок да се прави. И това означава не аз да го правя, а много хора, които един друг да се надскачаме, да има някаква щафета, да има някакво развитие. Мен това много ми харесва и ми липсва донякъде тук. Сега, като дойдат приятели от Стокхолм ние веднага почваме да говорим какво ще правим, някакви много по-готини теми. Тук битовизмът много силно присъства, захлупва ни направо. То така и при нас, засега при хората, но аз не съм от тях”. Така че неговото присъствие в Пловдив си е постижение за кураторката. А ние сме убедени, като гледаме имената на участниците, че освен интересни творби, ще има на Есенните изложби в Пловдив тази година много естетически и социални провокации отвъд повърхността. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов