#Милен Русков

[hambur-gerry]

Дяволът фаща най-лесно человека, кога ся отчае.

Гичо (Възвишение - М.Русков)

[clowningbayern-moved]

tagged by @everybodylovesmusiala, thank you bestie <3

favorite color: blue like the color of the sky in september

currently reading: dune & also чамкория by милен русков

last song: jolene by dolly parton

last movie: i can't remember... probably maid in manhattan

last series: books or tv? books i recently reread the raven cycle, tv 911 (yes both inspired by the tumblr girlies)

currently craving: sushi (which i'm literally ordering right now)

coffee or tea: coffee 1000%

i will tag @kingkepa/any of your blogs katharina, @cichocicho, @whoretzka, anyone else who's in the mood/hasn't done this

[versaceecasrev]

" У Турско сичко е зело да става аустрийско: аустрийска поща, аустрийска железница... Някой ден те ще сложат и аустрийски султан, мене слушай. Брате, Турско ся разпада! ”

Милен Русков, "Възвишение"

[vprki]

Критичен поглед: Годината започна и завършва с музика и не само

2018 година започна по ноти, както писахме в началото на нашето европредседателство и завършва по ноти. И отново в центъра на новогодишния концерт в НДК е маестро Емил Табаков /на снимката - архив на НДК/.  Тук е мястото да припомним как Емил Табаков започна 2018 година с Новогодишния концерт в НДК, с който се сложи и началото на българското председателство на Съвета на Европейския съюз под надслов „Духът на Европа” с произведения от европейски композитори на 28 – те държави - членки на ЕС с брилянтното участие на цигуларя Светлин Русев като солист.

Това беше един много интересен концерт - от една страна свързан тематично с европейското ни председателство, а от друга – различен от традиционния Новогодишен концерт. Защото този път музиката имаше не само развлекателна, но и образователна функция. Наред с познати музикални творби, звучаха и изключително интересни произведения на малко познати композитори от различните европейски страни. Финалът на председателството отново беше с концерт в НДК и отново на пулта беше Емил Табаков. Това беше и един от концертите на годината – Осма симфония /Симфонията на хилядата/ на Густав Малер. Маестро Табаков дирижира това забележително произведение на Малер с участието на Софийска филхармония, Симфоничен оркестър на БНР, Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов”,   Детски хор на БНР и Смесен хор на БНР заедно със силен солистичен състав от певци от Австрия. Възможността да прозвучи Малер 8 симфония, неизпълнявана от десетилетия, под диригентството на Емил Табаков беше изключително събитие, независимо, че композиторът от гледна точка на нашия век си е класик, макар че за жалост твърде рядко звучи в родните концертни зали. Но Малер е от любимите автори на маестро Табаков и концертът в зала 1 на НДК демонстрира забележителния талант и умения на именития ни диригент и композитор. Това беше преживяване с изключителна музика, с блестящи солисти, прекрасно музициране на водещите ни оркестри и хорове.

Емил Чакъров - снимка архив на “въпреки.com”

Максимализмът на маестро Емил Табаков е известен и той нееднократно си е плащал за него с раздели и неразбиране. И очевидно, че Емил Табаков търси нови произведения и акценти извън традиционните  новогодишни „парчета”, които по традиция слушаме от Виена. Той ще дирижира и Празничния новогодишен концерт на финала на Фестивала на 1 януари 2019 година. Този път темата е „Магията на танца”. Танцова феерия с музика от Вагнер, Чайковски, Понкиели, Шостакович, Хачатурян, Хинастера, Маркес, Дворжак, Григ и други ще завладее публиката в първите часове на Новата година. Те ще бъдат споделени с най-добрите музиканти на столичните оркестри в лицето на Фестивалния симфоничен оркестър с диригент маестро Емил Табаков, а солист на вечерта ще бъде флейтистът със световна слава – Патрик Галоа. „Музиката е енергия“ е мотото на 32-ия Новогодишен музикален фестивал в НДК, който се посвещава на неговия създател диригента Емил Чакъров и 70 години от неговото рождение. Той с подкрепата държавата, много приятели и световни музиканти сложи началото му през 1987 година, а последните му концерти бяха през 1990 година. Напусна нашия свят през 1991 година едва навършил 43 години, а това изключително събитие за България създаде преди да е навършил 40 години… В програмата на фестивала имаше прожекции в зала „Люмиер Лидл“ на записи на Симфониите № 4 и 5 на Чайковски на  Фестивалния симфоничен оркестър с диригент Емил Чакъров; на Верди – „Реквием“; на Бетовен – Симфония № 9; на Хайдн – Оратория „Сътворението“ със солисти такива имена като Мирела Френи, Елена Образцова, Петер Дворски, Николай Гяуров, Стефка Евстатиева, Маргарита Лилова, Николай Геда, Никола Гюзелев, Анна Томова – Синтова и ред други големи изпълнители. В рамките на тазгодишната програма беше показан и филмът на БНТ „Като дъх музика“ I и II част /1998/ със сценарист Екатерина Дочева и режисьор Светла Фингова. А имаше и премиера на документалния филм „Последен концерт”, посветен на Емил Чакъров на режисьора Георги Тошев. В рамките на фестивала имаше и забележителна срещи с изкуството на именития ни цигулар Минчо Минчев, също близък приятел на Емил Чакъров. Двамата са не само състуденти от Държавната консерватория, сега Национална музикална академия „Панчо Владигеров“, но и заедно с много съвместни проекти и участия. Маестро Минчев беше отново на сцената на зала 1 на НДК в програмата на Новогодишния музикален фестивал в симфоничния концерт под надслов „Виртуозите“ под диригентството на Емил Табаков. На сцената, редом до изтъкнатия цигулар застана виртуозният контрабасист Рик Стотийн. Концертът „Виртуозите“ е повод за първо гостуване в България на младия и вече утвърден на световната концертна сцена Стотийн.

Стоян Янкулов - Стунджи и Ангел Заберски - снимка Стефан Джамбазов

Ангел Заберски - син пък събра едни от най-популярните имена от българската джаз сцена: Михаил Йосифов, Велислав Стоянов, Мартин Ташев, Стоян Янкулов - Стунджи, Тодор Бакърджиев, Борис Таслев, Михаил Михайлов и Димитър Узунов, 38 членен щрайх оркестър с диригент Григор Паликаров, както и интересни гост - солисти. В концерта „SYMPHONY – JAZZ“ специално участие взе българският музикант и световен шампион по бийтбокс Александър Деянов – SkilleR – човекът, който внесе културата на бийтбокса преди повече от 10 години у нас. Концертът е продължение на линията, която Националният дворец на културата следва, а именно да продуцира нова музика от български композитори, както и да подпомага създаването на нови аранжименти на световни музикални образци от различни жанрове. В продължение на тази насока, сега Ангел Заберски представи свои нови творби и аранжименти, като част от тях бяха написани специално за концерта и бяха изпълнени за първи път. За този проект сме разговаряли с Ачо Заберски преди време той тогава сподели, че събира почти симфоничен оркестър. „Затова сложих заглавието Simphony, защото оркестърът  е почти симфоничен и палитрата от музикални звуци, с които мога да работя е изключително богата. Само една - две групи оркестрови ми липсват в този оркестър. Това са дървените духови и палитрата от ударни инструменти”.  Шеговито го прекъсваме, че все пак има в оркестъра Стоян Янкулов – Стунджи,  той се съгласява, но все пак уточнява, че говори за симфоничния оркестър. И продължава за концерта. „Включени са аранжименти на евъргрийни, изключително познати всички, по-скоро на джаз обществото на хората, които се интересуват от такава музика. Това са песни и инструментални пиеси, които почти всички са от мюзикъли от старо време. Може би някои от тях са и от филмова музика и са извадени, за да се превърнат в стандарти. Специално за концерта направих една много хубава и позната песен, която звучи като ария, макар че не е от оперно произведение, а си е самостоятелна творба - „Гранада” на Константин Лара. Много красива песен – комерсиална песен, която звучи като ария, звучи като извадена от някое оперно произведение. Другото е от Леонкавало, известната негова ария от операта „Палячо” - „Смей се, палячо”. Ето я оперната музика само, че в един аранжимент, който е присъщ повече на стила на 70-те, 80-те години или нещо, в което аз съм възпитан от родителите си, по-скоро от баща ми /композитора Ангел Заберски – б.а./. Благодарен съм му, че ме възпита в хубав музикален вкус”, каза Ачо.

Красимир Илиев - куратор на изложбата на Атанас Пацев в СГХГ - снимка Стефан Джамбазов

И за да не остане само музиката в края на годината – последни изложби и награди. Софийска градска художествена галерия има удоволствието да ви покани на последната за тази година изложба на Атанас Пацев „Творби и размишления" с куратор Красимир Илиев. Творчеството на Атанас Пацев (1926 - 1999) е белязано от няколко обстоятелства – участието като осемнадесетгодишен в партизанското движение; следването му в Художествената академия между 1944 и 1949 г. , когато тя е арена на драстични промени; пътуването му във Франция и Италия през 1963 г., когато се сблъсква със съвършено различеното усещане за свобода; организираните нападки срещу неговата изложба през 1968 г., които го пращат в лагера на непослушните интелектуалци с партиен билет – при Радой Ралин, Борис Делчев, Веселин Андреев и при художници като Любомир Далчев и Генко Генков, пише в анотацията за изложбата. Неприемливият експресивен пластичен език, експериментите с перспективата, броденето из табуираните полета на еротичното, бунтарският текст „За безтегловността”, публикуван в брошура към изложбата му от 1968 г., са част от забравената днес съпротива на Пацев срещу неписаните правила за правилно поведение в едно общество със строга йерархична структура. Огромното напрежение между вярата в комунистическата идеология и исконно присъщото му бунтарство е заключено не само в неговите изображения. От 1980 г. почти до смъртта си той изписва 94 тетрадки с непубликувани досега, трудни за разчитане дневници. Творбите и текстовете, подбрани за тази изложба, представят Пацев като личност, разтърсвана от „упойващи мечти” и драматични съмнения, чувствени радости и свръхболезнени преживявания. Няма друг български художник, който да съчетава с такъв самоубийствен диапазон на чувствата щастието от безграничната вяра и ужаса от съзнаването на нейната утопичност. Творческото състояние „трябва да са сгъсти и нажежи до бяло” – пише той, не само рисувайки до изнемога, а и човъркайки разума си за евристични идеи, измисляйки теории „за безтегловността”, за „релативното пространство”.

Милен Русков и Георги Господинов - снимка Стефан Джамбазов

А Столична библиотека раздаде своите пети годишни награди. Писател на годината – 2018 на Столична библиотека стана Георги Господинов (най-четен автор на художествена литература) с „Физика на тъгата“, „Естествен роман“, „Всичките наши тела“. Хубавото беше, че наградата му беше връчена от миналогодишния носител на приза Милен Русков. Имаше напрежение между двамата след непремерени изказвания на Русков, който сега съжали за своите думи тогава. А Господинов отбеляза, че очевидно на Коледа все пак стават чудеса. Сред най-четените съвременни български писатели в библиотеката са: Владимир Зарев – Трилогията „Битието“, „Изходът“, „Законът“ и „Орлов мост“, Алек Попов– „Сестри Палавееви“, „Сестри Палавееви: по пътя към Новия свят“ и „Мисия Лондон“, Захари Карабашлиев– „Хавра“, „18 процента сиво, „Не толкова кратка история на самолета“, Венета Райкова– „Вещицата“, „Инсомния“ и „Вендета“, Милен Русков, Михаил Вешим, Ивинела Самуилова, Розмари Де Мео, Неда Антонова, Стефан Цанев и др. Най-четен автор на научна и научно - популярна литература е проф. Николай Овчаров с „Един археолог пътешества по света“, „Перперикон и околните твърдини през Средновековието“, „Цар Калоян - пълководецът“и „Шифърът на Перперикон“. Сред най-четените автори на научна и научно-популярна литература са Юлияна Антонова - Мурата – „Моши моши, Япония“, Анна Заркова – „Големите убийства в България“, „Големите убийства“, Георги Жеков, Елина Цанкова и Иван Михалев, проф. Георги Марков и др. А писател на годината – детски автор е Божана Апостолова с поредицата за „Малката Божана“. Сред най-четени съвременни детски писатели са Радостина Николова – поредицата за „Мотовете“, Мая Дългъчева  – „Топлото човече“, „На какво ухае зимата“, „приказки от Оная гора“, Юлия Спиридонова – Юлка и др. Бяха връчени награди и за читател на годината, виртуален читател“, читател на детска литература, най-четящо семейство. Така че очевидно, има не само писатели, но и читатели, което е важно и за двете страни. Особено през дългите Коледни и Новогодишни празници, които могат да бъдат осмислени и с книга. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на НДК

[hambur-gerry]

“Какви ли не неща, брате, проговорват в главата ти. Глава человеку е боклучарник, какъвто втори няма. Но някой ще рече - там сред свинете и бисери ся намират! Да, и аз в туй вярвам. Трудно е само да се разбере кое кое е.”

Възвишение

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: От Котел към Чамкория

Новият роман на Милен Русков „Чамкория” /изд. „Жанет 45”/ предизвиква основателен интерес сред читателите и литературните критици. След „Възвишение” тук отново писателят изгражда повествованието през погледа на един герой. И отново има експеримент с езика. Доколко е сполучливо да се повтаря един и същи модел макар и в друго историческо време е въпрос на различни гледни точки. Ние публикуваме анализа на проф. Николай Аретов, който той предостави специално за „въпреки.com”.

В последно време част от писателите доста активно използват PR -инструментариум – предварителни анонси, публикуване на о��къси, срещи с читатели, интервюта, масирано присъствие в социалните мрежи, понякога с провокативни жестове, били те литературни или не, участия в „светския живот“, старателно градени публични образи и пр. Много често, но не винаги, медиите охотно се включват в играта и обилно информират публиката за различни, интересни според тях, подробности от частния живот на авторите. Цялата тази дандания по правило върши работа, оформя фен клубове, които може би дори стават читатели на книгите. В някои случаи, поне за част от потенциалната аудитория, границата може и да бъде прехвърлена. Но, при всички случаи, първата цел е постигната – потенциалните читатели (и купувачи) научават за новата книга и започват да я коментират, дори да я четат.

Медийната кампания, свързана с появата на „Чамкория“ е разгърната, успешна и не преминава границата на добрия тон. Читателите определено са спечелени, донякъде и благодарение на успеха на предишния роман на Милен Русков „Възвишение“ и на неговите сценични адаптации и филма. А и на нещо друго – за разлика от „Възвишение“, който се отличаваше от предишните книги на Русков, тук читателите получават творба, която следва познат (и ентусиазирано приет) вече модел и ги потапя в „българското“, каквото и да значи това. Подобно на предишната книга на Милен Русков (но и на „Одисей“ на Джойс) солидният като обем роман представлява разгърнат вътрешен монолог. И тук той протича в съзнанието на един обикновен „човек от народа“, който по волята на автора, присъства или наблюдава важни исторически събития – този път по време на размириците в средата на 20-те години на ХХ в. И в двата романа авторът ни насочва към една по-обща представа за живота (колебая се дали да я нарека „философия“), която го вижда като някакво кръгово движение, от което като че ли няма изход.

„Колебай ся така като махало – напред-назад, напред-назад. Както ся и человеческата мисъл колебай. Ту това ти ся види, ту обратното – онова.“ („Възвишение“)

В сходна посока тече мисълта и на Славчо от „Чамкория“: „Спри да се бориш бе, човек! Да видиме какво че стане. Това са подвижни пясъци – колкото повече мърдаш, толкова повече потъваш.“ В края на романа се появява надежда за нещо по-добро, която е отхвърлена от ефектния финал, който също формално е близък до финала на предишния роман, но вече и без сянка от някакво възвисяване.

За разлика от Гичо от „Възвишение“, който е пряк участник в събитията, Славчо от „Чамкория“ само ги наблюдава, лично или през призмата на вестниците, които страстно чете. Може би твърде страстно за шофьор на омнибус. И отново първото впечатление, а и първите реакции, са свързани с особения език на романа – този път стилизиран софийски жаргон от по-ново време.

Епохата, в което се разгръща сюжетът на „Чамкория“, е по-близко до нашата, оттам – и по-позната като бит. Като исторически сюжет тя обаче като че ли е по-непозната, а и, несъмнено, не така еднозначно възприемано като революционното движение от 70-те години на ХІХ – времето на Левски, а и на Димитър Общи. През ХХ в. политическото разслоение е по-голямо и Милен Русков държи да ни го покаже в цялата му пълнота – политическите пристрастия и ангажименти на персонажите са ясно маркирани – комунисти, широки социалисти, земеделци, звенари, цанковисти, офицери от Военния съюз, агенти от Обществената безопасност… Всички те – мъже, жените от това време, с изключение на „другарката Соня“, като че ли нямат особени политически пристрастия, поне според „Чамкория“.

Четох романа с интерес и настървение. Един от въпросите, които си задавах, и на които нямам отговор, е кое ме привличаше в по-голяма степен – политическият сюжет или потапянето в бита от епохата, който днес е придобило някакво ретро очарование. И в двете сфери има известно, на места гротескно подсилване на боите, но целта е постигната – читателят удоволствено посещава софийските бирарии и дюкяни, потапя се в симпатично изглеждащия днес свят на тогавашните градски легенди, нрави, реклами, шлагери, опознава топографията на София от вчера.

По сходен начин читателят бива потопен в тогавашните политически сблъсъци и реториката, която вестникари и пропагандисти използват. Русков очевидно има амбицията да види по различен начин епохата, да се противопостави на клишетата, били те леви или десни, а и да ни разходи по цялата социална стълбица – от царя до бедняците от Банишора, да ни покаже далаверите на първенците и шмекериите на хората от низините. Една от отличителните черти на прозата на Милен Русков, която ми е особено близка, надявам се – не само на мен, е съзнателният отказ от каквато и да е героизация, идеализация или сиромахомилство.

Времето на Българското възраждане и революционното движение отдавна е важен източник на сюжети, били те традиционно изградени или заредени с опит да се преосмисли миналото, както е при Яна Букова, сериозен автор, с когото в някакъв смисъл, по собственото му признание, Милен Русков се чувства близък. Извън т. нар. „септемврийска литература“ събитията от средата на 20-те години, поне доскоро, по-епизодично привличат съвременните писатели. В последните години те като че ли отново излизат на преден план, при това не сблъсъка от 1923 г. (който практически отсъства и от „Чамкория“), а атентатът от 1925 и репресиите след него. Сещам се за привлеклите читателския интерес книги на Андрея Илиев и особено на Христо Карастоянов, с когото Русков споделя, ако не друго, то интереса си към анархизма.

Милен Русков

Развитието на Милен Русков върви по една нетипична линия. В началото са две книги („Джобна енциклопедия на мистериите“ и „Захвърлен в природата“), които, струва ми се, имат амбицията да се впишат в европейската литература. Кой знае, вероятно и биха намерили мястото си там, ако бяха написани на някой от световните езици. Въпреки по-скромната рекламна кампания (допълнена при „Джобна енциклопедия…“ с един привлякъл вниманието разпален спор с критиката) те достигнаха до българските читатели, които запомниха името на автора. Последва насочване не просто към български сюжети, а към ключовия елемент от българската национална митология, сериозен опит за преосмислянето й. Придружен от силна рекламна кампания. Читателският интерес бе значим, романът бе награден и, въпреки специфичния език, който и авторът, поне в началото смяташе за непреводим, „Възвишение“ достигна до международната публика. Вероятно е още рано да се каже дали ще се впише там по начина, по който го правят неколцина източноевропейски белетристи, по правило  благодарение и на политически събития и биографии.

Споменах, че „Чамкория“ следва модела на „Възвишение“. С няколко съществени различия. Новият роман не атакува така директно някакви почти общосподелени представи за миналото. Атентатът в „Св. Неделя“ и последвалите събития са важен и помнен елемент от българската история, но те са виждани по различни начини, а гледната точка на „Чамкория“ е интересна и, бих казал, основателна, но не предлага радикално преосмисляне. От друга страна, езикът тук е несъмнено по-близък до съвременния, а и по-преводим, амбицията за достигане до международна аудитория остават. Събитията в България през 1925 и следващите години са част от общоевропейски процеси и в този смисъл, макар и локални, представляват интерес за публиката на запад от Калотина и на север от Дунава, а защо не – и на североизток от Черно море. При това те са предадени увлекателно, а романът се радва на широк медиен интерес. Надявам се, че Милен Русков, понесен на вълните на успеха, не би послушал съвета на някой Славчо, не би изоставил по-високите си амбиции в името на популярността и медийния успех. ≈

Текст: Николай Аретов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Визуалните предизвикателства на съвременните изкуства

Все повече се заличават границите между отделните изкуства. Елементи от изобразителното изкуство, киното, театъра, балета, операта се смесват, за да постигнат сплав, адекватна на съвременното усещане за свързания свят. Налагането на дигиталното изображение все повече извежда на преден план и мястото на визуалния образ в съвременното изкуство.

Тук не става дума само за изображение, а за цялостно динамично внушение. Няколко събития свързани с изкуството в последните дни в София ни дават повод за тези разсъждения. Представен беше новият 22 – ри брой на списанието за театър – „Homo ludens” /играещият човек – б.а./, финансиран от програма „Култура” на Столичната община и подкрепен от Национален фонд „Култура”. А основната тема на броя е за визуалния образ и не случайно художник е Венелин Шурелов, който има подчертано пристрастие към темата и театъра /разговор с Венелин Шурелов във „въпреки.com” можете да прочетете тук/. Художникът освен това спечели подкрепа по програма „Навън” на Столична община за временни художествени инсталации в градска среда с високотехнологичната интерактивна инсталация „Един човек“ – /можете да прочетете тук/.

Николай Йорданов и Венелин Шурелов пр�� представянето на списанието

Съставителите на броя професорите Анна Топалджикова и Николай Йорданов пишат в уводните си думи: „В настоящия брой избрахме да фокусираме вниманието върху визуалната страна на театралния спектакъл като особено важна градивна част на представлението. Визуалното решение е подаден ключ към зрителя, който въздейства сетивно и същевременно обединява смисловия пласт на текста, режисурата, сценографското решение и актьорската игра. Театърът си служи с изобразителния език на живописта, скулптурата, инсталацията, фотографията, киното, но в никое друго изкуство визуалното не протича във времето като живо действие. Видимото на сцената препраща от буквалното представяне на предметния свят и на живото човешко тяло към асоциативни връзки, през лични спомени и изградени представи към абстрактни понятия и философски въпроси. Съвременният театър предлага безкрайни възможности за визуално решение на спектакъла – от минималистичното изображение до свръхизобилието от образи, от достоверността на истинския пясък, вода, стол или нож до използването на най-новите технически открития за възпроизвеждането на образи, заличаващи разликата между действителност и илюзия”.

Станислав Памукчиев, Анна Топалджикова и Николай Йорданов за основните акценти в „Homo ludens”

В думите си при представянето на списанието Анна Топалджикова добави: „Винаги съм имала слабост към визията и въобще към изображението. Първият досег на зрителя е сетивен и визуалното е това, което привлича или отблъсква зрителя и дава възможност да се събуди въображението му. По този начин, той може да минава в по-високо ниво на абстракции”. А художникът проф. Станислав Памукчиев, с когото тя е направила интервю в „Homo ludens” и който е сред номинираните за наградата „Икар” за сценографията си заедно с Иван Добчев за „Нова Библия” в Театрална работилница „Сфумато”, а преди това беше сценограф на „Антигона” в Театър „София” под режисурата отново на Добчев, сподели, че неговото появяване в театъра е малко като пришълец. „Иван Добчев е припознал моя свят като възможен сценичен свят. В тази съвместна работа за мен беше предизвикателство и потресение моят свят да се адаптира към сценично действие. Образът, който винаги съм мислил като статичен, като застинал в един стоп кадър съдържащ в себе си онзи миг вечност и работещ върху дълбокия смисъл със своята компресираност и статичност, изведнъж тези мои разбирания и виждания бяха провокирани. Мои инсталационни проекти бяха адаптирани към сценично пространство и там оживяха. Актьорите започнаха да влизат в тях, да излизат, да контактуват. Реших, че е писано да имат друг живот. С това разбиране за образа бях щастлив, че моето тяло придобива някаква друга жизненост”, призна Памукчиев. За театроведката Венета Дойчева ако тази тема беше поставена преди години вероятно би се ограничила около сценографията и техническите проблеми, но в сегашните години визуалното започна да се свързва с естетиката и атмосфера, както и с връзката между театъра и другите пластически изкуства. Сега визуалното, пластическото, става равно по тежест до текста, до актьора. „Визуалното е фундаментална характеристика на театъра и това за мен е откритието на този фокус и този брой”, заяви Дойчева.

Станислав Памукчиев отбеляза два фундаментални текста в броя на списанието за визуалния образ в рубриката „На фокус” – „Атмосферата като основно понятие на една нова естетика” от Гернот Бьоме и „Медиум – картина – тяло. Въведение към темата” от Ханс Белтинг. Според него те са празник и за теоретиците. „Та това състояние на образа, който се колебае между условност и истинност и трябва да преодолее по някакъв начин особено в едно съвременно разбиране на театър буквалността и илюстративността, създава тежки колизии. Това поставя зрителя в една друга динамика на приемане на образа. В стандартите сценичният образ е някак си да доразкаже действието, събитието. Когато обаче поеме други по-амбициозни функции - да стане съиграч в общото театрално внушение, нещата излизат на друго ниво, на претенцията на идиоматичния език на самото пластическо. Пластическият идиом, пластическата метафора като сложно живеене извън или в синхрон с драматургията и сценичното поведение, решено от режисьора. Тук е голямото предизвикателство на театъра и аз още не мога да си намеря мястото и отговора в това”, сподели откровено Станислав Памукчиев.

А иначе в 22 брой на списание Homo Ludens в познатите рубрики отново има срещи с ярки театрални личности, припомнят за други, които вече не са сред нас, като Гриша Островски. Има погледи към някои от най-интересните спектакли по театралните сцени чрез рецензии и интервюта. В двете рубрики „На фокус” търсят различните измерения, които театралният спектакъл представя пред погледа на публиката – живо тяло в пространството, предмет, картини в движение, виртуално изображение, атмосфера... Освен споменатите двама теоретици и разговора със Станислав Памукчиев, по темата за визуалния образ има текстове на Анна Топалджикова, Катя Петрова и Николай Йорданов. В клуб „Хомо луденс” пък е дискусията „Кое стимулира и кое спира креативността в българския театър?”. Продължават и усилията да се архивира миналото на българския театър чрез изследвания върху различни негови аспекти, както и да се дебатира върху проблемите на най-актуалното му настояще.

Срещите с големите имена от европейския и световния театър също присъстват – този път чрез оригиналната интерпретация на Ян Кот върху Гоголевия „Ревизор“ и чрез проследяването на творческия път и теоретичните концепции на сценографа Адолф Апиа. В рубриката „Текст за театър“ е публикувана сценичната адаптация на едноименния роман на Милен Русков „Чамкория“, която са направили Явор Гърдев и Захари Бахаров, заради безспорния сценичен успех на тази творба. Списанието беше съпроводено и с още едно издание – „Как се променя театърът днес?”. Това е сборник от конференцията по време на 26 Международен театрален фестивал „Варненско лято” през месец юни миналата година, за който „въпреки.com” беше писал /можете да прочетете тук/. А режисьорката Маргарита Младенова предложи следващата тема за списанието да бъде за екстатичния театър. Според нея той е жив и е хубаво да си върнем корена на импулса – гаранция, че театърът като автономна територия има смисъл и бъдеще.

Калин Серапионов /л./ по време на заснемането

Визуалният образ по друг начин пък присъства в изобразителното изкуство под формата на видеоарт. И в Софийска градска художествена галерия беше показан не само готов продукт, а и процесът на неговото създаване. Става дума за проекта „Десертът (с черешката на тортата)” на Калин Серапионов. Той въплъщава идеята за празненство, ритуал, психологически портрет, но заедно с това и идеята за общество и художествен живот. Това е третият и последен етап от дългогодишен проект, включващ поредица от видео произведения на Калин Серапионов, започнал преди повече от двайсет години. Създаването на финалната и най-тържествена част протече в рамките на един ден, в централното пространство на Софийска градска художествена галерия, където публиката имаше възможност да наблюдава на живо действието и снимачния процес. Преди да бъде монтирано във формата на видео, произведението протече като пърформанс с участието на избрани от автора художници и куратори, някои от най-разпознаваемите лица на професионалната общност в София.

Калин Серапионов и Весела Ножарова, изкуствовед, куратор и критик, на пърформанса

И трите произведения на Калин Серапионов образуват групови портрети на колеги и приятели, като участниците варират в зависимост от контекста. И в трите задължителен елемент е храната, като метафора на преплитащите се лични и професионални връзки. Ключово е отношението на художника към поканените – от една страна той символично кани на масата, но заедно с това поднася и някои изпитания. Едноканалното видео „Топлата супа и моята домашна общност”, възниква през 1998 г. по повод изложбата Bulgariaavantgarde в Мюнхен. С работата си Калин Серапионов възпроизвежда уютна атмосфера за групата български художници, които по онова време все още рядко се появяват на международна сцена. Супата е много гореща и за автора е важно камерата да хване как всеки се справя с нея – някои духат, други изчакват да изстине, трети я обичат точно такава. „Основното ястие” идва като мащабна видеоинсталация през 2006 г. по повод изложбата „Нито бял куб, нито черна кутия. История в сегашно време”, ретроспектива на ИСИ – София, в СГХГ. На мониторите са членовете на Института за съвременно изкуство, изпълнителен директор на който сега е и Серапионов, а менюто не е леко, състои се само от внушителни джолани. Първото впечатление е за много по-високо качество на заснемане и монтаж. Но освен професионалното израстване на художника, работата метафорично демонстрира какво се е случило след 1998-ма, намесват се кариерата и репутацията, както и трудността да бъдат отстоявани. За разлика от сниманите в студио по-ранни работи последната част от трилогията се проведе публично, в много по-голям мащаб, продължителност и поканени участници. „Десертът (с черешката на тортата)” отразява по-скоро романтичната представа за нашето художествено съвремие – защото включва твърде много радост, цветове, форми и вкусове, и колеги от различни поколения, кръгове и интереси.    

Една от картините на Димитър Митовски от изложбата „Dead  end”

По обратен начин пък визуалният образ присъства в самостоятелната изложба „Dead  end” на Димитър Митовски в столичната галерия ONE MONEV. Там първо е рисунката, а после идва визуализацията. Проектът „Dead end”  е естествен резултат от идеята за продължението на сериала „Под прикритие“, създаден в периода 2011-2016.  Димитър Митовски започва да работи върху сценария като паралелно рисува ескизи и бордове на някои ключови сцени. Той изгражда нова несъществуваща среда за героите, които попадат в паралелен свят – „Чистилището”. Рисуването визуализира много ясно представите му за това „място”, както го нарича в сценария. В периода на писане художникът – режисьор  натрупва достатъчно рисунки, които го провокират  да започне  да мисли за нещо по - мащабно, а именно изложба. За да се усети максимално визуалното им въздействие, те трябва да се нарисуват в голям формат с живописна техника. Така се ражда изложбата „Dead end”. Тя представя 7 живописни диптиха , част от концептуалните му ескизи и части от сценария на филма, които предстои да заснеме. „Изложбата трябва да се разглежда като самостоятелно произведение подчинено на принципите на визуалното изкуство”, споделя авторът.

Димитър Митовски при откриването на изложбата

„Димитър Митовски е сред първите автори от Източна Европа, които експериментират и чрез възможностите на филмовото изкуство. По времето на „драматичния период” на прехода нашата телевизия в началото на 90-те години на миналия век провокира българския художник да се появи чрез самата нея с важно послание за обществеността. Четейки и разшифровайки социалните препратки от своя манифест на „пространственото движение за телевизия”, Митовски страстно защитава телевизията като художествена среда. Технологично задвижваните артисти в неговото краткотрайно пространствено движение на групите „Ръб” и „Диско95”, чийто идеолог и активен участник е той, често показват „нови форми на изкуство” по телевизията, макар и  определено пред малобройна публика. Все пак, те оказват своето влияние и на следващото поколение изразяващо се чрез нови медии, в това число и телевизията като субект, материал и среда за културни изяви”, пише кураторката на изложбата Десислава Зафирова.

Една от картините на Хубен Черкелов, изобразяваща бивша българска банкнота на стойност 100 лева

Но всичко това има и материално изражение и струва пари, които художниците трябва да осигурят, за да реализират идеите си. А един артист не се притеснява да рисува парите, да ги превръща в обект на изкуството – това е Хубен Черкелов - Houben R.T. Той откри своя нова изложба - „The World $ Yours” в Галерията и зала на столичната улица „Оборище” 5. Хубен Черкелов пристигна в България специално за откриването „The World $ Yours”, за да покаже нови творби с поп - арт звучене, вдъхновени от българската и световна история. Живописта му се отличава със силно напластените бои, експерименталните технически средства и сюжетите вдъхновени от стари банкноти и монети от Щатите и други държави по света. По този начин той третира темата за историята, общността и принадлежността към символите на нацията.

Хубен Черкелов дойде специално от USA за „The World $ Yours”

Преди време в разговор за „въпреки.com” /можете да го прочетете тук/ Хубен Черкелов заяви: „Парите сами по себе си не ме привличат, но те са едно средство за общуване. Това е като вярата, ние трябва да се съгласим, че примерно 20 лева струват 20 лева, като отида в магазина, трябва да взема стоки за 20 лева. Продавачът трябва да повярва, че не му давам хартийка, която е нарисувана. Че има някаква стойност. Това доверие, тази комуникация е това, което ме интересува, не самите пари. По същия начин като изкуството, като живописта. Трябва да се съгласи��, че Пикасо струва 5 милиона долара, примерно, иначе струва 250 долара платно с рамка и боите отгоре. Тоест има инвестирана вяра. По същия начин, както има инвестирана вяра в парите. Това е връзката между изкуство и власт, защо хората, които инвестират и инжектират в парите власт са не по-различни от хората, които инвестират или инжектират власт в изкуството”, каза Хубен Черкелов. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Време за стойностно кино в София

След като във Варна завърши 36-ият фестивал на българския игрален филм „Златната роза”, фестивалната вълна се прехвърля в София. Но за разлика от Варна тя няма да е само за български филми и е в рамката на кино-литературния фестивала CineLibri. При откриването му Жаклин Вагенщайн, основател и директор на CineLibri, връчи почетна награда на Иън Макюън, един от най-мощните гласове в съвременната белетристика, за неоценимия му принос към изкуството на литературната адаптация /на снимката - архив на фестивала/.

Конкурсната програма на CineLibri включва 9 филма, в т.ч. филма омнибус „8 минути и 19 секунди“, който се състои от шест късометражни новели, вдъхновени от сборника „И всичко стана луна“ на Георги Господинов. Това е първата българска продукция в историята на фестивала, която ще се състезава за наградата за най-добра екранизация. Да припомним, че този фестивал беше създаден през 2015 година по повод 25 – годишнината на издателство „Колибри”. Тогава Жаклин Вагенщайн каза: „Основното е, че ще бъде първият в света литературен кинофестивал CineLibri, който е посветен на екранизациите. Идеята е в този фестивал да се покажат най-добрите екранизации на книги. Искаме фестивалът да е многогодишен – горе-долу 70% от нашите книги са филмирани. С голям подбор може да запълним много години”.

Ефектен визуален пърформанс (Полиформа студио, танц и хореография Дорина Пунчева и Цветан Апостолов) ознаменува четвъртото издание на CineLibri - снимка архив на фестивала

И това наистина се оказва вярно. Това е вече четвърто издание и второ с международен конкурс. Концепцията на фестивала е върху идеята за диалога между изкуствата и че те не съществуват поотделно, а книгите оживяват на големия екран. Творческият екип на първото международно издание на кино-литературния фестивал CineLibri, което се състоя през 2017 година, беше пък отличен с Наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата. А на четвъртото издание на фестивала, също с финансовата подкрепа на Столична община, ще има над 300 прожекции на 49 филма с национални премиери, много специални гости, събития и емоции. Тематичен фокус тази година е любовта във всичките й измерения, което обяснява и мотото на фестивала: Любов между редовете. По традиция част от филмите в програмата на CineLibri се излъчват и извън столицата. Тази година каузата на фестивала приобщава градовете Пловдив, Варна, Габрово, Търговище, Стара Загора, Велико Търново, Благоевград, Каварна и Враца.

Иън Макюън беше удостоен с титлата Доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ - снимка Стефан Джамбазов

Британският писател, киносценарист и общественик Иън Макюън откри CineLibri 2018 с една от най-интригуващите литературни адаптации, създавани някога - „На плажа Чезъл“. Освен че е специален гост на фестивала, Макюън беше удостоен с титлата Доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Макюън, който тази година навърши 70 години, е не само блестящ стилист, експериментатор и изследовател на човешкото поведение със средствата на художествената словесност, но и прокламатор на най-висшите достижения на цивилизацията, човек с критично мислене и активна гражданска позиция. Неговата академична лекция в Софийския университет беше за свободата на словото. Престижното фестивално жури е съставено от петима професионалисти с безспорно международно признание. Председател е Мартичка Божилова от АГИТПРОП, изтъкнат продуцент, носител на множество награди, в т.ч. „Златна мечка” от Берлинале 2018. Сред останалите арбитри са големият френски романист, режисьор и сценарист Давид Фоенкинос и популярният холандски писател и продуцент Херман Кох. Актьорската гилдия е представена от британската звезда Майкъл Маккел. Петият член на журито е Анди Делиана – продуцент и преподавател по режисура в New York Film Academy.

„На плажа Чезъл“ - снимка архив

Останалите филми в конкурса са отбрани продукции, които вече привлякоха вниманието на световната критика и спечелиха адмирациите на публиката, а някои от тях са удостоени с награди на едни от най-големите международни кинофоруми: френско-канадската криминална драма „Ще се видим там горе“ на режисьора Албер Дюпонтел - удостоена с пет награди „Сезар“ екранизация на едноименния шедьовър на Пиер Льометр, носител на „Гонкур”; френско-белгийската продукция „Корнелиус, виещият мелничар“ на режисьора Ян Льо Кьолек (екранизация по романа „Мелничарят, който виеше срещу луната” на Арто Паасилина), интелигентната мистерия „Чудноватият дом“ на режисьора Жил Паке-Брене, адаптация по романа на Агата Кристи; френско-белгийският трилър „Липсващото досие“ на режисьора Ерик Зонка, адаптация по бестселъра на Дрор Мишани; комедийният романс „Джулиет гола“ на Джеси Перец по романа на Ник Хорнби; пленителната френска драма „Обещанието на зората“ на Ерик Барбие, адаптация по автобиографичния роман на Ромен Гари, с Пиер Нине и Шарлот Генсбург; амбициозната американска продукция „Чайка“ по пиесата на А. П. Чехов, адаптация на режисьора Майкъл Мейер с участието на Сърша Ронан и Анет Бенинг; копродукцията „Съпругата“ на режисьора Бьорн Рунге (екранизация по романа на Мег Уолицър с участието на забележителната Глен Клоуз).

“Аз съм ти, Адриана” - снимка архив

Но освен в конкурсната програма, 11 български филми ще бъдат показани на  CineLibri. Част от тях са литературни адаптации, други са вдъхновени от постиженията на бележити артисти, а две от продукциите стават повод за написването на книги, които ще се появят на пазара през 2019 г.Сред фестивалните заглавия на 2018 г. е „Безкрайната градина“ на Галин Стоев. Създаден по мотиви от пиесата „Приятнострашно“ на Яна Борисова, филмът е дебют в игралното кино на един от най-големите ни театрални режисьори и представлява съвременна градска драма, под чиято повърхност пулсират невидими светове и се раждат неочаквани чувства. В паралелната програма на CineLibri присъства и режисьорът Петър Попзлатев с филма „Аз съм ти, Адриана”, ефектна екранизация по „Роман без заглавие” на Димитър Димов и „Адриана“ на Теодора Димова. Ще бъдат показани още „Възвишение“ на режисьора Виктор Божинов по романа на Милен Русков, удостоен с Европейска награда за литература. Последният филм на Николай Волев „Извън пътя” също е част от българския фестивален модул. По случай 100-годишнината от рождението на един от най-великите филмови стилисти на всички времена – Ингмар Бергман, CineLibri организира изискана галавечер в зала „България” на 13 октомври, съпроводена с филмова музика, почерпка и много празнични изненади. В рамките на честването ще се състои премиерна прожекция на документалния филм „Лив Улман и къщата на спомените“ - парченца живот, подредени от журналиста Георги Тошев и оператора Румен Василев.

Петър Попзлатев - снимка архив на НДК

Както беше подчертано, две от документалните продукции, намерили място в тазгодишната програма на CineLibri, стават повод за написването на книги. Едната от тях е уебсериалът „Да се изгубиш нарочно“ (2018), дело на нашумелите влогъри Крис Захариев, Ясен Атанасов и Анастас Шипков. Необичайно приключение, което показва България такава, каквато никога не сте я виждали. Другото заглавие е „Червено, твърде червено“ (2018 ) на Божина Панайотова. След 25 години във Франция тя се връща в България с камера в ръка и едно съмнение: ами ако родителите й са сътрудничили на Държавна сигурност? Така се ражда този дълбоко личен филм, оценен високо на Берлинале и предизвикал майката на Божина да напише книга, която се очаква на българския пазар през 2019 г. Фестивалът предвижда и три документални филма, посветени на знакови български личности: „Симон срещу страха (Случаят Варсано)” на писателя Георги Тенев, филм за гениалния български поет и преводач Валери Петров и за Иглика Василева, изтъкната преводачка от английски език, отличена с множество награди.

Първата пресконференция за тазгодишната Киномания в НДК - снимка Стефан Джамбазов

Филмът пък на режисьора Петър Попзлатев „Времето е наше” е избран за откриващ на тазгодишната Киномания в НДК. Така някак си режисьорът става връзка между двата кинофорума. За Киномания има още време – тя е между 15 и 29 ноември 2018 г. и за нея ще говорим още. Тази година киномаратонът ще премине под мотото „Големите филми преди големите награди”, с което организаторите искат да подчертаят добрата селекция от заглавия, които зрителите на Киномания виждат още преди световното им признание на най-престижните филмови награди. „Този филм има своя потребност да бъде документално приближен към най-важното събитие в новата българска история - чрез технологията на промяната да зададе няколко въпроса от философски порядък, да провокира всеки един българин да открие и продължи историята, която се опитах да разкажа във филма. Много трудно се прави филм от историческа значимост, в който се казват доста смели неща. Благодарен съм на екипа на НДК, че приеха филмът да открие този прекрасен кинофестивал”, сподели Петър Попзлатев при откриваща пресконференция за събитието.

Владимир Трифонов и Хермина Азарян - програматорите на Киноманията - снимка архив НДК

„Времето е наше” е вдъхновен от романа „Разруха” на Владимир Зарев, който според Попзлатев си остава „най-пълноценният художествен образ на Прехода”, един значим епизод от не толкова отдавнашната българска история. Затова и филмът е за паметта, за уроците на миналото, които не бива да бъдат забравени. Криминалната нишка пък е по мотиви от разкази на Димитър Шумналиев. Премиерните филми в зала 1 са откриващият филм на Кинофестивала в Кан „Всички знаят” (17 ноември), „Рудолф Нуреев: Бялата Врана” (23 ноември) - третият режисьорски опит на Ралф Файнс, „Папа Франциск: Човек на думата си” (24 ноември) – най-новият документален филм на Вим Вендерс, както и „Лоро” (25 ноември) – на италианския майстор Паоло Сорентино за Силвио Берлускони, които вече дават заявка за потенциални хитове. При гостуването си тази година на София филм фест Вим Вендерс сподели в отговор на въпрос на „въпреки.com”, че никога не си е представял, че ще прави филм за папа. „Но когато ти се обадят от Ватикана, не можеш да откажеш. Прекарах няколко следобеда с папа Франциск. Той е забележителен, най-смелият човек, когото съм срещал – безстрашен. Ние го снимахме с малък екип 8 – 12 души. Всеки път поздравяваше всеки един от, без да прави разлика кой е режисьорът, кой е от техническите служба. Така беше и когато се разделяше с нас след снимките. С почит и уважение се отнасяше към всеки”. Така че всички очакваме с голям интерес този филм. Зрителите ще имат възможност да се насладят и на селекция от филми на големия режисьор Ингмар Бергман, които ще бъдат показани преди официалната програма в периода 8-14 ноември. Киномания е част от Календара на културни събития на Столична община за 2018 г. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Хавра” на Захари Карабашлиев стана Роман на годината

„Хавра” /изд. „Сиела”/ на Захари Карабашлиев беше обявен за Роман на годината в седмия конкурс за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България”. Наградата беше връчена на автора на церемония в клуб „Перото” на НДК от зам. министъра на културата Румен Димитров. Тя е Почетната грамота с парично покритие в размер на 11 000 лв. /на снимката от ляво надясно: Румен Димитров, Захари Карабашлиев и Владимир Зарев/.

Преди гласуването за наградата от журито, проф. дфн Амелия Личева, преподавателка, литературна критичка и поетеса подготви специално за „въпреки.com” своя анализ за тазгодишния конкурс. Освен проф. Личева в журито тази година участваха: Владимир Зарев ― председател, доц. д-р Борис Минков, Марин Бодаков и доц. дфн Пламен Дойнов. Ето и номинираните романи: „Катафалка, два носорога“, Петър Крумов /изд. „Колибри”/; „Невидими“, Наталия Делева /ИК „Жанет 45”/; „Пътят към Тива“, Яница Радева /изд. „Парадигма”/; „Фини прахови частици“, Ангел Игов /ИК „Жанет 45”/; „Хавра“, Захари Карабашлиев /изд. „Сиела”/; „Чамкория“, Милен Русков /ИК „Жанет 45”/.

А ето и анализът на проф. Амелия Личева:

„Както обикновено, и тази година участниците в конкурса „Роман на годината“ бяха много. Първият извод, който следва да се направи от тази многобройност е, че модата да се пишат романи продължава да е твърде силна и заразителна у нас. Всъщност, не само в България,

навсякъде по света в момента е престижно да си писател.

Фейсбук - постовете и лайковете към тях накараха стотици хора да се изживяват като писатели и да превръщат дилетантските си  излияния в текстове, предназначени за публика, назовавайки тези азови псевдописания романи. Неслучайно в Европа е в особен разцвет и жанрът на биографиите на неизвестни личности, а у нас той се е клонирал в мемоаристика, създавана от знайни и незнайни писачи. Като добавим и огромния брой издателства, както и възможността за самиздат и реклама през Фейсбук, която може да гарантира дори и някаква читателска общност, пък била тя и от роднини, няма защо да се чудим на въпросния разцвет и на въпросната мода.

Амелия Личева и Владимир Зарев

Вторият извод, който може да се изведе от обилието е, че

все пак литературата се и професионализира,

защото голяма част от заглавията в списъка с участващите са прилични. Даже ако трябва да говорим за някаква специфика на тазгодишното издание на конкурса, тя като че ли е в силата на дебютните романи. Отвъд номинираните „Катафалка, два носорога“ на Петър Крумов и „Невидими“ на Наталия Делева, нека споменем още „Отлъчване“ на Николай Терзийски /ИК „Жанет 45”/, „Германката“ на Таня Шахова /изд. „Сиела”/и „Затвори сърце“ на Константин Трендафилов /ИК „Жанет 45”/. Този факт е многозначителен. Очевидно е, че за да се напише роман, който да бъде забелязан, вече не е достатъчно да се пише просто в нормата и прилично, а трябва нещо повече.

Каквото в повече имаме при Петър Крумов, например, който успява да разкаже и история, и да удържи много добър език. Обвиняват Крумов в прекалена литературност, но откога добрата литература трябва да бяга от диалога с големите автори и теми? Залагайки на проблема за самотата и отчуждението, за абсурдността на съществуването, Крумов успява да разкаже историята на днешния млад човек в съвременното общество, при това да я разкаже така, че да достави удоволствие с начина си на повествование, със скритите и��онии и препратки, с пълнокръвния си и неклиширан език. А точно надскачането на стереотипизираното говорене е нещо, което мнозина, понякога и утвърдени писатели, трудно постигат.

Изпълнителният директор на НДФ “13 века България” Митко Тодоров с номинираната и пристигнала от Лондон специално за церемонията Наталия Делева

Другата номинирана Наталия Делева насочва съвременната българска литература към теми, дълго останали отвъд полезрението й – децата без родители, ромите, бежанците, изобщо онеправданите, които не рядко са били обект на писателите хуманисти и за чиито гласове днешното писане също трябва да се бори. Като Делева в по-голямата част от романа си успява да избяга от клопките на клишетата и да разказва на един поетичен, но не патетичен език, което определено е сила на почерка й.

Обстоятелството, че толкова много се пише, както и че дебютанти се нареждат с лекота до мастити писатели, води до още едно недоволство, за което чувам  вече неведнъж.

Някои от добрите ни писатели се чувстват леко демотивирани

от ширещата се многотия и хвалбите, които получават почти всички автори.  Защото вече и читатели, и пишещи за литература са парцелирани и „обслужват“ по интереси. Разбира се, утвърдените писатели все още имат някакво предимство по отношение на по-масови оценки, но не се знае докога ще продължи това и дали авторът на „Дневник от панелните блокове“ /Никола Крумов – изд. „Пощенска кутия за приказки” – б. ред./ или Ивинела Самуилова /авторка на ИК „Хермес” – б. ред./ няма да ги изместят по продажби (ако вече не е станало), а и по читателска любов. В този смисъл ролята на професионалната литературна критика по наместване на критериите за това кое е добра литература и кое не, кое е литературно събитие и кое не, е изключително важна. Наградите изпълняват и такава функция и шестте номинации на НДФ „13 века България“ имат подобен наместващ характер.

Марин Бодаков, Борис Минков и Пламен Дойнов /от ляво надясно/ също са членове на тазгодишното жури

Разбира се, всички ще се питат имаше ли и други заглавия, които можеха да са вътре. Бързам да подчертая, че Алек Попов със своите „Сестри Палавееви“ не участва в конкурса, а измежду предложените шансове имаше „Рафаел“ на Леа Коен. Като тема романът на авторката безспорно отваря нова ниша в опита на литературата да чете миналото и неговата документална страна е много силна. Това, което не му достига, е литературност. Втората част, която е повече фикционална, отстъпва на първата, а и освен това романът има огромна нужда от редактор, за да се изчистят натрапващите се повторения. Описанието на един или друг персонаж или ключови детайли периодично се завръщат, без спомен, че това вече са въведени образи или пояснения. И със сигурност става дума за недоглеждане, а не за лайтмотивна техника. Подобни казуси за пореден път ни изправят пред въпроса

колко е важна фигурата на професионалния редактор

или на писателя-редактор. Роля, която вече се институционализира от някои издателства и у нас.

И накрая, няколко думи за останалите номинации през тенденциите, които те очертават и синхронът им с развитието на литературата по принцип. „Чамкория“ на Милен Русков се вписва в цялостния литературен проект на писателя и желанието му през литературата да възстановява контексти, езици, разбира се, правейки и разказ. Тук като че ли Русков има известна склонност да заиграва с ниското, което малко тласка към клишето, но това му гарантира и голяма публика. Смущаваща беше обаче саморедакцията на писателя, защото тя издава известна неустойчивост на намерението и прави двутомника да изглежда като чернова, която после е поправена с беловата.

„Пътят към Тива“ на Яница Радева е роман, с който българската литература за втори път (след „Сабазий“ на Кристин Димитрова) се присъединява към поредицата световни романи, които препрочитат някой мит и го осъвременяват. Психологизирането на мита, опитът да се покаже човешкото и предразположеността в него, която може би е по-силна от начертаното от съдбата при мотивациите и изборите, правят версията интересна. А е и умело стилизирана и красиво написана.

След „Кротките“ с „Фини прахови частици“ Ангел Игов се насочва към съвремието, към прехода, осмислянето на политическото през литературата. Една от най-силните страни на романа му е портретът на поколението на 80-те, който очертава, както и градското писане, което демонстрира в една литературна среда, в която това винаги е било сред липсите на българската литература.

Съчетаването на съвремие с исторически разказ имаме в „Хавра“. С този свой втори роман Карабашлиев доказа, че успехът му не е случаен, че умее да влиза в епохи и стилове, че владее езици, които му позволяват да избегне капаните на уж познатите сюжети и да направи един наистина майсторски и стойностен роман. Накратко: когато конкуренцията е силна, и победителят има защо да се радва, и останалите могат да са доволни от номинациите си”, пише проф. Амелия Личева. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Когато театърът продължава в мен

Излизам от театъра в две вечери след две постановки /„Чамкория” в Театър 199 и „Пияните” в Малък градски театър „Зад канала” – б. р./ на Явор Гърдев /на снимката/. Вървя по улицата и си мисля - как става така, че след множество представления въздъхваш с облекчение и веднага главата ти се пълни с нещо друго - неща, но не и отзвук на това, което си преживял в театъра, не и въпроси, които търсят отговор и ти искаш да им го дадеш. С какво е различно това представление, защо продължава и защо ме следва? Пише за „въпреки.com” във връзка със своите възприятия и усещания театроведката проф. Анна Топалджикова.

Не бих искала да пиша за това какво е искал да каже авторът, какво е мислил за това режисьорът, с какви средства актьорите са го превели до публиката, а за това как всичко продължава в мен, зрителя. Два много различни текста, но в представленията има нещо общо и то е съществено за тях. За тях и за мен. Пияните от „Пияните” на Иван Вирипаев и един шофьор на омнибус от „Чамкория” по Милен Русков неистово искат да се измъкнат от клаустрофобичната ситуация, в която битието ги притиска. Във всекидневието си ние оцеляваме, приспособяваме се. Но има и един друг човек вътре в нас, който не е съгласен, ние заглушаваме неговия глас, за да продължим да оцеляваме. Той иска свободата си, иска различен от този живот, иска да изживее своята утопия.

И двата спектакъла отварят пространства за безцелно, свободно от задръжки философстване върху смисъла на битието, щастието, парите, свободата... Изградена е една извънредна ситуация на комфорт, в която активната дейност е да се философства - аномалия за нашето свръх прагматично време. Шофьорът от „Чамкория” се отдава на това свое лично време за мислене, докато шофира. Ръцете и краката му са заети, но главата му е свободна и по пътя от София до Чамкория през нея минава какво ли не. В опиянението на жените и мъжете от „Пияните” задръжките падат. Тогава за вътрешния човек е възможно да прескочи в паралелно на битийното време, което тече разтеглено и свободно в едно друго пространство, където невъзможното става възможно и желаното постижимо.  

Романтичен екстремизъм

Пияни са. Сега започва истинското живеене. Пияните от едноименната пиеса на Иван Вирипаев непрестанно залитат, опитвайки се да се задържат на ръба между тук и отвъд, но без да осезават реално къде точно се намират. И се оказва, че именно на това преломно място ги поразяват мълниите на внезапни влюбвания, изживяват любовта като откритие, като страстта на живота си, като сбъдната мечта. Обектът се появява случайно, но сякаш съдбата го праща точно тук, точно сега. Ако не им го изпрати, нарочват си случаен минувач, за да изживеят екстаза като връхна точката на сливане между образ и подобие. Появилият се обект не само е уподобен, но е погълнат и изчезва в мечтания образ. Фанатизмът не е просто копие, а деградирала икона (според Жил Дельоз в „Различие и повторение”). Но това е проблем на изтрезняването, спектакълът не се занимава с това, той насища сцената с екстаза от въобразената любов. И не става дума само за любовта, а за това вътрешният Аз да прекрачи над мъртвилото на своето физическо битие и да изпита насладата от реалността на мечтаното.

Това се съдържа донякъде като директно изказване в текста на Вирипаев, но Явор Гърдев преодолява плоскостното звучене, оживявайки театралния свят на илюзията чрез въздействащ образ - обхванати от романтичен екстремизъм пияните се клатушкат на ръба между нелепото за трезвия поглед отстрани безумие и еуфорията на свободното изхвърчане на вътрешния Аз навън и без задръжки. За нас, трезвите зрители, те падат прави като талпи в локвите, разголват физическото и духовното си Аз, готови сме да се изсмеем... но дали не завиждаме на тяхната нирвана? И ето въпросите, а теа��ърът въздейства най-силно върху нас, когато ни е задал въпросите си. Нима до там сме я докарали, че само когато сме пияни се замисляме за най-важните, за истинските неща в живота и си спомняме за съкровените си желания, вслушваме се в чистотата на неоскверненото мечтание?  

Възторженият идеализъм е заслепяващ, патетичен, гротесков и поетичен в една сцена от спектакъла, която най-силно концентрира смисъла на цялото в себе си. Любов от пръв поглед - участниците в събитието ненадейно създават любовен триъгълник (Весела Бабинова, Владимир Пенев, Светлана Янчева). И тримата са пияни. Пред очите на съпругата непознато момиче изповядва любовта си към мъжа й. В изповедта си тя излива цялата красива, страстна, всеотдайна, жертвоготовна обич, която си представя, че е способна да изпита. И я хвърля в краката на един застаряващ, доста пълен случаен минувач. Той не мисли, че е луда, не се усъмнява, приема чистата монета на тази чиста изповед и се „заразява” от романтичния й екстремизъм. Събличайки се не мисли как го виждат другите, пиян е, но не и луд, за да се вижда като млад и красив, напротив. Той иска да е такъв, какъвто тя го обича - този, който е в този момент от живота си, с това натежало тяло, извън предразсъдъка за красиво и некрасиво. И в тази точка на времето и пространството на тази тяхна среща, тя обича не външното, а самия него, целия - това, което е той вътре в себе си, то винаги е било и ще бъде там - от детето до стареца. Мигове на щастливо бягство, на прескачане „отвъд”, на глътка свобода. Всъщност те и двамата са обсебени не от непознатия, към когото политат в екстаз, а към въобразеното, към онзи възжелан фантом, имагинерен образ на любимо същество. Пияната съпруга много добре разбира това, може би защото „не е на себе си”, го разбира наистина и това променя погледа й към отдавна познатия.

Вечното завръщане

Спектакълът „Чамкория” е щастлива среща. Явор Гърдев и Захари Бахаров срещат Милен Русков или романът „Чамкория” среща един режисьор и един актьор. В какво е привлекателната сила на този роман? Романът се вглежда в един епизод от нашата история и в него открива вечното завръщане на ненаучените уроци, които се стоварват отново и отново върху главите ни. Погледът към историята се движи едновременно в две посоки - по хоризонтала протича разказът за събития и личности, за бавни натрупвания, за обрати и ужасяващи катаклизми, а по вертикала е разположена ценностната система, през която се осмисля онова, което ни се случва. След прочита пред нас се изправя въпросът какви сме ние и защо сме такива.

В своята адаптация и постановка Явор Гърдев очертава кръговите движения, които описва мисловното пътешествие на бае Славе докато трае курсът на неговия омнибус до Чамкория. Защо да са кръгови? Той обикаля, кръжи около отговора на един въпрос: кога най-сетне ще бъда свободен -  от всичко онова, което ме притиска и задейства и аз вече едва пълзя, а животът може да бъде различен... Мисълта му прескача от едно към друго и винаги задълбава като свредел, за да търси отговора, и винаги се отклонява по пътя си, защото в хаоса на живота отвсякъде връхлитат въпроси без отговори. Някои се опитват да прекарат живота си като пропускат тези вълни да минат през тях, но не и хората като бае Слави. Явор Гърдев и Захари Бахаров откриват духа на спектакъла в енергията на самия процес на това търсене и лутане в мисълта. Как протича енергията на мисленето на един човек като бае Славе - от любопитството, през недоволството и неутолената жажда, към внесените отвън модели и уникалните проникновения на собственото разсъждение. В действията си човек като него, като повечето от нас, няма много възможности за свободен избор, коридорът на възможните решения е тесен. Но какво става в главите ни, там където ври и кипи, там където се сгъстяват напреженията и под натиск отвън търсят процепи, през които да се измъкнеш, да изпуснеш парата, да решиш ребусите на своята човешка съдба сред голямата лудост, от която си само частица?

Режисьорът и актьорът трябва преди всичко да се справят с езиковото изобилие, пренаситеност, с чудесната анархистичност на словото на романа и те запазват именно наличието на тези излишества. Пред зрителя застава едновременно хитрец и честен човек, малко романтик и може би повече, а може би не - циник. Захари Бахаров е в непрестанно напрежение между различните Аз на този имагинерен човек. Той е и бае Славе  през погледа на автора на романа, и своето собствено усещане и мислене за него, и част от самия себе си, и ехо от един съвременен шофьор, може би на такси, който докато те откара до адреса злослови срещу богатите, но и срещу бедните, срещу простаците, но и срещу интелигентните, срещу управниците и срещу поданиците, срещу властта и срещу така наречения народ. Ще напсува човечеството, земята, вселената, бога... И накрая ще напсува и себе си.

Личната съдба е удавена във въртопа на историята. Именно върху този безумен и безчовечен ход на историята се опитва да разсъждава този хитрец, този циник и все пак романтик - историята, която се прави от хората. Кой е авторът на този налуден експеримент, кой е отговорен - онези горе ли или той самия? Бае Славе не е жертвата на този безумен водовъртеж, той е част от него, следвайки инерцията му. И както сам той казва: никой не ми е виновен, сам съм си виновен. В логиката на неговото пътуване има един фаталистичен акцент. Обречен е да загине - първия път в атентата в църквата (първия кървав братоубийствен акт в историята ни, а дори и в историята на Европа, след който, както е оповестено, следват още по-жестоки), защото е бил свидетел, но не участник в прекрачването, не изкушен „да влезе в играта”. Този път е спасен, но идва следващата съдбовна среща - втория път, когато вече е получил своята награда, взел е парите и е изпитал възторга от притежанието, от утопичната идея, че те ще го освободят, именно тогава смъртта го застига. Неволно „неговият човек” с жълтата чанта, който справедливо го е дарил заради оказаната помощ, ще реши съдбата му. И отново взрив, този път за него последният. Трагичната ирония е момент на кулминация, няколко мига изживяване на нирваната колко малко му трябва, за да се разплаче от щастие... умираш, за да си платиш лизинга?

Но къде е неволното и къде предопределеното? Кое предопределя последствията на нашите действия? Много въпроси си е поставял бае Славе и се е „главоблъскал”, за да открие отговорите им. Единственият категоричен отговор идва с последвалото след взрива. Изведен е ненадейно от мрака, в който се е блъскал и той като грешник с другите и е взимал едно или друго решение. За първи път отвъд живота, за първи път свободен ще види светлина.

Явор Гърдев и Захари Бахаров са изградили едно пътуване през живота и вътре в себе си, което е зримо чрез непрестанните превращения на човешкото лутане и осезаемо чрез театралната енергия на сливане между мисъл и вътрешен импулс. В това пътуване присъстват и въображаемите пътници чрез събудените от актьора представи. Присъства и жълтата чанта - е��ин особено значим субект, който има властта да си играе с човешките съдби. Нейният притежател - терорист, спасител или "джин" - пратеник на съдбата, раздава пари и смърт. Щастие, пари, свобода - как да се справим с изкушението на тези утопии, с вечното им завръщане? Има ли място отвъд, където те няма да са за нас това, което са тук и сега?  

Ето че отново си задавам въпросите, с които започнах цялото това дълго разсъждение. Защо тези две представления продължават в мен и след като съм напуснала театъра, защо ме следват? Началото, първият импулс е много важен. Зърното, от което започва да се развива спектакълът, съдържа нещо важно за всички. В него припознаваш себе си, своите уникални „главоблъсканици” в общия хаос на живота на всички нас. Следва гмуркане в дълбокото на режисьор и актьори, които ще се вдъхновяват и ще се мъчат, ще завихрят това зърно през енергиите на своето и на нашето, ще препратят живия му импулс към мен, зрителя, и той ще отзвучи уникално за всеки зрител като мен, тръгнал си от представление. И едва тогава, във времето след спектакъла, ще се намерят или не отговорите на въпросите, от които е тръгнало всичко.

„Пияните” – автор Иван Вирипаев – Малък градски театър „Зад канала”; Режисьор:  Явор Гърдев; Превод: Здравка Петрова; Сценография: Никола Тороманов-Фичо; Музика: Калин Николов; Костюми: Свила Величкова; Хореограф: Виолета Витанова и Станислав Генадиев

Фотограф: Симон Варсано и Павел Червенков.

„Чамкория” по едноименния роман на Милен Русков – Театър 199 „Васил Стойчев” ; постановка Явор Гърдев; Сценография Светослав Кокалов. ≈

 Текст: Анна Топалджикова

Снимки: архив на МГТ „Зад канала”, Театър 199 и Стефан Джамбазов /на Явор Гърдев/

[vprki]

Критичен поглед: Будителите, авторитетите и литературните награди

Около Деня на будителите бяха обявени доста литературни награди. Отличените и техните фенове се зарадваха и ги обявиха за справедливи. Незабелязаните промърмориха и почнаха да си задават обичайните въпроси. Пише за „въпреки.com” проф. Николай Аретов, литературовед и преподавател за смисъла на наградите и награждаването, за основателността им, за начина за номиниране, за журита, лобита и прочие…

Интересни ми бяха списъците с номинациите, които очертават една по-богата и, поради това, може би малко по-точна картина. Външният наблюдател може да се попита – колко награди е здравословно да получи един автор (една книга).

Някой, не без основание, подхвърли, че по журито може да отгатне наградените и обратно. Пробвах се, успях само отчасти, малко над 50%. Не особено добър резултат, ако се има предвид ограничения кръг на журиращи и наградени. По-успешни бяха прогнозите ми за издателите – там изненади трудно могат да се появят.

Владимир Попов с наградата за цялостен принос на литературен клуб “Перото” при НДК

Наградите, разбира се, са поне два вида – за конкретна книга и за „цялостно творчество“. Вторите са си жест, понякога без актуална причина, от известна гледна точка носителите им не са за завиждане, а естетическите пристрастия на журитата са по-открито заявени. Отличаването на Иван Цанев (Портал Култура) и Владимир Попов („Перото“), освен справедлива оценка за двама значими поети, са знак и за разместване на йерархиите – „тихите лирици“ излизат (компенсаторно?) пред „гражданските“.

Иван Цанев получи Голямата специална награда на Портал Култура за 2017 г.

Относително близо до тях е и друг забележителен поет – Борис Христов, отличен с Награда за хуманитаристика „Проф. Б. Богданов“ (НБУ). Ценя високо Борис Христов, но тук не познах, бях заложил на няколко други имена, едно от които бе Ивайло Знеполски. Е, той не е пропуснат (Портал Култура).

Не бях заложил на Надежда Александрова (една от специалните награди на портал „Култура“), но се зарадвах, въпреки че една част от мотивировката ме смути „заради… дейността ѝ като директор…“

Проф. Божидар Кунчев връчи на Надежда Александрова специалната награда на Портал Култура

По-лесна бе за отгатване държавната награда "Св. Паисий Хилендарски" – Владимир Зарев (след Светлин Русев, Богомил Райнов, Анжел Вагенщайн, Антон Дончев, е и други). Както се посочва в съобщенията,тя се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции. Естествено е да има такава линия в културата и културната политика. Друга нейна проява, за мен по-безспорна, е отличаването на Милен Русков за „Чамкория“ с наградата „Елиас Канети” на община Русе. (Отделен въпрос е, че според статута ѝ „всяка предложена творба, … трябва да съответства по хуманизъм и космополитност на идеите на нобеловия лауреат Елиас Канети“).

Наградата на “Перото” е поредно авторитетно отличие тази година на Момчил Николов за романа му “Последната територия”

Радвам се, че се отличават и романи, които не са „свързани с българската история и традиции“, какъвто е случаят с Момчил Николов и „Последната територия”. Романът определено тръгва по не особено пренаселена пътека в българската литературна гора. Затова и трудно намирам думи, за да го характеризирам, дори за себе си.

И нещо друго, което на някого може да изглежда положителна тенденция. Политическите пристрастия като че ли леко отстъпват (друг е въпросът какво ги замества). Последните книги на носителя на държавната награда бяха посрещнати с патетични отзиви от критици, които като че ли стоят на доста различни обществени и естетически позиции. Всъщност промяната се забелязва и при рецензентите, и при авторите. Какво пък, всеки има право да се развива.

Александър Секулов взе наградата за поезия на “Перото”

Пропускам немалко наградени по простата причина, че, за съжаление, не познавам книгите им. Но пожелавам успех на Александър Секулов „Море на живите” („Перото“), на Петър Крумов и "Катафалка, два носорога" („Перото“, за дебют), на Маргарит Минков "Весел гъделичкащ смях 2" („Перото“, за детска литература, получена от съставителя й Севдалин Генов), на Иван Станков за „Улици и кораби” и Димитър Бочев за „Несъгласни думи” (Портал Култура) и, най-искрено на Мари Врина („Перото“, за превод).

Често ми се е случвало да се питам – справочниците добросъвестно ни съобщават за наградите от миналото, но дали ги помним и дали имат връзка с личната ни оценка за тях (а ако имат – дали това не просто следване на някакви авторитети). Със сигурност съм ги чувал, но не мога да изброя по памет наградите на Томас Ман, например. А и те вече едва ли имат значение за днешната публика и за мен. Казвам „вече“, защото си давам сметка, че при първите ни срещи с големите, включително и с Томас Ман, някой ни е убедил, че той е голям писател, като може би е изброил и наградите му.

Милен Русков

По друг повод наскоро се сетих и за европейските награди за литература. Звучат авторитетно, посрещат се с интерес. И публиката някак пропуска факта, че те се присъждат в полите на Витоша /става дума за българската отличена книга, както и всяка страна си предлага своята – б.р./. Идеята звучи демократично – експертите от всяка страна са най-компетентни да отсеят най-доброто. Същевременно потоците авторитет и символен капитал текат и в двете посоки. Външните структури, които присъждат наградите (смятат, че) са направили най-точния избор; вътрешните оценители и особено наградените пък се чувстват оценени от по-висш авторитет.

Христо Карастоянов, Димитър Бочев и Ивайло Знеполски /от ляво надясно/ бяха сред наградените в конкурса на Портал Култура

За мен най-интересни са чуждите награди за актуална чужда литература от типа на „Букър“). Не защото са непременно по-обективни, а защото ме насочват към автори и книги, които без тях бих пропуснал. (Е, пропускам и повечето от посочените, времето и силите не са ми неограничени.)

Щях да завърша с ефектната фраза, че най-високата награда е името ти да бъде дадено на награда – както е с Вазовата награда например. Но се сетих за многобройните местни награди, едва ли мога да ги изброя. Още по-малко – носителите им, нерядко номинирани по земляческа линия.

Друг възможен ефектен финал би бил въпросът какви награди са получили будителите. Ефектен, но демагогски – кой да награди Ботев например, а приживе той има и само едно съвсем кратко и безименно споменаване от „критиката“. Времето наистина е било друго. Но и по-късно, колко ли награди е получил Димчо Дебелянов… ≈

Текст: Николай Аретов

Снимки: Стефан Джамбазов