#Петя Чалъкова

[vprki]

Критичен поглед: „Един човек“ на Венелин Шурелов свързва миналото с бъдещето

Очакваният проект на Венелин Шурелов „Един човек”, експониран на площадката на бившия мавзолей на Георги Димитров в София, най-сетне е факт. Коронавирусът можа да го забави, но не и да го анулира. Това е първият проект приет от 15 - членно жури по програма „Навън” на Столична община за временни художествени инсталации в градска среда. Програмата възникна след интереса към проекта „Бронзовата къща” на Пламен Деянофф на това място /можете да прочетете във “въпреки.com” ��ук/. Петя Чалъкова, доктор по изкуствознание, написа за „въпреки.com” за проекта на Венелин Шурелов.

Високотехнологичната интерактивна инсталация представлява антропоморфна модулна стоманена конструкция с височина 12 метра с двустранно разположени 42 LED екрана. Визуалното съдържание включва кадри от всекидневието на площад „Княз Александър I“ и данни за София. Изображенията, генерирани от компютърен алгоритъм представят отражение на града в реално време. Интересът на медиите и зрителите е по две ключови причини. Едната е свързана с опита на столичани с художествените инсталации, разположени на открито в градската среда - не съвсем „обяздена” територия у нас.

Втората причина е мястото, на което от програма „Навън“ са избрали да разполагат произведенията на подкрепените участници в конкурса. Идеята на програмата е за срок от година да оживи градската среда, с произведение на изкуството, което е спечелило одобрението на независимо жури. Творбата е с предварително зададен темпорален характер и създадена на базата на определени предварителни технически условия и параметри. Освен, че има своя времева рамка, произведението е представено пред взискателната софийска публика на една от определяните като ключови точки в града, а именно площадката „Мавзолей“ - мястото, останало след събарянето на бившия Мавзолей, в който дълг�� години се съхраняваха останките на бивш комунистически лидер. /По темата за мястото, под което са инсталациите за поддържането на някогашния мавзолей на Георги Димитров и неговото бъдеще като евентуален Музей за близкото минало, обговорено и коментирано в дискусия по проект на фондация „Въпреки“ може да прочетете тук и тук във „въпреки.com“/ .

Ситуирането на изкуство на открито не е нова практика в световен план и не е нещо невиждано и нечувано у нас, макар и не чак толкова често явление. Все пак, има места в града, които са се превърнали в нарицателни по своя характер и взаимодействието с тях винаги се забелязва. Това са полемични ареали - арена на мнения, разнопосочни позиции и разбирания за света. Поставени на тези ключови места, артистичните проекти се превръщат в „опонент” на местата за противоборство на ценности и културни разбирания. Самото място, без съмнение, е емблематично, но днес то бива все по-често митологизирано, в по-голяма степен, отколкото е реалната му социална стойност. В буквалния му прочит, към момента, става дума за една бетонна площадка, която граничи с паркинг от едната страна, а от другата с градски парк.

В метафоричен смисъл, това малко пространство, изчистено урбанистично петно, граничи с Българската народна банка, с добре познатия хотел „България“ с Народния театър „Иван Вазов“ и не на последно място с Националната художествена галерия. В тази си позиция, празното петно изглежда почти като кулминационна точка в сложната социална и културна  градска структура. Този цивилизационен елемент се отразява и в реакциите на хората, които имат отношение към мястото по една или друга причина. Всичко това прави от малкото бетонно петно, поле за полемика между настоящето и миналото, между справедливото и измамното. В общественото пространство това поле се определя като „силно чувствително”. Въпросът е накъде, обаче, ни води тази „свръхчувствителност” към едно останало изпразнено от смисъл и значение градско петно.  Всичко това прави „Един човек” изцяло зависим от контекста, в който е попаднал, съвсем не случайно, - напротив, напълно нарочно.

Освен образи, върху “Един човек” се експонират информации и позиции, дори генерирани от самия софтуер, което доближава инсталацията до изкуствения интелект

Този проект е стремеж и артистичен опит да се предефинират подобни ареали чрез демократизиране на публичната среда. Бившата площадка на Мавзолея при Градската градина в София е едно пренаситено с идеологически наслоения място, медийно клише на кьоше. Преекспонирането му прави проекта не само навременен, но и много полезен за окото на обществото. ��ова затворено в своя мумифициран спомен пространство ще се превърне за период от година в медия, отворена за света. Инсталацията може да бъде разчетена и като разказ за попадналия на правилното място, в правилното ��реме, образ на изкуството. Дали е грешна постановката на тази художествена интерпретация или не, ще говорят само последствията от намесата, които предстои уважаемата публика да следи изкъсо до края на 2021 г. Това виртуално тяло е опит за възстановяване на реда в едно деградирало пространство - остатък от разрушено наследство, с натрупани един върху друг исторически пластове, утайки, и идеологически наслоявания.

В плоските екрани на яркото съоръжение се вижда отражението на живота, такъв какъвто е в едноизмерния си образ на настоящето. „Един човек“ ще предава на живо всекидневието около себе си, в някой случаи безмълвно, в други по силен и въздействащ начин. Епично издигналото се екранно тяло всъщност вече ни е поставило с едната си страна в миналото, а с другата – в бъдещето. Самото тяло е настанено удобно на празната площадка - изходна позиция за постоянно случващото се настояще. Това произведение е нещо много повече от полемичен образ, случайно поставен върху руините на отдавна отминал идеологически спор. Публиката ще има възможността още веднъж да подреди приоритетите си, когато преминава през градската среда.

На кръгъл час всеки, който застане на подходящото място за обхват на камерите, може да бъде експониран в цял ръст върху инсталацията

Вероятно с тази инициатива програма „Навън” се старае да извърши един ключов преход за изкуството, доста закъснял, но отдавна чакан от всички нереализирани и замръзнали във времето, блокирани под тежестта на градския призрак, творби. Произведението е наситено със собствен смисъл и в същото време остава поставено в една изходна позиция, бидейки неизбежно подчинено на контекста, в който е изградено. Това е творба-двойник, на всичко, в което е можело да се превърне празното пространство в сърцето на столицата.

Събирателен образ на паралелната реалност, на идеализираната представа за едно свободно изкуство, което не се подчинява на цензурата, което е независимо, зародено от идеята на твореца, а не по поръчка на властта. Разбира се, днес е много трудно да си представим аполитично изкуство. Но, ако можехме, вероятно „Един човек“ би бил идеалният проект за тази роля - извисен, неутрален, безучастен наблюдател, комуникатор на обективните обстоятелства около температурата на въздуха, предавател на моменти от живота на София.

Преекспонирането на историята и привързването към псевдо-митологичните образи на антиутопиите вкочаняват обществото, понякога го правят зависимо, а друг път го объркват в преценките. Интервенции като тези, които правят артистичните намеси, неизбежно ни поставят в ситуация на преоценка на ценностите. Поставят ни въпроса директно „Кое е важното за нас сега?“ В случая, обективният феномен е, че за първи път в България се появява възможност за изграждането и показването пред публика на художествен образ, който кореспондира със световните примери от сферата на Дигиталните изкуства.

Венелин Шурелов очаква гражданите и гостите на София, които да припознаят “Един човек” като свой и себе си....

В поредица от интервюта Венелин Шурелов дава примери за творби, които са повлияли върху неговия труд като видео скулптурите на Нам Джун Пайк и телекомуникационните проекти на Кит Галоуей и Шери Робиноуиц, Робърт Адриан, Масаки Фуджиката, Карстен Николай, Knowbotic Research, Cityspeak на Джейсън Люис. Другата роднинска линия следва развитието на съвременното изкуство и по-специално реакциите спрямо технологиите. В родословното дърво на инсталацията са записани още кибернетиката на Норберт Винер, медийната теория на Маршал Маклуън, естетиката на системата на Джак Бърнам, лед диодните инсталации на Джим Кембъл, подслушващата програма на Бен Рубин и Марк Хенсън, „Одисея 2001“ на Стенли Кубрик, „Близки срещи от трети вид“ на Стивън Спилбърг, „Блейд рънър” на Ридли Скот, Таймс Скуеър на Ню Йорк и Токийските квартали Шинджуку и Шибуя.

Към тези примерите можем да добавим още много други, именно защото историята трябва да се помни. И не само - тя трябва да служи за вдъхновение, за пример, за източник на познание. Но дали тя иска от нас да се превръщаме в нейни верни слепи поклонници? Все пак следва и да се живее, извън подчинението на материята и по възможност в будно състояние. Творбата на Венелин Шурелов ни улеснява в тази задача, защото отброява времето секунда по секунда, показва актуалните дата и час и не пропуска нито един детайл от средата, в която се е наместила удобно и в която, да се надяваме, ще погостува известно време.

Текст: Петя Чалъкова

Снимки: Стефан Джамбазов

P.S. Венелин Шурелов е забележителен артист не само в дигиталните изкуства. Той е инициатор и основен двигател на DA Fest. Това е международен фестивал, чиято цел е да срещне българската аудитория с разнообразни артистични тенденции и изследвания в полето на дигиталното видео, саунд арт, нет арт, мултимедийни пърформанси и инсталации, роботика и генеративни системи и други интердисциплинарни форми. Венко, както го наричат приятелите, е преподавател в НХА и един от най - изявените ни сценографи. „Откривател“ е и на особени на, пръв поглед, феномени в живота ни, които ние отминаваме или приемаме за всекидневие, но заслужават специално внимание. За това може да прочетете във „въпреки.com” тук.

[vprki]

Критичен поглед: Българският космос и близкото минало

През септември 2013 година се завърнах в България след едногодишен вдъхновяващ престой в Словения. Живеех в малко, но комуникативно градче, чието разположение ми позволяваше да пътувам лесно из страната. Написа за „въпреки.com” Петя Чалъкова, доктор по изкуствознание по повод дискусията, организирана от фондация „Въпреки“ - „Музеят – възможен или невъзможен“ по проект, подкрепен от НФ "Култура".

В рамките на престоя си там посетих редица музеи в най-различни области, ботанически градини, скулптурни паркове или такива, издигнати върху бивши бунища и какви ли още не културни институции, чиято основна цел е да пазят паметта за едно отминало време – по критичен или неутрален начин. Словения не е страна, която се слави с историческите си подвизи, там националната идентичност е примесена и изказана между 28 диалекта, сериозно повлияна от Италия, Австрия, Унгария, дори днес вече и от Германия, а и донякъде запазени все още сред по-възрастното население спомени за бивша Югославия, Тито и неговото „благотворно“ влияние върху целия регион.

Тунелите под Кран, Словения. Снимки: https://www.tripadvisor.com/

В една от многобройните ми разходки из страната, изключително силно впечатление ми направиха Тунелите под стария град Кран /Официална страница на културната забележителност - тук/, със запазени спомени от Втората световна война. Днес тунелите са превърнати в музей. На посетителите се предлагат архивни текстове, снимки, записи, както и една симулационна стая, в която посетителят, макар и на ужким, може за малко да изживее бомбена атака, така както са я преживявали съвременниците на ужасяващите събития от средата на 20 век.  Всеки посетител може да се разходи из тунелите и да усети мрачния дух и тежкия отпечатък, които това време ни е завещало. Моментът, в които успееш да се измъкнеш от тъмните тунели в приятна сенчеста горичка, по средата на един хълм, незабавно води до облекчение на сетивата и мисълта. Разбира се, подобни примери за запазване на паметта има и на много други места, а и темата за историята на Втората световна война има немалко последователи, които старателно обикалят забравените бункери и окопи, за да се опитат да пресъздадат за себе си този сложен пасаж от политика и социални събития, да направят още един опит да подредят историческия пъзел в собственото си съзнание. Защото имат чисто човешка нужда да сторят това. Мотивите на всеки са различни, но резултатът е един и същ – работеща културна институция, отворена към обикновения човек, която идва в отговор на тази човешка природа да търси решения, отговори и да се учи от миналото си.

Следващата спирка, която определено разтърси същността ми беше изключително модерния, за тогава нов музей на космонавтиката, разположен на сред съвсем малкото градче Витанйе, където наред с трети модел на Спутник, гордо бяха изложени тубички с космическата храна, произвеждана в България преди 1989 година. Музеят е посветен на една личност – Херман Поточник, австро-унгарски ракетен инженер и един от пионерите на космонавтиката, с футуристични идеи и по националност словенец, роден в Пула. Разбира се, центърът работи в тясно сътрудничество с други космически институти и представя на общността информация, отвъд пределите на Земята по един достъпен и интригуващ начин. В официалната електронна страница на института пише: „Основната мисия на института е да изследва, събира и показва пред обществеността знанията за космоса и космическите технологии по начин, който разумно свързва и преплита науката, икономиката, туризма и изкуството.“ /Официална електронна страница на Център за космически технологии на Херман Поточник - тук/. Редовните организирани срещи между космонавти и обикновени граждани позволяват на тази особена сфера от науката да бъде видяна през призмата на всекидневието.

The Herman Potočnik Noordung Center of Space Technologies, Витанйе, Словения. Снимки: личен архив на авторката

Върнах се от Словения заредена с много нови идеи, но и с глава пълна с въпроси. Един от тях беше защо малката страна, която се появява на картата най-често по теми свързани с природни дадености и забележителности като езерото Блед или красивите словенски планински туристически маршрути, се е наместила на космическата карта, а нашата страна, с традиции и история в космонавтиката, остава в периферията на Слънчевата система?

Натрупаните впечатления, а и прясно защитената магистърска теза на тема зелени и социални управленски стратегии за културните институции като условие за устойчиво развитие, ми дадоха основателна база и кураж да адресирам едно писмо до тогавашния директор на Института за космически изследвания и технологии към Българска академия на науките – проф. дтн. Петър Гецов. В краткото писмо предоставях връзка към разгледаните от мен институции, както и решение на въпроса защо в България все още няма музей или институт, който да пази спомена и да гледа напред в бъдещето по темата космонавтика. Битката ми за внимание от страна на директора продължи близо година, в която аз търсех и други връзки и контакти, търсех информация и отговор на новия си въпрос, породил се почти веднага след завръщането ми, а именно: „Защо нищо не се прави по темата за паметта и близкото минало?“ За времето, в което водех своята лична битка за спомена, за моя личен исторически пъзел, който се опитвах да сглобя между Словения и България, чух много те’зи. Някои от тях недвусмислено казваха, че в България всъщност космонавтика никога не е имало, че това е подменена памет, че поводите ми за национално базирана гордост са всъщност фалшиви, че дори и да е имало нещо някога, то това се �� случило отдавна, много отдавна и няма причина да се споменава днес. Освен това, многократно ми беше намекнато в частни разговори, че не съм аз човекът, който да се занимава с подобни въпроси и теми, най-малкото, защото ми липсва принадлежност към (очевидно несъществуващата по описанието по-горе) гилдия.

Част от сегашната изложба в БАН - снимка архив на Академията

Краткото лутане между историята и суровата, суха, апатична реалност ме отказаха от битка, в която иначе вярвах не само като личност, но и като социолог и философ. Търсенето и нуждата от дълбоко разбиране за мен са всекидневна практика, на която аз разчитам, за да се ориентирам в сложната и пъстра картина на света, за да мога на първо време да разположа себе си в тази картина – коя съм аз, от къде идвам, какво нося в торбата на моя социален капитал. Космонавтиката в България е част от близкото ни историческо минало и включително от социалните процеси, които са се развивали по време на социализма. За това аз бих насърчила също търсенията в тази посока, с надеждата, че темата ще намери място сред Червените звезди и електрокарите, сред идеологическите манифести и скрития подземен битовизъм. Дали е имало или не космонавтика и традиции в космическите изследвания ще покаже само едно по-задълбочено и обстойно проучване на близкото ни минало по тази тема. За целта, обаче, институциите, които са пазители на портите към историята на космонавтиката следва да бъдат широко отворени дори и към най-обикновения 28 (тогава) годишен индивид, дръзнал да се запита „Защо там, а не тук?“, „Защо те, а ние не?“, „Кога и как ще мога да знам, да помня и да разбера и аз?“ Същото бихме отнесли и към всяка друга институция, пазител на паметта.

За мен е важно това да се случи час по-скоро, докат�� все още не са изтрити и забравени важни парченца от пъзела на нашата историческа памет. Със сигурност не бива да отсъства критическият поглед, не бива да се отнема и хладнокръвната неутралност към картината на нашия собствен малък свят, но със сигурност също така Космосът за  нас в България трябва да се вижда по-ясно и по-отчетливо през телескопа на историческата ни памет. ≈

Текст: Петя Чалъкова

Снимки: Личен архив, архиви на БАН и на музея в Кран

P.S. на „въпреки.com”: Моментът, в което Петя Ч��лъкова ни изпрати текста по повод организираната от фондация „Въпреки“ дискусия за Музей за близкото минало съвпадна с честването на 50-та годишнина от създаването на Института за космически изследвания и технологии към БАН и изложбата „Земята през погледа на първия български космонавт Георги Иванов“ във фоайето на Академията. Тя е за около седмица и може да бъде видяна до 12 ноември. Тук ние също питаме защо едва сега се публикуват снимките от Космоса на първия ни космонавт, от чийто полет се отбелязаха отново тържествено 40 години през април тази година. Полетът на Союз 33 с командир съветският космонавт Николай Рукавишников и Георги Иванов не изпълни мисията си да се скачи с Орбиталната станция „Салют 6“. Но само ден след излитането на 10 април 1979 година тогавашното списание „Български войн“ излиза с първа страница със снимка и радостен репортаж, на която Рукавишников и Иванов са посрещнати с прегръдка от домакините на космическата станция космонавтите Владимир Ляхов и Валерий Рюмин. На 11 април се разбира, че скачване няма да има поради повреда в двигателя. Отказва и резервният двигател. Започват планове за аварийно връщане и кацане на Земята. И до днес в световните космически среди се говори за изключителния професионализъм и хладнокръвие на Георги Иванов, който успява да приземи Союз 33. 

Изложбата „Земята през погледа на първия български космонавт Георги Иванов“ във фоайето на БАН - снимка архив на Академията

Остава и завинаги в ��сторията на журналистиката изключителният журналистически гаф на списание „Български войн“ и ръководителите му. Смята се, че дори в Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“ липсва изданието, което веднага е било иззето и унищожено. Но има и много забележителни постижения на български учени и технолози, които са част от световните постижения в изследване на Космоса и космонавтиката. България е 18-ата космическа държава в света, създала над 150 уреда, които са летели на Международната космическа станция и в орбита около Марс. Известни са, както пише и Петя Чалъкова, създадените храни от Института, които и до днес са в менюто на космонавтите и вкусово не се различават от тези на Земята. Не бива да пренебрегваме и имената на български учени, работили и работещи в НАСА или за нея като Виден Табаков от 1958 година, Иван /Джон/ Начев от 1969 година, Петко Динев от края на 90-те години…За първите двама научихме много след промените преди 30 години.

Нещата имат и друг контекст, които по-младите не знаят как преди 1989 година се отбелязваха постиженията на съветската космонавтика в тогавашните медии и как американските. Едните обстойно и само хвалебствено на първите страници, а другите едва ли не само международната хроника. Това също е важна част от близкото минало, когато по никакъв начин не сме би част от принадлежността си към света да оценим преди всичко постиженията на човечеството в изучаване на Космоса.

[vprki]

Критичен поглед: Седмото издание на DA Fest е всичко, което не очакваме!

Когато започнахме да планираме новото издание на международния фестивал за дигитални изкуства DA Fest, който се организира от Националната художествена академия и фондация DA Lab, не очаквахме хубаво време през октомври. Пише за „въпреки.com” Петя Чалъкова, докторант „Изкуствознание“ в Националната художествена академия.

Последните 6 издания се провеждаха в края на септември. Причина за това беше желанието фестивалът да се провежда в своя първи дом – сградата на Националната художествена академия, но за тази цел не биваше да е в учебно време, защото иначе красивата червена постройка на ул. Шипка 1 се оказваше твърде тясна.

DA Fest (7) се разшири и има нови граници, които да обживява, нова среда, нови полета за изследване и експеримент. Освен, че тази година изложбата в галерия „Академия“ ще бъде по-дълга от фестивалните дни като ще продължи до 30 октомври, посетителите са поканени да разгледат още четири изложбени локации, в центъра на София – Галерия Гьоте институт, Галерия „Сердика“ на Женски пазар, Триъгълна кула Сердика, при РИМ – София, галерия Credo Bonum – всяка от тях със собствен стил и мотив във фестивала.

Но това не бяха всички неочаквани промени.

След седем години опити да съберем нужните средства, за да привлечем към фестивала и да поканим в София един от пионерите в областта на дигиталните изкуства, вече не очаквахме, че ще успеем, но успяхме. Тази година STELARC ще се включи в нашата богата програма, не с едно, а дори с три събития. Артист от подобен р��нг трудно може да остане незабелязан от публиката, а ако случайно някой пропусне това посещение, вероятно ще трябва да се разходи до далечна Австралия за нова, съвсем не толкова близка среща с именития творец.

STELARC (Австралия), Stick Man / mini Stick Man, Hyper Prometheus, Perth Institute of Contemporary Art, Perth, 2018. Фотограф: Steven Alyian

STELARC е подготвил за българската публика видео документация на три негови творби, презентация за работата му и интригуващ уъркшоп, в който ще дискутира с участниците (отвъд)границите на телесното и взаимодействието на тялото с машините като за целта ще приведе и други подобни световни художествени практики.

Неочаквано се оформиха и някои акценти в планираните събития. Изглежда творческият дух се носи из световната карта на изкуството. DA Fest винаги се е пазел от излишна тематичност и ограничаваща конкретика. Затова по правило не се задава тема на фестивала. Въпреки това тази година някак естествено се получи нагласата, че това ще бъде изданието, в което

ще покажем на публиката основно български художници,

които към днешна дата живеят и творят в чужбина и са намерили своето място в залите на големи музейни експозиции по цял свят. Нашата задача беше да ги върнем на българската сцена, за да им покажем още веднъж, че заедно с чуждестранните им колеги, творчеството им е не по-малко признато и разпознато и у нас. Сред участващите във фестивала български и международни творци са Кен Риналдо, (САЩ), Джеймс Оугър и Джими Лоазо (Великобритания/Франция), Герхард Функ (Австрия), Анна Васоф (Чехия/Австрия), Карла Тобар Абарка (Еквадор/Франция), Сара Бонавентура (Италия), Михаела Лакова (България/ Холандия), Георги Георгиев (България/Германия), Камен Стоянов (България/Австрия), Максимилиан Праматаров (България/Австрия), Правдолюб Иванов, Венелин Шурелов, Петко Танчев и Атанас Дичев, Илияна Кънчева, Марио Стойнов, Момчил Алексиев, Христо Колев, Пепа Паришева, Яна Василева, Гергана Лазарова-Рънкъл, Даниела Николчова и Ясен Георгиев.

Джеймс Огър и Джими Лоазо (Англия/Франция), Afterlife

Друг неочакван акцент в изложбената програма е погледът на творците към биотехнологиите, изучаването на тялото и телесната материя, взаимоотношенията между машинния и телесния интерфейс. Кой, как и къде ни влияе?

Какво, кога и защо ни променя?

От плесента, затворена под стъклено похлупаче (в „Прах“ на Яна Василева), до батерия, която съхранява биомасата след смъртта ни под формата на енергия (в „Afterlife” на Джеймс Оугър и Джими Лоазо); от механичния звук в резултат на движението на малки водни струйки, който човекът със своята намеса задейства (в Soul на Гергана Лазарова-Рънкел) , до един никога не спиращ влак, който ни показва, че реалността и въображението са в непрекъснат синхрон (в The Continuous War Train на Кен Риналдо) – всяка една от творбите в петте изложби носи в себе си въпроса има ли въобще граница на човешкото, до колко дълбоко в себе си сме допуснали вече машинния свят. Със сигурност всички двадесет и пет произведения, които искаме да ви покажем, ще ви предложат всичко, което не очаквате да видите.

Не предвидихме също и че ще получим повече от 60 заявки за видео селекцията, което ни предразположи да отделим Видео-арт програмата ��ато отделно събитие, което ще тече по време на всички дни на фестивала в Синята зала на Чешки център. Нег��ви куратори са Илияна Кънчева и Петя Чалъкова. Във Видео-арт селекцията се включиха художници от почти всички точки на света – Куба, Филипините, Бразилия, Израел, Италия, Испания, Северна Македония, България, Германия – за да споменем само част от местата. Три часа, в които изразните средства на Видео-арт жанра поставят един много простичък въпрос – Наистина ли сме толкова различни? Селекцията показва палитра от интерпретации на теми, близки до душата и всекидневието на всеки един от нас. Картината е мощен медиатор за послания. Толкова мощен, че дори някои художници умишлено и отново изненадващо, дори на места провокативно, избягват звука.

Съвсем изненадващо, в разнообразието от събития и разноликите творби, в DA Fest (7) се получава класическа симбиоза, в която електроника и плът, механика и телесност, дигитално и реално се вплитат и взаимно се изграждат в образи.

Такива метафори на усещането ни за сливане носят аудио-визуалните пърформанси, които не отстъпват своите традиционни позиции от програмата на фестивала, но пък се разгръщат в града. Започваме с The Science още в първия ден, след откриването (в club „Mixtape 5“, B-Side). Преминаваме през Линеарни ритмики 0.1 на Zero One, ден по-късно през визуализациите на SpartArt, съвместно със Saturated Pixels (и двете в Чешки център – София). Те ще бъдат последвани от разгърнат образ на природата, разположена в сърцевината на нещата от SoundCamp и  Mimionix&Quantum space по-късно на същото място (Чешки център – София). Единственото, което ще ни остане е да закрием това непов��оримо преживяване под звуковите вълни от струните на цигулката на Бояна Желязкова и електрониката на Иван Шопов, в техния съвместен проект Future String.

Мива Матрейек (САЩ), Myth and Infrastructure. Фотограф: Scott Groller

Като отделни събития тази година съвсем неочаквано и по инициатива на самите участници ще се организира също за

първи път и детска програма!

Децата ще могат да посетят с родителите си неповторимите приказни светове на Мива Матрейек в нейните два пърформанса, които ще бъдат на 26 октомври в ДНК - пространство за съвременен танц и пърформанс, единият от които е предвиден специално за младата публика. Малките почитатели на виртуалните светове ще могат да се насладят на едно виртуално приключение с VR театър в Триъгълна кула Сердика – „Островът на съкровищата v 1.0“, на Малка Театрална Компания. Също за деца и родители е предвидена кураторска разходка между отделните изложби.

Не очаквахме още, че ще имаме съпътстващи събитие, но и това се случи. По време на DA Fest, в съпътстващата ни програма ще се включи изложбата „Дигитална естетика“, чието откриване е едва ден след старта на международния фестивал за дигитални изкуства. Изложбата ще бъде в Галерия +359/Водната кула, с участието на Дагмар Шюрер, Михаела Лакова, Тор Йорген ван Ейк и куратор Ирина Баткова.

Съвсем неочаквано събрахме общо над 30 събития, в това число и лекции, срещи-разговори с творците и работилници, с които да създадем плътно съдържание на новото ни издание и макар, че DA Fest няма голям екип, изненадващо ни

подадоха ръка нови свежи млади хора,

които се включиха в построяването на крайната картинка. Разчитаме на 11 доброволци, които отделят от собственото си ценно време, за да ни помогнат да направим фестивала и тази година запомняща се действителност.

Напълно не изненадващо, обаче, запазихме формата такъв, че младите автори, не само студентите в магистърската програма Дигитални изкуства, а и всички останали български и чуждестранни творци, да бъдат представени редом до по-опитните си колегите. Това е обещанието от страна на фестивала да остане преди всичко платформа за учене и експеримент. DA Fest (7), макар и да се старае да бъде изцяло некомерсиален фестивал, също напълно не изненадващо, този път има няколко събития с вход. Разбира се, сумите не са големи, а нуждата от вход е напълно оправдана, за да преминем и ние по пътечката на независимостта и устойчивите модели.

Осъзнаваме, че е възможно всеки посетил фестивала тази година да се почувства като една от линиите в генеративната анимация на Герхард Функ – „Разширяващи се линии“ – да бъде случайно появил се; стремящ се да достигне в двата противоположни края на фестивалната ни програма, неочаквано прекъснат от друга линия; неочаквано освободен в движението си и след това отново случайно завърнал се в нулевата точка на своето битие. Както казва Функ: „Разширяващи се линии е метафора на живота, такъв какъвто той е“. DA Fest (7) е една за кратко добавена реалност, разширяваща нашето битие емулсия, която започва на 22 октомври и неочаквано ще свърши, когато вие решите, защото преживяването на симбиозата с явлението оставяме във вашите ръце. ≈

Текст: Петя Чалъкова

Снимки: Архив на Фестивала

[vprki]

Критичен поглед: Преподаватели от НХА - активни в художествения и обществен живот

Неприсъственото обучение в условията на пандемията се отразява не само на учениците, но и на студентите. Но ако все пак при някои по-теоретични лекции и упражнения, онлайн общуването може и да е даже по-ползотворно, то при тези свързани с изкуства е по-сложно. Особено, когато се отнася за изобразителни и пластически изкуства. Затова и обучението в Националната художествена академия е сред ощетените.

Или както преди време един от преподавателите там – художникът проф. Вихрони Попнеделев каза: „За да преподаваш, трябва да си и работещ професор. Не можеш да обясняваш само, трябва и да покажеш”. Разбира се, той имаше предвид друго – по-скоро дали имаш свежи идеи и посоки за работа, а не само стара слава. Но това важи и за сегашната ситуация, в която професорите трудно могат да показват онлайн, а не само да обясняват. Но затова пък някои от тях правят изложби, където споделят създаденото в изолация и то може да бъде видяно. Вече имаше няколко такива експозиции, а тези дни се откри изложба и на проф. Георги Янков, ректор на НХА, в галерия One Gallery под заглавие „Лека майонеза“ - кинетична инсталация. Много прочити могат да се правят на тази изложба – от намигване към рекламата на различните нароили се майонези, до едно по-философско трактуване за днешния ни свят и битие. При това тези търсения на Георги Янков, който е плакатист, към едно по-раздвижено и разчупено образно послание, даващо ново измерение на сегашните му търсения.

Но нека чуем гледната точка на един друг преподавател в НХА – доц. д-р Венелин Шурелов за изложбата: „Георги Янков е голям образ. Поемам отговорността за цялата двусмислица на определението. Когато е в настроение той разхожда своя Джак Ръсел териер, все едно е панаирджийска мечка. Като доказателство вижте и неговите образи двусмислици, които показва по изложби. Те са големи образи на големия смисъл, нараснал заради собственото си противоречие. Например вклиняването на една буква в изписването на Exit и превръщането му в Exist, е преобръщане на значението и негово допълнение. Освен дължина, ширина, дълбочина и време, сякаш се активира някакво пето, допълнително измерение на смисъла в неговата двузначност. Проблемно е съществуването в постоянно състояние на търсене на изход.

Доста по - пълноценно ми се струва търсенето на входове, но не и ако житейският ти избор е сведен до евакуация. Спешно напускаме местообитанията на надеждата за един разумен свят, споделен с едни разумни хора. Евакуационния план, който ни предлага авторът, е чисто въображение. Зрителят е подканен да си въобрази, че го е разбрал, а как ще действа си е негова работа. Изложбата „Лека майонеза“ в „One Gallery“ на Георги Янков е вход-изход към един многоизмерен свят на големи, плътни, сияещи образи. Те са свръхуголемени и свръхпотентни, защото съдържат фрагменти от причудливата реалност, формули от уравнението на живота. Те са знаци, които с лекота ни допускат до себе си, но разберем ли посоката към която ни упътват ни стягат като с менгеме. Според „Теория на относително леката майонеза“ нищо няма значение, но всичко има смисъл, или май беше, че смисълът няма значение, или има значение, че няма смисъл, или няма значение, че има смисъл…“, написа Венелин Шурелов.

Венелин Шурелов пред инсталацията си “Един човек” - снимка Стефан Джамбазов

А да не забравяме, че самият Шурелов има в момента една инсталация в центъра на София, на мястото на бившия мавзолей на Георги Димитров, озаглавена „Един човек“ по програма „Навън“ на Столична община. Петя Чалъкова, доктор по изкуствознание, написа във „въпреки.com“ за неговата инсталация /целият текст можете да прочетете тук/: „Ситуирането на изкуство на открито не е нова практика в световен план и не е нещо невиждано и нечувано у нас, макар и не чак толкова често явление. Все пак, има места в града, които са се превърнали в нарицателни по своя характер и взаимодействието с тях винаги се забелязва. Това са полемични ареали - арена на мнения, разнопосочни позиции и разбирания за света. Поставени на тези ключови места, артистичните проекти се превръщат в „опонент” на местата за противоборство на ценности и културни разбирания. Самото място, без съмнение, е емблематично, но днес то бива все по-често митологизирано, в по-голяма степен, отколкото е реалната му социална стойност. В буквалния му прочит, към момента, става дума за една бетонна площадка, която граничи с паркинг от едната страна, а от другата с градски парк“.

Валидирането на марката - снимка личен архив на Ненко Атанасов /д./

А един друг преподавател - гл. ас. д-р Ненко Атанасов от Катедра „Плакат и визуална комуникация“ на НХА, е автор на марка за една значима личност от нашата история, която беше валидирана тези дни. Тя е по повод „120 години от рождението на Българския патриарх Кирил“ – марка с винетка и специален печат. Валидирана беше в присъствието на Негово Високопреосвещенство Русенския митрополит Наум, министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията – Росен Желязков, изпълнителния директор на „Български пощи“ ЕАД – Деян Дънешки, представители на еврейската общност в България, представители на посолството на Израел в България, висши архиереи и други.

Проектът за марката  „120 години от рождението на Българския патриарх Кирил“

Художник на изданието е Ненко Атанасов, а консултант Борис Цацов – и двамата част от инициативен комитет, издигнал идеята за отбелязване на годишнината на един от най-знаковите български духовници в съвременната национална памет. През 1943 година играе главна роля в координирането на акциите на Българската православна църква заедно с екзарх Стефан за спасяване на подготвените за депортиране в лагерите на смъртта български евреи. Митрополит Кирил поема събраните за депортиране евреи от Пловдив /неговата епархия/ под своя закрила и заявява, че ако ги натоварят във вагоните, той ще легне пред влака. За това си дело през 2000 година е провъзгласен от организацията „Яд Вашем“ за „праведник на народите“, а наследниците му получават специална благодарствена грамота и почетен медал. След Деветосептемврийския преврат в 1944 година е арестуван и лежи няколко месеца в затвора, където е малтретиран. Освободен е след застъпничество на еврейската общност в България.

Част от изложбата с творби на проф. Красимир Джидров в галерия “Академия” на НХА - снимки Стефан ��жамбазов

А като става дума за изложби на преподаватели от НХА, трябва да споменем и откритата в галерия „Академия“ експозиция с творби на покойния проф. Красимир Джидров /1947 – 2020/. „Творчеството на проф. Красимир Джидров е богато и многообразно. Творбите са лични, искрени и вечни превъплъщения на преживяванията на художника. Близките, приятелите, колегите, студентите успели да се докоснат до света на този художник, без съмнение познават основните теми, които присъстват в творчеството му още от ранните години на обучение и преподаване в Академията и се превръщат в съзнателно разработвани мотиви чак до последните няколко изложби. Макар приносът на проф. Красимир Джидров за развитието на керамиката в България, изграждането на връзки с чуждестранни автори, влиянието му върху поколения студенти и специалност „Керамика" на НХА да предполага организирането на ретроспективна изложба, сега бихме искали посредством някои от неговите най-емблематични и знакови произведения, да изведем именно тези теми, които нестихващо вълнуват художника“, пише в анотацията за изложбата.

И още: „Ябълката несъмнено е един от най-знаковите мотиви в творчеството на проф. Красимир Джидров. Както самият автор неведнъж споделя, тя е символ на греха, чрез който се появява и новият живот. Тя също така е свързана с жената, „вечният символ на живота за мен“. Ябълката съвместява много художествени и тематични проблеми, като намира отражение в многообразието от използвани техники и материали десетилетия наред. „Шлемовете“ и лицата са интерпретацията на темата за близостта, за допускането отвъд маската на официалното, приличното, редното и достигането до личното, истинското. Това научаваме от някои от последните изложби и срещи с професора, но разглеждайки стари снимки, връщайки се към отдавна отминали времена и изложби, виждаме най-ранните керамични портрети. Откриваме как трите мотива – ябълката, жената и човешкото лице, действително са в един вечен кръговрат на близостта, любовта, греха и новия живот“.

Фотоизложбата “Андрей Даниел - последните седем години” беше също в галерия “Академия” - снимка Стефан Джамбазов

Тази изложба идва в галерия „Академия“ след една друга изложба пак там – фотоизложбата „Андрей Даниел – последните седем години“. Тя е на Стефан Джамбазов и съвпадна с годишнината от кончината на проф. чл. кор. Андрей Даниел /1952 – 2020/. В скоба ще добавим, че предпечатната подготовка на фотоизложбата беше осъществен перфектно от Ненко Атанасов. И някак си съвсем естествено във връзка с тези изложби дойде съобщението на ректора на НХА проф. Георги Янков, че е решено да бъдат давани стипендии за студенти на името на тези двама творци, но и преподаватели в Академията – за живопис и за приложно изкуство. А Андрей Даниел беше казал преди време за „въпреки.com“ по повод преподаването в НХА: „Искал съм да създам свободно пространство за студентите. Нещото, което като усещане съм имал през всичките тези години е било желанието да създам друга атмосфера. Не тази, която може би по моето следване и по следването на мои батковци е имало в България”.

Началото в Академията - снимка архив НХА

Впрочем, тези дни беше отбеляз��на 125 – годишнината от създаването на Академията. На 6-ти февруари, преди сто двадесет и пет години, княз Фердинанд I утвърждава с Указ № 4 основаването на Държавното рисувално училище. На 16-ти октомври 1896 г. училището отваря врати. „...До откриване на Държавното рисувално училище животът у нас съвсем не приличаше на днешния: прост, дори патриархален, със слабо развити духовни нужди – такава беше в груби черти неговата действителност. За изкуства изобщо тогава слабо се намекваше и навсякъде, във всичко, се носеше хладният лъх на апатията към тях и господстваше редът на безвкусието...

Преподаватели и студенти работиха по проект “Работен каталог  на колекция “Стефан Кънчев” в музейната сбирка на НХА” - снимка архив

Така беше до преди тридесет години, когато едно събитие, странно и дръзко за онова време, дойде да импулсира усилията на художниците към интензивна дейност и да създаде по - други обществени условия за общокултурния подем на цялата страна. През есента на 1896 г. се откри Държавното рисувално училище...“. Тези думи принадлежат на известния публицист и художник Васил Димов, публикувани в Годишника на Държавната художествена академия през 1926 г. по случай нейния тридесетгодишен юбилей. В продължение на сто двадесет и пет години Националната художествена академия продължава целенасочено да усъвършенства и развива специфичната си образователна, научно-изследователска и културна политика. Днес, повече от всякога, основните цели на най-старото учебно заведение по изкуства са свързани с повишаването на качеството на обучение и утвърждаването на неговия авторитет като съвременен научен и културен център, пише д-р Милена Балчева - Божкова, уредник „Музейн�� сбирка“ на НХА. И това се доказва от дейността и на преподаватели, и на студенти особено сега. ≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Нима отново за черния квадрат?! Или колко „нови“ са новите технологии?

Стремежът да си общуваме с така наречените нови технологии е стремежът ни да ги разберем, да вникнем по-дълбоко в смисъла на тези средства, с помощта на които се срещат изцяло противоречиви форми – виртуалната и физическата реалност, цифрите и идеите, аналитичното и творческото. Пише за предстоящата изложба в галерия „Академия“ DA10BG: Актуално Петя Чалъкова, докторант „Изкуствознание“ в Националната художествена академия за „въпреки.com”.

Изложбата се открива 19-ти ноември от 18:00 ч., в галерия „Академия“ С нея студенти и преподаватели в магистърската програма „Дигитални изкуства“ искат да отпразнуват десетата годишнина от създаването на програмата в Националната художествена академия. Ще бъдат показани творбите на общо 20 участници. Това е различен тип произведения. Публиката може да ги изпита, да ги изживее, да ги чуе, да ги активира. Съзерцанието не е достатъчно, за да разберем или за да проникнем в дълбочината на творбата. В изложбата се събират на едно място интерпретации на света, на разбиранията ни и дори интерпретации на самото тяло и неговата сянка. 

Дали посетителят ще бъде притеглен към сложната комбинация от колекция от дигитални грешки, каквато ни предлага Яна Крачунова в нейната творба Когато сигналът се колебае: на лов за Glitch трофеи или ще се насочи към интерактивна стена, която улавя в музикална композиция сянката му, в инсталацията на Албена Баева и Иван Шопов - Стена от светлина и сенки, това е невъзможно да се предвид. Налице, обаче, за всеки прекрачил входа на галерията ще бъде ясно, че този нов свят, различен от неговото всекидневие тълкува преди всичко форми на общуване. Всяко едно от представените произведения желае да си „поговори“ с посетителя, да го въвлече в собствената си реалност. Кубът на Драгомир Йорданов не просто иска и търси взаимодействието с публиката. „Чрез взаимодействие творбата се събужда и оживява. Без външна намеса тя не може да съществува.“, казва нейният създател. „Кражбата“ на Ангел Чобанов, която той е запечатал в творбата си Да откраднеш откраднатото, също би останала празен акт, ако нямаше с кого да бъде спод��лена. “О” преживяване на въображението на Весела Данчева извиква визуално формата и звука „О“. Творецът е ключа към дневника на това преживяване, което преминава от лично в колективно, в едно цяло, в завършена форма, в „О“. 

Личните преживявания, но във взаимоотношенията между личността и другият, чуждият, непознатият свят са обект на изследването и в творбите на Даниела Такева - Утре когато беше вчера и днес, когато ще бъде утре и Боряна Драганова – Автосугестия. Даниела Такева споделя лично преживяване, пречупено през дигиталния образ, обработено като малка дигитална грешка, на пръв поглед съвсем незначителна, но всъщност именно в „почернения фон“ е заложен смисъла на паметта и забравата. Боряна Драганова ни допуска още по-близо до собствената си конструирана реалност на тясното пространство, в което не можем да избягаме от страховете си. Именно там, в двете творби сме предизвикани да се вгледаме не в средата около нас, а в процепите вътре в нас. Тези процеси са добре осветени и ясно видими от лъча и звука на Антони Райжеков и Федерика Даури в пърформанса Топология на звуковото тяло: дует за тяло и скенер. Колкото повече вникваме в тъмнината, толкова повече моментите на просветляване стават очаквани и търсени.

Заиграването със съвременния технологичен хоризонт поставя въпроса: Дали успяхме да опитомим необуздания и безграничен порив на новите технологии?, Станаха ли те по-близки до нас?. Работите на Ивайло Гогов - Историята на един кит и Стефан Дончев – Мъркаща трева се стремят да придадат един по-човешки вид на технологията. В техните творби „новото“ е вече познато и въвлеченото в човешката реалност, то се е превърнало в самостоятелен обект от тази реалност. Но някак наш, някак близък. Да питаме дали китът на Ивайло Гогов съществува е като да питаме самите себе си за собствената си екзистенция. QR кодът прави видим кита за нас, но не задава рамката на неговото битие и мултиплициране. Подобен самостоятелен живот имат и автоматично генерираните селфита на Илияна Кънчева, в нейната творба Аutomated self: limited edition. Изборът на бота е изцяло независим от желанията и предпочитанията на собственика на лицето, което успешно се множи в социалната мрежа Instagram, живеейки свой собствен живот, неограничен от рамката на суетата. Понякога алгоритъмът поражда дори комични ситуации, друг път пък попада на съвсем подходящи места. И все пак за системата „успехът“ не се отчита с нищо по-различно от начина, по който се отчита „неуспехът“ на автоматизираното селфи – и двете са с напълно неутрален смисъл. За самостоятелния живот на системата ни говори и Механика на отношенията, на Лора Шопова. В тази творба съвсем не става дума за пасивно действие на бинарния код, вкаран в клиширан алгоритъм. Самата творба представлява активна невербална комуникация, посредством следене. Тези отношения изискват от нас действия. Дори и фрустрации, в някои моменти. Да бъдем постоянно наблюдаващи, но и наблюдавани в една механична, изкуствена авторефлексия, която трудно би довела до саморазбиране и себепознание.

Тук неизменно идва и въпроса накъде сме тръгнали? Къде можем да се озовем, ако случайно объркаме посоката или се качим на грешен влак. Тревожността на нашето ново, различно, активно, напрегнато, но и сериозно напоено със социални практики време е уловена в кадрите от видеото на Светослав Кокалов - Where is my train. Ако сме загубили посоката или твърдата земя под краката ни започне да се размества, единствения белег за стабилност ще остане нашата сянка. 1:1 на Наташа Теофилович ни предлага 3D атмосфера, създадена посредством техниката на анимацията на героя (хуманоидна анимация). Движещия се образ, моделиран посредством програма е в пълно съвпадение по мащаб с нашия образ и обърква нашата перцепция за онези устойчиви елементи на нашето собствено съществуване и реалност. Дали можем да се свържем с виртуалната картина, посредством доизграждане на образа – от плоския екран в 3D герой, със сянка, макар и невидим за нас? Или може би между виртуалността и физическата реалност никога няма да може да се построи мост, който да пропуска значението и историческата стойност на общуването между двете материи. Вероятно мост не бихме могли да построим, но Zero One (Николина Недялкова и Любомир Минчев) избират да построят черен куб, който работи като междинна точка за среща между миналото на репетитивните електронни ритми и стробоскопичните светлини и ги среща с нашите физически перцепции и в това число и с нашите слабости на физическия апарат. В творбата Quadratisch. Avantgardisch. Gut, с авангардните електронни звуци, е възможно да се попадне в хипнотичното състояние между сън и реалност.

В състояние на сън ни вкарва и работата на Мартин Пенев – Мандала, отпращаща ни смело във въображаемо бъдеще, където технологията е „далечен мъглив спомен“. Тази творба е част от един приказен ред, основан на техно-синтетичния модел. „В тази спекулация, технологията  е емоционално възстановена чрез механизмите на несъзнаваното. Липсва практичност и полезно действие – обектът вече принадлежи на психоанализата и антропологията.“ – казва авторът ѝ.

Технологична е темата на нашето време. Неизменно състояние и човешка природа е едновременно да се боим и да се вълнуваме от непознатото, от новото, от онова, което ни е чуждо. Чуждо на способността ни да чувстваме и да общуваме. Един ясен акт на сближаване прави работата на Десислава Десева и Петко Танчев, See MO.На пръв поглед добронамерено хуманоидно роботче, което се „старае“ да ни разбере, с помощта на собствените си способности да „усеща“ присъствието на хората и да превежда това присъствие на един от най-достъпните езици познати ни днес – визуалния.

DA10BG: Актуално ще се опита да покаже на посетителите на галерия „Академия“ социалния аспект на дигиталните изкуства именно през елемента на общуването, а от там и идеята за разбирането.  Това, което със си��урност ще бъде припомнено на посетителя е, че тези нови технологии, с които съвременното изкуство работи като с художествени изразни средства, отдавна вече не са „нови“, в своя темпорален смисъл. Дори самата програма навършва вече 10 години от създаването си, а тя самата е създадена в отговор на модерните и актуално, постоянно и неспирно развиващи се елементи на дигитално-технологичния всекидневен живот. На 16.11.2018 г., Google любезно ни подсеща, че се навършват 44 години от изпращането на радио съобщението от Аресибо в космоса. До момента сме подменили най-малко три различни телефонни апарата за мобилни комуникации, а този текст достига до вас в обичайния всекидневен ред на дигиталната комуникация. За последните 10 години на пръв поглед непознатите технологии са се превърнали в нашата естествено увеличена и разширена действителност. Разширяването е виртуално, новото вече не е плашещо, общуването изглежда все по-възможно и дори задължително. Ако не вярвате, просто попитайте Alexa на Amazon. Едно нещо обаче ще остане устойчиво и напълно неизменимо не само за последните 10, а и за следващите вероятно 100 години и това е стремежът към търсенето на смисъл, първо в нас самите, а след това и в отношенията ни с другите. Дигиталните изкуства ни предлагат код чрез който да се опитаме да тълкуваме значението, предизвикателствата и вълненията, които са заложени в смисъла на нещата. ≈

Текст: Петя Чалъкова

Снимки: Стефан Джамбазов, архив от предишни фестивали