#галерия Академия

[vprki]

Богомил Николов събра приятели от ученическите си години в изложба с куратор Надя Розева

След повече от 60 години трима съученици от Художествената гимназия в София - пр��ф.Богомил Николов, Красимира Дренска и Юли Дерменджиев се събраха заедно за съвместната им изложба „Трилогия на едно приятелството“ в галерия „Мисията“ на Държавния културен институт към Министъра на външните работи. Куратор е Надя Розева, ученичка на проф. Николов от детските си години.

Експозицията се реализира и с партньорството на Посолството на Швейцария в България. Изложбата е част от тържествата, с които Държавният културен институт тази година чества 20 години от основаването си. Специално отбелязва Снежана Йовева-Димитрова, негов директор.

От изложбата

„Събрали сме се, за да празнуваме изкуството и приятелството. Когато видях поканата, бях много развълнуван, че в това заглавие, в тази изложба ще се говори за приятелство, защото то е скъпоценен камък. А устоялото на времето приятелство е истинско бижу. Днес, тук имаме добър пример за приятели от десетилетия, които за първи път представят творчеството си заедно“, каза при откриването на 16 юни Н. Пр.  Раймунд Фурер, посланик на Швейцария в България.

Това е първата съвместна изложба за тримата автори, която е по идея на професори Богомил Николов, който в даден момент решава, че иска да събере своите приятели от Швейцария и България и да направят нещо заедно. За куратор кани Надя Розева.

Н. Пр. Раймунд Фурер, посланик на Швейцария в България и Красимира Дренска

За малко ще се върнем една година назад, за да припомним част от творческата биография на Надя, която е, всъщност, и своеобразно предисловие към „Трилогия на едно приятелство“…

Миналата година през пролетта в красивата историческа сграда Чифте Амам (XVI в.), част от Националната художествена галерия на Република Северна Македония бе експонирана самостоятелната изложба на Надя Розева. Изложбата, най-мащабната досега за авторката, представи над 60 художествени медала, създадени през различни периоди, както и картини. Тогава тя в интервю за „въпреки.com” сподели: „Медалната скулптура, буквално, дойде при мен, когато бях на 9 години. Имах големия късмет проф. Богомил Николов, Доктор Хонорис кауза на НХА и основоположник на съвременната медaлна школа в България, да е семеен приятел.

Творби на проф. Богомил Николов

За различни поводи той е подарявал медали на моите родители, а на тяхната десета годишнина от брака, им подари специално изработен медал от месинг, един единствен екземпляр и в много красива кожена кутия. Спомням си, че държах в ръце малките релефни форми и много ми харесваше да ги докосвам и усещам. Това чувство, явно, е останало подсъзнателно в мен и когато вече работех в Ню Йорк за големи издателски компании, той ме покани да работя с негови студенти по време на медален уъркшоп в НХА. Изработих един медал, без да имам особена идея как се прави, след което той го отля и патинира. Да видя този медал в метал и патина, завършен, за мен беше “еврика”! Всъщност, откакто се помня винаги съм искала да рисувам, но да усещам гипса и пластелина в ръцете си беше нещо съвсем различно“.

От ляво на дясно Надя Розева, Анелия Николаева, Красимира Дренска и проф. Богомил Николов

Надя Розева, както вече отбелязахме е ученичка на проф. Богомил Николов, който на 12 март 2024 бе удостоен с почетното звание  Доктор Хонорис кауза на Националната художествена академия (НХА) в София и носител на най-престижната световна награда за медална скулптура “Салтус”.  на Американската нумизматична асоциация. Розева започва да се занимава с медали преди повече от 20 години след завършване на висшето си образование по маркетинг в университета Rutgers в Ню Джърси, САЩ. През 2003 е поканена да участва в медален уъркшоп на проф. Николов в ателието за медална скулптура към НХА. Работи дистанционно от Ню Йорк под негово ръководство няколко години, a в последствие завършва и магистратура в катедра “Метал” /целия разговор с нея може да прочетете при нас тук/.

проф. богомил Николов

Във въведението си към изложбата „Трилогия на едно приятелство“ Надя Розева е написала: „В първата част от трилогията ще видим малките големи медали на Богомил Николов и ще се върнем към изяществото, мярката, копринения допир на класиката, но със съвременното звучене, което само Николов може да улови. Неговите закачливи хрумки и намигвания са изведени от библейските сюжети, митовете, парадоксите на нашето съвремие и на един дъх са пренесени върху медала, сякаш недоксван от човешка ръка. Медалът е сложен жанр, който изисква изключително богата култура и познания, а Николов с лекота създава своите образи, които самите са и проблем, и кулминация, и развръзка. Не случайно Богомил Николов е носител на най-високото световно отличие “Салтус” за изключителен принос в областта на медалната скулптура – на Американската нумизматична асоциация.

Творби на Красимира Дренска

Втората част от трилогията е запазена за елегантната флуидна геометрия в рисунките на Красимира Дренска. Минималистични идеи се разливат структурирано върху бялата хартия. Ръката следва интуицията на свободното движение. Едноцветни нюанси на туш и акварел преливат и изграждат мрежи от деликатни усещания за преобразуване на дух и материя. Срещата с изкуството на Красимира Дренска е запомняща се, съзнанието продължава да следва контурите в лабиринт от цвят и прозирност, предизвиквайки една почти хипнотична медитация – пътуване към неизследвани дълбини. Тези монохромни подсъзнателни мрежи от линии и форми преливат с лекота към форми със скулптурна плът. Следвайки определени закони, те търсят да уловят преходната същност на видяното. /1971 завършва образованието си в НХА, София в специалност Графика и Изкуство на книгата. Участва активно в изложби в страната и в междун��родни биеналета за оригинална графика. . През 1977/78 получава френска стипендия за специализация в Париж. Работи с известния професор Хайтер в интернационалното Ателие 17 и бива въведена в разработените от него специални техники на съвременният експериментален дълбок печат.От 1980 нататък живее и работи в Швейцария. Омъжена е за художника Дади Вирц. През 1985 започва кариерата си като преподавател и по-късно доцент в Шуле фюр Гещалтунг – Базел. Преподава техниките на високия печат и история на изящната графика –б.р./

На преден план творби на Юли Дерменджиев

Скулптурите от дърво на Юли Дермеджиев ни завъртат елегантно около невидимата си ос. В тази част от нашата трилогия материята се конкретизира във вертикална енергия, в топли, оптимистични колони, които израстват с надежда към небето или ни потапя в подводни светове, наситени с мистерия. Отнетото дърво оставя пробиви, но не и липси. Въображаеми символни пространства израстват пред очите ни, цели небесни дворци ни разказват истории с пулсиращи органични ритми. Енергията очертава хармонични форми, ръката иска да докосне мекото дърво, да усети силата и нежните му импулси. Спиралите на времето са достигнали своята кулминация, завинаги застинали в спокойно равновесие.

Трилогията е завършена, приятелството продължава.“

Юли Дерменджиев /л/ и проф. Богомил Николов /д/

В цитирания по-горе разговор с Надя Розева преди година тя каза още: „Културната диплом��ция е моя кауза от много години. Изложбата ми в Националната галерия в Скопие е едно неоспоримо доказателство за това, че изк��ството сближава. За това, че независимо от всички проблеми, хората, които се занимават с изкуство са над злободневните теми, не изпадат в крайности и се опитват да работят добронамерено и позитивно в полза на обществото и изкуството. Изкуството преодолява ограничения, то е хуманно, то е душата на всеки човек.“ И продължава да върви в тази своя посока и като творец. Очакваме и нейна самостоятелна изложба в галерия „Мисията“ или в друго художествено пространство. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Благородна Макева и Надя Розева

P.S. на „въпреки. com”: Не случайно изложбата е озаглавена „Трилогия на приятелството“, защото в живота, извън щастието и радостта от децата ни, професионалните ни успеха, специално място в сърцата ни са приятелите. И нямат никакво значение различните ни пътища, важна е обичта между нас, съхранена във времето.

[krug-movement]

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА ФОТОГРАФИЯТА & THE CHALLENGES OF PHOTOGRAPHY

След успешно проведените 10 издания на Международния Фото салон в Пловдив, организаторите му Антон и Любка Савови и тяхното дружество „Рефлекси“ ООД получиха сребърен плакет на Международната федерация за фотографско изкуство FIAP, която е един от главните патрони на ежегодните издания. Тазгодишното 11-то издание отново се провежда под патронажите на престижни организации като FIAP, HPS (Фотографско общество на Гърция), НСФА (Национално сдружение Фотографска Академия „Янка Кюркчиева“).

Тази година в конкурса участваха 5033 фотографии от 350 автори от 37 държави. С висок професионализъм и експертиза за финалната селекция журито избра 1384 фотографии на 284 участника от 34 държави, между които 37 български фототворци спечелиха 52 награди, като 12 от тези награди са медали – 5 златни,  4 сребърни и 3 бронзови. Техните творби ще достигнат до 37 държави чрез печатния албум, който по регламент всеки участник в конкурса получава. Голямата новина за българската фотография е, че купата на салона за първи път остана в България. Златен медал на FIAP и купата на салона спечели фотографията „Потоп 1“ на Любомир Бенковски от Сдружение “Фото Художници“, Плевен.

Официалното откриване пред публика на селекция от наградени фотографии и награждаването на автори се състоя на 10.08.2024 г., от 18:00 ч. в Пловдив на площад Римски стадион (Джумаята). Изложбата ИЗБРАНО беше експонирана на оградата на Античен театър в Пловдив от 28 септември до 18 октомври, след което ще започне своето турне в страната с първо представян�� в родния Кърджали, в Арт галерия КРЪГ на 18 октомври (петък) в 17:30 ч. и ще бъде отворена за посетители до 10.11.2024. В изложбата ще бъдат представени 55 наградени фотографии на 51 автори от 16 държави.

„За нас е особено приятно, че към конкурса отново имаше интерес от фотографски групи и клубове от държави както от Европа, така и от Азия и Африка – казват организаторите Антон и Любка Савови“.  Разширява се и кръгът от млади автори (16–25 г.) и тази година участват повече от 50 младежи от 4 континента. Във финалната селекция са представени 52 фотографии на 20 млади фотографи. Присъдени са 2 поощрителни дипломи за 1 млад фотограф от България и 1 от Египет.

Международният Фото салон, провеждан 11 последователни години от кърджалийците Антон и Любка Савови, се превърна в една от престижните сцени за съвременна фотография и предизвикателство към творческия потенциал на фотографски клубове, фототворци професионалисти и любители от широкия свят. Събитието е част от културната програма за Деня на Кърджали.

[swubg]

С шоу спектакъл бе открит Националният студентски фестивал на изкуствата в ЮЗУ „Неофит Рилски“

http://www.swu.bg/news/20-10-2020-national-student-arts-festival.aspx

С шоу спектакъла "Магията на изкуствата" стартира тринадесетото издание на Националния студентски фестивал на изкуствата, който се провежда в Югозападния университет "Неофит Рилски". Събитието бе открито от артистичния директор на фестивала проф. д-р Емил Куков.

"Фестивалът на изкуствата е предпоставка за активиране на творчеството на студентите, за повишаване на мотивацията им чрез участие в конкурси, предоставяйки сцени за изява на техните таланти, за създаване на условия за съвместни дейности и представяне на общ художествен пр��дукт", каза проф. Куков.Той отбеляза, че студентският форум предоставя съвременни модерно оборудвани сцени, концерни зали, изложбени площи, студияи възможности за реализация на младите таланти. Проф. Куков подчерта, че отличната материална база, с която разполага Факултетът по изкуствата е благодарение на подкрепата на ректорското ръководство, което осигурява най-добрите условия за обучение на студентите.

Приветствие към участниците във фестивала отправи и деканът на Факултета по изкуствата проф. д.н.к. Васил Марков. "Мечтайте и дерзайте, пътят на изкуствата и на науката е труден, но едновременно с това красив и славен", каза проф. Марков.

Спектакълът започна с представление на треторкурсниците от специалност "Актьорско майсторство" от класа на доц. Огнян Спиров и ас. д-р Биляна Дилкова. Програмата продължи с изпълнение на студенти от специалност "Съвременна хореография", които представиха "Мухите на Шаолин", "Сиртаки", "Кей поп" и "Битка". Талант на сцената в зала "УСЕТ" показаха още студенти от първи и втори курс, специалност "Актьорско майсторство", както и студенти от специалност "Изпълнителско изкуство" от класа на доц. д-р Бинка Добрева и гл. ас. д-р Валери Димчев, които изпълниха "Фолклорна задявка".

Студентският фестивал на изкуствата продължава с изложба конкурс - живопис, графика и скулптура с участието на студенти от ЮЗУ "Неофит Рилски", Националната художествена академия - София, ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", СУ "Св. Климент Охридски" и ПУ "Паисий Хилендарски. Изложбата ще се проведе онлайн.

За снимките по време на Националния студентски фестивал се погрижиха студентите от катедра "Телевизионно, театрално и киноизкуство", под ръководството на техния преподавател гл. ас. д-р Крум Иванов и ръководителя на катедрата доц. д-р Клавдия Камбурова.

Снимки от събитието:

Галерия 1

Галерия 2

Галерия 3

[magdalenagigova]

“Затворен в теб” - втората книга на Йова Станкова

“Затворен в теб” – втората книга на Йова Станкова

Йова Станкова представи втората си книга “Затворен в теб” След дебютният си роман “Галерия от светове”, писателката Йова Станкова издаде втората си книга, която носи заглавието “Затворен в теб”. Премиерата й бе в столичната галерия “Академия” и събра десетки почитатели на българското литературно творчество. Актрисата и водеща Искра Ангелова представи младата авторка и прочете на гостите отделни…

[offcialportalbulgaria]

Национална Художествена Галерия, София

Държавното рисувално училище е създадено през 1896 г. от видни интелектуалци – професорите Константин Величков, Иван Шишманов, Антон Митов, Иван Мърквичка, Борис Шац и Иван Ангелов. Това е началото, поставено с указ на княз Фердинанд, но оттогава и досега историята на Националната художествена академия все повече задължава. Задължава с благородството на това, което дава. На България, на изкуството, на всеки отделен човек, решил да прекрачи нейния праг, за да изучава тайните на прекрасното художество (по определението на Николай Павлович).

[vprki]

На учителя Васил Вълев с любов от порасналите му ученици

Васил ни научи, освен на можене и на морал – един изключително самодисциплиниран човек, топъл, отговорен. Научи ни, че преди изкуството да  е естетика, то е етика и отговорност. Бяхме деца, когато Васил правеше акварел до нас и мъчейки се с боята и с формата, която как да нарисуваме пейзаж с водни боички, гледайки майсторът какво прави. Споделя проф. Станислав Памукчиев за изложбата акварел „Стъпки във времето – поколения“ посветена на проф. Васил Вълев в галерия „Арте“.

Експозицията включва творби на Васил Вълев (1934-2021) и неговите ученици от Художествената гимназия Милко Божков, Свилен Блажев и Станислав Памукчиев, вече ярки фигури в съвременното ни изобразително изкуство.

Станислав Памукчиев продължава: „Васил просто взе една щипка пясък от една купчинка, която имаше до него и поръси по листа и се получи много по-сложна структура на повърхнината. След много години разбрах, че това е отключващ момент за мен и цялата ми живопис се разви по този начин – на земята, с разливане и с поръсване на материалите. Трябваше да минат години, за да разбера колко дълбоко се е принтирало това в мен.“

Станислав Памукчиев

Изкуствоведката Анелия Николаева представя изложбата като разказва: „Изложбата има своя предистория. Приживе самият проф. Васил Вълев имаше идея да направи изложба със свои ученици. Много хубаво е, че Станислав Памукчиев я възроди, но най-интересното, според мен, е събирането на четирима доста различни по художествен профил художници.“

В текста си към експозицията тя пише: “Идеята, както подсказва и насловът „Стъпки във времето – поколения“, е да се потърсят приемствеността между генерациите в българското изкуство и пътищата, по които традициите остават живи. Среща си дават един учител и трима негови ученици от времето на 60-те години в Софийската художествена гимназия. Днес техните им��на не се нуждаят от специално представяне. Милко Божков, Станислав Памукчиев и Свилен Блажев отдавна са се утвърдили с мащаба на творческото си присъствие. Васил Вълев (1934 – 2021), дългогодишен професор в Художествената академия, има значителни заслуги за развитието на българската акварелната живопис от втората половина на ХХ век.

Акварели на Васил Вълев на изложбата в галерия "Арте"

Но кое споява в настоящата експозиция тези така различни като профил художници? Акварелите на Васил Вълев остават свързани с видимия свят, за разлика от почти абстрактните работи на Свилен Блажев, които с характерния замах на жеста, дори в камерния си формат на листа са смели и експресивни. Естетизиращата линия, определяща късното творчество  на Милко Божков умозрително сякаш води и тук по тънките граници между рисунка и живопис. Сложно и интелектуално наситена отново е играта с акварелното петно при Станислав Памукчиев. Четири различни посоки и все пак ги свързва преди всичко споделеното начало в края на 60-те – първите стъпки, уроците, преоткриването на света с младежката дързост, но с доверие към учителските напътствия, и най-вече – с абсолютната отдаденост и безкомпромисност, основния и добре научен урок. В годините 1967 – 1969, за младия учител Васил Вълев това е първи випуск в Гимназията. Учебните практики са посветени на рисуването и с особена интензивност на акварела. Изложбата днес не случайно показва само работи в тази техника.

Акварели на Васил Вълев на изложбата в галерия "Арте"

Именно Васил Вълев, с пиетет към големия български акварелист Никола Маринов (1879 – 1948) и убедеността си в качествата на акварела като пълноценна и самостойна техника на живописта, се превръща в негов апологет и популяризатор. Не само се утвърждава като един от майсторите на акварела в съвременното българско изкуство. Значим резултат от усилията му в посока на ново мислене са инициирането на големите художествени форуми за акварел в Търговище Международния пленер и Националните акварелни изложби.“

Благодарение на галеристката на „Арте“ Гергана Борисова имаме възможност в създадения видеоканал на галерията да откриваме и преживяваме не само експозицията, но и споделеното от художниците. Тези видео разкази остават и като стойностни артистични документи за времето в контекста на културния ни пейзаж.

Акварели на Станислав Памукчиев на изложбата в галерия "Арте"

Но да се върнем към конкретната изложба, провокирала Станислав Памукчиев да изрази почитта си към учителя много лично: “Събира ни Васил в една изложба, която отдавна беше замислена. Събира ни мокрият лист с течащата вода, с цветното петно, което ни дава тласък. Художникът винаги мисли с материала в ръцете си, а акварелът е най-живият материал, който съдържа в себе си парадокса на случайността, на грешката…И художникът е поставен в един режим на контрол, овладяване на хаоса и постигане на формата. Да извлечеш от цветното петно форма и да я изобразиш е само по себе си предизвикателство. На всичко това ни научи Васил.“

Васил Вълев, 2021 в галерия "Арте"

Експозицията представя не само акварели на четиримата ярки автори, но в тяхното присъствие в пространството на галерията чуваме и техния разговор реален или нереален сега и преди…Припомняме, че през април 2021 в „Арте“ бе изложбата „Васил и Бисера. Фамилия Вълеви“ – акварели. Тогава художникът в последната си изложба приживе заедно с дъщеря си художничката Бисера Вълева /на водещата снимка със Станислав Памукчиев – б.а./ казва за другите трима, участници в настоящата на същото място: „Много талантливи ученици. Доставяше ми удоволствие да контактувам с тях.“

Милко Божков на изложбата си в галерия "Арте", 2023

С днешна дата Милко Божков споделя за учителя Васил Вълев: „Започвахме с акварел по тези практики и основно рисувахме с акварел. Ама рисувахме като изтървани, ама изтървани, наистина. В практиките си в Мелник заедно си спомням във втори курс – акварел – Никола Маринов, Джоузеф Търнър (1775-1851), си казах „никога няма да пипна масло!“. Толкова бяхме влюбени в акварела, благодарение на Васил. Когато работя акварел ми трябват два месеца да се подготвя, то е като джем сешън в джаза. Започваш го и почва да те води той.

Акварели на Милко Божков на изложбата в галерия "Арте"

Васил Вълев беше единственият, който рисуваше с учениците. Правеше конферанси, ние работехме много, а той работеше още повече. Той ни заплени за акварела. Пряка връзка на работите ни имахме с Васил – моите, на Станислав и Свиката (Свилен Блажев) – били сме деца.“

Свилен Блажев по своему описва онова време: „Представи си малки пиленца току-що разперили крилца и с едни големи черни папки, вътре пълни с едни картони по 13 ст., български, които бяха най-добрите тогава. Акварелът с марка „Ленинград“ или „Нева“, в по-лошия случай, четка Таленс 10-и или 16-и номер. И сутрин ни отварят клетката и ни пускат.

Акварели на Свилен Блажев-Свиката на изложбата в галерия "Арте"

Целта е вечерта да се върнем с пълни папки. Целият ден ние сме сами или в добрия случай по двама или трима летим по своя път и кацаме тук-там да направим по един акварел, разбира се, защото строгият поглед на Васил Вълев ни очакваше. Всички треперехме, не знаехме какво ще се случи. Отваряме папките и всеки един от нас показва пред другите на конферанс това, което е направил. Ако всичко това, което показвахме пред другаря Вълев и нашите съученици, вече можехме да си легнем и да спим.Сутринта никой не се интересуваше дали си ял, дали си спал, как си тръгнал. Всичко това се повтаряше по същия начин 10 или 15 дни. И така този полет минаваше през цяла България. Разказвам това, защото всичко това възпитава силни характери в тези малки пиленца да станат силни и здрави птици през изкуството и през живота.“

Тогава на тези практики младият учител Васил Вълев им открива невероятните възможности на акварела и рисуването. Те нито за миг не го забравят и досега не само като прекрасен преподавател, но и като личност с преживяванията от учебните практики с юношеските вълнения, с неподправения си ентусиазъм, че избират пътя си на художници.

Свилен Блажев на изложбата си в галерия "Арте", 2022

„Сега, когато съм на 70 и… много съм благодарен на Васил, защото не знам какво щеше да се случи с мен без него. Благодарен съм на силни български художници, които бяха наши учители по пътя и да изкажа чувство на благоговение и обич към тях.“ Споделя Свилен Блажев-Свиката…

А Милко Божков в пространство на „Арте“ казва с възторг: „Като гледам творбите на Васил Вълев – възхита. Той не беше от най-известните, не е бил на гребена вълната, но той беше художник, който дълбаеше надълбоко – и в акварела, и в маслото. Поклон и респект пред неговото творчество. Чудесно стана това сбиране на трима ни заедно с учителя.“

Акварел на Васил Вълев

По своя си начин Станислав Памукчиев емоционално обобщава: „Изключително вълнуващо е и благодаря на Гергана (Борисова) за възможността в пространството на „Арте“ да сме отново заедно по много интересен и красив начин. Единствено в изкуството покойните и живите може да са заедно. Сега Васил е с нас и е по-жив от всички!“

В годините сме публикували много текстове с прекрасни снимки от талантливите и незабравими творчески изяви на забележителните артисти Милко Божков, Свилен Блажев и Станислав Памукчиев. Сега отдаваме почит и възхищение към техния любим учител…

Изложбата „Стъпки във времето – поколения“ посветена на проф. Васил Вълев в галерия „Арте“ продължава до 4 юни. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Критичен поглед: Неповторимият майстор Емил Стойчев

Артистичната биография на Емил Стойчев води началото си от 60-те години на ХХ век Неговото самобитно и оригинално живописно творчество още тогава по естествен начин се налага на вниманието на специалистите и на по-широката публика. Написа за „въпреки.com“ изкуствоведът проф. Чавдар Попов по повод 90-ата годишнина на художника и изложбите му „Въображението е моята кръвна система“ в СГХГ и „От ателието“ в галерия „Академия на НХА.

Кирил Кръстев и Аксиния Джурова го забелязват и го подкрепят, въпреки че образният свят на картините му трудно се вписва в конвенциите на тогавашните разбирания за изобразително изкуство. 

През 70-те години и по-сетне, в резултат на продължително пребиваване във френската столица, Емил Стойчев активно се включва в тамошния художествен живот. Още първата му самостоятелна изложба, която събира значителна част от френския културен и делови елит, протича в известната парижка галерия „Пол Рикар” на булевард „Шан-з-Елизе”.

Авторът започва да излага свои картини в едни от най-престижните художествени средища и форуми из целия свят. Има десетки самостоятелни изложби в САЩ, Япония и Европа, както и участия в редица биеналета в Базел, Ню Йорк, Вашингтон, Токио, Париж. Той се оформя и утвърждава като един от най-изявените и известни наши живописци, чиито имена далеч надхвърлят локалните мащаби на родната арт-сцена. Негови картини притежават изключително реномирани галерии, публични и частни колекции в Европа, Америка и Азия.

В началото на 90-те години Жак Ширак, тогавашният кмет на Париж, а по-късно и президент на Френската република, го кани да направи изложба в двореца Багател – една от най-прочутите парижки зали, като я открива лично. И досега, доколкото ми е известно, художникът е единственият автор от Източна Европа, който прави изложба в тази изключително престижна галерия.

Емил Стойчев се реализира като художник единствено в полето на кавалетната картина. Тази традиционна и едновременно вечно обновяваща се художествена форма, дава пълна възможност на неговия автентичен талант да се изяви свободно. Той притежава абсолютно чувство за цвят, за тон, подобно на абсолютния музикален слух, привилегия на родените музиканти. Неповторимият му колорит се отличава със звучност, с определена плътност, метафорично казано „сочност“, особена „звънкост” на тона – ту матов, ту блестящ, просмукан от светлина, от вътрешна озареност и хроматична наситеност.

Пластическата динамика между различни аспекти на тоналното изграждане създава усещането за изключително богата на преходи и вальори маслена живопис. Това усещане обаче няма нищо общо с конвенционалните и популярни представи за външна „красивост”. Авторът съвсем съзнателно тушира цветовата стихия, не достига до абстрактното формоизграждане.

На него определено му е нужно фигуративното начало. Една от причините за това е, че тоналната характеристика изявява своеобразната си „двойствена” природа  – цветът е едновременно и самоценна естетическа стойност, но заедно с това е и обвързан с особен род предметна изобразителност, която дължи своето очарование на наивистичната си искреност.

Емил Стойчев е неповторим майстор на съчетанието между непосредствена визуална изразителност и софистицирани алюзии, метафори, неафиширана символика. Посредством тоналните степенувания и обобщената фигурация с елементи на гротеска зрителят се докосва по-непосредствено до абсурдизмите, до парадоксите на нашето  съществуване. Попадаме сякаш в зоната на вътрешния, незабележим фон на скритите от непосредствено наблюдение душевни пластове на нашето всекидневно битие.

Експресията, както отбелязва Анри Матис, не се състои в израза на лицата, в сюжета или в интригата – тя се проектира в цялостната пластическа организация на живописното платно, в съпоставките на два тона един до друг, в композицията, в съчетанието на линия и цветно петно. Тези думи, сякаш са казани за живописта на Емил Стойчев. Тъкмо в тези особености се крие голяма част от поетиката на художника.

Живописецът съумя да осъществи синтез между родното и универсалното, между самобитността на балканското, на „нашенското” и европейското в най-широкия смисъл на тази дума. Стойчев безспорно е значим в онази степен, в която чрез индивидуалното и родовото своеобразие се докосва до общочовешкото начало.

Самият той представлява сложна сплав от твърд, устойчив характер, със съзнание за собствена независимост и чувство за свобода, притежаващ интуиция, съхраняващ свежестта и отвореността си към съвременния свят и мястото на човека в него и съумяващ да даде зрим израз на всичко това в своите великолепни платна.

Текст: Чавдар Попов

Изложбата „Емил Стойчев. Въображението е моята кръвна система“ в СГХГ продължава до 6 май с куратор Иво Милев. Във въведението към нея е отбелязано: „Емил Стойчев (р. 1935) е една от най-значимите фигури в българското изобразително изкуство от втората половина на ХХ век. Неговото първо явяване пред публика се случва в сегашната сграда на Софийска градска художествена галерия, когато през 1961 г. на емблематичната Първа младежка обща художествена изложба той излага свои творби. Експозицията има славата на първото по-значимо „размразяване“ в изкуството след смъртта на Сталин и А��рилския пленум на Българската комунистическа партия (1956). Това поколение художници ще бъде наречено „априлско“ и през следващите години то ще създаде новия облик на българското изобразително изкуство. Стойчев е разпознат като явление още с първата си самостоятелна изложба (1965) от такива критици и наблюдатели на художествения живот, с усет към новото, като Кирил Кръстев, Владимир Свинтила, Димитър Аврамов.

Аделина Филева, директор на СГХГ и Емил Стойчев

Последните повече от 30 години Емил Стойчев дели времето си между Париж и София и продължава да твори. Образният му език е все по-загадъчен и труден за проникване. Защо е този усложнен език, сякаш пречка за споделяне, отколкото в помощ? Защото само така могат да бъдат отправени послания, това е езикът на посланията – повече остроумна и завоалирана игра, ребус, игрословица, гатанка, отколкото теза.

Емил Стойчев не е морализатор, той е скептик, отнасящ се повече с насмешка и иронична усмивка към активностите на живота, нашите борби, възходи и падения. „В една картина трябва да има тайнственост“, казва художникът. Тайната е изкушаваща и привлекателна, докато остава тайна. Когато тя се разкрие, става просто баналност. Към тайната ние може да бъдем само насочвани.“

Експозиция е ретроспективна и се организира по повод 90-годишнината на ��втора. В нея участват творби от фондовете на: СГХГ, Национална галерия, ХГ - Казанлък, ГХГ - Пловдив, ХГ “Жорж Папазов” - Ямбол, ХГ “Никола Маринов” - Търговище, ХГ - Смолян, ХГ “Илия Бешков” - Плевен, ХГ “Христо Цокев” - Габрово, Музей на хумора и сатирата - Габрово, ХГ - Добрич и от ателието на художника. Изложбата е придружена от великолепно двуезично албумно издание.

Много е красиво и знаменателно, че по същото време, макар и в по-кратък период е и изложбата на Емил Стойчев „В ателието“ в галерия „Академия“ на НХА с непоказвани досега платна на автора от последните пет години. За изкуството Емил Стойчев споделя, че „художникът говори чрез цвета и образа“. Тази максима напълно кореспондира и с неговото творчество – в платната му проличава изразено авторско присъствие и типичен стил, характеризиран от магичния реализъм и сравняван с големите образци на модерното изкуство. Тази експозиция е и шанс за студентите от Академията да влязат в неговия свят на художник, който идва при тях, в Дома, в който се учат и дано тръгнат напред смело и безкомпромисно като Емил Стойчев. Той го показва десетилетия с талант и характер и продължава.

Аделина Филева, Емил Стойчев и Иво Милев

Носител е на две национални награди за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ (1979, 1985), на Орден Стара планина, I степен; на Националната награда за живопис „Захари Зограф“ (2010); Наградата на София (1967); Награда от Биеналето в Кан сюр Мер (1981); Голямата награда на VI биенале в Шчечин, Полша (1975); Награда на Градски съвет в Радом, Полша (1987); Голяма награда „Златен Езоп“ (1989); Орден „Св. св. Кирил и Методий“ – огърлие и други.

През 2010 година Академичният съвет на Националната художествена академия удостои Емил Стойчев с почетното звание „Доктор хонорис кауза“ на Академията за изключителния му принос и постижения в съвременното изкуство. През 2011 г. в галерия „Академия“ на НХА се представя експозицията „Портрети“, включваща 27 непоказвани дотогава портрета на автора, реализирани в периода 1950–2011 г.

Изложбата в галерия „Академия“ на НХА продължава до 6 април.

Не пропускайте шанса си да се потопите в изкуството на Емил Стойчев, който продължава да ни респектира не само със забележителното си творчество, но и с достолепието си като излъчване и присъствие. А експозицията му в СГХГ за нас, е решена като да пристъпиш в храм, храма на изключителен артист! ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Владко Балев, Елена Шемтова и тяхната „Точка на кипене“

Столичната галерия „Сердика“ представя изложбата „Точка на кипене“, която събира живописните платна на Владко Балев и Елена Шемтова. Двама автори много различни, като стил и начин на изразяване, но обединени от емоционалната сила и експресия на цвета, и неговата подчертана обусловеност в композиционното пространство.Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Диана Драганова-Щир, куратор на експозицията.

Изложбата „Точка на кипене” е своеобразна емфатична връзка и среща на авторите в полето на визуалното преживяване. Представянето им заедно в експозицията провокира интересна съпоставка и дълбоко хетерогенно внушение, постигнато чрез компонентите на една изцяло живописна система.

Картини на Владко Балев

Картините на Владко Балев приковават вниманието с необичаен размах, забележителен мащаб и силно внушение. Художникът работи в полето на абстрактната образност, в която се срещат разнородни колоритни решения и фактурни комбинации. В неговата живопис няма да  открием абсолютна категоричност при изграждане на живописната структура, а по-скоро свободно боравене и смесване на наситени, с различна плътност петна и мазки, подкрепени от хармонични преливания и смели колоритни решения. Изградени свободно и с лекота, картините на Владко Балев пораждат неочаквани и спонтанни внушения, съчетани с въздействащи силуети, и линеарно изградени фрагменти. 

Пред картините на Елена Шемтова

Различни по формат, композициите на Елена Шемтова изпълват пространството с ярки, цветни акценти и съзвучни решения. Искрящи и жизнени, картините ѝ извикват фини емоции и една вибрираща и трептяща среда, която идва от нейното богато въображение. Звучни и силни контрастните вариации в нейните платна се допълват от обединяващи контури и геометризирани елементи. Чрез избора на цветово решение, плътно модулиране и съпоставяне на линии и форми, Елена Шемтова превръща произведенията си в една приказна поезия от цвят и емоция.

Диана Драганова-Щир, Владко Балев и Елена Шемтова

Със силата на своето въображение Владко Балев и Елена Шемтова създават картини, в които по един осезаем начин се смесват необятни светове, безгранични пространства и дълбоки смислови стойности.

Диана Драганова-Щир

Припомняме, че в началото на 2022 година двамата художници имаха съвместна изложба "Точка на пресичане" в галерия „Къщата на София“в кв. „Лозенец“. В експозицията тогава се „срещнаха“ двата възгледа на авторите Елена Шемтова и Владко Балев в търсенето на обща  хармония в изложените си творби. За тази тяхна съвместна изложба Елена сподели: „Пресечната точка я имаме от край време, тъй като сме приятели и второ – визията ни за живописта, за естетиката, макар и много различно да работим, се усеща една среща между нас“. Това тяхно приятелство и сътрудничество като автори се усеща и в сегашната им изложба „Точка на кипене“ в галерия „Сердика“.

Владко Балев

Владко Балев обича да излага в пространството на галерията. През есента на 2021 в нея бе експонирана живописната му изложба "Без заглавие".Тогава художникът сподели за експозицията си, че „тя показва отиващите си неща в истинския свят и пристигащия нов, кух и безсмислен такъв. В тази изложба живописта е все още с четка!“

Той е завършил НГПИ „Св. Лука“ и е работил в ателието на проф. Димо Балев. Има не малко самостоятелни и е участвал в групови изложби в галерия „Дебют“ на НГИИ „Илия Петров“, галерия „Аросита“ и други.

Елена Шемтова

Елена Шемтова създава галерия Zелена през 2012 г.. Завършила е текстил в Националната художествена академия, но се занимава с изкуство в различни направления и форми. Преминава през разнообразни периоди. Занимава се с живопис, рисувано стъкло, бижута и аксесоари от разнородни материали, илюстрации и други. Запознахме се с нея в далечната вече 2014 година, когато тя съвсем млада бе включена в програмата на Международния фестивал на стъклото, организиран от Екатерина и Росица Гецови, с уъркшоп за децата. Тези нейни занимания последваха и в следващото му издание 2016 година. И до днес тя, извън личните си творчески занимания обича да въвежда децата в изкуството. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Милена Балчева-Божкова в поредица за изложбата “Академията въ Княжество и Царство България“ - част 5

Изложбата “Академията въ Княжество и Царство България“ в галерия „Академия“ на НХА е забележително събитие не само в културния ни живот, но и за цялото ни общество, особено в сложното ни време в национален и глобален план. И не става дума за пристрастия - политически, социални и т.н. а за историческата истина в контекста на изкуството. Както обещахме в първата си публикация за експозицията в поредица от пет текста с автор Милена Балчева-Божкова, куратор и ръководител на проекта ще ви разкажем повече…Публикуваме петия, последен текст.

АКАДЕМИЯТА МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ. ПОКРОВИТЕЛСТВОТО НА ЦАР БОРИС III И ЦАРИЦА ЙОАННА

1921 е важна година в историческата хроника на Училището. То приема името Държавна художествена академия. В своя писмен доклад до цар Борис от 19 септември 1921 г. тогавашният министър на просветата Стоян Омарчевски отбелязва заслугата на Академията във възпитанието и подготовката на нашата национална естетична чувствителност. След края на Първата световна война учебната институция вече е намерила своето място в богатия културен живот на страната. Превърнала се е и в център, около който се обединява частната и държавната инициатива за уреждане на художествени изложби от различен мащаб – явление, което е ново за българския културен живот след Освобождението.

Симеон Сакскобургготски и Милена Балчева-Божкова

�� двете междувоенни десетилетия позицията на учебното заведение като водеща културна институция в страната се утвърждава окончателно. Наред със Съюза на дружествата на художниците в България, тя е един от определящите фактори в нашия културен живот. Нейната значимост се очертава в няколко основни насоки: като средище на столичния художествен живот – със своите салони за редовно излагане на изкуство, специализиран библиотечен фонд и богата музейна сбирка; като държавна институция, даваща мнение и имаща отношение към възникнали обществени и културни въпроси; като академична институция с авторитетен преподавателски състав, до чиито оценки и експертно мнение се допитват редовно държавни и частни институти.

В деня на абдикацията на цар Фердинанд (3 октомври 1918 г.) престолът се заема от 24-годишния цар Борис III, току-що завърнал се от Южния фронт. Това са едни от най-трагичните и съдбоносни дни за Българската държава. Младият монарх получава тежко политическо наследство. Той трябва да ръководи държавата при сложното вътрешнополитическо положение и застрашителните неизвестни на военното време.

От изложбата

И въпреки че царуването на Борис III се бележи основно от други акценти, неоспорима е ролята му за развитието на културния живот в страната. Определен приживе като един от най-авторитетните държавни мъже на ХХ век, неговата ерудиция неведнъж впечатлява чуждестранните владетели. Израснал в среда, в която науката и изкуството са на почит, през четвъртвековното му царуване името му се свързва с най-богатия по творчески постижения период от развитието на българското изкуство. Въпреки заетостта и обременеността, предимно с важните държавни дела, монархът никога не забравя да поддържа жива връзка с хората на изкуството и науката. Като модерен държавник, той взема активно участие в строителството на държавата. Гъвкав и мъдър, царят успява с широк замах да обхване нуждите и повелите на своето време.

В периода между двете световни войни монархът се обединява заедно с управляващото Министерство на народното просвещение около целта за издигане на българското образование и култура като значими фактори за развитието на народа и държавата.

Цар Борис III. Централен държавен архив

Тази разностранна по своята образованост личност поддържа жива връзка с българската академична младеж, наричайки я най-голямата надежда на България. Редовно посещава редица постановки в Народния театър, присъства на всички университетски празници, следи с внимание всяко културно начинание в Царството. Много често сам, придружен от малка свита или от членове на царското семейство, той посещава почти всички художествени изложби. Днес сред архивните документи в царския фонд, съхраняващ се в Централния държавен архив, откриваме множество изпратени покани за изложби от редица художници. Натъкваме се и на редица телеграми, адресирани до царя по различни празнични поводи от страна на видни художници и хора на изкуството.

През 1940 г. Съюза на дружествата на художниците открива „собствения си дом“ – изложбен салон на ул. „Раковска“ № 125 в столицата. Изложбената зала е построена благодарение на усилията на комитета „Фондъ Изложбено помещение“, намиращ се под върховното покровителство на цар Борис III . /Подробно за галерията може да прочетете въ�� „въпреки.com” тук./ XIV Обща художествена изложба, представена в нея няколко месеца по-късно, също се открива под покровителството на монарха.

Царица Йоанна на посещение в Държавната художествена академия, 1943. Вестник „Утро“ бр. 10105 от 16 април 1943 г.

В двете междувоенни десетилетия традицията да се откупуват произведения за царската колекция е продължена, както и традицията монархът да бъде основен покровител на Художествената академия. Той не престава да следи с жив интерес развитието ѝ. През 30-те и началото на 40-те години цар Борис и царица Йоанна осъществяват няколко официални визити. С голямо внимание и грижа към Академията се отнася и княгиня Евдокия. Наред с усърдната си благотворителна дейност, тя живо се интересува от изкуство, рисува, избрана е за патрон на Секцията на художничките към Дружеството на българките с висше образование, редовно участва със свои творби в общите художествени изложби, често посещава и Художествената академия. Царското семейство продължава да е основен благодетел на висшето училище по изкуства, като подпомага бедните студенти да продължат своето обучение.

Борис Денев, "Вечеръ", включена в изложбата 1921 г., фонд на Националната галерия

През есента на 1921 г. под покровителството на монарха в бившия царски манеж се открива голямата юбилейна експозиция, посветена на 25-годишнината от основаването на Държавното рисувално училище. /Проектът за плакат, водещата снимка, на събитието е на Харалампи Тачев – б.р./ е  Устроена от художествените дружества в страната, в нея вземат участие 120 художници, повече от които бивши възпитаници на Училището. Със своята мащабност тя се оформя безспорно като едно от големите културни събития в художествения живот у нас през първата половина на 20-те години на миналия век.

За утвърждаването на Държавната художествена академия като столичен културен център в междувоенния период свидетелстват и поредицата колективни изложби, които продължават да се устройват в нейните салони. През втората половина на 20-те години именно в тях се поставя началото на най-големия художествен форум – Общите художествени изложби. Впоследствие някои от тях (1927, 1928, 1929, 1930, 1932, 1935) също се организират в салоните на Академията. Царят и неговата свита са редовни гости на тези значими художествени събития, от които той често откупува произведения за Двореца.

Посещение на царица Йоанна в Държавната художествена академия, 1943 г., Централен държавен архив

На 15 май 1942 г., по повод отбелязването за първи път на годишния празник на Академията цар Борис III пише незабравими слова на пожелания, чертаещи по-нататъшния ѝ път. В периода между двете световни войни под покровителството на монарха се организира и едно от най-мащабните културни събития – голямата изложбата „100 години българско изкуство“, по времето на която той е избран за почетен член на Комитета за насърчаване на изобразителните изкуства. През април 1943 г. царица Йоанна посещава Държавната художествена академия. В знак на благодарност и признателност към нея Академичният съвет решава да ѝ направи личен подарък, изпращайки ѝ скромен дар отъ учебни работи – четири броя керамични изделия (изпълнени в специалния курс по Керамика) и шест броя аквафорти (изпълнени в ателието по Графика). През 1942 г. по повод годишнината от възшествието на царя на престола професорското тяло на Държавната художествена академия най-почтително поднася искрената си и дълбока почит. ≈

Текст: Милена Балчева-Божкова

P.S. на „въпреки.com”: Припомняме,че през 1942 година е второто участие на България в 23-ото издание на Венецианското биенале с комисар забележителният художник Борис Денев от 21 юни – 20 септември в павилион Полша Джардини. Изложбата “Академията въ Княжество и Царство България“ в галерия „Академия“ на НХА продължава до 9 март. Не я пропускайте.

От изложбата

Там ще ви посрещнат изкуствоведи – студенти и магистри, които ще ви разведат из нея, ще ви разкажат и обяснят за експонатите ѝ. Споменаваме го, защото е важно да се познава как са се развивали изкуствата не само в национален, но и европейски контекст у нас във времена, пренебрегвани по идеологически причини. Политическите пристрастия и принадлежности са личен избор, но културата и изкуството имат друг пиедестал, Въпреки ужасяващия ХХ век, в който политическите избори на България не са ѝ донесли добро…Но и ХХI, уви, не ни обнадеждава…

Снимки: Стефан Марков и архив на НХА

[vprki]

Милена Балчева-Божкова в поредица за изложбата “Академията въ Княжество и Царство България“ – част 3

Изложбата “Академията въ Княжество и Царство България“ в галерия „Академия“ на НХА е забележително събитие не само в културния ни живот, но и за цялото ни общество, особено в сложното ни време в национален и глобален план. И не става дума за пристрастия - политически, социални и т.н. а за историческата истина в контекста на изкуството. Както обещахме в първата си публикация за експозицията в поредица от пет текста с автор Милена Балчева-Божкова /на снимката/, куратор и ръководител на проекта ще ви разкажем повече…Публикуваме третия.

ДОЛУ АВАНТЮРИСТИТЕ! НЯМАМЕ НУЖДА ОТ РОШОГЛАВЦИ! ОТГОВОРЪТ НА ОПОЗИЦИОНЕРИТЕ И ПОДКРЕПАТА ОТ ДВОРЕЦА

[...] Опозицията в Народното събрание беше против откриването на училището. Това било лукс – трябвало да се погрижим по-напред за земеделието, занаятите – за всичко друго, та едва тогава да мислим за „рисуватели“. Така наричаха по онова време художниците... Както и да е, откриването на Рисувалното училище можа да мине през Камарата, и не само че стаите му не останаха празни, от което се опасяваше опозицията, а се явиха повече от стотина кандидати. Приети бяха половината – стаите на училището не можеха да поберат повече. Още кънтят в ушите ми крясъците на опозиционерите: „Ще създадете скитници, лумпен-пролетариат! Тези пари ще бъдат по-полезни във всяка друга област! Долу авантюристите! Нямаме нужда от рошоглавци! /Според някои наивни депутати, „рисувателите“ били само едни „рошоглавци“ и нищо повече!/ Самият аз с моята мойсеева брада навярно съм подсилвал това убеждение на тези депутати... Почнахме в 1896 година. Препятствията баха много дори и след като бехме почнали. Имаше слухове, че училището ще бъде закрито. Каква борба водихме! (1.  Из интервю на Хр. Бъзицов с проф. Иван Мърквичка. НА – БАН, сб. XIII, а.е. 923, л. 2. – б.а.)

Указът на Княз Фердинанд за създаването на Рисувалното училище

Идеята за откриването на Рисувално училище се посреща с резерви от голяма част от народните представители. Дълги години след основаването му правото му на съществуване като важен културен институт е подложено на съмнение. По страниците на следосвобожденската ни преса често се повдига въпросът за закриването или преобразуването му. Независимо че навлизането на първите випуски на училището в художествения живот на страната се счита за най-добрия атестат за ролята му на основен културен фактор, през първото десетилетие от своето съществуване то продължава да е подложено на остри нападки не само от редица общественици, но и от Министерството на народното просвещение. Създаването на Законопроекта му среща осъдителния тон на някои от най-известните интелектуалци на тогавашното време, като например Алеко Константинов. През 1895 г. в своя прословут фейлетон „Дребни работи“, публикуван във вестник „Знаме“, той иронично опонира на създателя му Константин Величков.

От изложбата

Подобни коментари за излишността на учебната институция все по-често фигурират по страниците на следосвобожденската ни преса, като неведнъж се повдига и въпросът за закриването или преобразуването му. Независимо че навлизането на първите випуски на училището в художествения живот на страната се счита за най-добрия атестат за ролята му на основен културен фактор, през първото десетилетие от своето съществуване то продължава да е подложено на остри нападки не само от редица общественици, но и от Министерството на народното просвещение. През учебната 1900/1901 година Рисувалното училище преживява една от най-сериозните кризи в своето съществуване. Убеденият негов противник и министър на финансите по онова време Петко Каравелов, предвид невъзможността съвсем да се закрие училището при явното покровителство на княз Фердинанд, поисква да го реформира, и то така, че да го понижи до степен на средно учебно занаятчийско училище, като за тази цел се изготвя дори специален законопроект. Законопроектът е внесен в пролетната извънредна сесия на Народното събрание от привържениците на Демократическата партия, но до разглеждането му не се стига.

От изложбата

Първото десетилетие от съществуването на Държавното рисувално училище протича под знака на силни нападки към него. Често то е подлагано на подробни и изчерпателни ревизии от страна на Министерството на финансите, продължават и критиките от страна на просветното ведомство. След 1906 г. започва да се прокрадва идеята Рисувалното училище да бъде трансформирано в Художествено-индустриално, като цялата учебна 1907/1908 година преминава под знака на развихрилите се дебати около тази инициатива. Идеята за това преобразование и необходимостта от подобно обучение започва да се коментира разгорещено в обществените среди още в края на XIX и началото на ХХ век, като причина за това се посочват все по-нарастващите нужди на развиващата се индустрия. Политическите партии, които се сменят една след друга в началото на ХХ век, съсредоточават усилията си именно в стремежа да насърчават промишления прогрес. Въпреки традиционното си схващане за основната роля на Рисувалното училище да възпитава предимно онази всемирна, висока култура, която се казва изящни изкуства, идеята за трансформацията на училището в този ранен етап от неговото съществуване отбелязва и Антон Митов в своя прословут „Реферат за рисувалните и художествено-промишлените училища“ от 1899 г.

Антон Митов "Варненско море", 1895 , Национална галерия, в изложбата в галерия "Академия"

През 1908 г., от страна на Министерството на просвещението се подготвя нов законопроект, който засяга и дейността на Рисувалното училище. В комисията, работеща по новия законопроект, не е поканен нито един преподавател от учебната институция, единствено Стефан Димитров като частно лице. Главният вдъхновител на новия законопроект е Андрей Протич , към този момент подначалник в просветното ведомство. Още при изготвянето на законопроекта старите преподаватели в училището „обявяват тревога“. Следват писма с обемисти изложения до министъра на просветата. Преподавателският състав протестира срещу посегателството върху автономията на училището, изтъква и важността изящните изкуства да бъдат „меродавни“ и да са господстващите в учебното заведение. За всички тези затруднения научаваме не само от запазените архивни документи, но и от редовната кореспонденция между директора проф. Иван Мърквичка и царския секретар. Следват дълги изложения по проблема и до монарха. В подробно писмо от 31 октомври 1908 г. до царя проф. Антон Митов описва новия, вече отпечатан законопроект като голяма опасност за бъдещето на училището и изтъква монарха като единствената надежда (за старите преподаватели) за предпазване на институцията, за пореден път, от хора не имащи нищо общо с интересите на изкуството.

Писмо до цар Фердинанд I от проф. Антон Митов във връзка с подготвяния от Министерството на народното просвещение проектозакон за Държавното рисувално училище, октомври 1908 г., Централен държавен архив

Въпреки очакваната подкрепа от Двореца везните все пак натежават в полза на просветното ведомство и управляващата партия. Преустройството на Рисувалното училище става по време на правителството на Демократическата партия с министър на народното просвещение Никола Мушанов. Новият закон от 1909 г. превръща учебното заведение в институция, чийто надзор принадлежи на Министерството на народното просвещение. Управлението му се осъществява от директор със съдействието на съвет от преподаватели. Конкурсната практика за приобщаване на нови преподаватели в училището отпада и те са назначавани директно от Министерството на народното просвещение, ка��о единствените посочени критерии са завършване на художествена академия или художествено-индустриално училище и утвърдени художествени качества. ≈

Текст: Милена Балчева-Божкова

P.S. на „въпреки.com”: Припомняме, че първото участие на България на Венецианското биенале е на 9-то му издание 22 април 31 октомври 1910 в зала 20 на Палацо дел Експозиционе. Изложбата “Академията въ Княжество и Царство България“ в галерия „Академия“ на НХА продължава до 9 март.

Не я пропускайте. Там ще ви посрещнат изкуствоведи – студенти и магистри, които ще ви разведат из нея, ще ви разкажат и обяснят за експонатите ѝ. От днешна гледна точка е странна реакцията на видни интелектуалци и обичани от нас личности от онова време. Но фактите и документите казват истината, такава, каквато е и това е нашата история – сложна, противоречива…А иначе идеални хора няма, още повече политици…

Снимки: Стефан Марков и архив на НХА

[vprki]

Милена Балчева-Божкова в поредица за изложбата “Академията въ Княжество и Царство България“ – част 2

Изложбата “Академията въ Княжество и Царство България“ в галерия „Академия“ на НХА е забележително събитие не само в културния ни живот, но и за цялото ни общество, особено в сложното ни време в национален и глобален план. И не става дума за пристрастия - политически, социални и т.н. а за историческата истина в контекста на изкуството. Както обещахме в първата си публикация за експозицията в поредица от пет текста с автор Милена Балчева-Божкова, куратор и ръководител на проекта ще ви разкажем повече…Публикуваме втория.

РИСУВАЛНОТО УЧИЛИЩЕ

ТРУДНОТО НАЧАЛО И ПОДКРЕПАТА НА КНЯЗА

След Освобождението на България идеята на възрожденските ни художници за откриване на рисувално училище остава дълги години забравена. По разбираеми икономически и административни причини художествената култура не е сред приоритетните задачи на първите правителства. Малкото съществуващи към края на XIX век художествени сили се разпиляват – едни се включват в държавния апарат, а младите заминават да учат в чужбина.

Симеон Сакскобургготски и Милена Балчева-Божкова при откриването на изложбата

Дворцовата картинна колекция, както и частните колекции се попълват с отделни творби от изложбите, но всичко това не може да бъде трайна основа за разгръщането на широка и пълноценна художествена дейност. Липсата на мощна заможна и способна на меценатство социална прослойка и отсъствието на модерни културни институти изправят българската държава пред необходимостта да бъде съществен фактор за насърчаването и функционирането на културните дейности.

През 90-те години на XIX век художественият живот в страната видимо се активизира. Нараства инициативата, както на отделни личности, така и на сдружения, основани от художествени и културни дейци. От Западна Европа се завръщат първите държавни стипендианти по изкуства. Организирана е първата по-голяма художествена изложба в рамките на Пловдивското изложение (1892). Нараства и материалното стимулиране за хората на изкуството: започват първите откупки – княз Фердинанд откупува за дворците и резиденциите, а държавата откупува за Народния музей, увеличават се обществените поръчки. През 1893 г. възниква Дружеството за насърчение изкуството в България. Две години по-късно започва да излиза и списание „Искуство“ (1895 – 1897). Сред интелигенцията започва да се прокрадва идеята за висше училище по художество. През 1896 г. тази идея прераства в инициатива – създава се Законопроект за откриване на Държавно рисувално училище.

От изложбата

Прокарването на законопроекта за училището е едно от най-ярките и културни начинания, предприети от държавата по инициатива на тогавашния министър на народното просвещение – големия общественик Константин Величков. Училището започва своя живот трудно. От момента на основаването му фигурата на княз Фердинанд е от изключително значение за неговото развитие. Девет години по-рано (1887), на откриването на първата художествена изложба в страната – тази на художника Иван Ангелов – монархът обявява, че би взел под свое покровителство инициативата за едно художествено училище, стига тя да намери отзив и подкрепа в средата на правителството и народа. И спазва дадената дума.

На 6 февруари 1896 г. княз Фердинанд подписва Указа за основаване на висше училище за изкуства (на тази дата 2025 се откри и изложбата“Академията въ Княжество и Царство България“ в галерия „Академия“ на НХА). На 14 октомври (1 октомври по стар стил) 1896 г. Държавното рисувално училище отваря врати.

В ателиетата на Държавното рисувално училище, началото на ХХ век, архив на НХА

Основаването на Държавното рисувално училище в края на XIX век и първите му големи успехи през следващите десетилетия внасят онзи необходим образователен и културен акцент, без който българската художествена култура в този период би останала изключително ограничена и без развитие. Държавната грижа за този културен институт в първите години от съществуването му има различни измерения: подкрепа при уреждането на изложби, държавни поръчки, материални субсидии, предоставяне на частни здания за нуждите му. Все в посока на стимулирането и поощряването на родното изкуство в процеса се вписват и интересите на монарха, изразявани чрез меценатските му прояви. Личната ангажираност на княз Фердинанд към художественото образование личи особено при учредяването на Рисувалното училище. Поканени са преподаватели от чужбина. В продължение на две лета всяка събота князът лично присъства на лекции, при които се прожектират картини на световни майстори.

Писмо от княжеския секретар до директора на Държавното рисувално училище във връзка с направено дарение от княз Фердинанд I за Дружеството за подпомагание на бедните студенти. Държавен архив

Като основен покровител на училището, българският монарх не само подкрепя и насърчава дейността му, но и го подпомага с редица деятелности. Князът е и първият частен дарител на Рисувалното училище, подпомагайки със значителни суми бедните ученици, за да имат възможността да продължат образованието си в страната или да специализират зад граница. От запазените архивни документи в Царския фонд (Централен държавен архив) и във Фонда на Художествената академия (Държавен архив – София) научаваме за материалното подпомагане на редица млади художници, както и на множество ученици в Рисувалното училище, имащи възможността да се докоснат до западноевропейската художествена култура. За съжаление, сред наличните архивни единици откриваме малко на брой конкретни имена.

Никола Михайлов (1876 – 1960), царски стипендиант. Портрет на госпожа Пеева, 1906, Галерия „Джуркови“

За някои от тях научаваме предимно от пресата или от личните им спомени. През 1897 г. князът отпуска стипендия от 200 лева месечно на младия Никола Михайлов, за да продължи да специализира живопиство в Мюнхен. През 1914 г. бившият царски стипендиант е назначен за придворен художник на самия княз и в период от осем месеца рисува портрети на всеки един член от царското семейство.

Константин Щъркелов (1889 – 1961), ученик, подпомогнат от Дружеството за подпомагание на бедни ученици.Дамски портрет, първото десетилетие на ХХ век, музейна сбирка на НХА

Историята помни и още едно събитие от този характер. През 1911 г. младият Константин Щъркелов подрежда първата си самостоятелна изложба в малката стаичка, която служи за гардероб на Държавното художествено-индустриално училище. Заинтригуван от творчеството на талантливия художник, монархът го кани в Двореца. От картините, които Щъркелов занася, княз Фердинанд откупува 27. С част от сумата, получена от откупката, художникът осъществява пътуване до Германия, Австрия, Франция, Англия, Швейцария и Италия, обикаляйки най-известните галерии и музеи.

През 1898 г. в Училището се основава Дружество за помагание на бедни ученици, чийто приход се сформира от членски внос, от закупените билети за художествени сказки, повърнатите обратно заеми на ученици, от продажбата на студентски книжки и от даренията на княза. Из архивната документация на Рисувалното училище откриваме поредица доказателства за това.

Текст: Милена Балчева-Божкова

Припомняме, че настоящата изложба в галерия „Академия“ представя неизследвана към днешна дата тема, свързана с историческото развитие на Художествената академия от момента на нейното основаване до средата на ХХ в. и ролята на българското царско семейство в нейния живот.

Проф. Георги Янков, ректор на НХА при откриването на изложбата

Екипът, реализирал този мащабен проект е: Милена Балчева-Божкова (куратор и ръководител на проекта), Младен Врабчарски (дизайн на експозиционното пространство), Ненко Атанасов (дизайн на рекламните материали), Росен Тошев (фотографии), Силвия Варадинова-Пападаки (реставрация), Емилия Колева (реставрация), Силвия Милославова (редактор), Димитрина Спасова (връзки с обществеността), Виктория Йорданова (сътрудник) и Елисавета Драгомирова (сътрудник).

Изложбата се осъществява в рамките на музейната програма на Националната художествена академия, която се занимава с изследователски проекти, свързани с музейната ѝ колекция, историята на Художествената академия и различните исторически периоди на българското изкуство.

От изложбата

Проектът се реализира под почетния патронаж на Цар Симеон II министър председател на Република България (2001-2005) и  съпругата му Царица Маргарита и в партньорство с Фондация „Свети Пимен Зографски – Национална художествена академия“, Държавна агенция „Архиви“ и Българска телеграфна агенция и с подкрепата на Национална галерия, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, Фонд за опазване на историческото наследство „Цар Борис III и Царица Йоанна“, Централна библиотека на Българската академия на науките, Национален политехнически музей, Регионален исторически музей – София, Галерия „Джуркови“ и Институт Лист. Унгарски културен институт София.

Припомняме и, че 2021 година по повод 125 години от създаването на Художествената академия в пространството на галерия „Академия“ бе експонирана фотоизложбата„125 години НХА в 125+ фотокадъра“, която разказваше в снимки тази важна история. /може да прочетете тук/.≈

P.S. на „въпреки.com”: Изложбата “Академията въ Княжество и Царство България“ в галерия „Академия“ на НХА продължава до 9 март. Не я пропускайте. Там ще ви посрещнат изкуствоведи – студенти и магистри, които ще ви разведат из нея, ще ви разкажат и обяснят за експонатите ѝ.

Снимки: Стефан Марков и архив на НХА

[vprki]

Милена Балчева-Божкова в поредица за изложбата “Академията въ Княжество и Царство България“

Ние от Въпреки сме изключително респектирани от изложбата “Академията въ Княжество и Царство България“ в галерия „Академия“ на НХА. Тя е забележително събитие не само в културния ни живот, но и за цялото ни общество, особено в сложното ни време в национален и глобален план. И не става дума за пристрастия - политически, социални и т.н. а за историческата истина в контекста на изкуството. В поредица от пет публикации с автор Милена Балчева-Божкова, куратор и ръководител на проекта ще ви разкажем повече…

Но преди това представяме въведението към експозицията, представено от НХА към изложбата: На 6 февруари 1896 година Княз Фердинанд подписва указа за основаването на Държавното рисувално училище. Това е най-важната дата в историята на Националната художествена академия и съвсем неслучайно на този ден 2025 година се откри забележителната изложба .“Академията въ Княжество и Царство България“ в галерия „Академия“ на НХА.

В разказа за изграждането на новоосвободена България появата на висше рисувално училище на предела между XIX и ХХ век има съществено значение. Когато на 14 октомври 1896 г. в една малка невзрачна постройка на столичната улица „6-ти септември“ се провъзгласява откриването на висшето училище по художество, носещо скромното име Рисувално, едва ли някой предполага какво решаващо въздействие ще има то върху изкуството в страната ни през следващите десетилетия. Преименувано години по-късно на Държавна художествена академия, то успява да запази и брани докрай позицията си на хегемон в художествения живот в Царска България.

От изложбата

Подкрепата на българската корона през първите десетилетия от съществуването на Художествената академия е от изключително значение за нейния просперитет. Близката връзка между царското семейство и институцията датира от периода на нейното основаване и продължава до средата на 40-те години на ХХ век, като монарсите следят нейното развитие с жив интерес. В дворцовия живот, където науката и изкуствата са на висока почит, Художествената академия, този нов за страната ни културен институт, заема специално място. В дните на тежки изпитания и грижи за запазването и цялостното обединение на българския народ, амбицията и интелектуалната енергия на монарсите за насърчаването и процъфтяването на изкуствата имат съществена роля за мястото на българската култура в рамките на европейското духовно пространство.

Настоящата изложба представя неизследвана към днешна дата тема, свързана с историческото развитие на Художествената академия от момента на нейното основаване до средата на ХХ в. и ролята на българското царско семейство в нейния живот.

От изложбата

Вследствие на осъществена двугодишна изследователска дейност по темата проектът илюстрира целия проучен документален масив, състоящ се от архивни документи, фотографии, периодичен печат и артефакти. Той се стреми да даде отговор на следните въпроси: Каква е ролята на княз (цар) Фердинанд в първите години от съществуването на Държавното рисувално училище (днес Национална художествена академия)?; Как Дворецът присъства в първите художествени изложби, организирани в салоните на Държавното рисувално училище?; Каква е ролята на Цар Борис III и Царица Йоанна в развитието на Държавната художествена академия в периода между двете световни войни?; Какво включва постъплението на предмети от царската колекция в Музейната сбирка на Художествената академия през 1947 г., представящо се в изложбата за първи път?

Екипът, реализирал този мащабен проект е: Милена Балчева-Божкова (куратор и ръководител на проекта), Младен Врабчарски (дизайн на експозиционното пространство), Ненко Атанасов (дизайн на рекламните материали), Росен Тошев (фотографии), Силвия Варадинова-Пападаки (реставрация), Емилия Колева (реставрация), Силвия Милославова (редактор), Димитрина Спасова (връзки с обществеността), Виктория Йорданова (сътрудник) и Елисавета Драгомирова (сътрудник).

От ляво на дясно: Симеон Сакскобургготски, Васил Терзиев, проф. Здравка Василева и Милена Балчева-Божкова на откриването на изложбата

Изложбата се осъществява в рамките на музейната програма на Националната художествена академия, която се занимава с изследователски проекти, свързани с музейната ѝ колекция, историята на Художествената академия и различните исторически периоди на българското изкуство.

Проектът се реализира под почетния патронаж на Цар Симеон II министър председател на Република България (2001-2005) и  съпругата му Царица Маргарита и в партньорство с Фондация „Свети Пимен Зографски – Национална художествена академия“, Държавна агенция „Архиви“ и Българска телеграфна агенция и с подкрепата на Национална галерия, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, Фонд за опазване на историческото наследство „Цар Борис III и Царица Йоанна“, Централна библиотека на Българската академия на науките, Национален политехнически музей, Регионален исторически музей – София, Галерия „Джуркови“ и Институт Лист. Унгарски културен институт София.

Проф. Георги Янков, ректор на НХА и Яра Бубнова, директор на Националната галерия на откриването на изложбата

Припомняме, че 2021 година по повод 125 години от създаването на Художествената академия в пространството на галерия „Академия“ бе експонирана фотоизложбата „125 години НХА в 125+ фотокадъра“, която разказваше в снимки тази важна история. /може да прочетете тук/.

А сега първият текст за изложбата “Академията въ Княжество и Царство България“ Милена Балчева-Божкова. А за нашите разговори с нея очаквайте при нас след последния ѝ текст.

МОНАРСИТЕ ЗА ИЗКУСТВОТО И НАУКАТА

1878 година. Сянката на полумесеца върху Българските земи избледнява. Българското княжество е възстановено и се устройва държава от нов, модерен, европейски тип – монархия наследствена и конституционна, с народно представителство. На хоризонта се въздига монархът – върховният представител и глава на държавата. На 17 април 1879 г. Първото Велико народно събрание избира Александър Батенберг за княз на България. Още с встъпването си в длъжност той се заема да модернизира държавата във всяко едно отношение, като в неспокойното следосвобожденско време я ръководи достойно, гордо и непреклонно.

Княз Александър Батенберг управлява страната до август 1886 г. На 7 юли 1887 г. за княз на България е избран Фердинанд Сакскобургготски. Настъпва време, в което княжеството изживява стопански подем, строят се железници, фабрики, пристанища, обществени сгради. Усилено се строят и гимназии, обществени сгради, канят се и архитекти от чужбина. Благодарение на своите първи монарси Княжество България, впоследствие Царство България, осъществява контакти с управляващия елит на Европа.

Каменен часовник с бронзова фигура на Аристофан, автор скулптора Анри Етиен Дюмеж (1830 – 1888). Предмет от обзавеждането на царския дворец

Известен в европейския аристократичен двор с научните си интереси, още с пристигането си в България княз Фердинанд лично се ангажира с грижата за преодоляване на нейната изостаналост. Наскоро възстановената ни държавност бързо догонва в различни области високите образци на европейската цивилизация. Европеецът модернизатор, княз Фердинанд учредява под личния си патронаж редица културни и научни институции, които носят името Царски и съответния специален статут, защото е воден от бурната си амбиция Царска България да се издигне в Европа не с големите си граници и политика, а с институциите си. Страстта на княза към естествените науки несъмнено намира отражение при създаването на Природонаучен музей в столицата. Лично той полага основния камък на Държавния аквариум във Варна през 1906 г. Всеизвестно е стремлението на монарха и към опазването на растителните и животински видове. В тази посока се осъществяват невиждани дотогава акции по залесяване. Открива се и Зоологическата градина в София. Засадени са редки растителни видове в Царската и Университетската ботанически градини. Българската академия на науките датира съществуването си още от 1869 г., но сериозното финансиране от страна на държавата се осъществява в края на столетието, по времето на управлението на княз Фердинанд.

Йосци Арпад Копай (1859 – 1927). Портрет на княз Фердинанд I. Творба от царската колекция

Основната отличителна черта на българската културна политика през първите десетилетия на Княжество България е създаването на нови културни институти и модерно законодателство в областта на културата, разглеждана като единство от образование, наука и изкуство. Личната намеса на монарха в този процес не оставя съмнение за посоката на развитие на страната. Княз Фердинанд застава начело на народ, в чиято ценностна система образованието е от първостепенна важност. Благодарение на позицията му като княз и цар на българите мащабът на неговото дело по отношение на културния и научния живот е огромен. До края на Царство България българските монарси не престават да покровителстват изобразителното изкуство и науката. През 1905 г. съществуването на Археологическия музей в столицата е обезпечено с държавна издръжка. Достъпна е и Царската научна библиотека, съдържаща хиляди томове литература. Монархът и неговото семейство подпомагат редица талантливи деца и студенти, поощряват художници и писатели, които изпращат в чужбина със стипендии. Стените на дворците се украсяват не само с творби на най-добрите европейски майстори, но и на най-добрите български художници по това време. Всички вещи, обслужващи живота и държавническите функции на царското семейство, са от най-висока класа, като редица от тях са поръчвани на най-добрите майстори в страната. Монархическото семейство е на почит и уважение от страна на Държавното рисувално училище (впоследствие преименувано на Художествена академия), като за него се полагат специални „грижи“.

Янко Анастасов (1892 – 1958). Портрет на княгиня Мария Луиза (копие по Ф. Ласло)

Готовността за „културно мисионерство“ от страна на Двореца продължава със същия интензитет и в периода между двете световни войни. Ролята на цар Борис III, царица Йоанна и княгиня Евдокия за насърчаването и функционирането на редица културни учреждения в областта на образованието, изобразителното изкуство и музиката са съществен фактор в посока по-бързо надмогване на голямата историческа дистанция, разделяща България от модерния свят.≈

Текст: Милена Балчева-Божкова

Снимки: Стефан Марков и архив на НХА

P.S. на „въпреки.com”: Изложбата “Академията въ Княжество и Царство България“ в галерия „Академия“ на НХА продължава до 9 март. Не я пропускайте. Там ще ви посрещнат изкуствоведи – студенти и магистри, които ще ви разведат из нея, ще ви разкажат и обяснят за експонатите ѝ. А на 20 февруари от 18 часа е кураторският тур с Милена Балчева-Божкова.

От изложбата

Случайно или не в края на миналата година в Камерна зала „България“ бе представен изключителният изследователски труд –"Летопис на Софийската филхармония" (1893 – 1946) в три тома. Съставител е д-р Андрей Андреев, издателство “Лист”, редактор Гергана Димитрова, коректор Мери Великова, графичен дизайн  Милена Вълнарова. Споменаваме го, защото е важно да се познава как са се развивали изкуствата не само в национален, но и европейски контекст у нас във времена, пренебрегвани по идеологически причини. Политическите пристрастия и принадлежности са личен избор, но културата и изкуството имат друг пиедестал, Въпреки ужасяващия ХХ век, в който политическите избори на България не са ѝ донесли добро…Но и ХХI, уви, не ни обнадеждава…

[vprki]

Поетичният, личен свят в картини на Елена Велкова-Трифонова в галерия „Арте“

Елена Велкова работи с паметта и времето като пространство за откриване на емоционално – психичното, преживяното, личното, сантимента, носталгията. Тя работи с наметалото на спомена, което скрива, отдалечава в забрава, но и съхранява като съкровено лично усещането за свое, неприкосновено, защитено и освободено от обусловеността от конкретиката на живота. Написа проф. Станислав Памукчиев за живописната изложба на художничката „Тихи тревоги“ в столичната галерия „Арте“.

Елена се вглежда в семейния архив снимки заради възможността да разпознае сенките на живяното. Често следите са заличени до степен на неразличим, непонятен, синтезиран образ, с усещане за присъствие - безличностно, безсубектно. Персонажите в нейните картини избледняват до степен на осъмняване в това, дали са били, дали това е било – кога е било!? Открива се въпросът – това, което е било – ще бъде ли; това, което ще бъде – било ли е?

Безвремието на спомена определя свръхлично битие. В едно пространство – време се събират покойните с живите и неродените, и те винаги са чисти, по детски невинни. Поглеждат към зрителя, търсят опрощение и милост. Поглеждат към нас с укорително неразбиране за света, който сме изградили.

Елена се самоидентифицира през спомена. Изнася напред във времето своята гледна точка и поглежда в себе си като в спомен за вечното невинно дете.

В нейните картини, времето върви някак бавно, едновременно в няколко паралелни канала, като във филм на Бергман. Тази неустойчивост на хронотопа, тихо ни тревожи и ни задържа в себе си. Задържа ни на място непознато, на което много пъти сме били и с усещане за свое съкровено преживяване - място, на което винаги ще останем деца.

Странно как, картините на Елена от живописна материя, се превръщат в емоционално – психична и духовна плът, и това ги прави изкуство.

Елена Велкова-Трифонова и Станислав Памукчиев

Благодарим за откровението, Елена...

Станислав Памукчиев

Настоящата изложба е награда на Елена Велкова-Трифонова за живопис от галерия „Арте“ към Националната изложба конкурс „Млади български художници“ в пространството на „Райко Алексиев“  2023, представителна част от инициативата на мецената Тодор Стайков за подпомагане реализацията на млади художници, завършили специалности „Живопис“ и „Скулптура“ в Националната художествена академия. В журито тогава освен Тодор Стайков бяха проф. Валентин Старчев, проф. Десислава Минчева, Димитър Генчев, Кирил Василев, Любен Генов, Мария Василева, проф. Станислав Памукчиев.

Изложбат�� на Елена Велкова „Тихи тревоги“ в галерия „Арте“ е втората ѝ самостоятелна експозиция след тази в Арт център, Плевен, 2023. Припомняме, че първата ни среща с нейното изкуство бе в реализирания проект „Морфология на пространството“ на галерия A&G Art Meeting, Халамян&Хорнман, Варна  в пространството на „Райко Алексиев“ (09.12.2021 - 21.12.2021).  Експозицията представ творческите търсения на автори, които интерпретират в дълбочина богатството от смисли и съдържания в широкия ��иапазон на темата. Участваха Бригите Хайнтце, Димитър Генчев, Елена Велкова, Мартиан Табаков, Мартин Трифонов (куратор) и Цветан Кръстев - представители на различни поколения – млади, активно търсещи художници и утвърдени визуални артисти със значимо присъствие в българската и световна художествена сцена, но всички със силно изразена творческа индивидуалност.

Тогава за „въпреки.com” изкуствоведката Наташа Ноева написа: „Обединени в едно пространство от обща концепция, те представят своите концептуални и пластични подходи към темата в многообразие от медии (живопис, скулптура, рисунка, инсталация, видео) и поетично-метафизични или абстрактно-експресионистични съдържания, ескалиращи до остротата и директността на неоекспресивна фигуралност. Експериментът с материал, колорит, фактура, форма, образ и сюжетът, доколкото съществува, са по-скоро функции на психологическата организация на внушението в картинното и експозиционно пространство. В мито-поетичен, сакрален наратив живописните композиции на Елена Велкова проникват в дълбинни психологически пространства, родова памет и архиви на анонимното съзнание. Присъствието ѝ като наблюдател и участник не е водещо, а по-скоро базирано на спомена за миналото и реални събития в настоящето. Тя пресъздава желания и емоции, съзнателно деперсонализира лишения от портретни характеристики образ и го превръща в типаж. Умишлено търсеният лаконизъм в изображението се явява гранична зона между материя и ефимерно, пространствата, населени с човешки фигури, символизират един идеален свят – проекция на свръхромантични представи за отминали събития и надежди за бъдещето.“

Гергана Борисова и Елена Велкова-Трифонова

И сега в изложбата на Елена Велкова в галерия „Арте“ осезаемо виждаме, усещаме емоционално как тя продължава да работи в тази посока. „Тихи тревоги“ е изящна експозиция като самата нея. И заедно с това представя талантлива авторка, вгледала в света около себе си с любов, чувствителност, но и с мащаба на моженето си като артист. Тя ни разказва история, нейната история, но тя по своя дълбок смисъл е универсална, но при условие, че имаме сетива да я споделим с езика на изкуството…Ако изложбата на Елена Велкова можеше да говори, щеше да бъде с езика на поезията. Но ние го „чуваме“ в пространството на галерия „Арте“…

И не само затова публикуваме въведението ѝ към експозицията, която създава аурата на спомена и обичта, които съпътстват живота, Въпреки сложността и изпитанията…

„Изложбата е разделена на три части, изразяващи както тихите човешки тревоги за отминаващото време, за създадените спомени и оставеното от нас, така и моментите, в които успяваме да ги заглушим в съзнанието си.

Първата група картини разкрива обобщен образ на човека като един от всички. Тревогата за паметта тук оставя впечатление за ненужност и сякаш е омаловажена. Втората група творби разглежда серия от платна, показващи малки мигове на щастие и умението да празнуваме живота, когато успеем да оставим настрани тихите си тревоги. Третата и най-малка част от изложбеното пространство е усвоена от серия картини, основно в малък формат, носеща заглавието „Старата госпожа е будна“. Тя представя вековна къща, която е свидетел на няколко поколения „тихи човешки тревоги“, а съществуването ѝ зависи именно от човешкото присъствие.

Докато търсих най-подходящото заглавие, което да подскаже вълненията ми, попаднах на стихотворение от Радой Ралин, посветено на Атанас Далчев. В него до голяма степен разпознавам това, на което съм опитала да намеря визуален отговор.“

ТИХА ПАНИКА

На Атанас Далчев

Страшни са

превъплъщенията на спомена...

Той не признава

време, пространство, величини.

Той обезличава

всички далечини.

Превръща епопеята в една дума,

трагедията в един вопъл,

славата в един епитет.

Твоите предишни усилия

стават пародия

Твоите предишни вълнения

будят насмешка.

Да повдигнем ли клепача на съвестта?

Тя едва ли ще добави нещо.

Твоите пламенни убеждения

служат само за справка.

Колко години ти е отнело

твоето непрекъснато тичане

между нещото и нищото?

Това хитро, изплъзващо се Бъдеще.

То вече не ни забавлява

със своите изненади.

То не поддържа едно напрежение,

което би изтеглило настоящето.

Настоящето вече се плаши.

Настоящето търси опора,

безразлично му е дали ще стане история.

Настоящето иска

да бъде живот.

Спомените я обезсърчават.

Радой Ралин

1964

Изложбата на Елена Велкова „Тихи тревоги“ в галерия „Арте продължава до 22 февруари. Преживейте я! ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Румен Гашаров издирва творба на Димитър Даскалов от първия випуск на Академията

В годините неведнъж сме публикували текстове за забележителния художник Румен Гашаров – за незабравимите му изложби, за наградите му, за ироничния му и заедно с това добронамерен поглед към хората и света. Той ни изненада като ни прати текст с деликатния въпрос дали би представлявал интерес за нас. За нас това е чест и го публикуваме, защото сме уверени, че той ще е интересен за нашите читатели.

Момичето от село Върбица

Преди време видях малка картичка, репродукция на непознат за мен женски портрет. Усетих необикновено вълнение, защото почувствах, че съм пред един шедьовър. Веднага купих 10 броя. Минаха години с радостни и тревожни събития, но портретът на това момиче беше неразделно с мен. Постепенно научих, че авторът Димитър Даскалов е от първия випуск студенти на Иван Мърквичка и Антон Митов. Той е сред основателите на дружество „Съвременно изкуство“ и един от първите изкуствоведи у нас. Момичето от портрета е от родното му място - село Върбица, Шуменско. До сега не успях да разбера къде се намира тази работа.

Димитър Даскалов "Момичето от Върбица"

Да разгледаме този образ, рисуван около 1910 година. Момичето има напълно европейски вид. Дрехата ѝ е от тъмночервено кадифе, умело съчетано с фин жълт плат, за разлика от харесвания днес евтин национализъм - носии, потури и цървули, който ни натрапват някои художници, танцьори и народни депутати! Нека, обаче, съпоставим този никому неизвестен образ със световни, показвани в най-големите музеи и галерии шедьоври на портретното изкуство.

Рогир ван дер Вейден (1399-1464) "Портрет Франческо д'Есте"

Например, с холандските майстори. При тях мъжете са с достоверно показан характер, но са малко скучни. Жените на вид излъчват благочестивост, но се забелязва и известна престореност, стигаща в някои случаи до пресметливост (тя ще спори за цената на всяка стока на пазара - риби, плодове и зеленчуци...).

В „Момичето с перлената обица“, което съм виждал в оригинал, се долавя известна плашливост и има (извинете) лека прегърбеност.

Йоханес Вермѐр ван Делфт (1632-1675) "Момичето с перлената обица"

А образът на момичето от село Върбица внушава усещането за смелост и дори дързост. КРАСИВИТЕ УСТНИ И РУМЕНИНАТА НА БУЗИТЕ ДОПЪЛВАТ НЕЙНОТО ОЧАРОВАНИЕ, А ОБИЦАТА Ѝ ПРИДАВА ЖЕНСТВЕНОСТ.

И ако в „Мона Лиза“ виждаме жена, познала радостите на любовта, помъдряла и загадъчна, то момичето от село Върбица е образ на невинността.

Погледът ѝ встрани усилва усещането за достойнство, с което очаква това, което животът ще ѝ поднесе.

Румен Гашаров

Неслучайно, може би, точно сега, когато се откри забележителната изложба АКАДЕМИЯТА въ КНЯЖЕСТВО и ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ в галерия „Академия“ на НХА, получихме текста на Румен Гашаров.

От изложбата в Националната художествена академия

Това е разказ за първото училище по художество и покровителството на монарсите. Когато на 14 октомври 1896 г. в една малка невзрачна постройка на столичната улица „6-ти септември“ се провъзгласява откриването на висшето училище по художество, носещо скромното име Рисувално, едва ли някой предполага какво решаващо въздействие ще има то върху изкуството в страната ни през следващите десетилетия. Преименувано години по-късно на Държавна художествена академия, то успява да запази и брани докрай позицията си на хегемон в художествения живот в Царска България. Очаквайте за нея публикация във „въпреки.com”.

Ученици от първия випуск на Държавното рисувално училище, 1896, снимка: Държавна агенция „Архиви“

А Димитър Даскалов, роден на 26 октомври 1874 година в с. Върбица, Шуменско, е сред първите випускници на Държавното рисувално училище в София (1903) преподават му първосъздателите Иван Мърквичка и Антон Митов.

През септември 1903 г. е един от основателите на Дружество „ Съвременно изкуство“ и участва в първата обща изложба на Дружеството през същата година. Рисува предимно портрети и композиции.  Е един от първите изкуствоведи у нас. Разработва методика за преподаване на рисуване в гимназиите, въвежда рисуването от натура в Държавното рисувално училище, където преподава в периода 1909-1911 година. Умира през 1914 година. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив

[vprki]

Станахме на 11 години…

Продължаваме. Стефан Джамбазов е тук и винаги ще е с нас, Въпреки! Нашият сайт „Въпреки.com" днес навършва единайсет години от своето рождение. Чак не ми се вярва, че толкова време е минало.

Обикновени текстовете за нашите годишнини ги пишеше Стефан. С него си бяхме решили, че като станем на пет години, ще направим страхотен купон. Не стана – тогава 2019 той беше след тежка операция и първата химия…Казахме си тогава, като станем на десет години…Последното, което написа в тази наш своеобразен празник беше когато станахме на 7 „Вече сме в първи клас!“ Два месеца и един ден след това отлетя…

Една от последните снимки на Стефан Джамбазов (1951-2021) при откриването на фотоизложбата му "Андрей Даниел - последните седем години" в галерия "Академия, 7 януари 2021

Но преди това си казахме много неща в последния ден, едно от които беше: „Продължаваш сама, защото Въпреки сме само ние…“ Обещах и си изпълнявам обещанието, доколкото мога. Не мога да снимам, пълно бездарие. Не може без снимки, поканих наш приятел, с него и прекрасното му семейство ни свързват  срещи и преживявания по фестивали и културни събития. И така продължаваме със Стефан Марков, който е част от екипа на Въпреки от пролетта на 2021 година.

При връчване на Националната награда за живопис “Владимир Димитров-Майстора” в ХГ в Кюстендил, 1 февруари 2014

На 14 януари 2014 година в интернет пространството се появи сайтът „въпреки.com” с разговори с чудесните творци - певицата Александрина Пендачанска и писателя Георги Господинов, както и с неговата и не само негова преводачка - Мари Врина – Николов. Една жена, която работи толкова за България, колкото много наши институции тук и зад граница съвсем не успяват да правят. Щедростта и приятелството им бяха като поличба и вяра в нас. Започнахме с тези хора не само защото са прекрасни творци, но и хора с гражданска позиция. Георги Господинов и Джиджи, както приятелите наричат Пендачанска, винаги са били и сред хората в защита на демокрацията и свободния човешки избор.

Стефан снима скъпите ни приятели Катрин Томова и Филип Зидаров

И това беше нашата цел през тези вече единайсет години – да се срещаме с хора, които са прекрасни творци, но и хора с ярка гражданска позиция. Които не се крият зад изкуството, а се опитват да го направят част от общественото битие. Защото това „въпреки” освен преодоляване е и противопоставяне на бездуховността, липсата на култура в обществото не само като изкуство, но и като общуване.

Представяме поредния ни проект в Дарик радио, 2019

Не можем да не благодарим на хората, които ни помогнаха тогава преди 11 години като Анна Стоева, тогава приятелка на нашия син, а вече отдавна са семейство и имат прекрасно момченце, и брат ѝ Васил Стоев - за техническата поддръжка на нашия сайт, за интелектуалната провокация от страна на нашите деца – Ирина и Давид, на Камен Старчев и неговата прекрасна съпруга Маргарита Янчева, на които дължим графичното изображение на нашето лого, вдъхновено от поезията на Атанас Далчев. Малко след като нашият сайт се появи в интернет  пространството  и ние се опитвахме да разказваме за изкуството като неотменна част от развитието на обществото срещнахме Албена Спасова, един от създателите на Международното триенале за сценични изкуства, която ни каза, че трябва да кандидатстваме по проекти. Дотогава бяхме само изпълнители на местата, където сме работили. Кандидатствахме в НФК и получихме за проекта ни „Критичен поглед“ 1000 лв., струваха ни се десет пъти повече, но вече можехме да каним автори и да плащаме… 

С Андрей Даниел, октомври 2017

Оттогава с нейната благословия продължаваме с проектите не само, за да развиваме и да имаме много качествени и авторитетни автори, а да създаваме проекти като менажираме важни теми и проблематика в областта на културата и изкуството. Благодарим на хилядите наши читатели и приятели, които ни повярваха още от първата година.

Специално държа да отбележа в този контекст забележителни личности, творци и мислители, които вече не са между нас – проф. Андрей Даниел, Марин Бодаков, проф. Ивайло Знеполски, проф. Ивайло Дичев, проф. Вера Ганчева, Людмил Тодоров, проф. Иван Димов, Любен Зидаров, Димитър Грозданов, Христо Карастоянов…

Стефан Джамбазов и Любен Зидаров...

В тези години имахме подкрепата на Националния фонд „Култура”, както и на Културната програма на Столична община, благодарение на които имаме възможност да привличаме и автори, които са сред елита на нашата научна и интелектуална мисъл. Подпомогнаха ни преди време за една година и от Фондация “Америка за България”. Създадохме и прекрасни партньорства, които продължават с държавни и неправителствени организации в областта на културата и изкуството. Списъкът е дълъг.

Ще си позволя и едно лично признание за изминалата 2024 (анализ за нея очаквайте в следваща публикация). Обмислях да приключа с кандидатстването по проекти и да огранича публикациите във Въпреки. Но точно приятелите и мисълта за обещанието ми към Стефан ми помогнаха да преодолея в себе си този момент на тъга и съмнения…И Въпреки два нелепи инцидента на път за театър и изложба, които наложиха операция, придвижване с патерици, не се отказах. Само си обещах да не бързам толкова, колкото и да ми е трудно, дори на тези вече съвсем не малко мои години…

Стефан Джамбазов

И така - продължаваме. Стефан е тук и винаги ще е с нас. Въпреки е идея на Стефан Джамбазов –  още от програма „Христо Ботев“ на БНР, после в Инфо радио и РФИ, които отдавна ги няма. Стефан отлетя към Небесата преди почти четири години  на 15 март 2021 година. Осиротяхме Въпреки, аз, децата ни, приятелите…Продължавам с Въпреки, с нови проекти и не само, защото му обещах. Те не са мои, те са наши със Стефан. Щедър, почтен, талантлив, той умееше да обича и да се раздава, както умеят целунатите от съдбата и небесната светлина. С него щастието беше безкрайният дар, с който всички ние бяхме благословени! Работи до последния ден на живота си, Въпреки, че особено в последните месеци минаваше през Ада, без да се оплаче…Датите и часовете на файловете в лаптопа му са го документирали. Всичко е подредил, работейки до последно. Въпреки и не само има забележителния му архив – текстове, фотографии, филми, идеи. Вероятно, много от нашите читатели са забелязали, че почти няма публикация без негови авторски снимки или цитат от негови текстове. И така ще бъде… Така, че Въпреки, сме ние двамата и продължаваме. Благодарим на нашите автори, на приятелите, които ни подкрепят и ни вярват, на всички, които ни харесват и на тези, които не ни харесват. Нали сме ВЪПРЕКИ…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимките са на приятели

P.S.: Няма да има купон, защото не е възможен без присъствието на Стефан. Той е тук, съветвам се с него, изключителен редактор, рамо, любов. Не съм религиозна, занимавала съм се твърде много с физика и знам, че енергията не изчезва, а преминава в друго състояние. Така, че честит ни общият ни рожден ден, Стефане! Наздраве за нас и за „ВЪПРЕКИ“!

[vprki]

СВОБОДНАТА ЗОНА на Иван Кирков отново в галерия INTRO

 „Докато я има галерия INTRO винаги януари ще е запазена за Иван Кирков“.  Каза преди години на Ивановден Валентин Щинков, художник, дизайнер, галерист и колекционер по повод  изложба „Иван Кирков. Имагинерният реализъм“.

Тогава на 1 януари 2022 се навършиха 90 години от рождението на Иван Кирков. Валентин Щинков каза още: „Чувствах го като ангажимент да направя тази изложба, независимо от повода 90 години от рождението на Иван Кирков. Датата не е важна. При него не може да има годишнина, не може да има смърт, той беше човек, който не се вместваше в общоприетите норми на хората. Той е нашият жалон, макар че думата не е най-добрата. Той е пътеводната светлина в живота, поне, на мен и на всичко хора около мен, които са тук.“

Малко след тази паметна дата - рождения ден на Иван Кирков (1932-2010) на 2 февруари се откри първата изложба от проекта СВОБОДНА ЗОНА на галерията „С благодарност на Иван Кирков“ /подзаглавие на всички експозиции/. Валентин Щинков тогава обяви, че бъдещите изложби на Ивановден ще са СВОБОДНА ЗОНА с различни теми. Идеята е да се припомни значимостта на проф. Иван Кирков, който успява чрез изкуството, творческите си възгледи и преподавателската си дейност в Националната художествена академия да въздейства върху формирането на много имена в българската живопис. Галерия INTRO цели да представи огромното влияние на таланта му върху следващите поколения.

Греди Асса, Божидар Бончев и Валентин Щинков

През 2025 година, изложбата “СВОБОДНА ЗОНА” продължава традицията да почита наследството на проф. Иван Кирков, който със своята творческа свобода и преподавателска дейност в НХА оставя трайна следа в сърцата и съзнанието на много български художници.

Темата на тазгодишната изложба - "Гледна точка", кани публиката да разгледа живописни пейзажи, разкриващи индивидуалните търсения на участващите творци.

Генко Генков (1923-2006)

В изложбата участват Вихрони Попнеделев, Генко Генков (1923-2006), Георги Щърбев, Греди Асса, Долорес Дилова, Иван Хаджийски, Кольо Карамфилов 1963-2014), Любен Зидаров (1923-2023), Милко Божков, Мими Добрева, Петър Дочев (1934-2005) и Свилен Блажев. Техните творби разкриват уникални интерпретации на темата за свободата, всяка от които носи собствена гледна точка и естетическа философия.

Петър Дочев (1934-2005)

В изложбите досега присъстват хора, които са свързани с него; има такива, които са го познавали, но има и такива, които само са чували за него. Може би, наистина, тъкмо това е най-ценното на този проект – авторите, които винаги са толкова любопитно различни – и като възраст и поколение, и като начин на работа, използвани материали и изразни средства, стил, жанр и т.н. Именно в това е идеята на „свободната зона“, както е и наречен този прекрасен проект. Самата тема за свободата е била изключително важна за Иван Кирков, за когото Валентин Щинков каза навремето в цитирания текст: „Той казваше, че свободата не е даденост, а борба – когато си я извоюваш, ти трябва да я отстояваш, да продължаваш напред… Художникът по принцип не умира. Идеята на изложбата е да се продължи едно внимание и уважение към неговото име и към това, което е направил – и като художник, и като преподавател, като естетика, като модерност, като творчески възгледи.“

Любен Зидаров (1923-2023)

Известният автопортрет на Кирков е и на плаката на проекта СВОБОДНА ЗОНА, независимо от темата – все още той наблюдава „учениците“ си, приятелите си, като се усмихва или пък прави пауза. Той е и там, и тук. И очаква да види още.

Катрин Томова и Филип Зидаров, вляво е творбата на Долорес Дилова

Припомняме написаното от изкуствоведа Филип Зидаров, най-задълбочения изследовател на Иван Кирков, негов приятел и последовател за „въпреки.com” за „СВОБОДНА ЗОНА - с благодарност към Иван Кирков“: „Какво е свободата? И защо ли още търсим очертания на нейната „зона“ три десетилетия след края на родния комунистически режим? Причината е загнездена в битието на предишния половин век, в който свободата беше робство, а невежеството – сила. Иван Кирков беше от онези творци, чиято вътрешна и донякъде външна свобода не се поддаваше на ограничения. Но той имаше още едно, особено ценно качество – защитаваше свободата на своите млади съмишленици и с всички сили ги предизвикваше да открият собствената си свободност като художници, и като личности.“

Иван Кирков (1932-2010)

Възхитителна е последователността на Валентин Щинков да следва идеята /за нея и развитието ѝ в годините може да прочетете при нас тук/ си като художник, галерист, колекционер всяка година в пространството на INTRO в дните около Ивановден да откриваме и откриваме отново и отново изключителния Иван Кирков. За нас остават незабравими думите на Вальо, както го наричат приятелите, които си припомняме всяка година: „Той е мислител. Нашите разговори с него мога да ги пресъздам, защото съм имал щастието или нещастието да не ми е бил пряк учител / завършил е плакат при проф. Иван Газдов в НХА– б.а./. Когато ти се срещаш с един човек постоянно някак се размива във времето това, което си чул и, които сте си говорили, дори може и да не си го оценявал. А когато срещите са били в някакъв ритъм, циклични, имаш време да осъзнаеш какво си чул.

Милко Божков

През последните години от живота му ние много често се виждахме с Иван Кирков, особено последната година и тогава съм получил не съвет, напротив, той не даваше съвети, а начин на мислене за света. Няма как да го пресъздам, да го предам, освен това - светъл ум. Той беше и велик художник, и огромен педагог със страхотно чувство за естетика, за мярка, за оценка. Той можеше да оцени всеки с един поглед и с две думи.“

Иван Хаджийски

По време на разговорите с Вальо Щинков обичайно си припомняме и документалния филм на Атанас Киряков, посветен на Иван Кирков „Да се спасиш в спомена“, 2009, и особено финалния му пасаж, когато художникът казва:. „ …За да можеш трябва да знаеш много, а онези, които могат трябва да знаят още повече… …Колко малко, всъщност, е нужно на човек – свобода в съзнанието най-напред и стремеж да я постигнеш, защото никой не ти я дава тази свобода даром, ако не можеш да я извоюваш, да се бориш за нея и да съществуваш в името на нея…“. Филмът почти изцяло беше сниман в Асеновград, където Иван Кирков се върна да живее в едно малко апартаменче, след като беше пенсиониран 1987 година от Художествената академия. „Животът на човек не е само нагоре и не знае какво предстои“.

Вихрони Попнеделев

Припомня си онези години Валентин Щинков. Отбелязва, че и здравето на художника не е било добро и цитира Иван Кирков оттогава: „Направих огромен кръг, тръгнах и какво ли не ми се случи и пак се върнах тук, и в творчество, и в житейски план. Аз на спирали не вярвам. Просто – завъртях се и пак съм тук…“

Иван Кирков (1932-2010)

Неизменна част от изложбата СВОБОДНА ЗОНА "Гледна точка", С благодарност към Иван Кирков,   и тази година са и емблематични произведения на самия художник, които продължават да провокират, вдъхновяват и възхищават…И още нещо за Валентин Щинков като създател на проекта и не само – всяко откриване се превръща в красив празник на среща между художници и приятели.

Изложбата продължава до 31 януари в пространството на галерия INTRO. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

P.S. на редактора Зелма Алмалех: И докато се връщах с метрото след поредния Ивановден получих снимка от скъпа приятелка и прекрасна художничка Мариана Маринова, ученичка на Иван Кирков.

Стефан Джамбазов (1951-2021) и Валентин Щинков

Годината на фотографията няма значение, но със сигурност, е преди отбелязването в галерия INTRO на 90 годишнината на Иван Кирков. Все пак, Стефан Джамбазов (1951-2021) и Валентин Щинков и тогава са си говорили за Свободната зона, която е и личен избор за всеки един от нас, Въпреки!