#Продължавай

[leatherjacketblesseddreams]

[lora-ns-world]

,, Само защото си се провалила веднъж, не означава, че ще се проваляш във всичко. Продължавай да опитваш, дръж се, и винаги, винаги, винаги вярвай в себе си, защото ако ти не вярваш, тогава кой би? Затова дръж главата си изправена, вдигни брадичката и най- важното, продължавай да се усмихваш, защото животът е нещо красиво и има толкова много причини да се усмихваш.”

М. Монро

[reyaannablog]

Не ми пиши, когато останеш без нищо друго за вършене. Направи време за мен сега — не когато ти е удобно, не когато си свършил със света. Не ме карай да превеждам чувствата си в думи. Чети ме. Виж ме. Без обяснения, без инструкции.

Не съм тук, за да се моля за вниманието ти. Ако не можеш да доловиш значението с поглед или с едно изречение, значи не си тук за мен. Престани да търсиш оправдания в забързаното ежедневие. Всеки намира време за важното. Всичко останало са празни думи и изгубени моменти.

Избери — или ме виж сега, или продължавай да губиш.

[bulgarka]

Готин блог, продължавай да го развиваш. Имаш страхотни попадения.

Mersi :)

[biserstoilov]

В този момент край нас мина такси. Елизабет протегна ръка, автомобилът спря до тротоара и отпуснати на задната седалка, поехме в неизвестна за мен посока.

- Накъде? - попитах с любопитство.

- Изненада...

- Не обичам изненадите.

- Зная... Но тази ще ти хареса...

Облегна се на рамото ми. Косите ѝ се разпиляха небрежно с ухание на канела. После притвори очи, сякаш сънува Париж.

- Това е булевард Сен-Мишел, а вдясно е Сорбоната... - усетих усмивката ѝ по топлия дъх във врата си. - Недей, няма да я видиш. Но обещавам да те заведа.

Лиза усещаше всяко мое движение.

- Затвори очи... И брой до сто...

Едно... Две... Три... Миговете следваха един след друг...

- Обеща да не гледаш...

По отпуснатите ѝ клепачи приказни сенки от крайпътните дървета си играеха на криеница със слънчевите лъчи.

- Четеш ми мислите... - затворих очи и приведох глава към нейната. По нежната кожа на страните ѝ изгряха сънливи трапчинки.

- А сега ти четеш моите...

Усещах дъха ѝ, виждах нежното сияние на луничките, косата, която заливаше като вълни острите ѝ рамене, и се чувствах щастлив - за първи път, откакто Париж ме посрещна със своето навъсено небе.

Таксито сви наляво и още преди любопитството ми да се събуди, чух да казва:

- Продължавай да броиш...

Деветдесет и седем... Деветдесет и осем... Деветдесет и девет...

Отворих очи...

- Сто... - гласът ѝ сияеше от щастие. - Погледни!

Водите на Сена носеха по течението си безброй неразказани истории, преливащи в синьо и зелено, които само тишината беше в състояние да разбере... Усещах и студеното ѝ безразличие, и примамливата близост, с която обещаваше да приласкае самотата ми.

- Мостът на изкуствата - Пон дез Ар... Виж катинарите... Не вярвам в такава любов... Любовта не може да живее заключена... Тя е като изкуството - има нужда от свобода...

Настроенията на Лиза се меняха като цветовете на Сена - щастлива допреди малко, сега душата ѝ беше изпълнена с носталгия и тъга.

- На отсрещния бряг е Лувъра... - звучеше отнесено, мислите ѝ бяха другаде. - Но и той сега е заключен...

Б. Стоилов

[just-a-dream-princess]

Продължавай. Има смисъл. И ако не го виждаш ти, някой друг го разбира и оценява.

[flyarabella]

Писмо до Мира - 1

Мила моя малка Мира, честит първи рожден ден!

Още докато беше в корема ми си обещах, с цялата сила на душата си, че за всеки един твои рожден ден ще ти пиша писмо. Ще пиша, ще ти споделям, така както го правя всеки ден. Обещах ни го, тогава когато аз и ти бяхме едно. Ще ти пиша, дори когато станеш голяма и с досада се сетиш, че си получила поредния сърцераздирателен мейл от мама. Ще го правя с целия си арсенал от думи и чувства, защото отсега знам, че ти ще цениш словото и ще познаваш човешката душа.

Мое прекрасно момиченце, ти имаш много имена. За тази една година с баща ти успяхме да измислим цял набор от прякори и чак се учудвам, че успя да научиш името си. За нас ти си и винаги ще си останеш Миролета, Фърколета и всички чудати имена, с които те титулуваме всеки ден. Последната ти обсесия е към чорапи. Под всякаква форма и вид, независимо на чии крака са били. Щом видиш чорап ти го грабваш и с несигурни, смешни, патешки крачки тръгваш нанякъде, сякаш носиш Светия Граал. Мила Мира, няколко пъти ти обяснихме, че ти не си домашен дух, имаш пълната свобода да ходиш където искаш, не е нужно да имаш чорап в ръката, или в устата си. Но не, сагата с чорапите сякаш няма край. Мило мое дете, благодаря ти за хилядите часове смях, които донесе в нашето ежедневие. Понякога, да не кажа често, с баща ти плачем от смях. Физиономиите ти са неповторими, писъците ти са великолепни, а начина по-който се впускаш към всяко интересно нещо около теб е впечатляващ. Мило мое дете, моля се да запазиш тези неща завинаги в себе си. Показвай смело емоциите си, заявявай категорично мнението си и се впускай във всяко начинание без страх. Дори да паднеш, обещавам аз и тати да сме до теб и да ти кажем: „Нищо не е станало. Спокойно, ставай горе, ние сме тук,“.

Мило мое дете, никога не се опитвай да скриеш коя си. Единственият срам е да се срамуваш от себе си. Винаги заставай със сила зад това, в което вярваш. Винаги подлагай на съмнение това, което хората се опитват да ти налагат. Никога не съжалявай за миналото, огромна загуба на време е. Има причина, за всяка грешка, за всеки неуспех, за всеки момент на слабост, за всяко ужасяващо нещо, което ти се е случило. Расти с всяка грешка. Не забравяй, че единствения начин да спечелиш уважението на хората е като покажеш уважение към себе си. И най-важното - продължавай със същия дух да разхвърляш, ришнеш, крещиш на обществени места, хапеш с любов. Продължавай да танцуваш смешните си танци, да преследваш кучето в свински тръст, да обичаш така както само ти умееш. Продължавай в същия дух, мое малко чудо. И нито за секунда не се съмнявай, че ще съм до теб във всяко едно начинание. Никой на този свят не знае колко силно бие сърцето ми за теб. Само ти знаеш. Само ти си го чула отвътре.

Обичам те, щастие.

Мама

[simonsmilee]

Животът е такъв, какъвто го направиш. Независимо от всичко, понякога ще бъркаш, това е универсална истина. Но хубавото е, че ти решаваш как ще сбъркаш. Момичетата ще ти бъдат приятелки – или поне ще се преструват на такива. Но помни, някои ще идват, други ще си отиват. Тези, които остават с теб въпреки всичко, това са истинските ти приятели. Не се отказвай от тях. Също помни, сестрите правят най- добрите приятели на света. Колкото до любовниците, те ще идват и ще си отиват също. И скъпа, мразя да го казвам, но повечето от тях – даже по- скоро всеки един от тях, ще разбива сърцето ти, но ти не можеш да се предаваш, защото ако се предадеш, никога няма да намериш своята сродна душа. Никога няма да намериш тази половинка, която те прави цяла и това се отнася за всичко. Само защото си се провалила веднъж, не означава, че ще се проваляш във всичко. Продължавай да опитваш, дръж се, и винаги, винаги, винаги вярвай в себе си, защото ако ти не вярваш, тогава кой би? Затова дръж главата си изправена, вдигни брадичката и най- важното, продължавай да се усмихваш, защото животът е нещо красиво и има толкова много причини да се усмихваш.

[notesovertherailroads]

Кал и стрелки

Мъжът пред мен има татуировка на прасеца – стилизирана мида на св. Яков и отдолу надписа “Ultreia”, продължавай напред. Фиксирам татуировката малко преди обратното броене за старта и се усмихвам на това. Все пак в един момент ще трябва да правим още една крачка когато е трудно. Някъде, по-късно, когато съм съвсем сам преди Пасарел, а пътят е кален и изоран, аз се оглеждам за флагчета, маркери по дърветата или друго, си давам сметка, че този маратон е едно малко Камино. Отново търсим знаци, които да ни водят вместо да виждаме тези в нас самите. Или жената на финала, която ме разпознава заради книгата. Но избързвам…

Тръгваме всички вкупом и аз искам да изпреваря групата, да се откъсна и да дишам. И без това със се навлякъл много. В главата ми, заедно с музиката, се въртят планове как да разпределя геловете, така че да съм сигурен, че ще стигнат и няма да припадна някъде по трасето. Също и да не се претоварвам от самото начало, да ходя където трябва, да използвам разумно спусканията. Планът ми е първо да завърша, а чак след това се надявам да вляза в пет часа. Подминаваме началната част и асфалта, започва същинското изкачване.

В един момент ме задминава Стефан, с който бяхме на Morning run, и аз му викам „Давай, адаш!“. Той се обръща леко и докато тичаме нагоре ме пита „Ти ли беше с който бягахме в Борисовата?“, а аз потвърждавам. Темпото му е добро, но му казвам да не ме чака, че съм на по-дългата дистанция и трябва да се пестя. Все пак делим достатъчно разстояние заедно и си говорим. „Страшна кал..“ въздъхва той, а аз отвръщам, че ние сме си го избрали. „Точно това се опитвам да обясня на хората, които не ме разбират, че е наш избор.“, отвръща той. Аз се сещам за едно меме как тичането е едновременно забавно и болезнено, но по-скоро се кикотя сам на себе си. Говорим си за бягането в града и в планината, как него не го кефи града и просто отива в Бояна и тича из Витоша. В този момент, около нас, има и един японец (както ще е уверя преди пункта на 12 километра), който ме подсеща за Мураками, а моите мисли докато бягам да като флипер.

Преди сипея Стефан се откъсва. За момент се заслушвам в музиката, която иначе е станала по-скоро фон – Rock the Casbah, но в изпълнение на араби. И ето се пренасям в мислите си към Ивайло, който е в Афганистан, сам на своя Път. Надявам се всичко да е наред при него.

Когато наближава пунктът на 12 километра, пред мен са връщащите се полумаратонци, също и адашът. И макар една част от мен да иска да обърне, защото едно гласче ми казва, че може и да не се справя с това състезание, преминавам напред. Моят път е през следващия връх, който се изправя с титаничен ръст. Както си говорим с един финалист после, който мислех, че може и да догоня в един миг – „След това беше просто да оцелея!“. Ходя приведен, пред мен са още хора, зад мен също, но следва спускане в завои, после в лутането достигаме Половрак, а човекът от „Бегач“ ни успокоява „До пункта е само надолу!“ И наистина, като изключим калта, е приятна част, в която ме задминават. Там пия електролити, предлагат ми фурми, но отказвам, не искам да се застоявам.

После оставам сам в търсене на Пасарел, балансирайки между кал, в обувките ми влиза вода, но точно когато се чудя дали не съм се объркал, въпреки стрелките, селото се подава леко между дърветата и след още една вечност стигам нужния пункт. Вода, електролити, парче шоколад. Както и баба, която пита колко струват продоволствията на масата и щом разбира, че са за маратонците, се връща и си взима.

Време е да се връщам и започва изпитанието. Изобщо не си давам зор с тичането, защото умората се е просмукала. Щом минавам пункта за отчитане на времето, а срещу мен се задават бегачи, в сърцето ми се загнездва притеснение „Дали не съм объркал маршрута?“. Но не мога да се върна, а и майната му, трябва да продължа и да завърша, пък дори и да съм дисквалифициран. Изпълвам се с моментен гняв докато разсъждавам над това, но механиката на тялото ми продължава. Искам да спра и да си сваля блузата, но ме е страх, че няма да успея да тръгна и просто тътря крака, тичам където мога, но изкачванията ме демотивират.

Гледам часовника. Все още сме по план, но умората се натрупва и ям един гел, да я разсея. Ходя стабилно, грухтя си, тичам на места. Когато на около километър от последния пункт засичам фотографа му казвам, че няма да тичам за снимка. Той се усмихва и просто снима, успокоява ме, че до пункта остава малко. Краката ми изпитват конвулсии на места, може би крампите са оргазмите на мускулите. Когато стигам до пункта един от мъжете ми сипва електролити, а аз пия и маринатата от киселите краставички. Предлагат ми храна, но отказвам. С толкова течности ми е тежко и се моля да не ме прокара. Иначе как ще стана после?

Когато достигам сипея, Спотифай ме гъбарка и стартира “Running up that hill”, а аз, държейки се за кръста, го псувам и почти не получавам крамп от това. Издрапвам бавно и трудно, но после знам, че е лесно, само надолу!

Внимавам и се успокоявам, но точно след бетонената сграда, между две крачки и двамата ми крака почти едновременно крампират. С мъка се задържам на крака, крещя, една жена от планинарките се обръща леко, но после продължава. Аз търся последния си гел, докато все още страдам, но не го намирам и явно е изпаднал. Дишам тежко, бавно и продължавам с леки стъпки. Представям си колко комично падане би се получило... Или не.

Влизам в леко темпо и тогава ме застига Мартин – усмихнат, лек и свеж, пуснал музика през телефона. „Браво, машинка!“, надъхва ме, а аз му казвам за крампирането преди малко. Той махва с ръка на това и вика „Супер си, с теб сме пети-шести някъде, ще влезем в топ десет!“. После ме пита дали познавам Крис, но явно се сещаме за различни Крис-ове, но пък ме пита дали бягам с черно куче в Борисова. Мак се включва в историята, но на моя мотиватор му идва още сила и отпрашва. Остават ни около пет километра. Имам и шанс да вляза в 4 часа и половина, но желанието ми е да не крампирам. Мускулите ми се надигат, коляното се обажда и в този момент чувам “Rocket man“. Не знам защо започвам да плача. Така де, очите ми се насълзяват, но вълната ме връхлита. Водата на езерото е някъде вляво, а може би бегачите сме като кварките и се сблъскваме, а после се раздалечаваме. Пея си, защото трябва да се надъхам, какво точно даже не помня, но финалът е близо. За пръв път си мисля, че би било приятно някой да те посрещне. Дали там ще са и други бегачи?

Когато финиширам две жени ме снимат – едната с телефон, а другата с професионален фотоапарат. Отнема ми време да разбера, че първата е Милвана. И се чувствам благодарен. Жив и съм бил със себе си поне за малко. Започва да вали, а аз пак пия кафе и марината. Бегачите се поздравяваме, защото всеки се е борил със себе си в рамките на това трасе, усмихнати сме, защото сме завършили. Останалите също ни поздравяват, защото и те оформят този пристан, наречен финал. Ultreia!

Photo by: Krisok Photography

[moution]

Всичко е до време -каза ,умът.

Продължавай да си мшслиш така - отговори сърцето.

[whowasnoone]

Как очаква се сърцето си да изтръгна

Всеки казва спри, недей, живей

Как очаква се без теб да тръпна

Всеки казва и други ще има, продължавай

А мислите ли, че душата ми не ме боли

Че сърцето ми не гори

Мислите ли че да съм без този някой

Не е равно на смъртта.

Да продължа, сърцето си значи да извада

Да живея, душата ми значи да загърба

А ти така и не осъзна

Не осъзна

Че за мен не си магия

А гибелта.

[ei-tui-za-kef]

Глава 10

Нетърпеливостта ми се оказа оправдана. Толкова ме нервираше несигурността ти, притеснението, че ме караше да действам противно на мен. Така си знаех, че си такъв и само не ми се чакаше да се отпускаш малко и леко и бавно, исках те сега веднага още на първият ден в онзи бар докато ти говорех и се навеждах леко към теб, разправяйки цялата драма на живота си на непознат, а ти с поглед на възхищение и желание да хванеш дръпнеш към теб прегърнеш и погалиш косата на една непозната. Още с този поглед те разбрах, а ти ме видя и това бе достатъчно, за да съм сигурна. Тръгнах си тогава с увереността, че аз успях да те зашеметя въпреки това което показваш. Много странно е всичко това, и дори и да се окажеш поредната болка в така или иначе безсмисления ми живот, аз знам едно, бях права за теб самият, за грижовността, гушливостта и сладостта, която ще ми донесеш. Успях да погледна вътре в теб, без и дума да си ми обелил. И вси��ко ти личи за мен, прозрачен си, а дипломатичната ти същност ти обещах, че няма да съществува след като си се захванал с мен. Само ако успееш да изтърпиш по най добрият начин миналите ми засъхнали и гнусни мисли за мъжкото държание. Продължавай да ме изненадваш с доброта, наслада и спокойствие. Сърцето ми никога не е било толкова отпуснато и в мир.

[proekt-prosper]

Нямаш резултати ? Продължавай.

Имаш лоши резултати ? Продължавай.

Имаш супер резултати ? Продължавай.

[myminiworldd]

НЕ УМИРАЙ С МЪРТВИТЕ СИ

Знаеш ли, че когато плачеш за мъртвите си, плачеш за себе си, а не за тях?

Плачеш, защото си ги "изгубил", защото ги НЯМАШ до себе си. Мислиш, че всичко свършва със смъртта. мислиш си, че вече ги НЯМА.

Щом вече не са мъртви, къде са?

Ако ги няма или сега са на друго място, това място по-добро ли е от това?

Да, определено това място е по-добро от това; защо страдаш за тяхното напускане?

Когато приключиш с приемането, че вече "НЕ са тук", но все пак са на друго място дори по-добро от това, защото там, където са, вече не са болни, и не страдат.

Тогава ще спреш да ги оплакваш и ще ги върнеш в паметта си, така че те да продължат да те придружават с радостта от всичко, което сте преживели.

Aко наистина си ги обичал ОБИЧАЙ ги ОТНОВО и този път с по-голяма сила, с по-голяма чистота, с по-голяма отдаденост.

Днес няма да има повече каквито и да е упреци.

Само ЛЮБОВТА, ще бъде същността между вас, между нас, между тях.

Уважавам болката ти и начина, по който я изразяваш. Знам, че плачеш и ще плачеш без утеха.

Но .. Днес ти казвам:

Не умирай с мъртвите си.

Помни, че виждаме само едната страна на монетата (смъртта).

Не виждаме от другата страна; не виждаме прекрасното място на светлината, където стоят.

Ами ако започнем да виждаме „смъртта“ като Второ раждане?

Второ раждане, през което ВСИЧКИ ще преминем.

Не умирай с мъртвите си, почети ги, като живееш живота си, както те биха искали. , нека да преминат отвъд. А ти продължавай да живееш.

Sol Kin

[ivshine]

Не се променяй, момиче.

Остани си наивна. Подскачай като дете на любимата си песен. Закривай устните си, когато се смееш, защото не харесваш хубавата си усмивка. Вярвай, че хората са добри. Живей в розов свят. Носи късата си рокля. Изправяй си косата сама. Продължавай да не се впечатляваш от скъпите коли, които те спират. И кой пие шампанско или бира в парка. Остани себе си. Истинска. С грешките. Чиста отвътре. Безумно, че чак светиш. И ти гарантирам. Някой ще те види отдалеч и ще си каже:

- Боже, аз те чаках цял живот.

Полина К.

[vasetovp]

Хората са неразумни, нелогични и егоцентрични.

Обичай ги, каквото и да става!

Ако правиш добро, ще те обвинят в егоизъм и задни мисли. Прави добро, каквото и да става!

Ако успееш, ще се с��обиеш с фалшиви приятели и истински врагове.

Стреми се да успееш, каквото и да става!

Доброто, което правиш днес, ще бъде забравено утре.

Прави добро, каквото и да става!

Честността и откровеността те правят уязвим.

Бъди честен и откровен, каквото и да става!

Онова, което си градил с години, може да бъде разрушено за една нощ.

Продължавай да изграждаш, каквото и да става!

Хората истински се нуждаят от помощ, но ще се нахвърлят върху теб, ако им помогнеш.

Помагай им, каквото и да става!

Дай на света най-доброто от себе си и той ще те отритне.

Дай му го, каквото и да става!