#Филип Зидаров

[vprki]

За Галина Шехирян – с обич и възхищение

Има личности и ��ори артисти, за които съдбата е отредила така, щото да няма как да бъдат напълно отделени от присъствието на своя житейски партньор, независимо от ударите на нерядко жестоката съдба. Такова е усещането ми за Галя, възхищението ми към която като че ли никак не мога да откъсна от спомена за нейния нелепо загинал преди вече толкова много години съпруг и мой скъп приятел и съмишленик – художника Рафи Шехирян. Написа за „въпреки.com” изкуствоведът Филип Зидаров.

Може би, защото още от онези далечни студентски години ги възприемах като хармонично цяло или като две различни, но допълващи се половини в нашата обща навремето естетска и житейска неудовлетвореност от средата, обществото и географията, стегнали в желязна хватка стремленията на нашата непокорена младост. Днес си мисля, че разликата между мен и тях беше тяхната смелост и моята нерешителност; обстоятелството, че те имаха куража да разкъсат примката от условности и зависимости и да емигрират по времето, когато Желязната завеса изглеждаща завинаги спусната и да осъществят на дело съвместните ни мечти да живеем в „големия свят“. 

Рисунка на Рафи Шехирян

Няма нищо по силно от спомените, особено онези, най-скъпите, които завинаги са се свързали с настоящето и с бъдещето. Нито само безкрайните, по арменски, разговори, с които компенсирахме интелектуалната тишина на обкръжението, в пушене на лули и потъване в дълбините на думите и идеите, където шумната словоохотливост на Рафи някак се допълваше от кротката вербална въздържаност на Галя; или с емоциите около дипломната работа на Рафи, която си беше една несмилаема за взора на оценяващите минималистично-концептуална пластика от метал и текстил (а второто беше неговата специалност в Академията), но възторжено подкрепена от самотния интелигент в художествено общество – Иван Кирков.

От изложбата на Галина Шехирян в галерия "Нюанс"

Нито пък онова вълнуващо приключение на гостуването ми в Трявна, където Рафи отиде да преподава в местното училище по приложни изкуства. Там те обитаваха една възрожденска къща от 19-и век, напълнена от тях с „находки“ – малки и големи вещи от забравеното битие от някога, сами по себе си прекрасни обекти на неподправен художествен наивизъм. Тогава за пръв път се срещнах с таланта на Галя да превръща в своя персонална естетика формите и детайлите на странната и забравена предметност на селския народен бит от онези времена. Например, утилитарните дървени селскостопански и домашни уреди с детайли от кремък или с друга необичайност, които тя умееше да преобразува с цвят или през променена пространствена ориентация във въздействащи пластически произведения, отиващи далеч отвъд класическия реди-мейд.

От изложбата на Галина Шехирян в галерия "Нюанс"

Заедно с метафизично криптираните „чертежи“ в живописта на Рафи, те бяха творби в посока, непозната в рамките на българската художествена практика и сцена през 80-те години. Това се превърна в тяхна първа артистична изява, в тогавашната зала на СБХ в сградата на ВИТИЗ, определена за Ателието на младия художник, а самата изложба се оказа едно не особено мащабно, но значимо, от поредицата естетически явления, разбили стагнацията на изкуството на „зрелия социализъм“. Не много по-късно Рафи участваше в знаменития хепънинг в двора на Софийския университет през пролетта на 1988-ма, където той превърна един товарен асансьор в научно-фантастична конструкция, а няколко месеца след това ми съдейства творчески в рамките на изложбата „ГРАДЪТ?“. Когато те неочаквано просто изчезнаха, никой преди това не знаеше нищо за намеренията им, защот�� споделянето им със сигурност би ги осуетило. Впоследствие те минаха през изчаквателния „лагер“ за имигранти в едно алпийско шале в Австрия и накрая се озоваха в мечтания Ню Йорк, това бе и логичното завръщане към свободата, дотогава единствено вътрешна. 

От изложбата на Галина Шехирян в галерия "Нюанс"

В началото на 90-те се случи така, че пътувах зад океана и, разбира се, ги посетих в малкия им спретнат дом в Бруклин с каменно стълбище като по филмите. Там по онова време нямаше почти никаква престъпност, защото като някогашен квартал на италиански имигранти, той всъщност се контролираше от мафията. Помня една история, днес звучаща ми като приказка: На изгубило зрението си дете на улицата откраднали кучето-водач. Полицията била безпомощна да открие извършителя. Тогава по един телевизионен канал се явил намиращият се в затвора бос на местната „коза ностра“, който поставил на крадеца 12-часов ултиматум да върне кучето, „иначе ще има кой да се погрижи“. След два часа то било намерено.

От изложбата на Галина Шехирян в галерия "Нюанс"

Беше ми интересно да видя и да се убедя какво прави с творческите натури (пък и само с тях ли?) спокойствието, сигурността и свободата. Също или може би най-вече усещането за принадлежност към някаква глобалност на цивилизацията, преди това позната само от надничането в нея. Родилият се вече Джулиън беше бебе и аз обичах да си играя с него и да го гушкам. Видях го отново, с половин глава над мен, когато той стана един от авторите на спечелилия конкурса за българския павилион на Венецианското биенале, 2024, и му казах: „Ти помниш ли как преди много години те носих на ръце?“ А той ме погледна със закачливия поглед на баща си и отвърна: „Искаш ли и сега да опиташ?“. Зная колко много Рафи се гордее със сина днес, където и да се намира.

От изложбата на Галина Шехирян в галерия "Нюанс"

В Щатите Галя и Рафи развиха своите художествени дадености в донякъде неподозирана, но логично и особено интересно насочила талантите им посока, която освен всичко за дълъг период се беше превърнала за тях и в успешен бизнес със съдове от стъкло. Но не просто съдове и не просто стъкло. Става дума за онази известна още от античността техника на рисувано стъкло, при която цветната декорация попада във вътрешността на прозрачен стъклен „сандвич“. Конкретно, при Галя и Рафи естетическото въздействие от ефектите на техниката само допълваха основното художествено качество на тяхната продукция - уникалната за всяка отделна творба декоративна метафизика, в която изящните абстрактни рисунки я потапят.

От изложбата на Галина Шехирян в галерия "Нюанс"

След решението си да се завърне и да продължи творческата си дейност в България, Галина Шехирян има вече редица самостоятелни авторски реализации, между които обща експозиция с творби на Рафи и участие във възродения варненски фестивал „Август в изкуството“. С най-новата си изложба в галерия „Нюанс“ в столицата тя не само показва нови, заедно с отдавна непоказвани произведения, но отново дава възможност за поглед върху настоящата естетическа линия в своето творчество. Освен дискретния акцент на няколкото рядко изящни съда от рисувано стъкло от „американския си период“, Галя представя кавалетни творби където стъклото интегрално участва в естетическата структура, а също живопис и монотипия.

Галина Шехирян и Румен Серафимов на откриването на изложбата ѝ в галерия "Нюанс"

При нея художникът, артистът по-скоро, преобразува стъклената същност на всеки от експонираните няколко „съдове�� в някакъв индивидуализиран портал с възможност за медитация през вълшебните игри на прекрасни нюанси с богата нефигуративна образност. Цветните монотипии, една де факто графична техника, документират, под формата на нещо подобно на визуален дневник, гледки, сцени, преживявания и вътрешните разговори, който всеки творец води със себе си. Подчертано лично усещане внушават серията произведения, представляващи комбинация от колоризирано в ярък (най-често интензивно червен) тон плоско стъкло, през изрязаните в различна геометрия „прозорци“ на които се открива следващото ниво на ментална пространственост. Една особено оригинална особеност на тези картини е, че в някои случаи те са променящи се, еволюиращи, отварящи различен поглед към световете в тях или закриващи други.

От изложбата на Галина Шехирян в галерия "Нюанс"

Понякога през „прозорците“, наред със създадените от Галя образи, могат да се видят и рисунки на Рафи. Това вероятно им предава допълнителната способност да бъдат персонализираната машина на времето, с която Галина Шехирян умее да пътува през него. ≈

Текст: Филип Зидаров

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: Великолепната изложба на Галина Шехирян в галерия „Нюанс“ продължава до 24 март. Не я пропускайте! При нас може да прочетете разговора ни с нея по повод изложбата ѝ през ноември 2023 в галерия „Средец“.

Галина Шехирян /л/, Филип Зидаров /ц/ и Джулиън Шехирян /д/ на изложбата на Галя в „Галерия 88 - Камен Попов“, декември 2024

А за Джулиън Шехирян и забележителния му проект “Съседите“, създаден заедно с Красимира Буцева и проф. Лилия Топузова  за 60-ото Венецианско биенале на изкуството, 2024  припомняме тук и тук.

[vprki]

СВОБОДНАТА ЗОНА на Иван Кирков отново в галерия INTRO

 „Докато я има галерия INTRO винаги януари ще е запазена за Иван Кирков“.  Каза преди години на Ивановден Валентин Щинков, художник, дизайнер, галерист и колекционер по повод  изложба „Иван Кирков. Имагинерният реализъм“.

Тогава на 1 януари 2022 се навършиха 90 години от рождението на Иван Кирков. Валентин Щинков каза още: „Чувствах го като ангажимент да направя тази изложба, независимо от повода 90 години от рождението на Иван Кирков. Датата не е важна. При него не може да има годишнина, не може да има смърт, той беше човек, който не се вместваше в общоприетите норми на хората. Той е нашият жалон, макар че думата не е най-добрата. Той е пътеводната светлина в живота, поне, на мен и на всичко хора около мен, които са тук.“

Малко след тази паметна дата - рождения ден на Иван Кирков (1932-2010) на 2 февруари се откри първата изложба от проекта СВОБОДНА ЗОНА на галерията „С благодарност на Иван Кирков“ /подзаглавие на всички експозиции/. Валентин Щинков тогава обяви, че бъдещите изложби на Ивановден ще са СВОБОДНА ЗОНА с различни теми. Идеята е да се припомни значимостта на проф. Иван Кирков, който успява чрез изкуството, творческите си възгледи и преподавателската си дейност в Националната художествена академия да въздейства върху формиран��то на много имена в българската живопис. Галерия INTRO цели да представи огромното влияние на таланта му върху следващите поколения.

Греди Асса, Божидар Бончев и Валентин Щинков

През 2025 година, изложбата “СВОБОДНА ЗОНА” продължава традицията да почита наследството на проф. Иван Кирков, който със своята творческа свобода и преподавателска дейност в НХА оставя трайна следа в сърцата и съзнанието на много български художници.

Темата на тазгодишната изложба - "Гледна точка", кани публиката да разгледа живописни пейзажи, разкриващи индивидуалните търсения на участващите творци.

Генко Генков (1923-2006)

В изложбата участват Вихрони Попнеделев, Генко Генков (1923-2006), Георги Щърбев, Греди Асса, Долорес Дилова, Иван Хаджийски, Кольо Карамфилов 1963-2014), Любен Зидаров (1923-2023), Милко Божков, Мими Добрева, Петър Дочев (1934-2005) и Свилен Блажев. Техните творби разкриват уникални интерпретации на темата за свободата, всяка от които носи собствена гледна точка и естетическа философия.

Петър Дочев (1934-2005)

В изложбите досега присъстват хора, които са свързани с него; има такива, които са го познавали, но има и такива, които само са чували за него. Може би, наистина, тъкмо това е най-ценното на този проект – авторите, които винаги са толкова любопитно различни – и като възраст и поколение, и като начин на работа, използвани материали и изразни средства, стил, жанр и т.н. Именно в това е идеята на „свободната зона“, както е и наречен този прекрасен проект. Самата тема за свободата е била изключително важна за Иван Кирков, за когото Валентин Щинков каза навремето в цитирания текст: „Той казваше, че свободата не е даденост, а борба – когато си я извоюваш, ти трябва да я отстояваш, да продължаваш напред… Художникът по принцип не умира. Идеята на изложбата е да се продължи едно внимание и уважение към неговото име и към това, което е направил – и като художник, и като преподавател, като естетика, като модерност, като творчески възгледи.“

Любен Зидаров (1923-2023)

Известният автопортрет на Кирков е и на плаката на проекта СВОБОДНА ЗОНА, независимо от темата – все още той наблюдава „учениците“ си, приятелите си, като се усмихва или пък прави пауза. Той е и там, и тук. И очаква да види още.

Катрин Томова и Филип Зидаров, вляво е творбата на Долорес Дилова

Припомняме написаното от изкуствоведа Филип Зидаров, най-задълбочения изследовател на Иван Кирков, негов приятел и последовател за „въпреки.com” за „СВОБОДНА ЗОНА - с благодарност към Иван Кирков“: „Какво е свободата? И защо ли още търсим очертания на нейната „зона“ три десетилетия след края на родния комунистически режим? Причината е загнездена в битието на предишния половин век, в който свободата беше робство, а невежеството – сила. Иван Кирков беше от онези творци, чиято вътрешна и донякъде външна свобода не се поддаваше на ограничения. Но той имаше още едно, особено ценно качество – защитаваше свободата на своите млади съмишленици и с всички сили ги предизвикваше да открият собствената си свободност като художници, и като личности.“

Иван Кирков (1932-2010)

Възхитителна е последователността на Валентин Щинков да следва идеята /за нея и развитието ѝ в годините може да прочетете при нас тук/ си като художник, галерист, колекционер всяка година в пространството на INTRO в дните около Ивановден да откриваме и откриваме отново и отново изключителния Иван Кирков. За нас остават незабравими думите на Вальо, както го наричат приятелите, които си припомняме всяка година: „Той е мислител. Нашите разговори с него мога да ги пресъздам, защото съм имал щастието или нещастието да не ми е бил пряк учител / завършил е плакат при проф. Иван Газдов в НХА– б.а./. Когато ти се срещаш с един човек постоянно някак се размива във времето това, което си чул и, които сте си говорили, дори може и да не си го оценявал. А когато срещите са били в някакъв ритъм, циклични, имаш време да осъзнаеш какво си чул.

Милко Божков

През последните години от живота му ние много често се виждахме с Иван Кирков, особено последната година и тогава съм получил не съвет, напротив, той не даваше съвети, а начин на мислене за света. Няма как да го пресъздам, да го предам, освен това - светъл ум. Той беше и велик художник, и огромен педагог със страхотно чувство за естетика, за мярка, за оценка. Той можеше да оцени всеки с един поглед и с две думи.“

Иван Хаджийски

По време на разговорите с Вальо Щинков обичайно си припомняме и документалния филм на Атанас Киряков, посветен на Иван Кирков „Да се спасиш в спомена“, 2009, и особено финалния му пасаж, когато ��удожникът казва:. „ …За да можеш трябва да знаеш много, а онези, които могат трябва да знаят още повече… …Колко малко, всъщност, е нужно на човек – свобода в съзнанието най-напред и стремеж да я постигнеш, защото никой не ти я дава тази свобода даром, ако не можеш да я извоюваш, да се бориш за нея и да съществуваш в името на нея…“. Филмът почти изцяло беше сниман в Асеновград, където Иван Кирков се върна да живее в едно малко апартаменче, след като беше пенсиониран 1987 година от Художествената академия. „Животът на човек не е само нагоре и не знае какво предстои“.

Вихрони Попнеделев

Припомня си онези години Валентин Щинков. Отбелязва, че и здравето на художника не е било добро и цитира Иван Кирков оттогава: „Направих огромен кръг, тръгнах и какво ли не ми се случи и пак се върнах тук, и в творчество, и в житейски план. Аз на спирали не вярвам. Просто – завъртях се и пак съм тук…“

Иван Кирков (1932-2010)

Неизменна част от изложбата СВОБОДНА ЗОНА "Гледна точка", С благодарност към Иван Кирков,   и тази година са и емблематични произведения на самия художник, които продължават да провокират, вдъхновяват и възхищават…И още нещо за Валентин Щинков като създател на проекта и не само – всяко откриване се превръща в красив празник на среща между художници и приятели.

Изложбата продължава до 31 януари в пространството на галерия INTRO. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

P.S. на редактора Зелма Алмалех: И докато се връщах с метрото след поредния Ивановден получих снимка от скъпа приятелка и прекрасна художничка Мариана Маринова, ученичка на Иван Кирков.

Стефан Джамбазов (1951-2021) и Валентин Щинков

Годината на фотографията няма значение, но със сигурност, е преди отбелязването в галерия INTRO на 90 годишнината на Иван Кирков. Все пак, Стефан Джамбазов (1951-2021) и Валентин Щинков и тогава са си говорили за Свободната зона, която е и личен избор за всеки един от нас, Въпреки!

[vprki]

Критичен поглед: „Рисунката. Майстори“, Куратор Явора Петрова

Навремето, „по соца“, терминът „куратор“ въобще не беше в употреба на българската арт сцена. По-точно казано, беше широко непознат, а на срещалите го нашепваше за нещо непозволено, но привлекателно, там „оттатък“, оставащо в употреба сред музейните и изложбени практики на западно упадъчното изкуство. Написа за „въпреки.com” изкуствоведът Филип Зидаров.

Тук при нас, обаче, цареше ред и дисциплина и колегите, натоварвани от ръководството на СБХ с високата отговорност за организиране на поредната Обща художествена изложба, получаваха вдъхващата страховит респект титла „комисар“. Може би и съвсем неслучайно, заради скрито навяваните тревожни исторически асоциации, вари��ащи от всевластните, препасани с трикульорен саш пълномощници на революционния Конвент до кожените болшевишки фуражки на главите на своите безмилостни изпълнители на класовите повели.

По-късно, към края на 80-те, когато и на юг от Дунава задухаха перестроечни ветрове на промяната, в огражденията на „стойностното“ в родната естетика, започнаха да се появяват пробиви. Така, като предизвикателство към статуквото и не без сдържаното неодобрение на същото, започнаха да се случват първите на местна почва изложби, по-правилно изложбени проекти, които можеха да се нарекат кураторски:  „Художникът и театърът“, „Авторски отпечатък“, „Градът“, „Земя и небе“. Последвалите години на хипер-активния период на „разкрепостявяне“ и на „промяната“ бързо наложиха разбирането за различната роля на куратора в процесите и облика на всяка държаща връзка със съвременността художествена сцена. На онзи фактор, професионално наблюдаващ и оценяващ отстрани извън творческите процеси и техните автори; на изкуствоведа, на художествения критик или културолога, според чиято идея, концепция, послание, тълкуване, сравнителен или изследователски проект и под чийто избор, визуализация и сценография се материализира изложбата. Същият, която ще я социализира и модерира словесно с целия инструментариум на актуален арт-факт за конкретна художествена сцена и конкретна публика. 

Откриване на изложбата “Градът” през 1988 година, пред микрофона е Филип Зидаров, зад не Греди Асса /л/ и Свилен Блажев /д/, до него от ляво на дясно Божидар Бояджиев, Вихрони Попнеделев и Андрей Даниел (1952-2020)-  снимка архив на група “Градът”

Тази практика бе охотно възприета от отчаяно нуждаещата се от изход от стагнацията на „неограничените творчески възможности“ на официалния соц-реален ��етод. Може би дори прекалено охотно, защото през последвалите десетилетия осъществяването на изложби без куратор дори формално вече някак не биваше да се случва. Това обстоятелство, вероятно, се оказва основата на постепенната девалвация на определящата роля, на същността и на тълкуването на отговора на въпроса „Що е то куратор“?  И все по-често действащи художници започнаха да се разнообразяват творчески и в амплоато на „куратор на изложбата“, титла, красяща плакатите с все по-едреещ шрифт. Затова пък и все нерядко редица уж кураторски изложби започнаха по-скоро да приличат на недотам интересни групови експозиции със съдържателна недостатъчност, събрани на някакъв колегиален или другарски принцип и обичайно с практичното участие и на твореца-куратор. Оставащият без ясен засега отговор е въпросът „защо?“.

Явора Петрова и Любен Генов при откриване на изложбата "Рисунката. Майстори"

Повод за горните спомени, разсъждения и прозиращо в тях неудовлетворение  ми дава неотдавна състоялата се на Шипка 6 изложба „Рисунката. Майстори“ с куратор участващата в нея Явора Петрова. Названието поражда естествения рефлекс за очакване на някакъв лимитиран дериват от традициите на могъщото в миналото и впоследствие повъзродено ОХИ „Рисунка и малка пластика“, макар и с оставащ кисел привкус заради претенцията на самонабедилите се „майстори“. Щеше да е донякъде оправдано, ако поне беше проява на самоирония, но се боя, че не е. Като че ли не стига комичността на местния колекционерски бяс по родните „стари майстори“, повечето от които, реалистично оценени, нито са толкова стари, нито толкова майстори.

От изложбата "Рисунката. Майстори"

Но всяка изложба е винаги с нещо полезна, дори и със своите минуси или с поводите за несъгласие на професионално и дори на аматьорско ниво, след като адресатът е широката публика. Аз от своя позиция ни най-малко ще твърдя, че конкретната експозицията не е добра като качество на изложеното. Напротив, всеки един от участващите автори ми е интересен; към всеки имам положително отношение, творчеството на кажи-речи всеки от тях наблюдавам от немалко години и мнозина от тях искрено харесвам. Неудовлетвореността ми произтича от нейното сбъркано заявление, че е кураторска, девалвиращо понятието и от оставаща неяснота дали ролята на куратора в случая е израз на възглед, на естетическо предизвикателство или на друго неоткриваемо послание. Но без ни най-малко нито да отричам, нито да омаловажавам достойнствата на показаните произведения на представените в изложбата творци, аз не намирам достатъчно основания да приема, че тази експозиция като цяло показва, променя или обяснява някаква идея по отношение на тайнството на рисунката.

(Пред)пространството на изложбата бе инициирано с изписаните авторски слова на участниците, очевидно представящи споделения словесен израз на личното усещане на всеки един за рисунката:

От изложбата "Рисунката. Майстори"

 „Тайнството, движещо ръката на художника“ (Валентин Старчев), „Скицата, която Господ е пропуснал да направи“ (Милко Божков), „Образът на художника“ (Десислава Минчева), „Ключ към автобиографията“ (Стефан Лютаков), „Душата на картината“ (Божидар Тонев), „Азбука“ (Ивайло Мирчев), „Размисъл с молив“ (Алла Георгиева), „Преживяване“ (Елена Панайотова), „Спасение“ (Моника Попова), „Раждане“ (Емил Попов), „Проект“ ( Иван Русев), „Посока и път“ (Любомир Каралеев), „Граница“ (Николай Майсторов), „Импулс“ (Иво Бистрички), “Поема“ (Иван Веселинов), „Молитва“ (Явора Петрова), „Електричество и потенциал“ (Светозар Бенчев), „Спасителен остров“ (Христо Харалампиев),  „Начин на живот“ (Атанас Атанасов), „Медия, свързваща мисълта на автора с ръката му и повърхността на листа“ (Ясен Гюзелев), „Истина, превъзмогваща факта“ (Станислав Памукчиев, цитиращ Илия Бешков).

Прекрасно, оригинално, до голяма степен вярно, може би, дори и искрено. Но онова, което ме смущава, е разминаването с очакването, че тема на експозицията е рисунката или че основно проследява споменатите творци като „рисувачи“ или пък „майстори“. Изречено по различен начин, не намерих причина, обясняваща малобройността на изложилите истински „чисти“ рисунки автори.

Валентин Старчев

Като изключения мога да посоча творбите на доайена Валентин Старчев, както и онези на още един от най-дълбоките емоционални мислители в областта на съвременната пластика у нас – Стефан Лютаков. И двамата убедително демонстрират своята авторска скулптурна стилистика и концепция, прехвърлени в двуизмерния свят. 

Стефан Лютаков

Много удачни и на място са двете табла с по 20 малки „истински“ рисунки на  Захари Каменов. Без да са претенциозни, те се добре се вписват в представата.

Безспорно в жанра са и творбите на самата Явора Петрова, чието творчество по начало се изгражда и развива структурно на основата на рисунката.  

Явора Петрова    

До голяма степен се вписва и работата на Ивайло Мирчев, в контраст с познатия си облик на живописец.

Силно поетично въздействие има творбата на Милко Божков.

Особено привлекателни са и двете работи на Божидар Тонев.

Милко Божков

Но и при четиримата по-горе изредени автори, според моето схващане, става дума за произведения, създадени на основа на рисунката, но отиващи отвъд нея като краен арт продукт. При Божидар Тонев това е колаж; Милко Божков разнообразява с минимален цвят, разливане и промени в пластиката на хартията; при Ивайло Мирчев и при Явора това е вкараната цветност като акварел или смесване на техники.

Божидар Тонев

Тук неусетно се появява друга тема -  за „чистотата на жанра“ и за границите, до които рисунката, поне според наименованието на изложбата, осъществява идеята си, стига да има такава, или е повод за нещо друго, в случая не добре артикулирано. А по-нататък нещата стават, наистина, твърде неясни.

Десислава Минчева

Портретите на Десислава Минчева, изпълнени в пастел, както винаги са монументално въздействащи, но по нищо не се различават от завършения авторски почерк и творческия ѝ метод познат от десетки изложби и стотици творби, които едва ли някой би се осмелил да нарече „рисунки“.

Станислав Памукчиев

Станислав Памукчиев също е представен в познатия си облик с голяма нефигуративна работа, изпълнена в неговия познат стил и в аспекта на своите изследвания като език, форма, фактура и лични вариации на авторската си дихромна „цветност“.

Пред творбите на Николай Майсторов

Неразличим от своя експресивен авторски стил, подчинен на общо взето един типаж на присъстващите в композициите образи, в своите произведения е и Николай Майстров, независимо дали са маслени платна или както в случая – гваш върху хартия.

Христо Харалампиев

Подобни естетски пастели, като представените от Христо Харалампиев, държат далечна връзка с неговата плаваща около границите на фигуративността бронзова  пластика, но за мен трябва да бъдат отнесени към сферата на живописта.

Чудесният свободно висящ дамски портрет на Светлозар Бенчев прилича на поетично видение, но не и на рисунка.

Светлозар Бенчев

Иво Бистрички показва няколко чисто концептуални творби, в които участва фотография, но рисунка - едва ли.

Развихрените коне на Любомир Каралеев, освен сложността и детайлите, дори са рисувани на платно.

Пред един от портретите на Атанас Атанасов

Прецизното внимание, трудоемкостта и очевидно немалкото време, в което са създавани лицата на Атанас Атанасов също подлагат на съмнение определянето им като рисунки.

Още по-малко такива са сюрреалистичните цветни композиции на Иван Веселинов, изпълнени в гваш.

Двете страшни приказки на Алла Георгиева са многопластови завършени творби и би било абсурд да се наричат рисунки.  

Безсловесен остава опитът ми да приема „рисунъчността“ в бродираните вътрешни вселени на Моника Попова, откривана в апликираните там хартиени мини-колажи на рисунки с химикал, маркер или молив.

Моника Попова

Още по-революционно е тълкуването на Емил Попов за рисунката във вида на „духовни проекции“ чрез минималистично тониране върху фото-изображение на негов изпълнен в Индия монументален проект.

Монохромните работи на Елена Панайотова са естетски и имат място във всяка изложба, без да е непременно на рисунката.

Елена Панайотова

В двата полуабстрактни пастела на Иван Русев частично се разпознават структури от скулптурите му, но и те неособено убеждават в близка принадлежност към жанра на изложбата.

А при Ясен Гюзелев просто става дума за започнати или почти завършени илюстрации, които той, доколкото личи от показваните, като че ли прави на прима виста.

Ясен Гюзелев

И все пак, ако всички автори от маститата група майстори – графици, живописци, скулптори, концептуалисти и прочие артисти – наистина изповядват своите цитирани в началото сентенции и са приели темата на изложбата, не разбирам защо участието на повечето я подкрепя доста дистанцирано. Освен, ако кураторската идея се родее с твърдението, че всичко, рисувано на хартия е рисунка или ако, Боже опази, всичко нарисувано е рисунка. 

Рисунката като чист жанр, според мен, при спазване на принципа за използване  само на един материал върху една единствена основа, може да е само от двата вида:

1. Скицата или подготвителната рисунка, свързана с проектирана или впоследствие завършена творба от всякакъв вид.

2. Свободната, спонтанната рисунка, отражение на емоционалния свят на артиста, продукт не на мисълта, а на самото чувство, нещо като „поезията на творчеството“.   Всичко друго са свободни интерпретации със съмнителна доза вярност.

Иван Веселинов

Затова няма да се съглася с тезата, че произведението се превръща в рисунка, щом образите са очертани с контур или ако някъде по повърхността има нещо драснато, нито пък ако работата е започната като рисунка, останала под завършената творба, нито че самият творчески акт е рисунка, нито че „всичко е рисунка“. Още по-малко приемам любимата на някои арт-радикалисти идея, че всичко е изкуство или, че всеки може да бъде художник, примерно, как отегчен от клизми и инжекции ботевградски доктор някоя прекрасна сутрин се събужда преобразен във велик талант с принос към концептуалното изкуство в национален мащаб. Това принизява понятия като призвание, талант, творчество, интелигентност и работа.

 Филип Зидаров при откриването на изложбата „РИСУНКАТА. Майстори и поколения“ в галерия INTRO и музей „Борис Христов“, 2023

В заключение ще отправя един малък съвет към художниците-практици: Оставете опитите в областта на кураторството за кураторите или поне за онези, притежаващи квалификацията да изпълняват тази деликатна мисия. Особено ако ще си курирате и собственото участие. Изглежда лесно, но не е, само напомня на стария виц за лесната задача с размахването на диригентската палка. Пожеланието, изречено по друг начин е: нека да не се размиват границите между професионалните и аматьорските зони на художествената сцена. ≈

Текст: Филип Зидаров

Снимки: Стефан Марков  

P.S. на „въпреки.com”: Изложбата „Рисунката. Майстори“ (18.11.2024 - 02.12.2024 ) бе в зала 1 С на СБХ на „Шипка“ 6.Повече за рисунката от Филип Зидаров може да прочетете при нас тук по повод изложбата „РИСУНКАТА. Майстори и поколения“ в галерия INTRO и музей „Борис Христов“, май 2023.

[vprki]

„Cast the Sleeping Elephant“ -  изложба на Михаил Симеонов за удивителния му екоарт проект

Името на скулптора Михаил Симеонов (1929 -2021) не е толкова познато у нас, колкото по света. Размахът на идеите и творческата му активност през 70-те и 80-те години на миналия век са в унисон с новите течения в изкуството отвъд „Желязната завеса“, където над половин век той живее и работи. Преди четири години изкуствоведът Филип Зидаров написа за „въпреки.com” обзорна статия за него, когато той продължаваше да работи на 91…

Градска художествена галерия – Пловдив предлага сега „среща“ на публиката с този голям творец от средите на българската емиграция.

В залата на първия етаж в Постоянната експозиция на ул. „Съборна“ №14А може да се разгледа изложба с рисунки и макети от Михаил Симеонов, представляващи подготвителни етапи от създаването на най-прочутото му произведение „Отливка на приспан слон“ – бронзова скулптура на див африкански слон в естествен големина, поставена пред централата на ООН в Ню Йорк. Изложбата съдържа документална част с фотографии от архива на автора и специализирани текстове. Неин организатор е Йоана Атанасова – уредник на графичния фонд на Градската галерия, в който се съхраняват изложените произведения.

Михаил Асен Симеонов е роден на 31 май 1929 г. в Пловдив. Учи философия в Софийския университет, но влечението към изкуството се оказва по-силно. През 1954 г. завършва скулптура в Националната художествена академия в класа на Любомир Далчев. Оставя артистична диря у нас, съпътствана и от история за скандал лично с ръководителя на държавата по онова време Тодор Живков. Днес малцина знаят, че паметникът на Паисий Хилендарски (причината за разправиите с властта) до храм „Св. Александър Невски” е негово дело, както и скулптурата на Захари Зограф пред къщата музей на възрожденския художник в Самоков. Други негови проекти са отхвърлени, анулирани са конкурси, които е спечелил.

За това, както отбелязахме в началото на текста писа при нас Филип Зидаров: „Повечето стари софиянци или посетители на столичния град многократно са минавали покрай него, но полуприкрит в зеленината на израсналите дървета, рядко го забелязват. Паметника на Отец Паисий! Още по-малко са онези, които помнят името на неговия създател - скулптора Михаил Симеонов. Макар че тази дръзко раздвижената пластика на тази фигура е един от немногобройните примери на качествена монументална скулптура в публична среда от периода на „народната република“. Авторът на този паметник и до днес продължава все така всеки ден да е в ателието си в Ню Йорк като артист- емигрант от половин век. Нека да си спомним кой е той.  

По-възрастните си спомнят, че първоначално тази фигура беше разположена непосредствено до църквата „Света София“, проектирана в очертанията на южния трасепт на храма.  Днес там от 1981 година се намира частично възстановеният на първоначалното си място Паметник на незнайния воин с монументалния бронзов лъв на Андрей Николов, оцелял след бомбардировките през 1943-1944 година. Но истинската причина за преместването на Паисий няколко години преди това, бе, както се шушукаше, че защото „първият ръководител на партията и държавата“ не го харесвал.“

В резултат - Симеонов решава да напусне страната. Емигрира най-напред в Тунис през 1965 г., а от 1971 г. се установява в САЩ (Ню Йорк).

Тунизийският му период е плодотворен. Създава редица пластични произведения, сред които и серия скулптури, посветена на президента на африканската държава Хабиб Бургиба, но също и абстрактни релефи за монумента „Мъчениците на Бизерта”. Филип Зидаров, който е изследовател на житейския и творчески път на Михаил Симеонов, в този период той „работи и в Карара, Италия, където прави скулптури в компанията на Хенри Мур, Марино Марини и Исамо Ногучи, а в съседното селище Пиетра Санта отлива своя голяма бронзова пластика Жак Липшиц, с когото впоследствие се сприятеляват…Както отбелязва и в цитирания текст при нас изкуствоведът, цитиран от галерията.

Още в Тунис му хрумва идеята да прави „моментални снимки“ на природни елементи, на създадени от човек структури и дори на нематериални, свързани с географията на планетата, понятия. В Сахара с кофа гипс и вода създава отпечатъци от пясъка на пустинята, в Елзас – на трева, в Ню Йорк – на детайли от вътрешността на асансьор, а в Кения прави „отливка от линията на екватора“. Тази своя лична творческа програма той нарича direct casting.“

От раждането на идеята за отливане на слон по калъп от жив екземпляр в средата на 70-те години на XX век до нейната реализация минават пет години на идейна, организационна, техническа, финансова и медийна подготовка. Като съмишленици са привлечени известни личности от цял свят, сред които други известни българи емигранти като Петър Увалиев и Алцек Мишев. Създадена е фондация „CAST THE SLEEPING ELEPHANT”. Сред подписалите учредителното споразумение, освен Увалиев, са също така шведският магнат и меценат Tето Еренберг (Theodor "Teto" Ahrenberg), директорът на галерията в Лозана Рене Бергер, британският зоолог и защитник на слоновете д-р Иън Дъглъс-Хамилтън и други. Най-сетне през 1980 г. българският артист прави студен калъп от алгинат на див кенийски мъжки слон, приспан за 72 минути. В крайна сметка отлятата от бронз внушителна статуя е поставена пред главната квартира на ООН в Ню Йорк и е открита лично от генералния секретар на организацията Кофи Анан в края на 1998 г.

А Филип Зидаров уточнява повече подробности в своя текст отпреди четири години: “ Така към 1976 в съзнанието на Мишо се оформя концепцията на артистичния проект, който изведнъж ще го превърне в световна знаменитост. Той учредява нон-профит тръст  наречен „Cast the Sleeping Elephant“, чиято цел е създаването на пластика от жив дебелокож гигант и тази идея да стане част от движението за опазването на заплашената от човешката цивилизация дива природа на планетата. Името на проекта в буквален превод на български би могло да звучи като „отлейте спящия слон“, но авторът настоява на неговата непреводимост, заради множеството възможни конотации на думата сast, налагаща и различните смислови и асоциативни пластове на идеята. След години на промотиране на проекта и безкрайно сложна логистична подготовка, през март 1980 година със съдействието на правителството на Кения див мъжки африкански слон бива приспан от разстояние от специален природонаучен медицински екип. Наркозата трае 72 минути, през което Михаил прави серия отливки на детайли от упоения слон. „Вземането на мерки“ от слона бе извършвано с препарата alginat, с който се правят зъболекарските отливки, специално модифициран да стяга за три минути на надморската височина, която се извършва акцията. През това време медицинският екип се грижи за охлаждането, дихателните и сърдечната дейност на упоения слон. На 73-та минута животното става и си тръгва без никакви телесни и емоционални усложнения.

През следващите години артистът работи много по осъществяване на материализирания вариант на ефимерното действие – бронзовата фигура на „събудения“ слона в свръх естествен размер, който да бъде завършващият елемент на концепцията и съдържащото се в нея послание. Възприет в своята цялост, проектът, всъщност, представлява дълбоко философско и естетическо изследване на емоционалните връзки между човека и природната среда, от която е произлязъл и която рискува на унищожи, вероятно унищожавайки по този начин себе си.“

„Казват, че слоновете никога не забравяли. Затова нека образът на Слона да  се превърне в институционална памет; нека не забравяме, че когато следващи поколения ще се разхождат в този парк, слонът ще продължава да бъде тук. И преминаващите покрай него ще усещат тежестта на 5-те му тона като напомняне за дълга, който имаме към Майката Природа; дълг, който ако забравим, може да се превърне в наша гибел…“ са думите на Кофи Анан, тогава за творбата на Михаил Симеонов…

След демократичните промени у нас Михаил Симеонов посещава България, среща се дори с ученици и преподаватели в Художествената гимназия в Пловдив и им разказва за създаването на световноизвестната си скулптура. Той умира на 92 години като почетен гражданин в Потъкет, Роуд Айлънд, на 31 декември 2021 година.

Изложбата с негови проекти може да се разгледа до края на януари 2025 година в Градската художествена галерия в Пловдив. ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Пловдивската галерия, архив на Филип Зидаров и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Възторг от нова среща с изкуството на  Йоан Левиев в любимия му Пловдив

Градска художествена галерия - Пловдив посвещава месец октомври на Йоан Левиев - един от най-значимите български художници по повод 90 години от рождението му. Роден в самия край на октомври (31.10.1934 – 1.03.1994),  Йони , както го наричаха колеги и приятели, създава за малко повече от тридесетина години изумително по размах и обем творчество: монументални произведения (сграфито, стенопис, мозайки), живописни платна, акварели, рисунки.

От 8 октомври до 3 ноември обширното пространство в Зала „2019“, ул. „Гладстон“32 в родния му Пловдив е изпълнено с експресията от цветове и мощни композиции на изключителния и неподражаем артист. Истинско предизвикателство е да се ограничи подбора сред най-добрите му творби до лимитираното пространство на една изложбена зала, пък била тя и най-голямата у нас.

Клайв Сойър /л/, Йоана Левиева- Сойър и Красимир Линков на откриването на изложбата

Сред близо 85-те картини в залата се открояват платната от живописните цикли  „Царски времена“ и „Ахилес“. Красимир Линков – куратор на изложбата „Йоан Левиев“ и директор на Пловдивската художествена галерия, избра да срещне публиката с този прочут автор чрез неговите най-добри живописни произведени от серии, които художникът сам особено цени. „Атаката на Ахилесовците“, „Парадът на Ахилесовците“ и другите внушителни композиции от тази поредица „са впечатляващи спектакли на катарзиса на човешката душа, на борбата за надмощие, в която триумфалната победа се изражда в бутафорен изблик на опиянение“ - пише Красимир Линков в монография за автора.

„Парадът на ахилесовците“, 1984 г.

В дните преди откриването на изложбата изкуствоведът Филип Зидаров припомни свой текст, написан преди малко повече от 30 години по повод ненавременната кончина Йоан Левиев преди да навърши 60 години, в разцвета на творческата си мощ. Публикуваме споделеното тогава от Филип с благодарност за съгласието му.

„Йоан Левиев, Йони, както както всички го знаехме, си отиде преди 30 години. От утре неговият роден Пловдив почита този забележителен художник с голяма ретроспекция в зала "2019" на Градската галерия. Присъединявам се към светлия спомен за него с текста, който някога написах...        

                                  ПЪТНИКЪТ В ЕДНА ПОСОКА

Така добре да познавам Пловдив. Понякога почти ми се струва, че съм отрасъл там. И винаги съм заминавал нататък с радост и в постоянно очакване да ми се случи нещо приятно и вълнуващо. Като някакво повторяемо завръщане към отминалата магия на летни звезди с аромат на жасмин; на нощно топуркане на костенурки по каменните плочи в на двора в хладния оазис на базата на СБХ в Стария град – някогашната резиденция на търговеца Стамбулян на Джамбаз тепе; на интимни срещи в изписаното от художници от пловдивската група кафене срещу Джумаята.

 Сега отново съм се отправил към Филибето, но този път вместо възбуждащия гъдел на предстоящи хубави емоции, с надигащите през равнинната мъгла гърбове на тепетата, зад гръкляна ми е заседнала бучка. „Като бели слонове“ – ми минава през ум и веднага съзнавам колко са нелепи подобни изтъркани литературни асоциации точно в този момент.

Йоан Левиев, 1964

 Защото отивам да се сбогувам. Не обичам, мразя сбогуванията, особено окончателните, онези, които са завинаги.

Изкачвам стъпалата, за да го видя за последно, на горния етаж в стария дом на Исак Леви в Бунарджика. Сами сме стаята.

Той лежи някак неудобно притеснен в ковчега си, в тъмен костюм като че ли не по мярка, съвършено неузнаваем, двойно по-слаб от онзи, когото помня, с напълно опадала от гама-лъчите и химиотерапията коса и брада. Докосвам за сбогом прозиращите през тънката и жълта кожа стави на ръката му, нямаща нищо общо с пухкавата розова ръчица на живия Йони. Иска ми се да му кажа нещо, но не се сещам какво, затова засрамен се обръщам и сякаш насочван от идващи от други части на къщата приглушените гласове слизам на двора, нажалено загледан в мрачната скална стена на тепето отсреща. След това и него свалят и го вкарват в катафалка със зелени завески, но не успяват да нагласят добре капака на ковчега и докато колата малко припряно се отправя към пловдивските гробища, върховете на черните му обувки тъжно надничат ��звън дървения ръб. Осъзнатото обстоятелство, че никога повече няма да го видя ме кара да изпитвам угризение. Какво можех, какво трябваше, какво исках да кажа на скъпия отпътуващ приятел? Съзнанието ми остава празно. Забравил съм, навярно.

                                                   *   *   *

Разни събития от ранното ми детство се бяха случвали така, щото и Йони да се окаже едно от нещата, навлезли в него също толкова неусетно и естествено, колкото разноцветните бурканчета с темпера в ателието на баща ми или появяващите се там необичайни предмети и необикновени личности. Заедно с подслушаните разкази за комични и странни до невероятност събития из художническите среди, като например опитът на Сашо Денков през една тъмна созополска нощ  „да подири пътя към свободата“ в гребна лодка, запасен с връзка чирози, сухари и бъчонка прясна вода, но призори, заради внезапно връхлетялата буря и навигационни наблагополучия, излязъл на сушата вместо на турския бряг – на пустия плаж някъде около Ахтопол. А след това същият безгрижно забравил напълно за инцидента.

 Йоан Левиев, 1960

Или пък за малко случилото и предотвратено само от бойния вик на ужасения и разгневен продавач спонтанно желание на бай Златю Бояджиев да се изпишка в ъгъла на една квартална пловдивска бакалия.

 Небивалиците и щуротиите, редовно сътворявани от художниците - бохеми в онези години остават завинаги вплетени в коренищата и зеленината на бръшляна  около „Алафрангите“, в летния синкоп на щурците или в тюркоазеното, набраздено от мечти и намерения „южно“ море при Харманите. Всички те, начело с топлещата се в аурата на новаторството и на белязаното от умерен хедонизъм „освободено“ битие на пловдивската група, олицетворява��а в някакъв полу-митологичен събирателен образ родната „артистична бохема“, която, сервилно, но глупаво се беше самоопределила като „априлското поколение“.

Години по-късно, бях вече действащ художествен критик, публикувах в „Народна култура“ рецензия за една от изложбите на Йони, поокастрена от „неудобни“ пасажи от страхливия тогавашен зам. гл. редактор и впоследствие галерист. Днес препрочитам със смях някои от тогавашните ми  впечатления, успели да преминат през цензорското усърдие: „Като слон в стъкларски магазин“; „Усещане за сексуален канибализъм“...

„Диалог“

Имаше хора, намерили подобни оценки за непристойни, но на Йони тези шеги му бяха харесали – на него всичко, което в някакъв смисъл отвъд предела, шумно, хиперболизирано или нагнетено до спукване с естетическо предизвикателство му доставяше удоволствие и го караше искрено да се забавлява. Задавал съм си въпроса защо обикновено коментаторите определят творчество му като „забележително“, след като на мнозина то всъщност не се нравеше. Дали това също не беше една от мистификациите на така наречената „априлска линия“ в българското изкуството, създавали не един съмнителен и временно „стойностен“ кумир и оставили в сянка мнозина „непризнателни“.

Веднъж „по тоталитарно“ във Варшава бях попаднал в ситуация да трябва да си общувам с висш служител (ако не греша – консула) в нашето тамошно посолство, който, в момент на полупиянско откровение ми обясняваше на рамо как в Партията дълго се бил разискван въпросът дали изкуството на Йоан Левиев всъщност не е „вражеско“. А пък не чак толкова отдавна, вече при „демокр��цията“, един виден демократ беше изразил личното си мнение от негова живописна изложба с искрения вопъл: „Ама това е кошмар!“

„Царски времена VII“

 Вероятно причината се крие във факта, че всичко онова, което Йони правеше с четката си, харесвано или порицавано, просто нямаше как да остане незабелязано. То винаги беше толкова шумно, ярко, крещящо и откровено агресивно, че се случваше да предизвика дискретни тръпки, полазили гърба на не един ценител на „съвременното българско изкуство“. Въпреки неизбежния конформизъм в поведението на цялото тяхно поколение в изкуството, успешно завлякъл със себе си и по-голямата част от нашето с удобно разтегливите формули за необходимостта от оцеляване или за завоалираната вътрешна съпротива, оставащото след тях визуално наследство е ярка и точна илюстрация на своето, а и на нашето страхливо, често подличко, фалшиво-истинно историческо време. Но съвсем не би могло да не се отчете, че все пак и въпреки всичко, там присъстваха личности – положителни или отрицателни – обаче имаше от хора от онази порода, чиято остра недостатъчност изпитваме сега.

Във връзка с бодливата тема за многобройните монументални произведения - стенописи и мозайки, поръчвани от държавата-партия като апотеоз на „социалистическото изкуство“ и изпълнени от Йони, без или със съавтори, винаги ме развеселява документираната в спомените на присъствалите комична препоръка от страна на „ивеститора“ на мемориалната „летяща чиния“ на БКП на връх Бузлуджа, изречена от члена на Политбюро Александър Лилов: „Погледът на другаря Живков да бъде по-мек“. Не по-малко забавни бяха и тревожните чувства, често обземащи участниците в триумфални конгреси и други видове форуми под дамоклиевите мечове и страховитите лица от стенописа на Йони в зала 8 на НДК.

„Царски времена VIII“

В  течение на времето все повече стигах да убедеността, че участвайки в този сценарий, Йони, не само „им е взимал парите“ (по емблематичния находчив отговор на Дечко Узунов, когато го попитали защо е бил работил за „монархо-фашистите“, а пък той обяснил, че по този начин обезсилвал властта финансово, „че иначе парите си ги даваха за партизански глави“). Убеден съм,  че всъщност Йони ужасно се е забавлявал, тайничко гаврейки се с сюжети, личности и „стойности“ и нарочно е създавал един напълно гротесков декор за абсурдната драма на своето съвремие. Например, с цикъла картини „Царски времена“, чиито послания още тогава си бяха прозрачни за всеки. Тези внушения ставаха още по-отчетливи, когато в своите кавалетни творби той присъстваше портретно и по този начин се самоиронизираше като участник с роля в същата тази социално-монументална пародия.

В един момент през 80-те години случаят и съдействието на Милчо Левиев направиха така, че Йони да получи възможността да покаже  своя самостоятелна изложба отвъд океана, в Бевърли Хилз, Калифорния. Там, интервюиран за местен вестник, той беше споделил личното си становище за цензурата и общото състояние на изкуството в България в момента. Разбира се, „службите“ от българското посолство във Вашингтон тутакси бяха алармирали тукашните си колеги за тази „политическа провокация“, а споменатият по-горе колега-изкуствовед и бъдещ галерист (по онова време началник в едно бутафорно Д.О. към Комитета за култура) не пропусна да пусне едно злорадо: „Е размина се Йони със „заслужил художник“! Беше в навечерието на 24-ти май, ко��ато се присъждаха тези звания. Но в интерес на фактологията,  не беше познал – въпреки всичко Йони стана „з.х.“   

„Филипополис“, 1965

За последен път се срещнах с Йони миналото лято на „Шипка 6“, беше все така закръглен и жизнерадостен както винаги, примигващ срещу слънцето като доволно излегнал се на брега морж, и както обикновено си побъбрихме със смешки и закачки. Той: „Филипча!“, с неизменно последващото представление с изменен глас и физиономия на един от двамата най-добри имитатори на Дечко Узунов: „Абе, слушаййй...“   

Едва предишната есен се бяхме забавлявали славно в „Пълдин“, след голямата му ретроспективна изложба в Пловдив, която той ме бе поканил да открия. Не зная дали изборът на точно това легендарно заведение за коктейла не беше още една от неговите подигравки с властниците – защото тъкмо там, в разгара на „възродителния процес“, бяха изличили стенописа му, защото изобразявал пируващ турчин, а пред него танцуваща баядерка.

Към Коледа се бях прибрал след продължително отсъствие,  тогава научих, че Йони бил много болен, но с наивната реакция на неприемане на лошото се надявах, че той накрая ще се оправи. Вярвах, че надлежно получава поздравите, които му изпращах по членове на семейството му, въпреки че помнех обстоятелства около заболяването и кончината на друг близък човек, който постепенно все повече губеше интерес към детайлите от действителността, към проблемите на този свят и към населяващите го, като пътник, подготвящ се за заминаване много надалече с еднопосочен билет.   

                                                   *   *   *

 Камбаната на гробищната ��ърква започва да бие провлачено. Хрумва ми, че никога не съм предполагал, че Йони, като наполовина евреин или, както това се нарича по тяхному – „гой“ и не е юдей по религия, а е кръстен. Помня една негова картина, която ми беше показал в ателието си, изобразяваща гроба на собствения му баща – стария Исак. Над черния ковчег, скръбно се вият тъмните клони на странно дърво, а вейките и листата се превръщат в буквите от иврита – алеф, бет, гимел, далет... Колко е хубаво, че поне родовата памет на всички нас в този странно объркан ъгъл на континента оцелява, в противовес на губителните ни инстинкти, разтварящи и миналото, и настоящето във водите на забравата.

 Пред църквата са се наредили изпращачи с цветя за сбогом в ръце. Измежду тях липсват доста от софийските „приятели“. Може би в момента живите просто са по-важни или пък причината е друга – приживе никога не можеш да си сигурен кой, кога и за какво ти е бил приятел.

Христо Стефанов "Закуска в Стария град", 1969, (знаменитата пловдивска група, изключителни художници)

 Христо Стефанов ме дръпва настрани, за да ми покаже най-първата монументална работа на Йони – сграфито на входа на ритуалната зала за гражданските погребения. Да, това си е неговият стил и авторски почерк – ъгловати фигури, крачещи в ритъма на прощална процесия. Какво е това – автореквием? Нима е знаел? Кой знае. Но като че ли всички ние не сме смъртни и или пък да не ни е ясно, че животите ни не са само кратки епизоди, сравнени с онова, което остава, след като си заминем от този свят. Просто в даден момент пробиваш тънката мембрана между и живота и смъртта и се сливаш с вечността, с отвъдното, със спокойствието и мъдростта на мигащата в дълбините на безкрая звезда, с нощния полъх - и твоят уморен кораб влиза в залива на последното си пристанище и намира там сигурно убежище от бурите.

 Изведнъж си давам сметка какво, всъщност, се случва. Те си отиват, един по един. Заминават си, оставят ни. Предходното ни поколение, независимо с какво име ще го наречем. Всички те, с които сме били много близки или с кои които не сме били съгласни, чието мнение сме  приемали или отхвърляли,  които са предизвиквали нашето възхищение или нашето презрение... Но все пак, онези, изградили материята, канавата, плацентата на нашето собствено поколение, всички те – според случая съмишленици и противници, без които всичко, в което днес вярваме или в което не вярваме, остава без критерий. Постепенно, много постепенно, и ние ще се превръщаме в огледало онези преди нас и самотно ще трябва да бъдем или собствения си противник и приятел, или такива на някой друг.

Сега изнасят ковчега от църквата и го качват в нещо въз-неугледно, някакъв мърляв и очукан пикап, приличащ на миниатюрен камион за боклук и шествието бавно поема, запрепъвайки се из буците на изровените алеи в града на мъртвите. Сенките на изпращачите полека се размиват във въздуха между разкривените плачещи върби, а тихите неразбираеми гласове заглъхват в далечно жужене и всичко отново става такова, каквото си е било преди, като след вдигането на сутрешна мъгла. Отчетливо е само мърморенето на шофьора на наетия за изпращачите автобус: „Аре бе, два часа погребение, а кой ще плаща?“     

Вече не мога да видя Йони, отправящ се в своето последно пътуване в саван от пресни и вехнещи цветя. Дали е страдал, че напуска всичко, което приживе му е било скъпо? Дали е съжалявал за нещо недовършено? И негова ли е въобще тази изтерзана от коварната болест тленна обвивка? Доколкото го познавах, той сигурно би предпочел да си отиде по средата на пищно и разюздано пиршество, обграден от близки приятели и подпийнали хубавици – това много пò  би прилягало на истинската му същност. А може и да го е сторил тайно, вероятно пак е успял нещо някак да подмени, за да пошегува отново от разстояние с незлоблива ирония?

     Може би?“

Филип Зидаров

В просторната Зала „2019“ на Градска художествена галерия - Пловдив  на 8 октомври  по различен и вдъхновяващ начин се откри възпоменателна изложба. За всички гости на събитието  художникът Йоан Левиев, от чието рождение на 31 октомври ще се изпълнят 90 години, присъстваше осезаемо в залата с мощната си живопис, завладяващи образи и идеи, със своя артистичен глас, споделящ с публиката размисли за изкуството, славата, властта и истината. Пловдив честваше един от големите си творци, страстно привързан към необикновената атмосфера на този чуден град. Както самият Йоан Левиев казва в своето „Неостаряващо интервю“:  „Аз се стремя чрез Пловдив, чрез неговите хора да достигна до нещо, което касае изобщо хората и изобщо света. Всеки може да направи един удобен град, но неповторим град никой не може да направи. Неповторимия град го прави историята.“

Йоана Левиева- Сойър начело на пърформънса при откриването на изложбата

Артист на категоричния жест, на ярката теза, никога равнодушен, социално ангажиран, Йоан Левиев сякаш вече е постигнал всеобщата оценка за своето творчество като надхвърлило временното �� локалното, като разработващо полето на универсалните ценности.

Известен с чувството си за хумор, интереса към притчата, играта, преобръщането на царе и шутове, кукловоди и марионетки, Левиев би се забавлявал от малкия хепънинг, поднесен на гостите от екипа на галерията.

Паша Берова /л/, съпругата Йоан Левиев и Русалия Кирова /д/, съпруга на другия знаменит пловдивски художник Димитър Киров на откриването на изложбата

Голяма част от картините в изложбата са от живописния фонд на Градска художествена галерия – Пловдив, но за цялостното представяне на автора реализаторският екип покани галерии от цялата страна да се включат с творби от своите колекции. Организаторите благодарят специално на дъщерята на художника Йоана Левиева – Сойър и съпругата му Паша Берова за подкрепата и предоставените архивни материали и картини, а така също на колекционерите Петър Пиронков и Христо Чиплаков.

"Царски времена XIX"

Както отбелязва и Филип Зидаров, а и хора общували с Йоан Левиев изтъкват неговата полемична натура, страстта му в заявяване и отстояване на позиции, напрежението в общуването, присъщата му директност и честност са белязали и изкуството му. А самият художник заявява в цитираното вече интервю: „Личният ми възглед в изкуството се състои в девиза: „Справедливост в житейското поведение, справедливост в темата, справедливост в пластичния строй на произведението". ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Пловдивската градска галерия и архив на семейството

[vprki]

През своите 99 години Любен Зидаров премина с достойнството на Майстор

За пореден път бях в пространството на галерията на СБХ, зала 2А сред творбите от изложбата „ЛЮБЕН ЗИДАРОВ. 100 ГОДИНИ ЕДНА РЕТРОСПЕКЦИЯ“. И незнайно защо от входа на залата тръгвам на дясно и заставам пред „Последен акварел“, 2022 и „Последни магарета“, 2022. И оттам тръгвам напосоки в търсене на любими картини, обожавани илюстрации в предчувствие отново и отново да се потопя в този необозрим свят…

Достолепният, изключителният художник и илюстратор с неспирен творчески заряд Любен Зидаров, роден  на 23 декември 1923 година миналата година пристъпи в своята стогодишнина и отлетя към звездите на 3 януари 2023…

От детските си години сме се възхищавали и искрено сме обичали илюстрациите на Любен Зидаров. Писали сме за него по различни поводи във „въпреки.com”, винаги свързани с неговото неподражаемо изкуство не само в областта на илюстрацията.  Постепенно някак се сближихме с него, със сина му изкуствоведа, Филип Зидаров, снаха му, великолепната художничка Катрин Томова, а вече и с внучката му Андреа-Филипа, млада изкуствоведка. Човешката близост с Любо, както го наричахме приятелски, оценявахме като шанс и дар в живота си. Срещите и разговорите в ателието му с него и Филип са моменти на щастливо съпреживяване на изкуството на невероятно талантлив и мъдър творец.

За художника, илюстрирал 200 литературни произведения, той остава свързан с „любовта си за цял живот“. За Любен Зидаров това са изумителните Приказки на Ханс Кристиан Андерсен. Според художника, тяхната поетика, философска дълбочина и мъдрост правят така, че читатели от всякакви възрасти по света – от деца до възрастни, да откриват там по нещо свое, оставащо завинаги съкровено. Затова и завръщането към Андерсен в различен житейски етапи води до нови, невидяни преди нюанси и внушения в творчеството на Любен Зидаров като художник-илюстратор със световен авторитет.

Илюстрации към "Граф Монте Кристо"

В изложбата пътуваш в света на невероятните илюстрации на художника и героите му – Том Сойер, Хъкълбери Фин, Граф Монте Кристо,  приказките на Никола Райнов в два тома, „Принцът и просякът“, Островът на съкровищата“, романите на Карл Май, на Майн Рид, приказките на Ангел Каралийчев, „Приказки на Шехерезада“ и още и още…Илюстрирал е Буквара в годините, тогава когато за много семейства това е била единствената книга в дома…Има незабравими илюстрации на поезията на Яворов. В изложбата могат да се видят и негови илюстрации на „Мадам Бовари“… Признат за един от създателите на модерното течение в българската илюстрация от 60-те години на ХХ в., той е и един от основоположниците на рисувания комикс в България и на първото у нас илюстровано списание за деца „Славейче“ (1957).

Неговият илюстраторски талант е оценен в световен мащаб - сребърен и златен медал от панаирите на книгата в Лайпциг и Москва; носител е на Наградата на СБХ за илюстрация на името на Борис Ангелушев; бил е сред финалистите, номинирани за Международната Андерсенова награда и за Мемориалната награда „Астрид Линдгрен“.

Пред залата с изложбата на Любен Зидаров в СБХ

Преди време в разговор за „въпреки.com” Любен Зидаров каза: „Всеки обича първата си любов, илюстрирал съм над 200 автора. Илюстрацията е нещо много сложно. Симбиоза между автор и художник.“  А много, почти любовно казваше за героите си от книгите на Марк Твен „те са ми като дечица“. Любен Зидаров ни вдъхнови през 2017 година в рамките на наш проект да направим разговор за илюстрацията в любимата на галерия „Арт Алея“, която за съжаление вече не съществува. Тогава изкуствоведът Филип Зидаров, син на Любен Зидаров, по чиято идея и реализирана така бляскаво е изложбата по повод стогодишнината на баща му каза: „Няма добра илюстрация, която просто илюстрира. Има илюстрация, която винаги кара децата да си представят, и не само децата. Вкарва те в чисто изобразителния план на текста. Илюстрацията е тълкуване. То не е просто котенцето, а поведението на това котенце – дали гледа нещастно или някой друг нещо прави. Това е допълнителна реалност, която се наслагва към литературата. Илюстраторът би трябвало да бъде съавтор, интерпретатор, продължител на литературния първообраз. Тъй като това е една друга система на комуникация. Освен това, добрият илюстратор, илюстраторът, който натрупва и мъдростта да бъде такъв, защото това минава през четенето, през мисленето, не само през културата, но и през издигането на вътрешната мъдрост на твореца, той понякога се превръща в един абсолютно равностоен партньор на писателя, дори писателят отдавна да е изтлял в безкрайността.“ Филип беше винаги до баща си, заедно подреждаха изложбите, обмисляха ги…

Любен Зидаров и Филип Зидаров в галерия "Арт алея", 2017

На тази дискусия прекрасният художник Кирил Златков сподели нещо точно за тази изложба на Любен Зидаров, в рамките на която се провеждаше дискусията. „В моето детство, това е било в 70-те години, края на 70-те - златното време, както и Филип Зидаров каза за българската илюстрация. Бях от тези деца, които харесваха илюстрациите на Любен Зидаров. Чувал съм много деца и родители да казват – те са страшни, аз не ги харесвам, главно родители. Аз обаче бях от тези деца, които много ги харесваха. Особено много ми харесваше „Принцът и просякът” и Андерсеновите приказки, и двата тома. Но с „Принцът и просякът” беше интересно, че образът който имах от илюстрациите ми възбуди интереса към филма, който излъчваха по телевизията. Имаше единство на вкуса, някаква връзка с естетическите хоризонти на времето, които съвпадаха по много хубав начин. При мен вървеше по този начин – първо с книгите, след това с филмите. Защото филмите не бяха толкова много и така достъпни, както сега, може би. Но аз тогава не знаех името на художника, тогава тъкмо почвах да рисувам. И през цялото време до сега Любен Зидаров е бил някак си с мен в естетическите ми пристрастия.

Документалното пано на изложбата „ЛЮБЕН ЗИДАРОВ. 100 ГОДИНИ ЕДНА РЕТРОСПЕКЦИЯ“

И след това в Академията започнах да се замислям за илюстрация. Но нямах необходимата смелост. И сега я нямам. Но си мислех – не можеш да седнеш и просто да направиш нещо близко, например, до работите на Любен Зидаров. А добрите илюстрации трябва да са такива – да са излети, трябва да са направени на един дъх, трябва да са категорични и безкрайно чисти като подход, като естетически възглед. За да могат да минат на следващото ниво – тоест смисъла. Да могат да допълват това, което остава в главите ни от литературата.“ А художничката Тоня Горанова, прекрасна илюстра��орка продължи за Любен Зидаров: „Той е най-уникалният художник и в световен мащаб. Това е човек, който прави с две мазки фантастични състояния, изключително силен като излъчване. И е наистина гениален и с годините все повече разбирам колко е страхотен – да има силно излъчване е критерият за хубавата работа, нищо друго.“

На входа на сградата на СБХ на „Шипка“ 6 от дясно сега има великолепно пано с илюстрации на Любен Зидаров, какъв невероятен свят на въображение, талант, дълбоко вникване в същността на приказката, на разказа на писателя и толкова любов към героите и тези, които ще разгънат книгата с тях. Как да опишеш това, което си израснал, ти, децата ти, а вече и внуците ти го „дишат“. Дали изключителният художник е подозирал, че и ние с илюстрациите му по някакъв начин сме формирани, благодарение и на родителите си, сме, по някакъв начин, „негови дечица“ като героите му…

Когато почина Любен Зидаров миналата година за него изключителният илюстратор художникът Ясен Гюзелев каза: „Любен Зидаров е епоха. 4-5 поколения илюстратори сме се учили и учим от него, а беше и невероятно лежерен човек. При него живописта и илюстрацията играят в танц едно танго…“.

А сградата ни посреща и с един от любимите ни автопортрети на Любен Зидаров "Закъсняло вдъхновение" /водещата снимка/. И в тази част на изкуството си е неподражаем как вплита иронията, самоиронията с тъгата, с радостта. От края на 70-те години Любен Зидаров преоткрива за себе си маслената живопис и акварела, които се превръщат в значителната втора половина на неговото творчество. Започната с емблематичната изложба „Автопортрети“ в СБХ, 1979, Любен Зидаров изнамира своя уникална и непрекъснато развивана „сатирична“ линия в живописта в забавни тематични линии, като „магарешка“, „селска“, „градска“, „морска“, „политическа“ и още и още.

От автопортретите в изложбата

Ако тръгнете по „правилния“ път на експозицията в ляво, една от първите изложени творби е автопортрет на Любен Зидаров от 1942 години, след няколко други е негов автопортрет с туш от 1946 година. И после следват, следват в годините „сърдит“, дори зограф, сутрешни, „трудови“, мрачни, оптимистични, морски, множество различни състояния на големия артист, предимно самоиронични, но в тях се оглежда и присъства времето ни. Датирането им ни дава знака.

Отново в галерия „Арт алея“ (Много ни липсва!) през 2017 направихме разговор за автопортрета по едноименната тогава изложба в пространството ѝ на Вихрони Попнеделев, приятел на Филип Зидаров и заедно с него създател на забележителната група „Градът“ с Андрей Даниел (1952-2020), Греди Асса, Недко Солаков…Но и тогава в центъра някак съвсем естествено бе Любен Зидаров, независимо, че отсъстваше. Филип Зидаров бе донесъл албум “500 автопортрета”, в който шеговито беше прибавил още един - на Любен Зидаров. . .

„По някакъв начин, колкото и да изглежда за лаика акт на някакъв нарцисизъм, изкуството на автопортрета е просто художествен медиум. По същия начин, по който една балерина работи с тялото си. По същия начин художникът работи със себе си като изразно средство. Защото най-добрият си слушател е самият той. Най-големият си приятел и най-големият си враг е самият той. И по някакъв начин тук няколко неща се натрупват. Едното е, което самият Вихрони така прекрасно прави от години и което баща ми /Любен Зидаров – б.а./ също се опита да прави и направи в една – две изложби – когато човек се вижда като различни хора. Ти не се правиш, защото се харесваш или не се харесваш. А защото се опитваш да разслоиш някакво имагинерно АЗ и да му намериш онези слоеве, които не се появяват. Те се появяват само в особено състояние”, каза тогава изкуствоведът. Автопортретът на Любен Зидаров стои изключително убедително сред световните образци. Дори не си личи, че това е прибавена снимка.

Автопортрет "Без вдъхновение"

Заговори за автопортрета през вековете, но се върна към българската ни практика. И тя е свързана с баща му Любен Зидаров, който през 1979 година направи голяма изложба с автопортрети в галерията на ул. „Шипка” 6 в София. „До голяма степен шеговити, хумористични, иронични и самоиронични състояния. И той демонстрира на доста колеги, че това е една много благодарна зона на изследване. Художникът не изобразява просто неща, той изследва.Той изследва най-вече себе си. Своите способности, но дали може да превъплъти в това, което ще остане във времето.“

Автопортрети...

Каза тогава Филип и сега с днешна дата го виждаме в изключителната изложба на Любен Зидаров. Самият той има прекрасни портрети от различно време – на съпругата му Богдана Зидарова, на Радой Ралин, на приятели. Разбира се, и шаржове, пак на приятели, главно художници…

Златю Бояджиев "Портрет на Любен Зидаров"

В експозиция има и два негови портрета, рисувани от Златю Бояджиев ( 1903-1976 ), 1966 и Иван Кирков (1932-2010), 1969.  Прекрасна е творбата на Златю, която познаваме отдавна и се питам как е възможно в един портрет да разбереш и разкажеш какво се крие зад този поглед, зад цялостното излъчване на твоя по-млад колега, толкова различен и неприкосновен…А портретът на Иван Кирков е на приятел. Какво повече! Дълга и друга история. Аз съм само зрител…

Иван Кирков "Портрет на Любен Зидаров"

В началото на текста отбелязах картината „Последни магарета“, 2022, прекрасна, сложила своеобразна точка, сякаш в житейската обич на Любен Зидаров към това несправедливо обвинявано в глупост и инат четириного. Художникът го смяташе, вероятно и с право по добро от човека.  В нашия разговор 2015 година на статива в ателието бе картината, която рисуваше в момента, живопис и пак неговите любими магарета. Поясни, че все още не е довършена. И пак с чувство за хумор, зад което се крие и мъдростта му на човек, познаващ живота, хората, литературата. „Много пъти са ми задавали въпроса за магаретата. Бях почнал да мисля дали не съм магарешки художник.Това беше една нагласа, вероятно в това животно намерих неща, които ме изненадваха, които не бяха симетрични на това, което сме имали като представа за това животно. Вероятно литературата си е изиграла ролята, че животното магаре е много дръпнато, много опърничаво. Не е. Като го наблюдава човек вижда, че в действителност магарето е едно много мило животно. Аз имам една серия картини, които бяха все на тази тема и това беше един период, който доста дълго време ме увличаше като тема, като галактики ги рисувах, като животни със селянки отгоре, като картини, свързани със сезона. Мен много ме разстрои любимото ми магаре, когато го заклаха да го изядат на село. Направо ме хвърли в едно такова изживяване, което просто се чудех как може човекът да бъде такъв звяр, да ми заколят Зоя и да ми я изядат.

"Конски Великден" /л/ и автопортрет "Домакински понеделник"

Това беше едно магаре, което изглежда ме познаваше като магарешки художник, защото като отидех на село, то настройваше ушите и идваше към мен. Аз я обикнах тая Зоя и тя мен. Съпругата ми веднъж ми каза, че моите модели са разбрали, че съм тук, защото са се скупчили на поляната и ме чакат. И в момента правя една картина с магарета. Не съм я завършил. Дали не сме апологети на магарето – двама души – Ангел Каралийчев и аз. Той с неговото „Най-милото” и аз с моите картини. Сигурно е учудващо, защото в един от моите албуми дори бях сложил покрай другото и мисли, и една такава, че е много по-обидно на магарето да кажеш какъв си човек, отколкото на човек какво си магаре”. Възхитителен събеседник бе Любен Зидаров.

Подготвителни рисунки към "Островът на съкровищата"

И съвсем не случайно изложбата „Ателие“ в галерия „Нюанс“ (13 февруари – 3 март), посветена  на подготвителни рисунки и проекти за илюстрации на Любен Зидаров, курирана отново от изкуствоведа и негов син Филип Зидаров, е с изящен плакат с картина на магаренца. За трети път галерията ни среща с творчеството на един от най-обичаните български илюстратори, като предните две изложби ги организираха рамо до рамо със самия Любен Зидаров.  Тя е неголямата изложба, паралелна на мащабната ретроспектива „Сто години Любен Зидаров“.

Филип Зидаров в галерия "Нюанс"

"Идеята на тази изложба е да покаже някаква по-вътрешна, по-интимна част на този творчески процес, продължил почти 100 години". Споделя Филип Зидаров пред БНР и продължава: "Тя е паралелната изложба на голямата изложба "100 години Любен Зидаров". Изложбата "Ателие" представя не толкова илюстрации, които са познати и публикувани, а обратното – илюстрации, които не са познати и не са публикувани. Това са варианти, подготвителни рисунки, дори скици на вече станалите по-известни герои. Тези две изложби са различните ъгли, от които може да се погледне един творец, познат на много поколения. Не става дума само за това, че баща ми живя 99 години, но той работи почти през цялото това време. Първата му работа, представена в изложбата е от 1942, последната през 2022. 80 години творчески живот е наистина един век, реално.“

Стенен килим „Моят град“

Изложбите на Любен Зидаров винаги носеха/носят  радост, любов и възхищение. Последната му „Отсечки“ беше в галерия „Академия“ на НХА през април - май 2022 година, когато беше удостоен с почетното звание „Доктор хонорис кауза“. Експозицията показа произведения, създавани в период от 80 години в областта на живописта, графиката, илюстрацията и приложния текстил (например, монументалния стенен килим „Моят град“ от колекцията на Националната галерия, който е и сега на централно място в галерията на СБХ). Част от творбите от ателието на художника се показваха за първи път, а редица други бяха рисувани в последните месеци, дори седмици преди изложбата. Любен Зидаров не спираше да работи, да открива нови светове и продължи до края на живота си да е новатор, откривател с нов поглед към литературата като неин визуален израз и разказ.

От изложбата в галерията на СБХ

На откриването в СБХ Филип Зидаров каза с много вълнение: “Любен Зидаров ще остане, коментирано е неговото влияние върху не едно поколение. Въпреки мащаба си, изложбата прилича на разпръснатите камъчета от мозайката, подобно на разбитото вълшебно огледало от приказката на Андерсен „Снежната кралица“.  Срещаме героите от приказките на над 200 илюстрирани заглавия, портретите, потопени в смешни и тъжни метафори, запазената му марка магаретата, за които той казваше, че започва да ги уважава повече от хората, пътуванията му и на стари години, за да събудят отново живописецът, акварелите… по някога смешни, по някога тъжни.

Автопортрети...

Тази изложба илюстрира характера и личността на Любен Зидаров. Винаги сме били заедно. През своите 99 години той премина с достойнството на Майстор. От свое име и съм сигурен, че и от негово, убеден съм, че той отнякъде ни гледа и е доволен от себе си и от това, което се случва. Благодаря ви, че сте тук и това е началото на тези няколко отбелязвания за един човек, който и на мен, а може би и не само на мен, беше и продължава да бъде скъп…“

От изложбата в галерията на СБХ

Така в някакви разрошени, фрагментарни, много лични спомени и разсъждения вървя в пространството на изложбата, посветена на стогодишнината от рождението на изключителния Любен Зидаров. До 23 март има време и пак ще отида, със сигурност, не веднъж. Вътрешно благодаря на родителите си, че ми връчиха някога много отдавна приказки с неговите илюстрации, после ние на децата си, сега и на внука ни…Февруари е още и на великолепния календар на СБХ за 2024 с репродукции на художника гледам всеки ден „Магарешка галактика“, 2019,  на Любен Зидаров, а и тя ме гледа. През март ще се гледаме с „Приказките от цял свят“ на Николай Райнов“.

Любен Зидаров в ателието си, 2015

И така все с Любен Зидаров…

Благодарим ти, Филипе!… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Епохата Любен Зидаров

Почитаме с любов и възхищение достолепния, изключителния художник, илюстратор, аристократ на духа, мислител с неспирен творчески заряд Любен Зидаров в деня на неговата сто годишнина 23 декември. Той „влезе“ в нея и  отлетя към звездите на 3 януари 2023… От нощното небе ярката му звезда грее над нас, ще блести и над тези след нас!

От детските си години сме се възхищавали и искрено сме обичали илюстрациите на Любен Зидаров. По-късно съдбата, професията, десетилетното прият��лството със сина му Филип ни дариха да бъдем в близко общуване с изключителния художник и мислител.

Любен Зидаров, Андреа-Филипа Зидарова, Катрин Томова и Филип Зидаров, 2016

 Писали сме за него по различни поводи винаги с радост за неговото неподражаемо изкуство. И не само това – свързани сме с приятелство с него, със сина му, изкуствоведа, Филип Зидаров, снаха му, великолепната художничка Катрин Томова, а вече и с внучката му Андреа-Филипа, млада изкуствоведка, която израсна пред очите ни и от детската количка беше по изложби... Тази и човешка близост с Любо, както го нарича/х/ме приятелски, оценявахме като шанс и дар в живота си. Срещите и разговорите в ателието му с него и Филип са моменти на щастливо съпреживяване на изкуството на невероятно Изложбите на Любен Зидаров винаги носеха  радост, любов и възхищение. Последната му „Отсечки“ беше в галерия „Академия“ на НХА през април - май миналата година, когато беше удостоен с почетното звание „Доктор хонорис кауза“.

Любен Зидаров

Експозицията показа произведения, създавани в период от над 70 години в областта на живописта, графиката, илюстрацията и приложния текстил (напр. монументалният стенен килим „Моят град“ от колекцията на Националната галерия). Част от творбите от ателието на художника се показваха за първи път, а редица други бяха рисувани в последните месеци, дори седмици преди изложбата. Любен Зидаров не спираше да работи, да открива нови светове и парадоксално, може би, за мнозина продължи до края на живота си да е новатор, откривател с нов поглед към литературата като неин визуален израз и разказ.талантлив и мъдър творец.

От изложбата в галерия "Академия" в НХА, 2022

Ще се върна към неговото мощно присъствие не само в артистичния живот на България и света, но и като художник, формирал поколения като учител как да разбират и да заобичват  литературата като образи. Сега по-актуално какво се направи и как предстои да се отбележи сто годишнината от рождението на великия Любен Зидаров. Така го определи (и е точен) ректорът на НХА проф. Георги Янков, когато в пространството на галерия „Академия“ на 11 декември беше валидирана пощенска марка  "100 години от рождението на художника Любен Зидаров". Освен марка, изданието се допълва от малък лист, първодневен плик и специален пощенски печат. Автор на графичния дизайн е доц. д-р Ненко Атанасов, преподавател в специалност „Плакат и визуална комуникация“ в НХА, който беше излъчен като победител в проведения по-рано анонимен конкурс за пощенската марка от Министерството на транспорта и съобщенията.

„Това място е свързано с хубави спомени и тази прекрасна изложба, весела по повод удостояването с Доктор хонорис кауза преди година и нещо. Той стана на 100 години без малко, но по отношение на тази негова весела живопис, акварелите, много хора са споменавали, че това им е кът. За мен беше изненада инициативата на Министерството на транспорта и съобщенията, на Академията да се направи такава марка. Чудесно е! Знам, че ако баща ми беше с нас, щеше да му бъде неудобно. Той много не обичаше такива неща и казваше, че не ги е заслужил или поне имаше една фраза: „Нека другите да съдят за онова, което съм направил!“ Но отбелязвайки тази сто годишнина тази инициатива е първата от няколкото. Най-голямата ще бъде на 8 февруари 2024 на „Шипка“ 6 в галерията на СБХ с една голяма ретроспективна изложба , ще се покажат и неща, които никога не са събирани заедно и едва ли ще се съберат някога.

Филип Зидаров

От свое име и съм сигурен, че и от негово, убеден съм, че той отнякъде ни гледа и е доволен от себе си и от това, което се случва. Благодаря ви и това е началото на тези няколко отбелязвания на един човек, който и на мен, а може би и не само на мен беше и продължава да бъде скъп. Благодаря на автора на този проект, толкова оригинален, толкова весел, какъвто беше и самият Любен Зидаров с неговия сарказъм. Всички знаем и съдя по себе си, най-вече!“ Каза неговият син, изкуствоведът Филип Зидаров по време на събитието за валидирането на марката.

Авторът доц.  Ненко Атанасов, талантлив плакатист и преподавател в катедра „Плакат и Визуална комуникация“ в НХА сподели като художник онова, което живее в поколения, за някои дори и без да подозират: „Изключително съм развалнуван. За мен това е едно специално сантиментално издание – тази пощенска марка, защото в творчеството на Любен Зидаров има различни жанрове, различни области от изобразителното изкуство, на което той е отдал всичко. За мен лично детската илюстрация е областта, която най-много ме докосва. Представям си всички детски книжки, с които аз и моето поколение сме израснали.

Ненко Атанасов /л/ и проф. Георги Янков, ректор на НХА /д/

Не съм се колебал коя ще избера за пощенската марка. Виждате, че и за контраст е сложена една картина, която е изобразена. Много лесно разреших творческата дилема. Би било грехота да рисувам аз портрета при това кой от кой неговите автопортрети са прекрасни, атрактивни и свързани с дадена тематика, създадени със самоирония, което е изключително важно за един голям художник. Така, че графичният дизайн, оформлението на пощенската марка умишлено е решено само с творби от творчеството на Любен Зидаров в областта на детската илюстрация. Типографията също е изключително важна, защото е ненадминат и в тази област. Шрифтовете, надписите, които той използва, задължително е в унисон и хармония в произведения му. Много съм радостен и щастлив, че го направих. Благодаря на Министерството на транспорта и съобщенията, защото избраха моята творба в анонимния конкурс за пощенска марка. Имах възможността да погледна проектите на моите колеги – изключителна конкуренция. Благодаря на НХА, че при нас в галерия Академия“ се пуска в употреба това важно издание. Благодаря и на студентите ��т специалността плакат и комуникация, че помогнаха в аранжирането на залата. На добър час на изданието. За мен е голяма чест нарисувам тази пощенска марка на художника на моето детство.“

А СБХ издаде календар за 2024 година с произведения на Любен Зидаров, сам по себе си произведения на изкуството с подбор на Филип Зидаров. Посветил над седем десетилетия на изкуството на книгата. Любен Зидаров е един от най-разпознаваемите и обичани български илюстратори. Той е признат за един от създателите на модерното течение в българската илюстрация от 60-те години на ХХ в., а също е един от основоположниците на рисувания комикс в България и на първото у нас илюстровано списание за деца „Славейче“ (1957).

В богатата му творческа биография присъстват стотици класически произведения от световната и българската литература, сред които „Андерсенови приказки“, „Приказки на Шехеразада“, „Островът на съкровищата“, „Граф Монте Кристо“, „Том Сойер“, „Принцът и просякът“, „Чичо Томовата колиба“, „Хофманови разкази“, приказките на Оскар Уайлд, романи на Карл Май, Майн Рид и Жул Верн, произведения на български писатели – Пейо Яворов, Николай Райнов, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников.

Любен Зидаров и Аделина Филева в СГХГ на откриването на изложбата „Половин век по-късно“, 2015

Но да припомним част от срещите ни и казаното от Любен Зидаров за „въпреки.com“. „Аз съм почнал творческата си дейност като илюстратор, въпреки че завърших живопис при Илия Петров. Преди да постъпя в Академията, изглежда, че самите книги ме увличаха. Даже първите илюстрации, които направих, бях ученик в гимназията. Мисля, че беше Джек Лондон. Чета Джек Лондон, направих илюстрациите, с целия си младежки наивитет направих ги по формата на книгата, която бях прочел, изрязах ги и ги налепих вътре в страниците, да изглежда, като че книгата е излязла с мои илюстрации. Това беше един мой наивен опит, но много любопитен като хрумване. След години вече сътрудничих на вестничета детски, които бяха предназначени за деца и юноши. Почнах с комиксите заедно с моя приятел Александър Денков. Като постъпих в Академията живописта беше като мое второ занимание, Много, много не си давах зор там, защото виждах, че нещо не става. Правих си само етюдите, които бяха в учебната програма.

Изложба в галерия "Ракурси", 2020

С моя професор имах доста неприятности, защото той непрекъснато ми правеше бележки, че занемарявам живописта, за да правя илюстрации”, каза Любен Зидаров. После се връща към живописта след пребиваване в ателиетата в Париж и има чудесни живописни картини и автопортрети. С присъщото му майсторство, но и чувство за хумор. Но после „първата ми любов илюстрацията ме грабна и на нова сметка се започна. И сега, както гледам, продължава да ме държи.

Често пъти си гледам илюстрираните книги, особено тези, които в последно време съм направил и не знам дали там не е по-доброто ми достижение, отколкото в живописта”. И още: „Радвам се, че все пак голяма част от творческия ми живот е отишъл в илюстрации, има направено в тази област. Много пъти са ми казвали „вашите илюстрации ги познавам, ние като деца…”, даже има и смущаващи, и радващи. Смущаващото е, че едно старче ме застигна веднъж, но едва се клати и можа да ми каже: „Аз ви познавам. Израснал съм с вашите илюстрации“, смя се тогава Любен Зидаров. „Илюстрацията трябва да бъде съставна част от мисълта и света на произведението на автора. Пък няма значение в каква книга ще бъде. Да въздейства по същия начин, както въздейства текстът. Разбира се, говоря за автори, които наистина имат какво да кажат. Които си имат своето съдържание. Искам да бъда съучастник в това, което е предложението на автора. Това е моята позиция. До колко е права, доколко не, не знам, но аз си я следвам откакто съм започнал да работя. Какъв е смисълът да повториш абсолютно това, което авторът е казал. Че ако не го допълниш, няма смисъл от илюстрацията. Ти ставаш съавтор тогава. Както например Хашек е направил за Швейк. Никой не може да си представи тази книга за Швейк без илюстрациите на Йозеф Лада. Даже специално заведение има в Прага с неговите илюстрации. Те са съставна част от произведението”, каза Любен Зидаров с чаша червено вино в ръка на една изложба.

Любен Зидаров и Стефан Джамбазов в галерия "Стубел" на изложба, 2020

А той не пропускаше изложба на колегите си – винаги елегантен с невероятното си аристократично излъчване. Сякаш не беше същият човек, когото срещахме случайно в центъра на София на път от ателието му до вкъщи с изцапаните от боите ръце и споделените вълнения какво се случва около нас…

И парадоксите на живота – в момента  галерия „Академия“ представя експозицията „Академията като съдба“, посветена на големия български художник и дългогодишен преподавател в Художествената академия – проф. Илия Петров, при когото е учил живопис Любен Зидаров. На откриването на 19 декември се видяхме с Филип Зидаров. И не само това – до 7 януари в НГ е експонирана изключителната изложба „Послания“  по повод 120 години на забележителния художник Златю Бояджиев. Споменаваме го, защото в ателието на Любен Зидаров има негов портрет, рисуван от Златю 1966 година.

Златю Бояджиев "Портрет на Любен Зидаров", 1966

Прекрасен и с днешна дата се питам как е възможно в един портрет да разбереш и разкажеш какво се крие зад този поглед, зад цялостното излъчване на твой по-млад колега, толкова различен и неприкосновен…Дълга и друга история. Аз съм само зрител…

Нямаше ден, в който Любен Зидаров да не работи в ателието си. И колко пъти сме го срещали да бърза към него или да се връща към дома си, след като почти цял ден е рисувал. Творческото дълголетие за даден художник не е рядко явление. Но вероятно е без аналог случай, в която илюстратор, сътворил визуалния и типографски еквивалент на стотици литературни произведения, изградил образен духовен мост между себе си и авторите им, от една страна и от друга към публиките, да се върне към книги, илюстрирани от него преди повече половин столетие.

"Шейсет лета Андерсенови приказки", изложба в галерия "Ракурси", 2021

И винаги, когато тръгваше към автор, който вече е илюстрирал, го препрочиташе, даваше на илюстрациите нещо ново, забелязал в текста, както сам казваше, нюанс, детайл, който преди може би не е открил. Има шест издания, шест различни варианта на Андерсен и „шейсет лета“ помежду им.“ Те бяха експонирани през декември 2021 година в пространството на галерия „Ракурси“.

За него изключителният илюстратор художникът Ясен Гюзелев казва: „Любен Зидаров е епоха. 4-5 поколения илюстратори сме се учили и учим от него, а беше и невероятно лежерен човек. При него живописта и илюстрацията играят в танц едно танго…“. А Антон Стайков художник и изследовател на комикса, автор на документалния филм “Вълшебното огледало на Любен Зидаров“ (2015) и близък приятел на големия творец споделя за него: „Никога не си позволи халтура! В годините ти  харесват все повече неговите творби като старо вино, а автопортретите му са огледало на обществото.“

Автопортрет на Любен Зидаров

Любен Зидаров умееше великолепно да илюстрира и поезия, може би най-трудното. Негови за кориците и илюстрациите към книгите на съпругата му – прекрасната поетеса и преводачка Богдана Зидарова (1929-2014). Негови са и изящните илюстрации към двутомника на Яворов.

Още много и много може да се пише за Любен Зидаров. Ние сме го правили в годините. Няма да пускаме линкове, който иска ще намери публикациите. Единственото, което ми се иска да споделя е, че благодаря на Любен Зидаров за щедростта, с която ни дари и ще ни дарява завинаги с изкуството си и, че ни отвори портите към своя свят…

В ателието на Любен Зидаров

За финал ще цитирам стих на съпругата му Богдана Зидарова:

ПРЕДИ

душата и тялото живяха

в хармония ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021), Стефан Марков и личен архив

[vprki]

Станахме на 11 години…

Продължаваме. Стефан Джамбазов е тук и винаги ще е с нас, Въпреки! Нашият сайт „Въпреки.com" днес навършва единайсет години от своето рождение. Чак не ми се вярва, че толкова време е минало.

Обикновени текстовете за нашите годишнини ги пишеше Стефан. С него си бяхме решили, че като станем на пет години, ще направим страхотен купон. Не стана – тогава 2019 той беше след тежка операция и първата химия…Казахме си тогава, като станем на десет години…Последното, което написа в тази наш своеобразен празник беше когато станахме на 7 „Вече сме в първи клас!“ Два месеца и ��дин ден след това отлетя…

Една от последните снимки на Стефан Джамбазов (1951-2021) при откриването на фотоизложбата му "Андрей Даниел - последните седем години" в галерия "Академия, 7 януари 2021

Но преди това си казахме много неща в последния ден, едно от които беше: „Продължаваш сама, защото Въпреки сме само ние…“ Обещах и си изпълнявам обещанието, доколкото мога. Не мога да снимам, пълно бездарие. Не може без снимки, поканих наш приятел, с него и прекрасното му семейство ни свързват  срещи и преживявания по фестивали и културни събития. И така продължаваме със Стефан Марков, който е част от екипа на Въпреки от пролетта на 2021 година.

При връчване на Националната награда за живопис “Владимир Димитров-Майстора” в ХГ в Кюстендил, 1 февруари 2014

На 14 януари 2014 година в интернет пространството се появи сайтът „въпреки.com” с разговори с чудесните творци - певицата Александрина Пендачанска и писателя Георги Господинов, както и с неговата и не само негова преводачка - Мари Врина – Николов. Една жена, която работи толкова за България, колкото много наши институции тук и зад граница съвсем не успяват да правят. Щедростта и приятелството им бяха като поличба и вяра в нас. Започнахме с тези хора не само защото са прекрасни творци, но и хора с гражданска позиция. Георги Господинов и Джиджи, както приятелите наричат Пендачанска, винаги са били и сред хората в защита на демокрацията и свободния човешки избор.

Стефан снима скъпите ни приятели Катрин Томова и Филип Зидаров

И това беше нашата цел през тези вече единайсет години – да се срещаме с хора, които са прекрасни творци, но и хора с ярка гражданска позиция. Които не се крият зад изкуството, а се опитват да го направят част от общественото битие. Защото това „въпреки” освен преодоляване е и противопоставяне на бездуховността, липсата на култура в обществото не само като изкуство, но и като общуване.

Представяме поредния ни проект в Дарик радио, 2019

Не можем да не благодарим на хората, които ни помогнаха тогава преди 11 години като Анна Стоева, тогава приятелка на нашия син, а вече отдавна са семейство и имат прекрасно момченце, и брат ѝ Васил Стоев - за техническата поддръжка на нашия сайт, за интелектуалната провокация от страна на нашите деца – Ирина и Давид, на Камен Старчев и неговата прекрасна съпруга Маргарита Янчева, на които дължим графичното изображение на нашето лого, вдъхновено от поезията на Атанас Далчев. Малко след като нашият сайт се появи в интернет  пространството  и ние се опитвахме да разказваме за изкуството като неотменна част от развитието на обществото срещнахме Албена Спасова, един от създателите на Международното триенале за сценични изкуства, която ни каза, че трябва да кандидатстваме по проекти. Дотогава бяхме само изпълнители на местата, където сме работили. Кандидатствахме в НФК и получихме за проекта ни „Критичен поглед“ 1000 лв., струваха ни се десет пъти повече, но вече можехме да каним автори и да плащаме… 

С Андрей Даниел, октомври 2017

Оттогава с нейната благословия продължаваме с проектите не само, за да развиваме и да имаме много качествени и авторитетни автори, а да създаваме проекти като менажираме важни теми и проблематика в областта на културата и изкуството. Благодарим на хилядите наши читатели и приятели, които ни повярваха още от първата година.

Специално държа да отбележа в този контекст забележителни личности, творци и мислители, които вече не са между нас – проф. Андрей Даниел, Марин Бодаков, проф. Ивайло Знеполски, проф. Ивайло Дичев, проф. Вера Ганчева, Людмил Тодоров, проф. Иван Димов, Любен Зидаров, Димитър Грозданов, Христо Карастоянов…

Стефан Джамбазов и Любен Зидаров...

В тези години имахме подкрепата на Националния фонд „Култура”, както и на Културната програма на Столична община, благодарение на които имаме възможност да привличаме и автори, които са сред елита на нашата научна и интелектуална мисъл. Подпомогнаха ни преди време за една година и от Фондация “Америка за България”. Създадохме и прекрасни партньорства, които продължават с държавни и неправителствени организации в областта на културата и изкуството. Списъкът е дълъг.

Ще си позволя и едно лично признание за изминалата 2024 (анализ за нея очаквайте в следваща публикация). Обмислях да приключа с кандидатстването по проекти и да огранича публикациите във Въпреки. Но точно приятелите и мисълта за обещанието ми към Стефан ми помогнаха да преодолея в себе си този момент на тъга и съмнения…И Въпреки два нелепи инцидента на път за театър и изложба, които наложиха операция, придвижване с патерици, не се отказах. Само си обещах да не бързам толкова, колкото и да ми е трудно, дори на тези вече съвсем не малко мои години…

Стефан Джамбазов

И така - продължаваме. Стефан е тук и винаги ще е с нас. Въпреки е идея на Стефан Джамбазов –  още от програма „Христо Ботев“ на БНР, после в Инфо радио и РФИ, които отдавна ги няма. Стефан отлетя към Небесата преди почти четири години  на 15 март 2021 година. Осиротяхме Въпреки, аз, децата ни, приятелите…Продължавам с Въпреки, с нови проекти и не само, защото му обещах. Те не са мои, те са наши със Стефан. Щедър, почтен, талантлив, той умееше да обича и да се раздава, както умеят целунатите от съдбата и небесната светлина. С него щастието беше безкрайният дар, с който всички ние бяхме благословени! Работи до последния ден на живота си, Въпреки, че особено в последните месеци минаваше през Ада, без да се оплаче…Датите и часовете на файловете в лаптопа му са го документирали. Всичко е подредил, работейки до последно. Въпреки и не само има забележителния му архив – текстове, фотографии, филми, идеи. Вероятно, много от нашите читатели са забелязали, че почти няма публикация без негови авторски снимки или цитат от негови текстове. И така ще бъде… Така, че Въпреки, сме ние двамата и продължаваме. Благодарим на нашите автори, на приятелите, които ни подкрепят и ни вярват, на всички, които ни харесват и на тези, които не ни харесват. Нали сме ВЪПРЕКИ…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимките са на приятели

P.S.: Няма да има купон, защото не е възможен без присъствието на Стефан. Той е тук, съветвам се с него, изключителен редактор, рамо, любов. Не съм религиозна, занимавала съм се твърде много с физика и знам, че енергията не изчезва, а преминава в друго състояние. Така, че честит ни общият ни рожден ден, Стефане! Наздраве за нас и за „ВЪПРЕКИ“!

[vprki]

Критичен поглед: Нереалните фигуралности на Веселин Начев

Четвъртата изложба на Веселин Начев в галерия „Стубел“ не е просто продължение на предишните му. Тя дори не непременно е естес��вената следваща стъпка в неговата творческа хронология. Като придихание, като ауфтакт между обичайния ритъм, тази някак сънлива колекция от голи тела вероятно се опитва да спре времето за своя автор и за неговите реални или въображаеми модели. Написа за „въпреки.com” изкуствоведът Филип Зидаров.

В тази експозиция има нещо недоразкриващо се, нещо мистично, дори готическо. Младостта и красотата са първите божествени дарове, с които всеки се лишава; те бързо отлитат, потъват в здрачните усои на спомените, превърнати в стоп-кадри на нещата от живота. Веселин Начев си играе с категорията неизбежност, превръща я в автономен елемент на естетиката си и на своята пластическа метафористика. Освен това, той я вплита в деконструктивния метод на живописта си, който остава и най-разпознаваемият етикет на неговата живопис от последните две десетилетия. Фигуралността на телесната физика в тях е условна, присъствието е по-скоро въображаемо, те са много повече видение, отколкото даденост. Субектите в тези произведения не питат и не отговарят, не обясняват и не поучават. Те просто са. Остават същите. За разлика от всичко останало.

Филип Зидаров

Налага се убеждението, че пластическият метод на Веселин Начев основно работи с категорията „време“. И по-конкретно с негови варианти: спрялото време, застиналото време, с „хоризонта на времето“ според Стивън Хокинг, времето, което едновременно е безкраен миг и потънал в кладенеца на миналото спомен. Контрапунктът на усещането, че времето – четвъртото измерение, е неизменно са непрестанните доказателства, че то, в потвърждение на Айнщайновата теория, наистина се оказва относително. Доказателства, съдържащи се в релативността на феномена „лични спомени“. Някои се оказват напълно изтрити като унищожени файлове; други са палимпсести, чието съдържание е заменено от по-актуално такова, но все още разчитаеми в ултравиолетовия сектор на съзнанието. Трети остават здраво зацепени в личното време и продължават да премигват като улични светлини по трасето на настоящето. Както някои ярки случки, свързани с моята собствена професионална и приятелска практика с автора на настоящата изложба. Например, подробности от неговите предишни три експозиции тук, в галерия „Стубел“, всяка / може да прочетете във „въпреки.com” тук и тук/ от тях ставала повод за потъване в състояния, разсъждения и прозрения, като композицията на нагазилото във вълните момче, припомнила ми притчата, разказваната от покойния Йордан Ватев на лекциите си по философия в Софийския университет за куклата от сол, която искала да познае морето, но го постигнала едва след като напълно се разтворила в него. Или още по-рано, когато в качеството куратор на варненския фестивал „Август в изкуството“, където поканен от мен участваше Веско, на официалното откриване в сектора на друг именит участник – Вихрони Попнеделев, бяхме съблекли живо момиче, което лениво се изтягаше на диван без дрешки между платната с голи тела - за ужас на част от публиката и за радост за останалата.

От изложбата

Разбира се, сега едва ли мога да очаквам от галерия „Стубел“ подобна смелост, но горната история положително прави връзка във времето с обстоятелството, че във всяка картина от настоящата изложба, наименована от автора си „Фигурално“, присъстват голи жени. Съзнателно не ги обличам в изкуствоведския термин „голо тяло“, защото те  реално не кореспондират с него. В превърналото се в класика тълкуване на Кенет Кларк в „Голото тяло – студия за идеалната форма“, то не е просто повод или средство за създаване на произведение на изящното изкуство, защото самото то като даденост е произведение на изящното изкуство. И още: че ако една творба, изобразяваща голо тяло не е в състояние да събуди някакво, поне, еротично чувство от визуалното общуване с нея, това означава, че или става дума за лошо изкуство, или за фалшив морал. Днес това звучи малко помпозно, но действително изобразените персонажи на неприкрита женска телестност не изповядват автономната комуникативност, която жанрът „голо тяло“ обичайно осъществява със зрителя. Художникът е избрал това име за поредната си самостоятелна изложба, вероятно, защото тълкува вплетените в нея образи като „фигури“ участващи в одушевената сценография на всяка отделна картина. Но те съвсем не реализират поведение на    персонажи, но по-скоро, като куклата от сол, без да губят формите си се разтварят в двете символични, митологични и мистични дадености, сюжетно или по-скоро „географски“ определящи произведенията от изложбата – гората и морето, по-точно морския бряг.

От изложбата

Връзката между тези два условни и идентични в стилистически аспект цикъла е, че и двата природни амбиента, в които са потопени съблечените женски персонажи са еднакво гранични, тайнствени, мамещи, опасни. Представата за тях винаги е била като за предел, отвъд който започва света на неизвестното, на приказното, на фантастичното, на вълнуващото и опасното. Гората може да е древна,  омагьосана, в нея се загубват Хензел и Гретел; тя е шепнеща, по Джералд Дарел и в нея живее екзотична фауна; тя е и Амазонската джунгла, в която през 1925 г. в търсене на митичния златен град „Z“ изчезва Пърси Фосет или селвата на „изгубения свят“ на Конан Дойл. Голите жени, населяващи горите в творбите на Веско Начев, неслучайно са там, те са пазители и жрици на тайнствата на тази граница, която е едновременно и храм. Антични нимфи, феи от тъмното средновековие, хиндуи��тки якши и хурити от Мюсюлманския рай.

От изложбата

В реален план, непроходимите екваториални гори съхраняват последния остатък от популацията на ловците-събирачи от Средния палеолит – потайните пигмеи.  В началото на 1990-те двама французи – Мишел Санчес и Ерик Муке създават музикалния проект „Deep Forest” като ню-ейдж етно-електроника с елементи на чил-аут, миксираща  автентични  записи на UNESCO, документиращи аудио-фолкора на заплашени от изчезване населения по света – от Соломоновите острови, от Берунди, от Тибести и други. В “Night Bird” -     мой любим трак от първия студиен албум на групата, е използвана любовна, еротична песен, изпълнена на езика бака на пигмеи от племенната група мбенга, обитаваща в горите в западната част на басейна на река Конго. Магичното въздействие на звуците на този глас изкушават заблудата, че може би става дума за нелексикална, невербализирана форма на вокална полифонична хармония. Но преводът на песента демонстрира колко назад във времето, стотици хиляди години, се е развил емоционалният генезис на вида homo, непроменен от време, история, култура или ниво на цивилизация.

Дълбоко в нощта звездите са над нас

Луната осветявя любовното ни ложе

Нощния вятър е спрял да духа

Две влюбени очи искрят като тлеещи въглени

Ела в прегръдките ми скъпи, любими 

Обещай, че ще обичаш само мен завинаги

Дълбоко в нощта дървета шепнат над нас

Добрата нощ, в която идваш все по-близо и ставаш все по-любим

Дълбоко в нощта, дълбоко в обятията ми 

От изложбата

Втората, в определен смисъл някак трансцедентна гранична територия, в която дискретно пребивават съблечените героини на Веселин Начев, е брегът. Тук той отново осъществява своята игра с относителното време и още по-флуидно пространство: Приличащи на небрежно плажуващи девойки те избледняват,  сякаш стари фотографски изображения, чертите им се размиват като неясен спомен, превръщат се в полу-видими сирени, тайнствени, мамещи и многозначни, досущ като онези, заради които хитроумният Одисей, накарал другарите си да го вържат за мачтата на кораба, за да чуе неземните им песни и да оцелее при това. Морската шир винаги е служила на отправна и крайна точка, а царят на Итака е първият, чиято съдба превръща пътешествието и завръщането в образ на пътуването, наречено живот. Един големите поети на нашето време, роденият и живял в египетската Александрия грък Констатин Кавафис, превръща през 1911 г. метафората в едно от най-известните поетични произведения на 20-ти век.  В ушите ми звучи в английският му вариант баритонът на актьора, за когото казваха, че дори сметка от супермаркет, прочетена от него, е завладяваща рецитация – Шон Конъри. Българският превод на Стефан Гечев от началото на 60-те, е не по-малко въздействащ и близък до оригинала. Известна е историята, как друг преведен от него гръцки поет, Георгиос Сеферис, го помолил да му прочете стиховете, въпреки че не разбирал български. След като послушал, казал: „Прекрасно сте ги превели“.

Веселин Начев

А ето и прочутата „Итака“ на Кавафис:

Когато тръгнеш нявга за Итака,

моли се пътят ти да е далечен,

изпълнен с перипетии и знания.

От лестригоните и от циклопите,

от Посейдон сърдития не бой се -

такива в пътя нивга не ще срещнеш,

ако възвишена остава мисълта ти,

ако отбрано чувство

душата и тялото ти докосва.

Ни лестригоните, нито циклопите,

ни Посейдона разгневен ще срещнеш,

ако ги сам в душата си не носиш,

ако душата ти пред теб не ги възправя.

Моли се - пътят ти да е далечен.

И много да са пролетните сутрини,

когато с толкоз радост и любов

ще влизаш във невиждани пристанища.

Да спреш край финикийски градове

и много пъстри стоки да закупиш -

седеф, корали, кехлибар и ��банос,

и всевъзможни тънки аромати,

колкото можеш повече прекрасни аромати.

В египетските градове да спреш,

да учиш и да учиш от учените.

Недей забравя никога Итака.

Да стигнеш там - това е твойта цел,

ала по пътя никак да не бързаш,

че по-добре - години да пътуваш

и остарял на острова да спреш,

богат, с каквото в пътя си спечелил,

без да очакваш нещо той да ти даде.

Итака те дари с прекрасното пътуване.

Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш.

Но нищо друго няма тя да ти даде.

И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала:

тъй мъдър, както си сега със толкоз опит,

навярно вече си разбрал Итаките що значат.

От изложбата

Не съм сигурен дали е необичайно, но във всеки случай е вълнуващо вълшебство, когато живопис се оказва в състояние да предизвика такова потъване в океана на асоциациите, образни, звукови, смислови. Осъзнато или подсъзнателно, при все заглавието, наистина тема на тази изложба не е фигуративността, а времето, без начало и безкрайно, движещо се в различни направления, съдбовно или относително. Ако трябва да се опитам да опиша методологията на Веселин Начев за постигане на такова въздействие, бих го нарекъл деконструкция на сюжетите. 

Към изложбата от входа на галерия "Стубел"

А колкото до метафората за морето като отправяне в последното пътешествие на живота, пътуването към смъртта и вечността, не познавам по-красива творба от публикуваната през 1889 г. елегия Crossing the Bar на друг велик поет – Алфред лорд Тенисън, написана когато той е вече 80 годишен. Но изключително много уважавам този автор, затова не бих се осмелил да мисля за тази поема по друг начин, освен в нейния оригинал.

Sunset and evening star,

And one clear call for me!

And may there be no moaning of the bar,

When I put out to sea,

But such a tide as moving seems asleep,

Too full for sound and foam,

When that which drew from out the boundless deep

Turns again home.

Twilight and evening bell,

And after that the dark!

And may there be no sadness of farewell,

When I embark;

For tho' from out our bourne of Time and Place

The flood may bear me far,

I hope to see my Pilot face to face

When I have crost the bar.

Текст: Филип Зидаров

Веселин Начев и Росица Доганджиева

От редактора: Изложбата „Фигурално“ на Веселин Начев в столичната галерия „Стубел“ продължава до 17 юни. С нея, както каза при откриването на изложбата на 29 май галеристката Росица Доганджиева закриват сезона. Галерията отбелязва своята осем годишнина с прекрасни изложби, приятели, съмишленици. Много е тъжно, че съдбата пожела някои от тях да напуснат нашия свят. А това винаги е без време…Но галерия „Стубел“  по неведомите пътища на любовта и почитта съхранява тяхната любов в духовната енергия на всяка една изложба…≈

Снимки: Ани Петрова

[vprki]

Филип Зидаров: Рисунката е прекият път до душата на художника

 „Във всеки огромен музей по света в момента съществуват гигантски сбирки на рисунки, които трябва да бъдат изследвани. Рисунката има друг аспект на комуникативност, в нея има един много интимен момент, която се доближава най-близко до чувството и таланта на този, който я е създал.“ Каза изкуствоведът Филип Зидаров при откриването на изложбата „РИСУНКАТА. Майстори и поколения“ в галерия INTRO и музей „Борис Христов“.

И продължи: „Поначало винаги рисуването се отъждествява с линията, която се оставя върху хартия. Може би, си спомняте снимката с болния Матис, който в леглото с една дълга пръчка рисува върху стената. Рисунката е онова, което доближава душата на художника и неговите емоции до външния израз. Затова изследването на всички тези творби тук, по-голямата част, неизвестни, за мен е специално. Известни са за авторите, които вече не са тук, но са известни и на техните притежатели, защото доколкото разбрах тази колекция, може да се нарече музейна, защото в 90% тя е собственост на хора, които едва ли биха се съгласили да се разделят с нея. Но така или иначе, тя се социализира по този начин, тя отглежда този жест към тази непосредственост и към това разнообразие.

Защото тази изложба  излиза извън съвсем формалната рисунка. Ако приемем, че всяко нещо, което движи ръката върху листа или някаква хартия е рисунка или започва като рисунка, спокойно можем да кажем, че има примери, които отиват в акварела, в илюстрацията, в смесената техника. Но те започват именно с тази експлозия на емоцията, защото, както е започнала рисунката, може би, като някакъв ескиз навяват идеята за картини, които след това се осъществяват и стават известни. В миналия век, тя е като едно самостоятелно, по-скоро произведение, което не е във връзка с някакви други събития. Но има и нещо друго. В биографията на Микеланджело пише, че съзнателно унищожавал всички свои рисунки, за да могат хората да кажат, че той е толкова гениален, че каквото пипне, става веднага. Но всеки от нас, който се интересувал, е виждал стотиците рисунки, които Пикасо е правил за свои творби в творчеството си. Така, че рисунката, колкото и да е самостоятелна, толкова е свързана с другите неща, с творчеството и с личността на художниците. И тук виждаме как 70 личности говорят на един език, който не всеки от нас е чувал и аз съм много щастлив, че галерия INTRO и музей „Борис Христов“ дават път на тази комуникация, която оттук нататък може да се развива все по-успешно и по-интересно.“

Елена Драгостинова, директор на музея "Борис Христов", Филип Зидаров и Валентин Щинков

Валентин Щинков, художник, дизайнер, колекционер и галерист на INTRO сподели: „Това е първата стъпка и ние искаме да го направим това ежегодно. Имаше навремето едни изложби в СБХ рисунка и малка пластика, може да прерасне в нещо такова. Да се надявам, че ще имаме сили да го направим.“ А както неведнъж сме писали, Валентин Щинков държи на думата си, колкото и усилия и мъки да му струва.

Към изложбата има великолепен каталог, в който са включени всички творби. Публикуваме текстовете към него на изкуствоведа Филип Зидаров и художника Греди Асса, които любезно ни ги предоставиха.

РИСУНКАТА, РИСУНКАТА, РИСУНКАТА...

Филип Зидаров

Обичайно целта и смисълът зад всяка изложба се концентрират в зоните на социалната комуникативност на изкуството като естетска алтернатива на невълнуващото, най-често, ежедневие. Настоящата експозиция има и още една допълнителна, при това ясно дефинирана мисия, основно адресирана колкото към обичайната любителска публика, толкова и към съсловието на изкушените от „кротката лудост“ на колекционирането на художествени произведения.

Онова, което тя успешно е превърнала в послание, е декларацията, че рисунката не е просто паралел или прелюдия към живописта или картината в рамка, а не по-малко висша категория изящно изкуство. Дори нещо повече – за истински опитните колекционери и експерти интересът към рисунките, сътворени от големите имена на художествената сцена, се явява умение за „висш пилотаж“ в прилагането на това увлечение. То предполага наличие на тънък усет за дълбоките пластове в генезиса на визуалните изкуства. В тази връзка са създадени и знаменитите сбирки на рисунки от Ренесанса до съвременното изкуство на повечето от големите музейни институции, като онези на Лондонската национална галерия, на Кралската колекция, на музея Виктория и Албърт или на МоМА в Ню Йорк. Още с ранното битие на първите сбирки, положили началата на световната музейна практика, монарси, нотабили и аристократи са се възхищавали на придобитите рисунки на великите артисти на своите епохи и географии.

Крехкостта и уязвимостта на рисунката, чийто обичаен материал е хартията, като че ли внушават измамно усещане за някаква нейна ефимерност, за случайното ѝ оцеляване на фона на „истинските“ картини. Всъщност независимо дали като подготвителен ескиз за картина или печатна графика, като пейзажна и архитектурна скица или като свободна композиция, рисунката винаги е била ценена като най-прекия път до душата на художника, до неговите емоции, фиксирани в даден момент, до визуалните му размисли, често запазвани единствено за самия него. Но тогава, когато рисунки са попадали в нечие притежание, във времето хиляди са се възхищавали пред безграничното любопитство към околния свят и гениалните технически прозрения в огледално изписаните кодекси на Леонардо, пред виртуозността на Дюрер, превърнал реалистичното изображение в магия и издигнал печатната графика до ранга на изящно изкуство, до съчетаващия анатомия и философия Микеланджело, пред извънвременната мъдрост на рисунката при колоса Рембрандт, пред наситените с емоция цветни скици на Рубенс или пред зашеметяващата изящност на Енгр. Вододелът на модерната епоха внася радикално нови усещания и практики в разбирането на рисунката, превърната в напълно автономно функционираща артистична действителност, в която художникът живее, страда и се възторгва. От Ван Гог до Климт, от Егон Шийле до Пикасо и от Баския до Сай Туомбли рисунката достига до съвременната фаза на инструмент за самоизследване и самопознание.

Експонираната в Галерия INTRO и в център „Борис Христов“ колекция от творби на много от значимите имена в изкуството у нас в граници от първите десетилетия на миналия век до съвременността. Тук присъства символистичната поезия на Иван Милев, могъщият талант на Майстора, дисциплинирана прецизност на Никола Маринов, виртуозния сарказъм на Александър Добринов, дискретната еротика на Иван Ненов, модернистичната артистичност на Давид Перец, ироничната мъдрост на Илия Бешков, феноменалната артистичност на Наум Хаджимладенов, нервната графика на Борис Ангелушев, непознатите приказни туш��ве на Любен Зидаров,  естетската интелигентност на Иван Кирков, експресиите на Атанас Яранов, а също на опериращите с непосредствената ни съвременност Георги Чапкънов, Иван Георгиев- Рембранд, Иван Нинов, Греди Асса, Вихрони Попнеделев...  Освен фактологически, експозицията съдържа и определено новаторски елемент. Откривателската му част, свързана с показването на редица реално непознати на публиката произведения, се допълва от подчертаното послание за „реабилитация“ на рисунката като високо изкуство.

При това не непременно и единстве��о ограничена от консервативната обсесия сред съсловието на родните колекционери (и експерти, и аматьори) по „стари майстори“, които много често са нито особено стари, нито чак толкова майстори. Сред частните столични галерии, а и в страната, INTRO е почти уникална с убедената целенасоченост на своята настояща програма, фокусирана върху стойността и значението на изкуството на рисунката. Горното остава в близка връзка с още един особено важен аспект в ценностната стратификация на тази творческа категория в неговата социализираща и изследователска част – познавателната, може да се каже и образователната.

Разбирането и възхищението пред излезлите изпод ръката на значимите художници рисунки и скици, и особено – тяхното важно място в практиката на колекциониране на художествени произведения – открива пред осъзналите го богатствата на алтернативна вселена на делниците ни – онази на артистичността, на таланта и на духовността.

РИСУНКАТА КАТО НАЧИН НА ДИШАНЕ

Рисунката е белег, оставен от пиянството на сетивата, спомен от преживяното, умение на ръката. Рисуващият човек знае тайните и упорства да разкрие променящите се връзки с обектите. Когато точката започва да пътешества, тя се превръща в линия, а линията балансира и укрепва нашите илюзии за свобода.

Рисуваш това, което умът знае, вкарвайки опита в клетката на белия лист.

Проф. Греди Асса

Бихме наредили отсега изложбата „РИСУНКАТА. Майстори и поколения“ в галерия INTRO и музей „Борис Христов“ сред културните събития на годината. Тя е изключителна и оценяваме с възхищение усилията, последователността, познанието и упоритостта на създателите ѝ.

Изкуствоведката Мила Старейшинска-Ангелова с каталога - на задната му корица е рисунка на Иван Кирков

Изложбата продължава до 30 май. Потопете се в нейния свят, за да не се появи усещането, че сте пропуснали нещо важно в живота си…≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Докато я има галерия „Интро“, винаги януари ще е запазена за Иван Кирков

 „Миналата година на същия ден, Ивановден, обещах да направим тази изложба и да я правим винаги всяка година в памет на Иван Кирков.“ Каза за „въпреки.com” Валентин Щинков /на снимката/, художник, дизайнер, колекционер и галерист по повод изложбата „Свободна зона - Джаз“, продължение на експозицията, представена в галерия „Интро“ през януари 2022 г., по повод 90 години от рождението на художника.

И продължи: „Разбрахме се догодина да бъде „Голо тяло“. Такава ми идеята. След това ще бъде „Пейзажът и морето“ и т.н. Аз тогава казах, че докато я има тази галерия, винаги януари месец ще бъде запазена за Иван Кирков. Трябва да знаем, че не започваме от нулата. Той е нашият жалон, макар че думата не е най-добрата. Той е пътеводната светлина в живота, поне, на мен и на всичко хора около мен, които са тук.“

„Свободна зона - Джаз“ е продължение на експозицията, представена в галерия „Интро“ през януари 2022 г., по повод 90 години от рождението на художника Иван Кирков. Идеята е да се припомни значимостта на проф. Иван Кирков, който успява чрез изкуството, творческите си възгледи и преподавателската си дейност в Националната художествена академия да въздейства върху формирането на много имена в българската живопис. Галерия „Интро“ цели да представи огромното влияние на таланта му върху следващите поколения, като за втори път организира изложбата „Свободна зона“. През 2023 г. обединяващата тема е „Джаз“ – основен мотив в творчеството на проф. Иван Кирков. Акцент в експозицията е картината на Иван Кирков – „Ела Фицджералд“.

Вихрони Попнеделев пред "Ела Фицджералд" на Иван Кирков

В изложбата със свои творби участват: Божидар Бончев, Вихрони Попнеделев, Георги Цачев, Греди Асса, Камен Танев, Катрин Томова, Моника Найденова, Ралица Стоицева, Румен Читов, Светла Радулова, Стели Грънчаров.

Валентин Щинков определя за доайен на цялата група художници, които участват в експозициите, посветени на Иван Кирков, изкуствоведа Филип Зидаров, приятел и изследовател на изключителния творец. Филип нямаше възможност да присъства, за което искрено съжаляваше. Не само според галериста, той най-добре говори за Иван. Припомняме написано от него миналата година по повод груповата изложба „Свободна зона - с благодарност към Иван Кирков“: „Какво е свободата? И защо ли още търсим очертания на нейната „зона“ три десетилетия след края на родния комунистически режим? Причината е загнездена в битието на предишния половин век, в който свободата беше робство, а невежеството – сила. Иван Кирков беше от онези творци, чиято вътрешна и донякъде външна свобода не се поддаваше на ограничения. Но той имаше още едно, особено ценно качество – защитаваше свободата на своите млади съмишленици и с всички сили ги предизвикваше да открият собствената си свободност като художници, и като личности.

Вляво произведения на Ралица Стоицева, вдясно картина на Вихрони Попнеделев

Тъкмо това беше създаваната от него „свободна зона“. Затова и заглавието на настоящата изложба в галерия „Интро“ отговаря точно на духа на значимите моменти от артистичното формиране на участниците в нея. Никой от тях не е студент или пряк ученик на професора, но всеки един, в един или друг момент е изпитал влиянието от познанството, удовлетворението от непосредствения контакт или признание заради поощрението. И всеки се е усещал променен и обогатен от тази връзка. Тази изложба е скромен образ на почитта към Иван Кирков от страна на част на „свободните“. Експозиция, в която той, без свое участие, присъства.“ /целия текст може да прочетете във „въпреки.com” тук .  /

Непринудено на откриването на експозиция Валентин Щинков реши, че доайен за момента е великолепният художник проф. Вихрони Попнеделев, който сподели в прекрасната компания художници, почитатели и приятели на Иван Кирков: “Винаги искам да кажа за Иван Кирков, че като че ли неговите студенти са го обсебили и той едва ли не без тях, не е бил художник.

На изложбата

Ние тук, които сме повечето беловласи, много добре си спомняме, че Иван без да е преподавател в Академията, без да е познат на тези студенти, те бяха деца още, беше най-модерният художник, най-силният художник, най-независимият художник, на който всички му се радвахме, завиждахме, учехме се от него как да бъдем такива. Факт е, че той беше изградил около себе си кръг приятели, с които поддържаха контакт. Не съм бил в тази негова среда и съм завиждал. И държа да ви разкажа една история. В предаването „Всяка неделя“ на Кеворкян в края му имаше среща с човек на изкуството и в едно от изданията му той обяви, че ще бъде Иван Кирков. И аз се залепих на телевизора и чакам с четири очи да свърши другото и да се появи Иван. Говори, разбира се, много хубави интересни неща и накрая какво става. Кеворкян го пита кой от младите художници харесва, препоръчва. И както седях, направо ме разстреляха от телевизора. Кирков каза: „Харесва ми един Вихрони Попнеделев! Кой е той, нека да ми се обади да се запознаем.“ Аз се парализирах, буквално, защото това беше един изключителен художник с много голям авторитет, модерен. Дори се замислих как да се облека. Разбира се, отпаднаха тези съмнения, запознах се с Иван Кирков. Той ме прие в дома си. Толкова сърдечен човек, без никакво величие, едва ли не да очаква всички, за да им стане гуру и да започне да ги препоръчва в галерии.

Катрин Томова "Свободна зона"

С него си говорихме съвсем отворено. Постоянно ми пускаше джаз, той непрекъснато слушаше джаз в неговата къщичка, показваше ми къде работи в едно ъгълче. Шашнах се, направо се шашнах. Това ми е направило най-силно впечатление как може да си някакъв никакъв, а той се държи с теб като с голям качествен художник. Много ме впечатли и мисля, че всички големи трябва да са така, иначе е много кофти. Иван беше точно това – душа човек и не случайно всички го обичаха. Той не обичаше всички, той не искаше с всички да е приятел, не е от този тип всеяден човек. Подбираше приятелите си, подбираше си компанията и така…Бог да го прости! За съжаление, си отиде и той и толкова много приятели си заминаха. Толкова ми е мъчно…“

Моника Найденова и Валентин Щинков

Това откриване се превърна и в диалог, в разговор с много обич и преклонение към личността на творец от ранга на Иван Кирков. „Каквото и да направи, каквото и да нарисува той го одухотворява и то излъчва. Нито веднъж не е сбъркал в оценката си. Много добре поставяше с една дума характеристиката на човека, максимум две. Умееше да бъде конкретен.“ Продължи Валентин Щинков, сякаш, думите на Вихрони. Той от своя страна пое в посоката на галериста: “Не беше всеяден, не беше добричък. Слушах го на един конферанс, когато един се яви с все едни и същи боклуци, Иван Кирков на третата работа каза: „Я да ги махаш от тука, тия боклуци ни показваш непрекъснато!““

На конферансите на курса на проф. Иван Кирков отивали по 60-70 човека. Там, едва ли не се сбирала цялата Академия да слуша какво се говори, припомнят си художниците, свидетели на тези моменти. „Беше носител на страшен дух. Първата изложба, на която съм бил, негова, бе на последния етаж на „Шипка“ 6. Вътре имаше музика, разбира се, джаз. Влизам и виждам в най-далечния ъгъл и една картина, поставена уж малко накриво, не както трябва. И си викам тук идват хора и никой да не я окача правилно. Обикалям, обикалям и си викам да видя отблизо тази картина. Отивам и чета „Чуждо тяло“. При него и името и поставянето вече беше нещо специално!“ Връща се във времето Валентин Щинков и добавя: „Филип има една приказка, която е най-вярната, която съм чувал за него. „Това беше най-необходимият художник! Той учеше на свобода много преди 1990, още от 1965.“ Ние сме художници и можем всичко, това бяха думи на Иван Кирков.

Стъкло на Моника Найденова и картина на Греди Асса

Някои от изложените творби са специално правени за изложбата в „Интро“, при други, има някаква селекция от страна на галериста, но, все пак, художниците са имали свободата да избират – „Свободна зона“! „Малко е шарено – вътре има стъкло, има скулптура, живопис, напомня на една ОХИ от ония години и различни автори. Ето Божидар Бончев с керамика, но тя е живописна, стъклото на Моника Найденова, скулптурите на Камен Танев…Пространството не е голямо, но въпросът е да има живот. За тези години тук успяхме да направим нещо в галерията. Винаги съм си мислел, че Иван, ако беше жив, щяхме да имаме голяма помощ не толкова като автор, който да присъства тук, а като съвети и критерий за хубавото. Не съм чувал негова оценка, която в годините да се е оказала грешна.“

Кольо Кирков, Катрин Томова и Ралица Стоицева

Разказва Валентин Шинков. Особено е щастлив, че благодарение на племенника на Иван Кирков Кольо Кирков, който винаги се отзовава на поканата, е експонирана и великолепната "Ела Фицджеералд“ на големия художник, която е в центъра галерийното пространство. Била е изложена преди доста време при Камелия Минчева, Светла ѝ памет,в  галерия „Арт 36“ и оттогава никой не я е виждал на живо.

В личен разговор с Валентин Щинков, малко преди откриването на изложбата, познавайки от самото ѝ създаване галерията и първата ѝ експозиция с творби на проф. Иван Газдов на 30 септември 2017 година, му казвам: “Иван Кирков ти дава куража да правиш това…“. “Точно така. Ти знаеш, че толкова години се занимавам с графика, с приложна графика, с графичен дизайн. Той беше първият човек, на когото казах, че много ми се рисува и той каза: „Хайде, почвай, какво чакаш!“ И почнах. Сега, може би, и покрай галерията направих няколко изложби, ти си ги виждала и сте писали за тях. Това е плод на галерията.“

Вляво картина на Иван Кирков, вдясно керамична живопис на Божидар Бончев

За него  Иван Кирков е много специален, важен и скъп човек. Миналата година по повод първата изложба „Свободна зона“ Валентин Щинков сподели за „въпреки,com”: „Той е мислител. Нашите разговори �� него мога да ги пресъздам, защото съм имал щастието или нещастието да не ми е бил пряк учител / завършил е плакат при проф. Иван Газдов в НХА– б.а./. Когато ти се срещаш с един човек постоянно някак се размива във времето това, което си чул и, които сте си говорили, дори може и да не си го оценявал. А когато срещите са били в някакъв ритъм, циклични, имаш време да осъзнаеш какво си чул. През последните години от живота му ние много често се виждахме с Иван Кирков, особено последната година и тогава съм получил не съвет, напротив, той не даваше съвети, а начин на мислене за света. Няма как да го пресъздам, да го предам, освен това - светъл ум. Той беше и велик художник, и огромен педагог със страхотно чувство за естетика, за мярка, за оценка. Той можеше да оцени всеки с един поглед и с две думи.“ /целия разговор може да прочетете  тук ./

Актьорът Велислав Павлов на изложбата

Разговорът, естествено, се насочва и към художествената политика, която Валентин Щинков провежда в галерията си „Интро“. За малко повече от пет години тя стана едно от най-смислените и привлекателни галерийни пространства в София. „Живея близо до галерия „88“  и казвам на Юлита, че нашата галерия е малка. / Известната в Люксембург галерия „88“, създадена през 1988 г. от художника Камен Попов, продължава от скоро своя  живот в столицата. Зад идеята застава неговата сестра Юлита Попова заедно със своя съпруг – б.а./.А тя каза: „Няма да използваш това понятие, няма малка галерия, няма малко пространство, зависи как го насищаш вътре.“ Защото има едни големи галерии, в които няма нищо, няма нищо, което да се запомня. Ни�� се опитваме тук пространството винаги да бъде различно аранжирано, да създава различна атмосфера. От самия автор, който ще прави изложба тук не се изискват огромните напъни и усилия. Човек тук може съвсем спокойно да подготвя самостоятелна изложба, без много напъни, а на един дъх да го изживее. Следващата изложба е на великия Любен Зидаров. Февруари Любен Зидаров ще бъде тука. Изложбата през май ще бъде в нашето пространство и отсреща в музей „Борис Христов“. Ще има една ретроспекция на българската рисунка от най-старите български художници до най-съвременните, наели сме две зали от пространството.“

В галерия „Интро“ отново празнувахме Ивановден сред великолепни творби, художници, приятели и джаз, благодарение на Валентин Щинков.

А между изложените картини Иван Кирков се усмихваше от черно-бяла фотография… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Катрин Томова: Сънищата са нещо необятно

„Сънищата са бездомни, не само моите сънища. Това са сънищата като реалност. Когато сънувам, аз не си спомням какво съм сънувала Но се събуждам с усещането на съня. Какво ми е дал сънят, какъв е бил.“ Споделя за „въпреки.com” художничката Катрин Томова /на снимката/ за изложбата си „Бездомни сънища“ в столичната галерия INTRO.

И продължава: „Дали усещането ми е позитивно или негативно, дали съм объркана, дали съм тъжна или весела. Оттам нататък разбирам какво е бил сънят. Винаги съм се замисляла дали сънят е нереален или пък ние живеем в съня през деня. Тоест винаги съм обърквала реалността и съновидението. След като човек се събуди си продължава цялата линия от съня в действителността, в реалния живот, а може ли да знае, въобще, какво е реално. При мен малко нещата се припокриват. Може би, точно затова, че никога не помня конкретно какво съм сънувала и точно, защото се осланям винаги на емоцията, която остава, след като се събудя. И някак си я пренасям във всекидневието. И са бездомни, защото така ги усещам. Те самите са нещо необятно. Ние нито знаем къде отиваме, нито знаем какво е това. И оттам тръгнах. Ако ние изхождаме, че ние сме домът на съня, тогава има дом. Но принципно, сънят е бездомен.“

Катрин Томова

Винаги ни е много интересно и приятно да се срещаме с изкуството на Катрин Томова, да разговаряме с нея. В годините почти не сме пропускали нейна изложба в София и винаги ни е изненадвала с нещо ново, различно като нейно лично пътуване в света на изкуството. И всеки път сме били респектирани от мощта в творбите на тази нежна и фина жена. Но за това малко по-късно в текста. А сега продължаваме разговора ни в красивото, уютно пространство на галерията малко преди откриването на изложбата.

Припомням ѝ в контекста на завладяващата ѝ експозиция знаменитата пиеса на испанския ренесансов драматург Калдерон де ла Барка (1600-1681)  „Животът е сън“. А Кати, както я наричат приятелите реагира спонтанно: „Ето, много точно казано. Много обичам Ренесанса и вътрешно в себе си мечтая да отида някой ден в това време. Да се върна към него в съня си, но трябва да го запомня. Божа работа.“

От изложбата

В анонса към изложбата е написано: „„Бездомни сънища“ много удачно е назовала Катрин Томова своята най-нова изложба. Художничката, позната с големите формати на своите творби и задълбочените си търсения в областта на нефигуративната живопис, този път представя 17 сравнително по-малки платна, съобразени с конкретното пространство и създадени през последните три години. Произведенията от експозицията продължават типичните за авторката визуални изследвания на вътрешните състояния на човешката душевност и да откриват техния еквивалент в образи. „Бездомни сънища“ е изложба за връзката между реалността и въображаемите светове, за съновиденията, които са плод колкото на преживяната реалност, толкова и на онази, сътворена от съзнанието.“

От изложбата

А самата Катрин Томова  отбелязва за изложбата си: „Опитвам се да потърся връзка между части от различни сънища, да ги сглобя в едно и да ги превърна в абстрактни образи. Не съм сигурна дали съновиденията са плод на въображението, на реалността или на нещо трето, създавано от нашето съзнание. Хаосът от спомените ни изгражда многослойността на всеки личен свят. Мозайка или пъзел от цветове и форми, лица без физиономия, разпръсващи се багри, неизвестни състояния и странни усещания, увлечени във въртоп, устремен към някакъв тайнствен портал, отворен към неизвестното. Още през 1900 Зигмунд Фройд си задава въпроса дали чрез съновидението можем да научим нещо повече за нашите скрити или прикрити вътрешни психически състояния или същности.

Няма нищо по-абстрактно от сънищата. Често знаем, че сме сънували, но не помним съдържанието на съня, останало е единствено чувството, с което се събуждаме, завладени от усещането за преживяване в граничната зона на реалността, или по-скоро на различните реалности. За мен това е доказателство, че сънищата всъщност са без адрес, без дом, че те са странници, посещаващи ни по тяхно желание, нощни гости със свой собствен живот, често нямащи нищо общо със самите нас.“

Катрин Томова

В разговора ни споделя, че в галерия INTRO представя една част от нарисуваните си картини в последно време. Но експозицията, както стана дума малко по-горе е изцяло съобразена с пространството, което великолепно „приютява“ творбите ѝ. Казвам само, че настоящата ѝ изложба е много различна от предишната ѝ „Paint It Dark“ миналата година през октомври в галерия „Нюанс“. Експозицията, тогава, се състоеше от живописни платна специално създадени за пространството, като сред тях художничката представи за първи път и фигурална живопис.

Катрин Томова се съгласява, че е много различна. По този повод я питам дали я е променило онова време с маските, защото по някакъв начин те бяха закрили лицата на хората в платната ѝ и се усещаше особена, макар и красива тъга в цялостната атмосфера на експозицията. А тя отговаря: „Абсолютно и тогава аз се гледах отстрани, все едно, абсолютно се бях отделила от себе си. И виждах, че това, което се появява е много графично и много контрастно. И ми хареса. Хареса ми, защото беше по-различно. Обичам експериментите, ��бичам непрекъснато да се самопровокирам. Но мисля, че това беше този етап. Както свърши Ковидът, дай Боже, свърши и този етап за мен. Още от началото на тази година започнах с много ярки неща и по-малки формати.

Катрин Томова и Валентин Щинков

То пак е вид експеримент. Аз не съм художник на малките формати, обратното на по-монументалните неща, но както Вальо /Валентин Щинков, собствиник и галерист на INTRO/  каза, че малките ми неща също стоят монументално и да не се притеснявам.“

През септември – октомври Катрин участва в обща изложба част от Художествения форум „Изкуството като противодействие“, най-мащабното събитие за годината в Градската художествена галерия “Борис Георгиев” – Варна. Той е амбициозен, артистичен, смислен и представя художествения ни пейзаж в контекста на времето, в което живеем. /За проекта може да прочетете във „въпреки.com” може да прочетете тук и тук ./

Изложбата в ГХГ "Борис Георгиев" във Варна, вдясно долу е картината Катрин Томова

А художничката коментира: „Това е огромна тема. Животът е едно противодействие, защото всеки ден противодействаме срещу липсата на елементарна култура, срещу нечетящите хора, срещу простотията, срещу блъсканиците, срещу грозотата…Безкрайна тема и добре, че стана тази изложба във Варна, защото тя точно това показва. Трябваше да се раздели кичът, елементарният вкус (това е глупава дума), уличното, посредственото от хората, които възприемат и гледат нещата по- в дълбочина. И затова много се зарадвах на поканата на Румен Серафимов /куратор и вдъхновител на изложбата/, защото трябва да има такива изложби на такава тема.“

Питам я дали посредствеността е най-голямата ѝ тъга като творец, като автор? А тя отговаря лаконично, но категорично: „Да, и липсата на емоция, липсата на душевност у хората, която я срещам ежеминутно, вече, за съжаление. Според мен са свързани нещата – липсата на душевност е свързана с липсата на интелигентност. Така си мисля…“

Катрин Томова при подреждането на изложбата в галерия "Стубел", 2016, снимка Стефан Джамбазов

И още за Катрин, както отбелязах в началото на текста, като се върна малко във времето. През 2016 година тя имаше великолепна и незабравима изложба в галерия „Стубел“, озаглавена „Дистанция“. Тогава заедно със Стефан Джамбазов разговаряхме с нея във времето, когато със съпруга ѝ изкуствоведа Филип Зидаров редяха експозицията. Тя каза за себе си преди вече шест години: „За мен абстракцията е освобождение. Винаги съм била много непокорна и съм се стремяла да бъда по - освободена. Когато започнах да правя абстракции за първи път, бях може би на 20 години и тогава разбрах, че ми е много рано, че съм много млада за абстракции и, че съм много ограничена от хиляди неща, които младостта обича”. И продължи: „Оставих я тогава, защото не бях дорасла за абстракцията. След това се върнах вече на едни по - зрели осъзнати години и започнах наново да ги правя нещата и досега. Натрупан опит, зрялост, чисто житейски опит, който осмисля абстракцията, защото не е хубаво самоцелно човек  да се повлиява от живописта, от шареното, от боята. В началото, наистина в младостта си точно това ми влияеше най - много, като сега не е така. Сега всичко е преосмислено, всичко е на фазата на нещо преживяно. Не е някаква самоцел и просто емоция. Така е, възрастта ми повлия на опита”. /  целия разговор и атмосферата около него може да прочетете във „въпреки.com” тук . /

От изложбата

Катрин Томова се занимава се с живопис от детска възраст. На 19 години става най-младият участник в Парижкия Есенен салон. За ученето си във Франция споделя, че е било  просто стечение на обстоятелствата. „Така се случиха нещата тогава. Тук също учих известно време… Всичко всъщност започна от участието ми в Есенния салон. Аз участвах самостоятелно, отделно от българската група, от СБХ. Бях най-младият участник в Есенния салон. Тогава вече се свързах с Пиер Рамел /тогава вицепрезидент на Есенния салон – б.а./. Той ме взе в своя курс и така потръгнаха нещата, съвсем случайно, в началото. Всяко излизане, независимо в коя страна, дава голямо богатство и съвсем друг поглед върху живописта”. Следват още три участия, нейна работа е включена в юбилеен албум, проследяващ хронологията на Салона. Тогава отново и предстоеше Париж, беше спечелила в сериозната конкуренция на колегите си творческа специализация в ателиетата „Сите – дез - арт“. Зад граница има самостоятелни изложби в галерия „Мона“ в Лимасол, Кипър (1995) и в галерия „Готие“ в Саарлуи, Германия (1998). Участва в 4-тото Международно биенале ARvesT Expo в Ереван, Армения (2018), в Murano Art Expo във Венеция, Италия (2019), в експозиция на MAMAG Museum of Modern Art, Австрия (2020). Многобр��йни са участията ѝ в проекти на различни галерии в София, Варна, Каварна, Габрово. И продължава напред с талант, изящество и мащаб.

И не пропускайте великолепната ѝ изложба „Бездомни сънища“ галерия INTRO. Тя продължава до 23 ноември. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Мариана Маринова, архив на СБХ и ГХГ, Варна 

 

 

…

[vprki]

Любен Зидаров ще бъде удостоен със званието „Доктор хонорис кауза“ на НХА

Достолепният, изключителният художник и илюстратор с неспирен творчески заряд Любен Зидаров, който в края на годината ще отбележи своя 99-ти рожден ден, ще бъде удостоен с почетното звание „Доктор хонорис кауза“ на Националната художествена академия на 4 май.

В тогите си членовете на ръководството на най-старото ни висше учебно заведения по изкуствата ще почетат с тази най-висша академична титла доайена на художеството. Роден през 1923 г., Любен Зидаров завършва живопис в Художествената академия в курса на проф. Илия Петров, випуск 1948. През следващите три десетилетия той работи предимно в областта на илюстрацията, като илюстрира стотици книги – произведения на световната и на българската литературна класика за деца и възрастни. Една малка част са добилите широка популярност илюстрации към Андерсеновите приказки, Приказките на Шехерезада, „Островът на съкровищата“, „Чичо Томовата колиба“, „Граф Монте Кристо“, „Том Сойер“, „Хъкълбери Фин“, „Принцът и просякът“, Хофмановите разкази, приключенските романи на Жул Верн, Майн Рид и Карл Май, приказките на Николай Райнов и на Ангел Каралийчев, поезията за деца на Асен Разцветников, Леда Милева, Асен Босев и много други. Той е автор на едни от първите български комикси и е съосновател на популярното в миналото детско списание „Славейче“. Освен настоящ доайен, не без основание Любен Зидаров е смятан и за създател на модерното течение на илюстрацията в България, освен това в момента, той реално е най-възрастният активно работещ илюстратор в света.

От края на 70-те години Любен Зидаров преоткрива за себе си маслената живопис и акварела, които се превръщат във значителната втора половина на неговото творчество. Започната с емблематичната изложба „Автопортрети“ в СБХ, Любен Зидаров изнамира своя уникална и непрекъсното развивана „сатирична“ линия в живописта в забавни тематични линии, като „магарешка“, „селска“, „градска“, „морска“, „политическа“ и още и още.

Тържественото събитие ще се състои в рамките и на фона на ретроспективната изложба на Любен Зидаров в галерия „Академия“, назована „Отсечки“. Експозицията, която e открита за публиката от 30 април до 10 май 2022 г., показва произведения, създавани в период от над 70 години в областта на живописта, графиката, илюстрацията и приложния текстил (напр. монументалният стенен килим „Моят град“ от колекцията на Националната галерия). Част от творбите от ателието на художника се показват за първи път, а редица други са рисувани в последните месеци, дори седмици преди изложбата. Любен Зидаров не спира да работи, да открива нови светове и парадоксално, може би, за мнозина продължава да е новатор, откривател с нов поглед към литературата като неин визуален израз и разказ.

За художника, илюстрирал стотици литературни произведения, той остава свързан с „любовта си за цял живот“. За Любен Зидаров това са изумителните Приказките на Ханс Кристиан Андерсен. Според художника, тяхната поетика, философска дълбочина и мъдрост правят така, че читатели от всякакви възрасти по света – от деца до възрастни, да откриват там по нещо свое, оставащо завинаги съкровено. Затова и завръщането към Андерсен в различен житейски етап води до нови, невидяни преди нюанси и внушения в творчеството на Любен Зидаров като художник-илюстратор със световен авторитет.

Онова, което е различно за художника, е че той чете и прави своите собствени открития в Андерсеновите приказки чрез своите илюстрации към тях. И така, в продължение на шест десетилетия. Първият двутомник с черно-бели и цветни илюстрации е отпечатан от издателство „Народна младеж“ през 1964-65 г. Техният успех и международните им награди водят до още две издания през 60-те и 70-те години, като всяко едно от тях представлява и развитие на тяхното пластическото тълкуване, което води до еволюираща илюстративна стилистика. Създадените в края на 80-те и началото на 90-те без издателска поръчка илюстрации от „Втория период“ успяват да видят бял свят чак през 2006, издадени от „Захарий Стоянов“ във връзка с 200-годишнината от рождението на Андерсен. Интересът към тях става причина през 2015 г. за покана от пекинското издателство Ever After Books за специално издание с нова селекция, предназначено за четящата на китайски език публика.

В края на 2020 година издателство „Захарий Стоянов“ направи възможна появата на андерсеновите илюстрации от „Третия период“ на Любен Зидаров. Тук разговорът между художника и писателя, в житейски момент в който те, като че ли се изравняват по възраст, достига до нов, напълно освободен от конвенционалността метод, смесващ темпера, акварел и молив с въздействието на рисунката и живописта. Шест издания, шест различни варианта на Андерсен и „шейсет лета“ помежду им. Отбелязваха от галерия „Ракурси“ през декември миналата година по повод изложбата му в нейното пространство.

От детските си години сме се възхищавали и искрено сме обичали илюстрациите на Любен Зидаров. Писали сме за него по различни поводи във „въпреки.com”, винаги свързано с неговото неподражаемо изкуство. И не само това – свързани сме с приятелство с него, със сина му изкуствоведа, Филип Зидаров, снаха му, великолепната художничка Катрин Томова, а вече и с внучката му Андреа-Филипа, млада изкуствоведка. Тази и човешка близост с Любо, както го наричаме приятелски, оценяваме като шанс и дар в живота си. Срещите и разговорите в ателието му с него и Филип са моменти на щастливо съпреживяване на изкуството на невероятно талантлив и мъдър творец. В Ковидните времена ни липсваха срещите с него, но изкуството му е винаги тук, с всички нас. Малко преди да ни нападне пандемичната ситуация се видяхме с Любен Зидаров на изложба в галерия „Стубел“. Уточняваме, че той почти не пропуска изложба на колегите си, винаги елегантен и въодушевен. Тогава на тази среща Любен Зидаров отново беше в прекрасна форма и с желание за работа. И от дума на дума, пак стана дума за илюстрацията.

Любен Зидаров и Стефан Джамбазов, снимка: Мариана Маринова

Тогава Стефан Джамбазов, да е светла паметта, му написа във „въпреки.com”: „Не се въздържах, извадих диктофона и Любен Зидаров сподели, че е започнал да прави за пети път илюстрации по приказките на Андерсен. И каза: „Зачовърках се пак с Андерсен - за пети път. Четох превод от датски. Тяхното мислене върви по друга посока, има друга физиономия, има друг нюанс. Затова буквалният превод от датски, като че ли прави нещата малко по-скучни. И слава Богу, преведени са от Светослав Минков навремето и хубаво е, че Светослав Минков е уловил точно красотата на Андерсен. И я е предал с българската реч”, литературоведски се изрази Любен Зидаров. И добави: „И от един месец го човъркам. Едната приказка е „Медният глиган”, другата е „Жабата” и също „Нощната шапка на стария ерген”. Това са приказки за възрастни. Той е за мен големият автор!“. Този негов нескончаем душевен и творчески порив към Андерсен за пореден път ни възхити. Предстоеше отбелязването на 215 години от рождението на Ханс Кристиан Андерсен на 2 април 2020 година.

Любен Зидаров "Пенсиите дойдоха"

За съжаление, светът беше обсебен от вируса COVID- 19, който надмина по популярност даже най-омразните диктатори в човешката история, въпреки че е неодушевен. Заради това не можа да бъде и отбелязан подобаващо Международният ден на детската книга, който е в деня, когато е роден Андерсен. /Тогава не подозирахме какво ще сполети света, почти преодолял Ковида на 24 февруари 2022, когато Русия си позволи тази ужасна война срещу суверенна Украйна… Диктаторите са по-зловещи и от най-страшния вирус.- б.а./

Преди време в разговор за „въпреки.com” художникът беше казал: „Аз съм почнал творческата си дейност като илюстратор, въпреки че завърших живопис при Илия Петров. Преди да постъпя в Академията, изглежда, че самите книги ме увличаха. Даже първите илюстрации, които направих, бях ученик в гимназията. Мисля, че беше Джек Лондон. Чета Джек Лондон, направих илюстрациите, с целия си младежки наивитет направих ги по формата на книгата, която бях прочел, изрязах ги и ги налепих вътре в страниците, да изглежда, като че книгата е излязла с мои илюстрации. Това беше един мой наивен опит, но много любопитен като хрумване. След години вече сътрудничих на вестничета детски, които бяха предназначени за деца и юноши. Почнах с комиксите заедно с моя приятел Александър Денков. Като постъпих в Академията живописта беше като мое второ занимание, Много, много не си давах зор там, защото виждах, че нещо не става. Правих си само етюдите, които бяха в учебната програма. С моя професор имах доста неприятности, защото той непрекъснато ми правеше бележки, че занемарявам живописта, за да правя илюстрации”, казва Любен Зидаров.

После се връща към живописта след пребиваване в ателиетата в Париж и има чудесни живописни картини и автопортрети. С присъщото му майсторство, но и чувство за хумор. Но после „първата ми любов илюстрацията ме грабна и на нова сметка се започна. И сега, както гледам, продължава да ме държи. Често пъти си гледам илюстрираните книги, особено тези, които в последно време съм направил и не знам дали там не е по-доброто ми достижение, отколкото в живописта”. И още: „Радвам се, че все пак голяма част от творческия ми живот е отишъл в илюстрации, има направено в тази област. Много пъти са ми казвали „вашите илюстрации ги познавам, ние като деца…”, даже има и смущаващи, и радващи. Смущаващото е, че едно старче ме застигна веднъж, но едва се клати и можа да ми каже: „Аз ви познавам. Израснал съм с вашите илюстрации“, смя се тогава Любен Зидаров. А на цитираната вече нашата среща преди пандемичната ситуация продължи мисълта си: „Илюстрацията трябва да бъде съставна част от мисълта и света на произведението на автора. Пък няма значение в каква книга ще бъде. Да въздейства по същия начин, както въздейства текстът. Разбира се, говоря за автори, които наистина имат какво да кажат. Които си имат своето съдържание. Искам да бъда съучастник в това, което е предложението на автора. Това е моята позиция. До колко е права, доколко не, не знам, но аз си я следвам откакто съм започнал да работя. Какъв е смисълът да повториш абсолютно това, което авторът е казал. Че ако не го допълниш, няма смисъл от илюстрацията. Ти ставаш съавтор тогава. Както например Хашек е направил за Швейк. Никой не може да си представи тази книга за Швейк без илюстрациите на Йозеф Лада. Даже специално заведение има в Прага с неговите илюстрации. Те са съставна част от произведението”, каза Любен Зидаров с чаша червено вино в ръка на една изложба, когато можехме да се виждаме без маски, да се прегръщаме и да се виждаме, без притеснения.

Катрин Томова, Филип Зидаров и Любен Зидаров

Изложбата на Любен Зидаров в галерия „Академия“  носи радост и възхищение. Но мен ме и натъжи, защото Стефан Джамбазов няма да я види…А може, вече я е видял от Отвъдното, той толкова обичаше Любо и изкуството му.

И тук припомняме една история отпреди две години, която не бива да бъде забравяна, когато беше измислен скандал - грозната атака срещу илюстрациите на Любен Зидаров за юбилейното издание на Хари Потър. Седемте юбилейни издания, излязоха на 13 ноември 2019 годината – датата, на която през 2000 г. у нас се появява първият роман „Хари Потър и Философският камък“. Любен Зидаров има повече от седемдесет години активна творческа дейност зад гърба си, през които е илюстрирал над 200 заглавия от българската и световна литературна класика. Той е един от малкото илюстратори в света, художествено превъплътил и историята за Хари Потър при подкрепата на Дж. К. Роулинг. Тогава странни хора дори поискаха да бъде свалени постерите с илюстрациите му, изложени на табла в градинката „Кристал“. Бяхме щастливи, че и с наше участие за 2019 журналистическото жури даде наградата „Златен лъв” на юбилейната поредица на книгите за Хари Потър с илюстрациите на Любен Зидаров. Малко след това  световното общество обединено около героя на Роулинг определи неговите илюстрации като най-забележителни.

Неговият илюстраторски талант е оценен в световен мащаб - сребърен и златен медал от панаирите на книгата в Лайпциг и Москва; носител е на Наградата на СБХ за илюстрация на името на Борис Ангелушев; бил е сред финалистите, номинирани за Международната Андерсенова награда и за Мемориалната награда „Астрид Линдгрен“.

Нека завършим този текст отново с казаното от художника преди време за „въпреки.com”: „Много пъти мисля дали това не е патологичен случай, защото когато хората натрупат някоя и друга година, започват да копират себе си, това, което на младите си години са правили. Мъчат се най-важното да не изостават, да не се чувстват по-зле от това, което са били. Тия мисли мен не ме занимават, защото в края на краищата аз, когато рисувам, не знам ще стане ли хубаво, няма ли да стане. След време виждам стойностите му. Признавам си при мен не е толкова лек творческият процес. Едно нещо, което рисувам, първо го мисля три дни, след това го рисувам три дни и накрая го гледам три дни. И много често, когато работя се отчайвам, че работата ми не може да стане. Дали не съм ритнал много назад, дали не съм престанал да усещам нещата като творец, като художник. Понякога съм си задавал въпроса аз дали всъщност съм художник, защото не може да стане работата. Като погледна известно време, много често съм се изненадвал. Това, което съм смятал , че не е улучено, е улучено. Има и обратни моменти – рисуваш и смяташ, че си го направил добре, а като мине известно време го погледнеш – вече не е хубаво. Творческият процес е доста различен, доста учудващ дори. Поднася изненади, но важното е, че когато човек чувства нужда да се занимава, да рисува, това запълва живота му. Какво ще направи най-накрая, нито той може да оцени, нито съвременниците му могат да оценят. Само времето може да оцени. Времето може да категоризира и да тури на мястото един творец каквото заслужава.” Каза Любен Зидаров искрено и съкровено на една от незабравимите ни срещи.

А с днешна дата, дни преди Любен Зидаров да получи почетното „Доктор хонорис кауза“, се питам какво ще е академичното му слово, както е прието в такъв тържествен момент. Вероятно за свободата и любовта да твориш, без да се влияеш от конюнктурата, от общоприетото, и най-вече да не спираш да откриваш непрекъснато красотата на литературата, на живота и да я даряваш с изкуството си.

И така цял живот, за остаряване няма време…или Любен Зидаров в ателието продължава да рисува. Да е жив и здрав! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и Филип Зидаров

[vprki]

Година без Стефан, но той продължава да е с Въпреки

Една година, откакто Стефан Джамбазов отлетя към Небесата. Осиротяхме Въпреки, аз, децата ни, приятелите…Продължавам с Въпреки, с нови проекти не само, защото му обещах. Те не са мои, те са наши със Стефан.

До последния си дъх се бореше с коварната болест, която повече от две години завладяваше тялото му, с изключителен дух и любов към живота, хората и изкуството. Щедър, почтен, талантлив, той умееше да обича и да се раздава, както умеят целунатите от съдбата и небесната светлина. С него щастието беше безкрайният дар, с който всички ние бяхме благословени! Работи до последния ден на живота си, Въпреки, че особено в последните месеци минаваше през Ада, без да се оплаче…Датите и часовете на файловете в лаптопа му са го документирали. Всичко е подредил, работейки до последно. Въпреки и не само има забележителния му архив – текстове, фотографии, идеи. Вероятно, много от нашите читатели са забелязали, че почти няма публикация без негови авторски снимки или цитат на негови думи. И така ще бъде…

Наскоро близка приятелка, която загуби любимия си съпруг си преди 10 години ми каза: „Не минава болката…“. Знам и знам, че така ще бъде, докато не се съберем отново някъде…И, все пак, Стефан е тук, поне, докато аз съм тук…

С този текст припомням за Стефан, бяхме заедно в земния си живот 45 години, който от първия до последния миг беше /е една красива любовна история. И продължава, макар и в други измерения…Позволявам си да публикувам написаното от трима наши приятели преди година. Там е казано най-важното за него и за нас.

ТОНИ НИКОЛОВ

Думи за Стефан Джамбазов

Денят, в който се сбогуваме с някого, е денят, в който, уви, най недостигат думите, които са потребни. Особено ако става дума за близък на сърцето човек, с когото те свързва голямо приятелство, общи каузи, безброй спомени.

Стефан винаги е бил щастлив човек. „Въпреки” – дума, която той много обичаше – болестта, която го атакува или разни жизнени неблагополучия през годините. „Въпреки” изменчивостите и турбуленциите на последните десетилетия, които го принуждаваха да оставя киното и да подхване пак журналистиката, или обратното. „Въпреки” всичко.

Не познавам друг толкова човек, който така да не унива в битката с вятърните мелници.

Стефан беше идеалист, страстно влюбен в културата, в творчеството, в нещата, в които кипеше.

Стефан беше и щастлив човек, не само защото беше взривен оптимист по природа. А и защото знаеше, че има Зелма до себе си, Давид и Ирина, верни приятели и съмишленици. Имаше киното, писането, радиото, желанието да узнае още и още за даден човек, да разгърне нов проект.

Бях гледал някои от филмите му, още преди да се запознаем. Спомням си, че „Левски и ние”, сниман година преди промените, вдигна много шум. Беше времето на полемиката между проф. Николай Генчев и Николай Хайтов след едно четене на непубликувани отговори в Дома на Киното. Важен филм за пробуждането на българската интелигенция.

През 90-те Стефан направи и един от най-етапните си филми- „Надежда”, който много ми се иска БНТ да преизлъчи в гледано време. Не само заради студентската стачка през 90-те, която част от живота ми, а заради усета на Стефан да запечати от лентата как млади политолози и политици от 90-те виждат края на прехода, както и онова, което идва след него.

Много ми се иска повече хора да видят този невероятен филм на Стефан, в който той е вложил много усет, душа и исторически нерв. В духа на голямата документалистика на учителя си Никола Ковачев и най-добрите традиции на студия „Време” и студия „Екран”.

Без да забравяме и „Бюлетин за времето, нравите и хората” (1992 г.)– най-истинският филм за живота на Райко Алексиев през очите на отишлата си след това негова съпруга Весела Алексиева.

Когато се запознах със Стефан, той вече се беше завърнал към журналистиката, без никога да се раздели в душата си с киното – любов, която вдъхна и на Давид.

Той прокара своя диря в „Христо Ботев”, опитвайки се да направи реформи, които други започнаха много по-късно и комай не довършиха; вложи много от себе си, за да обнови страницата за култура във в. „Демокрация”; водеше уникален едночасов пояс за културата на вълните на РФИ-България, където съдбата ни събра отново.

Посвети години на агенционната журналистика, преди двамата със Зелма да се впуснат в един невероятен експеримент. Отново „въпреки”. И „въпреки всичко”.

„Въпреки” – като медия, фондация, дискусии, проекти, филми. Въпреки болестта, която го атакуваше.

И накрая, фотографията – последната му професионална любов по време – отново въпреки всичко. Въпреки че настояваше, че снима като журналист, а не като фотограф.

Стефан запечата и съхрани най-важното от последните дни на Андрей Даниел. Последният му голям проект, в който – сам тежко болен – успя да пренесе до зрителите сетното послание на големия художник. По своя си начин – умело, ненатрапчиво, със съпричастност, без суета. Бях на премиерата. Топла, съкровена, приятелска, без речи... Чух го на няколко пъти да повтаря, че „не му се говори за Андрей в минало време”. И на мен не ми се говори за Стефан в минало време.

Иска ми се да го помня такъв – кипящ от идеи, деен, винаги забързан, защото има още работа... Как все тръгва припряно от събития, „щото доста се попроточи”...И за да не се „попроточа” твърде дълго, ще завърша с една мисъл от „Еклисиаста”: „За всяка работа се иска труд: човек не може всичко да изкаже”. Блажен е онзи, който е успял да остави диря, „въпреки” суетата на дните.

Благодаря ти за всичко, Стефане!

ПРОФ. СТАНИСЛАВ ��АМУКЧИЕВ

Напусна ни Стефан Джамбазов.

Тежко ще приемем тази загуба. Човек трудно се разделя с хората, които са били близо до него, до неговия човешки, емоционален и интелектуален свят. Житейското и професионално предопределение на Стефан, го свърза със съдбите на много хора на изкуството и духа. Стефан Джамбазов бе част от духовният климат на софийския артистичен свят. Леко приведен, винаги с фотоапарата и раничката с лаптопа на гръб – този силует минаваше и бележеше всяко значимо събитие. Стефан бе от най – всеотдайно работещите журналисти в съвременната българска култура. Дълбоко познаваше, обичаше, съпреживяваше и живо реагираше на всичко значимо и стойностно.

Сам сценарист и режисьор на над 20 документални филма, на безброй публикации, на безброй радио интервюта – той е част от самосъзнанието, рефлексията и артикулирането на съвременната култура. Глас, който дълго ще отзвучава в спомена за процеси, за имена и факти в сложната динамика на силно променливата социокултурна ситуация в България от последните 40 години. Глас, който ще чуваме в спомена за художници, писатели, режисьори, актьори, музиканти, за хора, определили духовния мащаб на една нация. Стефан работи честно, съсредоточено, с нестихващо любопитство, всеотдайно, талантливо и умно. Живя с възторзите и несгодите на прехода, стана негов свидетел и изразител. Сайтът Въпреки следеше отблизо динамиката на всичко актуално и стойностно. Архивите на филмовото студия „Време“, студия „Екран“, на програма „Христо Ботев“ на БНР, на RFI и Инфорадио, на агенция БГНЕС, неговата публицистика в архивите на Въпреки, огромното количество снимки, един ден могат да активират културната памет за цяла една епоха в българското изкуство.

Поклон пред един дълбоко смислен, дълбоко отдаден и достоен труд за българското изкуство. Поклон към топъл приятел, който вплете своето емоционално и духовно живеене със съдбата на българската култура.

Сбогом Стефане!

Сигурно още дълго ще привиждаме и търсим силуета ти, всяка вечер на поредното откриване на изложба, театрална постановка, кино, концерт...Трудно ще се разделим и няма да забравим…

/бюлетин на СБХ/

ФИЛИП ЗИДАРОВ

За Стефан и Зелма

Стефан Джамбазов и Зелма Алмалех са – колкото и да се опитвам, езикът ми отказва да се обърне, за да произнесе „бяха“ – от онези двойки за завиждане, свързани, като че ли по воля свише, в онова невероятно тотално партньорство, обединяващо любовта с професията, интересите, намеренията, целите и проектите в съдържанието на общата мисия на живота си, така, както я разбират самите те. Трудно, дори ми е невъзможно да си представя, че няма някой ден пак да се сблъскам с тях в галерия или концертна зала или просто неочаквано да изскочат зад някой ъгъл на улицата: той с вечната си раничка и фотокамера през рамо и със своето неизменно полускептично изражение; тя, с големите очила и онзи бистър и добронамерен поглед зад позацапаните стъкла и поредната забързано разказана между две цигари поразителна житейска случка. Дори силуетът им при всяка поредна поява за мен винаги е бил един общ, вместо да са два, на две отделни личности. Този силует дори няма непременно физически контур, а по-скоро очертава усещане за духовното присъствие на двамата и за приятелството, което те излъчват и привличат.

Написано или изречено, понятието приятелство съвсем не сполуч��а да обхване многоизмерността на близостта, до която всички ние, поотделно и заедно с късмета на контактите със Стефан и Зелма, сме достигали, заради тази красива аура от човешки качества и положителeн ентусиазъм около тях. Като режисьор и автор на десетки творби на документалното кино, като журналист в „Демокрация“ и „Култура“, като радиоводещ в „Христо Ботев“ на БНР и в българското RFI, Стефан положи образовани стандарти в коментирането на културата у нас. А сайтът „Въпреки“, създаден и поддържан само благодарение на съвместната им със Зелма непоклатима всеотдаденост, както и множеството осъществени в последните години около тази платформа арт проекти, са измежду немногобройните качествени частни инициативи в така нездравословно широкия спектър на локалния културен продукт.

Днес мисълта за всичко, постигнато заедно от Стефан и Зелма, ме кара да си спомня за персонажите на Вонегът от „Фарс или никога повече самота“ Уилбър и Илайза, реализиращи в пълна степен интелектуалните си способности само тогава, когато допират главите си. Метафората има две образа. Единият синтезира стойността на общуването с добри и способни личности, с които можеш да отключиш собствените си скрити таланти. А другият е, че общуването между двама е панацея срещу самотата. Затова, въпреки тъгата от загубата на един приятел измежду само няколкото, все още заслужаващи това определение; въпреки възхищението пред неговата скромна храброст да прекара всичките преброени оставащи му мигове заедно с онова, което е искал, и с онези, които е обичал; въпреки тези неща, чувствата ми са насочени и към Зелма, защото нейната загуба е най-голяма, тъй като тя и Стефан са и остават едно.

Затова въпреки болката от самотата съм убеден, че техният тандем е неразбиваем. И когато ще се срещаме със Зелма – сама, както изглежда, до нея, както и преди, макар и невидим, винаги ще бъде Стефан със своята раничка на гърба и скептично изражение на лицето. И въпреки че едва ли ще успяваме да го различим, ще знаем, че той е там до нея. Но ако силно притворим очи, ще забележим, че нейният силует е двоен.

/Портал Култура/

Имаме прекрасни приятели, колеги, съмишленици, които в тази много болезнена за душата ми година са с мен и със Стефан, където и да е някъде ГОРЕ. А след малко повече от месец отново ще се срещнете с него на фотоизложбата „ Емил, Юлиян и Мартиан…“ през фотообектива на Стефан Джамбазов…

Неговото „Въпреки“ се роди преди повече от 25 години в заглавието на 6 часовото му предаване по програма „Христо Ботев“ като „Въпреки всичко“, последва в Инфорадио иRFI, България, когато ги имаше. После се възроди в нашата интернет платформа за култура и изкуство „въпреки.com”. Музикалната му редакторка Здравка Андреева в БНР след като тръгна предаването му донесе едно стихотворение със заглавие „Въпреки“. Много се удивлявахме, тогава, на съвпадението. Ето и част от него:

ВЪПРЕКИ ВСИЧКО

Фердинанд Фрайлинграт /1810-1876/

Ако парий е твоята участ,

Челото не свеждай, въпреки всичко.Да лази слугата!А ти събери

Кураж да си беден, въпреки всичко.

Въпреки всичко и въпреки всичко,

Макар и с петно унизително, виж,

Че рангът е само жалка обвивка.

Човекът е златото, въпреки всичко!

Дори да седиш пред празна трапеза

Облечен в док и коноп, не желай

Кадифето и златния съд на подлеца.

Човек остани си, въпреки всичко!

Въпреки всичко и въпреки всичко!

И въпреки целия светски разкош,

Човекът достоен, даже и беден,

Царува над другите въпреки всичко.

Обръщай се с почит дори към хлапака –

Достоен и зрял ли е, бързо ще видиш.

Не е ли, стотици дори да командва,

Хлапак си остава, въпреки, всичко.

Въпреки всичко и въпреки всичко,

Напук на нашивки и ордени разни,

Свободният дух наблюдава отгоре

всичко това и на присмех го взима.

Затуй да се молим да стане така

Че въпреки всичко и въпреки всичко,

Не външно лустро, а същността

Накрая да спечели, въпреки всичко.

Въпреки всичко и въпреки всичко –

Човек да подава братско ръка

На човека до себе си, въпреки всичко!

Стефане, обичам те! Благодаря на съдбата, че ни срещна и бяхме/сме заедно. ≈

Текст: Приятелите и Зелма Алмалех

Снимки: личен архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Свободната зона на Иван Кирков

Какво е свободата? И защо ли още търсим очертания на нейната „зона“ три десетилетия след края на родния комунистически режим? Причината е загнездена в битието на предишния половин век, в който свободата беше робство, а невежеството – сила. Написа за „въпреки.com”изкуствоведът Филип Зидаров по повод груповата изложбата „СВОБОДНА ЗОНА - с благодарност към Иван Кирков“ в столичната галерия Intro.

Лаконичната формула от „1984“ на Оруел си остава най-точната характеристика на „рая на трудещите се“. Но относно свободата в или на изкуството, нещата се усложняват заради духовните измерения на творческата свобода, чиито граници или ограничения са тъждествени с моралните качества на самия творец.

Иван Кирков не беше герой или водач на някаква артистична съпротива срещу не-свободата у нас, не беше и несравнимият художествен гений с неподвластно на политическото подтисничество могъщо личностно присъствие. Но той беше, в изкуството си и в гражданското си поведение като творец и преподавател, всичко онова, което го извисяваше несравнимо над дребнодушието на нагаждачеството и автоцензурата, белязали почти цялата сервилна „художествено-творческа интелигенция“.

Иван Кирков, снимка от каталога, издаден 2010 година от Валентин Щинков

Онова, което той направи в, за жалост, не толкова дългия си живот, може да се синтезира в две основни линии: Едната е богатият и разнообразен артистичен продукт, който той създаде и остави, белязан от талант, майсторство, иновативност, смелост и интелигентност. Другата е достойното му и отговорно поведение в рамките на артистичната гилдия, също и като професор в Художествената академия. И за двете, до голяма степен, той остана недооценен и неразбран. Имаше немалко противници и по-лошо – завистници. Но притежаваше аурата на знаещия и можещия, на мислещия и говорещия, завинаги създали му много повече на брой приятели и почитатели.

Иван Кирков беше от онези творци, чиято вътрешна и донякъде външна свобода не се поддаваше на ограничения. Но той имаше още едно, особено ценно качество – защитаваше свободата на своите млади съмишленици и с всички сили ги предизвикваше да открият собствената си свободност като художници, и като личности.

Плакатът на изложбата

Тъкмо това беше създаваната от него „свободна зона“. Затова и заглавието на настоящата изложба в галерия „Intro“ отговаря точно на духа на значимите моменти от артистичното формиране на участниците в нея. Никой от тях не е студент или пряк ученик на професора, но всеки един, в един или друг момент е изпитал влиянието от познанството, удовлетворението от непосредствения контакт или признание заради поощрението. И всеки се е усещал променен и обогатен от тази връзка. Тази изложба е скромен образ на почитта към Иван Кирков от страна на част на „свободните“. Експозиция, в която той, без свое участие, присъства.

Текст: Филип Зидаров

От изложбата

Изложбата продължава до 28 февруари.В нея със свои творби участват: Антон Николов, Вихрони Попнеделев, Гълъб Гълъбов, Зиятин Нуриев, Катрин Томова, Кольо Карамфилов /1963-2014/, Пенчо Добрев, Пламен Вълчев, Румен Читов по повод 90 години от рождението на професор Иван Кирков.

От редактора на „въпреки.com”

Откриването на изложбата беше среща на приятели. Собственикът на галерията Валентин Щинков, художник, дизайнер и колекционер, свързан от детските си години с Иван Кирков, предложи на Филип Зидаров да каже няколко думи, защото „няма по-подходящ човек от него“… Филип в по-свободен изказ изрече част от нещата, които вече прочетохте в текста му. В атмосферата на галерията и приятелското присъствие думите му бяха и пламенни, и малко рошави, но верни и точни: „Иван Кирков приживе не беше звезда, той беше харесван, но недолюбван. Имаше и завистници, и противници, имаше хора, които буквално го изхвърлиха от Академията в момента, когато беше най-влиятелен там. Мисля, че това, което ни доближава до него не е някакво задължение, нещо сме попили от неговия дух, всеки по свой начин. Всеки носи нещо мъничко от него. В тази изложба са малко от тези искри, които той успя да посее.“ И допълни, че Валентин Щинков много хубаво е измислил заглавието на експозицията СВОБОДНА ЗОНА - „това, което правеше Иван Кирков“!

Филип Зидаров /л/ и Валентин Щинков /д/, снимка: Ани Петрова

А Валентин Шинков обяви, че всяка година по това време ще прави изложба СВОБОДНА ЗОНА. Догодина ще сложи картината на Иван Кирков, посветена на Ела Фицджералд, дори посочи мястото на една от стените в галерията и, че темата ще е „Джазът“, любимата музика на художника. “Който иска да участва. Така ще бъде постоянно, а после може да се появи и по-голяма зала…“.

Между изложените картини Иван Кирков се усмихваше от черно-бяла фотография… ≈

Снимки: Ани Петрова и архив на галерия Intro.

[vprki]

Критичен поглед: Изложбите – между богатото минало и неясното бъдеще

В сегашната ситуация на COVID-19 пандемия с отворен край обичайният социален живот, който възприемаме за неизменна даденост, е застинал в мъртвата хватка на карантината. Ефектът от това неестествено състояние на социума би могъл да се окаже катастрофален не само за световната икономиката, но и за психическото ни равновесие, защото е в конфликт със самата същност и на сътворената от нас цивилизация, почиваща върху общуването. Написа за „въпреки.com” изкуствоведът Филип Зидаров.

Доказва се и от онзи класически пасаж от Аристотеловата „Политика“, често цитиран като: „... по своята природа човекът е политическо животно“ (ο άνθρωπος είναι φύσει πολιτικὸν ζῷον). Всъщност, неговата по-логична интерпретация се самообяснява с етимологията на термина „политическо“ до значението на гръцката дума „полис“ – градът-държава, отъждествен със своето самоуправляващо са общество. Така, изказаното преди 23 столетия от философа от Стагира /родния град на Аристотел – б. ред./ придобива смисъла, характеризиращ човека като същество, функциониращо добре единствено в своята социална среда. Тъкмо със средствата на онези навици, от които сегашното принудително домашно отшелничество ни лишава. А едно от любимите проявления на извисяващото духа социализиране е контактът с локалната или регионална артистична сцена, най-често в облика на художествени експозиции. И подобно на други, оказващи се сред застрашените от изчезване видове явления, днес ние като че ли се опитваме да съдействаме за тяхното оцеляване, преосмисляйки тяхното минало.  

Ботичели - “Пролет” - галерия Уфици във Флоренция - снимка Стефан Джамбазов

Претенциите за първопроходност в една от най-популярните, както в публичните, така и в елитарните си проявления обществени знаци на културите на модерната епоха, обикновено са отнасят към събития, случвали се през 17-ти век. Но, ако на този сравнително млад феномен в общуването се погледне като на неслучайно и неспонтанно появил се, той приема облика на следствие на два едновременно интелектуално и икономически отговорни параметри, а именно

Колекциониране и пазар на изкуството

В чистия си вид и двата определящи фактора на тази арт-бинам /binam – химическо съединение, използвано в лекарствената индустрия- б.ред./ са културно-монетарните характеристики на онзи сравнително най-близък до съвремието времеви отсек на цивилизацията, именуем в исторически план като Early Modern и отнасящ се до периода от горните граници на Предренесанса насам. Но също така отиващ назад във времето с умозрителните нишки, вкоренени в средиземноморската античност, чиито ценности епохата на Възраждането твърди да „преоткрива“. Например, с етимологията на институцията – пазител на ценностите на миналото - музеят, самовъзприемащ се като продължител на храма на музите на изкуството и знанието, който Птолемей Първи издига в столицата на своята династия – Александрия Египетска. Програмата за събиране на съкровищници от духовната  култура (основно – прочутите в древността обществени библиотеки – в Александрия или Пергам), бързо им предава обществени функции с използващия ги интелектуален елит, а то се оказва в съответствие с естетическия принцип, около който се формира новата епоха – Елинизма – първият реален „глобализъм“ на древността, хранещ пиетет към всички образни и съдържателни ценности на ойкумена - познатия свят.

Давид Тениерс, Колекцията на ерцхерцог Леополд Вилхелм в Брюксел, 1651, Кунстхиесторишес музеум, Виена - снимка архив

Превръщането на предмети в обекти на персоналното възхищение, заради красота, уникалност или заради таланта и славата на техните създатели – веществени (скулптура, живопис) или духовни (литература, наука), в обекти с извънредна стойност, създават вкус към лукса на притежаване на изтънчен вкус и на чувството на изключителност заради факта на притежаване им. Сред богатите и могъщите това е пример на интелектуална нирвана в аурата на класическата европейска Античност (и не само), а след нейната трансформация в културата на Средновековието – в пиетета към паметниците на един идеализиран исторически еталон сред гръко-римските древности. Вкусът към частното колекциониране не само на скъпото и прекрасното, но и на рядкото и необичайното, поражда втората наследствена линия в ДНК-то на различните вариации на музейни сбирки. Към 16-ти век в Европа на север от Алпите сред по-дребните владетелски домове се появява модата на организиране на собствена „Wunderkammer“ на територията на съответния замък или резиденция – стая на чудесата, приютяваща сбирки на будещи изумление редки експонати от далечни земи – от екзотични раковини, кристали или скелети на изчезнали животни до скъпоценности и предмети на изкуството. С постепенното изместване на вкуса на събирателство към последните, местата за съхранeнието им започват да се назовават „Kunstkammer”, а думата се превръща в устойчив синоним на големите музейни колекции, възникнали през следващите два века.

Джовани Паоло Панини, Колекцията на маркиз дьо Стенвил, 1759, Лувър - снимка архив

Освен емоцията на личното възхищение и удовлетвореността от възможността за притежаване на подобни ценности, естествен фактор на колекционирането се оказват развитието и механизмите на пазара на изкуството. Професията на художника винаги е била митологизирана като дейност, приближаваща се до светлината на божественото, а най-именитите и търсени майстори са били възприемани като избрани комуникатори с възвишеността. От описаната от Херодот история на Апелес, който накарал птиците да кълват нарисуваното от него грозде, от пиетета към стотиците копия на известни скулптурни творби на Фидий и Праксител, които през Римската епоха украсявали вили и дворци, до звездния статут на прочутите титани в живописта на Ренесанса, увековечили с уменията си престижа на църквата и на европейските владетелски дворове. Крал Франсоа Първи поканва и приема като висша привилегия подслона, който той предоставя на Леонардо и плаче на смъртния му одър в Амбоаз; Медичите и папа Юлий търпят опърничавия нрав на Микеланджело, а крал Филип Втори, над чиято империя слънцето никога не залязвало, който е не само патрон и постоянен клиент на Тициан, но, оказвайки му почит с посещение в ателието, се навел за да подаде на майстора падналата от ръката му четка.  

Галерия Уфици - снимка Стефан Джамбазов

Поне до 15-ти – 16-ти век механизмът за създаване на художествени произведения се определя изключително от т.нар. първичен пазар на изкуството, т.е. с поръчка от конкретен клиент, познато с термина commission. Вторичният пазар, в който готови творби се препродават от специализирани в дейността търговци, е сравнително по-нова икономическа практика, възникнала със „свръхпроизводство“ на картини или пластики. В големите комерсиални центрове на северна Европа като Брюж и Антверпен, както и в местата на активна художествена дейност, например Флоренция, се появяват „депа“, предлагащи готови картини и пластики в отговор на съответното търсене, най-често от страна на църковни общности. Това създава и новата професия арт-дилър с най-ранно известните имена в нея, Нери ди Бичи (1419-1491) във Флоренция или на първия истински значим парижки „галерист“ Франсоа Жерсен (1694-1750).

Вилем ван Хахт – Колекцията на Корнелис ван дер Хейст, 1628, Рубенсхойс, Амстердам - снимка архив

През 17-ти век частното колекциониране на изкуство и особено на маслена живопис е носеща престиж дейност и социален знак, демонстриращ могъщество и изтънчен вкус, което само по себе си сътворява и нови сюжети, изобразяващи самите колекции. В Италия е знаменита тази на вездесъщия меценат на изкуството, патрон на Караваджо и Бернини, кардинал Шипионе Боргезе, ревностно попълвал колекция на си от картини на Рафаел и Тициан. Същата днес е прочутият римски музей – Галерия Вила Боргезе. На север, най-известната през първата половина на века в Антверпен е тази на богатия търговец на подправки Корнелис ван дер Хейст, запечатана в живописта на Вилем ван Хахт. Изпод четката на същия художник излизат и символични композиции със същия сюжет като „Александър Македонски в ателието на Апелес“ и „Мистичната сватба на Дан Дайк и Света Катерина“. А един от звездните фламандски майстори, Давид Тениерс Младия, между 1639 и 1654 г. създава поне 7 варианта на композиция с намиращата по онова време в Брюксел колекция на своя патрон, ерцхерцог Лeополд Вилхелм, брат на император Фердинанд Трети и управител на Испанска Нидерландия. Доколко е била ценена тази колекция показва фактът, че през 1660 г. Тениерс възлага на 12 гравьори да изработят нейна образна документация и това е първият илюстриран и отпечатан каталог с 243 картини от известни италиански майстори. Сътвореният от Тениерс и ван Хахт нов тип композиция „художествена колекция“ се превръща в устойчива образна схема, повтаряна и през следващия век от италианските „ведудисти“ като Джовани Паоло Панини с неговите три почти идентични версии (днес в Лувър, Метрополитън и Бостън) на сбирката на тогавашния френски посланик маркиз дьо Стенвил на пейзажи от Рим във въображаема архитектура, сред които се разпознават и емблематични скулптурни шедьоври – Мойсей на Микеланджело, Аполон и Дафне на Бернини, както и неговият Давид.

Галерия Уфици във Флоренция - снимка Стефан Джамбазов

Но за самото превръщане на частните кунсткамери в общественодостъпни музеи или съответно в периодични експозиции способстват

Музеите, академиите и салоните

В Италия, символ на имперско минало и на възродения интерес към изкуството на древността, най-ранните съществуващи днес велики световни музеи – Капитолийският (1494 г.) и Ватиканският (1506 г.) възникват по волята на двама папи, Сикст Четвърти и Юлий Втори, „дарили на народа на Рим“ своите лични колекции от новооткрити антични скулптури. В истинската люлка на Ренесанса – Флоренция, по внушение на ��наменития живописец и първи биограф на „големите майстори“, Джорджо Вазари през 1560-82 г. се построява Галерия Уфици, за да приюти сбирката на Козимо де Медичи. Самата система на публичния музей окончателно се налага през 18-ти век – в Русия създадената от Петър Първи – Кунсткамера / сега Музей по антропология и етнография „Петър Велики“ към Руската академия на науките – б. ред/ е отворена за публиката през 1727 г., Уфици през 1769 г., а десет години по-рано в Лондон дарението от 70 000 предмета на най-значимия на острова колекционер, сър Ханс Слоун, се превръща в Британския музей.

Джузепе Кастилионе, Салон Каре в Лувъра, 1861 - снимка архив

Еволюцията до идеята за показване периодични, най-често ежегодни експозиции на едно и също място се задвижва от възникването на Художествените академии, а самите те – продължение на средновековните професионални гилдии: на майстори строители, художници, скулптори, миниатюристи, ювелири и прочие, чийто постоянно нарастващ престиж ги превръща във влиятелни икономически структури. Флорентинската академия е организирана през 1563 г., Римската Сан Лука – през 1577 г. Във владенията на краля-Слънце /Луи XIV/ кардинал Мазарини основава през 1648 г. Френската Академия на изящните изкуства за живопис и скулптура. Само две десетилетия по-късно тъкмо тази академия ще роди великата традиция на Парижкия салон, който през 1737 крал Луи XV официално ще превърне в публичен.

Йохан Зофани, Галерия  Уфици, 1777, Кралска колекция, Замък Уинздор, Англия - снимка архив

Салонът като социална форма възниква по-скоро като място за литературни срещи на духовно извисени представители на аристокрацията. Един от първите е този на маркиза дьо Рамбуайе, който тя от 1620 до 1648 г. поддържа в своя малък градски замък в Париж, намирал се в района да днешния площад Карусел. Традицията на литературния салон като събирател на идеи в различни сфери на творчеството и изкуствата остава активна до модерната епоха и до този на кръстницата на „изгубеното поколение“ Гъртруд Стайн. А обратно в 17-тия век в Лондон с кралски указ се създава и Кралската академия. Тя става място на провеждащата се от 1669 г. до днес Лятна изложба. А в 1785 г. Академията става място на нещо съвършено ново в набиращата сили експозиционна практика: Известният пейзажист и портретист Джоузеф Райт от Дарби, един от художниците, превърнали английската индустриална революция в сюжет на живописта, показва там първата си самостоятелна изложба. Най-важният ежегоден салон на изкуството – Парижкият, започва да прави своите ежегодни изложби в Лувъра през 1667 г., които между 1750 г. и 1900 г. безспорно са най-значимото световно събитие в областта на изящните изкуства, събиращо както  европейския елит, така и широката публика. 

Cristal Palace. Световното изложение от 1851 г. - снимка архив

„Салонът“, макар и като пазител на традиционни естетически схеми, косвено става и причина за големия завой от традицията към Модерното изкуство с институционализирания през 1863 г. от Наполеон Трети „Салон на отхвърлените“. Той е в началото на поредицата от експозиционните и артистични практики на новото време, направили от художествената изложба социален инструмент на инвенции в областта на визуалните изкуства. Поредицата от най-влиятелните, между които Световните изложения, започнали с британския Кристал палас през 1851 г. до Парижкото от 1937 г. с „Герника“, Венецианското биенале (1895 г.) Виенския Сецесион (1897), нюйоркската Армъри шоу (1913 г.) /на снимката горе/, пренесла модерното изкуство отвъд океана, съвременните арт манифестации от изложбите Документа в Касел и още и още, както и заливащи световната география през последните няколко десетилетия арт-изложения и биеналета, изложбите - блокбъстери, станали емблема на големите музеи... Всички те се превърнаха в неотменима същност на съвремието и на смисъла на глобалния образ на цивилизацията – поддържане на множествеността ѝ чрез непрестанна социализация. Тъкмо онова, на което „социалното дистанциране“ е абсолютен антипод.  

Питер Брьогел Стари - “Триумфът на смъртта”, 1562. (Public Domain) - снимка архив

Дигиталните комуникации създадоха планетарно реалити - шоу от сблъсъка с пандемията, на драмите с локалните и на глобалните реакции и отговори на това неочаквано предизвикателство към уж подреденото мироздание. И това, вероятно, ще се окаже в полза за успешното преминаване през поредното изпитание пред човечеството. Тази пандемия, както и многото други подобни, появяващи се сякаш от нищото „войни на изтребление“, не без основание подхранват хипотезата за потенциала на самозащита от страна на природата, оцеляваща в единоборство с агресивността на своя основен антаго��ист - вида homo sapiens. Видът, обаче, се оказва достатъчно издръжлив, за да оцелее и този път вероятно, макар и да не е ясно каква поука ще усвои. Неизвестността пред социалните последици от COVID-19 се проявява в изкушението да раздели на две битието - преди и след Корона вируса. И все пак, историята показва, че ужасът от изпитанията постепенно избледнява и съществена част от културата и цивилизацията, макар видоизменяйки се, продължават да съществуват. Исторически кризи от такъв вид като епидемията, отнесла Перикъл и прекъснала експеримента на атинската демокрация или върлувалата две столетия Юстинианова чума или бубонната „Черна смърт“, изтребила в средата на 14-тото столетие над половината от населението на Европа, периодичните посещения на чумата през 16-ти и 17-ти век, чак до петкратно надвишила броя на жертвите от Голямата война Испанска инфлуенца от 1918-20 г. – всички те, въпреки трагедиите и социалните травми, сякаш закрепват способността за оцеляване. Вероятно в някакъв момент това ще се случи и след онова, на което случайността или съдбата ни направиха свидетели. Заради познанието, че за разлика от изчезващите видове,  имаме способността да общуваме във времето с и чрез създадените от цивилизацията ценности. А това дава надежда. И ако отново потърсим подходящ за случая цитат, то нека да бъде на един от знаменитите живи съвременни визуални артисти, Герхард Рихтер, от текста на неговия каталог за изложбата Документа 7 през 1982 г.:

„Изкуството представлява най-висшата форма на надежда.“

Текст: Филип Зидаров

Снимки: архив и Стефан Джамбазов