#камъчета

[proekt-prosper]

“ Речни камъчета се изглаждат - тласкани всечасно от вълните... Тъй човешката душа добива мъдрост и познания в борбите... ”

- Стоян Михайловски

[gabriellezz]

Лицето ти - буря в небето

толкова дълго ми липсваше, толкова “винаги”, че те запълних с представата си за теб сега не мога да си спомня каква беше истинската ти същност сега не мога да те намеря –  истинска раз��ръснати камъчета по пътеката  към себе си разпръснати трохи към теб * разкъсани линии е лицето ти – буря в небето * късчета спомени, мигове, в които стоим – замръзнали, без премигване – късчета…

[vprki]

Критичен поглед: Спектакли за пораснали деца

Почти една след друга гледах две постановки, реализирани от различни постановъчни екипа, оформили се като ярки дуети – „Преображението“ по Франц Кафка на Веселка Кунчева и Мариета Голомехова в ДТ „Н. Й. Вапцаров“ - Благоевград  и  мюзикъла „Питър Пан“ по  Джеймс Матю Бари, текст, музика и стихове Пиърс Чатър Робинсън на Бисерка Колевска и Свила Величкова в Куклен театър - Варна /на снимката/. Написа за „въпреки.com” театроведката Богдана Костуркова.

Различни като стил и адрес, те драснаха въображението ми, обединени от интереса към добрата, предизвикателна драматургия, с неизчерпаемо театрално пиршество на сцената и привличането на актьорите като съавтори в спектакли, които и вълнуват, и възвисяват.

„Преображението“ на Франц Кафка е адаптирано за сцена от Веселка Кунчева и Полина Христова, режисьор е Веселка Ку��чева, сценограф - Мариета Голомехова, музиката е на  Милен Апостолов, хореография и пластика - Явор Кунчев и Дорина Пунчева. Лъжата в нас и около нас е основно действащо лице в тази история за преображението на Грегор Замза в огромно насекомо. Сцената, оформена от Мариета Голомехова се трансформира неусетно с промяната в героя - през семейството, работата, социума. Актьорите Борис Върбанов, Теодор Ненов, Гергана Цакова, Гринго-Богдан Григоров, Ива Кънева, Пепа Манева, Йордан Ангелов, Димитър Стойнов, Константина Георгиева, Недиляна Павлик изграждат пластични групови образи и динамично преобразяват сценичното пространство с телата си, гласовете си, играта на светлината със сянката и оживялата материя.

"Преображението"

Главният персонаж Грегор се  опитва да се самоизлъже, опитва се да избяга от себе си, за да се впише в света по комфортен за него начин. Именно това го довежда до преображението.  На сцената  се разказва прелюбопитна история, която задава нескончаеми въпроси  - как лъжата подменя морала, мечтата, човешкото общуване, влияят ли се? Как моралните ценности са с подменените стойности, къде в лутането се крие опасността да се подхлъзне личността, може ли да има чиста любов и вярно приятелство? И аз като зрител следя  и се приобщавам към вълнението на екипа, който с вкус и изненадващи театрални прийоми ме води в дълбините на човешкото терзание, без да се давя в необратимостта на злото, защото щом някой се вълнува от механизма на превръщането на човек в насекомо, значи има кой да хвърля камъчета за обратен път.

Веселка Кунчева и Мариета Голомехова

Изкуството е този път и дуото Кунчева - Голомехова и екип знаят и вярват в това, че театърът е преносител на духовното и озаряват театралното пространство с магия, смисъл и красота. Мисля, че младите хора имат нужда от подобни спектакли, които не морализаторстват, а вълнуват, изгарят, възвисяват. Поотрасналите - също.

 „Питър Пан“ е мюзикъл по Джеймс Матю Бари, текст, музика и стихове Пиърс Чатър Робинсън, превод и адаптация Кънчо Кожухаров, превод на песните Десислава Софранова, режисьор Бисерка Колевска, сценография и костюми Свила Величкова, хореограф Матиас Андре Глюк, музикален педагог Иван Кръстев… респектиращ екип, дал живот на мащабно театрално зрелище на малката, уютна сцена на Кукления театър във Варна.

"Питър Пан"

Имам своите впечатления от работата по този проект на дуета Колевска - Величкова преди години в Театър „София“, където създадоха шеметна феерия от цветове, песни и танци на голямата сцена.  Сега , във Варненския куклен театър, като истински творци, те представят историята за чудния свят на Питър Пан - момчето, което може да лети,  по нов  впечатляващ начин. Интимността на  камерното пространство усилва възприятията  и зрителите отново повярвахме във феи, бяхме смели, летяхме сред звезди и победихме зли пирати. Актьорите играят, пеят, танцуват и изграждат еднакво добре индивидуалните персонажи и групови образи с чар и чувство за хумор. Обаятелният Питър Пан на Боян Стоянов кръстосва шпага с пиратите на злия капитан Хук ( Даниел Добрев) и ни кара нас, в зрителната зала, без свян да изживеем лудата тръпка на полета, на първата целувка, на възмъжаването въпреки отказа да напуснеш страната Невърленд. Обаятелна е и Уенди на младата Ирен Лазарова ( ролята изпълнява в друг състав и Балена Ланджева), пленяват ни и изпълнителите на момчето Джон и феята Зън - Зън, и на децата от Невърленд…

"Питър Пан"

Зли пирати, страшен крокодил и обаятелно огромно бяло куче оставят без дъх зрители от всички възрасти - признавам - и поплаках, и се смях от сърце на прекрасните актьорски изпълнения, мелодични песни и обаятелни танци, завладяна от красиви костюми, изобретателна пластика и красиви послания. В игрите и забавните ситуации децата през смях реагираха на предизвикателството да се замислят за приятелството, за семейството, да открият  смелост в себе си и да погледнат с други очи на страшните пирати, на капитана им, кроящ подли планове, да  видят обратната страна на "свободата" от досадните задължения като миене на зъби преди лягане и заспиването в определен час. Вълшебният прах на феите омагьосва зрители и изпълнители. Осъзнаваме, че смъртта на вярата ни във вълшебството убива по една фея – онази, която се грижи за нас...  Невероятно пътешествие с Питър Пан - мечтателя, който не иска да порасне, но с когото са израснали поколения момичета и момчета…

"Преображението"

И за финал - след постановки -  празник като споменатите, ми става още по- болно, когато ставам свидетел как артистичното съсловие само руши преклонението към изкуството на театъра и не дава добър пример на своята аудитория. Убедена съм, че театралната, оперната, концертната зала е място, където отиваш, за да се срещнеш със себе си. Затова в салона се влиза в прилично облекло, без шапки и стърчащи украшения и в никакъв случай не се дъвче и приема храна. А на сцена с каскети и шапки мъжете могат да са само в образ в постановка, която се играе там.  За да може да говорим за пълноценна среща с красивото. ≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: Архив на театрите и Стефан Марков

[homedesignbg]

Лесни и евтини идеи за декорация на градина и двор

Хубаво е да прекарваме време навън на двора, но е непосилно постоянно да харчим пари за дреболии, затова днес ви представяме няколко евтини и лесни идеи за декорация на градина, които са леки за изпълнение и с малко пари в бюджетен план. Повечето от васще се съгласят, че едно от най-хубавите неща в по-топлите месеци е да се наслаждаваме на зелен и "цъфтящ" двор и градина през лятото. Така че, ако имате достатъчно късмет да имате градина, лятото може да бъде идеалното време да й дадете малко преобразяване или освежаване, чрез тези идеи за декорация на градина и двор по-долу. Декорация на градина - няколко лесни и евтини идеи За щастие, освежаването на градината и декорацията на двора не винаги е свързано с пари и има много евтини и лесни начини да я направите по-практична и красива. От отглеждане на билки и зеленчуци до добавяне на аксесоари за декорациявижте тези евтини и лесни идеи за декорация на градина и дизайн на дворградински дизайн. Декорация от саксии и палети за градината и двора Декорацията от саксии и палети за градината е невероятно гъвкаво решение, което ги прави чудесно допълнение към външното пространство. Те могат да бъдат полезни за добавяне на зеленина към вътрешни дворове или палуби, като правят повече място за растенията, като ги подреждате или окачвате вертикално. И ако използвате ярки саксии или изберете да украсите своята – те могат да внесат цвят и индивидуалност във вашата градина. Не само това, но саксиите също се предлагат в безкраен асортимент от размери, шарки и дизайни.  Можете да се отнасяте към избора и подреждането им като към проект за интериорен дизайн. Освен това може да е забавно да помислите какви предмети може да имате закътани някъде, които б ихте могли да превърнете в градински кашпи, като стари тенекии или ботуши. Декорация на градина с фонтан (водел елемент) Много хора смятат, че водните съоръжения са сложни и скъпи, но не е задължително да са такива. Има евтини и лесни идеи за декорация на градина, с които може да накарате вашия двор да засияе. Можете също така да помислите за изграждане на малко езерце от камъни във вашето външно пространство. Това ще добави интерес към вашата градина и е ефективен и лесен начин за декорация, както и за привличане на повече птички на които да се радвате. Материалите, необходими за изграждането на езерце и неговата са повече от достъпни. Нуждаете се от: - камъни - пясък, вар (цимент) - растения за декорация на градина - евтина водна помпа от железар��ята Вашето езерце може да бъде толкова голямо или малко, колкото желаете! Лесни идеи за декорация на градина и двор с фенери "Направи си сам" Ако искате да създадете уютна атмосфера във вашата градина след свечеряване, тогава защо не добавите за декорация няколко свещи, фенери или лампи, захранвани от слънчева енергия и да светят нощем като малки звезди от зодиака? Независимо дали имате малък вътрешен двор, балкон или веранда, осветлението може да направи вечерите ви по-вълшебни. Можете също така да бъдете креативни при градинската декорация с видовете осветление, които избирате и как да го подредите. Например, можете да използвате лампи със слънчеви панели, за да осветите пътека на нивото на земята, да подредите фенери и свещи в групи по маси или стени или да поставите приказни светлини върху огради. Това е перфектен начин за декорация на градина, който не изисква много пари и е лесен и евтин вариант. Въпреки това, ако вземете с осветление с шнур или кабелно осветление винаги е най-добре да го поставите някъде, където птици и други диви животни няма да се заплитат в тях. Градинско осветление може да се закупи доста евтино от места или можете да опитате да направите осветление "Направи си сам" със свои собствени фенери, като пробиете дупки в тенекиени кутии или поставите светодиоди в стъклени буркани. Стари мебели за декорация в градината Старите интериорни мебели, които вече не искате или не се нуждаете, вместо това могат да имат много приложения за вашата градина и двор. Стара вана може лесно да се превърне в кашпа и да се декорира по какъвто начин желаете – например с помощта на бои или мозайки. Можете също така да поставите саксии направо вътху счупени столове или да засадите зеленина в стар скрин. Старите стълби пък могат да бъдат идеални домове за саксийни растения и билки, а палетите могат да се използват за направата на външни дивани или фотьойли. Граници и бордюри за по-спретната декорация на градина Ако искате да добавите някои стилни щрихи към градината си, като същевременно намалите разходите, тогава защо не използвате градински бордюри? Това също може да бъде полезен начин да поддържате външното си пространство чисто и подредено, като държите зоните разделени, няпа по-лесна и евтина идея от тази, коявто може да изпълните без дори да похарчите стотинка. Трябват ви само камъни! Има различни различни начини, по които можете да създадете граници или ръбове, но най-често срещаният е да добавите традиционни кантове за морава от камък, ограда от колове, ракита или много други декоративни стилове. Като алтернатива можете да отделите части от градината си с помощта на големи  камъни или  или като изкопаете място за бордюр но ��место това го напълните с камъчета. Габионните кантове за градински стени (квадратна или правоъгълна метална клетка, пълна с камъни) също се превръщат в популярен вариант. Някои хора също използват висока трева или растения за легла, за да създадат граници. Декорация за двор и градина със статуетки и аксесоари Неща като статуи, висящи знаци или възглавници могат да направят градината ви по-уютна и лична, повечето са евтини за закупуване а по лесно от това да декорираме с тях няма накъде. Даже е удоволствие да правите подредбата на тези фигури, но внимавайте да не прекалите, на снимката по-горе явно малко са се поувлекли :). Въпреки това тази декорация на градина излежда сладка, като че ли от приказките. Чакълена пътека за градина и двор - лесно и евтино решение Добавянето на пътека към вашата градина може да създаде интерес и интрига и е сравнително лесно да се направи – дори ако сте нов в градинското озеленяване. Причината, поради която избираме чакъла е, че той е евтин, универсален и издръжлив, а освен това изглежда привлекателно в повечето градини. Пътеката с чакъл също има практически предимства, като например факта, че позволява на дъжда да прониква през нея и да се накисва в почвата – което означава, че няма да се намокри – и не е много трудно да се обърне по-късно, ако пожелаете променете оформлението на градината си. След като сте решили къде искате да бъде вашият път и сте го маркирали, следващите няколко стъпки са лесни. Започнете с изкопаване на канал с дълбочина 10 см и го оградете с дървен материал. След това, за да създадете основа за вашия чакъл, облицовайте канала си с геотекстил и накрая добавете слой чакъл. За по-красив външен вид може да направите стъпала от дъски или плочки. Декорация на градина с увивни растения За градини, които се нуждаят са с високи огради, увивните растения са почти задължителни. Увивните растения могат да бъдат обучени да растат на ограда или по перголи и кръгли арки, или могат да изглеждат красиви, разпръснати върху навеси. Можете дори да тренирате увивни растения да растат около стара стълба. Ако се чудите какво да засадите, то пасифлората е чудесен вариант. Също така не пренебрегвайте катерливата хортензия. Или, ако искате да си купите и засадите някои катераливи цветя, тогава клематисите  са добър вариант. Те ще произведат зашеметяващ цъфтеж през по-топлите месеци на годината. Резюме Надяваме се, че тази статия е показала, че има много евтини и лесни начини да се докоснете до природата и да направите красива декорация на градина или двор без да разбивате семейната касичка :) Read the full article

[ultrazle]

Замислял ли си се? За прохладната нощ и как се струпват песъчинките около босите ти крака, вървейки по плажната ивица. Луната те гали нежно и слушаш песните на вълните, които вятъра дирижира. Сърцето ти тупти в ритъма на магията в този момент. Сядаш накрая на алеята, там, при скалите. Сядам до теб и си говорим мълчаливо. Водата танцува, създавайки пенливи мечти по повърхността. Шепата ми пълня с пясък, който пада бавно по голите ти гърди. Струя ситни камъчета и миди се посипват по линията на корема, под пъпа, до ръба на панталона ти. Усещаш как те гъделичка този студен, леко влажен пясък. Как, му завиждам... Приближавам се към теб, докато ти лежиш мъртвешки, дишайки тежко. Миризмата на кожата ти ме опиянява. Навеждам се, с дъха ми чертая желания, копнежи. Докосвам парещите ти устни и се пръсна цяла вселена в мене... Замислял ли си се?

[designis4lovers]

тичаме по улицата пред нашата къща и разливаме смеха си. това е детска рисунка - живот с формата на слънце, с цвета на портокалова кора и вкуса на лимонада. това сме ние - хвърляме камъчета по реката и подритваме часовете като стара топка. после цял следобед гледаме как сенките растат. после цял живот се връщаме в този ден.

[alt3rn8-knowl3dg3]

Та одеве отидох до реката. Ей тъй. Да я погледам. Мога с часове да гледам как водата тече. И да си представям.

Откъде извира. Къде минава. Къде спира. И да се кефя. Сам. Ама не баш сам. Около мен има всичко. Где не ме оставя сам. Вода. Камък. Риба. Жаба.Тревичка. Мравка. Храст. Дърво. Път. Планина. Небе. Облак.. Та няма как, човек да е сам, ако е с всичко това. А ако за малко замълчи, ще чуе как всичко около него разказва. Например днес събирах камъни. После хванах едно камъче в ръка, бяло, и то започна.:

-Първо бях кварцова жила. Преди 76 милиона години и два часа. И стоях здраво на земята. Един ден се изви буря. Реката повлече камъни и те се заудряха в мен. И ме разбиха на 8975 камъка. После ни понесе. И раздели. Аз ставах все по - малко и по - малко. И един ден се спрях тук. Красиво място, нали? Над мен водопад. Отстрани скали. Върху тях дървета. Над дърветата синьо небе. Реших да не мърдам никъде. Не спях ден и нощ. Радвах се. Нощем на луната и звездите. И вятъра. Денем на слънцето и небето. Зимата на снега. Пролетта на придошлата река. Лятото на къпещи се деца. Есента на цветовете. И си говорех с другите камъни. На наш си език. Каменен. С останалото се разбирахме със знаци. А ти ме разбираш, защото имаш в теб малко от мен. Минерали се наричат. А знаеш ли какво имам?

- Не знам.

Отговорих аз.

А камъкът каза:

- Помисли!

А аз:

- Имаш сърце!

Камъкът:

- Как позна?

Аз:

-Знаел съм винаги, че камъните имат сърца. Знам даже какво е.

Камъкът:

-Кажи!

Аз:

- Просто е. Всеки кварцов камък има златно сърце.

Камъкът:

- Сега ще ми го вземеш ли?

Аз:

-Не. Не ми трябват златни сърца. Трябва ми камък със златно сърце. Аз да не съм български патрЕот, та само златото, где ни копат да ми е у главата.

Камъкът:

-Тогава вземи мен!Ще ти разказвам истории за динозаври и птеродактили.

Та го взех. И от алчност взех още 24 579 камъчета. Алчен съм за истории. Нали се сещате колко години трябва да живея, та да ги чуя всичките. 24 579 х 76 000 000 и два часа. И ще живея.

Та ако не вярвате на горното, ви пускам доказателство. Сухи камъни със сърца. Грозни. Същите камъни. Мокри и красиви. Нещо направено от мен от едни други камъни. По тяхно желание. И подарено. За да разказват на друг историите, где са разказали на мен.

Това е. За да ги чуете, трябва да млъкнете за малко. Това е най-трудното.

Приятен ви ден!

[pocahontasisthatyou]

Искаше да ти напиша приказка- имаш я.

(ако решиш да я започнеш, прочети я докрай)

Имало едно време в едн�� гъста, тъмна гора, две малки момичета. Те живеели самички в двата й края и често били тъжни и уплашени. Гората криела зли същества в гъстата си мъгла, които изскачали от нея и плашили малките момичета. Всяка от тях си построила своя къщичка, за да се скрие от силния вятър и всичко лошо, което се криело в храсталаците. Те често били тъжни, но когато се усмихвали, дори и гъстият мрак, се разсейвал зарад тях. Едното момиче пораснало красиво като слънце, с дълги руси коси, румени бузки и очи на сърна. Всички същества в гората, му завиждали за красотата и разплаквали често момичето, за да му я отнемат.

Един ден, както си вървяло русокосото момиче, спънало крачето си в един изсъхнал клон и се търкулнало право към реката. Момичето се спряло с длани при камъните и за първи път, съзряло образа си във водата. Видяло косите си, очите, червените устни и снежнобялата си кожа. Когато се загледало в себе си, забелязало, че на веждата му, която все докосвало, имало голяма драскотина. След това то погледнало към коленете си и видяло кръвта, която се стичала от тях. Раните му били дълбоки, а кожата му пълна с кал и малки камъчета. Започнало да плаче момичето, било наранено за пореден път. Разстроило се, че в гората скоро ще се стъмни съвсем до пълен мрак, а то от болка, нямало да може да се прибере.

Мракът в гората ставал все по-плътен и изпълвал със страх гърдите на нежното създание. Изведнъж шум от храстите, го стреснало и то ужасено сложило глава на коленете си, предпазвайки я с ръце. Усещало, че нещо се приближава до него и точно, когато сърцето му щяло да се пръсне от страх, усетило ръка на рамото си.

- Не се страхувай, мило момиче! - казал тих глас в тъмнината. - Аз дойдох, за да те пазя. Ти все още не знаеш коя съм, но докато стигнем до твоята къщурка, всичко ще ти разкажа. Хайде, трябва да ти превържем коленете и да тръгнем веднага. 

Русото момиче вдигнало погледа си и видяло неясен силует пред себе си, който загребвал вода от реката и грижливо промивал коленете й. Момичето било изумено, смятало, че всяко същество в тази гора, искало да я нарани. Когато силуетът станал по-ясен, Русокоска видяла едни големи очи, почти като нейните, да гледат коленете й с милосърдие. Силуетът махал внимателно камъчетата от коленете й и късал от дрехите си, превързвайки раните. Взел момичето под ръка и я изправил.

-Трябва да тръгваме веднага- казал Силуетът - Скоро ще се стъмни съвсем и ще бъде опа��но, трябва да те приберем незабавно.

Момичето се опитвало да ходи, но раните били дълбоки. Силуетът придържал крехкото същество и започнал да разказва с топъл глас.

- Ти не ме познаваш, но аз съм тук малко преди теб и зная колко е страшна гората. Винаги съм се опитвала да ти помогна, но все още не беше готова да се запознаеш с мен. Когато събираше дръвчета за къщата си, обиколих цялата гора, за да ги донеса близо до теб и да ги намериш. Когато търсеше камъни, за да я укрепиш, дойдох до тук, чак до тази река, за да събера и да ги донеса по-близо до теб. Когато нещо потропваше на вратата ти, за да те уплаши, аз обличах кожата на мъртва мечка, за да го изплаша повече и да избяга далеч от къщата ти.

Момичето погледна Силуета и забеляза, че го води фигура, облечена в дълга мантия с качулка, от която се подават малки, женски ръце. Силуетът продължи да говори:

- Трябва да стигнем по-бързо до къщата ти. Ела, качи се на гърба ми. Трябва да те приберем, за да бъдеш в безопасност. Още си мъничка да бродиш из тази гора, хайде, повдигни се и ме хвани за раменете.

Момичето сграбчи Силуета и се хвана за него. Държейки се, усети човешката фигура. Имаше рамене, ръце, усети гърба и косите, скрити под тъмната качулка. След известно време, Силуетът спря за момент, за да си поеме въздух. Момичето усещаше, че го изморява.

-Вече съм по-добре и мога да ходя, пусни ме.-каза то, присвивайки очите си от болката.

Силуетът продължи да крачи в тъмнината и като че ли нищо не чул, забърза крачката си.

Вървейки по пътеката, вече не далеч от къщата на красивото момиче, се чул шум, идващ от мрака. Силуетът замръзнал на място и започнал да тършува из дългата си мантия. Извадил нещо малко, метално от дрехата си и се навел да вземе няколко клона. Момичето се скрило в качулката на Силуета и затворило очите си в страх. В тишината се чул странен, непознат за него звук и мигом светлина озарила присвитите очи. Момичето погледнало из рамото на Силуета и видяло жарък огън да пламти в ръцете му. Той започнал да тича с ранената сърна на гърба си и не след дълго, спрял точно пред къщата й. Момичето скочило от плещите на Силуета и мигом отворило широко вратата, дърпайки ръката, която се подавала под мантията, към себе си. Силуетът влязъл в къщичката и оставил запалените клони да тлеят в камината й. Стаята се озарила от светлината на огъня, който държал всичко зло надалеч.

Момичето наляло горещ чай и подало малка порцеланова чашка на непознатата човешка фигура пред камината.

- Ще ми кажеш ли какво си и защо си се грижило за мен, дори и без да те познавам?

Силуетът отпил от порцелановата чашка и я оставил на малкото столче до огъня. Започнал да разкопчава мантията си и свенливо свалил качулката. Под качулката, се подавали тъмни къдрави коси. От тях се открило лицето на тъмнооко момиче. Нежната, руса девойка я гледала в ступор.

- Но коя си ти? Ти си момиче!- казала тя с почти пищящ висок тон.

Непознатото момиче се усмихнало топло и гледайки я право в очите, промълвило...

- Аз съм Любовта. Ти не ме познаваш още, но аз цял живот съм с теб. За мен, най-важно беше- да бъдеш добре. Любовта гони страховете ни. Любовта носи непосилни товари, защото е по-силна от всяко зло на този свят. Любовта ти дава, когато нямаш и превързва раните ти, когато кървиш.

Това съм аз, аз съм твоята Любов. И винаги съм била с теб, ето тук- посочвайки гърдите на плахото, русо момиче.

-Точно в сърцето ти.

21.10/ 04:23h

[keeptolking]

"„Боже мой, целувам Скот“, помисли си тя и отвори очи просто за да се увери, че не сънува. Неговите също бяха отворени. Той спря да я целува, за да я погледне. Лиса усещаше топлината на неравномерния му дъх върху устните си. Двамата просто стояха и се гледаха един друг в очите. Тя видя пламъка на страстта в погледа му. Зениците му се разширяваха, клепачите му натежаваха. Тогава той отново я целуна — страстна целувка, прогаряща със силата на десетгодишен копнеж. Тя затвори очи и се притисна към него.

Когато най-накрая устните им се разделиха, главата й се въртеше. Коленете й омекнаха, а тялото й гореше и пулсираше от възбуда.

— Лиса.

Той я притискаше толкова здраво към себе си, че у нея не остана никакво съмнение за силното му желание. Тя го прегърна замаяна, наведе глава назад и отвори очи.

— Да?

— Ако искаш да си тръгна, сега е подходящият момент да ми кажеш.

Лиса погледна суровото му и красиво лице, чувствената извивка на устните му, небесносините му очи, в които тлееше копнеж, и поклати глава.

— Знаеш, че не искам да си тръгваш. — Гласът й трепереше, но не й пукаше. — Кога изобщо съм искала да си тръгнеш?

Очите му светнаха. Тя усети как гръдният му кош се разшири, когато си пое дълбоко дъх. После устните му отново се озоваха върху нейните — горещи и жадни. Целуваше я със страст, която запали тялото й чак до пръстите на краката. Ръката му отметна от лицето й кичур дълга черна коса, погали я и се плъзна надолу към врата. В този момент Лиса почувства как се разтапя. Скот отдръпна устните си от нейните, за да се насочи към ухото, брадичката и врата. Главата й се отпусна назад. Допирът на устните му, лекото дразнене от наболата му брада, влажният му и горещ дъх върху кожата й бяха толкова възхитително омайващи, че тя загори очи и се притисна към него, сякаш беше единствената опора в стаята.

Ръката му намери гърдите й и се плъзна по тях. През тънката материя на роклята и сутиена Лиса усещаше голямата му длан, дългите пръсти, силата му. Тя изтръпна от наслада. Зърната й мигновено настръхнаха и се втвърдиха като малки ка��ъчета в дланта му. Ръката му започна да обхожда тялото й, да го милва. Лиса изви гръб и тихо изстена в знак на удоволствие. Когато ръката му се плъзна настрани от гърдите й, тя захапа възглавничката на ухото му в знак на протест, което предизвика нещо средно между изръмжаване и стон от страна на Скот. Той отново я целуна по устните с откровена жажда, което я накара да избухне в пламъци.

Лиса дори не разбра, че Скот разкопчава дългия цип на роклята й, докато копринената тъкан не се отпусна на гърдите й и тя не усети хладния полъх от климатика по гърба си. Топлата му ръка се плъзна надолу по оголената й кожа, като проследяваше извивката на гръбнака й. Лиса потрепери, но причината не бе студеният бриз.

Скот я сграбчи още по-здраво, завъртя я и я притисна към стената. Ръката му отново спря на гърдите й. Целуваше я толкова страстно, че кръвта й започна да ври, а сърцето й биеше сякаш бе пробягала километри. Досегът на стената до горещата й кожа бе хладен. Усещаше горещината, която се излъчваше от тялото му и напрежението в мускулите му. Възбудата му бе несъмнена. Усещането за нейното надигане караше коленете й да омекват. В този момент тя бе благодарна за опората, която й осигуряваше стената.

— Толкова много те желая. — Гласът му бе нисък и дрезгав. Лиса отвори очи и забеляза, че косата му е разрошена, а погледът му блестеше.

— Скот. — Харесваше й да изрича името му при тези обстоятелства. Когато беше тийнейджърка, той въплъщаваше всяка нейна сексуална фантазия. Сега, вече голяма, тя все още го смяташе за най-сексапилния мъж. Желаеше го толкова много и толкова отдавна, че мисълта за това, което най-сетне щеше да се случи, я караше да изгаря отвътре. Докато плъзваше ръце от врата му към възела на вратовръзката, той я дари с няколко прочувствени целувки. Тежката коприна беше хладна и мека, но целувките му бяха толкова разсейващи, че тя смътно си спомняше какво бе тръгнала да прави. Въпреки че бе замаяна от чувствата, които кипяха в нея, Лиса все пак успя да развърже възела и вратовръзката увисна около врата му.

— Имаш сладък вкус — прошепна Скот.

— Гланц за устни — каза му тя, решена да звучи с бистър ум, въпреки опиянението от страстта.

Той прокара език по плътната й долна устна и я захапа; много нежно.

Майната му на бистрия ум. Изгаряше за него. Уви ръце около врата му и притисна устни към неговите."

- "Живота е лъжа", Карън Робъртс

[nagledna]

Нагледна

Записани спомени на Райчо Станев

В началното училище не помня много директни агитационни подходи, нали чавдарчетата не са чак толкова активни, а и първата асоциация с чавдарче е хайдутин - не партизанин. По-скоро политическата линия присъстваше в стихчета и разкази на тази тематика, които сме изучавали в училище. От там и първият ми ясен спомен - една случка около един разказ за детството на Георги Димитров - ставаше въпрос за една баница, която “вождът” е трябвало да вземе от фурната и да занесе в къщи, но по-пътя я изтърва на улицата, след което събира парчетата в тавата и премълчава тази “малка” подробност вкъщи. Разбира се, всичко излиза наяве по-късно, когато всички започват да се хранят и усещат не��о да хруска в баницата (пясък и камъчета) и виновникът бива разобличен. Въпросният разказ трябваше да се напише в къщи като домашно за следващия ден, но аз имах много пресен спомен от едно друго домашно, което майка ми проверяваше по-рано и сигурно го преписвах поне 10-на пъти, за да няма никъде задраскано (от малък обичам да задрасквам и поправям и цапам по листите). Та веднага ми просветна как мога да си спестя цялата тази процедура - като си напиша преразказа още докато сме си в училище. Така в къщи никой няма да ме види, че пиша нещо и съответно нямаше как да го проверяви. След занятията поостанах в училищния двор и набързо спретнах преразказа, прибрах се, на другия ден предадох и никой нищо не разбра. До тук добре, но в бързината по време на писане навсякъде бях писал Вурна вместо Фурна и Вурнаджия вместо Фурнаджия, включително и в заглавието на преразказа. Учителката беше много доволна от самия преразказ, но не можеше да проумее за това В, което бях вмъкнал навсякъде, разбира се и майка ми скоро разбра и моят план също като в разказа за Г. Димитров беше разкрит. Следствията бяха две - майка ми вече не беше чак толкова взискателна относно краснописа ми, аз реших, че има за какво да учим такива поучителни разкази в училище.

По-късно при преминаването ми в основното училище и вливането в пионерските редици и сформирането на отрядния съвет също имам доста ясен спомен - беше много голямо озадачение за мен от факта, че не попаднах в редиците на съвета. Та аз бях с най-висок успех сред момчетата, винаги съм бил примерен. Много добре знаех, че всичко е само фарс, че всъшност даже по-добре да не съм в съвета, защото обикновенно само с глупости ги занимават - не стигат всичките домашни, кръжоци, викторини, олимпиади и т.н. ами и отряден съвет. Въпреки всичко се натъжих и то не заради това, че няма да съм сред партийните редици, няма да съм организатор - не за тези неща, натъжих се защото класната не ми е гласувала доверие, може би съм добър ученик, но само толкова, за сериозните неща не - разни такива мисли ми се въртяха в главата. Година по-късно попаднах във въпросния отряден съвет като отговорник по културно масовата дейност. Следващата година ме повишиха и започнах да отговарям за политическата дейност (в сърцето на агитацията) - всеки месец имаше по 15-на минути за мен от ЧКР (час на класния ръководител), когато трябваше да чета на класа предварително подбрана и одобрена статия (ако са по-кратки може и няколко) от вестника, в който работеше баща ми (в-к Нов Живот) - нямам никакъв спомен за тези статии - нищо, всичко е минавало проформа - само излишни задължения, което много добре знаех, въпреки всичко това аз бях доволен, че съм сред първите - както в оценките така, така и в олимпиадите, така и в отряда. Какво излиза - въпреки ъпсурдите агитацията действа, не знам - това е просто спомен.

Един също много ясен спомен от онова време или по-скоро от времето на границата м/у преди и след - Декември 1989/ Януари 1990, режима вече е паднал, но още се живее в социализма, особенно в малките градове. Взето е решение да се върнат имената на турците, самият израз също говори за себе си - връщаме. Веднага следва ответна реакция, започват организации, стачки, затварят се училища, ученици стачкуват на палатков лагер в градинката пред градския съвет, гладни стачки, протести - на никой никакви имена да не се връщат! Аз съм на зимен лагер в Котел, жителите там гледат протестите по телевизията, разбират, че има деца от Кърджали на почивка в града - спират ни по улиците, разпитват ни, за нас, за турците - никой не пита за възродителния процес, всеки се интересува повече за връщането на имента. Аз също смятах, че не е добре да им се връщат имената - днес имената, утре още нещо, после автономия и накрая в Турция - това главната цел на всички от тях. Всичко добре до тук, но става въпрос за масите, а ако разгледаме в конкретика - комшиите (турската къща над нас) никой от тях не ми изглеждаше на конспиратор, съучениците ми турци - също нищо съмнително, странна работа - всички говорят за тях (турците) и никъде директно за индивида. Хм, добра, безмълвна, но действаща агитация, която може би е правена с години, за да е така ефективна, при това без нагледни материали, без букви. Нагледната агитация си остава само нагледна … тази на която никой не обръща внимание, може би както в училище, с историята за отрядния съвет, в който изобщо уж не вярвах, но въпреки това исках да съм в него - някакъв механизъм на агитацията все пак действа.

Намерих и нещо общо между нагледната и ненагледната агитация - и на двете места присъства посланието,свързано с масите и отправено пак към масите - нищо индивидуално. Ако разгледаме ежедневните реклами, днешната нагледна агитация, те отправят послание директно към индивида и работят, но къде е ненагледната (работещата през социализма) агитация …

Плакат

Шести клас - вече съм повишен в отрядния съвет - от културно-масовик в отговорник по политическата дейност. А в час по Изобразително изкуство. Задача - плакат, тема - 24-и май. Другарката Сярова - строга и взискателна, специфични изисквания - никакви цапаници и своеволия на листа. Аз - цапам, мацам, истински детски рисунки (като всеки път). Отново петица, добре че не е четворка. Момичето до мен - шестица, работа по образец, дава се за пример - равен жълт фон, два черни квадрата, допрени един до друг, в първия изрисувано “А”, във втория “Б” - разтворена книга може би, не слушам, чувам само заключението - простичко, но прилежно направено, чисто - без разливания, как да не пишеш 6. И така цяла година - не разбирам, класната ръководителка също - отличен ученик, а по рисуване четворки и петици…

Изнамирам една статия на баща ми, във вестника където ръботеше в момента, от новото време.

***

АЗ БЯХ ОКУПАТОР Радослав Станев

Един закъснял разказ за ботушите, танковете и социализма, който още преди 39 години остана без лице

В онези дни аз не мислех, че съм окупатор. Бяхме младежи по на 20 години с добре промити мозъци и малцина от нас, войниците, схващаха истината за Пражката пролет на 1968 година. Тогава ни внушаваха, че наш интернационален дъл е да смажем „контрареволюционните елементи” в Чехословакия и да осуетим „опасния и добре подготвен заговор на империалистическите сили”. С желязна хватка ние трябваше да парализираме „врага” и да изправим на крака размекналия се социалистически строй в тази страна.

В една тъмна юлска нощ, при пълна секретност, нашата военна част бе натоварена заедно с бронетранспортьорите, танковете и оръдията на няколко големи десантни кораба и отплава по Черно море към Чехословакия. След едно денонощие ние дебаркирахме на съветска земя край град Иличовск. От тук с влакови композиции ни придвижиха в Западна Украйна, близо до чехословашката граница. Разположихме се на палатки в една огромна гора, на която нито началото се виждаше, нито краят. Тук престояхме около месец. Нямахме никакви контакти с цивилното население. Беше ни забранено да пишем писма. За сметка на това всеки ден идваше поща – носеха ни съветски вестници. Разбира се, тогава нас ни интересуваше един-единствен въпрос – как се развиват събитията в Чехословакия. С всеки изминат ден обстановката там се нагнетяваше. По думите на нашите офицери военната намеса бе неизбежна…

Като днес си спомням късния следобед на 20 август 1968 година. Ръмеше дъжд и ние се готвехме да влезем в палатките. Точно тогава повикаха внезапно командирите в щаба. Всички разбрахме, че часът на тръгването е дошъл. След половин час нашето подразделение беше вече строено и командирът на батальона произнесе кратка, напрегната реч. Не си спомням сега какво точно ни каза, но общо взето думите му прозвучаха така: „Нашата солидарност с чешкия народ, нашите дълбоки интернационални чувства ни задължават днес с оръжие в ръка да защитим социализма в една братска страна…”

В цялата суетня около приготовленията ни за тръгване се е запечатал в главата ми един зловещ момент – разковаването на сандъците с патроните и зареждането на пълнителите на автоматите и картечниците. Бяхме го правили много пъти по занятия и бойни стрелби, но тогава куршумите бяха предназначени за безжизнените мишени. А сега?… Отивахме на война и колкото парадоксално да звучи, в този момент аз се страхувах не за собствения си живот, а от това, че можеше и да се наложи да стрелям по живи хора.

Рано сутринта на 21 август навлязохме в Чехословакия. Пресякохме граничния пункт с доста голяма скорост. През малкия люк на бронетранспортьора успях да видя само една строшена бариера и няколко съветски войника. По-нататък, в някакво малко словашко селце един танк не бе успял да вземе завоя и се бе блъснал в отсрешната къша и съборил предния й зид. До нея стояха слисани мъж и жена по пижами и като че ли се чудеха за къщата ли да съжаляват, или да благодарят на Бога, че са останали живи.

Докато в началото словаците в селата ни посрещаха почти дружелюбно, в град Кошице видяхме вече размахани юмруци, а в центъра на града огромна тълпа демонстранти ни нападнаха с камъни, тухли и железа. Някои от тях даже се опитаха да запалят машините ни. Слава Богу, до стрелба не се стигна, макар че много от нашите войници и офицери бяха сериозно наранени. Съвсем малко коли успяха да се измъкнат със здрави стъкла.

Задачата на нашето подразделение беше да овладее положението в град Банска Бистрица. Изглежда трябваше да пристигнем там в определен час, защото скоростта, с която се движехме, беше много голяма. Почти с такава скорост навлязохме и в града. И Банска Бистрица като Кошице приличаше на разбунен кошер, само с тази разлика, че тук не ни замерваха с камъни и тухли, а от прозорците на всяка сграда спускаха дълги черни знамена.

Още с пристигането ни в града, нашият взвод получи специална за��ача. Ние трябваше да обезвредим една нелегална радиостанция, която съветските пеленгатори бяха засекли в телевизионен ретланслатор, намиращ се над града на един висок връх в Татрите. Вървяхме пеш, но не по асфалтовия път, а напреко. Гората беше висока и гъста и ние не виждахме кулата. За да не объркаме посоката, взводният отвреме-навреме поглеждаше картата и компаса. Разстоянието беше към 5-6 км и трябваше да го изминем по най-бързия начин, но страшно ни затрудняваше теренът – беше изключително стръмен и труднопроходим. След около 40 минути бяхме на върха. Разгърнахме се в боен ред и обградихме ретланслатора. После стеснихме обръча и няколко човека начело с взводния влязохме в сградата. Понеже не знаехме как ще ни посрещнат отвътре, вървяхме предпазливо, с насочени напред дула. През цялото време се молех на Бога всичко да мине без кръв. Така всъщност и стана. Вътре срещнахме 5-6 човека от персонала, изплашени до смърт от нашите автомати. За да ги извади от вцепенението, взводният им обясни, че ние не сме дошли да стреляме и да убиваме, а просто да спрем радиопредавателя. Чехите кимнаха утвърдително. И дума не можеше да става за някаква съпротива. След десетминутен разговор, излязохме всички навън. Взводният повика нашия радист и докладва, че задачата е изпълнена.

През следващите няколко дни част от нашия взвод трябваше да патрулира с един бронетранспортьор пред редакцията на местния вестник „Смер”. Журналистите идваха на работа всеки ден, но повечето от времето прекарваха насядали на тротоара в знак на протест срещу интервенцията. Между тях имаше и един българин, който сигурно се е чувствал много неловко сред своите колеги, защото цялата Банска Бистрица беше окупирана от български войници. Няколко пъти се опитвахме да го заговорим, но той не искаше да ни чуе. Обръщаше глава настрана и мълчеше…

По време на един наряд през нощта си бях забравил цигарите в лагера. Като почна да се развиделява, откъм горния край на улицата се зададе една жена. Когато се изравни с мен, тя ме погледна и като че ли леко се усмихна. Аз побързах да я поздравя на чешки (бяхме научили някоя дума на техния език) и й направих знак, като задържах двата пръста на дясната си ръка пред устните. Тя моментално разбра, че ми се пуши и се приближи до мен. После бръкна в чантата си и ми подаде пакет цигари. Аз малко се смутих, понеже дамата беше много елегантна и ухаеше на хубав парфюм, а аз сигурно понамирисвах на машинно масло. Предния ден си бях прал кур��ката с бензин, за да изсъхне по-бързо. Заговорихме и тя ме попита на руски дали майка ми знае къде съм и какво правя тук. Отговорих й, че вероятно се досеща. „Знаеш ли – каза ми тя, – тези, които са те изпратили тук, не са добри хора. А Брежнев, който се пише борец за мир, е едно голямо магаре…”

В началото на септември 5-6 човека от нашето отделение ни изпратиха да даваме наряд на стражеви пост близо до едно малко село в Татрите. Още първия ден се сприятелихме с няколко хлапета от селото. С тях времето минаваше по-бързо, а и често се налагаше да ни изпълняват някои дребни поръчки. В един неделен ден нашите малки приятели бяха решили да ни дадат галавечеря. В селото имаше сватба и когато музиката позатихна, те пристигнаха с няколко вързопа ядене. Набързо наредихме богата трапеза, дадохме два празни автомата на момчетата да си играят край нас, а ние започнахме да се храним. За наш лош късмет в това време ротният ни командир и още един офицер решили да ни направят проверка. Улисани в хубавото ядене и в сладките приказки, не сме усетили как са се приближили до нас. Като чухме гласа на ротния, изтръпнахме. Бяхме нарушили заповедта, която ни се повторяше всеки ден – в никакъв случай да не вземаме храна и даже вода от чехите, да не би някой от нас да бъде отровен.

„Ум имате ли в главата, бе, момчета – попита ни ядосано майорът, – или искате утре в ковчези да ви изпращат в България. Ще ви изтровят тук до един.”

След половин час на нашия стражеви пост дойдоха други войници и ни смениха, а нас ни откараха в лагера където изтърпяхме наказанието си. Разбира се, на другия ден нямаше нужда от ковчези, защото никой от чехите не е имал намерение да трови обикновените войници. Те много добре знаеха кой ни е изпратил тук и ако можеха тогава, на него щяха да поискат сметка.

Сега, след близо 40 години, тези „младежки” спомени ми изглеждат страшни, а всички ние безпомощни жертви на една генетично безжизнена идея. Автомати, ботуши, танкове – с това бяхме тръгнали срещу социализма с човешко лице, ние, войните на една безлична система, на една система, в която хората нямаха право да имат лице.

„Такова беше времето” – достойно оправдание, господин министър Джуров, но нали в това същото време бяхме ние, вашите войници, и вие, нашите генерали. Разбрахме ли нещо от това време? Знаем, че сега е много трудно да се дават отговори, да се раждат съдници, но все пак, излизайки от спомена на миналото, си позволявам едно настоящо сравнение. Българският 10 ноември не е денят на демокрацията у нас. Ние все още не сме изживяли Пражката пролет на 1968 година. Нашата демокрация тепърва ще се учи на демокрация.

***

ФУНКЦИЯ НА НАГЛЕДНАТА Райчо Станев

Строго погледнато, нагледната агитация има една определена функция - въздействие върху съзнанието. Но ролята, която това въздействие играе, може да бъде различна по насоченост: идеологичвска, политическа, икономическа, информативна, възпитателна и естетическа. От гледна точка на политическата работа те всички са много важни и за това никоя не бива да бъде пренебрегвана или подценявана, макар че в зависимост от конкретните обстоятелства една или друга насоченост придобива по-малка или по-голяма стойност и значение. 

Реклама

От френски réclame от латинското reclamo, „извиквам“. Рекламата е разпространявана във всякаква форма и с всякакви средства привлекателна информация относно физическо или юридическо лице, стока, идея или начинание, която е предназначена за определен кръг потребители и цели да предизвика, формира или поддържа интереса им към въпросните лица, стоки, идеи и начинания, така че те да могат да се реализират.

За целите на рекламата се ползват най-различни средства: телевизия, радио, печат, интернет, кино, билбордове, листовки, значки и много други. Всяка силна медия е своеобразно рекламно пространство.

Много реклами са направени и насочени към повишаване консумацията и употребата на дадени продукти и услуги чрез изграждането на така наречения "бранд" или марка и представата за него/нея. За тези цели рекламните призиви са често съпътствани с фактическа информация за потенциалните клиенти.

Казано с други думи нагледната агитация/рекламата е навсякъде около нас - било под формата на политически лозунги или слогани, естетични постери или реклама по телевизията, които прекъсват любимия сериал; с празни послания или дълбок смисъл. Работеща или не тя следва плътно ритъма на времето и се променя и адаптира спряммо него. Трудно е да се съберат статистически данни за хората работище в тази сфера от времето на социализма, но те са наистина много и навсякъде - като се почне от местния вестник и панатата на площада, преминем през активистите във фабриката, ЗКПЧ-то в казармата, Дружинния ръководител в училище, та дори и отговорника по политическата дейност от отрядния съвет в клас, което ми напомня че аз самият заемах за две години тази длъжност. В наши дни говорим за Реклама и Рекламни агенции, но тук също е трудно със сатистиката - те са хиляди, всеки гараж или мазе с един компютър, с инсталиран Corel или Photoshop се титулува като „рекламна агенция”.

Между тези две определения (реклама и нагледна агитация) е мястото и на моите спомени свързани и как тяхната трансформация е повлияла върху мен и нещата които правя.

---------------------------------------

Всичко започва едно погребение през лятото на 1977, половин година преди да се родя. Чичото на баща ми загива при трагичен инцидент,  Радослав (баща ми) участва в организирането на опелото, забранено по това време. След 10-на дни е повикан в Народна просвета и е принуден да сдаде директорското място в училище. Няколко месеца по-късно започва работа във весник Прогрес, малотиражка излизаща веднъж месечно в село Перепрек на 18км от Кърджали. Там прави всичко сам - пише статии оформя вестника и го подготвя за печат. Именно това погребение дава старта на връзката ни (мойта и на баща ми) с оформлението, нагледната агитация, дизайна и рекламата.

Дори и малките села по онова време разполага със собствен вестник и нужда от Нагледна агитация - плакати, покани, пана. От там са и първите броеве на сп. Нагледна агитация, които намирам - единствения наръчник за самодейците, създаващи рекламата по онова време. При все това всичко е трябвало да бъде одобрено от художествен съвет, който е следял не само за правотата на политическите послания, а и за естетичните достойнства на агитационните материли. В повечето случаи направо са копирали пана от списанието, като с помоща на шрайпроектора са уголемявали картината и са я прожектирали даиректно на платно където вече копирането (преприсуването) става лесно.

През пролетта на 80 година двама журналисти от окръжния вестник се запознават с татко и така той съвсем неочаквано попада в градския всекидневник, където заема мястото Отговорен секретар или Художествен редактор. Ето как едно понижение изведнъж са оказва повишение. Следват първите стъпки в професионалното оформление. Следва обмяна на опит в софийският "Орбита", където трябва да усвои занаята и задълбочаване в познанията за печат. 

Някъде по това време са и моите първи спомени и опити в оформлението. Лепенето на заглавия бе едно от основните ми занимания - по онова време в печатниците разполагали само с 2-3 набора от шрифтове и ако искаш да имаш по красиви заглавия то те трябва да се нареждат ръчно, което ще рече рязане на букви от готови шрифтове взети най-често от "шрифтове за нашата практика" и лепенето им в редичка. Честно заработени пари за сладолед от мен и сестра ми.

Тогава според баща ми нагледната пропаганда има чисто естетическа функция - никой не се вслушва в нейното послание, а по-скоро обратното - става обект на подигравки, още помня вдните в училище когато заменяхме крилатите партийни слова с мръсни думички дублирашти ритъма и римата. През 50-те и 60-те хората наистина са имали нужда от подобни лозунги - вярвали са в новото начало.

В редакцията на Нов Живот екипа правещ съботното цвето издание разполага с цяла седмица за подготовката на 4 стр А3 формат - фотограф, 2 двама илюстратора, писатели и журналисти заедно с художествения редактор подготвят броя - има време за всеки детайл - всичко излиза чисто и ясно, без излишни вредни шумове, смущаващи поемането на иформация.

В края на 70-те Нагледната агитация от 2Д пространството прераства в 3Д - започват да се строят все по мащабни сгради, мраморни площади с монументи във всяко селце, целта е да се прекрие задъхващата се икономика на социализма. Въпроса е дали това работи или отново имаме само визия със послание, което никой не слуша/разбира.

През 84-а от 3Д пространството агитацията преминава директно в човешкото - изпраща се директно послание към хората чрез хората - правителството започва смяната на имената на турците с цел претопяването им и хомогенизирането на нацията, доста амбициозно начинание и много по мащабно от строенето грандиозни бетонни комплекси. Нямам спомени за визуална агитация от онова време, изключвам табелите забраняващи разговорите на турски на обществени места, повече се наблягаше на на филми, истории и т.н.

В края на 80-те всичко рухва - 2Д, 3Д и т.н. хората нямат вече нужда от подобни празни послания. Нагледната Агитация губи функцията си и бива изместнена от рекламата. Някъде по това време започва и навлизането на компютрите в оформителската дейност, което ще се окаже повратен момент в кариерата на баща ми - само няколко години по-късно в средата на 90-те той приключва работата си във вестника - вече е прекалено скъпо да се поддържа и художествен редактор и оператор на компютър. Естетиката вече не от толкова голямо значение.

Водим разговор с баща ми за визуалната среда която в момента ни заобикаля и колко мн визуален шум ни дебне от всякъде, липсва прецизната естетика от миналото. Агитацията е заменена с реклама, чистата естетика с визуален шум, но какво става с посланието отзад визията - мисля си за работния ритъм в рекламните агнеции и за това колко бързо се правят нещата там - всичко е за вчера, трябва да се подготви много бързо и да изглежда добре, което автоматично значи безхаберие за съдържанието - визията излиза отново на преден план.

1999 уча първата си компютърна програма за дизайн, 3-4 години по-късно попадам на "Архитектура на вестника" от 1982 при преглеждането на библиотеката в къщи. Чета я с интерес като прескачам идеологиччните послания между редовете и с интерес задълбочавам по работата с текст, колони, диагонали и т.н. и така успявам да се преборя със страха си от работат с много текст и малко картинки - почвам да го използвам умело. Малко по късно намирам и оформление на книгата, която също изчитам с инетерес. Започвам да се интересувам все повече от съдържанието на продукта върху който работя, до като стигнах момента да отделям повече време за да навлезна в съшноста на нещатата  и по-малко време за да ги направя.

По някое време и запаса му в армията беше прехвърлен от кашишкото момчилградско поделение към Вътрешните войски в гр. Кърджали, където не му се налагаше повече да ходи на стрелби с редовите, а се занимаваше с оформлението на стенвестника. Спомням си и допълнителната дейността на баща ми по работата над политическите табла в гимначията на с. Черноочене - големи дървени кутии боядисани и облепени със снимки и разпечатан текст. Добре платен материален труд, със съответно добро заплащане за триизмерни вътрешни и външни табла, които се намесват пряко в архитектурата на сградата.

Говорейки за архитектура няма как да не се спрем на символите и шрифтовете, те са първото нещо, което навлиза комерсиално в стройния социалистически ред. Първо през търговските марки, след това върху зградите под формата на светещи лампи, надписи формираща градската визуална идентичност. Те имат изключителна културна стойност и могат спокойно да бъдат обявени за паметници на културата от онова време, като пример за използване на кирилицата. Изработвани са от занаятчии по места. Под изработка имам предвид за една сложна комплексна дейност - от вземане на поръчката от търговското предприятие, преминаване през одобрение от творческа комисия, отговаряща за градската среда, до поръчката за изработка на неона с конструкцията към столичното предприятие “Реклама” и неговият клон “Рекламно осветление и търговски реквизити”, цех “Неон”. Следват монтаж и окабеляване. 

Разгръщам няколко броя на “Шрифтове за нашата практика”, за да видя цялото богато разнообразие от шрифтове на българска кирилица, с което са разполагали оформителите от онова време. Разглеждам и архива си от снимки с малкото външни надписи. Изненадвам се как многообразието може да се сведе до няколко вида шрифт: 1. Курсив, използван най-често за търговск��те обекти сладкарници, универсални магазини и бакалии, по-големи комерсиални предприятия, основно неонови надписи за лампите.  2. Традиционен сериф за аптеки ��ли книжарници

3. Разработени авторски надписи на веригите като “Плод зеленчук” например, всички оформени най-често върху светещи кутии.

4. Блоков шрифт за индустриалните предприятия, където светлината е затворена като в кутия в обема на самата буква.

Първият вид надписи задължително минават през творческа комисия, защото заемат важно място в градската среда. В по-малките населини места хората имащи компетенцията да организират подобен тип дейност са много малко и обикновенно самата комисия изпълнява и поръчката. Членовете на творческата комисия се завъртат на ротационен принцип, но някои обикновенно се повтарят по-често от другите и това се по-изявените художници на града като Николай Тюркиджиев и Даниел Ангелов. Те са и добре познати от съботните издания на “Нов живот”, където изработват илюстрации и колажи по поръчка на баща ми.

Вторият и третият вид надписи обикновенно са пристигали готови и изработката се свеждала само до монтаж и окабеляване, макар и рядко все пак се срещат и местни изработки. 

Четвъртият вид, който покрива нуждите на индустрията може да се разглежда подобно на партийните поръчки. Предприятието обикновенно разполага с капацитета и необходимите технически изисквания, така че да няма нужда да се допитва до художествената комисия. Те обикновенно са организирани в структура (холдинг) и там вече има човек, който отговаря за цялостната визуална и комуникация. Той обикновенно е отделен на свободна практика подобно на художниците, но разполага с техническо, а не с художествено ателие и така в повечето случаи няма нужда от подизпълнители и сам организира по-голямата част от нещата. Иван Илиев запълваше тази по-техническа ниша, като неговото име се можеш да се засече и при първият вид надписи.

Сега идва въпроса с поддръжката. Поради ограничените възможности на клона на столичното предприятие, поддръжкта на тези неонови лампи се оказва доста скъпа, така щото светещи остават само рекламите на тези, които действително ги употребяват. Ясно помня светещните букви в родния ми Кърджали и това бяха Кино “Орфей”, Хотел “България” и “Арпезос”, Ресторант “Москва” и “Микробар”, преприятията “ОЦЗ”, “Бентонит” и “Пневматика”, сладкарници “Захарно петле” и “Пролет”, още няколко по-важни като “Плод и зеленчук” над показният магазин и “Кореком” под прозорците на кабинета в редакцията на баща ми, СД ”Търговия” на пазара и “ДП Тютюнева промишленост“ над рекетата на автогарата, “Книги и печатни произведения” над руската книжарница, нощната “Аптека”, хранителния магазин “Осетия” с безупречно подредените си щандове, работещ дори в неделя, “Желе��ария”. От горе изборените до ден днешен има все още оцелели, които могат ясно да ни покажат трите основни вида типография, формираща градската идентичност от онова време. 

Сега нека ги отделим стилово:

1. Свободно изписания школски шрифт на “Тютюнева промишленост” абсолютно в стила на Борис Ангелушев и близкият му самобитен фотонабор на “Пролет” и “Осетия” оформят първата линия, като последните два са със сигурност местно дело, нека не забравяме че в провинцията правилата и изискванията са традиционно по-високи от тези в столицата, с други думи локалния фотонабор на “Пролет” и “Осетия” изискват специално внимание.  

2. Прехода от курсива на Ангелушев към Италиен Стефан Кънчев при “ДП” и “Печатни произведения”, следва безупречния египедски шрифт “Аптека” (два броя) отново на Борис Ангелушев.

3. “Плодове и зеленчуците” на Стефан Кънчев и “СД Търговия” отново локално произведен, заемат стабилно място между серифа и блока. Поставени в светещи кутии, препращат към края на 80-те.

4. Блоковият шрифт на “пневматика”, веднага препраща към “балканкар” на анонимния известен, близка до оригиналната хелветика и развита в цвят.

Сега да разгледаме практичната част от това изследване. Хубавото на неоновите надписи е, че тяхната конструкция и обем са изработени от метал. Стига да се намерят в добро състояние, без ръжда и повреди по корпуса, могат много лесно да се възстановят във вид почти като оригиналния. Най-скъпата част обикновенно е изработката на неона, модерните и тихи трансформатори вече се предлагат на достъпни цени, като разбира се остава ангажимента със поддръжката. Те биха били чудесни примери както за образованието, така и за хората занимаващи се с изработката на подобен тип асортименти. Възможно е катографирането на по-важните разгледани тук примери, така че да се разглеждат и на място. Друг важен момент е как човек почуствал се съпричастен да закупи и отнесе частица със себе си. Възможно е издаването на каталог с разгледаните примери и изработки, избрани шрифтове, които са участвали в тези надписи. Подготвяне на анимирани тримерни букви, типични за кирилицата под формата на анимация, която всеки може да получи със сертификат, удостоверяващ закупуването му и стойността на финансовия му принос за тази разработка.

[cvetikitanova]

Не цветя – в Терасен никога не носеха цветя на покойниците. Вместо това посещаваха гробовете им с малки камъчета, които трупаха, за да им покажат, че не са ги забравили.

Камъните бяха вечни за разлика от цветята.

[myminiworldd]

Усилията тежат, колкото тежи успеха. Нито грам по-малко. Ще кажете - какъв е смисъла да поощрявам другите и себе си, за безплодно старание? Отговарям ви - пътят.

От първата до последната крачка.

Усилията - от плахите, до генералните, безразсъдно смели.

Куража - да излезеш от зоната си на комфорт...

И не на последно място - желанието.

...

Обичам камъчета с форма на сърце. И ти търсиш с очи по земята. Където и да отидем, каквото и да правим, очите ти шарят надолу. Можеш да ми купиш скъпоценен камък. Даже няколко. Знаеш, че повечето жени биха присвили колене при вида им.

Твърде лесно е.

Ровиш в пръстта, само защото си видял малката извивка на познатата форма.

Спираш разговора ни и клякаш под уличното осветление.

Не. И този път не е.

Вдигаш идеално кръгло камъче и в очите ти се чете разочарование.

Грабвам го и започвам да подскачам.

- Ти намери! Намери! Благодаря ти! Обичам те!

Погледът ти носи едновременно всички нотки на недоумение.

-Но то... не е...

Целувам те и спирам думите ти.

Имам усилията, куража и желанието ти, да бъда щастлива

....и най-кръглото камъче - сърце на света.

Ariadna

[omtripsblog]

Родопите…колкото и магични да са, мистични и исторични си признавам, че често ги взимам за даденост. Нашите планини… на една крачка разстояние, на няколко минути шофиране от дома ни. Винаги там – разказващи, гостоприемни, носещи толкова много аромати на билки, росни китки, мокра трева, обединяващи толкова вкусове и различности…

Решаваме, че ще се разходим до Кръстова гора. Пътят е прекрасен в посока Асеновград-Смолян и няма как да се пропусне отбивката за Кръстова гора вляво от централния път, има си указателни табели, но ако случайно не я видите следвайте табелата за град Лъки. Намира се на около час шофиране от Пловдив.

Село Югово

Спряхме се в село Югово запленени от малката църква на върха на хълма и на гледката, която се разкри пред нас. Купихме си боров мед (след последния ми неуспешен опит да направя у дома), малко кристали, които се намират в изобилие тук. Ако трябва да съм честна, село Югово ми хареса много повече отколкото Кръстова гора, неангажиращо и без претенции място. Истински чаровна отбивка по пътя.

Кръстова гора и Аязмото

Кръстова гора е особено позната туристическа и религиозна дестинация, често е определяна като българския Йерусалим. Събира много хора от България и Балканите, които вярват в чудеса – пълни с надежди, че на това място желанията, копнежите и проблемите им ще бъдат решени – с чиста вяра и божествена сила. Легендата е, че на това място е заровена частица от Христовия кръст и затова преспиването под открито небе, събирането на камъчета с кръст (вярва се, че върху всяко камъче намерено на Кръстова гора има отбелязан кръст) са част от “ритуалите”, които хората спазват. Определено мястото предразполага към отпускане и свързване с духовното. Но едновременно с това е енергезиращо, зареждащо и природно.

Стигнахме с колата пред храма, има паркинг и може да се спре свободно. Започнахме да разглеждаме околността, първо посетихме храма “Св. Троица” построен през XIX в., после за запътихме към основния храм „Покров на Пресвета Богородица“, където се съхранява и неръкотворния образ на Спасителя Исус Христос (смята се, че благословени са тези, които видят Исус Христос да ги гледа, образът създава илюзия, че Исус едновременно е със затворени и отворени очи). Не пропуснахме да разгледаме и малките параклиси на 12-те апостола по цялото протежение на каменната пътечка, която води към металния кръста дарен от Борис III. Оттам се запътихме към Аязмото, с което разходката ни приключи.

     Какво да посетим в района?

Около Кръстова гора могат да се посети и Караджов камък (някои хора го съчетават и с Белинташ), до който се стига за около час и половина нормален ход пеш. Смята се, че редица места в Родопите са свързани с траките и тук се намират много голям брой тракийски светилища, за каквито са смятани и Кръстова гора и Караджов камък.

Около Пловдив - Кръстова гора Родопите...колкото и магични да са, мистични и исторични си признавам, че често ги взимам за даденост. Нашите планини...

[triphopprincess]

Сън

   Сънувах, че съм на един плаж с баща ми. Аз събирам камъчета, той лежи на син шезлонг, до него има още един, но празен. Малки сини камъчета.

   Прилив. Вод��та се покачва бързо и не спира. Постепенно се местим нагоре и нагоре по стръмния бряг. Вече празният шезлонг плава над водата, а тя не спира да се покачва.

   Брегът е много стръмен, ние се местим нагоре и нагоре. Вече сме почти до гората в началото на плажа. Седната съм до баща ми, който спокойно лежи на шезлонга, и гледаме надолу. Над водата е надвесена скала, върху която има яке и някакво яйце(?). Не са мои, но виждам как водата ги достига. Хвърлям се да ги спасявам, мисля си как на всяка цена трябва да ги прибера. Бягам и без да искам се изпускам от скалата.

   Вися с една ръка на издадената скала на 80 метра над водата, в другата  държа якето и яйцето. До мен имаше катерачка по скалата, но не пожелах да поискам нейната помощ. Хвърлих се във водата.

   Сънят се reverse-ва. Аз отново съм до баща ми. Якето и яйцето са още върху скалата и водата ги застига, почти ги залива. Минава тази мисъл през главата ми:

   “Смятам, че животът ми е важен за другите, колкото това яке.”

   Станах спокойно и прибрах вещите.

[aikolino]

шибаната екзистенциална криза преди рождения ти ден, когато искаш да направиш супер много неща, но в същото време да се скриеш в ъгъла на стаята си и да плачеш без никой да те вижда

бейсикли е една глупава вечер всичко на всичко някакъв момент в който искаш да поканиш всичките си приятели и да им благодариш че са там че ги има защото ако не са те не си ти и ако ги няма се губиш и падаш и изчезваш и се чудиш и се маеш и страдаш и си едно нещо което е нищо и от което те е страх

в същото време нищо не е достатъчно добро нито за тях нито за теб нито за мижавото ти съществуване изпълнено с въпроси изникващи един след друг нито за “капиталистическата”(не) система и за това къде да си оставиш парите които се сещаш че някои дори нямат и се хранят от остатъци въпреки че животът е такъв и днес имаш а утре нямаш и кръговрата на тоя шибан живот който същност е прекрасен ама има едни мижави лайняни моменти едни малки камъчета дето ти преобръщат каруцата и тва дето го носиш си преебава майката

и искаш да си това и онова и третото и да правиш и четвъртото и петото ама ставаш като онея магарета на оня французин или германец дето от чудене умират от глад

та така и аз ще си умра от глад ама не физически ми някакъв душевен дето ме глозга вътре и се появява и се връща и ме гледа и ми напомня и ми вика докато не ме убие което означава че накрая себе си ще убия от глупост и незнание и несигурност и страх

пустия му страх дето уж е породен от желание което желание липсва защото го няма пограбано е надълбоко и някой константно му пикае на гроба и му се изхрачва и го псува и го мрази

почнах със страх , завършвам със страх да има композиционна рамка и учителите да се гордеят че има нещо останало в тая глава / оказва се че поантата е страх. мен ме е страх

[designis4lovers]

как да се превърна в себе си, като животът ми просто си тръгва на пръсти?

какво да правя с тези думи, тези малки камъчета, които редя след себе си, за да не се изгубя напълно?

сякаш миналото отнема живота ми, защото то расте по-бързо от мен - и е навсякъде, не мога да се скрия от него дори в затворените си очи, дори в съня си.