#смърт мечта

[knowitsforthekiller]

искам да умра изядена от сирене което има днк на банан в себе си

[snqg-v-slunchev-den]

Създадох те от обич и мъгла.

Невидим образ на мираж най-видим.

Ела! Строши съня ми и ела!

Жадувам двама с тебе да отидем

далече - в оня, приказния свят,

желан от памтивека от душите -

единствен рай сред дългия ни ад.

Любов се казва той.

И в него скрити

Адам и Ева, в дъното му там,

ездата на живота вечно гонят

и от галопа им свещен без свян

една след друга куп звезди се ронят.

Мечта ли си? Душа ли или плът?

Не зная. Ала знам, че кон с копита

от лудо нетърпение за път

готов е да побегне и през смърт,

орисан да я смъкне от звездите.

- Дамян Дамянов

[1painkiller9]

Благодарна съм на онези, които остават до мен, въпреки че осъзнават каква ужасна бъркотия от мисли представлявам аз самата. Аз не мо��а да упрекна никого, решил да си тръгне от мен, защото напълно осъзнавам колко съм различна от всички модерни представи на нашия век, колко често съм твърде скучна, колко съм непостоянна в действията и думите си.   Защото накрая винаги оставаме сами, независимо кой е бил неотлъчно до нас и кой е избрал да поеме по друг път. Защото ние, хората, понякога се борим дори за оцеляване, също и да постигнем целите си, а най-искрено от всичко желаем да не бъдем забравени никога.  Но за жалост, много малко хора оценяват малките жестове, много малко хора са в равновесие със себе си. И нека не забравяме, някои хора не умеят да показват обичта си правилно. Защото ние, хората, сме едни твърде непостоянни индивиди. Ние винаги се лутаме сред мислите си и създаваме свой свят, в който за предпочитане преобладават хармонията и нещата, които ни държат живи, т.е. нещата, които обичаме с цялото си сърце. И един съвет: никога не оставяйте сами хората, които ги е грижа за вас. Защото те са най-безценното нещо в ежедневните, скучни, сиви дни.

М. Н.

[greenhatstory]

нюанси в жълто

НЮАНСИ В ЖЪЛТО Картина първа - КРЪГОВРАТ Изгрев. Лято. Залез. Жълти пламъци в камина насред тежък снежен ден. Картина втора - РОДИХ СЕ В РАННА ПРОЛЕТ Черно кафе в жълта чашка. Розова покривка. Ваза от стъкло, пълна с жълти цветове. Жълт прашец, посипан от пчела. В ранна пролет - разцъфнал в жълто храст. Жълта тичинка на бяло цвете. Карирана покривка в синьо, чаша лимончело. Жълти слънчогледови поля. Картина трета - ОБИЧА(М)Ш Жълта рокля. Жълти песъчинки пясък. Двойка жълти п��пагали, сгушени в зелени палмови листа. Жълта шапка. Жълто колело на езерния бряг. Жълти пеперуди насред чисто синьото небе. Жълти пити пълни с мед. Къща боядисана в жълто, постороена на скала. Картина четвърта - ОТИВАМ СИ Жълта чанта. Жълт автомобил. Жълти класове от жито. Пожълтели есенни листа. Жълт, сварен мамул преди да го отхапеш. Светофарът свети жълто. Колебание. Дали да спреш или да преминаваш. Жълтите очи на демон. Картина пета - МЪЛЧА / ИЗЧЕЗНАХ / ОТИДОХ СИ Пожълтели хора. Жълта смърт. Жълта свещ. Потъмнели страници на стара книга. Миризма на старо. Жълто одеало. Картина пета - ПРЕРОДЕНА - НАУЧИХ СЕ ОТНОВО НА ОБИЧ, НА МЕЧТИ, НА ЖИВОТ Две момиченца - дължат се за ръка и тичат срещу вятъра, облечени в жълти рокли. Жълтото мечта е - да я рисуваш, да я чувстваш, да я живееш. В ред обратен и в кръговрат.

-N

[obkov-obzavejdane-bani-blog]

4 онлайн Маркетинг тактики на тухли и хоросан магазини могат да използват, за да процъфтяват Много физически търговците на дребно все още издържа на електронната търговия. Тези фирми не се колебаят да се предприятие в сайта, страхувайки се, че те ще се разрежда ги съществуващия бизнес модел или обърка клиенти, но игнориране на доказателства за това, че е тухла и хоросан магазини без интернет бизнес сериозно да рискуват провал. В интернет продължава да расте, като средство за ефективна реклама и маркетинг, както и търговци на дребно, които искат да оцелеят го използвате. В това време, като само 60% от търговците на дребно използват стратегии за социалните медии през 2013 г. този брой сега се смята, че над 70 на сто. Ако не използвате социалните медии и други маркетингови подходи, вие сте част от малцинство. Ключът ��ъм успешна търговията на дребно през следващите години ще лежи в способността ви да се свържете с ново поколение миллениалов и дори младите хора, които сега провеждат масови покупки мощност в съвременната икономика. И, честно казано, ако не използвате онлайн маркетинг тактики, а след това сте били изчезнали извън този много важен демографски. Вече 72% от анкетираните от страна на научната институция онлайн, преди да отиде в магазина. Можете да използвате онлайн маркетинг, за да се увеличи офлайн продажби — ето някои полезни стратегии и конкретни резултати. По темата: тъй Като търговците на дребно процъфтяват, въпреки предполагаемата смърт на своята индустрия 1. Създаване на онлайн общност. Един от най-добрите стратегии за създаване на онлайн общност около обекта или ниша, която е свързана с основната си гама от продукти. Ако са в основата на вече тухли и хоросан дребно и сега си затеваешь в онлайн света, аз винаги препоръчвам маркетингов съдържание, някакъв, тъй като много хора сега да консумират съдържание. Нали крайната цел трябва да бъде да се изпомпва материал на регулярна основа, която подчертава вашите познания за вида дейност, която стартирате. Например, мисля, че е голяма компания, която предлага услуги за подготовка на данъчни служби. Той води блог, който показва историята за нови данъчни правила или съвета на данъчни облекчения. Може би тази компания провежда събитието с лектори, които могат да отговорят на въпроси за данъци. Можете да правите всичко това, дори ако сте начинаещи в електронната търговия. Чрез създаване на активни общността, можете едновременно да създадете собственост на МЕДИИ, които след това могат да бъдат използвани за насърчаване на опита си в търговията на дребно. Идеята е да се гарантира, че хората знаят, че те могат не само да се обърна към вас за търсене на определен вид на продукта, но и да ви се доверя да формират мнение за тази тема, за да могат те по-добре да го разберат. Свързани: 4 начина на тухли и хоросан магазини може да изпревари онлайн магазини 2. Използвайте Гугъл адвордс (и друга платена реклама). За да се постигне днес на клиента, трябва да се мисли, тъй като те са. Ако сте потенциален клиент, който не е знаел, че вашата фирма съществува, как ще открие бизнес? Разбира се, бихте могли да минете покрай и виждам това, но младите хора са по-склонни да се търси нещо в Google. Ако искате да постигнете тези търсачи – които потенциално могат да бъдат групи от хиляди в непосредствена географска област, – то��ава ще трябва да инвестираме в платена реклама. В Google Adwords ще бъде, вероятно, ще ви даде един добър удар за долар. По темата: 3 епохи в еволюцията на тухли-и-миномета в търговията на дребно в цифровото бъдеще с щастлив край 3. Свържете точките с електронна поща. Ако не искайте клиентите да се абонират за някакви награди програми, се губи възможността за създаване ценен списък с контакти. Трябва да се събират адреси на електронна поща при извършване на резервацията. Когато създавате имейл, можете да създадете списък от имейл адреси, които могат да бъдат използвани за рекламни предложения, да споделят новини, както и насърчаване на по-специални оферти в магазините. Когато потребителите имат достъп до такива сделки, те могат да бъдат по-малко вероятно да пазарувате онлайн за определен продукт и най-вероятно ще чака до посещение на вашия магазин. По темата: технологии мечта се превръща в кошмар тухли и хоросан дребно 4. Да се направи уеб дизайн е приоритет. Последно, но не по-малко, уеб дизайн е пряко отражение на Вашия бизнес. По-специално, трябва да се обърне внимание на мобилни уеб дизайн. Въпреки че не може да се мисли за уеб дизайн, като част от интернет маркетинга, това е разбира се. Просто вярвам, че 57% от потребителите не биха препоръчали на бизнес с лошо проектирани мобилен сайт. Хората, които днес са събрали сайтове за мобилни устройства, има го надолу към науката. Всички от натоварването на настаняване на определени елементи на екрана на вашия смартфон до голяма степен определя дали ще има или не някой прави покупката. Направете си домашното, да наемете някой с опит в тази област, и да събера нещо силно, което помага при преминаване онлайн. В края на краищата, по пътя към успеха е очевиден. Ако тухли и хоросан магазини искат да оцелеят в която се извършва в момента на прехода към електронна търговия-на икономика, основана, те трябва да инвестират в начини за оптимизиране на работата в интернет. Как вашият сайт изглежда и това, как вие общувате с местните общности се създава почти толкова важно, колкото и колко клиенти се свързват с вашия продукт. Ако използвате онлайн в света, вие ще имате клиенти, че Amazon също искат само да грабне от тебе. Нека да блокирате реклама! (Защо?)

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Щурият, талантлив Шон Пен става на 60

Синеокият Шон Джъстин Пен (роден на 17 август 1960) не е красавец, но избръснат или брадясал, с рошава или зализана коса, със слънчеви очила или не, е един от най-енергийните, щури и магнетични филмови и телевизионни актьори на нашето време. Написа за „въпреки.com“ кинокритичката Геновева Димитрова по повод 60 години от рождението му.

Известен е още като режисьор, сценарист, продуцент, активист. И е писател – наскоро и у нас излезе дебютният му роман „Боб Хъни, който прави разни неща“. Шон Пен е нонконформист. Понякога – хулиган. Не си поплюва с журналисти и папараци. Не се бои да си създава врагове. Както сам казва, „обичам човечеството, ненавиждам хората”. За нахвърляне върху нахален журналист попада в затвора за месец и един ден. През 2002 купува за 56 000 щ. д. рекламно пространство в „Washington post“, за да публикува отворено писмо до президента Буш - младши, в което моли да бъде намалена офанзивата към Ирак. Споменава, че е баща на две деца и син на ветеран от Втората световна война. 

Том Круз, Тимъти Хутън и Шон Пен в “Кадети” - тук актьорът е на 21 години

Самият Шон Пен посещава Ирак преди и след инвазията през 2003, а през 2005 отива в Техеран като специален пратеник на вестник ��San Francisco Chronicle”. През 2007 се среща с Уго Чавес във Венецуела и стават приятели, а през 2008 прави първото чуждестранно интервю с Раул Кастро. След урагана Катрина, който потапя Ню Орлиънс под вода през 2005, Шон Пен отива на мястото на трагедията, качва се на лодка и започва да вади жертвите на наводнението. През 2010, след като Хаити е изравнен със земята след опустошително земетресение, той каца в Порт-о-Пренс с 1 милион щ. д. помощи, нулев опит в неправителствените организации и основава J/P HRO.

Шон Пен и Робърт де Ниро

„Станах актьор заради Робърт де Ниро.“ Двамата са родени на една и съща дата, но Шон Пен става на 60, а Де Ниро – на 77. Син е на актрисата Айлийн Раян (ирландка с италиански корени) и на режисьора Лио Пен. Баба му и дядо му по бащина линия са еврейски имигранти от Литва и Русия. В Ню Йорк са имали лавка за еврейска храна. Шон Пен учи в гимназията в Санта Моника. Брат му е актьорът Крис Пен, починал от инфаркт през 2006. Шон Пен: „Мога да опиша детството си с една фраза – Хъкълбери Фин със сърф“. Първите му роли са на самонадеяни момчета. На 25 години Шон Пен изиграва Долтън Лий в драмата „Соколът и снежният човек“ на Джон Шлезинджър. През 1986 играе с Мадона в „Шанхайска изненада“ на Джим Годард. После се женят. Четири години по-късно се развеждат, а пътят на Шон Пен в киното се развива стремглаво, за разлика от този на Мадона. За юбилея избрах 9 от 58-те му екранни превъплъщения.

Мадона и Шон Пен в “Шанхайска изненада”. Тук Шон е на 26 години.

Криминалната драма за любовта към ближния „Осъденият на смърт идва“ (1995) на Тим Робинс е създадена по едноименните мемоари на римокатолическата американска монахиня и активист срещу смъртното наказание Хелън Прежан, публикувани през 1993. Сестра Хелън (Сюзън Сарандън, с награда Оскар за главна женска роля) е и учителка в село в Луизиана. Неочаквано получава писмо от Матю Понселет (Шон Пен, номинация за „Оскар“) - осъден на смърт, който скоро ще бъде екзекутиран по обвинение в убийството на млада двойка. 

Шон Пен и Сюзън Сарандън в “Осъденият на смърт идва”

След като се срещат, монахинята се съгласява да му бъде духовен съветник и да се бори срещу присъдата. Но твърденията на спретнатия и татуиран Матю с дълги бакенбарди, мустаци и брадичка, че е невинен, изглеждат неубедителни - той е расист, без морал. Когато става ясно, че изпълнението на присъдата му е неизбежно, сестра Хелън се опитва да го поведе по пътя на божествената прошка. През фантастичните изпълнения на Шон Пен и Сюзън Сарандън филмът проследява сеизмичните отношения затворник - посетител и зве��ските усилия на Матю да оцелее.

Шон Пен и Робин Райт Пен в „Тя е толкова прекрасна”

Покъртителната с лудостта си любовна драма „Тя е толкова прекрасна” (1997) на Ник Касаветис събира на екрана Шон Пен и тогавашната му съпруга Робин Райт Пен. Сценарият е писан от покойния Джон Касаветис специално за актьора. Морийн (Робин Райт Пен) не може да диша без щурия си съпруг Еди (Шон Пен, Награда за мъжка роля от Кан ‘97). Те са двама млади маргинали, без чувство за хумор, но с взаимна любов за цял квартал. Пият, пушат, гледат се... Той все изчезва, тя преплита дългите си крака на високи токчета, пада, става и тича подире му. Тлъстият им съсед я примамва с уиски, после я пожелава, тя се дърпа, той я пребива, Еди се появява и му го връща тъпкано. В уплахата си Морийн извиква бърза помощ, а когато белите престилки идват, необузданият Еди поваля една. И го затварят в психиатрия. Десет години по-късно Морийн е добре гледана съпруга на бизнесмена Джоуи (Джон Траволта) и грижовна майка на три момиченца (най-голямото е от Еди). Къщата им е просторна, но изведнъж става ужасно тясна за нея - Еди излиза от клиниката. За него животът е спрял. Изглежда остарял наивник. Морийн захвърля просперитет, спокойствие и деца и се закълчва с предишната несигурна походка към таратайката на Еди.

Дженифър Лопес и Шон Пен в „Обратен завой“

„Обратен завой“ (1997) на Оливър Стоун, решен като film noir, мощно укрепва имиджа на Шон Пен като идеален актьор за ролите на дребни престъпници. Тъмнокосият чаровен комарджия Боби Купър (Шон Пен) пътува с много пари към Лас Вегас да се разплати с кредитор. Заради повредена радиаторна тръба на колата е принуден да отбие от магистралата по затънтен път. Оказва се в полуизоставения град Супериър, където е обран до шушка и среща Грейс (Дженифър Лопес) – коварна красавица, която иска да убие съпруга си (Ник Нолти). Те го въвличат в опасен пъзел от секс и безумие. Заснет като трескав сън и със залпове черен хумор, филмът е пълен с обрати и напрежение, а неспокойните сини очи на Шон Пен пронизват мрака на ситуацията. „Обратен завой“ е по романа „Stray Dogs“ на Джон Ридли.

„Тънка червена линия“

„Тънка червена линия“ (1998) на повелителя на американското независимо кино Терънс Малик по едноименния роман на Джеймс Джоунс е поетичен трактат за измислена история за войските на САЩ по време на битката за остров Гуадалканал през 1942 – преломен момент във Втората световна война срещу експанзията на Япония и една от най-сложните и решаващи операции на ХХ век. Сред яркия актьорски ансамбъл Шон Пен е старши сержант Удуард Уелш с каска, автомат и изопнато лице.

Шон Пен и Кевин Спейси в „Хърли Бърли”

Независимата история за холивудски неудачници „Хърли Бърли“ (1998) на Антъни Дрейзън е създадена по пиесата на Дейвид Рейб, играна успешно на Бродуей. Главните герои са бъбривият, романтичен, непрестанно смъркащ кокаин кастинг режисьор Еди (Шон Пен, купа „Волпи“ от Венеция) и дистанцираният му интелектуален съквартирант Мики (Кевин Спейси). За Еди само една жена има значение - Дарлийн (Робин Райт Пен). Тя много го харесва, но вижда колко далече отива с кокаина и се оглежда за друго пристанище. Търсенето на самочувствие чрез дрогата, интензивният диалог от шокиращи реплики и хипнотичното надиграване между актьорите превръща филма в един от алтернативните пикове от края на 90-те.

Шон Пен и Алехандро Гонзалез Иняриту по време на снимките на “21 грама”

Прекрасният и също независим „21 грама“ (2003) е първият англоезичен филм на мексиканеца Алехандро Гонзалез Иняриту. Заснет изцяло с ръчна камера, той притежава лунатична монтажна структура и троен коментар върху събитие. Трагичен уличен инцидент съдбовно свързва трима ��епознати: свещеника и бивш затворник Джак (Бенисио дел Торо), Кристина - щастлива майка и домакиня, загърбила наркоманията (Наоми Уотс), и професора по математика в очакване на сърдечна имплантация Пол (Шон Пен, купа „Волпи” от Венеция). И тримата актьори са страхотни, но Шон Пен е направо извънземен като смъртно болния Пол, спасен от сърцето на загиналия съпруг на Кристина и не знаещ как да живее с него, защото се влюбва в нея... „Колко живота изживяваме? Колко пъти умираме? Казват, че всички губим по 21 грама точно в момента на смъртта ни. Всички. И колко са 21 грама?“

Шон Пен и Тим Робинс в “Реката на тайните”

„Реката на тайните“ (2003) на Клинт Истууд е мрачен, обстоятелствен и въздълъг побратим на поне дузина трилъри на тема „разследване убийството на невинна девойка в Америка“. Шон Пен („Оскар“ за мъжка роля) е неистов, както обикновено, с тези негови стъписващо сини очи (изпод черните очила), щръкнала коса и безразборно щуреене. В „Реката на тайните“ обаче той надскача лимитите на досегашните си симпатични катили - героят му е серийно-таен убиец, влязъл в правия път, от страдание по изгубената си дъщеря, хлътнал обратно в поредното престъпление... като грешно наказание и все пак останал с легитимно вирната глава. А иначе става дума за три мъжки живота, разделени от срам и събрани от смърт.

За ролята си в “Милк” Шон Пен получи втория си “Оскар”

„Милк“ (2008, награда Оскар за оригинален сценарий на Дъстин Ланс Блек) на Гюс ван Сант показва Шон Пен (Оскар за главна мъжка роля ) като невъзможно прекрасен. Филмът е фокусиран върху реална историческа фигура – храбрият Харви Милк. През 1977 той се преборва с предразсъдъците и става първият гей, избран на солидна обществена длъжност в Щатите – градски съветник в общината на Сан Франциско (оттогава градът има славата на най-либералния в страната). Филмовият разказ е тръпен, репортажен, а нагласите и реалиите са пресъздадени с прецизен автентизъм.

Шон Пен в “Милк”

През 1972 Милк (Шон Пен) е в Ню Йорк и се запознава в метрото с младеж. В едър план – целувка, очи, носове, профили, прегръдки, креватно глезене... Следващият епизод ни отвежда в Сан Франциско и тамошната гей-общност – дълги, чорлави коси, бради, клош дънки, фотоапарати... Върху задкадровия глас на Милк се намества видеоизображение – черно-бели стопкадри. Милк говори вдъхновено и безпардонно за американската мечта. С харизмата си увлича хомо- и хетеросексуални, старци и деца... 1977 – победата му в местните избори. Еуфория. 1978 – зад кадър Милк се заклева, а на екрана го виждаме да се изкачва по стълбите на общината... Спокойно, ала неотстъпно той спори с консерватора Дан Уайт (Джош Бролин), негов предшественик на поста. После онзи нахлува в общината, застрелва кмета и Милк, превръщайки го в икона на борбата за равноправие...

Режисьорът Гюс ван Сант и Шон Пен по време на снимките на “Милк”

Героят на Шон Пен е почти неизменно в кадър - ту екзалтиран, ту засмян, ту нервен, ту любовно отдаден, ту самотно вслушан в „Тоска“... Актьорът е неузнаваем в гей-превъплъщението си – боядисана коса, прическа на път, меки жестове, специфично поклащане на ханша, женствена усмивка... Дори очите му са кафяви! Но Милк е толкова обаятелен, че борбата му за равноправие надскача гей-общността. Превръща се в борба за толерантност изобщо, а благодарение на Шон Пен откровено пропагандният филм – в човешко откровение.

Мел Гибсън и Шон Пен в „Професорът и Лудият” /The Professor and the Madman/

„Професорът и Лудият” /The Professor and the Madman/ (2019) на Фарад Сафиния  е ситуиран в Англия от средата на XIX век и също е фокусиран върху реални събития. Оксфордският професор Джеймс Мъри (Мел Гибсън) работи по първия речник на английския е��ик. Негов съратник става психопатът доктор Уилям Майнър (Шон Пен) – ветеран от Гражданската война, затворен в клиника за особено опасни престъпници. От болестта си той се спасява в света на книгите, много е начетен и се оказва безценен съучастник в създаването на знаменития Оксфордски речник. И двамата светлооки актьори са неузнаваеми с огромните прошарени бради. И са изумително забавни в дългите си разговори. Филмът за гениалност и лудост е заснет в Дъблин по книгата „Хирургът на Кроуторн“ от Саймън Уинчестър от 1998.

Джак Никълсън в „На кръстопът“ 

Като мнозина свръхнадарени и мислещи актьори, и Шон Пен се пробва в режисурата. Това прави още през 1991 с драмата „Индианският бегач“, през 1995 снима Джак Никълсън в „На кръстопът“, а през 2001 – в „Клетвата“. Филмът е уникално интелигентна в американското кино адаптация на европейски роман. Разбира се, „алпийското“ действие е пренесено в Невада. След като ни удиви с радикално-екзистенциален поглед към трагичния 11 септември 2001 с новелата си в мултинационалния омнибус „11 септември“ (2002), в „Клетвата“  Шон Пен отново изненадва. Стъпил върху Дюренмат, с помощта на оператора Крис Менгес, на велики филмови лица (все епизодици с изключение на Никълсън) и на изопваща музика той е създал изящен психотрилър, където сантимент, сарказъм и съспенс се гонят по хребетите на импозантни пейзажи.

Хелън Мирън и Джак Никълсън в “Клетвата”

Строгата документалност на разказа и лакомо-сардоничното фиксиране в детайлите са характерни и за феноменалното road movie „Сред дивата природа“ (2007) по едноименната книга на Джон Кракауер. Филмът разказва реалната история на 23-годишния Кристофър Маккендлес (Емил Хърш) от богато семейство, отказал се от материалните ценности, дал всичките си пари за благотворителност и се оказал волен пътешественик из природата - на автостоп с крайна цел Аляска. Две години (от 1990 до 1992) той пътува. Когато стига в Аляска, се заселва в стар автобус сред сурова пустош. Светъл и дълбок филм за хората, мечтата, пътя, природата... Против фалша и консуматорството. Не съм гледала „Последното лице“ (2016) с Чарлийз Терон и Хавиер Бардем. В момента Шон Пен работи върху игралния филм „Flag Day“, където самият играе, и върху документален проект.

“Сред дивата природа”

След смъртта на брат му Крис и развода с Робин Райт през 2010 животът на Шон Пен се обърква. Той изпада в дълбока депресия. Завръща се в публичното пространство с поредна акция за Хаити в средата на 2013, когато призовава за помощ световната общност. Съвсем наскоро Шон Пен се ожени тайно за 28-годишната Лейла Джордж - модел и актриса, с която са заедно от 2016. Д��цата му от Робин Райт са Дилън, която е с година по-голяма от Лейла, и Хопър – с година по-малък от нея.

Шон Пен - сега и преди...

Шон Пен е сред най-смислените знаменитости на Америка. Самият смята, че „аз, както и вие, сме от малките точици, които се виждат от прозореца на самолета. Осъзнавам това всеки ден. И ми харесва да мисля така“. И още: „Живеем в пуританско общество от лицемери. И това невероятно ме разстройва – дотам, че чувствам ненавист към собствения си живот“. Или: „Ако трябва да избирам между Паркинсон и Алцхаймер, бих избрал Паркинсона. По-добре е да разлееш малко уиски по панталона си, отколкото да забравиш къде си оставил цялата бутилка“. Тепърва има какво да очакваме от Шон Пен. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив imdb.com

[vprki]

Критичен поглед: Клинт Истууд доказва, че талантът е неподвластен на биологията

Клинт Истууд или Клинтън Илайъс Истууд младши става на 90 години на 31 май. Един от най-солидните и смислени стълбове на Холивуд. Исполин (193 см) с огромна енергия и златна съдба. Преминал през разни епохи, надживял учители, съвременници, последователи, той е безнадеждно старомоден и в същото време неделима част от нашето време. Това написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова по този повод.

Куриозното е, че на стари години ролите му са по-харизматични от звездните каубои в младостта. Той е актьор, режисьор, продуцент, музикант. Носител е на 4 „Оскар”-а, на 5 награди „Златен глобус”, на 3 награди от Кан. На 13 ноември 2009 Клинт Истууд получава ордена на Почетния легион (трета степен). Има седем деца. Непрестанно се бунтува - срещу политкоректността, съдбата, Бог и самия себе си.

Роден е в Сан Франциско и има английско, шотландско, холандско и ирландско потекло. Баща му се мести от град на град и семейството с него. „Израснах в годините на Голямата депресия. Спомням си, че баща ми непрестанно си търсеше работа... Че идваха у нас хора, които молеха да ги наемем за нещо – дори да цепят дърва. Тогава всички се местеха от място на място, и ние също. Четири месеца в един гради, шест – в други, осем – в трети. И непрестанно бях новият в класа, вечно се защитавах и ми се налагаше с бой да доказвам нещо”, споделя актьорът и режисьор. Установяват се в Пидмонт, Калифорния и Клинт Истууд завършва Оукландския техникум през 1949. После работи като бензинджия и пожарникар. Свири на рагтайм пиано в бар в Оуклънд. Мечтае да стане музикант. През 1950 г., по време на Корейската война, е извикан в армията и е на борда на самолет, който катастрофира в Тихия океан северно от Сан Франсиско. Не е тежко ранен, но така и не заминава за Корея. Завършва икономика.

Клинт Истууд в “За няколко долара повече”

Става известен с ролята си в сериала Rawhide (Нещавена кожа). Играе и в няколко слаби уестърна. После идват спагети уестърните на Серджо Леоне. Първият е за „Шепа долари” (1964) – римейк на „Телохранителят” на Акира Куросава, следван от „За няколко долара повече” (1965) и „Добрият, лошият и злият” (1966). За него Серджо Леоне с топлота казва: „Харесвам Клинт Истууд, защото има само две изражения на лицето – с шапка и без нея”. Филмите са хитове. Той е вече звезда и символ на новия каубой, въпреки че героят му е стрелец и ловец на глави. 

Истууд като Хари Калахън в “Мръсният Хари”

После изиграва полицейския инспектор Хари Калахън в „Мръсният Хари” на Доналд Сийгъл – роля, помнена и до днес. Мръсният Хари е от Сан Франциско – родният град на Истууд. Ирландското ченге-пияница с нетърпим характер и огромен „магнум” в кобура служи не толкова на закона, колкото на справедливостта. Още тогава Клинт Истууд проявява своя пословичен лаконизъм в актьорското изпълнение. И е неустоим мъжкар.

В “Пусни Мисти за мен” - Клинт Истууд като актьор и режисьор

През 1971 е неговият мечтан режисьорски дебют – „Пусни Мисти за мен” (с цитати от „Психо” на Алфред Хичкок), продуциран от собствената му компания Malpaso. И така продължава до днес. Що се отнася до политическите му възгледи, Истууд е заклет републиканец. От 1986 до 1988 г. е кмет на Кармел бай дъ Сий.

Клинт Истууд с Морган Фриймън в “Непростимо”

През 1992 възражда уестърна, но и се прощава с него с „Непростимо” – мрачен филм за Дивия Запад, където Клинт Истууд е бандитът Били Мъни. Вече застаряващ и отдавна в пенс��я, той се нагърбва с още една поръчка. „В този филм е събрано всичко, което чувствам към уестърна”, споделя Истууд. Филмът е посветен на Серджо Леоне и Доналд Сийгъл. Всъщност Истууд е откупил сценария доста по-рано и чака десет години, докато стигне до възрастта на Бил Мъни. Признава: „Да бъдеш режисьор на филм, в който играеш, е доста уморително и в това има нещо шизофренично”.

Мерил Стрийп и Клинт Истууд в “Мостовете на Медисън”

„Мостовете на Медисън” (1995) по едноименния роман на Робърт Джеймс Уолър разказва за домакинята с монотонен живот Франческа (Мерил Стрийп) в окръг Медисън, щата Айова. Тя е италианка, омъжила се за американски войник след Втората световна война. Останала сама у дома по чудо, тя се запознава с фотографа Робърт Кинкейд (Клинт Истууд), дошъл да снима дървените мостове по поръчка на National Geographic. Влюбват се. На четвъртия ден той й предлага да замине с него. Въпреки че ненавижда провинциалната си среда, тя отказва заради съпруга и децата си. Всъщност, през 1987, след смъртта на майка си, синът и дъщерята  откриват дневника й и така научават за тази дълго пазена тайна. Във финала на филма те разпръскват праха й над моста Роузмен, където Франческа и Робърт са прекарали щастливите четири дни от живота си. Филмът се превръща в касов хит. Между другото, трябвало е да бъде режисиран от Сидни Полак, а актьорите да са Робърт Редфорд и Анджелика Хюстън. Кедровият мост, на който се срещат Франческа и Робърт, е унищожен през 2002.

Клинт Истууд в “Мостовете на Медисън”

Достоверността е една от най-силните черти в реж��сурата на нонконформиста Клинт Истууд – достатъчно е да припомня дилогията за Втората световна война „Знамената на нашите бащи” и „Писма от Иво Джима” (2006). И ако е бил обвиняван в прекалена сантименталност в иначе завладяващите „Мостовете на Медисън” (1995), „Реката на тайните” (2003) или „Момиче за милион долара“ (2004), новите му филми са мъжкарски и силни.

Шон Пен в “Реката на тайните”

„Реката на тайните” е мрачен, обстоятелствен и въздълъг побратим на поне дузина трилъри на тема „разследване убийството на невинна девойка в Америка”. Филмът е 25-и в режисьорската филмография на Истууд. Кахърен и тавтологичен, той затвърждава имиджа на Истууд като вдъхновен „актьорски” режисьор. Шон Пен е неистов, както обикновено, с тези негови стъписващо сини очи (изпод черните очила), щръкнала коса и безразборно щуреене. В „Реката на тайните” обаче той надскача лимитите на досегашните си симпатични катили - героят му е серийно-таен убиец, влязъл в правия път, от страдание по изгубената си дъщеря хлътнал обратно в поредното престъпление... като грешно наказание и все пак останал с легитимно вирната глава.

Кевин Бейкън и Лорънс Фишбърн в “Реката на тайните”

От друга страна, старата кримка Истууд не само залага алюзии с класните екземпляри на нонконформизма като „Слийпърс” на Бари Левинсън и „Игра��ът” на Робърт Олтман, но ги и „ъпгрейдва”. Така жертвата на педофилска похот в „Реката на тайните” като възрастен се явява със смачканото излъчване на... Тим Робинс (толкова внушително достоверно, че облъчва екрана с ирационална травматичност). Представете си, същият онзи непробиваем Тим Робинс, изиграл навремето безнаказано-перфидния продуцент-убиец в „Играчът” (прочее, доста по-опасен от героя на Пен тук). Кевин Бейкън пък, който в „Слийпърс” е педагогът-педофил, изтърбушил момчешките илюзии в интернат, в „Реката на тайните” е полицай, разследващ убийството на момичето. А иначе става дума за три мъжки живота, разделени от срам и събрани от смърт. Истууд наистина настоява да е извън мейнстрийма - на моменти току да завие и към сардоничния мистицизъм на Линч в „Туин Пийкс”... Разбира се, на фокус във филма е Америка на ожесточените невзрачници, независимо дали са престъпници, полицаи или деца.

Брадли Купър в “Американски снайперист”

„Американски снайперист“ (2014) е слаб филм, номиниран за главния „Оскар“ и в още 5 категории. След него дори сълзливият „Мостовете на Медисън” ми изглежда класно кино. Филмът е апотеоз на тексаското момче Крис Кайл (Коул Колис, Брадли Купър). Не успява да сбъдне своята родео-мечта, но пък се записва като морски тюлен в Ирак. И от мисия в мисия, се превръща в най-резултатния американски снайперист – доказано е, че е убил поне 160 врагове. За своите се превръща в легенда, иракчаните го провъзгласяват за „дявол”. Той описва подвизите си в мемоари, а през 2013, едва 38-годишен, загива от ръката на свой колега с посттравматично стресово разстройство.

„Американски снайперист” проследява живота му, женитбата му, раждането на двете му деца, мисиите, завръщанията у дома във флеш��ек... И въпреки че са намесени и спомените на съпругата му за неговата сърдечност, и войната, и мирът са показани като обстоятелствена регистрация. И този филм е достоверен, но, за разлика от прекрасната съвременната драма за мултиетническото американско живеене „GranTorino” (2008), тук отсъства не само каквато и да било емоция, а дори и намек за човешка мотивация. Брадли Купър е неузнаваем – външно е наедрял и загрубял, за да прилича на героя си, но и играе апатично, сякаш маркира.

Клинт Истууд и Брадли Купър по време на снимките на “Американски снайперист”

След като вече са направени не един и два филма, посветени на баталиите в Ирак, а прекрасният „Войната е опиат” на Катрин Бигълоу взе 6 „Оскар”-а, би следвало поредното обръщане към тази тема да носи някакво ново послание. Още повече, когато става дума за нонконформист като Клинт Истууд. Единственото внушение е американската непоколебимост за справедливостта на мисията в Ирак. Истууд се е захванал с „Американски снайперист”, след като Стивън Спилбърг се е отказал от него.

Един от любимите ми филми на Истууд е „Трафикантът“ (2018). Вдъхновен от реални събития, описани в статия в New York Times за 90-годишния Лео Шарп, той е истинско приключение. В Пеория, Илинойс, през 2005 г. ветеранът от Корейската война Ърл Стоун (Клинт Истууд) е отдаден на своите крехки и красиви лилиуми. Помощници са му трима нелегално пребиваващи в САЩ мексиканци. Ърл получава награда, смръщено поглежда към реклама за интернет пазаруване на цветя, пие и черпи в бара, забравяйки да отиде на сватбата на дъщеря си Айрис (Алисън Истууд).

Клинт Истууд в “Трафикантът”

Дванадесет години по-късно, натоварил в стария си пикап оскъдната покъщнина и промърморвайки „проклетият интернет съсипва всичко“, Ърл се оказва на годежа на внучката си. Нежелан е от Айрис, която не му говори, и от бившата си съпруга Мери (Даян Уийст), която сипе върху му обвинения. На тръгване латино младеж от партито го заговаря, Ърл се хвали, че няма глоба за шофиране през живота си. Онзи му дава листче да се обади на едни хора, ако има нужда. Така старият авантюрист попада в мексиканския наркотрафик. Става „муле“. Прякорът му е Тата.

“Трафикантът”

Междувременно в Чикаго пристига агент Колин Бейтс (Брадли Купър), чийто шеф (Лорънс Фишбърн) настоява да работи усърдно като в Ню Йорк и Вашингтон и да разбие картела. Виждаме и наркобарона (Анди Гарсия) в Мексико, който купонясва с леко облечени момичета и стрелба. Ърл си тананика разни парчета с радиото и пори шосетата. На всеки курс му дават нов мобилен телефон. И му плащат щедро. Той се вижда с пари. Откупува къщата си, помага на внучката си, както и на любимия си ресторант след пожар. Купува си нов черен пикап. Когато не е в колата, танцува. Ърл е голям чешит. Ченгето от Агенцията за борба с наркотиците е пипнал един от картела за доносник. В мотел се засичат с Ърл, а на сутринта, докато пият кафе, старецът му казва, че най-важното е семейството. Да не го пренебрегва заради работата, както е направил той. Междувременно, докато наркотрафикантите се изнервят от неговото поведение, Ърл помага на семейство чернокожи да сменят спукана гума, наричайки ги „негри“. И върши още добрини.

Клинт Истууд в “Трафикантът”

В крайна сметка е заловен на дванадесетия курс, признава се за виновен, осъден е на затвор, а дъщеря му, с която са се сдобрили, промълвява: „Поне ще знаем къде си“. Филмът започва с градина от лилиуми и така завършва – Ърл разкрасява и затвора със своята мания. „Трафикантът“ можеше да е тегаво road movie, ако Клинт Истууд не бе в кадър – опияняващо е присъствието му като дисциплиниран и своеволен трафикант. Не отлепяш поглед от одухотвореното му лице, попрегърбена исполинска стойка и абсолютна виталност. Видимо всички са се забавлявали, снимайки се, а героят му непрестанно е обвиняван, че имитира Джими Стюърт. Свидетели сме на вълнуващи човешки преживявания, както беше в „Гран Торино“ (2008), където героят на Истууд пак беше ветеран от Корейската война. Прочее, със сценариста Ник Шенк работят отново заедно след 10 години. А и Истууд е създал нещо като тръпна рекапитулация на собствения си живот – неслучайно играе заедно с дъщеря си Алисън.

Сам Рокуел и Пол Уолтър Хаузър в „Случаят Ричард Джуъл”

„Случаят Ричард Джуъл” (2019) е отново по действителен случай и по статия. Той е 41-ят на патриарха Клинт Истууд. Историята започва в Атланта през 1986 г. Ричард Джуъл (Пол Уолтър Хаузър) е симпатичен, комплексиран дебеланко, грижовен към адвоката Уотсън Брайънт (Сам Рокуел). „Отсега нататък ще те наричам Радар”, казва му той, а Ричард реагира: „Като във „Военнополева болница” (известен сериал по едноименния класически филм на Робърт Олтман, който пък е адаптация на романа „Военнополева болница: Роман за трима армейски лекари“ на Ричард Хукър). После се засичат на електронни игри. Ричард Джуъл обича да стреля. Действието продължава 10 години по-късно в Демерет, Джорджия. После – в Атланта. След като е бил полицай и охранител, прекалено старателният Ричард Джуъл е уволнен заради отдадеността си на работата. Сега е охранител на Олимпийския Сентениън парк в Атланта. Живее с благовидната си майка Боби (Кати Бейтс). Води я на концерт на Кени Роджърс, а тя е в захлас. И не само тя. Екзалтираната публика танцува в ритъм и пее с него.

Оливия Уайлд като напористата журналистка Кейти Скръг в „Случаят Ричард Джуъл”  

И на 27 юли 1996 г. по време на Олимпийските игри в Атланта там се е събрал доста народ. Присъства и агент от ФБР Том Шоу (Джон Х��м). И наперената журналистка Кейти Скръг (Оливия Уайлд) от Atlanta Journal-Constitution. Не щеш ли, всевиждащият Ричард Джуъл намира под пейка изоставена раница. Вика полиция. Откриват бомби. Те гръмват. Двама души загиват, над сто са ранени. Ричард Джуъл моментално е провъзгласен от телевизиите за национален герой. Майка му гордо го гледа от екрана. Но във ФБР не мислят същото. Нарочват Ричард Джуъл за виновник за бомбения атентат. Срещу секс Кейти Скръг изстисква новината от агента на ФБР и я плясва на първа страница. Притиснат, Ричард Джуъл се обажда на Уотсън Брайънт да му стане адвокат. Безцеремонен циник, той му заявява: „Всеки иска да те изпържи. Ти си просто парче бекон”. Но Ричард Джуъл все още не вярва, че е възможно блюстителите на реда да фалшифицират факти, че това се случва в демокрация като американската. И Бил Клинтън се мярва в кадър от тв-екрана. 88 дни се води разследването срещу Ричард Джуъл, пилят се нервите му, а той се стиска за сърцето. И под влиянието на Уотсън Брайънт, който не си оставя нито за миг магарето в калта, най-сетне доказва правотата си. Двамата се срещат отново 6 години по-късно, когато младият мъж е полицай. Филмът съобщава, че Ричард Джуъл умира през 2007 г. на 44 от инфаркт.

Сам Рокуел, Кати Бейтс и Пол Уолтър Хаузър в „Случаят Ричард Джуъл”

За разлика от „Трафикантът”, „Случаят Ричард Джуъл” е динамичен филм с трилъров съспенс. И нонконформистки, разбира се, щом става дума за Истууд. Филмът компрометира методите на ФБР и на напористата журналистика. Предизвиква скандал. Актьорите са просто бляскави. До добродушния, наивен и дисциплиниран Ричард Джуъл на Пол Уолтър Хаузър слабият и изопнат умник Уотсън Брайънт (с очила) на Сам Рокуел е още по-пленителен, а Кати Бейтс е неузнаваема в ролята на хрисима редова американка. „Случаят Ричард Джуъл“ е приличен, но не изключителен филм. Поразителното е, че така чисто е направен от близо 90-годишен човек.

„Ако не бях мечтател, нищо нямаше да постигна. И не бих се занимавал с такива глупости като, например, да играя в киното”, признава Истууд. Един от най-сериозните и задълбочени кинематографисти в Холивуд, Клинт Истууд доказва, че талантът е неподвластен на биологията. Дай Боже всекиму подобна енергийност на тази възраст. Дано направи поне още един филм. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Теодор Херцел или сбъднатата мечта за Еврейска държава

„През цялата си история евреите не са преставали да мечтаят за родината си: „Следващата година - в Йерусалим!“. Сега е моментът да покажем, че една идея, ясна като ден, може да израсне от тази мечта“. Пише в дневниците си Теодор Херцел, основателят на световното ционистко движение, чиято идея и цел е възраждането и създаването на нова съвременна държава Израел. На 2 май се навършват 160 години от рождението на Херцел.

С „Догодина в Йерусалим!“ се поздравяват евреите на празника Песах, на който се отбелязва бягството от робството в Египет и 40 годишния тежък преход към Обетованата земя, предвождани от Мойсей. В края на 19-ти и началото на 20-ти век идеята за създаване на еврейска държава в Палестина изглежда утопична за мнозина. Половин век по-късно, през 1948 година, е провъзгласена Държавата Израел с одобрението и признаването на ООН. Мечтата, на която отдава 10 години от живота си Теодор Херцел (1860-1904) - журналист, писател, драматург, положил основите на политическото движение на ционизма, се сбъдва. А той е вярвал,  бил е убеден и е работил тази идея да се реализира. Неговата политическа дейност довежда до началото на създаването на Държавата Израел.

Президентът Шимон Перес в израелския парламент Кнесета пред огромен гоблен на Марк Шагал на тема Стария Завет - снимка: Getty Images/Guliver Photos

Херцел е роден в Будапеща, тогава в рамките Австро - Унгарската империя на 2 май 1860 г. в заможно семейство. Баща му натрупва богатство чрез търговия, после загубва го��яма част от него. Това кара Теодор да спре заниманията си с търговия и насочва интересите си към литературата. Майка му оформя голяма част от бъдещите му възгледи и оказва голямо влияние върху него. 19-годишната сестра на Херцел умира от коремен тиф и родителите му се местят във Виена. По тяхно настояване той следва право в университета. Недалеч от семейство Херцел живеят Артур Шницлер – писател и драматург, един от най-значимите представители на художествения стил Виенски сецесион (Wiener Moderne) и Густав Малер, който скоро ще стане водещ диригент и един от най-значимите композитори от края на 19 век. 

Артур Шницлер - снимка архив

През 1884 г. Херцел получава докторска степен по право и известно време работи в съдилищата на Виена и Залцбург. В автобиографичните си бележки (1898 г.) той пише: „Като евреин никога няма да мога да заема длъжността съдия. Следователно, аз се разделих със Залцбург и съдебната практика едновременно ”. От 1885 г. той се посвещава изцяло на литературна дейност. Пише редица пиеси, фейлетони и философски истории. Някои от пиесите му са много популярни на сцените на австрийските театри, дори за онова време е смятан за един от водещите австрийски драматурзи. Негови пиеси са част от репертоара на театралните сцени във Виена, Берлин, Прага и други столици на Европа. Като млад и талантлив интелектуалец Херцел е прогермански настроен, запленен от културата  и изкуството на страната. Дори споделя, че любимият му композитор е Рихард Вагнер. Общуването с антисемити в университетските клубове и с евреи, презиращи потеклото си, искащи да се скрият в немската култура, променят възгледите му в разбирането и осъзнаването и като личен опит на  сложността да си евреин в тази среда и обществените й и политически нагласи.

Рихард Вагнер - снимка архив

Един от най-авторитетните виенски вестници „Нойе Фрайе Пресе“ наема Херцел като сътрудник. Отначало работи за изданието като независим журналист, но после е изпратен като кореспондент в чужбина. През 1891 година е назначен да работи в Париж. Това е периодът на Бел епок и френската столица очарова младия журналист. Но скоро е дълбоко разочарован и това предопределя бъдещия му път като жизнен и обществен избор. Рязък обрат в възгледите и в живота на Херцел настъпва през 1894 година под влияние на аферата Драйфус. Виковете „Смърт на евреите!“, които изпълват улиците на Париж, го убеждават, че единственото решение на еврейския въпрос е създаването на независима еврейска държава. През юни 1895 Херцел се обръща към барон Морис фон Хирш за подкрепа. Срещата обаче не дава резултати. Хирш разглежда ционистката идея като пресилена фантазия, но съдейства на гонените руски евреи да се заселят в селскостопански колонии извън Русия. Дарява крупни суми на еврейската колонизационна организация, която закупува големи обработваеми земи в Аржентина, Канада и Палестина.

Алфред Драйфус - архив

В онези дни Херцел започва да пише дневник и да прави първите бележки за книгата си „Еврейската държава“. „Идеите в душата ми се гонеха една след друга. Цял човешки живот не е достатъчен, за да осъзнае всичко това“. Той очертава програмата си в книгата „Еврейската държава. Опитът на съвременното решение на еврейския въпрос ”(Der Judenstaat), публикуван във Виена на 14 февруари 1896 г. През същата година са публикувани нейните преводи от немски на иврит, английски, френски, руски и румънски. В своята книга той подчертава, че еврейският въпрос не трябва да се решава чрез емиграция от една държава в друга диаспора или асимилация, а чрез създаване на независима еврейска държава. 

Политическото решение на еврейския въпрос, според него трябва да бъде координирано с великите сили. Масовото преселване на евреи в еврейската държава ще се извършва в съответствие с Хартата, открито признаваща правото им на заселване, и международните гаранции. Той е убеден, че формирането на такава държава трябва да се извърши според предварително обмислен план. Еврейската държава трябва да бъде пропита с духа на социалния прогрес (например, установяването на седем часов работен ден), свободата (всеки може да упражнява вярата си или да остане невярваща) и равенството (другите националности да имат равни права с евреите). За осъществяването на този план Херцел смята за необходимо да се създадат два органа - политически и икономически.  Необходимите средства, според него трябва да бъдат осигурени със съдействието на еврейски банкери и призив към широките еврейски маси да последват и подкрепят идеята.

Херцел на първия ционистки конгрес - архив

Заедно с Оскар Марморек/ 1863-1909, архитект/ и Макс Нордау /1849-1924 лекар и писател/  Херцел организира Световния ционистки конгрес (26-29 август 1897 г.) в Базел, Швейцария и е избран за президент на Световната ционистка организация. Базелската програма, приета там, е основата за многобройни преговори с различни европейски и не само владетели (с германския император Вилхелм II и Турски султан Абдул-Ха��ид II, Херцел включително е идвал в България и е имал среща с цар Фердинанд), за да създаде „дом за еврейския народ“ в Палестина. Историята в последните 10 години от живота на Херцел е свързана преди всичко да убеди света, че трябва да се възроди Еврейската държава и дълбоко изстрадалият еврейски народ отново да има своя дом. Дори за кратко приема идеята предложена от Лондон това да се случи в Източна Африка, но в крайна сметка с изслушването на всички от Диаспората мястото е това, наследено от дедите, пръснати по света след окончателното падане на Ерец Израел под Римско владичество.

Теодор Херцл на ционисткия конгрес в Швейцария през 1901 г. - снимка Централен ционистки архив / Център на Симон Визентал

А вече е написал: „Вярвам, че от земята ще израсне поколение красиви евреи. Макабеите (петима братя от Модин начело с Юда Макавей, които оглавяват въстанието (167 г. пр. Христа – 160 пр.Христа срещу управляващата Сирийска династия на Селевкидите, която прокарва политика на елинизация на Юдея б.а) отново ще възкръснат! … Евреите искат и ще създадат своя държава. В крайна сметка трябва да живеем свободни хора в родината си… И това, което ще правим там за просперитета си, ще направи щастливи и ще обогати всички хора по света.". Той дава на евреите, пръснати по света мечта и цел, която мнозина са смятали за утопична. Херцел каза и: „Моето желание и вашето желание ще станат реалност, а няма да останат само приказка“. И може би най-важното и основно, написано от него в края на 19-ти век, и днес четем като пророчески слова: „Идеята е много древна, а именно: идеята за създаване на еврейска държава. И каква е движещата сила? Страданието на евреите. Кой смее да отрече, че наистина съществува? И затова казвам, че тази сила, когато се използва правилно, е достатъчна, за да се придвижи, за да пленява хората.  В сърцето си съм убеден, че справедливостта е на моя страна - не знам дали справедливостта ми ще стане очевидна още през живота ми. Първите хора, започнали това движение, едва ли ще видят великолепното му завършване. Но дори в самото начало животът им е изпълнен с усещане за възвишена гордост, щастие и вътрешна свобода. Вярвам във възможността за осъществяване. Еврейската държава е необходимост и затова тя ще бъде създадена“.

Теодор Херцел - снимка архив

Въпреки че усилията на Херцел тогава не са успешни, неговото дело създава предпоставките за създаването на Държавата Израел през 1948 година. Но за това малко по-късно.  През 1902 година той публикува утопичния си роман „Старата нова земя”, в който излага идеите си за бъдещата еврейска държава. Според него тя ще приложи най-доброто от политическите и социалните системи на държавите, в които сега живеят евреи. Няма да има конфликт с местните араби, които ще са с равни права. Те дори ще са доволни от идването на евреите, които ще издигнат и тяхното културно, социално и житейско ниво. Един от героите в книгата, арабският инженер Рашид Бей, казва: „Евреите ни направиха проспериращи, защо да се ядосваме на тях? Ние живеем с тях като братя, защо да не ги обичаме?” Херцел държи на тази своя наивност, дори когато получава реалистични доклади, че местните араби едва ли ще са доволни от еврейско преселение. В идеите му се коментира и бъдещият език в еврейската държава, който той коментира, че трябва да е универсален и разбираем за всички евреи, които ще дойдат от различни страни. Не е знаел, че почти по същото време, когато той полага невероятни усилия за създаване на нова еврейска държава сред малцината евреи в Палестина получава тласък и възраждането на иврита като език.

Елиезер Бен - Йехуда - снимка архив

Тогава в края на 19-ти век роденият в Русия евреин – Елиезер Бен - Йехуда заедно с единомишленици сформират група с цел „да разпространяват иврит като език и говор сред хората от всички сфери на дейност“. Избран е и комитет, който се заема с установяване на термини на иврит за всекидневно употребяваните съвременни думи и със създаването на единна система на произношение. Това не е лека задача, но успяват да придадат на староеврейските корени нови форми. Езикът „оживява“ и се развива и до днес. Това е изключително постижение не само от езиковедска гледна точка, за което пише в книгата си „Израел. Историята“ забележителният историк и изследовател проф. Мартин Гилбърт. Това са постиженията в тогавашната Палестина на еврейското население. Те са верни на призивите на равините след окончателното падане под Римско владичество след героичната съпротива на крепостта Масада над Мъртво море и се оттеглят в малкото селище Цват над Тиберийското езеро, те повтарят кое е най-важното „Пазете книгите!“. И те се пазят и сред малкото останали  на тази територия и сред тези, които поемат по различните пътища на света, най-вече в Европа. Но за това малко се знае сред евреите в Европа по онова време.

Членове на Съвета по еврейски език, 1912 г. Вдясно е Елиезер Бен - Йехуда (1858-1922), баща на съвременния иврит - снимка Jewish Chronicle/Heritage Images/Getty Images

Благодарение на Херцел, еврейският народ беше признат за равен сред другите нации. Пред него се откри нова ера. Херцел превърна ционисткото движение в глобално, а Ционисткият съюз получи признание като политическа организация, представляваща целия еврейски народ. Пътят, който той проправя, доведе до декларацията на Балфур (1917 г., официално писмо от британския министър на външните работи Артър Балфур до еврейския ционистки лидер тогава лорд Уолтър Ротшилд с дата от 2 ноември 1917 година), в която се казва, че Великобритания ще създаде еврейски национален дом в Палестина при условие, че няма да бъдат засегнати правата на вече съществуващите там общности. Тя подкрепя идеята за еврейско заселване в територията на Палестина, като част от Британския мандат в Палестина след Първата световна война. Декларацията е публикувана в печата на 9 ноември 1917 г. , а по-късно спомага и до провъзгласяването на Държавата Израел.

Декларацията на Балфур - снимка архив

В своята книга Altnoiland (1902„Старата нова земя”) Херцел предвижда последващи събития в живота на еврейския народ в родината му. Той призова за развитието на страната чрез наука и технологии, както и за търпение и толерантност във всички области, особено в отношенията между еврейското и арабското население. Мотото на книгата - „Ако искате - това не е приказка“, става лозунгът на цялото ционистко движение. Теодор Херцел умира от инфаркт на 3 юли 1904 на 44 години, близо до Виена. Малко преди да почине споделя пред приятели: „Защо се заблуждаваме? .. Камбаната звъни за мен. Не съм страхливец и лесно мога да посрещна смъртта, особено след като не съм загубил напразно последните години от живота си“. На погребението на Херцел присъстват хиляди евреи, дошли от всички краища на Европа. Постепенно стари равини и млади хора започват да усещат и разбират важността и значението на Херцеловото послание.

Хаим Вайцман - илюстрация в The Daily Beast

Сред дошлите да го почетат в последния му път са и двама млади евреи Хаим Вайцман /1874-1952/  и Давид Бен - Гурион /1886-1973/, родени в Царска Русия и изстрадали антисемитизма, сред който са израснали. Те ще вземат важно участие за формирането на Държавата Израел и ще станат нейните първи президент и министър-председател.  Още през 1906 година Бен - Гурион се премества и заживява в Палестина. На 14 май 1948 г. Бен - Гурион прочита в Тел Авив „Декларацията за независимост” на Израел. Определен е за глава на Временното правителство на новата държава. В изборите за конгреса на 1-вия Кнесет, нито една от партиите не получава абсолютно мнозинство в гласовете. Партията „Мапай“ озглавявана от Бен - Гурион, има 46 делегати от общо 120, и президентът Хаим Вайцман възлага на лидера ѝ сформирането на коалиционен кабинет. В това първо официално правителство на Израел, Бен - Гурион заема постовете министър-председател и министър на отбраната.

Алберт Айнщайн и Давид Бен - Гурион - снимка архив

Хаим Вайцман се установява в Манчестър, след като завършва химия в Швейцария и се присъединява към ционисткото движение. Той убеждава своя приятел лорд Балфур, бъдещия външен министър на Обединеното Кралство, че е необходимо да се създаде еврейски национален дом в Израел. По време на Втората световна войната Вайцман работи върху производството на високооктаново гориво за Британската армия. Той насърчава евреите да служат в британските сили срещу нацистка Германия и се набират около двадесет и седем хиляди доброволци, включително сина му, който загива през 1942 година като летец от ВВС на Великобритания. Едно от първите му начинания като президент на Израел е създаването на Изследователския институт в Реховот, близо до Тел Авив, който носи неговото име и става един от световните научни институти в света. А съпругата му Вера Хатсман, която е педиатър създава най-голямата детска болница в Израел.

Давид Бен - Гурион се оттегля в Sde Boker, кибуц в Негев - снимка архив

Но да се върнем към Херцел и сбъднатите му и не мечти и послания. През 1900 г. той публикува Философски приказки. В своя утопичен роман на немски „Altneuland” („Стара нова земя” ) 1902 г. Херцел създава идеалистична картина на бъдещата еврейска държава. Тук той формулира скица за политическата и социалната система на еврейската държава в Палестина. Той не е предвиждал арабско-еврейските ��онфликти и е държал гледната точка, според която арабите, живеещи в Палестина, с радост биха посрещнали новите еврейски заселници. Преведен на иврит, романът се е наричал Тел Авив ( „пролетен хълм“, името на библейското селище); името на бъдещия град Тел Авив е вдъхновено от романа на Херцел. Преди дни в Израел  дори в обстановка на карантина заради Корона вируса отбелязаха 111-та годишнина на града.

Децата на Теодор Херцел - снимка архив

Съдбата на децата на Херцел е трагична. Най-голямата му дъщеря Паулина (1890-1930 г.) се самоубива, както и синът му Ханс (1891-1930 г.), който през 1906 г. преминава в християнството и се застрелва на гроба на сестра си в Бордо (Франция). Най-малката дъщеря Маргарет (1893-1943) умира в нацисткия концентрационен лагер Терезин. Държавата Израел е провъзгласена през май 1948 г., само година по-късно от датата, която Херцел предвижда след Първия ционистки конгрес. 45 години след смъртта му година и малко след създаването на Държавата Израел, първият Кнесет решава да изпълни волята на Херцел от завещанието му той, баща му и родствениците му да бъдат погребани в Йерусалим.

Гробът на Херцел в Йерусалим - снимка архив

На 15 август 5709 г. от месец Талмуз (10 август 1949 г.) председателят на израелския Кнесет Ишар Харари прави предложение за изпълнение на завещанието. Предложението получава почти пълна подкрепа от членовете на Кнесета и в същия ден премина през всички етапи на законодателния процес. Законът определя и датата, на която решението и завещанието ще бъдат изпълнени: „Волята на възродителя на еврейската държава Теодор Херцел благослови паметта му  да пренесе пепелта му в земята на Израел - ще бъде изпълнена на 22 август 5709 г. (17 август 1949 г.) в Йерусалим, вечната столица на народа на Израел и неговия свят град“. С голямо забавяне в изпълнението на завещанието и едва през месец Елул 5766 (септември 2006 г.) останките на Паулина и Ханс са погребани в Йерусалим на планината Херцел, до баща им. Държавата Израел изпълни искането на Херцел всички членове на неговото семейство да бъдат погребани в Израел.

Музеят Яд Вашем – Мемориалът в памет на Холокоста - снимка архив

Наблизо са разположени Военната гробница на падналите жертви през войните на Израел и музеят Яд Вашем – Мемориалът в памет на Холокоста. През 1897 година Теодор Херцел казва, че вече е основал еврейската държава. Неговото пророчество се сбъдва и сега Израел е една от най-проспериращите и модерни държави в света с високи технологии, изключително развити медицина, образование, култура. А какво е ционизмът, формулиран от Теодор Херцел – идеята за възраждането на Израелската държава. А тя стана още по-силна след трагедията на Холокоста, в който бяха унищожени 6 милиона евреи само, защото са евреи, от тях 1 милион бяха децата. Историята на съвременен Израел, роден с много, понякога нечовешки усилия и преданост е едно от чудесата на отминалия 20-ти век. Това е истинско Възраждане от пепелта, оставена от римските легиони и вековни гонения. Как се случва това, възможно ли е? Може би думата е любов към Отечеството и усещане за принадлежност и общност. Прозрял го е така Теодор Херцел, чиято 130 годишнина отбелязваме на 2 май – Ден, посветен на неговата памет за Израел.    

Теодор Херцел - снимка архив

Тук е мястото да отворим една скоба, по скоро за по-младите читатели. По времето на соца ционизъм беше мръсна дума, с която се заклеймяваше Израел, а и евреите, живеещи в САЩ и други западни страни, не без участието и с подкрепата на арабските страни. А какво е ционизмът – идеята за възраждането на Израелската държава. В своята 72 годишна история след признаването й от ООН държавата продължава да отстоява себе като единствената демократична държава в Близкия Изток. Държави като Ислямска република Иран искат да я „изтрият“ от лицето на Земята и субсидират не една терористична организация в региона. В този контекст идеята на Теодор Херцел за разбирателство след създаването й остава и с днешна дата утопична, но все пак, вдъхновяваща в името на един по-добър и толерантен свят. И сегашната пандемия на COVID - 19 показва красноречиво, че заразата е опасна и не рядко страховита за цялото човечество. Дали ще промени закостенелите стереотипи на омраза и нетърпимост, ще покаже времето…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив

[vprki]

Критичен поглед: Номинациите за „Оскар” - изкушени от миналото

По света и у нас трескаво се коментират номинациите за 92-то раздаване на „Оскар”, обявени от двама веселяци: тъмнокожата актриса, сценарист и продуцент Иса Рей и актьорът от азиатски произход Джон Чо. Така тази година бе изразена политкоректността в Холивуд и специално на Академията за филмови изкуства и науки. Пише за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

За съжаление, вълшебният анимационен късометражен филм „Физика на тъгата” на Теодор Ушев по романа на Георги Господинов не бе сред петте избраници. Но пък два филма се превърнаха в историческа сензация: южнокроейският носител на „Златна палма” и „Златен глобус” „Паразит” на Пон Джун-хо е номиниран в 6 категории, включително за филм, а документалният „Медена земя” на Тамара Котевска и Любо Стефанов от Северна Македония – в 2 (за пълнометражен документален и за чуждестранен филм, както от тази година се нарича категорията „чуждоезичен филм”).

“Медена земя”

Така че двете заглавия ще се състезават с испанския „Болка и величие” на Педро Алмодовар, полския „Тялото Христово” и с френския „Клетниците”. Прочее, за филма на Алмодовар Антонио Бандерас получи първата си номинация за главна мъжка роля. След наградата в Сънданс „Медена земя” се превърна в планетарен хит. И има защо – неугледната Хатидже, родена през 1964, живее в обезлюдено село сред чукарите, грижи се за диви пчели и болната си майка, продава мед, разправя се с натреслите й се съседи с каравана, камион, деца, крави, теленца, кошери... И, въпреки бедите, продължава да се бори. Фантастично заснето омайно наблюдение на примитивен бит, живи пчели, човешка виталност. Въздейства като игрален...

Антонио Бандерас в “Болка и величие”

За втори път стрийминг гигантът Netfilx има номинация за „филм” – при това не един, както беше м. г. с „Рома” на Алфонсо Куарон, а два: „Ирландецът” на Мартин Скорсезе и „Брачна история” на Ноа Баумбах. Третият е „Двамата папи” на Фернандо Мейрелес с Джонатан Прайс и Антъни Хопкинс, номинирани съответно за главна мъжка и поддържаща мъжка роля (има и за адаптиран сценарий). Сега, за разлика от миналата година, филмите са не 8, а 9. Слава Богу, сред тях няма филм на Marvel. И фантастика, и фентъзи няма.

Антъни Хопкинс в “Двамата папи”

И така, „Жокера” води с 11 номинации, а „Ирландецът”, „1917” на Сам Мендес и „Имало едно време... в Холивуд” на Куентин Тарантино - с по 10. Освен „Паразит”, по 6 номинации имат „Джоджо Заека” на Тайка Уайтити, „Брачна история” и „Малки жени” на Грета Гъруик. „Пълно ускорение” (Ford v Ferrari) на Джеймс Манголд е с 4 (не успях да го гледам). Пра��и впечатление, че само два филма са посветени на съвременността: „Брачна история” и „Паразит”.

Хоакин Финикс в “Жокера”

„Жокера” на Тод Филипс е поредната екранизация по DC Comics. След „Златен лъв“, Graffetta d’Oro, награда за саундтрак на исландката Хилдур Гуднадотир от Венеция филмът прогърмя навсякъде. Ситуиран е, естествено, в Готъм сити. Но през 1981 г. Артър Флек (Хоакин Финикс) е с психически проблеми и с мечта за комик. От болестта се смее неадекватно. Филмът показва генезиса на злодейството у Жокера. Страшно прилича на „Кралят на комедията“ на Мартин Скорсезе. Знаково е присъствието на Робърт Де Ниро – ако в класиката бе младият, натрапчив Рубърт Пъпкин с мечта за комик и досаждащ на тв-идол, сега е в ролята на тв-идола на болния Артър. Има я и яростта на Травис от „Шофьор на такси“. Но, въпреки адекватната катастрофична атмосфера и бруталните ситуации, режисьорското въображение ми изглежда недостатъчно. Хоакин Финикс практически сам изпълва филма. В днешната тотална безизходица и глобално ожесточение е напълно нормално „Жокера“ да предизвика съпричастие и еуфория. Филмът едва ли ще спечели големия „Оскар”, но за Хоакин Финикс съм сигурна.

Роберт Де Ниро, Ал Пачино и Рей Романо в “Ирландецът”

„Ирландецът” на Скорсезе е по книгата на Чарлз Бранд и е мащабно платно на Америка и гангстеризма. В дългите 209 минути разказва за Франк „Ирландеца” Шийран (Робърт Де Ниро), ветеран от Втората световна война, обикновен разносвач на месо и трансформацията му в убиец с над 25 жертви, сред които и Джими Хофа (Ал Пачино) – негов близък човек. Филмът е с рамка дом за стари хора, където Ирландеца разказва живота си пред камерата. Има и втора линия на флашбек – пътуването с неговия по-възрастен и влиятелен приятел Ръсел Буфалино (Джо Пеши) и жените им за сватба и свършването на това, което му е заповядано. Всъщност истински класен е последният час на филма. Чуват се гласове „стига с тези гангстери”, но „Ирландецът” е важен – за първи път Мартин Скорсезе намесва в мръсните дела на мафията и профсъюзния лидер Хофа, и политиката, при това конкретно фамилията Кенеди.

Джо Пеши и Робърт Де Ниро в “Ирландецът”

И тримата актьори са прекрасни, но Робърт Де Ниро изнася целия епос, а не е номиниран – обяснявам си го с дигиталното подмладяване на лицето, което е в дисонанс с движенията на тялото. А и тези сини очи за какво са –за да прилича на ирландец?! Къде ли не сме гледали герои, изиграни от актьори на различна възраст, а сега чудесно е показано в „Двамата папи“. Едва ли Ал Пачино или Джо Пеши ще стигнат до „Оскар”, нито операторът Родриго Прието, колкото и добре да е снимал. Няма значение – след „Имало едно време в Америка” на Серджо Леоне „Ирландецът” отново ни показва, че има и пенсионирани гангстери.

“1917″

„1917” на Сам Мендес е военен епос, базиран на действителна случка, свързана с дядото на автора. Разказва за Първата световна война – април 1917. Две британски войничета (Дийн - Чарлз Чапман и Джордж Маккей) са изпратени от генерал (Колин Фърт) да намерят втори батальон и да предотвратят битка с немците. И те хукват. През окопи, води, пожарища, полета... Първите 58 минути са двамата, следващите 61 Джордж Маккей действа сам. Филмът е нещо като гигантско и сурово пешеходно road movie. Никакъв психологизъм. Само повсеместна смърт и ужас. „1917” има зашеметяваща визия. Заснет е експлозивно от 70-годишния виртуоз Роджър Дийкинс, познат преди всичко от киното на братя Коен – в едри кадри от над 8, после монтирани като един. Концептуално решение. Не отлепяш поглед от екрана, колкото и скучно да е действието. Както взе „Златен глобус”, нищо чудно да грабне и големия „Оскар”. Или пък направо да повтори петорката на „Американски прелести”. Но съм сигурна, че Роджър Дийкинс няма да се размине с втората си статуетка. А и да се размине, извънредната му работа ще остане ненадмината не само в тази „Оскар”- надпревара.

Леонардо ДиКаприо и Брад Пит в “Имало едно време ... в Холивуд”

„Имало едно време ... в Холивуд” е деветият филм на Куентин Тарантино, третият с пренаписване на историята (след „Гадни копилета” и „Джанго без окови”) и първият по действителни събития. И още - третият с ловец на глави (след „Гадни копилета” и „Омразната осморка”) – този път това е заглавието на сериал, в който е участвал залязващият фрустриран актьор Рик Далтън (Леонардо ДиКаприо). Още повече го потиска фактът, че съседната къща се обитава от знаменития поляк в Холивуд Роман Полански (Рафал Завиеруча), прочул се с „Бебето на Розмари“, от  красивата му 26-годишна съпруга Шарън Тейт (Марго Роби) и от още един приятел на семейството. Клиф Бут (Брад Пит) е бивш дубльор на Рик и днешен ангел - хранител. Тъмното му минало и несретно настояще не му пречат да е най-светлият човек, населявал скоро киното. На екрана се вихри Холивуд от края на 60-те – според Тарантино. Намесена е, разбира се, и престъпната фамилия на Чарлс Менсън. Филмът е пародийно и брутално зрелище с тъга и хипита, огнемет и куче, пистолети и ножове, жаргон и музика... Въпреки че тази година нямам фаворит като „Рома”, „Имало едно време .. в Холивуд” ми е любимец. Породисто кино по тарантиновски. Леонардо ДиКаприо няма да спечели „Оскар” за главна мъжка роля, вероятно и филмът няма да грабне най-важната статуетка, но Брад Пит има шанс за „Оскар” за поддържаща роля.

Скарлет Йохансон в “Брачна история”

„Брачна история“ на Ноа Баумбах е съвременна драма за развод. Той (Адам Драйвър) е успешен режисьор на Бродуей, тя (Скарлет Йохансон) - негова късокоса съпруга и бивша муза – заминава с малкия им син Хенри в Лос Анджелис при майка си и сестра си. Там се снима в сериал. Страда. Обръща се към адвокат (Лора Дърн). Той – също. И се започва битка между юристите и чувствата. Скандали между двамата, разбира се. Филмът се стеле дълго, тягостно, монотонно. На финала трите жени пеят. Спомням си „Франсис Ха” и „Госпожица Америка” на Ноа Баумбах и Грета Гъруик – независимите любимци на Сънданс. Бяха си измислили темпераментен и забавен ракурс към днешното американско живеене. С нерв и бърборене малко по ранния Уди Алън. Сега има Адам Драйвър, чийто герой все повече печели симпатии, Скарлет Йохансон, която не се притеснява да изглежда некрасива, изключителна Лора Дърн и филм, симпатичен с антифеминисткия си патос. Иначе ме остави безразлична. Колкото и да е актуален с намесата на съдебната система в интимитета на двойката по време на раздяла, „Брачна история” не стига и до малкия пръст на „Сцени от един семеен живот“ на Бергман, „Крамър срещу Крамър” на Робърт Бентън или „Нелюбов” на Андрей Звягинцев.

“Паразит”

„Паразит” на Пон Джун-хо е първият южнокорейски филм със „Златна палма“ (през 2019 се чества 100-годишнината на корейското кино). Започва и си тече като ведра социална драма. Изведнъж завива към хорър. И не изпуска смеха – доста от ситуациите са и драстични, и комични. „Паразит” изследва съвременното живеене през две полюсни семейства. Бедните са трудолюбиви и находчиви, богатите – щедри и наивни. Но бариерите са факт. Филмът е строен. Заснет е експресивно, операторът Кун-По Хон си играе със светлина и полутонове, музиката завива и към опера, а актьорите са чудни – и бащи, и майки, и деца, и икономка…Що се отнася до близостта с предишния носител на „Златна палма” „Джебчии” на японеца Хирокадзу Коре-еда, тя се свежда до това, че става дума за азиатски филми, бедност и воля за оцеляване. Няма да се изненадам, ако „Паразит” грабне големия „Оскар”. Тук филмът ще бъде видян през март на 24 - ия София филм фест.

“Джоджо Заека”

„Джоджо Заека” на Тайка Уайтити разказва за 10-годишното момченце Джоджо (Роман Грифин Дейвис), което живее по време Третия райх, участва в хитлерюгенд, обект е на подигравки от страна връстниците си... Останал без баща, той се сприятелява с въображаем хрисим и объл Хитлер (Тайка Уайтити). Изведнъж детето открива, че в тайник майка му Рози (Скарлет Йохансон) крие еврейско момиче. Джоджо е объркан. Но не и филмът – антинацистка сатира, той е пълен с изстрели, команди, ножове, „Бийтълс”, шапки, лудости. Мислех си, че „Лов на диви хора” е ужасно смешен филм, но тук Тайка Уайтити надминава себе си. По абсурдността си новозеландецът препраща към Уес Андерсън. За участието си в „Джоджо Заека” Скарлет Йохансон е номинирана и за поддържаща женска роля, а Тайка Уайтити я нарича „актриса на десетилетието”. Само не ми е ясно защо Сам Рокуел не е номиниран за поддържаща мъжка роля – бляскав е.

“Малки жени”

„Малки жени” на Грета Гъруик е осмата пълнометражна екранизация по едноименния роман на Луиза Мей Олкот от 1868 г. Филмът разказва за четирите сестри Марч в Нова Англия през 60-те години на ХIХ век и тяхното порастване в контекста на Г��ажданската война. 25-годишната Сърша Ронан е втората най-млада актриса, номинирана за главна женска роля (след Дженифър Лорънс). Излиза, че семейството Ноа Баумбах и Грета Гъруик ще си стискат палци поединично. 92-то раздаване на „Оскар” на 9 февруари ще бъде отново без водещ, както бе и миналата година. В момент на свирепа политкоректност в САЩ никой не се наема да разсмива с парливи скечове (монологът на Рики Джървейс по време на „Златен глобус” бе изключение, но пък му беше за последно). ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: https://oscar.go.com/ и https://www.imdb.com/