christinateneva-blog - Tumblr blog

christinateneva-blog · 8 years ago

Quote

Времето навън е мрачно. Мрачно е и в мен самата. Не знаех, колко е ужасно, когато бавно ме намира и вината.

•∆К.Т.

1 note · View note

christinateneva-blog · 8 years ago

Quote

Бяхме само аз и той. Просто двамата в една стая. Тъмна стая, в която само една малка нощна лампа беше насочена към стената и светеше слабо. Навън беше тъмно. Мрака падна за секунди. Или може би на мен ми се сториха като секунди, защото бях с него. Стаята всъщност беше превърната в студио. Студио за създаване на изкуство. Музика. Пускаше ми негови песни. Беше ми любопитно. Той все твърдеше, че всъщност не е това, което пее в песните си. Не е този човек. И аз сякаш го виждах. Песните бяха страхотни, но по-любопитно ми беше какво ще ми сподели за него. Исках да говорим. Просто да споделяме един на друг. И сякаш го направихме, но недостатъчно. Бяхме само аз и той. На леглото. Всъщност леглото беше разпънат диван, но беше удобен. Чувствах се добре с него. Навсякъде. Дори да бяхме на студения под, пак щеше да ми е добре. Той пиеше алкохол, аз бях само на вода. Бях с колата, не исках да пия. След няколко часа, той ме покани да остана за вечерта. Да спя при него, за да ме гушка. Силно се надявах да го каже, за това не можах да откажа. Как да откажа на човек, по който бавно и постепенно хлътвах?! С всяка минута, все повече и повече. Решихме да спим. Момента, в който легнах до него и се сгушихме един в друг, осъзнах, че няма да спя. И не заради секса, който и двамата така силно показвахме, че желаем. По-скоро беше заради факта, че това ще свърши. Всичко ще свърши на сутринта. Всичко ще изчезне заедно с мрака. Аз не исках да пропусна вечерта, прекарвайки я в сън. Започна да става все по-горещо. Все по-възбуждащо. Спрях го. Не правихме секс. Главата ми беше пълна с толкова мисли. Исках да му кажа толкова много неща. Той беше в захлас. Очакваше да кажа нещо. Опитах се веднъж. Не стана. Опитах се втори път. Отново не стана. Не промълвих нищо. А той очакваше. В главата ми беше такава каша. Толкова много мисли прелитаха една през друга. Трети опит да кажа нещата, който така силно исках да извикам. Поех въздух. Спрях се, отново. Но този път успях само да кажа “Не искам нещата да свършат до тук. Искам да ме потърсиш отново.” и до там. Казах само това. Не го погледнах. Сякаш усетих погледа му върху мен. Поглед, който казваше “Ти си луда. Мамка му, ти наистина си луда!”. И може би наистина съм луда. Луда по него. Луда по усмивката му, която с всички сили се опитвах да го накарам да покаже. Да я покаже за мен. На момента. Усетих как се отдръпва. Исках да знам, какво си мисли. Той легна и се зави. Остави ме просто така. Може би му дойде като гръм. Усетих, че му дойде като изневиделица. Опитах се да оправя нещата. Засмях се и промълвих “Прекалено ти е лесно.”, от него се дочу само едно “Оффф..”. Сякаш му дойде до гуша. След това мълчахме. Просто така. Може би и двамата мислехме, но не казвахме нищо. Станах. Запалих цигара. Подадох му я. Той отвори очи и я взе. Запалих и за себе си. И двамата пушехме много. Започнах да се разхождам из стаята. Все едно нищо не се беше случило. Усещах как ме гледа. И аз го погледнах. Лежейки, той ми направи място и потупа дивана. Погледа му казваше “Колко си глупава и наивна.”… Зачудих се дали това движение беше покана. Все пак седнах. Погледа му продължаваше да ме следи. Аз не се обръщах. Не го поглеждах. Просто не исках да развалям момента. Към края на цигарата ми го погледнах, усмихнах се и просто казах “Какво?!”. Помислих си, че започва да се влюбва в мен, както аз исках. А той отвърна просто “Странен индивид си. Шматка.” и се усмихна. Отново си помислих, че започвам да му харесвам все повече и повече. Отново се усмихнах. Опитвах се да не мисля. Просто си повтарях “Не мисли. Не мисли за нищо. Изживей го сега!”. Отново легнахме под завивките. Сгушени. Пулса ми се учести. Започнах да треперя от допира ни. След малко се успокоих. Продължавахме да стойм, вкопчени един в друг. Без да правим нищо. Без да казваме нищо. След малко забелязах, че той спи. Аз не можех. А и не исках. Просто стоях. От време на време го поглеждах. Завъртах глава и го гледах. Как спеше. Как дишаше. Надявах се да не се събуди и да види, как го зяпам. След няколко минути започнах да се въртя. Глава наляво. Глава надясно. Повтарях дви��ението в интервал. Той ме усети. Отвори очи и се надигна. В просъница промълви “Хей, как си? Какво ти има? Добре ли си?!”. В секундата, в която щях да му отговоря, той ме прегърна и ме придърпа към него. Прегърна ме силно. В този момент, реших да не казвам нищо. Беше ми страшно неудобно, но не посмях да мръдна или да издам звук. Чуваше се само как дишам, колкото и трудно да беше в този момент. Дишането ни се синхронизира. Вдишване. Издишване. Осъзнах колко съм хлътнала вече. Не можах да заспя. А и не исках. Бяхме само аз и той. Вплетени един в друг. В стаята. На разпънатия диван. Аз бях музиката. А той рапираше в такт с мен. Бяхме музика. Бяхме песен. Песен за глухите. Навън се съмна. Слънцето се показа и навлизаше малка светлина от щорите. Вече беше сутрин. Беше нов ден. Станах и запалих цигара. Оставих го да поспи още малко. След втората цигара, реших, че е време да тръгвам. Скочих върху него, но не много силно. Исках да го събудя, но не и да го изплаша. Той се пробуди. Аз прошепнах в ухото му, че трябва да тръгвам. След секундите, в които възприемаше какво му казвам, той ме хвана и ме дръпна при него. Прегърна ме. Стояхме така около десетина минути. Може би бяха и повече. Загубих представа за времето. След това погледнах часовника на ръката ми. Повторих му, че трябва да тръгвам. А той сякаш не искаше да го правя. Намести се по мен и не ме пусна. Дори и той да спеше. Просто стоях там, в прегръдките му и се усмихвах. Защото бях с него. Тялото му говореше. Той - въобще. Не знам как и кога, но вече стоях изправена до дивана. Гледах го. Оставих му цигари. Приближих се до него целунах го и казах “Аз тръгвам, оставила съм ти цигари.” - той ми благодари. Посегнах за чантата и излязох от стаята. Внимателно затворих вратата след себе си. Взех си якето. За секунди вече бях облечена. Гледах се в огледалото. Замислена. Повтарях си колко съм глупава, за да си тръгна. Просто така. След това разкарах тези нелепи мисли. Обух се бавно. Надявах се да отвори вратата и да ме накара да остана. Дори още малко. Надявах се. Постоях още няколко секунди. Предоставяйки му още време, за да дойде. Дори само да ме целуне и прегърне за чао. Това не стана. Излязох от апартамента. Качих се в колата. Запалих колата. Запалих и цигара. Вече пътувах. Отдалечавах се. Все повече и повече. Осъзнах, че това беше края. Опитвайки се да запечатам всеки момент, всяка дума, която казва. Аз забравих да изживея момента. Толкова нелепо. Пропилях шанса си. Единствения шанс, който ми бе предоставен. След това не се чухме. Дори не си писахме. Той не ме потърси.

•∆ К.Т.

#бг пост #край #аз и ти #поезия #надежда #авторско #муза #заедно #просто #българия #българско #нощ #миг

0 notes

christinateneva-blog · 8 years ago

Text

От няколко дни, колкото и тъжни, страшни и ужасни неща да се случват около мен. Дори с мен. Колкото и тъжни неща да усещам. Да чувствам... Осъзнавам, че ми се плаче.. Но не мога да заплача. Сякаш имам бучка в гърлото, опитвайки се да я преглътна... Но до там.. И не мога да заплача. Сякаш вече свикнах с гадните неща, които не мога да предотвратя. Колкото и да се опитвам. Колкото и да искам... Тъгата... Сякаш се превръща в ежедневие. •∆К.Т.

0 notes