fiore-marina - Tumblr blog

[fiore-marina]

АНГЕЛИТЕ НА СВОБОДАТА!

Аз съм от Карлово - градът на Левски. Всеки ден минавам покрай родната му къща и се питам: Струваше ли си саможертвата ти, Апостоле? „Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си.“ Но за кой народ говориш, Апостоле? За днешният ли …? Безразличният, обезвереният, грешният …? Какъв човек трябва да си бил, Апостоле, за да жертваш живота си в името на Родината? Човек, Герой или Светец?

Както и днес, така и в онези размирни и трудни времена е имало Герои и предатели. Но сега, като че ли повече са предателите. Всъщност, те са взели превес. Днес на Героите ще им е доста трудно да оцелеят. Ако в онези тежки времена хората са били обединени от ВЕЛИКАТА КАУЗА, наречена СВОБОДА, днес НАРОДЪТ се е примирил с бездушието, с отчаянието, с липсата на вяра. Днес сме се заблудили, че сме напълно свободни, но не си даваме сметка, че над главите ни виси най-страшният Поробител. Това сме самите ние!!! Подвластни сме и робуваме на собствените си интереси. Не се интересуваме от нищо друго, освен от себе си-да имаме красиви дрехи, висок стандарт на живот, поредната скъпа кола. Не искаме да си „усложняваме излишно живота“, впускайки се в каузи от които нямаме полза.

„Пустата му слава!…Всеки иска да блесне, па не знае и фалшът на тоя блясък.“ Ех, Гоце Делчев! Колко си прав! Днес всички сме фалшиви. Рядко някой ще те подслони в своята къща. Рядко някой би ти протегнал ръка без нищо в замяна. Днес, повече от всичко на Света имаме нужда от Теб, Апостоле. Трябват ни примери за подражание, но не като онези, измислените герои. Трябваш ни ти – смелият, борбеният, вярващият в доброто, истинският и достоен човек. Трябват ни Герои, като твоите спътници. Всеки се ражда със своята съдба. Всеки има своята мисия. Независимо от времето в което се ражда. „Дела трябват, а не думи“! Днес всеки има собствено мнение. Всеки говори, всеки критикува, но никой не действа. Стане ли време да се направи нещо всеки се отдръпва и се скрива в черупката си – най-сигурната му крепост. Само ти, Апостоле и твоите спътници предпочетохте да жертвате своя живот. „След като сме се обрекли да загинем млади, трябва да вършим само добро като Исус, за да може нашият любим народ да ни се отплати с добро.“

Точно като Исус. Вие, истинските Герои поехте по кръстния път знаейки, че връщането назад е невъзможно. Апостоле, днес живеем в ново време. Извънредно време. Вече сме Свободни! Но пак си останахме роби. Но докато преди веригата на Поробителя беше само една, днес оковите ни са толкова много, че са ни обхванали по цялото тяло. Стиснали са ни толкова здраво, че понякога не ни оставят да дишаме. Днес живеем в ерата на зависимостта. В най-страшната глава от новата ни история. В най-страшната история, в която си ни нужен Ти! „Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него.“ Времето е пред нас, Апостоле и ние го променяме! Напред, към твоята „Чиста и свята Република! С чисти и святи хора – с Героите от новото време. Това сме всички ние. Стига само да ПОБЕДИМ себе си!

[fiore-marina]

МОЯТ КРЪСТЕН ПЪТ!

   Майка ми често повтаряше, че всеки носи своя кръст! Не разбирах значението, до момента, в който усетих тежестта му. Но как се измерва такава тежест? Колко ли е тежал кръстът на Христос, поемайки греховете на целия човешки род? Става ли по-лек кръстът, ако се освободиш от греховете по време на пътя?

   Всеки се ражда чист и неопетнен с поквара и грехове. Винаги съм твърдяла, че ние не сме лоши. „Лошият свят“ около нас се мъчи да ни направи такива. При някои успява. Покварва ги. Натоварва ги с грехове. Но други, устояват на изкушението.

    От самото си раждане ние поемаме по своя кръстен път. „Осъдени сме“: да бъдем добри, да бъдем лоши, да бъдем зависими, да бъдем свободни, да обичаме, да мразим … Ден, след ден вървим по пътя си, понякога гневни, понякога смирени. Спираме се. Падаме. Чакаме отчаяно някой да ни помогне, да поеме част от товара ни. Често пъти ни се присмиват, че сме в прахта. Но по-често, дори и да са малко има кой да ни подаде ръка. Да ни помогне да се изправим. После тръгваме отново. И пак … Падаме, ставаме, спираме се на поредната спирка. Всеки път научаваме нов урок. Всеки път някой ни се присмива. Но ние ПРОЩАВАМЕ! Спираме се отново. Тежък е кръстът, но не се отказваме. Вече сме поели по пътя и знаем, че не можем да се върнем назад. Вървим кротко и мълчаливо. Молим се на Бог да ни даде сили. Потта се стича по нас, „короната от тръни“ притиска главата ни. Наранява ни, оставя върху нас своя кървав отпечатък. Но Слава богу има кой да ни погледне с любов. Любов, вдъхваща ни нови сили!

    Последни сили, с които да посрещнем бодежа от гвоздеите. Бодеж, а не силна болка. Вече толкова много болка понесох по време на пътя, че усещам гвоздеите като убождане. Вече не ме боли. Защото знам, че не могат да ми причинят повече болка. АЗ ПОБЕДИХ! Смъртта не ме плаши! Защото аз съм по-силна от смъртта. Аз победих „лошия свят“. Защото се научих да ПРОЩАВАМ! Да ОБИЧАМ! Да ВЯРВАМ!

    Аз умрях, но ВЪЗКРЪСНАХ!

[fiore-marina]

ТРАДИЦИИТЕ НА МОЕТО СЕМЕЙСТВО!

Посветено на баба Марийка и дядо Марин!

Моите спомени с баба и дядо … Колко прекрасни са те! Още са живи и ще живеят, защото винаги ще ги помня. Аз съм родом от Сушица – онази, сгушена в прегръдката на Балкана. Онази Сушица, в която все още може да видите ЖИВИ традициите на нашата прекрасна България. Автентични, запазили се непокътнати във времето. Днес, искам да ви разкажа за тях, такива каквито ги помня и такива, каквито ще ги предам и на моите деца занапред!

   Коледа! Най-вълшебното време от годината. Най-чаканото. Както сега, така и в миналото вечерта на Бъдни вечер и Коледа са били значимите празници в обредния календар. Едно от най-важните неща на Бъдни вечер е трапезата. На нея се събира цялото семейство – млади и стари. Най-важното нещо от трапезата е питката. По селата от нашия, карловския край и до ден днешен тя се замесва ръчно. В центъра на питката се поставя паричка, автентична сребърна монета, „жълтица“ /златна монета/ или месингов пендар, която в много къщи се пази и се предава от поколение на поколение. Ето го и нашия пендар, който е изключително стар и с голяма сантиментална стойност.

   Монетата се съхранява до следващата Коледа, където тя отново се поставя в обредната питка. Бабите замесват питката с много любов, на спокойствие и винаги настроени с положителни мисли. Украсяват я с най-различни орнаменти от тесто-най-често житни класове, слънце, грозде, цветя. В много къщи тя се пече в старите фурни, на дърва, което и придава уникален и чудесен вкус. Преди да се разчупи питката се завърта три пъти. Вярва се, че на който се падне паричката, той ще бъде здрав и благочестив през цялата година. По нашите села ястията се приготвят както едно време. В спокойната домашна обстановка с чисти и натурални продукти, в повечето случаи отгледани от стопаните. Ястията обикновено се поставят върху старите месали /кенарена покривка/.

   В нашия край много важен е и Бъдникът. Той гори в камината в нощта на Бъдни вечер. Избира се от масивно и здраво дърво. Нарича се и се поставя в огнището. Така правим и в нашата къща. Светлината и топлината от това дърво са несравними. Чувството да го гледаш е уникално. То създава една истински празнична атмосфера. Олицетворява центъра, около който се е събрало цялото семейство, така както е било в онези някогашни далечни времена.

   В магичната нощ на Бъдни вечер идват и те – Коледарите. И до ден днешен във всяко село в карловския край обикалят коледари. В много от селата облеклото им е напълно автентично. Калпаци от овча кожа накичени със здравец, ямурлуци, изработени от истински тежък и здрав вълнен плат. Във всяка селска къща има огромни дървени сандъци, в които се съхраняват автентични облекла и носии. При нас, в квартал Сушица, която пази най-ревностно своите традиции от векове няма къща без сандък пълен с носии и облекла. Коледарите са най-чаканите гости във всяка селска къща. Техните песни и наричания са истинска благословия за стопаните. А всеки един от тях ги дарява с ръчно замесени краваи, домашно винце, прочутата карловска ракия анасонлийка, сланинка или суджук.

    След Коледа започват приготовленията за Нова Година. В нашия край особено значение се придава на дрянът – свещеното дърво за българите, което символизира надеждата, здравето и живота. Децата трескаво обикалят по полето и търсят дрян, защото той ще се използва за направата на най-важния атрибут – Сурвачката, както и за късметите в традиционната и уникална за нашия край „Сладка баница“. Изработването на сурвачката е най-забавната част. Избира се хубава дрянова пръчка, като клонките и се събират в полукръг. Пише��ки, все едно се върнах в детските си години, когато и аз правех сурвачки 😁 Сурвачката се украсява с наниз от пуканки, сушени сливи, червени чушлета, парички. Изработват се пискюли от шарена прежда, вълна. Толкова е интересно.

   И до ден днешен в Сушица нашата леля Гинка Караджова, изработва тези истински автентични сурвачки, които са невероятно красиви и уникални.

   В нашия край има традиция в първите минути на Новата година най-мъничкия член от семейството да започне да сурвака, цялото семейство, като се започне от най-възрастния член на семейството с думите: „Сурва, сурва весела година, до година, до амина …

    След сурвакането всеки член от семейството го дарява или с пара или с лакомство. Може и да ми се смеете, но и до ден днешен в моето семейство спазваме тази традиция и естествено аз получавам сладките изкушения, защото все още имам привилегията да съм най-малката 😁

    Стигнахме и до дряновите късмети. Уникалната за нашия край сладка баница се прави на спокойствие, като домакинята откъсва дряновите клонки, нарича ги /къщата, животните, нивите …/ и ги овързва с червен конец.

   След това те се разпределят в баницата. Уникалната сладка баница присъства на всяка новогодишна трапеза. Тя се прави с точени кори, масло, домашно сиренце и след като се изпече се залива със захарен сироп. Вкусът е уникален. Новата година без тази баница не може да съществува. След като се постави на новогодишната трапеза, тавата се завърта отново три пъти и всеки откъсва парче с дрянов късмет. На всеки се пада по нещо, даже и по повече за което трябва да се грижи през цялата година. Знаете ли, винаги съм се чудила как моята баба Марийка запомняше формата на всяка дрянова клонка и веднага познаваше съответния късмет във всяко парче 😁

   Във всяка селска къща в нашия край се прави кисело зеле. То се използва за новогодишните сарми, които неизменно присъстват на трапезата. Навиването на сармите си е истински майсторлък, а ароматът им из цялата къща е несравним.

   В нашия край, освен малките дечица, които сурвакат за здраве обикалят и сурвакарски групи. Много голяма роля за запазване на тези живи традиции по селата имат, освен самосъзнанието на хората и местните читалища и кметовете на населените места, които за щастие в района на карловско са изключително дейни хора.

  В първия ден след Нова Година започва и новото начало. Васильовден – рано сутринта, още преди изгрев слънце най-възрастния стопанин на семейството грабва сурвачката и отива в обора, за да сурвака и домашните животни – за здраве и берекет. Време е да почерпят именниците. За да са здрави и щастливи през предстоящата година. Започва новия кръговрат на живота. И така, до следващата Нова Година …

  Днес, моите баба и дядо за съжаление не са вече сред нас, но съм сигурна, че много биха се радвали, че споделям тези традиции с всички Вас! Искам да пожелая на всички една прекрасна Нова 2022 година! Да сме здрави и щастливи и да продължаваме да носим в сърцата си спомените за щастливите мигове!

  ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА!

[fiore-marina]

МОИТЕ ДУМИ, ТВОИТЕ ДУМИ

„Родна реч, омайна, сладка, що звучи навред край мен; реч на мама и на татка, реч, що мълвим всеки ден …

  Когато Ран Босилек е писал тази прекрасна творба, едва ли си е представял, че след сто години, тя ще придобие друг, по нестандартен вид! 😀 Вид, който реших да и придам, използвайки символите на дигиталното време.

  Думите!? Какво всъщност са те? Днес се оказа, че огромната част от хората се доверяват на „Чичо Гугъл“. Всяка секунда, стотици хиляди черпят информация от него! И аз, като останалите модерни и съвременни хора реших да му се доверя, и ето какво ми показа той, когато изписах в търсачката: „Дума“.

   „Основна структурна езикова единица, символизираща и предаваща смисъл. Съчетание от звукове в човешката реч, чрез което условно се назовават предметите, техните качества и характеристики и взаимодействието между тях, пресъздаващи човешкото въображение.“ 

  Човешкото въображение …! Колко голямо е то! 100 години! Цял един век, а всичко коренно се е променило!

  Според Вас, прав ли е „Чичо Гугъл“ или определението, което ми показа вече е остаряло? Същите ли са думите, както преди 100 години или вече изглеждат по различен начин?

  Ние живеем в „Извънредно време“. Днес, живият живот го няма. Ние сме хората на дигиталната ера. Но къде са думите? Ето ги – малките жълти човечета. Помахват ни от екрана - смеят се, гневят се, чувстват се …, реагират, харесват … Тук са - в мрежата! Моите думи, твоите думи, нашите думи се стрелкат между видеоконферентната връзка. Те са живи - плачат, прегръщат ни, мърдат със своите малки очички. Изчезват светкавично, разпадайки се в лошата връзка, възстановяват се, ъпдейтват, логват се отново …

   Световната Пандемия от COVID – 19 ни беляза завинаги. Преди нейното обявяване прекарвахме голяма част от свободното си време пред компютъра, но сега …! Сега буквално живеем с и в него. Не можем да си представим живота без да „лайкваме“ постоянно във Facebook. Не можем да спим, без да „постнем“ снимката си в Instagram. Всяка секунда с нетърпение тръпнем да видим колко палчета е събрало нашето Story. Чудим се с кой ли филтър в Snapchat ще изглеждаме по-красиви.   Моите думи, твоите думи днес се срещат между поредното ни съобщение във Viber. Думите днес  имат лице, очи и усмивки. Те са щастливи, намръщени, понякога умислени, понякога сънливи, гневни … Днес думите имат нови имена - Емотикони и Емоджита. Те са азбуката на електронното време!

…

„И над компютъра унесен,

весело Емоджи се върти,

Чудя се колко ли лайка

под поста ми ще сложиш ти!

…

Човешкото въображение. Колко голямо е то? Толкова, че да изобрази човешката емоция в едно малко жълто човече:

   Но достатъчно ли, за да я усетим и почувстваме???

   Днес, все по-често чувам около себе си:

-      Сложи един „Like“!

-      Днес качих ново „Story“ в Instagram.

-      „Happy“ съм.

-      Всичко е „Оk“!

-      Работя като „Influenser“

-      Сега ще се „Логна“.

  Все нови и нови думи. Нови, но чужди!

„Родна реч омайна сладка,

толкоз бедна ли си ти?

Че муцунки и чуждици

заличиха уникалността ни!“

  Днес живеем в извънредно време…

  Днес, живият живот ми липсва!

 100 години!

  Цял един век и всичко се е променило…

  Искам си думите. Моите думи, твоите думи, ИСТИНСКИТЕ думи …!!!

[fiore-marina]

НЕ СИ САМА!

   Аз съм жена! Родена съм, за да бъда обичана. Аз имам това щастие! Но колко от Вас могат да кажат това?

   Раждаме се, растем, мечтаем… Мечтаем за онзи принц от щастливите приказки. Той е някъде там… Един ден ще дойде и ще ни намери. Ще ни отведе във вълшебния свят на безкрайното щастие!

  Настъпва денят, в който мечтата ни става реалност. Ти си щастлива, но за много кратко. ОСЪЗНАВАШ, че приказката се превръща в кошмар, но вече си обвързана с „оковите на страха“. Ти си уплашена, но въпреки всичко намираш сили да се усмихваш.

   Събуждаш се. „Сън ли беше този кошмар?“. Поглеждаш се в огледалото. Как искаш да си красива! Но толкова си свикнала с розово-лилавия руж! Наслагваш го вече ден след ден. А той става все по-ярък и по-ярък. Страхуваш се да избереш друг цвят от палитрата. Мислиш, че няма да ти отива.

  Трябва да излезеш навън, но къде ти е „щастливата маска“? Ето я. Стои пред вратата. Излизайки ще поставиш на закачалката грозната истина. Ще срещнеш роднини, приятели, колеги, но естествено всичко ще бъде наред. Не забравяй, че все пак си „щастлива“. Ще вървиш и отново ще намираш сили да се усмихваш.

   Всъщност, всеки ден го правиш. Всеки ден имаш сили. Спри се! Осъзнала си го отдавна! Ти си СИЛНА! Ти си много по-силна и от най-силния насилник! Трябва ти само малко подкрепа!

  Отвори очи! Пред теб е твоят ангел-пазител. Той бди и те пази. Той е сред теб – в очите на твоята майка, на най-добрата ти приятелка, на колежката от работата, на лелката от магазина, на непознатата от улицата … Просто трябва да го потърсиш.

  Знай, че ние сме силни. Силни сме, защото БОГ ни е дал благословията да бъдем жени. Но ние сме още по-силни, когато сме ЗАЕДНО! Всички ние сме с теб. НЕ СЕ СТРАХУВАЙ!

  … Събуждаш се! „Било е само кошмар“! Поглеждаш се в огледалото. Вече си истински красива. Видя ли, как ти отиват и другите цветове от палитрата. Трябва да излезеш. Къде ти е „щастливата маска“? О, забравих, че отдавна я изхвърли в кофата за боклук. Вървиш по улицата. Усмихваш се! Щастлива си да посрещнеш новия ден. Новият ден от твоя прекрасен втори живот …!

[fiore-marina]

„ЩЕ ТИ ДАМ МОЕТО СЪРЦЕ!“

Преди време писах статия за едно изключително интересно място, което посетих в Милано – CIMITERO MONUMENTALE. Не случайно я озаглавих – „Безвремие, спокойствие и размисъл“. Точно там, на това място си дадох сметка какво всъщност означава животът! Човек се ражда, живее, променя се … И идва моментът, когато трябва да си отиде. Трябва! Не ми харесва тази дума, но за жалост така е устроен животът. Разхождайки се из паметниците на CIMITERO MONUMENTALE се запознах с историята на много човешки съдби. Най-много ме трогнаха тези, които са си отишли толкова млади и без време. Всъщност какво остава от човека? Нищо, освен споменът за него. Винаги съм вярвала, че хората, които сме загубили са живи в нашите сърца. Понякога, човек трябва да вземе решения – трудни и съдбоносни. Трудни за него, но лъч надежда за други. Понякога нашите близки могат да продължат да живеят не само в сърцата ни, но и чрез други хора. Ние можем да срещаме очите им в погледа на някой друг - нов поглед, изпълнен с вяра, с надежда, с любов. Ние може да сме щастливи, ако знаем, че сме подарили живот, защото това е най-щедрият жест, който съществува! Раждаме се, растем, смеем се, обичаме, живеем, грешим, правим своите избори … Ако знам, че вече не мога да помогна на себе си, със сигурност ще избера да помогна на друг – ще му дам сърцето си, за да продължи да се усмихва, да обича, да живее …!

Бих искала да даря тези плакати в полза на Националната кампания в подкрепа на донорството и трансплантацията: Да! За нов живот! Аз и моите близки ще бъдат щастливи, ако повече хора получат шанс за ново начало!

[fiore-marina]

ЗА ВСИЧКИ „БУДИТЕЛИ“!

Често си задавам въпросът: Kакво е да си „Будител“? Като се замисля всеки един от нас поне веднъж в живота си е бил „Будител“ за някого. Бил е неговото вдъхновение, бил е неговият пример за подражание, помагал му е да вземе правилното решение, да израсне като личност, да започне да гледа на Света с други очи, да намери верния път в живота… Като всеки човек и аз имам своите „Будители“. Това са хората, които промениха моя живот. Благодарение на тях започнах да вярвам по-силно! Благодарение на тях станах по-добър човек! Благодарение на тях станах по-силна! Благодарение на тях започнах да живея отново …! Преди време една непозната дама се заговори с мен в градския транспорт и ми каза нещо, което никога не съм очаквала да чуя: „Вие вдъхновихте моята дъщеря да учи …!“ Често чувам тези думи и от моите „Служебни деца“! Толкова е вълнуващо да видиш блясъка в тези детски очички. Нямам право да ги разочаровам. Всеки от нас трябва да осъзнае това, да прави добри дела, да помага, когато има тази възможност, да се държи така, че с делата и постъпките си да вдъхновява! Скъпи приятели, днес, Вие сте съвременните Будители! Бъдете здрави, бъдете добри, бъдете положителните примери, които ще променят нечия съдба! Честит празник!

[fiore-marina]

HALLOWEEN В МОЯ ДОМ!

Тази година реших, че ще отбележа Halloween подобаващо. Още от края на месец септември започнах с подготовката на украсата. Достави ми огромно удоволствие да я направя, тъй като аз обожавам есента. Да усещам есенните багри около мен е истинска радост за моите очи и душа. Жълто, оранжево греят като факли навсякъде около мен.

Тъй като тази година исках украсата ми да е уникална реших да си изработя ето тези прекрасни бродирани творения:

Ако имате достатъчно свободно време за около час-два една такава прелест е напълно готова. Много държах да си изработя част от декорацията сама. На мнение съм, че нещо, в което си вложил собствен труд ти носи много по-голямо удоволствие и наслада!

Halloween винаги ми е бил изключително интересен. Честно да Ви кажа, за първи път правя такава пищна украса в дома си. Паяци, вещици, тикви, прилепи, скелети … вижте какъв колорит!

Още от рано сутринта бях на хелоуинска вълна. Боже, колко е вълнуващо да започнеш деня си с едно  „страховито“ кафе. Заредиш ли се с него, до края на деня нищо не може да те уплаши …

Като фен на сладките изкушения нямаше как да пропусна да се погрижа и за десертите. Естествено и те трябваше да са в стил Halloween. Шоколадът оживя, преобразен в топчета от тикви, страшни очички и зелени чудовища. Сладки с бухалчета, плодов пай с прилеп, мъфин с паяк …, а десертът от натрошени какаови бисквити гарниран с желирани червейчета е направо убийствен.

Тъй като много харесвам тиквите, реших, че мога да съчетая украсата с вкусната храна. Ето например, тази разкошна тиква, след празника ще се превърне в един полезен и вкусен десерт, наречен „Печена тиква с мед“.

Рецепта:

Необходими продукти:

1 тиква, около килограм, 6 супени лъжици мед, 50 грама смлени орехи, 1 супена лъжица канела, 150 грама масло, сушени плодове и локум /ако харесвате/.

Начин на приготвяне:

Тиквата се почиства от кората и семките и се нарязва на едри кубчета. Поставя се в тавичка и се залива с вода, така че водата да покрие един пръст от дъното на тавичката. Отгоре се разпределя маслото. Пече се във фурна на 180 градуса за около един час, докато кубчетата с тиква омекнат. Щом тиквата омекне се поръсва с меда, канелата и смлените орехи. Връща се във фурната за още десетина минутки, докато орехите се запекат и станат хрупкави. Аз я поръсвам и с микс от сушени плодове – стафиди, сливи, кайсии и малки парченца локум. Става още по вкусна! Да Ви е сладко!

Нали съм си творческа натура… Освен у дома, с моите „Служебни деца“ решихме, че ще творим и в училище. Благодарение на моята приятелка Милослава разбрахме за още една прекрасна еко инициатива. „Сътвори нещо интересно от използвана хартиена торбичка!“-това е мотото, което ни вдъхнови. И веднага започнахме. Ето я и нашата прекрасна хартиена тиква. Тя ще краси нашето училище за празника, заедно с още много креативни творби.

Освен добрата украса, трябваше да се погрижа и за хелоунския си външен вид за предстоящото парти. Тази година реших да се преобразя във лошата вещица. Не че не съм си такава …😁. Не се плашете моля, но се налагаше да придобия ето този страховит вид. Дано да ми се е получило достатъчно добре, че да поуплаша някои хора …, които си го заслужават 😀 

Като всяка уважаваща себе си вещица не можех да пропусна да си набавя и някои необходими аксесоари.

Превозното ми средство! Бързо, удобно и мултифункционално. Не замърсяващо околната среда! Нулев разход на гориво. Захранва се само със смях и положителна енергия. Помита по пътя си всякакви „вредни елементи“. Смятам да си го патентовам. 😁

Котлето ми за магии.

И моят спътник – черният гарван.

Няма как да мина и без моите любимци – черните котки. Всеки, който ме познава, знае, че аз и особено майка ми е фен на „мъркащите гадини“. Казвам го в най-добрия смисъл на думата! В къщата на майка ми има много котки, които са като част от семейството. Всеки има име и своя история. Преди години имахме няколко черни котки. Те са изключително умни и интелигентни същества, „хитри“, любвеобилни и всяка със своя неповторим и уникален характер. И до ден днешен обаче има много хора, които не обичат черните котки, заради някакви глупави предразсъдъци.

Тази колекция от черни котки я имам от години. Изработиха ми я специално в едно ателие за сувенирната керамика. Историята е много забавна. Та така, разхождам се аз в ателието и виждам огромно разнообразие от керамични котки – сиви, бели, оранжеви … Но нито една в черно. Реших да попитам собственичката защо нямат черни котаци?! Отговорът и не ме изненада: „Нямаме, защото хората са суеверни и не ги търсят, но ако държите до половин час мога да ви направя“! Естествено нямаше как да откажа на това неустоимо предложение. Така за нула време се сдобих с моите черни котаци.  

Скоро се сетих за любимия изпълнител на моя баща – Кралят на попа – Майкъл Джексън. Тутакси започнах да си тананикам един от хитовете му - Thriller. Сетих се, че тази песен е идеална за това видео, което сътворих специално за празника. Е, незнам какво мислите Вие, но определено се получи супер забавно.

Май всичко е готово. Украсата е налице. Гримът е изпробван. Чакаме партито. Остава да Ви пожелая приятно прекарване и не забравяйте: „Колкото по – изчанчено, толкова по – хелоунски!“

ВИДЕО: Украсата в моя дом!

[fiore-marina]

СЪЖИВЕНИ СПОМЕНИ! В ПАМЕТ НА ВЕЛИКИЯ ЛУЛЧО БОДУРОВ!

Спомен – „Случка, запечатана в съзнанието“! Това беше първото нещо, което прочетох в Wikipedia, когато записах думата в дигиталната търсачка. Ние сме част от модерния, компютърен свят. Все по-често чувам около себе си изречението: „Питай Чичо Google“, „В Google ще намериш всичко“. Но дали е така? Дали в действителност Чичо Google може да ни каже всичко?!

Щом започнах да работя по проекта „СЪЖИВЕНИ СПОМЕНИ“ вече не съм убедена в това. Тогава на помощ ми се притекоха старите грижливо съхранени спомени. На пръв поглед „никому ненужни“, но толкова необходими! Проектът „СЪЖИВЕНИ СПОМЕНИ“ е посветен на наближаващия 100 годишен юбилей на най-старото техническо училище в моя роден град – Карлово – ПГ „Братя Евлогий и Христо Георгиеви“, бившият Техникум по механотехника „Христо Ботев“.

Поколения възпитаници … Толкова много съдби, свързани с училището …

Разказвали са ми, че по онова време тези ученици, които са завършили Техникума в Карлово и са продължавали обучението си в Технически университети, първите две години в тях са си „почивали“, т.е възпитаниците на Техникума са били подготвени със знания за няколко семестъра напред.  Моето семейство също има връзка с Техникума. Покойният ми дядо е възпитаник на училището. Това е снимка от личния ми архив, която показвам за първи път пред аудитория. Ето го дядо като момче, току що прекрачил прага на училището.

Помня една много интересна история, която са ми разказвали като дете. Та така, моята майка много е обичала литературата и е искала да учи в хуманитарна гимназия. Но дядо толкова е държал на Техникума, че е настоял: „Ще учиш само там и никъде другаде!“. Така и е станало, но както обичам да казвам, съдбата си е съдба. Майка ми и до ден днешен продължава да обича литературата и да я преподава вече 30 години… Историята се е повторила и с моята леля, която и до ден днешен пази скъпи спомени за любимото училище!

 Проектът „СЪЖИВЕНИ СПОМЕНИ“ е замислен с идеята да покаже интересни факти от живота на едни от най-ярките възпитаници на училището, които са прославили своя роден град Карлово и България по Света. Но не само! Ние искаме да издирим бивши учители и ученици, които да разкажат своите спомени. Всички тях ще съберем в специална Юбилейна книга, която ще бъде НАЙ-ГОЛЕМИЯТ подарък за идните поколения и за град Карлово! Много бихме искали с този проект да въздействаме и върху самосъзнанието на нашите съграждани, защото ние трябва да знаем, да помним и да се гордеем със своята история. Казвам „НИЕ“, защото и аз продължавам заръката на моя дядо… По стечение на обстоятелствата и аз се оказах част от голямото семейство на Техникума. Ако преди години някой ми беше казал, че ще работя в училище нямаше да му повярвам, защото имах съвсем други планове за себе си. Сега се сещам за една от любимите ми фрази: „Ако искаш да разсмееш съдбата, разкажи и за плановете си…“. Колко истина има в тези думи…!!! Поредицата от разкази, които ще прочетете тук представляват историята на едно училище, разказана през личния ми поглед.

В навечерието на 15 септември избрахме да започнем с един Велик карловец и възпитаник на Техникума – строителният гений инж. Лулчо Бодуров. Направи ми впечатление, че много малко хора в града са чували за това име. За мен този факт не е добре, имайки предвид, че името на инж. Лулчо Бодуров е познато в целия Свят. Убедих се, че „Чичо Google“ не може да отговори на доста мои въпроси, когато започнах да търся по-детайлна информация за инж. Бодуров. Опитах се да намеря факти за живота му, както в българските, така и в чуждестранни дигитални издания, но за съжаление информацията беше изключително оскъдна. И тогава спомените оживяха:

Лулчо Бодуров, потомък на рода Каравелови по майчина линия. Роден през 1910 година в Карлово. Завършил първия випуск на Техникума! Продължил образованието си като строителен инженер в Чехия и Германия. Живял дълги години в САЩ и Австралия. Гражданин на САЩ и участник в предизборната кампания на президента Ричард Никсън. Член на Националното дружество на професионалните инженери в САЩ, на Американското дружество на гражданските инженери, както и на Австралийския институт на инженерите. Лулчо Бодуров е включен в световните енциклопедии „Who is who the West in the Business and Commerce“. Стремежът му да използва най-новите технологии в строителството и оригиналността на идеите му го правят известен по цялото земно кълбо. През 1964 година патентова феноменалното си изобретение - спирална стълба от предварително напрегнат бетон, което му донася още по-голяма популярност в целия строителен свят. Последователно реализира проекти в Западна Европа, Австралия, Индия, Нова Зеландия, Япония, островите на Тихия океан, Северна Америка, Бразилия, Аляска, Африка! Как Ви звучи? Аз лично съм повече от впечатлена! Ето така е изглеждал нашият Велик съгражданин. Още от снимката личи неговата класа и екстравагантност, типична за представителите на артистичните натури.

През 1995 г. в Техникума е получено ето това великолепно писмо с подател инж. Лулчо Бодуров, по повод честването на седемдесетата годишнина от откриването на училището.

Това писмо ми беше абсолютно достатъчно, за да разбера какъв изключителен човек е бил той. За някои хора това е само пожълтял лист хартия, но повярвайте ми, когато то се озова в ръцете ми се почувствах така, сякаш държах пергамент на хиляди години. Погледнете какъв стил. Аз няма как да не обърна внимание на детайлите, защото се занимавам с графично оформление и дизайн и първата ми реакция, когато видях писмото беше с възклицанието: „Уау“!!! Обърнете внимание на шрифта гравиран върху писмото и листа. Това говори за личност със собствен почерк и стил. По онова време такъв стил се е срещал изключително рядко и са можели да си го позволят много малко хора. Знаете ли, винаги съм се възхищавала на хората, които имат собствен почерк. Именно този собствен почерк ги прави уникални и неповторими. Това писмо говори за един изключително интересен, интелигентен човек със собствено излъчване и харизма. Такъв го описва и любимката на поколения български зрители – легендарната актриса Емилия Радева в нейните спомени. В едно нейно интервю, във връзка с пътуванията и по Света, госпожа Радева описва най-ярките българи зад граница, с които се е срещала и които са и направили силно впечатление, като казва така: „Незабравим е и Лулчо Бодуров - един невероятен, нестандартен човек и голям българин!“

Дори и в момента само някои графични дизайнери, артисти, обществени личности имат такъв собствен почерк в своята кореспонденция, което е наистина впечатляващо. Но има нещо изключително интересно, което ми направи силно впечатление, когато се вгледах по-детайлно в писмото. Хартията на която то е написано е дизайнерска. Това е т.нар. специална защитена хартия с воден знак. Искам да Ви споделя, че такава хартия и до ден днешен се използва за документация със специална защита /полици, акции, ценни книжа/. По онова време тази хартия се е поръчвала от чужбина и е имала и специална химическа защита. Вижте, колко интересен е водният знак.

Това отношение към писмото показва с какво важно значение е било то за г-н Бодуров. В текста на този уникат се съдържат изключително силни думи:

Чувството да държиш в ръцете си такъв уникален документ не може да се опише с думи. Докато го препрочитах за пореден път, в един момент си представих ударите на старата пишеща машина, които му вдъхват живот. Удари, приличащи на туптящо сърце. Сърце на един „Голям човек“! За съжаление, инж. Бодуров умира малко след написването на писмото, но аз съм сигурна, че до последния си час в неговото голямо сърце винаги е присъствал скъпият спомен за родния град Карлово и както той го нарича за „Неговото училище“! Тук е мястото да вметна, че последните години от живота си инж. Бодуров прекарва в България, в град София. Погребан е в Централни софийски гробища /Парцел 44/, но не е забравен! София го помни! Адмирации за този проект. Благодарение на „СОФИЯ ПОМНИ“ ние успяхме да проследим местонахождението на последния му дом, който предстои да посетим, за да оставим цветя от името на любимото му училище!

В училището се пази част от ето този стар вестник. Държа да публикувам цялото интервю на г-жа Весела Стоева, защото то е изключително интересно и актуално и в днешни дни. Най-вероятно от вестника вече не са запазени бройки или ако има такива ще са изключително малко, затова той представлява информация с изключително голяма историческа стойност, предвид оскъдната информация за живота на инж. Бодуров.

Но как се става „Велик човек“? Като следваш своите принципи и не се отклоняваш от тях, държиш на тях и ги отстояваш. Това е друга интересна част от живота на инж. Бодуров.

ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ, РЪКОВОДИЛИ ЖИВОТА НА Г-Н ЛУЛЧО БОДУРОВ

„Аз нямам за цел да бъда един от масата!“

  „Аз имам правото да се стремя да постигна повече … ако мога!“

  „Аз се стремя към възможности, а не за сигурност в живота!“

„Аз не се помирявам да бъда поддържан от властите гражданин за сметка на личната ми свобода!“

  „Аз искам да поемам пресметнат риск, да мечтая, да строя, да успявам или да не успявам!“

  „Аз не бих разменил правото на инициатива за обидно съществуване, осигурено от Държавата!“

  „Аз никога няма да заменя личната си свобода за материални облаги или моето достойнство за просешка тояга!“

  „Аз предпочитам предизвикателството на живота пред гарантираното съществуване!“

  „Аз никога няма да пълзя през властници, нито да се прегъна пред заплахи!“

  „Мое наследствено право е да стоя изправен и без страх, да мисля и действам от свое име, да се наслаждавам от плодовете на моето творение, да гледам Света дръзко и да кажа: „И това аз направих“!“

В училището е запазен и юбилейният брой на специалния вестник, посветен на седемдесетата годишнина на Техникума. В него откриваме ето тази колонка, посветена на Лулчо Бодуров:

Тук ще се върна на уникалното писмо написано от инж. Бодуров за което Ви разказах преди малко. Независимо от факта, че са минали много години, нашето училище също подготви писмо, което ще изпрати до наследниците на Лулчо Бодуров. Силно се надявам да имаме късмет и на адреса все още да живее някой негов родственик, който да го получи. Иска ми се, материалът който подготвихме за него да им хареса и ще се радваме да получим отговор, както и да направя продължение на тази история, заедно с неговите наследници!

Лулчо Бодуров … Един „Велик човек“! Наш съгражданин, с който трябва да се гордеем и да ни служи като пример за подражание. Живото доказателство, че мечтите могат да станат реалност, стига да притежаваш таланта и смелостта да ги преследваш докрай! Великият строителен гений, който Карлово трябва да ПОЗНАВА И ПОМНИ!!!

Скъпи приятели, това беше част от историята на инж. Лулчо Бодуров. Със сигурност има още много неразказани факти, но аз съм сигурна, че и след мен ще има кой да ги допише. Защото в Карлово има много талантливи хора, които тепърва ще сбъдват мечтите си … В навечерието на 15 септември, аз и моите колеги искаме да Ви пожелаем да бъдете здрави, усмихнати и позитивни, да носите в сърцата си искрицата на вярата, надеждата и любовта и да се гордеете, че сте Карловци! Нека принципите на Лулчо Бодуров да ръководят и Вашия живот. И никога не забравяйте, че мечтите могат да станат реалност, стига да сте достатъчно дръзки и смели да ги последвате! Честит празник!

ОФИЦИАЛНО ВИДЕО:

[fiore-marina]

ПРОЕКТ „КОНСТИТУЦИЯТА В СНИМКИ“

Всеки, който е видял поне една от моите компютърни графики е казвал: „Разбираш си от работата!“ 😀 В действителност това е моето хоби, с което се занимавам откакто се помня. Много малко хора знаят, че всъщност преди 12 години съм завършила Юридическия факултет на Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“. Аз съм юрист по професия, но творец по душа… Често са ми задавали въпроса: „Защо не практикуваш като юрист? В тази професия има толкова много пари!!!“ Усмихвам се и им отговарям така: „Парите не са най-важното нещо на Света! Важното е да обичаш това, което правиш. Да го правиш с удоволствие. Да се събуждаш СПОКОЕН с ентусиазма и мисълта за детайлите около новия си творчески проект. Да ДАРЯВАШ красота. Да си част от нещо СМИСЛЕНО …! Да не ГУБИШ човека в себе си и да не ставаш подвластен на зависимости и материални блага!!!“

Това, че съм се откъснала от професията обаче не означава, че не се интересувам от процесите, които се случват в Държавата. Преди известно време ми попадна публикация на Пловдивския университет за написване на есе по повод 30 години от приемането на Конституцията на Република България. Зарадвах се, защото след толкова години, отново можех да изразя своето мнение пред моите вече бивши преподаватели от които все още имам огромен респект. Първото нещо, което изникна в съзнанието ми не беше самото есе, а как би изглеждало то в картини. Така се роди проекта: „КОНСТИТУЦИЯТА В СНИМКИ“. Той е само началото, чието продължение предстои да се реализира в бъдеще от моите млади колеги … Аз съм уверена, че те ще имат силата и творческото вдъхновение да го довършат, защото са изключително борбени и интелигентни. Точно такива, от които Държавата има ОГРОМНА НУЖДА днес: „Скъпи млади колеги, бъдете Юристи в истинския смисъл на думата! Не позволявайте парите и славата да бъдат водещи във вашата работа! Уважавайте своите колеги! Вие сте „Надеждата“ на тази Държава. Работете усърдно и в полза на хората. Те ще Ви запомнят с това. Най-голямата отплата се вижда в очите. Те никога не лъжат! Бъдете добри, правете добро и ще сте истински щастливи!“ Скъпи приятели, всеки един български гражданин трябва да прочете нашата Конституция. Силен е този, който познава правата си! Бъдете силни, знайте ги и ги отстоявайте! Не позволявайте да ви стъпкват! Не се огъвайте пред нищо и пред никого! Не се плашете, защото никой не е по-силен от Вас! Правете това, което обичате и харесвате, стига да е в рамките на закона! Не позволявайте на никого да диктува живота Ви, защото той е прекалено кратък, за да сбъдвате желанията на другите!

ЕСЕ „30 години Конституция на Република България – постижения и предизвикателства“

Конституцията е Върховен закон … Когато чуеш думата „Върховен“, първото нещо, което изниква в съзнанието на един човек е: „Велик“, „Най-важен“, „Абсолютен“. Затварям очи и мислено се пренасям в далечната 1990 година. Оглеждам се и виждам опразнените магазини, нарасналата безработица, липсата на сигурност, на закони… Трудни времена … Обстановката е напрегната, но въпреки всичко преживяно, Народът осъзнава, че с миналото е приключено, а бъдещето предстои, той е изпълнен с воля и ентусиазъм. В това несигурно и напрегнато време, Народът създава нещо „Велико“ – Новата българска Конституция.

Отварям очи и се оглеждам – 2021 година – магазините са препълнени с какво ли не, по статистика има липса на работна ръка, имаме цялата сигурност на света, имаме много закони … „Цялата държавна власт отново произтича от Народа …“ Но кой народ? Обезвереният, нещастният, напусналият пределите на родната България, болният, озлобеният?

Интересува ли се Народът от държавната власт днес? Усмихвам се, защото се сещам за думите на една приятелка, които чух преди вота на 04.04 тази година: „Те не се интересуват от мен, защо аз да се интересувам от тях …“  😁 Колко истина има в нейните думи. Всички управляващи се интересуват от Народа само преди избори. Само тогава Народът придобива за тях значението на думата „Важен“. Това е най-интересното време. Винаги съм го оприличавала на карнавала във Венеция. Всеки готов да застане на чело на властта облича най-красивия си костюм, поставя своята маска и тръгва да се показва. Започват да се организират благотворителни кампании, да се подаряват разни „необходими“ неща, организират се  срещи с Народът, за да се „решат“ най-накрая проблемите, които са се натрупали през четирите години мандат.

„Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права.“ Свободни ли сме днес? Скоро сериозно се замислих по този въпрос. Днес, в условията на безпрецедентната световна пандемия свободата придоби друг смисъл. Всеки от нас сам постави рамките на своя „Затвор“. Никога през живота си не бях виждала подобно нещо. Настана времето, когато всеки започна да се пази от всеки. Едновременно с вирусът, страхът навлезе във всяка частичка от нас. Затворихме се в своята капсула. Отказахме се от целувката, от прегръдката, от ежедневния разговор с нашите близки.

„Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.“ „…За позицията може да кандидатстват само жени до 40 годишна възраст …“, „…Мисля да назнача на позицията тази жена, защото е млада …“, „… Не искам да го взема на работа, защото е от ромски произход …“, „… Той няма да се справи с работата, защото има ТЕЛК …“, „… Не я искам на работа тук, защото симпатизира на тази партия…“ … това са само нищожна част от примерите за дискриминация, които съм чувала с ушите си. Заблуда е, че ние сме равни пред закона. И да, допускат се и ще продължават да се допускат привилегии на определени съсловия над други. Вярвам, че много неща могат да се променят, но не вярвам, че някога това право, което ни е гарантирано от Конституцията ще се спазва в абсолютната си цялост.

„Семейството, майчинството и децата са под закрила на държавата и обществото“. „Моето семейство е моята крепост …“. Има ли здраво семейство днес, или пред нас стои една нестабилна и напукана крепост, готова всеки момент да се срути? Днес, много от младите хора не желаят да създават семейство, най-вече по финансови съображения и поради липсата на вяра и несигурност в бъдещето. Днес, като че ли институцията „брак“ не означава нищо, или всъщност не, означава – лист хартия с два подписа, които след време би могло да създадат само куп проблеми… Днес, всеки избира лесния път. Един спор, събираш багажа си и слагаш голямата точка. Лесно и просто, нали? … А всъщност истински простото, за да върви напред  едно семейство се крие само в три думи: „Може ли, Благодаря и Прощавай", /Папа Франциск/.

„Трудът се гарантира и защитава от закона.“ „Трудът е здраве и живот!“ Кой го каза? Явно е някой, който не се е трудил в частния сектор в България! В днешно време, аз бих обърнала този цитат така: „Трудът ти взима здравето и животът“! Не е тайна, че огромна част от работодателите поголомно погазват правото на труд, така важно и гарантирано от Конституцията. Всеки един от нас обикновено подписва официален трудов договор за 8 часов работен ден, с гарантирана почивка. Но колко от нас, в действителност ще признаят, че работят над 12, понякога и 16 часа без допълнително възнаграждение и почивка …?

„Гражданите имат право на труд. Държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право.“ За съжаление днес правото на труд, гарантирано от Конституцията се осъществява зад границата на Република България. Милиони българи с насълзени очи си тананикат „Мила Родино“, докато берат грозде и маслини по коравата и прашна земя на света. „Мила Родино“, която нелогично за мен е поставена накрая на Конституцията. Време е да променим това. Да поставим свещената песен в началото и да се погрижим за нашия „прокуден“ народ. Да направим така, че неговият „Ад“ да се превърне в мечтания „Рай“, но тук в нашата родна България.

„Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго ...“ Свобода или Слободия? Днес живеем в дигиталната епоха. Днес, живият живот го няма. Всичко е в мрежата. Днес е достатъчен един изкуствено създаден и споделен в социалните мрежи скандал, за да разбие нечия репутация! Букви, знаци, емотикони, точки и запетаи… С едно натискане на клавиша от най-честния и почтен, може да се превърнеш в най-лошия и корумпиран човек и обратно … С едно натискане на „Изпрати” и „Сподели” може да се сложи край на всичко, в което си вярвал, за което си се борил и което си градил с години. Толкова е просто. Това ли е свободата да изразяваш мнение днес???

„Печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура.“ „Репортери без граници“?! Аз бих обърнала изразът така: „Репортери с определени граници“, или „Слово в кафез“, „Словото в желязната клетка“, кой както си хареса. 😀  Някой някога ми беше казвал, че който разполага с информация, разполага с най-ценния ресурс на света, защото информацията дава сила: „Ако искаш да си силен, купи си някоя медия. Тя ще сътвори магията …“. Колко от медиите са свободни днес? Колко от тях имат силата да отразяват ситуацията обективно и реално? 112-то място … Тук не думите, а цифрите говорят сами …

„Гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон.“ Право на медицинска помощ??? Не случайно поставих няколко въпросителни. Днес, нашето здравеопазване се оказва недостъпно за огромната част от населението на страната, независимо от факта, че повечето от нас плащат здравните си осигуровки добросъвестно и редовно. Днес, Народът предпочита да понася болката мълчаливо, отколкото да стои и да чака като „отритнат“ пред входа на Бърза помощ. Днес, Народът предпочита тихо и кротко да стои в дома си, отколкото да преживее мъката да бъде „разкарван“ с километри от едно болнично заведение до друго, за да чуе накрая думите: „Няма места“... Днес, Народът умира, заради тромавата и затормозена здравна система.

„Гражданите имат право на здравословна и благоприятна околна среда в съответствие с установените стандарти и нормативи. Те са длъжни да опазват околната среда.“ Всеки ден по телевизията и в социалните мрежи ставаме свидетели на споделени снимки и материали, които показват как замърсяваме и унищожаваме нашата планета. Сещаме се за околната среда само с наближаването на Световния ден на Земята или по повод афиширането на някоя голяма екологична кампания. По темата обаче трябва да се замисляме всеки ден: „Аз мога да пазя планетата чиста!“, „Аз мога да изхвърлям отпадъците в кошчето за боклук!“, „Аз мога да не замърсявам природата“! „Аз мога …!“. Да, ние всички можем, но не го искаме…

„Гражданите са длъжни да спазват и изпълняват Конституцията и законите. Те са длъжни да зачитат правата и законните интереси на другите.“ Спазват ли се законите днес??? Едва ли има човек на света, който поне веднъж да не е пристъпвал волята на закона – от незнание, случайно или умишлено. Някой някога ми беше казвал, че законите са гарант на  сигурността и реда в една държава. Често, около себе си чувам следните думи: „В България цари несигурност и безредие“! Но защо? Защото никой не иска да спазва закона!!! Защото в съзнанието на огромната част от нас се е загнездило чувството за безнаказаност. Изрази като „Голяма работа“, „Какво толкова ще стане“, „Хич не ми пука“, „Щом на един се е разминало, ще се размине и на мен …“, „Какво ще ми направят?“ са станали част от рутината на нашето ежедневие. Днес доверието в държавните институции и в ценностите е спаднало до критичния минимум.

Постижения и предизвикателства … Постижение - изпълнение на дадена цел или идея, постигане на крайна цел или успешен завършек … Пренасям се отново в далечната 1990 година. Около мен е Народът – онзи, изпълнен с надежда, вяра и ентусиазъм. 30 години – цял един живот, а всъщност сме още в началото на пътя, направили сме само първите крачки … Предизвикателство - изпитание, трудност … Отварям очи. 2021 година. Около мен е Народът – умърлушен, навел глава, потънал в ежедневните си проблеми. Животът е пред нас. Тръгвам напред по дългия път. Аз ще се опитам да извървя останалите крачки. Ще ме последваш ли и ти …?

[fiore-marina]

ЕДИН ПО-РАЗЛИЧЕН 15 СЕПТЕМВРИ

Първият полъх на вятъра прелисти календара на живота. Отново е септември. Началото на златната есен – най-красивият и цветен сезон от годината. Повечето хора свързват септември с началото на учебната година. Връщам се назад в моите спомени. Минали са повече от 20 години, когато за първи път прекрачих прага на училището, а днес всичко е толкова променено! „Любимото“ училище е вече „Дигиталното“ училище. Все още е ПОЗВОЛЕНО 15 септември да се отбелязва тържествено в онази празнична обстановка. В големия, обсипан с детски смях и разноцветни букети училищен двор. „Позволено“? Сякаш вирусът стана наш Господар: диктува живота ни, забранява, ограничава, разрешава, позволява, задължава …!!! И всичко това само за 2 кратки години!!! За 20 години е някак приемливо да настъпи такава промяна, но за 2 години сякаш е плашещо!!! Пред мен изниква образа на стария училищен двор.  Сякаш беше вчера,  когато за първи път стъпих в него. А днес??? Скоро същият стар училищен двор ще „оживее“, но по нов начин, виждайки го ONLINE от екрана на мобилните си устройства. Ето го и букета в малката ми детска ръка. Виждам го и сега, но вече като фон зад децата на поредната видеоконферентна връзка. Спомням си и детския смях. Чувам го и сега. Но къде изчезна изведнъж? Изгуби се! „Разпадна се“ някъде в лошата връзка! Скоро площадките пред физкултурните салони ще останат самотни и празни, играещи си само с листата на вятъра, а спортните съоръжения ще ръждясват, спомняйки си за доброто старо време преди „Дигиталния свят“. Скоро виртуалните класни стаи ще изместят старите, превръщайки ги в „ненужни“. Скоро емоджитата ще „изблъскат“ ръкописния текст и ще му „реагират“ гневно с: „Това не ми харесва“! Скоро предпазната маска ще замести ученическата раница, като най-важният и нужен аксесоар. Скоро тетрадките и химикалът ще стоят по рафтовете в книжарниците като „залежали стоки“, заменени от клавиатурата и компютърната мишка. Скоро училищата ще се превърнат в необитаемите „Стожери на някогашната просвета и култура …!“ „Моят дом е моята крепост!“ – Незнам какъв смисъл е вложил в тази фраза този който я е измислил, но едва ли е вярвал, че ще дойде времето, в което тя ще добие буквален смисъл. Вирусът – този „Малък диктатор“ ни я наложи. Домът се превърна в нашето място за почивка, в нашата болница, в нашето училище, в нашето работно място … Може би скоро именитата фраза ще трябва да се замести с ето тази: „Домът е всичко!“. Питам се: Нормално ли е това? Вирусът се превърна в „Сценариста“ на живота ни. Боже, щом сега е така, какво ли ни е подготвил занапред? Дали в момента го съчинява, или има още много предварително замислени сцени? Наближава 15 септември … Един по-различен от останалите, които помним: весел, жизнерадостен, но пълен с ограничения: „Носи маска!“, „Стой на разстояние от другарчето!“, „Не забравяй дезинфектантът!“ … Това ли ще си спомнят след 20 години днешните първолаци? Това ли ще е представата им за любимото училище? Ще си спомнят ли за първата учителка, която ги въвежда за ръка в класната стая? Ще си спомнят ли за първия буквар? Ще разпознават ли гласа на училищния звънец? Ще помнят ли боричканията и глъчката в междучасията? Ще помнят ли трепета на малките си сърчица от контролните работи, старата черна дъска и прашния отпечатък по пръстите от крехкия тебешир? Ще си спомнят ли сами или Facebook ще ги подсеща автоматично? Отново е септември! 2030 година! Повечето хора вече не свързват месеца с нищо. Дигиталният живот върви, благодарение на новото 10G. Всички са затворени в своята „Крепост“. Всичко върви както обикновено: монотонно, еднообразно, дигитално. Наближава 15 септември – един обикновен ден от календара на живота, в който не се случва нищо по-различно …!

[fiore-marina]

ГРОЗДОВИ ВЕНИ

Настана най-хубавото време от годината. Златната есен … Винаги съм обичала есента. За мен есента е най-красивият, най-цветният, най-плодовитият сезон. Всичко навън е обсипано с огнени багри. Настана времето за гроздобера.

По темата имам особено сантиментално отношение. Моят баща беше агроном. Нямах и 7 годинки, когато грабвах и прелиствах неговите книги. Оттогава минаха толкова много години, но картинките още оживяват в съзнанието ми, все едно и сега са пред мен. Обожавах да гледам нарисуваните в тях растения и цветя. Често те оживяваха в някоя саксия. Вкъщи се гледаха толкова екзотични видове, дори растение за кафе … Интересът към растенията наследих и от своя дядо, който цял живот работеше в трудовото кооперативно земеделско стопанство. Полето беше неговият втори дом. Разказваше, че само при баба и на полето се чувства щастлив. И дядо, като баща ми познаваше отлично насажденията. Все едно беше техен приятел. Знаеше кое от какво и кога има нужда. Винаги съм харесвала селския живот. Казвам думата „селски“ в най-красивата му форма. Обикновен, изпълнен с безгрижие и радост. Само ти и природата. Само ти и песента на щурците. Само ти и шепота на вятъра люлеещ житата. Само ти и блясъка на светулките. Няма нищо по хубаво от това. Често се връщам в къщата на дядо и баба, за да намеря спокойствието от забързания ден. Откривам го, но вече няма кой да ме посрещне. Аз все още търся и виждам усмивката им, но от портрета на стената … Вярвам, че те отново са заедно, някъде там, сред спокойствието на житата и са щастливи! „Да направиш идеалното вино е цяло изкуство“. Така казваше дядо. Чашата с вино беше неговата отмора, след тежкия изморителен ден. Помня с какво удоволствие отпиваше от нея, винаги усмихнат, улисан в разговор с баба. Чудя се, това ли е тайната на щастливия брак? Сега като се замисля, никога не съм виждала баба и дядо да се карат. Живееха в пълно разбирателство. Единият беше опора на другия и обратно. Виното или „простичкият селски живот“, в който липсват суетата, интригите, стреса …? Освен, че обичаше да го консумира, дядо много обичаше да прави вино. Настанеше ли време за гроздобер, цялото семейство отиваше на лозето и започваше беритбата. Помня колко весело и забавно беше. И до ден днешен в старата къща стоят огромните бъчви, в които и днес мога да се побера съвсем спокойно. Попили от елексира на живота, те още ухаят на старите спомени!

Виното е живот, виното е съдба, виното е любов …

Виното е живот … Дядо все повтаряше, че растенията са като хората. Нуждаят се от грижи и любов. Няма ли кой да се погрижи за тях, бавно увяхват и загиват. Те са като децата. Раждат се, растат, боледуват, стават големи, дават своите плодове и заспиват. Заспиват, за да се преродят в нови. Това е кръговратът на живота. Пред мен изникват рисунките от книгите на баща ми. Знаете ли, още ги пазя в старата къща с надеждата, че някой ден той ще се върне и пак ще ги разглеждаме заедно. Ще му кажа: „Погледни, добавих и нови“! Мисля си, че ще е щастлив да ги види. Да снимам природата за мен е истинско удоволствие. Често снимам растенията. Наблюдавам ги в продължение на  месеци и запечатвам кадри от тяхната крехка душа и живот.

Обичам да гледам тази снимка. Тя най-добре описва казаното от мен. Погледнете, сякаш в кехлибареното зрънце тупти сърчице, а животът се влива в неговите „Гроздови вени“.

И до ден днешен в старата ни къща продължавам да се грижа за моите лози. Някои от тях са много ценни за мен, защото са останали още от времето на дядо. Оцелели толкова дълги години, благодарение на грижата и любовта към тях. Както ми заръчваше той. Любов, която се отплаща всяка есен с тази прекрасна реколта.

Виното е съдба… Когато за първи път видях безкрайните лозя на Тоскана се почувствах като у дома. Всъщност в цяла Италия се чувствах като у дома, защото навсякъде около мен виждах лозя. В Италия не съществува villaggio без прекрасните полета с лозя.

Създала съм много творби, вдъхновени от красотата на Тоскана. Смятам, че човек задължително трябва да я посети поне веднъж в живота, за да усети нейната магия и красота. Ще се опитам да я предам и на Вас, макар и чрез рисунки.

По това време в лозята на Тоскана е истински празник - пълно с живот. Със същата глъчка, със същата радост … досущ като някога на нашето лозе. Съдбата на хората в Тоскана е свързана с гроздето. Те не могат да съществуват без него. Като една безкрайна симбиоза.

Не случайно казвам, че гроздоберът е най-хубавото време от годината. Няма нищо по-хубаво да се събудиш рано сутрин и да направиш едно разходка сред лозята. Да се потопиш в морето от лилави, оранжеви и червени багри. Да вкусиш от сладостта на узрелия плод. Да изпиеш чаша червено вино и да усетиш страстта на тази земя.

Едва ли има човек на този свят, който да не е вкусвал от елексира на живота - виното. В най-различните му разновидности и нотки. Казват, че във виното е истината / La verità e nel vino/.

Не знам дали е вярно, но за мен най-хубавото на виното е че след два часа проблемите ти стават на другите!

Виното е любов … Силна, страстна, неувяхваща … Любовта към любимия човек.

Виното е любов … Любовта към дома, твоят пристан, в който намираш уюта и спокойствието, след бурите на отминалия ден.

Виното е любов … Любов към ближния. Защото Бог е създал човека от любов, с любов и заради любов …!

Настана най-хубавото време от годината – времето за гроздобер. Отпивам глътка вино и слушам песента на щурците. Все по-малко са, но още намират сили да пеят. Скоро песента им ще утихне и ще се изгуби напълно. Тъжно е, но все пак хубаво. Само ти и лозята… Само ти и песента на щурците… Само ти и шепота на красивите спомени… Има ли нещо по хубаво от това …?

Посветено на дядо и баба – едни обикновени но истински, искрени и сърдечни хора! Годините минават, но споменът за Вас никога няма да избледнее, защото докато ме има ще го поддържам вечно жив!

[fiore-marina]

С АРОМАТ НА КАФЕ!

Добро утро? Има ли кафе? Обикновено това са първите ми думи, щом отворя очи. Моята философия е: „Животът е твърде кратък, затова се наслади спокойно на кафето си …!“. Житейският ми опит ме е научил, че на хубавите неща трябва да се наслаждаваш максимално дълго. А едно от хубавите неща в този живот е чашата с ароматно кафе. Сутринта за мен е безлична, без аромата на кафе. То ми въздейства по вълшебен начин. Помага ми да подредя мислите и задачите си за деня. Чувствам се жива, заредена с енергия, кара ме да бъда щастлива. Обичам да пия кафето си:

Сред природата …

Сред аромата на свежи цветя …

С нещо сладичко, често приготвяно от мен …

Сред уюта и спокойствието на дома си …

Но най-вече в Италия!

За никого не е тайна, че аз ОБИЧАМ Италия и всичко свързано с нея. Но най-вече обичам кафето. Когато пътувам до Италия първите ми мисли са: „Искам да изпия едно италианско кафе!“ Разходките ми из романтичните места на Италия винаги са били съпроводени с кратка Pausa Caffè.

Тъй като последно бях в Милано няма как да пропусна да опиша най-впечатляващите места с аромат на Caffè!

BIALETTI

Първото, което грабна вниманието ми беше прекрасно украсената витрина. Да Ви призная, всеки божи ден по няколко пъти се разхождах по тази улица и винаги се спирах да я погледна. Магазинът се намира на изключително лесно място – Piazza dei Mercanti.

Между рафтовете в магазина можете да намерите огромно разнообразие от най-различни вкусове и аромати кафе. Както вече знаете, аз като ценител на вещите за дома нямаше как да не се загледам в богатото разнообразие от чаши и разноцветни кафеварки. И прекрасната декорация – с изключителна прецизност и вкус. Казано най-точно - радост за окото и сетивата.

Съвсем близо до BIALETTI е разположено още едно уникално място – STARBUCKS.

Добре дошли в „Света на кафето!“ Разположен на едно от най-оживените места в Милано – Piazza Cordusio - в ето тази великолепна сграда.

Още на входа, аз и моите приятели бяхме посрещнати от изключително усмихнат и любезен персонал, облечен толкова изискано, че дълго време можехме да го гледаме и да му се наслаждаваме. Това е един от онези редки моменти в живота, когато се чувстваш, че те посрещат като „Звезда“. Тук мерките против разпространение на COVID-19 се спазват изключително стриктно! Още на входа на заведението се измерва температурата на клиента, строго се следи и за носенето на предпазна маска… За съжаление трайните следи от Пандемията няма да се заличат още дълго време. Места като STARBUCKS обаче те карат да се потопиш в един  различен и спокоен свят, далеч от сивото ежедневие. Поне на мен ми подейства така. Щом влезеш вътре оставяш проблемите и негативните мисли от другата страна на вратата. Защото е време да пием кафе …!!!

С моите приятели решихме да се настаним на втория етаж на прекрасния бар ARRIVIAMO.

Гледката оттам е изумителна. Целият процес на обработка на кафето се случва пред теб, благодарение на ето тази огромна машина. Представяте ли си! Пиеш своето току що смляно кафе и наблюдаваш целия процес – движението на кафените зърна по пластмасовите тръбички, тяхното смилане и превръщането им във вълшебната напитка. Винаги съм казвала, че: „Душата иска разговор, а кафето е само повод…!“ Единственото нещо, което не харесвам на италианците, е че пият кафето си „На един дъх“. Слава Богу, в STARBUCKS не съществува този проблем. Хората около мен бяха толкова спокойни, напълно отдадени на своя разговор и кафе!

Какво е кафето без нещо сладичко? Последното е верен приятел на моето кафе. Както вече знаете аз съм фен на шоколада. Като дете мечтата ми беше да имам фабрика за шоколад, което още ми се върти в главата от време на време. И така, нямаше как да пропусна да опитам от тези уникално вкусни и красиви сладки изкушения!

И тъй като все пак сме в Италия, нямаше как да пропуснем да хапнем и по парче вкусна Pizza!

STARBUCKS е като музей на кафето. Тук можете да си купите всякакви видове кафе, чаши, термоси и различни аксесоари. А уникалната обстановка ще остави у Вас красиви и незабравими спомени…

Добро утро! Има ли кафе? Независимо къде сте, не забравяйте да се наслаждавате на всяка красива сутрин и помнете, че: „Животът е по-хубав след чаша кафе …!“

[fiore-marina]

ПРОМЕНИ СВЕТА С ЕДНА РАЗХОДКА!

„Промени света с една разходка“! Това е първото нещо, което ми хрумна, когато започнах да пиша своя виртуален разказ. Той е посветен на всички Вас, които ежедневно променят Света към по-доброто, „по-зеленото“ бъдеще! Благодаря Ви! Наближава „Седмицата на мобилността“. Какво означава да бъдеш мобилен в днешно време? Сега като се замисля, аз от години спадам към категорията „Мобилен“ човек. Винаги съм обичала да ходя пеша. Разхождам се при всеки удобен случай, независимо от времето и разстоянието. Моите разкази винаги са носили в себе си послание… Днес Ви призовавам: Да отделим малко време за себе си и да излезем на една приятна разходка – в планината, в парка, на улицата… Има толкова красиви места! Днес, благодарение на социалните мрежи, нашите послания могат да достигнат до всяка точка на Света. Така ще започнем с неговата пр��мяна. Запечатайте миг от своята разходка и го превърнете в послание, което да  разпратим по Света. Аз вече го направих. Чакам да се присъединете и Вие!

„Движението е живот. Животът е движение. Цветен, пъстър, никога не е само в един тон. Движиш се по пътя. Понякога прав, понякога прашен и кален. Животът се движи. Не спирай да живееш …“

„Как ми се иска да е месец май и пак да се разхождам сред аромата на розовото поле…“

„Усмихвай се под лъчи от радост и щастие“!

„Движи се заедно с природата. Ти си част от пейзажа. Променяй го към по-добро!“

„Бъди мобилен!“

„Няма нищо по-хубаво от една романтична разходка!“

Преди месец се върнах от Милано – най-елегантният град на Света. Аз бих добавила към „Елегантен“ и думата „Мобилен“. Искам да споделя с Вас моите впечатления. Силно се надявам, че всичко това скоро може да стане реалност и в България. ЕКО ТУР в Милано? На пръв поглед звучи невъзможно. Как? В Милано? В този огромен град? Не само възможно, но и супер забавно преживяване с многобройните покрити колела на Piazza Duomo. Погледнете колко са красиви. Може да ги видите из целия град. По площада, в Parco Sempione … Замисъл с грижа за околната среда. Стотици туристи на ден избират да направят своята незабравима обиколка с този чист и екологичен транспорт.

ЕКО ПОДВИЖНА РЕКЛАМА! Възможно ли е това? На езерото Como, ДА! Когато го видях бях впечатлена, до толкова, че ми се искаше да го подкарам. Простичко, атрактивно и екологично чисто творение.

Тези красавци отдавна са станали част от ежедневния живот на цяла Италия. Можете да ги видите навсякъде. Това е най-актуалното транспортно средство в момента. Лесно и забавно за употреба.

Не мога да пропусна и велосипедите. Също, както електрическите тротинетки може да ги намерите навсякъде. Ако нямате собствен велосипед, можете да си наемете за определен период от време на символична цена с едно сканиране на баркода. Лесно, като детска игра!

„МАЛКИ КАПСУЛКИ ОТ БЪДЕЩЕТО…“ Това беше първото, което ми хрумна, когато ги видях. Всички знаем, че градове като Милано, все пак са мегаполиси и невинаги в тях може да се придвижим пеша или с колело. Понякога е наложително да се използва и друг вид транспорт. Но това, което забелязах по улиците на Милано е все по-голямото нарастване на употребата на електрическите автомобили, като тези симпатични смартове. Честно да Ви призная тези модели ги виждах за първи път на живо и ми беше изключително интересно да ги разгледам отблизо. Малки и компактни, идеален заместител на традиционния автомобил и най-вече с грижа за природата.

Същото забелязах и на езерото Como. На всяка улица бяха паркирани по няколко електрически автомобила TESLA – луксозни модели. Това ме накара да се замисля, че и по-заможните хора ги е грижа за опазването на околната среда. Нещо, което е наложително да започне да се „насажда“ и в нашето самосъзнание.

Няма как да пропусна и тях – емблемата за поколения италианци -  Vespa. Тези симпатяги отдавна са част от традиционните превозни средства в цяла Италия. Стил, чар и част от романтичната история. Така мога да ги опиша.  Младежи, възрастни, мъже, жени … всички предпочитат Vespa. Искам да Ви споделя как бях удивена от една млада дама облечена по последна мода на via Filippo Turati. Тя беше толкова впечатляваща, че нямаше как да не привлече вниманието ми. Независимо от елегантния и външен вид и скъпите дрехи, тази дама се придвижваше с малката си Vespa. Лесен за употреба, с минимален разход на гориво, с грижа за природата. Дори и самото име /Vespa на италиански означава „Оса“/, като че ли е било избрано специално.

Наближава „Седмицата на мобилността“. Какво означава да бъдеш мобилен в днешно време? Вие спадате ли към категорият�� „Мобилен“ човек? Искате ли да бъдете мобилни само от 16 до 22 септември или движението ще бъде Вашият двигател през останалите дни от годината? Искате ли Вашият град да прилича на тези „от бъдещето“? Постижимо ли е? Как може да го постигнем? Искате ли да започнем от днес …?

[fiore-marina]

PARCO SEMPIONE – „ЗЕЛЕНАТА ПРЕЛЕСТ“ НА МИЛАНО

Скоро си писах с един много скъп за мен човек. Зададох му въпроса дали му харесва Милано? Той ми отговори, че освен DUOMO и Basilica di Sant’Ambrogio нищо друго не го е впечатлило. Отговорих му, че това е било така, защото не е бил с мен 😁😘

„Зелената прелест“ на Милано … Така ще нарека PARCO SEMPIONE. Флора, фауна и почивка за тялото и душата, събрани в едно. Скъпи мой, каня те на една, ЗАСЕГА виртуална разходка в света на спокойствието. Знам, че вече си впечатлен! 😉

„Спокойствие“ е думата, с която бих описала парка. Разходката в него е един от онези моменти, в които ти се иска да захвърлиш телефона и проблемите си далеч, много далеч … Често се разхождах там, защото това беше единственото място, което ме караше да губя представа за реалността.

Животните бяха моите приятели. Цветята бяха моя парфюм. Алеите – моят път, по който се носех безгрижно. Небето – моят покрив. И това ми стигаше!

В Милано има още много красиви паркове, но SEMPIONE е някак различен. В него има особено привличане, което се усеща още на влизане. Там те посрещат нимфите. Толкова са изящни, сякаш те приканват да влезеш в магичния свят на природата, която олицетворяват и покровителстват. Веднъж влезнал в този свят, ставаш част от магията.

Неслучайно много посетители са избрали безсмъртните нимфи да бдят над тяхната любов. „Заключена, вечна и неувяхваща“ тя никога няма да загине …

Вървейки по моста се радвах и на тях - многобройните патици. Приличаха ми на нимфите. Грациозният им танц по водната повърхност няма как да не те привлече. Често те се носеха заедно с рибките, а още по-често ги догонваха няколко чифта малките крачета, които тепърва заучаваха стъпките на водния танц.

Не така обаче стояха нещата при тези сладури. Докато патиците по-скоро ми приличаха на безгрижните туристи по улиците на Милано, тези приятели ми напомняха за забързаните за работа рано сутрин. Толкова бяха забавни, заради крясъците, които издаваха. Този вид не ми беше познат, затова го потърсих в Google. Смях се толкова много 😁 Неслучайно са ги кръстили водни дърдавци 😄 Толкова бяха щури и забавни. По едно време стъпвах по пътеката плахо, озъртайки се наоколо, защото изневиделица някой от тях можеше да се озове в краката ти. Никой от тези водни обитатели не се страхуваше от хората. Толкова бяха свикнали с нас, все едно са ни близки приятели.

Не мога да пропусна и един от символите на Piazza Duomo – гълъбите. Ето този например много му хареса да ми позира. Тъй като денят беше горещ тези малки красавци „умираха“ за един разхладителен душ във водите на SEMPIONE.

Също като малкия черен кос, който се къпеше с такова удоволствие, че не забелязваше никой и нищо около себе си 😃

Ето я и нея - водната кокошка. Със сигурност ще Ви направи впечатление с характерната си ярко червена човка. И тя не оставаше по-назад от дърдавците. Много ми беше забавно, когато ги наблюдавах как се „карат“ за територия. Досущ като междусъседски скандал 🤣

Тъкмо си мислех, че само патиците и аз сме най-безгрижните тук, когато забелязах тази костенурка. Засмях се и се казах: „Още един без проблеми …“ 🤣

Тук, в SEMPIONE всичко е в идеална хармония. Тук е толкова зелено и красиво. Навсякъде се носи уханието на природата.  

Цветя, животни, хора, спокойствие … Нито един от видовете не доминира над другия. Един идеален свят, към който трябва да се стремим щом излезем от тази „магия“!

Незнам дали е замислено или е случайно, но SEMPIONE граничи с Арката на мира. „МИР“ е другата дума, с която мога да го опиша. Мир с природата! Мир с душата си! Мир със самия себе си …! Скъпи мой, каня те на една разходка в света на спокойствието. Знам, че следващият път ще бъдеш с мен!

[fiore-marina]

CHIESA DI SAN SEPOLCRO – Църквата с „Живите лица“

До това невероятно „съкровище“ се добрах напълно случайно. Всъщност бях тръгнала към Biblioteca Ambrosiana. Част от „Живата“ история на Милано – така мога да опиша историческата библиотека. Дълго стоях и се наслаждавах на грациозната и фасада.

А великолепният паметник на кардинал Боромео ми вдъхваше допълнителен респект.

Особено, като знаех, че е един от най-ярките представители на аристократичната фамилия Боромео, от която произхожда моята любимка и идол – прекрасната Beatrice Boromeo.

Biblioteca Ambrosiana се намира в непосредствена близост до DUOMO.

По този маршрут се разхождах ежедневно по няколко пъти на ден. И никога не ми омръзваше. Обожавах да гледам живота около мен – магазинчетата за сувенири, забързаните за работа, снимащите туристи, препълнените заведения…

Уличните артисти, стрелкащите се тролеи…

Има някакъв особен чар в разходките по прекрасните улички на Милано. Чувство, което не може да се опише, а трябва да се изпита …

Църквата с „Живите лица“, така нарекох Chiesa di San Sepolcro. След малко ще разберете защо. San Sepolcro се намира точно до Biblioteca Ambrosiana. Първото нещо, което забелязах беше ето този прекрасен часовник. Странно! Стрелките се движиха, а сякаш времето беше спряло…

„Живите лица“ – това беше първото нещо, което изникна в съзнанието ми щом ги видях. Интериорът на цялата църква е запълнен с тях. Изработени в реален размер, пресъздаващи най-ярките сцени от живота на Христос. Незнам кой ги е сътворил, но който и да е, е вложил цялото си майсторство и чувства в тях. Те са като живи. Те гледат и сякаш ни виждат, усещат нашите мисли, чувстват нашите емоции, искат да говорят с нас! В един момент все едно се пренесох векове назад… За миг се озовах пред съда на Пилат… онзи, „лошият, жестокият и коварен човек“ … За миг и аз се озовах сред  тълпата… „от добрите“, които само до преди дни посрещаха Исус в Йерусалим с „Осанна!, а днес крещяха „Разпни го!“ Замислих се… Променило ли се е нещо от онези ранни векове до днес. Минали са хиляди години, а хората са същите – лицемерни, жестоки, коварни …, като тълпата. Предатели …, като Юда. Страхливи …, като Петър. Тълпата, готова да изопачи истината, да излъже, да се отрече от очевидното, само за да „спаси своята кожа“, само „да е добре“... Досущ като днес. Кой всъщност е лошият? Загледах се в Пилат. В никакъв случай не е той. Да, бил е страхлив, но не и лош. Страхлив, защото и той като онази тълпа не е посмял да отмени смъртната присъда, но не и лош, защото поне е имал доблестта да изрече: „Аз не намирам никаква вина в него /Исус/“! Не е ли същото и днес? Лицемерите създават илюзията за „добри“. Те винаги са в благоприятното положение. Винаги „успяват“! Винаги постигат целите си. Но дали са запомнени? И с какво…?

Вървейки и размишлявайки, застанах пред него – детенцето Исус. Малкият Исус с броениците. Така го кръстих. Толкова бяха красиви. Цветните мъниста блестяха с особена красота. Всяка една от тях си има своята история, всяко едно мънисто е „попило“ по една молитва. Всеки е оставил своята надежда в ръцете на малкия Христос, с вярата, че той ще я превърне в реалност … Толкова много човешки съдби, „заключени“ в цветния кръг от надежда!

Чудя се, колко ли силна е била болката на Божията майка, когато е гледала безжизненото тяло на своето дете. Заставайки пред тази сцена ме побиха тръпки. Цялата мъка беше събрана в лицето и. Знаете ли, понякога се ядосвам на моята майка, че прекалено много се страхува за мен. Винаги съм го приемала шеговито… До този момент, когато погледнах Дева Мария. Сега започнах да разбирам моята майка. Аз съм част от нейното тяло и душа и имаме особена връзка. Необяснима с простите думи. Както аз усещам нейната радост и болка, така и тя усеща моята. Неслучайно казах, че часовникът на кулата върви, но тук времето е спряло. Сякаш гледах свалянето на тялото Христово от кръста. Сякаш болката на Мария прониза и мен. Незнам на нейно място дали бих издържала. Боже, колко много сила има в една майка …!

Ето я отново пред мен - Тайната вечеря … Честно да Ви кажа, в Милано видях много различни изображения на Тайната вечеря, но тази ми направи най-силно впечатление. Ще се запитате защо? Защото в нея намерих символиката, която някак си ми липсваше при останалите. Това, към което и аз се стремя напоследък – СМИРЕНИЕТО! Толкова ли е сложно? Защо се мислим за по-висши създания от Божия син? Защо не се вгледаме в неговия пример? Защо напоследък виждам толкова много хора, които се мислят за „по-велики“ от останалите? Нима сме неспособни да последваме примера на Исус? Не го вярвам. Можем да го направим. Стига само да се загледаме в „Живите лица“. Неслучайно казах, че те ни говорят. Те искат да ни напомнят, че Адът и Раят живеят във всеки един от нас и всеки път, когато позволим, Адът да надделее, трябва да се замислим за Христос и за неговата саможертва в името на човешкия род!

След толкова много размисли ми трябваше малко спокойствие. Винаги съм го намирала в тях – църковните книги. Нямаше как да не надникна между редовете им. Толкова много харесвам да ги чета. Особено на италиански…

В още един житейски размисъл … Така премина и днешният ми ден. В разговор с тях, с „Живите лица“. На излизане видях този прекрасно изрисуван прозорец и се запитах: „Ако погледна през него, дали светът ми ще стане също толкова цветен?“. Обърнах се назад, а „Живите лица“ ми напомняха, че това зависи от избора на самите нас …

[fiore-marina]

CIMITERO MONUMENTALE – Безвремие, спокойствие и размисъл!

Днес ще пиша, за най-впечатляващото място в Милано, което остави ярък отпечатък в съзнанието ми - CIMITERO MONUMENTALE! Ще Ви призная, че това е „най-трудният“ ми пътепис. „Труден“, защото в него вложих изключително много емоция, която от години не бях изпитвала, а и не вярвах, че след всичко което съм преживяла някога ще мога отново да изпитам! Но нямаше как да остана безучастна към всичките тези безбройни истории и съдби, сред които се разхождах няколко часа.

Този шедьовър на архитектурата беше едно от първите места в Милано, които нямах търпение да посетя. Планирах посещението си до там за неделя рано сутринта, за да избегна горещото време. Тъй като вече доста се бях повозила на миланското метро си мислех, че го познавам наизуст, докато не ми се наложи да се кача на линия М5 😀😁😃

За да се придвижите до CIMITERO MONUMENTALE трябва да използвате най-новата и модерна линия на метрото – лилавата М5. Спирката на която трябва да слезете е Fermata Monumentale. Докато се движих към влакчето бях удивена от лилавия коридор по който минавах. Както вече знаете аз съм фен на всичко що е в цвят лилав и може би затова бях толкова впечатлена.

До момента в който стигнах до коридора със стъклените врати. Чудо? Ами сега? Защо не виждам релсите на метрото, се запитах аз? Позагледах се, за да питам някой учтив италианец дали съм на правилното място, но познайте. В неделя рано сутринта се оказа, че аз съм единственият ранобуден турист, жаден да разгледа забележителностите на Милано 😁 В този момент чух звука от метрото. Веднага, след като то спря стъклените врати се отвориха, а след това се отвориха и вратите на влака. О да, май бях на правилното място. Е сега ми стана ясно защо наричаха М5 най-модерната линия на Милано 😀

След като пристигнах на моята спирка, първото нещо, в което се загледах беше една прекрасна Базилика от отсрещната страна на улицата. Нямаше начин да пропусна да вляза в нея, но толкова много исках да посетя CIMITERO MONUMENTALE, че реших ��а го отложа за по-късно. Повървях малко и го видях пред мен – в целия му блясък и разкош. Удивително …

Качих се по стълбите и започнах да ги разглеждам една по-една – шедьоврите изваяни от мрамор - истински произведения на изкуството. Гробниците на най-известните фамилии в Милано - Prandoni, Ariatti, Speckel, Cremona, Rainoldi, Fabiani, Coralli, Bianchini, Bonetti, Pacchetti, Rocca. Нито един от тези малки шедьоври не се повтаряше с другия. Всеки паметник имаше своята уникалност и красота. Всеки имаше някакъв замисъл. Ангели, птици, статуи на Христос и Дева Мария бяха пазителите на душите на покойниците, погребани там. Докато се разхождах между тях изпитах едно особено чувство. Въпреки, горещото време сякаш усетих студенината на мрамора, който беше около мен. Интересно и странно… Замислих се какви ли са били тези хора, как ли са изживели своя живот, искали ли са да бъдат погребани точно тук … Леле, как ли биха реагирали, ако знаеха, че толкова много туристи снимат ежедневно техния последен и вечен дом. Общо казано се замислих за живота. Колко е кратък … Като един миг. Замислих се защо е нужно да го изживеем спокойно и достойно. Да се насладим на всеки един момент. Да го изпълним само с позитивни и красиви емоции. Да не вредим умишлено на другите. В крайна сметка какво остава от нас? Може би само един спомен… - „Той или тя беше добър човек“! … И естествено някой от тези прекрасни паметници – символи на вечността, външното лице на спомена. Как ми се иска и аз един ден да имам нещо подобно 😀 Едва ли, тъй като няма как да си го позволя, но ще ми стига спомените за мен да бъдат позитивни…

След като разгледах паметниците на етажа се запътих към парка на комплекса. Тук имаше не по-малко красиви шедьоври – рицарят със своя меч, ангелът с цветята, двамата влюбени, погребани заедно един до друг, Девата, пазеща своята рожба, отишла си без време…

Нямаше как погледът ми да не се спре върху нея – Изабела Айролди, починала само на 24 години през 1889 година. Първото нещо, което си помислих беше: „Колко много я е обичал съпругът и, за да поръча в нейна памет изработката на това невероятно творение“. Минали са над 130 години, а тя изглежда толкова красива. Сякаш е заспала и всеки момент ще се събуди. Мислех си, не е ли жалко. Толкова млада и красива, а си е отишла толкова рано…

Продължих с разходката и се изправих пред нея – Зайра Бривио. Тук, като че ли съдбата си бе направила още по-лоша шега. Тя беше починала само на крехките 16 години. Но докато Изабела сякаш беше спокойна, на лицето на това младо момиче беше изписана агония, подсилвана от страдащия ангел до нея, който я беше прегърнал, сякаш за да я утеши и да облекчи мъките и… Незнам от какво всъщност е починала Зайра, но със сигурност в последните си дни не е била щастлива… Никой не заслужава такава съдба, особено ако е толкова млад …

Друга дама, която ми направи силно впечатление беше тя. Паметникът не блестеше с особена грандиозна архитектура, като предните два за които Ви разказах. Но още щом се спрях пред него и се загледах в снимката ме „грабна“ нейното излъчване. Какви прекрасни дълги коси! Колко ли е била красива на живо? А какво ли се е случило с нея? Честно да Ви кажа, разходката тук ми се отрази много добре. За някои от Вас ще изглежда странно, но това място има особено излъчване и е най-подходящото за размисли върху живота. Тук, човек може да си направи най-ясна равносметка за своя живот. Гледайки всички тези съдби около мен, си казах, че колкото и труден да е бил, всъщност моят живот не е толкова зле! Помислих си отново за Изабела – млада, красива, от аристократично семейство, богата, с прекрасен съпруг – благородник и отишла си толкова рано, неизживяла напълно радостта от своя живот… Чудна работа е съдбата. Дава ти всичко, а ти го отнема толкова рано …

Ето го и него – Исус, изваян до съвършенство. Няма как да не се спреш пред този монумент. Честно да Ви кажа, гледах го доста време и си мислих, че всеки момент ще чуя неговата молитва. За какво ли молеше всъщност Бог? Ние имаме толкова много грехове, че едва ли само една молитва за опрощение може да ни помогне …

Това съвършенство нямаше как да не ми направи впечатление. Ще се запитате защо. Аз обожавам природата и гората. Ако един ден имам паметник тук, то в него задължително ще искам да присъства гората. Монументът е уникален. Незнам дали покойният е обичал гората и планината, но вярвам, че почива в мир, обгърнат от спокойствието на нейната прегръдка…

Нямаше как да подмина и нея – страдащата възрастна дама. Дълго стоях и я гледах. Можех само да предполагам за нейната мъка – най-вероятно по обичан съпруг, а още по-вероятно от загубата на скъпи деца. Незнам? ��два ли някога ще разбера. Още една съдба, която ме накара да се замисля какво означава да си тук и сега!

Ето я нея. Нарекох я „Принцесата“, защото изглеждаше като истинска принцеса. От онези от детските филмчета – красива, грациозна, като че ли и мъничко капризна 😋 Всъщност, тук почиват Анджело и Джузепина Омодео, които също губят своето дете Марино много рано – само на 26 години. Прекрасен млад инженер с обещаващо бъдеще. Научавайки и тази история си казах: „Сякаш над тези благородници тегне проклятие“. Всеки от тях е имал всичко, но си е тръгвал от тази земя толкова рано, че е не е имал възможносттта да го изживее докрай… или е губил най-ценното в живота си без време. Сега като се замисля, не искам да съм на тяхното място.

„Тайната вечеря“ … Каква красота. Това е един от най-впечатляващите и ярки паметници в CIMITERO MONUMENTALE. Толкова е вълнуващо да стоиш и да го наблюдаваш…

Ето ги и тях – най-величествените монументи. Семейните гробници в парка. Сред тях отново виждам имената на знатните милански фамилии - Centenara, Erba, Bocconi. Прекрасни … Чудих се какви ли всъщност са били семейните им къщи, имайки идея как изглеждат техните гробници.

Съвсем случайно погледът ми спря и се загледах в леко открехнатата врата на една от тези мраморни чудеса.

Казах си: „Да ме прощава Famiglia Gabba, но ще вляза да разгледам“. Плахо открехнах вратата и първото нещо, което ме впечатли беше това изумително красиво разпятие – цветно рисувано стъкло, през което лъчите на слънцето изглеждаха като вълшебно сияние.

Щом влязох вътре в гробницата отново ме обгърна онази прохлада идваща от студения мрамор и от онова особено чувство за безвремие… Загледах се в нея – Tomba Camilla Cavezzali.

Честно да Ви кажа, в онзи момент нямах никаква идея коя е тя. Само знаех, че не е случайна жена и че е много богата. След няколко дни прочетох за нея. Оказа се, че съм нарушила за малко спо��ойствието на Camilla Gabba Cavezzali – извънбрачната дъщеря на граф Gian Giacomo Poldi Pezzoli от дългогодишната му връзка с Джузепина Паравичини.

Едва ли има човек в Милано, който да не знае името на този благородник – бащата на музея Poldi Pezzoli, събрал изкуството на италианския Ренесанс. Предполагах, че Camilla е богата, но не предполагах, че след смъртта си граф Pezzoli и завещава над 4 милиона лири /огромна сума за онова време/. Една истинска представителка на аристокрацията, която завещава голяма част от тази сума на Художествената фондация Pezzoli за развитието на изкуството и културата. Истински благородник. Поклон!

Безвремие … Така мога да опиша в една дума няколкото часа прекарани тук в CIMITERO MONUMENTALE. Спокойствие … е другата дума, с която мога да назова това уникално място. Размисли … за живота и за смъртта, за това какви сме ние и какви всъщност искаме да бъдем занапред. Всъщност самата дума „монумент“ означава „да напомня“, „да съветва“, „да предупреждава“, че не сме вечни на тази земя. „Вечни“ са те … спомените за тях, за безбройните души … Разхождайки се изведнъж се заслушах в шума на листата и в гласовете на това ято от гълъби. По едно време се огледах. Бяхме останали само аз и те насред мраморните шедьоври. Момент, и още един посетител – спокойният черен котарак, който зорко бдеше над фамилия Berarducci 😁 Който ми каже, че е случайност няма да му повярвам 😀 В този момент я чух – камбаната от близката Sant'Antonio di Padova зовеше за литургията. Тръгнах към Базиликата и се замислих: „Оставих я за по - късно … Ами, ако нямаше „по - късно“ … Животът ни е като кратък миг от безвремието и нищо не бива да се отлага. Ние сме тук и сега, по-късно ще остане само споменът …