#Владко Мурдаров

[vprki]

Владко Мурдаров – гид в нови пространства

Запознах се с  проф. Владко Мурдаров преди повече от три десетилетия по телефона за езикови справки – попаднах на него при един емоционален спор с режисьор за правописа и произношението на термини в една пиеса. Написа театроведката Богдана Костуркова за Сборник на Института за български език на БАН в чест на 75-та годишнина на именития ни българист и преводач от немски, роден на 16 април 1948 г.. Своя текст тя предостави и на „въпреки.com.

Той, Владко Мурдаров, със смях разреши назряващия конфликт и още в този разговор намери начин да ме насочи към непознато име на австрийски драматург, който би ми бил интересен. И постепенно Владко Мурдаров през годините се превърна в мой гид в шарения, многообразен и често изненадващ свят на драматургията, родена на немски език. В 90-те години немските и австрийски драматурзи, извън класиците, бяха малко познати у нас. На фона на многогласието и многотемието на съвременната драматургия те имаха какво да кажат на българските зрители. Театрите постоянно търсеха нови автори, нови теми, нови гледни точки към заобикалящата ни действителност.

Но, според мен поне, тогавашният театрален вкус бе насочен към английската и френска драматургия, която сякаш бе по-близка на българските нрави.

Проф. Владко Мурдаров

С постоянство и целенасоченост, сякаш няма друг път пред него, Владко Мурдаров продължаваше да превежда нови и нови автори, да открива и предлага на театралния и литературен пазар текстове, които интригуваха, вълнуваха, повдигаха въпроси с трудни отговори, плашеха. Чертаеха пътеки, които гарантираха сложно изкачване в непознати територии. Преводачът, когато е и личността, подбрала пиесите, залага примамки с нови и нови заглавия и автори. Води ни в свят, привлекателен с многообразието си, с динамиката, с която изскачат най-неочаквани теми, образи и визии за бъдещето. Театрален свят, белязан от множествеността.

И се намериха творци от различни поколения, които поеха риска да дадат живот на българска сцена на пиеси, които се оказа, че имат диалог с нашата публика. Това сякаш даде криле на проф. Мурдаров и той се превърна в институция за предлагане на новото, интересното, конвертируемото и у нас драматургично творчество на немски език. ( Може би тук е мястото да споделя, че когато пиша тези редове той превежда 464 –та пиеса и е дал на българската култура възможност за среща с 80 автори, творящи на немски език!)  Главното препятствие пред разпространението на театъра в международен план е езиковата бариера. Преводачът на пиеси е първият проходител в тази насока. Той предлага стимулиращо четиво за творци и публика, трябва да умее да открива връзки между отразените в творбите проблеми и нашите собствени такива. Благодарение на подбора и превода на Владко Мурдаров в последните години по нашите сцени стъпиха автори и пиеси, които има обединяваща линия – вечни теми, вълнуващи човечеството, вечните теми на изкуството и това разширява светогледа и възгледите за театър на българските театрали и широката читателска публика.

Проф. Владко Мурдаров

Преведе (и превежда)   добре скроени текстове с ясна конструкция, профилирани характери, напрегнато действие с много обрати, неочаквани и със сигурност интересни  човешки характери, съвършен минималистичен диалог, (ситуационно и речево концентриран, позитивно утвърждаване на основните човешки ценности), независимо от съдържанието на пиесата. Търсен ефект в подбора на пиеси за превод е усещането, че избраният автор е мислил за актьорите и публиката още при създаването им. Има богат профил на подбраните пиеси – комедии на ситуациите, комедии на характерите, текст за тинейджъри, семейни драми, бунт на поколението срещу предходното, на онеправданите, на различните….. Пъстър живот, цветист език, пленяващо чувство за хумор…  Владко Мурдаров умее да подбира автори, които създават фантазен свят на театралната реалност, които имат вкус към мрачната и трагична действителност, има сред преведените от него предизвикателни и оригинални автори, има сръчни диалогисти, има откриватели на нови театрални форми и теми.

Проф. Владко Мурдаров

Дали действителността е неразгадаема, не подлежаща на описание, дали символиката е важно изразно средство при разглеждането на важни теми като всеобщата криза на ценностите, на гласа на сърцето срещу безизходната затвореност и вечната победа на злото, за свободата на личността, за страха от промените,  за свободната воля на човека. За вярата и безверието, за греха и отчаянието, за страха и радостта от живота – преведените от Владко Мурдаров пиеси ни дават поглед към значима част от световната литература, и в частност драматургия. И да открием приликите и да споделим прозрения за човешкия живот. ≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: Стефан Джамбазов

P.S. на „въпреки.com”: И ние бихме могли да започнем наш текст за Владко Мурдаров така, както го е описала Богдана Костуркова, макар и по други поводи, но в този контекст – за правилния български език. В каквито и медии да сме работили в годините сме се допитвали до него. Извън неуморната му преводаческа дейност, той остава стожер на езика ни, който, за жалост, е пренебрегван от незанание, необразованост на политици, журналисти и кой ли не…

Не спира да пише и в тази посока. В годините той е автор при нас, на когото държим и благодарим. Да е честит, здрав и все така да е пример за работоспособност и любопитство към света на литературата не само в немскоезичния свят! Честит рожден ден, проф. Владко Мурдаров!

[laharpechimere]

обидната дума “индивид”

Какъв подход да избереш, когато пишеш за някой близък реален човек? Той ще съдържа ли възклицания, лични наблюдения, мнения? Тези въпроси понякога се подминават, пропускат от бурното въображение на твореца, който веднъж видял образ или частица от него, трябва да го пресъздаде, втурвайки се към платното или хартията.

Австрийският писател Петър Хандке се спира. Как да подходи към толкова сантиментална и емоционална история като смъртта на 51-годишната си майка? Веднъж разбрал тематиката си, той обръща писането към нас, четящите. И четем спокоен и като в анотация текст за случващото се през тихата катастрофа, намерила най-умело убежище в смъртта на нечия майка. 

Минималистичен жест, който дръпва завесата на психологичното, религиозното и социологическото. Остават голите думи, обитаващи контрастните и почти невидими чувства на писателя. Какво човешко ще съзрем сред тази пустота? Струва си да опитаме.

А чрез описваната майка четем тъжните и сложни думи:

“Индивид” беше познато само като обидна дума.

Какво прави индивида индивид и след свалянето на външното ще остане ли нещо от него? Или позорът от голотата ще надделее? 

ваша арфа,

Химера

посети инстаграма ми: @laharpechimere​

(издание на Black Flamingo, 2020. Превод Владко Мурдаров)

[vprki]

Толкова грешим в речта си…

„Всичко започна от лятото. Обадиха ми се от БНТ, за да говоря преди някакво предизборно студио за това как говорят политиците. Много се замислих и реших, че специално за тях ще седна и да помисля какви глаголи употребява българинът и какви грешки прави.“ Сподели за „въпреки.com”проф. Владко Мурдаров, езиковед и преводач.

Разговорът ни с него е по повод трите му книги „Разни съвети за глаголите“,“Разни съвети за имената“ и „Разни съвети за предлозите“, издадени от Black Flamingo Publishing, 2022. А проф. Мурдаров продължава: „ Глаголи, специално си избрах, тъй като академик Александър Теодоров- Балан е казал, че глаголът е „слонът в българската граматика“. Затова и на корицата има слонче. Цял живот се занимавам с това по какъв начин говори българинът, какви грешки допуска, а грешките му все повече се увеличават. Разбира се, основното е как говорят публично хората, т.е. затова как говорят политиците, защото моята идея е, че всички грешки тръгват от политиците. Журналистите се заразяват от тях и след това продължават да разпространяват тези грешки и така целият народ греши. Става дума за всеки политик, за всеки депутат, който говори. При всеки има грешки.

Александър Теодоров-Балан

Като започнем от глаголите, след като направих книгата, аз започвам първо от елементарните грешки – как се изговарят глаголните окончания, че там се греши и след това продължих. Но говорих за това до каква степен е силно влиянието от диалекта, защото много от хората, които говорят публично изобщо не са се освободили от диалектните си навици. След като завърших с глаголите, реших че не мога да остана до тях и затова минах на следващата книжка, която е „Разни съвети за имената“. А имената, даже някои хора ме питат дали е за собствените имена? Не, аз мисля за друго нещо – за съществителните, прилагателните, числителните, местоименията. При тях също има много грешки – всякакви. Като започнем с елементарните – членуването при съществителните имена и минем, например, през такива като числителните, говорим и за местоименията, например, това кой, кой идва, кой търсиш, на кой е това – това унифициране, където всичко става кой е много смущаващо. И затова трябва да се говори. На корицата има рибка, защото когато излиза Рибният буквар на Петър Берон през 1824 годна е наречен рибен, защото вътре в буквара има един кит. И аз затова помолих художника да нарисуваме кит. Това да бъде обобщаващо за всички имена, за които говорим. И след това стигнах до предлозите. Българският език има много предлози и всъщност сме много безпомощни при употребата на предлозите. Безпомощни сме основният предлог при нас е НА. Той се появява при всякакви случаи. В много случаи абсолютно неподходящо и много често и НА-то се съкращава. Картинката на корицата ѝ е кенгуру, защото „скачаме“ от тема на тема. Театралът и водещ на предаването „Рецепта за култура“ в БНТ Юри Дачев каза, че съм направил трилогия, може да стане и тетралогия. По-нататък, мисля да продължа със своите съвети и да обърна внимание на това когато говорим за правопис, защото и там има много грешки.“

"Рибният буквар" на д-р Петър Берон

Проф. Владко Мурдаров ни предостави за публикуване въвеждащите си бележки към всяка от книгите си. Предлагаме ги и на нашите читатели, защото сме убедени колко са важни за нашия български език дори във всекидневието ни.

Когато през лятото започнах да работя по книгата си РАЗНИ СЪВЕТИ ЗА ГЛАГОЛИТЕ, реших да се огранича само с пропуските, които се наблюдават при употребата им в нашия език, но си обещах, че по-късно ще продължа заниманията си и с имената – съществителни, прилагателни, числителни, местоимения, защото и при тях има натрупани всякакви грешки. Има грешки в избора на формата им, има грешки при включването им в изреченията, има грешки при избора им не само от книжовния запас. По-късно си дадох сметка, че и при предлозите има също много колебания.

През 2012 година излезе от печат последният академичен ОФИЦИАЛЕН ПРАВОПИСЕН РЕЧНИК НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК, а през 2016 година и ОФИЦИАЛНИЯТ ПРАВОПИСЕН РЕЧНИК НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК. ГЛАГОЛИ. В тях са дадени отговори на много от въпросите, които интересуват хората, но доколкото езикът ни продължава постоянно да се развива и обогатява, продължават да се трупат и въпросите, които интересуват българите. През годините съм давал разяснения по много от затрудненията в предаването ЕЗИК МОЙ на БНТ, което по-късно прерасна в рубрика от сутрешния блок КУЛТУРА БГ, в рубриката НЕПРОТИВОЕЗИКОРУГАТЕЛСТВУВАЙТЕ на тогавашния вестник ДЕМОКРАЦИЯ ДНЕС, в рубриката ЕЗИКОВА КУЛТУРА на списание БЪЛГАРСКИ ЕЗИК, както и в поредицата 99 ЕЗИКОВИ СЪВЕТА, която издадох преди години. В тези три книги са събрани много от препоръките ми, защото грешките продължават да се срещат масово, а към тях съм добавил и всичко, което напоследък се случва в речта ни.

Бележките ми са резултат от моите наблюдения не само върху писмената, но и върху устната реч на съвременния българин. Резултат са и от множеството препоръки, които съм получавал от хората, чувствителни към всичко, което дразни в българската реч. В тези книги са включени теми, станали особено актуални през последните две десетилетия, като вниманието избирателно е насочено към различни области – правопис, правоговор, граматика и стил, и към неумението ни да прилагаме нормите в речта си или поне да узнаем за новите факти, които се появяват в нея.

Проф. Владко Мурдаров, снимка: Стефан Джамбазов

Всъщност от много десетилетия с моите учители и колеги езиковеди се занимаваме точно с това. Да казваме на хората каква е грешката, която се допуска в писмената си или в устната реч, да обясняваме какъв трябва да бъде правилният избор на дума или форма, да даваме в научните и в популярните издания препоръки как да използваме родния си език, за да бъдем най-добре разбрани. Въпросът обаче не е в казването, а в чуването. Защото може всичко да бъде обяснено, но въпреки това онзи, за когото е предназначено обяснението, изобщо да не му обърне внимание. Той или си мисли, че всичко му е ясно, когато става дума за родния език, или просто преценява, че езиковите проблеми са толкова малки, че не е и необходимо да се задълбочава в тях.

И така, представям ви книгите си „Разни съвети за глаголите“, “Разни съвети за имената“ и „Разни съвети за предлозите“, родени със съдействието на издателство Black Flamingo Publishing, които ви поднасям с надеждата, че въпреки всичко моят глас, тоест гласът на онези, които се занимават с българския език като научна материя, ще бъде чут.

Включените текстове в книгите са разделени на четири големи части въз основа на тематиката, представена в тях. За улеснение на читателите в края, в една пета част, е включен показалец на всички разгледани случаи, на всички глаголи и имена, техните форми и предложните изрази, в които са включени, както и изреченията с тях, които са били обект на внимание. Книгите съдържат част от наблюденията ми за състоянието на речта на съвременния българин, като са съобразени със съдържанието на най-новите академични справочници. Зная, че няма да бъдат много онези, които ще започнат да се поправят, ако ги прочетат. В такива случаи влияе и произходът на човека, и навиците му, и средата, в която се движи, и идеята му (дори и неосъзната до край) да се представи най-добре пред другите чрез своето слово.

И все пак много искам да вярвам, че би било хубаво поне онези, които прочетат тези книги, да се замислят върху речта си. Поне малко да се замислят, а не самодоволно да твърдят всички, че във връзка в българския език им е ясно. Нали казват, че човек цял живот се учел!

ДИАЛЕКТНИ ГЛАГОЛНИ ФОРМИ В ПУБЛИЧНАТА РЕЧ

В публичната реч все по-често започват да се включват диалектни глаголни форми, които да изместят съответните книжовни. Тук не става въпрос за създаване на дублетни двойки, защото формите са от различни системи. Затова е по-правилно да се говори за тяхната конкуренция.

В съвременния книжовен български език съществуват двойките глаголи намаля̀вам от несвършен и намаля̀ от свършен вид, както и оценя̀вам от несвършен и оценя̀ от свършен вид. През последните три-четири години наред с формите намаля̀вам и оценя̀вам започват да се употребяват за несвършен вид и други – „нама̀лям” и „оцѐням”. Появата на новите форми се наблюдава преди всичко в устната реч, като много често те са застъпени в публичните изказвания на политиците, а оттам биват заети и от журналистите. Употребата им в писмената реч обаче засега не е много честа, макар че и там вече може да се срещнат.

Формата „нама̀лям” е диалектна по произход, но мнозина не съзнават нейния характер. Заради това свободно я употребяват във всякакви текстове. Изборът ѝ в книжовната реч вероятно се прави преди всичко защото тя е по-кратка в сравнение с намаля̀вам, тоест в нея дългата наставка -ява- се замества с -я-, като не се обръща внимание на факта, че става и промяна в мястото на ударението.

По подобие на „нама̀лям” и при „оцѐням” също се дава предпочитание на кратката наставка -я- пред дългата -я̀ва (= йава) в оценя̀вам. И тук също ударението променя мястото си. (Любопитен факт е, че при другите глаголи с корен цен-: надценя̀вам, обезценя̀вам, подценя̀вам, дори дооценя̀вам, подобно развитие няма, а това означава, че случаят с „оцѐням” остава изолиран. Изключение прави само преценя̀вам, превърнато в „прецѐням”, но тази форма едва напоследък се употребява често. Много сходно е положението с глаголите с корен –мал-: премаля̀вам, отмаля̀вам, смаля̀вам, умаля̀вам, макар че много рядко, преди всичко в художествени текстове, се появяват и съответните диалектни „према̀лям” и „отма̀лям”, употребени преди всичко безлично.)

Независимо от краткостта им, от двете форми „нама̀лям”и „оцѐням”, които мнозина се опитват да вмъкнат в речниковия състав на книжовния език, няма нужда, след като в него отдавна съществуват нужните книжовни форми. Отскоро се използва „ума̀рям (се)” вместо уморя̀вам (се) от несвършен срещу уморя̀ (се) от свършен вид „отма̀рям се” вместо отморя̀вам (се) от несвършен срешу отморя̀ се от свършен вид. Както личи, при тях вместо дългата наставка -я̀ва- се дава предпочитание на кратката -я-. В други случаи се появява „изтЪрвам” вместо изтърва̀вам от несвършен срещу изтърва̀ от свършен вид, „разгла̀бям”вместо разглобя̀вам от несвършен срещу разглобя̀ от свършен вид, „разхла̀бям” вместо разхла̀бвам от насвършен срещу разхла̀бя от свършен вид. И в тези случаи също се стига до съкращаване на наставка или друга част от думата до нея. Общото за всички посочени случаи е, че посочените думи са диалектни по своя произход, а изборът им се дължи на това, че са по-кратки, като дори понякога се променя и коренната гласна, както и мястото на ударението в тях. (Важно е да отбележим, че засега посочените форми се срещат само в устната реч, но поради засилената им употреба и общата тенденция към опростяване на изказа съществува опасност да навлязат и в писмената.)

Въпреки възраженията срещу правения опит за конкуренция между формите поради непознаване на стиловата им характеристика, честотата на употреба продължава да нараства и този процес трябва да бъде спрян, за да не се задръства публичната реч с некнижовни форми.

ЧИСЛИТЕЛНИТЕ ИМЕНА – ДЪЛГИ И КЪСИ

Когато трябва да бъде изговорено някое числително име, в речта ни отдавна са се наложили различни форми, които възприемаме или като изискани, или като разговорни. Когато видим написани например числата 14 или 40, може да се очаква те да бъдат прочетени изискано четирина̀десет, четирѝдесет и разговорно четирина̀йсет, четѝресет. И двете форми съществуват в речта ни и единствено чувството за стил ни подсказва коя да изберем в речта си.

При писане нещата са по-различни. Доскоро се възприемаше като единствено правилно да се използват формите четирина̀десет, четирѝдесет. Причината беше, че ние винаги възприемаме писмената си реч като по-представителна, по-изискана, в която не трябва да има уклони към разговорност. Това беше допреди четиресетина години, когато излезе първият академичен ПРАВОПИСЕН РЕЧНИК НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ КНИЖОВЕН ЕЗИК (1983). В него вече беше направена доста съществена отстъпка, като в името на демократизирането на правописа наред с формите четирина̀десет, четирѝдесет беше допуснато и в изисканата писмена реч да се употребяват четирина̀йсет, четѝресет. По този начин изведнъж писмената ни реч се обогати с множество нови дублетни двойки.

Беше направена и още една крачка, като по-разговорната форма се отбелязваше като препоръчваната. Това значеше, че и двете думи имат право на живот, но по-добре е и при писане да се предпочита разговорната. Това състояние съществува вече доста време и постепенно в писмената практика на българина форми като четирина̀йсет, четѝресет успяха да се наложат. И все пак в новите правописни речници на БАН промяна в правилото не е извършена, формите се посочват като дублетни, макар да се смята, че четирина̀десет, четирѝдесет трябва да се употребяват само в по-стари текстове, защото те вече не са равностойни дублети на четирина̀йсет, четѝресет.

Както личи, големият въпрос при числителните е преди всичко при писането ми. При изговор формите четирина̀десет, четирѝдесет вече отдавна звучат изкуствено, книжно и се избягват. Когато се появяват в речта на някого, те смущават със своята маниерност. Често включването им в устната реч е продиктувано от причини от съвсем различно естество, защото човекът, който ги изговаря така, се притеснява, че инак няма да бъде разбран правилно. Изборът на скъсените разговорни форми при писане не означава, че трябва да се съобразяваме и с небрежния им изговор. Защото той допуска крайното т в тях изобщо да не се изговаря – „четирина̀йсе”, „четѝресе”.

Ако се заслушате, ще забележите, че повечето хора ги изговарят тъкмо така. И ако за говоренето това може да се допусне, когато започнем да пишем, сме длъжни все пак да включим това крайно т. Тоест бихме могли да кажем, че макар при писменото оформяне на числителните имена днес да приемаме да се ръководим от фонетичния правописен принцип, който предполага да пишем така, както говорим, той не може да се проведе докрай.

ЗА ПОГРЕШНИТЕ МОДНИ ИЗРАЗИ С ПРЕДЛОЗИ

В речта ни постоянно се настаняват модни изрази, които биват използвани от всички. Често те се появяват под влияние на чужди езици, но може да се родят и на местна почва. Специфичното е, че в тях са включени и предлози, които невинаги са подходящи или нужни. Нужно е обаче да се припомни, че невинаги се нуждаем от тези модни изрази, защото в езика си ние разполагаме с други средства, които да изразят съдържанието, вложено в тях.

Такъв е случаят с модния тромав израз „в пъти повече”.Всъщност той често бива трансформиран и така да се достигне до изречения като „Кризата е в пъти по-страшна”; „Резултатите от изследването превишават в пъти очакванията”; „Цената е в пъти по-висока”; „Броят на жертвите е в пъти по-голям от очакваното”; „Там броят на престъпленията е в пъти по-малък”. Във всички тези случаи модифицираният израз „в пъти повече” замества отдавна съществуващото многократно повече, но очевидно това не се отчита от мнозина. Вероятно модният израз е привлекателен и поради създаденото лъжливо впечатление, че така направено, изказването придобива по-голяма статистическа стойност и че е по-научно обосновано.

Моден и грешен израз, който също се радва на голяма честота, е и „на сто процента”. Употребява се обикновено, когато става въпрос за изпълнението на някаква задача – „Програмата е свързана на сто процента със защитата на интересите на гражданите”; „Ремонтът не е завършен на сто процента”; „Проектът е изпълнен на сто процента”; „Заплануваните резултати са постигнати на сто процента”; „Ликвидирането на заразата е завършено на сто процента”; ��Състезателят е на сто процента готов за турнира”. В тези случаи дразни появата на предлога на, който и без това е сред най-употребяваните в езика ни. Във въпросния израз просто нужда от него няма. Като доказателство може да се посочи изразът сто на сто, пред който съвсем не е необходимо да се появява предлогът на. И може да се каже само: Планът е изпълнен сто на сто или Планът е изпълнен сто процента. Още по-добре би било да се използва сложното прилагателно стопроцентов, наречието стопроцентово или да се говори за стопроцентово изпълнение. Да не говорим, че изречението може да бъде променено в Планът е изпълнен изцяло, като смисълът в него изобщо не се променя.

Изразът „на сто процента” понякога служи като модел да се появяват и други изрази като например „на шейсет процента”, както е в изречението „Ремонтът на сградата е извършен на шейсет процента”. И в този случай също предлогът на трябва да падне, а изречението да гласи Ремонтът на сградата е изпълнен шейсет процента.

Прави впечатление, че предлогът на, независимо от това че се употребява много често и понякога дразни със своето присъствие, се налага почти последователно в спортните коментари в изречения като „Отборът А води на отбора Б с два гола”, където е изместил предлога срещу – Отборът А води срещу отбора Б с два гола, както и в „Черешите вече се продават на осем лева”, където вместо на трябва да се употреби или срещу, или по-естественото за – Черешите вече се продават срещу осем лева; Черешите вече се продават за осем лева.

В последния случай вероятно предлогът на е зает от съчетанието на цена, което обикновено се съкращава в потока на речта, но това не ни дава основание да запазим точно него, след като при по-стегнатите изрази според книжовните традиции се дава предпочитание на друг предлог.

От предлога на пък изобщо няма нужда в изрази като „става на въпрос”, които напоследък се употребяват често. В този случай не може да се намери и конкретна причина за включването му и обяснението е единствено, че ставаме свидетели на стремеж към умишлено усложняване на изказа.

Сайтът „въпреки.com” продължава своя опит да провокира българите да се замислят за думите, които използват в речта и в текстовете си. Благодарим на проф. Владко Мурдаров за съветите и подкрепата като учен и непримиримостта му към пренебрегването на българския книжовен език. ≈

Текст: Владко Мурдаров

Снимки: Деян Петров, Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Covid – 19 провокира и драматурзите

Конспиративни теории, слухове, социална изолация, фалшиви новини – всичко това го имаше и преди в обществото. Но като че ли коронавирусът  се превърна в лакмус и стимулира още повече страховете и неверието, както и социалните реакции. За всичко това става дума в новата пиеса „с дистанция”, както е отбелязано, на австриеца Щефан Лак – „Corona Papers”.

Преводът е на Владко Мурдаров, а пиесата излиза на български език от издателство „Black Flamingo Publishing”. При това „Corona Papers” е най-новата пиеса на Щефан Лак и излиза на български език малко след немската й премиера в Държавния театър Рейнланд - Пфалц. Двама души всеки по свой начин затворени от пластмасови стени в своята социална изолация търсят себе си по време на пандемията и противоепидемичните мерки. Всъщност тази пиеса още веднъж потвърждава, че пандемията не е само здравен, но и социален проблем на много места по света. И може би това чувство не разбива глобализацията, а по-скоро я затвърждава, въпреки изолацията.  

Карл Бруххаузер в ролята на Ник - снимка архив театър Рейнланд - Пфалц Landesbühne

Единият от двамата участници - Ник живее затворен  в собствения си свят и рови в сайтовете в интернет, за да разменя мнения за различни конспиративни теории със своите дигитални познати. Изискване за маска в супермаркета, затворени кръчми и барове, отказ от социални контакти. Ник едва ли се интересува от всичко това, защото в края на краищата предпочита да прекарва дните си сам пред компютъра - в старата си детска стая в дома на майка си.

В ролята на Саша е Мадлен Нише - снимка архив театър Рейнланд - Пфалц Landesbühne

Съвсем различен е животът на мениджърката Саша. Затворена  от карантината, вместо да посвети на живота си на своите близки се измъчва от контакта си с тях. Съпругът й, който внезапно е безработен заради Корона, се барикадира в мазето вкъщи. Дъщерята-тийнейджърка и 11-годишният син имат нужда от много по-голямо пространство от това, което им предоставя апартаментът. Отгоре на всичко и нейният сенилен баща изчезва безследно и въпреки вируса тя тръгва да го търси и така се озовава пред вратата на Ник. В пиесата на Щефан Лак се сблъскват два свята, които са твърде различни. Какво прави изолацията от хората? И как можем въпреки дистанцията да намерим връзката един с друг?

Сцена от спектакъла „Corona Papers” в постановката на Лайос Венцел в  Държавния театър Рейнланд - Пфалц - снимка архив на театъра

„Има ваксина. Ваксина срещу лъжата.

Мнозинството е сляпо за истината, но Corona Papers ще отворят очите на всички.

Corona Papers потвърждават всичко онова, които винаги сме знаели:

Заговора за ваксинирането.

Лъжата с репродукционния номер.

5G антени за мобилни телефони.

Химическите самолетни линии.

Илюминатите.

Папа Бенедикт.

Джордж Сорос.

Трансформациите.

Поробването на деца.

Рептилоидите.

Голямата замяна.

Бил Гейтс.

Списъкът продължава безкрайно.

Безпогрешни доказателства, които трябва да излязат наяве”. Това са думи в началото на пиесата на Ник, който непрекъснато съставя списъци. И продължава да очаква откровение по своите теории от потребител с никнейм „гневенудушвач23”. В крайна сметка тези „откровения” се оказват чисто и просто части от интернет публикации, подготвени му от хора, свързани със Саша, които искат да променят подобни заблуждения в обществото и да го направят по-чувствително към близките и реалните им проблеми.

Премиерата на Рейнланд - Пфалц Landesbühne на 13 юни изследва сблъсъка на два свята, които едва ли биха могли да бъдат по - различни. Какво прави настоящата ситуация с хората? И как можете да изпитате близост, въпреки дистанцията? В залата, която е силно ограничена в броя на зрителите поради наредбите за санитарна защита, публиката става част от продукцията и могат да си зададат въпроса: Докосваме ли се от разстояние? Режисьор е Лайос Венцел, сценографията - на колектив художници NUANS, костюмите са на Силвия Рюгер.  В ролята на Саша е Мадлен Нише, която е известна от сериала „Rote Rosen” и е член на ансамбъла „Театър Кобленц” от 10 години. Ролята на Ник се изпълнява от Карл Бруххаузер, който е много познат на публиката от изпълнението си в „Дон Карлос“.

Драматургът Щефан Лак е роден през 1981 г. във Виена. Учи публицистика и театрознание.  Още първата му пиеса „Затрупан”, написана през 2004 г., е наградена и поставена през следващата година. Това го вдъхновява и той е вече автор на  десетина театрални пиеси, които се посрещат с голям интерес. Най-големият му успех е през 2011 г., когато неговата пиеса „Състоянието на плажовете” за престъпленията на хората спрямо природата е поставена в театъра в Хайделберг и е представена на Пазара за нови драматургични текстове там. Има много преводи от холандски. Голям успех има сценичната му адаптация по филма „Интервюто” от Тео ван Гог, поставена повече от 30 пъти в Австрия, Германия и Швейцария. Голям успех има и драматизацията на „Изстрели в Сараево” по романа на Мило Дор. Напоследък пише детски и младежки пиеси. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Излезе на български най-личната творба на Хандке

При връчването на Нобеловата награда за литература през декември 2019 година на австрийският писател и драматург Петер Хандке, той изненада публиката, защото в своето слово не говори за политика, а за майка си Мария, която се самоубива на 51 години.

Наградата му е присъдена за „въздействащо творчество, което с езикова изобретателност изследва периферията и спецификите на човешкия опит“, обоснова се Шведската академия. В речта си в Стокхолм писателят споделя, че историите, които му е разказвала майка му като дете са били решаващи в живота му на писател. В повечето случаи тя му е разказвала за двамата си братя, загинали на Източния фронт по време на Втората световна война. Едната от историите описва как 1943 година единият й брат се върнал в отпуска от фронта край Крим и бил човекът от семейството, на който отговарящият в селото да съобщава лошите новини от войната му връчил писмото, че най-малкият брат му е загинал „умрял от смъртта на героя за Отечеството” в тундрата. През цялото време, докато бил в отпуска братът не казал на никого в семейството за гибелта му, като се стремял да не стои вкъщи. За всички това било странно, защото бил „домошар“. Едва, когато вече се връщал на фронта разрешил само на сестра си да го изпрати и тогава й казал за гибелта на брат им. И този по-голям брат Грегор не се връща от Източния фронт. На плочата в селското гробище дори пишело, че са погребани един върху друг някъде в чуждата земя. „Малките случки, които ми е разказвала майка ми дадоха тласъка за почти доживотната ми кариера на писател.“

Питър Хандке получава Нобеловата си награда от крал Карл XVI Густаф от Швеция в Konserthuset Stockholm на 10 декември 2019 г. © Nobel Media. Снимка: Александър Махмуд

Хандке споделя и влиянието на изкуството върху него, което му е дало по-скоро уроците как да се изразява. Но е и категоричен, че най-ранните му трепети, свързани с творчеството не са дошли от изкуството, а от църковните словенско-славянски песнопения, които слушал в църквата близо до техния дом, където го водила майка му. „А тези едновременно монотонни, но и толкова мелодични призиви, насочени към небето, все още ме раздвижват и оживяват на седемдесет и седем. Те са струните, които съпътстват по-нататъшния ми път като писател. Тази дълга чудна литургия отправена към Дева Мария съдържа може би сто епитета и призиви, от които ще цитирам няколко тук, умишлено ги оставям без превод, с изключение на повтарящия се отговор „Prosi za nas“/ на словенски/ „Молете се за нас“.

Петер Хандке - снимка архив

Издателство „Блек Фламинго Пъблишинг“  по този повод издава неговия текст от 1972 година „Нечакано нещастие“, посветен на майка му, който го представя като много нараним човек, търсещ опора в своето творчество. Тогава Хандке е на 30 години. Разказът, както го е обявил авторът е по-скоро новела, но това едва ли е толкова съществено. Той се публикува за първи път в България в превод на проф. Владко Мурдаров в елегантно издание през март тази година. Той е преводачът, който от десетилетия ни среща с този автор, един от най-превежданите австрийски, а и европейски писатели. Затова може да прочетете споделеното от проф. Мурдаров за „въпреки.com” по повод Нобеловата награда на Хандке тук.

„На погребението й той изведнъж изпитва силна потребност да пише за нея, защото мисли, че знае много за майка си и за това как се е стигнало до смъртта й, и разказът му ще бъде много по-верен от  информацията на някой случаен репортер, който вероятно без мъка ще свърже този случай с някоя религиозна, индивидуална психологическа или социологическа таблица за тълкуване на сънищата“. Отбелязват издателите. Тук няма да коментираме дискусиите ЗА и ПРОТИВ връчването на Нобеловата награда на австрийския писател. Принципно подобен диспут може да се води и за други нобелисти не само в областта на литературата, както и за различни хора на науката или изкуството в контекста на трагедиите и жестокостите на 20-ти век. Кошмарите от първите две десетилетия на 21-вия тепърва ще осмисляме, макар че те са тук и ги преживяваме затворени и често самотни, независимо от призивите за заедност, разбиране на другия и емпатия. Но това е друга тема.

Парадокс или не преди 48 години надсловът към „Нечакано нещастие“ на Хандке е цитат на американския поет, композитор, певец Боб Дилън, нобелист за литература 2016 година, чиято награда също беше силно оспорвана. Но тогава в началото на 70-те той беше една от най-вдъхновяващите личности на следвоенното поколение. „Той не бе зает да се роди, а зает да умира“. И още нещо към надслова, но вече от Патриша Хайсмит / 1921-1995, американска писателка на психологически трилъри/ от „Откуп за куче“: „Здрачът бързо падаше. Това стана малко след 19 часа, а месецът беше октомври“. Тук ще си позволим два откъса от началото и края на разказа, а после малко уточнения и коментар, твърде важен в контекста на 75 години от края на Втората световна война и незарасналите белези.

Началото…  

„В рубриката РАЗНИ в неделния брой на каринтския „Вестник на народа” пишеше следното: „През нощта срещу събота една 51-годишна домакиня от А. (Община Г.)  се е самоубила, като е взела свръхдоза приспивателни.”

Междувременно отминаха почти седем седмици, откакто моята майка е мъртва и аз искам да се заловя за работа, преди потребността да пиша за нея, която беше толкова силна на погребението, да се превърне в тъпо безмълвие, с което откликнах на съобщението за самоубийството. Да, да се залавям за работа: защото потребността да напиша нещо за майка си, колкото и неочаквана да изглежда, от друга страна, е толкова неопределена, че е необходимо да се напрегна да работя, за да не започна, както е типично за мен, да удрям  постоянно на хартията една и съща буква от пишещата машина. Няма да имам полза само от подобна терапия с движение, тя ще ме направи само още по-пасивен и по-апатичен. Със същия успех бих могъл да замина – на път, по време на пътуване моята дрямка, лишена от мисъл, и мотаенето освен всичко друго по-малко биха ме дразнили.

От няколко седмици съм станал по-раздразнителен от обикновено, вече почти не може да се говори с мен, при безпорядък, студ и тишина се навеждам  на земята за всяка прашинка и троха хляб. Понякога се учудвам, че неща, които държа, отдавна не са паднали от ръцете ми, толкова безчувствен се чувствам изведнъж при мисълта за това самоубийство. И въпреки това копнея за подобни моменти, защото тогава безразличието престава и мислите ми стават съвсем ясни. Това е ужас, при който отново се чувствам добре: най-накрая вече няма скука, тялото ми не се съпротивлява, няма напрягащи разстояния, времето тече, без да причинява болка.

……………..

Когато пиша, ми е нужно да пиша за нещо минало, за нещо  преживяно поне за времето, докато пиша. Занимавам се с писане както винаги механично и делово като машина за спомени и за формулировки. А пиша историята на майка ми веднъж, защото мисля, че знам за нея и за това как се е стигнало до ��мъртта й повече от някой чужд интервюиращ, който  вероятно без мъка ще свърже този интересен случай на САМОУБИЙСТВО с някоя религиозна, индивидуална психологическа или социологическа таблица за тълкуване на сънищата. Пиша освен това и поради собствен интерес, защото се оживявам, когато имам какво да правя, и накрая, защото искам да представя това самоубийство също като някой външен интервюиращ, макар и по друг начин.

Разбира се, всички тези обяснения са съвсем случайни и могат да бъдат заместени с други, също така случайни. Просто имаше кратки моменти на крайно безмълвие и потребност да ги формулирам – това са същите поводи да пиша, както е ставало винаги“.

Кейти Мичъл реализира сценична версия на историята, написана от Дънкан Макмилън във Виенския Burgtheater. Дороте Хартингер като мъртва майка, Даниел Стрейзер като скърбящ син - снимка Herbert Neubauer

Финалът…

„Не е вярно, че писането ми помага. През седмиците, в които се занимавах с тази история, самата история не преставаше да ме занимава. Писането не беше, както си мислех в началото, спомен за един прик��ючил период от моя живот, а постоянно присъствие на спомена във формата на изречения, които само създават впечатление, че дистанцират. Все още продължавам да се будя понякога рязко през нощта сякаш някой леко ме побутва насън и ми се струва, че ако спра дъха си от ужас, за една секунда буквално ще изгния. Въздухът е толкова спокоен в тъмнината, че всички неща ми се струват сякаш губят равновесие и се движат. Носят се само беззвучно наоколо без опора и скоро окончателно ще паднат от всички страни и ще ме задушат. Под  тези лавина от страх човек  се чувства като гниещо животно и не изпитва  някакво апатично блаженство, в което всички усещания се свързват свободно помежду си,  а апатично натрапчив обективен ужас. Разбира се, че описването е просто процес на припомняне; но то, от друга страна, не подготвя нищо за следващия път, печели само от състоянията на страх  чрез опита за приближаване с възможно подходящите формулировки малкото удоволствие, произведено от блаженството да се плашиш и да си спомняш. През деня често изпитвам чувството, че някой ме наблюдава. Отварям вратите и проверявам. В началото възприемам всеки шум като атентат срещу мен. Разбира се, че понякога, докато работя върху тази история, аз се изтощавам от това да бъда открит и честен и понякога копнея скоро отново да започна да пиша нещо, когато ще мога малко да лъжа и да се преструвам, например да напиша театрална пиеса. 

…………………………………    

Причинява ми болка споменът за нея, докато всеки ден действам,  преди всичко в кухнята. Когато се ядосаше, тя не удряше децата, а най-много силно им изстискваше носа. Изпитвах ужас от смъртта, когато се събуждах нощем, а лампата в коридора светеше. Преди няколко години имах план да снимам приключенски филм с всички членове на семейството ни, който изобщо нямаше да има нещо общо с тях. Като дете аз бях сомнамбул. Точно в дните от седмицата, когато тя почина, си представих особено живо смъртните й болки. В петък се развидели болезнено и после притъмня. Видях жълтите лампи на селската улица в нощната мъгла; мръсния сняг и вонята от канала;  видях свитите ръце в креслото пред телевизора; чух последното пускане на водата в клозета, два пъти. Често, докато работех върху тази история, имах чувството, че по-добре би отговаряло на събитията да напиша музика. Sweet New England…„Може би има нови, неподозирани видове отчаяние, които ние не познаваме”, казваше селският учител в криминалната серия „Комисарят”. Във всички местни джубоксове имаше плоча със заглавие „Полка за световното недоволство”. Наближаващата пролет, калните локви, топлият вятър и дърветата без сняг са много далеч от пишещата ми машина.

„Тя отнесе своята тайна в гроба!” В един сън тя имаше и второ лице, което беше обаче вече доста изхабено. Тя беше мила с хората. И после нещо отново много весело: сънувах, че виждам само неща, които, докато ги гледам, ми причиняваха непоносима болка. Изненадващо се появи някой и просто отне сякаш изведнъж болезненото от тях. Но и това усещане беше насън. През лятото бях веднъж в стаята на дядо ми и гледах през прозореца. Не се виждаше много: един път извеждаше през селото нагоре към сграда, боядисана в жълто (като двореца Шьонбрун), бившата гостилница, и там завиваше. Беше НЕДЕЛЕН СЛЕДОБЕД и пътят беше ПУСТ. Изведнъж изпитах горчивото усещане, че  собственикът на стаята скоро ще умре. Но това чувство беше омекотено от съзнанието,  че смъртта му ще бъде съвсем естествена.Ужасът е нещо напълно закономерно: страх от празното пространство в съзнанието. Представата тъкмо се появява и изведнъж забелязва, че повече няма нужда от нея. От това тя рухва като фигура от анимационен филм, която разбира, че вече отдавна просто се движи във въздуха. По-късно ще пиша по-подробно за всичко това“.

Написано през януари/февруари 1972 година

Петер Хандке и Вим Вендерс - приятели от дълги години - снимка CAPTURE D'ÉCRAN FRANCE 5

За много хора, вероятно, разказът на Хандке ще бъде възприет като драмата на човек загубил майка си и това, че се е самоубила. Но той е много повече, защото между началото и финала е историята на едно младо, красиво интелигентно по природа момиче, което живее в бедност и неистовите спестявания на баща си, а мечтае да се образова. И още по-страшно  ще приеме идването на нацизма в Австрия като включване в общност и е щастлива. За много австрийци е така. Но точно това ще съсипе живота й и като екзестенциални усещания за света и хората около нея. И тя ще е толкова сама, че няма как да не поиска да умре, макар че преди това болестта на душата й е дала знаците си. А първородният й син Петер Хандке, рожба на единствената й любов, според разказа му, ще разбере. Майка му не е като другите, но спазва правилата и това я убива.

През 2014 година английският режисьор Кейти Мичъл реализира сценична версия на историята, написана от Дънкан Макмилън във Виенския Burgtheater. По този повод в авторитетния вестник „Die Presse“ Норберт Майер п��ше: “Книгата се превръща в драма, която постепенното въздейства в решението си като документален филм в този часа и половина спектакъл, дълго аплодиран от публиката. Изпълнителите се движат по сцената, сякаш генерират стотици кадри с камери на живо. Усилие си заслужава и като резултат представя тънката проза на Хандке. Една от най-силните сцени е когато синът търси снимката, от която е изрязано лицето на майката му. Най-накрая я намира, скрита в рамка за снимки с други фрагменти от снимки. Взети заедно, можете да видите как при пристигането на Адолф Хитлер в Каринтия майката с радост вдигна ръка, за да поздрави Фюрера...“.

Кадър от филма  „Страхът на вратаря от дузпата“ - снимка архив

Хандке е роден през 1942 година, но вече влиза в графата първото поколение след войната. Това, може би, след години в 1966 ще ги събере с бъдещия световен режисьор Вин Вендерс, роден 1945. Дебютът му като режисьор е през 1972 с филма „Страхът на вратаря от дузпата“, заснет по едноименната книга на Хандке. В момента проф. Владко Мурдаров я превежда. Очакваме я! А от този филм започва дългото и непрекъснато сътрудничество между Вендерс и Хандке и като съсценаристи и като продуцентство от страна на режисьора, когато писателят застава зад камерата. И най-бляскавият им филм е „Криле на желанието“ /1987/.

Бруно Ганц във филма “Криле на желанието” - снимка архив

В рамките на ретроспективата на Вим Вендерес през пролетта на 2015 година в музея MoMA в Ню Йорк с участието и на Петер Хандке и двамата коментират в дискусия темата за вината на следвоенното поколение на Германия, а в това не може да бъде изключена и Австрия.Тук отваряме и една скоба – това вълнува и следващите поколения. Това е друга тема. Само ще споменем австрийския писател, актьор и режисьор Роберт Зееталер /1966/ и неговите романи „Цял един живот“ /издателство „Аквариус, превод Даря Хараланова/ и „Продавачът на вестници и цигари“ / издателство „Колибри“, превод Жанина Драгостинова/. Гледахме филм по втората книга, където в ролята на Зигмунд Фройд беше знаменитият актьор Бруно Ганц /1941-2019/, който така ни заплени от „Криле на желанието“.

И нещо лично за финал - „Нечакано нещастие“ на Петер Хандке е от най-тъжните, които съм чела. Откривам и се опитвам да разбера какво значи да загубиш душата си си, себе си. Носиш го в себе си, знаеш го като майката на Хандке, но му се противопоставяш едва, когато решаваш да избереш смъртта, оценявайки ужасния си живот на съгласие в обществен и личен план. Това е и много важна и съществена част от живота на писателя, белязала го завинаги.  Най-силното му признание е вероятно речта му при връчване на Нобеловата му награда за литература… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Словотворчество под карантина

Карантината заради вируса COVID – 19 освен промени в цялостния ни живот, наложи и преосмисляне на езика, с който си служим. Езиковедът и преводач проф. Владко Мурдаров реагира за някои новопоявили се думи и изрази по този повод. Защото въпреки извънредното положение, „вирусите” в словото ни също трябва да се осмислят. И след Короната, българският език трябва да съхрани своята автентичност.

„Когато преди години се появи изкуствено създаденият глагол впечатлявам, езиковедите много остро възразиха срещу него, защото изтъкнаха, че съчетанието, от което е роден, звучи много по-естествено. Така се случи и с други глаголи като аварирам, стресирам, финализирам. Днес всички те вече навлязоха в речта на българина и не може да бъдат изгонени от там.

В наши дни подобен опит се прави със съчетанието поставям/поставен под карантина. При това в сегашния случай вече цели четири глагола се конкурират, за да го заместят. Това са карантирам, карантинирам, карантизирам и карантинизирам. Паралелно с тях се употребяват и съответните причастия карантиран, карантиниран, карантизиран, карантинизирам. Тъй като глаголите са нови, е съвсем естествено да не бъдат отразени в съществуващите справочници. Отделен въпрос е дали всички те имат право на живот.

Глаголът карантирам е твърде далеч от съществителното карантина, от която в него е заета малка част и не всеки може да направи връзката с нея. При това по звучене той се приближава до гарантирам, а това ще затруднява при възприемането му. Поради тази причина той вероятно няма да се наложи в речта. Същото важи и за причастието, образувано от него карантиран.

Глаголът карантинизирам лесно се свързва със съществителното карантина, но онова, което смущава при него, е преди всичко дължината му – в края на краищата нали се създава глагол, който да е по-кратък от цяло съчетание. Вероятно поради това и този глагол няма да се наложи, както няма да се наложи и причастието карантинизирам.

Глаголът карантизирам не може добре да се свърже с карантина, но е във връзка с глагола карантинизирам, откъдето в неговата наставка се появява това з. Този глагол също трудно ще се наложи, а това важи и за образуваното от него причастие карантизиран.

Глаголът карантинирам добре се свързва със съществителното карантина и вероятно той ще бъде избран да остане да съществува в езика ни. Същото важи и за неговото причастие карантиниран. (Прави впечатление, че напоследък точно това причастие започна да се употребява често.)

Създаването на нов глагол и налагането му в речта може да се обясни с представата, че той става или ще стане част от някаква терминологична система. И доколкото много термини навлизат в речта ни, е естествено и с него да стане така.

Въпреки че все пак за предпочитане е да продължаваме да употребяваме словосъчетанието поставям/поставен под карантина” написа Владко Мурдаров. ≈

Текст: Владко Мурдаров

Снимки: архив

[vprki]

Критичен поглед: Отблъснатите от обществото – вълнението на драматурга Феликс Митерер

„В своя живот и в творчеството си аз постоянно съм се занимавал с националсоциализма и преди всичко с ужасяващата му последователна идеология, с властващия расизъм, довел до ликвидирането на милиони хора. Трите пиеси в тази книга представят това по различен начин“. Пише австрийският писател и драматург Феликс Митерер в увода си към изданието на Black Flamingo Publishing „В леговището на лъва”.

Книгата съдържа трите му пиеси „Няма по-хубава страна“ (1987), „В леговището на лъва“ (1998), избрана и за заглавие на изданието и „Боксьорът“ (2015). Премиерата на „Няма по-хубава страна“ (Kein schöner Land) е на 12 април1987 година в Тиролския областен театър в Инсбрук в копродукция с Ансамбълтеатър, Южен Тирол, режисьор Ерих Инеребнер. „В леговището на лъва“ (In der Löwengrube) има своята първа премиера на 24 януари 1998 година във Фолкстеатър във Виена, режисьор Рудолф Юзиц. „Боксьорът“ (Der Boxer) е написана по поръчка на Театъра в Йозефщат във Виена. Премиерата  е на 21 януари 2015 година, режисьор: Щефани Мор.

“Няма по-хубава страна” - снимка архив - https://www.facebook.com/theaterverein.trauterfing

А Митерер продължава в обръщението си към българските читатели: „Действието в „Няма по-хубава страна“ се развива в едно австрийско село и разказва – според действителни факти – историята на евреина Щефан Адлер, уважаван и заслужил член на своята община, който след тъй наречения аншлус на Австрия към немския Райх губи всякаква солидарност от страна на жителите на селото, а постепенно загубва и всичките си права, своите имоти, своята „арийска“ жена, сина си и дъщеря си и накрая бива убит в концентрационен лагер. „В леговището на лъва“ представя като трагикомедия действителната съдба на виенския актьор Лео Ройс, който след като нацистите вземат властта, бива изхвърлен като евреин от своя театър и по-късно се връща в него като арийския тиролски природен талант Каспар Брандхофен. Нацистите много го славят и почитат, докато се разкрива неговият маскарад. (В действителност с помощта на един холивудски магнат Лео Ройс успява да се изсели в САЩ, но умира от инфаркт още през 1946 година на едно театрално турне в Манила.).

“Боксьорът” - снимка архив - https://www.josefstadt.org/ © ERICH REISMANN 

„Боксьорът“ разказва – и този път също – истинската история на немския боксьор Йохан „Рукели“ Тролман, синт /ромски произход – б. ред./ по рождение, който бива упрекван от нацистите че играе „ненемски бокс“ (защото танцува на ринга, както го прави по-късно и Мохамед Али). Отнемат му титлата на немски майстор на спорта, стерилизират го (защото като „циганин“ има връзка с немска приятелка), изпращат го в концентрационен лагер, където трябва да се боксира срещу боксьори от цяла Европа, затворени също като него, и накрая го убиват. Благодаря от сърце на преводачите Борислав П. Петранов /„В леговището на лъва“ и „Боксьорът“ – б. ред. / и Владко Мурдаров /„Няма по-хубава страна“ – б. ред./ за идеята да преведат и на Блек Фламинго Пъблишинг да издадат тези три мои пиеси в България. Целият ми живот винаги е бил свързан с историята на моята родина. И така ще остане до смъртта ми“, завършва австрийският писател. Преводът на книгата е подкрепен от Австрийското федерално канцлерство. Художественото оформление е на Антоанета Стоилова – много изчистено и заедно с това даващо усещането за времето, за което разказват пиесите.

“В леговището на лъва” - снимка архив от една от постановките на пиесата - https://www.josefstadt.org/

Феликс Митерер е един от най-успешните австрийски драматурзи и сценаристи. Роден е през 1948 г. в Тирол. От 1977 година �� писател на свободна практика. Автор е на повече от 20 пиеси, много от които са по поръчка на театрални трупи. Написал е над 20 сценария за успешни телевизионни филми и сериали. От 1995 година живее със семейството си  и работи в село Кясъллайънс, Ирландия. Връща се в родната си Австрия през 2010 година - купува стопанство в Равелсбах във винарската област, където живее и до днес. Носител е на няколко театрални и телевизионни награди в родината си. Към всяка от трите пиеси има бележки от автора, в които той описва какви документални факти и реални личности са го вдъхновили и тласнали да напише тези драматургични текстове. Преди всичко това е времето на нацизма в Германия и в Австрия. С днешна дата пиесите сякаш не са откъснати толкова във времето, за съжаление. Възраждането на антисемитизма, нетърпимостта към различния не само в Европа започват да напомнят на 30-те и началото на 40-те години на миналия век. Неслучайно Митерер има и творби, които са посветени на драмата с мигрантите и високомерното отношение към тях, лишено от разбиране и емпатия /„Смъртни грехове“ – б. ред./. Тази година светът ще отбележи 70 години от края на Втората световна война и победата над нацистка Германия. Но неразбираемо за много хора, изпълнени с тревога като че ли уроците от зловещата война, от Холокоста се забравят или пренебрегват…

“Веберови” - снимка архив - https://www.freie-buehne-salzburg.at/

Принципно писателят в пиесите си прави обстойни ремарки, които в някаква степен създават не само представа за мястото и атмосферата на действието и поведението на героите, а въздействат едва ли не и като телевизионна или филмова картина. Вероятно това е неговото авторско обогатяване чрез различни средства, повлияни и от работата му над телевизионни филми и сериали. През 2018 година отново издателство Black Flamingo Publishing с подкрепата на Австрийското федерално канцлерство издаде пиесата на Митерер „Веберови“ (Die Weberischen), написана в юбилейната година на Моцарт 2006 година, когато е премиерата й, продукция на Обединени виенски сцени в Музеумквартир Виена, режисьор Щефани Мор. Преводът е на Борислав П. Петранов. Моцарт е мъртъв. Малкото му голо тяло лежи положено на смъртния одър в едно студено помещение. Сестрите Констанце /съпруга на композитора/, Софи, Йозефа и Алойзия Вебер мият ритуално трупа. Така започва представлението в някогашния театър „Фрайхаус” на Емануел Шикандер. Самият Шикандер играе майката Цили Вебер. Театър в театъра, директорът води зрителя от сцена в сцена, в които се осветлява живота на жените около Моцарт. Самият композитор никога не се появява. Той стои на улицата, под прозореца, чука на вратата, композира или умира в съседната стая. И въпреки че го няма, публиката силно усеща присъствието му и научава важни и неподозирани неща за неговия живот. От различни женски съдби, страхове, болки, насилие и комични моменти Феликс Митерер създава трагикомична картина на онова време с много музика. Премиерата е приета с френетично аплодиране, както пише австрийската преса и добавя „Диалозите на Митерер искрят, написани с възхитителен хумор“ / „Ди Пресе“/. Преводачът Борислав Петранов сподели, че е имал разговори с директора на Софийска филхармония диригентът Найден Тодоров за идеята да направят концертно изпълнение на пиесата. Би било много интересно и не само любопитно за българската публика, особено, че Маестрото е австрийски възпитаник и познава добре културата и изкуството на страната.

Тук е моментът да отбележим, че реализацията на идеята няма да е първата като представяне пиеса на австрийския драматург. На 4 май 2011 година на сцената на Четвъртия етаж на Народния театър „Иван Вазов“ е премиерата на „Дом“ с оригинално заглавие  „Сибир“ /Sibirien1989/. Преводът е на Владко Мурдаров, постановка Веселин Димов, сценография Венелин Шурелов, музикална среда Тодор Стоянов -  моноспектакъл на Иван Несторов и глас  Ирина Голева. Театралната постановка „Смъртни грехове“  /Tödliche Sünden 1999/ има премиера на 27 октомври 2016 година в пространството на Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство. Спектакълът на режисьорката Ина Панева е не само на тази пиеса, а адаптирани текстове по сборника му с едноименно заглавие със седем едноактни пиеси в превод на Владко Мурдаров на издателство „Рива“ /2010/ .  Първият превод в България на Феликс Митерер  е още през 1984 година на дебютната му пиеса „Няма място за идиоти“ /Kein Platz für Idioten 1977/ отново в превод на Мурдаров и издадена от „Рива“. Би могло да се обобщи, че драматургът е превеждан и би трябвало да е добре познат на българските театрали. Подчертаваме това, защото когато миналата година австрийският писател и драматург Петер Хандке беше удостоен с Нобелова награда за литература доста от медиите, дори в лицето на специалисти коментираха, че той почти нямал преводи в България, което абсолютно не отговаря на истината. Преводи на Хандке, включително и на драматургични текстове има издадени отново от „Рива“ и Black Flamingo Publishing в превод на Владко Мурдаров, но не са отбелязани в българската Уикипедия…Това е в скоба, за уточнение.

Йордан Йорданов /л./ и Виктор Лилов /д./ - снимка Стефан Джамбазов

Преди време в разговор за „въпреки.com” собствениците на Black Flamingo Publishing Виктор Лилов и Йордан Йорданов споделиха: „У нас режисьорите нямат свобода, театралните директори са обвързани с едни бюджети, с едни приходи от билети и една щатна трупа. Това силно ограничава, както избора на режисьор, така и избора на актьори, които най-добре биха могли да интерпретират една или друга драматургична работа. Поради щатната обвързаност, фиксирания и закрепен към продажбата на билети бюджет театрите трудно могат да са гъвкави, трудно могат да правят външни продукции. Това силно ограничава изобщо творческия подход в продуцирането на театрални постановки. Това ограничава откъм репертоар. Ти избираш измежду малък обем текстове, които са подходящи за една трупа. Това ограничава режисьорите. За това невинаги виждаме убедителни работи, представени на българската сцена“. И двамата имат познанието и аргументите да говорят за българския театър като състояние, защото от създаването на издателството им, то е съсредоточено главно върху издаването на съвременна драматургия, българска и главно чуждестранна, в което привличат и едни от най-добрите ни преводачи не само на драматургия проф. Владко Мурдаров, Екатерина Джутева, Жанина Драгостинова, Златна Костова, Матей Тодоров, Жела Георгиева, Борислав Петранов и други. Те са единствените издатели на пиесите на Уди Алън у нас. „За нас по-важно е да изградим имидж на издателството, така че в един момент то да се превърне в устойчив икономически субект. Без участие в проекти и без помощта на проектно финансиране, ние не бихме  могли да оцелеем.Трябва да отбележа, че проектното ни финансиране не е българско. Това са програми, предимно извън България - Естония, Австрия, Швейцария, Германия и програмата „Традуки”. Казаха тогава те, а междувременно издадоха и сборници с пиеси на Елена Алексиева на Таня Шахова, на Боян Папазов.

Борислав Петранов - снимка Стефан Джамбазов

Сред преводите на Борислав Петранов е и романът на германския писател Андре` Кубичек „Скици от едно лято“ в Black Flamingo Publishing. Авторът е определян от литературния критик Михаел Пилц в Литерарише Велт „Селинджър на немския език“. Преводачът в момента е директор на българския културен институт в Берлин. Петранов е два пъти магистър: от УНСС по специалност „Финанси и кредит”, и от НАТФИЗ „Кр. Сарафов”, където завършва театрознание. Специализира в Германия и в Австрия, занимава се с театрална критика, бил е зам.-директор и драматург на Драматичен театър Пловдив и зам.-директор на Малък градски театър „Зад канала”. През ноември 2000 г. става първия изпълнителен директор на Национален фонд „Култура”, а от юли 2002 г. след конкурс става директор на Българския културен институт „Дом Витгенщайн” във Виена. През пролетта на 2008 г. печели отново конкурса. Петранов е директорът с най-дълъг мандат на този пост. Автор е на книгата „Българската Нора” (2001). Заедно с преводача Александър Зицман е съставител на тома „Млад театър от България” (2006), издаден от австрийското издателство „Драва”. През 2014 година получава наградата на Министерството на културата за приноса му в популяризирането на българо-австрийските културни отношения и за популяризирането на българската култура, а през 2016 година - международната награда „Водно конче” за принос в развитието на българо-австрийските връзки в областта на театралното изкуство. Актьор, режисьор и преводач и сега казва, че преводът най-много го привлича.

Феликс Митерер - снимка архив - https://www.osttirol-heute.at/

Започнахме с увода на Феликс Митерер в българското издание на три от неговите пиеси. А на финала с това, което го вълнува: „Жертви са „другите“. И тези „другите“ – аутсайдерите, отблъснатите от обществото, са постоянна тема в моето литературно творчество. Голяма част от хората изпитват постоянно страх от „другите“, проявяват агресия спрямо тях, без значение по какъв начин са различни (а всичко започва съвсем невинно): различна прическа, различни дрехи, различни навици, различно наклонности, различни възгледи, различен език, различен цвят на кожата, различна религия, различни традиции и обичаи. И така се случва дори най-абсурдното, че някой обичан, уважаван и заслужил съгражданин изведнъж бива обявен за разбойник и враг на народа и накрая бива убит, защото се оказва, че е евреин. (….) Около половин милион роми и синти от немския Райх и окупираните територии са избити. След войната те много бързо се превръщат в „забравените жертви“. В Германия и Австрия години наред тези жертви не бяха реабилитирани с мотива: „Циганите“ не са убивани по „расистки“ причини, а защото са били считани за „асоциални““…Асоциациите със съвремието ни стават плашещи. Но това е добрият писател, притеснен не само от историята, но и от липсата на емпатия в нашия свят. И затова пиесите на Митерер имат място и на българска сцена. Въпреки понякога съпротивата на част от публиката ни, която обича да бъде развличана… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Съвременникът ни Балан

Често свързват името му с името на Иван Богоров. Това той сам споменава през 1921 година с горчива ирония по повод на несправедливи обвинения от различни вестници и списания, бранещи чуждите думи в българския език като белег за културния напредък на българина: Ако воювате с тях, ще ви нарекат пурист, недоволник, богоровец, балановец. Написа за „въпреки.com” проф. Владко Мурдаров, преводач и езиковед.

Свързват името му с името на Богоров, макар че между двамата съществува голяма разлика. И основното е, както сам отбелязва, че Богоров невинаги показва познаване на духовната основа на закриляния български език, докато той от самото начало на своя път като езикословец в бранене на българщината в езика ни води борбата си разумно, от научни позиции.

Обикновено обаче свързват името му с неговите неуспешни опити да замени думата скиор със санкар, ученик с школар, келнер с чашник, гроб с почивало. Или иронизират странните му хрумвания като небодрапец, радиопредавец, екница, зналéц.

Вероятна причина за иронията трябва да се дири в онова доста разпространено стихотворение на Христо Смирненски „Баланиада”, където поетът е включил разни измислени думи като ръкостисница, устодопирници, душетровен: Гърбосложен на кревата,/ аз жадувам твоя стан/ и в унесница благата/ стих въртя a la Балан.

В същото време обаче обикновено остават забравени изкованите от Александър Теодоров - Балан и наложили се в езика ни думи като бележит, украса, възбрана, творба, гледище, дейност, общувам, подбуда, показалец, правник, предходник, приемлив, уречен и доста други. Забравя се, че все пак именно той успява да превърне интереса към въпросите на езиковата чистота, правилност и благозвучност, на борбата за висока култура на речта в постоянна обществена грижа. И да даде тласъка, който ни води и днес в стремежа към съвършен изказ на български език, колкото и спънки да има по този път.

„Любов за родна реч”, „Наистина ли любим езика си?”, „Как да любим езика си”, „Да любим езика си!”, „Борба за български език”, „Усет и възпитание на усета за български език”, „Из клиниката на българския език” – това е само малка част от заглавията на повече от 120-те статии и бележки на Балан, посветени на така важната и днес тема. Но по тях съвсем не можем да разберем, че те са създадени в първите десетилетия на ХХ век или малко по-късно. Всичко, за което говори и пише Балан, със своя публицистичен патос и филологическа задълбоченост звучи така, сякаш е написано вчера или днес. И може би причина за това е именно строгият научен любословски подход, водещ в диренията този почти последен възрожденец, който не само поради продължителния си, почти вековен живот, доживява и с делото си почти до наши дни.

Когато човек чете бележките на Балан за чистотата на езика сега, има усещането, че неговата заслуга не е само, че възражда забравената дума чуждица, която и днес мнозина продължават да употребяват неправилно, но и че много често е дори на по-правилни съвременни позиции, отколкото ред учени и общественици, посветили вниманието си на тази проблематика в наши дни. И ползата не е само в правилната оценка за всичко, което се „вдомява” в езика ни. Полезна е преди всичко препоръката за подбора на средствата, чрез които родният български език трябва да освободи  снагата си от чуждите струпеи. Ценен е обаче и опитът на учения сам, на дело, да дири от народните ни говори сполучливите езикови творения на българския дух, в което увлича и голяма част от интелигенцията.

Благодарение на тези начинания от забрава излизат думи като летовище или полет, за да започнат своя нов живот. Ценно е и старанието на Балан да гради нови думи по законите на родния език, по унаследените правила и насоки. Така той предлага ред новообразувания като деец, усет, заплаха, дрешник. А там, където в езика ни вече съществуват български думи, предложенията на езикословеца спомагат за попълването на различните стилове на речта, за обогатяването й с отсенки. Такава е ползата от изградените преди това и възродени думи като ревнител, следовник, почуда и много други, които запазват стилистичната си оцветеност и днес, носейки аромата на българското.

И думата новинар за журналист се възражда като плод от търсенията на Балан. На новинарите българският любословец посвещава много свои проучвания и бележки, защото тяхната отговорност за българското мислене, за българската реч е огромно. Но тук трябва да се правят строги разграничения – Балан пиша както за самодоволните чираци на перото, които сеят обилно чуждиците по българската земя, така и за онези, които в защита на българския език пишат с такова „юнашко” знание, че езикът ни би се обадил да го пазят от приятелите му по старата поговорка.

Според Балан новинарите трябва да са и дарители, и списователи, и лечители на българското слово. А в тази своя дейност те трябва да крачат заедно с учените. Една също съвсем съвременна мисъл, която в последните години, макар и не с голям успех, се обсъжда постоянно.

И ако си дадем сметка за всичко това, съвсем не можем да повярваме, че са изминали 160 години от неговото раждане и 60 години от смъртта му. ≈

Текст: Владко Мурдаров

Снимки: архив

[vprki]

Критичен поглед: Да превеждаш Петер Хандке

Белетристът Петер Хандке става известен със своя роман „Стършелите“, който излиза  през 1966 година. Драматургът Петер Хандке става известен с пиесата си „Обругаване на публиката“, която излиза през същата година. Тъкмо с тази пиеса започнах и аз, когато реших да превеждам драматургията на Петер Хандке. Написа за „въпреки.com” проф. Владко Мурдаров, преводач и езиковед по повод удостояването на австрийския писател и полската писателка Олга Токарчук с Нобелова награда за литература за тази и миналата година.

Всъщност най-много ме привличаше пиесата „Каспар“, появила се на бял свят година по-късно, защото навсякъде заради нея се изтъкваха невероятните качества на Ха��дке като драматург. След тях последваха „Пророчество“,  „Самообвинение“, „Викове за помощ“, „Часът, когато не знаехме нищо един за друг“ – общо в първия том, който нарекох „Блус под земята“ по името на много ефектната, почти монологична пиеса, издаден от  издателство „Рива“ през 2007 година, се съдържат девет пиеси. И тъй като апетитът идва с яденето, веднага продължих и с втория том, наречен „Игра на въпроси“ пак по заглавието на пиесата, включена в него, излязъл през същата година отново при издателство „Рива“, който съдържа общо шест пиеси. И тъй като вече бях навлязъл в проблематиката „Петер Хандке”, бях много доволен, когато от издателството ми предложиха да преведа книгата „Петер Хандке“ от Ханс Хьолер, която излезе от печат през 2008 година и ми помогна още по-добре да разбера твореца.

Петер Хандке - снимка hollywoodreporter.com

По това време бях щастлив, че открих във Виена току-що излезлия роман „Дон Жуан“ (разказано от самия него) за един Дон Жуан, който е много по-различен от онова, което ни е известно, със своя разум и мъдрост. Този Дон Жуан се появи  на български през 2008 година при „Рива“.  Пак във Виена открих и пиесите на Хандке  „Докато денят ви раздели“ и „Хубавите дни от Аранхуес“, които се появиха вече при издателство „Блек Фламинго Пъблишинг“ през 2012 година. Така преведените до момента от мен пиеси на Петер Хандке са седемнайсет. Но на бюрото ми чакат и „Все още буря“,  и „Невинните, аз и непознатата край шосето“…

Тази година се върнах отново към този автор и преведох  детската история „Луси в гората с онези неща“, издадена от „Блек Фламинго Пъблишинг“, която ме привлече с изключителното съчетание на поетичност и ирония, с което е разказана. Разказвам за своите преводи на текстове от Петер Хандке, но бързам да добавя, че той е изключително продуктивен автор. Човек се задъхва, когато го гони и не може да го стигне. Затова и моите преводи представляват много малка част от онова, което е сътворил. И все пак докосването до написаното от него, предлага на преводача действително невероятни творчески мигове. И затова не мога да не съм му много благодарен. ≈

Текст: Владко Мурдаров

P.S. Полякинята Олга Токарчук и австриецът Петер Хандке взеха Нобеловите награди за литература за миналата и тази година. Шведската академия не връчи „Нобел” за литература през 2018 г.заради скандал за секс тормоз. Беше решено през 2019 г. да бъдат присъдени 2 награди.

Полската писателка е отличена за „въображението си на разказвач, който с енциклопедична страст представя пресичането на граници като форма на живот". А Хандке – „за влиятелната си работа, която с лингвистична находчивост изследва периферията и спецификата на човешкия опит".

[vprki]

Критичен поглед: Нова книга с езикови съвети на проф. Владко Мурдаров

Неотдавна „въпреки.com” публикува коментар за „забранените думи” в своя сайт /тук/. Става дума за грозни или неприемливи за българския език думи, които се опитваме да избегнем. За този коментар имаше доста положителни реакции, една от които беше на известния езиковед и преводач проф. Владко Мурдаров, който продължи темата с негови текстове, публикувани във „въ��реки.com” - /тук/ и /тук/. Сега излезе и негова книга, озаглавена „Разни нови езикови съвети” /изд. Black Flamingo Publishing/.

Убедени сме, че темата за българския език не е въпрос само за езиковеди и учени, а е проблем и за политици, и журналисти, дори и за всекидневното общуване. Разбира се, не може с магическа пръчка да се изчистят всички грозни и паразитни думи и изрази в езика ни, а и всеки от нас бърка, но поне бихме могли да се замисляме, когато употребяваме една или друга дума или словосъчетание. За това и книгата на Владко Мурдаров ни дава възможност, ако имаме желание, да се опитаме да преодолеем доста клишета в езика – писмен и говорим. И това е въпрос дори на патриотизъм, за който толкова много настояват знайни и незнайни борци за „българщината”.

В предговора към книгата си проф. Мурдаров пише: „Когато в началото на този век издателство „Просвета”  започна да печата моите езикови съвети, които бяха посрещнати с интерес, си обещах, че ще продължа да предлагам на читателите да четат препоръки, свързани с отделни области на българската реч. Обещах си това, защото си давах ясната сметка, че в много сфери при употребата на съвременния български език има големи колебания. Обещах си го, защото си мислех за постоянните телефонни обаждания и за многото писма и съобщения, които получавам, все с молбата да бъде обяснено  или нещо ново, което се е появило в езика ни, или нещо отдавна познато, но прилагано обикновено неправилно”. И той го прави последователно през годините с официалните правописни речници на българския език, с рубриките си в БНТ и вестник „Демокрация”, както и в списание „Български език”.

Проф. Владко Мурдаров

И продължава: „Общо ми се щеше да вярвам, че по тези различни пътища препоръките ще бъдат чути от много хора, за да се достигне до избягване поне на онези грешки, които най-много и най-често дразнят. И днес продължавам  с тези свои занимания,  макар че, като че ли кръгът на хората, към които са адресирани даваните съвети, се стесни и човек може да загуби надеждата, че действително всички ще пожелаят да се вслушат в онова, което по някакъв начин засяга правилността в родния ни език. Или защото си мислят, че всичко в него им е ясно, или защото никога не се замислят по подобни въпроси, макар непрекъснато да демонстрират, че не умеят да се справят с речта както трябва. 

В тази книга са включени теми, станали особено актуални през последните две десетилетия, като вниманието е избирателно насочено към различни области – правопис, правоговор, граматика и стил, и към неумението ни да прилагаме техните норми в речта си или поне да узнаем за новите факти, които се появяват в нея. Идеята ми е чрез книгата да помогна с препоръките си на всички да  се приближат към образцовата българска реч, която предлагат  и при писане, и при говорене.

Позволил съм си да се върна към някои съвети, които вече са включени в първите ми книги с препоръки, защото постоянните колебания и грешки, които наблюдаваме, подсказват, че трябва казаното да се повтаря многократно. Правя всичко това, ръководен от мисълта, че обясненията, дадени тук, все пак ще достигнат до мнозина. Не само до хората, които и без това се дразнят от допусканите грешки и чийто брой не е малък, но и до много от онези, които ги допускат.

Предлаганата книга е продължение на започнатия опит да се покаже какво е състоянието на речта на съвременния българин, за да му се помогне да се справя успешно с нея. Давам си сметка обаче, че няма да бъдат много онези, които ще започнат да се поправят, ако я прочетат. В такива случаи си казват думата и произходът на човека, и навиците му, и средата, в която се движи, и представата му (дори и неосъзната докрай) за това как би се представил най-добре пред другите чрез своето слово.

И все пак продължавам да се надявам, че поне онези, които прочетат  книгата, ще се замислят върху речта си. Това все ще бъде някакъв напредък в сравнение със самодоволните твърдения, че всичко във връзка с българския език ни е ясно, за да последва засечката при първата дума, която трябва да се употреби, при първото съгласуване в изречението, което трябва да се осъществи”, пише проф. Владко Мурдаров. А ние също се надяваме, че неговата книга и текстовете по тази тема, които ще продължим да публикуваме във „въпреки.com”, ще накарат някои хора да се замислят. А сега публикуваме откъс от книгата на проф. Мурдаров.    

ЗА ПОГРЕШНИТЕ МОДНИ ИЗРАЗИ  С ПРЕДЛОЗИ

В речта ни постоянно се настаняват модни изрази, които биват използвани от всички. Често те се появяват под влияние на чужди езици, но може да се родят и на местна почва. Специфичното е, че в тях са включени и предлози, които невинаги са подходящи или нужни. Нужно е обаче да се припомни, че невинаги се нуждаем от тези модни изрази, защото в езика си ние разполагаме с други средства, които да изразят съдържанието, вложено в тях.

Такъв е случаят с модния тромав израз „в пъти повече”. Всъщност той често бива трансформиран и така да се достигне до изречения като „Кризата е в пъти по-страшна”; „Резултатите от изследването превишават в пъти очакванията”; „Цената е в пъти по-висока”; „Броят на жертвите е в пъти по-голям от очакваното”; „Там броят на престъ��ленията е в пъти по-малък”. Във всички ��ези случаи модифицираният израз в пъти повече замества отдавна съществуващото многократно повече, но очевидно това не се отчита от мнозина. Вероятно модният израз е привлекателен и поради създаденото лъжливо впечатление, че така направено, изказването придобива по-голяма статистическа стойност и че е по-научно обосновано. 

Другият моден израз, който също се радва на голяма честота, е на сто процента.  Употребява се обикновено, когато става въпрос за изпълнението на някаква задача – „Програмата е свързана на ��то процента със защитата на интересите на гражданите”; „Ремонтът не е завършен на сто процента”; „Планът е изпълнен на сто процента”; „Заплануваните резултати са постигнати на сто процента”; „Ликвидирането на заразата е завършено на сто процента”; „Състезателят е на сто процента готов за турнира”. В тези случаи дразни появата на предлога на, който и без това е сред най-употребяваните в езика ни. Във въпросния израз просто нужда от него няма. И може да се каже само: Планът е изпълнен сто процента. Още по-добре би било да се използва сложното прилагателно стопроцентов, наречието стопроцентово  или да се говори за стопроцентово изпълнение. 

Прави впечатление, че предлогът на, независимо от това че се употребява много често и понякога дразни със своето присъствие, се налага почти последователно в спортните коментари в изречения като „Отборът А води на отбора Б с два гола”, където е изместил предлога срещу, както и в „Черешите вече се продават на пет лева”, където вместо на трябва да се употреби или срещу, или по-естественото за. В последния случай вероятно предлогът на е зает от съчетанието на цена, което обикновено се съкращава в потока на речта, но това не ни дава основание да запазим точно него, след като при по-стегнатите изрази според книжовните традиции се дава предпочитание на друг предлог.  От предлога на пък изобщо няма нужда в изрази като „става на въпрос”, които напоследък се употребяват често. В този случай не може да се намери и конкретна причина за включването му и обяснението е единствено, че ставаме свидетели на стремеж към умишлено усложняване на изказа.

Озадачаваща е и безразборно честата употреба на израза към този момент. Всъщност в него интересна е появата на към, с което се изтъква, че ако нещо важи за даден момент, това съвсем не означава, че в следващия няма да настъпи промяна. Това важи за изречения като Към този момент няма бежанци; Към този момент не е нужно да се въвежда карантина; Към този момент съставът на отбора е определен. Ако държим да покажем обаче, че промяна не се очаква, по-правилно е да се  избере предлогът в – в този момент. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Кметът не е градоначалник

В навечерието на местните избори все по-често се налага употреба на думата КМЕТ. Притеснени, че прекалено често трябва да се използва тази дума, журналистите я редуват с ГРАДОНАЧАЛНИК. И правят голяма грешка. Посочва проф. Владко Мурдаров, известен езиковед и преводач, който реагира в няколко статии за „въпреки.com” за някои неправилни употреби на думи и изрази в българския език. Продължаваме тази наша линия в очакване и на други мнения и анализи. А ето какво още пише проф. Мурдаров.

Както е посочено в речниците кметът е „председател, ръководител на град, община”. Пак там е записано, че градоначалникът е „главен началник на полицията в голям град”.  Тоест има съществена разлика в значението на двете думи. Действително кметът отговаря за всичко в населеното място, тоест и за полицията, но това не го прави градоначалник.

Изборът на думата градоначалник е повлияна от стремежа в речта ни да се употребяват и по-стари думи, за да внесат известен колорит. Мисля, че употребата й е повлияна и от пиесата на Гогол „Ревизор”, където има само градоначалник и друго властващо лице няма. Но дори и при Гогол градоначалникът е с мундир и ботуши, което ясно говори за ролята, която изпълнява в управата на града. Така в стремежа да се разнообрази журналистическото изложение се допуска съществена грешка, която може би мнозина не осъзнават, пише проф. Мурдаров. А ние искаме да добавим, че стремежът на някои кандидат – кметове и политически сили да прехвърлят всички вини на сегашни кметове, са не само некоректни, но и езиково неправилни… ≈

[vprki]

Критичен поглед: Още забранени думи и изрази във „въпреки.com” – „КАТО ЦЯЛО”

Сайтът „въпреки.com” продължава своя опит да провокира българите да се замислят за думите, които използват в речта и в текстовете си. След „Забранените думи във „въпреки.com” /прочетете тук/, публикувахме текста на проф. Владко Мурдаров – „Думата „евтаназия” се прилага само за хората, не за прасетата” /прочетете тук/. Сега помолихме проф. Мурдаров, известен езиковед и преводач, да коментира един израз, който чуваме под път и над път – „КАТО ЦЯЛО”. Ето и неговият текст.

Ако се заслушате в речта на публичните личности, не може да не ви направи впечатление, че тя е изпълнена с клишета. Може в едно изказване едно и също клише да се повтори няколко пъти, но по-важното е, че клишетата са много „заразителни”. И затова бързо се пренасят от речта на един оратор в речта на друг. И така, естествено, дразнят. При това може изразите да са построени дори правилно граматически, но онова, с което дразнят, е преди всичко голямата честота на употреба. Такова клише в момента е като цяло.  

Можете да го чуете в началото на изречение, например  Като цяло решението е сполучливо или  Като цяло съм удовлетворен от предложението.  По-често се промъква в средата на изречението, например  Съдийството е добро като цяло или Актьорската игра като цяло е задоволителна или Светът като цяло изпитва нужда от повече любов или Времето като цяло ще бъде топло или Културата като цяло не е сред приоритетите на властта.

При това напълно се забравя, че в езика ни има доста синоними на този израз, които могат сполучливо да го заместят, за да стане речта по-разнообразна. Сетете се за напълно, изцяло, главно, общо взето и т.н. Просто е нужно човек да се замисли малко повече, но той предпочита да прибегне до клишето. Макар че то прави речта му безцветна. ≈

[vprki]

Критичен поглед: Думата „евтаназия” се прилага само за хората, не за прасетата

Преди няколко години от трибуната на Народното събрание се роди думата финализирам, която продължава да дразни езиковото чувство на много българи, ратуващи за чистотата на речника ни. Написа за „въпреки.com” проф. Владко Мурдаров, езиковед, преводач, преподавател, интелектуалец, провокиран от материала ни за „Забранените думи“ във „въпреки.com”.

Думата се появи, след като вече там се беше пръкнала стартирам, която по смисъл е неин антоним. Общото между тези думи е, че от гледище на словообразуването правилно и в двете е използвана чуждата наставка ир, която според законите, действащи в езика ни, обикновено се присъединява към чужда по произход основа, за да се създаде нова лексикална единица у нас. Със същата наставка беше изградена и думата входирам, която срещна най-голяма съпротива. Всъщност особеното при нея беше, че тук наставката беше залепена към родната по произход основа вход. Въпреки критиките обаче думата вече се налага в речта и много хора я употребяват.

Може би не е случайно, че тази “свинска драма” дойде у нас точно в годината на прасето според източния хороскоп. А ето как вижда Гoдинaта нa Зeмнaтa Cвиня (пoзнaтa oщe ĸaтo Гoдинa нa Глигaнa и Гoдинa нa Πpaceтo) художникът Захари Каменов. Всяка година в навечерието на настъпването на Новата източна година, той подготвя своя визия за съответната зодия

Сега дойде ред на думата евтаназирам, с която се описва ликвидирането на свинете, заразени от африканска чума. Според законите на езика думата е  изградена съвсем правилно – използвана е отново наставката ир, залепена към чужда основа. Онова, което смущава в тази дума обаче е смисълът на избраната основа. Думата евтаназия означава „облекчаване на смъртта при нелечима болест  на човека”. Очевидно в тази ситуация журналистите, които създадоха думата и заразиха с нея и политиците, се ръководят от  идеята, че свинете трябва да бъдат ликвидирани хуманно. Само че те забравят, че евтаназията се прилага при хората – дори с тяхно съгласие. Така че новата дума просто не може да се употребява  в случая и вместо нея трябва да се даде предпочитание  например на умъртвявам.

Възприемането на евтаназирам се дължи на идеята, че тя звучи като неутрален термин и затова веднага започна да се използва. Пак като термин беше възприет и глаголът загробвам, въпреки че и той не е подходящ, а много по-добре е да се говори за _заравям _– заравяне на умъртвените свине. Това не са изолирани случаи, които доказват, че не умеем да си служим добре със средствата на езика ни. Забелязвали ли сте, че когато умре домашният любимец в едно семейство, хората, пазещи цялата си обич към него, казват, че той е починал, въпреки че глаголът може да се употребява само, когато се говори за човек. Общо може да се каже, че представата ни за хуманност при назоваване на някои явления, свързани с животни, ни подвежда да се увлечем и така се появяват изрази, които на пръв поглед изглеждат нормално, но ако се замислим, будят нашите възражения. Заключава проф. Мурдаров като изключителен експерт по български език. 

Проф. Владко Мурдаров - снимка Стефан Джамбазов

Не е тайна, че при някои съмнения в правописа и пунктуацията много колеги, а и не само те му звънят и питат или се ровят в правописните речници, на които той води екипа от автори. И винаги е търпелив към нашите вероятно понякога и глупави въпроси, чиито отговори би трябвало да знаем още от времето, когато сме имали добра и строга учителка по български език, ако сме имали, разбира се. Тук е моментът да припомним нашия разговор с него преди време точно в тази посока, когато той сподели: „Моята болка е, че публичните личности, които започнаха да говорят в последните години, за голямо съжаление не разполагат с много богат речников запас. Техният речник е страшно ограничен. Разбира се, има хора, които говорят интелигентно, но при повечето при тях всичко е клише. Даже тези дни ровех и си видях, че преди няколко години съм писал в някакво интервю, че езикът, който слушаме в момента, е съчетание от клишета и жаргон. Сега обаче към това се добавя и диалектното звучене. То, като че ли беше позатихнало, но напоследък започна отново да се появява. Това е очевидно някаква болест, от която страдат публичните личности. Винаги съм повтарял, че езикова култура означава да умееш да превключваш, да знаеш пред кого говориш, за кого пишеш и така да си подбереш и начина, по който говориш и пишеш”.

В разговора коментираме и конкретни имена, но за нас си отчитаме, че като че ли тези хора са ни ясни и в този наш разказ не заслужават особено внимание, поне за нас като журналисти – не ни се пише и говори за тях. Тези мисли споделя и проф. Мурдаров. „Мен ме интересуват повече младите хора, по какъв начин говорят те. Винаги съм казвал едно и си моля студентите в НАТФИЗ да четат. И съм най-доволен от едно нещо, затова не съм съгласен, когато говорят и вадят някакви статистики, че българинът не бил грамотен, защото не чете. Първо, какво значи да четеш, ако се качите на последния етаж на НАТФИЗ на „Раковска”, ще видите горе – библиотеката е пълна със студенти, които четат. Вярно, може би не четат книгите, но четат в интернет. Ние просто забравяме, че четенето в интернет е също четене. Онази глупава формулировка „мишката ще изяде книжката” няма значение, ти четеш, още повече когато говорим за младите хора. На тях с оглед на професионалното им развитие им е необходимо да открият по-новите неща. Ще ги открият в интернет, защото по-новото не е излязло още като книга. Говорим за типа специализирана литература. Това е за четенето, но иначе не мога да не кажа, че и техният речник обеднява много. Защото, ако си помислите, следете какво е положението в имейлите, които си разменят, за да видите с колко малко думи се оперира. Скоро си говорихме точно с моите студенти за значението на емотиконите, че тези емотикони започнаха вече да изместват цели изречения и след това се затрудняваш, когато ти трябва да изразиш това с думи. Тоест нормалното развитие е, че речта на тези хора, които тепърва ще стават публични личности, е също доста бедна”. Не без съжаление казва професорът. После през смях си говорим за думите, които навлязоха в речника ни и почти насила трябва да използваме, например, подготвяйки някакъв проект, който трябва да „мине”. Владко Мурдаров има своето обяснение, дори проявява толерантност и оптимизъм.

„Това е мода”. Припомня си как преди няколко години реагирахме заедно на определението му за „входирането” и какво стана. „В края на краищата входирането си влезе в речника ни. Преди време се подигравахме на думата „ваканцувам”, но и тази дума навлезе. Тоест, независимо от всички критики, тези думи, които в началото дори изговаряме с по-друга интонация, т.е. да се подиграем, че ще ги използваме, след това при тях бързо махаме и кавичките, и особената интонация. И те си заживяват нормално в речника ни. Сега, съвсем наскоро ми се обадиха да ме питат „до кога всичко ще бъде иновативно?” Мода е, не можеш да го изгониш. Много често се получава така, че хората дори не знаят какво означават новопоявилите се думи, но ги „плескат” в речта си, защото е модерно. Непрекъснато се сблъскваме с тази тенденция. Спомнете си само за онази грешка на бившия министър на финансите Симеон Дянков, който направи синодалните старци – феодални, когато ставаше дума за хората от БАН, просто защото той очевидно не знаеше какво значи синодален. Не съм сигурен обаче, дали е знаел и какво значи феодален… Просто двете думи са му прозвучали по сходен начин.

Така става например сега с думата „креативно”, без да помислим, че почти всяка дейност на човека е креативна. Успокоението ми при модните думи е, че  те живеят активно 4-5 години и постепенно минават на заден план, защото се появява нещо ново.” Прояви тогава оптимизъм езиковедът, който с книгите си, с предаванията си, с говоренето си всячески учи всички на нас на добър, грамотен български език. Ние обаче в момента получаваме постоянно покани за „ивенти”, пишем в проектите си колко са „иновативни” и ни е много приятно да ни оценят като много „креативни”. И чакаме времето, когато ще се появят нови модни думи, които да ги заместят. Оставаме в очакване и на българските им еквиваленти. Както читателите ни, така и ние, за да решим дали да ги употребяваме, а и да не ги забравяме.

Тук е мястото отново да припомним нашата скорошна публикация в сайта ни за „забранените” думи във „въпреки.com”, може да я прочетете тук. И ето откъс от нея: _„Възглед; гледище; излет; заплаха; общувам; хижа; влак _– все красиви български думи, нали? Кое ли ги обединява, освен че са благозвучни, вероятно стари, автентични и български, наследство от предците ни? Общото е това, че за разлика от повечето думи в нашия език, имат един и същи прочут създател. Те са измислени и въведени в българския език от видния езиковед, литературен историк, филолог, библиограф и първи ректор на Софийския университет – академик Александър Теодоров – Балан”. Това написа в свой текст преди време един млад човек - Иво Владимиров в сайта „Българска история”. И добави за акад. Балан: „Една доказана и значима личност, допринесла с упорития си труд за утвърждаването на българския език според съвременните стандарти”. Акад. Балан се е стремял да обогати езика и да го превърне в това, което е днес 160 години след рождението му, което ще се навърши на 27 октомври. А на 12 февруари се навършиха 60 години от кончината му.

Интересно е, че днес по-често свързваме името му с някои незлобливи шеги, започнати още от неговите съвременници. Прословут е например пуризмът му – желанието да заменя всякакви чуждици с българските им съответствия. Така се раждат оцелели и до днес „лафове“ като „драсни – пални - клечица“-та, която трябвало да замени „вносната“ дума кибрит. Друг е въпросът, че въпросната „клечица“ мнозина приписват на Иван Богоров, а други – на поета Кирил Христов, иронизиращ академика. Макар и значително по-сигурно и  слабо непознато е, че още щяхме да наричаме влака „трен”, ако не беше лексикалното остроумие на академик Балан, отбелязва още Иво Владимиров.

На авторството на Балан  продължава да се приписва и до днес ироничното писмо, създадено от негови съвременници, което имитира изказа на академика, адресирано до просветния министър Иван Вазов: „Храноглътните ми желания са като у новобрачни. Гълталището ми, коремието ми и продължаващите го телесни добавки са в изправност. Сърцетупът ми е нормален, кървотласъкът е естествен, а любощенските ми подсети – непрестанни. При това младосърдие и якотелесие, бива ли да ме подхвърляте на изпъдица?“. Добре познато е и шеговитото  произведение на Смирненски „Баланиади“, завършващо със строфата: „Гърбосложен на кревата, аз жадувам твоя стан и в унесница благата стих въртя a la Balan.“

Разбира се, ние не си поставяме цел да изчистим езика по подобие на Балан. Но все пак думи от днешния компютърен и дигитален жаргон могат да бъдат избягвани. Изходът е в образованието и то не само на учениците, а и на политиците ни, общественици, медии и всички, които използват езика ни за общуване и споделяне. А ние сме готови да публикуваме във „въпреки.com” още „забранени” от нас грозни думи и мнения за тяхното наличие или не в българския език. Важно е да се говори по тези теми, пък някой все пак може и да се замисли… Очакваме вашето мнение по тези въпроси. А ние ще продължим да пишем по темата. ≈

[vprki]

Критичен поглед: Пътешествия с Олга Токарчук във време на изолация

Досега във „въпреки.com” някак си се бяхме разминавали с книгите на Олга Токарчук. Знаехме, че е лауреат на Нобеловата награда за литература за 2018 година, но вниманието ни беше като че ли по-скоро насочено към другия нобелист обявен заедно с нея, макар и за 2019 година – Петер Хандке.

Което беше малко несправедливо, защото прозата на Токарчук е космополитна, но и по-близка да нашето славянско светоусещане. Но може би и скандалите около наградата на Хандке отместиха нашето внимание. А и той има перфектен преводач – проф. Владко Мурдаров, който сподели пред „въпреки.com” преди време защо превежда Хандке /прочетете тук/. Впрочем, и Токарчук има прекрасен и отдаден преводач като Силвия Борисова. Но в крайна сметка всяка истинска среща се получава, когато сме узрели за нея. Така стана и с нашето запознанство с книгите на Токарчук. По време на изолацията, когато книжарниците бяха затворили, а издателствата не печатаха книги, ровейки в домашната библиотека, за да намерим нещо непрочетено, попаднахме на „Правек и други времена” от Олга Токарчук. Книгата е издадена през 1996 година у нас от издателство „Алтера” в превод на Георги Кръстев. И така започна нашата среща с нейните романи. И когато издателствата започнаха да печатат отново се появи „Карай плуга си през костите на мъртвите” /издателство ICU в превод на Силвия Борисова/.

Бяхме пропуснали срещата с полската писателка при посещението й в България, но сега в изолация имахме възможност да се докоснем до нейния свят. А той е изключително богат – на интелект, ерудиция, наблюдения, позиции, оценки, случки. При това, тя не пише псевдоинтелектуално, неразбираемо и маниерно, както има доста случаи в съвременната литература, включително и в българската. Стилът й е четивен, но същевременно не за сметка на разкриването в дълбочина философията на човешкото битие. А на Панаира на книгата пред НДК тази година открихме и „Бегуни” /изд. ICU в превод на Силвия Борисова/ от Токарчук  – роман за движението и пътешествията, които точно в този момент ни бяха отнети. И така, този роман, както и другите й, за които споменахме, попаднаха на точното място в точното време за нас. Книгите на Олга Токарчук са наистина полифонични произведения и разказват за пътешествията на духа. Това не са романи в класическото им разбиране, особено „Бегуни”, а модерна проза, в която няма и не е нужна чистота на жанровете.

Даже някои отричат определението за роман на „Бегуни”, въпреки че това е един истински постомодерен роман. А писателят Георги Господинов го определя така: „Книга лична и световна едновременно. Роман отвъд конвенциите на романа, отвъд уседналостта на света и литературата, който не се страхува да събира истории, да наблюдава, да спира и тръгва пак. Роман за пътуващия през света и времето човек. За бягащия, за неуседналия и тревожния. За неспокойството да си жив и любопитен. Една от най-добрите европейски писателки днес с един от най-хубавите романи на новия век”. Заглавието препраща към руската старообрядческа секта на бегуните, които вярват, че съприкосновението със злото може да бъде избегнато чрез непрестанно движение в пространството. Останеш ли на място, си уязвим; движиш ли се, душата ти може да бъде спасена. Токарчук извайва множество истории с различни герои и различна дължина – от няколко изречения до цели страници. Читателят следва пътешествениците от век във век, от пристанище на пристанище и от летище до летище. Това физическо пътуване е предпоставка за едно друго, по-дълбоко и напълно непредсказуемо пътешествие – навътре към глъбините на собствената ти душа. Общото между всички истории е копнежът по свободата и търсещият дух.

Олга Токарчук и Георги Господинов - снимка архив

Художествено и реално се преплитат, а до тях се нареждат разсъжденията на Токарчук по най-разнообразни теми: козметика за път; структура на летищата и тяхното въздействие върху човешката психика, маорите, Уикипедия, и още, и още… Съвършено преплетени разкази, предназначени за пътуване, както и размисли на тема човешкото, животът и смъртта. Олга Токарчук повежда читателя отвъд повърхностния пласт на модерността, все по-дълбоко и по-дълбоко, до сърцевината на човешкото. А самата тя казва в лекцията си при получаването на Нобеловата награда: „Цял живот изпитвам силно любопитство към системите на взаимосвързаност и влияния, които обикновено не забелязваме, ала откриваме случайно под формата на изненадващи съвпадения или съдбовни срещи – всички тези мостове, гайки, болтчета и снадки, които проследих в „Бегуни“. Свързването на факти ме очарова, както и търсенето на ред. В същността си, убедена съм, умът на писателя работи чрез синтез и настойчиво събира всички ситни парченца в опит да ги слепи отново в една универсална цялост”.

Иска ни се да направим и един паралел на нейния стил и творби с български автор – Георги Господинов. При него по подобен начин във „Физика на тъгата”/изд. „Жанет 45”/, а и във „Времеубежище” /изд. „Жанет 45”/се преплитат случки, истории, времена без да са извън времето и пространството. Впрочем, голямата литература е точно такава – без да е външно актуална, да попада в тъканта и епицентъра на събитията и времето. Така, както се случва във „Времеубежище” на Георги Господинов и в „Бегуни” на Олга Токарчук. Защото в романа на Токарчук има теми, които станаха актуални не само заради изолацията. Да споменем реакцията на света срещу расовата дискриминация и възмутените писма в романа на Йозефина Солиман до Франц I, император на Австрия по повод на неговата Стая на чудесата, където е поставено посмъртно чучело на баща й, чернокожия Анжело Солиман, дворянин при чичо му император Йозеф. При това гостите на монарха могли да разглеждат екземпляра, облечен само с препаска от трева. И друга актуална тема, която е в „Карай плуга си през костите на мъртвите” – за природата, животните и нашето място в техния свят. А не за тяхното място в нашия жесток свят на ловци и мошеници.

Олга Токарчук по време на нейната реч при получаването на Нобеловата награда - снимка архив

Или пък за отговорността на полската държава към своите евреи, за която някои националисти в нейната страна искат едва ли не изгонването й. Но както казва Токарчук: „Няма полска култура без еврейска култура“. Токарчук оспорва утвърдени разбирания, и в едно интервю призовава сънародниците си да признаят по-тъмните елементи от миналото на нацията. „Измислили сме си тази история на Полша като отворена, толерантна страна“, казва тя. „И все пак сме извършили ужасни неща, като колонизатори, като национално мнозинство, което е потискало малцинството, като собственици на роби и убийци на евреи“. Пощенската кутия и страницата ѝ във Фейсбук незабавно били наводнени със съобщения, обвиняващи я в национална измяна. „Единственото правосъдие за тези лъжи е смъртта“, написал някакъв човек. Други призовали тя да бъде изгонена от Полша.

И за още нещо общо между романите на Господинов и Токарчук ни се иска да отбележим. Както във „Физика на тъгата”, така и в „Бегуни” липсва класическата фабула и действието се изгражда от фрагменти на истории, които тръгват, после изчезват и по-късно се появяват пак дори без финал, спомени, случки, притчи, преживявания. Те заедно създават енергията и движението на сюжета, потопен в минало, настояще и бъдеще. Това определено е в съзвучие и с фрагментираното светоусещане на съвременния човек. Подобно повествование обаче не винаги се възприема добре от публиката. Една българска читателка /Ина/ беше написала във форума под „Бегуни”: „Трудно разбираема. Накъсани истории без връзка помежду им. Неясно послание. Не успях да я прочета до края. За мен загубено време”. На което пък преводачката Силвия Борисова беше отговорила: „Колко жалко. Разминали сте се с една уникална по форма и съдържание хубава смислена книга, Ина”. А друга читателка Р. Я. беше категорична: „Не ми хареса. Стилът е кичозно - интелектуален, мисълта - хаотична, но не в романтичния смисъл, като цяло не открих нищо, което да си заслужава в книгата”…

Впрочем, тези мнения са разбираеми. Защото българският читател не е много приучен да възприема по – сложната извънфабулна литература. Въпреки, че много читатели пък харесват книг��те на Георги Господинов. И има, разбира се, и други мнения по повод на „Бегуни”. Читател Узунов в свой текст беше написал: „Писането, от което имам нужда - на пръв поглед хаотично, разказва множество истории, в които можеш да се изгубиш, истории, в които привидно няма единна фабула, няма стиковка, но писане, което преживяваш. Може би преди време не бях дозрял за тази книга, затова и я оставих”. И още: „Искало ли ви се е да пътувате, да не седите на едно място, да не сте потънали в делника - с една дума да бъдете БЕГУН? Копнея да бягам без посока, да изследвам света в неизследваните му кътчета; да се губя из летищата, да се сблъсквам с множество хора, които никога повече няма да видя. В известен смисъл да живея като номад, защото животът е движение, той не харесва уседналостта. Спреш ли, значи вече си мъртъв - това е посланието на „Бегуни". И завършва: „Не може да я преразказваш, не може да я опишеш по някакъв друг начин, но трябва да препускаш с нея, с историите й, за да осъзнаеш, че посланието, което животът винаги ти е давал, е изразено с думите на авторката: „Мърдай, върви, не спирай. Благословени вървящите”!

Токарчук пише в книгата: Какво говореше онази жена, бегунката

– Клати се, движи се, върви. Само така ще му се изплъзнеш. Този, който управлява света, няма власт над движението и знае, че нашето тяло в движение е свято, само тогава му бягаш, когато се движиш. Той властва над всичко неподвижно и мъртвешко, над всичко безволно и безсилно.

Значи движи се, клати се, люшкай се, върви, тичай, бягай, à си забравила и си спряла, à са те сграбчили ръчищата му, ще те превърнат в кукла, ще те задуши дъхът му, вонящ на дим и изгорели газове, и на големите извънградски сметища. Той ще превърне твоята пъстра душа в малка плоска душичка, изрязана от хартия, от вестник и ще те заплашва с огън, болести и война, ще те преследва, докато не изгубиш покой и не те замъчи безсъние. Ще те дамгоса и ще те впише в списъците си, ще ти даде документи за падението. Ще наблъска мислите ти с маловажни неща, какво да купиш и какво да продадеш, къде е по-евтинко, къде скъпо. И ще почнеш да се вълнуваш само от незначителни въпроси – цената на бензина и влиянието й върху изплащането на кредитните вноски. Ще се мъчиш всеки ден, сякаш живееш за наказание, но никога няма да узнаеш кой и кога е извършил престъплението и какво е то /…/

/…/ Който спре – ще се вкамени, който се задържи, ще бъде закарфичен като пеперуда, сърцето му ще бъде прободено от дървена игла, ръцете и краката му – продупчени и приковани към прага и пода.

Точно така умря този, който се разбунтува. Хванаха го, приковаха тялото му към кръста, да не мърда като насекомо, на показ пред човешките и нечовешките очи, особено обаче пред нечовешките, щото те най-много обичат всякакво театро; не е чудно, че го пресъздават всяка година и се молят тържествено пред едно мъртво тяло.

Тъкмо затова всички тирани, слуги адови носят в кръвта си омраза към номадите – затова преследват циганите и евреите, затова насила изселват и разместват по земята свободните люде, дамгосват ни с адрес, който е присъда за нас /…/

В крайна сметка романите, за които стана дума – на Олга Токарчук и на Георги Господинов, ни карат да преосмислим пътуването – дали да бъде просто мъкнене насам – натам, без особен смисъл и просто да се преместваме в пространството, за да избягаме от себе си. Или да намерим себе си и свободата в тишината на дома, но да пътуваме с книгата и духа като интелектуално предизвикателство. И още нещо общо между романите на Господинов и Токарчук – тяхната кинематографичност. Но не от гледна точка на тяхната възможност за визуализиране, въпреки че и такава има, както доказа Тео Ушев с филма по „Физика на тъгата”. А от структурирането и композирането на фрагментите, чрез който се изгражда цялостното повествование по нелинеен път.

Не говорихме подробно в този текст за другите два романа, които споменахме – „Правек и други времена” и „Карай плуга си през костите на мъртвите”. За „Карай плуга си през костите на мъртвите”, който представи у нас преди време, Токарчук сподели, че е нещо като предизвикателство да пробва възможностите си да напише криминален роман. Резултатът е наречен от критиците „еко трилър” и става по-скоро многопосочна творба, надхвърляща границите на жанра. Макар да има всички негови белези, книгата поставя важните теми на съвремието за отношението към природата и животните, за равновесието, което е нарушено, но също говори и за проблемите на посттоталитарното общество. А в „Правек и други времена” Токарчук умело преплита усещането за времето и успоредното протичане на човешкия живот в селището Правек, колкото реално, толкова и сякаш откъснато от света, но не и от хода на историята място. Един микрокосмос на съдби и истории — истории за природата, ангелите и човека. „Метафизическа приказка”, както самата Олга Токарчук го нарича.

Олга Токарчук с романа си “Книгите на Яков” - снимка архив

А ние се надяваме, че ще можем скоро да прочетем един друг много нашумял неин роман  – „Книгите на Яков”. Основната фабула в него се върти около живота на историческата личност Яков (Якуб) Лейбович Франк – евреин по произход, живял във втората половина на 18 век. Човекът, дал началото на религиозното движение – сектата на франкистите. Сменил три религии – юдаизъм, ислям и католицизъм и създал своя собствена. Пребивавал 13 години в католическия затвор в Ясна гура – Ченстохова – едно от най-светите места за поляците. Книгата проследява историята на неговите последователи, преминавайки между другото и през богомилите. Част от действието се развива във Влашко, където Франк пребивава като дете. Почти 1000 страници, на които авторката търси отговор на въпроса за облика на днешна Европа и разказва за един изключително неудобен за католическа Полша образ и историческа личност.

Когато Токарчук за първи път прочита за Франк, тя разбира, че много хора имат силни мотиви да забравят историята му: полските католици, смутени от начина, по който Франк се отнася към църквата (той е бил затворен в манастир за тринадесет години); ортодоксалните евреи, които смятат Франк за предател; и дори полските потомци на Франкистите, неговите последователи, които може би не искат да им се припомнят еврейските корени. Така че очакваме и на български език този нашумял роман на Токарчук, в който както и до сега авторката върви смело, компетентно и майсторски през времето и историята. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

P.S. Олга Токарчук е родена на 29 януари 1962 г. в Сулехов, Полша. Едно от най-важните имена в съвременната полска и световна литература. Обичана, превеждана, четена и награждавана писателка, в чието творчество има разкази, романи, есета, критически текстове, сценарии, поезия и пр. Сред престижните призове, на които е носителка, е Man Booker International 2018 за английския превод на „Бегуни” (Flights), дело на Дженифър Крофт, наградата Нике (четирикратно), наградата на Асоциацията на полските издатели, наградата на фондация Кошчелски и др. През 2004 г. е финалист за международната награда IMPAC, през 2012 г. е номинирана за Нобеловата награда за литература, а през 2019-а я получава. Тогава е и финалист за Man Booker International. Психолог по образование, Токарчук е последователка на Карл Юнг, чиито произведения сочи за свое вдъхновениe. Популярността на Токарчук е феноменална, а читателите ѝ я уважават най-вече заради добрия вкус, енциклопедичните познания, литературния ѝ и разказвачески талант, и – не на последно място – заради философската дълбочина на творбите ѝ.

[vprki]

Критичен поглед: „Алонсо” излиза от баналността на темата и преминава в нещо по-вълнуващо

Вземайки предвид работата на Марий Росен, до която публиката е успяла да достигне, това, в което той се впуска сега е категорично ново. Чрез „Алонсо“ (пиеса на австриеца Щефан Фьогел, превод на Владко Мурдаров), режисьорът поставя себе си отново в нещо, което да го извади от личния комфорт. Комедийният театър, пред който застава Росен, е изправяне освен пред предизвикателството на жанра, а и пред експеримента на първа комедия за режисьора. Това пише в рецензия за спектакъла за “въпреки.com” поетът и философ Валентин Славеев.

По покана на театър „София“, Росен е въвлечен в съвременната трактовка на вечната тема за изневярата. Поделена между две двойки, подправена с още няколко мимолетни истории, но все пак - класическа изневяра. Пиесата третира крайната точка на баналността. Какво би излязло от такъв банален сюжет, имайки предвид първото посягане към комедиен театър от режисьора? Резултатът е: оригинални режисьорски решения и интерпретации, както и професионализъм на актьорския състав.

Постановката може да бъде разглеждана в две посоки. Едната би се впуснала в уточняване на сюжетната линия на изневерите. А втората би могла да изследва добавеното от режисьора и актьорите, за да се получи любопитният краен резултат. И за двете възможни гледни точки е важно да се отбележи, че „Алонсо“ е постановка, която изисква внимателно гледане. Тук е мястото, в което трябва да се отбележи, че постановката излиза от баналността на темата и преминава в нещо по-вълнуващо. Познатата сюжетна линия ще бъде разбрана от всеки зрител, но същевременно с нея стои и едно изискване за внимание, заради което зрителят не изпуска действията на сцената. Двойният капан призовава за поставяне на единия крак в темата за ценностите на семейството, а другия в следенето на добавената стойност от режисьора.

Почеркът на Марий Росен бива чакан в постановката. За да предаде решението си да излезе още веднъж от удобното кресло, избирайки жанра на комедията, той усложнява така познатата семейна тема, заложена в драматургията. Тази последно спомената сложност на театралния език на режисьора се изразява в качеството му да направи постановката деликатна за окото на зрителя. Вниманието, което наблюдателят трябва да отреди към случващото става естествено. Росен решава, освен да изразява близките отношения между двете двойки, а и да ги уеднакви. Това прави като във всяко действие зрителят е поставен в ситуацията на наблюдение на предаване на ролите. Двойките не спират да бъдат на сцената, но във всяко действие те биват учтиво разменяни. В последна сметка зрителят може да види всеки един от персонажите на сцената, изигран от двама души. Това се оказва, освен артефакт към ценната режисьорска интерпретация, а и визуализация на актьорски умения за изграждане и реализация на театралния образ.

Професионализмът на актьорския състав (Стефания Колева, Лилия Маравиля, Пламен Манасиев и Ириней Константинов) кара публиката да бъде още по-внимателна от предупрежденията на режисьора за честите смени. Четиримата изпълняват всички възможни комбинации. Така на сцената от познатите ни две двойки, сякаш актьорите ги превръщат в четири. Всеки от състава има повече от своята роля, а това никак не опростява нещата в действията. Публиката бързо усвоява ритъма на Марий Росен. Но деликатността на математическата формула в едно от действията е прецизирана докрай. Усвоеният ритъм на смяна на самите двойки бива разклатен от това, че зрителското съзнание вече е изградило повторението – знае кой и като какъв ще се появи в следващото действие. Но добрата игра, не само в комедийния слой, кара публиката да пренастройва възприятията си при всяка смяна. Росен изправя и четиримата от актьорския състав пред предизвикателството да изградят по две роли. Но не с това свършва експериментът за постановъчния екип. След това се появява усложнението, в което всеки от четиримата трябва да изследва другия, за да се изгради най-доброто възможно партньорство.

Нека разгледаме предизвикателствата на един от актьорите (Пламен Манасиев). Той е поставен в ситуацията да играе двете си основни роли, но освен това е и в положение на партньорство с два персонажа (в зависимост от това чий съпруг е). Така имаме един актьор с две партниращи половинки, едната от която винаги е негова съпруга, а другата винаги е негова любовница. Вторият актьор с няколко кожи (Ириней Константинов) е в същата ситуация. Аналогично и женските половинки също се ротират помежду си, но и същевременно с мъжките си партньори. Този сложен каталог от личности е прецизиран до последното, пасващо парче от дадения пъзел. Всеки от тях влиза и излиза „от“ и „в“ поставените му режисьорски формулировки, но и добавя нещо от себе си. На сцената личи партньорско изследване. Всяка от разменящите се двойки е усвоила специфичните жестове на другия. Мъжките и женските роли сякаш са схеми, които имат точни параметри на изпълнение. Но в същото време такава констатация не може да съществува, тъй като комедийният жанр не позволява точното изпълнение на зададеното. Комедията, чието предизвикателство Росен е избрал, е в диалог с публиката. Постановката постоянно иска одобрението на зрителя до етапа, до който е достигнала. Без такова одобрение, самата режисьорска мисъл не би продължила. Спектакълът на Марий Росен е изискващ театър. Той желае внимание, утвърждаване на ценности, на устои, разбиране на човешките ситуации, укоряване или разбиране.

Самата тема за изневярата прави всички тези ментални процеси една идея по-лесни. Поставените „изневеряващ“ и „излъган“ са в постоянна смяна, но не само като състояния, а и като физически лица. Оттук тръгва и една интерпретативна линия, в която зрителят може да се впусне в дълги, емоционални и предзададени разсъждения, отнасящи се до въпросите – редно ли е; как бих реагирал; защо това се случва точно по този начин. Пиесата предполага мисли по отношение на човешки реалности, търсещи верността в приятелството, в семейството и партньора.

Марий Росен - снимка Стефан Джамбазов

Марий Росен сякаш не се интересува точно от тази етична гледна точка. Постановката не оставя у зрителя вкус на укор или одобрение, внушени от режисьорските решения. „Алонсо“ е ключ към действителното. Росен показва нещата такива, каквито са. Не прави друго, освен да ги изобличава. По начин, непредполагащ действителните параметри на едно обикновено разкриване на тайни. „Алонсо“ е дигитален индивид в рамка. Несъществуващото куче -съдник представлява геометричната линия във формулата на Росен. Алонсо мери ситуациите като свежда всички изброени, сменящи се герои, до основните четири.

Ако всеки един от тях може да бъде всичко, което бихме помислили, то именно Алонсо ще е онова безмълвно създание, което със своята интуиция ще се превърне в пресечната точка на диагоналите на квадрата. Несъществуващото куче, с нечувана порода, връща обикновеността в човешките избори и ситуации. То показва, че всяка изневяра има собствена сценография, но въпреки това остава изневяра. Че всяка вечеря може да бъде и най-щастливата, и най-нещастната.

Марий Росен изгражда един обикновен свят, който хиперболизира и заради жанра, и заради самия спектакъл. Но този му избор не личи само в главните режисьорски решения, а и в детайлите, изграждащи деликатността на постановката – от образите и техните жестове, през начина на отнасяне едни към други, до сценографските решения, допълващи изброените. „Алонсо“ е парче обикновен свят, затворен зад експериментални решетки. Свят, подлежащ на изчисления, преднамерена еволюция, емоционални скокове и спъвания, но и на простота. Постановката измерва допустимите граници на човешките възможности. На места пита за миналото, на други за бъдещето, но остава един дълъг отрязък от настоящето, което включва своите причини, както и последствия. Спектакълът на Марий Росен е визуализация на особеността в случайностите. Постановката се реализира с финансовата подкрепа на Австрийското посолство София. ≈

Текст: Валентин Славеев

Снимки: Симон Варсано – архив на театър „София”

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ - Ида Даниел: Стремя се към театър, който създава ситуация на момента

„Томас Бернхард особено за нас е изключително актуален. В цялото това време, в което го проучвахме, той не само ни ставаше все по-актуален, но и ние вече си говорим за него като за един приятел, на който дори можем и да се подхилкваме какви ги измислял и по какъв начин е успявал да провокира”. Споделя за „въпреки.com” Ида Даниел, поетеса, театрална режисьорка.

И продължава: „Ние сме му фенове като един наш съвременен приятел. Това, което го прави актуален за нас е неговата борба срещу загърбването на някакви факти, които са съществували в обществото, когато той е действал. Ние забелязваме, че обществото си затваря очите пред факти, които доближават и вече са тука. Всички те са свързани с някакъв вид екстремизъм на негрижата едни към други, на желанието да се отчуждаваме, да е ясно кой кой е, кое е мое, кое не е мое, кой е от нашите, кой не е от нашите…”.

Разговаряме с нея в малко тъмното пространство на ДНК в НДК, след като сме имали шанса, благодарение на нея да гледаме почти генерална репетиция на спектакъла „Повече не или така нареченият Бернхард” по нейна идея и концепция  и на Александър Митрeв. Текстовете са на знаменития австрийски писател и драматург Томас Бернхард /1931-1989 г./, нейни и на Митрeв. Преводите са на проф. Владко Мурдаров и Александър Андреев. Интересно ни е как са стигнали до тези текстове и са решили да направят своето представление, първото у нас по текстове на Бернхард, независимо от многото му преводи у нас и мечтите на преводачите му да бъде поставян в българския театър. Но за това малко по-късно.

Александър Митрев в  „Повече не или така нареченият Бернхард”

„Историята е следната: Сашо, Александър Митрев /двамата често работят заедно – б.а./ беше започнал да чете Томас Бернхард и постепенно беше изпаднал в пълна обсесия да чете, да чете и да чете. И един ден, докато неговата дъщеря и моят син си играеха той започна и на мен да ми чете… И постепенно през слушането на Бернхард и през неговото четене си казахме „има нещо тука”. Започнахме много хипотетично да си говорим колко силен ни се струва, но колко лесно неговата сила може да бъде отхвърлена с един жест „Ах, той говори за някакви минали неща…”. А всъщност ние усещахме, че

тези неща не са минали, а се завръщат с пълна сила.

Беше много интересно това да си говорим, доколко е възможно той да се появи на българска сцена по какъв начин и в един момент си казахме „нека да превърнем тези наши разговори в едно реално театрално проучване, да видим докъде ще стигнем”. Това е много свързано с нас, с всичко не само с един жест на сцената, който за мен е важен и много ясно обосновава защо и какво прави сценичното действие върху този, който гледа. Някакъв пакт, някакъв договор между сцената и публиката – за мене се основава в модуса „щяхме”. Но вътре има и много екзистенциална искреност в това къде се намираме точно ние, които правим представлението, точно ние в България, много е искрено”.

Ида сякаш е усетила как се чувстваме и сме преживяли в току-що гледания спектакъл, като че ли само за нас. Той се води от Александър Митрeв и той говореше само на нас, че това е театрално изследване и оттам е и това „щяхме”, а всъщност е „разказваме”. Такъв е спектакълът – той ще говори на теб, колкото са зрителите в залата и всеки ще го разбира като лично послание към него. След като сме въвлечени в този експеримент за разбиране на Бернхард и с цитати от негови творби на финала актрисите Цветомира Даскалова и Деница Даринова от пиесата „Мъртвец” на Бернхард влязоха в нашето време доста години след края на Втората световна война емоционално, силно и почти смразяващо, особено на фона на пречупените кръстове, които виждаме и днес изписани и по стени в София.

Спектакълът „Повече не или така нареченият Бернхард” поставя и друга тема, за която говори Ида. „Махалото е имало своята обратна точка в някакъв момент. Ние се занимаваме и с това в колко различни страни сме живели с Бернхард и ние, и затова много присъства

усещането за Изток и Запад, за социализъм и капитализъм.

Чудим се дали това са две махала, които са се срещнали през 90-те години за малко…2000-та – не знам. Разсъждаваме. Това беше първата пиеса, която Александър ми я прочете - пиесата „Мъртвец”. Това е една поредица от много кратки пиеси на Бернхард , които той нарича драмолети. Пиесата „Мач”, която също споменаваме е също драмолет, пиесата „Клаус Пейман отива да си купи панталони и идва с мен да яде” е също драмолет. Има още няколко драмолета, посветени на режисьора Клаус Пейман, с когото много са работили заедно”.

Питаме я защо според нея у нас не се поставят пиесите на знаменития Бернхард. Разказваме й как преди почти три години при представянето на драматургични текстове на Елена Алексиева, издадени от Black Flamingo в пиесата си „Бернхард в Ада” тя всъщност коментира защо не обичат да поставят негови пиеси. „Моето обяснение е свързано с тази преграда, която и ние усещаме. Бернхард е говорил много конкретно на своето общество в конкретен исторически момент, който е не само близо до Втората световна война, така както ние сме близо до началото на прехода, но е и във време, в което обществото все още е приемало интелектуалеца като легитимен свой критик. 60-те – 80-те години е все още време, когато обществото би чуло, ако някой му се кара, би чуло, ако някой е недоволен от него. Имам чувството, че в момента, а и въобще след 2000-та година повечето държавни общества се занимават с това как да неутрализират този вид критика. Тя или се превежда в някакви популярни телевизионни предавания и така тя олеква и става всекидневна и по някакъв начин самото й изговаряне по телевизора свършва работа или голяма част от нашето занимание, пък и последната книга публикувана с авторство на Бернхард „Моите награди”. В нея той разсъждава защо получава награди – иска ли ги или не ги иска. В наше време толкова голям конфликт, личен, с наградите не се наблюдава. То съществува, но

България някак си не се обижда, когато някой откаже награда.

Докато Австрия по някакъв начин се обижда. Ето министърът на културата излиза, въпреки, че Бернхард си приема наградата. Има някаква сложност. Имам чувството, че поради тази причина не само неговите пиеси, но много от пиесите, които са насочени като лазери към някакви обществени недостатъци не могат да имат тази сила, която са имали, когато са се появявали. Това е легитимна причина защо да се постави Бернхард.

Цветомира Даскалова и Деница Даринова интерпретират в спектакъла текст от пиесата „Мъртвец” на Бернхард

В Полша има режисьор,Кристиян Лупа, който изключително много поставя Бернхард. Той поставя цели романи. Това са едни гигантски епични постановки, но Полша продължава да бъде едно общество, което е отворено към самокритика по някакъв начин. А театърът е част от обществото”. Ида Даниел признава, че няма идея как ще бъде приет спектакъла и все пак споделя, че се надява да бъде разбран. „Нямаше да положим толкова усилия затова да открием подхода, което по някакъв начин е приятелски подход, както открихме, че Бернхард не е просто мърморещ. Той е изключително симпатичен и симпатизиращ на хората човек”. Това е нейният и на екипа й жест или повик към този автор невинаги разбиран не само в своята родина, но много актуален и днес, когато хуманността и разбирането на другия, на различния не са леко занимание за европейския човек.

В този контекст или просто така е устроена Ида Даниел споделя, че не може да каже какво не й харесва в съвременния ни театър. „Понякога се чудя какво занимава хората. Това, което мен ме занимава отдавна не са нови форми, но това е театър, който по-малко преразказва някакви истории, повече създава ситуация на момента, не става дума да преразкажем или да се превъплътим в някакъв образ. Става дума да заразим всички с това, което в момента много ни засяга. Какво ще бъде средството, ще разберем на момента. Някак си фокусът е изместен в срещата между публиката и това, което извършваме в ситуацията”. Лаконично го обяснява режисьорката.

Във всички представяния на Ида заедно с образованията й, в спектаклите й има и едно уточнение – внучка на Леон Даниел. Няма как да не я попитаме за тази нейна връзка от най-ранните й детски години, а и за баща й - забележителния художник Андрей Даниел. „Имах страшния късмет най-после в много късна негова възраст да успее да преподава на два режисьорски класа. В единия клас беше Анна Данкова, в моя клас беше Йосиф Шамли и Ивайло Димитров, в другия клас беше и Димитър Касабов в НБУ. Това бяха много, много интензивни две години. Случваше се и в културен дом „Средец”, два магистърски класа към НБУ – много интензивни, адско съсредоточаване върху що е то действие, що е то конструкция. За мен изключителният жест беше разходката и отварянето на вратите за това кое е ценно у Станиславски, кое от Станиславски е ползвал Леон, когато е работил, по какъв начин Брехт е обогатил неговата гледна точка към Станиславски, по какъв начин неговите преподаватели в Ленинград са обогатявали през Майерхолд и други формалисти, така наречени по онова време начина, по който да се проведе едно действие, което както казваше той да е далеч над пълзящия натурализъм. За мен това настояване да можеш

да извършиш нещо на сцената над пълзящия натурализъм

е най-големият урок”. Ида е и един от асистентите на Леон Даниел в последната му постановка в Народния театър „Посещението на старата дама” на Дюренмат. А най - последната е „Случка в зоопарка” на Едуард Олби в „Сълза и смях” през 2005 година.

Откъс от разговора с Ида Даниел можете да чуете тук

Ида Даниел се включва често и в уъркшопи като този преди време във Варна в рамките на Международния театрален фестивал “Варненско лято” със съдействието на “Арт офис”

Но Ида се връща и към едни други уроци извън театъра. „Ако говорим за семейната среда, тя непрекъснато не е спирала от самото начало отпреди да бъда студентка на Леон. Аз бях ученичка на нашите неделни обеди, където всеки един от нас и баща ми, и дядо ми, и брат ми, и аз, пък и майка ми, и баба ми Грети /съпругата на Леон Даниел – б.а/ си говорехме за целия свят, за позицията, нашата във всяко едно отношение. В отношението на едно смесено семейство между евреи и българи, едно семейство смесено между изкуствата. Аз започнах като пишеща, брат ми винаги е бил музикант, майка ми също е художник и идва от художническо семейство /дъщеря на художника Стоян Сотиров –б.а./. Какво е село, какво е град, какво е чужбина, какво е България, какво се случва в Израел, какво е да си ляв, какво е да си десен, този преход за една година ли ще свърши, за 40 години ли ще свърши…Това са едни изключително конкретни разговори. Моментите, в които дядо ми ни четеше интервютата си преди те да бъдат публикувани. В цялото това нещо баща ми е бил опорна точка и с това как мисли и как говори, в какви спорове ние можем да влизаме, с какъв детайл можем да сме съгласни или не един с друг. Но и невероятната разнообразност и в същото време настоятелност на неговите изложби и картини – едни визуални не само разсъждения, а и удари, шокове, смехове, сълзи, истории…”.

И ние споделяме нещо с Ида, може би знае, може би не, колко специални за нас са учениците на баща й Андрей Даниел. Те са свободни като творци, не го копират и оценяват, че той ги е научил да бъдат себе си. Обичат го или по-точната дума е обожават го. А тя е лаконична: „Той човек, който трябва да е обичан”. А за дядо й Леон Даниел й разказваме как много театрали казват за него, че той е техният учител, без да е бил преподавател във ВИТИЗ. А тя реагира спонтанно. „Леон е имал тази практика да допуска млади практици да стоят до него и да водят режисьорските му бележки по време на репетициите. По този начин много хора са прекарвали цели процеси с него, което в театъра е много ценно – да следиш един процес от позицията на наблюдател, да можеш да сверяваш собствените си очаквания и идеи с това какво се провежда”.

В момента Ида Даниел отново учи, този път в Германия. За нея това е втора магистърска степен „Съвременен танц и пърформанс”. Неин професор е Бояна Кунтс, философ на съвременния танц и пърформанс. Програмата е на английски и ще продължи известно време. Същия факултет преди няколко години завършва Ива Свещарова и тя я запалва по това място. То е известно със своите немски програми, от които излизат групи като „Шиши поп”, „Римини протокол” – групи, които през 90-те години влизат в така наречения пост драматичен жест в театъра, в който пърформърът е повече себе си, отколкото чуждия образ и се занимава повече с това, което го интересува, отколкото с нещо друго.

„За мен това е един период на пренареждане,

откриване на много нови хора, теми, подходи, гледни точки, по-гъста среда, в която всеки има своите занимания. Страшно е свързана със съвремието ни, непрекъснато се обсъждат и преобсъждат настоящите тревоги, но е радостно като цяло. В Гийсен, на север от Франкфурт, имам още година. За мене беше необходимо тъй като интересът ми е към съвременния танц и пърформанс и си казах, че имам нужда да попадна в една конкретна гъста среда, в която да мога да говоря за това, да мога да опитвам, да се уча от колеги и всъщност това се случва. Обменяме изключително интензивно. Не бих го нарекла нова посока - бих го нарекла засилване, възможност за задълбочаване, защото в един момент ми се стори, че са ми се изчерпали възможните подходи и източници, от които да черпя накъде…”.

Като че ли за малко заедно с Ида напуснахме пространството на ДНК със спомените й и с мечтите й за бъдещето. Връщаме се и тя уточнява, че „Повече не или така нареченият Бернхард”  е продукция на „Нейно величество тенджерата под налягане” и ДНК. Много са благодарни на Австрийското посолство, което ги финансира за този проект и на Министерство на културата. Тези две институции са тези, които подкрепиха проекта заедно с ДНК. Музиката е на Тодор Стоянов и Александър Даниел. Средата е на Тита Димова - Вантек. А премиерата е на 14 януари в ДНК. Заслужава си, ще разберете и миналите, и сегашните времена. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов