#Елица Тодорова

[vprki]

Елица Тодорова получи Националната награда на името на Майстора

Кюстендилската художничка Елица Тодорова получи националната награда за живопис на името на Владимир Димитров – Майстора. Наградата беше връчена в художествената галерия на негово име в Кюстендил в деня, когато се отбелязват 138 години от рождението на художника.

„Чувствам много голямо желание да благодаря на всички, които са видели в моите работи нещо, което заслужава признание и награда. Безкрайно съм благодарна на всички, които по някакъв начин се интересуват от моето изкуство и се надявам, че по някакъв начин съм докоснала душите и сърцата им”, каза Елица Тодорова. „Рисуването е моят живот и така ще бъде до последно!“, споделя художничката, вярна на порива да бъде себе си в изкуството.

Елица Тодорова

Деветдесетгодишната художничка получи грамота от председателя на Съюза на българските художници Любен Генов, статуетка на Майстора, изработена от скулптура Кирил Матеев, която връчи кметът на Кюстендил Петър Паунов, 5000 лева от община Кюстендил и 2000 - от Министерството на културата, връчени от директора на галерията в Кюстендил Валентин Господинов. Елица Тодорова е завършила живопис при проф. Дечко Узунов в Националната художествена академия. От 1956 година свързва трайно живота си с Кюстендил и успява да се утвърди като един от най-ярките представители на Кюстендилската изобразителна школа. Наградата за живопис „Владимир Димитров-Майстора” съществува от 1973 г. до края на 80-те години на миналия век, след което е възстановена през 2012 г. Тя се присъжда всяка година на един български художник за изключителните му постижения в изобразителното изкуство през изтеклата година. Учредена е от Община Кюстендил и художествената галерия в града, министерството на културата и Съюза на българските художници. Другите номинирани тази година бяха Веселин Начев, Димитър Петров, Йордан Кисьов и Румен Жеков.

Захари Каменов

От 2013 г. насам с престижната награда са отличени Андрей Даниел, Свилен Блажев, Ивайло Мирчев, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Анета Дръгушану и Захари Каменов. По традиция награденият от предходната година показва изложба в деня на обявяването на следващия носител на наградата. И изложбата на Захари Каменов беше наистина прекрасна. Картините са от три цикъла. Единият беше експониран в СГХГ в София, другите два не са показвани. „Единият цикъл „Средновековни графити” е нещо, което ми хрумна от едни наистина средновековни графити в Гърция. Тогава бяхме със Стоян Цанев и Милко Божков. Видяхме много интересни места на езерото Преспа. Скални параклиси, на които имаше много интересни знаци и графити. И това ме накара да направя един цикъл. Другият - „Биологично равновесие” също е нов”, каза той за „въпреки.com”. Колкото до „Археастрологията” казва, че целият период на пещерното и скалното изкуство носи огромна доза модерност. И когато работи абстрактното се прелива в него от други векове.

Част от изложбата на Захари Каменов в Кюстендил

В залите на галерията в Кюстендил бяха подредени представителна постоянна експозиция с творби на Майстора, Коледната изложба на кюстендилските художници и експозиция с творби на Николай Дюлгеров. Показана е и изложба „Кюстендилска изобразителна школа" от фонда на галерията, наброяваща близо 200 автори, сред които Стоян Венев, Никола Мирчев, Кирил Цонев, Асен Василиев. Хубаво беше, че директорът на галерията Валентин Господинов почете паметта на художника Андрей Даниел, който получи първи наградата след възобновяването й. Както и паметта на художника и изкуствовед Димитър Грозданов, който напусна също нашия свят миналата седмица. А ние присъстващите си спомнихме, когато Андрей Даниел при получаването на наградата покани всички на черпня в Кюстендил. Както и когато Свилен Блажев връчи плика с наградата си на Валентин Господинов за рамки на картини на Майстора от галерията. Или за Ивайло Мирчев, който покани колегите и приятелите си в София. Защото тази награда е не само благополучие за лауреата, но и уважение към изкуството и ценителите му.

Много хора дойдоха на връчването на наградата в Кюстендил

Отидохме и в Шишковци, мястото където Владимир Димитров – Майстора работи в много от последните си години и където бяха неговите модели. Посрещна ни отново Климент Терзийски, който вече не е кмет, защото се е отказал. Но новата кметица не се появи, вероятно е била заета. В къщата на Майстора пак имаше малък коктейл с пита и червено вино, но някак си я нямаше онази атмосфера, за която сме говорили. Когато жените от селото пееха, правеха техните баници и се лееше ракията, и виното на бившия кмет. Може би малко сантиментално, наивно, но и искрено… А тук, Валентин Господинов си спомня, че за първи път са обсъдили идеята с пленер за младите художници от Академията през лятото в Шишковци с Андрей Даниел и Димитър Грозданов. Надяваме се, че идеята ще продължи.

Но да се върнем към Майстора. В нашия проект „Шишковци – между спомена за Майстора и жътварските песни“ на Фондация „Въпреки” Климент Терзийски беше казал: „Довела го е тук природата и красотата, и добрината на хората. Довел го е Андон Виячев, големият дарител. Чел съм много за Майстора, но това, което съм чул от старите, възрастните хора от дете и после – Майсторът е дошъл тук, защото е видял една богата природа. Работливи хора, хора, които умеят да посрещат. Майстора тук в това село сред хората е бил много щастлив. Той толкова много е обичал хората, сраснал се е с живота на селото. Той е участвал във всички събития на селото - на всички събори, празници на селото, във всички трудови дни в едно с хората. Умеел да се сработва с хората. Старите селяни са ми разказвали, че той вечер като се прибере, вземал е тамбурата, сядал на мегдана, свирел е, момците около него играят. Той е познавал хората – душата им – знаел кой е беден, кой богат и кой какъв е. И често влизал в магазина, плащал е вересиите. И хората казвали – а, Майстора продал картина. Винаги е черпел като продаде картина – влизал и на кръчмаря казвал – на всички по една ракия, аз плащам. Толкова много е бил уважаван и обичан – на времето се е карал Гергьовден на 6 май много традиционно в селото, имало агне или кой каквото има. И най-голямата обида за шишковчани било ако в този ден Майстора не посети неговия дом. И за да не обиди някой шишковчанин Майстора е бил принуден да тръгне от 12 часа от единия край на селото до 6 часа да стигне до другия край. Като се знае, че Майстора нито е пил, нито е ял толкова. По една чепка от месото, една глътка и при другите.

Паметникът на Владимир Димитров - Майстора в Шишковци

Последният път като отива до Америка и неговите приятели, които го посрещат на гарата, се интересуват защо толкова бързо се прибира, защо бил за пет години до Америка, пък се връща. А какви са неговите думи. Това ми го е казала баба Евга, една от моделките. На София на Централна гара го казал – а, бе бях в Америка, въртях се, суках се, минах няколко щата, обаче не можа нещо да ме впечатли така да взема четката нещо да нарисувам. Там ми се видя някак си мрачно, някак си, не можах да видя нещо, което да ме трогне да нарисувам. И аз не натопих тези шест месеца нито един път четката да рисувам. И реших, че трябва да се прибера в Кюстендилския край. И тогава той казал заветната мисъл, която много хора мислят, че ние в Шишковци сме си я измислили – Ако има рай на земята, той е Кюстендилският край с акцент Шишковци”, каза пред нас Климент Терзийски тогава. А сега пак ни почерпи от своята ракия, нищо, че не са се съобразили с него как трябва да се прави честването на Майстора... ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[swubg]

Тържествено бе открита новата академична 2019/2020 г. в ЮЗУ „Неофит Рилски“

http://www.swu.bg/news/30-09-2019-new-academic-year-20192020.aspx

С тържествена церемония днес официално бе открита новата академична 2019/2020 година в Югозападния университет "Неофит Рилски". Празникът по традиция започна с полагане на венци и цветя пред паметника на Неофит Рилски. Церемонията бе открита от ректора на университета проф. д-р Борислав Юруков.

"В последните години често чуваме колко агресивни и нетолерантни са младите хора, как не четат и не желаят да се образоват. Аз не съм съгласен с това. Фактът, че вие, скъпи колеги, сте решили да тръгнете по пътя на знанието доказва, че тук в Югозападния университет има амбициозни, образовани и целеустремени млади хора, които искат да знаят, да могат повече и да променят света към по-добро", каза в приветственото си слово проф. Юруков.

"Съвременният свят, в който живеем е изключително динамичен. Днес имаме неограничен достъп до всякаква информация, това изисква от нас да умеем да се адаптираме към промените, да откриваме вярната информация сред океана от данни и да я използваме правилно. Затова не е достатъчна само получената диплома. За да следваме тенденциите и да сме подготвени за заобикалящия ни все по-технологичен свят, всички ние трябва да научаваме нещо ново всеки ден, да бъдем гъвкави и да не спираме да се образоваме, защото страна без образовани хора, няма работещи институции и гражданско общество", каза още ректорът проф. Юруков. Той отбеляза, че специалностите, в които студентите са избрали да се обучават, ще им дадат личностно удовлетворение и перспектива за широка професионална реализация. Ректорът подчерта, че възпитаници на университета заемат високи позиции в управлението на България и в много международни компании, управляват бизнес за милиарди и правят света по-добър и по-благоустроен.

Приветствие към студентите отправиха също министърът на образованието и науката Красимир Вълчев, първият ректор на ЮЗУ "Неофит Рилски" академик Благовест Сендов, заместник-министърът на правосъдието Десислава Ахладова и Негово Високопреосвещенство Неврокопският митрополит Серафим.

Министър Вълчев подчерта важното място на университета и отбеляза, че всички системи в България разчитат на кадрите на Югозападния университет "Неофит Рилски". "Фактът, че тук има толкова много представители на различните институции е показателен затова. Всички ние подкрепяме Югозападния университет", каза министър Вълчев.

От името на първокурсниците слово поднесе Емел Юсуф, студентка в специалност "Българска филология".

По време на церемонията ректорът на университета проф. д-р Борислав Юруков и министърът на образованието и науката Красимир Вълчев връчиха студентските книжки на първокурсниците, приети с най-висок бал: Михаил Димитров, Сашка Кандиларова, Кирил Илиев, Виктория Андонова, Ивелина Палова, Наталия Иванова, Станислав Михайлов, Ангел Георгиев и Емел Юсуф.

Сред гостите на тържеството бяха Елхан Кълков - народен представител в 44-то Народно събрание на Република България от Първи Благоевградски многомандатен избирателен район, областният управител на Благоевград Бисер Михайлов, председателят на Общински съвет Радослав Тасков, кандидатът за кмет на Община Благоевград за трети мандат д-р Атанас Камбитов, заместник-кметът по култура и хуманитарни дейности на Община Благоевград Христина Шопова, заместник-областният управител на Благоевград Антоанета Янчева, председателят на Административен съд - Благоевград Мария Тодорова, председателят на Районен съд - Благоевград Вера Коева, заместник-районният прокурор на Благоевград Елица Калпачка, директорът на Областна дирекция на МВР - Благоевград старши комисар Дойчин Дойчинов, заместник-директорът на Областна дирекция на МВР - Благоевград

комисар Димитър Кръстев, началникът на Регионалното управление на образованието в Благоевград Ивайло Златанов, кметът на Община Симитли и кандидат за следващ мандат Апостол Апостолов, директорът на Регионалната здравна инспекция в Благоевград д-р Калоян Калоянов, директорът на Радио Благоевград Елисавета Каменичка и други представители на централната и местната, законодателна, изпълнителна и съдебна власт, представители от системата на основното и средното образование, представители на медиите, бизнеса и обществеността.

[vprki]

Критичен поглед: Памет и модерност в няколко столични изложби

Често се оказва, че миналото носи импулси за модерността. Известна е максимата, че новото е добре забравено старо. И повод за тези размишления са няколко изложби през тази седмица, които опирайки се на традицията, изобразяват новото усещ��не на живописта. А тази седмица се навърши една година от кончината на големия художник Стоян Цанев. По този повод е подредена изложба в негова памет в галерия „Арте” /на снимката част от участниците в изложбата при откриването й - Станислав Памукчиев, Ангел Станев, Иван Русев, Зиятин Нуриев, Георги Чапкънов и Захари Каменов /от ляво надясно/.

Ще започнем обаче все пак с изложбата в Кюстендил на художника Захари Каменов, за която вече писахме. Там беше връчена Националната награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора”. Тази година наградата беше получена от кюстендилската художничка Елица Тодорова. Наградата беше връчена в художествената галерия на негово име в Кюстендил в деня, когато се отбелязват 138 години от рождението на художника. По традиция награденият от предходната година показва изложба в деня на обявяването на следващия носител на наградата. И изложбата на Захари Каменов беше наистина впечатляваща. Картините са от три цикъла. Единият беше експониран в СГХГ в София, другите два не са показвани. „Единият цикъл „Средновековни графити” е нещо, което ми хрумна от едни наистина средновековни графити в Гърция. Тогава бяхме със Стоян Цанев и Милко Божков. Видяхме много интересни места на езерото Преспа. Скални параклиси, на които имаше много интересни знаци и графити. И това ме накара да направя един цикъл. Другият - „Биологично равновесие” също е нов”, каза той за „въпреки.com”. Колкото до „Археастрологията” отбелязва, че целият период на пещерното и скалното изкуство носи огромна доза модерност. И когато работи абстрактното се прелива в него от други векове.

Картини на Захари Каменов от цикъла му „Средновековни графити” от изложбата в Кюстендил – снимки Стефан Джамбазов

И понеже стана дума за Стоян Цанев, ще се върнем на изложбата, която се откри през седмицата и за която стана дума. Заглавието е „Нощта на моето раждане” в столичната галерия „Арте” - живопис и скулптура в памет на Стоян Цанев. Февруари е месецът на неговото рождение /28 февруари 1946 г./, но и кончина /5 февруари 2019 г./. В изложбата участват прекрасни творци и негови приятели – скулпторите Ангел Станев, Георги Чапкънов, Емил Попов, Зиятин Нуриев и Иван Русев. Художниците - Захари Каменов, Милко Божков, Свилен Блажев, Станислав Памукчиев и самият СТОЯН ЦАНЕВ. Изложбата ще продължи да края на месеца. 

Свилен Блажев – „Нанкиса I и II” – снимка Стефан Джамбазов

Галеристката Гергана Борисова написа за изложбата: „Преди 15 години за пръв път картини на Стоян Цанев изпълниха пространството на Галерия Арте. Стоян в черно, Милко в бяло. Светлин откриваше. Всички притихнали усещахме пулса на силния творчески дух, съзерцавахме елегантната, съвършено премерена живопис. Всяка изложба на Стоян бе събитие – обмислено до последния детайл, изящно до педантизъм. Деликатната му естетика е като урок, база за по-младите творци, а фината му емоционалност отдавна е преминала пределите на родното изкуство и заема достойно място на европейската сцена. През цялото това време Стоян остана верен на Галерия Арте, до миналата година, когато съдбата реши друго. Давам си сметка, че загубихме емблематична фигура за цяло едно поколение, затова поканих девет негови приятели, съвременници и също знакови художници, да посветят по няколко свои творби на любимия ни художник и човек – Нанкиса, както го наричат най-близките. Картината на Стоян от 2009 г. – „Нощта на моето раждане“ обедини идейно и смислово настоящата експозиция, заглавието метафорично ни препраща към изначалното, към значимото за всеки един от нас - неговите приятели, почитатели, последователи, съмишленици. Изложбата ще продължи през целия февруари, месеца, когато Стоян е роден и когато без време ни напусна, макар и само физически”.

Ангел Станев – „Двоен портрет на Стоян 1985 – 86 г.” – снимка Стефан Джамбазов

А в анотацията за изложбата има по няколко думи от неговите приятели – скулптори и художници. Станислав Памукчиев: „Пътят към безграничното минава през лабиринта на непонятното, тайното, скритото. Минава там, където душата и духовната интуиция се опитват да проникнат и познаят местата, на които са били. Стоян ни води през тези закрити пространства със силата на своето интуитивно провиждане и естетически максимализъм”. Емил Попов: „Стоян казваше: „Художникът трябва да мълчи“.  Неговото изкуство отговаря на тази му мисъл. То казва всичко, което е  преживелица на уникалната му природа, без да разказва. То внушава тотално, било като графика, живопис или керамика. С един универсален пластичен език – неговото безсловесно говорене, вълнуващо у нас и по света хората, отворени към изкуството. Малцина избрани художници имаха и имат такава случка. Висота, вкус, експлозивна енергия.........”. Иван Русев: „Той  живееше и се държеше така, сякаш не знаеше, че е ср��д най-големите. Всъщност, както подобава на един голям талант – и изкуството му е сякаш направено без каквито и да е усилия. Стояне, гордея се, че бях един от твоите приятели. С голямото си изкуство, с твоите създадени образи ти и сега си до нас”. 

Стоян Цанев – „Нощта на моето раждане” – снимка Стефан Джамбазов

Захари Каменов: „Стоян беше свободен човек, който държеше съдбата в ръцете си. Обичаше живота – морето, виното, жените, приятелите си – сто процента отдаден на изкуството, изключителен естет. Убеден съм, ще бъде вдъхновение за поколения артисти и ценители”. Георги Чапкънов: „Нанкиса е европейски художник, ама и повече, и много добър човек. Скъп приятел! Няма го, продължавам да го обичам и ми липсва”. Зиятин Нуриев: „Съвършен естет, невероятно дисциплиниран и артист, но не показен. Съжалявам, че едва през последните десетина години бях по-близък с него. За мен Стоян Цанев беше като полъх – не можеш да го уловиш, но усещаш осезателно присъствието му”. Ангел Станев: „Пластическият език казва много повече от думите”. Свилен Блажев: „Нанкиса е птица – Голяма, Свободна, Мощна и Силна. Навярно вечно в полет.....!”. Милко Божков: „Стоян ми беше добър приятел. Много добър приятел. Най-добрият приятел”.

Стоян Цанев от предишна своя изложба в галерия „Арте” – снимка Стефан Джамбазов

По повод на една от изложбите му точно в галерия „Арте” направихме за „въпреки.com” разговор с него. Според него в картините трябва да има мълчание. „Изкуството е едно от нещата, с които човек може да се спаси. За мен е така. Ние сме богоизбрани хора. Не го казвам така, с някакво такова… /самочувствие – б.а. /, но аз смятам, че съм богоизбран човек. Нахално може да ви звучи, но е така. Това е истината. Защото мога да се занимавам с това нещо, което ми доставя страхотно удоволствие. Даже и ми плащат от време на време за това”, смееше се художникът. „Това е живопис, но не е в този смисъл, в който хората разбират – пейзаж или еди какво си. Макар, че всички тези картини, които гледате, пак казвам живопис, живописни – те са плод на едно общуване, колкото и интересно да звучат с природата. Аз живея на село или пък с някаква памет, която имам, откакто примерно съм бил фараон в Египет. Примерно! Остава някаква памет и известни такива архаични форми, които ги правя в това, което виждате. Това е живопис, но материалите са други - пак има боя, пак има колорит, пак има цвят, но отдолу използвам медиуми, някаква фактура и т.н.”, разказваше Стоян Цанев. И добави: „Нашите средства са други - нашето средство е мълчанието. В картините трябва да има мълчание. Бог да го прости Шаро, Атанас Яранов, той навремето казваше: „Художникът трябва да е ням, да има един келнер и един гробар накрая. Нищо друго не му трябва!”. Тази памет за миналото, но със съвременна чувствителност присъства и в изкуството му.

Росен Тошев пред свои творби в изложбата „Нова българска живопис III“ в Галерия и зала „Оборище 5” – снимка Стефан Джамбазов

А когато говорим за модерността, тя е и в Галерия и зала „Оборище 5”. Там е представена изложбата „Нова българска живопис III“ на част от групата XXL. Картини на добре познатите художници Хубен Черкелов, Иван Кюранов, Генади Гатев, Димитър Яранов, Свилен Стефанов, Красимир Добрев, Росен Тошев и Петко Дурмана са изложени в салонната зала на галерията. Изложбата „Нова българска живопис“ за първи път се случва през 1996 г. по идея на художника Хубен Черкелов. Фактически тя е една от първите изложби в новооткритата тогава галерия XXL. В тази изложба участват тогава младите художници от едноименната група, заявили присъствието си със скандален манифест в началото на 1995 година. Идеята е да се покаже настъпването на едно ново поколение, което, освен че се стреми да разшири доскоро стагнираното поле на българското изкуство, заявява ясно дефинирано иновативно отношение и към традиционните изобразителни полета. Сегашната изложба е ново събиране на част от художниците от групата XXL, но вероятно най-интересното в нея е отпечатъкът на времето, оставен върху тях от края на 90-те години до наши дни. Творбите им са изпълнени в живописна техника върху платно.

Иван Кюранов до своя „Автопортрет” – снимка Стефан Джамбазов от „Нова българска живопис III“

И когато говорим за традиция, ето част от думи на Хубен Черкелов за „въпреки.com” преди време: „Ключът към моето изкуство е, че то съчетава източноправославния тип традиция – златен фон, сребърен фон и образ, който е в средата. Тези работи са върху хартия сега, но те изглеждат по-убедителни, когато са на платно. То е постмодернизъм, прилича много на поп арт, но съ��евременно има традиция, която е от 1500 години на византийската кавалетна живопис. И от гледна точка на история на изкуството и на съвременните хора - то пък изглежда модерно, не изглежда старо, има някакъв нов прочит… Та изглежда е това, което е интересно”, добави художникът.

Вихрони Попнеделев – снимка Стефан Джамбазов

И една изложба, която е ВЪПРЕКИ страховете от корона вируса от Китай. Тя е на Вихрони Попнеделев в столичната галерия „Контраст“ и е озаглавена „Пейзажи от Китай”. Плод е на няколкократни пребивавания на художника в Китай преди време и предизвиква съпоставка с неговото появяване на артистичната сцена в началото на 80-те години, отбелязва изкуствоведката проф. Аксиния Джурова. И пита: „Какво стана с Вихрони след посещенията му в Китай? Различната културна и социална идентичност между китайската и нашата култура е успокоила в известна степен ироничния поглед на Вихрони, освен в градските му пейзажи от Китай, но и в умиротворяване на цветовата му палитра, и в начина по който третира детайла – особено силно изразно средство при Вихрони. 

Картина на Вихрони Попнеделев от изложбата му „Пейзажи от Китай” в галерия „Контраст” – снимка архив

Без излишна повествователност, но и без прикриване на конкретния сюжет, в картините му е усетена: хармонията на всекидневието в отразените води на сградите и в безлюдните тесни улички на запазеното от VII век село Син Ие, в притихналия след дъжда, обхванат във влажна мараня парк в Ханджоу, в дантелено нежните преплетени стъбла на лилиите в езерото, във ветрилото от есенни цветове в планините, в човешкия поток по тесните улици в китайските мегаполиси, в сгъстения син сумрак на нощния им живот. Този път Вихрони не е бързал в преживяването. Оставил го е да улегне, да проникне и стане част от него. Той е и познат, и различен, по-притихнал и извън крясъка на нашето всекидневие, стаен в спомена на магията Китай. Различната културна и социална идентичност между Китай и нас се оказа ползотворно предизвикателство, довело до успокоение на ироничния скепсис на Вихрони и до серия пленителни пейзажи, изложени в Галерия „Контраст“, написа Аксиния Джурова. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Ателие в „Сфумато” върху Чеховото творчество през теми

Ателие „Сюжет за кратък разказ“ с предмет на изследване любовта, смъртта и писането в живота и творчеството на А. П. Чехов беше осъществено в Театрална работилница „Сфумато”. „В продължение на три седмици без почивен ден работихме върху фрагменти от Чехови писма и пиеси. В резултат на активно, задълбочено, преосмислено и предизвикателно навлизане в поетиката на Чехов се родиха много интересни идеи - опити с над 50 участници – актьори, режисьори и студенти”, отбелязаха режисьорите Маргарита Младенова и Иван Добчев. От тях те избраха около 30 „чернови“ които показаха пред публика. Сред зрителите беше и Валентин Славеев, който написа текст специално за „въпреки.com”.

През годините Театрална работилница „Сфумато“ създаде по свой начин поле, част от което е и една важна и възможна случка. Въпреки всякакви особености и трудности по осъществяването ѝ, театралните процеси които тя обхваща са определящи за отношението на актьори и режисьори към различните процеси. Става дума именно за съществуването на ателието като принцип.

Театралната работилница дава много варианти на помислянето му, тъй като пътищата, в които го реализира имат различен край. Такива ателиета са завършвали с цели програми от по повече от едно представление. Може да бъде мислено и през функцията си, през участниците в него или през неговите водещи, но то остава един важен експеримент. Моделирането му, минаващо през избор на теми и участници, не води задължително до нещо конкретно. Въпреки това, то има свои резултат. Той не може да бъде смятан за успешен или не, защото неговата перспектива е другаде. Ателието работи през възможността на актьорите да отнасят себе си към изследваното. Като тук могат да бъдат включени, както актьорството като светоусещане и способност за рефлексивност в дадено творчество, така и възможността на актьора да бъде режисьор на своя герой. В ателието актьорът съвместява постановъчния екип.

Случаят, повод за размишленията по принципите на ателието като форма, прави нещата по-специфични. Ако ателието с всички свои процеси е предвестник на конкретно представление по пиеса, натоварена със сюжетната си линия, то постановъчният екип има донякъде ясни граници, в които се движи. Докато случаят тук е съвсем различен. Последното реализирано ателие на театрална работилница „Сфумато“ е низ от различни произведения, изградени от самите актьори. Ателие „Сюжет за кратък разказ“ с предмет на изследване – любовта, смъртта и писането в живота и творчеството на А. П. Чехов или накратко ателие „Чехов“ събира над 50 участници (като след селекция на сцената виждаме над 30). Случката позволява диалог между различни поколения актьори – от утвърдени, до съвсем млади, имащи няколко опита на голямата сцена, както и такива, които в момента са студенти. Всички те обаче, са изправени пред предизвикателството да съвместят своите професии, с тези на режисьора.

Актьорският състав е с впечатляващ мащаб, с имена, между които: Явор Бахаров, Бойко Кръстанов, Виттория Николова, Радина Кърджилова, Невена Калудова, Елена Димитрова, Неда Спасова, Мимоза Базова, Станислав Кертиков, Каталин Старейшинска, Биляна Георгиева, Васил Дуев, Николай Върбанов, Деян Жеков, Славена Зайкова, Жана Рашева, Иван Николов, Василена Винченцо, Румен Драганов, Христо Петков, Виолина Доцева, Елица Костова, Люба Тодорова, Ростислав Георгиев, Мануела Минкова, Валерия Върбанова, Мартина Тодорова, Дениза Павлова, Яна Зайкова, Алекс Иванов, Ангела Канева. Именно големият брой актьори води до главния негатив от гледната точка на публиката. Съставът с неговите ангажименти едва ли ще позволи и чест показ на резултатите от ателие „Чехов“. Има реална възможност, случката да остане с характер на уникалност, заради невъзможността си от повторение.

Процесът обаче, през който преминават актьорите, е онзи, който остава непоклатимо важен. Не само заради театралната случка, ами и заради това, че актьорът е онзи, който избира текста, отговарящ своевременно на въпроси, които отново актьорът смята, че се задават в обществото към настоящия момент. Въпреки социалната страна на появата на избраните теми, ателието е и актьорски ангажимент пред самия актьор – защо не и проверка на остротата на реакция, рефлексия и отдаване в изследваното. В експериментът „Чехов“ могат да бъдат открити – театрална чувствителност към теми, сюжети и подходи към тях. Поставените граници – любовта, смъртта и писането в живота и творчеството на Чехов, могат да бъдат толкова необятни, предвид множеството заглавия на автора. Но тук участниците някак решават това през извеждането на кратки сюжети от произведения и писма към и от Чехов. Бързата смяна на сюжетите, актьорските колективи в рамките разказа, както и различната локация на действие на сцената действително създава усещане за вътрешна динамика на представлението.

Ясното отчленяване на сюжетите един от друг бе намерено чрез ловкото използване на светлината. Освен краткостта на разказа, представлението има и още една особеност – повторяемостта. Репетативността на някои от сюжетите подсилва онова зрителско намерение да търси нещо познато – герои, образи, идеи или смисли. Резултатът обаче, умишлено усложни още веднъж самото действие. Даден сюжет може да бъде видян повече от един път, но веднъж с различни действащи лица или в друг случай с условни лица и различна сценография. Бързината на преминаване на действията позволява следене на няколко процеса: Първи, в който зрителят е поставен в положение, в което следи всяка следваща сюжетна линия, представена от различни герои. Във втория процес, той наблюдава нов сюжет, възприеман така заради новите действащи актьори, но и в който му е позволено да влезе като в нещо познато, заради текста, който разпознава. Вторият е по-особен, тъй като спецификата му на разпознаване е затруднена. Това е така, заради решението – повтореният сюжет да не е веднага след първия показан, а след няколко такива, които да разсеят зрителя. Като трети процес може да бъде маркиран именно този, в който се наблюдава един и същи разказ представен в три поредни действия, но с различни актьорски партньорства.

Разликата между втория и третия процес може да се погледне и от друга перспектива. Еднаквите сюжети, които следват един след друг биват представени умишлено като следващо действие, с което обострят отношението на зрителя към играта и изобщо подхода на актьора. Мястото, на което се осъществява действието също може да се отбележи като една от спецификите в разликата в процесите. В другия могат да се открият различни на горните подходи – тук или мястото на сцената е подменено, или се добавя обект в сценографията, а актьорите или са различни, или им биват снети личностите характеристики – остават разпознавани само в рамките на текста. Лаконичната на пръв поглед сценография бе изградена така, че да позволява на фрагментираното действие да съществува върху една и съща плоскост. Разбира се, съществуват и статични „острови“, които бяха в употреба на някои от действията, макар плоскостта да им позволява да се влезе в нейния обем. Добавянията на различни обекти функционално съществуват в рамките на горните процеси.

Ателието дефинира опитите си върху Чеховото творчество през теми. Изборът им е неизбежен, за да може да се опише фокус, който ако не бе намерен, нямаше да могат да излязат особеностите в повторяемостта. Конкретността на темите позволява на говоренето висока степен на своевременност – от една страна са теми с вечен статут за човека, но от друга, отнасящи се до днешните болки на личността. Любовта, смъртта и писането биват обговорени широкоспектърно, макар и само в един контекст – Чеховия. Познавайки биографията му, зрителят намира от една страна - неговата диагноза на сцената, от друга – любовите му, както и различни идеи за писането, от трета. И трите пронизват настоящето по специфичен начин. Идеята за лечимост и нелечимост на дадено състояние обуславя не само човешкия живот, ами и взаимоотношенията му с останалите. Така темата за смъртта навлезе в личните (и не само) отношения и в любовта между героите, в която единият пази другия от самия себе си. А двете, разбира се, влязоха в поставената трета тема за писането. Метаговоренето за него даде основание за мислене по нещо не встрани от двете други теми.

В един от сюжетите става дума, именно за поколенчески вярвания. Те описват нещо, което може да бъде наблюдавано и сега – вярването в това, че появата на шедьовъра тепърва предстои, че той може да почака, защото неговото време предстои. На сцената бе изведен тънък пласт, в който времето винаги бе малко. Няма как да липсва отношение с извеждането на есенцията, заради кратките сюжети, но тук става дума за друго. Самите персонажи бързаха, в унисон с настоящето им случване, в днешния контекст – на липса на търпение, на бързото действие, на реактивността и отсъствието на желание за даване на време. За героите и любовта, и смъртта са неотложими, докато писането – то чака себе си, за да се заяви като шедьовър.

Въпреки яснотата, че това, на което зрителят стана свидетел е резултат от познатата ателие форма на театрална работилница „Сфумато“, зрителят може да търси линии, които да следи. Главната, от които е идеята, че това е процес на изследване в определен контекст – Чеховия. Избраните „чернови“, показани на сцената заявяват присъствието на дадения експеримент. Ателие „Чехов“ е любопитно изследване, което би могло да се заяви още по-конкретно в отчленено продължение. ≈

Текст: Валентин Славеев

Снимки: Яна Лозева - архив на „Сфумато”

[vprki]

Критичен поглед: Какво се случи в българския театър през 2018 година

Именно какво се случи в българския театър, а не какво стана. Ставането е въпрос на по-ставяне на нещото, наречено български театър, от някого тук или там в поредицата от останалите неща, а случването е въпрос на случайността; на неговата независима от последователността и нечия воля наместеност и съставеност в нещата. Това пише в анализ за „въпреки.com” театроведът проф. Ромео Попилиев /на снимката - фото Стефан Джамбазов/.

Ставането произлиза от целеполагането и разполагането; от желанието за подреденост, а случването е, така да се каже, от само себе си. Преди около тридесетина години театърът беше стегнат и заключен в целия си процес на ставане от една утопична до оглупяване политическа воля за ставане – вярно, все повече отслабваща и склерозираща през годините. Но дали театърът – впрочем, както и всичко останало - може да бъде оставен на самия себе си и да се саморазвива? Така или иначе обаче, неговото случване вече близо десетина години стана видимо, зависимо от невидимата ръка на пазара. Вижда се, че театърът е зависим от нещо невидимо, но тъй като то не се вижда, като как е движещо, не можем да определим какво става с него. При всички случаи той се нуждае от финансови средства както, за да става, така и да се случва. Случването е по-лесният вариант и не е въпрос на план и на програма във времето. Друг е въпросът дали и как днес у нас може да се предложи и осъществи план и програма за ставането и развитието на театъра - както знаем, многолик в своите видове, жанрове стилове и посоки, в които търси публиките си.

„Нова библия” на Иван Добчев от ��рограма “Радичков” в “Сфумато”

Но театърът днес не е оставен на публиките си, а на публиката, която в своето мнозинство определя случването му в неговите видове, жанрове и посоки. Така е демократично, стига с господството на елитите. И като цяло се получава един среден път, в който все повече се вливат и изгубват индивидуалностите и стиловете. Като че ли творецът и зрителят в своя път в и към театъра трябва да се изгубят в общото и оттук – в нищото. Дали това не е движение към своеобразен будизъм? Движението към успокоението на застоя? Ако вземем многобро��ните репертоарни театри в България, трудно можем да посочим някаква особена разлика между тях като собствени политики по отношение на репертоара и естетическите посоки. Разбира се, ще трябва да изключим „Сфумато”, но неговата самотност го извисява като пример просто за случайна особеност, защо не за напълно самостойно отклонение. Но ако е така, не би ли следвало да бъдат създадени още няколко театрални центъра за наблюдаване на различни видове отклонения и изкривявания, и така от демонстрацията на този единичен пример – за какво ли е даден; за добро или за лошо? - да се стигне до разработването на цяла отделна ниша за поместването на различни театрални отклонения?

„Луда трева” по Радичков на Маргарита Младенова в “Сфумато”

Впрочем и тази година „Сфумато” продължи в своя начертана посока, чийто основен жалон в случая беше Програмата Радичков с „Луда трева” на Маргарита Младенова и с „Нова библия” на Иван Добчев, спектакъл с една изключителна пространствена визия. Все пак в София има още един театрален център за по-неконвенционален театър, при това за млади творци: Червената къща. Поне няколко неща си заслужава да се видят там: „Три” на Елица Йовчева, „Дом за овце и сънища”, с режисьор Гергана Димитрова, по текст и в изпълнението на Здрава Каменова и, разбира се, „Животът е сън”, с простата и концентрирана, но изненадващо обхватна интерпретация на пиесата на Калдерон от Дина Маркова и с проникновеното – навътре и навън - изпълнение в главната роля от Боян Арсов. Като че ли остава надежда за доброто случване на театъра ни в лицето на доста от младите творци – режисьори, актьори и сценографи. Трябва да се отбележат също така спектакли като „Приятно ми е, Ива” на Ива Тодорова в Театър 199, „Принцеса Турандот” от Карло Гоци, с режисьор Маргарита Мачева в Благоевград, „Нирвана” на Константин Илиев, с режисьор Максима Боева в Шумен; интересно предизвикателство в този театър е и „Куцулан, или Вълча Богородица” отново на Константин Илиев, в режисурата на Валерий Пърликов.

“Петел” в Младежкия театър, реж. Стайко Мурджев

По големите ни сцени силно впечатление правят спектакли като „Дивата патица” на Ибсен, в експресивно овладяното решение на режисьора Крис Шарков в Народния театър и „Петел” на Майк Бартлет, с режисьор Стайко Мурджев в Младежкия театър. „Неодачници” – представлението на Иван Пантелеев в Народния театър за новите неудачни дачници на Максим Горки в необрехтиански стил – е от малкото, наистина, завършени и цялостни спектакли през последните години. Постановки на утвърдени режисьори като Явор Гърдев с мащабната си работа върху „Драконът” от Евгений Шварц във Варненския театър, Теди Москов в Русе с „Коя гад изяде кашкавала”, във Варна с „Уестърн” и в Театъра „Зад канала” с „Аз обичам, ти обичаш, той обича, тя обича” – своеобразна „програма” от иронично-шеговити театрални версии върху образци от италианското кино, Лили Абаджиева със „Защото на мама така й харесва” от Жолт Пожгай в Театър „Възраждане”, Катя Петрова с „Емигрантски рай” от Димитър Динев в Театър „София”, Диана Добрева с „Дебелянов и ангелите” в Пловдивския театър и „Бащата” от Флориан Зелер в Народния театър, както и Неда Соколовска с поредния си документален спектакъл „Поп-фолк хроники” в Театър „Зад канала”, също участват в стабилизирането на носещата конструкция на „сериозния театър” през изминалата година; т.е. на театъра, сериозно и отговорно отнасящ се към своето битие. Впрочем дали такова определение на театъра вече е възможно да застане и устои извън своите кавички?

„Драконът” от Евгений Шварц във Варненския театър, реж. Явор Гърдев  

Та, какво се случва? Със сигурност съм пропуснал да отбележа и други стойностни спектакли – но колко да бъдат? – вероятно, още десетина. С посочените по-горе, около двадесет, се оказва, че „сериозният театър” е създал, да кажем, тридесетина свои добри отрочета за годината – сравнително разнообразни като вид, жанр и търсения. Така, вероятно, около една четвърт от случилите се да излязат през годината спектакли стават. Дали тази бройка е достатъчна? Но така или иначе, половината от театралната продукция за годината може да бъде разположена в широката ниша на леките жанрове, призвани да забавляват публиката. А тук определението „леки” като че ли няма нужда от кавички – още повече, че лекото в своята летливост няма как и от какво да бъде удържано. Особено се вихри то в Сатиричния театър, но чест гост е и по останалите сцени. Който например види „Островът” от Иво Сиромахов в Сатирата, ще разбере за какво става дума, ще му дойде достатъчно нанагорно от смях и ще се засити на лекота за цяла година. Представете си, че сте Тиранозавър Рекс, жесток и ненаситен хищник и попадате на Диплодокус; на този тревопасен динозавър с огромно, издуто тяло и малка глава. Какво повече ви трябва? И при двете същества центърът на съществуване и жизнена активност са стомахът и местата малко по-долу, а главата на тиранозавъра е толкова голяма само поради нуждата от мощни зъби и челюсти. И на двете същества мозъкът е птичи. Но държавата също се оказва динозавър, след като дотира подобни забавления.

“Бащата” с Владимир Пенев в главната роля в Народен театър “Иван Вазов”

Репертоарните театри у нас, доколкото вече могат да се нарекат такива, са места за случване на неща и за насипна продукция. В тях липсва планът, който в близкото минало беше справедливо отречен, защото минаваше формално „пет за четири” (години). Днес тези театри са в огромната си част и дейност обречени на динозавърски изпълнения и тук-там на високи проектни въжделения. Така или иначе, случилото се не се следи от никого и затова лесно възниква заключението, че по този начин то не е и станало.

“Неодачници” по Горки под режисурата на Иван Пантелеев в НТ “Иван Вазов”

Дилемата случване/ ставане може да се види и като спор между количество/ качество. Това е общ проблем в сектора на културата, изкуството и науката. Очевидно е, че качествата на едно театрално представление, книга, филм, научен проект и др. трудно могат да се докажат сега и тук, на местно ниво. Но и доказването-показването им навън невинаги се приема за меродавно. Така количествените параметри се оказват основно, дори единствено валидни, а за театъра този измерител произтича от публиката: зрител, билет, лев и т.н. Случва се нещо като деленето на атома, извършващо се пак в обемите на количеството. Но то е доказуемо, докато качеството – особено на един духовен културен продукт - не е.

“Дивата патица” от Ибсен в постановката на Крис Шарков

Да вземем за пример изброените по-горе двадесетина театрални спектакли: кои от тях заслужават да бъдат отличени с награди и по този начин – разграничени от останалите? Ако поставим този въпрос на двадесетина души, ще получим всевъзможни отговори, но сумирани, те евентуално ще отчетат няколко от спектаклите като „победители” в различни категории. В тази ситуация обаче и участниците в конкурса, и неговото жури, ще останат дълбоко разочаровани от резултата. Така количественият показател винаги се оказва по-сигурен, защото осигурява на театралното изкуство, което изисква и определени материални вложения, някаква възвръщаемост. По този начин качеството остава на самото себе си; на случването си около границата на задължителната сигурност и сдържания стремеж на собствения риск, както и на опасението от него.

“Дебелянов и ангелите” с режисьор Диана Добрева в Пловдивския театър

Това, което не може да се отрече е, че нашият театър произвежда спектакли с ударно темпо. Бълването на множество и количество създава една своеобразна истерична обстановка и представлява нещо подобно на невротичния ефект, създаван от социалните мрежи, препълнени от свобода и привидно външно разнообразие, но също така и от нарастващото безпокойство от винаги и въпреки всичко изпречващия се въпрос: „И какво от това?” Няма защо вече масите да се бунтуват срещу елита. Те са се разпаднали взаимно в производството и консумацията на буйни изказвания, изяви и жестове; в производството на твърде много театър в прекия и преносния смисъл. Като че ли трябва да помълчим и да се позатворим в себе си. Какво правим, защо го правим, има ли смисъл? Дори в колективно изкуство като театъра творецът има нужда от отдръпване навътре, мълчание и размисъл. От бавно бързане. Не става дума той „да се затваря в кула от слонова кост”, както парнасистите от ��тората половина на 19 век предлагаха; по онова време са съществували тихи места, а самата слонова кост е била важна колониална стока, докато днес е забранена за търговия. Театърът е пространство, където би следвало истински да се разгръща свободата в нейната духовност и безграничност, но сега той е захванат почти изцяло от пазара.

„Животът е сън” е в интерпретацията на пиесата на Калдерон от Дина Маркова

И какво в крайна сметка се случи в българския театър? Както изглежда, то ще продължи да се случва, но е време театърът да стане, т.е. да се събуди и изправи от съня на случването си. ≈

Текст: Ромео Попилиев

Снимки: архив на театрите

[vprki]

Критичен поглед: „Пловдив джаз фест“ отново остави отпечатък на щастие

В четвъртото си издание „Пловдив джаз фест“ ни срещна с актуалното в световния джаз, почете приноса на големи български музиканти, представи новото в родната музика, даде сцена на младите таланти и ги увери в техния избор да превърнат качествената музика в своя съдба. Пише за „въпреки.com” Светослав Николов, водещ в радио Jazz FM.

Фестивалът се организира от вокалистката и водеща по Jazz FM Мирослава Кацарова /на снимката горе - фото Стефан Джамбазов/ чрез нейната компания „Блу Ем“ с подкрепата на Общинска фондация „Пловдив 2019“ и е част от програмата на Пловдив – Европейска столица на културата 2019.

Елиане Елиас - снимка Васил Стоев

С изявите на Елиане Елиас, Ян Гарбарек и групата на Дейв Холанд

най-значимото от международната джаз сцена достигна до България. Събираща в изкуството си културите на родната Бразилия и на САЩ – страната, в която от десетилетия живее и твори, Елиане Елиас ни пренесе в безбрежните светове на мечтите заедно със съпруга си – басиста Марк Джонсън и младия перкусионист Тиаго Мишелин. Нейните кратки разкази поставяха изпълненията й на бразилски класики в контекста на тяхната поява и обясняваха дълголетието им и силата на тяхното очарование. Например, как Ари Баросо създава една от най-популярните песни на Бразилия, пишейки я за конкурс, на който се явява, тъй като желае да се ожени, но няма пари за сватбата. Така той печели конкурса, реализира любовта в живота си и остава завинаги в културата на страната си и в световната музика. Впечатляваше общуването между музикантите – те се наслаждаваха на изпълненията на колегите, отдаваха им цялото си уважение и посрещаха с възхищение изсвиреното от тях. Изпълненията бяха самата изява на красотата, която няма нужда да превъзнасяш и да наричаш с гръмки думи, а просто да се зарадваш на появата и съществуването й. Гостуването на Елиане Елиас и Марк Джонсън в България беше част от тяхната европейска обиколка, която включваше дуетни изпълнения, както и участия с големи симфонични оркестри, а Тиаго Мишелин пристигна специално от Ню Йорк.

Елиане Елиас и нейният състав - снимка Васил Стоев

Младият барабанист работи с Елиане Елиас и Марк Джонсън вече година и половина, а в България имаше възможността да се събере отново на една сцена и с приятели. Неговата първа професионална изява в Ню Йорк е с пианиста Любо Цанев, който свири на откриването на фестивала малко по-рано, на следващия ден беше на сцената с „Джаз котките“ на Христо Йоцов, а между тези две участия застана на пианото в Bee Bop Cafe, за да свири в джем сешъна с Тиаго. Тази вечер започна с възхищение, продължи със смях и спомените за старо приятелство и завърши с музикалния му израз.

Дейв Холанд квартет - снимка Васил Стоев

Концертът на Дейв Холанд с Крис Потър беше събитие, в което всички бяха звезди. С двамата уважавани музиканти – бас и саксофон, бяха барабанистът Ерик Харланд и китаристът Кевин Юбенкс. Все имена, скъпи на сърцата на почитателите на джаза. В свирене с пълно себеотдаване музикантите се зареждаха от възторга на зрителите, които оценяваха как привидно невъзможното се случваше пред погледа им – виртуозност в музикалното изразяване отвъд крайния предел.

Дейв Холанд и Крис Потър - снимка Васил Стоев

Красиви северни мелодии нашепна на финала на фестивала Ян Гарбарек в концерта си с неудържимия Трилок Гурту. И двамата музиканти са много популярни сред българските меломани. Първият ни вдъхна обич към джаза със своите изпълнения, които непрестанно слушахме в началото на 90-те. Тогава те бяха обещание за джаза, който копнеехме да се преоснове у нас след потискането му десетилетия наред. Трилок Гурту искрено се забавляваше на сцената – свири с традиционните перкусионни инструменти, но също и със спирала, с кофа, пълна с вода, и какво ли още не. Най-вече – сериозен отначало, накрая той развеселяваше публиката с подканите си тя да се включва в изпълненията. И финалните акорди на основната програма на фестивала бяха именно от публиката – нейно ръкопляскане в такта на песента беше последният звук в концерта. Трилок Гурту съумя да ни направи участници, а слушателите останахме с усещането за значимост какво ни се случва.

Ян Гарбарек груп - снимка Стефан Джамбазов

Същественото от българския джаз

беше в концертите на Теодосий Спасов с Влатко Стефановски, Милен Кукошаров, октет „Пловдив“ и Иван Гърбачев, а също и в „Джаз котките“ на Христо Йоцов. Най-камерната формация на „Пловдив джаз фест“ бе дуото Теодосий Спасов – Влатко Стефановски. Двамата музиканти са приятели от години и в основната програма на фестивала ги чухме като „най-малката, но най-ефектната група“, както съвсем уместно се изрази китаристът. Двамата бяха ударни в своите изпълнения, а всяка популярна фолклорна тема публиката посрещаше със светнали екрани на телефоните и поредния видеозапис на любима пиеса.

Теодосий Спасов с Влатко Стефановски - снимка Васил Стоев

В късните концерти от фестивала в Bee Bop Café чухме любимите Милен Кукошаров и компания и създадения за „Пловдив джаз фест“ от Мирослав Турийски октет „Пловдив“, първи се докоснахме до новото от „Джаз котките“ на Христо Йоцов. Възхитихме се на пъргавото свирене на Иван Гърбачев, който, неуморен, ни понесе на емоционално пътешествие с дебютния си албум Time Lapse. Ние с радост го последвахме в музикалния облик на неговата вяра за живота: „Няма тъжни преживявания.“ – ни беше казал той часове по-рано в мобилното студио на Jazz FM на „Пловдив джаз фест“.

“Бели, зелени и червени” получиха тази година Наградата за цялостен принос в джаза - снимка Стефан Джамбазов

„Пловдив джаз фест“ в почит към наследството

Създателят на „Бели, зелени и червени“ и на ансамбъл „Филипополис“ Веселин Николов пристигна специално от Испания, за да получи наградата на фестивала, с която той беше удостоен миналата година. Тази година голямата награда на „Пловдив джаз фест“ за цялостен принос към джаза бе присъдена на последния състав на легендарната формация „Бели, зелени и червени“, която се е запазила такава до днес от 1991 г. Чл��новете й са: Веселин Койчев – китара, Пъшо Конов – бас, Петър Джурков – пиано, Иван Енчев – барабани, Владимир Хаджииванов – саксофон. Началото на 90-те бележи нова ера в развитието и дейността на групата с началото на образователни инициативи. Тогава се създава прословутото „Джаз ателие“ на групата, откъдето започва музикалният път на цяло едно важно джаз поколение. На сцената, за да благодарят за вдъхновението, свириха музикалните им наследници – Милен Кукошаров, Мирослав Турийски, Александър Леков, Мартин Ташев, Начо Господинов, Димитър Льолев, Венелин Георгиев. Още една награда на „Пловдив джаз фест“ посмъртно бе връчена на Румен Тосков – Рупето, който през тази година щеше да навърши 50 години, но вече 8 години ни липсва на този свят.

Светослав Николов беше част от журито на Младежкия джаз конкурс - снимка Стефан Джамбазов

Младежкият джаз конкурс обещава радостно бъдеще за джаза

Тринадесет ентусиазирани формации излязоха на сцената на финала на Младежкия джаз конкурс, организиран от „Пловдив джаз фест“ и журиран от Мая Райкова от БНР, от тромпетиста Мишо Йосифов и от мен /Светослав Николов/. Във възрастов диапазон от 10 до 26 години, изпълнителите демонстрираха силата на джаза да извади наяве най-доброто, което носим в себе си като талант и най-красноречивото като изразяване. Проектът Y Jazz на Велека Цанкова, Мартин Бодуров, Иван Йорданов, Светослав Миланов, Даниеле Феббо и Виктор Викторов спечели наградата за комплексно изпълнение. Група Iva на Ива Тодорова от „Гласът на България“ по bTV е с наградата за композиция за песен, за която съавторката Елена Тодорова искрено каза: „Преживях това.“ Цигуларят Любомир Толумбаджиев от Пловдив спечели в категорията за солист. Джаз ФМ присъдихме наградите за млад талант на артистичната вокалистка Аглея Канева и на безкрайно сръчния зад барабаните инструменталист Живко Иванов. Аглея е на 11 години, а Живко – на 12. Старозагорската формация Velvet Soul пък беше зашеметяваща със своите вокални хармонии. Те и още няколко от участниците ще имат възможността да направят записи в Българското национално радио. Встъпление към силното представяне на творците направи Мирослава Кацарова, която ги насърчи с реализъм: „Джазът няма да ви направи богати финансово, но с него ще бъдете верни на себе си.“

Дина ДеРоуз - снимка Васил Стоев

Концерт и майсторски клас на Дина ДеРоуз

Пианистка и вокалистка, Дина ДеРоуз свири на основната фестивална сцена, а на следващия ден води работилница, за да сподели опита си с търсещите своето усъвършенстване. Нейното участие се реализира в партньорство с Groove Atelier на Никола Горялов и с подкрепата на Посолството на САЩ в България.

Изложбата във фоайето на Дома на културата “Борис Христов” - снимка Стефан Джамбазов

Музика и други форми на изкуството

„Пловдив джаз фест“ допълни споделеното с музика с разказано с думи, показано в картини и изиграно на екрана. През цялото време на фестивала във фоайето на втория етаж на Дом на културата “Борис Христов”, край входовете на основната фестивална сцена, бяха изложени творби от колекцията на Николай Неделчев. В литературната среща „Светлата гравитация на думите“ се представиха автори като Аксиния Михайлова, Инна Пелева, Любомир Канов и Александър Секулов. С отговорност към нас отеква споделеното в студиото ни от д-р Любомир Канов проникновение: „За да станем отново народ, трябва първо да сме достойни индивиди“. Прожекцията на филма „Орландо“ /1992/, по романа на Вирджиния Улф на режисьора Сали Потър и в главната роля Тилда Суинтън беше представен от Елица Матеева. Отново сме окрилени и пак благодарим! ≈

Текст: Светослав Николов

Снимки: Васил Стоев и Стефан Джамбазов