#Захари Каменов

[vprki]

Изложба – посвещение на скулптора Никола Терзиев–Желязото

„Тази изложба не е ретроспективна експозиция, посветена на Никола Терзиев, нито отбелязва конкретни дати и събития, които са свързани с него, а представлява съвременна изложба в режим на художествено изследване.“ Пише проф. Петер Цанев, художник и преподавател в НХА, един от участниците в експозицията в галерия „Средец“ на Министерство на културата.

И продължава: „Художници от различни поколения, работещи в различни посоки и направления, представят творби, с помощта на които търсят контакт с особената нематериална „тежест“ на формата в изкуството на Никола Терзиев. Това е изложба изследване, опитваща се да установи онтологични взаимодействия с творбите на художника.

Изкуството е инструмент за възприемане на изкуството. Изкуството е най-сложният и най-истинският инструмент за разбиране на изкуството. Ето защо тази изложба е изследване, посветено на непокорното и непредвидимо проучване на художествените феномени, които дълбаят изкуството отвътре. Без инструкции и без зададени граници всяка една творба пътува към друга творба в пълно отдаване и ангажиране със света на формите, за да стане форма и за да живее като форма.

Никола Терзиев-Желязото

Целта на тази изложба е да провокира интерес към изкуството на Никола Терзиев извън историческите артикулации и обобщаващи наративни структури. Изложбата събира съмишленици, обединени около усещането за неуловимите прозрения на въображението и закрепването му към богатството и плътността на материята, където идеите се оформят и обработват в глина, камък, метал, дърво стъкло, хартия, восък, платно и т.н. Това е изложба за силата на формата и формообразуващото въображение на твореца, което надхвърля параметрите на културата, в която се намира. Напомняне, че не може да има аналогия между въображението и културата, защото въображението е това, което винаги недостига в една култура.

Изложбата е напомняне за фигурата на твореца, който понякога като безмълвен храм оставя след себе си следи от свещени ритуали. Напомняне за уникалната освобождаваща способност на художествените форми да поставят под въпрос пътищата, чрез които светът се преживява. Напомняне, че за Никола Терзиев скулптурната форма е най-първичният и най-честен инструмент за влизане в духовните пространства на изкуството.“ Заключава Петер Цанев.

Част от участниците в изложбата, посветена Никола Терзиев-Желязото от ляво на дясно: Захари Каменов, Людмил Георгиев, Любен Генов, Слав Недев, Станислав Памукчиев, Иван Кънчев, Станислав Божанков, отпред дъщерята на скулптора Стела Терзиева

Изложбата (9 – 26 април) е проект на Сдружение за изобразително изкуство „Съдът – смисъл и форма“ с куратори Иван Кънчев и Захари Каменов. За изложбата творбите на Никола Терзиев–Желязото (1927-2006) са предоставени от колекцията на д-р Бянов. Редом до творбите на забележителния скулптор в експозицията са произведенията (по азбучен ред) на Анжело Красини, Венко Колев (1915 – 1997), Емил Бачийски,  Емил Попов, Захари Каменов,  Зеятин Нуриев, Зоран Мише,  Иван Кънчев, Иван Русев, Любен Генов, Людмил Георгиев, Петер Цанев, Петър Дочев (1934 – 2005), Роберт Цанев,  Слав Недев, Станислав Божанков и Станислав Памукчиев.

Скулпторът Ивайло Аврамов пред творбите на Петър Дочев и Никола Терзиев-Желязото

В центъра на пространството на галерията специален акцент в експозицията до скулптура на Желязото е знаменитата творба Петър Дочев с любимия му кръг „Без име“, 2002, смесена техника, злато, шперплат. /Изложба по повод неговата 90 годишнина се открива на 29 април в галерия „Райко Алексиев“, може да прочетете тук./

Припомняме, че Иван Кънчев, един от кураторите на изложбата, когото определят като явление в съвременното българско изкуство, ни представи две уникални изложби по повод 50 годишния си юбилей. „Синьо…? в галерия „Средец“ (декември 2022) и в началото на 2023 година като нейна втора част „С почит към тракийската керамика“ в „Арте“. Тогава при откриването на изложбата проф. Петер Цанев каза: „Той е изследовател не само в полето на пластичните изкуства, но и в полето на изкуствознанието. Той създаде, написа една грандиозна диалогична енциклопедия на българската скулптура. Връщам се към нея, защото той там, като че ли за първи път в българското изкуствознание постави важен въпрос на българските скулптори, с които той говори „какво мислят за религията, дали са религиозни, дали вярват в Бог“.  Един много директен въпрос, който отвори едно ново пространство по отношение на мястото на българското изкуство, не толкова като сфера, като претенция, а по-скоро като начин, по който изкуството може да бъде възприемано. За Иван Кънчев изкуството е път, пространство, Вселена, а не толкова обект, предмет или нещо, което подлежи на някакъв култ.“ /Целия текст във „въпреки.com” може да прочетете тук./

Никола Терзиев-Желязото "Скръб"

Той беше любезен да ни предостави откъс от най-новата си книга-изследване  със съавтор Захари Каменов от 2024 – “Посвещение на Никола Терзиев –  Желязото”, изд. „Магоарт”, София. Публикуваме го с известни съкращения.

За Никола Терзиев–Желязото

(1927–2006)

„Кирил и Методий в Благоевград са светски. Единият е духовен, със свити ръце, гледа под очи, вглъбен, затворен. А другият защитава словото, говори с вдигната ръка. Старал съм се колкото може по-малко да е жестът, да не са илюстративни, да не разказват, а да внушават с обема си. Това е монументалността!“

Никола Терзиев е един от най-българските, най-самобитните и най-одухотворените скулптори, които оставят от най-значимите класически произведения. Той издига българската скулптура на друго духовно ниво. Авторът успява да изгради във времето свой емоционално-образен свят. Вълнуват го особеностите на националната душевност. Търси българския тип. Творчеството му е повлияно от образите на Йордан Йовков. В него откриваме и повеи от пластиката на Древен Египет и праисторията. Той създава много характерни, почувствани и идеализирани скулптури със символично значение. Те са събирателен образ. /От първите произведения на Никола Терзиев са „Момиче с две стомни“ (1953), „Родопска девойка“ (1954), „На полето“ (1956) и „Очакване“ (1959). Те са събирателен, опоетизиран образ на младата българка. Изразяват нейната красота и душевна чистота. Там авторът разкрива нови психологически състояния на селския образ. Някои от впечатляващите кавалетни пластики на Н. Терзиев са „Фигура на поп Андрей“ (1966), „Женска фигура“ (1966), „Маргарита“ (1983), „Автопортрет“ (80-те години), „Спомен“ (1990), „Седнала фигура“ (1995) и „Автопортрет“ (1997). - б.а./.

Никола Терзиев "Автопортрет"

Никола Терзиев има собствен почерк, уникално разбиране за монументалната форма и специфичния ѝ живот. С вроден усет към нея той реализира стойностни паметници на българската скулптура. /Това са „Стефан Караджа“ 1969 (Русе), „Филип Тотю“, 1972 (гр. Две могили, област Русе), фигури от „Пантеона на възрожденците“, 1978 (паметник-костница, Русе), „Св. св. Кирил и Методий“, 1980 (Благоевград) и „Захари Стоянов“, 1989 (Русе). – б.а../.

Неговите малки пластики и миниатюри също са внушителни. Никола Терзиев твори в областта на кавалетната и монументалната пластика, релефа и миниатюрата. Изработва портрет, фигура, голо тяло и композиция. Произведенията му са от бронз, камък, керамика, дърво и кост. Знаменателни са теракотите на Никола Терзиев. /С особено силно внушение са съзерцателните автопортрети на Никола Терзиев от печена глина. Те са изящни и лаконични – с изтънчена естетика. От тях струи духовна чистота, хармония и първична сила. Той е от първите скулптори, които успешно експонират портретни глави на една точка върху постамента. Нестандартният подход използва и при миниатюрата. – б.а./.

„А Кирил и Методий в Благоевград са светски. Единият е духовен, със свити ръце, гледа под очи, вглъбен, затворен. А другият защитава словото, говори с вдигната ръка. Старал съм се колкото може по-малко да е жестът, да не са илюстративни, да не разказват, а да внушават с обема си. Това е монументалността!“ (Никола Терзиев)

Никола Терзиев-Желязото

 „Обемът трябва да напъва отвътре“ (Никола Терзиев)

Никола Терзиев е роден е на 27 септември 1927 г. в Русе. През 1953 г. завършва скулптура във ВИИИ „Н. Павлович“ при проф. Любомир Далчев, а преди това учи графика при проф. Илия Бешков и декоративно-монументална живопис при проф. Георги Богданов.

Никола Терзиев е един от най-българските, самобитните и одухотворените скулптори, който оставя от най-значимите класически произведения. Той издига българската скулптура на друго духовно ниво. Авторът успява да изгради във времето свой емоционално-образен свят. Вълнува го особеностите на националната душевност. Търси българския тип.

Никола Терзиев-Желязото "Седнала фигура"

За него акад. Светлин Русев пише: „Кольо Желязото не беше просто голям, самобитен изключителен скулптор – нещо повече – беше от онези малцина избрани, целунати от Бога, в които земното и духовното живееха в един дом. Нещо сакрално излъчваше тази скулптура, в която времето и човешката опитност бяха оставили духовни натрупвания, синтез, простота, монументалност и дълбочина, доброта и човечност… В България не са малко талантливите скулптори, не са много истински реализиралите се със своя следа, но след Иван Лазаров – толкова български, толкова пластически и духовно чист, до святост скулптор не познавам! … Ние никога не сме имали мярка за своите духовни първенци. Не знам дали някога ще дойде времето да разберем каква награда на съдбата е да имаш в духовния дом на нацията изкуството на Никола Терзиев“.

През есента 2018 година в галерия „Нюанс“ по повод 90 години от рождението на скулптора бе експонирана изложбата „С почит към учителя“ - Никола Терзиев – скулптура и Иван Кънчев – съдова керамика.

От изложбата, посветена на Никола Терзиев-Желязото

Всички тези подробности са в контекста на изложбата в галерия „Средец“, която е към края си. Убедени сме, че красивите и смислени културни събития не могат да бъдат само ОТ – ДО. Те оставят следите си и привличат и млади талантливи автори да се включат и да участват в художествените процеси, които се развиват в десетилетията, в столетията, дори в хилядолетията...

В известна степен по наши наблюдения в кратката, все още, история на Сдружението за изобразително изкуство „Съдът – смисъл и форма“ учредено на 22 март 2021 година в София от д-р Иван Кънчев, Анжело Красини, Захари Каменов, проф. Емил Попов, проф. Станислав Памукчиев, доц. Емил Бачийски, доц. Роберт Цанев, Станислав Божанков, Диана Драганова-Щир, проф Валентин Ангелов и проф. Петер Цанев, се стреми последователно именно да изследва, да показва в изложби. В този контекст припомняме и направената с въображение, артистичност и познание експозиция изложбата „Съдът вместилище – защитено пространство“ или съвременно изкуство в Националния археологически музей при БАН миналата година с куратори проф. Станислав Памукчиев, проф. Петер Цанев и Иван Кънчев.

Част от художниците, които участваха и в изложбата в Националния археологически музей към БАН от ляво на дясно: Станислав Памукчиев, Любен Генов, Иван Кънчев и Станислав Божанков

„Мястото е специално, защото това е бивш храм и самото пространство е сакрално. Според мен, това което е плюс на проекта, е, че той не се противопоставя на музея – напротив, ние държахме за една приемственост.“ Каза за „въпреки.com” д-р Иван Кънчев, художник, изследовател в областта на визуалните изкуства, малко преди откриването на изложбата „Съдът вместилище – защитено пространство“ или съвременно изкуство в Националния археологически музей при БАН, на която той е куратор заедно с проф. Станислав Памукчиев и проф. Петер Цанев.

Такава изложба не е имало досега – да живеят в едно пространство невероятни артефакти от хилядолетия, открити по нашите земи и съвременни произведения на забележителни автори. Изложбата не бе обособена в определена зала в музея, а се сля по свой път в него с гениалността на древното изкуство.

От изложбата, посветена на Никола Терзиев-Желязото

Тогава за „въпреки.com” Иван Кънчев каза: “Тук има минало, настояще, живи, мъртви, индивидуалности, Аз-ове. Тук всичко е анонимно – не знаеш кой го е правил това нещо. Има едно противоречие, но самите произведения от нашата изложба доста добре стоят и не обиждат средата. Тук не може да обиждаш тази среда. Трябва да има почит, почит към мъртвите. В този смисъл има приемственост. Да, аз много държа на това: да има приемственост, държа на традицията – естествено, тя трябва да се разширява, надгражда, да е в контекста на съвремието. Затова тук хем има симбиоза, но има и противоречие.“ /Целия текст може да прочетете тук./

От изложбата, посветена на Никола Терзиев-Желязото

Важен е контекстът, както го направиха и с великолепната изложба, посветена на Никола Терзиев-Желязото. Творби от различно време се срещат в галерийното пространство разговорът за изкуството продължава. Не са необходими много думи…≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и личен архив

[vprki]

Греди Асса е носителят на Националната награда „Захарий Зограф“

„Много се радвам, че за пореден път наградата се дава на един емблематичен художник. Греди Асса е художник, който характеризира поколението, което се ражда между 1950–1960 година. Той е от тези, които бях от групата „Градът“ – една от най – модерните и авангардни групи преди 1989. Греди получава тази награда не само заради подредените изложби във Велико Търново и в СГХГ, но и защото е представител на лиричната импресия в България.“ Пише  проф. Аксиния Джурова, председател на журито за присъждане на Националната награда „Захарий Зограф“, 2023.

И продължава:  „Той е художникът, който доказва, че не можеш без да правиш класическо изкуство, без да познаваш историята, паметта и традицията, да направиш една модерна живопис. Струва ми се, че изложбата, която ще подготвим есента във връзка с връчването на наградата ще покаже още едно голямо име от нашето изкуство.“

Другите членове на журито са Любен Генов, председател на СБХ, проф. Станислав Памукчиев, носител на наградата „Захарий Зограф“ и секретар на секция „Живопис“ към СБХ, Захари Каменов, носител на наградата „Захарий Зограф“, Борис Китанов, изкуствовед, Иво Масларски, галерист и Веселин Хаджиангелов, директор на Исторически музей – Самоков. На заседанието на журито присъстваха Ангел Джоргов, кмет и Люба Кленова, зам. кмет на града. Пр��дложените художници за наградата са: Греди Асса, Димитър Петров, Красимир Карабаджаков, Красимир Русев, Лиляна Чаушева.

В годините сме писали много за изложбите на проф. Греди Асса, неуморен и изключително талантлив и различен автор. Може да проследите във „въпреки.com”и, защото художникът всяка година създава нови светове в експозициите си, които изненадват и възхищават.  Тази година, в която той отбелязва и своя 70 годишен юбилей, празникът си той почита преди всичко с прекрасни изложби.

Греди Асса в галерия "Ракурси"

С изложба в столичната галерия „Ракурси“, озаглавена „Край езерото“ Греди Асса изпрати старата 2023 година и посрещна новата. Експозицията му включваше 24 живописни платна, олицетворяващи любовта и възхищението на автора пред природата. Тя  беше личният разказ с живописни творби за историята му с природата. За проекта си той написа: „Опитвам се вътрешната ми нагласа да отразява видяното през погледа на природолюбител. Наблюдателят се втренчва в плътността на планината, в прозрачността на небето и мъглявината над водата, променяща се постоянно. Нощните ми разходки и находките, на които се натъквам, случайните срещи с птици и животни, рисуват личната ми история с природата. Неясният блян за красота, насладата от мига на пълно разкриване притеглят природата до нашите сетива и разкриват напълно величието ѝ. Ако съм успял да ви въвлека в тази природна оптика, ще усетите вятъра, полъха и движението на мисълта пред тайнствеността на природата. Можем отново да опитваме…“

Греди Асса в СГХГ

Юбилейната изложба проф. Греди Асса „Пътувания“, която се откри през февруари в СГХГ ни смая с мащаба си и мощта но артистичния му талант от ранните му години до днес. В експозицията бяха включени повече от 140 творби –  рисунки, акварели и маслена живопис, като най-ранните произведения са от началото на 80-те години на ХХ.в., някои от тях непоказвани досега, а най-късните са от вече изминалата 2023 година. Проектът проследява пътя в създаването на стотици произведения, а крайният резултат е несъмнено впечатляващ и внушителен. Един автор, толкова богат откъм работа и още по-богат душевно. Колкото работоспособен и вглъбен, толкова и свободен, въздушен, радващ се на малките неща в живота. За „въпреки.com” изкуствоведката Андреа-Филипова написа тогава: „Можем да завършим единствено с думите на забележителния художник Пит Мондриан от 1914 година, които днес са толкова актуални, колкото и тогава; можем само да се надяваме, че ще бъдат валидни и след още 100 години: „Изкуството е по-висше от реалността и не притежава директна връзка с нея. За да се доближим максимално до духовното в него, сме длъжни да използваме реалността възможно най-малко, защото тя е противоположна на духовното.“ “

От изложбата в СГХГ

Греди винаги умее да изненадва и да продължава напред, Въпреки. Само ще цитираме нещо кратко за една от предишните му изложби в галерия „Нюанс“, ноември 2022, написано за нас от изкуствоведката Ния Табакова, който започва с цитат от Томас Ман:  “За да видиш живота във фантастична светлина е достатъчна капка въображение”. Един истински художник може да се познае по три признака: той има собствен почерк, въпреки че винаги се стреми да прави нещо различно, той никога не спира да твори и да излага творбите си, той променя пространствата, чувствата и мислите на публиката си. Точно такъв е и художникът Греди Асса, който съвсем заслужено заема една от челните позиции в съвременната българска художествена сцена.“

„Основният проблем на евреите е, че те, ходейки по земята, все търсят земя. Може би този проблем стои някъде дълбоко и в моите работи. Струва ми се, че те много по-малко са свързани с конкретни места и много повече с броденето между тях, с пътешествието.“ Този кратък текст е на задната корица на великолепния албум -  каталог по повод изложбата „Пътувания“ в СГХГ (27 февруари – 5 май 2024 година) със съставител Иво Милев, негов текст и на проф. Чавдар Попов, издание на Фондация „Свободни съвременни изкуства“.

От каталога

В края на март художникът представи изложбата „Греди Асса. Преди и сега“ в ГХГ „Борис Денев“ във Велико Търново – колекция от спомени и впечатления. За него тази експозиция е спе��иална, защото е завършил факултета по „Изобразително изкуство“ ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. „При художника има по-къс път към душата, към ръцете и очите. Един безкраен поклон, затова че Велико Търново отново ме прие като част от този прекрасен град, в който аз намерих всичко – приятели, своята съпруга, намерих моите професори, някои от които са тук. Искам да им благодаря – на преподавателите си Иван Бочев, Христо Цацинов, Никола Хаджитанев, Янаки Манасиев, Георги Костов, на всички, които по някакъв начин ми помогнаха да бъда това, което съм! Поклон!“ Каза при откриването на 22 март Греди Асса, цитиран от медиите в града.

Но годината не е приключила за негови експозиции – предстои в ХГ в Созопол на 40-ото юбилейно издание на фестивала "Празници на изкуствата Аполония". И, разбира се, в ГХГ „проф. Васил Захариев“ през октомври, когато ще му бъде връчена на официална церемония Националната награда за живопис „Захарий Зограф“.

Тя е учредена от Съюза на българските художници 1972 година и се дава всяка година до 1987 включително. След 15-годишно прекъсване, през 2001 Община Самоков я възстановява. Първият лауреат на престижната награда след дългогодишната пауза е Георги Божилов. Благодарение на статута на наградата днес Художествена галерия „Проф. Васил Захариев“ в град Самоков притежава внушителна по брой и стойност колекция произведения на най-добрите съвременни български живописци.  Сред носителите на наградата са Светлин Русев, Найден Петков, Калина Тасева, Стоян Сотиров, Александър Поплилов, Ванко Урумов, Дечко Узунов, Иван Димов, Тома Върбанов, Стоян Венев, Димитър Киров, Атанас Яранов, Атанас Пацев, Георги Божилов, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Петър Дочев, Стоян Цанев, Йордан Кацамунски, Магда Абазова, Емил Стойчев, Румен Скорчев, Любомир Савинов, Анета Дръгушану, Чавдар Петров, Захари Каменов, Веселин Начев, Динко Стоев, Вихрони Попнеделев, заедно с него Андрей Даниел (посмъртно), Десислава Минчева, Надежда Кутева, Енчо Пиронков и други – все знакови имена в българското изобразително изкуство. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Изложбата „Съдът вместилище – защитено пространство“ е смел художествен експеримент

 „Мястото е специално, защото това е бивш храм и самото пространство е сакрално. Според мен, това което е плюс на проекта, е, че той не се противопоставя на музея – напротив, ние държахме за една приемственост.“ Каза за „въпреки.com” д-р Иван Кънчев, художник, изследовател в областта на визуалните изкуства, малко преди откриването на изложбата „Съдът вместилище – защитено пространство“ или съвременно изкуство в Националния археологически музей при БАН, на която той е куратор заедно с проф. Станислав Памукчиев и проф. Петер Цанев.

И продължи: “Тук има минало, настояще, живи, мъртви, индивидуалности, Аз-ове. Тук всичко е анонимно – не знаеш кой го е правил това нещо. Има едно противоречие, но самите произведения от нашата изложба доста добре стоят и не обиждат средата. Тук не може да обиждаш тази среда. Трябва да има почит, почит към мъртвите. В този смисъл, да има приемственост. Да, аз много държа на това: да има приемственост, държа на традицията – естествено тя трябва да се разширява, надгражда, да е в контекста на съвремието. Затова тук хем има симбиоза, а пък има и противоречие.“ Каза още Иван Кънчев.

Иван Русев "Епохи"

Такава изложба не е имало досега – да живеят в едно пространство невероятни артефакти от хилядолетия, открити по нашите земи и съвременни произведения на изключителни автори. Изложбата им не е обособена в определена зала в музея, а тя се слива по свой път в него с гениалността на древното изкуство.

Иван Кънчев

Как се реди изложба в такова сакрално пространство? Кураторите са имали своите сериозни притеснения. Иван Кънчев признава с почит към колегите си: .“Аз лично бях притеснен, но с професорите Памукчиев и Цанев редихме изложбата. Мисля, че доста добре се справихме. Много е трудно. Но сме намерили мярката – нито е прекалено, нито пък … То си е за притеснение, кой е редил такава изложба? Тя не е обособена в определена зала в музея, което, всъщност, е приносът. Има една много широка основа – присъстват много разнопосочни автори и това е ценното: с различни медии, с различни насоки. Това са върхове – ние сме ги подбирали да имат наистина творчески принос, нивото е страхотно. В този широк смисъл – като няма противоречие, има цялостност, вече самият музей е разгледан като СЪД. Това за първи път се прави в България. Като друг принос също се утвърждава жанрът СЪД (защото в предишен проект ние обособихме жанра в реализираната изложба в галерия „Райко Алексиев“ на СБХ, юни 2021).

Зиятин Нуриев "Хаван"

Съдът като отделно нещо, сега говоря как да се разширява – не само гърненца да правим и купички, а да има съвременни интерпретации. Може да изглежда, че нещата са извън темата, но те не са. Защото и човекът е СЪД, и музеят е СЪД. Просто мащабът е много голям – мащаб като медии, мащаб като творци, като насоки и като цялостност на разбирането и на концепцията. Супер е, не защото съм част от това. И още повече: тук са водещи автори в България, така че какво можеш да кажеш на Емил Попов или на Станислав Памукчиев, на Захари Каменов или Зиятин Нуриев? Тук въпросът не е да кажеш, а просто да мълчиш.  Това е!“

Захари Каменов "Обиталище на светове", изумителна творба...

За нас всичко започна преди повече от година, когато ни поканиха да се включим като медия в реализирането на идеята  „Съдът – отправна точка за творчество“, дългосрочен артистичен проект, който има амбицията и волята да открива форми на изкуство, които тематизират базисни антропологични съдържания в пресечните точки между утилитарно и духовно, както го бе формулирал проф. Станислав Памукчиев. И малко, но съществено отклонение – седмици преди това той ни сподели идеята и я коментирахме на една изложба, не си спомням коя точно, в галерия „Арте“. Тогава сред присъстващите бе и изкуствоведката Ружа Маринска (1944-2022), на която също го разказа. А тя, Светла ѝ памет, веднага усети, разбра, но и с присъщия ѝ скепсис, в добрия смисъл на думата, каза, вероятно перефразирам: „ Не е правено такова нещо, внимавайте. Дано ви разберат и съдействат от музея. Няма да е лесно…“.

Отляво на дясно: Иван Кънчев, Станислав Памукчиев, Христо Павлов, директор на Националния археологически музей към БАН, Петер Цанев и Митко Димитров

Тогава организаторите формулираха идеята си за изложбата в Националния археологически музей към БАН така: „Втората изложба от проекта с название „Съдът вместилище – защитено време“, ще се реализира в пространството с много силния, ангажиращ исторически и културен контекст на Националния археологическия музей. Отговорна и амбициозна задача за намиране на артистичен отговор на изключително предизвикателната идея за влизане в Музея. Проектът получи съгласие и подкрепа от ръководството на Археологическия музей, за активно взаимодействие в търсене на живи форми на общуване с публиката.

Валентин Господинов "Мотив" IV /л/ и "Мотив" V /д/

Тематичният и естетически обхват на изложбата, по своя първоначален замисъл, търси вдъхновение и творческа енергия от дългата историческа и духовна памет на човечеството, като настоява за онези извечни ценности, стоящи устойчиво в психичната и духовна архитектура на човека от изначалното време до днес. Творческите решения и интерпретации, изследват връзките и отношенията: материя –  култура; утилитарно – свещено; историческо време – вечност. Търсят се пресечни точки между функционално – приложно и ритуално – мистично, митологично – духовно. Изложбата „Съдът вместилище – защитено време“ има потенциал да създаде културно събитие. Тя се включва в актуалните световни практики на артистични намеси в музейните пространства, със събирането и смесването на времена, културни кодове и исторически контекст. Проектът има като своя основна цел съхраняването на духовна памет, търсенето на ценностен гравитационен център в свръхдинамиката и разпадащите се устои на съвременния свят.

Венко Колев (1915-1997) "Космос"

С днешна дата след изключително сериозна работа по реализация на проекта имаме в центъра на София забележителна изложба и участието на Валентин Господинов, Емил Бачийски, Емил Попов, Захари Каменов, Зиятин Нуриев, Ивайло Аврамов, Иван Кънчев, Иван Русев, Кирил Кузманов, Красимир Русев, Митко Димитров, Оливия Михалтиану, Павел Койчев, Петер Цанев, Роберт Цанев, Свилен Блажев, Станислав Божанков, Станислав Памукчиев, Стоян Дечев, Цветослав Христов. И специалното почетно участие на проф. Венко Колев (1915-1997) – знакова фигура за българската керамика, която формира своята естетика, като изцяло черпи от пластовете археология и културна история. В изложбата са включени негови творби от 60-те и 70-те години на ХХ век, част от колекцията му, включена в Музейната сбирка на Националната художествена академия. Изумителни работи, а е прекрасно, че Националното училище за приложни изкуства в Троян носи неговото име.

Станислав Памукчиев /л/ и Петер Цанев /д/

Кои бяха думите на проф. Станислав Памукчиев при представянето на изложбата, часове преди са открие за широката публика: „Най-интересното в цялата история е кои са причините да имаме любопитството и да пожелаем да влизаме в свещени пространства. Всички ние сме потопени в ситуацията на забвението, в което съдържанията са отместени, подменени, пространствата са сепарирани, цялото общество – сегментирано. И в тази особеност на съвременния цивилизационен фон като че ли търсенето на опорни точки, търсенето на сградно-устойчиви, базисни съдържания се превръща все повече и повече в актуална тема – ако иска човечеството да познае обичта в себе си и да продължи своя път. Има, разбира се, и чисто артистични, и чисто професионални предизвикателства как да отговориш на силата на едно културно наследство, което по принцип то няма стигане, то е толкова високо в своите измерения, тъй че всеки опит да се интерпретира, да се догонва е на ръба на кощунственост.

Павел Койчев "Мъж и жена"

Това усилие в неговия аспект на успяване/неуспяване е също белег на съвременността – до каква степен ние можем да бъдем в актуалния разговор, да бъдем в автентичния разговор за дългото време, за духовното падане, доколко я пренасяме в себе си или още по-, носталгията по едно изгубено време и в цялост ни кара да сме чувствителни; и да искаме още един път и още един път.

Станислав Памукчиев "Пратеник"

Много е красив този контекст – това наистина е сакрално място, свещено място. И, обръщам се към авторите да дойдат, да гледат, да се опитат да намерят своя допир, своята точка, в която те могат да се включат по най-добрия възможен начин. Публиката, ако внимателно гледа, ще открие следите на едно такова трескаво съзнание, което се опитва да се интегрира – къде успешно, къде по-малко успешно, къде проблемно – всичкото това нещо е заложено като капани в цялото пространство. И да се надяваме, че това е един от начините да събудим отново и погледа, и преоценката към основната експозиция с нейните съдържания. Можем ли освен ние да отговорим на предизвикателството на тези изключителни артефакти, можем ли с нещо да подсетим и да събудим погледа, отново да го върнем към тях? Другото, което искам да кажа: в основата на целия проект е да държим устойчиво това съдържание на духовна памет.“

Цветослав Христов "Семейство"

В годините, както е известно на нашите читатели, винаги сме имали специален интерес към артист от ранга на проф. Памукчиев като художник, куратор, мислител. А темата за това преди нас и как ние като човешки същества се вписваме в нея, е сакрална и смисъл за него и творчеството му. /тук може да прочетете в две публикации във „въпреки.com”, едната е по повод съвместната им изложба с проф. Емил Попов в галерия „Арте“, а другата е за негова експозиция в същата галерия, а иначе те са доста повече./

Но да предадем и думите на проф. Петер Цанев, споделени за изложбата в Археологическия музей: “Тази много сложна изложба, този проект, който, според мен, като риторика надхвърля параметрите на самото художествено събитие. Тази изложба не трябва да бъде гледана като изложба, като изложба в музея, а в друг контекст. Има едно много голямо противоречие – то е заложено в проекта.

Роберт Цанев Лъкът на Одисей" II

Обаче, от една страна, авторите, които са поканени, голяма част от тях са от най-утвърдените и находчиви български художници. Разбира се, трябва да спомена проф. Венко Колев, който в някаква степен създава този проект с въпросите, които повдига. Концепцията е свързана с това: от една страна, проф. Памукчиев каза за тези мостове, за това разширено представяне на изкуството в този изключителен музей. И от друга страна – съвременното изкуство, което също и като предизвикателство, и като мост се разполага между тези двете. Тоест, връщайки понятието съвременно изкуство, ние сме наясно, че самото съвременно изкуство се самодефинира като антиинституционално.

Венко Колев (1915-1997) "Свещник"

Един от най-мощните жанрове на съвременното изкуство и професионалната критика, тоест, не анти-контра-музея, а в защита на противоречията с музейното. Тази изложба обаче не върви по тази пътека – на този вид съвременност, която се конфронтира с музея. Трябва да разглеждаме тази изложба като структура на модерността, където, според мен, в някои работи, в някои ситуации изпъкват работите на съвременните автори. Разбира се, това е друг разговор, дълъг разговор – за концепцията на самата изложба. Надявам се, че и художествената критика, специалисти на културната антропология и история ще намерят различни точки на противоречия, на конфликт. Така че тази изложба трябва да бъде разглеждана като един теоретичен експеримент.“

Станислав Божанков "Портретувани фосили - четири портрета (цикъл)

В годините не само във „въпреки.com” сме разказвали и изследвали и гледните точки и виждания на проф. Петър Цанев, както и кураторските му проекти, много от които съвместно с проф. Станислав Памукчиев. Дълга история, която може да проследите при нас. В този контекст и в контекста на изложбата „Съдът вместилище – защитено пространство“ в Националния археологически музей уточняваме, че за мнозинството от участниците в нея сме писали по повод на техни изложби и преди всичко за погледа им към света, човека и  изкуството.

От каталога: Стоян Дечев "Енколпион" и Оливия Махалтиану WKW на Белия Дунав Кремс

Към изложбата има великолепен каталог-диалог, както го наричат организаторите, в който всеки автор е изложил мотивацията си за участието си и гледната си точка към темата. Той е под редакцията на богослова Митко Димитров. Издание, с прекрасни текстове, които остават не само заради авторите и кураторите, но и като възможност да разберем и осъзнаем себе си в нашия свят, но това е въпрос на чувствителност. Няма как да я вменим на никого, който изпада в екстаз от висок пилон и байраци…Времена!

От каталога: Емил Попов "Съд без предназначение"

Но да не влизаме в подробности, нелицеприятни, поне за мислещите хора. Ще цитираме думи на проф. Емил Попов от каталога: „Мисля, че психологическата причина да се прави изкуство е непроменлива от изначалното време до днес. Човекът е белязан от Създателя да реагира на реалността чрез линия, цвят и форма в пространството, като създава образи от думи, звуци или пластични материални форми, родени от порива на душата и дарбата му. Затова, като гледаме произведение, създадено преди хиляди години, отчитаме спонтанно колко е силно. Но и не виждам съществена разлика между мен и древния човек, направил скулптура някога.“

Иван Кънчев "Чиния - преминаваме"

Бихме могли още дълго да пишем за тази изключителна изложба „Съдът вместилище – защитено пространство“ в Националния археологически музей към БАН като лични усещания, по-важното е да се види, преживее и осмисли, особено сега. Дълга тема. Подобни връзки древно и съвременно сме виждали в различни музеи по света, дори малки, регионални. Май сме позакъснели, но важното, че днес ни се случва. Дълбоко се надяваме, че това няма да бъде прецедент не само за Археологическия музей, защото миналото като артефакти не е застиналост и то се нуждае от диалог със съвременното. Иначе ни чака агресивното незнание и то не рядко от високо държавническо ниво. Кой, както иска да го разбира.

От каталога: Националният археологически музей

И за финал – тази изложба е и съновидение. Не сте ли се сънували в античността, облечени в красивите хитони, носещи на рамо красив съд, поне за жените, или…Тази изложба ни дава и това – въображението да бъдем Там, но като хора на 21-ви век. Възможно ли е? Участниците в нея се опитват да ни кажат и това. Въпрос на чувствителност и въображение е да го разберем…

Изложбата продължава до 17 декември. Не я пропускайте! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: Всички посочени линкове са към текстове с разговори с мнозинството от участниците в изложбата, публикувани при нас.

[vprki]

Ани Петрова: Една снимка е хиляда думи, една картина е цяла книга...

 „Jam Session“ е озаглавена новата изложба на Ани Петрова /на снимката/, с която фотографката отбеляза и 60-ия си рожден ден. Експозицията в столичната галерия „Стубел“ включва 20 черно-бели фотографии на 20 различни художници, снимани в ателиетата си през последните години. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Андреа-Филипа Зидарова.

На свой ред всеки един от тях предоставя и по едно свое произведение, което става част от изложбата. В галерията на екран могат да се видят и още около 1200 допълнителни снимки от 66 ателиета – по 10-15 фотографии на всеки автор. В проекта взимат участие Боряна Данкова, Георги Маринов, Гълъб Гълъбов, Дарина Цурева, Десислава Денева, Драган Милев – Дари, Елза Гоева, Емил Попов, Захари Каменов, Катрин Томова, Кирил Матеев, Кирил Харалампиев, Любен Зидаров (1923-2023), Любомир Савинов, Мими Добрева, Павел Койчев, Свилен Блажев, Стефан Чурчулиев, Христо Йотов и Христо Харалампиев. Някои са приятели на Ани от години, други са художници, на които отдавна са възхищава и които я респектират. Споделя, че понякога се чуди как е имала смелостта да покани някои от тях в проекта.

Цветна и експресивна, изложбата неслучайно се казва „Jam Session“  – в залата, сякаш, се усеща движението, свободата, музиката в творчеството на всеки един от авторите и в това на Ани Петрова, разбира се. Тя е ловецът на души, макар да звучи малко macabre (тогава нека е душевности или състояния), но не се ли състои именно в това работата на един фотограф? Той се стреми да покаже същността, характера, истинското Аз, душата на „модела“, не външността му. Така е поне при този вид фотография. „Аз не обичам да се правя на фотограф. Целта ми е да покажа човека – това правиш, когато снимаш портрети. Да показвам някакви техники, особености и т.н. – не“, казва авторката.

Любомир Савинов и Ани Петрова

Ани Петрова се занимава с фотография от 40 години. По нейните думи, съвсем случайно и по стечение на обстоятелствата кандидатства в Техникума по полиграфия и фотография в София, след като нейна приятелка го завършва. По-късно започва да следва във ВМЕИ и по образование е инженер. Винаги, обаче, е харесвала биологията и химията; споделя, че са очаквали от нея да стане лекар, но бъдещата тогава фотографка бързо (и разбираемо) се отказва от тази идея, когато разбира, че още в първи курс ще ѝ се наложи да прави дисекции.

По-късно Ани Петрова започва работа като фоторепортер във вестник „Новинар“ и именно там се ражда любовта ѝ към фотографията и въобще към изкуството. Тогава е имало много културни страници, голям отдел и екип, репортерите са отразявали буквално всяко събитие – Ани дори споделя, че в началото е ходила по принуда и задължение, но впоследствие много бързо се влюбва в работата и става част от света на изкуството.

Питам се, обаче, дали е била по-ценна фотографията, преди да стане дигитална, когато човек е имал само един опит? Когато лентата не е стигала, когато светлината не е била подходяща (и фотографът не е имал възможност след това да обработи снимката чрез всякакви различни програми на компютъра си)? Със сигурност се е мислело и внимавало повече, както потвърждава и Ани. Със сигурност улавянето на момента и състоянието е било щастливо съвпадение. Сега поне възможностите са повече, дори са безгранични. А и, въпреки всичко – смятам, че не сме загубили съвсем автентичността, спонтанността в снимките.

Христо Харалампиев и Ани Петрова

През 1995 година по време на командировка в Лесидрен, на пленер, организиран от Георги Колев, Ани Петрова посещава ателието на Петър Дочев и може да се каже, че тогава, във в. „Новинар“ се заражда рубриката на Ани, „В ателието“. (За Петър Дочев /1934-2005/ тя казва: „Това беше първото ателие, в което съм била. Тогава той беше с внучето си; години по-късно се оказа, че това е Ния Петрова, която спечели „Гласът на България“ през 2018 г. Няма нищо случайно!“) По-интензивната и сериозна версия на рубриката, обаче, започва преди около 3 години в сайта на БНР (и продължава и днес), където в момента фотографката работи и отразява всякакви културни събития (не само изложби), включително прекрасните концерти на музикалните състави на БНР. Ани Петрова събира два свята в едно – тя е и фоторепортер, и част от арт средите в България.

След командировката в Лесидрен Ани се запознава и с галеристката Камелия Минчева в галерия „Арт 36“ и покрай нея с още много художници. (След кончината на Камелия на 1 май 2020 година Ани винаги споделя, че галеристката е оформила отношение ѝ към изкуството изобщо и винаги ще ѝ бъде благодарна – б.р.).

Ани Петрова, докато се реди изложбата

Идеята за настоящата изложба в „Стубел“ се ражда миналата година, като подборът е изключително труден – на всеки автор фотографката е направила между 50 и 100 снимки; заедно с това, разбира се, е било и ясно, че галерията няма да побере фотографии на близо 70 художници. Първите 20, на които Ани се обажда, бързо стават част от проекта. Изложбата аранжира художникът и неин приятел Захари Каменов; негова е и идеята фотографиите да се покажат на отделна стена, а не до съответните произведения на всеки автор. От всички фотографирани, част от експозицията, Ани познава Каменов от най-дълго време и най-много пъти е била в ателието му. Тя казва за него: „Като фурия нареди изложбата за един час, а все пак това са 20 работи на 20 различни художници – не е лесно.“

Горе: Захари Каменов/л/ и Свилен Блажев-Свиката /дясно/, долу: Павел Койчев /л/ и Любен Зидаров (1923-2023) /д/

„Най-важното е да успееш да уловиш емоцията на хората, да усетиш човека и да го представиш по най-добрия начин. Но в ателиетата на мен ми е любопитно всичко – палитрите, боите, как въобще се случват нещата... Винаги научавам нещо ново – в което и ателие да отида. Като дете в магазин за играчки съм“, признава фотографката и споделя, че понякога дори си завижда за работата и възможностите, която тя ѝ предоставя – да види творбите за пръв път в една друга обстановка, не в изложбената зала, понякога дори незавършени. И продължава: „Няма матрица и във всяко ателие е различно. Всеки влага душата си по различен начин там. Това му е хубавото на изкуството.“ Друга интересна подробност, която тя споделя е, че дори няколкократно да посещава едно и също ателие, то изглежда по различен начин всеки следващ път. „Творчеството никога не се повтаря – повториш ли нещо, то губи смисъла си, вече не е изкуство, превръща се в реплика“, казва Ани Петрова. И именно в това се изразява силата на визуалното – същото е и във фотографията – никога не можеш да повториш определено състояние в снимка, не можеш да уловиш отново същата емоция, същия поглед.

Кирил Матеев и Ани Петрова

За художниците Ани разсъждава: „И те се изразяват в образи, и аз се изразявам в образи. Казват, че една снимка е 1000 думи. Тогава една картина, може би, е цяла книга.“

Говорим си за това кое е най-важното в професията на фотографа. „Комуникацията е половината от нашата работа“, казва Ани и наистина – подходът е решаващ. Фотографът трябва да предразполага човека, да му помогне да покаже себе си, истинското си Аз, без маска. Несъмнено първото, което трябва да се направи, е да се събори стената между фотографа и фотографирания. В противен случай изображението няма да бъде автентично, истинско. „Целта е на снимката човек да се види такъв, какъвто се вижда пред огледалото, когато е сам“, споделя авторката. Макар и за малко, снимащият става част от един друг, чужд свят – този на модела (в случая на Ани, обаче, не е „за малко“ – при нея това е всекидневие, начин на живот.). И противно на очакванията, фотографът не е този, който трябва да бъде спокоен и предразположен.

Ани Петрова

Питам я дали има среща в някое ателие, която се е запечатала в съзнанието ѝ, която се отличава от останалите, която ѝ е любима. Да се отговори на този въпрос, обаче, за нея е невъзможно: „Не мога да избера една определена среща, която да е била по-интересна или по-запомняща се. За всяка от тях пазя скъп спомен“, казва Ани и продължава: „Сега искам да обърна внимание и на по-младите художници – някои, от които може би дори нямат изложби все още. Любопитно ми е да видя и техните ателиета.“

А дали има по-лесни и по-трудни за снимане автори? „Сигурно... Но за мен всички са много фотогенични. Може би, защото ми доставя голямо удоволствие да ги снимам – изобщо творци, не само художници“, разсъждава фотографката. Задавам този въпрос, защото художникът (почти) винаги е анонимен, скрит зад платното, изразяващ същността си чрез колорит, формат, стил. Характерът и темпераментът прозират между щрихите и мазките, ударите на длетото, а за художниците по начало е неприсъща суетата, играта, позирането, така характерни за актьори и музиканти.

Ангел Заберски-син,гост-диригент на Биг бенда на БНР и Борислав Йоцов на концерта на 19 януари 2023, credit снимка: Ани Петрова

Освен ателиетата, Ани обича да посещава и репетициите на музикантите и съставите на БНР – процесът и работата зад сцената безспорно винаги са я привличали – какво има вътре, зад нещата, зад произведенията.

Сегашната изложба Ани Петрова прави и, за да се отблагодари на художниците за доверието, отделеното време, вдъхновението, за това, че я допускат до себе си и света си. Ако трябва да обобщи и да каже на какво са я научили всички тези срещи с художници в естествения им хабитат, както се казва, то е, че трябва да се работи нонстоп. „Много често хората си мислят, че художниците чакат музата, но истината е, че работят всеки ден – няма събота, няма неделя“, разсъждава фотографката. Споделя, че много нейни познати и приятели са посетили дадена изложба единствено благодарение на снимките ѝ от различните ателиета, което само може да я радва. Надява се, че с изложбите си ще подтикне хората да направят именно това – да се обграждат с изкуство, колкото се може по-често.

Андреа-Филипа Зидарова и Ани Петрова в разговор за предстоящата изложба

Ани казва, че ходенето по ателиета през последните особено трудни, ако не за всички, то поне за повечето от нас, 3 години е било онова, което я е спасило от действителността и от всякакви кризи. За в бъдеще фотографката мисли да събере всички снимки на художници в книга, която да ги съхрани. За изложбите споделя, че замисля и друг вариант на настоящата – но този път ще представи галеристите.

Михаил Йосифов и Биг бенда на БНР на концерта на 19 януари 2023, с гост-диригент Ангел Заберски-син, credit снимка: Ани Петрова

„С образ виждам и музиката“, казва Ани Петрова, която е снимала и много концерти. Джаз фестивалите са другата ѝ страст – там има повече свобода, защото обикновено на сериозните концерти на световноизвестни изпълнители и групи на фотографите се дава време и възможност да снимат единствено по време на първите 2-3 песни, което е крайно недостатъчно и в крайна сметка изключително трудно. Както казва Ани, заглавието „Jam Session“ може би примамва и музиканти да посетят изложбата.

Изключително ценната експозиция в галерия „Стубел“ ни дава възможността да усетим художника в собствения му свят, който сам си е създал, да уловим невидимата, вибрираща енергия в ателието и да видим твореца зад снимката – чрез неговите произведения. Връзката между фотографиите и творбите е основна за този проект и няма съмнение, че е реализирана успешно. На пръв поглед фоторепортерите са само посредници, но в някои случаи, както в тази изложба, те безспорно са и творци.

Галерия "Стубел" отвън...

Различни неща вдъхновяват Ани Петрова. Тя признава, че първата ѝ изложба през 2010 г. в галерия „Арт 36“ е провокирана от пътуване в Тунис. През годините е правила редица проекти в София, Пловдив, Бургас, носител е на Наградата за фотожурналистика "Черноризец Храбър" (2011).  Спомняме си и другата нейна изложба в „Стубел“ през 2016 г., озаглавена „Художникът в кадър“, в която отново показа фотографии на художници – но тогава без произведенията им. Сигурни сме, че ѝ предстоят още много изяви, проекти, изложби и ѝ желаем безкрайно, безгранично, бездънно вдъхновение, артистично любопитство и здраве.

„Jam Session“ на Ани Петрова не е изложба за изпускане – посетете я до 8 март в галерия „Стубел“.≈

Текст: Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Марков, Ани Петрова и архив на галерия "Стубел"

[vprki]

Критичен поглед: Памет и модерност в няколко столични изложби

Често се оказва, че миналото носи импулси за модерността. Известна е максимата, че новото е добре забравено старо. И повод за тези размишления са няколко изложби през тази седмица, които опирайки се на традицията, изобразяват новото усещане на живописта. А тази седмица се навърши една година от кончината на големия художник Стоян Цанев. По този повод е подредена изложба в негова памет в галерия „Арте” /на снимката част от участниците в изложбата при откриването й - Станислав Памукчиев, Ангел Станев, Иван Русев, Зиятин Нуриев, Георги Чапкънов и Захари Каменов /от ляво надясно/.

Ще започнем обаче все пак с изложбата в Кюстендил на художника Захари Каменов, за която вече писахме. Там беше връчена Националната награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора”. Тази година наградата беше получена от кюстендилската художничка Елица Тодорова. Наградата беше връчена в художествената галерия на негово име в Кюстендил в деня, когато се отбелязват 138 години от рождението на художника. По традиция награденият от предходната година показва изложба в деня на обявяването на следващия носител на наградата. И изложбата на Захари Каменов беше наистина впечатляваща. Картините са от три цикъла. Единият беше експониран в СГХГ в София, другите два не са показвани. „Единият цикъл „Средновековни графити” е нещо, което ми хрумна от едни наистина средновековни графити в Гърция. Тогава бяхме със Стоян Цанев и Милко Божков. Видяхме много интересни места на езерото Преспа. Скални параклиси, на които имаше много интересни знаци и графити. И това ме накара да направя един цикъл. Другият - „Биологично равновесие” също е нов”, каза той за „въпреки.com”. Колкото до „Археастрологията” отбелязва, че целият период на пещерното и скалното изкуство носи огромна доза модерност. И когато работи абстрактното се прелива в него от други векове.

Картини на Захари Каменов от цикъла му „Средновековни графити” от изложбата в Кюстендил – снимки Стефан Джамбазов

И понеже стана дума за Стоян Цанев, ще се върнем на изложбата, която се откри през седмицата и за която стана дума. Заглавието е „Нощта на моето раждане” в столичната галерия „Арте” - живопис и скулптура в памет на Стоян Цанев. Февруари е месецът на неговото рождение /28 февруари 1946 г./, но и кончина /5 февруари 2019 г./. В изложбата участват прекрасни творци и негови приятели – скулпторите Ангел Станев, Георги Чапкънов, Емил Попов, Зиятин Нуриев и Иван Русев. Художниците - Захари Каменов, Милко Божков, Свилен Блажев, Станислав Памукчиев и самият СТОЯН ЦАНЕВ. Изложбата ще продължи да края на месеца. 

Свилен Блажев – „Нанкиса I и II” – снимка Стефан Джамбазов

Галеристката Гергана Борисова написа за изложбата: „Преди 15 години за пръв път картини на Стоян Цанев изпълниха пространството на Галерия Арте. Стоян в черно, Милко в бяло. Светлин откриваше. Всички притихнали усещахме пулса на силния творчески дух, съзерцавахме елегантната, съвършено премерена живопис. Всяка изложба на Стоян бе събитие – обмислено до последния детайл, изящно до педантизъм. Деликатната му естетика е като урок, база за по-младите творци, а фината му емоционалност отдавна е преминала пределите на родното изкуство и заема достойно място на европейската сцена. През цялото това време Стоян остана верен на Галерия Арте, до миналата година, когато съдбата реши друго. Давам си сметка, че загубихме емблематична фигура за цяло едно поколение, затова поканих девет негови приятели, съвременници и също знакови художници, да посветят по няколко свои творби на любимия ни художник и човек – Нанкиса, както го наричат най-близките. Картината на Стоян от 2009 г. – „Нощта на моето раждане“ обедини идейно и смислово настоящата експозиция, заглавието метафорично ни препраща към изначалното, към значимото за всеки един от нас - неговите приятели, почитатели, последователи, съмишленици. Изложбата ще продължи през целия февруари, месеца, когато Стоян е роден и когато без време ни напусна, макар и само физически”.

Ангел Станев – „Двоен портрет на Стоян 1985 – 86 г.” – снимка Стефан Джамбазов

А в анотацията за изложбата има по няколко думи от неговите приятели – скулптори и художници. Станислав Памукчиев: „Пътят към безграничното минава през лабиринта на непонятното, тайното, скритото. Минава там, където душата и духовната интуиция се опитват да проникнат и познаят местата, на които са били. Стоян ни води през тези закрити пространства със силата на своето интуитивно провиждане и естетически максимализъм”. Емил Попов: „Стоян казваше: „Художникът трябва да мълчи“.  Неговото изкуство отговаря на тази му мисъл. То казва всичко, което е  преживелица на уникалната му природа, без да разказва. То внушава тотално, било като графика, живопис или керамика. С един универсален пластичен език – неговото безсловесно говорене, вълнуващо у нас и по света хората, отворени към изкуството. Малцина избрани художници имаха и имат такава случка. Висота, вкус, експлозивна енергия.........”. Иван Русев: „Той  живееше и се държеше така, сякаш не знаеше, че е сред най-големите. Всъщност, както подобава на един голям талант – и изкуството му е сякаш направено без каквито и да е усилия. Стояне, гордея се, че бях един от твоите приятели. С голямото си изкуство, с твоите създадени образи ти и сега си до нас”. 

Стоян Цанев – „Нощта на моето раждане” – снимка Стефан Джамбазов

Захари Каменов: „Стоян беше свободен човек, който държеше съдбата в ръцете си. Обичаше живота – морето, виното, жените, приятелите си – сто процента отдаден на изкуството, изключителен естет. Убеден съм, ще бъде вдъхновение за поколения артисти и ценители”. Георги Чапкънов: „Нанкиса е европейски художник, ама и повече, и много добър човек. Скъп приятел! Няма го, продължавам да го обичам и ми липсва”. Зиятин Нуриев: „Съвършен естет, невероятно дисциплиниран и артист, но не показен. Съжалявам, че едва през последните десетина години бях по-близък с него. За мен Стоян Цанев беше като полъх – не можеш да го уловиш, но усещаш осезателно присъствието му”. Ангел Станев: „Пластическият език казва много повече от думите”. Свилен Блажев: „Нанкиса е птица – Голяма, Свободна, Мощна и Силна. Навярно вечно в полет.....!”. Милко Божков: „Стоян ми беше добър приятел. Много добър приятел. Най-добрият приятел”.

Стоян Цанев от предишна своя изложба в галерия „Арте” – снимка Стефан Джамбазов

По повод на една от изложбите му точно в галерия „Арте” направихме за „въпреки.com” разговор с него. Според него в картините трябва да има мълчание. „Изкуството е едно от нещата, с които човек може да се спаси. За мен е така. Ние сме богоизбрани хора. Не го казвам така, с някакво такова… /самочувствие – б.а. /, но аз смятам, че съм богоизбран човек. Нахално може да ви звучи, но е така. Това е истината. Защото мога да се занимавам с това нещо, което ми доставя страхотно удоволствие. Даже и ми плащат от време на време за това”, смееше се художникът. „Това е живопис, но не е в този смисъл, в който хората разбират – пейзаж или еди какво си. Макар, че всички тези картини, които гледате, пак казвам живопис, живописни – те са плод на едно общуване, колкото и интересно да звучат с природата. Аз живея на село или пък с някаква памет, която имам, откакто примерно съм бил фараон в Египет. Примерно! Остава някаква памет и известни такива архаични форми, които ги правя в това, което виждате. Това е живопис, но материалите са други - пак има боя, пак има колорит, пак има цвят, но отдолу използвам медиуми, някаква фактура и т.н.”, разказваше Стоян Цанев. И добави: „Нашите средства са други - нашето средство е мълчанието. В картините трябва да има мълчание. Бог да го прости Шаро, Атанас Яранов, той навремето казваше: „Художникът трябва да е ням, да има един келнер и един гробар накрая. Нищо друго не му трябва!”. Тази памет за миналото, но със съвременна чувствителност присъства и в изкуството му.

Росен Тошев пред свои творби в изложбата „Нова българска живопис III“ в Галерия и зала „Оборище 5” – снимка Стефан Джамбазов

А когато говорим за модерността, тя е и в Галерия и зала „Оборище 5”. Там е представена изложбата „Нова българска живопис III“ на част от групата XXL. Картини на добре познатите художници Хубен Черкелов, Иван Кюранов, Генади Гатев, Димитър Яранов, Свилен Стефанов, Красимир Добрев, Росен Тошев и Петко Дурмана са изложени в салонната зала на галерията. Изложбата „Нова българска живопис“ за първи път се случва през 1996 г. по идея на художника Хубен Черкелов. Фактически тя е една от първите изложби в новооткритата тогава галерия XXL. В тази изложба участват тогава младите художници от едноименната група, заявили присъствието си със скандален манифест в началото на 1995 година. Идеята е да се покаже настъпването на едно ново поколение, което, освен че се стреми да разшири доскоро стагнираното поле на българското изкуство, заявява ясно дефинирано иновативно отношение и към традиционните изобразителни полета. Сегашната изложба е ново събиране на част от художниците от групата XXL, но вероятно най-интересното в нея е отпечатъкът на времето, оставен върху тях от края на 90-те години до наши дни. Творбите им са изпълнени в живописна техника върху платно.

Иван Кюранов до своя „Автопортрет” – снимка Стефан Джамбазов от „Нова българска живопис III“

И когато говорим за традиция, ето част от думи на Хубен Черкелов за „въпреки.com” преди време: „Ключът към моето изкуство е, че то съчетава източноправославния тип традиция – златен фон, сребърен фон и образ, който е в средата. Тези работи са върху хартия сега, но те изглеждат по-убедителни, когато са на платно. То е постмодернизъм, прилича много на поп арт, но същевременно има традиция, която е от 1500 години на византийската кавалетна живопис. И от гледна точка на история на изкуството и на съвременните хора - то пък изглежда модерно, не изглежда старо, има някакъв нов прочит… Та изглежда е това, което е интересно”, добави художникът.

Вихрони Попнеделев – снимка Стефан Джамбазов

И една изложба, която е ВЪПРЕКИ страховете от корона вируса от Китай. Тя е на Вихрони Попнеделев в столичната галерия „Контраст“ и е озаглавена „Пейзажи от Китай”. Плод е на няколкократни пребивавания на художника в Китай преди време и предизвиква съпоставка с неговото появяване на артистичната сцена в началото на 80-те години, отбелязва изкуствоведката проф. Аксиния Джурова. И пита: „Какво стана с Вихрони след посещенията му в Китай? Различната културна и социална идентичност между китайската и нашата култура е успокоила в известна степен ироничния поглед на Вихрони, освен в градските му пейзажи от Китай, но и в умиротворяване на цветовата му палитра, и в начина по който третира детайла – особено силно изразно средство при Вихрони. 

Картина на Вихрони Попнеделев от изложбата му „Пейзажи от Китай” в галерия „Контраст” – снимка архив

Без излишна повествователност, но и без прикриване на конкретния сюжет, в картините му е усетена: хармонията на всекидневието в отразените води на сградите и в безлюдните тесни улички на запазеното от VII век село Син Ие, в притихналия след дъжда, обхванат във влажна мараня парк в Ханджоу, в дантелено нежните преплетени стъбла на лилиите в езерото, във ветрилото от есенни цветове в планините, в човешкия поток по тесните улици в китайските мегаполиси, в сгъстения син сумрак на нощния им живот. Този път Вихрони не е бързал в преживяването. Оставил го е да улегне, да проникне и стане част от него. Той е и познат, и различен, по-притихнал и извън крясъка на нашето всекидневие, стаен в спомена на магията Китай. Различната културна и социална идентичност между Китай и нас се оказа ползотворно предизвикателство, довело до успокоение на ироничния скепсис на Вихрони и до серия пленителни пейзажи, изложени в Галерия „Контраст“, написа Аксиния Джурова. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Елица Тодорова получи Националната награда на името на Майстора

Кюстендилската художничка Елица Тодорова получи националната награда за живопис на името на Владимир Димитров – Майстора. Наградата беше връчена в художествената галерия на негово име в Кюстендил в деня, когато се отбелязват 138 години от рождението на художника.

„Чувствам много голямо желание да благодаря на всички, които са видели в моите работи нещо, което заслужава признание и награда. Безкрайно съм благодарна на всички, които по някакъв начин се интересуват от моето изкуство и се надявам, че по някакъв начин съм докоснала душите и сърцата им”, каза Елица Тодорова. „Рисуването е моят живот и така ще бъде до последно!“, споделя художничката, вярна на порива да бъде себе си в изкуството.

Елица Тодорова

Деветдесетгодишната художничка получи грамота от председателя на Съюза на българските художници Любен Генов, статуетка на Майстора, изработена от скулптура Кирил Матеев, която връчи кметът на Кюстендил Петър Паунов, 5000 лева от община Кюстендил и 2000 - от Министерството на културата, връчени от директора на галерията в Кюстендил Валентин Господинов. Елица Тодорова е завършила живопис при проф. Дечко Узунов в Националната художествена академия. От 1956 година свързва трайно живота си с Кюстендил и успява да се утвърди като един от най-ярките представители на Кюстендилската изобразителна школа. Наградата за живопис „Владимир Димитров-Майстора” съществува от 1973 г. до края на 80-те години на миналия век, след което е възстановена през 2012 г. Тя се присъжда всяка година на един български художник за изключителните му постижения в изобразителното изкуство през изтеклата година. Учредена е от Община Кюстендил и художествената галерия в града, министерството на културата и Съюза на българските художници. Другите номинирани тази година бяха Веселин Начев, Димитър Петров, Йордан Кисьов и Румен Жеков.

Захари Каменов

От 2013 г. насам с престижната награда са отличени Андрей Даниел, Свилен Блажев, Ивайло Мирчев, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Анета Дръгушану и Захари Каменов. По традиция награденият от предходната година показва изложба в деня на обявяването на следващия носител на наградата. И изложбата на Захари Каменов беше наистина прекрасна. Картините са от три цикъла. Единият беше експониран в СГХГ в София, другите два не са показвани. „Единият цикъл „Средновековни графити” е нещо, което ми хрумна от едни наистина средновековни графити в Гърция. Тогава бяхме със Стоян Цанев и Милко Божков. Видяхме много интересни места на езерото Преспа. Скални параклиси, на които имаше много интересни знаци и графити. И това ме накара да направя един цикъл. Другият - „Биологично равновесие” също е нов”, каза той за „въпреки.com”. Колкото до „Археастрологията” казва, че целият период на пещерното и скалното изкуство носи огромна доза модерност. И когато работи абстрактното се прелива в него от други векове.

Част от изложбата на Захари Каменов в Кюстендил

В залите на галерията в Кюстендил бяха подредени представителна постоянна експозиция с творби на Майстора, Коледната изложба ��а кюстендилските художници и експозиция с творби на Николай Дюлгеров. Показана е и изложба „Кюстендилска изобразителна школа" от фонда на галерията, наброяваща близо 200 автори, сред които Стоян Венев, Никола Мирчев, Кирил Цонев, Асен Василиев. Хубаво беше, че директорът на галерията Валентин Господинов почете паметта на художника Андрей Даниел, който получи първи наградата след възобновяването й. Както и паметта на художника и изкуствовед Димитър Грозданов, който напусна също нашия свят миналата седмица. А ние присъстващите си спомнихме, когато Андрей Даниел при получаването на наградата покани всички на черпня в Кюстендил. Както и когато Свилен Блажев връчи плика с наградата си на Валентин Господинов за рамки на картини на Майстора от галерията. Или за Ивайло Мирчев, който покани колегите и приятелите си в София. Защото тази награда е не само благополучие за лауреата, но и уважение към изкуството и ценителите му.

Много хора дойдоха на връчването на наградата в Кюстендил

Отидохме и в Шишковци, мястото където Владимир Димитров – Майстора работи в много от последните си години и където бяха неговите модели. Посрещна ни отново Климент Терзийски, който вече не е кмет, защото се е отказал. Но новата кметица не се появи, вероятно е била заета. В къщата на Майстора пак имаше малък коктейл с пита и червено вино, но някак си я нямаше онази атмосфера, за която сме говорили. Когато жените от селото пееха, правеха техните баници и се лееше ракията, и виното на бившия кмет. Може би малко сантиментално, наивно, но и искрено… А тук, Валентин Господинов си спомня, че за първи път са обсъдили идеята с пленер за младите художници от Академията през лятото в Шишковци с Андрей Даниел и Димитър Грозданов. Надяваме се, че идеята ще продължи.

Но да се върнем към Майстора. В нашия проект „Шишковци – между спомена за Майстора и жътварските песни“ на Фондация „Въпреки” Климент Терзийски беше казал: „Довела го е тук природата и красотата, и добрината на хората. Довел го е Андон Виячев, големият дарител. Чел съм много за Майстора, но това, което съм чул от старите, възрастните хора от дете и после – Майсторът е дошъл тук, защото е видял една богата природа. Работливи хора, хора, които умеят да посрещат. Майстора тук в това село сред хората е бил много щастлив. Той толкова много е обичал хората, сраснал се е с живота на селото. Той е участвал във всички събития на селото - на всички събори, празници на селото, във всички трудови дни в едно с хората. Умеел да се сработва с хората. Старите селяни са ми разказвали, че той вечер като се прибере, вземал е тамбурата, сядал на мегдана, свирел е, момците около него играят. Той е познавал хората – душата им – знаел кой е беден, кой богат и кой какъв е. И често влизал в магазина, плащал е вересиите. И хората казвали – а, Майстора продал картина. Винаги е черпел като продаде картина – влизал и на кръчмаря казвал – на всички по една ракия, аз плащам. Толкова много е бил уважаван и обичан – на времето се е карал Гергьовден на 6 май много традиционно в селото, имало агне или кой каквото има. И най-голямата обида за шишковчани било ако в този ден Майстора не посети неговия дом. И за да не обиди някой шишковчанин Майстора е бил принуден да тръгне от 12 часа от единия край на селото до 6 часа да стигне до другия край. Като се знае, че Майстора нито е пил, нито е ял толкова. По една чепка от месото, една глътка и при другите.

Паметникът на Владимир Димитров - Майстора в Шишковци

Последният път като отива до Америка и неговите приятели, които го посрещат на гарата, се интересуват защо толкова бързо се прибира, защо бил за пет години до Америка, пък се връща. А какви са неговите думи. Това ми го е казала баба Евга, една от моделките. На София на Централна гара го казал – а, бе бях в Америка, въртях се, суках се, минах няколко щата, обаче не можа нещо да ме впечатли така да взема четката нещо да нарисувам. Там ми се видя някак си мрачно, някак си, не можах да видя нещо, което да ме трогне да нарисувам. И аз не натопих тези шест месеца нито един път четката да рисувам. И реших, че трябва да се прибера в Кюстендилския край. И тогава той казал заветната мисъл, която много хора мислят, че ние в Шишковци сме си я измислили – Ако има рай на земята, той е Кюстендилският край с акцент Шишковци”, каза пред нас Климент Терзийски тогава. А сега пак ни почерпи от своята ракия, нищо, че не са се съобразили с него как трябва да се прави честването на Майстора... ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Големи изложби в по-малките частни галерии

Освен големите кураторски изложби в Софийска градска художествена галерия, Националната галерия, галериите на СБХ, в столицата могат да се видят и доста интересни експозиции в по-малките частни галерии. В някои случаи те надхвърлят обикновеното търговско предлагане, а се опитват по свой собствен начин да заявят своето присъствие и специфика. При това не само в пазарната ниша, а като културно – образователен процес.

Една от изложбите, която заслужава специално внимание е „Формат 30/30” в столичната галерия „Астри”. Тази година е нейното 17-то издание. Проектът е по идея на галеристката Вихра Пешева. Преди години тя решава да организира изложба в този формат и заради размерите на галерията. И тя не само става напълно подходяща за това пространство, но и е своеобразна провокация към някои от най-изявените български художници, които с удоволствие се включват всяка година. Тази година, както и в много от предишните издания на „Формат 30/30”, участват над 100 съвременни художници. Моментното впечатление от съвременната българска живопис е доста фрагментарно, но и в достатъчно висока степен представително. Разглеждайки изложбата, дори човек незапознат  с изкуство, може да добие представа и култура за различни поколения български художници, направления  и стилове.

17-тото издание на „Формат 30/30” в галерия „Астри”

Забележителното е, че формално непроменената седемнадесет години изложба, всеки път е различна, носи различен дух, различна светлина и общо излъчване. Композирането на общото пространство на галерията е в името на равновесието и хармонията между отделните картини, отделните послания на авторите и тяхното съзвучие като цяло. За първи път в пространството на галерията е организирано депо или хранилище на картини във формат 30/30. Картините могат да бъдат извадени и показани допълвайки образа на съответния художник с информация за минали творчески периоди или доразкриват творческия му потенциал с по-богата колекция от негови картини. Разглеждането на изложбата е колкото познавателно, толкова и естетическо преживяване.

Участват художници от различни поколения: от родените през 30-тте години: Проф. Васил Вълев, Иван Кънев, Светослав Чернев, до най-младия участник в изложбата Явор Костадинов, роден 1993 г. В изложбата са картините на професорите от Художествената академия Андрей Даниел, Десислава Минчева, Греди Асса, Ивайло Мирчев, на знаковите имена Милко Божков и Захари Каменов. Голямо внимание получават картините за забележителни творци като: Антоанета Елефтерова, Антон Гошев, Александрия Макова, Веселин Дамянов - Вес, Георги Пасев,  Дарина Златарева, Димитър Каратонев, Николай Янакиев, Долорес Дилова, Любен Генов, Васил Василев, Владимир Пенев, Кольо Костов, Красимира Михайлова, Мариана Маринова,  Здравко Палазов, Иван Милушев, Никола Енев, Пламен Русев, Румен Читов, Чавдар Петров, Спартак Паскалевски, Светла Косева, Стели Грънчаров, Цветан Тимотеев, Христо Христов, Георги Атанасов. Има редица имена от по-младите поколения, които интересуващият се зрител следи и цени: Гергана Минкова, Елена Георгиева, Живка Маринова, Милчо Костадинов, Йордан Тодоров, Калиа Калъчева, Мария Райчева, Месрур Сабит, Момчил Георгиев, Стилияна Узунова, Петя Денева, Теодора Дочева, Яна Любенова. Изложбата продължава до 29 януари 2019.

Преди време в разговор за „въпреки.com” галеристката Вихра Пешева каза: „Моята посока е интуицията ми. Тази галерия започна най-вече като галерия за млади имена, млади автори. Защото това е вероятно естественият ход за една галерия и един галерист, който не е по-образование изкуствовед. Не произхождам от ��ртистичните среди, аз съм ��нженер, семейството ми е такова. Въпреки, ��е в семейството ми изкуството винаги е било на почит - и баща ми е рисувал, и майка ми. Тя достигна сериозни нива в живописта. Ентусиазмът беше голям, защото моят усет за естетика и социалната ми насоченост ме предизвикаха преди много години да направя галерия, с голямата подкрепа и на сестра ми. С годините и с натрупването това вече не е само галерия за млади автори. Разбира се, те са преференцирани, особено в големите годишни изложби 30/30 – там има селекция, но тя е по-скоро за изградените имена и за тези, които многократно са участвали. Много често за първи път представени художници, чиито произведени имат достойнства, макар и извън моята лична естетика, те винаги са били допускани. И наистина, като начин за избор на моите изложби това е била моята интуиция, лично моя естетически вкус, така както художниците рисувайки какво да е произведение правят своя автопортрет. Аз мисля, че и галеристът, когато прави галерията си, той си прави собствения автопортрет”, заяви тогава Вихра Пешева.

Картина на Жорж Папазов от изложбата в галерия „Форум”

И това е наистина така, някои от частните галериите, за които споменаваме се опитват да изградят собствен образ. Малко трудно е заради тежката пазарна ситуация у нас, те да бъдат представителни за отделен художник. Но за определени тенденции – да. Ето, например галерия „Париж” на същата улица „Цар Самуил”, където е „Астри”, се насочва предимно към различни проявления на наивната живопис и към иконите, галерия „Ракурси” пък освен интересни изложби на значими български художници, не пренебрегва и образователни курсове и проекти, както и търгове на изобразително изкуство. Галерия „Нюанс” също има значително естетическо присъствие в културния живот на столицата, а „Аросита” пък набляга на съвременно изкуство. И не само. Пазарно, но и социално ориентиран е проектът на галерията - „Само за Фенове”, когато преди Коледа се организират изложби, където всички произведения се продават по 50 лева. Това е реверанс към нашите настоящи и бъдещи фенове, казват от „Аросита” организаторите Росица Гецова и Любен Фързулев, по чиято идея е събитието, което всяка година се посреща с голям интерес не само от феновете, но и от художниците.

Приятна изненада в края на миналата година беше в столичната галерия „Форум”. Тогава тази галерия показа колекция от емблематични творби на живелия във Франция български художник Жорж Папазов /1894-1972/ – едно световно име. Тя с гордост представи тази експозиция от 15 картини, изпълнени с маслени бои /Националната галерия притежава само 7 творби на художника/, обхващащи всички периоди на големия творец. Голяма част от тях са били притежание на реномирани колекции и са участвали в редица международни изложби. Някои от творбите са били част от колекцията на Petit Palais Женева и са монографирани в каталозите на художника. За екипа на галерията беше огромно щастие по повод своята 20-годишнина да представи колекция от произведения на категорично един от най-известните български художници.

Галерия “Структура” навърши една година

Има и други частни галерии със свои постижения, за които е ставало дума. Но тук не може да не споменем и за една галерия, която навърши една година. Това е „Структура”, която се утвърди като средище за съвременно изкуство под кураторството на изкуствоведката Мария Василева. При това не само за български имена, а и за световни художници. В момента там продължава изложбата „natura naturans / Природата на изкуството“. В изложбата участват Норберт Биски, Михаел Зайлщорфер, Алисия Кваде, Анете Келм, Флориан Майзенберг, Олаф Николай, Йоринде Фойгт. Изложбата продължава една от линиите в политиката на галерия „Структура” да показва успешни примери на съвременни художници. Включените автори имат забележителни биографии и активни кариери, както в областта на големите международни форуми (биеналетата във Венеция, Лион, Шаржа, Рига; Документа в Касел и др.), така и на пазара на изкуството. Срещата с тях е важна заради споделения опит по посока на идейните и естетическите търсения, но и на механизмите и правилата на функциониране на художествения свят.

Норберт Биски - “Тропически затвор” - от новата изложба в галерия “Структура”

Конструкцията на изложбата е изградена около темата за природата, която има особено място в немската литература, философия, наука и изобразително изкуство. Претърпяла различни интерпретации през вековете, природата е в центъра на научните и поетичните занимания на Гьоте, според когото механичното ѝ изследване не е достатъчно, а към него трябва да се добавят мисленето, чувстването, интуицията, въображението и вдъхновението. Само в тяхното взаимодействие се поражда смисълът; знанието е въпрос и на асоциации. Гьоте предлага да има повече експерименти и хипотези, които след това да се проверяват в природата. Наблюдението е естествената първа стъпка, но тъй като сетивата могат да достигнат само до външната форма, изследването на обекта изисква включване на интуицията, която го изучава с „очите на ума”. Ученикът на Гьоте и редактор на книгите му Рудолф Щайнер прилага методологията на Гьоте за един жив подход към природата в пърформативните и изящните изкуства. Това дава възможност и на последните да отидат отвъд външната форма на нещата (natura naturata) и да опознаят вътрешната си природа (natura naturans), пише в анотацията за изложбата. Тя е организирана със съдействието на ifa – институт за международни отношения на Германия в сътрудничество с: галерия Кьониг, Берлин, галерия Вентруп, Берлин, галерия Сабине Кнуст, Мюнхен. Така че въпросът не е частно или държавно/общинско пространство, а стремежът на галеристите да намерят свой ъгъл или както казва Вихра Пешева, „свой автопортрет”… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Вихрони Попнеделев и Андрей Даниел /посмъртно/ с наградата „Захарий Зограф”

Изключителните художници, професорите Вихрони Попнеделев и Андрей Даниел /посмъртно/, са тазгодишните номинирани за Националната награда за особени постижения в изобразителното изкуство „Захарий Зограф” за 2019 г., съобщиха от Община Самоков.

Журито с председател проф. Аксиния Джурова обсъди постъпилите номинации на художници за наградата. В състава на журито влизат още председателят на Съюза на българските художници Любен Генов, присъстващ на заседанието, носителите на Наградата от предходни години проф. Станислав Памукчиев – с писмено предложение, Милко Божков по телефона и Захари Каменов лично, самоковският галерист Иво Масларски и Борис Китанов – изкуствовед, също бяха на срещата. Всеки от тях беше направил и писмено предложение за номинация.

Андрей Даниел и Вихрони Попнеделев при подреждането на изложбата в галерия “Академия” на НХА по повод 30 години от първата изложба на група „Градът” през 1988-а - снимка Стефан Джамбазов

Сред номинираните бяха и утвърдени имена в българската живопис като Румен Жеков, Йордан Кисьов. При номинацията на всеки художник, членовете на журито бяха посочили мотивите за номинацията и най-вече постиженията на твореца. Изрично бе подчертано, че наградата се присъжда на художник, с утвърдено име в българското изобразително изкуство, реализирал голяма изложба през изминалата година. Номинацията на Вихрони Попнеделев бе с най-сериозно мнозинство от 5 номинации, като абсолютно всички членове на журито бяха предложили да се обсъди възможността за присъждане и на още една награда за 2019 г. на Андрей Даниел, която да се връчи посмъртно. Присъстващите бяха категорични, че номинацията на Андрей Даниел за цялостно творчество ще даде едно много високо измерение на наградата. Така журито се обедини около предложението тази година да се връчат две награди – на Вихрони Попнеделев и посмъртно на Андрей Даниел, като ще се направят изложби и на двамата автори в две отделни зали на галерията, съобщиха от Община Самоков.

Вихрони Попнеделев при подреждането на изложбата в галерия “Академия” - снимка Стефан Джамбазов

Познаваме изкуството на Вихрони Попнеделев от различни негови сюжети. Един от тях са прекрасните му голи женски тела. А една от изложбите му миналата година беше в столичната галерия „Нирвана”, където софийски сгради и улици грееха в изложбата му живопис „Софийски градски пейзажи 2019”. В тези негови картини се усещаше красотата и духът на столичния град. Улиците и сградите край които преминаваме всеки ден придобиваха ново очарование и ни даваха възможност да се вгледаме с различни очи в обичайното всекидневие. Да добавим, че ден след откриването на изложбата в галерия „Нирвана” художникът откри в Пловдив друга изложба - „Пловдивски пейзажи”. А на въпроса ни тогава защо е избрал такива градски сюжети, Вихрони отговори – защото ми харесва. Впрочем художникът освен с живопис се занимава и с керамика и тук също имаше такива творби.

Картини на Вихрони Попнеделев в галерия “Нирвана” - снимка Стефан Джамбазов

„За мен свободата е да правиш много неща”, беше казал Вихрони Попнеделев преди време в разговор за „въпреки.com”. Но общото между картините му от един или друг сюжет е цветът. „За мен цветът е основното ми изразно средство - цветът и линията. Обикновено повечето художници правят обема със светло – тъмно. Аз го правя с цвят - сянката я правя цветна. Сянката ако я направи някой цветна, за мен това е истински живописец. Защото работи с цвят. Не го отричам и другото, няма да кажа – йок, това не е художник. Но за мен това е изкуството, живописта”, призна Вихрони Попнеделев в разговора за „въпреки.com”. За него цветът е религия, а картината не е само изобра��ение, а и емоция. „Иван Кирков на времето ми казваше, че в моите голи тела се усеща вкусът на жената и на живота”, каза още Вихрони.

Една от каритините на Вихрони Попнеделв в галерия “Контраст” - снимка архив

И още една изложба на Вихрони Попнеделев, която беше малко преди обявяването на извънредното положение и забраната за достъп и до галериите. И тогава тя беше ВЪПРЕКИ страховете от корона вируса от Китай. Експонирана беше в столичната галерия „Контраст“ и беше озаглавена „Пейзажи от Китай”. Плод е на няколкократни пребивавания на художника в Китай преди време и предизвиква съпоставка с неговото появяване на артистичната сцена в началото на 80-те години, отбеляза изкуствоведката проф. Аксиния Джурова. И попита: „Какво стана с Вихрони след посещенията му в Китай? Различната културна и социална идентичност между китайската и нашата култура е успокоила в известна степен ироничния поглед на Вихрони, освен в градските му пейзажи от Китай, но и в умиротворяване на цветовата му палитра, и в начина по който третира детайла – особено силно изразно средство при Вихрони.

Вихрони Попнеделев пред свои абстрактни картини в галерия “Интро” - снимка Стефан Джамбазов

Без излишна повествователност, но и без прикриване на конкретния сюжет, в картините му е усетена: хармонията на всекидневието в отразените води на сградите и в безлюдните тесни улички на запазеното от VII век село Син Ие, в притихналия след дъжда, обхванат във влажна мараня парк в Ханджоу, в дантелено нежните преплетени стъбла на лилиите в езерото, във ветрилото от есенни цветове в планините, в човешкия поток по тесните улици в китайските мегаполиси, в сгъстения син сумрак на нощния им живот. Този път Вихрони не е бързал в преживяването. Оставил го е да улегне, да проникне и стане част от него. Той е и познат, и различен, по-притихнал и извън крясъка на нашето всекидневие, стаен в спомена на магията Китай. Различната културна и социална идентичност между Китай и нас се оказа ползотворно предизвикателство, довело до успокоение на ироничния скепсис на Вихрони и до серия пленителни пейзажи, изложени в галерия „Контраст“, написа Аксиния Джурова. А Вихрони Попнеделев миналата година имаше и още една изложба - на абстрактни негови творби в друга столична галерия - “Интро” - също на ул. “Цар Самуил”.

Андрей Даниел в галерия “Арт 36″ в края на миналата година - една от последните негови мои снимки - на Стефан Джамбазов

Колкото до Андрей Даниел, с когото се разделихме на 24 януари тази година, си спомняме последната му публична изява в края на 2019 в столичната галерия „Арт 36”, когато имаше изложба на неговите ученици. За съжаление неотдавна замина в един друг свят и галеристката Камелия Минчева - Чекърлиева. А в нощта преди утрото на 24 януари, когато трябваше да има конферанс със студентите в ателие 51 на Академията, той почина. И независимо от това конферансът се проведе, воден от асистента му. Всички плачели за любимия професор заедно с Константин Костов, но заданието е било изпълнено. Обадили се и първокурсниците от Бургас, дълбоко разстроени. Но Коко, както го наричаме приятелите, успял да им каже, че са имали шанса да се срещнат с Андрей Даниел и той да им даде най-важния урок да бъдат свободни хора и свободно да следват себе си в изкуството. През 2018 година нашият проект на фондация „Въпреки” „Учители и ученици в изобразителното изкуство“ по Програма „Култура“ на Столична община и Министерството на културата беше изцяло провокиран от учениците на Андрей и него самия. Защото някак си винаги почеркът на неговите ученици беше вдъхновен от него. Не, че те копираха учителя си, бяха различни, но имаше нещо неуловимо в техните картини, което се усещаше като внушение. Даже имахме случай в една галерия в София, в която имаше картини на млади, току – що завършили Академията художници. Видяхме я без да знаем кой е преподавателят ни остана усещането за Андрей Даниел. Но понеже все пак не сме изкуствоведи, попитахме журналистически – кой е преподавателят. Отговориха ни - АНДРЕЙ ДАНИЕЛ…

Андрей Даниел и Олимпия Николова - Даниел при подреждането на изложбата във Варненската градска галерия по проекта на фондация “Въпреки” - “Учители и ученици в изобразителното изкуство” - снимка Стефан Джамбазов

За самия Андрей това беше страхотно преживяване и тогава сподели в отговор на въпроса ни дали е доволен от изложбите, които бяха във Варна и София в четири галерии: „Не става дума за доволен и недоволен. По-скоро аз искам да си отговоря какво се е случило. Това са най-различни хора със свои характери, виждания, живеещи при най-разнообразни условия, които имат своите погледи към този свят. И по-скоро аз се интересувам да видя всички тези погледи”, каза художникът и преподавател. И добави: „Навремето имаше обстоятелства, в които обичах да разказвам една моя история, която бях измислил само за себе си, за да почувствам реално свободата. Всички знаем как в легендите библейският Господ – Бог е направил Земята, направил е всичко, сътворил е човека, сътворил Ева от реброто му Адамово и им казал - плодете се. Това е странният въпрос – не му ли стигат тия двамата, които са абсолютно съвършени, като всичко останало, което е направил. И полека – лека, полека – лека, те се плодели, плодели и напълват Земята. Защо? И аз стигнах до извода, че просто Господ е толкова суетен, че той иска да бъде погледнат от всички възможни страни и да се огледа в тези погледи. И понеже той е безкраен, както се казва в Библията – Господ е голям, той е безкраен, му трябват и безкрайно много огледала – хора. И в тази многотия, в това многообразие на погледи и ракурси, ще се очертае неговият истински вид, размер. Така че ако приемате тази приказка, моят възглед е това – всеки трябва да гледа от своята гледна точка. И това е ползата от художника”.

Андрей Даниел пред свои картини при подготовката на изложбата в галерия “Академия” - снимка Стефан Джамбазов

В тези изложби, той участваше само с по една картина, другите бяха на учениците. Негови картини имаше и в една друга изложба миналата година – в галерия „Академия” на Националната художествена академия по повод 30 години от първата изложба на група „Градът” през 1988-а. Куратор на изложбата беше изкуствоведът Филип Зидаров, който навремето беше обединил в естетическа платформа освен Андрей Даниел и  Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел, Недко Солаков, Греди Асса и Божидар Бояджиев, а в първата изложба на групата е поканен и Свилен Блажев. Филип Зидаров си спомни за онова време пред „въпреки.com”: „Моята идея тогава беше да взема 5 или 6 изявени млади чисти живописци и да ги накарам да не правят живопис. Да работят с идеята за картината като нещо над материала и над самата техника дори. В изложбата тогава практически нямаше живопис. Имаше в друг аспект. Андрей рисуваше на едно голямо платно през цялата зала”. По думите му имало силен смут от страна на тогавашните управници на СБХ, дори опити изложбата да бъде спряна. Това нямало как да стане, но тези опити били подмолни – като въздействия. „Добронамерени” въпроси - защо трябва да правите такива неща и други подобни”. А Андрей Даниел добави: „Има нещо много магическо в тази работа. 31 години оттогава, като че не са минали. Когато правихме изложбата общо взето същите приказки, същите проблеми. Любопитен съм да видя какво ще излезе. Любопитен съм да разбера какво се е случило. Въобще случило ли се е нещо. Разбира се, освен всичко е и приятното усещане от запазеното приятелство”.

Андрей Даниел - “Моят остров” - снимка Стефан Джамбазов

Сега пък се подготвя и голяма изложба на Андрей Даниел в Софийска градска художествена галерия за есента. Точната дата и други събития свързани с художника ще станат ясни след нормализиране на ситуацията след отпадането на ��звънредното положение. И искаме да припомним още думи на Андрей Даниел от друг наш разговор с него във „въпреки.com”в ателието му, когато каза, че хората на изкуството трябва да синтезират смисъл. „И ако не се научим да измисляме смисъл, да синтезираме за себе си и за околните, някои които са супер могъщи като таланти, като интелект, да синтезират за много големи групи хора смисъл, то това съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация”, каза Андрей Даниел. „Като растение, ще си поникваме и ще си умираме без да сме разбрали за какво става дума. В този смисъл, хората които се занимават с изкуство, според мен, имат тази задача да синтезират смисъл и оттам да се получава мотивация за живот, мотивация за работа, у останалите, у всички, да се получава оня оптимистичен момент в общо взето цялата човешка трагедия, която е”, добави художникът.

Андрей Даниел в ателието си - снимка Стефан Джамбазов

И ако се върнем на наградата „Захарий Зограф”, художникът Любен Генов, председател на СБХ, обяви, че по решение на УС на СБХ, те отпускат 1000 лв. към наградата „Захарий Зограф”. По статут Община Самоков дава грамота, 4 хил. лв. и статуетка на патрона на наградата, изработена на скулптура Георги Чапкънов. Церемонията, която се провежда традиционно през май ще бъде отложена до отмяна на противоепидемичните мерки. Националната награда „Захарий Зограф“ е награда за живопис, учредена от Съюза на българските художници през 1972 година. След известно прекъсване, връчването на наградата е подновено през 2001 година. Сред носителите на наградата са Светлин Русев, Найден Петков, Калина Тасева, Стоян Сотиров, Александър Поплилов, Ванко Урумов, Дечко Узунов, Иван Димов, Тома Върбанов, Стоян Венев, Димитър Киров, Атанас Яранов, Атанас Пацев, Георги Божилов, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Петър Дочев, Стоян Цанев, Йордан Кацамунски, Магда Абазова, Емил Стойчев, Румен Скорчев, Любомир Савинов, Анета Дръгушану, Чавдар Петров, Захари Каменов, Веселин Начев, Динко Стоев и други – все знакови имена в българското изобразително изкуство. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Думата „евтаназия” се прилага само за хората, не за прасетата

Преди няколко години от трибуната на Народното събрание се роди думата финализирам, която продължава да дразни езиковото чувство на много българи, ратуващи за чистотата на речника ни. Написа за „въпреки.com” проф. Владко Мурдаров, езиковед, преводач, преподавател, интелектуалец, провокиран от материала ни за „Забранените думи“ във „въпреки.com”.

Думата се появи, след като вече там се беше пръкнала стартирам, която по смисъл е неин антоним. Общото между тези думи е, че от гледище на словообразуването правилно и в двете е използвана чуждата наставка ир, която според законите, действащи в езика ни, обикновено се присъединява към чужда по произход основа, за да се създаде нова лексикална единица у нас. Със същата наставка беше изградена и думата входирам, която срещна най-голяма съпротива. Всъщност особеното при нея беше, че тук наставката беше залепена към родната по произход основа вход. Въпреки критиките обаче думата вече се налага в речта и много хора я употребяват.

Може би не е случайно, че тази “свинска драма” дойде у нас точно в годината на прасето според източния хороскоп. А ето как вижда Гoдинaта нa Зeмнaтa Cвиня (пoзнaтa oщe ĸaтo Гoдинa нa Глигaнa и Гoдинa нa Πpaceтo) художникът Захари Каменов. Всяка година в навечерието на настъпването на Новата източна година, той подготвя своя визия за съответната зодия

Сега дойде ред на думата евтаназирам, с която се описва ликвидирането на свинете, заразени от африканска чума. Според законите на езика думата е  изградена съвсем правилно – използвана е отново наставката ир, залепена към чужда основа. Онова, което смущава в тази дума обаче е смисълът на избраната основа. Думата евтаназия означава „облекчаване на смъртта при нелечима болест  на човека”. Очевидно в тази ситуация журналистите, които създадоха думата и заразиха с нея и политиците, се ръководят от  идеята, че свинете трябва да бъдат ликвидирани хуманно. Само че те забравят, че евтаназията се прилага при хората – дори с тяхно съгласие. Така че новата дума просто не може да се употребява  в случая и вместо нея трябва да се даде предпочитание  например на умъртвявам.

Възприемането на евтаназирам се дължи на идеята, че тя звучи като неутрален термин и затова веднага започна да се използва. Пак като термин беше възприет и глаголът загробвам, въпреки че и той не е подходящ, а много по-добре е да се говори за _заравям _– заравяне на умъртвените свине. Това не са изолирани случаи, които доказват, че не умеем да си служим добре със средствата на езика ни. Забелязвали ли сте, че когато умре домашният любимец в едно семейство, хората, пазещи цялата си обич към него, казват, че той е починал, въпреки че глаголът може да се употребява само, когато се говори за човек. Общо може да се каже, че представата ни за хуманност при назоваване на някои явления, свързани с животни, ни подвежда да се увлечем и така се появяват изрази, които на пръв поглед изглеждат нормално, но ако се замислим, будят нашите възражения. Заключава проф. Мурдаров като изключителен експерт по български език. 

Проф. Владко Мурдаров - снимка Стефан Джамбазов

Не е тайна, че при някои съмнения в правописа и пунктуацията много колеги, а и не само те му звънят и питат или се ровят в правописните речници, на които той води екипа от автори. И винаги е търпелив към нашите вероятно понякога и глупави въпроси, чиито отговори би трябвало да знаем още от времето, когато сме имали добра и строга учителка по български език, ако сме имали, разбира се. Тук е моментът да припомним нашия разговор с него преди време точно в тази посока, когато той сподели: „Моята болка е, че публичните личности, които започнаха да говорят в последните години, за голямо съжаление не разполагат с много богат речников запас. Техният речник е страшно ограничен. Разбира се, има хора, които говорят интелигентно, но при повечето при тях всичко е клише. Даже тези дни ровех и си видях, че преди няколко години съм писал в някакво интервю, че езикът, който слушаме в момента, е съчетание от клишета и жаргон. Сега обаче към това се добавя и диалектното звучене. То, като че ли беше позатихнало, но напоследък започна отново да се появява. Това е очевидно някаква болест, от която страдат публичните личности. Винаги съм повтарял, че езикова култура означава да умееш да превключваш, да знаеш пред кого говориш, за кого пишеш и така да си подбереш и начина, по който говориш и пишеш”.

В разговора коментираме и конкретни имена, но за нас си отчитаме, че като че ли тези хора са ни ясни и в този наш разказ не заслужават особено внимание, поне за нас като журналисти – не ни се пише и говори за тях. Тези мисли споделя и проф. Мурдаров. „Мен ме интересуват повече младите хора, по какъв начин говорят те. Винаги съм казвал едно и си моля студентите в НАТФИЗ да четат. И съм най-доволен от едно нещо, затова не съм съгласен, когато говорят и вадят някакви статистики, че българинът не бил грамотен, защото не чете. Първо, какво значи да четеш, ако се качите на последния етаж на НАТФИЗ на „Раковска”, ще видите горе – библиотеката е пълна със студенти, които четат. Вярно, може би не четат книгите, но четат в интернет. Ние просто забравяме, че четенето в интернет е също четене. Онази глупава формулировка „мишката ще изяде книжката” няма значение, ти четеш, още повече когато говорим за младите хора. На тях с оглед на професионалното им развитие им е необходимо да открият по-новите неща. Ще ги открият в интернет, защото по-новото не е излязло още като книга. Говорим за типа специализирана литература. Това е за четенето, но иначе не мога да не кажа, че и техният речник обеднява много. Защото, ако си помислите, следете какво е положението в имейлите, които си разменят, за да видите с колко малко думи се оперира. Скоро си говорихме точно с моите студенти за значението на емотиконите, че тези емотикони започнаха вече да изместват цели изречения и след това се затрудняваш, когато ти трябва да изразиш това с думи. Тоест нормалното развитие е, че речта на тези хора, които тепърва ще стават публични личности, е също доста бедна”. Не без съжаление казва професорът. После през смях си говорим за думите, които навлязоха в речника ни и почти насила трябва да използваме, например, подготвяйки някакъв проект, който трябва да „мине”. Владко Мурдаров има своето обяснение, дори проявява толерантност и оптимизъм.

„Това е мода”. Припомня си как преди няколко години реагирахме заедно на определението му за „входирането” и какво стана. „В края на краищата входирането си влезе в речника ни. Пр��ди време се подигравахме на думата „ваканцувам”, но и тази дума навлезе. Тоест, независимо от всички критики, тези думи, които в началото дори изговаряме с по-друга интонация, т.е. да се подиграем, че ще ги използваме, след това при тях бързо махаме и кавичките, и особената интонация. И те си заживяват нормално в речника ни. Сега, съвсем наскоро ми се обадиха да ме питат „до кога всичко ще бъде иновативно?” Мода е, не можеш да го изгониш. Много често се получава така, че хората дори не знаят какво означават новопоявилите се думи, но ги „плескат” в речта си, защото е модерно. Непрекъснато се сблъскваме с тази тенденция. Спомнете си само за онази грешка на бившия министър на финансите Симеон Дянков, който направи синодалните старци – феодални, когато ставаше дума за хората от БАН, просто защото той очевидно не знаеше какво значи синодален. Не съм сигурен обаче, дали е знаел и какво значи феодален… Просто двете думи са му прозвучали по сходен начин.

Така става например сега с думата „креативно”, без да помислим, че почти всяка дейност на човека е креативна. Успокоението ми при модните думи е, че  те живеят активно 4-5 години и постепенно минават на заден план, защото се появява нещо ново.” Прояви тогава оптимизъм езиковедът, който с книгите си, с предаванията си, с говоренето си всячески учи всички на нас на добър, грамотен български език. Ние обаче в момента получаваме постоянно покани за „ивенти”, пишем в проектите си колко са „иновативни” и ни е много приятно да ни оценят като много „креативни”. И чакаме времето, когато ще се появят нови модни думи, които да ги заместят. Оставаме в очакване и на българските им еквиваленти. Както читателите ни, така и ние, за да решим дали да ги употребяваме, а и да не ги забравяме.

Тук е мястото отново да припомним нашата скорошна публикация в сайта ни за „забранените” думи във „въпреки.com”, може да я прочетете тук. И ето откъс от нея: _„Възглед; гледище; излет; заплаха; общувам; хижа; влак _– все красиви български думи, нали? Кое ли ги обединява, освен че са благозвучни, вероятно стари, автентични и български, наследство от предците ни? Общото е това, че за разлика от повечето думи в нашия език, имат един и същи прочут създател. Те са измислени и въведени в българския език от видния езиковед, литературен историк, филолог, библиограф и първи ректор на Софийския университет – академик Александър Теодоров – Балан”. Това написа в свой текст преди време един млад човек - Иво Владимиров в сайта „Българска история”. И добави за акад. Балан: „Една доказана и значима личност, допринесла с упорития си труд за утвърждаването на българския език според съвременните стандарти”. Акад. Балан се е стремял да обогати езика и да го превърне в това, което е днес 160 години след рождението му, което ще се навърши на 27 октомври. А на 12 февруари се навършиха 60 години от кончината му.

Интересно е, че днес по-често свързваме името му с някои незлобливи шеги, започнати още от неговите съвременници. Прословут е например пуризмът му – желанието да заменя всякакви чуждици с българските им съответствия. Така се раждат оцелели и до днес „лафове“ като „драсни – пални - клечица“-та, която трябвало да замени „вносната“ дума кибрит. Друг е въпросът, че въпросната „клечица“ мнозина приписват на Иван Богоров, а други – на поета Кирил Христов, иронизиращ академика. Макар и значително по-сигурно и  слабо непознато е, че още щяхме да наричаме влака „трен”, ако не беше лексикалното остроумие на академик Балан, отбелязва още Иво Владимиров.

На авторството на Балан  продължава да се приписва и до днес ироничното писмо, създадено от негови съвременници, което имитира изказа на академика, адресирано до просветния министър Иван Вазов: „Храноглътните ми желания са като у новобрачни. Гълталището ми, коремието ми и продължаващите го телесни добавки са в изправност. Сърцетупът ми е нормален, кървотласъкът е естествен, а любощенските ми подсети – непрестанни. При това младосърдие и якотелесие, бива ли да ме подхвърляте на изпъдица?“. Добре познато е и шеговитото  произведение на Смирненски „Баланиади“, завършващо със строфата: „Гърбосложен на кревата, аз жадувам твоя стан и в унесница благата стих въртя a la Balan.“

Разбира се, ние не си поставяме цел да изчистим езика по подобие на Балан. Но все пак думи от днешния компютърен и дигитален жаргон могат да бъдат избягвани. Изходът е в образованието и то не само на учениците, а и на политиците ни, общественици, медии и всички, които използват езика ни за общуване и споделяне. А ние сме готови да публикуваме във „въпреки.com” още „забранени” от нас грозни думи и мнения за тяхното наличие или не в българския език. Важно е да се говори по тези теми, пък някой все пак може и да се замисли… Очакваме вашето мнение по тези въпроси. А ние ще продължим да пишем по темата. ≈

[vprki]

Улица „Цар Самуил” в София за ден отново става зона за изкуство

На 12 май столичната улица „Цар Самуил”, между „Денкоглу” и „Солунска” отново ще стане зона само за изкуство по проекта „Европа през младите в изкуството” на фондация „Въпреки”. Този път темата е ударни инструменти в памет и по повод на 90 години от рождението на проф. Добри Палиев, който също е живял близо до тази улица. Входът е свободен през целия ден и всички са добре дошли.

За втори път след миналата година /за събитието тогава можете да прочетете тук/ улицата ще остане без коли и ще е място, където хората свободно ще могат да общуват с изкуството. Галериите „Париж”, „Астри”, „Контраст”, „Интро” и други в това пространство ще приемат гости през целия ден. На улицата ще рисуват и ще показват свои картини по темата ученици от Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“ в София. А след 16 часа на изградена сцена на открито ще звучи музика с акцент ударни инструменти в изпълнение на: скулптора и музикант Мартиан Табаков, и перкусиониста Бранко Вълчев; два състава на Националното музикално училище „Любомир Пипков” – „Тупан” и „Палиев'с Спаркълс” с преподавателки Мария и Искра Палиеви; състав от студенти на композитора Асен Аврамов, също ученик на проф. Палиев; както и изпълнения на барабаниста Александър Даниел заедно с известния тромпетист Росен Захариев – Роко…

Скулпторът Мартиан Табаков отново ще бъде със своите инструменти на улицата

Миналата година улица „Цар Самуил” между „Солунска” и „Денкоглу” наистина придоби европейски облик и чар. Защото беше завладяна от изкуството, което присъстваше на улицата и в галериите в тази част на София. Тогава, както и сега проектът на Фондация „Въпреки” беше финансиран от Програма „Европа” на СО и реализиран в партньорство с община Триадица. Партньори този път са НУИИ „Илия Петров” и НМА „Проф. Панчо Владигеров”. Наистина удоволствие беше миналата година да се види реализиран проектът в неговата пълнота. А смисълът беше освен събитията в програмата улицата в тази си част да бъде освободена за този ден от коли. На улицата, свободна от МПС-та в този ден бяха експонирани прекрасните скулптури и пана на Мартиан Табаков. Тази година той пак ще участва, но този път само със скулптурни ударни инструменти заедно с перкусиониста Бранко Вълчев. Впрочем, така се прави в големите европейски градове като Виена, Париж и на други места. В един ден хората да се потопят изцяло в изкуството и то стойностно в едно определено място. Много е хубаво да има базари на различни места, но и пространства само за култура. Без сергии и храна или търговска дейност. А самият проект за разлика от други, които се пръсват по различни градски посоки, спази тогава, а и сега ще бъде така, класическия Аристотелов принцип за единство на време, място и действие.

Картини на Едмонд Демирджиян от изложбата в галерия “Дебют” ще има и в галерия “Париж”

Програмата е много богата и едва ли ще можем да изброим всичко в нея. Защото роля до голяма степен ще има импровизацията, която ще зависи и от присъстващата публика. Както вече стана дума, галериите ще работят през целия ден. В галерия „Париж” в този ден ще се открие изложбата на Едмонд Демирджиян /1951 - 2009/ - „Енергия“. Тя представя творби от различни творчески периоди, изпълнени с акрилни бои, пастел и акварел. Това е продължение на изложбата, която беше експонирана също по този проект в галерия „Дебют”. В нея бяха представени непоказвани творби на художника, предоставени от кураторката и изкуствоведка Мария Василева. Сега в тази изложба ще има и ��ови творби на художника. А той освен като художник е известен и като музикант. Защото, както се казва, Еди Демирджиян беше най-добрият барабанист сред художниците и най-добрият художник сред барабанистите.

Едмонд Демирджиян с неговите барабани - снимка личен архив на Мария Василева

За всичко това ставаше дума и на срещата на Мария Василева и музикантът проф. Христо Йоцов, ученик на Добри Палиев и приятел от години с Еди, с учениците от Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“. „Ритъмът има много лица, много проявления. Ние живеем непрекъснато в ритъм. Говори се за забързания ритъм на нашето време. Ритъмът е най-атавистичното чувство в човека. След това е дошла мелодията, дошло познанието, дошла е и речта даже. Ритъмът е първото нещо”, каза Христо Йоцов.

И се обърна към учениците: „Ние изобразяваме със звуци, а вие изобразявате с образи. И тези неща по някакъв начин правят едно цяло. И всъщност Еди Демирджиян това правеше в своя живот – обединяваше рисуването със свиренето на барабани. И аз съм сигурен, че във всяка ваша творба, във всяка скица може да се намери ритъм. И Еди Демирджиян точно това правеше. Еди беше маниак на тема свирене на барабани до такава степен да бъде много повече маниак от всички нас взети заедно, които се занимавахме с тази професия. На практика той печелеше от рисуване и влагаше всичко в закупуване на ударни инструменти. Той беше наел едно ателие, което беше разделил с полупрозрачно фолио, като в едната част беше ателие за рисуване, а в другата – мощна звукова апаратура и огромно количество ударни инструменти”, каза Христо /целият текст за срещата можете да прочетете тук/.

Христо Йоцов и Мария Василева на срещата с учениците от Художествената гимназия в София

За това и неслучайно учениците ще рисуват на улицата точно по темата ударни инструменти. И ще покажат това, което са направили преди това и след срещата с други техни връстници, този път от Музикалното училище. И в това също е смисълът от проекта – да обедини изкуствата и хората, които работят в различни сфери на творчеството. Защото изразните средства са различни, но посоката е една. „Бяхме явление, което промени мисленето на композиторите тогава. Като кажеш ударни разбираш тъпан и барабани, с което можеш да удряш на първо време и да, това е. Но никак не е само това, особено сега с тези сложни произведения, които се свирят”, каза пък в друг разговор за „въпреки.com” /прочетете тук/ Искра Палиева, една от дъщерите на Добри Палиев по повод ансамбъла „Полиртмия”, създаден от баща й, в който свиреха и двете със сестра си Мария.

А за учениците си в Музикалната гимназия, които ще свирят и на улица „Цар Самуил” добави: „Никак не е лесно, защото са много инструментите, а трябва да имаш различни постановки за всеки един от тях. Трябва да се отдели внимание на всеки един, за да бъдеш на ниво. Никак не е лесно, но е доста по-атрактивно и съм забелязала, че когато има ударни детето, което свири, има голям успех. След това може да мине и към други инструменти, но обикновено става обратното. Образованието тук дава възможност в определен клас да минеш и на друг инструмент”.

Искра и Мария Палиеви

А ако се върнем към галериите – в „Астри” ще е изложбата „Съвременна България”. Това е експозиция за една земя, от която сме дошли , и при която ще се върнем. Извън  определенията, такава, каквато е  в очите и душите през  естетиката и чувствата на Захари Каменов, Ивайло Мирчев, Светлин Русев, Милко Божков, Нина Русева, Петя Денева, Тони Елефтерова, Месрур Сабит и Милчо Костадинов. Различни поколения художници, символи на съвременното  изкуство и възможни  техни наследници в бъдещето, те са  свързани от топлината  и съпричастността към този къс земя, наречен България, отбелязва галеристката Вихра Пешева.

В Галерия ИНТРО пък е експонирана изложбата „Engraving” на Димо Колибаров, в която ще присъстват избрани творби от последната изложба на автора в Националната галерия. Димо Колибаров е един от авторите, които формират облика на съвременната българска графика от 1990-те до днес и я представят на международните форуми. Неговата фигура се откроява с качествата си на талантлив художник и успешен преподавател в катедра „Графика” на Националната художествена академия. Той е част от едно силно поколение графици, което променя пластичния език и преформулира възприемането на графиката в контекста на българското изкуство от края на ХХ и началото на XXI век, наред с художници като Кольо Карамфилов, Онник Каранфилян, Стефан Божков и др. Голямо признание за неговите постижения са многобройните национални и международни награди. А в тази галерия ще бъде инсталирана и графична преса, която ще даде възможност та всички присъстващи да се запознаят с тази техника.

Млади перкусионисти от Музикалното училище в София

В Галерия „Контраст” изложбата е „Pollution” - Греди Асса (живопис) и Елена Филипчева (колажи). „Pollution е обратната страна на екологията. Приемаме невъзмутимо натрупващите се лоши новини: почвата, въздухът, водата, растенията, животните понасят следствията на човешката намеса. Всяко действие, всяко движение, всяка работа оставя отпадък, боклук, нечистота. Кога ще бъде прехвърлена мярата, отвъд която настъпва антиутопията? Престъпен ли е прагът на необратимите процеси? Надхвърлен ли е пределът, който ще доведе до разпад на екосферата?”, питат авторите в анотацията за изложбата. И добавят, че тя е зов за завръщане на ентусиазма като сменим нагласите във всекидневието.

В Галерия SPAZIO на този ден ще бъде открита изложбата „Емоционални полета” - концептуален проект на София Дяволова. Той включва текстилни принтове, новаторски илюстративни техники, експериментиране при изработка на традиционния костюм, превръщайки го в произведение на изкуството. А в Арт къща с музей „Куклите” входът ще е безплатен за разглеждане на музейната експозиция. Куклената постановка „Малкият принц” е от 16.00 ч. (с предварително записване на тел. 0884 72 62 53). В Ателие „Ятри” –от 14 до 16 часа ще има колективно литературно четене с музикални импровизации по книгата „Басма и габардин” в присъствието на авторката Диана Иванова. Съвместно ателие „Ятри“ и магазинът за сувенири „Кали арт” през целия ден ще предоставят на открито възможност за най-малките да опитат и се забавляват с различни ръчни техники.

Асен Аврамов с ателието си “Пулсиращият човек”

На сцената ще участва състав от студенти от НАТФИЗ на композитора Асен Аврамов, също ученик на Добри Палиев. Преди време в разговор за „въпреки.com” /можете да прочетете тук/ той беше казал за работата си със студентите: „Способността да си ритмичен, да си музикален, да можеш да пееш, да можеш да танцуваш, да играеш, да работиш с текстове, да работиш с тялото си – това са основните инструменти на играещия актьор на сцената. Тоест, какво друго е актьорската игра ако не инструменти плюс способност да виждаш през театралните жестове нещата. А способността да владееш тази професия се състои в способността да владееш тялото си, лицето си, гласа си. И всичко това е приоритет на заниманията по музика, пеене, ритмика, пластическа координация, танци и така нататък, които според мен дисциплини в НАТФИЗ са със страшно малко часове”. Тогава и създаде по този повод в „Сфумато” чудесното ателие „Пулсиращият човек”. „Направихме го и нашата амбиция беше актьорите да се срещнат с едно такова предизвикателство. Обаче се оказа, че не само се срещат с това предизвикателство, но започват и амбицирано да присъстват вътре, че така да се каже се случи магията и това даде своите резултати”, каза тогава Асен Аврамов, а ние се надяваме, че ще ни изненада с нещо подобно и на улицата.

Росен Захариев - Роко

А на финала ще са барабанистът Александър Даниел и известният тромпетист Росен Захариев – Роко. Неотдавна Роко заяви в разговор за „въпреки.com” /прочетете тук/: „Всичко на музиканта е шаманско! Първите шамани са били музиканти и все още шаманите работят с музика, за да се свържат с духовете, защото те са посредници между духа и човека. Същата дейност се извършва и от музиканта. Това са вибрации, които са звук за мен и не само за мен. Това е първоизточникът на Сътворението и всичко е звук и вибрация. Със звука може да се разруши всичко и да се сътвори всичко. Това му е шаманското. На хората, на публиката би трябвало да действа сътворяващо. Има редица шамани - музиканти, които действат и обратно – разрушаващо. Има силата да направят и двете, в двете посоки да тръгнат. Силата е неутрална. Тя седи в центъра, но къде да я насочиш - зависи какво правиш с нея. Можеш да я убиеш или да родиш със звук”. А ние сме сигурни, че това което ще направят на финала със Санди ще е сътворяващо. Както се надяваме и цялото събитие да стане за присъстващите. Дано и времето е с нас… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Ада Митрани след десетилетия отново с изложба в София

„Деветнайсет години не съм пипала нищо. Последните ми работи оттогава, те са тук, оригинали, са илюстрации към една книга на Александър Шурбанов „Поезия за котки”. Те не са илюстрации, а са картинки в тази книга, които са нещо като за котки, като тема. Сега излиза третият тираж и ще бъде тук и ще го предлагаме”. Това казва художничката и адвокат Ада Митрани дни преди да бъде открита първата й изложба след десетилетия в София, в галерия „Арте”.

И продължава: „Това бяха последните неща, които рисувах преди 19 години, през 1995 година. Още си спомням лятото, дни преди да почна да следвам право. Завърших на масата в кухнята и край, повече не пипнах 19 години. Това е…”. Разговаряме в пространството на галерията, което се изпълни с творбите й, така очаквани от колегите й, приятелите й, публиката. Преди седмици, когато представяхме „Арте” във „въпреки” галеристките Антоанета Джонева и Гергана Борисова първото, което ни споделиха беше за предстоящата изложба на Ада Митрани. И докато разговаряме с нея ни оставят насаме с нея в галерията. А самите те са издали един изящен каталог на български и английски език за изложбата на Ада, озаглавена „О��въд”/„Beyond”.

„Аз, може би, идвам на всеки 2-3 години, честно казано, не се виждах много с колеги художници, но от друга страна тези хора, които писаха в каталога не са всички художници. Соломон Паси ми е приятел от край време, Юлиян Попов също и Гого Лозанов. Те са от моята компания, на времето. А с художници не се виждах много, освен с близки приятели и не ходех много по изложби и си мислех, буквално, че съм изтрита от паметта на всеки от моето поколение, а да не говорим от новото поколение, което изобщо не ме знае. Сама си го направих това, защото всеки, когато ме питаше: „Сега рисуваш ли, какво правиш?” и аз казвах: „Не, не рисувам и не искам да рисувам”. Това или се посрещаше с някакво съмнение, защото си мислеха, че не е възможно човек, който се е занимавал с това доста усърдно дълго време и е имал успех, сравнително, да остави това настрана и край – повече да не пипне четка или молив. Мисля, че никой не ми вярваше, съмняваха се, може би, защото мислеха, че не съм успяла в Америка като художник. Но аз действително нямах интерес, имах други интереси през тези години и се занимавах с други неща и просто нямах време и желание да се връщам към това.

Аз станах адвокат.

В началото на тази професия беше някакъв голям ентусиазъм за мене. Нова професия, нови интереси – аз бях напълно погълната от това. Нито имах време, нито имах желание да мисля за нещо друго. Но сега това се уталожи, аз, все пак, почти 20 години, откакто започнах да уча право и работя като юрист и по малко започна да спада интересът, не съм толкова възбудена, когато имам някакво дело и трябва нещо да правя. И затова, може би, мисълта ми се върна към други неща и интересите ми малко се промениха. Имам повече време и мисля, че затова се върнах…”, споделя Ада Митрани, която тази година отбелязва и 60 годишен юбилей. Някак си това звучи невероятно, защото нейното присъствие, излъчването й е на много млад човек. Без много въображение можем да си я представим като студентка в двора на Художествената академия или бързаща към сградата на юридическия факултет в някой от университетите в САЩ. Не влияе и това, че споменава за двамата си големи синове, поели пътя си далеч от изкуството.

„Емигрирах в Америка през 1986 година.

Почнах да уча право 1995 г. девет години аз, все пак се занимавах с рисуване, правех изложби. Имах няколко самостоятелни изложби, една от тях много успешна и голяма и на много хубаво място, много хубава галерия, то не е и галерия, а музей, на един цял етаж…Не е да кажеш, че не съм имала изяви или успех, но в един момент ми омръзна, ние се местихме много, по много щати. Нито можеш да се установиш за дълго време, нито приятели, нито публика – нищо. Всеки път наново – отиваш някъде другаде. Мен просто ми омръзна да съм сама вкъщи, да рисувам, а пък няма и къде да го покажа, нали? Един художник трябва да има outlet, трябва да има излаз, да бъде видян. То са много малко тези художници и аз ги наричам истински художници, които не ги интересува кой ще ги види и хареса и нямат нужда от това. Те могат вкъщи да си седят по цял ден в ателието да рисуват и това ги удовлетворява. Но повечето от нас искаме някой да види и да ни хареса работите, да получим някакъв отговор. По този начин разбираме нашата ценност, ние не може да я определим, защото не сме сигурни. А пък се оказа, че съм някак си сама”.  Признава съвсем искрено и естествено Ада и прави сравнение със София, като че ли с миналия си живот.

„Тук в София има много художници, има много добри художници и те са във връзка, те са общество – виждат се, говорят си, обсъждат изкуството. Те правят изложби, какво ли не става – кипи културният живот. И те един от друг се вдъхновяват. Като си там сам, нямаш тази общност и аз се почувствах… просто ми омръзна да живея по този начин. Исках да живея - нещо друго да започна да правя. И какво друго, какво друго? Аз, всъщност, даже не казах на мъжа ми отначало. Почнах да мисля – може счетоводител да стана, обаче разучих, че ще ми отнеме много време. Трябва една година подготовка по математика, която аз не съм взимала в Академията, щеше да ми дойде много цели 5 години и реших, че това ще бъде много трудничко. Аз имах вече две деца – едното на 2, другото на 6 години, малки и разучих, че право човек може да изучи за 3 години, ако има друго висше образование, което аз имах. Това ми се видя кратко, а ми се видя и лесно. Аз имах и интерес –

правото е много занимателно,

имаш връзка, срещи с правни въпроси ежедневно, защото показват и по телевизията – за конституционно право за не знам какво си дело, в което един човек какво направил и тези неща се обсъждат доста по-нашироко, отколкото, може би, тук. И аз имах интерес, подготвих се за някакъв изпит, не много лесен, честно казано. Приеха ме и почнах да уча право и се родих. За мене беше щастие и досега го считам за най-хубавите си години. Беше изключително интересно. На мен добре ми пасна, аз имам аналитично мислене по принцип. По наследство, защото баща ми е физик /проф. Леон Митрани –б.а/, брат ми е математик, майка ми завърши стоматология, после Библиотечния институт. Няма в моя род художници, от някъде съм взела нещо. Аналитично мислене много ми пасна и аз се почувствах в свои води”. С усмивка каза Ада Митрани, която в целия ни разговор е много самокритична и някак си пак аналитично оценява и миналото си и изявите си в тези коренно различни поприща. Като че ли гледа на тези 19 години от живота си отстрани.

Признава като млада колежанка, макар, че тогава е вече над 40 години с две деца, че й е било много интересно и приятно и даже, когато имало ваканции с ужас се е връщала в къщи с мисълта, че няма да ходи на училище. Завършила право не там, където е започнала, защото семейството се местило често. Започнала работа в една голяма петролна компания, една от най-големите. Те са шест в САЩ, тази е номер 4, по големина. Там работила в отдела по патенти и по лицензи, договори. След като тази компания се преместила, започнала  работа в една малка кантора, която се занимавала с дела от най-различен характер, извън бракоразводни и криминални – договори, конституционно право, търговски, граждански …”Много интересно, защото ние бяхме малка кантора, трябваше да се ходи в съда, да се явяваш да говориш със съдията. Беше добра практика за мен да се науча на нещо. След това мъжът ми си намери работа на друго място и аз започнах работа там, където съм в момента във Вашингтон за федералното правителство, в министерството на енергетиката. Това е една прекрасна работа – толкова интересна и на високо равнище. Такива дела, които засягат голяма част от страната, например, някоя държава ни съди или някой щат ни съди, или някой ни съди за 1млрд. долара – огромни суми, но не само суми, а и теми. Аз съм в група за съдебно право, не юрисконсулт, а съдебно право”. Уточнява художничката подробности от другото си професионално амплоа. Прави и сравнения с България. „Тук е писане и кодекси, докато там пак има такова нещо, но може да се създаде нов закон, един вид от съдията. Той издава решение, това решение е прецедент, зависи кой съд е. Но, ако е по-върховен съд всички го следват. Това става закон. Това е много интересно в американското право, не знам да го има някъде другаде”. Без да й споменаваме си я представяме едва ли не във филм или роман от многобройните американски саги на съдебна тематика.

И все пак

след 19 години отново посяга към белия лист…

”Имаше едно затишие, не знам дали тук си спомняте. По едно време имаше в САЩ не можеше да се разберат в Конгреса какъв бюджет да прокарат и правителството затвори за три седмици. Моето министерство не затвори, защото имахме пари отнякъде другаде, та продължихме да работим, но всички други, които са свързани с тези дела, те затвориха. Работата доста намаля за тези три седмици и си казах: „чакай да опитам нещо”. Това беше началото на тази година. Чакай да опитам нещо, докато има някакво затишие. И реших, че трябва да започна от нещо малко, защото, всъщност почнах от нещо по-голямо, но не ми вървеше и се уплаших „ето, трудно е отново да започнеш” и някаква пречка в мозъка се явява и нещо не ставаше. Реших нещо по-неамбициозно и взех едни малки, сравнително малки листове хартия и, за да мога да го правя тук - там, в смисъл 15 минути имам или половин час. Няма да вадя бои, сложни работи и с едни писалки, то можеше и с туш и перо, но аз за по-лесно с писалки, с едни тънички започнах да си правя. Виждах го като едно плетене, аз много обичам да плета. То го нижеш така, плетеш го и ми се видя като плетено, някак си”.

Разказва как са се родили новите й работи след толкова години Ада Митрани, дори малко притеснено. Но, като че ли това е само миг и продължава: „Заглавието е „Отвъд” – първо, защото аз нали идвам отвъд, отвъд океана и второ не знам, някак си – получи се някаква връзка между изкуство, но има и пак този елемент…те сега са по-организирани, по-изчистени, по-дисци��линирани, няма почти нищо експресивно.

Искаше ми се да са по-декоративни, по-изчистени

по някакъв начин, като направя връзка между по-свободно рисуване и нещо техническо, защото аз се занимавам с това и освен това има много букви. Много неща с малки букви, аз взех текст, каквото ми попадна там в работата ми – един текст и почнах да преписвам. Там ще видите президента Обама, има government, отделни думи, които са от някакъв такъв текст, политически. Не съм имала нищо предвид, това ми попадна. Букви и някакви машини, които са патент, рисунки патентни…Исках да направя контраста между някаква техническа рисунка и някаква по-свободна, по-експресивна, но да си остане и организирано”. За нас това е един нов свят, в който влиза художничката с лекотата на таланта си и осмислянето на преживените години без допир до четката и перото. Извън тези по-свободни седмици в работата, за които споменава Ада има и нещо друго, което я е провокирало „да се върне”.

„Видях наскоро във Вашингтон една изложба и тя може би до известна степен ме вдъхнови. Една жена, във Вашингтон живее – неща на хартия, но много фино направени, малко като чертежи бяха нещата й. Те бяха по-скоро като някакви биологични рисунки, линии. Това ме впечатли доста, мисля, че от това се запалих – уж на хартия, но с цветен туш и след това реших, че и аз трябва да опитам нещо какво ще стане. Не е толкова известна художничка”. Не е толкова важно името на американската художничка, без да подозира има своя малък принос Ада Митрани да е тук не просто така, както го прави през две-три години, както признава, а с изложба нова и различна, както също признава. И все пак в целия разговор се връщаме към началото, към вдъхновенията, към приятелствата. Нейни преподаватели в Художествената академия, където е завършила илюстрация са покойният Христо Нейков и Владислав Паскалев по оформление, вече професор. „Аз завърших илюстрация. Графика, не знаех как да правя. Имаше някакъв курс, бях видяла нещо там, но…След това със Захари Каменов, двамата, искахме да опитаме нещо – и един от друг се учихме, защото нито той знае, нито аз знам, но лека-полека”.  Сега

Откъс от разговора с Ада Митрани можете да чуете тук

Захари Каменов й помага да подредят изложбата в „Арте”.

Успяла е да види изложбата му и арт инсталация „Кончето” в галерия „Астри”. В този смисъл не крие, „че рисуването малко се забравя, но не за дълго време. Малко си ръждясал и не можеш, не знаеш как  щрихът точно се правеше, но по-трудната част не е техническата част толкова, колкото да измислиш какво да направиш. Там, повечето време мислех сега как ще стане. Някои хора почват направо и Вежди /казва го, защото си приказваме сред рисунките на Рашидов в „Арте”/ е от тези хора, сяда и на листа прави. Аз не съм от тези хора – аз трябва да си направя малка скица и да реша какво е - правя такива мънички, не големи. Трябва малко да си измисля и тогава да почна. Така, че там ми отиваше повечето време и мисленето, иначе, като почнеш става бързо”. Казва го сякаш извинително, смутена от самата себе си, като че ли Ада Митрани. Но продължава вдъхновено за обичаните си художници. „Не мога да кажа, че съм от хората, които имат някого наум, от когото се вдъхновяват. Разбира се, има хора, които много ми харесват в един момент и аз така гледам с интерес на техните работи. Обикновено това са мои колеги, някой с когото се виждам често и много ми харесва той какво прави…Но примерно много харесвам Хуан Миро и Паул Клее, но не че моите работи приличат на техните, но просто те ми допадат много. Нищо не правя в този стил, непременно.

За книгата на Шурбанов се чудех какво да направя,

да илюстрираш поезия е много странно. И аз реших – бях прочела тогава една книга за един художник, който имитира изключително добре художници като Пикасо, Брак, Шагал и т.н., след това ги продава като оригинали. Той вече не е жив. И много успешен, той ги прави толкова добре, че никой не разбира и продава. Аз все търся да се превъплътя в някой друг и реших да видя какво ще стане, ако искам да нарисувам нещо като Шагал или като Модилияни, или като Паул Клее…И фактически тези илюстрации са така направени, не всички, но повечето има на Миро, на Модилияни, на Брак, на Шагал, на Пикасо, в техния стил, но котки. Темата е котки. Най-забавно ми беше на Паул Клее, то е толкова различно от моето, че няма накъде повече. Там трябваше много да се съсредоточа, да разбера какво е неговото мислене, той няма котки, а аз трябва да направя котка, така, че трябваше да мисля по този начин. Много ми беше забавно”.

В разговора с Ада Митрани някак естествено се преплитат времената и географските ширини  – тук, там - България, САЩ, преди, след… „Близките си приятели ги виждам всеки път, като дойда. Много хора се оплакват,

в България много хора се оплакват.

То си е малко характерна българска черта. От друга страна повечето от тях живеят, всъщност, един доста качествен живот. Може би ние в Америка да имаме по-висок стандарт, но качеството на живота, в смисъл, много повече работим, повече време отива в превоз от къщи до работа. Остава ни много по-малко време да можем да правим нещо за себе си. Тук хората имат това време, виждат се, имат много приятели, можеш да се срещнеш непрекъснато някой в града. Няма такова нещо при мене, ако искам да се видя с някого, трябва да се разбера 2 седмици преди това и я се видим, я не. Живеем доста по-изолиран живот. Мъжът ми е химик, професор, американец. Малкият ми син има талант определено, то се вижда. Много добре рисува, но той учи машинно инженерство, към това се насочи. Аз не съм и го поощрявала, а големият ми син няма талант, той нищо не може да свърши. Но аз не го поощрявах малкия да се занимава с изкуство, защото, честно казано, много ще му е трудно, ако натам с�� насочи. Мисля, че по-добре нещо друго да прави.

Абсолютно изкуството е лукс

и то така се и възприема, сигурно навсякъде, но в Америка хората смятат, че ти като си художник, ти ще си рисуваш така или иначе, защото обичаш това да го правиш. Няма нужда да ти плащат, защото така или иначе ти обичаш да рисуваш. Не бих казала, че е добра професия, трябва нещо априори, ако ще си художник, иначе е трудно. Аз имах една много успешна изложба, голяма 50 работи бях сложила. Половината се продадоха и беше много на ниво, но си дадох сметка, че това няма да е всяка година, а може би веднъж на 5 години и реших, че вече няма смисъл”. Връща се към темата на живота си художничката, авторитетен адвокат �� САЩ. За избора за изложбата си в галерия „Арте” споделя, че попитала свой приятел колега да й даде идея къде да се обърне.  Признава, че не е знаела нито тази галерия, нито другите, които той й казал. „Но се оказа, че майка ми преди това е говорила с галеристките от „Арте” и те са проявили интерес. Другата галерия не ме знаеха. Тези хора са проявили интерес и се обърнах към тях. Те бяха много гостоприемни, сърдечни, казаха каквото искам да сложа, това да е за мое удоволствие. Това беше много добре за мен”, с усмивка казва Ада Митрани и поглежда към Антоанета и Гергана, които търпеливо изчакват нашия разговор на тротоара пред галерията. Изложбата се открива на 15 октомври и определено ще бъде едно от големите събития на артистичния сезон в София. За бъдещето тя казва отново с леко самокритичен тон: „Надявам се да продължа, мисля да не се отказвам, но трябва да измисля какво друго да правя, няма да продължавам в същия дух, по същия начин. Трябва да измисля нещо друго. Това е проблемът, не искаш да си същият, искаш нещо друго да правиш, трябва да измислим следващия етап…”. Прекрасни думи са написали колегите и приятелите й в текстовете си към каталога за изложбата й.

Ще цитираме съученика й вече проф. С��етослав Кокалов, ректор на Художествената академия: „Всички знаем, че Ада Митрани е изключителен художник. Нейните работи от 80-те и 90-те ще останат в историята на българската графика и илюстрация. Последните ѝ творби впечатляват с красота и виталност. Феноменални са и нейните преходи от изкуството в правото. Всички се  чудят как го постига. Защото сме чували, че обратното е по-лесно. А тя го прави и в двете посоки със завидна лекота. Аз не се учудвам. За мен Ада си остава момичето от съседния чин (статив) в 1-ви Б курс на ХГ от 1970 г. Момичето, което рисуваше с най нежната и точна линия, което беше отличничка по химия и математика, което научаваше по един чужд език на всеки две години . . . Как да не се влюбиш. Особено когато си на 15”. Не само тези слова, но и на другите автори, ние прочетохме като: „Ада, добре дошла у дома…липсваше ни”. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов