#Ловеч

[realistimo]

👨🏻‍💻 Публикувайте вашите обяви за имоти или разгледайте най-актуалните предложения в град Ловеч. 🏠

Публикувайте обявата си БЕЗПЛАТНО на 👉 https://realistimo.com/bg/buy/lovech-bg/ 🌐

🤝 Имаме нужда от вашите съвети! Скоро ще бъдат добавени още повече функции, много от които за първи път в България. За нас е изключително важно вашето мнение. 

❓За повече информация, моля свържете се с нас на:

📞 088 535 2387 или 📧 agent@realistimo.com

[vprki]

Място на паметта*: Българският павилион на 60-ото Венецианско биенале

„В кой момент тогава човек трябва да се съпротивлява? Когато ти отнемат колана? Когато ти заповядат да се изправиш в ъгъла? Когато човек прекрачва прага на дома си? Арестът се състои от поредица от случайни неуместности, от множество неща, които нямат значение, и изглежда няма смисъл да се спори за никое от тях поотделно... и все пак всички тези случайни неуместности, взети заедно, неумолимо съставляват ареста.”(Александър И. Солженицин, Архипелагът ГУЛАГ 1918–1956)

Написа за „въпреки.com”Ния Табакова, изкуствовед и куратор във въведението към текста си за българското силно присъствие на 60-ото Венецианско биенале за изкуство.

Българският павилион в 60-ото издание на Венецианското биенале бе официално открит на 19 април. В него е представен проектът „Съседите“ с комисар Надежда Джакова, който е безспорен успех. За първи път България участва в трето поредно издание на един от най-големите и важни форуми за съвременно изкуство в света и може би за първи път Българският павилион е споменат и отличен в престижни международни медии и издания като The Guardian, The Art Newspaper, Frieze Magazine, онлайн платформите e-flux, BelinArtLink, Galerie Magazine. Това е един от малкото случаи в които българската държава  признава една от най-тъмните страни на комунистическото си минало. Но успява ли Българският павилион действително да разкрие „истината“ за неудобното минало или дори една малка част от нея?

Проектът „Съседите“ с куратор Васил Владимиров и автори Джулиан Шехирян, Красимира Буцева и Лилия Топузова, е плод на повече от 20 години изследвания и 9 години сътрудничество между тримата визуални артисти, изследователи и историци. В основата на техните проучвания в рамките на проекта стоят проведените от тях над 40 интервюта, които разкриват премълчаните спомени на оцелели от трудовите лагери по време на комунистическия режим в България. Инсталацията, която обединява интериорно и екстериорно пространство, видео, звук, обекти, интерактивни кинетични елементи и архиви, е представена за първи път със заглавието „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в Софийска градска художествена галерия и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ през 2022 г., след което чрез различни формати и в галерия Структура, Университетът Принстън и Университетът в Торонто през 2023 г.

Встъпвайки в пространството на Българския павилион, самият той скрит из лабиринта на венецианските колони, арки и канали, попадаме в тайно убежище, реконструкция на средностатистическо българско жилище от миналия век, където споменът от травмата продължава да живее, независимо от отсъствието на неговия обитател. Атмосферата е тиха и спокойна. Сумрачно е. Чуват се звуците на топла лятна вечер – песента на птиците, полъхът на вятъра, шумът на водата. От време на време уединението е пронизано от тракането на шевна машина или включването на грамофон.

Мебелите са стари и захабени. В кухнята се мяркат пепелници пълни с цигари и неизмити съдове, под завивките на единичното легло в спалнята, вместо дюшек или пружина, стърчи слама, в етажерките на хола внимателно са курирани буци пръст, а телефонът е затиснат с камък.

В семиотиката на това пространство всеки предмет, всеки образ и всеки звук има своето определено място и значение. Те се наслагват един върху друг като времеви и пространствени пластове и подобно на пъзел постепенно изграждат силуета на това, което ��поред Лакан не може да бъде символизирано. Буците пръст са взети от изследвания на терен в местностите, където са се намирали лагерите в Белене и Ловеч. Намерените предмети са от местата, в които жертвите на политическото насилие са били принудени да живеят в глад и мизерия, задължавани да извършват непосилен физически труд, а някои от тях са намирали и своя край.

Звукът от водата е шумът на тихия бял Дунав, пазителят на черни тайни (Лилия Топузова „Спомени за остров Белене“, 2019; Remembering Belene Island: Commemorating a site of violence by Lilia Topouzova; published at The Routledge Handbook of Memory and Place in 2019). Образите на растенията, които обикновено внасят хармония и спокойствие във всеки дом, са прожектирани като анимирани тапети на стената или поставени като хербарии между предметите. Те са истинските оцелели „свидетели“ на това насилие.

Сред книгите, небрежно подредени в различни ъгли и рафтове в жилището, ясно се отличават „И изгрява слънце (Фиеста)“ на Ърнест Хемингуей и "Моят последен дъх" на Луис Бунюел – автобиографии, съхраняващи отпечатъка от времето на едно друго „изгубено поколение“, което не е принудено да мълчи и не го е страх да разказва. „Колкото повече се изнизват годините на нашия живот, толкова по-скъпа ни става тази презирана някога памет. Неусетно спомените се трупат и един ден се улавяме, че напразно търсим името на приятел или роднина. Забравили сме го. Можем и да изпаднем в ярост, напразно да търсим дума, която знаем, ето я на върха на езика, но тя упорито отказва да изскочи. С тези първи признаци на забравата и с другите, които няма да закъснеят, започваме да разбираме и да признаваме колко важна е паметта.“, пише Бунюел. Точно това е и една от основните мисии на проекта “Съседите” - да не позволява на забравата да завладее нашите животи.

В центъра на инсталацията се намират спомените на оцелелите. Разговорите с тях се включват спорадично сред относителната тишина. Разбира се, в контекста на биеналето, те са преведени на английски език и прочетени от актьори, което напомня на слушането на приказки от грамофонна плоча в детството. В отделните стаи се помещават различни истории: в хола са хората, които говорят открито за случилото се и травмата от него, в спалнята - тези, които говорят с недомлъвки, а в кухнята -  онези, които мълчат или вече не са сред нас. Противно на очакванията, тези разговори са само откъси и в тях липсва каквато и да е драматичност или акцентиране върху ужасяващите действия на насилие. Забравили ли са жертвите  за това, което им се е случило или не искат да разказват? “Питам се защо хората мълчат, когато злото настъпва”, казва Цветана. Остава усещането за недоизказаност, един абстрактен спомен, който не може да бъде напълно възвърнат, изразен с думи или използван като доказателство срещу несправедливостта.

В една от своите статии, която изследва концепцията за травмата в психоанализата, Кати Карът (CARUTH, CATHY. “Introduction.” American Imago 48, no. 1 (1991): 1–12. http://www.jstor.org/stable/26304030) пише: “Можем да кажем, че травматизираните хора носят невъзможна история в себе си или самите те се превръщат в симптом на история, която те не могат да притежават изцяло.” Изхождайки от тази травма достъпът до личната  история става невъзможен, което води до “криза на истината”. “Подобна криза на истината се простира отвъд въпроса за индивидуалното лечение и задава въпроса как ние в тази епоха можем да имаме достъп до нашия собствен исторически опит, до история, ��оято в своята непосредственост е криза, до чиято истина няма лесен достъп.”

Проблемът относно възстановяването и съхраняването на “местата на паметта”, като трудовите лагери в Белене и Ловеч, е свързан не само с деликатността на темите, засягащи така нареченото “дисонантно културно наследство”, което се отнася до травматични моменти от историята, но и с липсата на конкретна и пълна информация за случилите се събития в близката история.

На откриването на Българския павилион на 60-ото Венецианско биенале от ляво на дясно: Красимира Буцева, Джулиан Шехирян, Лилия Топузова, Надежда Джакова и Васил Владимиров

Един бърз преглед на наличните данни за преминалите през  “трудово-възпитателните общежития” показва, че цифрите вари��ат между 23 608 и 285 000 души, а общият брой на насилствено загиналите там не е установен. Липсва и консенсус по въпроса колко на брой са били тези лагери - вероятно между 40 и 100. Главната причина цифрите да не съответстват е, че в много от случаите арестът не е бил съпроводен от съдебен процес, благодарение на Закона за Народната милиция, приет през 1948 г., с който се регламентира дейността на лагерите. Според този закон “по административен път” е можело да бъдат задържани: “лица с фашистки и антинародни прояви; изнудвачи, измамници и рецидивисти; сводници, сутеньори и лица, опасни за обществения морал; комарджии, просяци и лица със скандално поведение; спекуланти и черноборсаджии”. След падането на комунистическия режим в България в началото на 1990 г. е заведено следствено дело за трудовите лагери, но поради отсъствието на категорични доказателства за извършените престъпленията в тях, съдебният процес е прекратен. Липсата на публично поемане на отговорност и официална позиция от страна на държавата допринася за допълнителната неяснота по темата.

В своята концепция за 60-ото Венецианско биенале кураторът Адриано Педроса се фокусира върху чужденците, различните и неразбраните. Следвайки тази линия, Българският павилион поставя на преден план “местните чужденци” - личности, които са били “аутсайдери” в собствената си държава, защото не са се вписвали в идеологията на политическия режим.  Инсталацията “Съседите” не си поставя за цел да попълни пропастта от липсващия наратив от този период в историята, а по-скоро деликатно и непринудено да кристализира колективната памет за жертвите на “политиката на насилие”. Художественото пространство на инсталацията, където границата между понятията „вътре-вън“, „спомен-настояще“, „истина-фикция“ губят ясните си очертания, се оформя като място не само на възпоменанието, но и където наследствената травма може да бъде излекувана - с грижа, деликатност и постоянство, но и с осъзната съпротива към несправедливостите в съвремието.

*Терминът „Място на паметта“ е въведен в Les Lieux de mémoire от Пиер Нора, публикуван между 1984 и 1994 г. Определението се отнася до онези места, където „паметта се кристализира и сплотаява“; „местата, където изчерпаният капитал на колективната памет се кондензира и изразява“. ≈

Текст: Ния Табакова

Снимки: Стефан Марков и архив

P.S. на „въпреки.com”: Ще продължим да публикуваме текстове за 60-ото Венецианско биенале за изкуство и забележителното присъствие на Българския павилион в контекста на Форума. Нашите читатели могат да прочетат при нас важни текстове за него от обявяването на спечелилия българския проект „Съседите“ с автори Лилия Топузова, Красима Буцева и Джулиан Шехирян с куратор Васил Владимиров, отзвука в световните медии и специалната покана към екипа от папа Франциск.

[firewood-beech-ash-oak-ltd]

Хайките за лагерите Белене и Ловеч - Хулиганската акция 1958 г.

[petarnizamov]

Воайорската акция на шефа на МВР Пловдив Васил Костадинов, който ако можеше да въдворява в лагери без съд и присъда, щеше !

Преди ден , по заповед на директора на полицията в Пловдив - Ст.комисар Васил Костадинов в пловдивско нощно заведение пловдивските полициаи си позволиха да заключат и обискират на голо около 400 случайни посетители. През 1958 г. Хулиганската акция "Мълния" на БКП препълва концлагера в Ловеч от младежи, които просто мислят различно. Превъплъщението на мероприятие "Мълния" от 1958 г. в 2023 г., което направи полицията в Пловдив вчера на връх Гергьовден в Пловдив се случва точно докато нашите разследващи журналисти от ЮСТИЦИЯ приключваме разследване на директора на полицията в Пловдив - Ст. комисар Васил Костадинов и известни пловдивски мастити адвокати относно схема за кражба на паричните гаранции по наказателни дела.

Директора на полицията в Пловдив - Ст. комисар Васил Костадинов Проверяваните преди ден 400 случайни клиенти и служители твърдят, че са прекарали нощта на опашка и са събличани голи, за да бъдат обискирани. "Съблякох си панталона, накараха ме да клекна и ми издадоха протокол. Това се случи с всички останали. Не ми е приятно, не се чувствам окей", сподели клиент. Безпрецедентен обиск на клиенти в нощно заведение в Пловдив под ръководството на директора на полицията в Пловдив - Ст.комисар Васил Костадинов . Полицията затвори за пет часа нощно заведение. Клиентите се оплакаха, че са били унижени, като са съблечени чисто голи, преди да бъдат пуснати от органите на реда да си тръгнат.  В леко отклонение, ще споделим в аванс, че в ЮСТИЦИЯ имаме сигнал, чието разследване ще обявим скоро за схема за кражба на паричните гаранции по наказателни дела с участието на известни пловдивски адвокати и ръководтвото на полицията в Пловдив. В Бургаския окръжен съд прикриха мярката на убиеца Пламен Русев

В момента директор на полицията в Пловдив е Ст.комисар Васил Костадинов.

На 21 януари 1958 г. по инициатива на Тодор Живков Политбюро на ЦК на БКП решава МВР да въдвори на принудителен труд „отявлените и вредните за обществения ред и спокойствие хулигани, крадци-рецидивисти и други разложени елементи”.  Във видеото ще видите за хайките за лагерите Белене и Ловеч, част от Хулиганската акция 1958 г. Операцията е ръководена от тогавашния колега на директора на полицията в Пловдив е Ст.комисар Васил Костадинов - заместник-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов на БКП. Петър Низамов : Марк Твен няма цитат “Ако гласуването можеше да промени нещо, то би било незаконно!” 2023 И тогава е мобилизиран, по подобие на кухата акция от преди ден на директора на полицията в Пловдив е Ст.комисар Васил Костадинов в пловдивското заведение Bushido, пак целият състав на МВР. Основната част от арестите са извършени на 26 януари 1958 г. Те се провеждат по списъци, а подвижни бригади арестуват на улицата лица в неприлично облекло.Общият резултат от Хулиганската акция с арестите през януари, февруари и март е 1700 въдворени и броят на лагеристите в ТВО Белене нараства на 2800. Само няколко месеца след Хулиганската акция Седмият конгрес на БКП оповестява, че социализмът в България е победил, социалистическият сектор е завоювал всички позиции в стопанството, капиталистическата класа е ликвидирана и българската нация се превръща в социалистическа нация. Приключила е епохата на класовата борба и всяко противопоставяне на режима вече не може да бъде друго освен социално или психическо отклонение. И днес от полицията в Пловдив и подчинените на Ст.комисар Васил Костадинов говорят за успешна акция срещу нарко-разпространението и три досъдебни производства... Но за какво ? За един грам трева, три производства... Докато си точно полицията в Пловдив протектира големите дилъри в Столипиново с килограмите хероин, при които даже са на заплата някои служители от състава на директора на полицията в Пловдив Ст.комисар Васил Костадинов. През 1959 г. Никита Хрушчов ще заяви, че на комунизма може се противопоставя само луд човек. В българския случай – само хулиган. Повечето от изпратените в концлагера „хулигани” нямат нито криминални, нито „вражески” прояви. Вината им е, че не приемат ограниченията на комунистическия режим върху свободата да пътуват, да се обличат, да слушат музиката, която харесват, и да гледат филмите, които ги интересуват. Момичета и момчета, пожелали да облекат модни „ямурлуци” и тесни джинси. Всички те са „агенти на западната идеологическа диверсия”.

Ето как са изглеждали т. нар. хулигани от комунистическата власт през 1958 г Оцелелите от лагерите са освободени след окончателното им закриване през 1962 год. Но това е през далечните, тъмни и безправни времена на сталинизма... Да се върнем на вчерашната акция на директора на полицията в Пловдив - Ст. комисар Васил Костадинов, завършила с унижаването на 400 човека и залавянето на 1 грам трева... За методите ! 2023 г. - град Пловдив: "Спряха музиката и наредиха всички в колона. Започнаха да проверяват всеки и не ни пускаха да си ходим. Това продължи дълго време. Абсолютно всички бяхме събличани - за мен това не е нормално и е унизително", обясни клиентка на заведението, унизена от изпълнителите на заповедите на директора на полицията в Пловдив - Ст.комисар Васил Костадинов.

Отивате на заведение и някоя от тези на снимката съблича "законно" вашата жена. Как бихте реагирали, г-н Ст.комисар Васил Костадинов? ПОТРЕС: НАГРАДИХА СИМИДЧИЕВ СЪДИЯТА ОТ РАЗСЛЕДВАНЕТО НИ “ГНИЛИТЕ ЯБЪЛКИ В СЪДЕБНАТА СИСТЕМА” Мъж, работещ на входа на заведението, каза, че полицаите от полцията в Пловдив са нахлули, спрели са музиката и са започнали да се държат арогантно. "Закараха ме в тоалетната и ме накараха да си сваля гащите. Чисто голи - мъжете ни караха да си сваляме панталоните и гащите и да клякаме", добави той. По разказа на една от сервитьорките тя е започнала да прави клип с телефона си, когато полицай от състава на на полицията в Пловдив с директор - Ст.комисар Васил Костадинов отишъл при нея и я предупредил да изтрие записа, или в противен случай ще бъде задържана и отведена в районното управление. "Снимала съм само клиенти след тяхното изрично съгласие. Лица на полицаи не съм снимала. Заплашиха ме, че ако не изтрия клипа, ще ме арестуват. Удариха ме през ръцете. Близо 400 души бяха проверявани и събличани в продължение на пет часа. Лично аз ще пусна жалба", разказа потърпевшата. Нейна коле��ка допълва, че униформен служител я спрял на паркинга и ѝ казал, че ще трябва да бъде поемно лице.

Воайорската акция на Полицията в Пловдив. Проверяват жени в тоалетната на голо "Обясни ми, че нямам право да откажа и ако откажа ще ми бъде съставен акт. Заведоха ме в районното, където трябваше да наблюдавам как претърсват и обискират чисто гола жена... гледката беше потресаваща", споделя служителката. Тези случки трябваше отдавна да останат в тъмното минало на сталинизма, но директорът на ОДМВР - Пловдив - Ст.комисар Васил Костадинов е решил да върне пловдивското МВР в онази дълбоко комунизирана структура на Народната полиция от 1958 г. и Хулиганската акция. 1957г. През 1957 г. комунистическата власт на БКП решава да се разправи с всички про-западни елементи и използва една битово убийство за повод за започването на масови арести през зимата на 1958 г., известни като Хулиганската акция с кодово име „мероприятие Мълния”.  Това са снимки на „хулигани”, арестувани през януари 1958 г. за хулиганско държание и облекло (съжалявам за грубото заличаване на лицата от комисията по досиетата.) Момичетата на снимките са касиерка, служителка и студентки в консерваторията, във ВИТИЗ и по журналистика. Кратките справки гласят: „Задържана без паспорт с късо палто тип „ямурлук”, родителите й са бивши търговски деятели, зле настроени към народната власт...” „Задържана за носене на „ямурлук”, и неприлична прическа...” „Задържана без личен паспорт, с тесен разцепен панталон и прическа „конска опашка”, баща й е офицер от бившата царска армия.” „Задържана за неприлични танци в ресторанта на ЦУМ...” „Ямурлуците” се продавали в ЦУМ и въпреки това за властта те били изобличителният белег на „подражателите на Запада”, предизвикателният знак на „хулигана”, отхвърлящ социалистическия начин на живот. (Преди да се присмеем на този тоталитарен дрескод, нека се сетим за днешните забрани на забрадките. Преживяващите криза демократични общества не са застрахо��ани срещу племенен страх и аплодиране на нахлуването в личните пространства на човека.) .

Студентка също определена от комунистическата власт като хулиганка заради носените от нея дрехи Тези масови арести през зимата на 1958 г., известни като Хулиганската акция, имат кодово име „мероприятие Мълния”. Като повод за операцията е използвано убийство в столичен трамвай, извършено в края на декември 1957 г. На 21 януари 1958 г. по инициатива на Тодор Живков Политбюро на ЦК на БКП решава МВР да въдвори на принудителен труд „отявлените и вредните за обществения ред и спокойствие хулигани, крадци-рецидивисти и други разложени елементи”. Операцията е ръководена от заместник-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов; мобилизиран е целият състав на МВР.  Основната част от арестите са извършени на 26 януари. Те се провеждат по списъци, а подвижни бригади арестуват на улицата лица в неприлично облекло. Общият резултат от Хулиганската акция с арестите през януари, февруари и март е 1700 въдворени и броят на лагеристите в ТВО Белене нараства на 2800. (Това е едно от големите, но не и най-масовото въдворяване в историята на българските концлагери. Първенството се държи от арестите по изборите през май 1949 г. и след смъртта на Георги Димитров през юли 1949 г., когато в концлагерите са изпратени над 4000 души.) По инструкция разследването се провежда „в най-кратки срокове” от същите служители на МВР, които са извършили арестите, в това число от курсистите в школата на МВР. Малко по-късно формалностите отпадат и арестите на 3 и 4 февруари са вече по готов списък за изпращане в ТВО. От задържаните към 10 февруари 1328 души следствието едва на 9 е продължено поради наличие на данни за тежко престъпление. 180 са освободени - една трета от тях са деца на партийния и интелектуален елит, задържани за хулиганско облекло, а останалите са тежко болни, инвалиди и пр. В ТВО са изпратени 1145 души. От тях 167 са непълнолетни, като най-малкият лагерист е 12-годишен. 34 от непълнолетните са момичета. Част от въдворените действително са хулигани или криминални престъпници, но те не са арестувани за извършени престъпления, а защото фигурират в криминалния контингент. Други са въдворени с чисто политически обвинения: „работил против властта, ОФ и ТКЗС”, или „замислял измяна на Родината” (тоест бягство от социалистическия рай), или „при обиска в дома му са намерени снимки на цар Борис и царското семейство и фашистка литература”. В един студент по медицина са открити две тетрадки стихове „с много гнусно вражеско съдържание”. Въпреки това никой от задържаните не е въдворен като политически, всички са обявени за хулигани. В това число над 100 души, предложени за задържане от ІІ и ІІІ управление на Държавна сигурност: художници и писатели, музиканти и артисти, анархисти и бивши членове на ВМРО, хора, поддържали връзки с граждани на капиталистически страни, младежи от семейства на „врагове” и на „бивши хора”, разпространители на „най-цинични вицове против народната власт”. Почти на всеки от тях е приписано и хулиганско провинение: вдига скандали в ресторантите, морално разложен, извършва незаконна търговия. Но Хулиганската акция прави нещо радикално – вменява криминална същност на категорията контрареволюционни остатъци. Започналата ден преди заседанието на Политбюро кампания във вестниците „Народна младеж”, „Литературен фронт”, „Вечерни новини” първоначално призовава властта към твърди действия срещу хулиганството. Но статията „Редове на гнева”, публикувана на 2 февруари 1958 г. в „Отечествен фронт”, внася нов идеологически елемент. Авторът й Стефан Продев, който присъствал на разпитите, представя хулиганството като рожба на реакцията: „Ставицки е един от многото „бивши хора„, един от ония, които създават обществената среда на хулигана. Той има богат спекулативен опит, разхождал се е из Европа, знае какво значи риск, пипал е „истинска пара„... Но Ставицки е само един от многото „бивши”. Наред с него в джунглата на хулиганите шествува цяла кавалкада от извехтели величия, която тук-таме все още поддържа илюзията, че „светът от вчера„ е жив... Тъмните сили на миналото хвърлят ловко своя плащ върху сърцето на хулигана.”

Същото описание на хулиганството като „зловещ представител и пасивен продукт от гниенето на най-долните слоеве на старото буржоазно-капиталистическо общество, готови във всеки момент да станат оръжие на реакцията и вън и тук” прави и министърът на вътрешните работи Георги Цанков в доклад до Политбюро. Мож��м само да предполагаме дали те имат общ оригинал, тъй като липсва докладът на Тодор Живков от заседанието на Политбюро на 21 януари 1958 г. Същинският идеологически калъп обаче е партийната теза за триум��иращия социализъм, очертана на съвещанието на комунистическите партии в Москва през ноември 1957 г. Само няколко месеца след Хулиганската акция Седмият конгрес на БКП оповестява, че социализмът в България е победил, социалистическият сектор е завоювал всички позиции в стопанството, капиталистическата класа е ликвидирана и българската нация се превръща в социалистическа нация. Приключила е епохата на класовата борба и всяко противопоставяне на режима вече не може да бъде друго освен социално или психическо отклонение. През 1959 г. Никита Хрушчов ще заяви, че на комунизма може се противопоставя само луд човек. В българския случай – само хулиган. Повечето от изпратените в концлагера „хулигани” нямат нито криминални, нито „вражески” прояви. Вината им е, че не прие¬мат ограниченията на комунистическия режим върху свободата да пътуват, да се обличат, да слушат музиката, която харесват, и да гледат филмите, които ги интересуват. Като момичетата от снимките, пожелали да облекат модните ямурлуци. Всички те са агенти на западната идеологическа диверсия. Ето една типична справка за младеж, който е задържан, защото като конферансие на студентска вечеринка „обявил, че джаза ще свири най-модерните танци „рокен-рол” и „ку-клукс-клан”. С тези думи предизвиква възторг в присъстващите, които започнали да танцуват изкълчени танци и да издават хулигански викове, по който начин вечеринката придобила хулигански характер. Има данни, че пътува из страната с театрални колективи неодобрени от Министерство на просветата и културата и изнася спектакли без разрешение.”  Това виждат и политическите лагеристи в Белене. Въдвореният земеделец Христо Запрянов си спомня: „Момичетата бяха много красиви, като че ли нарочно събирани по крастота. Но не само красиви, момичетата се оказаха изключително смели и единни, просто решени. Може и младостта им да бе виновна. Един преди обяд докараха нови десетина навързани момичета от Белене. Пратиха ги да копаят царевица, но те под предлог, че е невъзможна нормата, отказват. Охраната посяга да удари една от тях, другите се притичват на помощ и удят надзирателя с мотика. Започват да стрелят, но по-буйните и смели от момичетата тръгват с мотиките към тях. Разбира се, понеже бяха жени, им се размина по-леко. Ако същото сторехме ние, до един щяха да ни избият. И все пак не им се размина - докараха ги на дигата с норма по три кубика, което никак не е леко за жена. В продължение на два-три месеца се изпоразболяха всички. При съвместната работа разбрахме, че не са никакви хулигани, а противници на комунистическите безумия. Харесваха западния ред, музика, мода, искаха свободно да мислят и нямаха нищо общо с криминалните.”*

Хулиганка заради носените от нея дрехи Но за лагерната администрация, за милиционерите и надзирателите „хулиганите” са безделници, социални отпадъци, паразити, утайката на обществото – ненужни и безправни. Read the full article

[radiobg-london]

11 области в България са най-големите „донори“ на работна сила за чужбина

11 области в България са най-големите „донори“ на работна сила за чужбина

Единадесет области в България са най-големите „донори“ на работна сила за чужди държави, основно от Европейския съюз, показва проучване на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“(ГИТ), се посочва в публикация на интернет страницата на ведомството. Над 5 процента от населението на Видин, Враца, Габрово, Кърджали, Кюстендил, Ловеч, Разград, Сливен, Смолян, Търговище, Хасково е заминало зад…

[plamtransbg]

Транспорт на слънчеви панели за фирма ТИПИТА ЕООД от София до Владиня - Ловеч

Един от поредните ни хубави курсове завършили успешно с доволни клиенти. Транспортирахме слънчеви панели за фирма ТИПИТА ЕООД от град София до обекта им в село Владиня, област Ловеч. Извършваме редовно транспортни услуги в цялата страна към различни фирми. Свържете се с нас, предлагаме изгодни условия и цени, грижим се за поверения ни товар и сме коректни.

Read the full article

[vprki]

Автор на легендарното списание Art Monthly  се срещна с екипа на „Съседите“

Световно известното британско списание за съвременно изкуство Art Monthly подготвя обширен материал за проекта „Съседите“, с който България ще се представи на 60-ото юбилейно издание на Венецианско биенале за изкуство. Информира комисарят на българското участие д-р Надежда Джакова.

Авторитетната писателка и режисьорка Жулиет Жак (Juliet Jacques) прекара няколко дни с екипа на проекта – Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян и техния куратор Васил Владимиров.

Тя имаше време да надникне в творческата лаборатория на артистите и да разговаря за начина, по който се създава мултимедийната инсталация, интерпретираща чрез намерени обекти и свидетелски разкази от концентрационните лагери край Ловеч и Белене,  темата на куратора Адриано Педроза - Stranieri Ovunque („Чужденци навсякъде“). Мотото на Венецианското биенале през 2024 г. отвежда към темите за миграцията, изгнанието и „чуждестранния произход“.

От ляво на дясно: Лилия Топузова /в гръб/, Васил Владимиров, Красимира Топузова, Джулиан Шехирян и Жулиет Жак

Жулиет Жак имаше възможност да се потопи в атмосферата на мултимедийната инсталация чрез работната възстановка на стаите в специално нает за целта склад. В него артистите прекарват почти денонощно последните оставащи дни до заминавате им за Венеция.

Красимира Буцева /л/ и Жулиет Жак /д/

Проектът изследва механизмите на индивидуалната памет, като концентрира художествено изследване, свидетелски разкази, теренни проучвания, етнография и технологии в символното изграждане на три стаи – дневна, спалня и кухня. Дневната говори с гласовете на помнещите. Спалнята символизира онези, които помнят, но не говорят, а кухнята е посветена на оцелелите, които не помнят и мълчат, както и на загиналите. Тя е боядисана в бяло.

Лилия Топузова /л/ и Жулиет Жак /д/

Един от често задаваните въпроси към комисаря на българското участие д-р Надежда Джакова е очаква ли се проектът да бъде разбран от хора, които никога не са живели при комунизъм. Според нея, фактът, че проектът е създаден от хора, които не са живели преди 1989, / с изключение на Лилия Топузова, но тогава тя е била още дете – б.р./ им дава необходимата дистанция, трезвост, емоционалност, която не е обременена. Д-р Джакова се надява, че по този начин и публиката да възприеме проекта – без предразсъдъци и обремененост.

Art Monthly е основано през 1976 г. и е най-дълго утвърденото списание за съвременно изкуство във Великобритания. Отличителна характеристика на интервютата в изданието, е че те осигуряват непосредствен достъп до мисловните процеси на художника и предлагат разкази за променящия се творчески процес.

60-ото Венецианско биенале за изкуство ще се проведе от 20 април до 24 ноември 2024 година. Националният павилион на Република България се организира от Министерството на културата на България и се продуцира от Националната галерия и комисаря Надежда Джакова.

Припомняме, че наскоро комисарят на българското участие д-р Надежда Джакова, заедно с част от авторите, спечели конкурса за представяне на България на Биеналето за изкуство бяха във Венеция за среща с италианския екип. Предстои да бъде уточнено пространственото позициониране на експозициите в Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията. Центърът е построен 1423 година, основан като манастир и посветен на грижите за болни хора, паметник на културата, както подробности около откриването на Биеналето и програмата на официалната делегация от българска страна. 

От ляво на дясно: Красимира Буцева, Васил Владимиров, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

„Съседите“ е в контекста на мотото, избрано от куратора  Адриано Педроза за разглеждане на темата “Чужденци навсякъде” на 60-ото издание на Венецианско биенале за изкуство през 2024 година. С публикации във „въпреки.com” ви срещнахме с авторите на проекта „Съседите“. /Може да прочетете тук, тук и тук/. Наши гости в следващи текстове ще бъдат и кураторът Васил Владимиров, комисарят за участието ни във Форума д-р Надежда Джакова, председателят на журито за българския избор проф. Венелин Шурелов, както и негови членове. Всичко предстои…Дели ни само месец до откриването на 60-ото Венецианско биенале. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив на Българското участие на Венецианското биенале