#НАТФИЗ

[vprki]

Приказният свят на проф. Майа Петрова и нейните ученици

Работата на художника в кукления театър е сред най-важните в процеса на изграждането на едно куклено представление, равностойна на тази на режисьора, а често и много по-значима. На него се пада отговорната задача да изгради магията, да направи вълшебството от нищо-нещо, да вдъхне живот на материята. Такава магьосница от много, много години  е проф. Майа Петрова/на снимката/, която е сред най-ярките представители на професионалния куклен театър не само в България.

Началото на сезона се откри с невероятната изложба в галерия „Райко Алексиев“ „Майа Петрова и ученици. Сценография за куклен театър“ с куратори Ханна Шварц и Петър Митев. Тя е в рамките 13-ото издание на Международния фестивал за уличен и куклен театър „Панаир на куклите“, организиран от Столичен куклен театър.

Майа Петрова сред учениците си на откриването на изложбата

Веднага след дипломирането си през 1975 в Академията за сценични изкуства в Прага (DAMU) със специалност „Куклена сценография и технология на кукления театър“ започва преподавателската си кариера във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (НАТФИЗ). През 1982 се създава специалността „Сценография за куклен театър“ и тя е завеждащ специалност. Води часове по „Технология на кукления театър“ и „Художествено оформление на кукления спектакъл“. Само отбелязваме, че навремето Майа Петрова има шанса да учи в страна с изключителни традиции в кукленото изкуство, създала това, което и до днес наричаме чешка школа.

От изложбата

Сред възпитаниците на проф. Майа Петрова, които участват в изложбата са : Андрей Хамбарски, Благовеста Василева, Виктория Андрекова, Златка Вачева, Ива Гикова, Ивайло Николов, Катина Пеева, Кристиан Андреев, Крум Крумов, Любомир Петров, Мари Кодама, Мариета Голомехова, Мила Дикалова, Наталия Гочева, Недко Жечев, Нели Савова, Николай Каров, Петя Караджова, Рада Петрова-Андонова, Рин Ямамура, Сенжу Такеда, Христина Недева - Млааденович, Христина Стоилова, Юлия Лачева. В творческата биография на проф. Майа Петрова са вписани сценографски решения на десетки спектакли в България и в чужбина. Работила е с най-авторитетните имена в кукления театър, сред които Атанас Илков, Николина Георгиева, Еди Шварц, Катя Петрова, Яна Цанкова, Славчо Маленов, Румен Рачев, Дора Рускова, Елза Лалева и други. Носител е на редица награди за сценография от фестивали и национални прегледи.

От изложбата

Съществуват културни събития в модерната ни художествена практика, които често надскачат рамката, в която са били мислени, за да открият пред нас далеч по-обширни хоризонти. Именно такава е тази невероятна изложба – влизаме в приказен свят, създаден от много талантливи хора, посветили се на кукленото изкуство. Усещали сме го, преживяваме го не само на детските куклени представления, където сме водили децата си, вече и внуците си, а в много добрите вече представления за възрастни.

Понякога това са твърде сложни задачи. Понякога пък остават тайна и ние дори не разбираме за тях. Затова, когато изложба като тази се случва, е редно да ѝ обърнем заслуженото внимание и най-вече да изпитаме радост, че имаме шанса да навлезем този свят на приказното, да се срещнем с героите, любими, още нашето детство. Всеки един експонат в изложбата ни разказва приказка, история, която може би знаем, но сякаш я виждаме, чуваме, докосваме като за първи път.

От изложбата

За съжаление, сериозни причини не ми позволиха да присъствам на откриването на изложбата на 4 септември. Но почти на финала ѝ 20 септември, с патерица под мишница се втурнах в пространството на галерия „Райко Алексиев“, което има преимуществото с всяка експозиция да ни открива възможностите се, за което сме писали неведнъж. А и благодарение на кураторите, разбира се!

От изложбата

Отзовах се в приказния свят на оживелите кукли, на декор, уж не голям като за куклено представление, но толкова истински. Всеки експонат има история и въображението я лови и я открива като от един спектакъл към друг - над двеста на брой! Озарява те радост да си сред тези рисунки, кукли, макети, идва и от познанието, че Майа Петрова не само има свой Театър, а е развила своя школа. Да са редом учител и ученици, станали колеги е щастие и за него и за тях.

И тук ще се върна малко във времето. Майа Петрова е дъщеря на забележителния български художник Александър Петров (1916-1983). Той е един от авторите, които изграждат облика на българското изкуство през втората половина на ХХ век. Неговата живопис съчетава синтезирана пластичност на образа с националното като дух и тематика, особено характерни за изкуството ни от 1960-те. През пролетта на 2019 година в Националната галерия и галерия „Арте“ бяха експонирани негови картини, които не бяха представяни от 80-те години, предоставени от семейството на художника. Бе издаден и великолепен каталог, осъществен с финансовата подкрепа на Майa Петрова – дъщеря на художника и Галерия Арте.

Александър Петров "Есен"

Автори на текстовете са проф. Чавдар Попов. /може да прочетете тук/. Александър Петров бе от най-любимите художници на майка ми. А като деца в едни много, много далечни години с Майа сме си играли и забавлявали в прекрасните лета на детството в Балчик…После всяка една от нас е поела по своя път. След толкова много години я видях при откриването на изложбата на баща ѝ в Националната галерия…Не ѝ се обадих, тя бе развалнувана и щастлива…

Светла Бъчварова, Васил Рокоманов и Майа Петрова

Но съдбата си знае работата и миналата година на 13-ото издание на Международния куклен фестивал за възрастни „Пиеро“ някак отново се открихме с Майа Петрова. Заедно с нея, с колегите ѝ сценографите Силва Бъчварова и проф. Васил Рокоманов (с награда за цялостно творчество на „Пиеро“, 2023) се срещахме, говорихме си, радвахме се на фестивала. Разказвам това, защото, докато си приказвахме в атмосферата на фестивала много от учениците на Майа, които бяха на форуми специално идваха да я поздравят, да я прегърнат. И тя грейваше. Това не може да се разкаже, защото трудно се намират думи за обичта.

Мариета Голомехова

Шеметната и безкрайно талантлива Мариета Голомехова, според нас яв��ение в българската сценография, бе от първите да поздрави любимата си преподавателка., ей така неформално. И двете с Майа сияеха. Много специален момент бе, когато наградения на младата театрална критика Алек Чурчич, автор, сценограф и изпълнител в „Геометрия на душата“ с режисьор Олга Жечева от Театър Плюс, Хихон, Испания. Те са майка и син и двамата са завършили НАТФИЗ дойдоха да прегърнат Майа. Техният спектакъл бе омайващ, прецизиран, комбинация от визуален театър, куклен театър, движенчески и танцов театър, един от фаворитите ни на фестивала миналата година.

От изложбата

Споделям тези лични моменти, защото Майа Петрова е школа, вдъхновение, максимализъм, щедрост. Затова и тази изложба е важна, специална, демонстрира талант, обич и радост, Въпреки времето, в което живеем…Но това е друга тема…

В този контекст специално държим да отбележим великолепната кураторска работа на Ханна Шварц и Петър Митев не за първи път. Остава незабравима изложбата „Анатомия на куклата. Художници в кукления театър“ отново в галерия „Райко Алексиев“ (12 декември 2015 г. – 12 януари 2016 г.) , организирана от секция „Сценография” на Съюза на българските художници, посветена на 90 години от първото представление за куклен театър в България. Тогава в кураторския екип бе и Мариета Голомехова.

От изложбата

Да не забравяме и изключителната изложба в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 на секция „Сценография“ „Драматургия на пространството“ (9 – 29 ноември 2022 г.). Тя бе своеобразен спектакъл, който представи многоликостта и възможните различни трактовки на сценичното пространство. Изложбата включваше творби на над 30 художници-сценографи, а куратори са сценографите Петър Митев, Ханна Шварц и Момчил Алексиев.Тогава три равностойни награди получиха Мариета Голомехова, Петя Боюкова и Петър Митев. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на СБХ

[miro0o1989]

#Ловец #А.П.Чехов #натфиз #чехов #антонпавловиччехов #егерь #ММ https://www.instagram.com/p/Bymvws8jmfr/?igshid=1g222b0qn3pd9

[krug-movement]

ДВЕ МЛАДИ ФОТОГРАФКИ ОТ АРТ ДВИЖЕНИЕ КРЪГ НА ИЗЛОЖБА В ЧИКАГО, 20-12-2020 & Two young photographs from KRUG Art Movement at exhibition in Chicago, December 20, 2020

Пандемията’ 2020 e най-разтърсващото глобално събитие, засегнало всеки човек на планетата. Под мотото „Нека да бъдем заедно, докато сме разделени!“ Българският културен център "Магура" (Magura Bulgarian Collective Space) в Чикаго ще покаже в онлайн изложба на 20 декември от 13:00 ч. в Чикаго/ 21:00 ч. в България  близо 300 български фотографи от цял свят, които чрез магията на камерата разказват как изглежда необикновената 2020, какви са възможните прочити на отчаянието и надеждата.

Photo: Zlatina Tochkova

Арт движение Кръг също получи покана да представи свои автори и в изложбата ще участват с 10 творби Златина Точкова и Сибила Керелезова от Кърджали. Златина Точкова е 22-годишна визуална художничка и музикант. В момента завършва бакалавърска степен „Филмова и телевизионна режисура” в НАТФИЗ.

Дебютира през 2013 г. с черно-бяла фотографска изложба в Арт галерия Кръг, където през 2018 г. се състоя и изложбата й „Визуални метафори” – съвместно със Сибила Керелезова. Нейна самостоятелна фотоизложба бе представена от Кръг и в Марибор, Словения (2016). В Чикаго ще бъдат показани експериментални аналогови кадри от ежедневието на един млад творец по време на пандемията.

Сибила Керелезова е на 23, а от 2016-та е член на Арт движение Кръг. Завършила е Техническия университет в София, специалност Инженерен дизайн, а в момента следва Графичен дизайн в Националната художествена академия. Работи в сферата на плаката, колажа и фотографията, а работите й са представяни в изложби в Гьоте-институт, Моста на влюбените в София, Чешкия културен център и Арт галерия „Кръг”. Заглавията на артфотографиите, които ще видим в Чикаго, са: „At the time of selfie”, „Searching for identity”, „I am unwritten stories”, „Archive of the day” и др.

Photo: Sibila Kerelezova, I am unwritten stories

Участието на двете кърджалийски авторки в изложбата „НЕОБИКНОВЕНАТА 2020“ ще добави още един компонент към моста между културите на Кърджали и Чикаго, който Арт движение Кръг започна да изгражда от 2017-а насам. The participation of the two young authors in the exhibition "UNUSUAL 2020" will add another component to the bridge between the cultures of Kardzhali and Chicago, which KRUG Art Movement began to build in 2017.

[offcialportalbulgaria]

Национална академия за театрално и филмово изкуство - НАТФИЗ, София

НАТФИЗ се утвърждава като уникален учебен, творчески и научен център с висок национален и международен престиж. Показателен е устойчивият интерес към специалностите в НАТФИЗ, в условията на бързо нарастваща конкуренция на пазара на образователни услуги.

[who-l-am]

Ще издигна билборд с надпис: „Евала на филмите ти, да живее НАТФИЗ!“

[subregov]

Посещение на НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" гр. София

Посещение на НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” гр. София

Зрелостниците от 12. А клас: Теодор Димитров, Елица Манчева, Анджи Исламова, Мартина Вълчинова и Дани Шкодров, водени от своя учител по история и цивилизации Илия Михайлов, посетиха София вчера. Там те се срещнаха с проф. Дияна Борисова – преподавател по Сценична реч в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов“, която ги запозна с работата си в Академията. Абитуриентите посетиха и Къщата-музей на Пейо…

[kinoskristiana]

Здравейте, хубави хора! В момента трябва да монтирам следващото си видео, но ми се ще да си кажем няколко думи за един ‘’скандал’’ от преди няколко дни. Не ми се ще да правя отделно видео за това специално, за това реших да драсна няколко думи по въпроса. Този пост може да се приеме като пролог на следващото ми видео, което е със заглавие ‘’Непопулярни мнения в парка.’’ Всъщност говоря само за едно нещо. Но ще видите като го кача тези дни.Всъщност това, за което искам сега да ви помрънкам е свързано с Мария Бакалова и Иван Добчев. Ако не знаете, Мария Бакалова е актриса, която успя да пробие в Холивуд с филма Борат 2. Актриса, която в момента е номинирана за Златен Глобус за поддържаща женска роля. Иван Добчев, дами и господа, е успешен български театрален режисьор и преподавател, който се занимава с театър от много години. Мария Бакалова завършва НАТФИЗ и е възпитаничка точно на г-н Добчев. Не знам дали сте попаднали на коментарите му за нея, но това е едно от най-гнусните неща, които съм чела. Първо, ясно си личи когато егото на човек го води. И егото и завистта на Иван Добчев явно са доста големи, за да каже за своя ученичка, че се е ‘’слагала на мъжете и на публиката’’ и че ‘’с тези неща много бързо се трупа опит’’. След това да прати Маргарита Младенова да го защити и да твърди, че това е театрален жаргон. Мирише ми на необмислено изказване на политик, който после се опитва да замаже положението.„Тя играеше жена, която се държи екстравагантно с тялото си и с онова , което има като еротика в своята природа“. Е такива неща ме влудяват на МАХ! Факт е, че има жени с по-силно изявена сексуална енергия. Първо, в това няма нищо лошо, това как мъжете и жените избират да виждат такъв тип хора и избират да се страхуват от това, да го правят табу, да го виждат като ‘’ непорочно ’’ е проблем само и единствено на тези хора. Второ, секса продава, българските режисьори го знаят, за това все още не може да има сериал или български филм без секс сцена и някоя цица (опс това ще го коментирам повече в бъдещото видео). Дали Мария Бакалова наистина носи тази енергия или просто е красива, млада, успешна жена със самочувствие е друг въпрос. Повечето мъже ги е страх от този тип жени и ги нападат, обиждат и всячески се опитват да ги принизят. Някои жени също го правят, тези, които имат много комплекси и ги избиват по този начин. Без значение обаче, дали ‘’Борат’’ ти харесва като филм или не, не можеш да отречеш успеха на колега. Белким започнат да ни забелязват повече пък! Дали ти харесва филмът или не… е все тая. На мен също не ми харесва, ама защо да не се радвам за момичето? Дали приемаш филма като изкуство или не, е твоя работа. Защото никъде няма правила за това какво е изкуство и какво не. За това се казва, че то е *всички заедно сега* С У Б Е К Т И В Н О.субектѝвна, субектѝвно, мн. субектѝвни, прил.1. Който е присъщ на субект; личен. Субективно възприятие.Синоними• личен, индивидуален, собствен, характерен, свойствен, частен, персонален, самобитен• пристрастен, лишен от обективност, едностранчив, необективенТеатъра и киното, музиката, рисуването не се броят за изкуство само когато са свързани с екстравагантното и претенциозното. Аз пък се надявам, че Мария Бакалова ще успее да задържи присъствието си в „мейнстрийма” и още много врати да се отворят пред нея. Чудя се дали, ако Уди Алън или Дейвид Линч я покани за следващия си филм, мнението на тези хора, които сега я хулят ще се промени? Пожелавам й го.И за финал:Мария, аз не ти пляскам снизходително, а бурно.А за тези от вас, които го прочетоха този роман (май трябваше да е видео): Времената се менят, завистта и егото вече не са актуални и модерни. Подкрепата, благодарността и любовта обаче са. Някои от вас вече сте го усетили, други все още не, но и този момент ще дойде. Ако нещо не ви харесва свободни сте да споделете мнение или ако не искате, просто подминете. Но недейте да хвърляте злоба и да рефлектирате собствените си комплекси върху другите. Българите още бая трябва да работим върху това. Прочетох това интервю на Георги Тошев, който доста по-елегантно успява да каже това, което аз искам. Хвърлете му едно око.„Никoй нe oтричa кaчecтвaтa нa Ивaн Дoбчeв кaтo рeжиcьoр, нo тук излизa нeщo другo – кaчecтвaтa му нa прeпoдaвaтeл и имa нeщo мнoгo пo-тъжнo: кaкви хoрa cмe дoпуcнaли дa прeпoдaвaт“, кaзa oщe Гeoрги Тoшeв.

https://fakti.bg/kultura-art/556443-georgi-toshev-za-ivan-dobchev-ne-e-majko-da-obidish-edna-jena-a-sled-tova-da-pratish-vtora-da-te-zashtitava?fbclid=IwAR2dkiP-eaIQQTks90Z5zkV2Ex78POsK7e9DhrSdVa0niAvL4YkNmi5dFJU

[1zlatina]

Някой в НАТФИЗ да пише, имам няколко въпроса :D

[timeheroeslove]

Режисирай ми бъдеще: Доброволецът Младен, покрай когото децата мечтаят повече

TimeHeroes се отправя на суперзареждащо пътуване към Ябланица заедно с доброволеца Младен Диков, ментор в програмата „Училищни чудеса“. Мисията на проекта е да изгражда лидерски екипи от будни деца в малките и бедни населени места, които да променят средата отвътре навън. С авторската си пиеса „Светло бъдеще“, посветена на ранното отпадане от училище, възпитаниците на Младен се превърнаха в един от най-силните отбори на „Училищни чудеса“. И той няма търпение да ни запознае с тях.

Като човек, който редовно участва в маратони, вело- и ски състезания, Младен Диков очевидно няма проблем да е точен и в най-мразовитата съботна сутрин. В 8:30 ч. вече ни чака с колата, приемайки нашето закъснение и демонстративно зъзнене с ей такава усмивка. По пътя към Ябланица обаче учтиво ще подмине молбата ни да спрем на бензиностанция да се поосвежим, защото не иска да разочарова децата, при които отиваме.

Младен Диков, ментор доброволец в „Училищни чудеса“

„Ванката, когото трябва да вземем от Равнище, вече ми звъня и ни чака, а Иво съм го помолил да намери човек да отключи читалището и знам, че ще е навреме там“, обяснява ни Младен.

Иван и Иво са дванайсетокласници в СУ „Васил Левски“ в Ябланица и част от ученическия лидерски екип (УЛЕ) на Младен в миналогодишното издание на „Училищни чудеса“. Програмата е инициатива на фондация „Ук“ и вече трета учебна година действа в 10-12 населени места на територията на общините Ябланица и Луковит – едни от най-бедните региони в България – с идеалната цел да изгради позитивни ролеви модели сред ученици с нисък социално-икономически статус.

Снимка: архив „Училищни чудеса“

Освен че минават през обучения, свързани с дигитални, комуникационни и презентационни умения, задачата на ученическите лидерски екипи, в които участват по 5-6 деца, е да създадат проекти за положителна промяна в своите общности. Устойчив проблем тук в региона е преждевременното отпадане от училище, заради културата на прекалено ранните бракове.

„Като преки свидетели на този проблем, моите деца избраха да се борят с него, но стигнаха до извода, че за да привлекат вниманието, трябва да направят нещо забавно“, разказва Младен, който попада в „Училищни чудеса“ покрай познанството си от спортни мероприятия с Йоана Славова, една от създателките на проекта.

Освен завършващите Иван и Иво, в УЛЕ Ябланица са още Мариела (9 клас), Силвия и Нина (10 клас). Скоро се присъединява и деветокласникът Галин от УЛЕ Румянцево, който иска да стане учител и с такава роля се включва в пиесата „Светло бъдеще“.

„Какво обаче разбирам аз, програмистчето, от театър…“, казал си насред еуфорията на децата Младен, софтуер разработчик на платформи за електронна търговия в немската компания Intershop. 

„Работата тръгна доста хаотично, защото нямам никакви умения в творческите области. Нещата започнаха да се подреждат, когато ги запознах с хора от театралните среди. Първо дойде актрисата Снежана Макавеева, по която те полудяха и я слушаха със зяпнали усти. Тя ги запозна с основите на театъра и ги убеди, че за да направят пиеса, трябва да се скъсат от работа и четене“.

След срещата си с нея децата се хващат и сам-сами почват да пишат сценария по реплики и сцени от реалния живот. По-късно менторът им ги запознава и с преподавателка по драматургия в НАТФИЗ и сценограф, води ги и да гледат постановка в Театър 199 в София.

„С всяка следваща среща разбирах колко са важни добрите примери за тези деца“, споделя Младен. „Когато усетят, ��е се отнасяш с доверие и уважение към тях, те се раздават и напълно се посвещават на задачата си. Затова и започнах да ги посещавам по-често от веднъж месечно, както беше заложено в програмата. Много са любопитни и енергични, но няма ли те, мислят, че си ги забравил и всичко, което си им говорил, е вятърничаво. Да не допускам това беше най-голямата ми мотивация да паля към Ябланица през уикендите.“

Спираме в Равнище, за да вземем Иван. Спретнал се е, усмихнал се е в тон с бляскавия сняг и носи гордо папка с тестове по български език за предстоящите матури и книга за актьорско майсторство, която му е оставила прекрасната г-ца Макавеева.

„Много ми е натоварена програмата“, изохква театрално на въпрос на Младен как му вървят нещата. „Ето, днес съм на интервю, утре имам частен урок и много съм зациклил с книгата…“, обяснява Иван, а на нашия въпрос какво чете, уточнява, че пише – любовен роман. Не иска обаче да говорим за това пред Иво, „с когото са големи приятели, но понякога са като куче и котка“, уточнява Младен. „Учат в готварска паралелка и веднъж Иво трябвало да прави кексчета. За да се избъзика с Иван, сложил сол на неговото парче, но точно него опитал директорът и... станало голяма драма.“

Иван Иванов и Иво Иванов, УЛЕ Ябланица

Когато виждаме Иво пред читалището в центъра на Ябланица, Младен споделя, че през цялото време било трудно да получат достъп да репетират пиесата си тук. Събирали се на спонтанно избрани места в околните села или в местните заведения, които също не били кой знае колко гостоприемни в началото.

В Ябланица Младен ни оставя на услугите на 18-годишния Иво, за да скочи да вземе от Румянцево бъдещия учител Галин. Иво е супер жилаво момче, израснало в махалата без родителите си, които работят в чужбина. Освен че през лятото работи като пицар на морето, за да помага на братята и сестрите си, играе в местния волейболен отбор и след няколко часа му предстои мач.

Докато се подкрепяме с чайове и кафета в сладкарницата, той се суети около масата, сервира и отсервира, защото не го свърта на едно място, а Иван тайно ни показва на телефона си файлове от книгата, която пише. Първият няма търпение да се изучи в сферата на готварството в Университета по хранителни технологии в Пловдив и знае какво ще работи. Другият хем иска да стане пожарникар, хем повече го влекат свободните творчески професии, но не е убеден, че ще бъде добре приет в тях.

Връщаме се в читалището, където въздухът може да се схруска, за да се срещнем с другите две героини – Мариела и Силвия, а Младен идва от Румянцево с Галин и още две момичета от селото – Криси и Патриция. Докато младите актьори се кикотят на сцената, готвейки се да ни изиграят част от пиесата, Младен разказва, че голяма част от подготовката е минала при такива температури, „но в нито един момент децата не измрънкаха, че им е студено“.

Силвия Иванова и Мариела Маркова от УЛЕ Ябланица и Галин Асенов от УЛЕ Румянцево

След осем месеца репетиции и препирни между главните действащи лица, пиесата „Светло бъдеще“ избухва пред пълна зала на 17 май 2018 г. Действието започва в родилното отделение, в което Младен е в ролята на доктор, който уведомява бащата по телефона да дойде да види бебето. Появява се таткото (Иво), но като разбира, че жена му (Силвия) е родила момиченце, започва да се тръшка какво ще го правят, защото в ромската общност по презумпция момичетата са „чужди“ (т.е. отиват като булки в други семейства, едва стигнали до 9 клас).

В следващите действия се появява така дългоочакваният син и пиесата се фокусира върху противоположните образи на двете деца – Памела (Мариела) и братът Дениз (Иван). Тя е „зубрачка“, той – разпътен тийнейдъжър, който цъка сварка и пласира трева. Вече пораснали, Памела е мениджър в лондонски офис, а Дениз – с единия крак в затвора. Когато той ѝ се обажда, за да го измъкне от кашата, тя поставя едно условие – да поднови образованието си.

„У всяко едно от децата има промени след пиесата“, казва Младен. „Иво е много умен, но в началото като говореше с хора, по-скоро се караше. Сега е много деликатен и приятен за общуване, става и все по-отговорен.“ Иван пък бързо палел и се сърдел, а сега е по-спокоен и склонен да работи в екип. Същото важи и за Мариела – отличничката в пиесата, която вкарва брат си в правия път.

Голяма работа е свършила Силвия, която заради краснописа си през цялото време е записвала и преписвала идеите за сценария на стотици бели листове. Нина пък, с която не успяваме да се срещнем, защото вече живее в Етрополе, преодолява заекването с излизането на сцена. Не на последно място е прогресът на Галин, който от свито и притеснително момче, постепенно се отпуска и изумява всички с ораторската си дарба.

Убеждаваме се в суперлативите за децата, прекарвайки още час с тях - отново в топлата сладкарница, след като в кафето, в което те много искаха да ни заведат, ни посрещнаха с хладното: „Не виждате ли, че всичко е резервирано.“

„Това, че дори тук, в собствения си край, се сблъскват с негативни нагласи, е една от причините да не си вярват и да имат ниски очаквания към себе си“, споделя Младен, който пък, естествено, е бил подозиран от много местни за „враг соросоид“, както и в други подмолни дейности.

За да преодолеят недоверието и снизхождението към потенциала на децата, „Училищни чудеса“ започват да привличат за следващото издание и местни ментори, които да общуват с децата по-редовно и да помагат за промяната на нагласите в общността. Ще се сформират и повече лидерски екипи, допълва Йоана Славова, която засичаме в Ябланица, в готовност да презентира целите на програмата на среща в общината.

Йоана Славова, фондация „Ук“

На въпрос към децата дали виждат ефект от посланието на пиесата, която са представили на още няколко места в региона, Мариела отговаря: „Има още да се работи, защото от 33 момичета, записани в дневника, в клас сме едва 10.“ А Силвия допълва: „Повечето идват на училище да си лафят, да се видят с приятели и да пият кафе.“ 

Деветокласничките Криси и Патриция пък, които са били част от проекта „Забавен час“ на УЛЕ Румянцево, споделят, че повече от половината им съученички в Луковит са прекъснали училище заради ранни бракове.

Галин взима думата, обяснявайки, че ето затова мечтае да стане учител: „Ще измисля нов предмет, в който ще говоря за морал и култура, за живия живот. Ще бъда най-вече приятел с децата, за да ги насочвам към истински стойностните неща“, казва с точно това езиково майсторство.  

И той и четирите момичета ще кандидатстват в новото издание на лидерската програма. В началото си мислели, че ще им е трудно и дейностите по нея ще им ядат от времето, но бързо осъзнали колко им помагат срещите с нови хора и предизвикателства.

Сега Патриция мечтае да бъде лекар или адвокат. Криси, която много обича да чете книги за Втората световна война, иска да учи история. Силвия е почти готов предприемач и може би един ден ще ни посреща в свой салон за красота. А Мариела се готви за лято на гръцки остров, където ще помага в магазина на приятелка на баща си и „много по-лесно ще науча чужди езици“.  

Докато Йоана разяснява новите правила за участие, децата имат много по-належащ въпрос: ще бъде ли господин Младен пак ментор? „Какво значение има – нали вече сме приятели“, отговаря им по-късно той, взимайки си довиждане.

Връщаме героите от Румянцево по къщите им, а обратно към Равнище вече си говорим с Ванката свободно за романа му, питайки го и как върви любовта в действителност. Споделя, че има приятелка от съседното село, още няма да се жени, но до 3-4 години трябва, защото „кой ще ме вземе след това…“

„Кой ще ме вземе“ е нагласа, която доминира в съзнанието на децата не само, когато става въпрос за „уреждането“ на личния им живот. „Кой ще ме вземе“ донякъде подрязва крилата и на мечтите им да са актьори, лекари, адвокати, учители.

„Моите деца са от финансово стабилни семейства – има кой да ги кара да учат и те наистина притежават всички качества да бъдат каквито поискат. Самата среда обаче не им дава поводи за самочувствие“, казва Младен и допълва, че са стигнали до ниво, в което е много важно да продължат да упорстват и да вярват повече в себе си. „Затова искам да продължа да се виждам с тях. Има още какво да им дам.“

________________________

През септември 2018 г. „Училищни чудеса“ бяха отличени с Приз за вдъхновяваща практика във вторите Годишни награди за доброволчество ГЕРОИТЕ.

________________________

Текст: Елица Николова Фотография: Илиян Ружин

[whereforearthoubgblog]

Български римейк на Лалалалала...

Глидах La la land в кино, да, купих си билет, отидох с големи очаквания и всичко се сгромоляса. Тъпа музика, тъп сюжет…

Сега гледах нашият роден омаен сладък римейк на една от “емблематичните сцени” на този шедьовър-оскароносител и ми изплуваха няколко въпроса… Тези нашите толкова малко умствен капацитет ли притежават, че не могат да различат добро кино от лошо? След като вече има едно тъпо, защо трябва да има и второ? Дороти (не от Оз) Такева пее прекрасно, но защо й давате текст!? Красимир Митов язък, че има актьорско образование като е епичен подобно войната за Троя, не го ли видяхте, не го ли чухте, та го оставихте така момчето?

Много лошо, НАТФИЗ, ако подражавате на подобни “примери”. Американското е низко изкуство… Не се бийте в гърдите, че сте направили нещо стойностно, защото примерът ви не е. И това е друга тема…

[miro0o1989]

#Ловец #А.П.Чехов #натфиз #чехов #антонпавловиччехов #егерь #ММ https://www.instagram.com/p/Bymvws8jmfr/?igshid=1rfmdqdbsnf1y

[krug-movement]

КУЛТОВОТО СПИСАНИЕ КРЪГ - СЛЕД 20 ГОДИНИ & THE CULT “KRUG” MAGAZINE - AFTER 20 YEARS

Тези дни екипът на националното литературно сп. Кръг /1998-2004/ се събра в София, в Къщата за литература и превод/Sofia Literature and Translation House, ул. „Латинка” 12, да отпразнува 20-годишния си рожден ден. Когато преди 20 години литературното списание „КРЪГ“ /национално младежко литературно списание/ се появи като „хибрид”, продуциран от естетически битки срещу усещането за бариера пред литературния език да бъде изговарян като „език на бъдещето”, т.е. не само „литературно”, а в съвършено нова за него среда (покриви, шадраван��, шахти, мостове, подземия), за да съчетае по един безпрецедентен начин проза (или нещо като проза!), поезия, критика, културология, музика, визуални изкуства и живота на улицата, хибридът осъществи магията на интертекстуалността и на интердисциплинарния арт. Продължител на каузата на някогашния алманах за литературен авангард от 90-те „Литавра“, новият „Кръг” (1998–2004) се структурира като сцена-медия, концептуалната основа на чието устройство е повлияна от един тийнейджърски възглед, че около естетическата игра се крепи съдбата на света. С надеждата, че – както неведнъж е ставало – от този огън ще се роди новата символика, новият МЕТА език и новата метафизика на Литературното слово.

Общо: 28 броя. Освен пресечна точка на литература, визуални изкуства и музикален експеримент, той стъпи в реалността на литературата с броеве, посветени на съвременната македонска, унгарска и турска поезия, със сборник от литературни текстове на Димитър Воев от „Нова генерация”, с първото издание на Пиесите на Георги Марков, със специални издания на Ален Бадиу, Жак Дерида, Чарлз Симик, Аленка Зупанчич, Самюел Бекет, а днес неговите автори и преводачи са реални участници в националния изследователски и откривателски елит на науката и изкуството.

Как ще бъде изследван „Кръг” като история в революционен формат, ситуирана на границата на 20-и и 21-ви век, ще прочетем най-малко след още 20 години. Сега отбелязахме раждането на експеримента с неговия някогашен екип. Модератор: доц. Дарин Тенев; Мета-Език: гл. ас.Sylvia Borissova; Музика: Ivashkin von Mephisto и Zlat Noisiaz. Художествени обекти: Marjan Dzin. Визуални инсталации: Galina Dimova. И участници – всички.

Върху какво би се фокусирал съвременният изследовател, гледайки назад в огледалото на литературата от изследователския стол?

1.   Списанието не заявява предварителни тезиси, както би постъпил един истински тийнейджър. Единствена публична заявка: „Излиза пролет, есен, лято, зима, само в сряда“. Формат – спонтанна революция, ако има такъв „формат“. Свободата да направиш нещо уникално на границата на 20 и 21 век, създавайки един хибрид на изкуствата, един метапродукт – с истинска страст да се преминават стандартнита граници и стереотипи в света на изкуството и в света на гражданските отношения.

2.    Деконструкцията на културните модели – моделите, свързани с определени предразсъдъци и стереотипи в изкуството /по отношение на ролите на автора, на жанровете, на понятието за „литературна тема“…  През 2002 г. – много преди дебатът за идентичностите в социалния, политическия и културния живот на Балканите да се е състоял – се появява цял брой с преводи на съвременни македонски автори от македонски на български език. Или както пише големият съвременен македонски поет Никола Маджиров – един от съставителите: „Това издание, в което няма никакви предразсъдъци от отношение на македонския език и култура, е от голямо значение за по-нататъшната културна и книжовна обмяна между двете земи“ /април, 2002/.

3.  Пишещият човек – играещият човек. Много Сложна Нова Фигура. Модели на „Антиавторско самолюбие“, създаване на НОВО АВТОРСКО ТЯЛО и ИМЕ. Само погледнете какви са никнеймите в силната авторска рубрика ПСЕВДОНИМ НА БРОЯ: Ник Покеман, Надя 21 г. – Стафиди, Д-р ZikZak, професор по доцентология в СУ, DC – 16 г. Дали защото, както пише един 16-годишен автор, който живее в Испания, до екипа списаниетоМ „Цели 16 години търся КРЪГ, а откривам само ТРИЪГЪЛНИЦИ“. Или ��ричината е някъде другаде…

4.   Предизвикателство към Кого и към Какво е ТО? Защо „предговорът“ стои в …края на книгата? Защо сред литературните рубрики се виждат напълно непривични формулировки: „Китайска кухня“, „Маски и пожарогасители“, „О, Бейби, Бейби!“, „ПопШпионкоПапионка“, „Джелсомино и Джелсоминка“, „Писма от подземието“, „Стихове от паласките“ J Дали става дума за литературно или за гражданско предизвикателство? Как Кръг се отзова на улицата и остана там със серия фестивали, пърформанси, акции и продукции от 1998-а до днес? Хайде, опитайте се да обясните как едновременно могат да бъдат интерпретирани като артефакти и литературна сцена „шахтите в Будапеща, мостовете в Струмица, покривите в София, шадраваните в Ден Хелдър, джамията в Кърджали, затворите в София, Варна и Сливен, Народният театър в София и …улиците навсякъде в Европа“? Ние и днес искаме да говорим за НОВИ СОЦИАЛНИ РОЛИ НА ЛИТЕРАТУРАТА. Разговорът остава отворен.

5.     Социално ангажирани изкуства – собствени продукции: Фестивал Стихофония’99 /1999/, Фестивал на предлозите /Пловдив, 2000/, Фестивал на магарето /2001/, международна доброволческа акция за възстановяване и трансформиране на рухналото училище в с. Дъждовница в Европейска културна младежка къща /2003/... Първи документален филм със студенти от НАТФИЗ – “Passwords”…

6.    Уникална комуникационна стратегия – публикувани са „отчети“ за авторски събития във всеки брой под заглавие „Случи се“, чрез които научаваме за съ-участието на десетки автори от Европа и целия свят, които се присъединяват, споделяйки стила на безпощадна самопрозрачност. Плод на тази самопрозрачност и социална болка са невероятните текстове на Dr ZikZagь като „Безсмислен речник на смислените думи в българския език, демоверсия, апокрифно издание“/. А кой е той днес? Това е доц. Стоян Ставру – истински изследовател и новатор в областта на правото / https://www.challengingthelaw.com/za-stoyan-stavru/.

http://bnr.bg/post/101050864/spisanie-krag-v-ogledaloto-na-vremeto-20-godini-ot-sazdavaneto-mu?fbclid=IwAR1-87arFR0H2Ah24DvM-Q2xPrfAgzu5gZmGrNbfva0QUImYF8KrVFzYiMQ

[altpressnn-blog]

Христо Милчев: „Обичам главни герои да са ми деца, тийнейджъри или хора, отритнати от обществото“

Христо Милчев: „Обичам главни герои да са ми деца, тийнейджъри или хора, отритнати от обществото“

Интервю на Елица Динева

Автор Елица Динева

–Разкажете ни малко повече за себе си.

-Завършил съм бакалавър Драматургия в НАТФИЗ, магистърска степен по Английска методика. Рисувам още от дете, а се занимавам с писане от шестнадесет – седемнадесетгодишна възраст.

–Може ли поезията да разказва истории? Или поетът е този, който ги разказва?

-Поезията е преди всичко чувства и игра на…

[obkov-obzavejdane-bani-blog]

5 училище-подобряване на съвети за граждански и обществени лидери по Фредерик Хес Аз бях в Шревпорт, Луизиана, миналата седмица, за да говоря за подобряване на училището. Аз имах възможност да посетя с конвенционалните смес обмислен бизнес, социални, благотворителни, политически и образователни лидери. Те се борят с подобни проблеми, тъй като техните колеги в много общности. Докато личности и характеристиките варират от място на място, мелодия остава същата. Като се има предвид, че, чувствах се премества в выцарапывали няколко точки, които аз редовно споделят, че някои хора, изглежда, смятат, поне скромно полезен. (Ако сте заинтересовани в това, че всичко това е записано в повече подробности, вижте писане на младия образование реформатор или старият ми преглед “партньорство-това е двупосочна улица”.) 1. Да се придържаме чрез дебели и тънки. Има навика за бизнес и граждански лидери, за да се потопите в и От подобряване на работата на училището, в зависимост от личността, смяна на програми, на местната налягане, както и нивото им на разочарование. Макар и разбираемо, това е отправено и на отиващото поражда недоверие. В резултат на това тези, които в училище не са вярвали, че лидерите на общността казват, че мислят, че те ще доведе нещата до край, или че те знаят всичките кървави подробности за това, което се случва в действителност. В тези места, които правят това добре, обществени групи и местните бизнес лидери да запазят своите гребла във водата от година на година. Това означава, че те имат силна връзка, знае всички входове и изходи, и укрепване на доверието. Тези неща общности позицията за дългосрочен успех. 2. Твърде много реформи породи реформа-упорит училище. Въпреки, че това може не винаги да бъдат ясно е за любопитни, които искат да се разклаща училищата и образователните системи, педагози страда от безкрайна вихъра на програми, стратегии и реформи. Това възпитава цинизъм, причинява педагози подозират, че това е повече за външния вид, отколкото на реални промени, и да ги води, не искат да възприемат сериозно някакви нови реформи. В действителност, докато в новия директор може да настоява, че това е наистина! Продължи!” промяна, учител-ветеран, най-вероятно вече веднъж сте чували тези думи и отново. И въпреки, че учител може да повярва, че за първи път опит кружащаяся от една програма за обучение, въвеждане на нови технологии, програми и стратегия за изпълнение към друг, обикновено това е beat. Провеждането на реформа, която ще се изисква, за да се прекъсне този порочен кръг. 3. Пазете се от музикален човек. Всеки ръководител на общността на селото през много разговори, дейности и вечеря с известни адвокати, експерти, или реформатори—и всеки е въоръжен преобразовательной програми и доказателства, че тя “работи”. И, отново и отново, тези програми се въвеждат на местно ниво, изход многообещающего пилот избяга, но в крайна сметка доставят тепленький резултати по скалата. Всеки получава разочарование, оплаква на трудност . . . и после цикълът започва отново. Ето каква е работата: почти всеки пилот работи програмата. Те работят, защото ентусиазъм, направени от ръководството, подкрепа, любов и грижи, и автономия, които ги придружават. Те обикновено работят на по-експериментални пазари в нови области, по същите причини. Но това е лесно да се игнорират фона на фактори, които обикновено успех—има програма на гориво много малко магия в повечето от тези програми сами по себе си. Опитайте се да запазите това в предвид, когато на следващия оратор, експерт, или “рок звезда” реформатор отива в града, за насърчаване на вашия продукт. 4. Прегръдка на хора, които всъщност вършат работата. Хората с ясно разбира��е за това, как да направим оценка на учител или училищното обороти, всъщност доставят в училище. Като разбирам, отдадени и конструктивни педагози площадка и място за масата е важно—не е за тяхното благо, а за това, за да увеличите шансовете си за това, че училището ще даде резултати. Следете за праведен скръб-реформатори, които изчетквам от проблеми учител по почука по масата и да настоява: “това са деца, не за възрастни!” Виждате ли, в това време като реформатори може да подтикне към политика, която да накара хората да правят неща, и това може да бъде достатъчно, ако целта е да се въведе нова програма или за производство и обработка на документи—сериозно подобрение на училище се изисква много повече от съвпадение. За добро или за лошо, добри училища са продукт на хиляди малки решения, които педагози правят всеки ден. Сега някои учители нелеп и други могат да бъдат склонни да се противопоставят на всяка промяна, но за реформи, в крайна сметка за създаването на училища, където учителите могат да направят най-добрите си творби. Когато реформаторите не могат да получат много учители—особено произведени от тях—на борда, стратегия изисква уточнение. 5. Отчетност изисква голяма доза здрав разум. Местни усилия могат да бъдат сведени към Натфиз, но сериозни подходи към училищната отговорност. В момента ние виждаме, определени в състояние да ESSA планове. Оказва се, че най-лесното нещо на света за тези, които не трябва да извърши работа, за да се установи “смели” пай в небето цел за тези, които правят. В края на краищата, държавните служители получават славословий от вестници, благодетели, и горко лева за тяхната “употреба”, в същото време, протестите на учители се приемат като доказателство, че “те не я получават.” Това е вярно дори и тогава, когато планира да определят целеви показатели, което е нереалистично за всеки исторически план. Такива цели, с каквито и добри намерения да правят тези, който извършва работа чувствам, че играта срещу тях и че те играят за глупаци. Това поражда цинизъм, етикети и съгласие, а не на здрава дисциплина. Лидери на общността могат да служат като разумни, практични баласт за държавни служители, хванати в желани хобита. Това е лесно за лидери на общности, за да се разочароват. Когато става дума за образование, те са затрупани с страстните защитници, които предлагат един от обещаващите нови отговори след друг. Въпреки това, твърде често всичко е енергия, изглежда, за да получите малко повече от изтощителен цикъл големи надежди, разочарования и нарастващия цинизъм. На много места, може би най-важната мисия за граждански лидери е да се осигури постоянство, търпение и зрялост, която може да помогне за превръщането на този порочен кръг на добродетелен. — Фредерик Хес Фредерик Хес е директор на образователната политика изследвания в IAE и главен редактор на образованието нататък. Този пост първоначално са се появили на Рик Хес право нагоре. Нека да блокирате реклама! (Защо?)

[mikamagazine]

  http://ift.tt/2ijTKWk

[vprki]

Неспокойният проповедник - Георги Дюлгеров на 80

Един от най-рефлективните, неспокойни, обемни и неравни режисьори в българското кино на 30 септември навършва 80. И е неуморен. Да е жив и здрав! Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

„Аз се плаша от история, захвърлена в пространството, без всякакви културни параметри. Знам, че младите ми колеги сега много мощно настояват да преодолеем пиетета към националното, да се опитаме да се ситуираме извън традицията. Вероятно имат право. Не мога да им наложа забрана. А и всяко поколение идва с отрицание на предишното. Но аз продължавам да вярвам и не се срамувам от идеята, че да те захрани националната култура е нещо много важно. Веднага правя уточнение – държавните граници за мен не маркират националната култура, не ме подозирай в национализъм. За мен понятието е много по-общо – всичко, което има отношение към балканската култура, е и мое.”

Георги Дюлгеров

Георги Дюлгеров е не само създател на класиките „Авантаж” (1977, „Сребърна мечка” за режисура от Западен  Берлин) и „Мера според мера” (1981, с дигитална реставрация), заклет експериментатор, търсач на сюжети из българската история и народопсихология със съвременна рецепция, а и любим професор либерал с биография – във ВИТИЗ/НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” и в Нов български университет. Освен това, е щастлив откривател на млади актьори: Филип Трифонов, Мария Статулова, Таня Шахова, Любов Любчева… И още – през 90-те беше шеф на ААВЦ (Армейски аудиовизуален център) и продуцираше документални филми. Дори организира фестивал на българското късометражно кино в зала „Великата илюзия”. Участва в последния борд на директорите на Киноцентъра – „Бояна филм“ ЕАД (2001 – 2006) преди приватизацията. Член е на Европейската филмова академия. Години наред във в. „Култура”,  в т. нар. „писма” до дъщеря му Елица той анализираше филмите, избрани от ЕФА.

Георги Дюлгеров е неуморен формотърсач, самобитен акробат между видовете кино у нас („Авантаж“, „Трампа“, 1978, „АкаТаМус“, 1988, „Хубава си, мила моя“, 2004 и др.). И най-вече – заклет проповедник. Не се навежда пред публиката.

Стефан Китанов и Георги Дюлгеров

Дюлгеров е носител на много отличия. През май т.г. получи приза за цялостно творчество на фестивала Награди на СБФД „Васил Гендов”, а на току-що приключилия  41-ви фестивал на българския игрален филм “Златна роза” Специалната награда на журито за цялостен принос в българското кино.

Роден е в Бургас с македонска кръв. Завършил е ВГИК в Москва при Игор Таланкин през 1970 г. Обича да кара колело. Да слуша музика. Да чете. Да общува със студентите си. Да се радва с жена си Марина. Преди години преживя тежък инцидент с колелото. Не знам дали кара още.

Филип Трифонов в "Изпит"

От дебютната му новела „Изпит” (1971, награда на младежкото жури от Локарно 1972) по сценарий на Николай Хайтов снима дълго с почти неизменен екип: операторът Радослав Спасов, художникът Георги Тодоров-Жози и композиторът Божидар Петков, Светла му памет.

Руси Чанев и Георги Дюлгеров по време на снимките на "Мера, според мера"

След метафоричния „...И дойде денят” (1973) по сценарий на Васил Акьов, Дюлгеров започва извънредно ползотворен период с Руси Чанев. Невероятният актьор е не само яркият затворник Петела в „Авантаж” (по действителни събития) и френетичният Дилбер Танас в епоса „Мера според мера” (по романа „Литургия за Илинден“ на Свобода Бъчварова, през 1988 излиза сериал от 7 епизода), а и съсценарист, и съмишленик. Непостижимостта на Петеловия житейски артистизъм е едно от най-свидните ми изкушения в българското кино. Примитивът Танас, пуснат в македонските освободителни борби като невинен агнец, е не само участник, но и пристрастен коментатор. И двата филма се отличават с оригиналност, майсторство, автентизъм, дълбочина.

Георги Дюлгеров и Радослав Спасов по време на снимките на "Мера според мера"

Навремето имах кумири. Един от тях бе Георги Дюлгеров. Когато влязохме във ВИТИЗ/НАТФИЗ, и четиримата от киноведския ни клас (Стефан Китанов, Жанина Драгостинова, Борислав Колев и аз) бяхме единодушни в желанието си именно той да ни преподава кинорежисура. Въпреки че Дюлгеров е асистент на Христо Христов още от първия режисьорски випуск, а след това има славния си клас (Иван Черкелов, Светла му памет, Людмил Тодоров, Светослав Овчаров, Росица Вълканова, Иглика Трифонова, Марио Кръстев, Милена Андонова), нещо го бяха напъдили. Цял семестър пропуснахме. И един ден Дюлгеров наистина се появи със своето колело в двора на института. Това беше началото на най-неистовата авантюра в живота ми: часове с Дюлгеров, а после – снимки с него във втората част на „Лагерът” (1990, показан в „Петнадесетдневка на режисьорите” в Кан). Бях и асистент-режисьор, и изиграх ролята на бунтарката Мария (озвучена с гласа на Мария Статулова). Случи се в ранното лято на 1989 г. Гонеха турците от земите и домовете им. Ние, пътувайки за терен, ставахме неволни свидетели на сърцераздирателни раздели. „Лагерът” беше рекапитулационен филм за Дюлгеров – снимаше своите изгубени илюзии. И бързаше да вкара в кадър всеки по-яростен детайл от страданията на онеправданите по време на режима...

Георги Дюлгеров и Радослав Спасов при връчването на "Наградата на София" на 27-ия "София филм фест", 2023

И покрай асистенството, полуактьорството, купона, номадството на филмовия бит или вечните препирни с Учителя, постепенно изгубих кумира. Остана Дюлгеров, за когото знам, че може да е до небето заблуден, но е цар да те омагьоса, да те накара да му повярваш – напук на твоето собствено снизхождение към патоса му. Напук на ироничните подмятания от други. Това се нарича лидерство или лудост. Понякога, за щастие, в историята на изкуството значението им съвпада. И в такива моменти се ражда Кино.

След това по сценарии със Светослав Овчаров направи в БНТ „BG - Невероятни разкази за един съвременен българин“ (1996) и „Черната лястовица” (1996, България/Франция/Унгария, Гран при в Грузия през 1997 и наградата на Европейското младежко жури в Монс, Белгия, 1999) – филм досущ като Вавилонската кула. Не само защото това е една от смисловите му доминанти, но и защото на екрана е истинско стълпотворение от захванати и недовършени сюжетни линии, от проследявани и зарязвани герои, от етнографски наблюдения и зоологически попълнения, от метафори и препратки... На „долното” равнище филмът се занимава с перипетиите на циганката Магдалена (Любов Любчева) – красива, свободолюбива, несретна. На „горното” – с етническата толерантност във всичките ѝ измерения. Само че интелектуалните амбиции на Светослав Овчаров и Георги Дюлгеров са спънали шанса за витална интерпретация на важния не само в нашия регион проблем. И още – режисьорът Дюлгеров, воден от неукротимата си гражданска съвест, за пореден път не се е доверил на страстта. И „Черната лястовица” е филм за циганите без полъх чувственост, при това с чародейницата Любов Любчева. И се е получил вторичен трактат.

След това създава на лента в БНТ маниашкия филм „Пясъчен часовник” (1999, по разказа на Людмила Петрушевска „Случаят в Соколники”) с оператори-дебютанти: Борис Мисирков и Георги Богданов, снимали курсовите работи на негови студенти.

Ванина Червенкова и Иван Бърнев в "Лейди Зи"

Гледах „Лейди Зи” (2005, „Сърцето на Сараево“ и още седем международни награди и една на БФА за мъжка роля на Иван Бърнев) със закъснение, но пък не помня откога не бях изпитвала национална гордост заради филм - въодушеви чужденците от журито на FIPRESCI в Киев на фестивала „Молодiст“, а за някои той бе изобщо първа среща с нашето кино. Сценаристи са Марин Дамянов, Георги Дюлгеров и Светлана Комогорова-Комата.

Историята на ербап момичето Златина (Анелия Гърбова) - от дома за изоставени деца, през софийското стрелбище до бардака и автогарата в Солун - е разказана/изпята на нейното бебе от баща му Лечко (Павел Паскалев). Именно през неговите спомени гледаме как двамата от деца (Ванина Червенкова и Исус Бориславов) растат заедно из мизерията, насилието и камарите безсмислени дарения за дома, а той все подире й се влачи като фанатичен Ромео-воайор. Златина (лейди Зи - от лейди Ди) е феноменално точен стрелец. Колкото е чепата, толкова е и добричка. Подобно на Магдалена от „Черната лястовица” (1997), тя е трагичен боец. Само че тук става дума за циганка, припознала себе си като българка (и отказала да приеме майка си по тази причина), но всъщност самата ражда циганчето на Лечко в мултиетническата ни държава на далавери и тъмни босове (Руси Чанев), а решението е взето жестомимично в солунски затвор... „Лейди Зи” събира моралните неспокойства на експериментатора Дюлгеров: интелектуализиране на етническата параноя („Черната лястовица”), кодиране на житейската амбивалентност („Пясъчен часовник”), документализиране на проститутски любовни сола в затвора („Хубава си, мила моя”, 2004). С автентизма на историята и изпълнителите (след професионалните актриси в „Хубава си...”, сега в кадър са истински обитатели на домове за сираци) филмът се забива в подсъзнанието. Визия и звуци, мелодии и лица са орнаменти в солидна полифония от самоти, податлива на частична ерозия: от предвзетия (на моменти) диалог и от алогичността на някои ситуации (особено на финала с гъркинята). Но въпреки тях, въпреки дори обикнатата от Дюлгеров екранна логорея (тук в съвсем търпима доза), „Лейди Зи” стреля право в сърцето.

Руси Чанев и Мария Статулова в "Авантаж"

Шоковата достоверност и (авто)ироничната спонтанност извисяват филма почти до поетичния автентизъм на „Авантаж”. Колко пъти се мъчи ли, мъчи, а в „Лейди Зи“ сякаш е успял да сътвори любов, нескопена от интелектуалното му свръхжелание.

Абсурдът присъства в почти цялото творчество на Дюлгеров. Тъй като оголено се занимава с конфликта човек-общество, неговият е по-социално ориентиран, с откровен публицистичен патос. А в „Гардеробът” (1974) по сценарий на Станислав Стратиев абсурдът е направо директен.

В „Козелът” (2009) Дюлгеров предприема двойно предизвикателство – от една страна, се опитва да съчетае своя социален абсурд с мистичния абсурд на Радичков, от друга – поканва талантливата градска писателка Кристин Димитрова, за да сътворят приказка за днешния ни живот сред чукарите с Иван Бърнев и Анджела Родел. На Руси Чанев е отреден гласът на падналия от небето Козел – вечният стожер на истината.

Иван Бърнев в "Козелът"

В разговор Дюлгеров ми сподели: „Любопитството ми към Радичков е отдавна, смятам го за уникален писател, който заради своеобразието си е неразбираем в чужбина, за съжаление. За първи път разбрах това в Москва, във ВГИК, когато като студент в ІІІ курс, струва ми се, правих театрална постановка по разказа му „Вятърът на спокойствието“, където, типично по радичковски, нищо не се случва – бостан, заловили са циганин-крадец, старец и гърбушко си говорят... И видях как на всичките ми колеги очите им станаха на домати – нищо не разбират... Две години по-късно с един руски драматург, Андрей Скалон, написахме сценарий по разказа „Януари“ (пиеса още нямаше). Опитахме се да хванем света на Радичков. Все още ми седи в главата кръчмата, която е много студена и неуютна, празна е, там носят вълците, а героите са в мазето, където е много топло, но и задушно – заради изпаренията от кожусите не им се виждаха главите, а само краката. Сещаш се каква студентска изгъзица щеше да бъде, но преподавателите ми нищо не разбраха, естествено, и не ме пуснаха да го снимам. И тогава се обърнах към Хайтов. И, слава Богу – той е много по-лесен за правене... Но Радичков ми стоеше в главата. Към този „Козел“ специално любопитството ми е отдавна – той се намира в едно сборниче „Скални рисунки“ и все го прехвърлях, прехвърлях...”

От „Козел” са останали само козелът и сблъсъкът между две култури. Виталната стихия на Радичковата словесност е заменена с високопарни водопади от думи, които стопират и най-тръпното желание на зрителя да се включи в случващото се на екрана.

"Буферна зона"

Затова пък „Буферна зона“ (2014) е лично, красиво, концептуално обяснение в любов към авторското кино през сънища. С на пръв поглед хаотична флашбек структура, филмът на Дюлгеров е вълнуващо естетски конструкт от наратив и неговите/наши филмови пристрастия. При катастрофа съпругата (Стефка Янорова) на филмов режисьор (Руси Чанев) загива, а той загазва с окото. По време на пътуване към нейните корени в Гърция сънува миналото и сегменти от творчеството на Бунюел, Фелини, Антониони, Тарковски, Рангел Вълчанов... И се е получило особено рекапитулационно кино – и живописно, и фантазно, и смазващо, и някак оптимистично. Снежина Петрова и Меглена Караламбова са изискани. Руси Чанев е не само безподобно добър, а и секси. Разбира се, „Буферна зона“ е филм за избраници. На прожекцията за приятели в Дома на киното Дюлгеров обяви, че това е последният му филм. Но не би.

Той има поне два нереализирани сценария: ��а Свети Никола Мореплавателя и „Съединението”.

На 25 септември по време на „Златна роза” във Варна се състоя премиерата на книгата му „Биография на моите филми – част 2” (2022, НБУ), а вечерта гледахме новия му игрален филм „Записки по едно предателство” (2023), създаден в БНТ. Да снима по „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов, за Бенковски, предателството и прошката е мечта на Дюлгеров от 1975 г., когато е трябвало да направи „Да отвориш рана“ по сценарий на Боян Папазов – негов състудент от ВГИК, но е спрян. Новият филм е изцяло по текста на „Записките…“. Поема от септември 1886 – 8 години след Освобождението. Елегантният Захари Стоянов (Иван Николов) пристига в тетевенска махала с официални лица и жандарми да обвини дядо Вълю (Ивайло Христов) в предателството на четирима бегълци, включително и той с дълга комитска коса, и смъртта на Бенковски (Пламен Димов). Бившият апостол си спомня срещите със смелия и авторитарен копривщенец, организирането на Априлското въстание и разпада…

Георги Дюлгеров по време на снимките на „Записки по едно предателство”

Разказан в два времеви пласта, филмът на Дюлгеров е и важен, и потопен изцяло в телевизионната стилистика. Тече мудно, ала камерата на Веселин Христов пестеливо и омайно извайва атмосфера, за която допринася и природата, и средата на художника Георги Тодоров-Жози. Финалът с разкаянието на дядо Вълю е покъртителен и издига филма. Прекрасни са и другите актьори, а оскъдната музика на Мира Искърова е чудна.

На Дюлгеров му предстои да снима следващ филм - „Разлом”, подкрепен от ИА НФЦ. Оператор ще е талантливият Стефан Иванов, който живее в Канада. Филмът е за 1951 г. и десетилетия по-късно, за Величка и сина ѝ, за горяните и зловещата роля на ДС, отново за предателството, покаянието и прошката… Както каза Георги Дюлгеров във Варна, „Аз съм човек на ХХ век и искам да разказвам за миналото“. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Стефан Марков, архив на продукциите, Стефан Джамбазов (1951-2021)

P.S. на редактора на „въпреки.com” Зелма Алмалех: Благодарна съм на съдбата, че с днешна дата мога да кажа, че познавам почти от половин век Георги Дюлгеров и в годините филмите му. А за Стефан Джамбазов той беше много специален човек, направи следдипломна специализация при него  заедно с Костадин Бонев, Александър Морфов, Борислав Колев… Всеки от тях има/ше своя път. Преди 30 години в мои други професионални поприща в БНТ, го поканихме в предаване на живо по повод на 50-та му годишнина. Той се съгласи, но каза, че Радослав Спасов месеци преди него е роден и той трябва да е пръв… Преди години направихме разговор с него по повод на „Буферна зона“, Жоро дойде вкъщи /водещата снимка/ да си приказваме. Приготвихме се, но той поиска само чаша вода… Може да прочетете тук. Да е жив и здрав, останалото е вълнение и радост от живота, Въпреки!