#Отвъд кориците | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 4 years

Text

Мария Пеева: Поезията е като джаза в музиката

„Превърнах поезията в дом на душата си. Не пиша нито за слава, нито за пари, а пиша за душата си, защото поезията по неподражаем начин храни чувствата ми, храни сетивата ми, храни мечтите ми, храни въжделенията ми, които всеки човек има“. Сподели по повод новата си поетична книга „Танцуваща жена“ Мария Пеева за „въпреки.com”.

Мария е работила 40 години в БНТ като продуцент, драматург, редактор в Телевизионния театър след него в Центъра за филмопроизводство, по-късно този център взе името на студия „Екран“, която беше възстановена след закриването си. И така започва да се занимава с кино. Но затова по-късно, сега говорим за поезия. Познаваме се от ученическите години, независимо, че сме учили в различни училища, после Софийския университет във времето, когато специалността журналистика беше катедра към Факултета по славянска филология и накрая в БНТ. Когато преди години излезе първата й поетична книга, признавам, бях малко изненадана. А с днешна дата Мария Пеева признава: „Истината е, че пиша от дете, като започнах с наивните детски стихчета, които всички са писали. След това продължих да пиша, обаче разпилявах стиховете си по тефтери, листове, насам и натам. Първата си книга издадох 1996 година и то благодарение на сина ми, който ми каза: „Мамо, грехота е да разпиляваш стиховете си, събери ги в книга!“.

Мария Пеева като редактор в “Телевизионния театър” - снимка личен архив

И аз ги събрах в книга и от 1996 година имам шест книги с поезия, като едната ми книга „Наопаки“ от 2010 година половината е с поезия, половината с разкази. Имам 22 публикувани разказа, имам доста непубликувани и така понеже съм човек, който не спира да мечтае, съм решила следващата книга да е с разкази, да е проза. Ще видим, да е живот и здраве“. Не само заради работата си, а и сега много се интересува и следи процесите в изкуството ни – кино, театър, литература, изобразително изкуство. Но казва за себе си: „Поезията ми дава нещо, което нито един друг вид изкуство не може да ми даде, защото поезията е като джазът в музиката. Тя е по-сложна за възприемане, но в нея можеш да правиш всякакви импровизации, както е в джаза. Можеш думите да ги обръщаш наопаки, можеш да си служиш с тях, както решиш, стига да можеш да изразиш чувствата си от една страна, от друга страна да намериш смисъла на нещата и от трета страна да се опиташ да докоснеш нечия чужда душа“. Последната й поетична книга „Танцуваща жена“ е посветена на сина й Александър и съпругата му Рьоко с благодарност.

Мария Пеева и съпругата на сина й - Рьоко - снимка личен архив

„Той е съпричастен към всичко, което пиша и към всеки мой проект, защото издаването на една книга си е един проект, който трябва да реализираш. Кориците на двете ми последни книги „Шепотът на тишината“ и „Танцуваща жена“ са негово дело. Авторите са японски художници, тъй като синът ми живее в Япония, има много близки приятели дизайнери, художници, с които работи. Той е духовно близък към това, което правя. Вярвам му безрезервно и му благодаря за това, което прави за мен не само като майка, но и в чисто творчески смисъл. Той живее от 24 години в Япония. Нашата връзка е по-специална - това се случва през годините, благодарение на неговата душевност. Той е изключително широко скроен човек, изключително щедър, изключително добър човек, не че ми е сина, но наистина е така. Той вижда в мен отвъд майчинските ми чувства, отвъд кръвните ни зависимости, вижда това, което нося в душата си, усеща това, което искам да дам на света, което съм правила и през професионалната си кариера, което се опитвам да правя и сега. Както казах, много съм му благодарна за това, защото това ни прави не само майка и син, а ни прави най-близки приятели, най-близки съмишленици. Човек нищо не може да сътвори в живота си, ако няма съмишленици и няма човешката подкрепа около себе си“. И, наистина, синът й Александър Кочев е много талантлив, както казва Мария и не само тя.

Мария и синът й Александър - снимка личен архив

„Господ му е дал висок интелект и ум. Той е с четири езика, с много елитно образование, което получи в Япония и всичко, което прави го прави с размах, с желание, със сърце и постига нещата в един най-съвършен вид, което му помага в живота да усеща смисъла на реализацията, която не е само пари, а да достигнеш до едно ниво на професионалните си ангажименти, което удовлетворява и тебе и хората, с които работиш“. Александър направи учебник за ТOEFL в две части за японци. Случаят е безпрецедентен, защото това е първото издание на автор – българин, което е на английски и на японски и е учебник в два тома за една сложна материя с доста сложни обяснения за граматика, за лексика, която той направи при много строго редакторство. Имал е шест души редактори на изданието, което вече е изчерпано. Предстои втора допечатка. „Миналия месец получи предложение за още две авторски книги, които пак са свързани с изучаване на английски език. Това говори за неговата писмена дейност. Много се гордея с него, защото, наистина, е безпрецедентно. Радвам се, че българските медии, когато издаде учебника му обърнаха много сериозно внимание. Не го казвам от някакво тщестлавие, казвам го пак, защото когато човек прави с любов и разбиране нещата, те се получават, удовлетворява и него, и хората, за които е предназначено“. С усмивка казва Мария, независимо от големите разстояния, които я делят от Япония, а и сега във времето на световна пандемия пътуванията и срещите със скъпи и обичани хора станаха невъзможни.

Мария Пеева в “Телевизионния театър” - снимка личен архив

Отклоняваме се в разговора ни от поезията, за да се втурнем към теми, които са ни и общи вълнения и тревоги и главно свързани с медиите, с културата, с изкуството. „Културата и изкуството липсват в Обществената национална телевизия. Убедена съм в това, защото културата и изкуството в наше време се превърнаха в репортажи и плоски евтини интервюта, без да влизат в дълбочина, която интересува знаещите и разбиращите хора. Изкуството не е само показност, то не само зрелище, то е и зрелище в някакви определени рамки, но то е проникване в дълбочина, то е философия, то е инвенция, която вече отсъства. И в киното, и в театъра, особено в БНТ, чиято роля все още би трябвало да възпитава идващите поколения във висок вкус, в отношение км изкуството, която да измести чалгата. Този феномен, който се настани във вакуума след 1989 година и, който все още продължава да трови младите хора, които нямат представа от класическа музика, нямат представа от класическа драматургия, които гледат лошо американско кино.

Всички знаем, че има и добро американско кино, но има и много лошо американско кино по МОЛ-овете с пуканки в ръката, които не проникват зад първия пласт на зрелището. Нямат сетива за това. Тези неща се възпитават и телевизията е едно от най-мощните средства, които възпитават тези сетива. Нашето поколение е възпитано с много книги, с много изкуство, с много театър, с много кино. Неслучайно така наречените стари български филми до 1989 година продължават да се гледат с интерес и предизвикват възторг, защото всички хора, които се занимават с кино знаят, че в Киноцентъра се отглеждаха и възпитаваха сценаристи, хора, които професионално пишеха сценарии. А не хора от улицата събрани, които им е хрумнало нещо и са решили да го напишат. Така просто не става. Когато няма една стабилна драматургия и филмите почват да се люлеят и не постигат този ефект, който това сложно синтетично изкуство да постигне.

Мария Пеева - снимка Стефан Джамбазов

Нещата с днешна дата са доста тъжни. Да не говорим в чисто социален и обществен смисъл. Говоря извън телевизията, че изкуството и културата са наврени в ъгъла, че не се финансират, както трябва, че не им се обръща внимание. Творците не се поощряват, особено талантливите творци, които всяко поколение ражда, а България е инкубатор на таланти, които загиват бавно и полека, оставени сами на себе си. Казах, че творчеството, колкото и да е самотно като писането или рисуването, човек не може сам. Някой трябва да му обърне внимание, някой трябва да му каже добра дума, да го поощри, за да може този човек да литне и да създаде нещо значимо. А когато ти си мачкан и навиран в ъгъла по всякакви линии, по всякакъв начин и когато преди всичко говорим за асфалт и магистрали, а не за изкуство, не за музика, не за картини, не за театър, нещата стават много тъжни.“ Убедена е Мария за проблемите в наше време. Тези констатации, а и от личния й професионален опит я питаме защо така стана в този контекст, че е принизена ролята на редактора. „Страшен проблем е това. Редакторът, освен че го нарекоха цензор съвременните творци смятат, че от раждането си са компетентни по всички въпроси. Ясно е, че това не може да е вярно, защото в целия свят, в литературата, в киното, в телевизията и до ден-днешен има редактори. Хора, които изглаждат текстове, хора, които оправят грешки, понякога и технически понякога, но които са и смислови, много често. Липсата на редактор се усеща много остро. Мога да кажа, че съм редактирала стотици текстове и знам, че изключително талантливи хора, които имат идеи, знаят за какво става дума, не могат да работят без редактор и би трябвало да работят с редактор“.

Мария Пеева със сина си на остров Бали, едно много зареждащо място за нея - снимка личен архив

Като човек, свързан с киното, който следи и познава българското кино Мария Пеева коментира и честите конфликти в българските кинаджийски среди. Те особено се нажежават след поредната сесия и започват размени на обиди и несъгласия, без да се води смислен разговор за развитието и перспективите на киното ни като творчество, като място и смисъл в днешното ни общество. „Следя конфликтите в киното, но лично моята позиция е да се дистанцирам от тези конфликти, защото те вече са на такова ниско ниво, че обиждат човешкото ми възпитание и отношението ми към киното като изкуство. Киногилдията е една от гилдиите, които най-много са раздирани от завист и от професионална злоба. Те нямат силата да се зарадват на чуждия успех, което не е достойно като колегиално поведение. Аз съм човек, който се радва на всеки успех във всяка област, както се радвам и на вашия сайт, защото той е сериозна трибуна за всички творци във всички жанрове. Хората с днешна дата имат необходимост от такива места, понеже те липсват и все повече липсват. Знаем, че вестниците умряха, телевизиите са зле, културните предавания, доколкото ги има, са палиетивни. Остават много малко опорни точки, в които ти можеш да изкажеш мнение, да имаш някаква критична бележка, в който има смисъл да присъстваш като творец и като автор“.

Независимо от сериозността на разговора ни в един момент отново го превръщаме в смях и самоирония към самите себе си и взаимно си споделяме, че продължаваме непрекъснато да бързаме, да подтичваме за някъде. Отдавна не се притесняваме, че може да закъснеем за лекции или в коридорите на телевизията за поредния монтаж или редакционна сбирка. Порода! Говорим си за учителите – тези, които са ни преподавали и тези, които и не подозират, че били /са/ наши учители. За себе си като поетеса споделя: „В поезията един от моите учители е Атанас Далчев, да не се връщам към Яворов и към класиците, въпреки че и Далчев е вече далеч във времето. От съвременната поезия е Борис Христов, когото обожавам като поет, като човек и като достойно граждански поведение. В прозата – обичам много и съм работила с Георги Мишев, защото Георги, освен личния си талант, освен книгите, сценариите, които е написал, той умее да преподава смисъл. За телевизията е по-сложно и ми позволи да не ти отговоря. Научих се сама да се боря и това е моят житейски девиз „Побеждавай себе си всеки ден!“.“

Най-новата стихосбирка на поетесата - снимка Стефан Джамбазов

Поезията на Мария е много лична, изстрадана като преживяно и споделено. Тя не се притеснява да я споделя в социалните мрежи не толкова като стремеж за личностна изява, а като разказ и разбиране за приятели. Винаги го казва и в уводните бележки към книгите си. Публикуваме думите й към последната й поетична книга „Танцуващата жена“: „Вместо увод. Той се стараеше да пише като Пушкин. Да пие като Хемингуей. Да чука като Буковски. И да изглежда като Марлон Брандо на млади години. Но накрая тя му каза: „Твърде добър си за мен!" И го напусна. Без нея стиховете се удавиха в алкохол, чукането беше само перверзен спомен. А той започна да изглежда като Марлон Брандо на стари години. Можеше единствено да озвучава зад кадър собственото си раздърпано ежедневие. А тя? Не прописа като Ана Ахматова, не пиеше и не се друсаше като Джанис Джоплин, не смени много съпрузи като Елизабет Тейлър, но беше такава, че всички искаха да чуят гласа ѝ, да видят усмивката ѝ и да хванат ръката ѝ за кураж. Куражът да живееш така, както можеш, за да правиш другите щастливи.".

Но все пак да завършим с няколко нейни стихотворения, за да разберете.

всяка майка се римува с друга майка

всяка майка е единствена и неповторима до края

грижете се за нея преди да го разберете

***

и мен ще ме подминат някой ден

като разкъсан некролог от ветровете

но аз ще продължавам да съм в плен

защото твоята звезда за мен ще свети

***

някой сипа сол в раната ми

вината е изцяло моя