#Офицер и шпионин

[kboytube]

"Изолирането" на интернета на Русия - подготовка за война?

“Изолирането” на интернета на Русия – подготовка за война?

Андрей Луговой има своята слава извън границите на Русия. Бившият офицер на КГБ е търсен във Великобритания във връзка с предполагаемата му роля в убийството на дисидента и бивш шпионин Александър Литвиненко в Лондон през 2016-а. Убийство, извършено със радиоактивен полоний.

В Русия обаче Луговой е важен член на Държавната дума, долната камара на Федералното събрание (руският парламент). Там в…

[vprki]

Критичен поглед: „Офицер и шпионин“ е вглеждане и в днешния ден

В края на годината медии са изпълнени с класации в изкуството. Класациите изглеждат странно, все пак не е финал на сто метра или друга дисциплина, където играят метърът и хронометърът. И все пак, моята лична класация в прочетените книги през изминалата година е „Офицер и шпионин“ на английския писател Робърт Харис, издадена от „Колибри“ в превод на Мирела Стефанова и редактор Росица Ташева. Защото има други измерения – субективното ни отношение какво ни е развълнувало, какво ни е разтърсило и променило като хора на 21-ви век, но изградени върху натрупаното от времето преди нас. И имаме своята лична класация, ако това е точната дума.

Книгата излезе преди месеци, а имахме и шанса на кинофестивала CineLibri да гледаме и филма с едноименно заглавие на Роман Полански. На 29 ноември филмът пък излиза на екран в България, дни след световната си премиера. Не мога да не призная, че прочетох книгата в един много сложен момент от живота ми, както и случващото се около нас, оцених книгата и като разказ за смисъла и безстрашието на изключителни личности в края на 19-ти век, но не по-малко актуални като пример за поведение и в 21- ви век. Романът на Харис е съвременен прочит на аферата Драйфус, добре познатата ни от Емил Зола, разтърсила не само Франция, но и света в края на 19-ти век. Но в романа на Харис главният герой е друг – френският офицер Жорж Пикар. Кой е той? Париж, 1895 г. Алфред Драйфус, млад еврейски офицер, току-що обвинен в предателство, е осъден на доживотен затвор на Дяволския остров и е разжалван публично пред огромна тълпа. Сред свидетелите на унижението му е и Жорж Пикар, амбициозният и интелигентен наскоро повишен началник на един от отделите на контраразузнаването, чиито служители са намерили „доказателствата”, че Драйфус е шпионирал в полза на Германия. Първоначално Пикар е твърдо убеден във вината на Драйфус, без да приема унижението, на което е подложен пред екзалтираната тълпа преди всичко крещяща антисемитски проклятия. Но скоро след това, заемайки високата си длъжност във военното министерство офицер Пикар се натъква на информация, която го кара да заподозре, че във френската армия все още има шпионин.

Уликите за тази злостна измама се натрупват и водят неумолимо към най-висшите етажи на властта. Пикар е принуден да се усъмни не само в делото срещу Драйфус, но и в най-съкровените си убеждения за родината и за самия себе си. И не се примирява. Той се натъква на неоспорими доказателства за истинския предател (майор Естерхази) и поема като своя лична кауза оневиняването на Драйфус. Мотивът н�� Пикар – истината, справедливостта, което няма нищо общо с това, че не е воден от лична симпатия към офицер Драйфус, на когото е бил преподавател в Парижката висша школа за офицери. Тази своя последователност Пикар заплаща и изстрадва, включително и като командирован в Тунис и Алжир, практически изпратен на смърт от началниците си, а и в престой в затвор във Франция. Нищо не го отклонява в защита на истината, достойнството и в крайна степен във вярата и предаността му към Франция.

Алфред Драйфус е роден във Френски Елзас в семейство на богат индустриалец. Завършва Политехниката, а след Френско-пруската война от 1871 г. избира със семейството си да остане френски поданик. Подобна е съдбата на Жорж Пикар и семейството му, които избират Франция в годините след тази война. В лични разговори около историята  „аферата Драйфус“ сме коментирали какво е накарало богатия млад евреин да избере армията пред проспериращия бизнес на семейството. Остава загадка, но вероятно и тук се крие мотивът за честа, достойнството и любовта към Франция… Няколко години след осъждането му се разгаря медийна кампания по оневиняването му като жертва на антисемитски заговор. Сред защитниците му е Емил Зола, по това време един от най-популярните и недолюбвани от властта и ретроградните кръгове във Франция. Той публикува статия в подкрепа на Драйфус и я дава на набиращия популярност политик Жорж Клемансо, който по това време издава либералния вестник „Л’Орор“ - на бъдещия министър-председател и „архитект“ на Версайската система, както го наричат след Първата световна война. В първия му кабинет 1906 година Жорж Пикар е военен министър.

На Клемансо принадлежи идеята статията на Зола да излезе на първа страница на вестника, и то под заглавие „Аз обвинявам !“ (на 13 януари 1898 г.). „Още по-невероятно е словосъчетанието, което вестникопродавците повтарят до изнемога: „Аз обвинявам…“, „Аз обвинявам…“. Многократно отеква и името на Емил Зола, авторът на тези пламенни редове, изпълнили цялата първа страница на „Л’Орор“ на осем вестникарски колони, че и половината от втора страница – безпрецедентен случай в историята на дотогавашната преса. Всички повтарят и фамилията на невинно осъдения по делото, с чиято защита се е заел Зола – Алфред Драйфус. Делото „Драйфус“, дело, чийто развой започва да се следи от целия свят, а статията на Зола, преведена на безброй езици, е публикувана и в тогавашната българска преса“. Както отбелязва журналистът и философ Тони Николов в Портал Култура по повод 120 години от този 13 януари в края н 19-ти век: „Ето как на 13 януари 1898 г. се ражда един нов жанр – да го наречем разследваща публицистика. С откритото си писмо до френския президент Феликс Фор, Емил Зола иска да дръпне завесата пред една покъртителна несправедливост: Алфред Драйфус, бивш капитан от френския генерален щаб, осъден по обвинения в шпионаж, вече трета година е на доживотна каторга в Дяволския остров в Гвиана, въпреки сериозните доказателства, че е невинен”.

След тази статия „аферата Драйфус“ в��ривява общественото мнение във Франция. В някои от големите градове на третата република като Нант, Нанси, Бордо, Марсилия избухват антисемитски вълнения, които в повечето случаи приключват с разбити магазини на еврейски търговци. В Париж също започват демонстрации, но в обратна посока – срещу консервативната армия и католическата църква, които са главен прицел на гражданското недоволство, и в подкрепа на „несправедливо осъдения Драйфус“. Под натиска на тези бурни граждански протести делото Драйфус е преразгледано и през месец септември 1899 г. присъдата на капитана от френската армия е намалена на 10 години, след което е незабавно помилван от френският президент Емил Лубе, което „струва“ на френския президент и един атентат. През месец юли 1906 г. Върховният касационен съд на Франция връща капитанския чин на Драйфус и постановява възстановяване на офицерските му знаци – пагоните и сабята му. След оневиняването му е награден с френския Орден на Почетния легион, учреден от Наполеон Бонапарт на 19 май 1802 г. На 4 юни 1908 г. Алфред Драйфус вече като френски полковник е прострелян от националист при местенето на урната с праха на Емил Зола в Пантеона и е леко ранен. Участва на страната на Франция срещу Германия в Първата световна война. Погребан е с национални почести през 1935 година.

Припомням фактите, защото още навремето, а днес от дистанцията на историческите събития „аферата Драйфус“ е смятана и за изключителна антисемитска проява, разтърсила не само Франция. Темата за машинациите на властта да се потули истината, не без помощта на военните и ролята на съда отекват във времето и като предупреждение за разделението на властите в демократичната държава. Съвременното възраждане на антисемитизма в Европа и не само отново връщат актуалното звучене на скандала от края на 19-ти век. Последствията след Първата световна война за Германия и идването на нацистите на власт са мащабно предупреждение за жестоки за човечеството събития и кошмарът на Холокоста продължава да е тъмна сянка, като че ли все още не докрай надживяна и преодоляна. Но това е друга тема, независимо че „Офицер и шпионин“ ни води към мрачни асоциации с днешна дата. В романа повествованието се води от офицер Пикар и това е не просто хронология на събитията, а урок за смисъла, за цената и победата на справедливостта, но най-вече на честността и достойнството. Това е изборът на автора като разказвач на тази документална история, която вълнува и днес като личен избор, без страх от последствията, когато истината е на твоя страна.

„Офицер и шпионин“ излиза на английски език през 2013 г., а тази година излезе и в България. Харис е британски журналист и автор на редица романи с голяма популярност и у нас. Това е втората екранизация на Роман Полански по роман на писателя – преди това режисьорът работи по романа му „Сянката“ с филмово заглавие „Писателят в сянка“ /2010/., в който се визира личността на британския премиер Тони Блеър. „Офицер и шпионин“  е втората им съвместна работа. Павлина Желева, продуцент и кинокритик отбелязва в „Дневник“ как преди седем години Роман Полански споделя с английския журналист и писател Робърт Харис, когото познава добре от съвместната им работа върху „Писател в сянка“ (2010), че иска да прави филм по историята с Драйфус. Известният с историческите си романи британски интелектуалец бързо се ентусиазира и в продължение на година сериозно проучва историческите факти. Написва романа си „Офицер и шпионин", който бързо се превръща в една от най-търсените и награждавани книги на писателя. Така, историческият момент, видян през очите на днешния ден, намира един много талантлив свой интерпретатор. Полански бързо се приобщава към литературния текст на Харис. Писател и режисьор написват заедно сценария на бъдещия филм.

Филмът беше представен премиерно на кинофестивала във Венеция, откъдето си тръгна с Голямата награда на журито. Присъствието на филм на Полански (макар че самият режисьор не посети фестивала) предизвика противоречия и раздели публика и критика заради обвиненията срещу Полански в сексуален тормоз. Тази акция срещу Полнски продължава, включително и преди дни на световната премиера на „Офицер и шпионин“ в Париж, когато 40 жени са блокирали входа на киното, разгърнали са  плакати и са призовали за бойкот на филма му, както съобщиха международните агенции. Причината е изявлението на френската актриса и фотографка Валентин Моние, която преди дни разкри, че е изнасилена от Полански през 1975 година. Няма да коментираме защо го казва след 44 години. По-важното е, че тези протестиращи дами изобщо явно нямат представа какъв филм искат да не се прожектира.

Не малко критици оценяват мотива на Полански да режисира „Офицер и шпионин“ като желание да възтържествува справедливостта в обвиненията срещу него за сексуални посегателства. Едва ли. Вълнуват го много по-глобални проблеми, него, който живее скрит и самотен, вероятно, за да избегне обвинения от десетилетия. Както показват събитията около аферата Драйфус усещането, че има германски шпионин във френската армия се насочват към единствения офицер евреин. Това е основната му вина, а не че е предател. И това, че е единственият евреин във Военното командване  е много по-лесно и убедително за властите да обвинят него…В тези години на изгнание на криене, на неявяване на световни фестивали Роман Полански живее на своя Дяволски остров, без да е заключен физически. Не е в пранги и обречен на тъмнина и изолация, както капитан Драйфус. Но в крайна сметка и двамата имат приятели и тяхната вяра ги подкрепя.

Роман Полански

Нека припомним малко повече за това кой е Роман Полански. Роден е на 18 август 1933 г. в Париж като Раймунд Роман Тиери. Син на художника Мойжеш Лайблинг и Буля Катз-Пшедборска. Бащата на Роман е поляк с еврейско потекло, а майка му е с руски корени, баща ѝ бил евреин, а майка ѝ – католичка. През 1936 г. Полански заедно с баща си, майка си и сестра си, се местят в Краков. Това трябвало да ги спаси от застрашаващите ги антисемитски настроения във Франция. Живеят в кооперация на ул. „Коморовска” 9. Най-много мотиви, от този период от живота му, Полански използва във филма си „Китайски квартал” (Chinatown). След избухването на Втората световна война цялото семейство попада в краковското гето, делейки жилище с четири, а понякога и с пет други семейства. Майката на Роман работи като чистачка в замъка Вавел, превърнат тогава в седалище на главния губернатор, Ханс Франк. През 1941 г. е преместена в Аушвиц, където загива в газова камера. Тогава е била бременна. По същия начин умира и бабата на Полански. Единствено бащата и сестрата на Роман успяват да оцелеят в лагера. След войната сестра му заживява в Париж и никога повече не пожелава да се завърне в Полша. Историята е дълга, но тя дава, както можем да си представим тягостна сянка върху бъдещето на момчето, което е свидетел и на унищожаването на Варшавското гето.

След време като студент в Лодзкото филмово училище получава първото си международно признание за филма си „Двамата и шкафът“ през 1958 година на Международното изложение в Брюксел. Двама мъже, влачейки шкаф навлизат в морските и океанските води и заедно с него изчезват в дълбините, но много съвестно следват избрания си път…Гледала съм го преди много години, съвсем млада, и си давам сметка, че не съм го разбрала тогава докрай. Но го помня кадър по кадър. Сега си давам сметка защо. Колкото до обвиненията срещу Полански малцина отбелязват жестоката история от 1969 година, когато жената на режисьора актрисата Шарън Тейт беше зверска убита, бременна в деветия месец. И той трябва да я преживее. Въпреки славата си сякаш и до днес остава това момче от гетото. Евреин!

Но да се върнем на филма – той е копродукция между Франция и Италия. В ролята на Жорж Пикар, мъжа на честта е Жан Дюжарден с награди Оскар, Златен глобус, и БАФТА за най-добра мъжка роля в „Артистът“, реж.  Мишел Азанависиюс 2011 година. Луи Гарел е капитан Драйфус. Повечето други роли са поверени на актьори от знаменития „Комеди франсез”. „Офицер и шпионин” („Аз обвинявам“) е 22-рият игрален филм на Роман Полански. Мястото на това произведение в богатото творчество на 86-годишния режисьор е уникално - то не само възстановява печалния наказателен процес, придобил известност като „Делото Драйфус“, но подвига въпроса за възраждането на антисемитизма, но и най-вече за това да си низвергнат, когато си невинен, а срещу теб застава властта с машината си. Полански познава това от детството си, преживял го. Днес не всички разбират и оценяват това. Но филмът „Офицер и шпионин“  надмогва всичко това, благодарение на големия режисьор и екипа му. Те му вярват, какво повече! Благодарение на CineLibri имаме шанса да огледаме света около нас по-различен начин при условие, че поискаме. И тук не става дума само за филма, а и за книгата. Дори е хубаво, преди да се види кинотворбата, тя да се прочете. Защото тогава много детайли ще станат ясни при гледането на кинотворбата. Пикар и Драйфус, независимо от победата на справедливостта никога не стават приятели, няма благодарности. Пикар отказва поканата за гостуване в семейство Драйфус, отказва и вече в качеството си на военен министър на Франция искането на реабилитирания офицер за повишение. Обективността, спазването на йерархията и правилата. Но това не пречи, напротив и на двамата достойни офицери да признаят един на друг колко са свързани в една справедлива битка. Пикар казва, че едва ли би стигнал до този висш пост в държавата без Драйфус, а той му отговаря: „Не, господин генерал, постигнахте го сам, защото изпълнихте дълга си.“ Това е. И Полански с този филм изпълни дълга си като творец и като неразбран скиталец в този свят. Който, както иска да го разбира…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив

[vprki]

Критичен поглед: Споделяме свои акценти за годината, не правим класации – II част

Но да се върнем към книгите. Не можем да не забележим, че се издават много български автори. Друг е въпросът доколко това е литература. Сега е лесно – не рядко съответният пишещ си плаща и после си слага етикета писател или писателка, като описва светското събитие, където се е представил в клубове, „елитни“ резиденции и т.н. Но това е положението, а не са много издателствата, които не си позволяват да престъпят професионалните си критерии. Дълга тема.

Но има и книги, които истински вълнуват. Такава  е „Поразените” /издателство „Сиела”/на Теодора Димова, в която темата за т.нар. Народен съд е пречупена през личната история на три жени - много стойностна литература и като език, и разказ /прочетете за книгата тук/. Казваме разказ, защото в безспирния поток на новоиздадени романи няма разказ, а емоционални лични преживявания споделени съвсем не в контекста на това, което определяме като литература. Теодора е последователна в търсенията и развитието си като писателка, и като отношение към света и днешното ни вълнение, което няма как да не минава през миналото, ако не точно нашето, то през това на тези преди нас. Неслучайно тя беше удостоена с голямата награда на Националните награди за литература на името на Хр. Г. Данов. И още нещо – създаде международната награда за литература на името на баща си – любимия на поколения писател Димитър Димов.

Теодора Димова и Елена Алексиева при връчването на наградите на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

И като стигнахме до наградите искаме да отбележим големия победител в различните конкурси тази година - Елена Алексиева за романа си „Свети Вълк“ /изд. „Факел Експрес”/.  Тя спечели наградата в три от най-авторитетните конкурси – на Национален дарителски фонд „13 века България”, на Портал „Култура” и на литературен клуб „Перото” при НДК. Като добавим и Палми Ранчев за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” /„Жанет 45“/, който получи награда за проза в конкурса на Портал „Култура”, а беше и номиниран за наградите на „Перото”, става ясно съвпадението на вкусовете на различните журита. Към тези книги бихме прибавили и „Чудовището“ /изд. „Хермес”/ на Владимир Зарев, една много лична книга. Разбира се, има и други, а и много поетични, които също получиха награди, за които сме писали през годината.

Ромео Попилиев е с наградата на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

Не можем да не отбележим, че продължава тенденцията за издаване на сериозна хуманитаристика и за изминалата година бихме откроила книгата на Ромео Попилиев „Цензурата по времето на комунизма“ /изд. „Рива”/, която чрез анализа на забранените или трудно допуснати на сцената театрални творби от времето на комунизма очертава по нов начин полетата на съпротива срещу режима, получила също награда в конкурса на Портал „Култура” /за книгата можете да прочетете тук/. Разбира се, и издателство „Критика и хуманизъм“ самоотвержено ни води и образова в световната хуманитаристика, амбициозни са и проектите на „Изток – Запад“. Една от книгите му излезе в края на годината и имаше премиера на панаира на книгата в НДК – „Рицар, поет и дипломат – книга за Коста Тодоров” от Паун Генов.

Тео Ушев и Георги Господинов преди премиерата на филма “Физика на тъгата” в НДК - снимка Стефан Джамбазов

Едно от важните неща през изминалата година безспорно са продължаващите преводи на „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, включително и на албански, а полският превод на Магдалена Питлак бе удостоен с Националната награда за литература на Полша. А датската преводачка на Господинов Хеле Далгор получи годишната награда на „Перото“ за преводите си на датски език на „И други истории“ и „И всичко стана луна“. И тъй като тръгнахме към преводите, благодарение на българските великолепни преводачи и амбициозната политика на издателствата имахме възможност да се запознаем с прекрасни автори и книги. В това отношение дейността на издателства като „Колибри“, „Факел експрес“, „Парадокс“, „Жанет 45“, „Лист“, „Аквариус“ и други е впечатляваща.

Белослава Димитрова получи наградата за поезия на поетичния Никулден от поетесата Федя Филкова, съпруга на Николай Кънчев и създателка на наградата в негова памет - снимка Стефан Джамбазов

И тук специално искаме да отбележим Издателство за поезия „ДА“, което във времена, когато поезията не е най-четената отстоява да представя най-талантливите български поети от новите поколения, както и най-доброто от световната поезия. Ще отбележим само поетичната книга на Белослава Димитрова „Месо и птици“, която получи наградата на традиционния поетичен Никулден на името на поета Николай Кънчев /прочетете тук/, както и поетичната книга на Владимир Трендафилов, преподавател, преводач „Получих живота си“, който напусна нашия свят преди месеци /можете да прочетете тук/. Изданието е под съставителството на съпругата му Кристин Димитрова, писателка, поетеса, преводачка, преподавателка, чиято великолепна поетична книга „Уважаеми пътници“ беше удостоена с наградата на името на поета Иван Пейчев. Сред наградите за поезия са и изданията на „Жанет 45“ – „Записки на жената призрак“ от Яна Букова на името на Иван Николов и наградата „Владимир Башев“ за Иван Ланджев за поетичната му книга „Ти, непрестанна новина“ /за връчването на наградата тук/.

Яна Букова получи наградата за поезия на името на Иван Николов от поетесата и издателка Божана Апостолова, създателка на тази награда - снимка Стефан Джамбазов

Някак естествено от литературата отиваме към киното, заради идеята на екипа на издателство „Колибри“ да създаде и кинофестивала CineLibri, посветен на литературните екранизации. Той стана истински празник на вдъхновението  на кинематографистите от литературата. Само ще споменем издаването на „Офицер и шпионин“ на Робърт Харис и едноименния филм с режисьор Роман Полански, с който беше открит фестивалът повече от месец преди световната му премиера. За книгата и филма сме писали и за историята може да прочетете тук. Впечатляваща беше и срещата с „Продавачът на вестници и цигари“ на австрийския писател Роберт Зееталер и едноименния филм от 2018 г. под режисурата на Николаус Лейтнер със забележителния Бруно Ганц в ролята на Фройд, една от последните му роли, преди да напусне нашия свят в началото на тази година /за книгата тук/. А романът „Жената от Йерусалим“ на израелския писател А. Б. Йехошуа е много специален поглед и много различен за това, което се знае за съвременен Израел и разбирането за конкретната човешка история. Тук отново тази особена история имахме възможност да видим и в едноименния филм на режисьора Еран Риклис.

Кадър от филма “Офицер и шпионин” - снимка архив

Когато говорим за кино, на първо място трябва да подчертаем усилията и прекрасния резултат на международните форуми и техните създатели и организатори. Споменахме CineLibri, чийто двигател е Жаклин Вагенщайн, но тук включваме и фестивалите с по-дългогодишна история като Киномания, организиран от екипа на НДК, София филм фест с невероятния ��у екип начело със Стефан Китанов – Кита и по-новия Master of Arts на Найо Тицин. Само да напомним, че София филм фест се откри с документалния филм „Да ходиш по вода“ на Андрей Паунов за проекта на Кристо „Плаващите кейове“, който свързва чрез плаващи пътеки италианския град Сулцано, на брега на езерото Изео, с големия остров Монте Изола /за филма можете да прочетете тук/.  А забележителното събитие на кинофорума безспорно беше с полския режисьор Павел Павликовски и филма му „Студена война“, носител на наградата за режисура на фестивала в Кан /за филма и режисьора прочетете тук/.

Кадър от филма на Тео Ушев “Физика на тъгата” по книгата на Георги Господинов

Сред великолепна селектираната програма на Киномания 2019  голямото вълнение беше възможността да гледаме анимационния филм на Тео Ушев по романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“, вече номиниран за „Оскар“ и с множество авторитетни награди. Изключително е вълнението и преживяването от този филм. В него като че ли сме всички ние, минали през времето на 30 години преход, а и преди това. И остава това дълбоко „Аз сме…“, залутани в лабиринта на Минотавъра, а това е нашият живот, в който тъгата е основният ни белег, въпреки че всячески се опитваме да вървим напред. В програмата на Киномания редом с много документални филми за знаменити артисти безспорно филмът „Андрей Тарковски. Киното като молитва” на неговия син също Андрей беше специален подарък не само за киноманите. Той „дойде“ така естествено след като тази година книгата „Уловеното време“ („Запечатленное время“) на Андрей Тарковски на издателство „Колибри“ в превод на Владимир Игнатовски, част от поредицата „Амаркорд“ в библиотеката им, посветена на киното, имахме шанса да прочетем дори преди да е публикувана в Русия /можете да прочетете във „въпреки.com” тук/. И така в изминалата година си вървяха заедно киното и литературата…

Емануил Иванов - снимка архив

И тъй като фестивалът на Найо Тицин е изцяло с документални филми за хора, явления в културата и изкуството и много от тях са свързани с музиката, ще коментираме сега какво се случи с тази сфера на изкуството през изминалата година. На първо мяс��о е изключителният успех на 20 - годишния Емануил Иванов, който завоюва Първа награда на един от най-престижните международни конкурси в света – „Феручо Бузони” в Италия. Не всяко издание на конкурса дава първа награда в седемдесетгодишната /създаден е през 1949 година/ си история. За този не малък период на авторитетното си присъствие на световната пианистична сцена на конкурса са присъдени 31 първи награди. Затова призът за Емануил Иванов има изключителен блясък, а и дава широк хоризонт за младия музикант по пътя към световните сцени. Само да припомним, че през 1957 конкурса печели аржентинската пианистка Марта Аргерич едва на 16 години, една от големите изпълнителки на нашето време. Българското участие в този престижен конкурс има своя богата история. Сред призьорите в надпреварата са били изтъкнати наши пианисти като Иван Дреников /1964 г./, Божидар Ноев /1965 г./, Стела Димитрова / 1969 г./, Боян Воденичаров /1981 г./, Ралица Пачева /1999 г./, а в журито на конкурса са били проф. Люба Енчева, Константин Ганев, Любомир Пипков, Антон Диков. Младият пианист имаше и концерт-рецитал в рамките на Пиано Екстраваганца, в който доказа, че е изключителен и го чака невероятна световна кариера. Той имаше и своя концерт със Софийска филхармония.

Софийска филхармония и Найден Тодоров в Мюзикферайн - снимка архив

А филхармонията имаше невероятна година като солисти и диригенти - световни музиканти Анджела Георгиу, Елина Гаранча, Соня Йончева като репертоар и най-вече с концерта в Златната зала на Мюзикферайн във Виена на 5 декември с изцяло програма славянска музика, сред която „Рапсодия Вардар“ от Панчо Владигеров /прочетете тук/. Директорът и диригент на Софийска филхармония Найден Тодоров отбеляза при представянето на сезона: „Щастлив и горд съм, че ще бъда част от това събитие. Но, разбира се, това съвсем няма да е първият път, когато музиката на Панчо е била изпълнявана в тази зала. Още през 1921 година, когато той е бил едва на 22 години, негови произведения са били изпълнявани в Мюзикферайн не от друг, а от Виенската филхармония. Да, имаме с какво да се гордеем, но за тази цел трябва първо да помним…“, каза той. Изпълниха във Виена още и „Жар птица“ от Стравински, и симфонията „Из новия свят“ на Дворжак. Много може да се говори за музикалните постижения на българските артисти, продуценти, организатори, преподаватели.

Емил Табаков и Светлин Русев - снимка архив

Ще споменем и такива събития като Мартенски музикални дни в Русе – фестивал от световно равнище и беше странно, че след местните избори се оказа, че предишният кмет Пламен Стоилов е назначил ново ръководство за отбелязване на 60 - годишнината на фестивала като извадил от ръководството фигури несъгласни с този новаторски подход. От тази комисия отпаднаха тогава досегашният директор Ива Чавдарова, диригентът Пламен Джуров, цигуларят Светлин Русев и диригентът Емил Табаков. И това се случва във време, когато програмата за идната година вече е готова, артистите са ангажирани и всичко се движи в срокове. Първата работа на новия кмет Пенчо Милков беше да направи своя избор как да продължи фестивалът. Слава богу здравият разум победи и Ива Чавдарова, двигател на фестивала от десетилетия, ще продължи да бъде негов директор в компанията на програмния съвет - Емил Табаков, Светлин Русев, Минчо Минчев, Мария Дуканова, Иван Кюркчиев, Михаил Дичев, Венцислав Илиев и Калчо Петков. В този контекст специално трябва да се отбележи, извън доказаната и непрекъснато развиваща се политика на Столична община да отделя средства за развитие на културата в София, дори повече от Министерството на културата и последователната политика на градове като Бургас и Стара Загора в подкрепа на културата и изкуството.

Снежина Петрова - снимка Стефан Джамбазов

Няма как макар и накратко да не коментираме случилото се в Пловдив като Европейска столица на културата 2019. Имаше много метаморфози, не винаги в най-добрата светлина, включително и отстраняването на хора от екипа, които практически бяха извоювали този престиж за града. Но там се реализираха прекрасни изложби и други събития, много от тях с авторитет от години. И все пак специално трябва да отбележим проекта на актрисата и преподавателка Снежина Петрова „Медея“, която освен свои колеги артисти привлече децата от различни етнически общности за този спектакъл, явление в културния живот на страната /можете да прочетете тук разговор със Снежина Петрова преди реализацията на проекта/.

“Последният човек” - снимка архив

И в този смисъл гостуванията на спектакъла в НДК доказаха широката политика на ръководството на НДК да привлича на своите сцени най-добрите спектакли в различните жанрове от различни градове на страната. Тази отвореност към колаборация в името на изкуството и културата, извън конкретното продуцентство на Двореца дава големи надежди. Така беше и с великолепния спектакъл на кукления театър на Стара Загора „Последният човек“ по „1984“ на  Джордж Оруел на Веселка Кунчева и много други. А пък Новогодишният музикален фестивал в своето 33-то издание под мотото „Музиката е енергия“ демонстрира по красив начин амбициите на ръководството на НДК да работи с други културни институции, независимо дали са от държавния сектор или от неправителствения сектор в името на голямото изкуство и за радост на публиката от различни поколения.

Не е възможно да се обхване всичко в изминалата година, в която извън щастливи моменти в изкуството, ни напуснаха и страхотни личности, но остава творчеството им и посланието им, че културата, познанието за нея ни прави свободни хора. Никакви патриотарски вопли, непризнаването на артистичното въображение, лошото администриране понякога на културните процеси не могат да спрат или санкционират изкуството. То е по-силно! ВЪПРЕКИ ! ≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив