#Стубел

[vprki]

„Черни рисунки“ на Илиян Лалев или „Войната като бит, битът като война“

 „Винаги подхождам диалектически като правя някакъв проект. По принцип правя проекти, които трябва цялостно да са изведени, концептуално да са добре мотивирани. Тук това, което ме ръководеше е внушението на тези работи да бъде драматично.“ Каза за „въпреки.com” художникът и преподавател проф. Илиян Лалев за изложбата си „Черни рисунки“ в столичната галерия „Стубел“.

И продължи: “Аз отразявам някакви, в по-голямата си част неща в нашия свят, които не могат да бъдат обрисувани със светли слънчеви тонове. Да, говоря за война, говоря за земетресения, говоря за експлоатация на тежък човешки труд, за унищожаването на природата… Някои са по-топли, някои са по-студени, но доминантата е върху черния цвят, който е изразното средство на идеята, която имам. Самата форма започва да помага на съдържанието. Не да бъде отделно съдържанието, както би направил Марсел Дюшан, т.е. – слага един писоар и те убеждава, че е фонтан…Велика работа, но аз съм по-скромен и си служа с корелативни моменти следствия едно от друго. Формата е следствие на съдържанието, не обратното.“

Във въведението към изложбата си художникът е написал: „Черни рисунки“ е изложба, която се опитва обективно да отрази и едновременно с това да фокусира вниманието на зрителя върху негативното – случващо се в настоящето онтологично, в което противоречията между метафизика и диалектика губят значение.

Свидетели сме на войни, масови мигрантски потоци и земетресения, често завършващи със загуби на човешки животи, експлоатация на тежък физически труд. И право на всеки артист е да избере дали да реагира на всичко това или да даде воля на въображението си, като създаде свой собствен субективен свят, подобни l‘art pour l‘art и да заживее в него. Аз избрах първото, като веднага искам да кажа, че инспирацията за това идва не само от бруталното настояще, но и Франсиско Гоя с неговите „Черни картини“. Винаги съм се възхищавал не само на майсторлъка му, но и на факта, че той еволюира от „придворен художник“ до свободен артист, сочен от изкуствоведите като творец – яростен критик на своето време, и същевременно като основоположник на съвременното изкуство. Какъв избор! Да се откажеш от себе си, за да бъдеш още повече себе си!

 „Войната като бит, битът като война“

В експозицията съм включил творби, които условно нарекох рисунки, въпреки че са изпълнени върху платно, рисувани с акрилни бои и въглен и между тях има такива в доста големи формати. Преобладават монохромните тонове от най-ниския регистър, а тежкият черен контур на въглена допълва драматичното, на моменти тягостно чувство от факта, че за голяма част от хората светът днес не е добро място за живеене. И ако не мога в този контекст и в този момент да ви пожелая „Приятно гледане!“, то нека, гледайки, се замислим как можем да го променим към по-добро.“

Художникът Илиян Лалев е особена фигура в днешната картина на изобразителното ни изкуство. Различен е, не се притеснява да изрази несъгласието си, често дори скандализира някои художнически среди, без да се вълнува от последствията. За него е важно да бъде верен на себе си и като творец, и като куратор, и преподавател във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Умее и да пише, да анализира, да се възхищава…Но да се върнем към изложбата му „Черни рисунки“. Провокирам го с не професионалното ми мнение: „Сложен е изказът с черното, събира всички цветове и някак си ги поглъща…“.

„Такава е целта ми, затова съм избрал черното, не самоцелно. Аз съм виждал изложби, които са черни заради черното. Мен ме интересува психологическото усещане на черното в случая,  навява тъга, притеснява, не се чувстваш комфортно. Правя моите работи с цел да не създават комфорт. По-скоро излизат от тази зона и хората, когато дойдат да не им е толкова приятно, а да се замислят какво става, какво се случва около нас. Защо е толкова черно, да видим какво е това! И виждат, че случванията с моите картини са по-скоро носители на негативни емоции. Това ме вълнува. Позитивното ще го оставя на други…“. Реагира с неговата категоричност Илиян Лалев.

И продължава: „Животът ни е тъжен и точно поради тази причина реагирам, защото това, което се случва наоколо става все по-трагично. Ние сме постоянно във войни. Едната от работите ми се казва „Войната като бит, битът като война“. Тя е направена по снимка, по видео, всъщност, обаче е изменена, не може да има претенции за права или нещо подобно. Тя символизира начина на живеене, начина на битуване. Нашето настояще е такова, ние сме във война. Тази работа метафорично подсказва, че този човек стои вкъщи, стои на стол, яде, хапва нещо на бързо, показва се през прозореца, гръмва няколко пъти срещу евентуалния противник, сяда отново и чака мига, в който отново ще гръмне. Същото прави, вероятно, и този отсреща, по когото той гърми.Това е.“

Реагирам спонтанно като зрител и като човек, преживяващ всичко това около нас. Надявахме се, вярвахме, че сме поколение, което ще живее без войни… Нашият живот е травма…Какво мисли художникът: “Ако заобикаляме случващото се и не му обръщаме внимание, не го експонираме, за да стане мотив за коментари, за взимане на решения, по-скоро вървим в грешната посока. Трябва да се посочват тези негативни, много негативни моменти от нашия живот, защото  това стана бит, стана онтология, тя е свързана само с някакви понякога непоносими емоции. Смятам, че ако всичко това бъде подложено на съответните коментари, може да се вземе по-правилно решение и да не се налага да правим такива изложби.“

Но не участваме ли всички не само като гледаме новините и това по някакъв начин целият този кошмар става наше всекидневие, част от мейнстрийма и човешката, лична трагедия се превръща в статистика на военните комюникета. Изложбата на Илиян Лалев провокира подобни размисли, а той е лаконичен и мрачен: „Моите сюжети са взети от къси видеа, които са в интернет. Аз виждам как хора убиват пред мен. Даже чувам глас „еше один!“ И го няма, той пада. Същото нещо се случва и с бронетранспортьорите. И ние участваме във видеото, не и в самите бойни действия, слава Богу!“

С какво се различаваме от римляните, които отиват като на забавление да наблюдават гладиаторските битки на живот и смърт и реално да присъстват на убийства и да участват в тях с възторга си от нечия гибел?...Особен диалог водим с Илиян Лалев и не за първи път, уж, в контекста на изложбата му, а всъщност за хуманизма  и къде го губим, нали се кълнем в него, но май не ни се получава, оплетени в комфорта на всекидневието, ако го имаме, разбира се.

Но Илиян Лалев някак вкарва нещата в разумната посока, вярвайки, че е възможно: „Ако участваме като зрители, а не като реакция, както аз го правя, не е добре. Занимавал съм се дълги години с това и съм правил изложби, големи, в национален мащаб затова, че изкуството трябва да реагира на всичко това,  като потенциал на политически и подобни трусове, иначе ставаме част от шоуто. Ако реагираме, както смятам, че правя с тази изложба, акцентирам, че това трябва да се случи. Това ми е посланието и ще бъда щастлив, ако след две-три години нямам повод да правя подобни изложби.“

Той звучи сурово, дори брутално за някои, но вгледате ли се в картините му откривате душевност, емпатия, болка, любов. Зад това, уж, агресивно поведение и безапелационност живее и твори талантлив и чувствителен човек. Може би, парадокс, а може би не. В предишната му изложба отново в галерия „Стубел“ „Мъртво вълнение“, 2021 – графична живопис сякаш бе закодирана тайната му за борбата с личните му демони. Има куража да го покаже по своя си талантлив път, а зрителят може само да гадае или интерпретира, според собствения си личен опит.

Сега е още по-безкомпромисен, защото  явно светът, в който живеем, не е неговият, не е нашият, в който хармонията я няма, а смисълът се губи, търсим го, всеки по своему. Но картината е черна…

Илиян Лалев завършва през 1987 година НХА в класа на професор Найден Петков. От средата на 90-те години участва активно в процесите, свързани с осъвременяването на българското изкуство и в частност на живописта. Лалев се основава на тезата за равнопоставеност на изразните средства като функция на идеята на творбата и в противовес на апологетите на теорията, че съвременното изкуство е „отхвърлило четките и боите“. Автор и куратор е на множество изложби (инсталации, пърформанси, акции), голяма част от които със социална и политическа насоченост.

Изложбата „Черни рисунки“ продължава до 12 април. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[groupanswer51-blog]

*Erotica Universalis -втората изложба живопис на група Answer 51. Откриване, 28-ми август 2017 Галерия "Стубел", София ______________ *Erotica Universalis - the second exhibition of group Answer 51. Opening - August 29th, 2017 Stubel Gallery

снимка: Борислав Войнов

[vprki]

Всяко общуване на Мими Добрева с Природата е любовно. Винаги.

Мими Добрева е от живописците, които винаги смайват и очароват. Поредната ѝ изложба, в гостоприемното за нейното изкуството пространство на галерия „Стубел“, отново приласкава очите и радва, въпреки суровото звучене на заглавието си. Написа за „въпреки.com” Мария Ландова, художничка, арт журналист и продуцент.

Изложбата „Сурово“ е качествен скок в поетата от Мими Добрева посока, тук още по-изведена, с дълбини на въздействие и сложни цветови обертонове. Тя остава в утвърдено през годините тематичното русло на задълбочено изследване на природния пейзаж. Пейзаж, в който все по-рядко, като от друг свят, се появява и човешко присъствие, но без да нарушава хармонията и съзерцателната красота на картините. В настоящата изложба, авторката демонстрира завидна виртуозност и ван-гоговска  отдаденост при разработването на класическия жанр на пейзажа.

Новата, по вълшебен начин „сурова,“ растителна серия е „сурово“ нарисувана директно от натурата. Картините са напълно завършени в един сеанс - на „прима виста“, без да се довършват, без да се пудрят и стилизират вторично, в ателието. Този акт, на фона на улесненото от фотографията пейзажно изкуство, е своеобразен артистичен подвиг. Завръщане към Природата. Потапяне в извора. Въпреки потапянето, обаче,  Мими Добрева няма нищо общо с естетическата платформа на импресионистите, тъй като тя пристъпва към всяка своя следваща изложба с напълно изяснена концепция и философия. В случая е искала да си „свери часовника“, да си самопровери рефлексите на художник. Важното тук е, че всяко нейно общуване с Природата е любовно. Винаги.

Самоограничавайки се в сюжетите до „Пейзаж с дървета“, авторката ни въвлича в ритуално вглеждане и почти трансово бродене/бдение из неизбродимите дебри на многолистното зелено в природата. Дървото, гората - растителният свят  са не само живописно предизвикателство, а също първичен символ и ключ към живота въобще. Рисувайки гората в отделните картини, те от своя страна превръщат галерията, в живописна гора. Въздействат ни заедно, оркестрирани в общо звучене.

Мими Добрева е същинска Повелителка на хлорофила, не само ��ащото зеленото за нея е мистериозно, енергизиращо поле за нови и нови  алхимични експерименти, но и защото вече е достигнала завидно ниво на анализ и синтез във всяка от творбите си.  Овладяла е всичко случайно явление и го е вкарала в хармоничен порядък в картините. Те се движат с цялото си великолепие, около зрителя, като в древен хоровод.  Плавно преминават една в друга. Картини - кадри от Райската градина, чийто ключ без съмнение е поверен на  художничката.  В галерията дефилират дървета, храсти, каскади от клони и лиани, сред умело режисирани вакханалии от светлини и сенки. На пръв поглед тези смълчани, лъхащи на предвечерен хлад картини си приличат, но като листата на дърветата са различни. Всяка има своя композиция, ритъм и загадка във втория план. И партитура с лична мелодия, в общата рапсодия от синьозелени, изумрудени, сивосини и по-рядко жълтозелени нюанси. Сякаш долавяме зелена музика, дирижирана от  магическите жестове на четката.

Мими Добрева е изкусен живописец, който владее всички цветоносни медии – масло, акрил, темпера, гваш, пастел и акварел. Творбите ѝ в тази изложба са рисувани с гваш и дишат леко.  Постигнато е плътно и интензивно цветно въздействие, като да е масло, но с кадифена мекота и нежна текстура.

Мими Добрева е утвърден художник, но въпреки цялото признание и наградите, тя е суров към себе си автор - вглъбен, търсещ и взискателен. Автор, който не се самоцитира, а сам се сугестира за следващото си артистично приключение.

Мими Добрева

„СУРОВО“ е изложба, която ще помним. Със синьозелената си живописна плът тя озонира пространството на галерията и всеки обитател на бетона, който е прекрачил нейния праг, потъва в дълбоката прегръдка на гората и дълго не иска да се върне в своя асфалтов свят.

Текст: Мария Ландова

За трети път през последните осем години галерия „Стубел“ представя Мими Добрева. Изложбата СУРОВО/RAW (13 - 30 ноември 2023).

Росица Доганджиева, Мими Добрева и проф. Чавдар Попов на откриването на изложбата "Сурово" в галерия "Стубел"

Във въведението към експозицията художничката пише: „Нам��рам в пейзажа, в нашия пейзаж, естественост, пищност, необузданост, първичност. Навсякъде около нас растителността е неконтролируема и устойчиво пълзяща, избуяваща, изпълваща. През годините тази гледка не спира да ме провокира. Сякаш се отъждествявам с дивашкото, мощно, сурово присъствие на природата. Пленява ме първичността на нейната неподправеност, на силния ѝ порив да оцелява, да избуява и превзема. Винаги съм се стремяла да нарисувам същината, енергията, да открия тайнството в пейзажа, в хаоса на растежа да уловя специфичната подреденост, логиката на взаимодействие в неудържимостта на природата, първичното ѝ очарование.

Да видя и нарисувам нашия пейзаж такъв, какъвто е – див и неподправен. Едно такова място – лонгозната гора при Кривина, ме плени, почувствах близост с него – откровение, простота и магия. Другото място – градината на Диди, е донякъде контрапункт на гората, но и не съвсем – човешкият стремеж да подрежда нещата и да създава свой собствен пейзаж е видим, но необуздаността на дивата природа, нейната мощ, не пропуска категорично да се намеси.“ споделя Мими Добрева.

Тя е завършила НХА през 1977 г. в знаменития клас на проф. Добри Добрев. Мими Добрева беше  в основата на великолепната експозиция в галерията на СБХ на „Шипка“, която се откри на 8 декември 2022, когато се събраха в обща изложба след 45 години художниците от легендарния випуск.

От 1982 година до днес Мими Добрева има над 20 самостоятелни изложби, както и участия в множество колективни в България, Германия, Унгария, Хърватска.

Нейни творби са притежание на Национална художествена галерия, Софийска градска художествена галерия, градските галерии в Габрово, Смолян, Пазарджик, Добрич, Кюстендил, както и в множество частни колекции в България, Великобритания, Белгия, Унгария, САЩ и Япония. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Яна Братанова: Картините на Атанас Парушев целят да събудят състрадание

„Възможността да говоря за изкуството на Атанас Парушев е винаги особена радост и вълнение за мен. Темите и идеите, които представят картините в изложбата, създадени през последните две години, имат своя предистория.“ Каза при откриването на изложбата на забележителния художник в галерия „Стубел“ изкуствоведката Яна Братанова. /на снимката с художника/.

Тя е от неговите изследователи в годините, а познанството, дори приятелството им е от детските ѝ години, но това е друга история… А Яна продължи: Тематичният цикъл от Борове на Атанас Парушев не започва със серията му от„Борове-колажи“, а далеч по-рано, още през 1985 година. Оттогава той закодира символа на дзен-будистите - Бора в своите фигуративни и абстрактни платна, върху които изобразява заснежените планински борове, тези, край брега на морето, по-късните му гранитеносиви с цвета на мозъка или преминаващите във вертикали – те винаги са основна тема в изкуството му. Бих искала да разкрия смисъла, който носят боровете на Атанас Парушев и начина, по който ги определя самият той: “ Борът, всъщност, е символ на персоналното израстване на всеки човек поотделно, защото знаем - закони, морал, религии, не помагат да стане светът малко по-хубав. Всеки сам - да расте като борчето, да се огъва насам- натам, да се оглежда. Идеята ми е в бора като образ да открия символичния израз на личностното, съвършенството и на процеса към него.“

"Дървета през зимата"

Боровете на Атанас Парушев са инспирирани от поезията на група автори, които преди години са били наричани „западните източници“ (всеки, от които повлиян от дзен-будизма) и най-вече от шотландския поет Кенет Уайт, от неговата „Диамантена земя“ и дърветата през зимата в поезията му, чието влияние се усеща в самите произведения, в техните анотации и в ателието на художника, където на видно място е окачено рамкираното, паралелно с рисунка на Бор: стихотворение от Кенет Уайт - „Обяснение на превил се Бор“.

Преклонението на Атанас Парушев към Ван Гог е още от детските му години. Почит към Винсент са платната в изложбата носещи наименованията „Перуники“  и „Ириси“. Две от картините са посветени на негови приятели – на художниците Димитър Илиев и Красимир Карабаджаков. Атанас Парушев се завръща отново и към серията „Страсти“, посветена на Страстната седмица в живота на Христос, в която той всъщност говори за страстите човешки.

От изложбата

Всички тези картини са мощни инструменти, които целят да събудят СЪСТРАДАНИЕ – най-висшия морал, липсата на егоизъм, самодоволство и нетолерантност. В процеса на създаването им се крие нещо много дълбоко стаено и любовно. Преди два дни Атанас ми предостави текст с негово авторство, озаглавен „ЗА ТЕХНОЛОГИЯТА, И НЕ САМО, НА РАБОТАТА МИ ВЪРХУ ХАРТИЯ“, в който споделя, че рисуването не е удоволствие, а ателието не е комфортна зона. Описва го като военна база на битка, материя и дух, в която картината е бойното поле – дали получена от случайна хрумка, от изплувал спомен или като резултат от директното вглеждане в „творението“ около нас и, в която трябва да се случи преображението, чудото, докато материята ѝ не бъде обляна от „светлината от Тавор“, за която Атанас споделя: (..)светлина, която да излъчва пред картината мистична аура, духовно пространство, което да спре, да всмуче зрителя в себе си, да го накара да се разходи замислен из вътре. А на въпроса защо върху хартия, отговаря:

Атанас Парушев

Защото хартията е жива – интелигентно, чувствително създание, набраздено от вълнички образувани от лекия бриз над нея, реагира на всичко като жива, и по-вероятно е върху нея да се роди нещо живо и да живее. После я повежда нанякъде с първоначалните си наивни очаквания и надежди, за да заживеят заедно, по неговия начин, да дишат един въздух – неговия, докато тя не започне да се съпротивлява и да дърпа към своето нанякъде. И ето я войната, в която художника включва в действие всички свои оръдия на агресия за да я подчини и овладее - и описва по следния начин: Агресия с вода и боя върху горката хартия. Най-напред отслабвам фланговете и ръбовете ѝ вече не могат да ме порежат. После – заливане, къпане, миене, миене, миене, докато стане на каша в ръцете ми, за да мога да я мачкам както си искам. После - слагане на боя, махане на боя, шкурене, налагане на велатури, изтъняване на велатури, пак шкурене като през цялото време внимавам за пластиката, за релефа на повърхността, но най-вече за емоционалното влияние на цвета – груб или нежен, матов или лъскав, активен или незабележим. Цялата тази агресия обижда или наранява хартията, чувам я да охка, да стене. Трябва да измия раните ѝ, да ги дезинфекцирам – лекувам я. Но винаги остават следите на болките. Атанас Парушев умишлено ги оставя видими, за да засвидетелстват, че произведението е обогатено от тревожната си драматична биография. И все не успяват да разпишат мирния договор помежду си докато творбата не стане завършена, а дотогава ѝ трябва още любовна мъка, болка, съчувствие, още трябва да страда. И това трябва да се случи без конкретни, реални образи, без символи, без разкази – само със страст и цвят. Ако някой си мисли, че това става интуитивно, само от артистично, моментно вдъхновение, като в транс да удариш веднъж и да уцелиш и всичко да е на мястото си – целия смисъл, красота и лекота да са там, значи лекомислено лъже, че картината е изпята наведнъж, лежерно, радостно, за да не се притеснява никой с нищо“ - споделя авторът и продължава с момента, в който неусетно тя започва да го води към своето нанякъде и в своя посока, докато не настъпи неговия ред на съпротива, който не продължава дълго. Скоро започва да ѝ се подчинява и следва доброволно, защото обича изненадата по време на работа и спокойното пътуване, в което се отпуска удобно на седалката, доверил й се напълно, когато вече е възможно да я види отстрани, с чужди очи, без нахални изисквания и претенции.

„И тогава става нещо – любовната война се е превърнала в мир. Заедно сме, хванати за ръце, разхождаме се, разговаряме, танцуваме опиянени, романтично е, любовно, чудесно е....Следва ласката на шлайфането, милувките със ситна шкурка, с вълнен плат, с най-фина и здрава коприна. Накрая – лигавенето с фернизи и лакове. Това си фантазирам докато заливам, измивам, боядисвам, стържа, шкурам – докато работя блянове в окопите. След време тази неподозирана, неосъзната напълно хармония започва да избледнява, неусетно сме си пуснали ръцете, отдалечаваме се, разделяме се без укори, без неприязън, без болка, след кратка разходка по крайбрежната алея, след неудобна прегръдка и бърза целувка – Сбогом!И слава Богу, защото можеше да я зарежа брутално, да я разкъсам, да я изгоря, да извърша убийство от страст, след което остава само горчиво самосъжаление. И накрая идва измамно - разумното усещане за мярка, умореното тъпо спокойствие....Добре, че има още много хартии из папките.“

Публикуваме казаното от Яна Братанова за изложбата на Атанас Парушев-Шока, защото то представя и нея като изследовател-изкуствовед, но и като възторг от забележителното му творчество. Когато има емоция света на твореца се усеща по-силно и като зрител потъваш едва ли не в други измерения – на таланта и съкровеното.

Любен Генов и Атанас Парушев при връчване на Националната награда за живопис "Владимир Димитров-Майстора"

Припомняме, че тази година художникът беше заслужено бе удостоен с Националната наградата за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ на 1 февруари, рождения ден на забележителния творец. Атанас Парушев беше изключително развалнуван и успя да каже с благодарност само „Йордан Радичков беше казал при получаването на „Аскеер“ (1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, че се чувства като бучка захар в кофа с вода. И аз така. Никога не съм очаквал и мислех, като ми казаха, че нещо са се объркали там хората…Много се радвам, че наградата до голяма степен се дължи на колегите ми. А те са „братя по оръжие“, както се казва, със същите проблеми…Благодаря!“. /Повече за този специален ден за художника, а и за всички ни, които бяхме в тогава в Градската галерия на Кюстендил „Владимир Димитров – Майстора“, когато се отбеляза и 140 години от рождението на патрона ѝ, може да прочетете във „въпреки.com” тук. /

Яна Братанова и Атанас Парушев след получаване на Националната награда за живопис в Кюстендил

Атанас Парушев бе удостоен с тази най-престижна награда за изложбата си в Националната галерия Квадрат 500 февруари – април 2021 година с куратор Яна Братанова. Тя беше от най-щастливите от високия приз за Атанас Парушев и възторжено сподели в социалните мрежи: „От него научих, че е много е важно първо да заобичаш нещо, да го осмислиш и едва тогава да пристъпиш към него. Той е художник с мощно изразено, дори религиозно отношение към рисуването. Тази позиция се изразява в мирогледа на автора, който поставя искреността в изкуството на пиедестал, рисувайки единствено тези картини, които не би могъл да не нарисува. Честита награда и още много поводи за среща и извисяване с изкуството на Атанас Парушев!“.

И ето, отново се срещаме с изкуството му в галерия „Стубел“. Нейното пространство е специално място за него, защото тук с негова изложба се откри галерията преди седем години. А той а трети път в тези години сподели своите „добри намерения“ в галерията.

"Перуники"

В свой текст за „въпреки.com” Яна Братанова написа за Атанас Парушев, след като той получи най-високата награда за живопис: „Познавам Атанас Парушев и като близък семеен приятел и колега. С него работихме заедно в Сливенската художествена галерия, когато той все още завеждаше живописния фонд на галерията, за който отговаряше в продължение на десетилетия. Атанас Парушев познава музейната колекцията на ХГ „Димитър Добрович“ из основи. Истинското ми опознаване, обаче, се случи, по време на работата по магистърската ми работа на тема: „Атанас Парушев – Шока и първият випуск студенти по живопис на проф. Иван Кирков в Художествената академия“. Имах привилегията да бъда първата, която цялостно изследва направеното от автора през годините. Това беше причината за разговора ми - интервю с проф. Иван Кирков, който проведохме заедно с Атанас Парушев в дома на неговия забележителен преподавател в НХА на ��ивописната асеновградска улица „Речна“ в началото на месец юли през 2010 година.“ /Целия текст на Яна Братанова може да прочетете тук . /

"Сърце"

Преди време в разговор с художника, галерист и колекционер Валентин Щинков, приел като мисия незабравата за изключителния творец и преподавател проф. Иван Кирков си позволихме да го попитаме кои художници е харесвал като творчество големия маестро. Валентин Щинков сподели част от разговорите си с големия творец за вкуса му, за оценката му. Много лични неща, някои от които ще останат между нас. “Харесваше Джурлата - Георги Баев, Марк Ротко, Пол Клее, Атанас Парушев-Шока /учил в първия випуск на Кирков –б.а./. Толкова за Шока… Не пропускайте изложбата му в галерия „Стубел“, която продължава до 27 октомври. Колекционерите вече са направили всичко възможно да имат творба на Атанас Парушев и едва ли скоро ще имате шанс като публика да се насладите на прекрасното му изкуство…

Атанас Парушев

А ние очакваме с трепет какво ще ни покаже художникът на 1 февруари, когато се връчва Националната награда по живопис на името на Майстора в Кюстендил, когато по статут миналогодишният носител представя своя изложба. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Ани Петрова, архив на галерия „Стубел“ и Стефан Марков

[vprki]

Изложбата „Корабът на Калигула“ на Камен Старчев е код към нашия свят

 „Изложбата може да съдържа остатъци от представи за хипотетични и действителни места, събития и артефакти, свързани с неуспешни опити за възкресяване на миналото в името на бъдещето.“ Така с едно изречение художникът Камен Старчев /на снимката/ ни въвежда в невероятната си като усещане за зрителя изложба „Корабът на Калигула“ в столичната галерия „Стубел“.

Преди време по повод участието си в Есенните изложби в Пловдив 2015 под надслов En passant /Ан пасан (популярен термин от шахматната игра, но е и израз на френски, който означава мимоходом) Камен Старчев каза за своите творби пред „въпреки.com”, че се стреми да създава конкретно усещане, но не може да ги предаде с думи. „Най-хубавото във визуалното изкуство е, че не може да бъде предадено с думи. Със сигурност има история на някакви представи, които са се редували в съзнанието ми”. И така продължава в годините като неподражаем артист да ни въвежда в своите тревоги, вълнения за времето, в което живеем и как  вместваме в него и миналото, и бъдещето. Художникът не обича да обяснява с думи какво е искал да каже, освен в случаите, когато произведенията му са придружени с текст („Пречиствателни станции“ I и II, 2013) или са направени по конкретен текст („Тайната на машините“, 2019, по Ръдиард Киплинг).

Галеристката на "Стубел" Росица Доганджиева и Камен Старчев

Дори бе нарекъл изложбата си в галерия „КО-ОП“, 2019 „Без звук“, като че ли още веднъж да потвърди, че образът не се нуждае от друг шум около себе си, най-вече словесен. Но картините му „говорят“ доста силно, до степен, че те превземат. „Те звучат като предупреждение – някакви апокалиптични предсказания, които са далеч от простата красота и по-скоро се доближават до кошмарите на нощта и предизвикателствата на деня.“ /Мария Василева за „въпреки.com”, може да прочетете тук . /  Катаклизмите са свързани както с природата, така и с човешките демони от жаждата за величие до падението и неминуемото унищожение. И това, сякаш е заложено в природата или заложено от съдбата и рано или късно остава като видение или представа за пепел.

С това усещане за тишина и вглъбяване, едновременно с емоция и дълбока мисловност, Камен Старчев  ни представя експозицията си "Корабът на Калигула". Тя включва 10 голямоформатни произведения в характерния за артиста начин на изразяване. Отново, както и при други свои изложби творбите са създадени от художника специално за пространството на галерия „Стубел“. Всички творби, някои от които с размери до 3 метра, са изпълнени с характерния му избор на материала вече от години – пигментен печат върху памучна хартия. Този път монохромни като колорит. Повече  от 15 години той работи единствено с компютър и е от малкото художници, които осмислят отвъд общоприетото приложение на векторната графика. Абсолютната категоричност на рисунките и безупречната външност са първото, което ги отделя от средата.

По повод изложбата си Камен Старчев споделя пред БНР: „Тя съдържа остатъци от представи за хипотетични и действителни места, събития и артефакти, свързани с неуспешните опити за възкресяване и възраждане. Възкресяване на миналото в името на бъдещето като идея. В случая, ако погледнем фактологията исторически, той не е един кораб, те са няколко кораба, но аз кръщавам изложбата „Корабът на Калигула“, като го изваждам от фактологията с идеята да има символично значение заглавието. Моята цел е да създам една поредица точно от остатъци, от представи, свързани с процесите, които са вечни, процесите, които по някаква причина се правят било то в самата природа или от съдбата, по някаква случайност, или от събития и рано или късно краят е винаги един и същ.“

Самото заглавие на изложбата идва от една история, която в текста си кураторът Йово Панчев накратко разказва, цитирайки статия, както той пише от списание Discovery. “В нея се говори за един случай, в който историята проявява своето усърдие да запази тайните си, а легендата да си остане такава. Да не се поддаде на разглобяването на факти и рационализирането от модерната епоха. Важна страна от поведението на историята, която рядко показва такава опърничавост пред съвременния порив за разбиране и намиране на отговорите за всичко, дори когато това означава избистряне на хоризонта до пълна безнадеждност.“ Коментира той и допълва с текст от списанието: В продължение на векове средновековните рибари, които плавали в спокойните води на езерото Неми близо до Рим, знаели една тайна. Говорело се, че под тихата повърхност на водата се крият гниещите дънери на гигантски древен потънал кораб. Но езерото било миниатюрно, с площ от около квадратен километър. И тъй като нямало друг водоем, свързан с него, какво би могъл да прави там кораб с такива размери?

Въпреки това историите за гигантския кораб продължавали да се разказват.  Рибарите не са могли да знаят, че на дъното на това малко езеро се намират два от най-уникалните артефакти, откривани някога от древния свят. Тяхната история, свързана с ексцентричността на най-прочутия император на Рим и един от най-отявлените владетели на ХХ век, ще продължи хилядолетия - само за да бъде изгубена завинаги в огъня на войната.“ По-нататък в статията се описват различни опити през вековете да се открият и извадят корабите, но техническите възможности в онези времена са били твърде ограничени. И, все пак, през 16-ти век успели да извадят няколко артефакти от дъното на езерото. Едва когато Италия паднала под властта на фашисткия диктатор Бенито Мусолини, корабите  са открити.

Мусолини бил човек, обсебен от наследството на императорския Рим, и работил усилено, за да използва археологическите останки като катализатор на култа към личността си. През 1929 г. Мусолини наредил нещо безпрецедентно: цялото езеро Неми да бъде източено и пресушено. Инженерите активирали древна римска цистерна, която заедно с модерна помпа намалила нивото на водата в езерото с над 20 м. В тинята италианските инженери открили не един, а два огромни кораба. Разкопките отнели години, като вторият кораб бил изваден едва през 1932 г.

Корабите били огромни, едни от най-големите, откривани някога в Древния свят. Най-големият от тях бил дълъг 73 м и широк 24, колкото е дължината на самолет Airbus A380. От надписите върху оловни тръби и плочки скоро станало ясно, че откритите кораби са плаващите дворци за удоволствия на римския император Калигула. Император само за четири години - от 37 до 41 г., Калигулa оставил името си в историята заради склонността си към садизъм, хедонистични ексцесии и жестокост. През 1940 г. реставрираните кораби са изложени за посетители край езерото в специално построен за целта музей. В нощта на 31 май 1944 г., по-малко от четири години след влизането на Мусолини във Втората световна война, музеят и корабите са напълно унищожени от пожар. Италия е на ръба на поражението. Страната е почти капитулирала, а Съюзническите войски приближават. Не е известно дали пожарите са започнали в резултат на ударите на американската артилерия или на германски палежи…

Камен Старчев

Тази, наистина, непозната история за потъналите кораби на Калигула, не е, както всеки би могъл да се сети за потъването на Атлантида или на „Титаник“ или за срива на Вавилон или за…Но каквото и да е било нещо грандиозно, след това по една или друга причина е изчезнало, както всичко, което се появява – изчезва. Това по свой, едва ли не митичен път, вдъхновява Камен Старчев или по-скоро го провокира да го разкаже, да го сподели със зрителя по своя си неповторим начин. И ни отвежда в свят, уж, изпълнен с вода, с останки от кораби, но изведени в абстрактни форми, сътворени с въображение и силен философски подтекст. И „мълчанието“ на всяка една от изложените творби въздейства като вик, без да ги има хората. Има я мисълта…А художникът споделя: “Може да разглеждаме „Корабът на Калигула“ като нашия свят и нашата цивилизация. Много са вариантите, защото самата идея за възраждане и възкресяване на нещо от миналото с имперски амбиции е смущаваща. Ние виждаме в момента тече война и виждаме какво се случва. Неуспешните опити за възкресяване на миналото в името на бъдещето са повод да правя тази изложба.

Самата изложба, самите произведения са направени в техника и материали, които аз използвам от години. Когато рисувам се опитвам да вкарвам елементи, които да бъдат разпознаваеми на зрителя и да водят съзнанието му към определени представи, смесвам ги с абстрактни елементи, които сами по себе си биха могли да имат някакво символично значение за зрителя и оттам вече да се комбинират усещания, защото това е езикът на изображението. Винаги съм смятал, че за визуалното изкуство, именно езикът на изобразяване е най-интересното и това е разликата му с другите изкуства. Има неща, които не биха могли да бъдат предадени с думи.“ Отново Камен Старчев се връща и подчертава гледаната си точка и посоката, която е избрал и я следва неотклонно с всяка своя изложба. И те остават дълго в съзнанието ни, в емоционалните ни усещания.

Валентин Старчев и Камен Старчев

За изложбата му СГХГ „Последен репортаж“, 2017 младият философ Валентин Славеев анализира тогава за „въпреки.com”: „Защо „последен” и защо „репортаж”? Големите формати на Камен Старчев говорят за край. Въпреки факта, че циклите, които авторът представя, са три, те показват апокалиптичността на настоящето ни. Векторните графики създават контекста на изчерпаност на природни ресурси или на възможности, изобщо. Загатванията за човешко са сведени почти до минимум. Липсва заедността на индивида с другия като него. Общият контекст на изложбата крещи напускане. А това са само отговорите на първоначалните въпроси. Защо това, което виждаме е такова; защо възможностите ни имат предели; защо човешкото стъпва с няколко крачки назад; и защо пред нас е толкова неясно и тъмно.“ /Целия текст може да прочетете тук . /

Следващата 2018 година в галерия „Ракурси“ Камен Старчев беше озаглавил изложбата си „Дневна светлина“, в която с творбите си обследваше за естетското и философско осмисляне на света. Дали е намерил отговора за себе си, или го е оставил на зрителите във всяка своя нова изложба? В този контекст по повод заглавието на проекта му в галерия „Little Bird Place“ „Граница на момента“, 2021 докторантката по изкуствознание Андреа-Филипа Зидарова го бе попитала: „Как би искал зрителя да запомни и усети изложбата, а той ѝ отговорил „като миг между две премигвания“. Може би точно в тези негови думи намираме отговора на въпроса, който поставя настоящата му изява в „Little Bird Place“. Може би точно в това се състои границата на момента.“ /Целия текст може да прочетете във „въпреки.com” тук . /

Припомняме малка част от изложбите на Камен Старчев, защото той почти магически извайва като смисъл контраста между изящната визия и заплашителните послания. И в „Корабът на Калигула“ е вградено това негово поредно противоречие, но което неустоимо и непрекъснато ни привлича като зрители. Изважда ни от унеса на всекидневното ни битие мощно с въображение, артистичност и болка до гневност към света, в който живеем. Той, както отбелязахме е подготвил експозицията си специално за пространството на галерия „Стубел“. А тя му се „отблагодарява“…

Не  пропускайте тази изключителна изложба, която продължава до 17 декември. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Пулсът на Земята в изобразителния разказ на Феникс Върбанов

Помня вълнението ми от срещата с творбите на Феникс Върбанов, изпълнили с тъмна светлина и трансцеденталност пространството на галерия „Райко Алексиев“. Тогава изложбата „Следи по пътя“ (2016) остави дълбока следа в мен. Артистичният път на художника се движи по много специфичен личен път.Написа за „въпреки.com” Мария Ландова,  художничка, арт журналист и продуцент, като въведение към текста си за експозицията на художника “Пулсации“ в галерия „Стубел“.

Романтичната рамка

Първо, в гените му си дават среща Китай и България, а после следва живот и творчество в мултикултурния Париж. Когато се споменава името му, тук задължително се започва с романтичната, почти вълшебна приказка за звездната любов, свързала майка му и баща му. Любов преминала през иглените уши на изпитанията, точно като в приказките.

Сун Хуай Куей и Марин Върбанов, снимка архив Икар Прес

Родителите му са артисти от световна величина. Легендарната Сун Хуай Куей е първата проевропейски ориентирана художничка-бунтарка, още по времето на Мао, а баща му Марин Върбанов е създател и разпространител по света на монументалната текстилна пластика - принос към изкуство на 70 -те и 80-те години на ХХ век. Те са и първата смесена брачна двойка в комунистически Китай. В онези години на ограничения двамата с талант и упоритост, успяват да се изплъзнат от железните решетки на комунистическите режими в Китай и България, за да бъдат граждани на света. Силата на тяхната любов и плодотворно им партньорство напомня за връзката между  Жан Клод и Кристо.

Извън рамката

Феникс Върбанов е автор с индивидуален облик и лично присъствие в света на визуалните изкуства. Той не обича рамките. Неговите творби не се нуждаят от тях. Те са свободни - могат да се мултиплицират безкрайно и да влизат в различни конфигурации.

Предисторията му, обаче е нужна, доколкото наистина се изискват усилия да се еманципираш от влиянието на родителите, особено когато те са с мощна артистична аура. Феникс Върбанов го постига. Последователно и осъзнато анализира богатството, което му е завещано като наследник на две много различни култури. Артистичната атмосфера, която диша – първо в семейството и после в арт-средите на Париж - формира вкуса и философията на изкуството му. Той определя себе си като „космополит, посредник между три култури“.

Осем години след „Следи по пътя“, пътят на художника довежда изложбата „Пулсации“, в камерното пространство на галерия „Стубел“. Куратор отново е изкуствоведът Красимир Илиев, тънък познавач на китайската традиция в графиката и рисунката, и в частност  на творчеството на Феникс Върбанов.

Феникс Върбанов и Красимир Илиев, в гръб Маргарита Енева

Художн��кът и тук остава верен на любимите си материали – китайски туш и тънка китайска хартия. Той познава в дълбочина техните възможни взаимодействия и може да постигне желаното въздействие, чрез разливане, сгъване, опъване, рязане и колаж.

Макро и микро свят

Изложбата е решена в две части, които звучат в напълно различни емоционални регистри. Експозицията посреща зрителя с голямоформатни, демиургични композиции,  изпълнени с характерната за автора монументалност. Отделните пана влизат във взаимоотношения по между си. Създават ритмични групи с общо внушение. В чернобялата тъкан на творбите художникът врязва драматични червени зони, като вулканични реки от лава. Повечето композиции са решени във вертикален ритъм и създават усещане за тектонични движения, за драматични изригвания и затишия.

Геодезичната динамика бива прекъсвана от кръгови композиции, които засилват всеобщото усещане за планети, протуберанси – победа над гравитацията. Концепцията на автора е абстрактна, но в нея откриваме космогония пълна с предчувствия, дори в централното пано изненадващо ни посреща сливащия се с хаоса силует на човека-бог - сякаш точно той задвижва със своите мускули планетите във Вселената и създава скрития порядък на хаоса.

Като формален и сюжетен контрапункт на монументалните творби авторът ни поднася  съвсем нова за него, вълнуваща серия от малки абстрактни рисунки – камерни и лирични. Тук сякаш стихиите са се успокоили. Катаклизмите на Сътворението са отминали. Настъпила е тишина и безвремие. Бушуващите енергии и първични материи бавно се разливат, наслагват и утаяват в хоризонтални наносни слоеве тук те са създадени от гравитацията.

Дантелени разливи и нежни, едва доловими пеперудени движения правят тази серия особено задушевна и интимна. Тук авторът продължава своите експерименти, но този път с флуиден туш, който в допир с водата образува феерични дантелени мрежи. И сякаш пред очите ни се разиграва „ефектът на пеперудата“. Нежната енергия, струяща от малките рисунки отеква в отсрещните монументални опуси и там, в лоното на Сътворението се превръща – изригва с нова сила в мощни визуални пулсации и емоционални експлозии.

Феникс Върбанов

В тази изложба Феникс Върбанов генерира свой собствен Код на хаоса.

Въпрос на време е двуизмерните пана да напуснат плоскостта на стените и като триизмерните гоблени на Марин Върбанов да започнат своя нов живот, в пространството.

Изложбата продължава до 3 май. Гледайте я. ≈

Текст: Мария Ландова

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Ескиз и картина по Явора Петрова…

 „Тази изложба е изненада и за мен самата. Бях си обещала, че пет години няма да правя изложба. Бях го казала и на приятели, които казаха, че съвсем не ми вярват. Но аз бях убедена в това, но в един разговор с моите приятелки Румяна Йонева и Росица Чушева от галерия „Ракурси“ само им споменах, че много неща направих с акварел, с туш и те ми казаха: „Галерията е свободна за теб целия януари!“.“ Казва Явора Петрова в разговор със Силвия Чолева за „Арт ефир“ на Програма „Христо Ботев“ на БНР.

Явора отдели минути преди откриването на изложбата ѝ „Ескиз и картина“ на Силвия. И както споделя художничката в разговора, че този първи момент в представянето на нова експозиция толкова натоварва автора, все едно да работи за 10 картини…(Уточняваме, че не просто цитираме великолепното интервю на колежката и приятелка от БНР, правим го не за първи път не само с нея, а защото сме се разбрали предварително и не е маловажно, че вървим заедно в посоката за представяне на изкуството. Да се знае и, че трудът на другите трябва да е ценен и уважаван.- б.р.)

Силвия Чолева /л/ и Явора Петрова /д/

А Явора Петрова продължава: “Замислих се, три пъти се отказвах – всяка нощ различни мисли ми идваха на ум. Накрая казах, че проектът ще бъде „Ескиз и картина“. В него е ескизът и до него картината и ето на: Днес откриваме в този студен зимен ден (23 януари). Вчера си казах кой открива в студа, но откриваме днес.“

Художничката показва десет живописни платна, изпълнени в маслени бои и ескизите към тях. Явора Петрова разкрива творческия процес на своята работа така:

"Майка с дете" (по Рембранд)

 „Идеята идва понякога в неподходящ момент.

Сюжета може да дойде отвсякъде.

Желанието да запишеш мислите веднага, където и да си.

Да видиш картината в съзнанието и да я свалиш на листа.

Да търсиш композицията или направо да я нарисуваш.

За всичко това ти трябва молив и тефтер, малко блокче и малко цвят.

И всичко това се побира в понятието ЕСКИЗ.

Ескиз, от който се ражда картина.

В последната ми изложба има 10 опита да превърна ескиз в картина.

10 напълно различни сюжета с техните малки ескизи и големи картини.“

"Светлината на делвите", вдясно, до тях вляво ескизът

Миналата година Явора Петрова имаше голяма, изключителна изложба за Пабло Неруда в „Ракурси“ "100 сонета 100 рисунки" през зимата и друга вълнуваща изложба „Утро“  през май в „Стубел“ – живопис, реализира и голям проект и с млади хора „Изборът“. Признава пред Силвия Чолева, че малко се чувствала изморена след тази интензивна година. Но журналистката, поетеса и издател веднага реагира: „Тук не личи никаква умора, тук стоим срещу едни делви и аз се сетих за Ани Илков и негови стихове, но не само, а и за Библейските сцени в изложбата, които виждаме…“ (Тя обича да търси паралелите в емоцията от поезията и изобразителното изкуство не само, защото е поетеса и издател - б.р.)

Явора Петрова

„Сюжетите са колкото са картините, толкова са различни и сюжетите, посоките, в които моята фантазия е работила, а обединяващото е, че показвам ескиза (един от ескизите, защото аз правя много) и картината. Реших, че това, ще е интересно за публиката. Това е поантата. Публиката да види как от една малка скица, миниатюрна съм  работила. А сюжетите, наистина са различни. Тук обединяващото не е темата, а обединяващото е принципът как от ескиз се ражда картина.“ Обяснява избора си за проекта художничката.

"Портал"

„Бих кръстила изложбата „Порталът“. Харесва ми, защото от Портала може да се премине от едно към друго.“ Отбелязва Силвия Чолева в контекста на една от картините в експозицията. В много от тях след заглавието в скоби е отбелязано по Рембранд. Явора Петрова се обосновава по нейния си начин като артист.

„Когато започнахме да описваме нещата вчера – това по Рембранд, аз винаги споменавам от каква малка негова работа съм се вдъхновила, но никога не съм имитирала когото и да е било. Наскоро имаше фестивал посветен на Рембранд и ме поканиха за лекция с един философ (доц. д-р Ясен Захариев, НБУ) и поетесата и преводач Боряна Кацарска. Оказа се, че неговите принципи (на Рембранд), неговите уроци, на които съм стъпила са захранили голяма част от моето творчество и съм много щастлива, че се възприемат в 21-ви век тези препратки, смея да кажа, че това е съвременна живопис.“ (Тримата участваха в панела . „Художествени, литературни и философски подходи към Рембранд“ на форума в рамките на проекта "В огледалото на Рембранд" с подкрепата на Посолството на Кралство Нидерландия, Фонд за стратегическо развитие на НБУ, Център „Българо-Европейски културни диалози“ и със съдействието на Културен център на СУ "Св. Климент Охридски".- б.р.)

"Селце" (по Рембранд)

Силвия Чолева с широта коментира: „Това е разговор между двама творци, бих го превела. (независимо от огромната разлика във времето…Това е дълга, важна тема в изкуството – б.р.)

Явора продължава мисълта ѝ с пример от музиката: „Слушам много Класик ФМ радио и бях си записала на една бележка – пиеса върху Менделсон на негова разработка върху Бах…Това съществува. Животът не започва от нас в изкуството, на музиката, на изобразителното изкуство. Въпросът е ние как го претворяваме.“ А за пристрастието си към Рембранд в този контекст казва, че най-много я привличат „светлината и пространството на Рембранд, защото той не рисува материята, той не рисува предмета, той рисува една атмосфера на една сцена, на едно пространство. Той прави портрет на една драма и само той го може това. Това ме е пленило, това ме е впечатлило и насочило към него.“

"Библейска сцена" (по Рембранд)

(Преди време за себе си Явора каза за „въпреки.com”, че „ако съм се учила от някого, това е Рембранд с неговата линия и оттук нататък.“ 2006 година тя имаше изложба в галерия „Средец” под мотото „Уроците на Рембранд”. Графиките бяха изпълнени в техниката на Рембранд - офорт, заедно с тях авторката показа тогава и ефирни рисунки по художника - б.р.)

Силвия Чолева в този техен разговор с художничката акцентира към всеки детайл в картините, но заедно с това споделя и личните си усещания като зрител, познаващ от години творчеството ѝ. „Имаш един печат не само като буквалния печат на Явора, който е много хубав като китайски печат, твоите работи имат едно спокойствие, което излъчват, а отвътре е напрежението като танц.“

"Танц Буто"

Това сравнение отвежда Явора Петрова по-далече в нейните търсения и вълнения като артист: „Това е много драматичен танц и когато аз случайно попаднах в интернет на този танц Буто, мен много ме интересува сцената и театъра и тепърва ще разработвам тази тема,  си казах, Боже, това е всичко, което искам да нарисувам, да се изрази фигурата, всичко, целият свят на човека, на човека, въобще и на определен човек, неговата драма. Изключително е, защото е фигуративно. Според мен, малко хора работят фигуративна живопис и рисунка. Ако тялото не може да изрази всичко и така съм се опитала и тук има една работа за това. (Създателят на Буто танца е  Тацуми Хаджиката (1928-1986). Буто или анкоку буто – "тъмният танц" – е авангардна японска танцова форма, поставяща най-трудните екзистенциални въпроси с крайни изразни средства –б.р).

Благодаря за оценката, когато каза, че те са спокойни, а отвътре имат сила – така е. Явно това е моят идеал и за поведение и за изкуство, за емоция, за красота, да дава една надежда, да има светлина и много сила.“

Това е финалът на разговора между Силвия и Явора. А изложбата е прекрасна и продължава до 10 февруари.

От изложбата

Преди време по повод изложбата си отново в галерия „Ракурси“ „Персонализирани традиции” Явора Петрова каза за „въпреки.com”: „Уча се от тези, които преди мен са рисували. Рисунката е моята религия. Ако някъде нещо съм натрупала, това е линията, в личния изказ, защото навремето основното беше да откриеш себе си. Както един наш класик ни казваше като студенти: „Вас ви искам, защо ми е да гледам Рубенс, защо да гледам Пикасо, вас ви искам!”. И аз тръгнах по този път. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Да ти се довери Румен Гашаров…

 „Благодаря на Румен Гашаров, че и този път ни се довери. Преглеждахме заедно в продължение на месеци рисунки, които показват неговия път от 50-те години на миналия век, т.е. от самото начало. Беше изключително удоволствие за мен и се радвам, че успяхме да осъществим тази изложба. Добре дошъл, Румен Гашаров!“ Каза Росица Доганджиева при откриването на изложбата „Рисунки“ в галерия „Стубел“ на забележителния художник.

Припомняме, преди малко повече от три години през февруари 2020 той имаше прекрасна изложба „Ретро - спекции“, в пространството на същата галерия, за която беше номиниран за Националната награда по живопис „Владимир Димитров-Майстора“. Беше удостоен с нея на 1 февруари 2023 година за изложбата си „Бруто – нето“ в Софийска градска художествена галерия,  разположена в главните ѝ зали и представи творчеството на Румен Гашаров. Експозицията проследяваше промените в живописта му през годините – от ранните творби, в които реалността вече е поставена под съмнение до добре познатите негови знакови мащабни платна. Куратори на мащабната изложба бяха Аделина Филева, директор на СГХГ, Станислава Николова и Ана Топалова (асистент куратор).

Сега в галерия „Стубел“ отново куратор на изложбата е Станислава Николова и тя е първият човек, който е успял да надникне в дълбоките архиви на творчеството на Румен Гашаров още по време на подготовката за изложбата в СГХГ.  Тогава Румен и Таня Гашарови споделяха колко е била развалнувана от срещата с рисунките на Румен Гашаров, малка част, от които бяха показни след това в изложбата в СГХГ.

Станислава Николова /л/, Росица Доганджиева/ц/, Таня Гашарова /л/ и Румен Гашаров

С днешна дата Станислава вдъхновено споделя за доверието на художника към нея, за да се навлезе в света му на изключителен творец: „Вече една година измина от тази юбилейна изложба „Бруто – нето“ в СГХГ, тя се откри на 7 декември миналата година. Ето, днес 4 декември, почти една година, Роси Доганджиева ми помогна да сбъдна една своя мечта – да видя рисунките на Румен Гашаров, експонирани в една прекрасна изложба. Да, тогава докато работехме с Румен и с колегите от СГХГ, ние искахме да внесем един нов елемент да покажем нещо любопитно, нещо различно, което художникът не е показвал досега. Той е познат в нашите среди, всички го познават с неговата прекрасна живопис, неговата ирония, с неговата закачка, с неговото чувство на хумор. Прекрасни изкуствоведи са откривали негови изложби. Това, което ние се стремяхме с колегите си е да сложим нещо ново. И тогава се появиха рисунките на Румен и аз докато работех по проекта, непрекъснато изскачаха нови прекрасни рисунки и аз с удоволствието да усетя процеса на мислене и как да го изработя, за да усетя неговата чувствителност.

Защото всичките тези рисунки, които виждате тук, са подбирани много внимателно с Роси. Колебанията бяха много големи. Това са неговите записки. Използвах няколко пъти това определение, защото смятам, че те записват емоцията на Румен, когато той е впечатлен от нещо, което му създава мисъл за творба. Тук ще видите много неща – скици към автомобилите, които са много важни в този час пик, защото той виждайки някаква ситуация – случка, човек, елемент или предмет, той го скицира, за да започне да мисли върху него, за да започне да създава своята творба, в която ще вложи специфичните Гашаровски подходи.

Но тогава, когато се поражда неговото изкуство, когато е емоцията е именно тази рисунка. За нас изкуствоведите е било винаги изключително любопитно да надникнем в света на художника и той да ни се довери. Един художник да ни допусне там, в съкровеното място, защото той понякога има сполучливи неща, понякога – не. Така, че някой да те допусне и да покаже рисунките си в изложба е изключителна смелост, а от друга страна ти виждаш майстора.

Във всяка една от тези рисунки, вие бихте разпознали творчеството на Гашаров, неговата емоция, неговия импулс. Те са правени с различни техники – някои с темпера, други с акварел, има работи с химикал, има работи с туш, с флумастер, защото той е ползвал всичко, което е било пред него в момента на вдъхновение.

В голяма част от нещата, които са показани тук ще усетите този мимолетен импулс, в който той е искал да запомни и да прерасне в рисунка, в творба. Някои от тях той довършва, защото толкова е бил силен поривът му, когато е работил, че той успява да завърши творбите си още на момента. Ще видите начина, по който ние сме искали да ги представим. Изключително съм благодарна на Румен за разказите, които той ми сподели, които се надявам да намерят място в един изследователски текст, който се надявам да публикувам за това, че ме допусна до неговия свят, за това, че ми помогна да усетя творчеството му, да усетя принципа му на виждане и да си дам сметка колко чувствителен и деликатен художник е той.“

Настоящата изложба в галерия „Стубел“ за първи път представя тази непозната страна от творчеството на Румен Гашаров. В много от тези  бързи скици личи стремежа да н�� се изпусне, да не се забрави идеята, да се съхрани впечатлението и емоцията от преживяното. Във великолепното пространство на галерията са експонирани 56 творби, най-много показани рисунки на художника досега.

Таня Гашарова и Румен Гашаров

Припомняме, че тази година в ГХГ „Владимир Димитров-Майстора“ при връчване на най-престижната награда на негово име на Румен Гашаров съпругата му Таня прочете няколко думи, написани от него, между които: „Мнозина мислят, че трябва да са новатори всеки ден, просто трябва да използват от традицията и, ако могат да я развиват всеки ден. Радваме големия интерес, който моята изложба събуди сред младата публика. Навярно картините ми не са само отражение на миналото, а имат значение и днес.“ В това сме убедени и уверени и като зрители и го виждаме и във великолепната експозиция в галерия „Стубел“, където неговите рисунки в десетилетията творчество продължават да ни вълнуват, възхищаваме им се.

Румен Гашаров е роден 1936 година в Пловдив, но по-голямата част от живота му преминава в София. Той е един от първите възпитаници на новосъздадената през 1954 година Художествена гимназия. Сред съучениците му са Любомир Прахов, Боян Димитров, Радослав Лилов, Стефан Гацев, Румяна Ганчева, Бисера Дженева (Прахова), Димитър Казаков, Никола Заров, Генчо Симеонов, Георги Кьосеилиев. Дипломата му е първата, издадена от Художествената гимназия – № 1. През 1956 година е приет във Висшия институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“ (Художествената академия) в София. Първите две години учи рисуване при проф. Борис Митов, а от трети курс – живопис в класа на проф. Илия Петров. Завършва с отличен през 1962 година. Участва активно в художествения живот. През годините подготвя повече от петнадесет самостоятелни изложби и представя свои произведения в различни общи художествени експозиции в България и в чужбина. Удостоен е с различни награди за своя принос в българското изкуство.

1977 Получава първа награда за живопис от първата международна изложба „Хуморът и сатирата в живописта“ – Габрово ’77 за картината „Прогноза“; 1984 Удостоен е с годишната награда на СБХ „Владимир Димитров – Майстора“ за изложбата в Габрово;1987 Удостоен е с „Наградата на София“ за юбилейната му изложба от 1986 г; 1989 Получава първа награда за живопис от Национална изложба „100 години София – столица на България“ за триптиха „София“. 2023 за втори път получи годишната награда за живопис на СБХ „Владимир Димитров – Майстора“.

Сега, както е по статута на наградата, очакваме с нетърпение изложбата му на 1 февруари 2024 в пространството на Градската художествена галерия в Кюстендил.

Станислава Николова и Румен Гашаров

Изложбата „Рисунки“ на Румен Гашаров в галерия „Стубел“ продължава до 22 декември. Не я пропускайте! Държим да отбележим, че през отминаващата година в галерията имаше прекрасни изложби, за които не само сме писали, но и като зрители сме имали прекрасни преживявания и емоции. Пожелаваме им/си/ го и за 2024! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Белин Мартинов, изключителен художник, способен да види и огледа целия свят

 „Винаги съм харесвала онези художници, които не успяват съвсем прагматично да се адаптират към живота, но се справят безапелационно с това да бъдат истински творци.Като дете, разглеждайки папките с рисунки на Белин Мартинов, останах запленена от видяното.“ Каза много развалнувана Яна Братанова /на снимката/, изкуствоведката и куратор на изложбата  „Нарисувано“ на художника при откриването ѝ в галерия „Стубел“.

„С детската си неопитност не проумявах как е възможно, без повторения с незаличимата следа на мастилото да очертае така безпогрешно, с лекота своите образи. До днес това удивление е все така непроменено. Не знаейки абсолютно нищо за него, бях убедена, че е прочут автор, предвид качествата на внушителните му рисунки. Тогава не предполагах, че обикновено най-характерните, гениални творци, често странят от суетата, затворени в периметъра на своето лично пространство, водейки изцяло отдаден на изкуството живот.

До днес си представям дома му – целия настръхнал от Белин Мартинов! Не само стените, а всички плоскости – парчетата дърво, късовете хартия, които превръща в картини и подписва с красивия си почерк на места на български, на други на френски език по винаги необичаен начин, често изписвайки стихове на световни поети.

Досега не проумявам как на този талантлив художник се е налагало да работи като „нощен пазач“.  Впечатляваха ме историите за безкомпромисния му начин на общуване и принципи, които отстоява. Вероятно всичко това му е попречило да получи заслужено признание, но мигновено го превърна в един от най-доблестните и любими български художници за мен. Той е такъв и за своя забележителен приятелски и професионален кръг – Иван Газдов, Иван Димов, Георги Чапкънов, Маргарит Цанев – Марго, Любомир Савинов, Янаки Кавръков, Марин Добрев, както и за своите преподаватели в Художествената академия.

Белин е изключителен автор, способен да види и огледа, подобно на поетите, които обича целия свят в избрана от него малка подробност, дори недостатък. Дали ще се роди отново някой, който ще добави своя щрих и колорит така умело и рационално, с повече чувство и разбиране за фигуралната композиция и мярата в нея от Белин Мартинов?“

Благодарим на Яна Братанова, че ни предостави текста си да го публикуваме. Когато преди време галеристката на „Стубел“ Росица Доганджиева сподели за предстоящата изложба на Белин Мартинов, я погледнах учудено. Името ми беше напълно непознато. Тя каза, че го е открила като автор на изложбата му 2015 в СБХ, годината, в която е създадена галерията ѝ "Стубел". Забележителният художник Белин Мартинов (1945 – 2001) определят като „един от най-големите рисувачи в българското изкуство през последните три десетилетия на ХХ век“.

И, наистина, срещата с графичната живопис на художника в пространството на галерия „Стубел“ е зашеметяваща. Първата ти мисъл е как е възможно да не познаваме толкова талантливо изкуство, което те удря в сърцето с образите и майсторството си. Неподражаемо!

 Роденият в Стара Загора художник учи в Софийската художествена гимназия, а през 1966 г. постъпва в Художествената академия, специалност „Илюстрация и оформление на книгата“ при професорите Евтим Томов и Петър Чуклев. Талантът му на рисувач удивлява и преподаватели, и студенти. Още през 1969 г. представя свои графики и рисунки в първата си самостоятелна изложба.

След дипломирането си художникът живее и твори в Самоков, Стара Загора и София, но през 1979 г. трайно се установява в родния си град. Започва най-активният му творчески период – 80-те години на ХХ век. В продължение на около десетилетие работи предимно в областта на графиката, но постепенно се обръща към рисунката.

Рисуването е „едно мое занимание, което много рядко – на четири-пет години, търси връзка с хората…Това, което показвам, е графична живопис… Обичам бързия и рационален начин на живопис“ – споделя художникът.

Самостоятелната му изложба през 1983 г. е истинско събитие за едни и е трудно приета от други, според които изкуството непременно трябва да е свързано с красивото, а „работите на Белин Мартинов не са създавани за радост на очите и още по-малко за украса“.

След тази изложба художникът се затваря в себе си. Рисува денонощно и сякаш няма материал, който да не използва, за да изпълни белия лист с човешки съдби и притчи, със своите спомени и въжделения – молив, химикалка, въглен, пастел, темпера, туш…

Но колкото повече рисува, толкова по-малко показва в изложби. През втората половина на 80-те години Белин Мартинов вече живее единствено заради рисуването. Рисува освободено, без да се интересува дали работите му ще се харесат на някого и дали стават за изложба. Занимава го само онова, което въображението му носи, а очите му виждат. Пренася върху листа абсурдите на времето, в което живее, както и своята лична драма. Води отшелнически живот и дори заковава вратата на апартамента си, за да не го безпокоят и да се отдаде всецяло на рисуването.

Белин Мартинов мисли и говори чрез рисунката. Понякога и със стихове:

Къде си ти,

мой дом, мой бряг

за тъжни дни,

без хляб,

сред сняг

и сред мъгли –

самотен дом –

без лош надзор,

без полицай,

без прокурор?

Художникът реди още две изложби (1988, 1994) и те са последните му срещи със зрителя приживе. Пише във въведението към изложбата в Галерия „Стубел“.

Стихотворенията му излизат в книгата "Колоратурна симфония" през 2015 г. Същата година е показана на "Шипка" 6, СБХ част от ретроспективната изложба в Старозагорската галерия, състояла се през 2005 година, където през 2019 г. негови приятели представят около 30 непоказвани дотогава творби в изложбата "Непознатият Белин Мартинов". В неформален разговор Росица Доганджиева сподели, че дълго е издирвала стихосбирката на Белин Мартинов, имало я и в старозагорски библиотеки като част от фондовете им и, естествено, не се продава. Но, все пак, я открила в книжарница „Книжици“. Не без тъга каза и, че има много малко информация за художника, но преди всичко познаването му се дължи на дългогодишния директора на Старозагорската художествена галерия до април 2023 изкуствоведа проф. Марин Добрев. (уточняваме, че след него с конкурс е избрана изкуствоведката д-р Катя Тинева – Гюрковска, която в първото си интервю за БНР, Стара Загора казва: “Голяма е отговорността да наследя проф. Марин Добрев, за мен това също е предизвикателство. Продължаваме да събираме, съхраняваме, опазваме и популяризираме творби на стари и съвременни автори, да изпълняваме добри инициативи. Галерията е емблематично място за Стара Загора.“)

Белин Мартинов реди още две изложби (1988, 1994) и те са последните му срещи със зрителя приживе. През 2005 г. Старозагорската художествена галерия представя ретроспекция на творчеството на Белин Мартинов от студентските години до смъртта му, а част от нея е показана на „Шипка“ 6 през 2015 г. Сред гостите на софийската изложба са Иван Димов, Иван Газдов, Георги Чапкънов – негови съученици и състуденти, които споделят: „Когато бяхме студенти, всички завиждахме на удивителната рисунка на Белин. Никой от нас не можеше да я прави!“

През 2015 г. излиза и малка книжка със стихове от „чекмеджето“ на художника – „Колоратурна симфония“, а през 2019 г. малцината негови приятели през годините представят в родния му град около 30 непоказвани творби в изложбата „Непознатият Белин Мартинов“

Творбите на Белин Мартинов са „зрим отглас на нещата от живота, на нашите делници. Адресирани до разума ни, провокират потребителското псевдоравновесие на зрителя, еснафските щампи на „улегналите“ ни възприятия. А за това малцина са подготвени. Рано или късно Белин Мартинов ще намери своето запазено място като един от най-големите ни рисувачи. Защото той носи нашата съвест. И работите му изричат само по няколко думи, но те са достатъчни, за да започнем пътуване към безкрая, дори след като сме си тръгнали от залата.“ – проф. Марин Добрев

На 6 февруари 2019 г. в зала „Лубор Байер“ е открита изложбата „Непознатият Белин Мартинов“. Организатори са Художествена галерия – Стара Загора и Представителството на Съюза на художниците – клон Стара Загора. Поводът е необичаен: Трима от хората, които приживе Белин е допускал до себе си и творчеството си Албена Щеньовска-Еглоф – художничка, близка приятелка на Белин и съпругата му Таня и наследница на творбите на Белин и скулпторите Таня Шивачева и Наско Настев откриват нови работи на Белин и заедно с изкуствоведа и директор на Художествената галерия проф. д-р Марин Добрев, решават да ги покажат на старозагорската публика. Пишат тогава колегите от старозагорския сайт за култура и изкуство долап.бг. Те бяха много любезни, като се съгласиха с днешна дата да публикуваме част от техния текст, както и от словото на проф. Добрев, произнесено при откриването. Благодарим им.

„В края на миналата 2018 г. година открихме работите в мазето им, каза Албена Щениовска. (тя е студентка на проф. Николай Майсторов и наша приятелка- б.а.). Съседка на Белин и Татяна, която държи ключа за жилището им, ни намери, за да преценим имат ли рисунките стойност. Започнахме да вадим едно след друго – от хубави, по-хубави неща, които са нетрадиционни за неговото творчество. От този тип картини не са показвани, защото той повече е работил по-малки формати и рисунки. Тук нещата са смесена техника, масло, върху дърво и хартия, картони и фазер, с каквото в момента е разполагал. Интересното е, че форматите са големи“.

„Живяхме с Белин заедно в общежитието на Художествената гимназия в София- сподели Наско Настев. – И като неколцина старозагорци си бяхме близки. Белин беше от детските години много сериозен художник. Не се занимаваше със щуротиите , които са характерни за тийнейджърската възраст. Беше съсредоточен, последователен и отдаден на рисуването. Дълги години и десетилетия живя в отшелничество. Рядко се мяркаше в обществото. Затваряше се в апартамента. Заковаваше си дори вратите отвътре, за да не го безпокоят и да може да рисува. С месеци живееше без храна. Дълго време е бил без ток. Не си предлагаше за продан нещата…“

Думи на проф. Марин Добрев при откриването на тази особена изложба: „Благодаря на Албена Щеньовска, на Таня Шивачева и на Наско Настев, които са причина тази изложба да я има. Нарекохме я „Непознатият“ защото, ако повечето от приятелите и познатите на Белин са виждали 100, 200, 500 рисунки, то това няма как тези работи да са виждали повече от трима човека. Когато споменах, че за Белин изкуството беше всичко, възприемайте го и в буквалния смисъл по отношение на малката територия, малкия апартамент, в който той живееше. Врати, долапи, на всяко местенце, на което можеше да рисува, той рисуваше. И ако си позволихме в тази изложба да включим някои от тези творби върху вратички на гардероб, на СКШ-та, всичко това беше възможност да изрази своите вълнения. Дали това са сцени от неговата философия, която носеше и търсеше визуален израз, дали бяха елементи от комбинаториката, които търсеха някакъв свои си ритъм, това са все непознати неща. Смея да твърдя, че Наско и Албена, които му бяха най-близките хора, никога не бяха виждали тези неща и случайно ги откриха в мазето на сградата.

В края на есента на 2018 г. ние четиримата решихме, че това трябва да видят първо колегите ни, сетне старозагорци, за да се провокира представата им за Белин, за неговия освободен дух. А при всички случаи да предизвикаме интереса на по-младото поколение на старозагорските художници и естествено на старозагорската публика. Защото, когато говорим за фигури като Антон Митов, Никола Кожухаров, Димитър Гюдженов и пр. при всички случаи, ако искаме да бъдем достойни продължители на културните традиции на този град, то без Белин няма как това да стане.

Белин беше изключително скромен и чувствителен. Ког��то направихме негова самостоятелна изложба в Клуба на дейците на културата той дойде, окачи си картините, но на самото откриване не присъства. Ако беше жив и сега нямаше да е сред нас на неговата изложба. За него всичко беше суета. Истината беше в рисунките му. Ако иска някой да види нагледно освободения дух, ще го намери в тази изложба. Ще намери драмата на времето, в което той живееше, всички изпитания през които премина, оставайки верен единствено на себе си и давайки урок на всички нас.“

Казано е преди почти пет години, а в пространството на галерия „Стубел“ се уверихме колко са верни и точни… Уникален творец е /бил/ Белин Мартинов и с трагична съдба. Личен избор или поличба свише…Картините му казват почти всичко.

Изложбата продължава до 10 ноември. Не я пропускайте, ще откриете изключителен художник! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Ани Петрова и архив на галерия „Стубел“

[vprki]

Безпорядъкът като съзидание или изложбата на Катрин Томова „Ентропия“

„Абстракцията за мен е освобождение – много е дълбоко. Аз полагам големи, емоционални обвързаности с абстракцията. Много ми е близка, много ми е сложна, много ми е дълбока. Абстракцията е нещо необятно, няма как да го систематизираш.“ Каза преди време за „въпреки.com” художничката Катрин Томова.

И продължи:  „Тя дава безкрайни възможности и никога не е скучно там, докато в един портрет, в един конкретен повод за някаква изложба или конкретна идея винаги човек има някакви ограничения, докато в абстракцията няма. Това е, което ме привлича”, каза преди вече седем години Катрин по повод изложбата си „Дистанции“ в галерия „Стубел“. От времето преди това и досега почти не сме пропускали нейна изложба в София и винаги ни е изненадвала с нещо ново, различно като нейно лично пътуване в света на изкуството. И всеки път сме били респектирани от мощта в творбите на тази нежна и изящна  жена, деликатна, дори притеснителна.

От изложбата "Ентропия"

В сегашната ѝ изложба „Ентропия“, трета в пространството на столичната галерия „Нюанс“ художничката продължава своя разказ за света, за усещанията си за него с неистовия си размах да внушава силата на цветовете като ги подчинява и заедно с това им дава свободата да завладяват въображението ни като зрители. Каква красива категоричност!

Катрин Томова отново преобразява галерията с абстрактните си платна, специално създадени за пространството. В изложбата ѝ „Ентропия“ виждаме постепенното ѝ завръщане към силния и експресивен цвят, типичен за творчеств��то ѝ, който беше заместен от по-тъмните тонове в палитрата на художничката при последната ѝ изява в галерията 2021 година. Отминалите няколко години внесоха несигурност и безредие в света ни, не че това състояние е отминало, но е в други контексти, дори по безнадеждни. Но това е друга тема... И ако с предишната си изложба “Paint It Dark” Катрин се бе вглъбила в изследването на отчуждението и обезличаването ни като личности, в отговор на изолацията заради пандемията, логично следваше да обърне вниманието си към хаоса вътре и около нас. Самото заглавие на експозицията „Ентропия“, насочва погледа и вниманието ни като зрители навътре към себе си, където освен тъмнина, може да открие надежда, светлина и свободата на духа. Неслучайно творбите ѝ са озаглавени „Без заглавие“, характерен неин избор с малки изключения, сякаш да ни насочи, ние за себе си да изберем в зависимост от своите чувства и нагласи като човешки същества в едно не особено очовечено време на живеене.

От изложбата "Ентропия"

Във въведението към експозицията си Катрин Томова  написа: “Eнтропия, със сигурност е странно име за изложба. Но то вероятно показва известна последователност с темите от някои от предишните ми изложбени проекти: „Деволюция“, „Островът по обед“, „Трънливи наслади“… Методът на абстрактната живопис, в която работя, ми дава свободата да изследвам без ограниченията на формалната образност. Във философския си смисъл „ентропия“ е мярка за безпорядъка, илюстрираща закона на Мърфи: „Всичко, което може да се обърка, със сигурно ще се обърка“. Изразът е лаконично изказана формулировка на съвремието, на познатата ни действителност във всичките си изражения. Другото най-близко понятие е „хаос“. Но той, освен негативен, безконтролен, нарастващ безпорядък, съдържа и идеята за хаоса като пълна свобода, като съзидателна енергия, търсеща нови форми, нов или различен порядък.

От изложбата "Ентропия"

Разпръсването, разпадането на гравитацията се оказва потенциал за следващи центрове на привличане, на потенциал за пренареждане на изхабени схеми и системи. Както в изобразителен смисъл, така и в емоционален, и в социален. Като художник, аз също се опитвам да търся за себе си различните образи на логика в нефигуративната живопис със средствата на хаоса, на ентропията. Схващам своята работа като на изследовател на реда в хаоса, на феномена на невъзможните комбинации, които се оказват есенцията на въображението и творчеството. Темата за хаоса, търсещ нови форми, или друг порядък винаги ме е занимавала. Хаосът носи идеята и за пълната свобода, а абстрактната живопис от своя страна също. Точно затова не ми беше трудно да анализирам, да доразработвам визуално ситуации, процеси и свои наблюдения. Ентропията се свързва и с наличието на обективна несигурност в обществото; нима ние не се намираме изобщо във втория закон на термодинамиката - нарастваща ентропия!? Като художник ме занимават теми, свързани с  абстрактните усещания, болезнената промяна в ежедневието ни, разпада в една система. Постоянно търся отговори и усещам как експресивността в живописта ми става по-чувствена и смела. Обичам да търся контраста между интензивността на цвета, търся дълбочината в  монохромността и опростяване на формата.“ Смело казано и още по-смело, реализирано с талант и размах във всяко едно от платната в изложба на Катрин Томова в пространството на галерия „Нюанс“.

От изложбата "Трънливи наслади", 2019

Работите ѝ са специално подготвени за него. Това е неин стил, запомнящ се за всяка нейна изложба, независимо в коя галерия излага картините си. Последните ѝ три проекта бяха представени в тази галерия „Нюанс“ (с изключение на експозицията ѝ „Бездомни сънища“ в по-скромното пространство на столичната галерия INTRO, ноември 2022).  За себе си е установила, че има някаква логическа връзка със заглавията, с настроенията в тези три проекта, последователно реализирани. „Започнах с „Трънливи наслади“ (октомври, 2019), след това преминах към “Paint It Dark” или „Нарисувай го в черно“ (октомври, 2021). Това беше вторият ми проект тук. Той беше по-графичен, по-тъмен, логично защото беше направен по времето на Ковида. Той се занимаваше с изолацията, с отчуждението. Някак си логично след тази изложба направих „Ентропия“, която е посветена на резултата на това, което се случи след изолацията. Случи се, според мен, един хаос в нашите взаимоотношения, объркване. Ентропия, всъщност, е мярка за безпорядък.“

От изложбата "Ентропия

Дава ѝ свобода, която може да се види в произведенията ѝ. Но тази нейна свобода е част от цяло��тния образ на артист, неподвластен на конюнктура, на съобразяване, скритата или явната сила ѝ на творец. Живописният език на Катрин Томова е изключително запомнящ се, работата ѝ с форма и цвят се развива логично и последователно още от студентските ѝ години. Дългият ѝ творчески път минава през над 25 самостоятелни изложби, специализации в Париж и много участия в групови изложби в страната и чужбина. Темите, които тя следва са винаги лични, те се разгръщат във визуален разказ посредством усещането и разбирането ѝ за богатството на цветовете и формите, които да предадат сложна идея и заедно това с чувственост. „Сюжетите” на Катрин Томова не напомнят нищо познато ни до момента, но някак изграждат едно напълно физическо, възможно пространство, което колкото повече бива съзерцавано, толкова повече заживява, диша. Струва ни се, че е с нашия ритъм на хора, но като зрители.

От изложбата "Ентропия"

Много различна е изложбата ѝ „Ентропия“ от предишната ѝ „Paint It Dark“ 2021 година през октомври в галерия „Нюанс“. Експозицията, тогава, се състоеше от живописни платна отново специално създадени за пространството, като сред тях художничката представи за първи път и фигурална живопис. Катрин Томова се съгласява, че е много различна. По този повод я  попитах в наш разговор дали я е променило онова време с маските, защото по някакъв начин те бяха закрили лицата на хората в платната ѝ и се усещаше особена, макар и красива тъга в цялостната атмосфера на експозицията. А тя отговори: „Абсолютно и тогава аз се гледах отстрани, все едно, абсолютно се бях отделила от себе си. И виждах, че това, което се появява е много графично и много контрастно. И ми хареса. Хареса ми, защото беше по-различно. Обичам експериментите, обичам непрекъснато да се самопровокирам. Но мисля, че това беше онзи етап.“

Тук държа да отворя една лична скоба като признание към Катрин. Тази нейна „Paint It Dark“ ми подейства, тогава, потискащо, не исках да е така, но годината ми беше много тъжна заради непреодолима лична загуба. Не ми се гледаха отсъстващи лица…Реакцията ми като приятел не толкова като на един от зрителите, я огорчи. Поне така си мисля и до днес…Споделям го не заради моите си тревожни състояния, а защото съм убедена, че зрителят, който и да е той, трябва да носи в себе си дълбината на разбиране на душевността на артиста или сетивата, поне малко, да се докосне до него…

Катрин Томова в подготовка на изложбата си "Дестинации" в галерия "Стубел", 2016

След време я попитах, макар и в друг контекст дали посредствеността е най-голямата ѝ тъга като творец, като автор? А тя отговори лаконично, но категорично: „Да, и липсата на емоция, липсата на душевност у хората, която я срещам ежеминутно вече, за съжаление. Според мен са свързани нещата – липсата на душевност е свързана с липсата на интелигентност. Така си мисля…“

Но да се върнем към нейната „Ентропия“. Независимо от личните си емоции, вълнения Катрин Томова превръща формалната образност в пулсираща енергия, която ни завладява, като зрители и не искаме да се отделим от нейния свят на артист. В годините сме се уверили, изпитали, че картините ѝ, без значение какъв е форматът им с цветовете и замаха ѝ да ги овладява, действат магически като свят, в който непременно искаш да влезеш и да го преживееш. Сякаш границите изчезват, макар че художничката смята, че форматът винаги поставя ограничения, независимо да ли е голям, дали е малък – винаги има нещо гранично, вкарва те в някакви рамки.

От изложбата "Ентропия"

„Естествено, големият формат дава голяма свобода, но аз се съобразявам и с размерите на ателието, в което работя, то е малко. Бих искала да правя по-голяма форматна живопис, но е трудно за реализация на тази живопис. Трудно е чисто практически е да се покаже – малко са галериите, които показват голямо форматна живопис. Това ми е мечтата и се надявам някой ден да го направя. Вълнението е много голямо и това е нормално, защото всеки път се питаш как това, което показваш ще се възприеме. При мен винаги е различно, винаги искам да съм различна, винаги искам да провокирам и затова съм като малко на изпит при всяка изложба.“

Хармония - Катрин Томова и Филип Зидаров

Изложбата на Катрин Томова в галерия „Нюанс“ продължава до 22 октомври. Скоро в идващата късна есен и оголена зима ще ни липсва пиршеството на цветовете и неговия хаос на чувственост. Но Катрин Томова ни дава шанс с експозицията си да го съхраним в себе си, ако имаме сетива да усещаме и разбираме хаоса, в който сме, нашия, човешкия…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Критичен поглед: Нереалните фигуралности на Веселин Начев

Четвъртата изложба на Веселин Начев в галерия „Стубел“ не е просто продължение на предишните му. Тя дори не непременно е естествената следваща стъпка в неговата творческа хронология. Като придихание, като ауфтакт между обичайния ритъм, тази някак сънлива колекция от голи тела вероятно се опитва да спре времето за своя автор и за неговите реални или въображаеми модели. Написа за „въпреки.com” изкуствоведът Филип Зидаров.

В тази експозиция има нещо недоразкриващо се, нещо мистично, дори готическо. Младостта и красотата са първите божествени дарове, с които всеки се лишава; те бързо отлитат, потъват в здрачните усои на спомените, превърнати в стоп-кадри на нещата от живота. Веселин Начев си играе с категорията неизбежност, превръща я в автономен елемент на естетиката си и на своята пластическа метафористика. Освен това, той я вплита в деконструктивния метод на живописта си, който остава и най-разпознаваемият етикет на неговата живопис от последните две десетилетия. Фигуралността на телесната физика в тях е условна, присъствието е по-скоро въображаемо, те са много повече видение, отколкото даденост. Субектите в тези произведения не питат и не отговарят, не обясняват и не поучават. Те просто са. Остават същите. За разлика от всичко останало.

Филип Зидаров

Налага се убеждението, че пластическият метод на Веселин Начев основно работи с категорията „време“. И по-конкретно с негови варианти: спрялото време, застиналото време, с „хоризонта на времето“ според Стивън Хокинг, времето, което едновременно е безкраен миг и потънал в кладенеца на миналото спомен. Контрапунктът на усещането, че времето – четвъртото измерение, е неизменно са непрестанните доказателства, че то, в потвърждение на Айнщайновата теория, наистина се оказва относително. Доказателства, съдържащи се в релативността на феномена „лични спомени“. Някои се оказват напълно изтрити като унищожени файлове; други са палимпсести, чието съдържание е заменено от по-актуално такова, но все още разчитаеми в ултравиолетовия сектор на съзнанието. Трети остават здраво зацепени в личното време и продължават да премигват като улични светлини по трасето на настоящето. Както някои ярки случки, свързани с моята собствена професионална и приятелска практика с автора на настоящата изложба. Например, подробности от неговите предишни три експозиции тук, в галерия „Стубел“, всяка / може да прочетете във „въпреки.com” тук и тук/ от тях ставала повод за потъване в състояния, разсъждения и прозрения, като композицията на нагазилото във вълните момче, припомнила ми притчата, разказваната от покойния Йордан Ватев на лекциите си по философия в Софийския университет за куклата от сол, която искала да познае морето, но го постигнала едва след като напълно се разтворила в него. Или още по-рано, когато в качеството куратор на варненския фестивал „Август в изкуството“, където поканен от мен участваше Веско, на официалното откриване в сектора на друг именит участник – Вихрони Попнеделев, бяхме съблекли живо момиче, което лениво се изтягаше на диван без дрешки между платната с голи тела - за ужас на част от публиката и за радост за останалата.

От изложбата

Разбира се, сега едва ли мога да очаквам от галерия „Стубел“ подобна смелост, но горната история положително прави връзка във времето с обстоятелството, че във всяка картина от настоящата изложба, наименована от автора си „Фигурално“, присъстват голи жени. Съзнателно не ги обличам в изкуствоведския термин „голо тяло“, защото те  реално не кореспондират с него. В превърналото се в класика тълкуване на Кенет Кларк в „Голото тяло – студия за идеалната форма“, то не е просто повод или средство за създаване на произведение на изящното изкуство, защото самото то като даденост е произведение на изящното изкуство. И още: че ако една творба, изобразяваща голо тяло не е в състояние да събуди някакво, поне, еротично чувство от визуалното общуване с нея, това означава, че или става дума за лошо изкуство, или за фалшив морал. Днес това звучи малко помпозно, но действително изобразените персонажи на неприкрита женска телестност не изповядват автономната комуникативност, която жанрът „голо тяло“ обичайно осъществява със зрителя. Художникът е избрал това име за поредната си самостоятелна изложба, вероятно, защото тълкува вплетените в нея образи като „фигури“ участващи в одушевената сценография на всяка отделна картина. Но те съвсем не реализират поведение на    персонажи, но по-скоро, като куклата от сол, без да губят формите си се разтварят в двете символични, митологични и мистични дадености, сюжетно или по-скоро „географски“ определящи произведенията от изложбата – гората и морето, по-точно морския бряг.

От изложбата

Връзката между тези два условни и идентични в стилистически аспект цикъла е, че и двата природни амбиента, в които са потопени съблечените женски персонажи са еднакво гранични, тайнствени, мамещи, опасни. Представата за тях винаги е била като за предел, отвъд който започва света на неизвестното, на приказното, на фантастичното, на вълнуващото и опасното. Гората може да е древна,  омагьосана, в нея се загубват Хензел и Гретел; тя е шепнеща, по Джералд Дарел и в нея живее екзотична фауна; тя е и Амазонската джунгла, в която през 1925 г. в търсене на митичния златен град „Z“ изчезва Пърси Фосет или селвата на „изгубения свят“ на Конан Дойл. Голите жени, населяващи горите в творбите на Веско Начев, неслучайно са там, те са пазители и жрици на тайнствата на тази граница, която е едновременно и храм. Антични нимфи, феи от тъмното средновековие, хиндуистки якши и хурити от Мюсюлманския рай.

От изложбата

В реален план, непроходимите екваториални гори съхраняват последния остатък от популацията на ловците-събирачи от Средния палеолит – потайните пигмеи.  В началото на 1990-те двама французи – Мишел Санчес и Ерик Муке създават музикалния проект „Deep Forest” като ню-ейдж етно-електроника с елементи на чил-аут, миксираща  автентични  записи на UNESCO, документиращи аудио-фолкора на заплашени от изчезване населения по света – от Соломоновите острови, от Берунди, от Тибести и други. В “Night Bird” -     мой любим трак от първия студиен албум на групата, е използвана любовна, еротична песен, изпълнена на езика бака на пигмеи от племенната група мбенга, обитаваща в горите в западната част на басейна на река Конго. Магичното въздействие на звуците на този глас изкушават заблудата, че може би става дума за нелексикална, невербализирана форма на вокална полифонична хармония. Но преводът на песента демонстрира колко назад във времето, стотици хиляди години, се е развил емоционалният генезис на вида homo, непроменен от време, история, култура или ниво на цивилизация.

Дълбоко в нощта звездите са над нас

Луната осветявя любовното ни ложе

Нощния вятър е спрял да духа

Две влюбени очи искрят като тлеещи въглени

Ела в прегръдките ми скъпи, любими 

Обещай, че ще обичаш само мен завинаги

Дълбоко в нощта дървета шепнат над нас

Добрата нощ, в която идваш все по-близо и ставаш все по-любим

Дълбоко в нощта, дълбоко в обятията ми 

От изложбата

Втората, в определен смисъл някак трансцедентна гранична територия, в която дискретно пребивават съблечените героини на Веселин Начев, е брегът. Тук той отново осъществява своята игра с относителното време и още по-флуидно пространство: Приличащи на небрежно плажуващи девойки те избледняват,  сякаш стари фотографски изображения, чертите им се размиват като неясен спомен, превръщат се в полу-видими сирени, тайнствени, мамещи и многозначни, досущ като онези, заради които хитроумният Одисей, накарал другарите си да го вържат за мачтата на кораба, за да чуе неземните им песни и да оцелее при това. Морската шир винаги е служила на отправна и крайна точка, а царят на Итака е първият, чиято съдба превръща пътешествието и завръщането в образ на пътуването, наречено живот. Един големите поети на нашето време, роденият и живял в египетската Александрия грък Констатин Кавафис, превръща през 1911 г. метафората в едно от най-известните поетични произведения на 20-ти век.  В ушите ми звучи в английският му вариант баритонът на актьора, за когото казваха, че дори сметка от супермаркет, прочетена от него, е завладяваща рецитация – Шон Конъри. Българският превод на Стефан Гечев от началото на 60-те, е не по-малко въздействащ и близък до оригинала. Известна е историята, как друг преведен от него гръцки поет, Георгиос Сеферис, го помолил да му прочете стиховете, въпреки че не разбирал български. След като послушал, казал: „Прекрасно сте ги превели“.

Веселин Начев

А ето и прочутата „Итака“ на Кавафис:

Когато тръгнеш нявга за Итака,

моли се пътят ти да е далечен,

изпълнен с перипетии и знания.

От лестригоните и от циклопите,

от Посейдон сърдития не бой се -

такива в пътя нивга не ще срещнеш,

ако възвишена остава мисълта ти,

ако отбрано чувство

душата и тялото ти докосва.

Ни лестригоните, нито циклопите,

ни Посейдона разгневен ще срещнеш,

ако ги сам в душата си не носиш,

ако душата ти пред теб не ги възправя.

Моли се - пътят ти да е далечен.

И много да са пролетните сутрини,

когато с толкоз радост и любов

ще влизаш във невиждани пристанища.

Да спреш край финикийски градове

и много пъстри стоки да закупиш -

седеф, корали, кехлибар и абанос,

и всевъзможни тънки аромати,

колкото можеш повече прекрасни аромати.

В египетските градове да спреш,

да учиш и да учиш от учените.

Недей забравя никога Итака.

Да стигнеш там - това е твойта цел,

ала по пътя никак да не бързаш,

че по-добре - години да пътуваш

и остарял на острова да спреш,

богат, с каквото в пътя си спечелил,

без да очакваш нещо той да ти даде.

Итака те дари с прекрасното пътуване.

Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш.

Но нищо друго няма тя да ти даде.

И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала:

тъй мъдър, както си сега със толкоз опит,

навярно вече си разбрал Итаките що значат.

От изложбата

Не съм сигурен дали е необичайно, но във всеки случай е вълнуващо вълшебство, когато живопис се оказва в състояние да предизвика такова потъване в океана на асоциациите, образни, звукови, смислови. Осъзнато или подсъзнателно, при все заглавието, наистина тема на тази изложба не е фигуративността, а времето, без начало и безкрайно, движещо се в различни направления, съдбовно или относително. Ако трябва да се опитам да опиша методологията на Веселин Начев за постигане на такова въздействие, бих го нарекъл деконструкция на сюжетите. 

Към изложбата от входа на галерия "Стубел"

А колкото до метафората за морето като отправян�� в последното пътешествие на живота, пътуването към смъртта и вечността, не познавам по-красива творба от публикуваната през 1889 г. елегия Crossing the Bar на друг велик поет – Алфред лорд Тенисън, написана когато той е вече 80 годишен. Но изключително много уважавам този автор, затова не бих се осмелил да мисля за тази поема по друг начин, освен в нейния оригинал.

Sunset and evening star,

And one clear call for me!

And may there be no moaning of the bar,

When I put out to sea,

But such a tide as moving seems asleep,

Too full for sound and foam,

When that which drew from out the boundless deep

Turns again home.

Twilight and evening bell,

And after that the dark!

And may there be no sadness of farewell,

When I embark;

For tho' from out our bourne of Time and Place

The flood may bear me far,

I hope to see my Pilot face to face

When I have crost the bar.

Текст: Филип Зидаров

Веселин Начев и Росица Доганджиева

От редактора: Изложбата „Фигурално“ на Веселин Начев в столичната галерия „Стубел“ продължава до 17 юни. С нея, както каза при откриването на изложбата на 29 май галеристката Росица Доганджиева закриват сезона. Галерията отбелязва своята осем годишнина с прекрасни изложби, приятели, съмишленици. Много е тъжно, че съдбата пожела някои от тях да напуснат нашия свят. А това винаги е без време…Но галерия „Стубел“  по неведомите пътища на любовта и почитта съхранява тяхната любов в духовната енергия на всяка една изложба…≈

Снимки: Ани Петрова

[vprki]

Картините на Димитър Илиев (1959-1992) са разчитане на протичащото време

„Миналата година изведнъж се усетих, че станаха 30 години от края на Митко и си казах, че не може тези неща да потъват в нищото. Да, помнят го някои хора от неговия кръг. Но като цяло, особено по-младите не го познават. Казах си, че трябва да направя усилие да му се покажат картини отново и да се припомня постоянно.“ Сподели пред „въпреки.com” за изложбата „Нощта“ на Димитър Илиев (1959-1992) в галерия „Стубел“ Силвия Чолева, литератор, поетеса, журналист, издател.

Разговарях с нея минути преди да се открие изложбата на 13 март. А тя продължи: „ Правим изложбата не толкова за самия човек, за нас, които го познавахме. Тя е за онези, които не го познават – да видят картините, да видят какво е свършил за толкова краткото време, в което е живял. То е учудващо много, оценено от критици, от колеги. Но това е животът, свършил е бързо, толкова му е било времето…Един художник живее чрез картините си. Това е и, ако тези картини не се показват от време на време се забравя. Човешката памет е такава.“

От изложбата

В текста си като въведение към изложбата Силвия Чолева пише: “Човешката памет е крехка, изменчива, избирателна, а забравата е постоянната спътница на информацията, с която сме затрупани. Как отсяваме, кое помним и защо, кое се скрива, изтласкано навътре в съзнанието и чака да се появи или да изчезне завинаги? В опита си (може би отчаян) да запазим части от един отминал свят, който пластовете време неумолимо затрупват, се надяваме, че той може да бъде съхранен и разпознат от тези след нас през изкуството, през неговото съпреживяване.

Възможност да осъществим този опит е „Нощта“ – изложбата живопис на Димитър Илиев. Бихме могли да я разчетем като една от частите на голямата картина на протичащото време. Също картина на отминалото, без което настоящето не би било цялостно. Тя е и опит разговорът, общуването с творбите да продължи през времето, а защо не и задочният диалог с техния автор.

Без наименование, 1992, Национална галерия

Димитър Илиев е част от артистите, които преработват енергията и драматизма на 80-те и началото на 90-те години на 20 век в творчество, изпълнено с мрачни предчувствия, но и с очакване, с надежда. Той рисува усилено, създава една от първите частни галерии в дома си. За краткото време на своя 33-годишен живот художникът показва в работите си зрялост и неспокоен, търсещ новаторски дух.“

Росица Доганджиева

В разговора ни в галерията Силвия Чолева, по чиято идея е изложбата на Димитър Илиев споделя колко страхотен е жестът на галеристката Росица Доганджиева експозицията да намери своето пространство в „Стубел“. Тя не го е познавала, но разбрала какъв автор е и категорично казала: „Да, ще направим изложбата!“. В думите на Силвия се усещаше колко е щастлива, развалнувана сред картините на Димитър Илиев. „Изложбата се случи и благодарение основно на още двама души – Надежда Олег Ляхова и проф. Станислав Памукчиев. И двамата познаваха Митко. Той приемаше Станислав Памукчиев като свой учител. Аз се обърнах към тях – те са специалистите, да изберат картините. Спряхме се на това, което е запазено във фонда на СГХГ и в Националната галерия. Това не са всички работи, но Надя Ляхова имаше опис. Още в самото начало си представи изложбата и се получи това, което виждаме. Мисля, че достойно се представя Димитър Илиев. Не, че няма и в други галерии негови картини. Аз дадох един негов автопортрет, съвсем като млад, от 1983 година и други познати и непознати хора имат негови картини. Тези картини бяха достатъчни за самото пространство на галерията. Това е решение на Надя и на Станислав – те избраха и подредиха самата изложба.“ Разказва подробности Силвия Чолева.

Без наименование, СГХГ

Прекрасно е, че авторитетни културни институции като Националната галерия и СГХГ са реагирали по този благороден начин да предоставят на частна галерия за изложба картини от фондовете си. Това като организация и път е заслуга на Надежда Олег Ляхова.

Независимо от оживлението, приятния шум от присъствието вече на много хора Силвия Чолева споделя и много лично за Димитър Илиев: „Ние бяхме едно поколение, което много четеше. Митко като художник беше от много четящите. Това се отразява и на работата му впоследствие. Тази негова чувствителност, наистина, провижда напред във времето и успява да улови нещата, които човек като живее в самото време, може би, не ги забелязва. Има работи, които ти въздействат точно, като че ли са правени за днешния ден. Талантът си личи. Талантливият, чувствителният, интелигентният човек има този поглед.

Димитър Илиев

К��ртините му са комуникативни, те разговарят с теб. Макар че самият Димитър, ако има начин сега да ме чуе, ще ме погледне така (поглежда нагоре и се опитва да изрази иронията на близък приятел, който е някъде Високо). Но той още в училище, в гимназията, знаеше, че това е неговото бъдеще – художник. И с цялото си същество се стремеше и работеше в тази посока. Това личи, защото на 33 години да си отидеш и да оставиш такива зрели неща – това е изумително!“

Припомням ѝ наш разговор с композитора Георги Арнаудов, който беше казал при нас в публикация преди години, че големите творци в края на 19-ти и началото на 20-ти век са провидели в изкуството си какво ще се случи със света в следващите трагични десетилетия на отминалото ни вече 20-то столетие. Вече ни се налага да разберем какво големи умове са усетили, че ще ни сполети и в 21-то. Но това е друга тема…

Без наименование, СГХГ

А Силвия, обичайно, в нейния стил продължава казаното. „Те работят в онова време, но не са в него. Помним какви бяха изложбите тогава. Митко беше в страни от това, но белезите на онова време – този мрак и затвор, в който живеехме, но усещаше и онова, което предстои. Въпреки, че за него промяната след 1989 година беше някаква надежда, че нещата ще се променят, което го има и в тези работи. Това са от последните му работи в края на живота му. Как звучи само. Интересно е върху какво работи той (посочва някои от картините) - имаше свой път. Затова казвам, че така ще ме погледне…Той си имаше своя път, но е важно, че все пак в края на 80-те го е имало това – за мен е много важно.“

Спираме. Изложбата се открива…И тук се намесва проф. Станислав Памукчиев с думите си по забележителен начин. Звучи болезнено не само, защото става дума хора, които не са между нас, но, сякаш, не са си тръгвали…

От ляво на дясно: Станислав Памукчиев, Надежда Олег Ляхова, Силвия Чолева и Росица Доганджиева

Публикуваме словото му при откриването почти без редакция, защото трябва да се знае и осмисля с дълбочината на личния му разказ за хора и време.

„Съгласие, несъгласие, средата в контекста, което е всичко около него. В този смисъл изложбата е колкото разказ за Митко, за неговата странна съдба, за неговите страсти, толкова и с някакво топло чувство. Не бих казал носталгия, но със симпатия към едно време, което носеше сила, енергия на възобновяване. В началото на осемдесетте познавачите на съвременното българско изкуство знаят какви сложни, многолики и богати процеси са се случили. В този кипеж на отваряне, тогава, думичката, която изразяваше цялата артистична тема беше многообразие. Енергиите на разкриване, на отваряне, на преживяване на недоизживения български модернизъм от 20-те и 30-те години, на новото артикулиране на богатия, високия език на модерното изкуство от 60-те, 70-те години на нашите батковци, на нашите учители беше оная културна среда, оная енергия, която зареди много хора да се държат юнашки, да се държат на границата между позволено и непозволено и да се опитат тези граници да ги разширяват.

Митко много решително, може би един от най-радикалните артисти, който безусловно, без никакъв компромис, без никакво прагматично съобразяване, се оттегли в една разбрана, недоразбрана, тогава, абстракция и на радикалното черно. Черната живопис, тогава, а и все още, се приема като радикално поведение, като отказване от пиршеството на сетивото, от тази наслада, която може лесно да удовлетвори естетическия апетит. Митко не искаше да съблазнява никого – радикално ахроматичен, но професионалите, експертите знаят колко е трудно да модерираш, да модулираш в движение ахроматични стойности, да вибрираш само в тонални регистри. Голям майстор на модулиране на черното. Оттук започва голямата тема с черното. Защо Митко стоеше пред черното, основно, защо нашата изложба се казва „Нощта“?

Дали, защото рисуваше нощем или пък защо рисуваше нощем. После, когато не искаше да рисува нощем защо продължаваха картини, които да са му нощта. Има много възможни отговори, които са изключително добър пример за психологическия структурен анализ на поведението в творческия акт какво се случва в дълбочина. Черното и сега е трудна хапка. Публиката, широката, която иска да консумира изкуство в нашето време предпочита да ѝ е цветно, да не ѝ се създава никакъв дискомфорт, да могат да си я закачат над канапето. И това се привижда като добрия резултат. В онова време черното беше съпротива срещу нещо друго. Опитаха се да го отиграят по социално-политически десидентстващ и потиснат от една система. Не, неговата норма беше високо интелектуална и духовна. Това го показваме от лесната комуникативност, лесното естетическо съблазняване. Високият интелектуалец и богатият душевно човек се гмурка в черното, защото там е безбрежно, там е един друг метафизичен свят, където се съдържат енергиите на цялото. Този, който гледа отговорно на своята духовна практика ще бръкне в черното, за да извади тези енергии, за да ги преработи и да ги изнесе навън от себе си. Това е художникът.

Художникът влиза дълбоко, дълбоко, слиза в своите пластове, слиза до едни непонятни граници, където само духовната му интуиция се докосва. Той там е награден, защото той там може да черпи материал, където никъде другаде не го вижда. Материал, който не се среща в повседневното ни. На Митака мотивите са му все странни – комин, стълб, дувар и това е повод за абстрахиране, повод за изцяло нова духовна реалност. В мой текст го бях нарекъл нова психична реалност. Чисто психична реалност. В този смисъл Митака е бил един от първите, които са се докоснали до чисто абстрактни съдържания до абсолют.

Излишно е да ви казвам как стои фигурата на Петър Дочев (1934-2005 , текст за „въпреки.com” на проф. Памукчиев за него може да прочетете тук) до тази живопис. Излишно е да ви казвам как в неговия така наречен арт апартамент Митака направи училището си, в което живееше. После се появи едно прелестно създание, което освети цялото това пространство. Тогава, когато беше най-щастлив Митака събра около себе си в бащиния си апартамент със силуета и с ехтенето на звука на Константин Илиев ( 1924-1988, диригент и композитор)  направи едно общество и всички си мечтаехме за радикална живопис, за отказване от клишетата, наратива на оная историческа сложена бутафорна, населена с псевдо бутафорен оптимизъм живопис, за да правим радикална живопис.

Без наименование, СГХГ

Там бяха Цанко Панов (1950-2003), появи се Милко Павлов. Разговорът се въртеше около Георги Божилов (1935-2001). Петър Дочев беше героят на една такава линия, на една нова картина. Ние, аз, Митака, Даниела Олег Ляхова (1967-2014) си мечтаехме за една колективна изложба с Петър Дочев. Само че сме били много малки, за да стигнем до него и да му кажем: „Бай Петре, искаме с тебе!“. Беше много самонадеяно. По-късно аз направих тази изложба с Митака, вече покоен. Това беше едно от споделените и несбъднати преживявания. Митака мечтаеше за едни радикални пространства. Беше намерил една порутена къща, в която си видяхме с картините заедно с картините на Даниела. Това е енергията на едно красиво изпълнено с очакване време. Спомням си безсънните нощи, будуването и на сутринта на училище, след като цял ден си катерил тъмното по веригите…Нестихващи разговори за изкуство, разбира се, кръчма до кръчма, не може да се прибере човек. Много красиво време. Радвам се, че споделяме всички това и да си спомним за Митака с много топло и хубаво чувство.

Без наименование, маслени бои, дъска, СГХГ

Много съм щастлив! Роси, благодаря ти безкрайно, че пое този риск да вкараш малко от тази боя.“

Росица Доганджиева успя само да каже: „Не го приемам за риск!“  Роси, просто обича художниците и работата си. Светъл човек, която направи галерия „Стубел“ прекрасно пространство и дом за великолепни изложби и автори.

Тук е моментът да цитираме много малка част от написаното от Станислав Памукчиев в  посмъртния каталог на Димитър Илиев, 1992 „Родени в малките часове, взели сила от нощта и очакващи с упование утрото, тези картини ни покоряват със сблъсъка и примирението на изначалните светлина и мрак, вечно и тленно, със силата на своето проникновение. Биологичното време за Димитър Илиев бе кратко, но това, което побеждава времето, е усилието на духа да разшири границите си, да намери други измерения.“

Станислав Памукчиев и Надежда Олег Ляхова

Но е важен и послеписът му с днешна дата: “По онова време – края на 80-те години, ахроматичната, черна живопис, бе част от въставането срещу стереотипите в масовата представа за „добра“ живопис. Пиер Солаж (1929-2022) и Петър Дочев бяха героизирани в надеждите на една нова генерация художници, жадни за приключения и ново преживяване в живописта, и след нея. Жадни за живопис, в нейната психична и духовна откритост, в нейната самодостатъчност и абсолют. Заедно с Митака и Даниела Ляхова мечтаехме за среща с Петър Дочев. Бяхме си въобразили и пожелали съвместна алтернативна, радикално черна изложба. Изложбата „Ахрома“ се случи много по-късно, със силното участие на Дани и Митака (посмъртно).

По повод гостуването на представителна френска изложба в София през 1993 година написах: „Пълно потапяне в магията Солаж, вибриране някъде между чужда воля и пулса в очите ми; проникване в дупка; съгласие на материя, пространство и време; светлина, която съм виждал само със затворени очи.“

Зная, че Митака видя тази светлина... и остана в нея...“

Силвия Чолева и Атанас Парушев-Шока

И за финал на този текст – едно стихотворение на Атанас Парушев-Шока, този забележителен, любим художник пише и поезия. То е посветено на Димитър Илиев. Има и с по-стара дата, отпреди повече от 30 години.

ДЪЖД

        На Димитър Илиев

Ако и ти обичаш

гълъбите мокри на площада

ела и пий

от ритуалната ми чаша,

докато се молиш

за някаква надежда…

А всъщност гълъбите на площада зъзнат

                                              2022 г.

Димитър Илиев Автопортрет, 1983

Ние ли сме зъзнещите гълъби? Може би, Димитър Илиев знае, като ни гледа от Небесата… ≈  

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: Изложбата „Нощта“ на Димитър Илиев (1959-1992)  продължава до 23 март. Преживейте я.

[vprki]

Ани Петрова: Една снимка е хиляда думи, една картина е цяла книга...

 „Jam Session“ е озаглавена новата изложба на Ани Петрова /на снимката/, с която фотографката отбеляза и 60-ия си рожден ден. Експозицията в столичната галерия „Стубел“ включва 20 черно-бели фотографии на 20 различни художници, снимани в ателиетата си през последните години. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Андреа-Филипа Зидарова.

На свой ред всеки един от тях предоставя и по едно свое произведение, което става част от изложбата. В галерията на екран могат да се видят и още около 1200 допълнителни снимки от 66 ателиета – по 10-15 фотографии на всеки автор. В проекта взимат участие Боряна Данкова, Георги Маринов, Гълъб Гълъбов, Дарина Цурева, Десислава Денева, Драган Милев – Дари, Елза Гоева, Емил Попов, Захари Каменов, Катрин Томова, Кирил Матеев, Кирил Харалампиев, Любен Зидаров (1923-2023), Любомир Савинов, Мими Добрева, Павел Койчев, Свилен Блажев, Стефан Чурчулиев, Христо Йотов и Христо Харалампиев. Някои са приятели на Ани от години, други са художници, на които отдавна са възхищава и които я респектират. Споделя, че понякога се чуди как е имала смелостта да покани някои от тях в проекта.

Цветна и експресивна, изложбата неслучайно се казва „Jam Session“  – в залата, сякаш, се усеща движението, свободата, музиката в творчеството на всеки един от авторите и в това на Ани Петрова, разбира се. Тя е ловецът на души, макар да звучи малко macabre (тогава нека е душевности или състояния), но не се ли състои именно в това работата на един фотограф? Той се стреми да покаже същността, характера, истинското Аз, душата на „модела“, не външността му. Така е поне при този вид фотография. „Аз не обичам да се правя на фотограф. Целта ми е да покажа човека – това правиш, когато снимаш портрети. Да показвам някакви техники, особености и т.н. – не“, казва авторката.

Любомир Савинов и Ани Петрова

Ани Петрова се занимава с фотография от 40 години. По нейните думи, съвсем случайно и по стечение на обстоятелствата кандидатства в Техникума по полиграфия и фотография в София, след като нейна приятелка го завършва. По-късно започва да следва във ВМЕИ и по образование е инженер. Винаги, обаче, е харесвала биологията и химията; споделя, че са очаквали от нея да стане лекар, но бъдещата тогава фотографка бързо (и разбираемо) се отказва от тази идея, когато разбира, че още в първи курс ще ѝ се наложи да прави дисекции.

По-късно Ани Петрова започва работа като фоторепортер във вестник „Новинар“ и именно там се ражда любовта ѝ към фотографията и въобще към изкуството. Тогава е имало много културни страници, голям отдел и екип, репортерите са отразявали буквално всяко събитие – Ани дори споделя, че в началото е ходила по принуда и задължение, но впоследствие много бързо се влюбва в работата и става част от света на изкуството.

Питам се, обаче, дали е била по-ценна фотографията, преди да стане дигитална, когато човек е имал само един опит? Когато лентата не е стигала, когато светлината не е била подходяща (и фотографът не е имал възможност след това да обработи снимката чрез всякакви различни програми на компютъра си)? Със сигурност се е мислело и внимавало повече, както потвърждава и Ани. Със сигурност улавянето на момента и състоянието е било щастливо съвпадение. Сега поне възможностите са повече, дори са безгранични. А и, въпреки всичко – смятам, че не сме загубили съвсем автентичността, спонтанността в снимките.

Христо Харалампиев и Ани Петрова

През 1995 година по време на командировка в Лесидрен, на пленер, организиран от Георги Колев, Ани Петрова посещава ателието на Петър Дочев и може да се каже, че тогава, във в. „Новинар“ се заражда рубриката на Ани, „В ателието“. (За Петър Дочев /1934-2005/ тя казва: „Това беше първото ателие, в което съм била. Тогава той беше с внучето си; години по-късно се оказа, че това е Ния Петрова, която спечели „Гласът на България“ през 2018 г. Няма нищо случайно!“) По-интензивната и сериозна версия на рубриката, обаче, започва преди около 3 години в сайта на БНР (и продължава и днес), където в момента фотографката работи и отразява всякакви културни събития (не само изложби), включително прекрасните концерти на музикалните състави на БНР. Ани Петрова събира два свята в едно – тя е и фоторепортер, и част от арт средите в България.

След командировката в Лесидрен Ани се запознава и с галеристката Камелия Минчева в галерия „Арт 36“ и покрай нея с още много художници. (След кончината на Камелия на 1 май 2020 година Ани винаги споделя, че галеристката е оформила отношение ѝ към изкуството изобщо и винаги ще ѝ бъде благодарна – б.р.).

Ани Петрова, докато се реди изложбата

Идеята за настоящата изложба в „Стубел“ се ражда миналата година, като подборът е изключително труден – на всеки автор фотографката е направила между 50 и 100 снимки; заедно с това, разбира се, е било и ясно, че галерията няма да побере фотографии на близо 70 художници. Първите 20, на които Ани се обажда, бързо стават част от проекта. Изложбата аранжира художникът и неин приятел Захари Каменов; негова е и идеята фотографиите да се покажат на отделна стена, а не до съответните произведения на всеки автор. От всички фотографирани, част от експозицията, Ани познава Каменов от най-дълго време и най-много пъти е била в ателието му. Тя казва за него: „Като фурия нареди изложбата за един час, а все пак това са 20 работи на 20 различни художници – не е лесно.“

Горе: Захари Каменов/л/ и Свилен Блажев-Свиката /дясно/, долу: Павел Койчев /л/ и Любен Зидаров (1923-2023) /д/

„Най-важното е да успееш да уловиш емоцията на хората, да усетиш човека и да го представиш по най-добрия начин. Но в ателиетата на мен ми е любопитно всичко – палитрите, боите, как въобще се случват нещата... Винаги научавам нещо ново – в което и ателие да отида. Като дете в магазин за играчки съм“, признава фотографката и споделя, че понякога дори си завижда за работата и възможностите, която тя ѝ предоставя – да види творбите за пръв път в една друга обстановка, не в изложбената зала, понякога дори незавършени. И продължава: „Няма матрица и във всяко ателие е различно. Всеки влага душата си по различен начин там. Това му е хубавото на изкуството.“ Друга интересна подробност, която тя споделя е, че дори няколкократно да посещава едно и също ателие, то изглежда по различен начин всеки следващ път. „Творчеството никога не се повтаря – повториш ли нещо, то губи смисъла си, вече не е изкуство, превръща се в реплика“, казва Ани Петрова. И именно в това се изразява силата на визуалното – същото е и във фотографията – никога не можеш да повториш определено състояние в снимка, не можеш да уловиш отново същата емоция, същия поглед.

Кирил Матеев и Ани Петрова

За художниците Ани разсъждава: „И те се изразяват в образи, и аз се изразявам в образи. Казват, че една снимка е 1000 думи. Тогава една картина, може би, е цяла книга.“

Говорим си за това кое е най-важното в професията на фотографа. „Комуникацията е половината от нашата работа“, казва Ани и наистина – подходът е решаващ. Фотографът трябва да предразполага човека, да му помогне да покаже себе си, истинското си Аз, без маска. Несъмнено първото, което трябва да се направи, е да се събори стената между фотографа и фотографирания. В противен случай изображението няма да бъде автентично, истинско. „Целта е на снимката човек да се види такъв, какъвто се вижда пред огледалото, когато е сам“, споделя авторката. Макар и за малко, снимащият става част от един друг, чужд свят – този на модела (в случая на Ани, обаче, не е „за малко“ – при нея това е всекидневие, начин на живот.). И противно на очакванията, фотографът не е този, който трябва да бъде спокоен и предразположен.

Ани Петрова

Питам я дали има среща в някое ателие, която се е запечатала в съзнанието ѝ, която се отличава от останалите, която ѝ е любима. Да се отговори на този въпрос, обаче, за нея е невъзможно: „Не мога да избера една определена среща, която да е била по-интересна или по-запомняща се. За всяка от тях пазя скъп спомен“, казва Ани и продължава: „Сега искам да обърна внимание и на по-младите художници – някои, от които може би дори нямат изложби все още. Любопитно ми е да видя и техните ателиета.“

А дали има по-лесни и по-трудни за снимане автори? „Сигурно... Но за мен всички са много фотогенични. Може би, защото ми доставя голямо удоволствие да ги снимам – изобщо творци, не само художници“, разсъждава фотографката. Задавам този въпрос, защото художникът (почти) винаги е анонимен, скрит зад платното, изразяващ същността си чрез колорит, формат, стил. Характерът и темпераментът прозират между щрихите и мазките, ударите на длетото, а за художниците по начало е неприсъща суетата, играта, позирането, така характерни за актьори и музиканти.

Ангел Заберски-син,гост-диригент на Биг бенда на БНР и Борислав Йоцов на концерта на 19 януари 2023, credit снимка: Ани Петрова

Освен ателиетата, Ани обича да посещава и репетициите на музикантите и съставите на БНР – процесът и работата зад сцената безспорно винаги са я привличали – какво има вътре, зад нещата, зад произведенията.

Сегашната изложба Ани Петрова прави и, за да се отблагодари на художниците за доверието, отделеното време, вдъхновението, за това, че я допускат до себе си и света си. Ако трябва да обобщи и да каже на какво са я научили всички тези срещи с художници в естествения им хабитат, както се казва, то е, че трябва да се работи нонстоп. „Много често хората си мислят, че художниците чакат музата, но истината е, че работят всеки ден – няма събота, няма неделя“, разсъждава фотографката. Споделя, че много нейни познати и приятели са посетили дадена изложба единствено благодарение на снимките ѝ от различните ателиета, което само може да я радва. Надява се, че с изложбите си ще подтикне хората да направят именно това – да се обграждат с изкуство, колкото се може по-често.

Андреа-Филипа Зидарова и Ани Петрова в разговор за предстоящата изложба

Ани казва, че ходенето по ателиета през последните особено трудни, ако не за всички, то поне за повечето от нас, 3 години е било онова, което я е спасило от действителността и от всякакви кризи. За в бъдеще фотографката мисли да събере всички снимки на художници в книга, която да ги съхрани. За изложбите споделя, че замисля и друг вариант на настоящата – но този път ще представи галеристите.

Михаил Йосифов и Биг бенда на БНР на концерта на 19 януари 2023, с гост-диригент Ангел Заберски-син, credit снимка: Ани Петрова

„С образ виждам и музиката“, казва Ани Петрова, която е снимала и много концерти. Джаз фестивалите са другата ѝ страст – там има повече свобода, защото обикновено на сериозните концерти на световноизвестни изпълнители и групи на фотографите се дава време и възможност да снимат единствено по време на първите 2-3 песни, което е крайно недостатъчно и в крайна сметка изключително трудно. Както казва Ани, заглавието „Jam Session“ може би примамва и музиканти да посетят изложбата.

Изключително ценната експозиция в галерия „Стубел“ ни дава възможността да усетим художника в собствения му свят, който сам си е създал, да уловим невидимата, вибрираща енергия в ателието и да видим твореца зад снимката – чрез неговите произведения. Връзката между фотографиите и творбите е основна за този проект и няма съмнение, че е реализирана успешно. На пръв поглед фоторепортерите са само посредници, но в някои случаи, както в тази изложба, те безспорно са и творци.

Галерия "Стубел" отвън...

Различни неща вдъхновяват Ани Петрова. Тя признава, че първата ѝ изложба през 2010 г. в галерия „Арт 36“ е провокирана от пътуване в Тунис. През годините е правила редица проекти в София, Пловдив, Бургас, носител е на Наградата за фотожурналистика "Черноризец Храбър" (2011).  Спомняме си и другата нейна изложба в „Стубел“ през 2016 г., озаглавена „Художникът в кадър“, в която отново показа фотографии на художници – но тогава без произведенията им. Сигурни сме, че ѝ предстоят още много изяви, проекти, изложби и ѝ желаем безкрайно, безгранично, бездънно вдъхновение, артистично любопитство и здраве.

„Jam Session“ на Ани Петрова не е изложба за изпускане – посетете я до 8 март в галерия „Стубел“.≈

Текст: Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Марков, Ани Петрова и архив на галерия "Стубел"

[vprki]

Изложбата „Градини“ на Мими Добрева дарява светлина

Наблюдаването и рисуването на природа за художничката Мими Добрева /на снимката/ е релаксиращо, освобождаващо, начин да опознаем и себе си по-добре. Не липсва и драматизъм, който остава в нас като зрители, които, без да осъзнаем веднага продължаваме разказа от платната ѝ, с нашата история, все едно сме там, където е била тя и е видяла и пресъздала тази красота.

Това е вътрешното усещане при срещата в пространството на галерия „Астри“ и изложбата „Градини“  (Gardens) на Мими Добрева. И успява да превърне рисуването от натура в художествено преживяване и да създаде, чрез живописта си и пластичния си език, портретен образ на своите наблюдения. Човекът е в тях, не го виждаме, няма го, но той диша в тези картини със самотата си, с любовта си, с недостижимото да се слее с красотата  на природната семплота и съвършенство.

Във въведението към експозицията галеристката Вихра Пешева пише: „Тази изложба, изцяло с произведения в техниката на гваш върху хартия, е втората в творчеството на Мими Добрева. Изобщо, това е рядко показвана техника и е ценна да бъде видяна. Подбрани са 32 пейзажа малък или среден формат, правени в последните години. Самият гваш е доста подобен на температа, но с различен свързвател, даващ възможност на цвета да остане свеж и сочен. Изисква особена техничност в работата, концентрация и същевременно освободеност. Гвашовете са правени от натура, няма измислица в пейзажа, но отношението на автора към цвета е особено, аналитично и в голяма степен фовистично /течение в модерната живопис във Франция и просъществува в годините 1905 – 1907. Провъзгласява наситения интензивен тон като основно изразно средство в живописта. –б.р./.

Изчистената достоверност на пейзажа и интензивният тон, правят картините по-скоро регистри на състояния, чувства, стремежи, разбирания, послания за Света като цяло. Цветът тук е особена форма за познание на действителността. В последствие, някои от показаните в тази изложбата картини, са  разработени в техниката на маслената живопис и са ставали части от други изложби или артистични изяви на Мими Добрева. Някои от пейзажите са правени в сърцето на самата природа, но голяма част от тях са хуманистичен регистър на пейзажа в един реален градски квартал. Поглед от балкона или зад блока, в междублоковите пространства, поглед в двора на оцеляла къща. Отношението обаче е аналогично – натурата е изчистена от излишното, цветът е пречистен от видяната, усетената или желаната хармония и красота. И погледът почива. Въздъхваме дълбоко, а съзнанието поема от пресечната точка нататък...“

В този контекст ще си позволим няколко цитата, които по своему може да отнесем към изложбата на Мими Добрева в галерия „Астри“: “Истината е в природата и аз ще го докажа – Пол Сезан; "Гениалността се състои в способността да обновяваш емоциите си всекидневно." Пол Сезан; „Почувствах, че дробовете ми са надути от лавината от пейзажи: небе, планини, дървета, хора. Помислих си: „това е да си щастлив“. - Силвия Плат/ За нея във „въпреки.com”може да прочетете тук. /; „Насладата от пейзажа е вълнуваща.“ -Дейвид Хокни; „Пейзажите са създали най-добрата половина на душата ми.“ -Жозе Ортега и Гасет; „Пейзажите засягат човешката психика, душата, тялото и най-дълбоките му съзерцания, като музиката.“ -Никос Казандзакис.

Изброихме тази малка част от казаното от забележителни творци и мислители за пейзажа не от желанието за демонстриране на познание, а заради искреността и отношението към пейзажа на автор като Мими Добрева. Той за нея, всъщност, е специално отношение към света и човека. Както тя преди време сподели по повод експозицията си през февруари миналата година в галерия „Стубел“ „Късно море“ за „въпреки.com“: „За мен пейзажът не е натура, а преживяване и не само пейзажа. Много е важно преживяването, защото тогава личният отпечатък прави картината. Иначе пейзажите ще си заприличат. Не си притурям, не си измислям в пейзажа, но начинът, по който аз ще го направя, е различен от този, който ще направи друг. И това е ценното.“

Художничката е от знаменития курс в НХА на проф. Добри Добрев (1898-1973) навремето заедно с прекрасните си колеги забележителните художници Андрей Даниел (1952-2020), Милко Божков и други ярки автори. Те всички са много различни в творчеството си и специално в техния художествен възглед към пейзажа. А Мими Добрева, като се връща във времето, размишлява на глас: „Моето обяснение за мене, може би подобно е и при Милко, и при Андрей. Ние сме едно поколение – първо е отношението към изкуството, към рисуването – и класическо, може би, и сериозно, т.е.не е въпросът какво рисуваш, а какво влагаш. Специално за мене важи, но мисля, че и за тях – да преживявам. Не беше тази формула навремето в изложбите по соцвреме - имаше доста разпространени пейзажи, които се измисляха. Наумяваш си композицията, като се каже композиция - да балансираш, да сложиш елементите…Добре, де, ама къде е смисълът, къде е душата, къде е преживяното. Аз тръгвам от гледката, от нещата, такива, каквито са, но вероятно моят инстинкт, моята интуиция, моят дух инспирира това, което в момента ме вълнува и аз тръгвам да го разгадавам и да разбера себе си, защото това ме е впечатлило.

Всъщност, искам себе си. Всеки се стреми да се опознае. Но, все пак, няма смисъл да гледаш само себе си. Това, което са хората до тебе, около тебе – те са и твоето огледало. В пейзажа има конфликт, има драма, има връзка, има разказ, има преживяване като в една добра пиеса, в един парфюм, в един роман за живота. Това е интересно, картината да не е литературна, но тя може да съдържа, поне, възможност за размисъл, за поезия, за стих или някой може и роман да си измисли. Да разказва история. Трябва да съдържа такива неща, които да не можеш да ги изречеш с едно изречение или две-три, за да ги обясниш. А да продължаваш да разбираш, че има възможност за развитие.“

На откриването на изложбата на Мими Добрева в галерия „Астри“ за нея говори изкуствоведът  проф. Чавдар Попов. Той също цитира Пол Сезан, дори Анри Матис за цветовете. Това беше препратка към изложбата и за зеленото в картините на художничката. Той нарече цвета най-сложния не само заради нюансите му и особеността му като основен, но между жълтото и синьото, а преди всичко за овладяването му в изложените творби на Мими Добрева. Чавдар Попов подчерта  начина на подредбата на картините в уютното пространство на „Астри“, специално подготвено с пребоядисани стени в тъмно зелено, за да се види зеленото от пейзажите на Мими.

Мими Добрева

В студената, мрачна и неуютна февруарска вечер влязохме в света на художничката и творбите ѝ в пространство на споделен талант и топлота. Истински подарък в тягостното ни време. Дойдоха много приятели, колеги. Самата художничка дори се притесни за момент от вниманието и обичта. А тя, извън таланта си, носи в себе си и доброта, разбиране  и радост от постиженията на колегите си. Тя беше в основата на изложбата в галерията на СБХ, открита на 8 декември, 2022,  на художниците от випуск 77-78 на НХА на проф. Добри Добрев след 45 години. В този легендарен клас, са били заедно, по азбучен ред, Ангел Васев, Андрей Даниел, Антоний Григоров, Валентин Колев, Васил Милчев, Каталина Милева, Матти Кариула, Милко Божков, Мими Добрева, Никола Стефанов, Николай Иванов, Николай Каранфилов, Стефан Стоянов, Стефан Янев, Стефанка Стойчева, Стефка Аройо, Яшарали Тахиров... Във времето от началото на 2022 Мими Добрева  споделяше част от трудностите в готовността кои ще участват, притесняваше се, дали ще се разберат с някои от наследниците на авторите … А изложбата беше забележителна. /За нея във „въпреки.com”може да прочетете тук . /

Но да се върнем към изложбата на Мими Добрева, която продължава до 25 февруари. За нея авторката споделя: „Разглеждам пейзажа така, както, когато се запознавам с някого-разглеждам лицето му, срещам погледа, усещам здрависването и енергията му, чувам гласа и тембъра му, после думите; става ми интересно или не, искам да продължа познанството или не... Интуицията ме предпазва от излишно общуване или пък посочва, кое в човека отсреща, респективно в пейзажа срещу мен и около мен, е за мен!

Рисуването с гваш на място в натурата за мен е опознавателно, релаксиращо; това е пътешествие, в което усещам и изследвам (стремя се непреднамерено) подредбата и интригата във формите, опитвам се да разбера съотношенията в цветността. Времето при рисуване на пленер е ограничено заради промяната на светлината. Техниката и особеностите на гваша ми дават възможност бързо да покривам, да изграждам формата и цветните съотношения.

И така, постепенно потъвайки в спецификата на гледката, при съответното осветление, като че се опитомяваме взаимно с нея и тя става "моето място". Понякога това става по-лесно, понякога  не! В някои от тези рисунки откривам потенциал за продължение в направа на картина върху платно, със спецификата и възможностите на маслената техника.

И заради това, и заради усещането ми за свободно пребиваване в пространството на гледката, обичам това преживяване - пътешествие: рисуване с гваш  на място в натурата на пейзажа!“

Вихра Пешева

Мими Добрева една от 140-те художници, които участваха със свои творби в 21-ото издание на Годишната изложба за живопис ФОРМАТ 30/ 30 в галерия „Астри“ (24.11. 2022- 29.01. 2023). Сегашната ѝ „Градини“ е първата за Новия изложбен сезон на галерията. А в поканата си за нея галеристката Вихра Пешева написа: „С пожелания за една светла и пълна с надежда година и напълно в този дух Ви каня на изложба на Мими Добрева!“ Прекрасен избор в стила и художествената политика на галерията, който винаги заслужава внимание, защото дарява и радост за публиката.

Изложбата на Мими Добрева продължава до 25 февруари. Подарете си я! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Мариана Маринова и архив на галерията

[vprki]

Между себе си и спомена – изложба на Кирил Чолаков в Софийски Арсенал

С цитат от книга-фантом „Истинските спомени се появяват в момента, в който търсим език, с който да опишем това, което виждаме.“ изкуствоведката Ния Табакова започва текста си, написан за „въпреки.com” за изложбата на художника Кирил Чолаков /на снимката/ Софийски. арсенал – Музей за съвременно изкуство.

Изложбата (15.12.2022 – 29.01.2023) FRA/МЕЖДУ ни среща с богатото творчеството на един забележителен български творец, който от години живее и работи в Римини, Италия. Неговото име не е непознато на българската публика: през 2015 година художникът участва в годишните Есенни изложби, курирани от проф. Галина Лардева / тема на експозициите тогава беше озаглавена „Ан пасан” популярен термин от шахматната игра, но е и израз на френски, който означава мимоходом - б.р,/ а през 2017 година представи серия от произведения /“Дисекция на спомена“/, курирани от Ирина Баткова, в софийската галерия „Стубел“. Неговата работа „Дезориентация“ (2021 г.) е част и от колекцията Herbarium, чиято идея е да бъде запечатана креативната енергия на различни поколения творци от целия свят в кутии с определени размери (40х40х10, 40х20х10 или 20х40х10 см). Колекцията се курира от Ирина Баткова и част от нея беше представена в Софийски Арсенал – Музей за съвременно изкуство през април и май 2021 година.

Като естествено продължение на тези срещи с българската публика е и изложбата FRA/МЕЖДУ в Софийски арсенал, курирана от Надежда Джакова. На първо четене заглавието на експозицията, което е на италиански и български, напомня за двупосочната персона на автора, разкъсван между два свята и две култури – тази на неговата родина България и тази на неговия втори дом Италия, но след като посети изложбата, зрителят неминуемо осъзнава, че комплексното представяне на образите в нея, чрез рисунки, текст, обекти, видео и други медии, отразява безброй други пластове на междинни пространства и вселени.

Между образа и текста: В рамките на изложбата кураторката Надежда Джакова кани Ирина Баткова да създаде текст, който по необичаен начин откликва на творчеството на художника. Тези текстове присъстват в експозицията като откъси от книга-фантом. Така в изложбата са вплетени перспективите на два персонажа - на художника и на героя от книга-фантом, единият реален, а другият фиктивен, а може би и двамата по малко реални и по малко фантазни. В процеса на работа някои от текстове са станали част от рисунките на художника, изобразени с бои и креда непосредствено върху една от стените на галерийното пространство, където се преплитат образите на хора, птици, къщи, животни, дървета и растения. Текстовете понякога са четивни, друг път напълно се сливат с целостта на образа.

„Неусетно образите на хората се преливат в образите на животни и птици, къщите стават гнезда и обратно, спомените, настоящето и бъдещето нямат значение – всичко е част от една гигантска азбука, която работи без думи, защото няма дума, която да опише едновременно полъха на крилото на птица, мириса на изгорели клони, студения въздух и горещите детски сълзи по бузите при вида на мъртвото куче там долу при скалите...“ Из книга-фантом.

Между два свята: Един от централните елементи от експозицията е гигантско платно, което се спуска от тавана и е разположено точно срещу входа на галерията. От едната страна на платното виждаме рисунка на стълба, изобразена посредством напластяването на думи и изрази, предимно на италиански (емблематична за Кирил Чолаков техника, чрез която текстът, буквално, се превръща в образ и обратното). Стълбата свързва два невидими за нас свята - може би ада и рая или просто мазето и тавана в стара къща. От другата страна на платното виждаме малко зловеща гледка - стари кукли с корени висят от тавана и хвърлят сенките си върху обратната повърхност на платното, навявайки носталгичен спомен за детството и изкореняването на човека от неговата родна земя. В тази част на пространството срещаме още стари детски играчки и една голямоформатна рисунка от снимка на дете с Дядо Мраз (вероятността оригиналната снимката е от времето на комунизма и също е голяма).

„Радвам се на големите преимущества на съня, който смесва образите в своята центрофуга от скрити страсти, емоции, страхове, дори понякога може да ми поднесе нещо, което още не се е случило. И тези подаръци само ме убеждават, че ние живеем на границата между различни светове, че не разбираме истинския смисъл на сетивата си, а ежедневно ги употребяваме за незначителни рутинни действия, които не могат да разкрият тяхната сила.“ Из книга-фантом.

Между природата и човека: Една от главните метафори в изложбата е образът на щъркела. В рисунките на стената, както и тези от дневника на художника щъркелът се появява ту като негов верен приятел, ту се слива с тялото му, така че героят вместо човешка глава има щъркелова или носи на темето си щъркелово гнездо. Това е отново препратка към носталгичното усещане за дома и човека, който винаги се завръща на родното си място, дори и само в мислите си. Тази персонификация е една от множеството метафори в изложбата, която разкрива връзката между човека и природата. Друг такъв образ е този на дървото и неговата коренова система. В изложбата може да се види видеопортрет на художника на режисьорката Милена Кънева, където авторът открито говори за връзката между човека и природата, която напоследък го занимава. В краткия филм се появява и концепцията The Wood Wide Web. Според нея, подобно на комуникацията между хората в Интернет, дърветата също си комуникират, благодарение на мрежата от корени, която ги свързва.

“И изведнъж разбрах, че цялата огромна в детските ми представи планина трепти и вибрира от един непрестанен звук. Мария, приятелката на майка ми, каза, че по това време всички пчели от острова са горе при цветовете на дърветата и растенията и всички местни хора така са свикнали с това бръмчене, че вече дори не го чуват. Ако трябваше да нарисувам това, което виждам, звукът би променил строгите очертания на образите, защото пейзажът, като че ли се разпадаше на атоми сред милиони невидими пчели, които го деконструираха с летежа си.” Из книга-фантом.

Между себе си и другия: Една от централните теми в изложбата е процесът на осъзнаването на взаимовръзките в съществуването, на неговата фрагментарност, където никой и нищо не е това, което изглежда. Тази тема се очертава още в началото от идеята за разпада на Аз-а в две различни равнини - процес, който неминуемо изисква по-внимателно вглеждането в себе си, както и вглеждането в Другия, който става част от теб. Това вглеждане може да изпита и зрителят, когато се погледне в “разтапящите се” огледала на стената, в които вижда частично себе си, частично текстовете и рисунките зад собствения си образ. Декомпозицията на представата за себе си и сливането с другия е отразена и в невъзможността да се разграничат протагонистите в изложбата: героят от рисунките, героят от книгите-фантоми, бащата и синът, публиката. Така посетителят става неразделна част от един свят, в който думите и образите, природата и човека, реалните и фиктивните герои се сливат в едно вселенско цяло.

„...Има сутрини, в които очите ми, като че ли все още не са готови да ми служат в ежедневната рутина, а са останали някъде в съня и още разглеждат образите, които са се появили като че ли от някакво друго измерение. Това, което се случва постепенно и в синхрон с изчезващото ми зрение, е, че тези образи са толкова реалистични, че при събуждането се чудя дали сънувам спомените си, или пък съзнанието ми просто се опитва да замени една реалност, до която губя достъп, с друга, която смесва истина и въображение.“ Из книга-фантом „Мястото, където свършва светът“.

Изложбата е така построена, че в центъра ѝ се намира споменът, а той от своя страна е разгърнат чрез различни призми, образи, техники и текстове. Затова и усещането е, че скицникът на художника, който е представен в тесния коридор на изложбеното пространство, има ключова функция в това упражнение на постепенно разкриване на смисъла. В него образите са поетични, носталгични и с ясни очертания - птици, хора, къщи, кола, натоварена с покъщнина. Те ни препращат към различните етапи от живота на човека - от раждането до смъртта.

Така изложбата на Кирил Чолаков FRA/МЕЖДУ може да се възприеме едновременно като дълбоко лична история, свързана със съкровени спомени и преживявания на автора, и като обективно и почти научно изследване на комплексните взаимовръзки между някои от основните измерения на съществуването. ≈

Текст: Ния Табакова

Снимки: Ния Табакова, Милена Кънева, архив на САМСИ

P.S. на „въпреки.com: ”Изложбата на Кирил Чолаков е шеста от проекта „Автобиография“ от програмата на Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство.

[vprki]

Критичен поглед: Това не е просто една изложба, а цяла история

За първи път бивши студенти от легендарния клас по живопис на професор Добри Добрев в Художествената академия, випуск 1977/1978,  се събраха в обща изложба след 45 години в пространството на галерия на СБХ на ул. „Шипка“ 6.

Бих нарекла експозицията изстрадана, но за това малко по-късно. На 15 февруари т.г. една от неговите студентки от онова време преди 45 години Мими Добрева откри прекрасната си изложба „Късно море“ в галерия „Стубел“ . Тогава, извън разговора ни за експозицията ѝ, за която може да прочетете във „въпреки.com” тук, тя сподели, че готвят изложба на випуска и, че се оказва не лека задача. Във времето оттогава до откриването на изложбата на 8 декември  „Випуск 1977-1978 Изложба на студенти от класа на проф. Добри Добрев“ сме виждали и често разговаряли как върви подготовката. Споделяше част от трудностите в готовността кои ще участват, притесняваше се, дали ще се разберат с някои от наследниците на авторите и специално на един от знаменитите ни художници от този забележителен випуск. Не споменавам имена, защото не е коректно, а и защото е ясно в художническите среди, а и не само в тях. Но това е несъществена подробност…

В ателието на проф. Добри Добрев, снимка: Михаил Енев

Идеята за амбициозния проект се ражда, на което съм свидетел, по-скоро спонтанно; нищо не се знае предварително относно организацията – за работите, за транспорта им, за участниците, готвят я без куратор… Курсът първоначално се състои от 28 студенти, но в  изложбата участват 17 автори –  Ангел Васев, Андрей Даниел (1952 - 2020), Антоний Григоров, Валентин Колев, Васил Милчев, Каталина Милева, Матти Кариула, Милко Божков, Мими Добрева, Никола Стефанов, Николай Иванов, Николай Каранфилов, Стефан Стоянов, Стефан Янев, Стефанка Стойчева, Стефка Аройо и Яшарали Тахир.

Проф. Добри Добрев

Проф. Добри Добрев (1927 - 2003) е роден в казанлъшкото село Горно Сахране. Завършва основното си образование в родното си село, а средното в Казанлък през 1946 г. След това работи като строителен техник в София. През 1948 г. е студент по руска филология в Софийския университет. През 1949 г. е приет в Художествената академия, специалност Живопис, а от 1956 г. до 1960 г. е преподавател в Художествената гимназия в София. От 1961 г. е асистент по рисуване във ВИИИ „Николай Павлович“. Осем години по-късно става доцент, а след това и професор по живопис. От 1973 г. до 1976 г. е декан на Факултета за изящни изкуства. Работи в областта на реалистичната живопис – тематична композиция и портрет. Негови творби са собственост на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, Военно-историческия музей, Министерския съвет, художествените галерии в Казанлък, Стара Загора, Видин, Плевен, Велико Търново, Силистра, Добрич, Шумен, Разград, Смолян, Благоевград, Пазарджик, други галерии и частни колекции в страната и чужбина.

Валентин Колев, "Нощ"

„Като студенти, за нас беше повече от интересно да сме заедно, и в ателието, и извън него… И понеже досега не сме правили групова наша изложба, решихме, че е добре да го направим сега… Още повече, че от дипломирането ни (както се оказа) са минали 45 години и личният творчески път на всеки от нас ни е отвел в различни посоки. Всеки сам е решил с какво да се представи като автор. За нас остава удоволствието след толкова години да се видим, а и за публиката, надяваме се, ще е интересно да се срещне с нашето творчество”, споделят организаторите на изложбата в СБХ. И това се вижда от щастието, което излъчват черно - белите снимки от онова време, изложени сред картините в галерията.

Антоний Григоров, "Автопортрет"

По повод на изложбата младата изкуствоведка Андреа-Филипа Зидарова написа за „въпреки.com”:  „Безспорно сред най-ярките работи са тези на Андрей Даниел, Мими Добрева, Николай Каранфилов, Валентин Колев, Никола Стефанов – Каран, Милко Божков, Стефан Янев, Яшарали Тахир. Особено силни са творбите на проф. Даниел „Уиски компания“ (2017) и „Пиещият кафе“ (2004). Типичен с поетичността си, вниманието към детайла, размислите и философските, дълбоки заглавия, никога еднозначни, и в тази експозиция работите на Андрей Даниел не оставят никого равнодушен и несъмнено заслужават централните места в залата. Тя цитира и думите на Николай Каранфилов – както един от участниците, така и един от инициаторите и организаторите на изложбата:

Николай Карамфилов

„Ние наистина нямаме куратор... Всеки от нас сам е решил как и с какво по-точно да участва в изложбата… И рискът от това тя да се провали беше истински... Но ние искахме именно това… Приехме и факта, че все пак правим изложба не на професора си, а на нас – вече зрели хора на по над 70 години (между които трима професори и един доцент) и, които, 45 години след дипломирането си, отдавна са надскочили не само студентския си манталитет, но и академичните познания, добити преди близо половин век… Да, може би е вярно, че сме извън статуквото…“. Каранфилов коментира и датата на откриването на изложбата (8 декември): „Като че ли съвпадението на датата на откриването със студентския празник не ни помага, а напротив, провокира една все пак погрешна предварителна представа за това как би трябвало да изглежда една такава изложба… Вярно е, че имаше и такава идея, да включим и оригинални картини на нашия професор Добри Добрев… И тогава щеше да може наистина да се каже, че това е изложба „Професорът и неговите студенти“… Обаче истината е, че датата 8-ми декември не е избирана заради празника…“ 

Мими Добрева

Андреа-Филипа Зидарова заключава в текста си за изложбата: „В крайна сметка когато един проект е смислен, любопитен, амбициозен и най-важното – осъществен успешно, подробностите са без значение. Организацията на обща изложба винаги е трудна – не е лесно е да се съберат толкова много автори с различни възгледи, стил, мислене, усет, начин на работа – и въпреки това да има нещо, което ги обединява. Накрая можем най-вече да признаем приноса на проф. Добри Добрев – ръководител на един успешен курс, родил редица известни и талантливи автори, трима професори и един доцент, всеки уникален по рода си, изявяващи се на различни места по света, с различни изразни средства. Експозиции като тази, като че ли виждаме все по-рядко, а разбира се не бива да е така. Усилията винаги си струват – в случая това не е просто една изложба, а цяла история. Историята на випуск 1977 – 1978, специалност Живопис в НХА.“

Стефан Янев

В годините като журналисти не само във „въпреки.com” сме писали за повечето от художниците, присъстващи с творбите си в тази забележителна и много важна изложба. И любопитно уточнение, включително и за талантливия син на един от тях Стефан Янев – Деян Янев, който е сред учениците на проф. Андрей Даниел /може да прочетете тук в текст също на Андреа-Филипа при нас/ .

Стефка Аройо

Държа да припомня някои от тези публикации, без линкове, защото написаното е не малко и в търсачката всеки, който има желание може да го намери и прочете…Но тръгвам малко разбъркано във времето. В цитираната в началото изложба на Мими Добрева тя сподели тогава: „Бях в тази красота. Аз винаги рисувам неща, които съм преживяла. Не си измислям. Това са съвсем документални работи. Бях есента на пленер в Приморско. Това, което направих там, то остана в мен – усещането за пространство, за свободата в пространството.“ Мими Добрева е от знаменития курс в НХА на проф. Добри Добрев /1927-2003/ навремето заедно с прекрасните си колеги забележителните художници Андрей Даниел /1952-2020/, Милко Божков и други ярки автори. Те всички са много различни в творчеството си и специално в техния художествен възглед към пейзажа. А Мими Добрева, като се връща във времето, размишлява на глас:

Мими Добрева и Милко Божков в галерия "Арте"

„Моето обяснение за мене, може би подобно е и при Милко, и при Андрей. Ние сме едно поколение – първо е отношението към изкуството, към рисуването – и класическо, може би, и сериозно, т.е.не е въпросът какво рисуваш, а какво влагаш. Специално за мене важи, но мисля, че и за тях – да преживявам. Не беше тази формула навремето в изложбите по соцвреме - имаше доста разпространени пейзажи, които се измисляха. Наумяваш си композицията, като се каже композиция - да балансираш, да сложиш елементите…Добре, де, ама къде е смисълът, къде е душата, къде е преживяното. Аз тръгвам от гледката, от нещата, такива, каквито са, но вероятно моят инстинкт, моята интуиция, моят дух инспирира това, което в момента ме вълнува и аз тръгвам да го разгадавам и да разбера себе си, защото това ме е впечатлило. Всъщност, искам себе си. Всеки се стреми да се опознае. Но, все пак, няма смисъл да гледаш само себе си. Това, което са хората до тебе, около тебе – те са и твоето огледало. В пейзажа има конфликт, има драма, има връзка, има разказ, има преживяване като в една добра пиеса, в един парфюм, в един роман за живота. Това е интересно, картината да не е литературна, но тя може да съдържа, поне, възможност за размисъл, за поезия, за стих или някой може и роман да си измисли. Разказва история. Трябва да съдържа такива неща, които да не можеш да ги изречеш с едно изречение или две-три, за да ги обясниш. А да продължаваш да разбираш, че има възможност за развитие.“

Милко Божков

С Милко Божков сме имали прекрасни поводи да разговаряме по повод различни и знаменити негови изложби през годините в СГХГ „Салонът на природата“ , вдъхновена от стихове на Борис Христов, в галерия „Арте“ и други. Тук ще цитираме част от разговора ни с него по повод изложбата му   „Изгубеният пейзаж” в „Арте”, 2017. Той е програмен, а сме писали и за следващи негови експозиции: Казваме му, че за нас неговите картини са красиви… А той се усмихва и се аргументира за това какво харесва. „Навремето като четяхме по естетика и философия Фромантен, /Йожен, 1820 - 1876, френски живописец, писател, историк на изкуството, представител на романтизма -б.а/, френски естет и той казва, че една полуразложена риба е ужасно нещо, но нарисувана от един художник, когато я видиш, тогава става нещо красиво. Едни от най-красивите картини за мен са серията от обувките си, които е рисувал Ван Гог – изкривени и онези смачкани, криви картофи. Бях добър в етюда в Академията. Може да рисувам добре хора, но не знам защо постепенно изтласках човека от картината си. Дори и в пейзажа много рядко мога да го сложа…, не знам дали имам пейзаж с хора. Животни имам – имам овца, друг Човекът, според мен, този пейзаж, който ние населяваме не е девствен пейзаж. Това не са пейзажите на Амазонка, където не е стъпвал човешки крак. Нашият е очовечен в хубавия или в лошия смисъл.

Милко Божков, "Зимен пейзаж"

Не мога да сложа човека като мярка, като мащаб колко е висока тази сграда или да има човек, който седи или пуши. Не знам, не че не обичам човека, но не ми е обект. Ако трябва да рисувам хора, бих ги нарисувал само очите им или ръката им. Но няма да бъда аз, не че няма да стане картина, но ще бъде друго”.От дълги години Милко Божков живее в село Стефан Стамболово. Не го блазни големият град и още повече София със светските си откривания на изложби и други културни събития. Все пак го питаме защо. С пояснението, че почти всеки творец е подвластен на суетата и шума около името си. А той ни отговаря, че ще започне от далеч, защото вероятно е прозрял нещо, което не всеки е дарен да го озари. „Завършил съм Художествена академия. Дойдох тук 1968 година 8-9 клас ей тука на „Толбухин”, сега е „Васил Левски” – три години в Художествена гимназия, след това 6 години в Академията. Карах ги едно след друго. В казармата ходих след това. Аз се възпитах като човек тук, в този град и смятах, че никъде в нито един друг град мога да живея, освен в София. Приятелите ми бяха тук. Когато отидох във Варна, на първия месец си мислех вече, че не мога другаде да живея. Дори идвах тук, срещах се с приятели и гледах да си свърша работата. Започва да ме стяга нещо, сега ми се вижда като дивотия, за урбанистика говоря и не само за това.

Милко Божков и Андрей Даниел, 2017

През цялото време на разговора не става и дума за многобройните награди, между които два пъти е носител на Националната годишна награда за живопис на името на Владимир Димитров – Майстора, на Националната награда за живопис “Захарий Зограф” и други, за присъствието на творбите му в едни от най-престижните световни галерии. Говорим за нещата отвъд всекидневната суета и медийния интерес, съвсем невинаги задълбочен и с познание за творец от ранга на Милко Божков. А той на село, както сам казва, се чувства превъзходно, но има и пояснение от негова страна. „На втория, третия ден имах чувството съм бил там цял живот. Аз самият съм сбъркан човек, защото когато отидох 1982 година на френска стипендия в Париж, пристигнах късно вечерта. Стоян Цанев и Стоимен Стоилов ме посрещнаха,  бяха в Сите Дез’Ар и се разхождахме някъде. Моето общежитие, студентското, беше някъде между Нотр Дам и Пантеона, много хубаво място в Сен Жермен. Разхождам се и имам чувството, че тук съм роден. Дишах свободно! Защо такова чувство не изпитах, не съм русофоб в никакъв случай, в Москва. Там не изпитах такова чувство през 1985 година. Този голям град там ме смазваше. В Америка съм ходил само в Ню Йорк и то в Манхатън, чувствах се все едно в Париж, все едно вкъщи. Все едно съм живял там с десетилетия. Ей така се почувствах на третия ден на село. Значи, това са местата, където можеш да дишаш спокойно.“

Милко Божков, творбата му в коридора на зала "Миракъл"

На финала на нашия разговор тогава му напомнихме една негова прекрасна картина, която малцина познават, освен тези, които са посещавали камерната сцена „Миракъл” на Театъра “Българска армия”. Там в един тесен коридор при влизане към сцената има прекрасни картини, поставени като в скритите предверия на замък. „Обади ми се моят добър приятел Андрей Даниел преди няколко години. Много е странен животът. Ние с него бяхме в един курс. Имахме някакъв взаимен респект, но не бяхме приятели, близки приятели. С течение на годините – виждаме се рядко, веднъж годишно, но все по-близки започвахме да ставаме. И той ми се обажда и ми казва, че горе във Военния театър правят някаква реконструкция и се обадил на Вихрони Попнеделев, на Греди Асса, на Чапа /Георги Чапкънов, автор на статуетката на А’Аскеер”- б.а./ и аз да направя нещо. Казах му: „Готово!”. А той ми казва, че не е свършил и обяснява, че те нямат пари да се плати. А аз му казвам: „Андрей, аз казах готово!”. За това ставаше въпрос. И се сетих за една реплика на Шекспир, че животът е един голям театър. Този пейзаж, който там в тесния коридор към зала „Миракъл” е един пейзаж от края на селото, което виждам. Една зима и за да бъда по - театрален отзад сложих една завеса. Има една фигура, която се вижда отгоре. Това е една рисунка на Рембранд. По едно време мислех, че е на Ватто – един театрал, който се покланя и си казах, че това ми трябва. Все пак, се оказа, че е на Рембранд „Просяк”. Казах си, че това е същото.“

Андрей Даниел, творбата му в коридора на зала "Миракъл" - Шекспир, Брехт, Леон Даниел и Бекет

В същия този коридор към „Миракъл“ има и великолепна картина на Андрей Даниел, посветена на баща му, изключителния Леон Даниел. Преди време в разговор за „въпреки.com” с него по повод 90 години от рождението на баща му режисьора Леон Даниел, беше казал: „Извинявайте, но не мога да говора за него в минало време”. Сега искам да повторя неговите думи по повод на самия Андрей – за него не може да говорим в минало време. Неговото присъствие остава и е знаково. Защото той не беше само изключителен художник, но и мъдрец, философ и педагог. И думите му за Леон Даниел, че силата му е била в неговия анализ, важат с пълна сила и за сина: „Да направи действен анализ, както това се казва като предмет в театъра. Кое защо става? Причинно-следствените връзки да се изяснят, да се тръгне по обратния път, да се стигне до корена на нещата. Да се разбере от къде тръгва всичко. Това свое качество той го използваше и извън театъра. Той можеше да направи и правеше анализ на положението, в което са намираме. Като общество, като култура, като отношения. И търсеше основата, търсеше причината”, каза тогава Андрей Даниел за Леон Даниел.

Андрей Даниел, „Пиещият кафе“

А сега припомням думите му, които се отнасят и за самия него. Андрей не е от художниците, които могат да спретнат набързо едно красиво пейзажче, някакъв интериор или портрет. Изкуството му минава през емоцията, но и през анализа, и образите са премислени, но и преработени като послания. При Андрей няма случайни картини – образите са натоварени със смисли, но без да са изсушени от рационалното или назидателни. Андрей ти предлага своя свят, без да го натрапва. Но това не означава, че няма позиция и по обществените проблеми. Съдбата избра Стефан Джамбазов, да е светла паметта му, да направи последните снимки на Андрей през декември 2019 по време на изложбата на негови ученици в пространството на галерия „Арт 36“ на улица „Славянска“ в София. И нея вече я няма, защото галеристката Камелия Минчева си тръгна от този свят няколко месеца след него…

Андрей Даниел, 2019

В тези снимки в погледа на художника има любов, щастие, тъга, прозрение за света и за самия него. Той се радваше на работите на своите студенти, както винаги го е правил. Беше му трудно, болестта напредваше неумолимо, но той не ѝ се предаде до последно. Ръцете му отказваха, но прекарваше часове в ателието си, за да опитва да рисува, не отменяше часовете със студентите си в НХА и пътуваше към филиала на Академията в Бургас, за да поеме заедно с асистента си и негов ученик Константин Костов първия семестър на първокурсниците по живопис. За миг не се отказа да върви напред, ВЪПРЕКИ болестта и постепенния, и неумолим отказ на физиката му да следва полета на мисълта, на таланта, на посвещението му на изкуството и студентите му. Това Е /беше/ Андрей – изключителен художник. И тук ще кажем нещо много лично като човек, който от дете следи и познава българското изобразително изкуство не като изкуствовед, а като обичащ го и пътувам и досега, за да видя и опозная оригиналите на големите световни майстори. Картините на Андрей Даниел не могат да се опишат – те трябва да се видят и съпреживеят.

Ида Даниел пред картината на баща си Андрей "Уиски компания"

И те даряват с възторга от човешкия талант, което си преживявал с творчеството на Марк Шагал, например. Андрей е от тази висока класа артисти, които с мощ разкриват своя личен поглед към библейските сюжети, към пейзажа, към градските пространства с човешкото присъствие в тях, независимо в кой град на света са, към музиката, към портрета на конкретната личност и още и още…Той беше /Е/ щедър човек в картините си, със студентите си, приятелите си и казваше, че е щастлив човек, защото прави това, което обича, защото има прекрасни деца Ида, Санди, Марко. За себе си Андрей споделяше, че е щастлив човек заради родителите си, заради семейството си, заради студентите си, заради приятелите си, заради часовете в ателието си. Като човек беше надарен с огромна щедрост в отношението си към хората и света, независимо, че никога не му е било лесно и никога не направи компромис с изкуството си.

Андрей Даниел в галерия "Нюанс" на изложбата си "Места за срещи", 2016

Този текст ще завърша отново с думи на Андрей Даниел, споделени за нас преди години, но сякаш изречени днес от Небесата, където е и продължава да търси смисъла на живота: „Като растение, ще си поникваме и ще си умираме, без да сме разбрали за какво става дума. В този смисъл, хората които се занимават с изкуство, според мен, имат тази задача да синтезират смисъл и оттам да се получава мотивация за живот, мотивация за работа, у останалите, у всички, да се получава оня оптимистичен момент в общо взето цялата човешка трагедия, която е”.

Ангел Васев

Изложбата „Випуск 1977-1978 Изложба на студенти от класа на проф. Добри Добрев“ продължава до 7 януари 2023 година. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: архив на СБХ, Стефан Джамбазов, Стефан Марков и Мариана Маринова