#Илиян Лалев

[vprki]

„Черни рисунки“ на Илиян Лалев или „Войната като бит, битът като война“

 „Винаги подхождам диалектически като правя някакъв проект. По принцип правя проекти, които трябва цялостно да са изведени, концептуално да са добре мотивирани. Тук това, което ме ръководеше е внушението на тези работи да бъде драматично.“ Каза за „въпреки.com” художникът и преподавател проф. Илиян Лалев за изложбата си „Черни рисунки“ в столичната галерия „Стубел“.

И продължи: “Аз отразявам някакви, в по-голямата си част неща в нашия свят, които не могат да бъдат обрисувани със светли слънчеви тонове. Да, говоря за война, говоря за земетресения, говоря за експлоатация на тежък човешки труд, за унищожаването на природата… Някои са по-топли, някои са по-студени, но доминантата е върху черния цвят, който е изразното средство на идеята, която имам. Самата форма започва да помага на съдържанието. Не да бъде отделно съдържанието, както би направил Марсел Дюшан, т.е. – слага един писоар и те убеждава, че е фонтан…Велика работа, но аз съм по-скромен и си служа с корелативни моменти следствия едно от друго. Формата е следствие на съдържанието, не обратното.“

Във въведението към изложбата си художникът е написал: „Черни рисунки“ е изложба, която се опитва обективно да отрази и едновременно с това да фокусира вниманието на зрителя върху негативното – случващо се в настоящето онтологично, в което противоречията между метафизика и диалектика губят значение.

Свидетели сме на войни, масови мигрантски потоци и земетресения, често завършващи със загуби на човешки животи, експлоатация на тежък физически труд. И право на всеки артист е да избере дали да реагира на всичко това или да даде воля на въображението си, като създаде свой собствен субективен свят, подобни l‘art pour l‘art и да заживее в него. Аз избрах първото, като веднага искам да кажа, че инспирацията за това идва не само от бруталното настояще, но и Франсиско Гоя с неговите „Черни картини“. Винаги съм се възхищавал не само на майсторлъка му, но и на факта, че той еволюира от „придворен художник“ до свободен артист, сочен от изкуствоведите като творец – яростен критик на своето време, и същевременно като основоположник на съвременното изкуство. Какъв избор! Да се откажеш от себе си, за да бъдеш още повече себе си!

 „Войната като бит, битът като война“

В експозицията съм включил творби, които условно нарекох рисунки, въпреки че са изпълнени върху платно, рисувани с акрилни бои и въглен и между тях има такива в доста големи формати. Преобладават монохромните тонове от най-ниския регистър, а тежкият черен контур на въглена допълва драматичното, на моменти тягостно чувство от факта, че за голяма част от хората светът днес не е добро място за живеене. И ако не мога в този контекст и в този момент да ви пожелая „Приятно гледане!“, то нека, гледайки, се замислим как можем да го променим към по-добро.“

Художникът Илиян Лалев е особена фигура в днешната картина на изобразителното ни изкуство. Различен е, не се притеснява да изрази несъгласието си, често дори скандализира някои художнически среди, без да се вълнува от последствията. За него е важно да бъде верен на себе си и като творец, и като куратор, и преподавател във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Умее и да пише, да анализира, да се възхищава…Но да се върнем към изложбата му „Черни рисунки“. Провокирам го с не професионалното ми мнение: „Сложен е изказът с черното, събира всички цветове и някак си ги поглъща…“.

„Такава е целта ми, затова съм избрал черното, не самоцелно. Аз съм виждал изложби, които са черни заради черното. Мен ме интересува психологическото усещане на черното в случая,  навява тъга, притеснява, не се чувстваш комфортно. Правя моите работи с цел да не създават комфорт. По-скоро излизат от тази зона и хората, когато дойдат да не им е толкова приятно, а да се замислят какво става, какво се случва около нас. Защо е толкова черно, да видим какво е това! И виждат, че случванията с моите картини са по-скоро носители на негативни емоции. Това ме вълнува. Позитивното ще го оставя на други…“. Реагира с неговата категоричност Илиян Лалев.

И продължава: „Животът ни е тъжен и точно поради тази причина реагирам, защото това, което се случва наоколо става все по-трагично. Ние сме постоянно във войни. Едната от работите ми се казва „Войната като бит, битът като война“. Тя е направена по снимка, по видео, всъщност, обаче е изменена, не може да има претенции за права или нещо подобно. Тя символизира начина на живеене, начина на битуване. Нашето настояще е такова, ние сме във война. Тази работа метафорично подсказва, че този човек стои вкъщи, стои на стол, яде, хапва нещо на бързо, показва се през прозореца, гръмва няколко пъти срещу евентуалния противник, сяда отново и чака мига, в който отново ще гръмне. Същото прави, вероятно, и този отсреща, по когото той гърми.Това е.“

Реагирам спонтанно като зрител и като човек, преживяващ всичко това около нас. Надявахме се, вярвахме, че сме поколение, което ще живее без войни… Нашият живот е травма…Какво мисли художникът: “Ако заобикаляме случващото се и не му обръщаме внимание, не го експонираме, за да стане мотив за коментари, за взимане на решения, по-скоро вървим в грешната посока. Трябва да се посочват тези негативни, много негативни моменти от нашия живот, защото  това стана бит, стана онтология, тя е свързана само с някакви понякога непоносими емоции. Смятам, че ако всичко това бъде подложено на съответните коментари, може да се вземе по-правилно решение и да не се налага да правим такива изложби.“

Но не участваме ли всички не само като гледаме новините и това по някакъв начин целият този кошмар става наше всекидневие, част от мейнстрийма и човешката, лична трагедия се превръща в статистика на военните комюникета. Изложбата на Илиян Лалев провокира подобни размисли, а той е лаконичен и мрачен: „Моите сюжети са взети от къси видеа, които са в интернет. Аз виждам как хора убиват пред мен. Даже чувам глас „еше один!“ И го няма, той пада. Същото нещо се случва и с бронетранспортьорите. И ние участваме във видеото, не и в самите бойни действия, слава Богу!“

С какво се различаваме от римляните, които отиват като на забавление да наблюдават гладиаторските битки на живот и смърт и реално да присъстват на убийства и да участват в тях с възторга си от нечия гибел?...Особен диалог водим с Илиян Лалев и не за първи път, уж, в контекста на изложбата му, а всъщност за хуманизма  и къде го губим, нали се кълнем в него, но май не ни се получава, оплетени в комфорта на всекидневието, ако го имаме, разбира се.

Но Илиян Лалев някак вкарва нещата в разумната посока, вярвайки, че е възможно: „Ако участваме като зрители, а не като реакция, както аз го правя, не е добре. Занимавал съм се дълги години с това и съм правил изложби, големи, в национален мащаб затова, че изкуството трябва да реагира на всичко това,  като потенциал на политически и подобни трусове, иначе ставаме част от шоуто. Ако реагираме, както смятам, че правя с тази изложба, акцентирам, че това трябва да се случи. Това ми е посланието и ще бъда щастлив, ако след две-три години нямам повод да правя подобни изложби.“

Той звучи сурово, дори брутално за някои, но вгледате ли се в картините му откривате душевност, емпатия, болка, любов. Зад това, уж, агресивно поведение и безапелационност живее и твори талантлив и чувствителен човек. Може би, парадокс, а може би не. В предишната му изложба отново в галерия „Стубел“ „Мъртво вълнение“, 2021 – графична живопис сякаш бе закодирана тайната му за борбата с личните му демони. Има куража да го покаже по своя си талантлив път, а зрителят може само да гадае или интерпретира, според собствения си личен опит.

Сега е още по-безкомпромисен, защото  явно светът, в който живеем, не е неговият, не е нашият, в който хармонията я няма, а смисълът се губи, търсим го, всеки по своему. Но картината е черна…

Илиян Лалев завършва през 1987 година НХА в класа на професор Найден Петков. От средата на 90-те години участва активно в процесите, свързани с осъвременяването на българското изкуство и в частност на живописта. Лалев се основава на тезата за равнопоставеност на изразните средства като функция на идеята на творбата и в противовес на апологетите на теорията, че съвременното изкуство е „отхвърлило четките и боите“. Автор и куратор е на множество изложби (инсталации, пърформанси, акции), голяма част от които със социална и политическа насоченост.

Изложбата „Черни рисунки“ продължава до 12 април. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Проф. Илиян Лалев: Румен Гашаров е непредсказуем художник…

„Моето поколение е израснало с творчеството на Гашаров. И то, какво творчество!?!“ Каза в словото си художникът преподавател проф. Илиян Лалев при откриването на изложбата на забележителния художник Румен Гашаров в галерия „Владимир Димитров-Майстора“ в Кюстендил, когато се връчва Националната награда за живопис на името на Майстора в Деня на неговото рождение.

По статут на високия приз носителят на отличието на следващата година представя своя самостоятелна изложба в пространството на Кюстендилската галерия. Румен Гашаров бе удостоен с Националната награда за живопис за изложбата си в СГХГ (7 декември 2022 – 12 февруари 2023). Той е неин носител и през 1984 година за изложбата му в Габрово. Заедно с него миналата година по изключение по смъртно наградата бе връчена и на Румен Жеков (1960 – 2022). Негова изложба ще бъде експонирана в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6 от 24 септември до 19 октомври.

Илиян Лалев

Текстът на Илиян Лалев за изкуството на Румен Гашаров е впечатляващ с анализа, с познанието си. Публикуваме го с радост и благодарим, че ни го предостави.

Здравейте и добър ден на всички!

Първо да кажа, че честта, която ми се оказва, да открия изложбата на Румен Гашаров във връзка с връчената му награда на името на Владимир Димитров – Майстора /2023 за изложбата му в СГХГ –б.р./ е много голяма. И тя е още по-голяма, защото бях поканен лично от него.

Ще призная, че се притеснявам.

Моето поколение е израснало с творчеството на Гашаров. И то, какво творчество!?! Такова, чиято поливалентност на изразните средства и социални рефлексии ни карат да се чувстваме потопени в неговия наивистичен, ироничен, сатиричен, критичен, саркастичен, пародиен, преднамерено кичозен (ах, тези ковьорчета!), технологично/ експериментален, неконвенционален, но много искрен и личен свят на модернизъм, поп арт, соц арт, постмодернизъм, че дори и "поп фолк арт", както беше отбелязал в своята студия "Живописта на Гашаров" проф. Светлозар Игов, а Владимир Свинтила добавя и "образци от пред исторически и ранно исторически примитивни форми на изкуство".

От изложбата на Румен Гашаров в ГХГ в Кюстендил

Спомням си как гледахме неговите картини по изложбите в "онова време“, макар, че ми е доста трудно да нарека просто картина, например асамблажа "Служебен асансьор" 1977 г., или "Инструкция по охрана на труда" 1983 г., която спокойно бих квалифицирал като живописна инсталация! И нека отново да отбележа, че става въпрос за края на 60-те, и началото на 70-те години на миналия век, когато все още трудно можем да говорим за повсеместна корозия на социалистическия реализъм. Но, ако все пак това е било възможно, ние го дължим именно на художници като Румен Гашаров, който тогава си позволяваше да осмива с изкуството си скудоумията на един, нека го наречем метафорично, объркан политико-социокултурен "пейзаж". И в центъра на този  "пейзаж" стоеше обикновеният човек с неговите всекидневни битови проблеми, а не поставения на  героически пиедестал, вперил поглед в светлото бъдеще социалистически труженик. Напротив. В картините му се появяваха странни,  понякога  "анонимни" образи на нощен пазач с каскет, маргинали с вдигнати яки и нахлупени бомбета и прочие "малки" и "незначителни" хорица, към които художникът никога не оставаше безразличен. Ето например какво казва за него Цвета Трифонова в статията от 2006 г. във в-к "Детонация":

От изложбата на Румен Гашаров в ГХГ в Кюстендил

"Сатиричната живопис на Румен Гашаров е явен контрапункт на социалистическия канон. Във времената на конформизма, когато властта толерираше сервилното и апологетично изкуство, художникът намира алтернативен художествен език - многопластов, фрагментарен, метафоричен, за да демаскира обърканите норми на едно абсурдно общество".

Ако в този контекст използвам лексиката на Адорно смело бих могъл да кажа, че Гашаров е онова, което той нарича "не идентичен" на "идентичното", тоест, говорейки за Гашаров, говорим за онова, което определяме като "особено".

Тази перманентна социално/ критическа  рефлексивност по отношение на тематиката, на съдържателността, която Гашаров запазва и до днес е съпроводена и с един особено нестандартен подход към формата, към  изразните средства, щото той се явява своего рода предтеча по отношение на т.нар. "неконвенционални форми" у нас, които не само бяха във фокуса на художествения живот в страната през 80-те и 90-те години, но си присвоиха правото да бъдат синоним на понятието за авангард и по-късно за съвременно изкуство.

"Нощна гара"

Тогава като контрапункт на живописта, която беше ��арочена за архаизъм, се толерираха предимно "обекта"(ready made), инсталацията и асамблажа. Не е трудно обаче да отбележим, че в картините на Гашаров, не само присъстваха обекти, като в "Писар" 1973 г., и "Служебен асансьор" 1977г, но някои от тях сами по себе си са обекти, като "Анонимен противник", 1985г. и дори живописни инсталации, като споменатата вече творба - "Инструкция по охрана на труда" 1983 г., на която освен дървени талпи има и част от метално скеле, тоест ready made! Май, пак трябва да цитирам Адорно с твърдението му, че: "Антитезата на архаичното е имплицирана в него..."  Има и нещо повече, обаче. Присъствието на текстове върху работите на Гашаров би могло да ги дефинира и като концептуални. В��ъщност, търсенето на нови изразни средства и форми е едната част от  художественото приключение, което той ни предлага през годините. Другата е тематико /съдържателната. Няма как да избягаме, а и не трябва от тази очевидна диалектика.   

 В настоящата изложба, състояща се от около 60 платна, намират място и много непоказвани, които бихме могли да тематизираме като "ранни", "експериментално - технологични" и  "критико-рефлексивни", свързани с тоталитарното ни минало и объркано настояще. Разбира се, че няма да се спра на всяка една творба поотделно, защото това означава да разказвам изложба, но ще се опитам накратко да посоча някои примери от споменатите по-горе посоки.

Тазгодишният носител проф. Димитър Чолаков на Националната награда за живопис "Владимир Димитров-Майстора" пред картините на Румен Гашаров

На първо място от ранните творби бих посочил "Качо" - 1964г. Това е времето, в което Гашаров заедно с някои свои верни другари още от гимназията искат да направят "Лозенска школа", подобно дружествата от 30-те години. Наемат постройка в покрайнините на село Лозен, но идеята не успява. Там художникът прави първата си картина за ОХИ, която не е приета. Рисува и портрет на местния неудачник, Качо, който селяните не ценят заради глупавостта му, но е добре дошъл чест гост при Гашаров. Изобразената фигура е със скъсени пропорции и уголемени очи, което я прави особено миловидна.  

Друга творба от този период е картината "Лозенско семейство" 1965г., която се отличава с много богата фактурност, сложност на тоновете и пастьозност на мазката. Онова, което си спомня художникът за тази работа са няколкото забележки, които прави професорът му Илия Петров по отношение на късите крака и ниските чела на нарисуваните. И до сега Гашаров съжалява, че е послушал професора си и е коригирал краката. 

От изложбата на Румен Гашаров в ГХГ в Кюстендил

 Винаги съм се питал кое точно прави работите на Гашаров толкова силни и въздействащи. И отговорът, според мен, е, че тематично те  са инспирирани от локалния контекст, тоест преживени са и са безпощадно правдиви, но не наподобителни, защото художественият му език е твърде личен, неподражаем, на места хиперболизиран, но иманентен за и имплициран в темите му, а това ги превръща в органични творби, в които всичко е подчинено на идеята и дори формата е съдържателна. Гашаров рисува битието, такова каквото е, като бит, критично или иронично, но ясно, правдиво, тук и сега. Може би за някой ще прозвучи доста смело, но когато видях непоказваната творба – „Сладкарка“ 1966г., направих алюзия и в съзнанието ми изплува силуета на барманката от картината „Барът на Фоли Бержер“ на Мане с всичките им принципни разлики и релевантни за локациите живописни подходи. Просто два различни свята, интерпретирани всеки със своята най-подходяща художествена форма, щото да бъдат представени накрая по най-убедителен начин.

 Друга непоказвана творба от този период е "Бира за двама" 1969 г., която също носи импресионистичен характер. Гашаров винаги е бил изненадващ и много богат по отношение на пластичните средства, с които твърде рано, както вече споменах стига до 3D изображение, тоест обект. В тази посока бих ви обърнал внимание на също непоказваните асамблажи - от 1969г., "Мойта Мила" и "Поп-арт l", в които той ползва битов ready made, като форми за кекс, щепсел, пружини, ламарина и други.

В ателието на Румен Гашаров с Илиян Лалев

Нови за мен бяха няколко творби, които носят духа на модернизма и са изпълнени с емайл върху метал. Всъщност металът е ламаринена плоча от печка, взета  от цех за емайлиране в Троян. Цехът произвежда тенджери, улични табелки и знаци. Тази технология, знаем е трудно контролируема и често резултатът е сюрприз, но в случая е впечатляващ. Докато аз с изненада коментирам емайлите, Гашаров с усмивка ми показва над дивана, на който седим, серия пластики от изпечено тесто, оцветени с акрилни бои... Просто, непредсказуем! 

Сашо Сладура и Богомил Райнов в изложбата на Румен Гашаров

 Друга тема, която е застъпена в настоящата изложба са няколкото изключителни портрета на хора, пострадали от комунистическия режим като този на цигуларя Сашо Сладура, актрисата Надя Дункин, виртуозния музикант и ерудит Трифон Силяновски, елегантния интелектуалец Владо Свинтила и като техен контрапункт - "Повелителят на лошото време" - Богомил Райнов. Не знам защо ми се искаше, да видя сред тях и портрета на поета Ани Илков, на който толкова съм се възхищавал!

Портрет на Надя Дункин

Към тази серия трябва да прибавим драматичната композиция "Човешка градобитина", по романа на Йордан Радичков, "Всички и никой". 

 В настоящата експозицията намират място и работи, чиито форми са инспирирани от домашни иконостаси – триптиси. Когато отворим крилата на един от тях, пред нас лъсва в цялата си прелест...topless танцьорка! Иронията, с която е пропита тази работа преминава в сарказъм в друг триптих, в който отляво седи известният скандален свещеник - мутра, притежател на нощни клубове, а отдясно - жрица на любовта, с калимавка на главата и кръст в ръката, В централната част на триптиха са колажирани пикантни обяви от жълти вестници, характерни за 90-те години на миналия век. Най-отгоре на конструкцията гордо стои...кръст.

Каква пародия! (Тук е мястото да вметна, че се сещам за една емблематична за характерната сензитивност на Гашаров картина, отново триптих от  90 -те "Погребение", с  мултиплицирани образи с тъмни очила от ъндърграунда.) Много интересен момент от тези няколко квази иконостаса е, че те са живописвани и от задната страна, и когато са в затворено състояние на практика представляват интер активен живописен обект - специфична художествена еклектика, която допълва неконвенционалните търсения на Гашаров, при които формата става съдържателна.  

"Терминал"

Особено силно впечатление с характерния за Гашара критичен социокултурен тайминг ми направи непоказваната картина - "Терминал" 2 , чиито веронезено зелен сигнален надпис е също пример за използването на формата като съдържание.  Друга такава, впечатляваща със своята сложна композиция е творбата "Освещаване на офис", чиято реализация е изисквала много дълбоки проучвания на персонажите. 

И все пак, какво би била такава голяма изложба на Румен Гашаров без запазената му марка - ковьорчетата?! Разбира се, че те присъстват с цялата си трогателна прелест в експозицията.

Илиян Лалев пред Джокондата на Румен Гашаров

Не бих искал да пропусна това с Мона Лиза, направено  по време на инициативата на Людмила Живкова - "Леонардо и ние" и неуспешно предложено за участие в ОХИ. Всъщност желанието на тогавашната власт е да направи абсурдната аналогия между идеите на Ренесанса и тези на развитото социалистическо общество, чиято еманация е всестранно развитата личност... Нещо  като "всеки социалистически труженик - Леонардо!" Гашаров поглежда с насмешка тази профанация и закичва със значка "Ударник на труда" Джокондата от ковьора... "Добър ден, Господин Гаврош" е последната, за сега работа на Румен Гашаров, която също е част от тази експозиция. Освен, че в нея отново има колажирано ковьорче, заглавието е алюзия с картината на Гюстав Курбе - "Добър ден, г-н Курбе", с което Гашара иска да повдигне самочувствието на любимия си герой, Гаврош.    

"Гаврош"

Уважаеми гости, както споменах, многообразието на темите, посоките, героите, метафорите, алюзиите, аналогиите и технологичните експерименти превръщат изложбите на Румен Гашаров в  едно сатирично художествено приключение, чиито дълбок смисъл, житейска мъдрост, философска съдържателност и това, че не е едно и не само сатирично, разбираме след като го видим и преживеем.

Приятно гледане!

Текст: проф. Илиян Лалев

Снимки: Стефан Марков и личен архив

P.S. на „въпреки.com”: В края на миналата година в столичната галерия „Стубел“ бе експонирана изложбата на Румен Гашаров „Рисунки“ с куратор Станислава Николова. Там се видяхме с Илиян Лалев и заедно вървяхме сред творбите.

Румен Гашаров и съпругата му Таня. Зад тях се вижда Илиян Лалев

Едва ли е предполагал тогава, че именитият ни художник ще го покани да открие изложбата му в галерията в Кюстендил на паметния ден в чест на Владимир Димитров-Майстора. Позволих си при откриването ѝ да споделя на Румен Гашаров, че ще публикуваме словото на Илиян, което го беше развалнувало. Усмивката му каза всичко. А и със сигурност е забелязал вълнението на по-младия си колега. ≈

[vprki]

Впечатления от „Август в изкуството“, 2023

Десетото издание на фестивала на визуалните изкуства "Август в изкуството" се случи благодарение на финансовата подкрепа на Националния фонд Култура. Девет години след деветото издание и след като бях обявил неговата смърт в статията "Раждането и смъртта на "Август в изкуството", 2016. Написа за „въпреки.com” Румен Серафимов, изкуствовед, куратор на "Август в изкуството" 2023 /на снимката/.

Изложбите в Градската художествена галерия на Варна, където традиционно е центърът на фестивала,  станаха мащабни и качествени. Там бяха представени 69 художници от четири творчески поколения. Доайените Павел Койчев, Альоша Кафеджийски, Кина Петрова и Стоимен Стоилов показаха прекрасни работи и защитиха репутацията си на големи творци.

Стоимен Стоилов

Бях поканил немалко художници от силното поколение, което влиза в изкуството ни в самото начало на 80-те години миналия век. Милко Божков е от него и ретроспективна му изложба на целия първи етаж на галерията беше богата и категорична като естетическа стойност.

Милко Божков

Безупречни и впечатляващи бяха пластиките на Зиятин Нуриев, Стефан Лютаков, Иван Русев, Емил Попов, Венелин Иванов, Пламен Аврамов и Георге Фаркашиу (Ръмъния), големите ахроматични платна на Станислав Памукчиев, сияещите с цвета и техниката си работи върху стъклени повърхности на Галина Шехирян, драматично-екзистенциалните човешки състояния на Веселин Начев, темпераментната живописна стихия на Георги Лечев, концептуалните визуални интерпретации на Димитър Трайчев, Мария Зафиркова,

Галина Шехирян

Илия Янков, Ангел Ангелов, Илиян Лалев, Владимир Иванов и Калия Йорданова, имагинерните и хроматично наситени картини на Долорес Дилова, Атанас Хранов, Васил Василев, Валери Чакалов, Петко Ломски, Иван Обретенов и Валентин Узунов, веществено-пластичните и релефни повърхности на Пламен Михайлов, Николай Тодоров, Бранко Николов и Тодор Тачев.

В "диалог" Катрин Томова /л/ и Долорес Дилова /д/

Малко по-младите се представиха с чудесни, внушителни творби. Тук блестеше абстрактното полихромие на Любен Генов, Катрин Томова и Иван Минчев. Големите сюрреални автопортрети на Иво Бистрички въвличаха в иреални пространства. Сетивните с изтъканата си материя митологични видения на Стефка Георгиева бяха хипнотични и величествени.

Един до друг Любен Генов /л/ и Иво Бистрички /ц/

Оранжевата и чиста като знак пластика на Симеон Стоилов "звънеше" и фокусираше вниманието. Магически въздействаше видеоинсталацията на Нина Ковачева и Валентин Стефанов с бягащите мъж и жена, прожектирани върху две големи стъклени вази. По египетски сложният като рисунка и композиция триптих на Моника Попова беше не само мащабен, но и зашеметяващ с енергиите си.

Нина Ковачева и Валентин Стефанов

Поредицата платна-алюзии на класически европейски портрети с гравиран върху тях надпис на английски (Носталгия по изгубеното изкуство) на Красимир Русев, беше дълбоко смислена концептуална творба. Свободният и овладян живописен жест в едроформатните платна на Цветелина Максимова беше изразителен и поетичен. Двете едри и обобщени глави (тъмна и светла като истината и лъжата) в двете картини на Албена Коева имаха тотално внушение. Интелектуален и сериозен беше Данил Йорданов в сиво-черните абстрактни пространства на моделираните с графит и восък платна. В подобен контекст звучаха големите рисунки от втечнен графит на по-възрастния Пламен Братанов.

Симеон Стоилов

Артистите от най-младото поколение участваха достойно. Чрез фотографските образи на старец Венелин Шурелов посочваше тъ��ни човешки състояния. В критично-песимистичен контекст Мартиан Табаков беше изобразил голи мъжки и женски фигури с неоекспресионистичен маниер върху големи, стоящи в пространството шперплатови плоскости. Антони Райжеков беше измайсторил с въображение инсталацията си от падащи водни капки и звукови ефекти. Еротиката в цветната композиция на Доника Кирова беше откровена и провокативна. Интересни съвременни работи показаха Калоян Илиев - Кокимото, Велина Гребенска, Виктор Петков и Мартин Пенев.

Росен Донев

На фотографията беше отделено немалко внимание. В самостоятелна зала бяха експонирани забележителните черно-бели фотографии на тримата най-значими фотографи от Варна – Росен Донев, Гаро Кешишян и Александър Николов. Франк Уърдън (САЩ) и Атце Бос (Нидерландия) показаха качествени цветни фотографии на абстрактно звучащи материални повърхности.

Цветан Кръстев

Видеоизкуството беше представено от изразителни и умни творби на Цветан Кръстев, Надежда Олег Ляхова, Саша Панчич (Сърбия), Георги Кръстев и Розе Шулце (Германия). Освен филма си от танцов пърформънс в изоставени казармени помещения на съветски военни части, Розе Шулце участваше и с великолепна инсталация от 90 листа ръчно формована хартия с релефно моделирани върху тях очертания на многобройни предмети. Бяло-златните хартиени обекти, нежно и крехко внушаваха в особена древноегипетска светлина усещането за преходност, за следи и останки от човешки живот.

Розе Шулце (Германия)

"Това ли ще остане от нас?" – гласеше тревожно заглавието на творбата. Топлата красота на хартиените обекти струеше и от инсталацията на Недко Недков.

Макар и по-камерни, изложбите в осемте частни галерии и в Художествения музей Георги Велчев бяха също качествени с творбите на още 20 артисти.

Дария Василянска

Ще посоча специално изразителния диалог чрез живописни картини и рисунки между покойната, изключителна Дария Василянска и дъщеря ѝ Теменуга Станчева. Адмирирам представянето на Атанас Парушев, Веско Велев, Мария Чакърова, Деан Даракчиев, Георги Йорданов, Пламен Монев, Цветана Векова, Тереза Зиковска, Боян Боев, Деян Веков, Галина Станева, Калина Мавродиева.

Изложбите бяха наречени с определени понятия, насочващи към  характера на изкуството в тях – автентично, диалогично, градивно, експресивно, хроматично, имагинерно, пластично, романтично, поетично.

Монтиране на творбата на Станислав Памукчиев

Десетото издание на фестивала предложи и интересни дискусии, презентации и лекции, свързани с историята на форума и с явленията в съвременното изкуство. Активен и свръхпрофесионален в тях беше изкуствоведът Филип Зидаров.

Накрая и аз като Розе Шулце ще задам логичния въпрос: Какво ще остане от "Август в изкуството"? Творческото и културното битие обаче не е само "задаване на въпроси", както много често обичат да твърдят хората на изкуството. Има огромна необходимост от отговори на същностните състояния и феномени в обществото и културата.

Илиян Лалев

По отношение на "Август в изкуството" – ще останат десет мащабни издания на този най-голям у нас фестивал. Издания, богати на съвременни визуални стилове, на свободен индивидуален избор, на празнично общуване и преживяване, на позитивна  оценка от творци, експерти и публика. Ще остане високопрофесионалното равнище на художествено изразяване, което винаги е било основната цел на този форум. Отново ще припомня, че възприемам и интерпретирам понятието "Август" преди всичко в неговото древно латинско значение на "божествен", "възвеличен".

Веселин Начев

Или по-опростено и непатетично казано, фестивалът се стремеше и успя да представя високото, значимото, сериозното, истинското в съвременното изкуство. За моя голяма радост "Август" се явяваше и живееше във всички издания на фестивала все по-силно и магнетично. "Август" тържествуваше и в десетото юбилейно издание – безусловно и в пълната си духовна светлина. ≈

Альоша Кафеджийски

Текст: Румен Серафимов

Снимки: Александър Николов и личен архив

P.S. на „въпреки.com”: Всички посочени линкове са към текстове по темата публикувани при нас.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Трима извън реалността

„Гледам, слушам и не вярвам на очите и ушите си. Става въпрос за анонсите на изложбата „Спорът за реалността” с куратори: Станислав Памукчиев, Кирил Василев и Петер Цанев в предаването „Денят започва с култура” по БНТ”. Това пише в свое мнение изпратено на „въпреки.com” за изложбата в СБХ на ул. „Шипка” 6 в София и реакциите около нея художникът и концептуален артист Илиян Лалев. Публикуваме неговия текст изцяло, както и заглавието му в рамките на нашата рубрика, верни на призива на кураторите за дискусия, като сме готови да дадем място и на други мнения. Освен това, той се е постарал да го напише, за разлика от други, предпочитащи предимно вербалната изява…

„Още с първото изречение по телевизията започна фундаменталното  разминаването с реалността /действителността/ дори на понятийно, включително философско ниво. Оказа се , че кураторите говорят за смислова субективно - сетивна категория  „реалност”, /демек субективен емпиричен идеализъм, ала Бъркли –„Esse est percipi” (съществуването е усещане)/. Бих приел това твърдение, както и, че „няма независимо битие”, но този „спор за реалността” беше воден през XVII век, а и малко по- късно ни  беше обяснено, че в експозицията са включени работи само от последното десетилетие на XXI век, а не от някое музейно депо.

Част от присъстващите на откриването на изложбата

После беше обяснено, че „това” не било реалистично изкуство и не било реализъм!?!? Какъв спор за реалността тогава? После се заговори за това, че в изложбата се говорело /тафтологията не е случайна/ на различни езици /медии/ и съжителствали автори, които не сме били виждали или те не са се виждали  отдавна, което било нещо не виждано. Тук е мястото да отбележа, че проблемът с различните езици /медии/ беше приоритет на изложбите в края на XX, а не в началото на XXI век /имам пред вид в България/. И пак тук е мястото да отбележа, че в епистоларния анонс за изложбата в СБХ е отбелязано, цитирам: „Проектът „Спорът за реалността” за пръв път поставя в центъра на дебата за съвременното изкуство въпроса за смисъла и съдържанието като структуроопределящи създаването и прочита на художествения образ”, а по телевизията, всъщност се акцентираше върху красивото и естетичното /т.е. формата/. Другото ново било, че напролет щяло да има следващ проект със същото наименование, но само за млади /ще припомня, че през цялото време се говореше за невероятното съжителство на стари и млади, особено на 80 - годишните).

Расим /Красимир Кръстев/ - Old Paintings, Буше, Диана си почива след баня, 2015 - 1640. От серията маслена живопис, отработено моторно масло, петрол, платно

Уважаеми, куратори, за да не създам грижи на някои колеги /с които говорих и те са на подобно на моето мнение, но се страхуват за бъдещето си/, ще си позволя да дам примери от моята практика:

1. Илина Коралова, (живее в Германия, изкуствовед), 1995 г., за изложбата   „Подробности от интериора”, цитирам : „В процеса на работата всеки артист открива за себе си двете начала в изкуството - интуитивното и мисловното. Всеки артист според личната си интелектуална и емоционална настройка определя своето поведение и път в многообразието от артистични реакции. Моите лични предпочитания винаги са били насочени към художници, умеещи да балансират между вродения усет и придобитото познание. „Иван Иванов” е художник, който успява да примири тези две позиции в творчеството си, да открие границата между чисто визуалния изказ и интелектуалната основа… „Интересът на „Иван Иванов” към всяка нова технология или средство за създаване на художествения продукт винаги е обвързан с ясна и точна аргументация. Всеки експеримент се осъществява след внимателно обмисляне/осмисляне на артистичната позиция. А тя се основава на тезата, че в основата на всяко произведение стоят мисленето, мотивацията и провокацията.”

2. Още в концепцията на проекта „Острови по течението” в галерия „Райко Алексиев” 2014 г., написах, че това не е : „изложба на единомишленици”, и че метафората „остров” показва личния субективен,  прочит на собствената художествена територия , интерпретиран с предпочитаната  от автора медия.

Красимир Добрев - “Контра”, 2015

3. От 2015 г. в град Велико Търново започнах устойчивия във времето проект : „Мащаби в …”, съответно; „Мащаби в локалното” 2015 г., „Мащаби в социалното. Изкуството като реакция” 2016 г. „Мащаб 1:1. Нов  социален реализъм” на Шипка 6, в чиито ясни концепции и  манифест са записани цели и задачи свързани с преодоляването  на възрастови граници /е, не поканихме 80 - годишни, но поканихме доайена Владо Иванов и художници, които показват често и такива, които показват по - рядко /,  стилови и концептуални различия с цел създаване на критична маса от артисти, които да реагират по художествен начин на действителността - реалността, такава каквато е, за да изпратят своите послания към съответните институции, което ми създаде много проблеми. Трябва да отбележа, че един от настоящите куратори не позволи да бъдат експонирани в друга изложба на СБХ точно тези съществени, но полемични творби. Пак там /в концепциите/ е записано, че между „красивото и истината сме избрали второто”! Между другото, и Станислав, и Петер бяха поканени да участват в последната изложба „ М 1:1.Нов социален реализъм”, но  отказаха с мотива, че не са социални и не са реалисти.

Красимир Терзиев - “Нощ за ден I и II”, 2017

Буди недоумение и твърдението колко голяма и трудна била изложбата, защото е на два етажа. Ами те, изложбите на „Шипка”  преди бяха на всичките четири етажа, при това много често с един „куратор”. Едно от най-неприемливите неща, които чух в предаването /освен клишетата „вертикали и хоризонтали”, големината заради двата етажа, на  които е експозицията, записване на изказванията при евентуален дебат и др./ бяха изречени от водещия, който цитира един от кураторите, а именно, че някой от „участниците били надскочили себе си”?!  Абсурд!! КОЙ определя нивото на художника? Много моля, да бъдат посочени тези, които са надхвърлили нивото си. Бих искал да отбележа, че в изложбата „Мащаби в социалното, Изкуството като реакция”, която също беше на два етажа, беше включен пърформанс -„Антиконформизъм и изкуство”, /в споменатото интервю се говори много за антиконформизъм и конфронтация/ реализиран извън изложбената зала на групата „Многоточие”, което според специфичната лексика на разговора би трябвало да означава, че изложбата се е развила освен „хоризонтално и вертикално”, да речем и… „диагонално”.

Ива Яранова - “Декрет”, 17 и “Царевичност”, 2017

Искам  да отбележа, че никъде не коментирам нито участниците /в голяма степен те присъстват и в споменатите по-горе други изложби/ , нито самата изложба. Сигурен съм, че е много добра. Просто напоследък първенците ми идват в повече. Искам също да припомня, че няколко месеца по - рано на „Шипка”6 беше показана изложбата „М 1:1.Нов социален реализъм”, достатъчно дебатирана и презентирана в различни сайтове в Интернет. Всъщност прави са кураторите с твърдението, че за тях, реалността е смислова /субективна категория/. Просто затваряш очи и тя престава да съществува, а ти оставаш извън нея!

P.S. Пиша всичко това, защото разбрах, че ще има дебат в рамките на проекта, а изказванията ще се записват /имам лош опит със записани изказвания/ и за да спестя труда на кураторите им предоставям  готово написано изказване”, написа Илиян Лалев. А самата дискусия е в четвъртък – 14 декември от 17 часа на втория етаж в галерията на СБХ на ул. „Шипка” 6 в София. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: В „Нов социален реализъм” има добро съчетание между утвърдени и млади автори

Идеята за социалната роля на изкуството събужда поредица от процеси през изминалия век, а у нас достига върховата си точка на социална ангажираност в края на 80-те години, когато настъпват значителни геополитически промени в Източна Европа.  Започва преходът от официално изкуство към нови форми и именно концептуалното изкуство като социално средство спомага за реформирането на художественото статукво. Това пише за „въпреки.com” абитуриентът от Националната гимназия за приложни изкуства „Св. Лука” Иван Стефанов по повод изложбата „Мащаб 1:1. Нов социален реализъм” в галерията на СБХ на ул. „Шипка” 6 в София.

Част от авторите, които кураторът Илиян Лалев /на снимката/ е селектирал са свързани с неоконцептуалните влияния в нашето изкуство. Изложените работи под формата на инсталация или видео арт, констатират социалните проблеми, но не стигат до възможен изход от тях. Що се отнася до изложената живопис, нейното присъствие е отличително - разнообразно третиране на живописната материя съчетано с актуални проблеми. Цялата изложба търси обективното представяне на българската действителност, страдаща от консуматорско мислене, лошо образование, сбъркана ценностна система и сродни проблеми. Мисля, че твърде честото и еднообразно излагане на гореизброените проблеми без конкретика, води до мозаечна, непълна визия на художествения продукт. Немалко от изложените творби съдържат подобна характеристика и конкретно автори, които залагат на неконвенционални решения, които превръщайки се в основна и дълголетна концепция са престанали да бъдат авангардни.

Стефан Петрунов - “Пропаганда”

Отхвърлянето на традиционните форми в изкуството е рефлексия в една пост-комунистическа епоха и полезността на това явление е кратка. От позицията на съвременен човек не намирам пряко и конкретно отражение на днешните социални проблеми в голяма част от произведенията. Например серията с фотографии на Георги Георгиев предава напълно натуралистично една „грозна“ действителност. Снимките са съдържателни по отношение на композиция и психологизъм, но не може да говорим за новаторство или силно въздействие, тъй като броят на фотографиите показваща „грозна“ действителност определено не е малък, поради което този подход не въздейства убедително. Друг пример е видеоартът на Дебора Тодорова под името „Рефлексии“. Той не носи нищо същностно по отношение на съвременния живот, действителност, или не дава нищо, което да се нарече ново. Да си намажеш лицето с кафява субстанция единствено и само може да досади на зрителите, тъй като е твърде буквален акт. Последно искам да обърна внимание на инсталацията „Падналата кула“, която е стигнала до толкова дълбоки проблеми, че се оказва неспособна да ни ги разкрие съвсем. Навярно няма смисъл и да се опитваме да разберем какво означава.

Андрей Даниел - “Природата”

Частта от изложбата, която ми въздейства, са живописни платна. В залата са изложени творби на Иво Бистрички, Борис Колев, Димитър Яранов и Иван Узунов, които представят автентични съвременни гледни точки за правене на живопис.Творчеството им е възприело концептуализиращи елементи, като наратива, но е запазило своята класическа материална живописна форма. Иван Узунов смесва живопис с фотография и картините му предават съвременен и съществуващ демографски проблем. Борис Колев усилено работи във сферата на социалната живопис и в последната година откри няколко изложби в тази посока. Неговият стил е отличителен – подчертаното разпадане на композицията (показващо разпадащите се ценности на нацията) и употребяване на сивия цвят като препратка, към, според думите на автора, „болна действителност“. Той развива идеите за промития мозък на нацията и загубата на човешкото съдържание.Серията от малки работи, които носят истинска и неподправена социална позиция, директно извлечена от обществото, са представени от Елена Панайотова.  

Димитър Яранов - “Астронавт”

В този момент от живота ми, картината на Иво Бистрички „Абитуриентка“  съвпадна с актуални за мен проблеми. Името на картината е важна част от посланието – това не е жена, майка или баба, това е абитуриентката като символ на бъдещето поколение. Визията е за криза сред младите, което е напълно обоснована и коректна позиция. Авторът третира живописта прецизно и набляга не върху жеста, а върху предметния свят, който носи посланието - наличието или отсъствието на даден предмет, фигура, човек. Димитър Яранов показва ��аймуната в скафандър и насочва зрителя към проблема със съвременното създание, което не може да измисли технологията, но вероятно ще умее да я използва. Тази идея намира връзка с деструктивните структури из целия свят, които не успяват да донесат нищо, освен разруха. Надявам се, че проектът „Мащаб 1:1. Нов социален реализъм“ ще продължи да съществува, тъй като освен представянето на качествена живопис, експозицията дава поле за изява на млади автори, което е просперитетна позиция във всичко отношение.

Любен Малчев - “Пърформанс”

Един от примерите за млад автор е художникът Любен Малчев, чиято картина „Пърформанс“ въвежда изключително вълнуваща тема. Авторът е нарисувал застрелването на руския посланик в Анкара преди няколко месеца, което се превърна в международен скандал и предизвика много настроения сред европейските общества. Добре подбраният момент, съчетан с провокацията въведена от името, представят завършен художествен продукт. Другите две негови картини също показват изграден стил на работа и съвременна стилизация, като начин на разработка. Подборът на младите автори е един от най-важните аспекти на тази изложба. Самият куратор пише текст, „Вместо манифест“ и посочва възможността за изява на млади художници като съставна част на идеята. Мисля, че съчетанието между утвърдени и млади автори придава свеж елемент на проекта, пише Иван Стефанов.

Илиян Лалев - “Нов социален реализъм”

А ето и „Вместо манифест” на Илиян Лалев:

„През 2015 година във Велико Търново стартирах проекта „Мащаби във…” и респективно неговите две издания „Мащаби в локалното” (същата година) и „Мащаби в социалното” – 2016 г. Стратегически двата проекта имаха идентични цели – да отразяват преди всичко социални, политически и екзистенциални проблеми, свързани със съвремието в локален и глобален аспект.

В стратегията на реализацията на проектите бе заложено още както включването на активни студенти в изложбите с цел континуум на образователните процеси, така и на пренебрегвани от  художествената конюнктура колеги, работещи в тази област, с цел разбиване на статуквото, наложено през 90-те. Актуалният характер, критичната насоченост и липс��та на подобно художествено събитие доведоха до цензурирането на последното издание, което от своя страна бе отразено пространно от БНТ в предаването „Денят започва с култура”, което възбуди още повече интереса към проекта, подкрепен  вече и с видео в youtube. 

Поредното, трето издание – „Мащаб 1:1.Нов социален реализъм”, идеологически е продължение на предишните две издания, като целите му са: 

Да се утвърди като форум на критическия подход към социалната и политическа ситуация в глобален аспект, с което да създаде релевантна критична маса от артисти. Да търси, открива и реагира на съответната проблематика, игнорирайки всякакви конформистки и формални художествени практики като социалистически реализъм, посткомунистически романтизъм и прилежащите му игрови стратегии, карнавални и купонджийски подходи.

Да разглежда понятието реализъм като отношение към настоящата социална реалност, отразявайки я обективно, в противовес на новата парадигма „posttruth”,  без ограничения на художествените изразни средства”.

Изложбата продължава до 17 юни. ≈

Текст: Иван Стефанов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Има ли измъкване от Мъртвото вълнение?

Художникът Илиян Лалев е особена фигура в днешната картина на изобразителното ни изкуство. Различен е, не се притеснява да изрази несъгласието си, често дори скандализира някои художнически среди, без да се вълнува от последствията. За него е важно да бъде верен на себе си и като творец, от няколко години и като куратор и преподавател във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“.

Но вгледате ли се в картините му откривате душевност, емпатия, болка, любов. Зад това, уж, според някои, агресивно поведение и безапелационност живее и твори талантлив и чувствителен човек. Може би, парадокс, а може би не. В изложбата му „Мъртво вълнение“ – графична живопис в столичната галерия „Стубел“, сякаш е закодирана тайната му за борбата с личните му демони. Има куража да го покаже по своя си талантлив път, а зрителят може само да гадае или интерпретира, според собствения си личен опит. За нея Илиян пише и я обяснява в своя си стил на недоволен от света, което е лична позиция, която не може да не бъде уважавана, най-малкото заради смелостта на автора.

„Мъртво вълнение“ е изложба - метафора, отражение, художествена рефлексия, инспирирана от настоящата действителност. Изложбата не претендира за философски анализ на "вечните ценности" чрез "богатия пластичен език на живописта", а се опитва да насочи вниманието ни към онази настояща социална проблематика, която наричаме "тук и там - сега", чиято диалектика се основава на тежки социални противоречия, съзнателно отказвайки се от възможната привилегия да ги прелива, омекотява, синтезира. Напротив, изложбата има за цел да подчертае тези противоречия не само като избира да изобразява диаметрално противоположни символно социални образи (Голфър/Косач, Голфърка/Малката сметосъбирачка), използвайки прийоми на изразните средства на рисунката като "тежък" графичен контур и живописно „петно“ и достигайки до още едно, макар и формално, но търсено противоречие -  оксиморона "графична живопис". 

“Бране на нарциси”

"Мъртво вълнение" е изложба, която отразява: Не хармоничното, Не удобното, Не успешното, подчертава иронично както Не случилата се, въпреки многото очаквания и вълнения, мечтана социална промяна (Бране на нарциси, Мигранти), така и обречеността на "правилната" инертна позиция - да се пуснем по течението, като единствен начин да се измъкнем от  "Мъртвото вълнение" (Събирачи на опиум, Мъртво вълнение, Дилър, Букет за мама).“.

Всъщност има ли хармония? Какво са удобствата – уреден бит или? Какво е успехът, ако се стремиш да се развиваш с всички рискове да направиш грешната стъпка и да се отзовеш отново на дъното с камъка пред теб, който ще се търкулне надолу миг преди върха, към който се стремиш? Въпроси, въпроси…Без отговор, но занимаващи ни непрекъснато при условие, че не сме от самодоволните. Е, ако си чувствителен дори до агресивност доволството не ти е познато. Все размисли, породени от изложбата на Илиян Лалев. Тя провокира към това, независимо, че част от картините познаваме и сме ги съпреживявали, но винаги е различно, защото времето и пространството вече не са същите и не могат да бъдат.

“Мъртво вълнение”

Илиян Лалев завършва през 1987 година НХА в класа на професор Найден Петков. От средата на 90-те години участва активно в процесите, свързани с осъвременяването на българското изкуство и в частност на живописта. Лалев се основава на тезата за равнопоставеност на изразните средства като функция на идеята на творбата и в противовес на апологетите на теорията, че съвременното изкуство е „отхвърлило четките и боите“.   Автор е на множество изложби (инсталации, пърформанси, акции), голяма част от които със социална и политическа насоченост, като: аудиовизуалната 

(1998), пърформанса L’ protest pour l’ protest (2013), акцията Не на Подмяната, не на художествената олигархия пред СГХГ (2015).  В тази посока създава два Life art проекта – СДК I и II (следдипломни квалификации – треньор по бокс и готвач, видео, принт и редимейд), отразяващи въздействието на променящата се политико - икономическа инфраструктура върху културата в контекста на посткомунистическото общество у нас. През 2015 Илиян Лалев създава и е куратор на проекта Мащаби в..., който се оформя като единствения по рода си организиран форум за социално и политическо визуално изкуство у нас и има четири издания.    Има над 15 самостоятелни изложби, сред които: Подробности от интериора (1995, галерия Стълбата), При затворени врати (1998, галерия Райко Алексиев), Handmade (1999, ATA – Център за съвременно изкуство), Очакваме включване (2000, галерия Ирида), Пропусната възможност (2008, галерия Арт алея), Нарисувани наблюдения (2013, галерия Ракурси) и редица други.

“Събирачи на опиум”

Преди вече почти шест години Илиян Лалев беше куратор на изложбата  „Острови по течението” в столичната галерия „Райко Алексиев”. Забележителен проект, в който той беше събрал различни художници, с различен стил и медия, която използват. Но едно ги събира, каза тогава Илиян за „въпреки.com”: „Тези хора, според мен, са установени като острови в общото течение на изобразителното изкуство, а не като да речем полуострови”. 

А те бяха Андрей Даниел, Вихрони Попнеделев, Владимир Иванов, Станислав Памукчиев, Симеон Стоилов, Силвия Лазарова, Любен Фарзулев, Елена Панайотова, Коста Денев, Гълъб Гълъбов, Цветан Кръстев, Иван Костолов, Красимир Добрев, Красимир Карабаджаков и самият Илиян Лалев като куратор и участник. 

Тогава той се мотивира и защо е избрал да бъде куратор: „Наблюденията ми през последните 25 години, в които съм активен участник в художествения живот като че ли ме принудиха да започна да се занимавам с кураторство. Те някак нещата се обърнаха още през 90-те години. В смисъл през 70-те, 80-те години, когато един човек си беше узурпирал ролята и на куратор, и на изкуствовед – той откриваше изложбите, той ги закриваше, той ги аранжираше… Като че ли това натрупване след това изригна, кураторите станаха художници. Тоест изкуствоведите първо станаха куратори, след това станаха художници. Има много такива примери, няма нужда да изброяваме имена. Натрупванията спрямо художника бяха, че това е човек с първични жестове. Моят асистент - преподавател, от който не научих нищо ново казваше, че втората професия на художника била мълчанието. Тоест по някакъв начин имаше една парадигма, че художникът е човек занаятчия, който много-много не му мисли, но се изразява там чрез мазане и драскане. В този смисъл ние художниците станахме силно зависими от изкуствоведите – ако искат ще ти обяснят произведението, ако не ис��ат – няма”. Целия разговор с Илиян Лалев може да прочетете тук.

През юни 2017 година той беше куратор и изложбата „Мащаб 1:1. Нов социален реализъм” в галерията на СБХ на ул. „Шипка” 6 в София, предизвикала много дискусии и нееднозначни оценки. Илиян винаги реагираше не само, за да бъде разбран и оценен. И отсече във „въпреки.com” по повод рецензия при нас на дебюта на млад автор при нас с рецензия за изложбата: „Всъщност в целия ми съзнателен живот съм избягвал колаборации с когото и да било, особено в областта на изобразителното изкуство, именно за да усещам истинското отношение към работата ми. Аз, обаче съм куратор на този проект и  трябва да защитя проекта, както  и участващите  в него!“ Такъв е Илиян Лалев – рисува, преподава, курира и не мълчи. Не са много хората, които отстояват позициите си. Дори и да не приемаш понякога реакциите му, не може да не уважаваш смелостта му, без страх и излишна куртоазия да се съобразява с общоприетото. Друга, важна тема е, че ние трудно приемане различното мнение, особено, когато коментираме изкуството. Илиян си позволява да е различен. Цената? Той си я знае…

“Мъртво вълнение”

Държа да припомня с днешна дата финала на презентацията му за проекта „Острови по течението”: „Доста често използвам литература като инспирация за работите си. И този път стана така. Макар и само със заглавието. Сега  ще завърша негативно, както започнах, с цитат, който Хемингуей ползва в друга своя книга, на базата , на който тя е озаглавена:

„Никой човек не е остров затворен в себе си:

всеки е парченце от сушата,

частица от океана.

И една буца пръст да отвлече морето,

Европа се смалява,

тъй както ако нос е бил отнесен, или домът на твой приятел,

или твоят собствен.

Смъртта на всеки земен жител ме отслабва,

защото съм частица от човечеството.

Така, че никога не питай за кого бие камбаната:

тя бие за теб !”

(Джон Дън) 

В пространството на галерия „Стубел“ ще откриете талантливото амплоа на Илиян Лалев в красивия, тъжен свят на творбите му. Споделя ги. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов, архив на галерия „Стубел“, заснет от Антонио Георгиев -Хаджихристо