#балет Арабеск

[vprki]

Критичен поглед: Младата хореография в очакване на себе си 

За 11-ти път на сцената на Музикален театър се проведе Конкурсът съвременна хореографи „Маргарита Арнаудова“ върху българска музика, който е и 3-то международно издание. Той е учреден от академик Калина Богоева през 1996 година. Написа за „въпреки.com” Мила Искренова, хореограф и педагог.

Оттогава до днес той дава път на млади таланти в хореографията, прави връзка с творчеството на българските композитори и устоява по демократичен начин високите критерии в преценката на новите явления в танца. Трупата на Балет „Арабеск“ представи на 6 октомври четиримата предварително селекционирани финалисти на конкурса: Рафаел Миро Холцер (Австрия), Стефани Ханджийска (България), Елена Маринова (България) и Микел Александър Тоетръп (Дания) /от спектакъла му на водещата снимка/.

„Дни на забрава“ на Микел Александър Тоетръп, (Дания) получи наградата на публиката и  наградата на журито в състав: Академик Калина Богоева, Боряна Сечанова, доц., д-р Илия Граматиков, Мария Русанова, Георги Елкин, Идън Коен  (Израел), Аршак Галумян (Армения/Германия), Асен  Наков и Мила Искренова. Като член на журито няма да навлизам в субективен анализ на четирите танцови пиеси, но ще се опитам да предам видяното на сцената и да очертая някои общи характеристики.

Маргарита Арнаудова (1941-1994)

И четиримата млади хореографи бяха подходили амбициозно към предоставената им възможност да работят с трупа от доказани професионалисти, което им позволява да изразят свободно своите идеи. Техните авторски почерци все още се оформят, но в показаните творби се забелязва стремеж към оригиналност и творческа самобитност. Стилът е постоянно търсене в хореографията, езикът е обект на постоянно обогатяване и не може да бъде оценяван строго  и изискван от един танцов постановчик в началото на кариерата му. Както казва един известен американски критик: „ Младият хореографски стил е сбор от ексхибиционизъм и имитация.“ Хореографската мисъл, обаче, винаги прозира през постановъчните решения и тя определя степента на оригиналност и автентичност в едно произведение.

Тази година и четиримата хореографи бяха избрали музиката на Милен Апостолов, (диригент и композитор, носител на много престижни наши и чужди награди.) Този избор даде още по-добра възможност за оценка на различните интерпретации на една и съща музикална основа.

„Не забравяй!“, Рафаел Миро Холцер, снимка: Костадин Чернев

В своята пиеса наречена „Не забравяй!“, Рафаел Миро Холцер показва стилово единство и силна изчистеност на хореографската линия в едно подчертано естетизирано танцово действие, доста мрачно  и водещо към внушенията на „черната поезия“ - черните костюми буквално се сливат с мрака на сцената, композицията се развива плавно в преливащи се сюрреални образи, които напластяват усещане за бездънен декаданс.  В тази „трансцедентална одисея“, както   авторът нарича своята пиеса, се срещат „светлината и мракът, смъртта и любовта.“ Всъщност, на сцената виждаме добре развити композиционни и визуални решения, които ни изпълват с очакване за някакво събитие, което така и не се случва. Изненадващ и някак внезапен е финалът, който изведнъж завърта две фигури в любовна прегръдка, като в спасителен вихър, в който би могла да се появи бленуваната светла надежда.

„Всичката  любов, към всички, през цяло��о време“, Стефани Ханджийска, снимка: Никола Гюлмезов

Във втората представена пиеса, „Всичката  любов, към всички, през цялото време“, Стефани Ханджийска, представя своите визии за взаимоотношенията в отвъдния свят, в които рефлектират съвременните социални връзки, доведени до екстремни срещи на еднотипни под шарената си външност индивиди, сред които се появява и един извънземен персонаж. Според хореографката „творбата изследва неистовостта на копнежа и стремежа за среща, крехкостта ни като хора, възможността да бъдем заедно и възможността да бъдем сами.“ Тя разглежда, според думите ѝ, отношенията  след смъртта.  Героите на нейния хореографски разказ са напълно самотни в общността си, с едва загатнати взаимодействия и неустановени сюрреални връзки. Визията е драстично предизвикателна с ярките цветове на лъскавите костюми, покрити със стигащи до кабаретен кич украшения. Тази пъстроцветна тълпа се движи от неясни пориви, игнорирайки отделния индивид. Езикът е крайно минималистичен и всъщност напълно достатъчен, за да изрази липсата на естествен социален контакт в едно общество, което е представено като „отвъдна“ реалност.

Елена Маринова „Светлотърсач“, снимка: Владимир Груев

Елена Маринова, хореограф на третата пиеса, „Светлотърсач“, казва, че  „проследява нишката на деперсонализирания образ на Светлотърсача, който преминава през турболенцията на непосилна умора, социално напрежение, чувство за самота и борба с вътрешното аз.“ Интересна заявка, която би могла да послужи за основа на цялостен спектакъл, но в случая е развита в рамките на 20-те минути определени от регламента на конкурса и от лимитите на музиката, която в този случай е почти напълно игнорирана и представена от шумове и човешки глас. Творбата е твърде директно декларативна, композиционно повтаряща се и без особено развитие на заявените конфликти. Искреното чувство се размива в сцени с еднотипно присъствие и остава безизходно в своя порив. Откроява се женското соло, изпълнено експресивно от Бенедета Граси, в което кулминира чувството на неудовлетвореност и копнеж по „светлината“, в един по-разширен, метафоричен смисъл.

„Дни на забрава“ на Микел Александър Тоетръп, снимка: Никола Гюлмезов

Четвъртата пиеса в конкурсната вечер „Дни на забрава“ на Микел Александър Тоетръп, която според автора „предизвиква обществените норми и подтиква към интроспекция чрез многопластово преживяване, което изследва теми за дисхармония, устойчивост и стремеж към човечност.“ Темата отново е достойна за по-обемно представяне, може би, поради това  авторът е направил един колаж от експресивни образи, които подсказват съдържанието, без да го развиват в пълнота. По същия начин стои и заявката за разказвателност, която остава на ниво резюме. Цялото действие се развива на фона на почти постоянна прожекция, която постепенно преминава от красива абстракция към живо човешко лице. Спектакълът е издържан стилово, с интересни визуални решения и ексцентрични сцени, в които унифицираните герои (боядисани с глина глави и сходни  костюми) демонстрират странно и понякога алогично поведение в една естетика, сценично позната от 40 години насам, но интерпретирана по нов начин.

И четиримата хореографи показват силно отношение към социалния контекст, стремеж към оригиналност и добро владеене на съвременния танцов език. В лимитираните от регламента на конкурса възможности т�� представиха своите визии и усещания за социума и неговите проекции в личността в многообещаващо различие.

Голям принос за въздействието и на четирите пиеси има работата на сценографите Елица Георгиева и Вероника Благоева, както и на репетиторите Олеся Пантикина, Теодора Стефанова и Ангелина Гаврилова, които с деликатна вещина спомагат за извеждането на хореографските идеи.

Калина Богоева на занимание с младите

Конкурсът „Маргарита Арнаудова“, както вече отбелязах е учреден от изключителната прима балерина и педагог  академик Калина Богоева през 1996 година. Оттогава до днес той дава път на млади таланти в хореографията, прави връзка с творчеството на българските композитори и устоява по демократичен начин високите критерии в преценката на новите явления в танца. Трупата на Балет „Арабеск“ показва всеки път способността си да влиза в различни танцови стилистики и да ги защитава с високо изпълнителско майсторство. През представяне в този конкурс са минали всички водещи български хореографи, които както и чуждестранните участници се радват и на международен успех.

Оставаме в очакване на следващите издания на Конкурса „Маргарита Арнаудова“ -  една запазена марка на откривателство на млади хореографски таланти. ≈

Текст: Мила Искренова

Снимки: Костадин Чернев, Никола Гюлмезов, Владимир Груев, архив на балет „Арабеск“

Конкурсът се реализира с финансовата подкрепа на Министерство на културата

[olgan-blog]

XVI Открытый российский конкурс артистов балета «Арабеск» им. Екатерины Максимовой пройдет в Перми с 24 апреля по 5 мая 2020 года. Прием заявок от молодых танцовщиков со всего мира продлится до 10 февраля 2020 года.⁣ ⁣⁣ ⁣Конкурс «Арабеск», открывающий новые имена в искусстве балета, проходит в Перми каждые два года. В этот раз Пермский театр оперы и балета примет участников со всего света на период с 24 апреля по 5 мая 2020 года. Давно стало правилом, что на «Арабеск» приезжают попробовать свои силы конкурсанты из разных стран — от Бразилии до Республики Корея. И увидеть интригующее состязание может любой желающий.⁣ ⁣⁣ ⁣Участие в конкурсе принимают молодые артисты балета и учащиеся хореографических школ России и других стран в двух возрастных группах. В младшую входят исполнители в возрасте от 13 до 17 лет, в старшую — от 18 до 25 лет. В каждой категории можно выступать как дуэтом, так и соло. Помимо смотра номеров классической хореографии, на «Арабеске» проводится конкурс хореографов и исполнителей современной хореографии.⁣ ⁣⁣ ⁣Отправлять заявки можно онлайн до 10 февраля 2020 года включительно.⁣ ⁣⁣ ⁣Подробности #СМИ #артмосковия #рубрика #искусстводелатьмирпрекрасным #балет #artmoskovia #moscow #москва #культура #новости #арабеск #пермь https://www.instagram.com/p/B3ThLeMHp9x/?igshid=c0og1jue368a

[mikamagazine]

снимка: ПР На 29 юни Балет „Арабеск“ закрива 50-ия юбилеен сезон с две премиери: спектакълът „Свободно разположени мисли“ на хореографа от Германия Аршак Галумян и ... https://ift.tt/2Ki6ZUa

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Балет „Арабеск“ с наградата „Аполон Токсофорос” на “Аполония”

Балет „Арабеск“ получи наградата „Аполон Токсофорос” при откриването на 35-тото юбилейно издание на  Празници на изкуствата „Аполония” в Созопол. Статуетката се връчва традиционно от фондация „Аполония” на творци със забележителен принос не само в българското, но и в световното изкуство.

Прието е наградата да е индивидуална, но след приза на Българската компания „Агитпроп” през 2008 година на 24-я фестивал на изкуствата Аполония  отново престижният приз е за артистична трупа, каквато вече повече от 50 години е „Арабеск“. Наградата на Фондация „Аполония” се присъжда за изключителен принос в развитието на българската култура и разпространението й зад граница. Тя беше връчена на директора на трупата Боряна Сечанова, забележителна хореографка, при откриването на 35-тото издание на фестивала от артистичния директор на фондация „Аполония“ Маргарита Димитрова /на снимката горе/.

Съвсем естествено трупата откри Празниците в Амфитеатъра на Созопол с различни свои постановки през годините, за да ни припомнят част от върховите моменти на „Арабеск“ във времето. Те са много повече, казваме го без условности, защото в годините сме следили и сме се възхищавали на новаторската смелост и преданост на екипа, въпреки трудностите. Преди две години Празниците на изкуствата „Аполония“ бяха открити с балета „Ромео Жулиета“ с музика на Сергей Прокофиев, постановка на Боряна Сечанова, с която започна знаменателната 50 годишнина на трупата. По този повод тогава тя сподели за „въпреки.com”: „Арабеск” за мен e всичко. 17 години съм вече в „Арабеск” – това е изключително дълъг период. Всеки път си казвам: „Да, стига вече, защото идва младо поколение. Една такава трупа трябва да живее на бързи обороти!.  Но по някакъв начин непрекъснато се оказва, че все още имам някаква визия, някаква идея за тях какво ще се случи. Като мое семейство е вече „Арабеск”! Много е трудно особено в последните 20 години, защото „Арабеск” се занимава със съвременен тип изкуство. Спектаклите са различни. У нас по-традиционно се възприема класиката и класическия балет. Специално в България съвременният танц идва доста по-късно, отколкото в Западна Европа като култура. Затова, може би, пътят на „Арабеск” никак  не е лесен, защото той трябва да наложи една естетика, която, все пак, не е толкова близка до естетиката на българина. Българинът обича повествователни спектакли, история, да се разказва нещо, докато съвременният танц и въобще съвременното изкуство е далеч по-абстрактно, далеч по-мислещо. Някой път не е толкова красиво, занимава се с теми, които са различни, карат те да направиш оценка на различни неща. Може би затова спектаклите на „Арабеск” остават в една ниша…Но не е само „Арабеск”, като говорим за съвременно изкуство, важи за всички изкуства, например съвременната музика. Това  може да се оцени малко по-нататък.„Арабеск” е вид пространство за култура”.

Арабеск танцува, както любимите на българската публика „Болеро“ на Морис Равел /включено в програмата за откриването на „Аполония“, хореография Маргарита Арнаудова/   и  „Нестинарка“ на Марин Големинов, създадени в началото на седемдесетте години, така и най-новите постановки на  Боряна Сечанова, Маргарита Градечлиева, Мила Искренова, Олеся Пантикина, Галина Борисова, Росен Михайлов, Асен Наков. На всеки три години Балет Арабеск организира конкурс за съвременна хореография върху българска музика за наградата на името на Маргарита Арнаудова – един от най-ярките хореографи и дългогодишен директор на трупата. Изключително талантлива, тя за жалост много млада напусна нашия свят, но остави изключително наследство като артист и творчески максималист. Остана завинаги емблемата на „Арабеск“.

Боряна Сечанова с наградата

За връзката си с нея и за ролята в личната и творческа биография Боряна Сечанова сподели преди време за „въпреки.com”: „Маргарита Арнаудова е личността, формирала уникалния облик на балет „Арабеск”, а заедно с това и облика на съвременния танц в България. За жалост почина твърде млада на 53 години преди повече от 20 години. Но присъствието й, духът й се усещат в атмосферата на скромните пространства, в които продължават приемниците й. Дали точно тръгвам от Маргарита Арнаудова – не съвсем. Аз съм танцувала в Националната опера и някак си и първите ми спектакли като хореограф са също в операта. Но с Маргарита Арнаудова ме свързва съдбовна случка. Когато се върнах от Москва /при проф. Олга Тарасова – през 1990 г. се дипломира със специалност Балетна режисура в ГИТИЗ – б.а./ и вече бях завършил хореограф и исках да работя като хореограф, но в операта се отнесоха така: „Ах, хореограф, ела си като балерина! После ще видим”. А Маргарита ми даде възможност да направя своята дипломна работа тук в „Арабеск”. Това за мен беше много голям жест, защото „Арабеск” беше специално място. Тя много подбираше хората, с които работи. В „Арабеск” определен брой български хореографи са поставяли, „Арабеск” работеше и с чужди хореографи, разбира се, с Маргарита Арнаудова. Това от нейна страна беше много голям жест. След това вече втори жест, който тя направи след като видя един мой спектакъл. Бях направила „Три сестри” на Чехов за „Пантданс театър” – частен театър в онези години, един от основателите му е актьорът Николай Сотиров ме покани като хореограф в този театър. Няма да забравя на премиерата Маргарита Арнаудова беше с Олеся Пантикина /дъщеря й – б.а/ и бяха изключително впечатлени от спектакъла. Може би, след това вече тя ме покани да й бъда асистент в работата й в Нов български университет като преподавател. След като Маргарита почина, аз взех този курс като преподавател. Така срещата ми с нея е била за много малко. Аз съм играла, когато тя е поставяла в операта „В сянката”. Играла съм като балерина, но не за „Арабеск”. Когато се върнах от Москва исках да поставя „Сватба” на Стравински. Маргарита каза: „Не, няма да направиш сега „Сватба”, защото не са такива времената. Стравински е, все пак, един авангарден автор”. Това е било 1990- 1991 година, може би. А когато ме покани за асистент и аз не знаех, че тя е толкова болна по това време,  каза, че вече мога да направя „Сватба” на Стравински…“.

В албума, издаден миналата година по повод 50 годишнината на трупата хореографката Мила Искренова, която е и изследовател и историк на балета беше написала: „Трупата е ято, устремено към неизвестното. Постоянно мигриращо към хоризонта на мечтите си. Виртуални мечти. Мечти с неясните образи на Смелостта и Красотата. Мечти на деца, готови да откриват живота. Прости мечти. Чисти.“.

Честита награда, „Арабеск“! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Митичната Маргарита Арнаудова

Има личности, за които животът е мисия. Маргарита Арнаудова е такава личност. Нейната безрезервна отдаденост на танца я превръща в мит, в иконичен образ с непреходна стойност, в постоянен ориентир за развитието на танцовото изкуство у нас. Написа за „въпреки.com” Мила Искренова хореограф, танцов критик и педагог.

На 30-ти юни Балет „Арабеск“ отбеляза тържествено 80-годишнината на Маргарита Арнаудова (30.06.1941 - 08.11.1994 ). На сцената на Музикален театър бяха представени три нейни постановки: „Нестинарка“, танцовата сюита на Марин Големинов, „Десета незавършена“ по музиката на Адажиото от 10 симфония на Густав Малер и „ Болеро“ на Морис Равел. Сценографията и костюмите са на Мария Трендафилова, неизменният съмишленик на Маргарита Арнаудова в почти целия ѝ творчески път.

Нямах шанса да я познавам лично, но познавам произведенията ѝ, които през 70-те и 80-те години на миналия век имаха магнетично въздействие върху любознателната балетна публика. Спомням си първата ми среща с тях. Майка ми, която свиреше в оркестъра на Операта (цигуларката Райна Фетфаджиева – б. ред.), един ден ми каза: „ Сега при нас прави постановка една съвсем млада хореографка, завършила в ГИТИЗ в Москва.. Много е симпатична и прави страшно интересни неща. Непременно трябва да видиш.“. Разбира се, още на другия ден се отзовах на репетицията на „ Сътворението на света“, музика Андрей Петров. Било е през 1974-та. Гледах с широко отворени очи библейската приказка, която се разгръщаше на сцената. След това бях в салона на всяка репетиция и така се запознах с твореца Маргарита Арнаудова.

Маргарита Арнаудова

След това, през годините, многократно съпреживявахме нейните спектакли с неотслабващ интерес. Цели групи от млади хора ходехме всеки път на „Пролетно тайнство“ и се удивлявахме на хореография, каквато не бяхме виждали и, която отекваше в сърцата ни с всеки тон от музиката на Стравински. Първично-метафоричните образи танцуваха в ред и динамика, които отваряха ново разбиране за хореографското изкуство. „Нестинарка“ ни показа как танцът може да преодолее своята ефимерност и подобно на иконите да излъчва вечност. Всеки жест в изографисаната хореография на Маргарита Арнаудова не само изразява съвършено точно съдържанието на музиката на Марин Големинов, но изгражда един съкровен пантеон на българската национална автентичност.

„Нестинарка“, която от премиерата си през 1978 г. шества по българските и световни сцени като емблема на Балет „Арабеск“. Култовата творба на Марин Големинов е създадена през 1940 г. Пътят на спектакъла „Нестинарка“, преминава като през жарава. Хореографията е обвързана с Греъм техниката и националната традиция - факт, който не може да бъде преглътнат отведнъж, още по-малко приет с безрезервни овации. Смут предизвикват и „немите“ сцени, без музика, които маркират кулминациите. Това, което може да се потвърди за „Нестинарка“ с днешна дата, е, че е творба на майстор със замах, който владее езика на стилизацията и умее да извлича от традицията и съвременните танцови техники своя собствен начин на изразяване.

Маргарита Арнаудова и Марин Големинов /д/

Тази танцова икона, реставрирана от хореографката Олеся Пантикина, дъщеря на Маргарита Арнаудова и ново поколение артисти, е една от визитните картички на „Арабеск“ и днес. Първите изпълнители на „Нестинарка“ през 1978 г. са Румяна Маркова – Демна, Георги Михов – Найден и Радостина Найденова – Струна, както и Розина Камбурова, Симеон Петров и Магдалена Ботева. Новото поколение изпълнители на „Арабеск“, които поемат щафетата от 2004 г. насам са Даниела Иванова в ролята на Демна, Константина Ханджиева и Ангелина Гаврилова в ролята на Струна, Асен Наков и Никола Хаджитанев (гост-солист от Софийска опера в ролята на Найден. На спектакъла в памет на Маргарита Арнаудова (,30.06.1941 г.-08.11.1994 г.) наред с Даниела Иванова и Константина Ханджиева, за първи път в ролята на Найден един от утвърдените млади солисти на трупата – Васил Дипчиков. Припомнят от“Арабеск“. „След успеха на моята първа постановка на „боси крака“ - „Пролетно тайнство“ от Стравински - у мен се появи желание да поставя още един „бос“ балет, но български. „Нестинарка“ ме привлече с оригиналната си тема и с изразителната музика на Марин Големинов. Открих, че пластиката на босоногия танц особено органично се свързва с елементите на българския фолклорен танц. Получи се своеобразен пластичен език. Така неволно се оказах последователка на Мария Димова, автор на първата „Нестинарка“, чиито постановки никога не бях виждала.“Това са бележки на Маргарита Арнаудова отпреди 35 години. Любопитно е да се четат сега, когато балет „Арабеск“ отбелязва 80 години от рождението й и „Нестинарка“ се възприема днес като класика в българската хореография.Отбелязват още от „Арабеск“.

"Нестинарка"

И, разбира се, шедьовърът „Болеро“. Строгата геометрия на композицията, която канализира неукротимите страсти, постепенното надграждане на формата, следваща настъпателното развитие в музиката на Морис Равел, стройният порядък на непрекъснато променящите се като в калейдоскоп образи на танцовата магия.... Един истински апотеоз на творчеството на Арнаудова, който продължава да шества по сцените у нас и по света.

"Болеро"

Вълнението при среща със спектаклите на Маргарита Арнаудова беше неизменно – ние ги очаквахме като събития. Гледахме ги всеки път, когато се представяха. Нейният новаторски стил ни привличаше със своята оригиналност, дисциплинираност на изказа и богата метафоричност. Перфектният ѝ професионализмът беше неизменен и постоянно доказващ се чрез чистотата и сложността на хореографските й инвенции.

Следяхме дейността на трупата „Арабеск“ и перипетиите на оцеляването ѝ. Много по-късно научих какво е коствало всичко това на Маргарита Арнаудова и, че тя действително е отдала здравето и живота си на любимото си изкуство. "Не мога да отделя балета от себе си. Това не е професия, а живот“, казва тя и изповядва тези слова с целия си житейски и творчески път.

За 30 години тя създава огромно наследство за бъдещите поколения. Автор е на хореографията на над 60 балетни спектакъла, създадени с Балет „Арабеск“ и с оперно-балетни театри в страната. Нейни творби са сред най-големите успехи на балет “Арабеск” и балетните трупи в София, Русе, Варна, Пловдив, Стара Загора. Тя пресътворява в танц големи образци от световната и българска класика. “Ромео и Жулиета”, “Хамлет”, “Дон Жуан”, “Прометей”, “Абраксас”, “Сътворението на света”, “Жар-птица”, “Пепеляшка”, “Нестинарка”, “Нощта срещу Еньовден”, “Легенда за езерото”, “Корен дълбоко в небето”, “Сянката” и “Бариерата”, „Равноденствие”, „Още веднъж за любовта”,„Сюита на покрива”, „Човекът, когото обичам”, „Здравей Бродуей”, и много други. Работи върху музика на Бах, Стравински, Прокофиев, Малер, Равел, Бритън, Вила Лобос, Карл Орф, Шчедрин, Скрябин, Гершуин, Жан Мишел Жар и още и още.

„Десета незавършена“ по музиката на Адажиото от 10 симфония на Густав Малер

Балет „Арабеск“ преживява качествена еволюция под ръководството на Маргарита Арнаудова и се превръща в носител на новостта в танцовото изкуство за десетилетия. Стремежът на Маргарита Арнаудова е да поддържа репертоара на трупата на световно ниво и затова тя кани в “Арабеск” изявени хореографи от Европа, Русия и Америка, Тя развива и гастролиращия характер на трупата – под нейно ръководство „Арабеск” има многобройни турнета в цял свят.

Творчеството на Маргарита Арнаудова е изследвано многократно, но с времето не изменя стойността си. Спектаклите ѝ запечатват завинаги движението на един неуморим и вечно търсещ дух, който се превръща във вдъхновение за следващите поколения танцови артисти.

Текст: Мила Искренова

Снимки: Архив на „Арабеск“ и Стефан Джамбазов

P.S.на „въпреки.com”: „Арабеск“, въпреки сложното време, в което живеем и, въпреки трудностите пред артистите, продължава ярко и талантливо да не се предава и екипът му, в който е и Мила Искренова, да създава забележителни спектакли. През 2019 година на 35-то юбилейно издание на Празниците на изкуствата „Аполония“ в Созопол трупата беше удостоена с наградата „Аполон Токсофорос”.

Статуетката беше връчена на хореографката Боряна Сечанова, директор на забележителната танцова трупа при откриването на Празниците от артистичния директор на фондация „Аполония“ Маргарита Димитрова. Статуетката се връчва традиционно от фондация „Аполония” на творци със забележителен принос не само в българското, но и в световното изкуство.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Боряна, каквато я познавам

Твърде сложно и отговорно е да описваш човек, когото познаваш отдавна и, с когото си в една професия и даже в един жанр. Опитвам се да бъда безпристрастна, но едва ли ще успея да се дистанцирам от личното си възприятие и чувство към един от най-значимите творци в полето на танца у нас -  Боряна Сечанова, която на 12 април празнува своята 60-годишнина.

Написа за „въпреки.com” Мила Искренова, хореограф, танцов критик и педагог.

Нейната творческа биография започва от Държавното хореографско училище, което завършва през 1981 г., като класическа балерина, след което е приета в състава на балета на Софийската опера. Продължава образованието си в Москва, при проф. Олга Тарасова в ГИТИЗ, където се дипломира през 1990 със специалност балетна режисура. От 1991 започва нейното развитие като хореограф с постановки за множество трупи и театри, между които Национална опера и балет, Народен театър “Иван Вазов”, Държавна опера Стара Загора, Държавна опера Варна, Държавна опера Русе, театър “Пантданс” и други. От 2000 година е директор на Балет „Арабеск“.

Разбира се, спомените ми за Боряна са още от Балетното училище, но истинската ми среща с нея се състоя през 2001, когато станах част от екипа ѝ, като хореограф на „Арабеск“. Вече знаех за нейната работа с различни трупи, за преподавателската ѝ дейност в НУТИ и НБУ ( 1994-1997 г. е преподавател и директор на програма “Балетна режисура”), в Американския Университет в Благоевград и в  “St.JONЕ” Университет, Сеул, Корея ( 1997-1998 е преподавател по модерни танцови техники ). Нейното образование и професионален опит ме респектираха силно и предизвикваха голяма отговорност към ангажимента ми с трупата на „Арабеск“.

Мила Искренова на репетиция на "Следобедът на един Фавн" на балет "Арабеск"

Днес ми изглежда невероятно, че оттогава са изминали цели 22 години. Времената бяха, меко казано, доста променливи. Многобройни проблеми съпътстват всекидневно живота на трупата и се отразяват в широко отворените очи на нейния директор. Боряна посреща изпитанията с голямо храброст и стоицизъм, нагърбва се с непосилни задачи, понякога плаща със здравето си. Отнася се с такт и разбиране, както към артистите от „Арабеск“, така и към своите сътрудници и колеги от други жанрове. Шие костюми. Подрежда декори - веднъж с вода в дробовете и последвало лечение в болница... Тя сигурно няма да одобри, че разказвам тези неподозирани от публиката детайли от всекидневната дейност на един директор, но точно те са ме поразявали най-силно в личността на Боряна. Волята, стоицизмът, търпението и даже чувството за хумор, с които посреща изпитанията на съдбата и оценява житейските събития.

"Пандора"

Звучи респектиращо, че вече 22 години Боряна Сечанова ръководи трупата на „Арабеск“. През този период тя успя да съхрани основните традиционни линии в развитието на трупата от нейното създаване, като преносител на най-доброто от съвременните тенденции в развитието на танца. Тя поддържа постоянно професионалния тонус и артистичните рефлекси на танцьорите, срещайки ги с утвърдени европейски, американски и български хореографи. Дава път на младите таланти в хореографията и смело защитава правото да се експериментира в полето на танца чрез нестандартни опити на начеващи хореографи. Изисква ниво и винаги настоява за високи критерии при оценката на едно произведение, особено, ако е от репертоара на трупата.

Оставям на критиците и теоретиците да изследват и анализират  хореографското творчество на Боряна Сечанова. Моят субективен, колегиален поглед  винаги е бил обусловен от професионално любопитство, проследяващо отблизо стилистичното развитие в нейните творби. В спектаклите на Боряна се наблюдава постоянно присъстващ, монолитен синтез между академичната основа и постоянно променящите се принципи на съвременното танцово мислене. Тя никога не залита към повърхностната атрактивност и евтиния ефект.

"Ромео и Жулиета"

Напротив – остава вярна на строгостта на академичната рамка спрямо композицията и музикалната интерпретация, но същевременно  разчупва тяхната „правилност“ с оригинални хореографски и театрални хрумвания. Танцовият език е елегантен, изобретателен  и музикално обвързан –  успяващ да доведе авторската мисъл до съзнанието и емоцията на зрителя.

„ Птиците“ (2002), „ Фауст“ (2003) „Кармина Бурана“ (2006), “Дневникът на един съблазнител“ (2004),  „Дон Жуан – обожание и насилие“ ( 2007),  „Колекция Кармен“ (2013), „Пандора“ - камерна опера с хореографски сцени (2015), за него може да прочетете на https://въпреки.com/post/117505380931/,  „ Ромео и Жулиета“ ( 2017),  „ Пафа“(2021), „Ефектът Галатея“ (2022), за него може да прочетете на https://въпреки.com/post/677410943979913216/ и други, придружени от много пътувания и награди, очертават и експонират развитието на нейния хореографски почерк и интереса ѝ към вечни, понякога митологизирани теми в изкуството. Боряна Сечанова се отнася с респект към класическите сюжети и ги разработва прецизно и с артистично вдъхновение. Хореографските образи са визуално подплатени и изваяни – едно истинско удоволствие за изкушения от танца зрител.

"Ефектът Галатея"

Повече от две десетилетия Боряна Сечанова успешно съчетава таланта на хореограф с уменията на ръководител. Нейното присъствие на сцената и в общността на танца у нас е един от гарантите за високи критерии в изкуството. Искрено се надявам, че взаимодействието ѝ с трупата на Балет „Арабеск“ ще продължи още дълго време, за да радва публиката с все по-интересни и очарователни спектакли.

Текст: Мила Исренова

Бележки на редактора: Преди пет година за „въпреки.com” Боряна Сечанова каза: „„Арабеск” за мен e всичко. 17 години съм вече в „Арабеск” – това е изключително дълъг период. Всеки път си казвам: „Да, стига вече, защото идва младо поколение. Една такава трупа трябва да живее на бързи обороти!”. И продължи:  „Но по някакъв начин непрекъснато се оказва, че все още имам някаква визия, някаква идея за тях какво ще се случи. Като мое семейство  е вече „Арабеск”!

Боряна Сечанова

Много е трудно особено в последните 20 години, защото „Арабеск” се занимава със съвременен тип изкуство. Спектаклите са различни. У нас по-традиционно се възприема класиката и класическия балет. Специално в България съвременният танц идва доста по-късно, отколкото в Западна Европа като култура. Затова, може би, пътят на „Арабеск” никак  не е лесен, защото той трябва да наложи една естетика, която, все пак, не е толкова близка до естетиката на българина. Българинът обича повествователни спектакли, история, да се разказва нещо, докато съвременният танц и въобще съвременното изкуство е далеч по-абстрактно, далеч по-мислещо. Някой път не е толкова красиво, занимава се с теми, които са различни, карат те да направиш оценка, да преосмислиш света около себе си. Може би затова спектаклите на „Арабеск” остават в едн�� ниша…Но не е само „Арабеск”, като говорим за съвременно изкуство, важи за всички изкуства, например съвременната музика. Това  може да се оцени малко по-нататък.”. Разговорът с нея тогава може да прочетете на https://въпреки.com/post/164564014051/

Боряна Сечанова при получаване на наградата "Аполон Токсофорос“за балет „Арабеск“ на фондация „Аполония“ 2019

И продълж��ва заедно с колегите си красивия път на „Арабеск“ с въображение, любов, Да е честита, здрава, вдъхновена и вдъхновяваща! Пожелаваме ѝ го с обич и уважение! ≈

Снимки: архив на балет „Арабеск“ и Стефан Джамбазов

P.S. на „въпреки.com”: Награди на Боряна Сечанова: През 1996 получава Първа награда за съвременна хореография на Международния балетен конкурс във Варна, Носител е и на наградата на Софийската община за най-добър спектакъл – за  “Фауст” ( 2003 г. ) 2004 г. – Награда на град Варна за  най-добър спектакъл – “Дневникът на един съблазнител”, заедно с Цветанка Петкова-Стойнова получават наградата “Кристална лира” за творчески екип за спектакъла “Кармина Бурана” през 2006 г., награда „Аполон Токсофорос“за балет „Арабеск“ на фондация „Аполония“ 2019 и други.

[vprki]

Критичен поглед: Наградите ИМПУЛС еманципират танца в България

За първи път танцовата общност излъчва номинации за награди в собственото си изкуство. Подобно на Оскарите оценките се дават без жури, от самите професионалисти. Идеята на наградите за танц е за тях да гласуват всички участници в танцовия процес в страната. Написа за „въпреки.com” Мила Искренова, хореограф, танцов критик и педагог.

Танцьори, хореографи, критици и теоретици могат да дадат преценката за цялата годишна продукция в областта на класическия балет, съвременния танц, цялостна дейност на хореографи , танцьори и трупи, както и за изключителен принос към танцовото изкуство у нас. Идеята е много ценна, защото освен че дава доста цялостна и подробна картина на танцовата продукция през изминалия период, тя действа стимулиращо на мотивацията на танцовите артисти и повишава интереса им към случващото се в различните танцови жанрове. В гласуването се включиха 70 професионалисти от цялата страна, които предложиха, оцениха и класираха 90 изпълнители, 65 хореографи, над 100 заглавия и 19 трупи/компании в областта на класическия и съвременния танц за периода 2019 и 2020 година. Само по себе си това е едно важно проучване и съизмерване за сцената на танцовото ни изкуство.

На 10 юли бяха връчени за пръв път годишните награди на професионалната танцова ��бщност “ИМПУЛС”, за постижения в класическия и съвременен танц. Церемонията се състоя на откритата сцена в парка на Военната академия. Призовете връчиха изявени творци от полето на танца у нас. Инициатор на наградите е Росен Михайлов, хореограф, режисьор и продуцент, който обяви намеренията си още в края на миналата година пред медиите:

Росен Михайлов, снимка: архив

"От доста време замислям тези награди и винаги се отказвам в последния момент, но този път реших, че именно в кризата появяването на такава инициатива от една страна ще даде импулс за мотивация на артистите да продължат да работят, ще даде импулс за зрителите да продължават да имат интерес към танца......Те също помагат за вътрешния диалог в сектора, защото често хората са съсредоточени върху собствената си дейност. Идеята е тези награди да дадат повече активност в тази насока. Няма комисия, която определя номинациите. Всеки един член от професионалната общност има право да подаде по три предложения за всяка от категориите",.

Отдавна професионалната танцова общност в България заслужаваше тези награди, които изваждат танца като жанр от периферията на обществения интерес и го еманципират като отделна артистична дейност, заслужаваща собствено признание. Досега наградите за танц се връчваха единствено от Съюза на артистите, като част от театралните награди ИКАР. От тази година танцът в България ще се радва на самостоятелни награди, които ще отличават най-силните и впечатляващи присъствия в различни измерения на танцовото изкуство. Засега наградите нямат специално финансиране, независимо, че организаторите са кандидатствали нееднократно пред държавните културни институции. Това е донякъде обяснимо, защото начинанието е ново, но то има силно положителна перспектива, със силно стимулиращо за танцовото съсловие значение. В годините напред наградите ИМПУЛС сигурно ще дооформят своя облик и ще прецизират оценките си, но първото им издание е силно обещаващо и заредено с позитивизъм.

Мила Искренова на репетиция на "Следобедът на един фавн" в "Арабеск, снимка: Стефан Джамбазов

Началото е поставено и във връзка с това инициаторът на наградите, хореографът Росен Михайлов. даде своите отговори на няколко въпроса, свързани с тяхното възникване и бъдещо развитие.

Мила Искренова: Какъв беше поводът, "импулсът", да инициираш награди на танцовата общност? Кога се роди тази идея?

Росен Михайлов: Идеята за създаването на годишни танцови награди зрее от доста време в мен, близо 5 години. Даже няколко пъти се опитвах пред различни институции (МК, СПК) да кандидатствам за финансиране на създаването на подобни награди, но всеки път се сблъсквах с недоверие и неразбиране за подобно начинание. Даже в един момент се уморих от отказите и обидата, която се натрупваше с мен. Всички тези отрицателни отговори само затвърждават убеждението ми, че у нас на професионалния танц се гледа с пренебрежение, което обяснява трудното битие и доста шизоидно съществувание на българския танц. От една страна ние сме от малкото европейски страни, в които танцът продължава да живее притиснат в ъгъла. Ще изброя само няколко неща. Нямаме нито една сцена с държавно или общинско финансиране, която да представя само танц, за разлика от широката мрежа от драматични и оперни театри, концерни зали, галерии, музеи и библиотечни центрове. Няма нито един самостоятелна танцова трупа в системата на държавните или общински културни институти. От друга страна българските танцови артисти са едни от най-конвертируемите. Няма да изброявам имената на успешно реализиралите се и приемани като у дома си по световните сцени, защото примерите са много и не бих искал да пропусна някой.

Истинският “импулс” за създаването на танцовите “импулси” се оказа пандемията, която накара света да спре. И някак си точно в тази ситуация, която сякаш рушеше света, такъв какъвто го познавахме, аз реших че е много важно да се даде началото на една нова (макар и доста закъсняла) инициатива, която да ни помогне да излезем от емоционалния ступор, причинен от Covid - 19. И така, разчитайки само на собствените си “мускули” и подкрепата на колегите съподвижници започнах всичко. Тези награди не са само за артистите - да покажат постиженията и оценят усилията им, но и за публиката, която да си припомни всички онези прекрасни танцови представления, които са я развълнували и потопили в една друга реалност.

Петя Колева-Вучов и Стефан Вучов, снимка: архив на "Арабеск"

Тук трябва да се каже че институциите (в частност експертните комисии на МК в сесията за танц и на НФК в програма “Публики”) дори и след успешното провеждане на първото издание, продължават да не р��збират ценността и стратегическото значение на годишни танцови награди “ИМПУЛС”. Но този път тези откази не могат да ме разколебаят, защото знам, че зад наградите стои танцовата общност, която припозна в тях своя форум за съизмерване и утвърждаване.

М. И.: Какво отличава тези награди от наличните вече награди за танц?

Р. М.: Няколко са откликите на тези награди от съществуващите: Първо основните принципи залегнали в учредяването на тези награди са демократичност, прозрачност и представителност на цялата професионална общност на класическия и съвременния танц в България. Демократичността се крие в механизма за номиниране и присъждане на наградите, в които няма селекционни комисии или жури. В първия етап по номиниране право за участие имат всички изпълнители, хореографи, преподаватели, критици и други в личното си качество, които имат минимум 3 години професионален стаж в областта на класическия или съвременния танц, независимо от тяхната обвързаност с конкретна трупа, институция или културен оператор в областта на танца в България. Всеки задължително прави 3 предложения в категория - в противен случай гласът му не се зачита.

След етапа на преброяване и излъчване на официалните номинации, право да гласуват за присъждане на наградите имат само тези които са участвали в първият етап. Много важен за мен е принципът, че организаторът не се намесва с предварителна селекция или с влияние върху финалната оценка. Единствената му роля е да събере предложенията в отделните категории и да преброи гласовете за всяко едно.Прозрачността на процеса е гарантирана с пълната информираност на участниците. След преброяването те получават освен анкетните карти с имената официалните по 3 претендента в категория и пълното класиране на всички направени номинации с гласовете за тях, както и пълен списък на гласуващите. И накрая най-важната отлика на “ИМПУЛС” е представителността и обхвата на сектора в неговата цялост, за разлика от съществуващите до сега награди за танц, които често са просто една или две подкатегории за танц, включени в годишните награди за театър, музика или някое друго сценично изкуство.

"Шахнаме" в театър "Азарян, режисьор Елена Панайотова, хореограф Росен Михайлов, музика Николай Иванов и изпълнение на живо Марина Великова, снимка, архив на НДК

М. И.: Наградите се присъждат от самите професионалисти - танцьори, хореографи, теоретици и критици. без жури - защо избра този начин на оценяване?

Р. М.: Защото смятам, че в изкуството и най-безпристрастната оценка като професионалисти остава субективна и дълбоко вярвам, че сборът от повече субективности, би дал една по-обективна оценка на целия сектор. Не казвам перфектна, но реалистична и достоверна снимка на процесите и състоянието на българския танц. Друг мотив е желанието да провокирам консолидация, климат на взаимно уважение, интерес към работата на другия и създаването на чувство за принадлежност към определена професионална гилдия.

М. И.: Предвиждаш ли финансиране на наградите и от какъв тип?

Р.М.: Макар ценността на подобен род награди (да вземем Оскарите, например, които функционират на подобен принцип) да не се определя от финансовото им измерение, а по-скоро от оценката, която получаваш от колегията, за ще продължавам усилията в посока набиране на награден фонд за лауреатите. Но дори и “ИМПУЛСИТЕ” да останат без парично покритие, за продължаване и развитие на тази инициатива е необходимо финансиране. За една истинска и празнична церемония, за нейното заснемане и реклама, не на последно място и за самото администриране и организация на цялостния процес. Както ти казах вече няколко години се опитвам да намеря стратегическо финансиране и ще продължа да го правя. Освен към наличните национални и регионални фондове отговорни за стратегическото финансиране на културата у нас, усилията ми са насочени и към намирането на корпоративни донори и към изграждането на механизми за самоиздръжка на Годишните танцови награди “ИМПУЛС” и акумулиране на средства от допълнителни и съпътстващи дейности.

Снежана Дескова, снимка: Държавна опера, Стара Загора

М. И.: Какво значение имат тези първи по всеобхватния си характер награди за танц?

Р. М.: По тази тема може да се говори много. Но най-важното е популяризирането на постиженията на отделни творци и на танца като цяло. Повишаване видимостта на това изкуство за широката общественост, да формира вкус и апетит за танц. Колкото е по-популярно едно изкуство, толкова то е по-достъпно за публиката, без да се налага да бъде компромисно по съдържание и форма.

М. И.: Как виждаш развитието на Наградите за танц "ИМПУЛС"?

Р. М.: Светло надявам се….Започнах наградите, макар и много добре обмислени като цели, категории и регламент, но без предварителни очаквания и неоправдани амбиции. И някак естествено в процеса на осъществяването им се очертаха няколко основни посоки, по които трябва да се работи паралелно в бъдеще. Някои от тях засегнах, когато говорих за финансирането, за които няма да се спирам по-подробно. Но искам да отделя специално внимание на една от приоритетните линии, която макар не е пряко свързана с осъществяването и провеждането на бъдещите издание, ще е определяща за жизнеността не само на наградите но и на целия сектор. Когато през март поканих танцовите артисти да се включат в моята инициатива и да подават предложения, започнах да получавам обаждания и запитвания за това кое, кога и къде се е случвало и дали попада в периода 2019 и 2020 (първото издание на “ИМПУЛС” обхвана последните две години). И така се оказа, че единствения и достъпен източник на коректна информация бяха отново самите артисти.

Марта Петкова и Никола Хаджитанев на репетиция, снимка: Стефан Джамбазов

Макар всеки проект или премиера да са отбелязани от различни медии, се оказа че няма единен информационен портал, който да отразява новите премиери и да представя дейността на хореографи, трупи и изпълнители. Създаването на цифрова платформа ще бъде не само от полза в проследяването на актуалните процеси и събития, или популяризиране развитието и организацията на наградите, но ще постави началото и за натрупване на танцов архив какъвто липсва в България.

М. И.: Какви са реакциите след първото издание?

Р. М.: Основната реакция сред гилдията и извън нея е въодушевление, одобрение и интерес. Сякаш наградите помогнаха на сектора или по-скоро на артистите да се събудят от принудителната кома, причинена от пандемията, да се усетят отново значими и забелязани, да получат и дадат оценка за собствените или постиженията на другите. И, може би, най-ценната реакция беше в това, че всеки разбра, че не е сам в настоящата тежка ситуация и, че истинската битка, която ни предстои не е с Ковид, а с отдавна хроничните заболявания на българския танц, породени от отдавна замитаните проблеми и (често пъти неприкрито) неглижиране на танца.

М. И.: Предвиждаш ли разширяване на категориите, примерно, с награда за теоретично изследване и критика?

Р. М.: О да, със сигурност в бъдещите издания ще има обогатяване на категориите, в които се връчва “ИМПУЛС”, като задължителните, например, за сценография, костюми, музика и лайт дизайн. Може някои от съществуващите вече категории също да бъдат модифицирани, например “Хореография към други сценични или аудио-визуални продукции” може да бъде разделена на две. “Хореография за други сценични (театър, опера, мюзикъл и други) продукции” и “Хореография за аудио-визуални продукции - филми, музикални или рекламни клипове, визуални инсталации и тн. Обмислям и категории за дебюти. Награда за теоретично изследване и критика е, наистина, много добра идея. Дано подобна награда да мотивира повече хора да се занимават с анализ и отразяване на танца в неговото многообразие на проявления, а не само в тясната територия на личните естетско - идеологически предпочитания на критика.

"Снежната кралица" - хореограф Ангелина Гаврилова, снимка: архив на "Арабеск"

М. И.: Какво самочувствие дават тези награди на танцовото съсловие?

Р. М.: Дава оправдано самочувствие на равноправно по постижения и динамика на другите сценични изкуства, макар и в неравноправно положение по отношение на съществуващата инфраструктура, финансова инвестиция и институционална подкрепа.

Това сподели Росен Михайлов пред Мила Искренова. А тя обобщава на финала на текста си: Първото издание на танцовите награди “ИМПУЛС” ми припомня знаменитото изказване на Константин Иречек: “Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за благото на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо.”. Отнася се в пълна степен за професионалния танц в България.

Текст: Мила Искренова

А ето и наградите и аргументацията за тях:

Марта Петкова и Никола Хаджитанев са носителите на първите награди за танц "ИМПУЛС". Изявените артисти от Софийската опера са победителите в две от 10-те категории - за изпълнител на класически танц сред жените и мъжете.

Двама от солистите на балет "Арабеск" - Петя Колева-Вучов и Стефан Вучов, са фаворити в категориите за изпълнител на съвременен танц сред жените и мъжете.

За оригинална хореография на авторско танцово представление е отличена Ангелина Гаврилова - за представлението "Снежната кралица", продукция на "Арабеск".

За постановка на класическо или aдаптация на съществуващо танцово произведение наградата получи Снежана Дескова - за постановката на "Шопениана", продукция на Държавната опера в Стара Загора.

За хореография към други сценични или аудио-визуални продукции наградата е за Росен Михайлов за "360 градуса" - танцов филм, продукция на "Хетероподи".

Танцова трупа/компания на годината е "АРАБЕСК" за Десетия конкурс за съвременна хореография за наградата на Маргарита Арнаудова, "Опера Diva", "Снежната кралица", "Самотници", "Следобедът на един фавн" и други.

Танцова продукция на годината е Десетият конкурс за съвременна хореография за наградата на Маргарита Арнаудова с хореографи Деян Георгиев, Надежда Дичева, Tаня Кацарова, Коста Каракашян, продукция на "Арабеск".

Специалната награда за цялостен принос в развитието на българския танц е за Елисавета Груева-Маринова. Тя е дългогодишен репетитор на балета на Софийската опера, балет "Арабеск" и много независими танцови проекти, танцов педагог, възпитал много поколения, общественик и танцов адвокат. "Нейният артистичен и чисто личностен принос е еднакво ценен и се разпростира в областта и на класическия, и на съвременния танц в България. Нейната фигура и дейност на обединител, медиатор, ментор и ревностен защитник на танца в най-пълна степен въплъщава философията на танцовите награди "ИМПУЛС", аргументират се организаторите.

Една от награ��ите - картина на Мила Искренова, снимка: личен архив на авторката.

И все пак призьорите получиха своите великолепни награди - Мила Искренова дари свои картини, създадени специално за наградите. Всяко от платната - графики, акварел и масло, са тематично свързано с танца. Тя самата има вече няколко изложби, посветени на танца, природата и човешките състояния.

Очакваме следващото издание на наградите „ИМПУЛС“.

Снимки: Мила Искренова, Стефан Джамбазов, архив на театрите

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Винаги остава нещо скрито, колкото и да се вглеждаме

Районът на столичната улица „Врабча“ от години вече се оформя като едно от артистичните места на София. Центърът на града ни има своите специални улици, за които сме писали неведнъж. А вече и ул. „Врабча“ създава такава атмосфера – започва от сградата на Националната опера и балет“ и завършва с Музикалния театър „Стефан Македонски“ и балет „Арабеск“. А между тях галерии „Аросита“, „Depoo“, магазини за художнически материали, уютни малки кафенета.

На ъгъла с улица „11 август“ беше ателието с изложбена зала на Светлин Русев. След смъртта му е заключено и самотно, но знае ли човек…На същата тази „11 август“ е апартаментът-музей на художничката Вера Недкова, където се правят и великолепни изложби като част от артистичната програма на Националната галерия. А малко по-надолу в посока към бул. „Дондуков“ е чудесната галерия „Little Bird Place“. Фондация „Въпреки“, с подкрепата на Програма „Европа“ на Столична община организирахме в годините три важни събития с участието на много млади хора и изявени български музиканти, артисти, художници на ул. „Цар Самуил“.

Но на нашето внимание са последните изложби в „Аросита“ и в „Depoo“. Двете галерии са почти една до друга и често съвсем колегиално и приятелски едновременно създават артистичните си събития и става истински празник и вътре и вън. „Аросита“ е с по-дълга история, създадена 1990 година от семейството на художниците Росица, Екатерина и Кольо Гецови. Но вече много години Роси е сърцето и душата на галерията. Галерия „Depoo” се появи 2020 г. като идея на Ники Шушулов, Теди Лихо и Васко Славков (арт/криейтив директор), работещи в сферата на съвременното изкуство и комуникационен дизайн и обединени около създаването на концептуален склад – депо за съвременно изкуство.

Припомняме, че през 2014 година на 1 май талантливият художник и скулптор Венци Занков, който връчва учредения от него приз Железен орден за съвременно изкуство награди Роси, както я наричат приятелите ѝ и галерията. Обосновава с това, че „го дава на хора в страната, които не се набиват толкова в публичното пространство, но вършат работа. Росица Гецова и галерия „Аросита” е място, където се излага съвременно изкуство в най-широк аспект. Без да има битки какво е съвременно изкус��во, кое е по-съвременно, кое е по-малко съвременно. Няма го напрежението на групировки, кланове. Там е едно спокойно място и това може би е единственото място, където се показват такива творби“, каза тогава Венци. И продължи: „Някак си аз трябва да заслужа това, че давам орден, казва художникът и скулптор“. Венцислав Занков тогава за пети път връчи на 1 май – на връх рождения си ден Железния орден за съвременно изкуство на свое име. Датата съвпадна и с последния ден на неговата знаменита изложба „О, щастливи дни” в галерия „Райко Алексиев” в София. А орденът 2014 година, този път два, Венци присъди на галеристката на „Аросита” Росица Гецова и на скулптора Спартак Дерменджиев – Парис.

Да се върнем към днешния ден – изложбата в „Аросита“ „Скритият камък“ е обща изложба на Росица Гецова и Дарина Пеева, която живее и работи във Виена. В „Depoo“ изложбата „Прераждане“ е на проф. Десислава Христова. И една любопитна подробност – тя е работила като галерист и куратор в галерия „Аросита“ (2007 – 2011). По същото време през 2009 година става редовен преподавател в НХА по „Графика и композиция“, а от 2019 г. е професор в НХА. И двете изложби са много лични за авторките като преживявания, като усещания за всичко, което се случва около нас и заедно с това, какво стои зад нас във времето далечно или близко. За експозицията в „Аросита“ Росица Гецова пише концептуално, но и емоционално. А въпросите, които си задаваме са философски. Интерпретацията е избор на зрителя. „Храмът Рьоан-джи е известен със своята знаменита градина с камъни в Киото, Япония.Той е от голямо културно и историческо значение и е включен в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. Рьоан-джи е построен от Хосокава Кацумото през 1450 година. Петнадесет черни необработени камъни, организирани в пет групи, от която и да било гледна точка на посетителите в градината от този ред на 15-те камъка винаги един е извън погледа, скрит от другите камъни. Всеки вижда 14 камъка от своята гледна точка.

Градината е символ на учението на дзен будизма, осъзнаване на текущия момент и прозрението в същността на нещата чрез личния опит. Какво е значението на градината? Някои оприличават пейзажа ѝ с острови в бурен поток, а други – с появяващи се от мъглата планински върхове. Има и такива, които смятат, че градината не символизира нищо, а е просто абстрактна подредба на обекти в пространството, която цели само и единствено да провокира медитация. От определена гледна точка разположението на камъните напомня формата на дърво, позната ни от природата, но дори това вероятно е спекулативна, чисто визуална интерпретация. Може би някъде там се крие и тайната при създаването и съзерцаването на градината – да отнемем на погледа способността “да гледа визуално”. Едва тогава ще видим скритото – може би петнайсетия камък. По десетки начини се тълкува същността, която е вложил преди векове мъдрият монах в петнайсетте необработени камъка, пръснати по белия пясък. Прави се крачка около пясъчния правоъгълник и отново се виждат четиринадесет камъка. Петнадесетият – същият, който досега е останал скрит, сега се оказва сред тях, а изчезва друг. Следваща крачка – същият гениално планиран хаос се осъществява отново – оказва се, че откъдето и да погледнеш, един от камъните винаги остава скрит.

От изложбата "Скритият камък"

Това е нагледен модел на познанието и езотерична метафора. Колкото и да търсим, непременно нещо ще остане неизвестно, непресметнато, несъобразено. Сигурни сме, че виждаме всичко, и не ни и идва наум, че има още нещо, което не виждаме. Можете да попитате пълната с хора галерия от противоположната страна на градината – те виждат абсолютно еднакъв брой камъни. Но всеки вижда своите четиринадесет камъка. Може би смисълът на градината е в това, че хората възприемат едно и също нещо по различен начин, всеки – по свой? И при това на никой от източните хора не му идва наум да твърди: “Аз виждам света правилно, а останалите – не.“ Бих допълнила – за разлика от нас европейците, особено тези като нас от източната ѝ част… Дарина Пеева и Росица Гецова, представят интерпретация на скрития камък - огледална инсталация с подбрани фотографии на дъщерята на Роси Екатерина, трето поколение художничка, от пътуването ѝ в Япония, графика, обекти и видео. Посланието е по различен начин да открием скритото в себе си или да извадим нещата, които крием. Сега след сложния ни живот повече от година заради пандемията от Covid-19 като че ли е още по-важно, защото трябва да си върнем живота на близост и споделяне на живо с тези, които обичаме.

От изложбата "Скритият камък"

А ще може ли да се отскубнем от Матрицата, сега под формата на затваряща ни пандемия с месеци и почти не ѝ се вижда краят. Малко въздух и хайде чака ни отново поредната вълна. Да си спомним един емблематичен художествен феномен. от навечерието на новия XXI век, когато филмът „Матрицата“ на Сес��рите Уашовски създаде култова антиутопия на Системата, при която научният прогрес води до възхода на интелигентните машини, а човешките същества са обречени да водят подчинен и илюзорен живот в изцяло виртуално създадена действителност. Към тези размисли ме провокира, в най-добрия смисъл на думата, Десислава Христова със споделеното от нея за изложбата ѝ „Прераждане“ в галерия „Depoo“: „Възможно ли е пренареждането на матрицата? И на коя матрица? Темата е вдъхновена от участието ми във фестивал „Процес – пространство“ в Балчик в началото на юни 2021 г. Според квантовата физика имаме неограничен брой възможни минало и бъдеще и това е достатъчно да настрои вътрешната ни изобретателност и сила. С едно пренареждане е възможно спомените и ограничаващите вярвания и визии да се трансформират. В осмата ми самостоятелна изложба използвам понятия, системи и образи, които отдавна присъстват в творчеството ми. Чрез трансформиране на разпадащите се строителни арматури до изчистени геометрични абстракции пренареждам пространството на собствените си вътрешни парадигми“.

От изложбата "Пренареждане"

Припомням, че надслова на фестивала „Процес – пространство“ беше „Пренареждане на пластовете“. А Пенка Минчева като организатор обосновава и контекста, в който фестивалът се проведе след всичко, което преживяхме в глобален и личен план. „През 2020 г. много неща се промениха по света и обстоятелствата докоснаха и художествените среди. В началото на същата година фестивалът загуби основателя си Димитър Грозданов, настъпи локдаун и „Процес – Пространство“ се проведе онлайн, както много други събития по света. По някаква причина животът ни се обърна с главата надолу и ни накара да преосмислим ценностите и да пренаредим начина си на живот и създаване / представяне на изкуството. Светът трябваше да изпита най-глобалната трансформация на 21 век. „Пренареждане на пластовете“ се отнася към ценности и физическо или цифрово движение, което чрез технологии и професионални умения може да се постигне на място и от разстояние. Способността да се приспособяваме към определени обстоятелства ни прави креативни и провокира комбинативно мислене. Следователно, човек може да се обърне към себе си, да се разрови в натрупаните слоеве на знания и опит, и да ги приложи в реалността, такава, каквато диктува тя да бъде днешното време. Артистично погледнато, повторното пренареждане на местата на пребиваване, живеене и творене е естествен акт на изкуството, присъстващ в творчеството на редица автори. Подобни арт резиденции провокират тези процеси. Перспективата се променя и се отразява в творческите търсения и всичко, което искаме да постигнем е част от работната атмосфера и процесът“.

От изложбата "Пренареждане"

И Десислава Христова споделя в изложбата си точно тези свои пренареждания и презареждания. Вероятно те са и нашите, но всеки има своя изказ, често премълчан, рядко споделен. Но художничката ни помага с творбите си да открием нейните преживявания и въжделения, за да разберем своите, но само ако имаме чувствителността да разберем другия. А тогава ще разберем и себе си и, макар да е почти невъзможно, и света. Без да подозира Десислава Христова ме върна в едно мое младежко време, когато бях силно увлечена от физиката и постиженията ѝ, особено в областта на квантовата физика, дълга история. На един дъх прочетох лекциите на американския физик Ричард Феймън с Нобелова награда по физика за постижения в квантовата електродинамика като част от квантовата теория на полето,1965 година заедно с Джулиан Швингър и Шиничиро Томонага. Нека не ви звучи само научно, защото това са светове, открити не толкова отдавна, в които се отзовахме и все още не сме разбрали като човеци къде сме в тях. Те ли са матрицата, която вълнува Десислава Христова в изложените ѝ творби в галерията. Вероятно ще са ѝ странни моите асоциации, но ги е провокирала и то дълбоко. Но това е изкуството – може да ни отведе в неподозирани състояния на духа ни.

От изложбата "Пренареждане"

Десислава Христова реализира и участва в множество кураторски проекти, в международни и национални графични уъркшопи и пленери в България, Китай, Нова Зеландия, Хърватска, Сърбия и Франция. Нейни творби са част от престижни национални и международни графични форуми, някои от които Международно биенале на графиката Варна; Триенале на графиката София; Международен конкурс за графика Jesús Núñez; Maximo Ramos; CAIXANOVA; Kochi; SMTG Krakow и др. Носител на няколко награди и номинации за графика в България и Испания. Миналата година през октомври тя беше в основата да бъде представена специалността "Графика", една от най-старите в НХА, съществуваща почти от самото създаване на Държавното рисувално училище през 1896 г. в изложба в галерия „Академия“. Експозицията бе първи опит да се проследят отделните периоди от дългогодишната история на специалност Графика. В нея са включени над 100 произведения - от Музейната сбирка на Национална художествена академия, от архива на катедра Графика и частни произведения на възпитаници и преподаватели.

От изложбата "Пренареждане"

По такъв философски неподозиран път двете изложби вплитат в зрителя усещания и вълнения, в които всекидневието не му дава възможности да се вглъби. А си заслужава! Разходете се по улица „Врабча“ и непременно вижте изложбите в „Аросита“ и в „Depoo“.

Текст: „Въпреки.com“

Снимки: Архив на галериите

[vprki]

Толерантността е в различието, не в безразличието

„Толерантността като култура” беше темата на арт хепънинга, организиран от Фондация „Въпреки” с финансовата подкрепа на Програма „Европа” на Столична община. Хепънингът беше отново за трети път на знаковата софийска улица „Цар Самуил” в отсечката между „Денкоглу” и „Солунска”. На това място има много галерии и духовни пространства, а център на събитието беше едно от тях - Derida Dance Center.

Темите „Толерантността като култура” ��ли „Културата като толерантност” бяха изговорени, изтанцувани и изрисувани от партньорите ни по проекта от 134 СУ „Димчо Дебелянов“, Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”, Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука”, Derida Dance Center, галериите „Интро” и „Париж”, Полският институт и столичния район „Триадица”. Културата е толерантност по самата си същност – опит да разбереш света и хората. Но и толерантността включва в себе си културата на общуване, емпатията, интересът към различието и различните, към хората, животните и природата. Много може да се говори за толерантността – за нейното присъствие или отсъствие в обществото, особено при нас. Гордеем за спасението на българските евреи, но сме безразлични към различни неофашистки прояви у нас по стадиони, шествия, а дори и сред подрастващите след сблъсъци на противостоящи си групи от тийнейджъри.

Но има ли нещо общо между толерантността към различните и различието, и безразличието към подобни прояви. Затова и предложихме две теми за есетата на учениците: „Не съм съгласен с това, което казвате. Но ще пожертвам целия си живот, защитавайки правото ви да изказвате собственото си мнение“ – Волтер. И друго: „Безграничната толерантност води до изчезване на толерантността. Трябва да се борим за правото да проявяваме нетолерантност към нетолерантните” - Карл Попър. 

Учениците от Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука” представиха своята изложба “Социален плакат” в галерия “Интро”. Сред присъстващите беше и директорката на училището Лили Балева /ц./

А ето и някои от мненията на учениците: „Идеята за толерантността е да приемем различията между хората. Само това обаче не е достатъчно за едно развито общество. Толерантност без отговорност не е толерантност, а безразличие. Казват, че мълчанието е знак на съгласие. Ако „толерираме” несправедливост, нима това не е същото като това да се съгласим с нея?”, пита Ния Тодорова от 12 „а” клас на 134 СУ „Димчо Дебелянов”.

Директорката на 134 СУ “Димчо Дебелянов” Весела Палдъмова /л./ също беше сред своите ученици

Толерантност не означава да сме еднакви, а да приемем, че сме различни и да уважаваме различията, се отбелязва в доста от есетата. Мартина Цекулова от 10 „б” клас на 134 у-ще пише: „Толерантност притежават онези, които умеят да осъзнаят различията между хората и ги приемат за необходими. Замислете се: „Кой би искал личност, която да бъде напълно като него”. Колкото и лицемерно да звучи – няма такъв човек. Различията са тези, които ни ръководят по пътя на живота.” А Мая Петкова от 12 „а” клас на 134 у-ще пише в есето си: „_Толерантността е нормата, която ни помага да се адаптираме, да съжителстваме с многообразието от религии, култури и прояви на човешка идентичност”. _

Божидара Иванова /на снимката вдясно/ от 10 „а” клас на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука” пък споделя: „Наскоро чух изказването на една американка, която твърдеше, че този начин е правилният за борба срещу расизма, защото „всички хубави неща се постигали с революция, а всяка революция започвала с вандализъм”. Дали това е пътят? Историята неведнъж е показвала, че нещата постигнати с насилие са нетрайни. Каква толерантност в насилието? Може ли едно движение, с такава мирна идея като постигане на толерантност и разбирателство, да постига своите цели чрез насилие?!”, пита Божидара Иванова и сочи като обратен пример принципите на Махатма Ганди за ненасилието и положителните резултати, които постигна неговото движение в Индия.

Марина Великова

Впрочем Индия и толерантността присъстваха и в друг модул на събитието – в концерта „Отразена луна” - дзен импровизации върху вибрациите на тишината - на Марина Великова и Венцислав Благоев - вокал/ тромпет/ пеещи купи/ хармониум/ танпура - джаз на бавното движение. Това беше премиера на техния проект, в който се съчетава джаз с етническа и сакрална музика. За Марина Великова има изключителна хармоничност в съчетаването на звука на тромпета с пеене, тибетски купи за медитация, хармониум и танпура. А за двамата това е едно събиране след дългогодишни уговорки. Наистина, тази музика предложи едно толерантно общуване между богати музикални култури и отлични музиканти. Така и публиката възприе този различен концерт.

Марина Великова и Венцислав Благоев на концерта “Отразена луна”

В началото на годината Марина Великова се завърна от Индия след като четири години беше стипендиантка на Министерството на образованието и Индийския съвет за културни връзки, и беше единствената избрана за обучение по музика от общо 43 кандидати. „Изтокът е мястото, където заради бавното темпо човек може да погледне навътре в себе си… Аз се вълнувам от будистката философия. В живота си прилагам следването на средния път… Индия е мястото, на което аз открих съществуването на тишината. Тишината е мястото, от което тръгват животът и звукът, който е най-високата материализирана енергия. Тишината ни дава възможност да се обърнем към себе си“, каза Марина Великова по БНР след връщането си от Индия. Тя е част от групата български артисти, които на 15 май 1996 година на платото под връх Калапатар, срещу Еверест, на 5350 метра надморска височина осъществиха най-височинния концерт на планетата, влязъл в Книгата на рекордите на Гинес. Марина е част и от група „Ом“, която изпълнява музика, която се движи на ръба на джаза и етническата музика.

Но да се върнем към началото на събитието. То започна с изложби на учениците от Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров” и Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука” в галериите „Париж” и „Интро”. По време на откриването на събитието някои от учениците бяха отличени с грамоти и книги, предоставени от Полския институт и издателствата „Кралица „Маб”, издателска къща „Несарт – Милен Миланов” и „Обсидиан”. Отбелязани бяха най-добрите изобразителни творби, както и есетата.

Малина Едрева

„Целта с такива събития е културата и толерантността да бъдат част от нашите отношения. Има ли всъщност култура без толерантност, се питам? Според мен, не, защото толерантността, емпатията, съпричастността към другия, знанието за другия е част от културата ни. Благодаря, че сте част от този проект, който сигурна съм, ще ви даде много по-здрави приятелства, по-голяма устойчивост като човеци в живота”, отбеляза Малина Едрева, председател на постоянната комисия по образование, култура, наука и културно многообразие в Столичния общински съвет при откриването на арт хепънинга. Тя отчете смисъла от такова взаимодействие по проекти и подпомагане на неправителствени организации от страна на Столична община и взаимодействие между тях /в случая между Фондация „Въпреки”, общинските власти, Програма „Европа” на СО, училищата и с международно присъствие – Полският институт и представители на Израелското посолство, между които и съпругата на посланика г-жа Верет Елрон и нейна гостенка израелската хореографка Мириам Енгел, която е работила с балет „Арабеск“и си сътрудничи с Dance Center Derida – б.а./.

Художникът Димитър Яранов, преподавател в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”, подреди изложба на някои от учениците си в галерия “Париж” на същата улица

В програмата културните събития също бяха избрани с акцент към толерантността. Такъв беше спектакълът „Синтетики”. Той изследва темата за вредата от пластмасата артикулирано, разбираемо и плавно. Хореографията на Живко Желязков отбелязва дебюта на три млади изпълнителки, завършили обучителната програма Dance Port Derida  и в същото време това беше първата премиера, която откри преди време това ново сценично пространство на компанията. „Синтетики“ е  представление за пластмасовия човек, или по-скоро за пластмасовото „същество“, тъй като всички човешки белези и качества са покрити от слоя найлон, от който то е съставено и разпръсква около себе си. Тревожен и аргументиран, спектакълът е достоен дебют за трите изпълнителки, които се справят с нелеката задача да проведат хореографската гледна точка към все по-актуалния проблем с пластмасата.

“Синтетики” - снимка архив на спектакъла

Следващ модул беше дискусия по темата с участието на бившия ученик от 134 у-ще Мирослав Маранов, сега студент в Софийския университет „Св. Климент Охридски” по специалността „хебраистика”. А проф. Правда Спасова, преводачка на книгите за Януш Корчак, връчени и като награди за някои есета и предоставени от Полския институт наред с книгата с поезия на Папа Йоан Павел II „Римски триптих”, се включи в дискусията. Януш Корчак /полски лекар педиатър, писател и педагог от еврейски произход/ умира през 1942 г. в концентрационния лагер „Треблинка” заедно със своите възпитаници от сиропиталището, в което е работил. Предложено му е да се спаси, но той отказва.

Проф. Правда Спасова

Проф. Спасова попита: „Какво прави всъщност Корчак? Освен, че е един от екзистенциалните герои, защото следва своя избор докрай, последователно и смъртта за него не е по-високата ценност. По-високата ценност е човешкото достойнство и това да бъдем автентични хора. Такива каквито сме избрали да бъдем и такива, каквито сме се изградили. И защо всичко това е свързано с толерантността? Защото това, на което Корчак учи своите деца е преди всичко уважение към човешкото достойнство. Само че, за да уважаваш човешкото достойнство, трябва самият ти да си изградил в себе си чувство за достойнство. И това да е една голяма ценност, около която изграждаш себе си. Тогава ти можеш и да уважаваш достойнството на другия, което е наистина висшата проява на толерантност”, каза проф. Правда Спасова и разказа за това как Корчак се отнася към децата като личности с достойнство.

“Нонумент” - снимка архив на пърформанса

Толерантността се отнася и отношението ни към близкото минало. В тази посока е и възприемането ни на паметниците от соца. И в тази връзка беше показан и проектът „Нонумент” на Стефан А. Щерев и ЛИГНА - Германия  /Оле Фрам, Торстен Михаелсен, Михаел Хюнерс/, с режисьор Васил Къркеланов за монумента „Бузлуджа” и отношението към паметниците на миналото. „Днес Нонументът Бузлуджа се разпада материално. Духовно се е изпарил още в момента на изграждането си. Ярката му звезда вече не се вижда на север и на юг. Този „дом” на идеологията днес е руина. Дом на руинизма? На бузлуджанизма? На песимизма? Графити артисти, авантюристи, пътешественици и любопитни нахлуват през всеки възможен процеп на този надупчен „параклис” на измисленото бъдеще. Кацнал като забравена от друга галактика летяща чиния на този връх, Нонументът пита - какво значение ще му сложим? Или колко динамит ще му поставим.”, пишат авторите за своя пърформанс, който е заснет и го видяхме. Разбира се, не можем да пропуснем, че вече започна реставрация на мозайките на този тоталитарен паметник с финансовата помощ на фондация „Гети”.

За финала на арт хепънинга „Толерантността като култура” или „Културата като толерантност” вече стана дума. В концерта „Отразена луна” - дзен импровизации върху вибрациите на тишината - на Марина Великова и Венцислав Благоев - вокал/ тромпет/ пеещи купи/ хармониум/ танпура - джаз на бавното движение дишаше и звучеше неподправената толерантност към музикални стилове и духовни пространства. А ние искаме да завършим с думите на световноизвестния френски писател, драматург и артист Ерик - Еманюел Шмит, провокирали ни в някаква степен и за този проект. На среща в Народния театър „Иван Вазов“ преди време Ерик - Еманюел Шмит каза: „Мисля, че има битки, които никога не се спечелват. Битката между интелигентността и глупостта никога не се печели. Както и битката между толерантността и агресивността също никога не се печели. Но тези битки трябва да се водят!“. 

Венци Благоев

Ние не искаме да водим битка. Но смятаме, че след този хепънинг младите и не толкова младите, които присъстваха, ще се замислят. Защото, както написа в своето есе Йоанна Цанова от 12 „а” клас на 134 СУ „Димчо Дебелянов”: „Докато има хора, които толерират и уважават, ще има и такива, които се налагат над останалите. От нас зависи какво сме готови да изградим от себе си. Всеки има правото на лично мнение, но не всеки е готов да приеме нечие чуждо – и там е проблемът”. 

Марина Великова

А Александрина Янева от 11 „а” клас на същото училище признава: „Много силно се надявам повечето хора да избират правилната посока не само за другите, но и за себе си. Защото въпреки, че всички сме различни и уникални, уникални с мнението си, външния си вид и стил, има едно нещо, което се надявам и вярвам, че свързва всички хора. И това нещо е толерантността. Толерантността, която се крие във всеки един от нас. Толерантността, която ни прави по-добри!”. А Мая Петкова от 12 „а” клас на 134 у-ще възкликва: „Е, ти толерантен ли си, или вече толерантността е станала част от теб?”… ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Нижински - обожаван и неразбран гений на танца

През 2020 светът отбелязва 70 години от смъртта /8 април/ на Вацлав Нижински, едно от най-големите имена в танца на 20 век. А на 12 март се навършват 131 години от рождението му. Животът и съдбата му, както и гениалното му творчество винаги са били обект на голям интерес и на множество изследвания. Написа за „въпреки.com” Мила Искренова, хореограф, танцов критик и педагог.

Сегашната годишнина е повод отново да повдигнем завесите пред феноменалната му личност. „Летях със самолет и плаках. Не знам защо, останах с впечатлението, че той е на път да унищожи птиците ... Хората посещават църкви с надеждата да намерят Бог там. Той не е в църквите, или по-скоро, Той е там където и да го търсим ... Шекспировите клоуни, които имат толкова много хумор, са ми привлекателни, но имат зли черти, поради което са отчуждени от Бога. Оценявам шегите, тъй като съм Божия клоун. Но вярвам, че един клоун е перфектен, само ако той изразява любов, иначе за мен не е божествен клоун ... "

Този фрагмент от дневниците на Нижински, като че ли дава ключ към душата на гения. Дневниците му излизат в оригиналния си вид през 1979, след смъртта му. В първоначалните издания те биват силно редуцирани и редактирани от съпругата му Ромола, която се опитва да запази митологичния образ на гениалния танцьор и хореограф, изчиствайки всякакви интимни подробности, които биха могли да го компрометират. Но дали същността на гения не се намира именно в неговите скрити страни и неговите тайни?

„Почти никога не е говорил с никого и винаги изглеждаше така, сякаш живее на някоя друга планета. В откъси, публикувани от Ромола, Нижински се явява като вид философ, голям ум, близък до Бога. Всичко изглеждаше изключително странно.“ , казва за Бог Нижински, един от преводачите на митичните дневници на хореографа.

Нижински е първата световна звезда в историята на танца. Роден е на 12 март 1889 г. в Киев, в семейство на танцьори. Той е поляк по произход, но е възпитаник на Петербургската императорска театрална школа, а след това е премиер на Мариинския театър. Сценичната му кариера е неимоверно кратка – само 10 години, но за този период Нижински  променя философията на танца и начинът, по който се гледа на него. На сцената на  Санкт - Петербургския Мариински театър Нижински танцува с Матилда Кшесинская, Анна Павлова и Тамара Карсавина. Той развива мъжкия солов танц и възражда интереса към него с огромния си сценичен магнетизъм и физически качества. Известен е с „летящия“ си скок, заради който е наричан „Бог на танца“, „човек - птица“, „осмото чудо на света“. През 1909 – 1913 г.  танцува водещите партии в най-добрите балети на легендарния „Руски сезон“ в Париж. Надарен с огромна артистична интуиция той се превъплъщава като че ли воден „от небето“.

Нижински и Дягилев - снимка архив

Основна роля за развитието на кариерата на Нижински изиграва Сергей Дягилев – мениджър на Руските балети в Париж, силно ерудиран и властен човек. Нижински става негов интимен приятел и протеже, което влияе двуяко на самочувствието му. Отношенията им са драматични – Нижински е поставен в „златна клетка“ от Дягилев, която ограничава личната му, а понякога и творческа свобода. Когато през 1913 година Нижински проявява „своеволието“ да се ожени за унгарската аристократка Ромола Пулски, Дягилев го изритва най-безцеремонно от трупата на Руските балети и го оставя безработен.

„Следобедът на един фавн“ - снимка архив

На 23-годишна възраст, Нижински поставя „Следобедът на един фавн“ по музика на Клод Дебюси. Годината е 1912. Нижински решава да използва максимално лаконичен танцов език. За целта той се обръща към античните изображения и фрески и създава едноизмерна, статична хореография, която се оказва революционна спрямо установените представи за балета. Дягилев не одобрява постановката и дори иска да я спре, но Нижински отстоява идеите си. Премиерата на „Следобедът на един фавн“  се превръща в бурен скандал, който разделя публиката на две – по-консервативните напълно го отричат, но прогресивно мислещите го приемат с възторг. В спектакъла на Нижински освен статичната хореография, са скандални и костюмите на Бакст, който облича фавна в трико. Публиката е поразена, но аплодира бурно. Рецензиите са разгромяващи. Спектакълът е подкрепен от скулптура Огюст Роден, който обръща нещата в негова полза, заявявайки, че това е шедьовър, който представя  нов танцов език. От тогава „Следобедът на един фавн“ се смята за първия модерен балет на ХХ век.

Вацлав Нижински - снимка архив

Подобен ефект има и премиерата на „Пролетно тайнство“ на Игор Стравински. В него Нижински използва като основа на хореографския език стари езически ритуали. Публиката отново е шокирана – пачките и палците са заместени от дълги роби, плитки и цървули. Танцьорите също се противят на тези „примитивни танци“. Новаторският език на Нижински изпреварва времето си с десетилетия, но отваря нова врата в представите за танца. Той създава и собствена система за записване на спектаклите си, които са възстановени едва през 80-те години на 20-ти век.

Последното публично представяне на Нижински е на 19 януари 1919 година в Швейцария в хотела на град Сен Мориц. Нелечима болест (шизофрения) съкращава блестящата му кариера. Той се лекува безуспешно следващите 30 години и умира в Лондон на 8 април 1950 година. Погребан е в Париж, в гробището Монмартр.

Вацлав Нижински с Чарли Чаплин - снимка архив

„По света срещнах няколко гении и един от тях беше Нижински“, казва Чарли Чаплин. Нижински е признат от най-високата аристокрация в Европа. Той е рисуван и изваян от най-добрите художници и скулптури, включително Роден. Запазени са множество негови фотографии, но не е открита нито една кинолента на танцуващия Нижински. Бидейки световна знаменитост, той никога не е имал свой дом, дори и апартамент. Чувствал се е като вечен номад. На живота и творчеството на блестящия танцьор и хореограф са посветени множество книги, филми, драматични и балетни спектакли.

Мила Искренова по време на репетиция на „Следобедът на един фавн“ - снимка Стефан Джамбазов

P.S. на „въпреки.com”: Миналата година на 15 март беше премиерата на „Следобедът на един фавн“ на балет „Арабеск“, постановка на Мила Искренова по повод на 130 години от рождението на гениалния балетист. В подготовката си за репетициите Мила Искренова написа тогава в социалните мрежи: „Мисля, си тези дни за Нижински, за скандала, който е произвел със „Следобедът на един фавн”, за това колко трябва да си луд и да вярваш в това, което правиш, за да се опълчиш на Дягилев (продуцента си), който ти казва „Абе, момче, ще спра постановката ти, ако не я оправиш - не се трае, толкова е плоска и скучна…! “, но ти си НИЖИНСКИ, а не някаква неуспешна измислица, и не се подчиняваш, и правиш това, което си решил, и после целият салон е на крака, писъци, свиркане, тропане, бисът е такъв , че изпълняваш цялата пиеса още веднъж, пресата те разкъсва, но тогава се втурва да те спасява Роден и заявява, че това е ШЕДЬОВЪР….и обръща така палачинката, че от тогава никой не се е усъмнил…“.

„Следобедът на един фавн“  - снимка Костадин Чернев - архив на “Арабеск”

Наричат Нижински човека - птица и независимо, че шеметната му кариера на невероятен артист трае само 10 години тя вдъхновява най-великите от 20-ти, а вече и от 21-ви век като Пина Буш, Морис Бежар, Баришников. И по някакъв неповторим начин геният на танца от началото на отминалия век завещава стремежа към съвършенство на всички след него, въпреки драматичната си и дори тъжна житейска съдба. И Мила Искренова с този свой спектакъл ни върна в онова време, когато наистина се е родил съвременният балет и всичко след него ще бъде различно, но заедно с това ще остане класическо /за спектакъла можете да прочетете във „въпреки.com” тук/. ≈

Текст: Мила Искренова

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Най-важното е, че „Аполония” съществува вече 35 години

Когато попитахме артистичния директор на Празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол Маргарита Димитрова кой е най-важният акцент тази година във фестивала, тя отговори кратко: „Това, че ни има вече 35 години”. Разбира се, събитията са много и едва ли можем да ги изброим в един текст, но дълголетието на тези празници и неговото място в културата на България е неоспоримо.

Присъствали сме на фестивала по различни времена – и когато беше разглеждан като дисидентско сборище по времето на соца, и когато беше обругаван след настъпването на демокрацията като място, в което предишната власт е давала социален и културен отдушник на интелигенцията. Но както се казва, времето отсява стойностите. А това е, че „Аполония” продължава е гаранция за необходимост. Не само на представящите се творци, а и на публиката, която не винаги има възможност в София да отдели време през напрегнатите си делници за култура. А тук хората могат да видят повечето от най-стойностното, което са пропуснали, а и неща, които не могат да видят в големия град. Защото например в музикалната програма на „Аполония” идват артисти, които завладяват световните сцени. А и други, които е приятно отново да чуем в друга атмосфера. Защото курортът не е само да се печем по плажовете и да се напиваме по кръчмите, а да усетим културата като част от нашия живот.

Маргарита Димитрова - снимка Стефан Джамбазов

Тазгодишното издание на Празниците на изкуствата „Аполония” ще бъде открито от Балет „Арабеск”, който скоро навърши петдесет години. Това е единствената  трупа в България за постановки, вдъхновени от неконвенционалните тенденции в съвременния танц. Известни хореографи  от цял свят осъществяват на сцената на „Арабеск” свои спектакли, различни по стил и по отношение на използваните модерни танцови техники. В репертоара си трупата има над 200 постановки на български и чужди хореографи. „Трупата е ято, устремено към неизвестното. Постоянно мигриращо към хоризонта на мечтите си. Виртуални мечти. Мечти с неясните образи на Смелостта и Красотата. Мечти на деца, готови да откриват живота. Прости мечти. Чисти”, пише в албума 50 години Балет „Арабеск”.

“Ромео и Жулиета” в интерпретацията на “Арабеск” - снимка Гергана Дамянова

Хореографката Боряна Сечанова, директорка на забележителната танцова трупа беше казала така за нея в разговор за „въпреки.com” преди едно друго представяне на състава на „Аполония” – на „Ромео и Жулиета” от Прокофиев: „Абсолютно вярвам в тази кауза, защото не може да не се прави изкуство в нашето време. Изкуството те кара да бъдеш креативен, изкуството те кара да бъдеш позитивен, изкуството те учи на взаимоотношение с хората около теб. Затова няма как да не вярвам в мисията на „Арабеск”. Той събира не само изключителни млади танцьори, „Арабеск” събира млади музиканти, млади композитори, млади хореографи, т.е. „Арабеск” се превръща в една платформа на обмен, на мисли, на визии. Затова мисля, че „Арабеск” е вид пространство за култура”.

Боряна Сечанова - снимка Стефан Джамбазов

И добави: „У нас по-традиционно се възприема класиката и класическият балет. Специално в България съвременният танц идва доста по-късно, отколкото в Западна Европа като култура. Затова, може би, пътят на „Арабеск” никак  не е лесен, защото той трябва да наложи една естетика, която, все пак, не е толкова близка до естетиката на българина. Българинът обича повествователни спектакли, история, да се разказва нещо, докато съвременният танц и въобще съвременното изкуство е далеч по-абстрактно, далеч по-мислещо. Някой път не е толкова красиво, занимава се с теми, които са различни, карат те да направиш оценка на различни неща. Може би затова спектаклите на „Арабеск” остават в една ниша…Но не е само „Арабеск”, като говорим за съвременно изкуство, важи за всички изкуства, например съвременната музика. Това  може да се оцени малко по-нататък.”.

Проф. Свилен Стефанов - снимка Стефан Джамбазов

Както вече стана дума, „Аполония” обръща внимание на всички изкуства. И винаги в първите дни на фестивала, малко преди официалното откриване има откриване на изложба в Художествената галерия, сред творбите на която се провеждат представянията на книги. Тази година изложбата се нарича „Великата красота” с куратор проф. Свилен Стефанов, който е и художник. За това също сме писали във „въпреки.com”, а участниците в изложбата са Генади Гатев, Димитър Яранов, Иван Кюранов, Красимир Добрев, Росен Тошев, Свилен Стефанов, Хубен Черкелов, Венелин Шурелов. „Под маската на колективния показ, кураторът Свилен Стефанов прави модел на  един микросвят, представен като художествена реалност. Изложбата  „Великата красота” задава на зрителите въпроси, които крият потенциал за нерационални отговори и спектакъл от преживявания”, пише в анотация за изложбата Георги Тенев.

Хубен Черкелов - снимка Стефан Джамбазов

Един от участниците в изложбата Хубен Черкелов е добре познат у нас с участието си в създадената през 1996 г. Галерия XXL в София. След 2000 г. Хубен заминава за Щатите и се установява в Ню Йорк, където работи и сега в студиото си в Бруклин. Ето как обясни своето заминаване за САЩ в разговор преди време за „въпреки.com”: „Не само аз, но от ХХL разбрахме, че има един стъклен похлупак над това, което правим. Бяхме и малко заблудени, че след промените нещата много бързо ще се развият не само за българското изкуство, а и за българското общество като цяло. И след средата на 90-те години стана ясно, че нещата може би няма да се развият по този начин и изобщо няма да се развият. До тоя момент никой от XXL няма закупени творби от градска галерия или от националната галерия. Има все още един стъклен похлупак върху определени хора или групи като XXL. Или върху определен вид изкуство. Все още имам приятели и те не искат да губим тази връзка”, казва той за идванията си в България.

Участниците тази година в изложбата на “Аполония” през обектива и погледа на Росен Тошев

Група XXL се появява през 90-те години на ХХ в. в София. Тя е създадена от Генади Гатев, Хубен Черкелов, Косьо Минчев, Георги Тушев, Свилен Стефанов, Иван Кюранов и Слави Славов. През годините съвместно с групата работят автори като Красимир Добрев, Георги Ружев, Росен Тошев, Димитър Яранов, Борис Сергинов, Дейвид  Д’ Агостино, Ива Яранова, Георги Янков и много други. Започнала като алтернатива на менталното наследство на комунизма и патологията на посткомунистическата реалност в изкуството, XXL  символизира анархистично поведение, незачитане на „авторитети“ и изграждане на цялостна контракултурна пози��ия. Но все пак да не забравяме, че изложба на групата беше организирана и в Националната галерия при директор Слава Иванова в края на 2017 година.

Кристо преди откриването на “Плаващите кейове” - снимка архив

Освен това „Плакати за арт фестивали” е изложба, с която Международното триенале на сценичния плакат представя деветото си поредно издание в същото пространство. Създадена специално за „Аполония”, селекцията представлява близо 500 плаката на автори от 26 държави и предстои да бъде представена във всички фоайета на НДК през ноември 2019. Публиката на „Аполония” има възможността първа да види избрани плакати, посветени на различни арт фестивали, да надникне в пъстрата културна сцена на света и да се убеди, че изкуството има нужда от своите плакати, които не само го регистрират или рекламират, а създават неповторима визуална среда, паралелна артистична и духовна реалност, взаимодействаща и провокираща въображението зрителя.

Андрей Паунов - снимка Стефан Джамбазов

А искаме да отбележим и още инициатива на „Аполония” – срещата с известни творци в рубриката „Цената на успеха”.Тази година срещите ще бъдат на 30 август с проф. Свилен Стефанов, на 31 август с Андрей Паунов, на 1 септември с Теди Москов и на 4 септември с ФСБ. Искаме по този повод специално да отбележим, че филмът на режисьора Андрей Паунов „Да ходиш по вода” за създаването на проекта на Кристо за плаващите кейове ще бъде представен на „Аполония” на 30 август. Този филм, с който се откри 23 - ия София филм фест е повече от вдъхновение. Той е любов, артистичност, истина, независимо, че на преспрожекцията тогава режисьорът му Андрей Паунов зададе риторично въпроса: „Какво е истина, аз не знам какво е истина?“.

Кадър от филма “Да ходиш по вода” - снимка Стефан Джамбазов по време на прожекция

Но, ако има нещо, с което може да се характеризира филмът, като че ли са думите на самия Кристо по време на една от срещите му с група, гледащи го в очите тийнейджъри: „Обичам истинските неща, обичам истинския вятър, истинското слънце, истинския дъжд, истинския страх, истинското забавление“. И добавя още нещо след въпрос на едно от децата за търпението му да реализира мащабните си проекти „това не е търпение, това е страст!“. С такава страст и любов е създаден този филм – той се преживява много и емоционално, и мисловно, не се гледа просто така. И дори продуцентката Изабела Ценкова с авторитетна биография на продуцент в САЩ сподели, че много хора не са вярвали, че това не е игрален филм и, че всъщност участват актьори. И допълни за невероятното доверие на Кристо към екипа на филма, нещо, което много рядко се случва.

Владимир Явашев в Созополския залив, където помогна за поставянето на пластичните фигури на Павел Койчев на една предишна “Аполония” - снимка Стефан Джамбазов

Разбира се, за да се реализира този филм огромна е ролята на племенника на Кристо – Владимир Явашев, когото помним освен всичко от една предишна негова помощ отново в „Аполония” – на прекрасните пластични фигури на Павел Койчев в Созополския залив. Но не можем да разкажем за всичко в един материал. Защото „Аполония” е и история – не само на културата, но и на поколенията. Тези, които бяха деца и идваха в Созопол, вече се представят на сцените тук, но Беба /Маргарита Димитрова/ и Димо Димов, не спират да работят. Когато свърши предния фестивал, започва следващият… Но да се върнем към този.

Александрина Пендачанска - снимка Стефан Джамбазов

Специален акцент в програмата на „Аполония” 2019 е първият по рода си майсторски клас на българската оперна певица Александрина Пендачанска. Събитието ще се проведе от 25 до 30 август във ваканционно селище Санта Марина. Майсторският клас е за оперни изпълнители от страната и чужбина на възраст от 18 до 35 години. Всеки одобрен кандидат работи по един академичен час на ден с Александрина Пендачанска. Всички активни участници не само ще получат диплома за успешно приключване на Майсторския клас, но ще имат възможност и да се включат в официалния концерт на оперната прима на 30 август в Созопол. А Джиджи, както всички приятели я наричат беше участничка в едно от първите издания на „Цената на успеха”.

Александрина Пендачанска и Людмил Ангелов на “Аполония” - снимка Стефан Джамбазов

За своя успех беше казала в разговор за „въпреки.com” преди време: „Съвременното понятие за примадона много се е променило. Макар, че има и такива, които могат да бъдат наречени така – така си живеят, така им харесва. Това ги прави щастливи. Това мен по никакъв начин не ме интересува”. И още: „Много съм благодарна на моите родители, защото те са ме възпитали да не се съмнявам в качествата си – дали са ми някаква увереност, че мога да се справя. Слава Богу през годините  човек трябва да мине през съмненията и през въпросите, които сам започваш да си задаваш. Но младостта, когато се изграждаш е важно да имаш родителския тласък и аз не съм се съмнявала, че ще успея да бъда на тяхното ниво. По-скоро това е било предизвикателство, искала съм да бъда като тях. Не съм се борила да бъда повече от тях, искала съм да бъда част от тях, една от многото, защото в нашето семейство има много музиканти. Била съм щастлива и съм искала да бъда част от тях.” А им е било доста сложно и съвсем не леко. Майка й Валери Попова е изключителна оперна прима, родена в семейството на  диригента Саша Попов и пианистката Вера Даскалова. А самият концерт ще бъде на 30 август.

Марио Бионди - снимка архив НДК и “Аполония”

Както вече стана дума, едва ли можем да изброим всички събития, а и дори тези, към които сме пристрастни. Очакваме и името на новия носител на наградата „Аполон Токсофорос”, който ще бъде обявен в първия ден на фестивала. В Археологическия музей и Амфитеатъра ще участват музиканти като Живко Петров, Станислав Хвърчилков, Атанас Кръстев, Виктория Василенко, Людмил Ангелов, Белослава, Сузана Клинчарова, Милен Кукошаров, Веселин Веселинов – Еко, Стефан Вълдобрев, Стоян Янкулов, Васил Петров, Кирил Маричков, ФСБ, БИГ бенда на БНР с Росен Захариев, Венцислав Благоев, Михаил Йосифов и диригент Антоний Дончев, Хилда Казасян и още ред други. Ще има спектакли, представяне на книги, филми, а и традиционната Детска Аполония. В крайна сметка, „Аполония” организира програмата си цяла година и събира всичко в малък отрязък от време – от 29 август до 7 септември. Така че вижте програмата и направете своя избор. А по случай 35-ата си годишнина Фондация „Аполония” организира за първи път съвместно с НДК грандиозен концерт на известния италиански изпълнител Марио Бионди. Певецът с най-отличителния и чувствен глас в съвременната соул музика ще завладее сърцата на публиката на 18 октомври в Зала 1 на НДК, София. Така че „Аполония” продължава и след финала си тази година. ≈

 Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Нови отворени и затворени художествени пространства в София

Извън галериите, театралните и оперните зали в столицата усвояват и нови художествени пространства. Те отново имат връзка с традиционните представяния, но дават и други измерения на изкуството. И са свързани не само с физически пространства, но и с духовни.

На 2 юли започва третото издание на „Театър пред театъра“ пред Народния театър в София. Публиката го посреща с голям интерес, въпреки че някои театрали са по-скептични и смятат, че спектаклите обслужвали масовия вкус. Но в края на краищата театърът си е зрелище, а не само интелектуално преживяване за посветени. Освен това началото е с гостуването на столичния Малък градски театър „Зад канала” с постановката на „Ромул Велики” от Фридрих Дюренмат с режисьор Бина Харалампиева. В разговор за „въпреки.com” режисьорката сподели преди време за тази постановка: „Когато прочетох пиесата с оглед на това да я правя, я усетих изключително съвременно. Защото ако просто четеш една пиеса е едно, когато решиш да я правиш, вече четеното е съвсем друго. И твоето усещане към нея е по различен начин. Винаги съм смятала, че в моята професия режисьорът трябва да държи сетивата си отворени към онова, което се случва около него. Моите собствени сетива не са ме лъгали, усетът ми за нещата, които стават. Много от пиесите, които правя, включително и класически заглавия, се оказват впоследствие изключително съвременни. Това е така, защото ти започваш да интерпретираш пиесата вече от гледна точка на проблемите, които теб те занимават в момента. Авторът ти дава тази възможност за търсене на отговори, за задаване на въпроси – за това какво се случва в момента за нас. В някакъв смисъл не ме лъже това особено вътрешно чувство. Аз така я усещам пиесата – прочитам я и си казвам „това е моя пиеса“. Даже, ако не търся пиеса, която да поставям, прочитам я и усещам, че това си е моя пиеса, това е моят материал, нещо, с което имам какво да кажа”, каза Бина Харалампиева.

Бина Харалампиева - снимка Стефан Джамбазов

А Герасим Георгиев – Геро, който играе главната роля на Ромул Велики също в разговор за „въпреки.com” беше казал: „Тя така е написана малко като трагикомедия, гротеска. То винаги и в живота, никога не е равна линия. Винаги има насечено като кардиограма на сърце – нагоре – надолу, има комедийни моменти, има драматични. Така е, човек изкарва живота си между усмивката и сълзата”. И добави: „Дюренмат не е много лесен автор. Той в едно изречение сменя стила три пъти. Казва много истини, но мисля, че ги поднесохме достъпно”. И се усмихна, въпреки че в живота е сериозен за разлика от сцената и шоутата: „Аз си казах най-сетне да изиграя нещо като император, все някакъв – пък то най-келявия император. Те в реалността са му викали Августчо, бил на 18 години, спори се дали е бил последният император. Мисля, че основното е да направиш разказ, да разкажеш нещо на зрителя. Почнеш ли да го блъскаш в сцената със спорни решения, звук, осветление, викове, пушеци, нищо не се разбира. Затова ние наблегнахме върху това да има разказ, история”, отбеляза Геро. Така че, не става дума за заиграване с масовия вкус, а за произведения, които са знакови в световната драматургия.

Герасим Георгиев - Геро като Ромул Велики - снимка Павел Червенков, архив на МГТ „Зад канала”

Сега площадът пред театъра освен с конструкцията е осеян с 250 звезди, на които са изписани имената на всички, които са част от Народния театър. Директорът Мариус Донкин сподели, че това е жест на благодарност към актьорите, екипите и администрацията, които през целия сезон и в рамките на „Театър пред театъра“ работят за случването на спектаклите.„Всеки един човек, който е тук, в тази сграда, независимо дали е на сцената, зад или под нея, е важен. Ние сме като един огромен град, един добре смазан часовников механизъм, в който е важно всяка частица да работи в синхрон с останалите, за да се случва магията на театъра“, допълни той. На 3 и 4 юли ще се играят „Лисичета“, на 5 и 6 юли – „Един безумен ден“, на 8 и 9 юли – „Актрисата“, и на 7, 10 и 11 юли – „Спанак с картофи“. А преди време също в разговор за „въпреки.com” директорът на театъра Мариус Донкин беше разказал за едно представление миналата година при пороен дъжд, но нито актьорите, нито зрителите напуснали пространството. Става дума за „Калигула”, когато на откритата сцена пред театъра се излял проливен дъжд. Въпреки че дъждът не спрял през цялото време, публиката останала докрай заедно с актьорите и това се превърнало в една от най-обсъжданите вечери на фестивала под звездите. Надеждата е да не вали дъжд тази година, а дали молебенът срещу дъжд е подействал, ще се разбере през следващите дни.

Мариус Донкин - снимка Стефан Джамбазов

Това важи и за други културни събития на открито, където организаторите също гледат към небето. Десетият юбилеен сезон на „Опера в парка” в парка на Военна академия се откри на 21 юни с гала-концерт, последваха спектаклите на „Дон Паскуале” (21 юни), „Мамма Миа!” (24 и 25 юни). Но най-очаквана е премиерата на „Кармина Бурана” по музика на Карл Орф. Тук е важно да се подчертае, че хореографията е на Фреди Франдзути. В спектакъла участва цялата балетна трупа. Преди това той прави своя постановка на произведението с трупата на основания от него през 1995 г., в италианския град Лече, „Балет от юга”. Сред заглавията за децата са: „Червената шапчица” от Александър Владигеров, „Вълшебната флейта” на Моцарт – адаптация за деца, премиера на концерт-спектакъла „Веселите малчугани”, „Трите прасенца” на Александър Райчев, „Мечо Пух” – мюзикъл от Андрей Дреников и „История с патоци, мечо и лиса” на Георги Костов. И по наши наблюдения те се приемат много добре от децата и техните родители. За програмата на фестивала директорът на Софийската опера и балет акад. Пламен Карталов каза, че тя се реализира, благодарение на дългогодишната подкрепа на Столична община и вече 10 години е част от Културния календар на София. Предстои и Седмият летен Вагнеров фестивал от 7 до 12 юли в Софийската опера и балет с оперите „Тристан и Изолда“ и „Парсифал“. Спектакли на Музикалния театър и Балет „Арабеск” също имаше на открито в парка на Военната академия в София. А и тази година Софийската филхармония и Столична община канят на музикална среща в красивото пространство на парка в двореца „Врана”. От 7 до 10 юли зрителите ще имат възможност да се насладят на подбрана селекция от концерти с най-доброто от света на класиката.

В Малкия сезон на “Сфумато” има спектакли на открито и закрито – снимка Стефан Джамбазов

Когато говорим за културни пространства, не можем да не споменем и Малкия сезон в Сфумато. Защото не става дума само за физически, но и за духовни пространства. А и болката на „Сфумато” за пристройка към театъра е от години, която все още не може да се осъществи. Театърът вече навърши 30 години, а тазгодишното издание на „Малък сезон”, който започна е посветено на 30-годишнината от създаване на Театрална работилница „Сфумато“. Маргарита Младенова и Иван Добчев – създатели и ръководители на ТР „Сфумато” написаха: „Вече две десетилетия „Малък сезон” е най-иновативният творчески фестивал в България. Замислен като „търсачка” на нови креативни идеи на най-младите от всички изкуства – приведени в действие и търсещи условия за осъществяване и финализиране, „Малък сезон” продължава да бъде верен на своята мисия. Нашата амбиция е да го превърнем в свръхнаситена на събития и идеи европейска творческа работилница. Представяме си десет дни, наситени с артистични акции от всички изкуства, възпалени от стра��тта да събираш и съхраняваш уникалното в своя малък свят и да го пренасяш в контекста на голямата европейска цивилизация”. „Малък сезон” 2019 се осъществява с финансовата подкрепа на Министерство на културата и е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 г.

Във фоайето на „Сфумато” са експонирани творби на Станимир Енчев – снимка Стефан Джамбазов

Когато говорим за пространства и театър искаме да обърнем внимание и на две изложби. Защото при тях точно пространствените решения играят голяма роля. Едната изложба е „Следите се губят” в Софийска градска художествена галерия.  Тя е на Дружеството на южнобългарските художници (1912–1948). Освен задълбочената изследователска работа на екипа: Аделина Филева – директор на СГХГ, Красимир Линков – директор на ГХГ – Пловдив, Пламен В. Петров – идея и концепция, Наташа Ноева и Николета Гологанова – куратори, Рамона Димова – систематизация и логистика, Илинка Чергарова – реставратор, Трейси Спийд – превод на английски, Таня Пунева – коректор, ни се иска да отбележим Надежда Олег Ляхова – експозиционен дизайн. Защото цялостното оформление на изложбата е нейно. Някои го харесват, други смятат, че е по-различно от това за една изложба, дори в едната зала им се струва малко претрупано. И като че ли им изглежда прекалено театрално за добро или лошо. Но по думите на Надежда Олег Ляхова, тя се е ръководила от начина, по който са се правили на времето изложбите на това дружество. Те са наемали малки галерии и по необходимост картините са били една върху друга. Но това сега има своя смисъл, защото ни пренася в духа на онова време.

Изложбата „Следите се губят” в Софийска градска художествена галерия - снимка Стефан Джамбазов    

А както има едни текст също експониран в изложбата на В. Крумов от 1930 година: „Няколко имена, салон с картини и публика, която рядко се връща отново да ги види. Имена на художници, които може би никога не ще направят име. И салон, за който едва ли някога някой ще си спомни. Но все пак това е изложба на сътворена тревога. В нея са показани рожби на откраднато време и боязливо сътворен дух. [...] Картини, които не ви зашеметяват, и имена, които бавно се налагат. [...] Но все пак те изтръгват нашето очарование, макар и понякога да ни разочароват. Възвръщат ни изново към багрите си платна, вглеждаме се към тяхното вцепенено съдържание и кой знае защо започваме да им вярваме. Може би защото са наши. Такъв е той духът на нашата провинция. Несамоуверен в изказването си и неокуражен в постиженията. Неговият каприз не се подчинява на изучаване, както и вкусът на малобройните му меценати”. Това е текст от 1930 година, но не е верен с едно – че са имена на художници, които няма да направят име?! А те са на Антон Митов, Андрей Николов, Иван Лазаров, Златю Бояджиев, Васил Бараков, Давид Перец, Цанко Лавренов…

Експозицията в СГХГ е подредена по подобие на оригиналните изложби на дружеството преди години - снимка Стефан Джамбазов

И още една изложба, в която пространството присъства по особен начин. То е празно, но и оградено, а изложбата е на група 7+1 в галерия Credo Bonumи се нарича „Оградена празнота”. Автори са Камен Цветков, Илко Николчев, Панчо Куртев, Йоханнес Артинян, а куратор е Илина Коралова. „Проектът „Оградена празнота” изследва взаимодействието на „изпразнени“ и „рамкирани“ обеми с пространството, което те образуват. Той цели да преосмисли мисловните ни конструкции за: вън-вътре, обем-пространство, оградено-ограждащо и т.н. Авторите са водени от, вероятно за някои, утопично-наивистичното вярване, че размишленията върху фундаментални рефлекси и утвърдени възгледи и тяхното проблематизиране, е предпоставка за свобода във всякакъв смисъл на понятието. Матрицата не е „технологично” явление. Тя е система, изградена от нашите сетива, от нашите идеологии и нашите страхове. Система, която подхранваме и допълваме с етични и социални норми. Можем ли да съществуваме извън и без нея?”, пише в анотацията за изложбата. 

Изложбата „Оградена празнота” в галерия Credo Bonum – снимка Стефан Джамбазов

За групата може много да се говори, но в случая по-интересното е именно провокацията около пространството. И беше много интересно при откриването, че сякаш самите присъстващи стояха встрани, а не вътре в обемите. На тях им действаха не като отворени, а затворени пространства. И това също е част от експеримента на експозицията… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Добринка Табакова: Композирането ме намери

„Признавам, че не съм много запозната със случващото се в България, но много се притеснявам за това какво става с оркестъра на Националното радио. Притеснявам се за колеги, с които съм работила и, които толкова уважавам и знам колко много дават от себе си“. Споделя за „въпреки.com“ композиторката Добринка Табакова, музикантка със световна кариера и призната за един от най-авторитетните автори в музиката.

А тя продължава: „А и ние като музиканти от седем годишни, а и по-малки от пет годишни си посвещаваме живота на едно изкуство, за което след това някой да каже: „Не сте ни толкова важни!“. А ние да знаем защо го правим и защо премълчаваме много неща. Проблемът, за съжаление, не е единствено само в България. В момента тече и голяма дискусия в Англия по този въпрос, специално за оркестрите. Не мога да се изкажа нито позитивно, нито негативно – гледам да съм оптимист и да подкрепям колегите си, защото от тях получавам толкова много. Ето сега с една такава програма такъв чудесен концерт фестивалът също много добре върви досега. Надявам се такива форуми да са фокус към това, което се стремим да направим като професия и да привличаме хора“.

Разговаряме с нея в зала „България“ по време на генералната репетиция на ансамбъл „Софийски солисти“ под диригентството на маестро Пламен Джуров малко преди концерта им на 49-ия Международен фестивал „Софийски музикални седмици“

със забележителна програма и страхотни солисти:

Луиджи Бокерини – Интродукция и фанданго за китара и струнен оркестър, солист Георги Василев; Добринка Табакова – Концерт за виолончело и струнни, солист Атанас Кръстев; Астор Пиацола – концерт за китара, акордеон и струнни със солисти Георги Василев и Красимир Щерев; Едвард Григ – Квартет опус 27. На пресконференцията преди откриването на фестивала през май Пламен Джуров не беше сигурен дали Добринка Табакова ще успее да дойде на концерта. Но тя успя и в кратките паузи на репетицията с малки прекъсвания си приказвахме с нея, а и имахме и шанса да я видим в реакциите ѝ по време на репетицията на нейния концерт за виолончело и струнни. Той е написан през 2008 година за латвийската челистка Кристина Блауман, премиерата е на Амстердамското чело биенале с Амстердам Симфониета. За първи път е изпълнен в България преди година и половина в Пловдив, както припомни Табакова със солистка самата Блауман.

Георги Василев и Красимир Щерев на репетицията за концерта в зала “България”

Наблюдавахме композиторката по време на репетицията на концерта й. Беше седнала на средните редове в празната зала. Не спираше изпълнението и само между частите, когато маестро Джуров се обръщаше към нея, тя отиваше към сцената даваше не толкова съвети или инструкции, а споделяше своите усещания и разбирания за изпълнението и интерпретацията на Атанас Кръстев и оркестъра с деликатност, уважение и обич към изпълнителите. После сподели: „Концерт за чело и струнни в три части – първата се нарича „Бурна“, втората „Копнеж“, и третата „Сияеща“.

Много бързо Атанас Кръстев се подготви.

Концертът е много труден и той за много кратко време успя да го научи. За първи път концертът се свири в България, в Пловдив, преди година и половина, а в Соф��я ще е за първи път. В Пловдив го свири латвийската челистка, за която е писан - Кристина Блауман. Наско Кръстев е великолепен музикант и с корен човек /Той е от фамилия челисти, син на проф. Анатоли Кръстев, разговора ни с него може да прочетете тук и брат на Калина Кръстена – Тийкър – б.а./ . Много съм доволна от репетицията. В зала „България“ нямам много опит за чело концерти, предимно съм била на цигулкови концерти. Току-що говорихме, че е трудна зала за солови чело концерти и Дворжак, и Чайковски /Рококо вариации за виолончело – б.а./. Може би, защото е толкова „дървена“ и попива някои от обертоновете. Не знам, но не е лесна за чело. Първо, защото концертът е труден физически и технически концертът, и плюс и залата те карат още повече да даваш. Ще е едно физическо и музикално изпитание – надявам се хубаво преживяване“. А малко по-късно, буквално минути преди концерта на среща с журналисти и почитатели Атанас Кръстев сподели: „Няма значение колко е трудно произведението, както каза Добринка, това е един много уморителен концерт. Обаче, когато в процеса на работа се упражнявах и го учех и се запознавах с музиката, всеки път загубвах представа за времето. Изведнъж се стъмва и аз продължавам да свиря и дори не съм разбрал кога е минало това време, защото това е една толкова прекрасна и гениална музика. От все сърце го казвам, че не случайно, че тя е използвана във филми, защото чувствата, които предава са страшно ясни и страшно силни. Беше ми лесно да се потопя в това какво изразява този концерт. За мен е огромна чест да го изпълня за първи път на софийска сцена тази вечер“.

Добринка Табакова и Атанас Кръстев

Концертът се превръща в класика на 21-ви век

и е изпълняван от челисти в цял свят. Произведението привлича с емоционалното си въздействие, чиста структура и виртуозно предизвикателство. Части от концерта са използвани във филми, като най-известни са последните два филма на знаменития френски режисьор Жан - Люк Годар и двата наградени в Кан „Сбогом на езика“ /2014/, “Le livre d’image” /2018/. Концертът става популярен сред водещи съвременни хореографи и танцови трупи – Танцова компания, Сидни /2016/, Американски балетен театър, Регенсбургския театър в настоящия сезон. През 2015 година Филип Миланов и Антони Мидълтън правят постановка в балет „Арабеск“.

Разбира се, този наш разговор с Добринка Табакова не е съсредоточен само към концерта, а към всичко свързано с нея и не само музиката. Малко накъсан разговор от репетицията на „Софийски солисти“ под ръководството на маестро Пламен Джуров, преживяване не по-малко вълнуващо от самия концерт заради процеса, в който се сътворява финала за пред публиката. Питаме я какво е специално за нея в музиката. „За мен е важно да се комуникира и да има диалог и разбирателство между слушатели и сцена. Израснала съм в семейство на научни работници, които са уважавали музиката. Тяхната обич към музиката е това, което ме запали. Затова винаги връзката между сцената и аудиторията за мен е водеща и се радвам, че вече в 21-ви век този диалог е значително по-силен, отколкото като започнах като композитор преди 20-25 години. От съвсем мъничка!“. В предишни свои интервюта тя подчертава, че не приема термина „съвременна музика“, а „безвременна“. Защо? „Безвременна и жива музика. Съвременна музика – няма никакъв проблем, но най-важното е, че

тя се твори в момента от живи композитори и е свързана с времето,

в което живеем, пропито с енергията, с проблемите, които имаме. Социалните проблеми, националистични, най-различни – това по някакъв начин се вплита в музиката. Това, според мен е хубаво. Публиката да чувства, че има този диалог на сцената не само естетически и професионален, но и човешки, социален.

Безвременна музика е нещо, което говори на човечеството – по същия начин, както се вълнуваме, когато слушаме Бах вече толкова векове, след като той е писал. Вълнуват ни същите неща. Това е безвременна музика. Другите са скъсаните дънки. Добре са засега, а след петдесет години кой ще ги оцени! Това е за мен и в културата, и в модата, във всичко естетически безвременното, което ни свързва с хора от други векове“.

Цитираме ѝ авторитети, които твърдят, че изкуството в различните му жанрове „изостава“ от случващото се в света като проблеми като вълнения, не успява като че ли да реагира бързо на промените, които ни съпътстват всеки ден. А според нея „за всяко едно изкуство да си в крачка с времето е различно от това да си точно в това какво е модното, каква е тенденцията и, което се случва в момента. Защото в изкуството дълбоките неща ги осмисляме по малко по-различен начин, може би по-бавен, наистина. Няма нужда да сме в крачка точно със секундата на времето, но има едно вълнение и едно безпокойство в сегашното време, което се пропива в изкуството. Не е необходимо да е толкова директно казано с всички политически неща, които се поставят. Но общото чувство на хората в момента е еднакво – притесняваме се за екологията, за социални проблеми, притеснени сме и в същото време това, което търсим в определени събития е разбирателство. Това е работата на твореца да е вид мехлем, но и в същото време да покаже мненията, което всеки един от нас усеща. Но вече е различно дали ще си в стъпка точно с времето, с пулса. Това е различното, което прави музиката безвременна, а не модна“.

Пламен Джуров и Добринка Табакова

Продължаваме темата с конкретните ѝ преживявания от току-що приключилия на 12 юни Истанбулски музикален фестивал под надслов „Семейни връзки“. „Първото ми впечатление от фестивала беше от организацията и до каква степен те са абсолютно включени в това какво става в света по всякакви най-високи сцени. Ходят на холандския фестивал, взимат идеи, колаборират.

Забележително са в крачка с времето,

много са заинтересовани, много са съсредоточени и в същото време с голяма чувствителност към проблемите, които имат в страната. Фокусът на този фестивал беше семейството. С това те също се опитват да привлекат публиката и правят събития, с които да заинтригуват по-млада публика. Организаторите ми споделиха, че посещаемостта е около 95-98% на техните фестивали, което е огромно. Вярно мащабите там са големи – това е 17 милионен град. Но все пак, залите са големи, не са малки камерни зали, а са за 2-3 хиляди души и всичко е препълнено. Фокусът и интересът, който има в Истанбул е към фолклорна и на премесване на националните музики. Бях на много интересен концерт в знаменития „Капълъчаршъ“ , големия покрит пазар, където имаше и българско участие – Нешко Нешев акордеонист, имаше музика от Сърбия, Македония, България, Гърция, Турция. Всичко бяха премесили в едно цялостно преживяване, което беше едно от най-успешните събития. Разбира се и в концерта, в който аз участвах /концерт за две пиана и ударни в изпълнение на Амстердамската Симфониета и солисти, който беше в църквата „Света Ирина“, забележителна църква и пак огромен интерес, много хора. Много бях впечатлена и си личи, че фестивалът иска да даде и да повдигне духа на хората в Турция, които имат по-европейски поглед към нещата“.

Още през 2015 година специалистите определят Добринка Табакова сред 10-те съвременни композитори, които променят света на класическата музика. А тя с усмивка казва не само по този повод: „Композирането ме намери, не съм го търсила специално. От импровизация тръгна – исках да изразявам нещо. Почнаха уроци по пиано и вече имах техника, с която да изразя тези неща. След това започнах и да ги записвам. Бях на 11 години, когато се преместихме в Лондон и там започнах и формално да уча композиция. Не знам – стана!“. И признава, че ако е имала някакъв шанс, който е предопределил съдбата ѝ това са нейните родители, които са я разбирали и подкрепяли в избора ѝ. За себе си като композитор споделя, че започва от формата, от структурата към едно произведение и дава пример с концерта си за виолончело. „Беше ми съвсем ясно каква искам да е втората част, идеята, знаех какво искам да направя. Всъщност произведението се „разплете“ от втората част. Различно е, но обикновено

структура и заглавие са първите импулси.

Вътрешното усещане си е винаги там. Но не мога да кажа по какъв начин ще го впрегна или канализирам в произведението. То си е винаги там, но трябва да го намеря, затова казвам, че формата е важна, защото вдъхновението е навсякъде, но трябва да знаеш по какъв начин да го структурираш. Визуалното е едно от нещата. Хора са ми казвали, че музиката ми им предава някакви картини. И на мен много неща ми предават картини, тази синестезия /от гр., смесено възприятие, например в музика и цветове/, която много композитори като Александър Скрябин и други. Бих се сложила в тази група от композитори, които виждат цветове като чуят ноти. Но не мога да кажа, че това е акцентът върху всичко, защото е толкова незнайно нещо за мен музиката. Точно какво прави. Дано никога не разбера! “.

Продължаваме разговора ни с Добринка Табакова вече във фоайето на зала България“, защото на сцената „Софийски солисти“ репетират финално Григ. Почти през цялото време на записа ни с нея звучи музика и то великолепна музика в прекрасното изпълнение на знаменития ни ансамбъл със знаменити солисти. Преживяване, което имаше своята кулминация на самия концерт малко след репетицията. Слушахме всичко на два пъти за кратък отрязък време, но си заслужаваше. На този фон споделеното от Добринка Табакова звучи съкровено и силно за музиката като духовно постижение и емоционално лично усещане на талантливата композиторка. А тя споделя музикалните си пристрастия към съвременните автори, в чийто авторитетен списък е и тя, макар и толкова млада. „Любим композитор ми е Гия Канчели, определено и като човек, и като композитор. Третата му симфония беше първото му произведение, което чух. Гидон Кремер е изпълнителят, който запозна света с него и с много от произведенията на София Губайдулина, на Арво Пярт и на Леонид Десятников, друг мой любим композитор, който е направил на Пиецола „Четирите сезона“. Десятников ги аранжира и вдига Пиацола, според мен, на едно още по-високо ниво, защото за мен в него има много фолклористика в музиката му. Но това, което прави Десятников с този аранжимент е едно друго ниво“. За себе си признава, че използва фолклора като усещане, като чувство, „но внимавам да не е взет мотив от фолклора, да не го пренасям. В сегашно време, когато толкова пътуваме и толкова много имаме достъп до истинската народна музика, трябва да се потрудим като композитори да си ги пречупваме тези неща през нас. Различно е било през 20-ти век, когато не се е пътувало толкова. Начинът да се запази тази музика е било да я цитират директно, но сега е друго време. Смятам, че трябва да бъде пречупена, а не директно взета“.

Питаме какви са отстрани, доколкото с днешните комуникации може да се каже така, са впечатленията от българската музика и българските музиканти. „Имам добро приятелство с

композитори като Георги Арнаудов и Петър Дундаков.

Композитори, които се знаят извън България и имат толкова широко познание и работят в различни жанрове. Знае се, че правят българска музика, но в същото време е и международна – много интересна и впечатляваща за изпълнителите по цял свят. Все повече се радвам, че има ансамбли, които правят старинна музика. За мен е важна тази чувствителност към различните времена. Да, те я свирят на стари инструменти, но чувствителността към всяко едно време обогатява бъдещето на културата. Цигуларката Зефира Вълева точно обогатява сцената и познанията и финеса, с който човек оценява музиката. Много се радвам, че има толкова много българи, които са първи цигулки на водещи оркестри в света“. Заедно се смеем на думите на Веско Ешкенази, който преди време каза за „въпреки.com“, че са толкова много българските концертмайстори и водачи на групи по света, но няма да могат да направят оркестър, защото всеки ще иска да е първа цигулка. Това, разбира се, е в рамките на шегата…но и не съвсем.

За себе си признава, че времето ѝ е разграфено, всичко е на часове, дни, минути. В момента пише произведение за ББС, което през декември ще има премиера с концертния оркестър, с който работи като резидентен композитор. „Завърших в момента резиденцията си в катедралата в Труро в Корнуол в Англия, записахме диск, който ще излезе в края на годината или началото на следващата – хорова музика и оркестър. Пиша и за хорове.

Имам много за писане.

Гледам да не мисля…“. С диригента Кристиян Ярви, който е гостувал в България са направили няколко програми от октомври м.г. досега – април-май с нейни произведения в Лайпциг.

Интересно ни как е привлечена като резидент – композитор към такива елитни музикални състави. „Обикновено е един човек или някой от оркестъра, който е чул произведение и след това искат да работим заедно. Често са и артистичните директори на тези оркестри като в Амстердамската Симфониета – имат забележителен артистичен директор, който търси как да направи интересна добра програма. От BBC се свързаха с мене от директорско ниво и се запознах с техния мениджър, който е много, много симпатичен човек. Всичко от тези големи неща става между двама души – как ще протече разговорът и как ще се харесате, какво ще си кажете и оттам вече се гради“. За конкретната си работа споделя, че винаги работи за определен солист, определен оркестър, защото е важно да си го представи как ще е на сцената произведението. „Например за Максим Рисанов /виолист и диригент, смятан за наследник на Юрий Башмет – б.а./който е свирил тук съм писала доста и сега за Амстердамската Симфониета двоен концерт за пиано за двама млади холандци Артур и Лукас Юсен“. Сюита за виола, клавесин и струнни на Добринка Табакова със солист Максим Рисанов е включена в авторския ѝ диск, издаден от ЕСМ на композиторката, номиниран за наградата Грами 2013 година в категорията класически албум.

Успяваме в този наш разговор на части, прекъсван от прекрасна музика да я попитаме какво прави в малкото си, както разбираме, свободно време. „Когато имам свободно време, обикновено съм някъде на път и гледам да попивам от културата на това място, обичам да чета. Сега взех на Таня Шахова „Германката“. Чета, чета и…“. На срещата с нея малко преди концерта и малко след репетицията я попитаха за статистиките, популярни не само във Великобритания за съотношението мъже – жени предимно като композиторки и диригентки в сравнение с колегите им. Добринка Табакова е категорична, че не иска да е част от статистиката: „Важно е да има някаква подкрепа, но от друга страна не искаш да си там заради статистиката, а

искаш да си сериозен професионалист,

който си е извоювал мястото и си е доказал, че има защо да е на тази сцена“. А Пламен Джуров се присъедини към разговора като каза, че те като мъжки състав оценяват женската чувствителност, която винаги крие изненади…Забавно, но и специална оценка беше казаното от маестрото. След минути започна концертът, може би най-силният от многообразната програма на 49-ия фестивал „Софийски музикални седмици“ с акцент към младите в сътрудничество с НМА „Панчо Владигеров“ и Софийска филхармония. А съвсем скоро ни предстои нова среща с музиката на Добринка Табакова. На 28 септември на откриването на сезона на Симфоничния оркестър на БНР под диригентството на маестро Марк Кадин ще бъде изпълнена нейната „Орфеева комета“. Произведение, посветено на 50 годишнината на Еврорадио, поръчка и откупка на EBU. Беше изпълнено за първи път през ноември м.г. в Лондон под диригентството на Андреас Вилднер и излъчено по БНР. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[mikamagazine]

снимка: ПР На 1 юни балет „Арабеск“ представя спектакълът „Пепеляшка“, създадени от хореографа Мариана Крънчева, върху вълшебната музика на Прокофиев, костюми Цв... https://ift.tt/2H0W7Vf

[mikamagazine]

снимка: ПР С актьора от „Скъпи наследници” Юлиян Петров, Венсан Петров от Quick Hands и Елизабет Якимова от балет „Арабеск” столичният клуб „Терминал 1” се превърна в ... https://ift.tt/2I5Qavg

[mikamagazine]

снимка: ПР В своя 50-ти юбилеен сезон Балет „Арабеск“ с любов представя една от най-ярките линии в търсенията на трупата и на поколения български хореографи, а именн... https://ift.tt/2rkz82r