#дърворезба

[alt3rn8-knowl3dg3]

Пролетта настъпи и завършихме, един проект за дръжка на въдица.

Корен с туморни образувания (най-вероятно от топола) без епоксидна смола.

[krug-movement]

ЛЕТЕН АРТ ПЛЕНЕР В С. ДЪЖДОВНИЦА, ИЗТОЧНИ РОДОПИ, август 2023 & Summer Art Plein Air in the village of Dazhdovnitsa village, Eastern Rhodope Mountains, August 2023

От 19 до 31 август се проведоха 2 едноседмични сесии на летния пленер по изкуствата в Европейската културна младежка къща на Арт движение Кръг в с. Дъждовница, общ. Кърджали,  която е международен център за културни програми и творчески резиденции, предлагаща възможност на млади творци от цял свят да работят по свои проекти „in situ“, в нестандартни открити пространства и в автентична и етнически специфична среда. Дъждовница е малко планинско село със 150 жители етнически турци. В богатото на емоции, идеи, форми на преодоляване на наслоени негативни стереотипи и формиране на интердесциплинарни културни умения лятно събитие се включиха 30 деца и младежи с техните ментори от арт работилниците в Ботевград, с. Мирково, Долна баня и Кърджали. Работата във всяка от сесиите на пленера (първа сесия "Ноти, палитра и стрийт арт" и втора сесия "Истории с танц и дърво") беше планирана и изпълнена спрямо специфичния характер на участващите в нея работилници („Музика и традиции“ / „Визу��лни изкуства и стрийт арт“ и „Вдъхновяващи танци“ / „Приложни изкуства: дърворезба“), от една страна, и ориентацията към нов вид творчески, изпълнителски, презентационни и комуникационни умения, осигурени чрез модули като "Изкуство и предприемачество" (кратка лекция), "Стрийт арт срещу езика на омразата" (презентация), "Арт стратегии за социално включване" (кратка лекция), "7 ключа да спечелиш публиката" (брошура) и „11 необикновени инструмента“ (брошура), подготвени като презентационни файлове и като отпечатани брошури.

Чрез серия практически занимания и специфични тийм билдинги, като напр. „Аз съм Живко“, в който всеки се учеше да представя публично характера, уменията и мотивацията за развитие на случайно избран друг участник, както и да отговаря откровено на въпроси на публиката за своите силни и слаби страни, стремежи и трудности, беше изградена атмосфера на сътрудничество и доверие.

В програмата на всяка сесия беше излъчвана видеодискусия с арт директора на норвежката партньорска организация  партньор Kutin Konsert Forening - Кирил Кутев, в рамките на която той разказва за своя успех като творец и изпълнител, за проблемите на младите таланти, вкл. и от етнически малцинства, и какви решения съществуват. Видеоматериалът с продължителност 30 мин. звучеше на бълг. ез. в залата за семинари в различни часове на деня, вкл. и по време на почивките, за да вдъхнови и мотивира участниците с истории за пътя на успеха в сферата на културата и изкуството.

Летният пленер се оказа истински вълнуващо събитие за децата и младежите, които взеха участие в него, чрез осигурената възможност за работа в нов тип екипи с различна подготовка, чрез работа със смесени техники от 4-те представени изкуства на арт работилниците по места и съответно – чрез публични презентации на творчески продукти пред всички участници, както и пред местното население.

[woodcarvingstories]

Дървени гребени с дърворезба и изображения на животни. Може да ме откриете и във фейсбук: Приказки в дървото Woodcarving Stories 🌷🌷🌷🌷🌷🌷🌷🌷🌷🌷 #woodcarvingstories #woodcarving #woodencomb #carved #wood #wooden #crafts #comb #handmade #Bulgaria #carvedwood #art 🌷🌷🌷🌷🌷🌷🌷🌷🌷🌷 #приказкивдървото #дърворезба #гребен #дърворезбар #ръчнаизработка #занаят #майстор #подарък #дървенгребен https://www.instagram.com/p/CEopOFQDsr0/?igshid=160xkq8stdn8l

[cecocd]

Wood carving Tse #graffitionwalls #graffart #graffitipaint #ilovegraffiti #graffitibulgaria #calligraphie #calligraphybulgaria #calligraphylettering #cyrillic #woodcarving #spraypaint #spraycans #spraypaintart #tseart #българскитрадиции #дърводелец #дърворезба #спрейарт #спрей #графитистена #графити (at Plovdiv, Bulgaria) https://www.instagram.com/p/B320QI3joJo/?igshid=1475h3esa1q75

[readeverymorning]

Как да си изберем партньор според Клариса Пинкола Естес

1. Когато избираш партньор, направи го все едно си сляпа. Затвори очи и се опитай да видиш в себе си – какво чувство ти носи този човек, има ли в него доброта, лоялност, отдаденост? Способност да е загрижен за теб? Способност да се грижи сам за себе си като независимо човешко същество? Въпреки че нашата култура отдава много по-голямо значение на това, което виждаме с очите си, за една връзка е много по-важно да видим обекта на своята любов със затворени очи. Вътре в себе си.

2. Ако има едно единствено ��ещо, което да различава партньора за цял живот от мимолетната връзка, то това е неговата способност да се учи. Тези, които нямат способността да се учат от опита си, да виждат света по нов начин и от различна гледна точка, които не проявяват любопитство към това какво движи света и хората – тези хора най-често са нетолерантни и затворени. Те казват: "Не, нещата не трябва да бъдат така, а инак, точно както аз смятам". За дълготрайна връзка е по-добре да имаш до себе си човек, който е способен да се отвори. Да, може би след това да се затвори и да се отвори отново. Но някой, който има способността да се учи и да расте.

3. Избери някой, който има желание да бъде като теб – едновременно силен и крехък. Това е едно от качествата, които почти всяка жена притежава – да бъде понякога силна, способна да се хвърли в битка за своите каузи, а в други моменти – готова да се разпадне на парчета заради нещо видимо дребно и незначително. Силата, която жената притежава, и която връзката трябва да притежава, е тази на дървото – дори ветровете да го огъват и брулят, то е достатъчно гъвкаво, за да устои на порива им. Ще се огъва напред и назад, но няма да се пречупи. Сила и гъвкавост, еластичност, чувствителност – способност да бъдеш буден и осъзнат за това, което се случва около теб. Някои хора може да имат нужда от помощ да се научат да го правят. Дълбоко в себе си много хора са вече пробудени за чувствата си, но не знаят как да ги изразят. Точно по тази причина способността да се учим е толкова важна. Другият човек може да притежава огромен потенциал, но ако не се научи да го развива, то значи няма нищо.

4. Избери някой, който когато го нараниш, чувства болка и е готов да я покаже. И обратното – избери някой, който ако те нарани, ще изпита болка и съжаление. Има много начини, по които ние, хората изразяваме болката си. Някои в тишина и мълчание, други с бурен драматизъм – всичко това може да бъде дразнещо за партньора. И все пак той може да разбере, че това е едно изражение на болката, която е причинил. Ако партньорът ти реагира в рамките на някакво разумно време – да кажем 24 часа – и покаже желание и воля да стигне до теб, да премине през формата, която си дала на болката си – тогава всичко може да бъде поправено. Това, което е притеснително е ако партньорът ти те нарани, постъпи грубо или нечестно, но не покаже никаква реакция на твоята болка. Това означава или че той има сериозен проблем с чувствата (няма способност да влезе във връзка с тях), или че вече се е отказал от теб и никога няма да си позволи да се държи човешки в твоето присъствие. Много от нас минават през поредица от връзки, преди да намерят човека, с който да споделят остатъка от живота си. Случва се така, че в някакъв момент – наранени и болезнени от разрушени и провалили се връзки – ние губим представа какво означава да имаш нормална, здравословна и пълноценна връзка. Вероятността да се влюбиш в някой, който е бил наранен в любовта, е много голяма. Изключително важно е този човек да притежава способността да показва своята болка, да вижда твоята и да проявява чувства към теб. Връзките между мъжете и жените никога не са гладки и безметежни – от време на време се появяват търкания, разногласи, външни обстоятелства, от време на време се нараняваме един друг и това не може да се избегне напълно, но нараняването трябва да е различно. Ако някой те наранява по един и същи начин или за едно и също нещо – значи той не се учи и ще продължи да го прави. Има хора, които са натрупали толкова много гняв срещу миналите си партньори и любими, че развиват не само способност, а и желание да нараняват новите си партньори. А би трябвало да са способни да спрат, когато видят болката на лицето на другия. Човекът, който не спира пред твоята болка не е човекът, с който е възможна дълготрайна и пълнокръвна връзка.

5. Избери някой, който има вътрешен живот. Дърворезба, рисуване, писане, религия или медитация – нещо, което да обича. Избери някой, който има свой собствен път и гледа на теб като на свой партньор и придружител в пътуването. Способността да се сливате един с друг и в същото време да оставате напълно отделни един от друг е много важна. Цикличността на връзките е такава, че в определени моменти ние се сливаме с другия, а в други моменти трябва да сме отделни. Може да се каже, че връзката между двама души е като връв от плът, израснала от всеки един, съединяваща и двамата. Тази връв се разтяга и може да се разтяга с хиляди мили и през много месеци и години, тя се разтяга без да се къса. Това е връзката, която искаш да имаш. Връзка, в която разтягането не причинява скъсване. Връзка, в която има и сливане, и отделяне.

6. Избери някой, който има страст и влечения, подобни на твоите. Връзката е създаване на общи спомени. Тя е като спестовна сметка – правите заедно различни неща, имате общи преживявания и така създавате психични картини, които остават в съзнанието и на двамата. Тези спомени и картини са лепилото, което държи връзката ви заедно. Във всеки един момент можете да изтеглите някой спомен от общата сметка – за да си припомните добрите времена, за да се шегувате един с друг, за да си припомните важните неща в моменти на изпитание. А ако трудните времена дойдат и вие нямате нищо помежду си – нищо, на което да се опрете, на което сте се наслаждавали и което е било ценно за двамата – тогава как ще се справите? Трябва да има нещо хубаво и просто – като излежаването заедно в леглото, или припичането на слънчева пейка, или вечерните разходки в кваратала – нещо много просто и в същото време много силно и свързващо.

7. Избери някой, който споделя твоите ценности по отношение на децата, родителството, семейството, корените, ролите на мъжете и жените, брака, парите, религията… Твърде идеално е да имаме общи мнения за всичко, но когато изберете някой, който споделя сходни ценности, това намалява търканията във връзката. Като минимум различията в ценностите трябва да се обсъдят и преодолеят преди двамата души да вземат решение да се посветят на връзката си. Колкото и да е важно онова окриляващо еротично преживяване, което ни привлича един към друг, точно толкова важна е и прагматичната страна на връзката. Защото ако се погрижите за прагматичното ще ви е много по-лесно да съхраните и опазите романтичното.

8. Избери някой, който е състрадателен. Който има желание и е способен да те изслуша и разбере. Ако ти си динамичен човек, а партньорът ти по-бавен и предпазлив, това може да се окаже добре за теб – той може да те научи как да намалиш темпото в подходящия момент. И обратното – ако ти си бавен и предпазлив, а до себе си имаш партньор, който е амбициозен и отворен към света – тогава той ще ти помогне да преодолееш своите задръжки и самият ти да станеш по-отворен и ескпанзивен. С времето във връзката се изграждат ритъм и хармония. По мои наблюдения (на Клариса Пинкола Естес) в една връзка или брак изминават поне 8 или 9 години докато ритъмът се изглади напълно. Отнема време, да. Да сътвориш чудо. Не чудото на "оставането заедно", а чудото на онази велика сила в центъра на връзката между двама души – някои я наричат божествена любов.

Из книгата "Бягащата с вълци", Клариса Пинкола Естес

[dea-handmade-gift-shop]

Комплект 3бр свещи "Бамбук"

Комплект 3бр свещи "Бамбук" Винтидж Ръчно-изработен Комплект 3бр свещи "Бамбук" Състав : дърворезба, бамбук и парафин #handmade #candle #art #gift #ръчнаизработка #свещи #бамбук #подарък #декорация #винтидж За повече информация последвайте линка ==>

Винтидж Ръчно-изработен Комплект 3бр свещи “Бамбук” Състав : дърворезба, бамбук и парафин

[deiphobahileev]

Бертолт Брехт "Маската на злото"

Бертолт Брехт “Маската на злото”

  На стената ми виси японска дърворезба Маска на зъл демон, покрита със златен лак. Със съчувствие гледам Подутите вени на челото, загатващи Колко усилия коства да си зъл.

1942

[krug-movement]

СТАРТИРА ЛЯТНАТА ПРОГРАМА 2018 В ДЪЖДОВНИЦА & THE START OF ART SUMMER’2018 IN DAZHDOVNITSA

След последната си фото- резиденция в Източните Родопи през 2016 г., световно признатият майстор на пейзажната и травъл фотография Владимир Донков отново се завръща в Дъждовница с 10 млади фотографи, за да сложи начало на лятната програма в Арт къщата за тази година. Дъждовница и районът са едни от любимите му места, когато е в България. Той е българинът, който води фотографски експедиции в Арктика, Патагония и Хималаите за компанията си Vertical Shot Expeditions и менажира международен екип от фотографи и водачи. Работил е като фотограф и преподавател по фотография във Великобритания, Малта, България, Норвегия и САЩ, а негови кадри и статии са отпечатани в издания като Hasselblad Bulletin, Outdoor Photography, Black & White Photography magazine и пр. Най-дългите му снимачни проекти гравитират предимно около студени райони като Гренландия, полярна Норвегия, Лапландия. Владо е известен също като snooper (човек, който си пъха носа навсякъде) и човек, който не казва никога „не”. „Нещата, които започват с "не" не водят до това да живееш по-добре” – казва той. Познат е като фотограф със страст към снимане на диви райони и изолирани изчезващи култури. Като за първа лятна нощ в Дъждовница на 2 юни Донков споделя с младия си фото- екип преживявания, случили се някъде между Гренландия, Лом и Нос Хорн. Днес неколкократният водач на експедиции в Хималаите е обикновен наблюдател на облаци и звезди в района на Сухово, Падина, Снежинка, Ненково и Скална глава.

В рамките на тазгодишната лятна програма в Дъждовница младежи от телевизионния екип на 134-то училище „Димчо Дебелянов” с изучаване на иврит в София в партньорство с професионалисти от Нова телевизия – ще прекарат седмица в заснемане на филм за селото, за хората, които живеят тук и традициите им. Млади артисти, които са печелили български и международни награди по дърворезба ще пристигнат да работят по свои проекти в подготовка на пътуваща изложба между Кърджали, Пловдив и София, като експериментират нови техники на обработка на дървото. Малкото родопско село отново се събужда за среща с хора на изкуството от близо и далеч.

[vprki]

Изложба на талантливи автори след възобновяването на Графичната база, Самоков

В галерия „Мисията“ на Културния институт към МВнР се откри прекрасната изложба „Щампарското дело в Самоков – традиция и съвременност", която представя част от богатата колекция на графична база Самоков, основана през далечната 1973 година по инициатива на Съюза на българските художници.

Колекцията се съхранява в построената през XIX век. Есова къща, която пази възрожденската архитектурна естетика. Куратор на изложбата е проф. Аксиния Джурова, а в нея се представя творчеството на артистите Ради Генев, Васил Колев, Емануела Ковач, Онник Каранфилян, Людмил Георгиев и Милко Божков. Те са сред най-забележителните ни не само графици, но и прекрасни визуални артисти, а част от тях са и авторитетни и обичани преподаватели в НХА, които сме представяли в различни публикации във „въпреки.com”.  

Публикуваме въведението към изложбата на проф. Аксиния Джурова, която освен че е световно признат учен и изследовател в областта на изкуството, е и много свързана със Самоков като един от възрожденските ни градове. Но за това малко по-късно в текста.

„Изложбата „Щампарското дело в Самоков – традиция и съвременност“ е първата експозиция на група талантливи български графици след възобновяването на една от най-добрите бази за графика в България, открита още през 70-те години на ХХ век. Есента на 2021 г. в Есовата къща в града на Българското Възраждане заработи отново познатата не само у нас, но и извън пределите на страната графична база, десетилетия събирала едни от най-известните наши и чуждестранни графици. След спечелването на проект от Националния фонд „Култура“ и със съдействието на ръководството на община Самоков и Историческия музей в града, и изработване на статута на Графичната база, тази първа изложба разкрива основната цел, заложена в нейното съществуване – обогатяване на колекцията от гравюри в Историческия музей на града и поддържане на традиционните графически техники: дърворезба, литографията, високия печат.

Тво��ба на Милко Божков

Настоящата изложба включва шестима български графици от най-младото поколение (Ради Генев), от средното (Васил Колев, Емануела Ковач, Онник Каранфилян и Людмил Георгиев) и това на поколението, оформено още в последните десетилетия на ХХ век – Милко Божков, представител на Варненската група художници от легендарната фабрика „Вулкан“.

Избраните графици се представят с по три литографски отпечатъка, както следва: Милко Божков с на пръв поглед абстрактни композиции ни връща към цветните съновидения на изплъзващата ни се и вечно мечтана Аркадия в „Малките истории за обич“ на Онник Каранфилян се срещаме с неговата многопластова и пленителна интерпретация на темата за любовта; графичните листи на Емануела Ковач ни напомнят за невинния свят на забравените днес детски игри от близкото минало; Радослав Генев с неговите изящни пейзажи ни разкрива упорития му и успешен път към улавяне на природните състояния; Васил Колев отново ни насочва към точния и проникновен психологичен портрет; Людмил Георгиев се утвърждава отново като майстор на експресивната абстракция.

Графиките на Васил Колев

В цяло тази първа изложба, след няколкогодишно прекъсване на работата на графичната база в Самоков, свидетелства, че нещата се получават тогава, когато се обединят усилията на местното ръководство с това на Съюза на българските художници и радетелите за запазване на културното наследство на този голям център на нашата памет от миналото, но жив и днес.“

Пред творбите на Емануела Ковач

В галерия „Мисията“ при откриването на изложбата на 11 октомври дойдоха много хора – почитатели на графичното изкуство, приятели, за които пространството създава красиви емоции за срещи с изкуството. А в случая и красивата експозиция беше и важен знак за новия пълноценен живот на графичната база в Самоков, авторитетна извън пределите на България.  Директорът на Държавния културен институт Снежана Йовева откри изложбата с думите: „За нас е чест такава изложба да гостува в галерия „Мисията“ и да продължава важната мисия в процеса на възраждане на класическата графика и традиции от нововъзстановената Графична база в град Самоков. Основана през далечната 1973 година по инициатива на Съюза на българските художници, графичната колекцията се съхранява в построената през XIX век. Есова къща, която пази възрожденската архитектурна естетика и днес гостите на София и на нашата галерия могат да се докоснат до таланта на творците чрез техните картини.“

Снежана Йовева и д-р Веселин Хаджиангелов

Директорът на Историческия музей в Самоков д-р Веселин Хаджиангелов отправи поздравление към гостите и дари една картина - съвременен отпечатък, графика „Иван Иконописец“ 1936 г.,  от оригиналната матрица с автор проф. Васил Захариев, за обогатяване на художествения фонд към МВнР. Специално приветствие от името на кмета на община Самоков поднесе Пепа Георгиева, главен експерт в Общината, която изрази благодарност за отличното партньорство в реализацията на изложбата, както и по други проекти в областта на културната дипломация.

Снежана Йовева на изложбата

Специално, както сме отбелязвали и в други наши публикации за художествените събития в галерия „Мисията“ трябва да подчертаем заслуг��та на Снежана Йовева и екипа ѝ, че това пространство се превърна в място за срещи и преживявания с изкуство на творци не само от България, а и на наши сънародници работещи извън страната ни, както и на чуждестранни артисти. И това се дължи на работа, на последователност, на усещането за мисия да се представя родното ни изкуство и не на последно място и на умението да се изграждат партньорства. И то не формални, а смислени, които обогатяват и развиват перспективите на културната дипломация, като най-разбираема и близка до хората.

Но да се върнем малко времето, за да бъде ясно защо тази изложба е важна и отваря нови пътища и посоки за графичната база в Самоков. Тя  е създадена преди почти петдесет години през 1973 по инициатива на самоковския художник Зафир Йончев /по онова време – секретар на Съюза на българските художници/, с подкрепата на тогавашния зам.-председател на Окръжния народен съвет Христо Христов /също самоковец/ и с активното участие на Светлин Русев, Христо Нейков и местната управа.

Онник Каранфилян

Така Самоков – центърът на българската възрожденска гравюра, става домакин на тази нова творческа база. Тя е оборудвана изцяло от Съюза на българските художници. Благодарение на Графичната база днес в Историческия музей в града, където се пази първата графична преса, внесена от самоковеца Никола Карастоянов, наред с възрожденските щампи съжителства и една от най-богатите колекции от съвременна българска графика. От 1980 г. базата се разполага в реставрираните Есова и Босева къща, запазили духа и красотата на възрожденската епоха. Съществуването и дейността на Графичната база са пример за партньорство между СБХ и кметството на Самоков.

В базата са работили и творили видните български и самоковски художници Наум Хаджимладенов, Васил Чакъров, Христофор Пейчев,творци от ранга на Светлин Русев, Дечко Узунов, Найден Петков, Петър Чуклев, Петър Брайков, Румен Скорчев, Любомир Йорданов, Георги Трифонов, Димо Колибаров, Христо Кърджилов, Николай Майсторов, Златка Дъбова, Онник Каранфилян /който  е сред авторите на изложбата в галерия „Мисията/ и други.  Чрез художника Любен Стоев и известния немски печатар Роланд Ерхард се установяват и международни връзки.

Пред творбите на Милко Божков

В началото на 80-те години е подобрено снабдяването на ателието с професионални материали от Франция – бои, хартия, специфични материали за този занаят. През 1983-1984 г. в Графичната база гостува един от водещите специалисти в света на литографските техники – Бил Лакатута от Института “Тамаринд” в САЩ /Ню Мексико/. Сътрудничеството е много полезно както за печатарите, така и за самите художници. През 1989-1999 г. благодарение на проф. Стоян Стоянов–Течи и спонсорството на френския меценат и колекционер Жорж Екли базата се стабилизира финансово. Създават се великолепни творби: библиофилско издание на Христо Фотев – поезия с илюстрации на Симеон Венов, издание на Константин Павлов – поезия с рисунки на Светлин Русев, големоформатно издание на американския поет Стенли Кюниц с илюстрации от Стоян Чуканов-Чочо.

През 1999 г. Босевата къща е реституирана и базата се преустройва само в Есовата къща. В този тежък период и Жорж Екли се оттегля по здравословни причини от меценатството. Със съдействието на Албена Спасова, секретар на секция „Графика“ в СБХ, се кандидатства успешно с проект пред швейцарската фондация “Про Хелвеция”. С осигуреното финансиране се обновява технически и материално базата. През 2001-2002 г. чрез “Про Хелвеция” се организират международни пленери по графика с участието на творци от Сърбия, Македония и България. 30-годишнината от създаването на базата през 2003 г. е отбелязана с изложби в Самоков, София, Плевен, Братислава, Будапеща.

Снежана Йовева и д-р Веселин Хаджиангело

За близо половинвековния период на съществуването на Графичната база в Самоков в нея са работили над 300 художници, включително творци от Германия, Италия, Франция, САЩ, Русия, Норвегия, Нидерландия, Япония, Куба, Чили, както и студенти от Националната художествена академия и Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.

През 2007 г. се прави основен ремонт на базата със средства на Община Самоков и програма “Красива България”, като се открива и малка галерия в двора. Така се изгражда и пространство за изложби през лятото.

През последното десетилетие – 2010-2020 г., Графичната база постепенно преминава към етап със затихващи функции. В крайна сметка базата преминава като собственост на Община Самоков, а Съюзът на българските художници предоставя безвъзмездно пемчатарска техника. На базата е извършен ремонт, закупени са консумативи, назначен е персонал и със съдействието на Историческия музей в града отново започва работа. На 18 септември 2021 година  в Есовата къща  беше открита обновената Графична база с изложба  на щампи и гравюри на известни наши художници и гравьори – Никола Образописов, Сотир Клинков, проф. Васил Захариев, Наум Хаджимладенов, Васил Чакъров, както и произведения на съвременни майстори. Надеждите са, че Графичната база в Самоков пак ще стане привлекателно място за български и чуждестранни творци, работещи в областта на класическите графични техники. И сегашната изложба в галерия „Мисията“ е първото красиво доказателство…

От ляво на дясно: Ради Генев, Емануела Ковач, Васил Колев и Оник Каранфиля

Извън институциите, които си подадоха ръце и направиха всичко възможно Графичната база в Самоков да придобие отново авторитета си, принос имат и отделни личности, приели това за лична мисия като Иво Масларски, галерист, колекционер, създател на първата частна галерия в града, самата проф. Аксиния Джурова и много други. Това е смисъл не само за града на Захари Зограф, а за художествения живот на България. Изложбата в галерия „Мисията“ е красивият знак, че доброто няма как да повехне, когато действаме заедно!

Изложбата „Щампарското дело в Самоков – традиция и съвременност", продължава до 28 октомври. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[obkov-obzavejdane-bani-blog]

Че по телевизията в петък: “в Мейеровица история’ и ‘тя’

Че по телевизията в петък: “в Мейеровица история’ и ‘тя’

Че по телевизията в петък: “в Мейеровица история’ и ‘тя’

Дисфункциональная семейството на Ной Baumbach идва до Netflix. И Спайк хвърля в петък 13-ти маратон завършва убиец клоун на Стивън Кинг. Че стрийминг В МЕЙЕРОВИЦА история (ново и избрали)на Netflix. На няколко директори по-добре на дърворезба в семейната дисфункция, отколкото Ноа Baumbach, чиито “калмари и Кит” и “Марго на сватбата” са…

[offcialportalbulgaria]

Ескалибур ЕООД - Производство на мебели, Шумен

Фирма Ескалибур ЕООД е създадена преди повече от 20 години със собственик Тошко Тодоров. Изографисал е параклиса на Мадарския конник, реставрирал е Даскаловата къща и църква в Трявна. В началото се насочва към производство на мебели от масивна дървесина с дърворезба, а сега произвежда мебели от плоскости. Фирмата е представител за региона на турския концерн Кастамону, който има 16 предприятия в цял свят за производство на плоскости и ламинат.

[vprki]

„Неосъщественият музей” от Калин Николов на Панаира в НДК

През 2012 г. покойният доц. Вихрен Чернокожев казва: „В последните си години Радой /Ралин – б.р./ беше зает с една книга, която нарече „Неосъщественият музей“. Мислеха я заедно с Калин Николов – документална книга за отдавна забравени художници, за автентичните им крушения и за трудните пътища на българската художествена култура.“ Става дума за книгата „Неосъщественият музей“, която издателство „Български Бестселър“ подготви и ще представи на 47-мото издание на Софийския международен панаир на книгата в НДК.

Премиерата е в неделя, 16 декември, на „Сцена на панаира“, ет. 4, западното крило на НДК от 10 часа. „Неосъщественият музей“ от Калин Николов, е написана по желание и със съучастието на писателя Радой Ралин.  Двамата се срещат с редица от българските художници, чиято младост и първи стъпки са в периода на Втората световна война или малко след нея. Задават им въпроса „Какво мечтахте и какво се случи с вас като художнически живот?“. Така личните истории на творците разкриват социалните, културните и политическите тенденции, отразени по един или друг начин в споделените спомени. Личните изповеди  докосват начина, по който разглеждаме феномена на културата и я преобразяват в непосредствен и обзорен човешки контекст. На фона на разказаното са допълнени факти за контактите на българските художници с модерни световни тенденции,  плашещи и непостижими, забранявани и строго контролирани у нас десетилетия наред. Както и за творци, които поне правят опити да пресекат тези бариери.

Естествено изкуството е зона на  неизбежни конфронтации. В отрязъка на времето, на което е посветен настоящия текст, особено важни са състоянията от смущаващите срещи с модерните тенденции. Драматично,  възнаграждаващо и  предизвикателно изживяване. Но много повече са били страховете на бягство от дръзкото и новаторското, недоверието спрямо непознатото… „Неосъщественият музей“ е рядка по рода си книга. Интересна с гледните точки в нея, панорамността и енциклопедична с богатата си фактология и конкретни примери.

Публикуваме със съкращения глава от нея, озаглавена „ХРОНИКА НА ЕДНА ЗАБРАНЕНА ИЗЛОЖБА И ПРЕДХОДНИТЕ НА НЕЯ СИТУАЦИИ, СПОДЕЛЕНИ НИ ОТ ВЕСА ВАСИЛЕВА”

В този курс на студенти, приети през 1944 година (за който разказваше Лазар Коцев) е и Веса Василева. За нея никога не е имало друга житейска алтернатива освен изкуството или друга мечта освен тази да стане наистина художник. Баща й е завършил техникум по дървообработване, но сам с талант преподава в тревненското училище рисуване и дърворезба. Момиченцето винаги има пластилин и неща за рисуване. Веднъж в първо отделение влиза инспектор, а учителката в този момент проверява зададената за домашно тема – животни от пластилин. Щом стигат до нея й задават въпроса: „– Весе, а на теб кой ти помогна!“ А тя се разплаква и смачква направеното, след което наполовина го възстановява. От този ден често я изважд��т на дъската и тя показва своето умение...Тогава рисували, спомня си тя, не постановки, а теми, което й доставяло много голямо удоволствие (орачи, пролетта, коситбата...) „Когато е била втори клас (шести днешен) й направили изложба. Аз се засрамих много от това внимание, а после пазих тази сбирка от рисунки до втора година като студентка, но ги изхвърлих в един порив...“ По-късно, когато изборите в Трявна печелят земеделци и масово уволняват всички щатни нетехни служащи (в това число и учителите), семейството се премества в Голямо Конаре, чийто кмет, макар и русенец, е съученик и приятел на баща й. Но нему се налага да смени своята предишна професия с тази на чиновник в застрахователно дружество.

/…/

Разбира се подобно на всеки истински художник и самата Веса Василева носи характер, който е труден за разгадаване дори днес от самата нея. Защото малко преди времето за следване и след като избора й е многократно подчертаван, тя обявява, че иска да се заеме с авиоинженерство. Била е добър математик. В къщи не я тормозят и общо взето е независима в почти всичките си начинания, но разбира – това със самолетите няма да стане. Още повече, че баща й има брат в Париж, който многократно изявява желание да вземе някой измежду племенниците си и да му осигури образование и работа. А Веса е най-ентусиазираният кандидат за това. Бързо напредва в езика, опознава културата... „Бях много сигурна, че ТАМ ще стана художник. ТАМ!“ Няма нищо нереално в подобна възможност, освен една – политическата реалност на събитията около войната...

На 9-ти септември обаче най-неочаквано арестуват баща й. Освен винаги стремежът му да бъде изискан в облеклото си, той не е бил по никакъв начин свързан с нещо буржоазно или политическо. Напротив... Седмица след тази дата, момичето е трябвало да е в София за началото на своето мечтано студентство в Академията. Но нищо подобно – тя всеки ден чака сред едни огромни опашки пред ареста, за да носи храна на баща си чак до началото на декември. „Не ги хранеха изобщо. колкото и малко спестени пари да имахме, ги раздадохме.“ Когато оставят храната, няма никаква сигурност, че някой я предава по предназначение. Виждат само веднъж за миг арестувания, но му е забранено да говори... По някое време научават чрез свой братовчед, партизанин (син на сестрата на майка й), че лагерниците ще ги карат някъде през Перник към Свети врач. Братовчедът, убеден в невинността на своя роднина, се оборудва със значката си, идентифицираща го като партизанин... Чакат вагоните да преминат на съобщеното им място около 19.30... Всъщност тичат объркани по едни коловози, които им се струват безкрайни. Чукат по конските вагони и викат името на човека. Някакъв глас се провира измежду измежду дъските и съобщава, че надолу по линията има и други... Намират го в последния конски вагон, виждат един човек и той ги гледа – не само в тъмното, но и на светло трудно е да разчетат в чертите му доскоро познатото им лице, възраст и емоция...(при спомена за вида на баща си и миговете, в които той изобщо не ги познава, а те не могат да откроят в призрака срещу себе си, неговият предишен лик, тя спира да говори...)

Веса Василева /1926 - 2016/ на една от последните си изложби - снимка Стефан Джамбазов

Ето така започва студентството на ��еса Василева! Отначало сменя седем квартири. Обикаля ги с дюшека на гърба и пълната нищета. Спомня си  как едно бурканче лютеница е разпределяла за по две седмици. Изпитът си спомня с лошото място. Няма рамка. Опънали са й ден преди това хартия върху някакъв семеен портрет. Носи си само няколко креди. До нея се пада Гаврил Орошаков, добре оборудван, който умее да рисува абсолютно реалистично (чак буржоазно според определението на Василева). Заедно влязохме 6 човека измежду 36 кандидати за живопис. Но пред момичето се появява нова преграда – тя няма бележка от ОФ, с която да и се дава характеристика и право да следва. Казвам това на административния секретар Сарджев, а той „Вижте какво, Вие там ще набавите тая бележка...“, а докато говореше това, ме записа (много мил човек беше). Първата година много треперих за тази бележка, втората – също, третата... А после свикнах, а и бях сигурна, че Сарджев ме е защитил (подобен късмет по-късно има чрез Илия Петров. Професорът й издава бележка, че е художник, комуто се полага цяла стая, за да се настани и да има възможност да рисува.) и все пак изобщо не е сигурна, че историята с въпросната характеристика няма да се превърне някой миг във фатален... „Но който и да влезеше непознат в ателието, казвах си, сега ще ме извика по име и ще попита за бележката ми от ОФ...“

За нейна радост, оказало се, че майка й като живеела някога в София била на квартира в пансиона на баба Лала (майката на Дечко Узунов). Така се оказало, че има допирни точки с Найо, неговият племенник, а оттам и с Ничето (баща му е бил арестант като нейния). Понякога (три пъти) Найо я кани у тях на обед и въпреки, че е завършил Италиански колеж, което го кара да се държи превъзходствено (не несимпатично), Веса Василева започва да намира приятели и компания. Найо и Ничето /Николай Ников – Ничето - б. р./ се носят елегантно, с бастунчета, но пък тя чувства, че я харесват... Ничето измисля име на групата – „Гемия Йалдъз“ (звезда). Ничето е капитан, Илия Алексеев – помощник капитан, боцман – Баев, политкомисар – Найо, Борис Божков – пират и Голям сандък (Мария Недкова, Магда Абазова, която е приятелка на Ничето). Веса е титулувана жена на боцмана и Иван Радев...Тогава излиза в „Стършел“ някаква остра закачка с климата в Академията (спомня си художничката без обаче естествено да може да възстанови например в кой точно брой или година). Посочват се свободните порядки и особено модата към бритони (всъщност само Веса Василева ходела така). Част от дейността на гемията е да отмъкне някое знаме от безбройните революционни украси, което премито с белина до добива поне малко по-мек тон и момичетата си кроели по някоя дреха с него...

Една от картините на Веса Василева от последния й период

Студентката е разпределена отначало при Ганушев. В нейният курс е Димитър Остоич, постъпил с шести клас, но владеещ калиграфията, постоянно пише някакви табла и лозунги. Било е ясно, че Ганушев и Борис Митов са неговите обекти. Академичната тенденция, характерна за Ганушев се противопоставя на нейните познания и отношение към модерната френската култура – художничката и днес смята академичните художници за назадничави, статични живописци. Дори колкото и да била без средства, намерила начин да купува от чуждестранната книжарница между Руски и Бенковски тогава списанието на Арагон, в което имало много репродукции на Шагал и редица други актуални художници. Ганушев и твърдо демонстрирания ��т него тип академичен вкус не й импонирал изобщо. Някой й казал, че Дечко Узунов е някак несериозен, а и малко се задържа сред студентите си, Веса намира някакъв свободен статив и го замъква при Илия Петров. Той като че ли отначало не одобрява видимо такова самоуправство, но като я вижда да работи (самият той в този спомен всяка сутрин в 9 обикаля работите на студентите си, за разлика от онова което пък разказваше Лазар Коцев), на десетия ден започнал да й коригира, а и я поощрил да продължи. Втората година дори на един от етюдите й с голо тяло написал Отличен, а нямал навик да прави така...

В това време Милка Пейкова, Остоич, Найо, Божков, Гоев започват политическа дейност срещу буржоазните остатъци в културата. Това е нейното поколение и въпреки обидата над баща й, въпреки зловещата смърт на вуйчо й (него го убиват в Пловдив, като милиционерите слагат дъска на главата му и други от тях скачат отгоре), младата художничка отначало си обяснява нещата с огромната омраза към немските злини над Европа, а и „понякога“ вярва, че чрез революционното обновление ще донесе свобода („понякога“, защото съветските войни които вижда из София, не попълват пропагандната представа за онова, което им се преписва иначе като слава). Главната й опора са френските източници и мечтата (не угасена), че ще може да бъде подпомогнати от чичо си, който продължава да живее в Париж. Той е на хубава работа в заводите Рено, комунист, но за да е в крак с промените на своята родина, се абонира за българския вестник „Работническо дело“. Замаян от прочетеното и очевидно повярвал в него, обаче чичото изведнъж си идва в България заедно с цялото си семейство, вместо тя да отиде при него в Париж. Настаняват го на работа в някакво автобусно депо, а на квартира в някакво мазе. Придобил рак само за няколко месеца след наивните си илюзии, обрекъл без изобщо да го иска съпругата си на толкова непосилен живот и на трудностите да се адаптират в тукашните условия, чичо й твърде скоро си отива от света. А с това изчезва и шансът на Веса Василева да осъществи СВОИТЕ или пък семейно заложените мечти.

Марк Шагал - картина от неговата експозиция в къщата му музей в Ница - снимка Стефан Джамбазов

Въпреки острите лозунги в Академията обаче тя смята, че там е имало и един свободен дух, чието пространство все повече се стеснява с годините към 50-та... Започва да се говори за реализъм и формализъм, уволняват тримата преподаватели Ненов, Цонев и Иванов... Богомил Райнов издава „Изкуството срещу империализма“, в която унищожава на пух и прах Сезан, Гоген, Ван Гог и едновременно с тях Тито. Белмустаков го допълва във всичко, особено което се отнася до разгромяване на творческото начало в родната култура. Младият Райнов се жени за дъщерята на Гаврил Генов, а Вълко Червенков му е кум...Когато след седем години се връща от Париж където е културен съветник, изнася сказка в ВИАС и докато се нахвърля върху Шагал (той бил добър колорист, но как ще ми обясни тези негови летящи хора около облаците...), Веса Василева става да я видят всички и напуска...По късно тя го наблюдава как се опитва да си оправя имиджа на сталинист и търси с кого да е приятел – опитва с Енчо Пиронков, с Тодор Панайотов, с Гоев, С Атанас Нейков, но се спира на Светлин Русев (едно Мило Мило Лайно търси колеги, говорят художниците). Словата са му кое не е и какво не е социалистически реализъм и кое е... Художничката го познава го добре, знае че обича приятелите си, много обича децата, но има едни пъклени неща в характера си (съмнява се да разбира дълбоко от изкуство. Веднъж я е помолил да изберат някаква картина за неща и видяла, че критерият му не бил сполучлив)...

/…/

През 1950 година Крум Кюлявков става ректор и тогава започва наистина най-лошото време за Академията. Близък до него е Белмустаков, чиято подкрепа Кюлявков активно ползва в разгонването на преподавателите и остатъците свобода. Ректорът въвежда звънец. Ако дойде някой другар от Съветския съюз да ви види какво представлявате, трябва да си умрем от срам! – се кара Кюлявков. Творческите примери се стесняват около художници от типа на Решетников, Александър Герасимов... И въпреки това (повечето студенти поне в душите си били по-склонни към артистизма. В това отношение сякаш Дечко Узунов успява да запази някакъв ценен периметър. Според нея самият Никола Мирчев носил убежденията си в сърцето, което го е опазило от крути прояви (други художнически ръководители нито имаха тия убеждения, нито почтеността...). Напротив, тя го има за един почтен човек, не само защото й е осигурявал работа. Добър портретист, карат го от вестниците често да рисува различни ударници. Но като му се съберат една дузина герои и той знае, че няма да успее, възлагал работата на колеги, в които вярвал.

/…/

Най-острото й преживяване обаче е закриване на нейната самостоятелна изложба през 1970 година. Изложбата е трябвало да се открие през декември. Веса Василева предвижда да представи цикъл кукерски маски, няколко пейзажа, две-три човешки фигури и също толкова натюрморта. Още по време на някакво посещение в ресторанта на Съюза на журналистите, един от сервитьорите подхвърля, че май има технически причини да не откриваме експозиция... Репликата си остава за негова сметка. Приятелката й Мария Недкова се е обадила на Йонка Коцева, на Соня Бакиш и докато Веса Василева реди с помощта на приятелката си и колежка Магда Абазова, Соня Бакиш и съпругът й Станко Тодоров, член на Политбюро, слизат по стълбите на непретенциозната галерия „Руски“ 6. Тодоров предлага да почерпи дамите в сладкарница „България” и за малко те отиват до там. От любов към фаталистичните ситуации ще добавя, че Соня Бакиш си забравя чантата в сладкарницата... По-късно през деня картините са аранжирани, но комисията, която идва да ги приеме на следващия ден, прави няколко убийствени критики и заявява, че не допуска откриването да се състои. Вечерта пред затворената галерия пристигат приятели, журналисти, цветя... Естествено ситуацията предизвиква много шум, възмущение. Станко Тодоров, който е в течение на събитието, дава съвет да се направи изложение до няколкото възможни институции. Три са въпросните изложения до ЦК, до СБХ и до Комитета за култура – сигурно поне по едно. Станко Тодоров кани представители на ръководството на СБХ при себе си. Отиват Ценко Бояджиев, председателстващ секция „Живопис“ и Петко Абаджиев, които категорично отстояват линията, че тези картини са плод на определена пластична тенденция и не са подходящи за експозиция. Петко Абаджиев дори подчертава, че е сложен за да пази социалистическия реализъм, тоест той в случая е демонстрирал своята гражданска принципност. Стига се до спор между Веса Василева и него. „Ти ли ще познаеш кое да опазиш...“ (В разказа си тя натърти с ирония на израза „пазя“, „сложен да пази“.) Но Абаджиев започва да обяснява – в изложбата тя била направила едни цапаници и сложила (като за прикритие на абсолютния абстракционизъм) едно оченце. Тогава Станко Тодоров подчертава, че е видял картините и отношението му е съвсем друго. Защо я закрихте да ми кажете, ядосано натъртва той и нарежда да видят как, но изложбата да бъде открита нормално. По-късно Ценко Бояджиев само изръсил: „–Заради тебе ни направиха на маймуни!“ „–Защо заради мене...“

И друга картина на Веса Василева от една от последните й изложби

Някакво рамо дава и Павел Матев. Той е фен на ЦСКА (неговото пристрастие към играта е такова, че веднъж в някакъв хотел били заедно с Климент Цачев, който си спомняше как Матев цяла нощ говорил на сън сцени от някакви мачове), а тогавашният съпруг на Василева е измежду най-силните и популярни български футболисти – Гацо Панайотов. Освен това самата тя му е правила веднъж корица за книга и не са непознати. Матев нарежда Дечко Узунов да бъде чакан да се завърне от някаква командировка и да обмислят чрез него нова комисия. Срещата с него се състои в кабинета на Атанас Божков, който общо взето мълчи, нещо естествено изнервящо очакваната развръзка. Ненадминат в таланта си да лицеприятства пред високопоставени чиновници, Узунов решава да изпробва и да унизи Василева като й подхвърля, че тя сигурно рисува физкултурници (като съпруга на такъв) и би могла да представи цикъл от подобни... Но художничката рязко му отговаря – съпругът й, към чиято неприсъстваща сянка сигурно е отправена иронията, е спортист с доста голямо реноме, а и едва ли тя трябва да носи статива си на игрището, докато играе... Божков внимателно подбутва фруктиера с плодове, отваря и едни бонбони. В края на краищата се разбира, че Павел Матев има мнение да се поподмени нещо (иначе как ще изглежда авторитетността на партийната бдителност пред ината на тази жена) и на историята вече да се слага край. „Абе нямаш ли някой (физкултурник)“,все повтаря Узунов, но и Василева още по-твърдо не се поддава на предвиденото отстъпление. Явно не е работа какво има сред картините си и не това е техния проблем – проблемът е, че някой определено търси нещо, което го няма... Божков продължава да мълчи, а Дечко Узунов сякаш този път не е изпълнил добре своята функция. Почти като комплимент споделя, че нейните кукери ГИ плашат...Василева продължава да се отбранява. Има критика, нека публично я направят на нищо. Времето тече, а тя не се дава. Нови неща няма да сложи! А което от вече представеното не се харесва и на бъдещата комисия, махнете го...

Сега никой не си и помисля да сваля картини от изложба на художничката...

Минават дни. Картините стоят свалени, натрупани на куб и завързани с въже, дори покрити с платнище. Някой открадва обаче три измежду тях, което е повод Веса Василева да си ги прибере. Тогава я вика Светлин Русев. Разговорът между тях по спомен за нея бил мек (меко, меко, хитро), но да сложи две тематични и това е, другото минава лесно покрай тях. Пламна ми главата, ако не направя компромис става лошо – ако направя и в други случаи ще почнат, но вече нямаше за какво да се съветвам с приятелите си... Крайно ми е неприятно, казах, но ще приема условията...

Обаче сега никой не иска да се заеме с традиционното слово по откриването. Остоич (другарстващият от младостта) отказва, даже Веса Василева е разбрала, че е предупредил колеги много, много да не се тикат около картините, дори е похвалил гражданското чувство на Петко Абаджиев. Естествено след всички онези перипетии изложбата й се появява повторно и вече този път наистина. Въпреки случилото се, приятелската спонтанност била голяма, а и достойна да демонстрира, че може и без речи... след което вкупом събитието приключило в Руския клуб... Соня Бакиш организира вестниците и така буквално всички отразяват събитието...

Ако трябва да се върнем на Академията, отново с Веса Василева, като че ли споменът за Кирил Цонев измежду преподавалите й там е много скъп за нея самата. (Казвам й, че според спомени за уволнението му като преподавател Илия Петров го е защитил. Гледа ме с ироничното съжаление на истинските очевидци – и да го е защитил, не се е престарал в правенето на похвали...) Сутрин той е водил часовете на общия курс изящния факултет, а след обед – в приложния. Веса Василева проявява любопитство да наблюдава и дори да участва в опитите му по технология, а на него присъствието й му допада. „Бях заинтересована да имам знания в областта, която водеше, когато можех по цял ден стоях около него и той изглежда ме оцени като примерна студентка“... Донякъде алхимията при художническия труд й компенсира разпарцалосаната надежда за Париж. Цонев е една енциклопедия, която не просто разказва кой какво е оставил в изкуството, което е естествената задача на Николай Райнов, но и как е нарисувано, как е постигнато структурно.

/…/

Естествено за първи път на вече почти зряла възраст Веса Василева, съвместно с Ничето и Нина Вежинова, попада в Париж. „Върнах се с много очарование, че не е непостижимо голям.“

Веса Василева все пак стига до Париж - снимка архив

Сама постигнала много силен творчески изказ, Веса Василева счита,че талантът си личи, но успехът е резултат на работливост �� правилна посока. На молбата ми за пояснение, тя дава няколко примера: Стоян Анастасов (казва много талантлив!), Любен Зидаров и Иван Радев (тези художници са били в ръководството на СБХ, но по думите й го заслужавали) – много организирани и работливи, Лика Янко (никак не можеше да си направи етюда, влюбена в рисуването, не можеше да „преписва натурата“...), Магда Абазова (извънредно чувствителен човек). Тук е моментът да се отбележи, че има периоди, когато изкуството на няколко жени - художнички носи чудесен аромат на модернизъм и особено подчертана индивидуалност. Не се оставям... Съжалява за онези свои и особено скъпи приятели – Ничето и Атанас Нейков, които повече са мислили как да се облекат и какво ефектно (а и къде) да кажат, но донейде мързеливи, не разкриват докрай заложените в тях способности. Имало е и примерни в работливостта си студенти. И досега вижда как Калина Тасева, без да става докато рисува, постила върху коленете си покривка и разгъва сандвич. Други пък са умеели да се подреждат, възхищава им се макар и малко иронично – Ваня Дечева наричала Людмила Живкова царица, кралица, красавица и си издейства специализация, на специализацията в Париж успя да разведе професора си и да се ожени за него... Зад думите прозира именно отстояването на природа, правото на колорит, на свободна чувствителност. Намекът, докато мъжете правят кариера с култура (да приемем и културата на дипломацията) няколко жени успяват да покажат и нещо по-различно, по близо до природата на изкуството... А това е и вярно. ≈

Текст: Калин Николов

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[24infoposts-blog]

24info

New Post has been published on https://www.24info.co.uk/%d0%b2%d0%b8%d1%81%d0%be%d0%ba%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d1%82%d0%be%d0%ba%d1%87%d0%b5%d1%82%d0%b0-%d1%81%d0%b0%d0%bc%d0%be-%d0%b3%d0%be%d1%82%d0%b8%d0%bd%d0%b8-%d0%bc%d0%b0%d1%86%d0%ba%d0%b8/

Високите токчета само за готини мацки ли са?

Дума на деня от Дани за 10 май 2017: stiletto heels (shoes)

Колко от нас остават равнодушни към чифт разкошни обувки на висок ток? Мерилин Монро казва: „Не знам кой е измислил високите токчета, но жените му дължат много.“

Скъпа Мерилин Монро, никой не знае точния отговор на Вашия въпрос. Също както няма един човек, изобретил компютъра, така и високите токчета нямат един изобретател. Появата им е по-скоро процес, за който трябва да благодарим на представителите на различни социални слоеве, един от който е проститутките във Венеция. Казват, че от тях тръгва всичко. Ето как са изглеждали техните обувки на високи токчета, наречени „чопини“.

  Чопини, собственост на италианска проститутка

Чопините се появяват през 15 век и приличат на налъми, издигнати върху платформа, но височината им е впечатляваща със своите 45см.  Има данни за 76 сантиметрови и дори еднометрови платформи! Опитвали ли сте да ходите на такива обувки? На споменатите дами обаче им е било необходимо да се извисяват над останалите, за да ги забелязват потенциалните им клиенти.  

Високите платформи имали и друго предимство – дългите рокли не се цапали от уличната кал и мръсотия. Това се сторило практично и на почтените дами и те също възприели идеята да ходят на високи платформи. Постепенно височината на обувките започнала да измерва статуса на притежателя и – колкото по-висока платформа или токчета, толкова по-висок статус, макар да  има данни, че и бедните са носели високи налъми, отново заради калта и мръсотията.

Платформите на богатите обаче били дървени или от корк, а горната им част била изработвана от кожа, кадифе, коприна, дантела. Чифтовете били богато украсявани с  дърворезба, мъниста, пискюли и скъпоценни камъни. Малцина обаче можели да се насладят на гледката, защото дамските чопини били скривани от полите на жените. Да се ходи на такива „кокили“ било трудно, затова богатите дами били придържани от слугините си.

За да се предотвратят травми, през 17в. във Венеция е въведен закон, ограничаващ височината на платформите и токчетата до скромните 8см. Малко по-късно през същия век, в Англия влиза закон, според който носещите токчета щели да бъдат прилагани същите наказания както за вещерство. Въпреки това високите платформи били популярни из цяла Европа, Османската империя и Близкия изток.

Ето няколко впечатляващи модела от различни географски точки и  епохи.

Мерилин Монро обаче не е имала предвид точно този вид обувки, но няма точни данни кога са се появили „истинските“ токчета. Сигурно е, че през 16в. кралица Елизабет I вече е имала съвсем прилични от съвременна гледна точка обувки на токове.

Вече е лесно да се досетим откъде са черпили вдъхновение дизайнерите на тези съвременни модели:

Модата на обувките минава през различни етапи, но заслугата за съвременните тънки високи токчета е на Кристиан Диор, които той нарича “needle” – игла, а по-късно стават популярни като stiletto, което означава „кама“ на италиански.

Приликата с двуострия нож е очевидна, а който не обича змии, да не гледа. Има змия, наречена stiletto snake.

Внимание! Stiletto snake! Никакъв намек за обувки!

Ако се върнем на законодателството, в наши дни отново има правила за носенето на тънки високи токчета. Носенето на токчета с диаметър по-малък от 20 пенсова монета е забранено в много сгради, които са историческо наследство.

За десерт, два чифта stiletto, които вярвам, че ще харесат както на Мерилин Монро, така и на вас.

  Автор Дани Хау, преводачески услуги, 24 Info 

10 май 2017г.

[ahridabulgaria]

Конакът на Али бей в с. Нановица Конакът се намира в с. Нановица. Построен е през 1851 г. от заможния турски бей Али, чийто конак се намира в селото и до днес е запазен. Оттам и названието на селото сред местното население – „Конак“. Стаите са с оригинална дърворезба, на много места по ъгловите градежни камъни има украса. Къщата е с типична архитектура на края на XVIII-XIX век. Забележка: Сградата е частна собственост, необитаема, ползва се като обор и плевня и е в изключително лошо състояние.

[chroniclebg]

Мислим, че в България има талантливи младежи, но някак си ги пропускаме да минат покрай нас без да ги забележим и в един момент те са заминали, или са спрели да се занимават в изкуство.

  Chronicle.bg намери Кристиян Балабански в Благоевград. Деветнайсет годишният младеж тази година е завършил гимназия с изобразително изкуство със специалност дърворезба. Казва, че се занимава с дърворезба от 2 години и добавя авторитетно за годините си - “това средство за изказ наистина е силно не популярно сред днешните творци, но всеки докоснал се до изкуството слага още един чифт очи с малко по-различно светоусещане. Дърворезбата може да бъде добър учител попаднала в правилните ръце”.  

Любовта към дърворезбата се забелязва в начина, по които говори за нея, за Крис тя е прародител чрез който подобава да припомняме на днешните за предишните.

Освен, че обича дърворезбата, младият Балабански обича да снима и с класически лентови фотоапарати. За този вит техника казва, че не перфектната снимка е значимата а пътя до нея е важен. Улавянето на цветове, сфумато и движение е на много по-високо чувствително ниво, а и двойната експозиция не е за изпускане. Има и проблем и той е, че трудно се набавят консумативи. В цялата област (Благоевград) има само един човек който се занимава с проявяване на ленти. На скоро обаче попаднал на приказно ателие в Солун, където си набавял химикали, а там имало и още много полезни “играчки”

Вдъхновението му за фотографията идва от желанието му да покаже безконечния кръговрат по един малко по-топъл начин. “Естествения поток на природата и желанието на човека за развитие са основна засегната от мен тема”. 

Артистите, които харесва са Илия Бешков, неговите карикатури, рисунки, разкази, размисли и разговори. За тях казва, че са толкова мелодични и приятни и в същото време натоварени с толкова много символика досущ като прекрасните български приказки и легенди.

За бъдещето си – не успява да се задоволи с един конкретен материал. Опитва от всичко и във всичко вижда просперитет. През цялото време Крис не говори за отчаяние или за някаква трудност, с която би се сблъскал, оптимизмът му е заразителен, а мирогледът му е мащабен за един 19 годишен младеж.

Младите артисти в страна? “Българинът, като цяло пред книгата, предпочита лесното и бързо смилаемото, камо ли да се интересува от изкуство .Има два вида хора на изкуството  - тези които създават и такива които четат, за щастие в България има малки групи и отделни хора които са “потребители”. За това вярвам ,че у нас има бъдеще за “врабчетата останали да красят България дори през зимата”.

Снимките в галерията са правени със Смена-8М

  Младият Крис Балабански: “врабчетата останали да красят България дори през зимата” Мислим, че в България има талантливи младежи, но някак си ги пропускаме да минат покрай нас без да ги забележим и в един момент те са заминали, или са спрели да се занимават в изкуство.

[offcialportalbulgaria]

Съюз на българските художници - СБХ, София

Съюзът на българските художници - СБХ е творческо сдружение с идеална цел на професионални художници и изкуствоведи. Понастоящем в съюза членуват около 3000 художници и критици от всички творчески генерации. Членството е индивидуално и е структурирано в 17 секции: Живопис, Графика и илюстрация, Скулптура, Критика, Карикатура, Рекламен дизайн, Сценография, Реставрация, Монументални изкуства, Дизайн, Керамика, Графичен дизайн, Секция „13” - неконвенционални форми, Дърворезба, Бижута, Текстил, Комикс.