#императори | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 4 years

Text

РЕФЛЕКСИИ: Фалшив ли е митът за враждата между Моцарт и Салиери?

В капризните меандри на времето причудливо се преплитат история и легенди, често менейки реалността на фактите и художествените приумици. Моцарт и Салиери – тази своеобразна диада се е утвърдила сякаш като синоним на неизбежно фаталния конфликт между таланта и посредствеността. Написа за „въпреки.com” проф. Анда Палиева, музиколожка и преподавателка в НМА „Проф. Панчо Владигеров” по повод 270 години от рождението на Салиери, които се навършват на 18 август 2020.

Но кой всъщност е Антонио Салиери? Злодеят, погубил най-лъчезарния гений на 18-то столетие, бездарният завистливец, преследващ яркия млад творец? Или прочут на времето плодовит автор и най-уважаван педагог на поколения музиканти? От кога и от какво е породен негативният образ на един композитор със свое значим�� място в музикалната история?

Антонио Салиери

Вероятно малцина днес познават едноактната опера на Римски-Корсаков „Моцарт и Салиери”, създадена през 1897, единствената психологическа камерна опера сред 15-те приказни и исторически сценични творби на композитора. А още по-малко навярно са тези, които са чели оригиналния текст на първоизточника на нейния сюжет, втората от т.нар. „малки трагедии” на А. С. Пушкин, написана през 1830 - всъщност първото внушение в художествена форма за демоничната роля на Салиери.

Ф. Мъри Ейбрахам има “Оскар” и “Златен глобус” за ролята си на Салиери в “Амадеус” на Форман - снимка архив на imdb.com

Но едва ли има някой, който да не е гледал знаменития „Амадеус” на Милош Форман и да не е запомнил завинаги Ф. Мъри Ейбрахам в образа на Салиери, с неговия тъмен мрачен поглед като полярен драматургичен антипод на екзалтирания, почти истеричен Моцартов кикот. От появата си през 1984 гениалният филм, получил десетки награди, осем „Оскар” и четири „Златен глобус”, вписан сред 100-те филма в листата „100 години Американски филмов институт” и в класацията на сп. Empire „500 най-велики филма за всички времена“, вероятно трайно е формирал в съзнанието на съвременната публика модела за гибелното съперничество. А и литературният първоизточник – едноименната пиеса на Питър Шафър, от премиерата си на Бродуей през 1979 постоянно присъстваща на театралните сцени по света, нееднократно поставяна и у нас, е фиксирала идеята за конфронтацията между гениалността и посредствеността като една универсална идея, дори може би вече и извън конкретната персонификация.

Ф. Мъри Ейбрахам и Том Хълси в ролята на Моцарт в “Амадеус” - снимка архив на imdb.com

Но „посредствен” творец ли е бил Антонио Салиери?

В реномираните енциклопедични издания информацията за италианския композитор, диригент, педагог и капелмайстор съдържа оценки като „...една от най-известните личности в европейската музикална култура от XVIII-XIX век, оказали влияние върху историята на операта в Австрия, Италия и Франция, един от най-важните, известни и авторитетни музиканти”; „... основна фигура в развитието на операта от края на XVIII век... космополитен композитор, който пише опери на три езика, помогнал за разработването и оформянето на много от чертите на оперната композиционна лексика, а с музиката си оказал мощно влияние върху съвременните му композитори”; „...един от най-плодовитите създатели на камерна и църковна музика, автор на 49 опери, някои от които и до днес се ползват с отлична репутация”, „...добър музикален педагог и много престижен учител, обучил повече от шестдесет музиканти, сред които Лудвиг ван Бетовен,Франц Шуберт, Ференц Лист, Карл Черни, Джакомо Мейербер, Йохан Хумел, Франц Ксавер Моцарт, Йозеф Вайгл и други известни композитори от началото на XIX век”. Според свидетелства на негови съвременници, учениците му, които обучавал безплатно, са го боготворели, наричали го „бащата на композиторите”, Шуберт му посветил една своя кантата. Считали го за най-добрия човек, самопожертвователен, всеотдаен. Когато неговият учител Гасман умира, Салиери поема грижата за децата му, а сред учениците си взима и малкия син на Моцарт – Франц Ксавер. В спомени на негови приятели е съхранен образът на Салиери като „приветлив, жизнерадостен, остроумен, неизчерпаем с анекдоти. Приятен, изящен невисок човек, с огнени искрящи очи. Винаги мил и спретнат, с жив темперамент”.

Възможно ли е този човек да е способен на убийствена завист и омраза? И защо да завижда на далеч по-малко известния тогава и в сложна житейска ситуация Моцарт? (Впрочем разликата във възрастта им е само 6 години, което обаче не личи от малкото запазени портрети на Салиери от късните му години.) Животът на Салиери протича безпрепятствено и дори сякаш безоблачно. Поема италианските традиции с уроците по цигулка при брат си, възпитаник на Джузепе Тартини и по орган в катедралата в родния му град Леняго при ученик на прочутия Падре Мартини, след това учи композиция в училището на Джовани Пешети и пеене при Фердинандо Пачини във Венеция. Там е забелязан от авторитетния оперен композитор Флориан Леополд Гасман, който го взима за свой ученик и го отвежда във Виена. И от 16-тата си година до края на 75-годишния си живот Салиери остава свързан с виенската музикална култура и бързо се превръща в една от централните й фигури.

Том Хълси и Ф. Мъри Ейбрахам в “Амадеус” на Форман по пиесата на Питър Шафър - снимка архив на imdb.com

В близкото му обкръжение са личности като Глук, Хайдн, либретистът Пиетро Метастазио и други известни творци, високо ценен е от императора Йозеф ІІ. На 24 години вече е автор на десет опери, получава мястото на придворен композитор и диригент на италианската опера във Виена, по-късно става придворен капелмайстор и заема този пост при трима Хабсбургски императори, почти до последните си дни - до 1824 година. Той е сред инициаторите за създаването на Виенската консерватория през 1817 и неин пръв директор. Получава поръчки от Италия и Франция, десетките му опери са популярни във Виена, Париж, Рим, Венеция, Санкт Петербург... Автор е и на шест балета, два реквиема, два клавирни концерта, концерти за орган, за флейта и обой с оркестър, троен концерт за обой, цигулка и виолончело, различни оркестрови и камерни произведения, много вокална музика, меси, химни, мотети, псалми и други, повечето от които също изпълнявани с успех.

Началото на първата сцена от първия акт на “Армида” от Антонио Салиери, либрето от Марко Котелини - снимка архив Österreichische Nationalbibliothek

В оперните си творби постига сериозно обновление на жанра с преосмислянето на параметрите и на opera seria, и на opera buffa, търсейки и своеобразен синтез между тях. Още в ранните си опуси Салиери предлага нововъведения, получили широко приложение при други автори, включително и Моцарт - „сериозната” Armida (по епична поема на Торквато Тасо, италиански поет от 16-век), включва балет, арии, ансамбли и хорове в сценично пищно и много емоционално представление, а в La fiera di Venezia – една commedia per musica, героите пеят на три езика (като илюстрация на карнавала във Венеция), на сцената се редуват танц и пеене и от солистите, и от хора, а бравурните арии на персонаж от средната класа съчетават колоратурното сопрано със солиращ дървен духов инструмент. Глук ценял високо творбите му, Метастазио сам му предлага либрета за нови творби.

Началото на първата сцена на първия акт на „Der Rauchfangkehrer“ от Антонио Салиери, либрето от Леополд Аенбрюгер - снимка архив Österreichische Nationalbibliothek

Следват опери, писани за Миланската Скала (сред тях и Europa riconosciuta, с която през 2004 се открива след реновацията й прочутата зала) и за Парижката опера (Les Danaïdes, Les Horaces), зингшпилът Rauchfangkehrer, поставен във Виенската опера почти едновременно с „Отвличане от сарая” на Моцарт - двата най-значими немски опуси в този жанр в началото на 1780-те години. И отново за Париж Tarare по Бомарше, напълно нов синтез на поезия и музика (предсказание за Вагнер?), която в италианския превод на Лоренцо да Понте под името Axur, Re d'Ormus добива наистина световна известност, поставена е из цяла Европа и дори достига Южна Америка. И заедно с другите му нови композиции, като La cifra, Palmira, regina di Persia, Il mondo alla rovescia, Falstaff, Cesare in Farmacusa, Die Neger - маркира кулминацията на популярността и влиянието на Салиери.

Описание и бележки към първия акт на “Axur Re d'Ormus” - снимка архив Österreichische Nationalbibliothek

Но след 1800 година той се оттегля от оперната сцена, дистанциран, според неговия биограф Игнац фон Мозел, от новата социалнополитическа ситуация в Австрия и цяла Европа, както и от радикалната промяна на музикалните вкусове. Продължава да пише сакрална музика, големи вокални и инструментални творби, преподава и дирижира – изпълнението на „Сътвор��нието” на Хайдн през 1808, Бетовеновите Първи и Втори клавирни концерти, „Победата на Уелингтън” и други

Творбите му обаче постепенно изчезват от репертоара и биват забравени за повече от две столетия. По това време плъзва мълвата

за неговата злокобна роля за скоропостижната смърт на Моцарт.

Според запазените сведения между двамата не е съществувала явна вражда, дори напротив. Когато Салиери получава поста на капелмайстор през 1788, той избира да възобнови „Сватбата на Фигаро” (посрещната доста хладно на виенската й премиера две години по-рано), вместо да постави нова своя опера. Двамата композират заедно кантатата за глас и пиано Per la ricuperata salute di Ofelia за отпразнуване завръщането на сцената на Нанси Стораче, първата изпълнителка на Сузана във „Фигаро”. По предложение на Салиери били осъществени премиерите на Моцартовите кантата Davide penitente, Клавирния концерт № 22 KV 482, Кларинетния квинтет и 40-та симфония.

Том Хълси /Моцарт/ и Ф. Мъри Ейбрахам /Салиери/ в “Амадеус” - снимка архив на imdb.com

Всъщност по-скоро Моцарт е изпитвал ревност към Салиери поради благоразположението на императора и заемания от него пост в двореца. Историкът Александър Уилок Тайер смята, че съперничеството на Моцарт със Салиери може да е възникнало през 1781, когато Моцарт кандидатства за учител по музика на принцеса Елизабет от Вюртемберг, а вместо него е избран Салиери заради добрата му репутация като учител по пеене. При това на следващата година Моцарт отново не е избран за учител по пиано на принцесата. В писмата си и той, и баща му Леополд многократно обвиняват италианците като цяло и по-специално Салиери за всички трудности пред Моцарт при утвърждаването му във Виена.

А италианският психиатър Чезаре Ломброзо в книгата си „Гениалност и лудост“ описва манията за преследване на Моцарт, който смятал, че италианските композитори му завиждат и искат да го премахнат. Според някои изследователи клеветата за Салиери далеч не произхожда от междуличностни отношения, а има много по-сериозни културни и обществено-политически основания. Този слух се приписва на съперничеството между германската и италианската музикални школи. На границата между XVIII и XIX век музикалните критици и първите биографи на Моцарт се стремят да подчертаят лоялността на неговата музика към австро-германската традиция, противопоставяйки я на италианското влияние. За олицетворение на италианската линия във виенската музика е избран Салиери като най-авторитетен композитор с италиански произход, макар че той живее във Виена от 16-годишна възраст и в музиката си е много по-близо до германските, отколкото до италианските традиции.

Кадър от “Амадеус” на Форман - снимка архив на imdb.com

Много моменти около смъртта на Моцарт остават с въпросителни,

подозренията за отравянето му с живак отвеждат и към тълкувания, свързани с неговата принадлежност към масонската ложа „Към истинско съгласие” и идеите, вложени във „Вълшебната флейта”. Великият магистър на ложата Игнац фон Борн (когото смятат за истинския автор на либретото на операта) умира в същата 1791 внезапно, на 49 години, в страдания, подобни на причинените от живачно отравяне. А по това време на австрийския престол е яркият клерикал Леополд ІІ, в цяла Европа след Френската революция започва ожесточено преследване на инакомислещите, подобни на „свободните зидари”, с всякакви средства. В тази хипотеза в сложна комбинация от взаимоотношения отново бил включен и Салиери.

Моцарт и Салиери - снимка архив на рисунка на Врубел

Така или иначе, през следващите години плъзват фалшиви слухове за собствено признание на Салиери, неверни факти, недоказани реплики. В негова защита застават големи музиканти като Бетовен, а Росини заявява: „Това е подло обвинение!”. Но клеветата се превръща в легенда, която прораства широко в европейското пространство. Карл Мария фон Вебер, например, отказва участието си в клуба Ludlamshöhle, член на който бил Салиери, за да няма нищо общо с него. Алберт Лортцинг въвежда през 1832 клишето за ревнивия Салиери, възпрепятствал кариерата на Моцарт, в своя зингшпил Szenen aus Mozarts Leben. А две години преди това Пушкин е написал своята „малка трагедия”.

100 - годишният юбилей през 1850, както и 200 - годишнината на големия италиански композитор били „премълчани”. Чак през 60-те години на ХХ век в Залцбург, на една от сесиите на Zentralinstitut für Mozart-Forschung специалистите стигнали до извода, че навярно не е имало никакво отравяне и Моцарт е умрял от неизлечимо на времето заболяване.

Рафаел Голдщейн /ляво/ като Моцарт и Тони Амендола /Салиери/ в една от театралните постановки на “Амадеус” от Питър Шафър - снимка Aaron Rumley - архив

И едва късният ХХ век преоткрива композитора Салиери.

Парадоксално, но всъщност именно „Амадеус” на Шафер и Форман провокират интереса към неговата фигура и творчеството му започва да привлича вниманието на талантливи съвременни интерпретатори. От началото на 21 век се издават на CD пълните записи на оперите Axur Re d'Ormus, Falstaff, Les Danaïdes, La Locandiera, La grotta di Trofonio, Prima la musica e poi le parole и Il mondo alla rovescia, прочути певици като Сесилия Бартоли и Диана Дамрау записват албуми с оперни арии, редица от оперите му се връщат на сцената - Europa riconosciuta в Миланската Скала, Der Rauchfangkehrer в Грац, The Chimneysweep в Операта в Сидней (определението на критиката там е „отдавна забравено съкровище”), на фестивала в Шветцинген, на ежегодния есенен Salieri Opera Festival в родния му град Леняго, където оперният театър приема неговото име. Музиката на Салиери привлича вниманието и на Холивуд. Тройният му концерт е въведен в саундтрака на „The Last Castle“ (с Робърт Редфорд и Джеймс Гандолфини), Ларгетото от концерта за пиано в до мажор - в „Iron Man“, Салиери присъства и в сюжета на „Copying Beethoven“.

Антонио Салиери като по-възрастен - архив

Желанието за реабилитацията на Салиери достига до безпрецедентния съдебен процес през май 1997 година в Милано, когато в Голямата зала на Двореца на правосъдието било разгледано дело с 200 - годишна давност - по обвинението на Салиери в отравянето на Моцарт. В пълно съответствие с установената процедура съдебният състав бил оглавяван от председателя на градския апелационен съд, обвинител бил авторитетен италиански прокурор, защитници – двама известни милански адвокати, а като свидетели били поканени прочути медици. И след съответните пледоарии Салиери бил обявен за невинен! И все пак, някак в подсъзнанието, макар и незаслужено, неговото име сякаш продължава да е обвито с известна сянка, с асоциации за тъмните страни на човешката психика.

Гробът на Салиери във Виена - снимка архив

Антонио Салиери – един талантлив, успял в живота си творец, една обречена трагична фигура в историята. ≈

Текст: Анда Палиева

Снимки: архив

#РЕФЛЕКСИИ #Анда Палиева #Антонио Салиери #Моцарт #Милош Форман #музика

0 notes

amalfiatrani · 5 years

Text

Пара интересных фактов о Позитано

Позитано стал очень известен после того, как в 1952 году в Журнале “Harper Bazar” Джон Стейнберг опубликовал небольшой рассказ “Позитано”.

Вот одна из наших любимых частей:

Мчась словно метеор, мы достигли моря по дороге, зацепившейся за горы высоко-высоко над синевой воды, и штопором петляющей на краю бездны. Дорога была рассчитана только на два автомобиля, впритирку двигающихся навстречу друг другу, дорога, заполненная автобусами, грузовиками, мотороллерами и всевозможной живностью.

Мы не увидели большую часть трассы. Я и моя жена лежали на заднем сиденье, сжимая друг друга в объятиях, время от времени истерически визжа, в то время как Синьор Бассано, поворачиваясь к нам обеими руками с водительского сидения, радостно просвещал нас: «Это Императори Хамгоустернос ходить здесь со своя легоинер». (Наша машина как раз сбила цыпленка.) «Ести осень мноого старая история здесь! Я знать. Я говорить». Так он и промчал нас вихрем по «Бабенке Италии». А под нами, и иногда казалось, что и над нами, на тысячу футов ниже нас сверкало синевой Тирренское море, словно протягивая свои губы для поцелуя.

По дороге, ведущей в Позитано, вы окажетесь на развилке, граничащей с небольшим сосновым лесом. Там обычно останавливаются несколько мотоциклистов, чтобы обменяться мнениями о своем увлечении мотобайками, особенно в выходные дни.

В Праяно, недалеко от церкви Сан-Доменико, вы также найдете бар, где вы можете сделать остановку чтобы выить небольшой аперетив или кофе.

Если вы едете из Сорренто, оказавшись перед Позитано, на перекрестке, можно выбрать, продолжить движение по главной дороге и полюбоваться городом с вершины, или повернуть направо и пересечь центр. В последнем случае мы советуем вам сделать это, так как дорога, по которой вы путешествуете, односторонняя. Если у вас закончился бензин, не волнуйтесь, в центре Позитано есть автозаправочная станция, где вы можете заправиться.

Монтепертузо (что дословно означает "дыра в горе") - это деревня города Позитано, расположенная на холме в верхней части города. Это идеальное место для любителей пеших прогулок, благодаря нескольким интересным тропам, которые соединяют деревню Монтепертузо с горами Монти Латари.

Согласно легенде, это было место легендарной битвы между Девой Марией и Дьяволом, следы которой до сих пор можно увидеть в скале горы (510м): форма змеи и внушительное отверстие в горе, сделанное указательным пальцем Девы Марии.

Не пропустите церковь Санта Мария делле Грацие и Фонтана Веккья (Старый фонтан), отреставрированного в 1973 году и до сих пор популярного, благодаря его чистейшей воде!

А еще пишут, что Жемчужина Амальфитанского побережья — Позитано представляет собой целую плеяду домиков пастэльного цвета, цепляющихся за крутые уступы гор Латтари. Они отражаются в чистом море внизу, и окружены ароматными лимонными садами, и яркими и живыми красками цветов бугенвиллии. Лабиринт переулков и ступенек с небольшими магазинами, в которых вы найдете местные итальянские товары местных ремесенников, которые вместе с бесспорной красотой ландшафта очень способствовали тому, что Позитано и Амальфитанское побережье стали известны во всем мире.

Мы настоятельно рекомендуем обратить внимание на льняные платья в стиле "Модя Позитано", кожаных сандалиях из натуральной коже, красочной керамике и лимончелле.

Определенной информации о первых жителях края нет: некоторые историки предполагают, что Позитано был примитивным поселением населения Оско или Пикено. Однако, как это часто бывает, когда история неизвестна, легенда занимает своё место и, в данном случае, рассказывает историю любовного романа между Нептуном и нимфой Паситеей.

Позже римское дворянство построило здесь свои роскошные приморские виллы: одну на острове Галло Лунго (чьи останки, однако, уже не видны, покрывает современный дом Леонида Мясина, который в двадцатые годы девятнадцатого всеа купил все три острова Ли Галли) и другую, недавно вновь открытую в городе во время реставрации склепа и колокольни церкви Санта-Мария-Ассунта.

Позитано следовал за событиями Древней Морской Республики Амальфи и очень пострадал, как и другие прибрежные городки, от постоянных набегов пиратов. После Первой мировой войны он был выбран несколькими русскими и немецкими художниками и писателями в качестве своего дома, так как здесь они могли наслаждаться атмосферой спокойствия и умиротворения.

Не пострадав во время Второй мировой войны, Позитано стал популярным местом отдыха для VIP-персон, сценаристов, художников, актеров и кинорежиссеров со всего мира, с намерением насладиться настоящим удовольствием от простой и неподдельной жизни.

#photo #story

0 notes

offcialportalbulgaria · 6 years

Photo

Парк-хотел Кюстендил

Парк-хотел Кюстендил е разположен в едноименния град под хълма „Хисарлъка” – божествено кътче още от времето на римските императори, където всеки гост може да се наслади на съвършеното съчетание от чист въздух, невероятна девствена природа и уникални лечебни качества на минералната вода.

#Парк-хотел Кюстендил #Хисарлъка #девствена природа #минералната вода

0 notes

oftob · 7 years

Photo

Амири Бухоро ҳамроҳи Императори рус

0 notes

crazythingsbycrazygirl · 7 years

Photo

Веровещица – Сюзан Денърд Един континент на ръба на война и две вещици, които държат съдбата му в своите ръце. Сафия е способна да различава истината от лъжата. Дарбата й е изключително рядка и мнозина биха убили за нея, затова трябва да пази силите си в тайна. А уменията на Изьолт са скрити дори за самата нея. След сблъсък с гилдмайстора и жестокия му телохранител кръвовещ, приятелките са принудени да бягат, за да запазят живота си. Двете момичета искат единствено и само свободата си, но опасността дебне отвсякъде. С настъпващата война, те ще трябва да се борят с императори и наемници, които не биха се спрели пред нищо, за да уловят веровещицата... Преди доста време написах това ревю, но чак сега се сетих да го кача, за което се извинявам. "Веровещица" или както аз я наричах поне месец - "Ветровещица"(което се оказа името на втората част от поредицата, предсказвам бъдещето!), докато една приятелка любезно не ме поправи, беше коледен подарък и книга, която много исках да прочета. Още повече, че без да искам първо попаднах на благодарностите и там за моя изненада и щастие видях името на Сара Дж. Маас. В този момент очакванията ми за "Веровещица" станаха почти недостижими. Е, книгата успя да ги оправдае, макар че за това трябваше да заплатя с разбито сърце накрая. Главните както и второстепенните герои са с много добре изградени характери и ярко подчертана персонялност. Светът, изграден от авторката, е като реален, позволявайки на читателите поне за малко да се откъснат от действителността в свят, изпълнен с приключения. Сафи ми допадна още от първите страници. Нейната сила, борбеност и дух много ме впечатлиха. Още повече, че аз също винаги съм искала да съм една от тези badass героини, които винаги имат готов отговор за всичко, умело си служат със сарказма и не ги е страх да се сбият, за да защитят мнението си. Нейните умения с меча веднага спечелиха симпатиите ми. Харесах това, че дори да е от благородно потекло, тя ни най-малко не се интересува от мнението на хората. Уникалната й дарба я издига още повече в очите ми. Изьолт, най-добряата приятелка на Сафи, също е необикновен герой. Стана ми близка не само заради името си (една от най-добрите ми приятелки се казва Изабел), но и заради лоялността си и готовността да направи всичко в името на хората, които обича. Уменията й в битките също са впечатляващи. Със Сафи до себе си сформират непобедим отбор (и още нещо, но не искам да спойлвам, въпреки че се разбира още от първите глави). Хареса ми и намека за една връзка, която много се надявам да се появи във втората книга (както може би се забелязва от предишните ми ревюта, аз наистина обичам истории, в които има и романтика). Краят на книгата ме изненада, което вече за съжаление ми се случва все по-рядко. Както споменах в началото, той разби сърцето ми и го остави чакащо за следващата книга, надяващо се героите да получат така заслуженото щастие.

0 notes

sofiyahoteliy-blog · 8 years

Text

Интересни места в София

Църквaтa „Свети Георги Победоносец“, по-известна кaто ротондата „Свети Георги“, се нaмирa между Президентсвото и хотел Шерaтон, скрита във вътрешния двор, кoйтo се образува. Тя е мaлко под нивото на днешните улици. Спорeд историците е най-старата сграда, кoятo е запазена до наши дни в Сoфия. Съществува от времето на римскитe императори Галерий и Константин Вeлики.

Ротондата е сaмо малка част от гoлям археологически комплекс. Могат да сe видят части от стара римскa улица, с напълно запазена кaнaлизaция, основи от голяма сграда нaй-вероятно обществена. Има и запазена отоплителнa система „хипокауст“. Според историци товa е, може би, една oт най-красивите сгради от „Константиновия квaртaл“, в който е бил и пaлaтът на Константин Велики, а пo-къснo севастократор Калоян. Смята се, чe в храма, който е зaпaзил вида си през вековната истoрия, са се провели важни зaседaния на Сердкийския вселенски събор. Ротондaтa е построена от червени туxли, характерни за края на трeти век. Има централно куполно помeщeниe с кръгла форма като имa за основа квадрат.

Още oт създаването й в нея сa се правели покръствания. Куполът e на височина 13,70 метра. Зaпaзени са пет слоя, които свидетелствaт за периодите, през които сa се правели стенописите - римско-визaнтийски, български от 10 век, oт 11 и 12 век c прозорци и фрески, от 14 вeк с портрет на епископ и орнaментaлен, когато храмът е ползван зa джамия.

0 notes

zamonaviycom · 5 years

Text

ДУНЁ БЎЙИЧА ТАРИХДА 20 НОЯБР КУНИ ҚАНДАЙ ҲОДИСАЛАР СОДИР БЎЛГАН?..

284 йил. — Император қўриқчилар отряди командири Диоклетиан қўл остидаги аскарлар тарафидан Рим императори дея тан олинди.... Читать дальше »

#yangilik #newsuz #uznews

0 notes

offcialportalbulgaria · 6 years

Photo

Парк-хотел Кюстендил

#Парк-хотел Кюстендил #Хисарлъка #чист въздух #природа #минералната вода #уникални лечебни качества

0 notes

vprki · 7 years

Text

Владия Михайлова: Внимателно да преценяваме каузите или протестите, зад които заставаме

„Ние живеем в общество, което е все по-фрагментирано. Битката за глас в публичното пространство е реална политическа битка, абсолютно навсякъде. Видяхме какво стана в Испания. Непрекъснато сме свидетели на протести, някои от които имат основания, но други са безпочвени и/или крият други цели...”. Казва за „въпреки.com” Владия Михайлова, куратор в галерия “Васка Емануилова”, филиал на СГХГ и културолог.

И продължава: „Внимателно трябва да се преценяват каузите или протестите, зад които да се застане. Това може да бъде много спекулативна територия. Не по-малко спекулативно може да бъде и изкуството в публичното пространство. Мисля, че отдавна вече е време да започнем да изграждаме нови, съвременни критерии за присъствието на изкуството в града. Важно е да говорим образовано за това. Еднакво неработещи ми се струват както елитарната позиция, че само експертите и избрани хора имат глас, как трябва да се подхожда към естетическия облик на пространството, така и другата крайност, при която всичко подлежи на обществени обсъждания и гласът на гражданите е най-меродавният съдник. И двете позиции могат да бъдат манипулирани и водят до изкривявания и едностранчивост. Важно е

не само да се назовават или посочват нещата, а да се обясняват.

Да се работи за това да се създаде по-добра комуникация за съвременното изкуство. В момента наблюдаваме интересен феномен. Голяма част от рекламните съоръжения използват естетика, близка до съвременното изкуство, някои представляват директни цитати или заемки. По какъв начин това образова публиката? Да кажем, че въпросът е отворен. Със сигурност обаче при това положение се измества основният фокус на изкуството – да бъде цел само по себе си, да се ползва от свободата да създава и показва съдържания. Изкуството е мощен визионерски инструмент. За да е силно и убедително трябва смелост и самостоятелност. Разсъждавайки по-малко като куратор и повече като културолог, мога да си представя някакви възможни обяснения за ситуацията в момента - например отсъствието на пазар на изкуство и силна, съвременна институционална среда в България. Художниците работят в сферата на криейтива в най-широк смисъл, така, както видимостта на една или друга работа или пък изложба зависят повече от пиарите, отколкото от почти напълно липсващите художествени критици. Време е най-малкото реално да си дадем сметка с какво се сблъскваме и в какъв капан попадаме. Първо това обрича изкуството на маргиналност, второ изгражда лош имидж на страната ни, трето обрича художниците на много ниско ниво на реализация.

Радвам се, че беше одобрен проектът на Пламен Деянофф

за мястото на мавзолея, макар и той да не е първият, който се реализира там. Да не забравяме преди няколко години акцията на Иван Мудов, която беше критически коментар към кичозния, бутафорен стил в строителството и реставрацията на културното наследство. Има разлика обаче между акцията и поставянето на обект за по-продължително време в града. Надявам се, че мащабът на проекта за Бронзовата къща да бъде добър пример за начина, по който съвременното изкуство може да присъства в града.”

В галерия “Васка Емануилова” са експонирани творби и на скулпторката

Разговаряме с Владия в малкия й кабинет в галерия „Васка Емануилова”, която вече десетилетие е част от артистичното пространство на района на парка „Заимов”. Подготвя нови текстове и концепции за предстоящи проекти не само като изложби, но и като нови виждания за представянето на съвременното ни изкуство. Но се връщаме към конкретните неща около темите, които я занимават и върху които работи вече десетилетие. За някои от тях малко по-късно. „Тази година ние направихме нещо, за което аз съм изключително доволна, че галерия „Васка Емануилова” беше подкрепена, както и във всички свои усилия, от Софийска градска художествена галерия с директор Аделина Филева. Това трябва да се подчертае, защото един филиал не може сам. В случая обаче той има собствен образ, част е от една осмислена и цялостна политика и това е много важно за неговото присъствие в художествения живот”, казва тя.

И добавя: „През 2017 г. заедно с нашите партньори от Студио Прожектиране в УАСГ спечелихме проект по програма „Европа” на Столична община, който се занимаваше с изкуството в публично пространство („Изкуство в публично пространство – какво, къде, как, кой, защо”). Не толкова правенето ни занимаваше, колкото как това става в страната, какви са съвременните модели, какво се разбира под изкуство в публичното пространство, имаме ли такова присъствие в България и как то се урежда чисто нормативно. Оказа се, че концепция за изкуство в публичното пространство или въобще за публично изкуство, което пък е визуалният еквивалент, такъв е терминът „public art” – няма в България.

Тя е сведена до представата за поставяне на паметници,

на възпоменателни плочи, на знаци или пък на реклама в града, но не и на художествени произведения, които работят със съвременна естетика, участват в художествения живот на съвременното изкуство и които макар и да имат временно присъствие в града са част от неговата естетическа среда. Не трябва да забравяме, че те участват и във визуалното образование на публиката и в цялостния културен живот, защото публичното пространство е изключително мощна медия. То е това, което прави изкуството живо, присъствено във всекидневието на хората по съвсем непосредствен начин. В България подобни проекти се случват все още на случаен принцип. Понякога е много по-лесно да се осъществят извън София, защото софийската среда като столична среда, където има много преплитане на политики и интереси е по-сложна за управляване и менажиране, отколкото средата на други градове.

Паркът “Заимов” и скулптурите в него

Изводите, които аз направих за себе си на базата на проекта, който осъществихме са няколко: първо, че на хората, публиката, зрителите, чието мнение, да не забравяме, понякога много успешно се манипулира, им е интересно да има визуални обекти в градското пространство, които ги провокират, които им казват нещо ново и променят средата, в която те живеят. От социологическото изследване, което направихме за парк „Заимов” стана ясно, че те

предпочитат произведенията да се сменят, да се поставят временно.

Вторият извод е, че неразбирането на публиката не се дължи на това, че нещо е просто грозно или хубаво, а на начина, по който обектът е комуникиран и е стигнал до главите, сърцата, умовете и очите на хората. Ако нещо просто се намира навън, това още не значи, че то комуникира. Ролята на хората, които се занимават с изкуство е да работят за неговото активно и адекватно присъствие в града, което достига и се стреми да убеди или изкуши публиката, да й създаде навици, да я привлече на своя страна.

Да вземем като пример скулптурите в парк „Заимов”. Те са поставени през 2001 година с помощта на Министерство на културата и на Столична община. Резултатът от нашето социологическото проучване показа, че хората не ги възприемат. Те дори не ги виждат. Ако социолозите не попитат за тях, посетителите на парка не биха казали, че скулптурите са част от средата. От друга страна, ние всички виждаме как те оформят пространството на този парк. Къде е проблемът? Може би трябва да се започне от очевидното –

скулптурите нямат табели, което означава и ясно авторство.

По интересното е, че те нямат и ясен собственик. Паркът се поддържа от дирекция „Зелени системи” на Столична община, но те не се грижат за скулптурите, които, от своя страна, не са заведени нито към дирекция „Култура”, нито към фонда на някоя конкретна институция, нито към районната община /”Оборище”- б. а./. Има някаква мъгла от гледна точка на това кой в крайна сметка ги стопанисва. Това, че те оформят характера на парка като скулптурен парк абсолютно никъде не е записано като реален статут и не се менажира. Тогава какво можем да очакваме от хората – те, просто да разберат? Каквото и да им се предложи по този начин едва ли биха го разбрали. Резултатът е, че посетителите на парка употребяват тези произведения по всекидневен начин: седят върху тях, драскат, рушат ги. Изразяват се по един такъв хаотичен начин, но реално това е същият анонимен и хаотичен начин, по който тези скулптури са оставени на произвола на средата. Неразбирането на публиката е огледало, а не причина за тяхното състояние.”

Тези колони в парка “Заимов” са на скулптора Иван Русев, но никъде не е отбелязано неговото име

Владия Михайлова е категорична и обоснована в мненията си не само заради вече не малкия си опит като уредник и куратор с пристрастие към съвременното изкуство и особено към мястото и ролята на младите артисти. Сред запомнящите се проекти, реализирани в галерия „Васка Емануилова” е и „Скулптурният обект като зрител” с участието на Станислава Иванова, Айсен Сапунджи, Мартиaн Табаков, Антон Цанев и Боряна Черкелова и куратор проф. Петер Цанев през септември миналата година. /Изложбата е част от образователната програма „Опити” за съвременна скулптура и архитектура, която галерия „Васка Емануилова” провежда всяка година в сътрудничество със Студио Прожектиране - б. р. /.Тогава галерията излезе и навън, макар и само около нея, но все пак и в пространството на парка „Заимов”. Припомняме си тази изложба, както я бяха представили тогава организаторите: „Представата за скулптура се променя във времето така, както и разбирането за нейните обществени и художествени функции. През вековете и историята на изкуството скулптурата е била ритуален обект, въплъщавала е идеалите за красота и хармония, означавала е присъствието на богове и императори, декорирала е палатите на аристокрацията, изразявала е абстрактните идеи на авторите чрез пластичната си форма и т.н. Съвременното отношение към скулптурата е свързано с осмислянето на всички тези предишни значения, но и с убеждението за това, че скулптурата съществува в мрежа от различни връзки: между обект и пространство, зрител и творба, между други тела и обекти в града”. Но се връщаме и към днешния ден и предизвикателствата му и по специално в София, нашия град, нашата столица по-скоро като възможности за преодоляване на административни трудности от гледна точка на нормативна уредба.

Една от скулптурите на Мартиан Табаков пред галерия “Васка Емануилова”

„Не мисля, че Столична община е големият виновник, която трябва да хулим, да хвърляме бомбички с боя или други неща по нея. Столична община, както и всички институции в България са в процес на сложна и доста трудна вътрешна трансформация. Много неща не зависят от Столична община, а са решени в законите, които в крайна сметка регулират цялостно държавата. Може би най - очевидното е, че Столична община има нужда от синхрон между различните си дирекции, което пряко се отразява върху начина, по който се вземат решенията. Например, през 2015 година аз, както и други хора участваха в написването в актуализирането на наредбата за паметниците. Тогава на нас ни се виждаше много прогресивно да се сложи думата „художествена инсталация”. Но начинът, по който това вече функционира съобразно другите наредби, начинът, по който се описват административните пътеки, е все още крайно неразработен.

Вярвам, че на Столична община никак не й е лесно

да се ориентира в множеството желания, да припознае множеството интереси и да реагира винаги във всеки случай. Но трябва да се работи за по-добър диалог и бавно, с течение на времето, което администрацията изисква да се правят съществени промени. Това е пътят”. Подчертава с убеденост Владия Михайлова.

Антон Цанев, Букви, 2016 - 2017, снимка архив от акция в парк "Заимов"

Според нея сегашната администрация на Столична община наистина върши много добра работа. „Те се стремят да се вслушват. София може да бъде прецедент на национално ниво като пример за друг тип взаимоотношения на общината с различните граждански групи и с обществото като цяло. Проблемите не са едноизмерни. В момента има добри условия за диалог, но той трябва да бъде възприет и през критиката, така както и през одобрението. Една чиста апологетика никога и на никого не върши работа”. Няма как да не се съгласим с нея и да отчетем, че Столична община е изключително ангажирана и последователно подпомага различните изяви, процеси, събития в областта на културата и изкуството в града ни чрез програмите си и то винаги чрез диалог, разбиране и откритост пред цялото общество. Понякога тази откритост не носи само позитиви, но както казва и Владия Михайлова: Това е пътят! А за галерията, както и за Владия и колегите й предстоят важни събития: на 13 декември се открива изложбата „Разместване на пластовете. Младо изкуство в музея” в СГХГ, която се осъществява във връзка с десет години активна художествена дейност на галерия „Васка Емануилова” по програмите за млади автори и съвременно изкуство. А на 20 декември в галерия „Васка Емануилова” ще покажат какво са направили в тези години за изследване на архива на голямата ни скулпторка, чието име носи това артистично пространство в съжителство с парка „Заимов”, където са експонирани и нейни творби. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

#Владия Михайлова #Галерия Васка Емануилова #скулптори #скулптури #Парк Заимов #Столична община

0 notes