#самостоятелната изложба

[yes-k]

Художникът Калоян Иванов със самостоятелна изложба в галерия “Аросита”

До 17 февруари в галерия “Аросита” може да бъде разгледана самостоятелната изложба “Лучо фонтана, Росица Гецова и Хакуна Матата” на художника Калоян Иванов.

[vprki]

Надя Розева: Изкуството преодолява ограничения, то е душата на всеки човек

Вече втора седмица в красивата историческа сграда Чифте Амам (XVI в.), част от Националната художествена галерия на Република Северна Македония е експонирана самостоятелната изложба на Надя Розева. Изложбата, най-мащабната досега за авторката, представя над 60 художествени медала, създадени през различни периоди, както и картини.

За пръв са показани и три по-големи релефа от 2024, създадени специално за изложбата и посветени на старата поща в Скопие – сграда с красива архитектура, но в лошо състояние след пожар. Релефите са и надежда, и послание за запазване на архитектурното културно наследство на града. Изложбата, която се откри на 11 април, е по покана на директора на Националната галерия – Дита Старова-Черими и първата по рода си в страната.

Надя Розева и Дита Старова-Черими на откриването на изложбата

Изложбата продължава до 7 май, 2024 и се радва на изключителен интерес. Надя Розева ръководи и уъркшопи в пространствата на галерията за запознаване на млади хора, главно студенти, с изкуството на изработването на медали.  Тази изложба в Националната галерия на съседната ни страна е забележително събитие, което надхвърля неговия художествен смисъл и дава знак и пример как изкуството сближава хората.

По този повод в дните около откриването Надя Розева беше любезна по мейл да отговори на нашите въпроси.

Как избрахте като художничка да тръгнете към метала и то към филигранна изработка на медала, съчетана с бижутерията? Медалът бижу ли е и бижуто медал ли е?

Медалната скулптура, буквално, дойде при мен, когато бях на 9 години. Имах големия късмет проф. Богомил Николов, Доктор Хонорис кауза на НХА и основоположник на съвременната медaлна школа в България, да е семеен приятел. За различни поводи той е подарявал медали на моите родители, а на тяхната десета годишнина от брака, им подари специално изработен медал от месинг, един единствен екземпляр и в много красива кожена кутия. Спомням си, че държах в ръце малките релефни форми и много ми харесваше да ги докосвам и усещам. Това чувство, явно, е останало подсъзнателно в мен и когато вече работех в Ню Йорк за големи издателски компании, той ме покани да работя с негови студенти по време на медален уъркшоп в НХА. Изработих един медал, без да имам особена идея как се прави, след което той го отля и патинира. Да видя този медал в метал и патина, завършен, за мен беше “еврика”! Всъщност, откакто се помня винаги съм искала да рисувам, но да усещам гипса и пластелина в ръцете си беше нещо съвсем различно.

"Съзвездия"

Така постепенно пред мен се отвори новият свят на художествения медал. Цяла година работех дистанционно от Ню Йорк, той критикуваше медалите ми и ме насочваше. Беше сложно, комуникирахме по мейл, беше през 2002. Но за година натрупах доста работи, след което ги отляхме и патинирахме. С тях кандидатствах в магистърската програма на катедра „Метал“. На шестия месец от магистратурата ми, Британският музей откупи от изложба в Португалия първия медал, а останалото е история.

Медалът и бижутата, въпреки че имат допирни точки, се различават много. Основно в това, че имат различна функционалност и едното е високо изкуство, а другото е украшение. Работя в областта на бижутерията, работя скулптурно, а понякога дори правя малки реплики на медали в благородни метали. Някои от медалите ми могат да съществуват еднакво добре и като масивни скулптури и като бижута за ревер, например.

Това не е леко занимание като всичко в изкуството, но при Вас това се съчетава и с особеностите на работа с метала, цяла алхимия. Но Вие, успявате дори в миниатюрите си да вплетете живопис и скулптура…

Медалът не е завършен, докато не се патинира и както казва моят професор, патината е “Божа работа”. Ако имаш усет за патина и живопис, можеш да направиш чудеса с работа, която не е толкова добра и обратно – да развалиш хубав медал. Аз експериментирам постоянно с патини.

"Един следобед"

Използвам много различни химикали, нагрявам, препатинирам с дни понякога. Спомням си, че един ден продадох на колекционер много красив медал с великолепна патина, а в същия ден се е продал в сайт, където го бях обявила. Брилянтно съвпадение, което ми отне един месец опити, за да достигна близо до патината, която трябваше.

Изкушава ли Ви живописта като артист, виждам от Ваши снимки, че в ателието Ви има платна? Не питам за скулптура, защото сте в нея, макар и като малки пластики. Така ли е?

Рисувам много в момента, ателието ми е затрупано, но в изложбата в Националната галерия на Северна Македония показвам предимно медали и малко платна, които са тематично и естетически свързани с медалите. Подготвям и изложба живопис, която като стане, ще е нещо съвсем различно като посока.

Фейсбук „издава“ пристрастията Ви, нали сме приятелки в социалната мрежа? Спомням си как преди време писахте с възторг за медала одобрен за Олимпийските игри в Париж и не само. Заедно с това реагирате на спорните от художествена гледна точка работи и смело изразявате мнението си.

Като човек, който работи нишово в тази сфера, професионално следя всички награди, медали и плакети, които се дават и създават в България и доколкото мога и извън нея. Винаги говоря за важността на наградите, които се дават и, че в наградата трябва да е вложено поне толкова усилие, колкото на човека, който ще е награждаван.

Надя Розева “Даная II” от изложбата “OS EVA” в галерия "Нюанс", март 2018

Много често виждам липса на критерии за медали и награди, които се дават дори и от държавни институции. Поръчват се и се правят награди, в които не вложен опит, мисъл, не е подходено сериозно, а скулпторът е имал някаква статуетка, горе-долу свързана с темата, тиражира я и хоп, ето награда. Медалът и наградите не са просто едни предмети, които се отдават на всеки. За тях се иска много разбиране, проверяване на съществуващите вече награди, съобразяване с много фактори, а основно добра естетика и желание да изненадаш дори себе си.

За Вас смисълът на културната дипломация е кауза и се включвате в нейните политики като артист на много места по света и сега в Скопие, в Националната галерия. Извън взаимоотношенията на държавническо ниво със съмнителни за мен съображения, между Република Северна Македония и България върви прекрасен обмен в областта на културата и изкуството. Дори сме го преживявали заедно с Вас в края на 2022 година, когато имаше голяма изложба от Фонда на МВнР в Националната галерия в Скопие. Вашият коментар?

Културната дипломация е моя кауза от много години. Изложбата ми в Националната галерия в Скопие е едно неоспоримо доказателство за това, че изкуството сближава. За това, че независимо от всички проблеми, хората, които се занимават с изкуство са над злободневните теми, не изпадат в крайности и се опитват да работят добронамерено и позитивно в полза на обществото и изкуството.

Откриването на изложбата на Надя Розева в Националната галерия в Скопие

Не се страхуват да поемат риск. Изкуството преодолява ограничения, то е хуманно, то е душата на всеки човек. Аз се разбирам прекрасно с хората тук. Искам да оставя нещо след себе си като си замина. Положителен спомен, макар и само с една изложба. С нея много от тях научиха за медала, запознаха се с жанра, с мен. Видяхме, че ни обединяват толкова много човешки неща, не само изкуство. Виждам огромно желание нещата да отидат в по-градивна посока, защото никой няма полза от негатвност. Изложбата ми събра около 300 човека на откриването, 95% македонци. Присъстваха политици на високи позиции като вицепремиерът Славица Гьорковска, държавният секретар Филип Тосевски, дипломати, но и много художници, преподаватели във факултети по изкуства, интелектуалци, журналисти. Това е първата изложба на медална скулптура в държавата и хората бяха любопитни. Разбира се, че не ги спря това, че съм българка. А и защо да ги спира? Медиите продължават да публикуват интервюта, текстове, снимки. Направи ми впечатление, че гостите наистина гледаха изложбата, преминаваха през залите, връщаха се, обсъждаха любими медали. Наистина, те бяха дошли на изложба, а не на откриването като светско събитие.

Уъркшоп със студенти на Надя Розева в пространствата на изложбата ѝ в Скопие

И затова съм изключително благодарна за тази покана от Националната галерия в Скопие, защото те видяха необходимостта и смисъла от изложбата. Обменът в сферата на изкуствата и културата между двете държави е значителен. Миналата година във Велес гостува постановката “Одисей” на Диана Добрева и Александър Секулов заедно с целия огромен екип и актьорски състав. Имаше десет-минутни овации на крака. В София имаше изложба пак миналата година на съвременни македонски автори, а в Националния археологически музей към БАН се откри изложбата “Требенище”. Интересно е, че през 2023, икономическият обмен между двете държави за първи път надхвърли един милиард евро...

Имате световно признание като автор на много места по света, но така ли е в България и как си го обяснявате?

Аз влязох в постоянната колекция на Британския музей на два пъти -- през 2004 и 2014, но през 2022 не успях да вляза в СБХ. След отказа на СБХ получих изненадващо писмо, че съм одобрена с пълно мнозинство от 27 човека за Почетен член на Словашкото медално общество, с които имахме вече и обща изложба в Словакия.  За мен в България нещата започнаха да се случват през 2022, когато получих много интересни поръчки от Националния филмов център, списание Forbes, частни компании и колекционери.

Надя Розева на откриването на изложбата ѝ в Скопие

Имам обяснение, разбира се, но не мисля че е важно в случая. Има да се извърви определен път от определени хора и институции, които е наложително да излязат извън зоните си на комфорт, да се отворят за нови посоки и възможности. Културата се развива много динамично в световен план, и макар и да работя в жанр, в който много трудно се пробива и има доста ограничения поради своята малка ниша, мога да кажа, че успявам да намеря начини да се развивам и променям посоките. Ето и един въпрос към Вашата аудитория: можете ли да кажете името на един български медалиер, поне? Най-вероятно не. Това ще отговори и на въпроса Ви и обясни с какво е трябвало да се сблъсквам през всичките години, откакто работя в този жанр. Виждам обаче, че ситуацията бавно се променя и усилията ми дават резултат.

"Зимен сън", 2024, картината, която е в центъра на изложбата на Надя Розева в Националната галерия в красивата историческа сграда Чифте Амам

Надя Розева е ученичка на проф. Богомил Николов, който на 12 март т.г. бе удостоен с почетното звание  Доктор Хонорис кауза на Националната художествена академия (НХА) в София и носител на най-престижната световна награда за медална скулптура “Салтус”.  на Американската нумизматична асоциация. Розева започва да се занимава с медали преди повече от 20 години след завършване на висшето си образование по маркетинг в университета Rutgers в Ню Джърси, САЩ. През 2003 е поканена да участва в медален уъркшоп на проф. Николов в ателието за медална скулптура към НХА. Работи дистанционно от Ню Йорк под негово ръководство няколко години, a в последствие завършва и магистратура в катедра “Метал”. Има няколко специализации по Книгоиздаване от New York University (2000), Културна дипломация (International Institute for Cultural Diplomacy), Берлин (2015), Културен мениджмънт от Wien Univesitat (2019). През 2015 и 2018 г. Розева е поканена за сътрудник в отдела за монети и медали на Британския музей, като в продължение на няколко седмици се занимава с каталогизирането на българската колекция от исторически медали и банкноти, както работа по колекциите от съвременни медали.

"Старата поща Скопие I"

Творби на Надя Розева са откупени за постоянните колекции на Британския музей в Лондон, Кралската монетна колекция, Стокхолм, Швеция, Бергенския музей към Унверситета в Берген, Норвегия, Национална художествена галерия, София, Музея за монети и медали в Кремница, Словакия и други.

По време на първия локдаун Розева написва сценария и продуцира краткия документален филм “Медалът”, който се прожектира и по време на изложбата ѝ в Скопие. 2021 година Българският антарктически институт възлага на художничката създаването на почетните медали, посветени на 30-те български антарктически експедиции. Тя е автор и на проекта за Голямата награда на кинофестивал на българското игрално кино “Златна роза” на Национален филмов център. Като бижутер създава сребърните брошки за Women’s Business Forum на списание Forbes (2022, 2023), сребърната брошка в подкрепа на жените, пострадали от домашно насилие на фондация Emprove (2023) и други. Има над 150 творби в частни колекции по целия свят.

Статуетката с автор Надя Розева на наградата "Златна роза"

Надя Розева е член на FIDEM – Международната федерация на художествения медал (2004), както и Почетен член на Словашкото медално общество (2022).

Медалът води началото си като независима художествена форма от  XV-ти век, като за негов баща се счита италианският художник Пизанело (ок. 1395-1455). Медалът няма монетарна стойност, но исторически е свързан с монетите. Колекционира се по цял свят както от частни колекционери, така и от музеи и галерии, като най-големите колекции са в Британския музей, музея “Виктория и Албърт”, Музей за история на изкуството, Виена, Национална художествена галерия, Вашингтон, Кралската медална колекция в Стокхолм и много други.

Надежда Розева, Нина Лишовска, Емануела Ковач и Христина Бобокова /от ляво надясно/ при откриването на изложбата“OS EVA” в галерия "Нюанс", март 2018

Припомняме съвместната ѝ изложба през в навечерието на месец март, 2018  “OS EVA” заедно с Емануела Ковач и Нина Лишовска, куратор – Христина Бобокова. Галерия “Нюанс”, София. Тя беше добре подбрана, подредена изложба, балансирана и в хармония. Обедини три авторки, които работят в различни посоки - Надя Розева с медална скулптура, Емануела Ковач с графика и Нина Лишовска със скулптура. /Повече за експозицията във „въпреки.com” може да прочетете тук./

С днешна дата споделяме, че тази година на Надя Розева ѝ предстои участие на Фестивала “Процес – Пространство”, Балчик през юни. Догодина 2025 я очакват на ФИДЕМ XXXVIII, Мюнхен, Герман��я и самостоятелна изложба в галерия „Мисията“ към Държавен културен институт на МВнР. Със сигурност и множество проекти, но за тях в следващи публикации… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Личен архив и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[magdalenagigova]

Визуалният артист Вълко Чобанов превръща храненето в изкуство

Визуалният артист Вълко Чобанов превръща храненето в изкуство

Визуалният артист Вълко Чобанов превръща храненето в изкуство С CATER Чобанов свързва кетъринг-културата със социалната култура. Самостоятелната изложба на младия артист в пространството за съвременно изкуство УниКредит Студио, е награда, която през 2021 година той печели от Фондация „Стоян Камбарев“ и УниКредит Булбанк. Тя се състои от една единствена инсталция, продуцирана от механизацията на…

[theygreq]

Posted @withregram • @ko_op_sofia “Образцов дом” e проект на Ясен Григоров, който отваря очите за нещата, които често подминаваме. Фотографът напуска България през 2017 г., за да преследва своя занаят и кариера в Лондон. През последните четири години срещите му с различни хора от цял свят и от всички обществени положения го вдъхновява да преосмисли и упрекне чувствата си на срам и предубежденията си около обществото, в което е израснал. Илюстрирайки ефектите от дългогодишната сложна социално-политическа ситуация в България, той се изправя срещу чувствата си на антипатия към родната си страна през обектива на документалист, завръщащ се към среда, изпълнена със спомени от детството. Допълнителна информация ще намерите в събитието на профила ни. *** ОБРАЗЦОВ ДОМ самостоятелната изложба на Ясен Григоров / @ygreq Откриване: 21 юли, от 18:00ч. (at КО-ОП) https://www.instagram.com/p/CRY1MrxHiOB/?utm_medium=tumblr

[kalynskyphoto]

Изключително съм щастлив и се радвам да съобщя официално, датата на самостоятелната ми изложба със заглавие: "СВЕТЛИНА & СРЕБРО" (Silver & Light) 20.07(юли). 2017г. в Gallery Synthesis (галерия Синтезис) бул. "Васил Левски" 55 , София В тази моя така дълго чакана изложба , ще покажа портрети заснети по метода "Мокър Колодиев Процес" върху стъкло(Ambrotype), познат от зората на фотографията - 1850г. Ще се радвам да се върнем заедно с присъстващите, назад във времето, в едни, за мен специално, много романтични години. :) Изложбата ще е част от ежегодното събитие за фотография, "Месец на фотографията / Month of Photography" Очаквайте скоро повече информация! Kalynsky kalynsky.com (at PhotoSynthesis - място за фотография, хора и идеи)

[vprki]

Белин Мартинов, изключителен художник, способен да види и огледа целия свят

 „Винаги съм харесвала онези художници, които не успяват съвсем прагматично да се адаптират към живота, но се справят безапелационно с това да бъдат истински творци.Като дете, разглеждайки папките с рисунки на Белин Мартинов, останах запленена от видяното.“ Каза много развалнувана Яна Братанова /на снимката/, изкуствоведката и куратор на изложбата  „Нарисувано“ на художника при откриването ѝ в галерия „Стубел“.

„С детската си неопитност не проумявах как е възможно, без повторения с незаличимата следа на мастилото да очертае така безпогрешно, с лекота своите образи. До днес това удивление е все така непроменено. Не знаейки абсолютно нищо за него, бях убедена, че е прочут автор, предвид качествата на внушителните му рисунки. Тогава не предполагах, че обикновено най-характерните, гениални творци, често странят от суетата, затворени в периметъра на своето лично пространство, водейки изцяло отдаден на изкуството живот.

До днес си представям дома му – целия настръхнал от Белин Мартинов! Не само стените, а всички плоскости – парчетата дърво, късовете хартия, които превръща в картини и подписва с красивия си почерк на места на български, на други на френски език по винаги необичаен начин, често изписвайки стихове на световни поети.

Досега не проумявам как на този талантлив художник се е налагало да работи като „нощен пазач“.  Впечатляваха ме историите за безкомпромисния му начин на общуване и принципи, които отстоява. Вероятно всичко това му е попречило да получи заслужено признание, но мигновено го превърна в един от най-доблестните и любими български художници за мен. Той е такъв и за своя забележителен приятелски и професионален кръг – Иван Газдов, Иван Димов, Георги Чапкънов, Маргарит Цанев – Марго, Любомир Савинов, Янаки Кавръков, Марин Добрев, както и за своите преподаватели в Художествената академия.

Белин е изключителен автор, способен да види и огледа, подобно на поетите, които обича целия свят в избрана от него малка подробност, дори недостатък. Дали ще се роди отново някой, който ще добави своя щрих и колорит така умело и рационално, с повече чувство и разбиране за фигуралната композиция и мярата в нея от Белин Мартинов?“

Благодарим на Яна Братанова, че ни предостави текста си да го публикуваме. Когато преди време галеристката на „Стубел“ Росица Доганджиева сподели за предстоящата изложба на Белин Мартинов, я погледнах учудено. Името ми беше напълно непознато. Тя каза, че го е открила като автор на изложбата му 2015 в СБХ, годината, в която е създадена галерията ѝ "Стубел". Забележителният художник Белин Мартинов (1945 – 2001) определят като „един от най-големите рисувачи в българското изкуство през последните три десетилетия на ХХ век“.

И, наистина, срещата с графичната живопис на художника в пространството на галерия „Стубел“ е зашеметяваща. Първата ти мисъл е как е възможно да не познаваме толкова талантливо изкуство, което те удря в сърцето с образите и майсторството си. Неподражаемо!

 Роденият в Стара Загора художник учи в Софийската художествена гимназия, а през 1966 г. постъпва в Художествената академия, специалност „Илюстрация и оформление на книгата“ при професорите Евтим Томов и Петър Чуклев. Талантът му на рисувач удивлява и преподаватели, и студенти. Още през 1969 г. представя свои графики и рисунки в първата си самостоятелна изложба.

След дипломирането си художникът живее и твори в Самоков, Стара Загора и София, но през 1979 г. трайно се установява в родния си град. Започва най-активният му творчески период – 80-те години на ХХ век. В продължение на около десетилетие работи предимно в областта на графиката, но постепенно се обръща към рисунката.

Рисуването е „едно мое занимание, което много рядко – на четири-пет години, търси връзка с хората…Това, което показвам, е графична живопис… Обичам бързия и рационален начин на живопис“ – споделя художникът.

Самостоятелната му изложба през 1983 г. е истинско събитие за едни и е трудно приета от други, според които изкуството непременно трябва да е свързано с красивото, а „работите на Белин Мартинов не са създавани за радост на очите и още по-малко за украса“.

След тази изложба художникът се затваря в себе си. Рисува денонощно и сякаш няма материал, който да не използва, за да изпълни белия лист с човешки съдби и притчи, със своите спомени и въжделения – молив, химикалка, въглен, пастел, темпера, туш…

Но колкото повече рисува, толкова по-малко показва в изложби. През втората половина на 80-те години Белин Мартинов вече живее единствено заради рисуването. Рисува освободено, без да се интересува дали работите му ще се харесат на някого и дали стават за изложба. Занимава го само онова, което въображението му носи, а очите му виждат. Пренася върху листа абсурдите на времето, в което живее, както и своята лична драма. Води отшелнически живот и дори заковава вратата на апартамента си, за да не го безпокоят и да се отдаде всецяло на рисуването.

Белин Мартинов мисли и говори чрез рисунката. Понякога и със стихове:

Къде си ти,

мой дом, мой бряг

за тъжни дни,

без хляб,

сред сняг

и сред мъгли –

самотен дом –

без лош надзор,

без полицай,

без прокурор?

Художникът реди още две изложби (1988, 1994) и те са последните му срещи със зрителя приживе. Пише във въведението към изложбата в Галерия „Стубел“.

Стихотворенията му излизат в книгата "Колоратурна симфония" през 2015 г. Същата година е показана на "Шипка" 6, СБХ част от ретроспективната изложба в Старозагорската галерия, състояла се през 2005 година, където през 2019 г. негови приятели представят около 30 непоказвани дотогава творби в изложбата "Непознатият Белин Мартинов". В неформален разговор Росица Доганджиева сподели, че дълго е издирвала стихосбирката на Белин Мартинов, имало я и в старозагорски библиотеки като част от фондовете им и, естествено, не се продава. Но, все пак, я открила в книжарница „Книжици“. Не без тъга каза и, че има много малко информация за художника, но преди всичко познаването му се дължи на дългогодишния директора на Старозагорската художествена галерия до април 2023 изкуствоведа проф. Марин Добрев. (уточняваме, че след него с конкурс е избрана изкуствоведката д-р Катя Тинева – Гюрковска, която в първото си интервю за БНР, Стара Загора казва: “Голяма е отговорността да наследя проф. Марин Добрев, за мен това също е предизвикателство. Продължаваме да събираме, съхраняваме, опазваме и популяризираме творби на стари и съвременни автори, да изпълняваме добри инициативи. Галерията е емблематично място за Стара Загора.“)

Белин Мартинов реди още две изложби (1988, 1994) и те са последните му срещи със зрителя приживе. През 2005 г. Старозагорската художествена галерия представя ретроспекция на творчеството на Белин Мартинов от студентските години до смъртта му, а част от нея е показана на „Шипка“ 6 през 2015 г. Сред гостите на софийската изложба са Иван Димов, Иван Газдов, Георги Чапкънов – негови съученици и състуденти, които споделят: „Когато бяхме студенти, всички завиждахме на удивителната рисунка на Белин. Никой от нас не можеше да я прави!“

През 2015 г. излиза и малка книжка със стихове от „чекмеджето“ на художника – „Колоратурна симфония“, а през 2019 г. малцината негови приятели през годините представят в родния му град около 30 непоказвани творби в изложбата „Непознатият Белин Мартинов“

Творбите на Белин Мартинов са „зрим отглас на нещата от живота, на нашите делници. Адресирани до разума ни, провокират потребителското псевдоравновесие на зрителя, еснафските щампи на „улегналите“ ни възприятия. А за това малцина са подготвени. Рано или късно Белин Мартинов ще намери своето запазено място като един от най-големите ни рисувачи. Защото той носи нашата съвест. И работите му изричат само по няколко думи, но те са достатъчни, за да започнем пътуване към безкрая, дори след като сме си тръгнали от залата.“ – проф. Марин Добрев

На 6 февруари 2019 г. в зала „Лубор Байер“ е открита изложбата „Непознатият Белин Мартинов“. Организатори са Художествена галерия – Стара Загора и Представителството на Съюза на художниците – клон Стара Загора. Поводът е необичаен: Трима от хората, които приживе Белин е допускал до себе си и творчеството си Албена Щеньовска-Еглоф – художничка, близка приятелка на Белин и съпругата му Таня и наследница на творбите на Белин и скулпторите Таня Шивачева и Наско Настев откриват нови работи на Белин и заедно с изкуствоведа и директор на Художествената галерия проф. д-р Марин Добрев, решават да ги покажат на старозагорската публика. Пишат тогава колегите от старозагорския сайт за култура и изкуство долап.бг. Те бяха много любезни, като се съгласиха с днешна дата да публикуваме част от техния текст, както и от словото на проф. Добрев, произнесено при откриването. Благодарим им.

„В края на миналата 2018 г. година открихме работите в мазето им, каза Албена Щениовска. (тя е студентка на проф. Николай Майсторов и наша приятелка- б.а.). Съседка на Белин и Татяна, която държи ключа за жилището им, ни намери, за да преценим имат ли рисунките стойност. Започнахме да вадим едно след друго – от хубави, по-хубави неща, които са нетрадиционни за неговото творчество. От този тип картини не са показвани, защото той повече е работил по-малки формати и рисунки. Тук нещата са смесена техника, масло, върху дърво и хартия, картони и фазер, с каквото в момента е разполагал. Интересното е, че форматите са големи“.

„Живяхме с Белин заедно в общежитието на Художествената гимназия в София- сподели Наско Настев. – И като неколцина старозагорци си бяхме близки. Белин беше от детските години много сериозен художник. Не се занимаваше със щуротиите , които са характерни за тийнейджърската възраст. Беше съсредоточен, последователен и отдаден на рисуването. Дълги години и десетилетия живя в отшелничество. Рядко се мяркаше в обществото. Затваряше се в апартамента. Заковаваше си дори вратите отвътре, за да не го безпокоят и да може да рисува. С месеци живееше без храна. Дълго време е бил без ток. Не си предлагаше за продан нещата…“

Думи на проф. Марин Добрев при откриването на тази особена изложба: „Благодаря на Албена Щеньовска, на Таня Шивачева и на Наско Настев, които са причина тази изложба да я има. Нарекохме я „Непознатият“ защото, ако повечето от приятелите и познатите на Белин са виждали 100, 200, 500 рисунки, то това няма как тези работи да са виждали повече от трима човека. Когато споменах, че за Белин изкуството беше всичко, възприемайте го и в буквалния смисъл по отношение на малката територия, малкия апартамент, в който той живееше. Врати, долапи, на всяко местенце, на което можеше да рисува, той рисуваше. И ако си позволихме в тази изложба да включим някои от тези творби върху вратички на гардероб, на СКШ-та, всичко това беше възможност да изрази своите вълнения. Дали това са сцени от неговата философия, която носеше и търсеше визуален израз, дали бяха елементи от комбинаториката, които търсеха някакъв свои си ритъм, това са все непознати неща. Смея да твърдя, че Наско и Албена, които му бяха най-близките хора, никога не бяха виждали тези неща и случайно ги откриха в мазето на сградата.

В края на есента на 2018 г. ние четиримата решихме, че това трябва да видят първо колегите ни, сетне старозагорци, за да се провокира представата им за Белин, за неговия освободен дух. А при всички случаи да предизвикаме интереса на по-младото поколение на старозагорските художници и естествено на старозагорската публика. Защото, когато говорим за фигури като Антон Митов, Никола Кожухаров, Димитър Гюдженов и пр. при всички случаи, ако искаме да бъдем достойни продължители на културните традиции на този град, то без Белин няма как това да стане.

Белин беше изключително скромен и чувствителен. Когато направихме негова самостоятелна изложба в Клуба на дейците на културата той дойде, окачи си картините, но на самото откриване не присъства. Ако беше жив и сега нямаше да е сред нас на неговата изложба. За него всичко беше суета. Истината беше в рисунките му. Ако иска някой да види нагледно освободения дух, ще го намери в тази изложба. Ще намери драмата на времето, в което той живееше, всички изпитания през които премина, оставайки верен единствено на себе си и давайки урок на всички нас.“

Казано е преди почти пет години, а в пространството на галерия „Стубел“ се уверихме колко са верни и точни… Уникален творец е /бил/ Белин Мартинов и с трагична съдба. Личен избор или поличба свише…Картините му казват почти всичко.

Изложбата продължава до 10 ноември. Не я пропускайте, ще откриете изключителен художник! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Ани Петрова и архив на галерия „Стубел“

[vprki]

Критичен поглед: Изложбата на Симеон Стоилов е живопис на сфуматото

Докато разглеждах самостоятелната изложба на Симеон Стоилов /на снимката/, си спомних за картините на автори, които съм виждал в различни музеи (Джоузеф Търнър, Клод Моне, в частност „Водните лилии“ и редица други),  определяни обикновено от специалистите като „живопис без контури, без линейна рисунка“. Написа за „въпреки.com” изкуствоведът проф. Чавдар Попов за изложбата ”Преди, сега и след това…” на художника в галерията на СБХ.

Взаимоотношенията между предмет и среда се губят, анихилират и сякаш се стопяват в някаква пластическа консистенция, в живописна субстанция, при която тоналностите придобиват различни степени на „тежест“ (като „маса“) или на ефирност („въздушност“) в пространството на творбата.

Подобна методология се оказва твърде подходяща за художника и съответства в пълна степен на замисъла, ръководещ създаването на неговите картини. Те „работят“ само с две „първоматерии“ – водата и въздуха като ги третират по начин, създаващ голямо разнообразие от варианти. Това обстоятелство придава „нерв“ и запазва интереса на зрителя при наличието на неизменен общ знаменател между платната.

Особено съществен е моментът на съзерцание, на вглъбяване и на „разплитане“ на богатите асоциативни пластове, които се простират „отвъд“ липсата на каквато и да е „занимателност“, предметност или интрига на визуалния образ.

Природата в картините на Симеон Стоилов е третирана в нейната първична чистота, недокосната от човека, в различни състояния и метаморфози, в дълбоко единство с индивидуалните преживявания и спомени на художника. Тук обаче егото не се налага или натрапва на зрителя, то сякаш е разтворено във величието на всемира.

„Художникът не изразява себе си, а сякаш забравя за себе си“, както беше казал един критик за творчеството на американския живописец Рокуел Кент. Симеон Стоилов съумява да извлече определени „формули“ на душевното състояние, на настроенията и на емоционалните обертонове, които поражда общуването му с природата, пресъздадени и интерпретирани на платното в органичното единство между собствените усещания и импулсите, извиращи отвън.

Това е живопис на сфуматото, на тънките преливания между зоните и пасажите, оформени с аерограф, без участие на четката, живопис на монохромните и редуцирани  тоналности. „Преди, сега и след това“ – мотото на експозицията е прекодирано в пулсиращи и трепетни пространствени състояния, които са призвани да изразят своеобразната дифузия, амалгамата на макро и микрокосмоса. Това не са пейзажи в обичайния смисъл на думата, а своеобразни метафори на дълбокото вълнение и на пантеистичното усещане на художника, което можем да разглеждаме като структуроопределящ момент на неговия пластически мироглед.

Проф. Чавдар Попов

Проф. Стела Димитрова-Майсторова, проф. Николай Майсторов и Симеон Стоилов

В неформален разговор със забележителния художник проф. Николай Майсторов на откриването на изложбата той сподели колко талантлив творец и различен творец е Симеон Стоилов – прекрасен живописец, скулптор, участва в архитектурни проекти, привлечен е и от сценографията, курира изложби…

Преди години по повод изложбата му „Нищо не се променя“ 2014 в галерия „Ракурси“ в разговор в ателието на Симето, както го наричат приятелите, за „въпреки.com” той каза: „При мен темите не са много, но са изключително преживени, дълбоки и изживени чисто физически. Тоест, аз не карам лодка от малък и някой да ми е дал лодка. Аз изучих всичко за лодките и тръгнах да си строя лодка. Аз не си вземам ателие под наем, аз си купувам земя и си строя ателие. В този смисъл аз като човек, анализирайки сам себе си, винаги гледам да стигна до първичните моменти, до началото. Преживяванията при мен  и произведенията, които правя много рядко или почти никога не са били импулсивни. Те винаги имат пътека”.

Симеон Стоилов

Тогава тази наша среща с него преди почти осем години беше много специална в много специалното му ателие като усещане за пространство и не само. И сме написали: „За него не е важно само да има хрумка. Винаги може да бъде проследена нишката. Цитира французин, който казва – изкуството е в това да успееш да реализираш преживяванията от детството си. Тези усещания да почнеш да си спомняш и да ги реализираш. Очевидно и при него е така. Той е от Ямбол, баща му е бил моряк и него винаги са го теглили отворените пространства. Така е било с неговите картини в синьо, така е и с къщата – ателие, която си е построил. Тя е на края на селото и от прозореца се открива простор към нивите и планината. А тъй като наблизо минават и самолети, преди да кацнат на софийското летище, в една от стаите си е поставил картина на Андрей Даниел с подобен сюжет.“

Симеон Стоилов и Антон Стайков

При него, както сам казва, всяка изложба е някакъв извървян път. В „Далечен, толкова близо” в галерия „Ракурси” (2011) в София го вълнува споменът, който винаги е леко разфокусиран, като всеки спомен. Разфокусирани пейзажи. Много искаш да възстановиш спомена, но не става, затова е разфокусирано. Винаги остава една мъглявина и не можеш да възстановиш тоталното преживяване, казва художникът. Изложбата - живопис „Дългото сбогуване“ (2021) на художника Симеон Стоилов отново в галерия „Ракурси“ „ бе естествено продължение на експозицията „Далечен толкова близо“ от 2011 година. И в нея авторът продължава с наблюдението си върху определени емоционални състояния, които са неуловими за „документиране“, но оставят непреходен отпечатък.

Припомняме, че през 2019 година с изложбата "Див живот" в галерия Credo Bonum,  по особен начин свърза личността си на творец със страстта си към природата и стихиите. В създадените специално тогава за конкретното експозиционно пространство платна Симеон Стоилов се вгледа в безкрайната красота на дивата природа. Не онази екзотична природа, която познаваме от телевизията, а най-обикновената, която тъпчем под краката си, покрай която минаваме, без дори да я погледнем. Думата "живот" тук е употребена едновременно като живот на природата и живот на човешкото поведение.

"Изолатор", 2021 , в галерия "Райко Алексиев"

Истински ни зашемети като автор с неговия „Изолатор“ (2021) с което провокира публиката в зала „Райко Алексиев“ на СБХ. В преобразената за изложбата зала Симеон Стоилов ситуира огромна конструкция от стиропор. Инсталацията е от пода до самия таван, с един дискретен проход, който прави магическото пространство достъпно отвътре. Убежище, което привлича неудържимо всеки в своята тишина, изолаторът е реакция на нуждата от сигурност и безопасност, а и не само това, въпрос на въображение и чувствителност у зрителя.

Захари Карабашлиев

През септември миналата година Захари Карабашлиев представи втората си пиеса „Талант“  на сцената на Драматично-кукления театър "Иван Радоев" в Плевен след успеха на "Опашката" с режисьор Явор Гърдев, която получи "Аскеер" за "Най-добро представление" 2022. Режисьор на „Талант“ е Василена Радева, сеценография и костюмите са на Симеон Стоилов. За него писателят споделя: „Сценографията — функционална, минималистична е на Симеон Стоилов, голям художник с интереси излизащи от паспартуто на живописта.“ Споделяме и това като щрих от творческата биография на твореца в опит да обрисуваме не само таланта му, но и неспирните му търсения като визуален артист.

В онзи цитиран по-горе разговор за „въпреки.com” Симеон Стоилов каза: „Субективните неща, с които се занимавах, станаха повод за едни обективни неща, каквото е ветроходството. Защото там няма субективизъм. Има вятър - караш, няма вятър - не караш. Не можеш да караш – давиш се, можеш да караш – не се давиш. И ако направя една реминисценция назад – може би ми беше омръзнал малко субективният свят на артистичната ситуация в България, в която съм бил до голяма степен участник, все още съм участник. Аз се бях уморил по някакъв начин от субективизма. Имах нужда от обективизъм. Да се знае – това е черно, това бяло. А не - тая картина е много хубава, ама не е хубава”, каза тогава Симеон Стоилов.

И да добавим една малка подробност за художника. Той е доктор на изкуствознанието от 2018 година с дисертационния си труд „Съвременни форми на изкуството в пространството от средата на ХХ-ти век до днес“ с научен ръководител проф. д-р Боян Добрев и рецензент доц. Георги Лозанов. Написаното от рецензента е изключително интересно и представя Симеон Стоилов като творец, чийто успех на дисертационния му труд „ е следствие на способността му да чете естетическите образци в пряка референция към теоретични идеи с известна симпатична произволност, присъща на художник, който цени артистичния произвол и извън изкуството.“

"Началото на края!"

За финал на този текст ще си позволим да споделим, че по различни причини великолепната изложба ”Преди, сега и след това…” в СБХ беше за кратко. Като зрители имахме лична необходимост неведнъж да се потопим в този свят, сътворен от Симеон Стоилов. А той написа на стената си във фейсбук: “Началото на края! Изложбата ми ”Преди, сега и след това…” приключи! Благодаря на всички за отношението, вниманието и думите…постовете и въобще…“. Ние благодарим за преживяното…≈

Текст: Чавдар Попов и „въпреки.com”

Стефан Марков и личен архив на художника

[vprki]

Визията за дипломация на дизайнерката и семиотик Ерина Боянова

„Идеята за изложбата „Визия за дипломация“ е посветена на годишнината от приемането на България в ЮНЕСКО, миналата година отбелязахме 65 години оттогава, както и 75 години от създаването на организацията и най-вече, че един млад артист като Ерина Боянова се посвещава да разработи тези визуални конструкции и да представи своята концепция в галерията на Държавния културен институт към министъра на външните работи „Мисията““. Каза за „въпреки.com” директорът му Снежана Йовева-Димитрова.

И продължава: „Ние с удоволствие я поканихме да гостува тук със своя самостоятелна изложба. Тя представя не само разработките свързани с ЮНЕСКО, но и по повод отбелязването на 60-та годишнина от създаването на Музея на спорта. Художничката има разработки, финансирани по проект на ЮНЕСКО. Чудесно е, че „Визия за дипломация“ е една много широко отворена тема, през и чрез която артистът се развива като графичен дизайн, като разказ, като шрифт, като семиотични знаци. Сигурна съм, че всеки, който търси по-модерния поглед, ще го намери тук. Много сме респектирани от това, което е подредено в галерията и съм убедена, че ще намери своята публика.“

Самостоятелната графична изложба с автор Ерина Боянова „Визия за дипломация“ е опит за творчески интерпретации и експерименти в полето на визуалното общуване. Експозицията представя реализирана система за визуална комуникация – част от проекта „Дигитален музей на спорта“, финансиран от UNESCO. Фокусът в проекта е поставен върху съвременната графична комуникация с нейните отличителни черти: едновременно функционална, правеща контролирани внушения, предаваща послания, достигаща максимална степен на ефективност. Идеята е чрез представянето на вече реализирана система за визуална комуникация, да се проследи творческият процес в приложната графика. Графичните компоненти изпълняват едновременно организираща, информативна и естетическа функция.

Проектът на Ерина Боянова е разработен и реализиран в периода юли – декември 2021 г. Посветен е на 75-годишнината на UNESCO, 65-годишнината на България в UNESCO и 60-годишнината на Музея на спорта.

През януари – април 2022 г., по повод представянето на графичната концепция в галерия „Мисията“, системата за визуална комуникация е допълнена с нови авторски компоненти. Настоящата експозиция събира заедно всички визуални елементи, за да  демонстрира взаимовръзката между тях. Благодарение на посредничеството на знаците, символите и цветовете, допирните точки между музейното пространство, дипломацията и визуалната комуникация са организирани в обща смислова рамка, която създава една изцяло нова и отворена за интерпретации визуална система. По този начин основната мисия на проекта - да улеснява посетителите и участниците в комуникацията, както и бързото и безпроблемно ориентиране в експозиционната среда - се превръща в творческа арена, подтикваща към нови размишления и комуникации в сферата на културната дипломация.

Използваме повода, за да попитаме Снежана Йовева-Димитрова как в работата на Института виждат връзката в тяхната дейност между културата и спорта. „През последните години все повече се говори за спортна дипломация и спорта като инструмент на дипломацията. Само един пример – в края на тази година в Катар ще бъде поредното Световно първенство по футбол.  Нашите партньори от глобалната мрежа по публична дипломация обвързват културните си програми, проекти и продукти чрез спорта и в основата са събитията, които ще се случат в Катар. Ние като партньори на организацията предлагаме някои документални филми, свързани с българския спорт и българския футбол, разбира се. /независимо, че страната ни не се класира за Световното по футбол 2022 – б.р./ Спортът и дипломацията са нова перспектива и съм убедена, че има почва за развитие.“ Убедена е Йовева.

Ерина Боянова споделя за изложбата си в пространството на галерия „Мисията“: „Идеята се роди много постепенно. Основният повод и причина е работата ми по проект на ЮНЕСКО за дигитализацията на Музея на спорта. Трябваше да се създаде цялостна стратегия, т.е. вербална. В стратегията описах какви са необходимостите на музея, негово��о осъвременяване и на постоянната експозиция в дигитално отношение. Впоследствие като художник преминах през реализирането на идеите към графичен дизайн, създадох графични елементи, създадох визия за анотации, създадох плакати.

Ерина Боянова

Представихме официално проекта и след това дойде идеята за изложбата. За нея има специални неща, които донадграждат проекта и се надявам да влязат някой ден в Музея на спорта. Открих, че тази година той празнува 60 годишнина, има плакат, посветен на юбилея, има плакат специално за неговата дигиталзация. Два много важни плаката за мен – признание към ЮНЕСКО като финансираща този проект. Единият е за тяхната 75-та годишнина, а другият е за 65-та годишнина за приемането на България в организацията. Има различни графични композиции, които са отново за Музея на спорта, за неговия интериорен дизайн. Изложбата стъпва на проекта, но и го донадгражда специално за това пространство на галерия „Мисията“.“

Несл��чайно, в контекста на изложбата „Визия за дипломация“ за нея при откриването говори проф. Милена Попова, преподавател по семиотика, език и реклама в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Тя  подчерта: „Плакатите се характеризират с обобщена метафоричност и конотативна натовареност, което отваря възможност за креативно осмисляне на информацията в процеса на рецепция и интерпретация. Всеки сам може да интерпретира и да търси всички слоеве и пластове на смисъла в тези плакати, които са изключително модерни и концептуални.“

Снежана Йовева-Димитрова /л/ и проф. Милена Попова /д/

Експозицията на Ерина Боянова заслужава специално внимание в различни аспекти – като художествено постижение на младата авторка, като навлизане по-дълбоко, отвъд образа в знака, като отношение на по-специално отношение към спорта, извън обичайното и конюнктурно единствено като постижения. В този смисъл, наистина, Музеят на спорта, който се намира н сградата на Националния стадион „Васил Левски“ се нуждае от съвременна визия, отговаряща на изискванията на 21-ви век.

Ерина Боянова получава докторска степен в сферата на дизайна, рекламата и семиотиката от СУ „Свети Климент Охридски“, а преди това учи „Плакат и визуална комуникация“ в НХА, София. Специализирала е във вестник „Хералд Експрес“ (Великобритания) и в БНР. Създавала е проекти за Музея за история на София, където работи, Музея на спорта, участвала е в редица творчески резиденции като Международния симпозиум по живопис и скулптура “Terra Culta” (2018), Деветото международно триенале на сценичния плакат София (2019) и „Следва продължение“ (2021).

Проектът и изложбата се осъществяват с подкрепата на Министерството на младежта и спорта, Националната комисия за UNESCO – България, Държавния културен институт към Министъра на външните работи и Галерия „Мисията“.

Изложбата „Визия за дипломация“ продължава до 12 юли. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Утвърдени и по-млади художници в изложби в София

Често в наши материали в сайта „въпреки.com” и проекти на фондацията ни „Въпреки” сме анализирали връзката между поколенията в изкуството. Както и между учители и ученици. Искаме само да припомним една позиция на проф. Вихрони Попнеделев: „За да преподаваш, трябва да си и работещ професор. Не можеш да обясняваш само, трябва и да покажеш”.

И в тази връзка е самостоятелната изложба на проф. Георги Янков /на снимката горе/ в столичната ONE GALLERY, в която наистина има какво да покаже. Той е новият ректор на Националната художествена академия и доказва по критерия на художника Вихрони Попнеделев, че талантливият творец може и трябва да бъде и добър преподавател, а и успешен администратор. Известни са ни случаи с Академията, в които безлични творци са били и объркани администратори. Ставало е дума в наши текстове, че Георги Янков пък е един от инициаторите и създателите на филиала на НХА в Бургас, който се развива прекрасно. Георги Янков е роден в София през 1964 година. Завършва Националната художествена академия, специалност „Плакат” през 1990 и пет години по-късно е поканен за асистент в същата специалност. От 2003 е доцент, а от 2010 професор по плакат в катедра „Плакат и визуална комуникация.” Сегашната му изложба е озаглавена „Объркана комуникация II: Постреализъм”. За нея изкуствоведът проф. Свилен Стефанов написа:

„Георги Янков е добре познат на българската публика автор, който с изявите си през последните десетилетия неизменно излъчва в културното пространство най-различни визуални и семантични конструкции. С чиято неочакваност респектира. Може да се започне с това, че той е доказан майстор на плакатното изкуство и графичния дизайн. И този факт няма как да не дава трайни отражения върху всичко, което прави, включително и върху настоящата изложба, състояща се от картини, в най-класическия смисъл. Характерно за Янков е да „кръстосва” техниките и материалите и неслучайно имаше период, в който образността на неговите плакати идваше от фотографираната предметност на изградени от него сложни обекти и дори инсталации. Ще си позволя да напомня, че преди няколко години последната му изложба беше свързана с подчертаването на специфична материалност, като светлината и кинетиката трансформираха въздействието на метала, дървото, стъклото и използваните „готови предмети.”

В изложбата си Георги Янков е заложил на маслени платна в среден формат и решени еднакво като квадрати. В тях отново наблюдаваме типичното за този автор балансиране по тънката граница между сериозното и шегата. Добър пример в тази посока е картината EXIsT, която, освен композиционно минимализирано произведение със сдържан колорит, представлява и игра на думи. Буквата S се е превърнала в хоризонтално поставена брава, чиято посока на натискане решава въпроса за съществуването или изхода от него. В работата „Храмът” носът на лодката се превръща в купол с кръст, а рибите в облаци, но може да се каже и обратното. Другаде умишлено е търсена закачка с прочутото отрицание на лулата на Рене Магрит, в „Това е лула, Рене,” както и в „Това не е акордеон.”

Пространствен акцент в галерията са работите, рисувани върху креватни табли, стоящи в граничната позиция между обекта и живописната по��ърхност. Една двоичност, характерна за така наречената нео-дада от средата на миналия век. И отново находчиво използвана от Георги Янков за целите на конкретната изложба в работи като „Батман,” „Черно-бяла телевизия” и „Бягство.” Това е изложба, която крие огромно богатство от значения, защото самата тя е нещо като хранилище на смисли и кръстопът за възможни инвенции”, написа Свилен Стефанов. А изложбата продължава до 12 март.

Борислава Василева и Северина Стоянова ще бъдат два месеца в Cite des Arts в Париж

Но и младите не остават по-назад. И това е добре. Понеже заговорихме за учители и ученици, искаме да отбележим изложбата в галерия „Академия” точно в Националната художествена академия. Експозицията включва дипломни работи, проекти и разработки на 25 студенти от 9 магистърски програми: Живопис, Стенопис, Скулптура, Скулптура – форма и движение, Графика, Плакат, Визуална комуникация, Фотография и Арт терапия. Изложбите на дипломираните магистри са едно от най-престижните събития в НХА, тъй като демонстрират както творческите постижения на дипломантите, така и потвърждават лидерската позиция на НХА като образователна институция в области на изящните, приложните изкуства и дизайна. Експозициите показват работи на дипломантите, демонстриращи професионални умения, авторски виждания и нови идеи. В случая и на две от участничките – Северина Стоянова, живопис и Борислава Василева, скулптура беше присъдена награда от Академията – двумесечно присъствие в Cite des Arts - Международен център за изкуства – резиденция за творчески престой в Париж, което е много важно за един млад художник. Комисията беше от преподаватели на НХА и оцени дипломните им произведения. А по-рано двама от дипломираните магистри от Факултета за приложни изкуства бяха определени също да отидат на двумесечен творчески престой в Cite des Arts, Париж. Това бяха Александър Василев от магистърска програма Резба и Красимир Иванов от магистърска програма Керамика.

Лили Владимирова, Трендафила Трендафилова и Емил Чушев при връчването на наградите в галерия „Нюанс”

Още три художнички получиха през седмицата отличия. Имената им бяха обявени при откриването на изложбата в столичната галерия „Нюанс” - „Миналото. Начин на употреба“. Това е изложба на финалистите от конкурса за млади автори на галерията. „Нюанс” отваря врати преди 6 години. Сред многобройните изложби, вече за трети път се провежда инициатива, изключително емоционална за галерията – конкурсът за млади български художници. Мисията на всяко негово издание е да представя и подпомага развитието на младите във визуалните изкуства. Конкурсът дава възможност на публиката да проследи работата на познати и да се срещне с непознати имена, а на галерията да работи дългосрочно с тях. В последното издание са участвали 140 автори, а сред тях са били избрани двадесет и трима финалисти. От тях трима бяха класирани на първо, второ и трето място. Журито е от собствениците на галерията – Лили Владимирова и Емил Чушев и това е тяхна инициатива. При представянето на наградените, те отбелязаха, че изборът им е бил труден, но все пак това е само тяхно мнение и не бива останалите да се огорчават и да им се сърдят. А ето имената на наградените. Първата е за Трендафила Трендафилова за картината й „Любов”, втората – за Силвия Богоева за „Отражения”, а третата – за Мариана Манева за инстлацията й „Ежедневие”. По регламент художникът, получил първа награда, е поканен да направи и самостоятелна изложба в галерията.

Трендафила Трендафилова – „Любов”

А иначе, както отбелязахме, в третия конкурс художниците работиха по темата „Миналото. Начин на употреба”. „Нашето време е неизбежно обременено от предходните събития и за да възприеме пълноценно случващото се около нас, винаги трябва да погледнем назад. Именно в тази посока е ориентирано заглавието на сегашното издание на конкурса. Всички произведения в селекцията, чрез абстрактни или буквални похвати, третират заглавната тема, намират отговори и задават въпроси относно употребата и влиянието на миналото в настоящето и бъдещето. Произведенията проследяват ролята на личната и глобалната история, като канен и неканен наместник в нашите действия, предпочитания и възприятия”, пише в анотацията за изложбата. Ето и имената на участниците в изложбата: Адела Горанова, Албена Петкова, Алина Обручкова, Благовеста Желязкова, Валентин Митев, Георги Маринов, Гергана Минкова, Драгана Павловска, Елена Георгиева, Елена Калудова, Калия Калъчева, Любена Фокс, Мариана Манева, Мария Налбантова, Николай Мартинов, Павел Лефтеров, Рада Скумова, Силвия Богоева, Трендафила Трендафилова, Харита Асумани, Юлиан Станкулов, Юлия Стоянова, Явор Костадинов. А изложбата може да бъде разгледана до 15 март.

Директорката на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ Лилия Балева и присъстващите гости при откриването на изложбата по проекта „Балкански посоки” в галерията на училището

И още една инициатива, свързана с младите. Тя е по проекта „Балкански посоки”, иницииран от Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ в София. От училището са изпратили покани за участие на училища по изкуствата от Република Сърбия, Република Северна Македония, Румъния, Република Гърция и Република Турция. В първия етап януари – юни 2020 г. в галерия „Свети Лука“ ще гостуват с изложби по едно училище от  Ниш, Скопие и Белград. Проектът „Балкански посоки” се посвещава на успешното българско председателство на Съвета на Европейския съюз и Европейската перспектива на Западните Балкани като гаранция за сигурност и стабилност в региона, отбелязват организаторите. И първото събитие е гостуваща изложба от Художествената гимназия, Ниш. Изложбата ще продължи до 20 март в галерията на гимназията, а на откриването й бяха Н. Пр. доц. д-р Желко Йович – Посланик  на Република Сърбия в България, Миодраг Секулич – първи консул в Посолството на Република Сърбия, НевенаСтефанович - преподавателка в Художествената гимназия в Ниш и нейните ученици - Александра и Катерина.

За учениците от гимназия “Свети Лука” всяка изложба в галерията на училището е повод да огледат и себе си

А директорката на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ Лилия Балева каза при откриването: „Основната цел на проекта е сближаване на сродни училища, занимаващи се  с изкуство от съседни балкански  държави за опознаване, обмяна на опи и информация относно учебния процес и резултатите от него, размяна на изложби с гостуване на ученици от съответните държави. От десет години в периода  от януари до  юни, нашата гимназия реализира различни проекти за запознаване на нашите ученици с изобразителното изкуство и най-известните имена. Вече имаме увереността и професионален опит да разширим проектите  в международен план.  А няма по-хубаво от това да започнем от нашите най-близки съседни държави на Балканите - заради културата и изкуството, които ни сближават, заради близката ни душевност”, каза Лилия Балева. И добави към учениците: „Светът е отворен за вас. Ние  по - възрастните, вашите родители, вашите учители постигнахме това за вас. За да можете да  пътувате, да разглеждате музеи и галерии, да изучавате историята на изкуството в световен план, да имате прекрасни условия да се образовате във вашата страна  и да продължите обучението си, където пожелаете. Трябва само да живеем в мир, да го ценим. да го запазим.  А нашият проект „Балкански посоки” е част от това”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Изкуство между традицията и съвременността

Събитието тази седмица в столичния културен живот е откриването на изложбата „Между традицията и модернизма. Образи на родното в българското изкуство от 20-те години на ХХ век” в Софийска градска художествена галерия. Тя е опит да се представи един сегмент от художествения живот в България  от първата половина на ХХ век. И опитът е изключително успешен – и като подбор на произведенията, и като дизайн на самата изложба.  

Куратори на изложбата са Аделина Филева, Станислава Николова и Любен Домозетски. Консултант към проекта е Татяна Димитрова, художник Надежда Олег Ляхова. „За българското изкуство годините на това десетилетие са време на активен и многолик художествен живот, който съществено се модернизира. Експозицията обединява произведения, които показват различните посоки на модернизиране, но същевременно отразява продължението на традициите от предходните десетилетия в младото българско изкуство. Фокусът е ориентиран в една определена посока – търсене на национална идентичност и изграждане на образи, въплъщаващи тази идея. Обособени са четири отделни тематични линии, които ясно могат да се проследят в българското изкуство от периода, а именно: интерпретации, вдъхновени от приказно-поетичния фолклор, произведения, свързани с християнството и християнското наследство, интерес към обреди��е и обичаите и представяне на образи от българското село. Специално място е отделено на печатната графична продукция, а експонати на приложното изкуство допълват представата за художествения живот от епохата”, пише в анотацията за изложбата.

Иван Милев - “Светогорска легенда”, 1926

Тя представя творби на знакови за българското изкуство автори: Иван Милев, Владимир Димитров-Майстора, Сирак Скитник, Иван Пенков, Николай Райнов, Пенчо Георгиев, Иван Лазаров, Никола Кожухаров, Борис Денев, Георги Машев и др. Произведенията са от фонда на СГХГ, на Национална галерия – София, Регионален исторически музей – София, Институт за етнология и фолклористика с етнографски музей – БАН, Държавна агенция „Архиви”, Национална художествена академия, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, Съюз на българските художници, Градска художествена галерия – Пловдив, художествените галерии в Стара Загора, Казанлък, Кюстендил, Пазарджик, Сливен, Шумен, Русе, Исторически музей – Самоков, регионалните исторически музеи в Добрич и Враца, частни колекции. Проектът, който е изключително амбициозен и богат, е посветен на председателството на България на Европейския съвет и се осъществява с подкрепата на Аурубис България - АД и Програма „Култура” на Столична община.

Алдо Джианоти при откриването на изложбата си “Олимпия”

А колкото до съвременността – тя е в самостоятелната изложба „Олимпия” на живеещия във Виена артист Алдо Джианоти в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство, филиал на Националната галерия. Изложбата е създадена специално за музея и се осъществява в партньорство с FLUCA /инициатива на Фондация „Отворени изкуства” и Австрийско посолство в София/ и Виенски клуб-България с подкрепата на Пловдив 2019, Столична Община, Община Пловдив и Федерално Канцлерство на република Австрия. Изложбата „Олимпия“ взима своето име от местността на полуостров Пелопонес в Гърция, където са се провеждали Олимпийските игри през древността. Със своите рисунки Алдо Джианоти пренася духа на тази антична спортна арена в музея, където публиката има възможност да изследва спортната тематика не само физически, но и да се занимае с въпроси като национална идентичност, съревнование и субординация в световен мащаб. Авторът цели да превърне институцията в един своеобразен стадион на възможности, взаимовръзки и саркастични коментари – поглед върху нашето общество, започващ от индивидуалното през колективното до националното, глобалното и универсалното.

С тази изложба павилионът FLUCA идва и в София. Това е проект на фондация „Отворени изкуства” и Посолството на република Австрия в България. Начална точка на проекта с куратор Урсула Мария Пробст е употребата на морски карго контейнер като пърформативна инсталация/скулптура.  FLUCA ще бъде отворена платформа за голям брой публични събития от май до октомври 2018 и 2019 година. Концепцията на павилиона идва от FLUC – известно пространство за урбанистика, съвременна музика, изкуство и пърформанс във Виена, също съставено от няколко карго контейнера. Проектът цели сътрудничество между артистичните сцени на България и Австрия и привличане на нова, любопитна аудитория, която да участва активно в културния живот на града. Проектът FLUCA ще представи богата програма - дигитално изкуство и нови технологии, улично изкуство и градски дизайн, музика, кино, танц, театър и литература, в различни формати – изложби, концерти, кинопрожекции, уъркшопи, дискусии и срещи с артисти. През месеците май - юли 2018 г. FLUCA - австрийски културен павилион, ще бъде в София. През септември и октомври 2018 г. ще бъде в Пловдив.

Расим с Железния орден, който получи

И още за съвременно изкуство – навръх рождения си ден на 1 май скулпторът и художник Венци Занков връчи в столичната галерия ONE за девети път Железния си орден за съвременно изкуство. Този път негов избраник беше концептуалният артист и художник Расим / RASSIM® – Красимир Кръстев/. Както каза Венцислав Занков – журито, тоест аз, връчваме наградата на Расим, който пък благодари за оказаното доверие. Отличието се присъжда на художник и събитие с „друг поглед” върху съвременното българско изкуство, което е извън полезрението на мейнстрийма и официално представената култура и изкуство, но е с ясен принос към тях, гласи регламентът на наградата на Венци. Сам провокативен и непрестанно търсещ художник, режисьор, отличаван актьор и преподавател, Занков мотивира избора на артиста за 2018 с търсенето на истинността в изкуството, професионализма и качеството на работа, както и уникалността в подхода и актуалността му към настоящето. Сред носителите на Железния орден на Занков досега са: Иво Димчев, Дан Тенев, Спартак Дерменджиев, Веселина Сариева (Пловдивска нощ на музеите), д-р Галентин Гатев, проф. Орлин Дворянов и други.

Венци Занков и Расим

Имало е различни тълкувания на това негово учредяване на орден – намигване към институциите, артистична акция, принизяване на официозността, отличаване на хора, свързани със съвременното изкуство, които остават извън полезрението на официалната нормативност… Ето как Венци Занков обясни преди време в разговор за „въпреки.com” смисъла на своя орден: „Ако има някакви официални версии за изкуство и култура, има и други хора – и реших, че могат да се изведат. Защо с моето име – защото реших, че човек трябва да поеме отговорност със себе си и своето име. Не някакво абстрактно пожелателно бъдеше. Аз го давам на еди кой си. Има значение дали аз имам някаква стойност и този, на който го давам дали също е стойностен. Това е някакъв такъв експеримент между частното и публичното. Защото аз съм частно лице - един човек решава да си дава ордени. Но в един момент може да се окаже, че това има значение. И то с това, че заемаш такава позиция със себе си. И я защитаваш по някакъв начин – едно с избора и друго с това, което правиш. И това е напрежение за мен, защото трябва да доказвам, че аз трябва да го давам”, каза художникът. . ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Емил Попов оставя всеки да намери своята индивидуалност

„Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност, а не да налагам своя модел на другите индивидуалности. И затова влагам и известна ирония в това заглавие. Без концепция, защото всяко нещо има концепция”. Това каза проф. Емил Попов пред „въпреки.com” по повод изложбата „Без концепция - 1997 – 2018 г.” в Кюстендил от проекта на фондация „Въпреки” - „Учители и ученици в изобразителното изкуство”.

И продължи: „Основното е, че това са най-активно работещите в сферата на моя контакт. Хора, с които не съм прекъснал комуникацията след Академията. Във висока степен е взаимодействие, това е щафетният принцип на общуване. По-старата генерация да общува с по-младата, защото мисля, че сме свидетели 

на една доста повърхностна и агресивна конфронтация

между едните, които твърдят, че изкуството трябва изцяло да приема нови форми и тези, които грубо казано сме по-консервативно настроени. И в този смисъл е особено важна щафетата – предаването, дискусията - много жизнена и необходима според мен”, каза проф. Емил Попов. Това е първата изложба от проекта на фондация „Въпреки”, тя е в галерия „Владимир Димитров – Майстора” и е от ателието на преподавателя като участници са: Антония Ангелова, Антон Цанев, Анатолий Йончев, Белан Амин, Валя Георгиева, Викенти Комитски, Георги Любенов, Георги Лазаров, Диан Димов, Елена Аначкова, Иван Стоянов, Красимир Митов, Кирил Кузманов, Камен Старчев, Косьо Минчев, Мартиан Табаков, Мартин Трифонов, Нина Драгнева, Пенко Платиканов, Станислава Чапкънова, Цветан Пепелярски, както и самият Емил Попов.

Проектът е свързан с няколко изявени творци и преподаватели. Но смисълът е да се усети връзката между поколенията не само от педагогическа гледна точка, но и като контакт между творчески личности. При това не само в изложба, но и като дискусия преди откриването. Самите преподаватели самите са куратори и всеки има своя мотивация за поканените. Между другото, не са може би много тези творци, които са готови да се покажат заедно със своите ученици в една изложба, спектакъл или културно събитие. Докато в нашия случай и четиримата професори – Емил Попов, Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел и Николай Майсторов с желание партнират на този проект. „Много харесвам идеята, защото това е една проява за младите хора, с които съм работил през годините. И в този смисъл съм много доволен заради това, че се появява една голяма група млади хора, най-активните за тези 22 години, поне с тези, с които съм имал контакт. Мисля, че щом реагират, го приемат за важно, някои са извън България. Това означава, че идеята е жизнено необходима”, каза Емил Попов.

Питаме го какво е важно в тази връзка – учител, ученик, ателие? „Струва ми се, че във времето, в което живеем, време в което само като си помислиш високите ни класици на 20 век не само нашите български, но и светов��ите, бяха живи до скоро. Което значеше, че критериите за изкуство бяха непоклатими. И в последните 40 години се разлюляха критериите. Така се изпомешаха формите, че живеем в едно колажно време. Това, че времето е такова не означава и аз не мисля, че в нашата област няма едни наистина високи критерии. Напротив.

Аз съм от консервативните художници,

които смятат, че критериите са важно нещо. Те са именно, когато поставиш нещата в едно изпитание към вече изминалия период, който е толкова дълъг и могъщ. Ти не можеш да кажеш - елиминирам тая част от света на изкуството, защото сега е ново време. Не смятам, че е така, аз съм консервативен човек. И в същото време дискутирайки с тях - ето минете през определени критерии, за да изпитате себе си като професионалисти до какво ниво можете да скочите летвата, след това правете онова, което сърцето ви иска. Или го правете едновременно. Но винаги в тази връзка. Това, което иска твоята артистична нагласа и личност, и природа, но винаги през едно изпитание на критериите. Иначе нещата стават дива самодейност в недобрия смисъл на думата”, каза Емил Попов, който беше в стихията си при подреждането на изложбата.

Питаме го дали иска учениците му да приличат на него. „Задължително не. Изобщо не налагам в термина ателие някаква формална или стилистическа програма, или неща, които да превърна в задължително изискване. Точно обратното – винаги смятам, че вървя след тях, след всеки от тях и се опитвам да споделям това, което ми се струва полезно. В зоната обаче на спецификата на всеки от тях. Пак казвам, защото усещам, че

живеем в едно изключително разлюляно време.

Даже не смея да го наричам какво е. Просто това е най-нова и най-неочаквана форма на съществуване. Не можеш да говориш за неща, които са очевидно високи върхове в изкуството и в същия момент да кажеш – да, ама сега правим друго. Според мен е дълбинно неприемливо. Но тогава излиза въпросът – отричайки това, какво налагаш. И според мен налагането винаги трябва да минава през едно изпитание – какво мога и като преживяване на личността. Защото според мен навлизаме и в един термин, който без да съм теоретик, наричам психологическо пространство на нашите занимания. Означава това, което младите наричат послание. Какво е това послание – каквото е твоето преживяване и ти споделяш чрез твоите предмети с останалите хора, независимо каква е формата. Дали е видео, дали е скулптура в класическия смисъл или нещо съвсем дръзко различно”, казва скулпторът.

Емил Попов е човек с голяма толерантност, но и отстоява своята позиция. Но дава право и на другите да имат свои различни от неговите. Дори в един случай на тази изложба имаше творба, на която може би някои биха погледнали като малко неприемлива. Защото беше не нещо сътворено, а по-скоро обект привнесен от външното пространство. Но преподавателят настояваше – щом си го е предложил за изложбата, художникът има право, а не дали на нас ни харесва… И към своите студенти каза: „Благодарен съм на всички вас, които сте решили, че сте могли да общувате, надявам се, по някакъв полезен за вас начин, с моя милост.” Емил Попов здраво е свързан с корените на своя род и със земята. /Разговор с него преди време във „въпреки.com” можете да прочетете тук/. И докато вървеше подреждането на изложбата си говорихме и за нашето време. И бяхме единодушни, че в България един от големите проблеми е разкъсаната връзка между града и селото. В това, че хора от селата скъсаха с корена си и отидоха в градовете, но не станаха граждани. А и не са вече селяни в този силен, ценностен, морален смисъл. Проста станаха хора от никъде.

Зелма Алмалех, Емил Попов и Чавдар Попов /от ляво надясно/ по време на дискусията

На самата дискусия говори най-напред изкуствоведът проф. Чавдар Попов. Той отбеляза смисъла на този проект, който напълно подкрепя. Не защото не са били правени и други изложби на учители и ученици в изобразителното изкуство, но в такъв формат с четирима изтъкнати наши художници и преподаватели в тази двустранна изява, всеки един от тях преподавател и художник за първи път се прави у нас. „Той си заслужава по няколко причини. Първо, защото дава възможност на всички нас да успеем да видим по какъв начин съответните преподаватели успяват да въвлекат, да стимулират, да подпомогнат, да насърчат и да обучат в крайна сметка в комплексния смисъл на думата своите студенти. Второ, да видим какви са тези форми н приемственост, в каква степен има, може би, и определени случаи на откъсване, преодоляване. Когато човек разсъждава лично стига до извода, че в подобни случаи

могат да бъдат четири типа преподаватели – художници.

В единия случай това са изтъкнати наши художници, които са много интересни и изявени и като преподаватели; в другия случай могат да бъдат изтъкнати художници, които не са непременно толкова успешни преподаватели, толкова добри педагози – има такива. Има, разбира се, и обратните случаи – не толкова изявени, изтъкнати художници, които са много добри преподаватели. И най - накрая може да се срещне случай, при който художник със средни възможности е и среден преподавател. В случая с Емил Попов за всички нас е ясно, че той колкото и изявен художник, толкова и изключително, бих го нарекъл, органичен преподавател, тази същина е творческа и съкровена, мога да свидетелствам за това, защото смятам, че го познавам сравнително добре. Разбира се, много по-добре го познавам като скулптор, отколкото като преподавател. Но резултатите са налице и те свидетелстват сами за себе си. Ние принадлежим като едно поколение с него и съм следил неговите изяви още от самото начало на самостоятелната му кариера като художник.

Искам да кажа две неща. От една страна Емил като скулптор и от друга страна за изложбата и за тази изява. Добре е да се знае, че Емил Попов, както Ангел Станев, Иван Русев, пропускам имена, бяха сред скулпторите от края на 70-те и началото на 80-те години, които навлязоха в нашия художествен живот и внесоха много нови неща в нашето изкуство, специално в скулптурата. Поначало скулптурата е едно, използвам случая да кажа, тъй като единствен Емил е скулптор, единствен от тези четирима художници, останалите са живописци, скулптурата е в по-голяма степен и у нас в цялост свързано с традициите, с академичната школовка, с академичния модел по принцип. Достатъчно е човек да се разходи в залите на музея Орсе в Париж и да види, че през 19-ти век, докато живописта е извървяла много дълъг път еволюционен, но заедно с това доста богат на направления, течения и т.н. – реализма, романтизма, импресионизма, пост импресионизма и т.н., скулптурата се задържа почти едва ли не до края на Роден в рамките на неокласистичната стилистика и това е академичната скулптура, която в различни прояви присъства в експозицията на този музей. У нас до 60-те години до известна степен, може би, и малко след това доминираха едни и същи модели на развитие на скулптурата, които се базираха основно, да не говорим за соцреализма, едно разбиране за скулптурата, което беше свързано статуарния принцип, реализиран в едни определени жанрови параметри – фигурална композиция, отделно стояща фигура, портрет, голо тяло – неокласически и академични форми на традиции и на изява. Този период и когато Емил навлезе в художествения живот, благодарение на тези автори, но и на други, но те бяха в авангарда на новите търсения на нашата скулптура тогава. Скулптурата до голяма степен разчупи тези граници, които сама по някакъв начин беше създала и оформила у нас. И в тази изложба ние сме свидетели на резултатите”, отбеляза проф. Чавдар Попов.

В залата по време на дискусията присъстваха и по-млади, и по-възрастни ученици на Емил Попов. Елена Аначкова репликира: „Много се акцентира, че се разглеждат автори с различни подходи. Но може би това не е същината. Може би професорът е подходил към всеки от нас универсално

и просто е оставил всеки да намери своята индивидуалност.

Дискусията върви до каква степен преподавателят се налага, до какво степен всеки намира своя свободен път. Това е малко по-второстепенен въпрос. Професорът има универсални уроци, които той нарича своите монолози. И всъщност това, което се случва е начинът по който всеки от нас ги разбира и ги реализира в творчеството си”. А един друг ученик, вече от различна възраст, вече и преподавател, доц. Цветослав Христов – Цупи добави, че при Емил лошото е, че няма лошо. И разказа как е попаднал като ученик при професора и как той го е върнал към изкуството, след като се отдал повече на правене пари преди години. „Това, което казаха и младите колеги, Елена го каза перфектно и го дефинира, това е изключително важно. Красиво бих го нарекъл, като преживяване. За мен следването мина на един дъх, макар че аз тогава си спомням, че за мен най-голямото щастие беше да изкарам три смени в Академията – първа, втора и нощна. За мен това бяха красивите моменти. И сутринта да можех да го посрещна вече пред статива с открит проблем. И естествено той да ми каже онези думи, които очаквах – да ме бутне с няколко сантиметра по-нататък от мястото, където съм – визуално, духовно, като преживяване. Емил каза така – и запомни,

правиш работи, колкото можеш да носиш.

Тази реплика негова, съвет, до ден - днешен я ползвам. Камъчетата, които намираш на пътя можеш да изградиш без кран и така нататък. Емиле, благодаря ти”, призна Цветослав Христов. А Емил Попов с усмивка отговори: „Изведнъж моята човешка суета така започна да пърха неудържимо, че има опасност гравитацията ми да се прекъсне и старата ми глава да се разбие в тавана. Моля за милост. И още едно – това за носенето ми свърши много работа, но то е заимствано от Хораций. Когато учи императорите как се пише поезия. Когато казва – нищо няма да липсва в изкуството ти ако носиш толкова, колкото поемат раменете ти.”

Диан Димов по време на подреждането на изложбата

Според Чавдар Попов благодарение на своето сериозно и задълбочено, професионално отношение към работата си и към студентите, Емил Попов е успял да предпази своите ученици, студенти от ранно вманиачване, което е много опасно. „Няма нищо по-смущаващо от това втори – трети курс студенти да се помислят за творци в кавички. Аз поначало не обичам тази дума, какви творци сме ние, творецът е един. Ние сме в най-добрия случай съработници някакви. Както и да е. Действително това е умение, според мен - умение да предпазиш младите хора. Доколкото мога да съдя от присъстващите, от изложбата, Емил е успял да съхрани, да запази това сериозно отношение към работата, към професията, което е своеобразен имунитет спрямо подобно вманиачване, защото егото е лош съветник за съжаление, особено пък хипертрофираното его. Мисля, че неговата вътрешна етика на художник, на човек е служила винаги през годините за един много точен ориентир даже дори да не е било формулирано това като програма или вербализирана форма на изказа. Това е етичен момент, но етиката и естетиката са едни до други и вървят ръка за ръка”.

Андрей Даниел /л./ и Станислав Памукчиев /ц./ бяха сред участниците в дискусията

Андрей Даниел обаче го репликира с усмивка за „маниащината”: „Ние сме състуденти. Те бяха маниаци – скулпторите. Те бяха от сутрин до вечер, а може би и през нощта седяха и работеха. А ние ги гледахме и ги сочехме като маниаци.

Полека-лека тази тяхна „маниащина” зарази и други хора.

Полека-лека се оказа, че това е виталната енергия на тази наша вълна, с която ние излязохме от Академията, защото не знам защо се беше получил някакъв ауфтакт преди нас и беше малко празно. И имаха нужда нашите батковци и чичовци от гилдията от нещо, което да дойде ново. Бяхме, наистина, посрещнати добре, но тези бяха денонощните маниаци. И именно, защото той /Емил Попов/ е бил маниак знае как да предпазва маниащината у студентите си, иначе не става. Аз се обръщам към нашите млади колеги, защото времената са доста разлагани, аморфозирани. Защо - защото всичко може. Чавдар /Попов/ говори за тази отличителна консервативност на Академията, която се мъчи да запази, да преподаде, да предаде някакви стандарти. Те са много заплашени, колеги, тези стандарти, ужасно са заплашени отвсякъде. Ако имаме възможност по света и да ходим по галериите, виждаме, че тези стандарти са напълно пренебрегнати и ние трудно можем да се усетим къде са пренебрегнати, защо, какво, как. И трябва да имаме ужасно силен, вътрешен компас или не знам какво да кажа, за да се ориентираме, за да знаем за какво става дума. Радвам се, че това място, което се нарича Академия, май преведено значи място за срещи, продължава да изпълнява тази своя функция даже в това разпадащо се време и успява да срещне едни млади хора с едни по-възрастни, и да има полезен обмен в тази работа и да се случи, нещо, което е важно. И може би засега задържа един процес, който неизбежен и за България, наблюдаваме го в целия свят и, от който малко трудно после се излиза. Обикновено от този процес излизат двама-трима. Това е, а иначе, блазня се да си мисля, че с Емил сме едно поколение и може би по някакво време и в някакъв момент сме били впрегнати в една и съща работа. Бил съм му благодарен, че бил такъв, какъвто е и съм имал възможност да му го покажа”, сподели пред всички Андрей Даниел.

Проф. Станислав Памукчиев пък добави:  „Искам да споделя това общо настроение и тази обща радост. Някак си от само себе си нашият разговор тръгна в много дълбоки води с една много щедра полу - усмивка, благодатна. Това не е случайно. Изплъзващият се Емил Попов, къде е Емил Попов, къде е неговият урок, кой е урокът на Емил Попов? Това, което Елена искаше да ни подскаже, че е сърцевината на днешния ни разговор. Емил Попов е в тази наша благодатна разположеност в това пространство. Той не е написал своята програма, не е написал учебник, методически. Под повърхнината на тази вода седи огромна енергия, една притегателна гравитационна сила и там някъде отдолу седи Емил Попов в тази гравитация, в която се лепим всички ние. Много странно стои това всичко – зад многообразието на изложбата почти никъде не може да бъде видян Емил Попов като формални белези, като формалния урок, обаче всички са приобщени към това пространство. Тук изплува майсторът-педагог. Преди да кажа за майстора педагог искам да кажа, че Емил Попов има много по-широка проекция и е

учител на много повече хора, отколкото може да си въобразим.

Преди малко се каза как всички искаме да се прилепим по някакъв начин към това. В момента и мен ме напира. Бил съм студент някъде 1978-79 година, завършил съм стенопис, но вече ходехме по изложби. На Пета национална младежка изложба Емил извади една мъжка и една женска фигура, които бяха толкова различни спрямо целия поток, че жадните за новинка така се налепиха и то не само формална новинка. Някой си вади от себе си най-съкровеното по един необичаен начин и другото, което е конюнктурата веднага го хвана. Там имаше в системата на ОХИ едни журита, водени от Светлин Русев. Самият той се будалкаше, че ако не били живописците в тези журита българската скулптура нямаше да я има в този си вид. /Емо се вмъква – вярно/. Преодоляването на страшно много схол��стични предразсъдъци по отношение на скулптурата така, както я разказа Чавдар Попов идва донякъде и от необременеността на живописеца към проблема скулптура и отиване по същество там, където има човеколюбие, дълбочина на преживяването, емоционално. Тук, обаче, трябва да влезе и това, че това беше едно хубаво време на разширяващи се граници и жадните за модерно изкуство бързо се припознаваха във всякакви експерименти с формат.

Проф. Емил Попов и Валентин Господинов - двама скулптори, които имат много общо в своите позиции за изкуството

И четиримата, които са в проекта направиха този свой личностен пробив през формата, през езика на изкуството, през модернизирането на езика в края на 70-те и 80-те години, за което говори Чавдар. Това стои отдолу програмно – любовта, изразът през формата, човеколюбието, добрината, жегата. Самият Емил често в една хитра, привидно самоиронична самооценка

говори за себе като селски професор и че е селянин.

Това е код на дистанция, на позициониране в съвременния свят. Не е необходимо да се пишат научни разработки, учебници за това какво значи да си приобщен към една природна или селска култура. И как се позиционираш, и как седиш срещу света, и как това може да е заразно и да владее душите на толкова много хора, без отгоре да седи норма, диктат върху цялата тази зала. Емил не седи като диктат, седи отдолу като вътрешна температура. Интересно ми е, ако продължим в тази посока, какво е урокът на Емил, къде е урокът на Емил и може ли да ни върши работа. Чавдар Попов определи няколко типа успешни преподаватели, частично съм съгласен. Не приемам, че има средни, неуспели художници, защото са си дали всичко, за да бъдат преподаватели.

За мен слаб художник не може да бъде силен преподавател.

Както казваше Крум Дамянов или си полеви офицер, или си в резерва, или в обоза. Емил Попов е действащ, той е полеви офицер. Това е много важно, защото това го прави пластичен, чувствителен към днешния ден, а не в някакъв учебен материал като методични, технологични препоръки. Не това е урокът на Емил”. А Андрей Даниел продължи: „Говорим за тази свобода като някаква новост, като някаква крачка, която се случва в днешните времена или с някои персони в Академията. Свобода не се дава! Тя се завзема, тя се придобива. Това е едно вътрешно състояние на човека, който е тръгнал да върши тази работа. Няма какво ние като преподаватели да се бием в гърдите, че даваме свобода. Напротив, самият факт, че ние седим там и сме, е несвобода. Работата е, че по някакъв странен начин създаваме някакво условие, в което този, който има вътрешната необходимост да се освободи се освобождава. А какво е това да дадеш свобода, на мен не ми е ясен. Аз лично никога не съм получавал свобода от някого”.

За Мартин Трифонов музиката е част и от неговото усещане за цялостност на изкуството

Разговорът можеше да продължава още дълго, на наближаваше все пак откриването на изложбата. Един от най-талантливите млади ученици Мартин Трифонов, който докато се подреждаше изложбата свиреше и на пиано в галерията сподели, че докато са учили направили сравнение на един тип скулптури с „Go down Moses” /спиричуал/ на Луис Амстронг. „И си представих самата музика като форма. Това е един пример от цялото обучение. За музика си говорихме”, споделя младият скулптор.  А Диан Димов разказа на дискусията за една история със своя учител. Преди това намери общо между скулптора и прасето сред всеобщ смях. Една и съща свиня ражда и червено, и черно прасенце, зависи как е била оплодена. Така е и със скулптора – има в главата си различни идеи и е важно коя ще се оплоди. И тук е ролята на учителя. А за Емил Попов разказа една друга история: „С него сме в селото му /Дрен/, леко сумрачно време и само формуваме восък с професора. Той си го ритушира и виждам на плочките едно кафеникаво восъчно петно и се навеждам да го взема и викам: „Професоре, восъче!”. Той съвсем деликатно се почеса зад ухото и вика: „Абе, Диане, това не е от восъка, това е от кученцето!”. Аз викам: „Добре, професоре, благодаря!”. Така, макар и недиректно е помагал на много хора, предпазва по този начин и дефинира идеите по негов си начин – създава образ, чувство, интуиция. Много деликатност спрямо ситуацията и професор Попов е от малкото хора, които водят един и същи разговор в много различни времеви диапазони по различни начини. За него няма завършен разговор…”

Валентин Господинов не е само директор на галерията, но и човек, който участва в аранжирането на всяка изложба от начало до край

И още един ученик на Емил Попов, с когото разговаряхме при подреждането на изложбата – скулптора Валентин Господинов, директор на галерия „Владимир Димитров – Майстора” и преподавател в Националната художествена академия. Той не се откъсна от нито един етап на подреждането на изложбата, което си е негова практика та чак до подреждането на осветлението. „За мен подреждането е окончателното прецизиране на художника. Участвам в целия процес. Това ми е кредото – там където се строят нещата и участвам във всички процеси”. А за изложбата казва: „Доволен съм от тази изложба и участието на такъв капацитет като Емил в усвояване на пространство и аранжиране, не мога да не съм доволен”. И добавя за контакта си с него: „Да контактуваш с Емил не е само да се учиш да бъдеш скулптор, но и да се учиш на мъдрост.

Приемам го като духовен баща.

И наистина това е подаване на ръка към следващото поколение, което с нашето поколение не се случи и това е много важно. Специално за него това е основно кредо – той подпомага даденостите на човека, колегата и му дава възможност да се развива. Аз също смятам, че човек няма право да се намесва в божиите работи – това което му е дадено ти го подпомагаш и го подкрепяш, но без да нарушаваш даденостите на човека. Изглежда, че е толерантен, но се получава това, което е решил. Но постига това, което смята за добро. Учил съм се от него в много различни посоки. Първо като ученик към учител, като студент към преподавател, като колега към друг колега, като духовност към друга духовност. Изобщо са много различни посоки, по които много мога да приказвам. И това, което съм се учил е как човек трябва да бъде като педагог. Там работиш с колеги и с авторитет, но не авторитарен”, споделя Валентин Господинов. И една малка скоба – в момента галерия „Владимир Димитров – Майстора” наистина трябва да се види. В нея освен експозицията, за която сега говорим, е и изложбата на проф. Николай Майсторов - миналогодишния носител на Националната награда „Владимир Димитров – Майстора”, както и творбите на самия Майстор. Това е изключително наситена композиция.

Колкото до „Без концепция…” тази изложба не е първата със студенти на Емил Попов и един от участниците в тях Мартин Христов добавя:  „Още като студент за мен за мен по-важен урок бяха тези изложби и тяхното съществуване, отколкото самото моделиране в ателието. Защото в един момент това моделиране трябва да излезе в изложба, да го видят хора. По съвсем друг начин трябва да го мислиш като продукт. Лошото е да се казва продукт, но общо взето е поредният урок от професора. Самите изложби са пореден урок. Както с музиката, самият контакт е някаква култура.

Самото правене на изложбата е някаква култура.

Той влиза в проблемите на студента на негова територия и гледа да развие неговите ресурси. Най-важното е, че е работещ човек и постоянно прави нещо, няма спирка. Има опасност човек да влезе в академията и четири години да ги изкара без много да си дава зор. Но като видиш, че преподавателят ти е човек, който всъщност си движи нещата и постоянно е активен, и участва, това за мен е най-важното”, казва Мартин. И добавя за изложбата: „Това е другото качество, че всеки е различен от участниците. От една работа, която представлява уличен знак, до една съвсем класически изпипана глава – портрет е трудно да се направи, но тук се случиха нещата естествено, според мен”. А ние продължаваме с другите изложби и дискусии. /За целия проект можете да прочетете тук/. И благодарим на всички, които ни подкрепиха – Програма „Култура” на Столична община, Министерството на културата, партньорствата - на Националната галерия, Градската художествена галерия във Варна, галерия „Владимир Димитров – Майстора”, столичните галерии „Арт Алея”, „Стубел”, „София прес” и със спомоществователството на фондация „Процес – Пространство”, Eurostill и Винарска изба „Русе”. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов