#галерия “Аросита”

[yes-k]

Художникът Калоян Иванов със самостоятелна изложба в галерия “Аросита”

До 17 февруари в галерия “Аросита” може да бъде разгледана самостоятелната изложба “Лучо фонтана, Росица Гецова и Хакуна Матата” на художника Калоян Иванов.

[vprki]

Чудото на Александър Вълчев в галерия „Аросита“

В България всяко чудо е за 3 дни. ЧУДОТО на Александър Вълчев ще трае „цели“ 11 дни! Изложбата разказва една история за мечти, чудеса и още нещо. Нещо, което не бива да бъде преразказвано и обяснявано. Така представят експозицията от галерия „Аросита“.

И добавят: Ако искате да научите повече за него, посетете изложбата „Чудо“ на художника.  Галерията ще работи дори събота и неделя, а изложбата продължава до 13 декември. А ние бихме добавили, че с всяко свое представяне пред публиката Александър Вълчев ни показва „чудото“ на своето отношение към света, уж, сред обикновените неща около нас. Самият той коментира сегашната си изложба в „Аросита“ с усмивка и самоирония.

Александър Вълчев

„Тази изложба не е за мен.Тази изложба не е за Документа. Тази изложба разказва една история, в която всеки човек с мечти би могъл да се припознае.

Всичко започна през 2019, докато подготвях изложбата „Как да се държим с обекта“ в галерия Кредо Бонум.

Често използвам кашони и по специално тези със сигнатура D14. Взимам ги от приятели в изобилие, но все ме мъчеше въпроса – Защо точно D14? Хрумна ми да проверя в нета какво може да стои зад сигнатурата. Появиха се най-различни неща, много, от които бих могъл да свържа по някакъв начин с мен. Но най-много ме привлече Документа 14. Това ми даде повод да разкажа, визуално и с текст, тази история. Така се появи работата „Следваща цел D15 и нека силата бъде с мен“, където може подробно да прочетете историята.

Всичко щеше да приключи с това самоиронично намигване, ако през есента на същата 2019 година, по време на втората ми за годината самостоятелна изложба в ИСИ – София, не се бях срещнал с Реза Афисина и Исланто Хартоно от ruangupa, куратори на Документа 15. Имах кратък разговор с тях и точно в момента, в който разказвах за „Следваща цел D15 и нека силата бъде с мен“ и се заливахме от смях, Диана Попова е направила снимката, по която аз нарисувах работата „Мисли нестандартно! Чудеса се случват!“.

От изложбата в галерия "Аросита"

Нищо не произтече от това, но вярата, която това развитие на нещата породи, ме зареди много. Това ме накара да направя работата „Мечтай смело! D16 предстои“

Серията „Сестра Мария би го нарекла „чудо“.“ е вдъхновена от сериала „Младият Папа“. В конкретният момент, който съм нарисувал, Джъд Лоу, разказва необичайният начин, по който е бил избран за Папа и как неговият духовен наставник, сестра Мария, би го оценила. Останалите портрети са от различни филми, от моменти, в които героите се молят за чудо или стават свидетели на нещо необичайно. Това са моите ангели хранители.

От изложбата в галерия "Аросита"

Колажите са правени по време на първия локдаун. Посланията в тях са директни.

Най-долу е частично сбъднатата мечта. Тази година ме поканиха да участвам в Манифеста 14. / в Прищина, за него може да прочетете във „въпреки.com” тук /. Видях знак в съвпадението на числата и направих работата „Как D14 се превърна М14. Моята нишка.“. Това е история за пътя, промяната и прехода.“

Александър Вълчев (р. 1973) живее и работи в София, България. През 1998 завършва магистърска степен в НХА в София, специалност „Скулптура” при проф. Крум Дамянов, а през 2013 магистърска степен по „Фотография” в НБУ, София. В Платформата Open Art Files, разработена от Фондация „Отворени Изкуства“ Александър Вълчев пише за себе си:

„Скулптурата е мое верую.

Тя прозира във всички мои занимания и прояви, през нейните принципи възприемам света, независимо с какво се занимавам и с каква медия се изразявам като артист. За мен тя е най-сложното, всеобхватно и трудно за правене изкуство.

Определям себе си като концептуален художник, в най-широк смисъл. Винаги ме е привличало визуалното смесване на различни изкуства. В работата си се стремя да обединя концептуални и пластически търсения. През годините в една част от моите творби, фотографии са ме вдъхновявали за серии от рисунки и живописни платна, а в друга, живописта и скулптурата са били инспирация за фотографските ми серии.

От изложбата в галерия "Аросита"

От няколко години работя в нова насока, базирана на моето образование като скулптор, но също така и на дългогодишния ми опит в различни области, най-вече фотографията. Последните ми изложби са хроника на един процес, в който основно е самото търсене, записването на идеята и нейното развитие. Често използвам обикновени материали, които намирам за интересни, а най-важното за мен е, че повечето от тях са натурални и рециклируеми. Понякога моите работи са „абстрактни”. Регистрирам временно съществуващи обекти, създадени от мен набързо с минимална намеса или такива направени от някои друг, с прагматична цел, но припознати от мен като скулптура. Интересува ме и интерпретирането на самият процес на създаване им. Друга част отработите ми са социално ангажирани и чрез тях правя метафоричен коментар на случващото се около нас. Комбинирам отделните работи и серии в инсталации с цялостна концепция, които определям като site-specific, защото винаги работя с идеята за конкретното пространство.

Галеристката Росица Гецова, Сашо Стоицов /ц/ и Генади Гатев/л/

Всички мои работи са резултат от постоянното ми търсене и съпреживяване на процеса на наблюдение, изследване и създаване на форми и пространствени отношения. Защото тя, скулптурата, е навсякъде около нас, за да придава нов смисъл и нов живот на реалността.“

Александър Вълчев и Камен Старчев

И изложбата му „Чудо“ в галерия „Аросита“ придава този смисъл, който непрекъснато продължава да търси Александър Вълчев, дори и на пръв поглед, забавлявайки се. Може би и затова много приятели, колеги преживяха на откриването щастие от тази поредна среща с изкуството на художника и поредната му изненада с усмивка да споделя важни неща. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Галя Йотова, архив на галерия „Аросита“

През 2004 Александър Вълчев специализира в “Сите Итернатионал Дез`Ар” Париж, а през 2008 получава стипендия за пребиваване и работа ”CCN”, Грац, Австрия.

Избрани самостоятелни изложби:

2020 - „2020: Една Одисея в Ателието“ - галерия „Аросита”, София, България

2019 - „Конструктивни колебания” – галерия ИСИ – София, София, България

2019 - „Как да се държим с обекта” – куратор Яра Бубнова, галерия „Кредо Бонум”, София

От изложбата в галерия "Аросита"

Избрани общи изложби:

2022 – „Всичко, от което се нуждаеш” – групова изложба куратор Росица Гецова, Български културен институт - Прага, Прага, Чехия

„7 Извън Трафика” – групова изложба по идея на С. Памукчиев, Проект „Трафик“ куратор Иво Бистрички, галерия Шипка 6 на СБХ, София

 „Self-splaining (a Triumph of Empathy)“ – групова изложба организирана от Института за Съвременно Изкуство – София, партньор по програма Западни балкани, Манифеста 14, Галерия на Факултета за Изкуства към Университета на Прищина, Прищина, Косово

„Икономия на средствата“ – 25. Габровско биенале на Хумора и сатирата в изкуството, Музей на хумора и сатирата, Габрово, България

 „Искри на въображението. На честотите на Бойс“ – групова изложба, куратор Вера Млечевска, Квадрат 500 - Национална Художествена Галерия, София, България

2021 – „Референтни рамки“ - групова изложба, куратор Антоанета Куик, галерия Little Bird Place, София, България

„Пейзажна обсесия” - групова изложба, галерия „Аросита”, София, България

2020 – „Сувенири от бъдещето“ – групова изложба, галерия ИСИ – София, София, България

„Къде е скулптурата” – куратор Кирил Василев, галерия „Кредо Бонум”, София, „Дуализъм“ – галерия ONE, София, България

2019 – „Благодаря г-н Руф” – галерия „Кредо Бонум”, София, България

„Поглед в депото /или как да колекционираме съвременно/” –  куратор Мария Василева, СКЛАД в Тютюневия град, Пловдив, България

„Бележки и бележки под линия” - куратор Вера Млечевска, галерия „Капана”, Пловдив

„Портрет на приятел” – куратор Иглика Трифонова, СГХГ, София

[hiivaylo]

За да видиш последната серия текстове от LOW COST FUTURE пред галерия Аросита, не е необходим "Зелен сертификат"! Безплатно на улицата. TXT 10, series 5. LOW COST FUTURE 15 Sep - 30 Oct, 2021. Handwritten text on vinyl, acrylic, 55x200cm. https://www.instagram.com/p/CVVlsnxok7W/?utm_medium=tumblr

[magdalenagigova]

Художничката Рада Якова зарежда с “Vitamin D” пространството на галерия “Аросита”

Художничката Рада Якова зарежда с “Vitamin D” пространството на галерия “Аросита”

Художничката Рада Якова зарежда с “Vitamin D” пространството на галерия “Аросита” Българската художничка Рада Якова, която живее в Нидерландия, представя в София новата си самостоятелна изложба “Vitamin D”. Рада Якова, която от 9 години живее в Хага, празнува по свой начин всяко свое завръщане в България. Художничката Рада Якова зарежда с “Vitamin D” пространството на галерия “Аросита” Тук е…

[yes-k]

"Лучо Фонтана, Росица Гецова и Хакуна Матата" – една изложба с безгрижна философия

Какво е общото между италиански художник-абстракционист и скулптор, съвременен български художник, куратор и галерист, и израз на суахили, който буквално означава "нямай грижи".

Художникът Калоян Иванов запознава в "Нашият ден" с най-новата си изложба, озаглавена "Лучо Фонтана, Росица Гецова и Хакуна Матата (3 инсталации)". Откриването е тази вечер (5 февруари) в галерия "Аросита" от 18 ч.

Калоян, който е получил художествено образование в института "Прат" – Бруклин, се занимава с живопис, инсталации и пърформанс. В предстоящата изложба е заложил на текстилни инсталации.

За нестандартното заглавие на изложбата Калоян споделя, че е вдъхновено от работата на посочените в него артисти и от философията "да нямаш грижи".

"Аз по призвание съм художник и много трудно мога да тръгна да правя само инсталации. Преследвам живописта", споделя художникът за своята работа. Също така той изразява радостта си, че има възможност да показва творчеството си както у нас, така и в други страни.

За инсталациите в настоящата изложба Калоян разказва, че са интерактивни и са възникнали като своеобразно продължение на инсталациите, показани на 28-ото Славонско биенале, организирано от Музея за изящни изкуства в Осиек, Хърватия, с куратор Валентина Радош.

Интеракцията на зрителите с новите инсталации обаче трябва да е "по-нежна", предупреждава артистът, който се надява "хората чисто интуитивно да могат да изградят своята връзка с тях". 

Изложбата може да бъде видяна в галерия "Аросита" до 17 февруари.

[yes-k]

Галерия „Аросита“ представя:

„Лучо Фонтана, Росица Гецова и Хакуна Матата (3 инсталации)“ самостоятелна изложба на Калоян Иванов

05.02.2024 – 17.02.2024 Откриване: 05.02.2024 от 18:00 ч.

Изложбата „Лучо Фонтана, Росица Гецова и Хакуна Матата“ съчетава три текстилни инсталации на художника Калоян Иванов в галерия „Аросита“. Инсталациите имат интерактивен характер и се влияят от взаимодействието на посетителите на галерията с тях. Идеите за инсталациите намират своето вдъхновение в работите на Лучо Фонтана - италиански художник-абстракционист и скулптор, Росица Гецова — съвременен български художник, куратор и галерист и израза на суахили „хакуна матата“, който буквално означава „нямай грижи“. Леки и жизнени, работите на Калоян Иванов са вдъхновени от идеята за безгрижност и игра. Публиката е поканена да си взаимодейства с инсталациите като ги докосне, седне върху тях или да ги използва като реквизит.

За изработването на инсталациите Калоян използва различни рециклирани елементи и произволни парчета дървен материал. Инсталациите са създадени специално за пространството на галерията като централен мотив при работата на художника е интуитивната реакция към простотата на формата и цвета. Интерактивният характер на инсталациите провокира разговор и кани публиката за взаимодействие с тях.

______________________________________________________________

Калоян Иванов (р. 1986, София, България) се занимава с живопис, инсталация и перформанс. Завършва с бакалавърска степен по живопис в Прат Институт, Бруклин през 2009 г., а през изминалата година участва с инсталация в 28-ото Славонско биенале, организирано от Музея за изящни изкуства в Осиек, Хърватия с куратор Валентина Радош.

[vprki]

Росица Гецова ни разкрива с изкуство съкровеното си усещане за света

 „Вложих усещанията си в последните години, това, което се е натрупало. Всичко, което ме е тревожило, всичко, което ми помага, моите представи за естетика, моя свят, който съм изградила на естетически принципи – това, което ми харесва, това, което ми влияе.“ Каза за „въпреки.com” Росица Гецова, художничка, галерист, куратор, малко преди откриването на изложбата ѝ RE-SPACE  в Галерия +359, Водна кула.

И продължава: „Темите – това са последните усещания за света, всички тези стресове – Ковида, напрежение, страхове, войната в Украйна и по някой път изкуството ти помага да се отделиш от това и да намериш опори. Последното видео е за планетата и екологията.“

Росица Гецова

Разхождаме се сами по витите стълби на Кулата и пространството ѝ, в което нейните творби, стари, но обработени и по-нови, създадени за него носят нови усещания за нейната уникалност като място за изкуство. Росица Гецова е великолепен съвременен артист, но преди всичко от десетилетия е ангажирана като галерист и често куратор с изложби в галерия „Аросита“, създадени преди повече от 30 години от майка ѝ забележителната Екатерина Гецова, която е международно признат автор в областта на стъклото и баща ѝ художника Кольо Гецов. Роси, както я наричат приятелите, рядко прави самостоятелни изложби, но присъства като автор в не малко колективни, доста е заета с галерия „Аросита“, която превърна в едно от най-авторитетните и обичани пространства за съвременно изкуство в София.

За сегашната си изложба във Водната кула споделя: „Трудно е. Ето затова правя по-рядко изложби и когато Владо Илиев (собственика на галерията) ме покани, аз му казах, че ще ми трябва една година. Миналата година през август той ме покани и сега аз успях. Обикновено или взимам отпуск от пет-десет дни, след това съботите и неделите, между някои изложби и така съчетавам с работата. Но е по-трудно, когато си ангажиран с галерията, защото авторите непрекъснато искат нещо от тебе, събития, някои неща да се подготвят и…“ Прекъсвам я, като ѝ напомням, че подбира много интересни автори не само от България.

„Работата с авторите по някакъв начин влияе на творческата ми работа. От всеки автор мога да науча нещо, виждам различни гледни точки. Постоянно съм в сферата на съвременното изкуство и в тази посока работя.“ Отбелязва Росица Гецова. А изложбата ѝ е забележителна! Трябва да се преживее в това пространство, което е сякаш един друг свят и това отвън него не съществува, забравяш го в мига, в който тръгнеш нагоре по стълбите, а не по-малко е специално усещането и когато слизаш, обграден от изкуство, съпреживяно в днешния ни ден.

Разказва ми за всяка своя работа, някои създадени още през деветдесетте години, когато е съвсем младо момиче, което поема по този път. С днешна дата те са осъвременени, като ги преработва. Променя формата с плексиглас и силикон. Повлияна е от стъклото. Но признава за себе си като автор: „ Обичам прозрачните неща. Стъклото, самото, не ми пасва, защото е чупливо, остро, но като усещане – да.“

Всичките ѝ творби, независимо дали са стари, обработени или нови носят заглавието  Re-space, както е обявена и изложбата ѝ. Логиката е, че се изливат от едно пространство и влизат в друго пространство. В работите ѝ има нещо много космическо и, ако се изложат в една обичайна галерия като пространство, едва ли ще имат това въздействие. Но я питам дали си говори с Космоса, поне моето усещане за експозицията ѝ ме води към този странен въпрос. Дори ѝ споделям, че независимо, че се познаваме от много години, сякаш едва сега откривам тази нейна специална връзка, като че с други светове. Вложила е много от скритото си нейно лично АЗ.

„Може би, да. Цялата изложба е мислена изцяло за Водната кула, магическо пространство. По-скоро, аз често медитирам, работя с вътрешните си усещания, навлизам навътре в себе си и тогава мога да изразя това, което имам да казвам.“

Малко след като завършваме разходката си нагоре-надолу във Водната кула я питам: „Какво е вложила в тази изложба, какво е тя за нея?“ А Росица Гецова ми отговаря: „Вложих усещанията си в последните години, това, което се е натрупало. Всичко, което ме е тревожило, всичко, което ми помага, моите представи за естетика, моя свят, който съм изградила на естетически принципи – това, което ми харесва, това, което ми влияе. Япония много ми влияе, тенденциите в Япония и всякакви неща, те се наслагвали във вековете. /Този неин специален интерес към Япония е още от края на 80-те, когато майка ѝ Екатерина Гецова е поканена да направи огромни стени стъклопис за метрото в Нагоя и пътува заедно с нея – б.а./

Темите – това са последните усещания за света, всички тези стресове – Ковида, напрежение, страхове, войната в Украйна и по някой път изкуството ти помага да се отделиш от това и да намериш опори. Последното видео в изложбата е за планетата и екологията.“ Допълва, че обича да работя с материя, „по-лесно ми е нещата да са обемни. Когато са плоски, не ми е съвсем…Понякога правя на компютъра неща, но после към тях добавям обем.“

Видеата на Роси, които тя сама снима и монтира, включени в изложбата изразяват много силно и въздействащо нейния поглед към планетата от мига, в който от хаоса се ражда чехълчето до абсурда, хаоса и заедно с това и красотата, от ръцете и ума ни. А от нас зависи, без сериозно да си даваме сметка днес, как синьото кълбо изтича и се изчерпва отново благодарение на човешката дейност, както метафорично е усетено от нея в другото ѝ видео…

Във великолепното си въведения към изложбата Зоя Петрова-Докова е написала: “Re-space е откровение, хореография на невидимите сили, които оформят нашата реалност. В този хипнотизиращ танц хаосът и редът се преплитат и зрителят е подканен да прегърне взаимодействието между познанието и творчеството. Артистичността на Гецова разкрива деликатния баланс между мъглявото и конкретното, предлагайки дълбок поглед към нишката, която свързва човешкия дух с безграничния свят на художественото въображение.

Работата на Росица Гецова отеква като емоционален синхрон, хармонизираща психологическото с осезаемото. Там хаосът намира своя контрапункт и зрителят е насърчен да разгадае тайните, които се крият в празнините на възприятието.

Изложбата е завладяващо свидетелство за непоколебимата ангажираност на Росица Гецова да дешифрира дълбоките връзки, които стоят в основата на нашия свят. Преминавайки през безбройните измерения на пространствата, тя ни напомня, че изкуството не е просто естетическо усилие, а задълбочено изследване на самото човешко преживяване. През визионерския обектив на Росица Гецова сме предизвикани да преосмислим нашето разбиране за пространството, да прегърнем взаимосвързаността на всички неща и да признаем вечния диалог между ефимерното и вечното.“

Водната кула е уникално пространство и изложбите тук са много различни, но имат нещо много обединяващо за зрителя – дават му шанса да се доближи до космичното, извън земното, но ако има сетива за това…Припомняме, че по повод незабравимата му изложба си „Кула убежище“ през април 2022 проф. Станислав Памукчиев каза за „въпреки.com“: „След две години упорстване… Много е трудно това пространство. Изключително специфично, то самото е произведение. Всеки опит за намеса е много рисков.“ /Целия текст може да прочетете тук/.

Не мога да пропусна и изложбата “Архитектура на звука” през октомври 2021 на  скулптора Мартиан Табаков, заедно с участието на музикантите Георги Дончев и Росен Захариев – Роко, които изпълниха серия от музикални импровизации, превръщайки Водната кула в огромен музикален инструмент. /Може да прочетете тук/

 Страхотни изложби имаше тук, извън вече споменатите - на Нина Ковачева и Валентин Стефанов, на Михаил Михайлов, който ни представи на Венецианското биенале 2022, няколко колективни проекта, например, в които бяха Красимир Терзиев и Желко Терзиев, забележителна изложба на Петер Цанев с уникални неща, тук мина прекрасната изложба на Георги Ружев. Художествени събития, които са в най-актуалния ред на това, което става в момента в съвременната култура и изкуство.

Припомняме всичко това, защото експозицията на Росица Гецова Re-space по великолепен начин, много талантливо, осмислено с въображение продължава да развива идеята, дори философията на създателите на необичайното пространството на Водната кула, която дълги година бе недостъпна.

Изложбата продължава до 29 септември, подарете си я! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

Росица Гецова завършва НХА през 1994 г. със специалност „Плакат“. Тя е утвърдена фигура в българското съвременно изкуство, балансирайки ролите на художник, куратор и галерист. Освобождавайки се от конвенционалното, Гецова се впуска в изследване на сюрреалистичното и дълбокото. Самостоятелните ѝ изложби са доказателство за нейното смело отклонение от обикновеното, всяка от които носи различен разказ, който разкрива аспекти на нейната артистична еволюция. „Нефункционално“, „Дайте шанс на мира“ и „Чаена церемония“ са част от самостоятелните ѝ изложби. Въздействието на Гецова се простира отвъд самостоятелните изяви, обогатявайки колективните разкази чрез изложби като „Нови нюанси в съвременното изкуство“ и „С течение на времето“ участва в Международни проекти като „Съвременни художници от България Imago Mundi Collection“ във Венеция.

[vprki]

Критичен поглед: Всяка изложба на Слав Недев е израз на добре осмислена концепция

Изложбата „Извън пространството – извън времето“ (Out of Space – Out of Time) проследява актуалните творчески търсения на Слав Недев. Представените живописни произведения са създадени през изминалата година и отразяват един много личен аспект от артистичната същност на художника – светът на сънищата и несъзнаваното. Пише кураторът на изложбата д-р Боряна Вълчанова. / на снимката двамата/

Или „онзи съсед“, както Недев го нарича, който с времето се е превърнал в неизчерпаем източник на вдъхновение и който тихо разказва именно онези вечни теми, сцени, архетипи, образи и символи, независими от времето и пространството. Изкуството на Слав Недев ни пренася на залети от равномерно спокойна и студена светлина градски пространства, където времето сякаш е спряло и ние попадаме в метафизическа безвременност. Това са кохерентни пространства  с често засилена перспектива, с плътни, ясно очертани архитектурни елементи и обобщени обеми, между които се прокрадват фигури и призрачни сенки в една безвъздушна и безвременна среда.  Всеки един от елементите в композициите му са сякаш парчета от пъзел, които сами се нареждат веднага щом бъдат зърнати.

Слав Недев - "Храм"

Площадите и архитектурните структури, изградени с прецизността на архитект, сенките и фигурите имат своето символно и метафорично значение, изграждайки една своеобразна микровселена, която бихме могли да интерпретираме нееднозначно.

Дали двете женски фигури, които си говорят в творбата „Средновековна сцена в съвременен мизансцен“, всъщност, не напомнят на средновековните изображения с кула? Дали кулата и обелиска, които се появяват в картините не символизират властта, успеха и силата, към които всички ние се стремим в днешния ден?

Слав Недев - "Хоризонт"

Дали фигурата в „Хоризонт“, която се взира в далечината не се стреми именно към онова място, на което се срещат началото и края, познатото и непознатото? Там, където това, което можем да видим се среща с невидимото и непроницаемото? Какво ни казват за човешката душевност полупразните пространства в творбите „На края на света“ и „Храм“? Отговорите на тези въпроси оставям на вас, публиката, защото смятам, че изкуството на Слав Недев предполага по-малко думи и повече съзерцание. Неговите протагонисти, застанали на границата между реалността и съня, между настоящето и бъдещето ни разказват историите си чрез своето безмълвие.

Слав Недев - "На края на света"

Тези, както аз ги наричам, съновидени градски пейзажи със своята атмосфера на меланхолия и тревожност, но и на мечтание и копнеж ни завладяват моментално и ни застига едно силно емоционално усещане за заобикалящия ни свят, за споделените и недоизказани неща, оставени на нашата съпричастност и въображение. Платната му са заредени с особена сила и асоциативност. Те ни разказват истории за човешката душевност, тласкат ни към имагинерни пространства, провокират в нас нови емоции и може би дори неочаквани състояния. Слав Недев е автор, който се отличава с финес, деликатност и аналитичен ум, заел достойно място в панорамата на съвременното българското изкуство, а всяка една негова изложба е израз на добре осмислена концепция. „Изкуството е страст, която изисква дисциплина“, която те кара да продължаваш напред и те награждава за постигнатото.

Слав Недев - "Обелиск"

Ако се върнем към предишните изложби на Слав Недев ще открием творчески характер, които прозира и в настоящата тема, като продължение на увлекателен разказ, все повече завладяващ ни. Композициите в творбите дават възможност да погледнем на тях от различен ъгъл, откривайки нюанси и компоненти, изграждащи калейдоскопа на асоциативните тълкования.

Слав Недев - "Сблъскване (дневно)"

Зад строгите архитектурни форми напира тънката чувствителност и деликатност, характерни за творческото амплоа на Недев и магията на света, който той пресъздава.

Текст: Боряна Вълчанова

Тя любезно предостави текста си за публикуване във „въпреки.com” за изложбата на художника в столичната галерия „Аросита“, която продължава до 30 януари.

Припомняме, че през юни миналата година художникът имаше изложба озаглавена „Вътрешни / Външни пространства” в близката до „Аросита“ галерия „Depoo” на улица „Врабча“.

Боряна Вълчанова, Слав Недев и Росица Гецова

Както писахме наскоро районът се обособи  с привлекателните артистични места за съвременно изкуство с обединението КАРЕ на няколко емблематични галерии. За тази своя изложба през лятото Слав Недев беше написал като въведение към нея: Както художникът е написал в специалния текст за събитието, „Пространството е изначалното условие за съществуване на нещата и на нас, които ги преживяваме като опит. За човека като субект на този опит, пространството се разделя условно на външно и вътрешно. Външното е сравнително ясно дефинирано; вътрешното – доста по-комплексно. Ако за първото ясните граници са даденост, то за второто тяхната липса е основна характеристика и може би условие за протичащите в него процеси. И все пак тези два свята се отварят един за друг в момента, в който кажем „Аз виждам“.”

Художникът обича тези не големи, но представящи стойностно съвременно изкуство художествени пространства на улица „Врабча“. В края на 2018 година отново имаше изложба в „Аросита“ – „Обекти“, много различна от сегашната…Тогава той беше написал като покана към публиката: „Иска ми се тази изложба да предлага по-малко думи и повече наблюдение; обектите да говорят в своето безмълвие, а хората - да усещат и мислят сами.“ Може би и за „Извън пространството – извън времето“ би споделил нещо близко, но разбира се, в друг контекст. Толкова много неща се случиха с нас в тези без малко пет години и със сигурност са променили и усещането ни за света и разбирането ни за самите себе си…≈

„въпреки.com”

Снимки: Галя Йотова и личен архив

[vprki]

Различни, но общност или новото галерийно обединение KARE

Изминалата 2022 ни дари с много силни изложби, програми и инициативи в областта на визуалните изкуства. Създадоха се и нови галерийни обединения, като KARE на картата на столицата, район ”Оборище” в самия край на годината. Това са Галерия „Аросита“, Goethe-Institut Bulgarien, Depoo, Little Bird Place, POSTA SPACE , ПУНТА, КО-ОП и Charta Gallery.

Тези пространства с различна „възраст“ и история като артистична биография прекрасно съжителстват и превърнаха района в градски пейзаж за съвременно изкуство. През декември във „въпреки.com”  публикувахме текст на проф. Станислав Памукчиев за изложбата на проф. Петер Цанев в новооткритата  галерия „Харта“  ECTOPLASTICONES.

От изложбата ECTOPLASTICONES на Петер Цанев в галерия "Харта"

Сега ще отбележим други три изложби в този район, които заслужават специално внимание, а и те могат да се видят до средата на януари. Не ги пропускайте!

Художничката Нора Ампова представя нова – десета поред – самостоятелна изложба „Тахион“, в галерия „Аросита“. Теоретичната частица тахион, която вдъхновява авторката е способна да се движи по-бързо от скоростта на светлината и да пътува във времето и пространството. Името идва от гръцкото „тахи“, което означава бърз. „Макар, че съвременните физици отхвърлят теорията за хипотетичната частица тахион, аз съм изключително привлечена от идеята за нейното съществуване,“ споделя ��ора. „За мен бе естествено да я превърна в център на моите последни произведения.”

От изложбата "Тахион" на Нора Ампова в галерия "Аросита"

В изложбата “Тахион”,  Нора Ампова представя 33 творби, които създава през изминалата година в околностите на Женева. „От началото на годината създавам малки колажи, които изграждам режейки перспективни парчета и наслагвайки пространствени измерения,“ пише още художничката във въведението към експозицията си. „В изложбата „Тахион“ съм  развила част от сюжетите, създавайки нови живописни произведения на платна, някои от които в монументален размер.  Чрез тях аз разкривам различни отрязъци от време, от минало и бъдеще, от спомени и фикции. Често пъти в композициите поставям фигура или обект, чрез който би могло да се осъществи това многопластово пътуване. Колкото повече разгръщам тази тема в платната си, толкова повече се замислям дали тахионът не е всъщност от другата страна? Не е ли той зрителят, който мечтае за своята супер сила, чрез която да пътува във времето и пространството?“ Пита риторично художничката и себе си.

От изложбата "Тахион" на Нора Ампова в галерия "Аросита"

Чрез произведенията си, Нора Ампова разкрива различни отрязъци от време, от минало и бъдеще, от спомени и фикции. Често пъти в композициите тя поставя фигура или обект, чрез които би могло да се осъществи това многопластово пътуване. Отбелязват от галерията.

Припомняме, че през април-май 2021 година Нора Ампова имаше много интригуваща изложба “Истории от облака” в столичната галерия „Нюанс“. Тогава  младата изкуствоведка Андре-Филипа Зидарова написа за „въпреки.com”: „Любопитно е заглавието – авторката споделя, че темата на изложбата е обвързана, както с виртуалния облак над нас, съхраняващ цялата информация от Интернет, така и с реалния – с пейзажа и с небето. Те в период на самоизолация, през какъвто почти всеки от нас премина в последно време, се превръщат в богат извор на вдъхновение и понякога в единственото позитивно нещо за деня, което пък ни кара да се запитаме кога външният свят се превърна толкова трудно достъпен. Творбите на Нора изобразяват и лични спомени и снимки, завинаги станали част от виртуалния облак.“ /Целия текст може да прочетете тук./

От изложбата "Тахион" на Нора Ампова в галерия "Аросита"

През 2014, Нора Ампова се дипломира като магистър специалност живопис в Националната художествена Академия в София. През 2013 завършва бакалавър пак там, като през 2011 специализира 1 семестър изящни изкуства в Хертфордширския университет, Великобритания. Тя е сред учениците на изключителния художник и преподавател в НХА проф. Андрей Даниел /1952-2020/.

От изложбата "Тахион" на Нора Ампова в галерия "Аросита"

Припомняме и, че Фондация „Въпреки” с подкрепата на Програма „Култура” на Столична община и Министерството на културата 2018 година реализира проект със заглавие „Учители и ученици в изобразителното изкуство”. Реализирани  бяха седем изложби в София, Кюстендил и Варна на професорите Андрей Даниел, Емил Попов, Вихрони Попнеделев, Николай Майсторов и техни ученици. Идеята беше не само да се направят изложби, а и да се осмисли връзката между учителя и неговите ученици в дискусии в рамките на изложбите, които бяха и видеодокументирани. Тогава частта „Проф. Андрей Даниел и ученици” се реализира в четири художествени пространства – ГХГ „Борис Георгиев“, столичните „Академия“ на НХА, „Стубел“ и галерия-книжарница Софияпресс към СБХ. Взеха участие със свои творби почти 100 ученици от различни поколения на Андрей. Сред тях беше и Нора. И като че ли, неслучайно, когато беше изложбата ѝ в галерия „Нюанс“ преди почти две години в непосредствена близост до нея в СГХГ беше и забележителната изложба на проф. Андрей Даниел, любимия ѝ учител, „Между две епохи“, който вече не беше между нас…

Вера Млечевска, снимка: Стефан Марков

Част от самостоятелните изложби на Нора Ампова са и в галерия Little Bird Place, “Пълно вътрешно отражение” 2021-2022. Тази галерия, както отбелязва изкуствоведката и куратор Вера Млечевска има най-консистентното поведение. „Показва работи, които имат връзка с природата, продават, но и поддържа определен кръг от автори. Следва ги, подкрепя ги.“ Писали сме във „въпреки.com” за повечето великолепни изложби в пространството ѝ, за които може да прочетете при нас. И тя е част от това KARE на галерийното обединение. В момента там е изложбата „Безспир“ на Антоанета Куик, Ралица Големанова и Николай Стефанов. Откри се в същия ден 15 декември, когато бяха избрали този ден и „Аросита“, „Харта“ и „Depoo“. Пак подчертаваме, че това е прекрасно и за авторите и за публиката, която пътешества макар в кратки разстояния в различните изяви на художниците. А взаимодействието и разбирателството между галеристите създава усещането, че живеем в един по-добър свят, благодарение на изкуството. Ако в днешното ни време на кошмари, можем да си позволим радостта от тази глътка въздух.

На снимката от ляво на дясно: Антоанета Куик, Росен Узунов, галерист на Little Bird Place, Ралица Големанова и Николай Стефанов при откриване на изложбата "Безспир"

Но да се върнем към изложбата в Little Bird Place. “Безспир” превежда зрителя през кръговрата на живота такъв, какъвто може да бъде наблюдаван и в растителния и животинския, и в човешкия свят. Текст, материя, картина и звук се съчетават в синхронизирано преживяване, провокиращо размисъл над началото и края на жизнения цикъл и емоционалната натовареност, с която всеки етап се свързва. 

 Вдъхновена от източния поглед над живота, изложбата поставя под въпрос разглеждането му като бавно умиране, в което живата материя губи клетки и ежедневно се приближава към края си, или като надпревара със смъртта, обусловена от вкопченост в неосъществимо физическо безсмъртие. Вместо това, тя насочва към идеята за постоянно преминаване на живота в различни форми, което не е лично и емоционално, а е естествен процес, неподвластен на човешка намеса. Макар че живата материя преминава и през края на цикъла, нова форма се заражда непрестанно, независимо дали одухотворена или не.

 От изложбата "Безспир" в галерия Little Bird Place

Замислена и изпълнена като сайт-спесифик изложба, “Безспир” съдържа седем точки от житейския кръговрат и предлага кръгово преживяване, символизиращо безкрайността на цикъла, в който началото е край, а краят — начало. Зрителите са свободни да започнат пътешествието си от която точка преценят; началото и краят се сливат в нескончаем цикъл. Изложбата съчетава поеми, запечатани върху дърво; асамблажи и инсталации с растителни и животински елементи и намерени обекти; и черно-бяла аналогова фотография. Пространствено отделена от тях, но всъщност обединяваща седемте точки, видео инсталация превежда зрителите през метаморфозите в кръговрата. Комбинацията от различните медии позволява разказване на истории на няколко нива — визуално и директно, както и чрез по-дълбоко ниво на взаимосвързаност, което илюстрира присъствието на вечността в настоящия момент.  Отбелязват във въведението към изложбата двете Ралица и Антоанета.

Антоанета Куик, Зачатие (детайл)

И малко повече за авторите: Антоанета Куик е икономист по образование и артист по желание. Съчетавайки опита си от няколко професионални полета от страната и чужбина, от 2019 г. работи като арт мениджър и куратор в галерия Little Bird Place. Първият ѝ самостоятелен проект като куратор и първо публично представяне на работите ѝ, е изложбата “20х20 Транс Формат” (2020 г.) в Little Bird Place, последвана от “Референтни Рамки” (2021 г.) и “Безспир” (2022 г.). Дълбоко вдъхновена от природата и съзнанието, Антоанета съчетава естествени елементи с намерени предмети в асамблажи, колажи и инсталации. Творбите й провокират размисъл над всеобщата свързаност и лутането между крайностите в търсене на баланс и симбиоза между човек и природа.

Камен Старчев и Ралица Големанова на изложбата "Безспир", съпроводена и с нейни текстове

Ралица Големанова е творчески продуцент и сценарист на документални филми (“Нямаш място в нашия град”, 2022 г., копродукция с HBO MAX, селекции на десетки филмови фестивали). Привлечена от силата и пластичността на езика и необятните възможности за превода му към визуалното, тя се занимава с творческо писане под различни форми. И в писането, и в създаването на визуални творби Ралица търси нови перспективи към теми, съчетаващи социални и психологически аспекти.

Николай Стефанов и Ралица Големанова, Безспир, 2022, дигитално видео

Николай Стефанов е режисьор и оператор, експериментиращ с разнообразни визуални стилове и формати. Последният му документален филм “Нямаш място в нашия град” беше селектиран на най-добрите фестивали за документално кино в света и разпознат от публиката като нестандартно заснета и силна човешка история. Той беше представен третото издание на Международния фестивала  София ДокуМентал през септември, организиран от Балкански документален център и фондация “Конрад Аденауер”. В работата си с изображения, независимо дали статични или движещи се, Николай се фокусира върху задълбочено изследване на светлината в различните й форми и начина, по който чрез нея могат да се разказват истории.

Изложбата Limited Prints Only в галерия Depoo

Както вече отбелязахме в същото време в галерия „Depoo“ се откри изложбата Limited Prints Only, която представя селекция от лимитирани серии на графични отпечатъци, фотографски и дигитални принтове.

Тези произведения са финансово достъпни и са един чудесен начин за притежание на произведение на съвременното изкуство от утвърдени или от обещаващи млади художници. Както и възможност за създаване на нова колекция от произведения на изкуството, добавяне на разнообразие към вече съществуваща или допълване на колекция която обхваща цялостното творчество на определен художник. В нея участват Асен Янев, Алекси Иванов, Алина Папзова, Александър Лазарков, Александър Вълчев, Антон Терзиев, Анна Бачева, Бранко Николов, BILOS, Виолета Велизарова, Васко Славков, Десислава Христова, Добромир Иван, J.PANK, Живко Мутавчиев, Иван Нинов, Ивайло Стоянов, Кристина Славкова, Мия Момчилова, Николай Лазаров, Николай Петров GLOW, Петър Чиновски, Росен Тошев, Сашо Виолетов, Сашо Стоицов, Светлана Мирчева, Теди Лихо, Теодор Генов, Хейс Ванхее, Филип Попов, Явор Боянов, Ясена Попова, Яник Мартин. Всички творби са подписани, номерира и сертифицирани за автентичност.

Изложбата Limited Prints Only в галерия Depo

Част от творбите са реализирани със любезното съдействието на галерия КО-ОП и отпечатани в новото им печатно пространство. Още едно доказателство, че това галерийно обединение не е просто създадено в един ден да се откриват изложбите им, а заедно да работят в професионалното и смислено представяне на българското съвременно изкуство и не само. Пак ще повторим създаването на KARE си е знаменателно събитие за визуалното ни изкуство във време, когато в гилдията, както е било, вероятно, винаги сложно да приеме и разбере другия. Тази, бихме я нарекли смела група галеристи и куратори го прави с радост. Да я последваме, ако можем…≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на галериите

P.S. на „въпреки.com”: Когато с нашата фондация „Въпреки” реализирахме нашия проект  „Европа в една софийска улица” по Програма „Европа“ на СО през 2017 година в пространството на ул. „Цар Самуил“ и улиците „Солунска“ и „Денкоглу“ много ни се искаше галериите, които са в него да обединят усилията си да работят заедно. Последваха проектите ни  „Европа през младите в изкуството”, 2018 и „Толерантността като култура“, 2020. Не се получи, независимо че имахме подкрепата на Столична община. Може би, защото бяхме някак си „външни“. Вероятно има и други причини, но това си остава идея, останала в миналото. И затова сега сме щастливи с това KARE, макар и в друг район на столицата ни, но не по-малко емблематичен с пейзажа на София от различни времена, а и с куража на талантливи хора. Стефан Джамбазов, Светла му памет е някъде в Небесата щастлив. Беше пристрастен и към тези локации на столицата ни, а и на галериите, които доживя да види и обича.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Винаги остава нещо скрито, колкото и да се вглеждаме

Районът на столичната улица „Врабча“ от години вече се оформя като едно от артистичните места на София. Центърът на града ни има своите специални улици, за които сме писали неведнъж. А вече и ул. „Врабча“ създава такава атмосфера – започва от сградата на Националната опера и балет“ и завършва с Музикалния театър „Стефан Македонски“ и балет „Арабеск“. А между тях галерии „Аросита“, „Depoo“, магазини за художнически материали, уютни малки кафенета.

На ъгъла с улица „11 август“ беше ателието с изложбена зала на Светлин Русев. След смъртта му е заключено и самотно, но знае ли човек…На същата тази „11 август“ е апартаментът-музей на художничката Вера Недкова, където се правят и великолепни изложби като част от артистичната програма на Националната галерия. А малко по-надолу в посока към бул. „Дондуков“ е чудесната галерия „Little Bird Place“. Фондация „Въпреки“, с подкрепата на Програма „Европа“ на Столична община организирахме в годините три важни събития с участието на много млади хора и изявени български музиканти, артисти, художници на ул. „Цар Самуил“.

Но на нашето внимание са последните изложби в „Аросита“ и в „Depoo“. Двете галерии са почти една до друга и често съвсем колегиално и приятелски едновременно създават артистичните си събития и става истински празник и вътре и вън. „Аросита“ е с по-дълга история, създадена 1990 година от семейството на художниците Росица, Екатерина и Кольо Гецови. Но вече много години Роси е сърцето и душата на галерията. Галерия „Depoo” се появи 2020 г. като идея на Ники Шушулов, Теди Лихо и Васко Славков (арт/криейтив директор), работещи в сферата на съвременното изкуство и комуникационен дизайн и обединени около създаването на концептуален склад – депо за съвременно изкуство.

Припомняме, че през 2014 година на 1 май талантливият художник и скулптор Венци Занков, който връчва учредения от него приз Железен орден за съвременно изкуство награди Роси, както я наричат приятелите ѝ и галерията. Обосновава с това, че „го дава на хора в страната, които не се набиват толкова в публичното пространство, но вършат работа. Росица Гецова и галерия „Аросита” е място, където се излага съвременно изкуство в най-широк аспект. Без да има битки какво е съвременно изкуство, кое е по-съвременно, кое е по-малко съвременно. Няма го напрежението на групировки, кланове. Там е едно спокойно място и това може би е единственото място, където се показват такива творби“, каза тогава Венци. И продължи: „Някак си аз трябва да заслужа това, че давам орден, казва художникът и скулптор“. Венцислав Занков тогава за пети път връчи на 1 май – ��а връх рождения си ден Железния орден за съвременно изкуство на свое име. Датата съвпадна и с последния ден на неговата знаменита изложба „О, щастливи дни” в галерия „Райко Алексиев” в София. А орденът 2014 година, този път два, Венци присъди на галеристката на „Аросита” Росица Гецова и на скулптора Спартак Дерменджиев – Парис.

Да се върнем към днешния ден – изложбата в „Аросита“ „Скритият камък“ е обща изложба на Росица Гецова и Дарина Пеева, която живее и работи във Виена. В „Depoo“ изложбата „Прераждане“ е на проф. Десислава Христова. И една любопитна подробност – тя е работила като галерист и куратор в галерия „Аросита“ (2007 – 2011). По същото време през 2009 година става редовен преподавател в НХА по „Графика и композиция“, а от 2019 г. е професор в НХА. И двете изложби са много лични за авторките като преживявания, като усещания за всичко, което се случва около нас и заедно с това, какво стои зад нас във времето далечно или близко. За експозицията в „Аросита“ Росица Гецова пише концептуално, но и емоционално. А въпросите, които си задаваме са философски. Интерпретацията е избор на зрителя. „Храмът Рьоан-джи е известен със своята знаменита градина с камъни в Киото, Япония.Той е от голямо културно и историческо значение и е включен в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. Рьоан-джи е построен от Хосокава Кацумото през 1450 година. Петнадесет черни необработени камъни, организирани в пет групи, от която и да било гледна точка на посетителите в градината от този ред на 15-те камъка винаги един е извън погледа, скрит от другите камъни. Всеки вижда 14 камъка от своята гледна точка.

Градината е символ на учението на дзен будизма, осъзнаване на текущия момент и прозрението в същността на нещата чрез личния опит. Какво е значението на градината? Някои оприличават пейзажа ѝ с острови в бурен поток, а други – с появяващи се от мъглата планински върхове. Има и такива, които смятат, че градината не символизира нищо, а е просто абстрактна подредба на обекти в пространството, която цели само и единствено да провокира медитация. От определена гледна точка разположението на камъните напомня формата на дърво, позната ни от природата, но дори това вероятно е спекулативна, чисто визуална интерпретация. Може би някъде там се крие и тайната при създаването и съзерцаването на градината – да отнемем на погледа способността “да гледа визуално”. Едва тогава ще видим скритото – може би петнайсетия камък. По десетки начини се тълкува същността, която е вложил преди векове мъдрият монах в петнайсетте необработени камъка, пръснати по белия пясък. Прави се крачка около пясъчния правоъгълник и отново се виждат четиринадесет камъка. Петнадесетият – същият, който досега е останал скрит, сега се оказва сред тях, а изчезва друг. Следваща крачка – същият гениално планиран хаос се осъществява отново – оказва се, че откъдето и да погледнеш, един от камъните винаги остава скрит.

От изложбата "Скритият камък"

Това е нагледен модел на познанието и езотерична метафора. Колкото и да търсим, непременно нещо ще остане неизвестно, непресметнато, несъобразено. Сигурни сме, че виждаме всичко, и не ни и идва наум, че има още нещо, което не виждаме. Можете да попитате пълната с хора галерия от противоположната страна на градината – те вижд��т абсолютно еднакъв брой камъни. Но всеки вижда своите четиринадесет камъка. Може би смисълът на градината е в това, че хората възприемат ��дно и също нещо по различен начин, всеки – по свой? И при това на никой от източните хора не му идва наум да твърди: “Аз виждам света правилно, а останалите – не.“ Бих допълнила – за разлика от нас европейците, особено тези като нас от източната ѝ част… Дарина Пеева и Росица Гецова, представят интерпретация на скрития камък - огледална инсталация с подбрани фотографии на дъщерята на Роси Екатерина, трето поколение художничка, от пътуването ѝ в Япония, графика, обекти и видео. Посланието е по различен начин да открием скритото в себе си или да извадим нещата, които крием. Сега след сложния ни живот повече от година заради пандемията от Covid-19 като че ли е още по-важно, защото трябва да си върнем живота на близост и споделяне на живо с тези, които обичаме.

От изложбата "Скритият камък"

А ще може ли да се отскубнем от Матрицата, сега под формата на затваряща ни пандемия с месеци и почти не ѝ се вижда краят. Малко въздух и хайде чака ни отново поредната вълна. Да си спомним един емблематичен художествен феномен. от навечерието на новия XXI век, когато филмът „Матрицата“ на Сестрите Уашовски създаде култова антиутопия на Системата, при която научният прогрес води до възхода на интелигентните машини, а човешките същества са обречени да водят подчинен и илюзорен живот в изцяло виртуално създадена действителност. Към тези размисли ме провокира, в най-добрия смисъл на думата, Десислава Христова със споделеното от нея за изложбата ѝ „Прераждане“ в галерия „Depoo“: „Възможно ли е пренареждането на матрицата? И на коя матрица? Темата е вдъхновена от участието ми във фестивал „Процес – пространство“ в Балчик в началото на юни 2021 г. Според квантовата физика имаме неограничен брой възможни минало и бъдеще и това е достатъчно да настрои вътрешната ни изобретателност и сила. С едно пренареждане е възможно спомените и ограничаващите вярвания и визии да се трансформират. В осмата ми самостоятелна изложба използвам понятия, системи и образи, които отдавна присъстват в творчеството ми. Чрез трансформиране на разпадащите се строителни арматури до изчистени геометрични абстракции пренареждам пространството на собствените си вътрешни парадигми“.

От изложбата "Пренареждане"

Припомням, че надслова на фестивала „Процес – пространство“ беше „Пренареждане на пластовете“. А Пенка Минчева като организатор обосновава и контекста, в който фестивалът се проведе след всичко, което преживяхме в глобален и личен план. „През 2020 г. много неща се промениха по света и обстоятелствата докоснаха и художествените среди. В началото на същата година фестивалът загуби основателя си Димитър Грозданов, настъпи локдаун и „Процес – Пространство“ се проведе онлайн, както много други събития по света. По някаква причина животът ни се обърна с главата надолу и ни накара да преосмислим ценностите и да пренаредим начина си на живот и създаване / представяне на изкуството. Светът трябваше да изпита най-глобалната трансформация на 21 век. „Пренареждане на пластовете“ се отнася към ценности и физическо или цифрово движение, което чрез технологии и професионални умения може да се постигне на място и от разстояние. Способността да се приспособяваме към определени обстоятелства ни прави креативни и провокира комбинативно мислене. Следователно, човек може да се обърне към себе си, да се разрови в натрупаните слоеве на знания и опит, и да ги приложи в реалността, такава, каквато диктува тя да бъде днешното време. Артистично погледнато, повторното пренареждане на местата на пребиваване, живеене и творене е естествен акт на изкуството, присъстващ в творчеството на редица автори. Подобни арт резиденции провокират тези процеси. Перспективата се променя и се отразява в творческите търсения и всичко, което искаме да постигнем е част от работната атмосфера и процесът“.

От изложбата "Пренареждане"

И Десислава Христова споделя в изложбата си точно тези свои пренареждания и презареждания. Вероятно те са и нашите, но всеки има своя изказ, често премълчан, рядко споделен. Но художничката ни помага с творбите си да открием нейните преживявания и въжделения, за да разберем своите, но само ако имаме чувствителността да разберем другия. А тогава ще разберем и себе си и, макар да е почти невъзможно, и света. Без да подозира Десислава Христова ме върна в едно мое младежко време, когато бях силно увлечена от физиката и постиженията ѝ, особено в областта на квантовата физика, дълга история. На един дъх прочетох лекциите на американския физик Ричард Феймън с Нобелова награда по физика за постижения в квантовата електродинамика като част от квантовата теория на полето,1965 година заедно с Джулиан Швингър и Шиничиро Томонага. Нека не ви звучи само научно, защото това са светове, открити не толкова отдавна, в които се отзовахме и все още не сме разбрали като човеци къде сме в тя��. Те ли са матрицата, която вълнува Десислава Христова в изложените ѝ творби в галерията. Вероятно ще са ѝ странни моите асоциации, но ги е провокирала и то дълбоко. Но това е изкуството – може да ни отведе в неподозирани състояния на духа ни.

От изложбата "Пренареждане"

Десислава Христова реализира и участва в множество кураторски проекти, в международни и национални графични уъркшопи и пленери в България, Китай, Нова Зеландия, Хърватска, Сърбия и Франция. Нейни творби са част от престижни национални и международни графични форуми, някои от които Международно биенале на графиката Варна; Триенале на графиката София; Международен конкурс за графика Jesús Núñez; Maximo Ramos; CAIXANOVA; Kochi; SMTG Krakow и др. Носител на няколко награди и номинации за графика в България и Испания. Миналата година през октомври тя беше в основата да бъде представена специалността "Графика", една от най-старите в НХА, съществуваща почти от самото създаване на Държавното рисувално училище през 1896 г. в изложба в галерия „Академия“. Експозицията бе първи опит да се проследят отделните периоди от дългогодишната история на специалност Графика. В нея са включени над 100 произведения - от Музейната сбирка на Национална художествена академия, от архива на катедра Графика и частни произведения на възпитаници и преподаватели.

От изложбата "Пренареждане"

По такъв философски неподозиран път двете изложби вплитат в зрителя усещания и вълнения, в които всекидневието не му дава възможности да се вглъби. А си заслужава! Разходете се по улица „Врабча“ и непременно вижте изложбите в „Аросита“ и в „Depoo“.

Текст: „Въпреки.com“

Снимки: Архив на галериите

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Имаме ли чувствителност към Естествената ни среда

„Заглавието на настоящата изложба „Естествена среда“ обединява творческите търсения на Миряна Михайлова и Моника Паско Микишкова и приветства идеята за по-близкия диалог с природата, както и със самите нас.“ Написа кураторът на изложбата в столичната галерия „Аросита“ Пенка Минчева.

И продължава: „Изборът ми да събера именно тези две художнички в обща изложба е продиктуван от вътрешното ми усещане за близка връзка между творците (без те лично да се познават). Техните търсения, присъствието на природни елементи в творбите им, както и личния им емоционален принос, са ярко изразени. Фокусът всъщност е едно задълбочено отношение към заобикалящото ни. Това, което ни провокира, и това, което се променя, остава отпечатък у нас и ни напомня, че съществуваме като индивидуални стойности. Творбите им съдържат екзистенциални въпроси, чиито отговори могат да бъдат строго персонални, но във всяко едно произведение присъства въпросът за живота, неговите форми и рефлексии. Изразните средства, които обединяват Моника и Миряна, не са водещото в настоящата експозиция, но те напомнят, че акварелът и керамиката са техники на съвременния изказ и със своите достъпни свойства допринасят за една по-естествена връзка с публиката“.

На снимката от ляво на дясно: Пенка Минчева, Миряна Михайлова и Моника Паско Микишкова

Цитирахме целия текст на Пенка Минчева към изложбата, защото той дава и посоката как ние, като публика можем да се потопим в пространството на галерията сред творбите на двете художнички. Но при условие, че освен обичащи изобразителното изкуство във всичките му форми и търсения на авторите, имаме чувствителността към природата и вътрешно и дълбоко се вълнуваме за нея. А и никога не бива да забравяме, че като човеци сме част от нея и сме нейният, уж, венец, както гласи клишето. Дълго може да се говори и пише какво хората правят с природата и как понякога тя си отмъщава за това, колко сме я наранили и безпощадно продължаваме. Дълга тема. Но в тази прелестна изложба и двете авторки, всяка по своему не само заради различния материал, с който работят, разкриват преди всичко възторга си като човешки същества любовта и отговорността си към природата като усещане и чувствителност. Цветовете, с които борави със замах, уж, небрежно Моника Паско Микишкова в акварелите си и нюансите, които си позволява смело керамиката в творбите на Миряна Михайлова, са всъщност цветовете на щастието, които само природата може да дарява така щедро. Керамичната корона от листенца, съвсем не зелени на Миряна, е онази диадема, тази, която носим като жители на Земята.

Творби на Миряна Михайлова

Сами избледняваме цветовете ѝ, без да подозираме само, защото сме твърде заети със себе си и неща, политически, например, които ни отвличат от природната ни същност и им ставаме подвластни. Разбира се, това са лични интерпретации, но това е преимуществото на изкуството – да бъде разбирано субективно и различно. Това не е изкуствоведчески анализ, а размисли провокирани от една изложба. Иначе, прагматично казано – винаги е по-вкусно да си сготвиш в керамичен съд, но се изисква повече търпение, а и умение…Закачка…

А творите на Моника Паско Микишкова са като слънцето, което ни посреща сутрин, когато умеем да му се насладим. Цветовете на листенцата, на семчицата, на откъснатия и разрязан плод, на всепобеждаващата сила на природата, въпреки нас. Поне засега…

Творби на Моника Паско Микишкова

Гледайки картините ѝ, ти се приисква да живееш сред тях, за да може да почувстваш света в този му образ и да избягаш съвсем наистина от сивотата, чест екстериор на живота ни.

Специално съчетание са галеристката на „Аросита“ Росица Гецова и Пенка Минчева, куратор на изложбата „Естествена среда“. Две талантливи художнички със свой път в изкуството, но с умението не дадено на всеки да откриват и да представят свои колеги артисти, различни и търсещи по своему изявата си. Благородство, щедрост, с която са дарени като преди всичко смислени и добри хора, но и без да правят компромиси. Галерия Аросита“ е с дълга история, създадена 1990 година от семейството на художниците Росица, Екатерина и Кольо Гецови. Трето поколение художничка �� дъщерята на Роси Екатерина, която работи по интересни проекти във Виена, където учи. Ще пишем и за нея… Но вече много години Роси е сърцето и душата на галерията, отворена за съвременното изкуство и за колегите. В този смисъл галерия „Аросита“ е средище на приятели и съмишленици.

А Пенка Минчева, независимо от личните си проекти на артист, винаги от години работи по проекти, които представят талантливи художници с по-неординерен артистичен и творчески път. Тя е талантлив и много специален човек, различен, не се вписва в общоприетото. Живяла е, работила е в Швеция, в Германия с много успешни проекти и изложби. И изведнъж се връща и работи в родното си село Дъбене, Карловско. Прави обучителни програми с деца, хората ѝ се радват, подкрепят я, променя света им и те се чувстват щастливи. Вероятно много хора ѝ се удивляват, но това е тя – усмихнатото синеоко възторжено момиче. Завършва Художествената академия специалност „Керамика“ при проф. Красимир Джидров. След завършването си Пенка започва да работи с изкуствоведа и художник Димитър Грозданов /1951-2020/ и заедно организират Фестивал за съвременно изкуство „Процес – Пространство“ в продължение на 16 години. Пенка Минчева продължава да развива проекта. За това може да прочетете тук. Има реализирани самостоятелни изложби в страната и чужбина, както и участия в международни форуми на изкуството и резидентни програми из Европа. Куратор е на визуален проект със заглавие „Архитектура на съзнанието“ в Берлин през 2019.

А е ето и малко повече за художничките, участнички в изложбата „Естествена среда“, написано от Пенка Минчева.

Миряна Михайлова завършва керамика през 2001 в Националната Художествена Академия в София в ателието на проф. Божидар Бончев и същата година специализира в Международната Лятна Академия по изящни изкуства в Залцбург с тема „Обекти, скулптура и инсталация“.

Миряна Михайлова

След като се дипломира, участва в различни симпозиуми и фестивали в България и чужбина. Нейното творчество обхваща жанрове, кореспондиращи с теми от обкръжаващата ни среда и енергията, която я изпълва. Творби на Миряна Михайлова са показвани в София, Венеция, Варна, Нютън (САЩ), където живее.Имам удоволствието да познавам Миряна и нейното творчество още от ученическите ни години и съм щастлива, че тази комуникация продължава и до днес. Отбелязва Пенка Минчева.

Моника Паско Микишкова учи в Академията за изящни изкуства и дизайн в Братислава. Първата година тя прекарва в ателието за класическа живопис при проф. Ян Бергер, където защитава магистратура и докторат. 2014 завършва ателието за живопис и нови медии при проф. Даниел Фишер. През 2004, тя учи в Нюкасъл на Тайн при проф. Рокси Уелш. Творчеството на Моника се фокусира основно върху природни мотиви и по-специално в тази изложба върху растенията и формите на семето, което е мултиплицирано в различни форми в произведенията ѝ.

Моника Паско Микишкова

Моника прави самостоятелни изложби предимно в Чехия и Словакия, но също така участва и в международни групови изложби в Европа.Интересно е, че Моника също прави керамика и тази изложба допълнително провокира любопитството към нейното многообразно творчество. С Моника артистичните ни пътища се пресякоха през 2009 по време на съвместна резидентна програма в Швандорф, (Германия) и до днес поддържаме връзка. Споделя Пенка Минчева.

В неформален разговор тя сподели, че в разгара на лятото, когато всички са на море, не е предполагала, че толкова много хора и приятели ще дойдат на изложбата. А аз, преживявайки вълнението и радостта от експозицията си спомних за думи, казани, макар и в друг, но близък контекст от любимия, забележителен художник Андрей Даниел „Щастието живее тук!“. И още нещо от него, защото той беше и мислител, ангажиран с тревогите на обществото. Той твърдеше и вярваше, че хората на изкуството трябва да синтезират смисъл. „И ако не се научим да измисляме смисъл, да синтезираме за себе си и за околните, за много големи групи хора смисъл, то това съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация”. Само да припомня, че той заедно с Димитър Грозданов напуснаха нашия свят в един и същи ден. Споменавам ги, защото тази изложба по много личен начин провокира различни асоциации.

Всеки със своите, но най-вече да разберем другия, себе си и как се списваме в природата като важна част от нея днес и сега в сложното ни време. Повод за размисъл.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на галерия „Аросита“

[vprki]

Критичен поглед: Големи изложби в по-малките частни галерии

Освен големите кураторски изложби в Софийска градска художествена галерия, Националната галерия, галериите на СБХ, в столицата могат да се видят и доста интересни експозиции в по-малките частни галерии. В някои случаи те надхвърлят обикновеното търговско предлагане, а се опитват по свой собствен начин да заявят своето присъствие и специфика. При това не само в пазарната ниша, а като културно – образователен процес.

Една от изложбите, която заслужава специално внимание е „Формат 30/30” в столичната галерия „Астри”. Тази година е нейното 17-то издание. Проектът е по идея на галеристката Вихра Пешева. Преди години тя решава да организира изложба в този формат и заради размерите на галерията. И тя не само става напълно подходяща за това пространство, но и е своеобразна провокация към някои от най-изявените български художници, които с удоволствие се включват всяка година. Тази година, както и в много от предишните издания на „Формат 30/30”, участват над 100 съвременни художници. Моментното впечатление от съвременната българска живопис е доста фрагментарно, но и в достатъчно висока степен представително. Разглеждайки изложбата, дори човек незапознат  с изкуство, може да добие представа и култура за различни поколения български художници, направления  и стилове.

17-тото издание на „Формат 30/30” в галерия „Астри”

Забележителното е, че формално непроменената седемнадесет години изложба, всеки път е различна, носи различен дух, различна светлина и общо излъчване. Композирането на общото пространство на галерията е в името на равновесието и хармонията между отделните картини, отделните послания на авторите и тяхното съзвучие като цяло. За първи път в пространството на галерията е организирано депо или хранилище на картини във формат 30/30. Картините могат да бъдат извадени и показани допълвайки образа на съответния художник с информация за минали творчески периоди или доразкриват творческия му потенциал с по-богата колекция от негови картини. Разглеждането на изложбата е колкото познавателно, толкова и естетическо преживяване.

Участват художници от различни поколения: от родените през 30-тте години: Проф. Васил Вълев, Иван Кънев, Светослав Чернев, до най-младия участник в изложбата Явор Костадинов, роден 1993 г. В изложбата са картините на професорите от Художествената академия Андрей Даниел, Десислава Минчева, Греди Асса, Ивайло Мирчев, на знаковите имена Милко Божков и Захари Каменов. Голямо внимание получават картините за забележителни творци като: Антоанета Елефтерова, Антон Гошев, Александрия Макова, Веселин Дамянов - Вес, Георги Пасев,  Дарина Златарева, Димитър Каратонев, Николай Янакиев, Долорес Дилова, Любен Генов, Васил Василев, Владимир Пенев, Кольо Костов, Красимира Михайлова, Мариана Маринова,  Здравко Палазов, Иван Милушев, Никола Енев, Пламен Русев, Румен Читов, Чавдар Петров, Спартак Паскалевски, Светла Косева, Стели Грънчаров, Цветан Тимотеев, Христо Христов, Георги Атанасов. Има редица имена от по-младите поколения, които интересуващият се зрител следи и цени: Гергана Минкова, Елена Георгиева, Живка Маринова, Милчо Костадинов, Йордан Тодоров, Калиа Калъчева, Мария Райчева, Месрур Сабит, Момчил Георгиев, Стилияна Узунова, Петя Денева, Теодора Дочева, Яна Любенова. Изложбата продължава до 29 януари 2019.

Преди време в разговор за „въпреки.com” галеристката Вихра Пешева каза: „Моята посока е интуицията ми. Тази галерия започна най-вече като галерия за млади имена, млади автори. Защото това е вероятно естественият ход за една галерия и един галерист, който не е по-образование изкуствовед. Не произхождам от артистичните среди, аз съм инженер, семейството ми е такова. Въпреки, че в семейството ми изкуството винаги е било на почит - и баща ми е рисувал, и майка ми. Тя достигна сериозни нива в живописта. Ентусиазмът беше голям, защото моят усет за естетика и социалната ми насоченост ме предизвикаха преди много години да направя галерия, с голямата подкрепа и на сестра ми. С годините и с натрупването това вече не е само галерия за млади автори. Разбира се, те са преференцирани, особено в големите годишни изложби 30/30 – там има селекция, но тя е по-скоро за изградените имена и за тези, които многократно са участвали. Много често за първи път представени художници, чиито произведени имат достойнства, макар и извън моята лична естетика, те винаги са били допускани. И наистина, като начин за избор на моите изложби това е била моята интуиция, лично моя естетически вкус, така както художниците рисувайки какво да е произведение правят своя автопортрет. Аз мисля, че и галеристът, когато прави галерията си, той си прави собствения автопортрет”, заяви тогава Вихра Пешева.

Картина на Жорж Папазов от изложбата в галерия „Форум”

И това е наистина така, някои от частните галериите, за които споменаваме се опитват да изградят собствен образ. Малко трудно е заради тежката пазарна ситуация у нас, те да бъдат представителни за отделен художник. Но за определени тенденции – да. Ето, например галерия „Париж” на същата улица „Цар Самуил”, където е „Астри”, се насочва предимно към различни проявления на наивната живопис и към иконите, галерия „Ракурси” пък освен интересни изложби на значими български художници, не пренебрегва и образователни курсове и проекти, както и търгове на изобразително изкуство. Галерия „Нюанс” също има значително естетическо присъствие в културния живот на столицата, а „Аросита” пък набляга на съвременно изкуство. И не само. Пазарно, но и социално ориентиран е проектът на галерията - „Само за Фенове”, когато преди Коледа се организират изложби, където всички произведения се продават по 50 лева. Това е реверанс към нашите настоящи и бъдещи фенове, казват от „Аросита” организаторите Росица Гецова и Любен Фързулев, по чиято идея е събитието, което всяка година се посреща с голям интерес не само от феновете, но и от художниците.

Приятна изненада в края на миналата година беше в столичната галерия „Форум”. Тогава тази галерия показа колекция от емблематични творби на живелия във Франция български художник Жорж Папазов /1894-1972/ – едно световно име. Тя с гордост представи тази експозиция от 15 картини, изпълнени с маслени бои /Националната галерия притежава само 7 творби на художника/, обхващащи всички периоди на големия творец. Голяма част от тях са били притежание на реномирани колекции и са участвали в редица международни изложби. Някои от творбите са били част от колекцията на Petit Palais Женева и са монографирани в каталозите на художника. За екипа на галерията беше огромно щастие по повод своята 20-годишнина да представи колекция от произведения на категорично един от най-известните български художници.

Галерия “Структура” навърши една година

Има и други частни галерии със свои постижения, за които е ставало дума. Но тук не може да не споменем и за една галерия, която навърши една година. Това е „Структура”, която се утвърди като средище за съвременно изкуство под кураторството на изкуствоведката Мария Василева. При това не само за български имена, а и за световни художници. В момента там продължава изложбата „natura naturans / Природата на изкуството“. В изложбата участват Норберт Биски, Михаел Зайлщорфер, Алисия Кваде, Анете Келм, Флориан Майзенберг, Олаф Николай, Йоринде Фойгт. Изложбата продължава една от линиите в политиката на галерия „Структура” да показва успешни примери на съвременни художници. Включените автори имат забележителни биографии и активни кариери, както в областта на големите международни форуми (биеналетата във Венеция, Лион, Шаржа, Рига; Документа в Касел и др.), така и на пазара на изкуството. Срещата с тях е важна заради споделения опит по посока на идейните и естетическите търсения, но и на механизмите и правилата на функциониране на художествения свят.

Норберт Биски - “Тропически затвор” - от новата изложба в галерия “Структура”

Конструкцията на изложбата е изградена около темата за природата, която има особено място в немската литература, философия, наука и изобразително изкуство. Претърпяла различни интерпретации през вековете, природата е в центъра на научните и поетичните занимания на Гьоте, според когото механичното ѝ изследване не е достатъчно, а към него трябва да се добавят мисленето, чувстването, интуицията, въображението и вдъхновението. Само в тяхното взаимодействие се поражда смисълът; знанието е въпрос и на асоциации. Гьоте предлага да има повече експерименти и хипотези, които след това да се проверяват в природата. Наблюдението е естествената първа стъпка, но тъй като сетивата могат да достигнат само до външната форма, изследването на обекта изисква включване на интуицията, която го изучава с „очите на ума”. Ученикът на Гьоте и редактор на книгите му Рудолф Щайнер прилага методологията на Гьоте за един жив подход към природата в пърформативните и изящните изкуства. Това дава възможност и на последните да отидат отвъд външната форма на нещата (natura naturata) и да опознаят вътрешната си природа (natura naturans), пише в анотацията за изложбата. Тя е организирана със съдействието на ifa – институт за международни отношения на Германия в сътрудничество с: галерия Кьониг, Берлин, галерия Вентруп, Берлин, галерия Сабине Кнуст, Мюнхен. Така че въпросът не е частно или държавно/общинско пространство, а стремежът на галеристите да намерят свой ъгъл или както казва Вихра Пешева, „свой автопортрет”… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Галерии се опират на традицията, но от днешна перспектива

„Градинa на духовността. Св. гора и българското изкуство от първата половина на ХХ век“ е заглавието на изложбата, която се откри в Софийска градска художествена галерия. Това е продължение на посоката, която е поела галерията с показване и припомняне на имена на позабравени български художници и направления, които да имат освен естетически, но и образователен характер. При това с много добро оформление на експозицията, а често и придружена с изключителен албум, както беше с изложбата на Константин Щъркелов.

Изложбата „Градина на духовността“ представя Света гора, нейните манастири и художествено наследство, видени през погледа на български художници от първата половина на ХХ век. Сред тях са Иван Лазаров, Дечко Узунов, Васил Захариев, Цанко Лавренов, Константин Щъркелов и други. Пътували до Атонския полуостров по една или друга причина, всеки от тях пресъздава по свой начин различни впечатления от съприкосновението си с манастирите и със старините на Атон, с живота на монасите и със съхранено богато художествено наследство. Погледнато по-общо, в контекста на българското изкуство от първата половина на миналия век, представянето на Света гора се оформя и като тема, която отразява някои от важните посоки в художественото развитие у нас през този период.

Изложбата в СГХГ е оформена с вкус и професионализъм

На първо място това е вниманието към старините, към старото изкуство и към християнското наследство, интерес, който силно повлиява върху формирането на българския модернизъм и на движението родно изкуство. Представите за видения, чудеса и светци, за църкви и старини ангажират  въображението на автори като Иван Милев и Иван Пенков, чиито произведения също са включени в изложбата. Още една посока в българското изкуство, която се отразява в представите за Света гора, е темата за историята и за формирането на национално съзнание.

Картини от Цанко Лавренов

Изложбата включва разнообразни произведения – светогорски възрожденски щампи, копия на стенописи, рисунки и проекти, живописни и графични творби, пресъздаващи изгледи от Света гора. Събирането на всички тези светогорски произведения дава поглед към съществени стъпки в развитието на българското изкуство от първата половина на ХХ век, представя значими автори. Контекстуализирането на тези творби ни помага да възстановим важни процеси и тенденции в художествения живот у нас, пише в анотацията за изложбата.

Иван Пенков - “Отец Паисий”, 1932 г.

В нея са представени произведения, собственост на СХГХ, Национална галерия, Национален исторически музей, Национален църковен историко-археологически музей, Национален литературен музей, Държавна агенция „Архиви“, Ефория Зограф, регионални исторически музеи и художествени галерии в страната, СБХ, частни колекции. В експозицията е представено и копието на прочутата чудотворна Фануилска икона на св. Георги, дело на Цанко Лавренов и съхранявана днес в пловдивския храм „Св. Цар Борис Покръстител“.  Включените в изложбата архивни материали и исторически сведения дават възможност за проследяването на една документална линия и опознаване на историята на Света гора и нейните проучвания. Това се допълва и от представените в изложбата филми. Екипът на изложбата е Аделина Филева, Любен Домозетски, Неда Живкова, Светла Георгиева, Николета Гологанова.

Графикатури от изложбата на Иван Газдов

Същевременно в столичната галерия „Сан Стефано“ един друг истински класик на българското графично изкуство - проф. Иван Газдов, отбелязва с изложбата „Черни докосвания“ своята 75 – годишнина. В поздравлението си към него доц. Георги Лозанов пише: „Привилегия за днешната българска култура е да има художник като Иван Газдов (доколко си даваме сметка за това е отделен въпрос). Привилегия е, защото не просто има собствен стил, а го е превърнал в световна марка. Привилегия е, защото е в състояние да преведе на изобразителен език всичко – от перипетиите на всекидневието до апориите на философията. Привилегия е, защото с картините си влиза в диалог с класиците и се чувства на място в тяхната компания. Привилегия е, защото е направил от иронията (и самоиронията) сечиво на хуманизма си. Привилегия е, защото успява зад гърба на националното да сроди глобалното и регионалното (ямболския модернизъм, медвенския постмодернизъм). Привилегия е, защото има благородническа титла, която – след липсата на аристокрация в Третото българско царство (да не говорим за царството на каскетите), може да му даде само изкуството: велик майстор на графикатурата.“

Автошарж на художника

А самият Иван Газдов пише: „В 33-годишната история на стила Графикатура цикълът „Черни докосвания” е съвсем различен. За мен неговата поява беше разтърсващо преживяване. Съвършеното многостепенно импровизиране на черно-белите натрупвания, появявали се през годините, достигна своеобразен пик, експромтно разграждане на черното, на неговото превръщане във визуален микс (без да се навлиза в нюансирането чрез сивия тонален спектър). Това се получи чрез натрупването на голяма маса от хартии, докоснати от четки с черна боя: от диапазона на плътното допиране и тежката мазка, до внезапното изтегляне на различни по дебелина четки; от лекото нежно пипване с лека четка до продължителното разтриване със стабилна четка, докато се получат характерните „разрошени”, отчасти ефирни към края, рехави повърхности; от  въртеливото разтъркване и протяжно бавното движение до светкавичните успоредни щрихи с внезапно или много плавно издърпване, което създава уникалната структура на всяко черно петно.

На изложбата е показан и албум, в който са включени всички графикатури на Иван Газдов

Така, целият арсенал на импулсивното докосване е очевидно воден от най-ценния художнически набор – неограниченото вдъхновение, подчинено и задвижвано единствено от вътрешната мярка за авторова естетика – непоръчвана, незаимствана, непрошнурована, некласифицирана, реализирана единствено за „тук” и „сега” на тези произведения. Малък „черен вулкан” („black volcano”), избликнал и поразил само листите на цикъла. Натрупаната огромна маса от почернени хартии се отдава на колизията на това лично предизвикателство. Следва процесът на прекомпозиране, на формалното моделиране и модулиране, който превръща импулса на натрупването в „una coza mentale” („работа на ума”, според Леонардо). И на великото неописуемо, фантастично лично мое щастие.

С ножицата от картоните се появяват стотици парченца черно. И тяхното наместване, композиране е очовечаващо действие, което създава чудесното алиби на разпознаваеми образи (и не съвсем) в законовите визуални рамки единствено на стила. Същевременно и безусловно тези образи са само за посветените в езика на графиката. С всяка измината минута в ателието в Медвен се трупаше дивната виелица от емоции от художественото създаване. Радост и щастие, възторг и еуфория. От гледна точка на истинското изкуство, която е моя единствена гледна точка, този цикъл е най-великият. Моята слабост. Своеобразната „черна овца” в цялото черно стадо от цялата 16-цикълна история на стила Графикатура с около 400 работи. Другите цикли в тази изложба, ръчно отпечатани от мен, офортите „Гротески” и „Гънки и контури” (също непоказвани досега) са едни носталгични спомени от годините на младостта, когато току-що напъпилите пипалца на зараждащата се графичност изплуваха съвсем невинни и никой не предполагаше, особено аз, докъде може да стигнат, като се превърнат в коренчета на нещо лично и ново”, написа Иван Газдов.

Катя Гецова в “Аросита”

А в  столичната галерия „Аросита“ е подредена дванадесетата самостоятелна изложба на Екатерина Гецова. Тя е сред най-активните и последователни автори, отдадени на изкуството на стъклото , който оказва значително влияние върху начина на  възприемане на този материал като художествена форма. Завършва специалност „Стъкло” в Прага при прочутия проф. Либенски. Наред с многобройните й общи и самостоятелни изложби, участия и награди в и извън България, тя е съосновател на знаковата галерия за съвременно изкуство „Аросита“, и организатор на международния фестивал на стъклото, провеждан в София и Велико Търново между 2010 и 2016-та година. На изложбата има и две стъклени пана, изработени с нейна специфична техника, която тя създава през 80-те години на миналия век. С нея тя изработва и витражи за метрото в Нагоя, Япония.

Това стъклено пано е изработено по специфичната технология на Екатерина Гецова

За своята технология Катя Гецова беше разказала преди време в разговор за „въпреки.com“: „Витражите в Нагоя не са с класическа технология, не са с оловни шпросни, напротив. Това е една технология, която е чисто моя, измислила съм си я. Всъщност тя е наслагване на 4-5 технологии, известни в света, обаче по начина, по който се прави се получава нещо съвсем ново. Това за първи път го показах на един симпозиум в Нови Бор /Чехия/ и там бяха от японската фирма, които страшно се впечатлиха и веднага поискаха да дойдат в България, да видят в ателието ми какво правя. Те дойдоха, видяха и поръчаха за две станции на метрото в град Нагоя“.

В последните години Катя Гецова се фокусира върху малката пластика, конструирана от матово и прозрачно, цветно и рисувано стъкло съчетано с дърво и метал. Изследвайки оптичните възможности и взаимодействието на стъклото с често необработената дървена повърхност, тя довършва органичната  материя, поставяйки я в нов контекст и същевременно противопоставя свойствата на двата материала, суров и шлифован - гладкост и абразивност, плътност и прозирност. Единият поглъща, другият отразява светлината. Ефектът е  поразяващ, Катя Гецова създава хипнотизиращи скулптури с безброй нюанси, променящи се според интензивността на светлината и гледната точка на зрителя в симбиоза със заобикалящата среда, пише в анотацията за изложбата Ани Венкова.

И още: „Геометричните форми на полирания до съвършенство оптичен кристал пречупват неузнаваемо постамента и отраженията на околната среда, генерирайки симфония от редуващи се светли и тъмни сегменти, остри и меки оттенъци, и проблясъци, аморфни и фиксирани изображения. Преминала през различни периоди и творчески етапи, Катя Гецова овладява и трансформира този богат, но капризен и деликатен материал - стъклото, навлизайки в сферата на дизайна, витража, архитектурно-декоративни, монументални решения, „живописта” върху стъкло, скулптурата и инсталацията. В изкуството й границите между тях се сливат. От т.нар.  утилитарен предмет до концептуалното осмисляне на материала, чрез собствен  пластичен език, Катя Гецова надхвърля формулировките и определенията, касаещи видове и стилове в изкуството. Творбите й изненадват и провокират, задават въпроси, забавляват и радват... Те съдържат нещо от мистиката на изначалните форми, застинали в зародиша на сътворението, съхранили движението в статиката“.

Две от картините на Калия Калъчева в „Little Bird Place”

А съвсем наблизо до „Аросита“ в малката галерия „Little Bird Place” има една голяма самостоятелна изложба. Не като формат или количество, а като търсене и посока. Тя е на художничката Калия Калъчева, но трудно може да бъде позната от някои нейни пространствени и индустриални композиции от предишната нейна изложба „Имагинерни конструкции“ в галерия „Ракурси“. А и от други нейни изложби, отличени с редица призове у нас и в чужбина. Сега в картините й отново по особен начин са използвани златни и сребърни листове, които напомнят на източноправославната традиция в иконописта. Само че тук Бог е природата и може би затова изложбата е озаглавена „Смени пейзажа“.

Калия Калъчева

Галерията представя тези най-нови живописни експерименти на Калия Калъчева. Добре позната със заниманията й с градската среда и строгите й конструкции, в последните години художничката е все по-изкушена от прехода към природното и многопластовите измерения на пейзажа. Калия подсказва една различна идея за пейзаж. Повдига въпроса за нуждата от „смяна на пейзажа“ – един от най-старите жанрове в изкуството, изискващ обаче постоянно осъвременяване, за да съумее да откликне на настоящето.

Чрез нетрадиционни техники и материали, природни и не-природни цветове и „парчета“ ни се явява една променена/сменена природа, непозната и изкушаваща, сияеща, лъскава и трептяща… Калия Калъчева ни предизвиква да подложим под въпрос очевидното и да се вгледаме по-надълбоко в абстрактността на растерните образувания – дело на интуитивната случайност. Преживяване, напомнящо пътуване с постоянно сменящи се пейзажи, сценки, бързи отрязъци от природни гледки, понякога с обживени или пък изоставени „човешки“ структури и постройки, пише в анотацията за изложбата.

В творбите присъства и собственото ни отражение – в отблясъците на златните и сребърни листове или в малките човешки фигурки, пресъздаващи усещане за неяснота с подтик към въпроса – дали ще бъдем пионки или главни действащи лица „в пейзажа“. Изложбата коментира и двусмислието в представата на съвременния градски човек за идилична природна красота – представа, в която често се намесват неестествени очаквания за подреденост, яркост, съвместимост с града и неговите крясъци. Затова и в някои от работите можем да усетим преднамерения кич и пищност, присъщи на тази изкуствена, „украсена“ и застрашаваща идиличност…

„Смени пейзажа!“ е изложба-апел, коментар, критика и приятелско намигване, експеримент и провокация към сетивата ни за истинско и изкуствено, стереотипно и актуално, комфорт и импровизация, отбелязват кураторите Теодора Константинова и Радослав Механджийски (Art & Culture Today). ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Есенните изложби в Пловдив надникват отвъд повърхността

„Отвъд повърхността” е заглавието на тазгодишното издание на Националните есенни изложби в Пловдив. Те се откриват по традиция на 1 септември и продължават до края на месеца. Куратор отново е проф. Галина Лардева, изкуствовед, а участници тази година са Калоян Илиев – Кокимото, Мартин Трифонов, Атанас Тотляков, Мартиан Табаков, Юлиян Табаков, Шевкет Сюнмез, Богдан Александров, Даниел Леков, Моника Роменска и Явор Костадинов.

Очакваме с нетърпение изложбите, защото Галя Лардева винаги сполучливо комбинира различни медии, в които работят художниците, а и те винаги са в широк спектър на възрастта и опита. Ето как кураторката обосновава темата: „Когато се говори за нещата, които остават под повърхността, в израза имплицитно се съдържат внушения за сетивна слепота, за скрити от очите на непосветените тайни, които биха могли да ни се разкрият единствено в лоното на някакво особено състояние, което само по себе си – като в магически театър – кара нещата да придобият плътност и да напуснат предустановените си очертания”.

И още: „Една от ключовите сфери, които обема синтезното виждане „отвъд повърхността“, представлява преосмислянето на субектния опит – личното преживяване на света на създателя на художественото произведение: мисленето на автора като рецептивен център, не като създател на готов творчески продукт, а като източник на синтезното виждане; мисленето на човека - създател като процесуалност, отиваща отвъд клишето за „творчески път“; като носител на заключената в повърхността на творбата медиумна разлика между видимото и невидимото; като преживяна биографичност; като импулси, които движат едновременно света и човека”, пише проф. Галина Лардева.

Галина Лардева в двора на Балабановата къща в Пловдив

Тази година се навършват 51 години от началото на това голямо събитие – Есенните изложби. Началото е поставено на 17 декември 1967 г. На тази дата в дома на Атанас Кръстев – Начо Културата, възрожденската къща на ул. „Д-р Чомаков“ № 5, е показана самостоятелна изложба от 33 акварела на Георги Божилов. Няколко години по-късно, през есента на 1970 г., се откриват няколко самостоятелни изложби в къщите и дворовете на Старинен Пловдив. В самото началото те са наричани Камерни изложби в Стария град, като в тези първи години са представяни предимно пловдивски автори. Бързо след това форумът се превръща във важно събитие за художествената сцената в България, а заедно с това се променя и неговото название на Национални есенни изложби. От 2000 г. кураторите на Национални есенни изложби се избират на конкурсен принцип. Първият осъществен проект по този начин е „Визия/Звук“, чийто куратор е Галина Лардева. А от 2013 г. тя е назначена за артистичен директор на форума, който да отговаря за техническото, организационното и художественото качество в представяните изложби. Тогава тя стартира с проекта „Форсиране на избора“. Следват „Отстранени системи”, „Ан пасан” и „Огледало” и „Плацебо”.

Калоян Илиев - Кокимото на своя изложба в столичната галерия “Аросита”

Тази година по темата „Отвъд повърхността” в Къща Мексиканско изкуство ще се представят Калоян Илиев – Кокимото с рисунка и обект в залата, а на двора ще има скулптури на Мартин Трифонов. В Къща Хиндлиян ще бъдат Атанас Тотляков на верандата с графика, Мартиан Табаков на двора със свои скулптури и неговият брат Юлиян Табаков с рисунка и обект в Мааза. В Балабановата къща ще бъдат Шевкет Сюнмез – живопис на първи етаж, Богдан Александров- живопис в дълбока зала, Даниел Леков – фотография на първи етаж, Моника Роменска – графика в сводеста зала и Явор Костадинов – живопис в двора. Преди време Галина Лардева беше казала за „въпреки.com” по повод поредно издание на изложбите: „Класическите конвенционални медии, разбира се, са си живи. Живописта няма как да умре. Просто медиата не е проблемът, проблемът е в дълбочината, в посланието, в анализа, в рефлексията, в други неща, не медиата носи изкуството”.

И продължи: „Да кажем, че това е един стоп кадър на нещата в момента за мен. Това е автопортрет при всеки автор и при мен като куратор. А спецификата на Националните есенни изложби е, че тук се представят съвременна живопис, съвременна графика, съвременна пластика, скулптура, рисунка. Това е един форум, свързан с тези класически медии, така е започнало още в края на 60-те години, така е минало през 70-те, 80-те години. Така продължава и когато на кураторски принцип се организират изложбите. В съвременния български контекст е много важно да се реабилитират тези класически медии, да се говори за съвременна живопис, съвременна графика. Защото някак си по инерция, когато се говори за съвременно изкуство се подразбират другите форми - видео, пърформанс, инсталации… Все още работата на изкуствоведа и на куратора е да изглажда тези грапавини в разбирането”, каза Галина Лардева.

Мартиан Табаков и Мартин Трифонов с техните скулптурни инструменти на ул. “Цар Самуил” в София по проект на фондация “Въпреки”

Тази година отново подборът и посоките са подобни. С някои от художниците сме разговаряли във „въпреки.com”, а и те са свързани с приятелски и дори роднински връзки, което говори за общност в посоките и търсенията, колкото и да са различни. Мартиан Табаков и Мартин Трифонов са приятели, колеги, даже заедно свирят на свои скулптурни инструменти. Бяха и преподаватели заедно в Националната гимназия за приложни изкуства „Св. Лука” в София. Сега Мартиан не е вече там, след като реши да се отдаде по-спокойно на творчество, но има свое отношение към обучението по изкуство и то също е отвъд повърхността. „Ходил съм в чужбина и тук. Децата в чужбина ги водят от малки. Те още не могат да си кажат името, но отиват пред някоя картина. И почват да пеят песнички, да е забавно. Нищо не разбират сигурно от картините, обаче те влизат в тях и по-късно като по - възрастни търсят това приятно изживяване, което са имали в галерията. И израстват заедно с изкуството по този начин. А тук някак си изкуството е като че ли нещо отделно, дето всеки е чувал изкуство, но какво е то никой не се е сблъсквал и интересувал от него”, каза Мартиан.

Юлиян Табаков

А брат му Юлиян, който е художник, сценограф, фотограф, илюстратор, не се спира на едно място в България и по света. Беше споделил пред нас за артистичния живот у нас, че не му допада много: „Някак си като живееш 20 години в Париж, в Лондон, тук е много уютно, но в една много ограничена рамка, което не значи, че е лошо, но една ограничена рамка сама по себе си не предразполага за развитие напред или то би било много по-голямо, ако рамката е по-голяма. Мен вече ми се иска по-големи скокове да се правят, не да се ходи като японка, гейша, цъка, цъка, а овчарски скок да се прави. И това означава не аз да го правя, а много хора, които един друг да се надскачаме, да има някаква щафета, да има някакво развитие. Мен това много ми харесва и ми липсва донякъде тук. Сега, като дойдат приятели от Стокхолм ние веднага почваме да говорим какво ще правим, някакви много по-готини теми. Тук битовизмът много силно присъства, захлупва ни направо. То така и при нас, засега при хората, но аз не съм от тях”. Така че неговото присъствие в Пловдив си е постижение за кураторката. А ние сме убедени, като гледаме имената на участниците, че освен интересни творби, ще има на Есенните изложби в Пловдив тази година много естетически и социални провокации отвъд повърхността. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Любен Фързулев примирява „високото” и „ниско” изкуство

„Има високо изкуство, има и народно изкуство. За мен това е народно изкуство. Може би вече хора 100 години са го правили това. И във всяка къща това е присъствало. С какво право ще бъде наречен българинът, че е неук или простак, след като във всяка къща е имало изкуство и то създадено от самите домакини на къщата. Това не се е продавало, не можеш да си го купиш готово”. Това каза за „въпреки.com” художникът Любен Фързулев по повод на изложбата си „Радикално за кича – опит за нов поглед към бродираните ковьорчета” в галерията на СБХ на ул. „Шипка” 6 в София.

„Ако напишете думата „ковьор“ в интернет ще видите следното обяснение „Тъкано или бродирано изделие, предназначено обикновено за окачване на стена“. Нищо повече. Няма даже картинки. Цял един период от около 100 години събран в едно мижаво изречение. Почти във всяка къща е имало ковьори, които били бродирани от стопанките. Ковьорите служели за украса на къщите. В някои региони се пазели и за чеиз. И до сега в някои селски и градски къщи има окачени ковьорчета”, е написал Любен Фързулев в текста към изложбата си. А пред нас добавя, че всяка домакиня си го е правила сама, канила е другите съседки на бяла сладко и сладко от доматчета, и се е хвалила. Или го е събирала за чеиз. Тя не го е правила с цел да го продава. Те са с любов създавани. Тя го е правила с кеф. Не е мислила, че това е високо изкуство, че е ниско изкуство, че е просташко, че е кич. Тя го е правила от душата си, казва художникът.

Откъс от разговора с Любен Фързулев можете да чуете тук

Инсталацията на Любен Костов “Дървена машина за рисуване” беше част от изложбата „Изкуство за промяна 1985-2015” в СГХГ

Всъщност Любен Фързулев съвсем не е неизвестна личност. По – рано го знаехме като Любен Костов, който беше свързан с развитието на съвременното изкуство в България още преди промените. Неговите дървени инсталации от онова време са в каталога на търсенията на изобразителното изкуство. След това той продължи пак с дървото. Имаше изложби, сред които в галерия „Аросита”. Едната се наричаше „Убежища”. Това бях пластични дървени маски, а задачата, както е определяше художникът беше показване на доброто чрез гротеската. „Хората са добри, но намират убежище /крият се/ зад маските. Така се чувстват по-сигурни и по-трудно раними. Зад всяка маска се крие едно благородно състояние на човешкия дух”, написа той. А по-късно направи пак там една изложба с дървени бижута.

С този обект Любен Фързулев участва в тазгодишната изложба на “Секция 13″, на която е и куратор

Винаги Любен Фързулев прави нещо, което му е интересно, но и социално значимо. Не само като негов продукт, но и като отношение към обществото и изкуството. Така е и с неговата идея, реализирана с Росица Гецова и галерия „Аросита” – „Само за фенове”. Няколко дни преди Коледа и Нова година вече няколко години в галерията с удоволствие участват художници, които предлага свои произведения само за 50 /петдесет/ лева всяко. Мога да потвърдя, че интересът е изключителен. Творбите се разпродават за часове. И всеки фен на изкуството може да придобие творба за себе си или за подарък преди празниците. За смисъла от такава акция няма какво да говорим. Тя е и за художниците, и за ценителите. Освен това Любен Костов /Фързулев/ е и инициатор за създаването на „Секция 13” в СБХ, в изложбите на която участват не само утвърдени художници, но най-вече млади. Едновременно с тазгодишната изложба на секцията се откри и неговата експозиция. И се връщаме към нея, с неговите думи за смисъла от тези ковьорчета.

„Всекиму е дадено нещо. Тези хора, които правят това, е без да го мислят. На тях това им е дадено. Онзи, който свири му е дадено. След като това му е дадено, той диша”, казва Любен Фързулев. И продължава с една своя изключително демократична теза: „Интимната ми мисъл е, че всеки има право. Този, който прави голяма изкуство, може да каже на този който прави ковьорчета, че е кич и простак. Този, който прави ковьорчета, може да каже на другия, че е простак. Защо мисля така – защото този, който прави голямото изкуство, той изпитва същите чувства, каквито изпитва и този, който прави ковьорчетата. Хората изпитват същите чувства. Нещата са едни и същи, само че едните отричат другите. Което според мен не е правилно. Ако всички уважават това, което прави другият и не го обиждат, тогава няма да има никакви проблеми.

Когато правих тези неща си мислех за чалгата. Същата работа. С какво право – половината обичат чалгата, половината не я обичат. Защо едните ще се настроят против другите. Няма никакъв смисъл. Уважавай чалгата, чалгата да те уважава, симфоничната музика и другата, и няма да има никакви ядове. Просто го приемаш, че това съществува, хората го обичат и си се кефят. Приемаш го и няма да се ядосваш на тия, които слушат такава музика и те няма да се ядосват на теб. И си живеете мирно и тихо. Обаче понеже едните заклеймяват другите, за това чалгаджиите надуват до дупка, за да покажат колко са прави. Ако никой не ги заклеймява, те няма да имат нужда да се налагат на другите, за да доказват колко са прави. Моята логика е такава”, казва Любен Фързулев.

Тези ковоьорчета той събира около половин година. Търси ги по Интернет, среща се с хора. На изложбата има около 60, а той има още около 70 или 80 и даже става колекционер. В някои от тях се е намесвал внимателно, за да им придаде повече естетическа стойност. „В моето детство над печката имаше едно ковьорче с мъж, който свири на китара, жена, лодка, езеро. Аз съм го гледал и ми е играло въображението. Това нещо го видях в Интернет и това възбуди детските ми спомени”, споделя художникът. А на самата изложба зрители коментираха, че тези ковьорчета изразяват стремежа и идеала на всеки обикновен човек – малко наивен и романтичен, но благороден. Даже една възрастна посетителка на изложбата докато разговаряхме с Любен дойде и му каза, че той я връща десетилетия в годините.

В своя текст за изложбата Любен е написал: „Ковьори има не само в България, а и в цяла Европа. По всяка вероятност тази мода е дошла от Германия, Австрия и Русия. Възможно това да е станало с идването на княз Фердинанд. Ако напишете думата „кич“ в интернет, ще се объркате от сложни изречения. Всички автори претендират за „богата артистична душевност”. Тя се издига като мъгла над обикновения мирянин и заклеймява всичко мразено от авторите. Високото изкуство е недостижимо по простата причина, че е високо, а всички ние тънем в мрака на Кича. Думата „кич“ и думата „ковьор“ в нашия език са като две сестри. Те вървят неразделно една от друга. Така ни е втълпено, така ни е насадено в главите. Затова днес не се гледа с добро око на ковьорите. Те се изхвърлят на боклука и се заклеймяват като простащина.

Любен Фързулев

С тази аксиома не съм съгласен. Убеден съм, че чувствата, които изпитва един интелектуалец, наслаждавайки са на едно произведение на изкуството, са същите като на авторката на един ковьор. Не бива да забравяме, че едно произведение на изкуството се създава за пари и затова то е стока. Ковьорът не е бродиран за пари, а за удоволствие. Той е далеч от комерсиалното. Създаден е да носи радост и да краси къщата. Едни хора се наслаждават на едно нещо, други на друго. Едното е официално изкуство, а другото народно. Двете се противопоставят. Хората, които поддържат двете тези, се противопоставят. Това не ви ли напомня на нещо? "Разделяй, за да владееш". Светът не е само черно и бяло. Черното преминава през различни степени в бяло неусетно. Мисля, че има място за всички и всичко под слънцето!”, пише Любен Фързулев.

Това е една изложба, която кипи не толкова от сантимент към едно отминало в��еме, колкото към уважение към таланта на всеки – художник или обикновен човек, готов да изобрази своята емоция в изкуство. Без значение кой как ще го определи, стига да е искрено и да радва човека. „Общото мнение е, че това е кич и простащина. Тук не мога да покажа нещо, за което се мисли така. За това аз съм ги направил като картини, пипнал съм ги тук - там, за да им дам малко по-съвременно звучене. И да се опитам да накарам хората да помислят за тях, да не ги изхвърлят повече и да не обиждат различния”, казва Любен Фързулев. А тази изложба се вписва напълно в неговия напълно демократичен стил на творчество и отношение към изкуството. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов