#цена Умра | Explore Tumblr Posts and Blogs

myminiworldd · 4 years

Text

НЕ СИ МЪЛЧИ ЧУВСТВАТА

- Кажи й, глупаче!

Тя трябва да знае.

Има това право.

- Но това, което имам да й кажа,

може да й дотежи.

Може моята Любов да не й е нужна.

Ще се почувствам като

идиот, когато тя ме отхвърли.

- Това са само предположения.

Не знаеш какво ще направи.

- Влюбена е в друг. Виж го.

По-чаровен е, по-изтънчен ...

Тя не гледа на мен така.

Ще я обичам отдалеч,

защото да чуя как ме отхвърля,

ще ме съсипе.

- Да мълчиш ще те съсипе два,

не - много пъти повече.

Ти се отказваш.

Отстъпваш мястото до нея на другия.

Дори не си я питал.

Дори не си пробвал поне веднъж

да се бориш.

- За Любов не се бори. Така знам аз.

- Но не знаеш кой й е в сърцето.

Това винаги може да изглежда като един човек, а всъщност да е друг.

А всъщност да си ти.

- Не съм аз. Щеше да ми каже.

- Тя може да си мисли същото - че ти ще й кажеш. И тогава какво?

Едно голямо разминаване

на една голяма Любов,

която всеки от вас

изживява в сънищата си,

в мислите си,

но не и в реалността,

заради този глупав страх от отхвърляне.

- Може би е така.

- Така е. Виж, не си струва

да си мълчиш чувствата.

Цената е много висока.

- Ще я платя. Иначе, ще умра

там, пред нея, когато ме погледне

с големите си красиви очи и каже:

"Аз не чувствам същото към теб!"

- Не се плаща. Не питай. Личен опит.

Може би цял живот е нужен

да се плати тази цена.

Ти пак ще умираш, ама бавно,

когато я срещаш и мълчиш.

Защото съдбата обича шегата.

Ще ти я изпраща

по един или друг начин,

за да те провокира

да говориш,

но когато не го направиш,

ще я носиш като тежък кръст

в сърцето си, да знаеш.

Тия Любови не са тъй лесни

за забравяне, колкото са били

всички други.

Тия Любови не се забравят никога,

защото са ти урок по порастване.

Как да счупиш проклетата срамежлива черупка и как да си вярваш повече.

Да вярваш в това,

че ти не си по-долу от другия,

че ти имаш правото

да си дадеш шанс с нея,

дори само като й кажеш

и чуеш какво има да ти каже тя.

Има право да знае,

защото такава Любов като твоята

не се среща под път и над път.

Хората, които ни обичат

така силно и чисто,

са единици

и всички имаме право да знаем,

кои са тези хора.

Имаме право да знаем,

че някога сме били обичани така,

дори и ако не случим тази Любов,

защото не обичаме по същия начин

или защото не сме готови

да се откажем от всичко,

което сме изградили до момента

с други хора,

за да последваме чувствата си.

Тя има право да знае, глупаче.

И повярвай ми,

няма да умреш, ако те отреже,

но нещо в тебе ще умре,

само заради това,

че някога сам си си отнел шанса

да й кажеш навреме.

Всичко се променя ден за ден

и след години това,

което чувстваш сега,

няма да има същата стойност.

Ще се видоизмени.

Защото всичко трябва да се изживее,

когато му е времето.

Мине ли му времето,

то вече е друго.

Пак може да е силно,

да е тръпка и да те разтърсва,

но няма да е същото.

Ще бъде друго.

Срамежливостта е за слабите.

Не бъди слаб,

защото един ден, когато станеш силен,

няма да можеш да си простиш

най-много точно за тази слабост.

Кажи й, глупаче!

Тя има право да знае

колко е дълбоко сърцето ти

и с колко Любов е пълно.

Любов само за нея.

Дори и да не я приеме,

ако е Човек, ще я оцени

и ще благодари за нея.

Това пак ще е някаква утеха за теб.

Защото иначе ще се разкъсваш

от въпроси какво щеше да е,

ако й беше казал;

дали щеше да те отхвърли

или пък не;

дали някога е чувствала нещо към теб...

Измълчаната Любов

е пълна с въпроси,

на които не можеш да отговориш сам.

Може само другия,

но за целта трябва да спре да бъде

премълчавана.

Смелост, младежо.

Смелост,

че иначе любовта все ще ти убягва.

И все с нея ще я сравняваш.

С онази, която не си позволи да имаш

от страх.

Николета Иванова

из "Книга с Душа"

page: Porcelain Heart ©

4 notes · View notes

freefishy · 4 years

Text

Грозната истина.

Трудно ми е да систематизирам и извличам същина от чуто или свое. Да оформям смислени и искрени изречения едновременно / без смазващ зор /. Страстно искам всичко накуп и нищо, пресмятам и всеки отклик, като защита, че да мога да отвърна идеално, за да бъда разбрана, не парирана или с вид на мекотело - олигофрен. То къде ти един или два проблема, цялото ми съществуване е краен фатализъм в главата ми, пък дори обективно. Патос и печал. Вдъхновява ме идеята за нещо, но тръгна ли по нея, реалното и прилагане ме отчайва, дори бих казала - съсипва, защото е вечен крах, като емоционална развръзка, която ми носи точно нула доверие в света и себе си. Като малко ревливо детенце, което копнее да се изкаже, да блесне, да подари любов, но импулса му е трисекунден и облечен в реалност се автоматизира в наивен брътвеж, тотално далеч от премереност и зряла преценка, но с вътрешна претенция за величие, която сама се осмива. Изражда се в жесток глас, който коли и беси, осъжда всяка дума, звук и жест като грешка, автоагресира с цел да предизвика надграждане. Друг път - няма зле съм и не мога - на всяка цена или нищо. И като получи дори върховен praise или се справи, не може да генерира удовлетворение.

Аз съм човека непрестанно напрежение, осакатяващ се в името на перфектност, в която се вкопчва, но не утолява жажда от плисналите сокове.

Съответно, напряга ме да се радвам, вървя, прегръщам, пиша, говоря, решавам, дишам. Пробвам нещо, виждам че не става, неконтролируемите ми емоции и дълбоките ми проблеми /и рационално, и емоционално утвърдени, като такива/ ме премазват и отново замечтавам да умра, да изчезна, не понасям да съм в тяло.

Съзнавам и че товаря околните и влизам директно в прототипа вечна жертва, така дотегнал на /будната/ маса. Аз самата се товаря десеторно затова, че те се товарят. Но е ясно, че човек, попаднал там не намира друг начин да получи любов, съизмерима с нуждите си. Вероятно не може да адресира автентично проблеми, израстнал е сред доминантни фигури, самоизяжда се и се мрази, докато разраства сенки и тече оправдания.

Мразя да съм прозрачна, мразя и да бъда мачкана, моделирана и тихичка. Но съм това почти винаги, по-рядко - инфантилна еуфория или истеричен несвързан гняв, който бива осмян или невалидиран. Нищо не ми носи продуктивно облекчение и смисъл. От малка пиша, но стресът надхвърля шанса за облекчение, правя го, за да създам нещо "велико и специално". Може би само да ям, чета, пуша и спя дава временна приятност, но същността ми иска повече. Обичам книги и кино и бих се определила генерално като естет, но главната част от мен търси земята, развитието, ползата и фучи с двеста още преди да смели каквото и да е било. Нищо не е просто така. Постоянно искам да впечатля хората и оттам себе си, което тръгна от тормоза в детството и даде началото на бруталните ми coping механизми.

Може би съм добре само апатична, зверски уморена, с прясно разбито сърце и докато лежа по гръб в морето. Или като си топя първата бисквитка във вряло кафе.

Мразя празнотата, безсмислието и липсата на предстоящо вълнение. Всеобхватността и лакомията са ми братовчеди, както и фалша, който не понасям, но най-често струи прозрачен от мен. Сякаш хубавата емоция е толкова кратка и мъничка, че се шмугва някъде, преди да и подбера думи и реакция, само shit-a е на трон, пасивно агресивно и противнярско лицемерно. Изражда се в нарцисизъм, в стагнирана паника, хронична безнадеждност. Като глупакът, който прави едно и също до откат и всеки път се надява, но не вижда път, отвъд поетия.

Най-често стигам до извода, че няма шанс за този ми живот, прецаках го, трябва да започна отначало. Няма логика да се мъчиш непрестанно, въпреки че виждам, че поучавам с лош пример, може да има дори успокояващи се, че не са дотам безпътни, че имат мир, мотивация.

Дразни ме, че съм дребнава и елементарна, нагаждачка. Единственият път, който виждам е смърт или кардинална промяна, ня която не се виждам способна, защото съм си враг. Това малко детенце, дето умира за лунапаркове, крещене от радост и пълна любов и разбиране отвътре и отвън, не мога да го лъжа, че ще му ги осигуря. Цялото ми същество, дори в момента, се труди да създаде образ, който не може да поддържа в дългосрочен план. Всички са по-добри във всичко, аз съм непригодна за живот, неадекватна, достойна за презрение. Единствено ме крепи време-пространството на несбъдналото се, което може да се случи, но все още не е. Търся панацеята, вълшебното хапче, прераждането. Омръзна ми, меко казано, бих се радвала да открия нещо, което ще ми помогне, въпреки че от години вече слушам и намирам какво ли не, и все чувствам, като да не съм разбрана и да не се отнася за мен, най-вече да не е приложимо в моята система, обидно сложно.

Страх ме е да повярвам, а вяра, без земя е харакири. Сещам се за думи, които ме отрезвяват - "Спри се, бе, човек, не можеш да контролираш всичко!" Може би, проблемът е, че съм или тотално отпусната до зависимост или пренавито мъжка, и от замесването им се ражда примиренчески control freak.

0 notes

purple-little-fairy · 4 years

Text

КАКВО ИСКАТ ЖЕНИТЕ?

Крал Артур бил пленен в една битка и враговете му казали:

- Има само един начин да избегнеш смъртта, която те очаква. Трябва да отговориш на един въпрос. Но той е изключително труден. За сметка на това ще имаш цяла година да намериш отговора. Сега ще те пуснем, а ти ни дай своята рицарска дума, че ако не откриеш отговора, ще се върнеш, за да бъдеш посечен.

И така, въпросът е:

Какво най-много искат жените?

Върнал се крал Артур в своето кралство, разпитал всички жени там, но никоя не успяла да му даде смислен отговор.

Вече се бил отчаял, когато един старец го посъветвал:

- Иди в старата гора, потърси вещицата, която живее там. Тя знае отговора, но и цената, която ще поиска, е изключително висока.

Крал Артур отишъл при вещицата и тя му казала:

- Да, зная отговора, но ако искаш и ти да го научиш, ще трябва да се ожениш за мен.

Погледнал Артур ужасната вещица, гърбава, мръсна, дрипава и само с един зъб в устата и рекъл:

- Не, по-добре да умра.

Но всички рицари от кръглата маса го замолили да се съгласи, защото иначе кралството ще загине.

Отстъпил крал Артур на молбите, съгласил се и вещицата му открила отговора:

- Жените - казала му тя - най-много от всичко искат сами да управляват живота си и да не им се пречи на свободата.

Това бил верният отговор и Артур спасил живота си, но трябвало да плати ужасната цена. На сватбата редом с блестящия рицар се мъдрела вещицата, която воняла нетърпимо, оригвала се и лапала с ръце от изисканите блюда. Но кралят бил истински рицар и нито веднъж не показал, че това му е неприятно. Настъпила първата брачна нощ, но когато Артур влязъл в спалнята, неочаквано видял в леглото прекрасна млада девойка, а от вещицата нямало и следа.

- Какво става тук? - попитал Артур, а девойката отговорила:

- Задето се ожени за мен и ме търпя на сватбата, ще ти направя подарък - половината денонощие ще бъда вещица, а през другата половина - девойка.

Остава ти да избереш кога да съм вещица - през деня или през нощта?

Замислил се кралят. Какво да избере? Да го виждат през деня с красивата девойка, а през ноща да спи с вещица или обратното? Мислил дълго. После изведнъж казал:

- Оставям на теб да избереш кога каква да бъдеш.

Усмихнала се девойката и рекла:

- Е, явно си запомнил какво искат жените. Щом зачете волята ми и ми даде свободата да избера каква да бъда, ще ти дам още една награда. Оттук нататък винаги ще бъда тази девойка, която сега стои пред теб.

И така. кралят и вещицата живели щастливо до дълбоки старини...

Поука: Няма значение каква е жената - грозна или красива; глупава или умна; стара или млада, в душата си тя винаги е вещица.

0 notes

kubachitour · 5 years

Photo

УМРА-МАЛЫЙ ХАДЖ 🕋 ⠀ Маршрут: Грозный - Стамбул - Джидда ⠀ 🔻Вылет - 28 сентября 🔺Возвращение обратно - 12 октября ⠀ Программа: Стандарт➕ ⠀ В программу включено: ⠀ ➖ Визы ➖ Перелёт туда и обратно ➖ Гостиницы 4* не далеко от Мечети ➖ Весь трансфер по зияратам Медины и Мекки в сопровождении опытного и профессионального гида ➖ Завтраки и ужины (шведский стол) и обеденный паёк паломника ⠀ Цена тура: 1200$ (за две недели) ⠀ ☎️ По вопросам дополнительной информации и бронирования обращаться по номеру: +7 (962) 775 775 1 ⠀ #КубачиТур #Дагестан #Махачкала #Ислам #Мусульмане #Туризм #Паломничество #Умра #МалыйХадж #Мекка #Медина #НовыйМаршрут #Туризм #Зиярат #СвятыеМеста #Хадж (at Город Махачкала/Дагестан) https://www.instagram.com/p/B21FQHVIdNX/?igshid=1w3vclhdqqt37

#кубачитур #дагестан #махачкала #ислам #мусульмане #туризм #паломничество #умра #малыйхадж #мекка #медина #новыймаршрут #зиярат #святыеместа #хадж

0 notes

prompt-poems · 6 years

Text

Другата птица

Намерих самотния мъж на бара за привлекателен. Нямаше нищо сексапилно в него: смачкано сако, старовремски панталон, сива безформена коса, и пуловер, надупчен от дървояда на времето. Отидох и седнах до него. Изглеждаше толкова сам и изваден от контекста. Изобщо не се вписваше в реалността на този бар, на този петък вечер, на тази София с цялото й превзето желание за забавление и внимание на всяка цена.

- Чаках те. - каза ми той. - Извинявай, че закъснях, но ето, вече съм тук - отвърнах му с цялата си увереност, че е смешно. - Аз съм точно като теб - Тъкмо отпивах от чашата си. - Нима? - задавих се аз. Не, всъщност той беше смешен. - И аз, и ти си губим времето тук. - кимнах. Добро начало беше, и му признах едно на нула. - Наздраве! - казах. - И по какво си още приличаме, освен по позитивизма? - Утре ще се събудим и ще видим, че нищо особено не сме направили, а вече е време да скачаме в следващата лодка. Че животът в материята е скучно обърнато отражение на истинския, само че тук всичко е наобратно. Аха, поет. Изпих на екс чашата си и я обърнах с гърлото надолу. Ето какви хора ходят сами по баровете, мама беше права. Какво очаквах - да ме заговори някой нормален мъж по това време? Погледнах го въпросително. - Не можеш да очакваш никакво истинско щастие тук. - Да, определено след един и половина спират да правят коктейли и става доста тъпичко. - В материалния свят. - прекъсна опита ми за оригиналност той. - - Извинявай, не искаш ли да си поговорим за новия епизод на “Гейм ъф тронс”. - Нищо не ми отговори, с което всъщност ми направи услуга. Дори и шегите ми да не му бяха забавни, беше истински джентълмен. Поръчах още едно, беше ми пето или шесто.

- Когато душата влезе в тялото, това е защото иска да изпитва радост, да се наслаждава на всичко това, което е тук - разстла дланта си в широк въздушен жест, сякаш заглаждаше невидимо парче коприна - но тя забравя коя е. - Погледнах към палците си. След виното и аз бях позабравила коя съм, но се чувствах учудващо удобно в тази си позиция.

- И аз искам да изпитвам радост. Поне четири пъти месечно, в петък вечер. - Всички искаме. Затова сме тук. Само че всичко тук е обърнато отражение на истинския свят - Огледах се. Барът беше полупразен, барманката с пиърсинг на устната цъкаше нещо на телефона. Компания момчета допиваха бирите си, една двойка се натискаше в ъгъла, изглеждаха като хора, които скоро ще изпитат радост. - Да, наистина нещата са наопаки. - казах - Имам чувството, че всичко, което обичам - всички хора, всички неща, всичко е обречено на сигурен разпад, предопределено е да се прецака, хората са направени така, че да те наранят и да ти разбият сърцето, и дори и да не искаш, ти се превръщаш в един от тях. В някой, който прецаква приятеля си, любимия си, децата си даже. Ти познаваш ли хора, които успяват да не нараняват околните? - Изплюх целия този монолог без почти да си поема въздух. - Познавам хора, които познават хора. - каза той. Усмихнах се. - Казах ти, че аз и ти сме съвсем еднакви. И двамата сме на път да умрем съвсем скоро. - Ооо?! - отне ми няколко космически дълги секунди да осмисля казаното. - Аз съм на двайсет и четири, не мисля да умирам скоро, мерси. Вместо да ми отговори, той започна да ми разказва истории. Говори дълго и напоително и аз слушах така, сякаш цял живот съм имала уши само заради този глас. Имаше гласа на някой, който е приспивал хиляди блудни дъщери, който сам не е заспивал от десетилетия, който ми прощава вината, неосъзнатото невежество и греховете; като някой, който е готов да ми прости и всички бъдещи прегрешения. Гласът му ми обещаваше, че макар и да се издъня хиляди пъти, той ще е там и ще ме чака да се сетя, че съществува.

- Аз и ти винаги сме се познавали. Някога бяхме едно, но отдавна, преди да имаме идея за памет, преди да знаем къде почваш ти и къде аз свършвам, сме пожелали да се откъснем от цялото, един от друг, от топлата прегръдка на блаженството, и да потеглим напред сами. Да поемем пътя в търсене на свободата. Да откриваме нови континенти, светове, върхове, слава, постижения, наслаждения, оргазми, наркотици, власт, пари, война, смърт, мъка, непоносима и неразбираема тъга, празнина, дупка в гърдите и жажда, която никое вино на света не може да утоли, плач, който след хиляди животи зазвучава като молитва. Несъзнателна молитва от отчаяние, която ни е изритала тук, на брега на битието, в този бар, в тези тела, скръстили ръце околко чашите си. Били сме нещастни, страхували сме се, влюбвали сме се, убивали сме, раждали сме се, давали сме живот, спасявали сме чужди, мразили сме и сме плакали, били сме сами през цялото време.

Мъжът беше поет. Влюбвах се в думите му. Не знам дали беше влюбване или изненада, но в замайването си двете ми се струваха твърде близки. Неусетно отпуснах глава на рамото му. Той ми говореше, аз слушах. Слушах и вярвах, че се познаваме и сме били заедно, с още неизброимо много други, и че той ме е е викал много пъти преди. И че ще ме вика, ще крещи името ми, че се моли на колене да отида при него, но аз ще търся всичко друго, но не и него. Ще търся други наслаждения, доказателства за съществуването му, наука, философия, болести, семейство, деца, любовници и ще си измислям невъзможни заместители, за да го забравя. Но няма да мога. Споменът за него винаги ще изгаря сърцето ми отвътре, без да съм го виждала. Ще знам, че го има и ще вярвам, че един ден ще се съберем отново. Това ми говореше, когато се чух да казвам:

- Не вярвам в Бог. Не знам как да се моля. - той помълча. - Помоли се въпреки това. - За какво? - За вяра. - Аз мислех като за начало да пробвам да се помоля да не умра скоро. Нали каза, че… - Може и за това, но е безсмислено. - Вдигнах глава от рамото му. - Как така? Един живот имам, и да си умра на двайсет и четири? - той поклати глава. - Ще имаш още много, много животи. - Ти да не си от онази секта? - Коя? - Дето звънят по входовете и раздават брошурки за реинкарнацията? - поклати глава. - Не знам за какво говориш. Казах ти, аз съм точно като теб. - Изобщо не си приличаме, извинявай. Не виждам една пресечна точка - ти дори една бира не изпи цяла вечер, не може да си каже наздраве човек с теб. И изобщо какво искаш? - Искам да не допускаш същите грешки. - замръзнах. - Защото съм виждал толкова много хора да ги правят толкова много пъти. Хиляди, милиярди пъти, живот след живот. И съм ужасно уморен, затова искам да ти помогна да се измъкнеш оттук. - “Да се измъкна оттук”? Извинявай, обаче това започна да става доста психарско. Плюс това е късно и смятам да си ходя. Лека нощ. - Метнах няколко банкноти на барманката, която незабелязано беше изчезнала, явно докато бях лежала в полусъзнание върху рамото на непознатия, а с нея се бяха изпарили и двойката влюбени, шумната компания с бирите и всички останали в бара. Тръгнах, олюлявайки се към вратата. Опрях се на масивната метална дръжка - мой единствен съюзник в борбата с гравитацията, и дръпнах, за да отворя. Заяждаше. Дръпнах отново. Вратата не се отвори. “Искам да ти помогна да се измъкнеш оттук” закънтяха в главата ми последните думи на непознатия. Обърнах се към него, а той си беше все така облегнат на бара, с лека усмивка. - Заключено. - каза. - Ок, значи имаш невероятния шанс да ми помогнеш да се измъкна оттук - казах с рекламна усмивка. - Мъжът ми направи жест с ръка да се върна на стола си. Нямаше какво да направя, освен да се поддам на странното привличане, което изпитвах към него. Смесица между страх и страст, доверие и любопитство. Седнах и главата ми се падна отново върху рамото му. Беше много по-силно от мен и желанието ми да си тръгна. Прошепна ми някакъв напев в ухото, нещо неразбираемо, на език, който не знаех. Затворих очи и сълзите ми започнаха да текат. Противно на волята и ума ми, седях там, плачех и слушах.

- Има в една чудна земя две птици, които живеят на приказно красиво дърво. Дърво, отрупано с всякакви причудливи плодове. Едната птица работи неуморно, ден и нощ тя е заета да кълве плодовете на дървото. Те са ту сладки, ту горчиви. Целият й живот минава във въртележка от радости и страдания, разпределен неравно между сладки и горчиви плодове. Тя изобщо не забелязва, че на дървото има и друга птица. Другата птица пък през цялото време наблюдава търпеливо първата, тя седи, чака да бъде забелязана. Тя не се интересува от плодовете. Интересува се единствено от любовта на своята другарка и я чака да се събуди. Едва когато се измори от постоянните разочарования от плодовете, птицата обръща глава, за да потърси някого. И когато лакомата птица се откаже от плодовете на собствените си желания, погледите им се срещат. Срещат се и откриват, че винаги са се търсили. Търсили са своя създателя, брат, дете, любим, приятел.

Не знам колко време съм прекарала така, облегната на рамото на непознатия мъж с лошо сако и безформена коса, с рев и сополи, с нещо като броеница, напъхана между пръстите ми, с двете птици отпечатани от вътрешната страна на клепачите ми, но ми се стори, че са минали векове. Когато отворих очи, вдигнах глава, и най-накрая бях готова да го погледна. Погледнах го и за пръв път тази вечер го видях. Другата птица.

Вратата на бара беше отворена, утрото беше кацнало върху ефира на София и смисълът на живота възкръсваше както всяка друга сутрин. Без да откъсваме очи един от друг, си дадохме да разберем, че аз ще изляза първа, а той ще си тръгне малко след мен - от бара, но никога от мен. Тръгнах на заден ход, без да го изпускам от поглед.

0 notes