#Камен Старчев

[vprki]

„Влошаване на времето“ по Камен Старчев…

Колкото и безпрекословно красиви да изглеждат, рисунките на Камен Старчев са по-често мрачни и дори зловещи. Контрастът между изящната визия и заплашителните послания е поредното противоречие, което неустоимо ни привлича. Написа преди време за „въпреки.com“ изкуствоведката Мария Василева по повод изложбата на художника 2019 година  “Без звук” в галерия КО-ОП.

И за сегашната изложба на художника „Влошаване на времето“ в пространството на Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство към Националната Галерия (САМСИ) с куратор Надежда Джакова създава у зрителя подобни чувства и усещания с някаква своя неистовост и смелост като мащаб. Във въведението към експозицията Камен Старчев пише:

"Опасно време" /д/ и "Горните слоеве" /л/

"Като основна форма на съществуване на материята, която се изразява в закономерната координация на сменящите се едно с друго явления и всичко, което става, и което се извършва в битието, измервано със секунди, минути, часове, достигащи до резултат в определен период или исторически момент (подход��щ или назрял момент, когато трябва да стане или да се извърши нещо) и всяка една от равните по трайност ритмични единици, които образуват та��та без да определят положението на глаголното действие спрямо момента на говоренето между два меридиана, както и седмичната прогноза, ВРЕМЕ (дума съдържаща се в името на изложбата) е трудно преводима на друг език."  

Камен Старчев и Надежда Джакова

Изложбата включва най-новите произведения на художника, създадени в характерния му маниер на работа от последните години: голямоформатни композиции от графични геометрични елементи изграждат моментни състояния на време и място. Отбелязва Надежда Джакова. Камен Старчев е лаконичен в своя коментар в настоящия времеви континуум на политически катаклизми – военни конфликти, надвиснали диктатури и идеен сблъсък на фона на глобалните екологични проблеми с помитащи урагани, пожари и земетресения.

“Влошаване на времето” не чертае апокалиптично съществуване на човечеството днес, не прогнозира, не заклеймява, но изгражда почти невидими състояния на тук и сега във всекидневието ни. Авторът изважда онези детайли от действителността, които са лишени от конкретност, функционалност или тежка символика. Допълнителното им изчистване откъм форма и цвят и включването в общ композиционен ритъм ги лишава от всякаква възможност за сюжетност и поучителен наратив. Пише още тя.

"Останалата част от страната"

В неформален разговор с нея тя сподели, че творбите на художника (характерно за него) са специално създадени за пространството на галерията, която дава изключителни възможности за автор да разгърне максимално идеите си, неограничаван от мащаба ѝ.

Особено важно е, според нас, когато зрителят влезе и разгледа изложбата да се зачете в заглавията, в които на първо четене открива, че са взети от прогноза за времето. Това, вероятно е провокативна реплика в опит за мълчалив диалог между художника и публиката, защото това влошаване на времето е само знак, по-скоро лингвистичен към изображенията в творбите му. Всъщност, при Камен Старчев заглавията никога не са вмествали в общоприетото, а са продължение на изобразителния му разказ или мотото му. Но всяко от тях по-скоро отвежда към философския смисъл и на уж тривиалното определение на сюжета, в случая на всекидневния интерес към прогнозата за времето.

"Студен фронт"

По повод на други свои изложби  Камен Старчев бе казал за „въпреки.com”: „Различно избирам названията на изложбите си. Понякога минава много време, докато намеря точно какво да бъде заглавието. Понякога вариантите са много близки, но търся това, което най-точно би могло да е в хармония с изложбата. При картините заглавията си идват понякога сами. Изведнъж се появява и е то. Друг път ми трябва време, за да намеря каква точно да бъде думата или какъв да бъде изразът. Защото, ако не е точно ��аглавието, може да подведе зрителя в неправилна посока. Трябва да е абсолютно точно… Има случаи, когато вече имам заглавието и правя картина, която е част от цикъл, който вече съм започнал и знам какво е заглавието.“

"Нахлуване от Изток"

В сегашната изложба „Влошаване на времето“  на Камен Старчев в САМСИ, ако подредите заглавията на произведенията му само като текст, ще прочетете синтезирано в какво ВРЕМЕ живеем и защо му се подчиняваме или допускаме да го приемаме. Но всеки има своя прочит и чувствителност към случващото се в нашия свят в глобален или личен план. Авторът безкомпромисно ни го (подс)казва.

"Повишена вероятност"

Преди време по повод участието си в Есенните изложби в Пловдив 2015 под надслов En passant /Ан пасан (популярен термин от шахматната игра, но е и израз на френски, който означава мимоходом- б.а./ Камен Старчев каза тогава за своите творби пред „въпреки.com”, че се стреми да създава конкретно усещане, но не може да го предаде с думи. „Най-хубавото във визуалното изкуство е, че не може да бъде предадено с думи. Със сигурност има история на някакви представи, които са се редували в съзнанието ми”.

Оттогава са минали 10 години, но художникът с всяка своя изложба, а той почти всяка година представя нова експозиция в различни галерийни пространства, но и се връща към някои от тях, като че ли да им предаде своя нов поглед и вълнения от света, в който живеем по своя си избран път на артист.

Пред "Намалена видимост"

Камен Старчев минава през различни етапи – от следването на скулптура в Националната художествена академия през пърформанса и видеото до професионалното занимание с електронна музика и графичен дизайн. Днес повече от 20 години той работи единствено с компютър и един от малцината художници, които виждат нови хоризонти отвъд битовото приложение на векторната графика.

Неговото обяснение за работата му е, че е избрал тази техника, защото му дава възможност да постига образ такъв, какъвто би искал да направи – максимално изчистен, колкото е стерилен, толкова и не е. „Вече с времето това се превръща в един инструмент, не е самоцел. Не съм маниак на тема дигитално, въобще, нови технологии. Това случайно се оказа, че ми пасва и ми върши работа. Затова го ползвам. За мен създаването на изображение е много интересно, възможностите са безкрайни. Човек, ако реши да се занимава с това, може да потъне…“.

Изложбата на Камен Старчев „Влошаване на времето“ в САМСИ продължава до 13 април. Потопете се в този свят като зрители, специално е преживяването. ≈

 „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

P.S. на редактора на „въпреки.com”: Не случайно на водещата снимка на публикацията са Камен Старчев и баща му забележителният скулптор Валентин Старчев. И Леда Старчева, сестрата на Камен беше на изложбата. И тримата са прекрасни автори, от които се възхищаваме, обичаме. А те са и много различни като артисти, но много свързани, много повече, отколкото е прието почти като шаблон, за доброто сплотено, обичащо се семейство. Принципно, те не пропускат и изложби на колегите си. Да е живот и здраве, през есента очакваме юбилейна изложба Валентин Старчев в Националната галерия.

Камен Старчев

Защо написах това, защото знам, че Стефан Джамбазов (1951-2021) би искал…а и той умееше много по-дълбоко да вниква и разбира Камен…

[vprki]

Художници помагат на художници - Благотворителна акция

Съюзът на българските художници организира пролетна благотворителна акция, в която всеки изкушен от изкуството може да придобие оригинални художествени произведения на знакови съвременни творци. Инициативата е на художници, членове на СБХ, за набиране на средства за подпомагане на колеги в тежко здравословно състояние.

Благотворителната акция е в дните 1, 2 и 3 март – събота, неделя, понеделник от 11:00 до 18:00 часа зала 1А, СБХ – Шипка 6, съобщават организаторите.

Авторите, творбите и цените са специални! Участниците даряват всички средства от продажбите.

Имената на участващите автори ще се актуализират всекидневно, следете публикацията в сайта на СБХ.

Художниците, обявили участието си досега: Атанас Атанасов, Аделина Попнеделева, Бранко Николов, Васил Колев, Веселин Дамянов – Вес, Веселин Симеонов – Веско,  Вихрони Попнеделев, Георги Георгиев, Георги Ружев, Гергана Табакова, Гълъб Гълъбов, Дарина Пеева, Дарина Цурева, Десислава Минчева, Десислава Унгер, Десислава Христова, Дея Вълчева, Димо Колибаров, Долорес Дилова, Евгени Недев, Екатерина Петкова, Екатерина Раденкова, Елена Иванова, Елена Панайотова, Елеонора Друмева, Емануела Ковач, Зоран Мише, Иван Кюранов, Иван Хаджийски, Йово Панчев, Калия Калъчева, Калина Христова, Камен Старчев, Капка Кънева, Кирил Харалампиев, ��ръстьо Тодоров, Катрин Томова, Леда Старчева, Любен Генов, Людмил Георгиев, Мария Райчева, Милена Атанасова, Мими Добрева, Момчил Георгиев, Никола Енев, Нина Русева, Нора Ампова, Онник Каранфилян, Петя Денева, Росен Тошев, Росица Гецова, Румен Атанасов, Румен Скорчев, Сашо Стоицов, Светлин Русев, Светлана Мирчева, Слав Недев, Стефан Божков, Станимир Генов, Станислав Памукчиев, Стоян Илев, Стоян Йоргов – Теката, Теодора Дончева-Теч, Цвета Петрова, Явора Петрова, Яне Гаджев.

Долорес Дилова, член на ИБ на УС на СБХ и Любен Генов, председател на СБХ

За мнозинството от тях сме публикували текстове във „въпреки.com” и не само със снимки, като сме представяли техни изложби, вижданията им за света, за изкуството, за личната им мотивация да му се посветят. А сме сигурно, че към тях ще се присъединят и други техни колеги, като ще се приемат творби и в дните на благотворителната изложба. По наша информация към каузата за подпомагане на художници със сериозни здравословни проблеми се присъединяват и автори, които живеят и работят в Австрия, Германия, Белгия…Сред имената са и творци, които напуснаха нашия земен свят, но явно наследниците им са съпричастни към благородната инициатива на СБХ.

Великолепният плакат за събитието е на талантливата Капка Кънева, която е също сред включилите се автори. Той приканва нас – публиката, зрителите, обичащи изобразителното изкуство да станем активна част от благородната кауза! Не пропускайте този момент не само, за да придобием творба на любим художник, а и да имаме своята дан за спасяването на живот! ≈

„въпреки.com”

[vprki]

Станахме на 11 години…

Продължаваме. Стефан Джамбазов е тук и винаги ще е с нас, Въпреки! Нашият сайт „Въпреки.com" днес навършва единайсет години от своето рождение. Чак не ми се вярва, че толкова време е минало.

Обикновени текстовете за нашите годишнини ги пишеше Стефан. С него си бяхме решили, че като станем на пет години, ще направим страхотен купон. Не стана – тогава 2019 той беше след тежка операция и първата химия…Казахме си тогава, като станем на десет години…Последното, което написа в тази наш своеобразен празник беше когато станахме на 7 „Вече сме в първи клас!“ Два месеца и един ден след това отлетя…

Една от последните снимки на Стефан Джамбазов (1951-2021) при откриването на фотоизложбата му "Андрей Даниел - последните седем години" в галерия "Академия, 7 януари 2021

Но преди това си казахме много неща в последния ден, едно от които беше: „Продължаваш сама, защото Въпреки сме само ние…“ Обещах и си изпълнявам обещанието, доколкото мога. Не мога да снимам, пълно бездарие. Не може без снимки, поканих наш приятел, с него и прекрасното му семейство ни свързват  срещи и преживявания по фестивали и културни събития. И така продължаваме със Стефан Марков, който е част от екипа на Въпреки от пролетта на 2021 година.

При връчване на Националната награда за живопис “Владимир Димитров-Майстора” в ХГ в Кюстендил, 1 февруари 2014

На 14 януари 2014 година в интернет пространството се появи сайтът „въпреки.com” с разговори с чудесните творци - певицата Александрина Пендачанска и писателя Георги Господинов, както и с неговата и не само негова преводачка - Мари Врина – Николов. Една жена, която работи толкова за България, колкото много наши институции тук и зад граница съвсем не успяват да правят. Щедростта и прия��елството им бяха като поличба и вяра в нас. Започнахме с тези хора не само защото са прекрасни творци, но и хора с гражданска позиция. Георги Господинов и Джиджи, както приятелите наричат Пендачанска, винаги са били и сред хората в защита на демокрацията и свободния човешки избор.

Стефан снима скъпите ни приятели Катрин Томова и Филип Зидаров

И това беше нашата цел през тези вече единайсет години – да се срещаме с хора, които са прекрасни творци, но и хора с ярка гражданска позиция. Които не се крият зад изкуството, а се опитват да го направят част от общественото битие. Защото това „въпреки” освен преодоляване е и противопоставяне на бездуховността, липсата на култура в обществото не само като изкуство, но и като общуване.

Представяме поредния ни проект в Дарик радио, 2019

Не можем да не благодарим на хората, които ни помогнаха тогава преди 11 години като Анна Стоева, тогава приятелка на нашия син, а вече отдавна са семейство и имат прекрасно момченце, и брат ѝ Васил Стоев - за техническата поддръжка на нашия сайт, за интелектуалната провокация от страна на нашите деца – Ирина и Давид, на Камен Старчев и неговата прекрасна съпруга Маргарита Янчева, на които дължим графичното изображение на нашето лого, вдъхновено от поезията на Атанас Далчев. Малко след като нашият сайт се появи в интернет  пространството  и ние се опитвахме да разказваме за изкуството като неотменна част от развитието на обществото срещнахме Албена Спасова, един от създателите на Международното триенале за сценични изкуства, която ни каза, че трябва да кандидатстваме по проекти. Дотогава бяхме само изпълнители на местата, където сме работили. Кандидатствахме в НФК и получихме за проекта ни „Критичен поглед“ 1000 лв., струваха ни се десет пъти повече, но вече можехме да каним автори и да плащаме… 

С Андрей Даниел, октомври 2017

Оттогава с нейната благословия продължаваме с проектите не само, за да развиваме и да имаме много качествени и авторитетни автори, а да създаваме проекти като менажираме важни теми и проблематика в областта на културата и изкуството. Благодарим на хилядите наши читатели и приятели, които ни повярваха още от първата година.

Специално държа да отбележа в този контекст забележителни личности, творци и мислители, които вече не са между нас – проф. Андрей Даниел, Марин Бодаков, проф. Ивайло Знеполски, проф. Ивайло Дичев, проф. Вера Ганчева, Людмил Тодоров, проф. Иван Димов, Любен Зидаров, Димитър Грозданов, Христо Карастоянов…

Стефан Джамбазов и Любен Зидаров...

В тези години имахме подкрепата на Националния фонд „Култура”, както и на Културната програма на Столична община, благодарение на които имаме възможност да привличаме и автори, които са сред елита на нашата научна и интелектуална мисъл. Подпомогнаха ни преди време за една година и от Фондация “Америка за България”. Създадохме и прекрасни партньорства, които продължават с държавни и неправителствени организации в областта на културата и изкуството. Списъкът е дълъг.

Ще си позволя и едно лично признание за изминалата 2024 (анализ за нея очаквайте в следваща публикация). Обмислях да приключа с кандидатстването по проекти и да огранича публикациите във Въпреки. Но точно приятелите и мисълта за обещанието ми към Стефан ми помогнаха да преодолея в себе си този момент на тъга и съмнения…И Въпреки два нелепи инцидента на път за театър и изложба, които наложиха операция, придвижване с патерици, не се отказах. Само си обещах да не бързам толкова, колкото и да ми е трудно, дори на тези вече съвсем не малко мои години…

Стефан Джамбазов

И така - продължаваме. Стефан е тук и винаги ще е с нас. Въпреки е идея на Стефан Джамбазов –  още от програма „Христо Ботев“ на БНР, после в Инфо радио и РФИ, които отдавна ги няма. Стефан отлетя към Небесата преди почти четири години  на 15 март 2021 година. Осиротяхме Въпреки, аз, децата ни, приятелите…Продължавам с Въпреки, с нови проекти и не само, защото му обещах. Те не са мои, те са наши със Стефан. Щедър, почтен, талантлив, той умееше да обича и да се раз��ава, както умеят целунатите от съдбата и небесната светлина. С него щастието беше безкрайният дар, с който всички ние бяхме благословени! Работи до последния ден на живота си, Въпреки, че особено в последните месеци минаваше през Ада, без да се оплаче…Датите и часовете на файловете в лаптопа му са го документирали. Всичко е подредил, работейки до последно. Въпреки и не само има забележителния му архив – текстове, фотографии, филми, идеи. Вероятно, много от нашите читатели са забелязали, че почти няма публикация без негови авторски снимки или цитат от негови текстове. И така ще бъде… Така, че Въпреки, сме ние двамата и продължаваме. Благодарим на нашите автори, на приятелите, които ни подкрепят и ни вярват, на всички, които ни харесват и на тези, които не ни харесват. Нали сме ВЪПРЕКИ…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимките са на приятели

P.S.: Няма да има купон, защото не е възможен без присъствието на Стефан. Той е тук, съветвам се с него, изключителен редактор, рамо, любов. Не съм религиозна, занимавала съм се твърде много с физика и знам, че енергията не изчезва, а преминава в друго състояние. Така, че честит ни общият ни рожден ден, Стефане! Наздраве за нас и за „ВЪПРЕКИ“!

[vprki]

Талантливи автори са номинирани за Националната награда за скулптура

На първи ноември, Деня на Народните будители в градската художествена галерия „Владимир Димитров-Майстора“, Кюстендил, традиционно ще бъде връчена Националната награда за скулптура „Академик Иван Лазаров“. Петимата номинирани за нея са Георги Минчев, Емил Попов, Зиятин Нуриев, Снежана Симеонова и Стефан Лютаков.

В къща-музей „Иван Лазаров“ в София на 24 октомври 2024 бе проведено заседание на журито, което определи петимата номинирани. Хубавото е, че вече се реализира идеята на инициатора проф. Валентин Господинов, директор на Художествената галерия в Кюстендил и преподавател в НХА, Наградата да бъде възобновена 2021, след като връчването ѝ за последен път бе през 1987 година. И журито да заседава именно в Дома на изключителния скулптор Иван Лазаров, което до скоро не бе възможно.

Ивайло Аврамов при получаване на Наградата, 2022

Журито е в състав Ивайло Аврамов, носител на Наградата 2022 (председател), Галина Лардева, Емил Бачийски, Иван Русев, първи носител на високия приз след възобновяването му 2021, Камен Цветков, Кирил Василев, Николай Колязов, Мариана Каракостова (представител на Министерство на културата) и Кристиян Иванчов (представител на Община Кюстендил).

В Деня на народните будители на 1 ноември 2024, от 12 часа ще бъде обявен новият лауреат на годишната Национална награда за скулптура „Иван Лазаров“. Официалната церемония по връчване на наградата ще се проведе в Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“ в Кюстендил. В същия ден в галерията ще се открие изложба на миналогодишния носител на наградата изключителния Крум Дамянов.

Крум Дамянов и Валентин Господинов при връчване на Наградата, 2023

Иван Лазаров е забележителен автор с огромни заслуги и постижения в скулптурата и с изключително въздействащи произведения. Три пъти е избиран за ректор на Националната художествена академия, дългогодишен преподавател в катедра „Скулптура“ в НХА, академик на БАН и най-вече човек и личност, борил се системата за паметници и въобще за избора на паметници в България в периода преди 1944 година. Той е автор, оставил изключително огромно наследство след себе си, един от най-изявените наши модернисти. На този фон неговото творчество и неговата дейност ��зпъкват и са много важни и се радвам, че наградата е възстановена и ще бъде отправена към съвременната българска скулптура.

Академик Иван Лазаров (1889-1952) е виден скулптор и художник, роден на 2 октомври 1889 г. в Карлово. Възпитаник на скулптора Жеко Спиридонов, Иван Лазаров специализира в Германия, след което се завръща в ��ългария. Той е преподавател по скулптура в Държавната художествена академия (1919-1952) и неин директор (1932-1935; 1937-1939; 1943-1945). Основател и първи директор е на Института за изобразителни изкуства при Българската академия на науките (1948-1952). Сред най-емблематичните творби на акад. Иван Лазаров са “Те победиха”, “На нож”, “Очакващи жени”, “Еснафи”, “Плачещи жени”, “Берон” (бронзов бюст в Борисовата градина в София), паметник на гроба на Димчо Дебелянов (в Копривщица). През 1968 г. къщата и ателието на акад. Иван Лазаров са превърнати в музей.

Припомняме, че за първи път наградата на негово име е връчена през 1973 година. Носители са Димитър Бойков, Любомир Далчев, Величко Минеков, Димитър Димитров. Следващата 1974 година след наградените е Валентин Старчев. В годините са награждавани Галин Малакчиев, Крум Дамянов, Секул Крумов, Борис Гондов и много други. Някои от тях са удостоявани неколкократно. Имало е и колективни награди. Последната 1987 година наградата е връчена на Павел Койчев, който бе номиниран и в първата година след възобновяването ѝ 2021.

Иван Русев при получаване на Наградата, 2021

„Първият носител на новата Национална награда за скулптора „Академик Иван Лазаров“ е скулпторът Иван Русев.“ Обяви тогава председателят на Съюза на българските художници Любен Генов на церемонията пред Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“ в Кюстендил.Тя се състоя на открито заради противоепидемичните мерки заради Kovid-19.

2022 година ��аградата бе връчена на скулптора Ивайло Аврамов, а сред номинираните бяха и  Снежана Симеонова и Стефан Лютаков, които са и сега. А Емил Попов бе номиниран при възобновяването на Наградата 2021.

За повечето от номинираните сме писали неведнъж във „въпреки.com” и може да прочетете тук, тук  и тук.

И петимата номинирани тази година са забележителни творци, за което може да поздравим журито за избора и оценката. Ето и много кратки подробности за тях:

Георги Минчев

Георги Минчев е преподавател, завеждащ катедрата „Скулптура“ във факултета по изобразително изкуство на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ във Велико Търново. Има множество самостоятелни изложби в страната и участие в колективни експозиции. Но като че ли е повече известен извън България. Негови мащабни пластики има в Япония, Съединените щати, Германия и други страни. Неговата работа „Фрагменти от нещо цяло“ е експонирана в центъра на Ню Йорк пред голям бизнес център, избрана след конкурс, в който участват художници от цял свят.

Снежана Стоименова

Снежана Стоименова тази година беше сред творците, поканени от проф. Галина Лардева, куратор, на Есенните изложби в Пловдив под мотото „Приземяване“. Във въвеждащия си текст тя написа: „В двора на къща „Мексиканско изкуство“ е голямата лейди на българската скулптура Снежана Симеонова. Тя е един от най-��рекрасните ни автори, скулптори. Силна и мека, фина и категорична. Много смела и в същото време много женствена. Дворът на Къщата на Мексиканското изкуство е различен с нейните неща.“

Стефан Лютаков

Проф. Станислав Памукчиев в текста си за откриването на току-що приключилата изложба на Стефан Лютаков в галерия „Арте“ написа: „Творческият резултат на Лютаков е резултат на сплитане на личната съдба, с коле��тивния патос на едно поколение скулптори, които имат своето определение в еволюцията на разбирането на вътрешния, иманентно присъщ, формално – пластичен актив на скулптурната форма - път в усвояването и работата с актива на експресията на чисто пластическите идиоми.  Другата особено съществена характеристика на тяхното човешко и творческо съзряване е формирането на чувствителна, болезнена рефлексия към истината – понятие, което бе политически увредено от обещанието за светло историческо бъдеще.

Емил Попов

Когато говорим за това поколение скулптори, някак естествено изброяваме – Емил (Попов), Ангел (Станев), Иван Славов и (Иван) Русев, Зиятин (Нуриев), Лютака и Коста (Костантин Данев), Светла му памет. Поколение с общ родов белег – достойни в дългата културна традиция, с професионален морал и отговорност, всеотдайност и много работа. Общият белег на бягство в свободни територии, неорани и незасети полета на новата, модерна българска пластика. В похода за нова скулптура, те наследиха (Любомир) Далчев, Галин (Малакчиев), Кольо Желязото  (Никола Терзиев), Павката (Койчев), Крум (Дамянов) и Старчето (Валентин Старчев), с техните усилия за изразителна, силна, авторска, пластическа лексика. Наследиха порива за свобода и за истина – помътнели и поругани от идеологически доктрини и клишета.“

Зиятин Нуриев

А ние очакваме кой от тези талантливи скулптори ще държи в ръцете си статуетката, която се  връчва на лауреата, копие на умален модел на изваяна преди повече от осемдесет години от класика на българската скулптура Иван Лазаров фигура на духовника Пимен Зографски. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив

[vprki]

Към света на неговата неприспособимост или художествен прочит на Георги Рупчев

„В налудната ни реалност, съвместяваща плоскоземци и напреднал изкуствен интелект, артистите също мобилизират своя инстинкт за приспособимост и преразглеждат – напасват, нагаждат реакциите си към новите екстремни условия. Георги Рупчев, обратно, обявява поезията за средство на съпротива.“ Пише Мария Ландова /на снимката/, художничка, арт журналист и продуцент във въведението към изложбата си  „Черната кутия“ в една от залите на СБХ на „Шипка“ 6.

И продължава: „Съпротива чрез изкуството и избор да съществува на ръба, извън зоната на комфорта. „Поезията е инстинкт за неприспособимост, а сега са времена на приспособление“, казва Рупчев в интервю през 1994. Той нарича своето/моето поколение от втората половина на ХХ век поколение на „страстното разпиляване“. Поезията му извира и изтича през процепа между две епохи, разпилява се в „чувството за бавно изчезване“. И това изчезване, това масово отмиране на неповторим поколенчески опит и ценности са в пълен ход и днес.“

От изложбата "Черната кутия" в СБХ

Две изложби на Мария Ландова – „Зоната“ галерия Depoo, представена през май 2023 в галерия Depoo, и „Черната кутия“, открита на 2 септември, рождения ден на Георги Рупчев в СБХ, литературна дискусия, студентски конкурс за есе, поетичен пърформанс – видео, анимация, и като далечна цел – документален филм за поета, са част от активностите по проекта „Инстинкт за неприспособимост", вдъхновен от творчеството на поета. С една цел:да върнем в света все по-отдалечаващата се във времето поезия на Георги Рупчев. За споделеното пред „въпреки.com” на Мария Ландова при откриването на изложбата ѝ „Зоната“, мото, на която бе едноименното стихотворение на поета с препратка към знаменития филм на Андрей Тарковски „Сталкер“ (1979) по романа братята Аркадий и Борис Стругацки „Пикник край пътя“, може да прочетете тук.  Отбелязахме, че  от години нейната галерия с рисунките ѝ е на стената ѝ и във фейсбук и хората, които я познаваме непрекъснато я питахме: „А кога изложба?“. Тя отклоняваше отговора, дори с лек скепсис към себе и това, което прави. А сега разказва за мотива си за тази изложба, която според нея не е съвсем изложба, защото идеята ѝ е друга. Но живот и здраве в началото на септември ще има в галерията на СБХ.

От изложбата "Черната кутия" в СБХ

И сега изложбата ѝ в реалното пространство на една от залите на галерията на СБХ на „Шипка“ 6 се разгръща мощно. В нея, сякаш, извира вулканът на любовта и възхищението към поезията и таланта на Георги Рупчев (1957-2001). И с изложбата си Мария Ландова продължава да задава въпросите си: „Защо почти никой днес не издава Рупчев? Защо поезията му не се изучава в училище?Защо няма достойни за ранга ѝ литературоведски изследвания? Защо няма преводи на поезията му или са пренебрежимо малко? Защо се опитваме да забравим точно тази поезия, която дори заглушена звучи като тътен преди големия трус?

В този проект въпросите винаги ще са повече от отговорите, но си струва да опитаме. Едвин Сугарев пише: „Поезията на Георги Рупчев е особен, рядък случай, чиято значимост надхвърля тази на неговото поколение, а и времето, в което е създадена. Поети като него като че ли принадлежат към друга раса, за която поезията е наистина самоубийствен занаят – или „проява на инстинкта за неприспособимост”, както го определяше Жоро. И именно затова днес, в подлите и малоумни времена, които обитаваме, такива поети са насъщни."

Паметната плоча пред дома на Георги Рупчев

Миналата година през септември пред дома на поета на ул. „Христо Максимов“ 20 в София.бе поставена паметна плоча  „Поезията е инстинкт за неприспособимост“ Георги Рупчев, поет и преводач 1957-2001. Неин автор, направил т��ва напълно безвъзмездно, е великолепният Камен Старчев, чувствителен, талантлив артист. За тази, преди всичко среща с поезията на Георги Рупчев може да прочетете тук.

А ние се връщаме към изложбата „Черна кутия“ на Мария Ландова, Потопете се в този свят. Тя продължава до 16 септември.

Откриването на изложбата в СБХ - от ляво на дясно Калин Николов, Валентина Рупчева, Мария Ландова и Долорес Дилова

Публикуваме словото на изкуствоведа и художник Калин Николов, приятел на Георги Рупчев при откриването на изложбата. В него са споделени съкровени преживявания с поета и отношението му към човека, света, изкуството. Благодарим на Калин за жеста към нас, приятелството му и текстовете му.

КЪМ СВЕТА НА НЕГОВАТА НЕПРИСПОСОБИМОСТ

Само на метри и от Жоровия дом, и от училището, в което бе учил, е пазарчето Ситняково,  където някога работеше един електротехник, сляп. Завърнал се от Франция при близките си, той разказваше, че е  бил нает да бъде работник, помагач на Пикасо. Знаех, естествено, кой е големият художник още преди училище и с невероятно страхопочитание гледах това сляпо лице, не само виждало и подреждало картините, а всекидневно разговаряло с великия гений на ХХ век. Разказваше примерно как са купили имота на Пикасо в Мужен, близо до Кан; как художникът е разписал една покривка в ресторант и нарисувал нещо на нея, така платил вечерята си, вместо с пари; и как се била родила идеята за гълъба… Години след това го потърсих, исках да опиша каквото ще ми повтори за Пикасо, а се оказа, че всичко е било само в неговото желание и въображение. Странно е, защото като през 1973 художникът Петър Доев му занася „Работническо дело”, където поместват, че испанецът се е  поминал, той  е плакал истински. Със слепите си и през слепите си очи са текли сълзи... Странно беше,  че неслучилото е живяло в душата му повече от истината. А може би по-истинско и от действителността...

Портрет на Георги Рупчев, нарисуван от Калин Николов

Така пресечна точка между поезията и изобразителното изкуство в творчеството на Георги Рупчев са дълбоките метафори, върху които той формира темите си, фундаментални за философската му образност. Любимата му картина беше „Бягство към Египет” на Караваджо, но си го спомням истински погълнат от „Съдът на Парис“, пресъздаден от Макс Клингер. Не мога да пропусна и имената на странните художници, извели несъзнателното, съня, освободеното въображение като напълно несходните с епохата си Николас Абрахам Абилгор (1743 – 1809) и Йохан Хайнрих Фюсли (1741 - 1825). Вторият е впечатлявал Фройд… Самият му респект пред подобни имена подчертава посоката на естетическите форми в  освобождаване на мисълта от матрици и разпадане на границите чрез усложняване на формата, изпълването ѝ с митологеми.

От изложбата "Черната кутия" в СБХ

Обстоятелствата бяха лишили Жоро от страха, който изкуството отчаяно жадува. Екзистенциалният страх, както наричаме това износено. Но не е в моите възможности да обяснявам силата на неговата поезия и спирам: чувстваме я ,обаче, издълбоко дори когато Дьорд Сонди ни прочете през 2007 година финалните строфи на поемата „Смъртта на Тибалт“, преведени на унгарски…

Миналата година пред дома на Георги Рупчев бе открита паметна плоча, беше 10 септември,  бе рожденият ден на неговата съпруга, Валя, благодарение на която той изживя истинския си  живот. Тя го дари с атмосферата да работи, помагаше му във всичко, а и имат най-прекрасна дъщеря.

От изложбата "Черната кутия" в СБХ

Днес е 2-ри  септември, рождения ден на самия Жоро. И се открива изложбата на художничката Мария Ландова с допълнителната идея да се състави жив архив от спомени за него, бяха записани важна част от неговите близки и приятели, а тази инициатива ще продължи и след изложбата.... Мястото, което е добро да отрази Жоровия дух, е и тук, на „Шипка“ 6. Изобразителното изкуство минаваше през неговия интелект и поезията му. И заемаше абсолютно видима позиция във възгледите му. Да подчертаем обаче, че когато излязоха преводите му на Джон Ленън, там той и приятелите му бяха поместили и рисунки на Ленън, като друго рисуване, едно рисуване от сърцето, чисто, игра – и нека подчертаем, че бунтарската субкултура у нас пое именно духа на Ленън и го положи в ядрото в изграждането на своя бунт...

Днес, обаче, ще преповторя, имаме повода да кажем, че поред с толкова места,  Георги Рупчев се вписва много  дълбоко и тук. Но това става част в този момент, заради изложбата, която откриваме с творбите на Мария Ландова, достатъчно стойностно име в средите на художниците, артжурналистиката, документалното кино и съвременния градивен, обновителен процес в художническото образование.

От изложбата "Черната кутия" в СБХ

Мария Ландова положи неимоверни сложни ходове да покаже идеите си не толкова в контекст на един поетичен свят, който я приобщава с драматичната си интонация, но в синтез. За мен най-силното е, че изобщо не става дума за илюстрации, за асоциации, за отражения или препратки към и от прочетеното. Напротив, тези творби, изпълнени в нелесна технология и преведени после в материал, ни действат напълно творчески цялостно, самостоятелно и мащабно. Ще ми бъде лесно да обясня последното с формалната биографичност на самата Мария: стенописец е, мисълта ѝ върви към монументалното, изградила е и е запазила смелост към мащабните пространства. Но пък успоредно на това, интелектуалната ѝ машина изработва вече няколко години всеки ден във фейсбук едни неистови визии, и ни представя нарисуваното и в друга форма – то е наситено от непосредстености, от сблъсъци, ходене на някакви човечета-чертички надолу и нагоре, влачене на сенки, неотърваване от сенките, чакане на асансьорите към отвъдното и все някакви тълпи... Светлината от обичайната се превръща в друга, странна, ефимерна, светлина, която има фобия от своите слънчеви посестрими. По едно време обществото делеше странните хора на все пак „здрави необикновени, необичайни“ и „нездрави такива“. Не, че тук имаме неща за прикриване, за неприемане, обратно. Но това не е от здравото изкуство, защото обърква позитивизма ни, контрира уравновесеността ни, въздейства на страха ни, подсеща ни за небитието и ни тласка в реалност, която добре съзнаваме, но не искаме да помним; ние сме точки от някакви присъствия, които чакат своя ред, прецакани или полупрецакани съзнания. Да не попадаш сред този точно свят, а друг, всъщност, едва ли имаме...

От изложбата "Черната кутия" в СБХ

Тази изложба ме подсеща за нещо и конкретно. Че писателите и поетите около Жоро, но не само, това при тях е силно търсено и с традиция, живееха в среда, бяха част от всички ни. А художниците - не. Те винаги са си били самодостатъчни. Това е изложбата на нещо друго.

Когато с Жоро се запознахме, първите ни споделяния се случиха около новелата „Смърт във Венеция“ и  романа „Вълшебната планина“, и двете прочути творби на Томас Ман. Там на планината, героят Ханс Касторп успява да превърне скромната материя на своя напълно прозаичен дух  в сложна мисловна плазма, способна да прозрява. Касторп, обобщаваме за по-лесно чрез Уикипедията, претърпява особено „повишаване“ на личността си, което, по думите на самия Томас Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени приключения, за каквито долу в „равнината“ никога не би могъл дори да сънува. Как върху тази ваша обща с Жоро, Мария, Подуенска планина сте се „повишили“ в прозрящи? За мен, един от онези в долината или низината, остава обяснението и то съвсем не е особено рационално.

Мария Ландова

Винаги съм приемал конкретното възвишение, странно кухо, а то е и такова, с едни подземни канали, някогашни складове за боеприпаси и военни материали, чиито няколко входа – сега в ръждиви решетки, а някога напълно отворени - стърчаха някога из картофените ниви от улица „Христо Максимов“, Жоровата улица,  нататък до хоризонта. И ми се струваше, че там вътре в хълма или каквото е Подуене, е и страхът, подземното царство, обителта на сенките, тайната на кръговото време на нашето съществуване... Може би вие чувате и „виждате“ това там?

Калин Николов

Днес е рожденият ден на Георги Рупчев. Не е като да го има, но едни ще чуем невидимо гласа му, а други ще бъдат сетивни за силата му. И в двата случая благодарим за повода!

(Думи при откриването на изложбата „Черната кутия“ на Мария Ландова, от нейния колега Калин Николов, 2 септември 2023 г.)

А за финал публикуваме стихотворението „Зоната“ на Георги Рупчев, включено в едноименната му стихосбирка 1996 година. А НИЕ сме в Зоната, знаете, нали? Четете поезията на Георги Рупчев.

Георги Рупчев

ЗОНАТА

Това е земята ни, ние градим, тя събаря

и градиме наново, но тука оставаме,

и гадаем кога ли и как ще удари,

и къде ли и как да отидем тогава.

Беше страшно в началото,

после страхът попремина,

постепенно привикнахме да сме заплашени.

Вярно, побягнаха някои. Ала малцина.

По-далече оттук страховете си плащат.

Други останаха да спекулират с имота,

но излезе, че няма ни кой, ни защо да го купи,

и тресе ни нас всичките тука живота,

под небитието ни захлупен.

То и кражбите вече са станали рядкост,

малко сватби се вдигат, не викат оркестри,

но човек има право да си търси радост

и каквото харесва - това да намери.

Оградени сме с грижи, но грижи човешки:

и ни пазят, и идват да видят ��акво ни е,

и ни пращат храна, за дечицата - дрешки,

и записват, сумтят и си тръгват разстроени.

Мъртъвците са малко, вървят по реда си,

манастирът и черквата повече празни са.

Ние живи сме, попът за здраве ни ръси,

а земята разлюшква камбаната.

Не пропада небето, поглеждаме рядко нагоре,

но земята замахва - огромна, издънена.

Пребояхме се вече - какво, че сме хора.

Не ни иска земята, земята ни пъди.

Но къде да се скрием, какво да издебнем?

Друго място не знаем, навярно и няма.

И не питаме вече къде да се денем.

Все едно. Само чакаме. Чакаме само

Останалото е мълчание, тъга и го знаем, неприспособимост, но ако имаме куража да си я позволим… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Изложбата „Корабът на Калигула“ на Камен Старчев е код към нашия свят

 „Изложбата може да съдържа остатъци от представи за хипотетични и действителн�� места, събития и артефакти, свързани с неуспешни опити за възкресяване на миналото в името на бъдещето.“ Така с едно изречение художникът Камен Старчев /на снимката/ ни въвежда в невероятната си като усещане за зрителя изложба „Корабът на Калигула“ в столичната галерия „Стубел“.

Преди време по повод участието си в Есенните изложби в Пловдив 2015 под надслов En passant /Ан пасан (популярен термин от шахматната игра, но е и израз на френски, който означава мимоходом) Камен Старчев каза за своите творби пред „въпреки.com”, че се стреми да създава конкретно усещане, но не може да ги предаде с думи. „Най-хубавото във визуалното изкуство е, че не може да бъде предадено с думи. Със сигурност има история на някакви представи, които са се редували в съзнанието ми”. И така продължава в годините като неподражаем артист да ни въвежда в своите тревоги, вълнения за времето, в което живеем и как  вместваме в него и миналото, и бъдещето. Художникът не обича да обяснява с думи какво е искал да каже, освен в случаите, когато произведенията му са придружени с текст („Пречиствателни станции“ I и II, 2013) или са направени по конкретен текст („Тайната на машините“, 2019, по Ръдиард Киплинг).

Галеристката на "Стубел" Росица Доганджиева и Камен Старчев

Дори бе нарекъл изложбата си в галерия „КО-ОП“, 2019 „Без звук“, като че ли още веднъж да потвърди, че образът не се нуждае от друг шум около себе си, най-вече словесен. Но картините му „говорят“ доста силно, до степен, че те превземат. „Те звучат като предупреждение – някакви апокалиптични предсказания, които са далеч от простата красота и по-скоро се доближават до кошмарите на нощта и предизвикателствата на деня.“ /Мария Василева за „въпреки.com”, може да прочетете тук . /  Катаклизмите са свързани както с природата, така и с човешките демони от жаждата за величие до падението и неминуемото унищожение. И това, сякаш е заложено в природата или заложено от съдбата и рано или късно остава като видение или представа за пепел.

С това усещане за тишина и вглъбяване, едновременно с емоция и дълбока мисловност, Камен Старчев  ни представя експозицията си "Корабът на Калигула". Тя включва 10 голямоформатни произведения в характерния за артиста начин на изразяване. Отново, както и при други свои изложби творбите са създадени от художника специално за пространството на галерия „Стубел“. Всички творби, някои от които с размери до 3 метра, са изпълнени с характерния му избор на материала вече от години – пигментен печат върху памучна хартия. Този път монохромни като колорит. Повече  от 15 години той работи единствено с компютър и е от малкото художници, които осмислят отвъд общоприетото приложение на векторната графика. Абсолютната категоричност на рисунките и безупречната външност са първото, което ги отделя от средата.

По повод изложбата си Камен Старчев споделя пред БНР: „Тя съдържа остатъци от представи за хипотетични и действителни места, събития и артефакти, свързани с неуспешните опити за възкресяване и възраждане. Възкресяване на миналото в името на бъдещето като идея. В случая, ако погледнем фактологията исторически, той не е един кораб, те са няколко кораба, но аз кръщавам изложбата „Корабът на Калигула“, като го изваждам от фактологията с идеята да има символично значение заглавието. Моята цел е да създам една поредица точно от остатъци, от представи, свързани с процесите, които са вечни, процесите, които по някаква причина се правят било то в самата природа или от съдбата, по някаква случайност, или от събития и рано или късно краят е винаги един и същ.“

Самото заглавие на изложбата идва от една история, която в текста си кураторът Йово Панчев накратко разказва, цитирайки статия, както той пише от списание Discovery. “В нея се говори за един случай, в който историята проявява своето усърдие да запази тайните си, а легендата да си остане такава. Да не се поддаде на разглобяването на факти и рационализирането от модерната епоха. Важна страна от поведението на историята, която рядко показва такава опърничавост пред съвременния порив за разбиране и намиране на отговорите за всичко, дори когато това означава избистряне на хоризонта до пълна безнадеждност.“ Коментира той и допълва с текст от списанието: В продължение на векове средновековните рибари, които плавали в спокойните води на езерото Неми близо до Рим, знаели една тайна. Говорело се, че под тихата повърхност на водата се крият гниещите дънери на гигантски древен потънал кораб. Но езерото било миниатюрно, с площ от около квадратен километър. И тъй като нямало друг водоем, свързан с него, какво би могъл да прави там кораб с такива размери?

Въпреки това историите за гигантския кораб продължавали да се разказват.  Рибарите не са могли да знаят, че на дъното на това малко езеро се намират два от най-уникалните артефакти, откривани някога от древния свят. Тяхната история, свързана с ексцентричността на най-прочутия император на Рим и един от най-отявлените владетели на ХХ век, ще продължи хилядолетия - само за да бъде изгубена завинаги в огъня на войната.“ По-нататък в статията се описват различни опити през вековете да се открият и извадят корабите, но техническите възможности в онези времена са били твърде ограничени. И, все пак, през 16-ти век успели да извадят няколко артефакти от дъното на езерото. Едва когато Италия паднала под властта на фашисткия диктатор Бенито Мусолини, корабите  са открити.

Мусолини бил човек, обсебен от наследството на императорския Рим, и работил усилено, за да използва археологическите останки като катализатор на култа към личността си. През 1929 г. Мусолини наредил нещо безпрецедентно: цялото езеро Неми да бъде източено и пресушено. Инженерите активирали древна римска цистерна, която заедно с модерна помпа намалила нивото на водата в езерото с над 20 м. В тинята италианските инженери открили не един, а два огромни кораба. Разкопките отнели години, като вторият кораб бил изваден едва през 1932 г.

Корабите били огромни, едни от най-големите, откривани някога в Древния свят. Най-големият от тях ��ил дълъг 73 м и широк 24, колкото е дължината на самолет Airbus A380. От надписите върху оловни тръби и плоч��и скоро станало ясно, че откритите кораби са плаващите дворци за удоволствия на римския император Калигула. Император само за четири години - от 37 до 41 г., Калигулa оставил името си в историята заради склонността си към садизъм, хедонистични ексцесии и жестокост. През 1940 г. реставрираните кораби са изложени за посетители край езерото в специално построен за целта музей. В нощта на 31 май 1944 г., по-малко от четири години след влизането на Мусолини във Втората световна война, музеят и корабите са напълно унищожени от пожар. Италия е на ръба на поражението. Страната е почти капитулирала, а Съюзническите войски приближават. Не е известно дали пожарите са започнали в резултат на ударите на американската артилерия или на германски палежи…

Камен Старчев

Тази, наистина, непозната история за потъналите кораби на Калигула, не е, както всеки би могъл да се сети за потъването на Атлантида или на „Титаник“ или за срива на Вавилон или за…Но каквото и да е било нещо грандиозно, след това по една или друга причина е изчезнало, както всичко, което се появява – изчезва. Това по свой, едва ли не митичен път, вдъхновява Камен Старчев или по-скоро го провокира да го разкаже, да го сподели със зрителя по своя си неповторим начин. И ни отвежда в свят, уж, изпълнен с вода, с останки от кораби, но изведени в абстрактни форми, сътворени с въображение и силен философски подтекст. И „мълчанието“ на всяка една от изложените творби въздейства като вик, без да ги има хората. Има я мисълта…А художникът споделя: “Може да разглеждаме „Корабът на Калигула“ като нашия свят и нашата цивилизация. Много са вариантите, защото самата идея за възраждане и възкресяване на нещо от миналото с и��перски амбиции е смущаваща. Ние виждаме в момента тече война и виждаме какво се случва. Неуспешните опити за възкресяване на миналото в името на бъдещето са повод да правя тази изложба.

Самата изложба, самите произведения са направени в техника и материали, които аз използвам от години. Когато рисувам се опитвам да вкарвам елементи, които да бъдат разпознаваеми на зрителя и да водят съзнанието му към определени представи, смесвам ги с абстрактни елементи, които сами по себе си биха могли да имат някакво символично значение за зрителя и оттам вече да се комбинират усещания, защото това е езикът на изображението. Винаги съм смятал, че за визуалното изкуство, именно езикът на изобразяване е най-интересното и това е разликата му с другите изкуства. Има неща, които не биха могли да бъдат предадени с думи.“ Отново Камен Старчев се връща и подчертава гледаната си точка и посоката, която е избрал и я следва неотклонно с всяка своя изложба. И те остават дълго в съзнанието ни, в емоционалните ни усещания.

Валентин Старчев и Камен Старчев

За изложбата му СГХГ „Последен репортаж“, 2017 младият философ Валентин Славеев анализира тогава ��а „въпреки.com”: „Защо „последен” и защо „репортаж”? Големите формати на Камен Старчев говорят за край. Въпреки факта, че циклите, които авторът представя, са три, те показват апокалиптичността на настоящето ни. Векторните графики създават контекста на изчерпаност на природни ресурси или на възможности, изобщо. Загатванията за човешко са сведени почти до минимум. Липсва заедността на индивида с другия като него. Общият контекст на изложбата крещи напускане. А това са само отговорите на първоначалните въпроси. Защо това, което виждаме е такова; защо възможностите ни имат предели; защо човешкото стъпва с няколко крачки назад; и защо пред нас е толкова неясно и тъмно.“ /Целия текст може да прочетете тук . /

Следващата 2018 година в галерия „Ракурси“ Камен Старчев беше озаглавил изложбата си „Дневна светлина“, в която с творбите си обследваше за естетското и философско осмисляне на света. Дали е намерил отговора за себе си, или го е оставил на зрителите във всяка своя нова изложба? В този контекст по повод заглавието на проекта му в галерия „Little Bird Place“ „Граница на момента“, 2021 докторантката по изкуствознание Андреа-Филипа Зидарова го бе попитала: „Как би искал зрителя да запомни и усети изложбата, а той ѝ отговорил „като миг между две премигвания“. Може би точно в тези негови думи намираме отговора на въпроса, който поставя настоящата му изява в „Little Bird Place“. Може би точно в това се състои границата на момента.“ /Целия текст може да прочетете във „въпреки.com” тук . /

Припомняме малка част от изложбите на Камен Старчев, защото той почти магически извайва като смисъл контраста между изящната визия и заплашителните послания. И в „Корабът на Калигула“ е вградено това негово поредно противоречие, но което неустоимо и непрекъснато ни привлича като зрители. Изважда ни от унеса на всекидневното ни битие мощно с въображение, артистичност и болка до ��невност към света, в който живеем. Той, както отбелязахме е подготвил експозицията си специално за пространството на галерия „Стубел“. А тя му се „отблагодарява“…

Не  пропускайте тази изключителна изложба, която продължава до 17 декември. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Георги Рупчев: „…прости ми, всичко беше незначително“

„Поезията е инстинкт за неприспособимост“

Георги Рупчев

 поет и преводач

 1957-2001

Това е надписът на паметната плоча на поета пред дома му на ул. „Христо Максимов“ 20 в София.

Тя не е обичайната паметна плоча, закрепена на стената на сграда, а художествена творба на скулптора Камен Старчев, въплъщаваща с таланта и обичта му към поета Георги Рупчев дълбока чувствителност и изящество.

Паметната плоча в памет на Георги Рупчев пред дома му, скулптура на Камен Старчев

Когато тръгнете от входа на 31 училище на ул. „Гео Милев“ нагоре вляво по улицата със странното име „Новооткрита“ на първия завой вляво поемате по улица без име, която изведнъж продължава като „Христо Максимов“. Там на номер 20 е домът на Георги Рупчев. На 10 септември бе открита паметната плоча пред дома на поета и преводач. След това в негова памет се проведе поетично четене в парк „Гео Милев“  с участието на поетите Иван Ланджев, Боряна Кацарска, Владимир Левчев, Силвия Чолева и Стефан Иванов, които прочетоха негови стихотворения разказваха за него лични спомени, а по-младите от тях за въздействието на творчеството на поета. Прозвуча и гласът на Георги Рупчев в изпълнение на забележителната му поема „Голямата земя“.

Паметната плоча в памет на Георги Рупчев пред дома му, скулптура на Камен Старче

Този специален ден е част от „Литературни маршрути“ през есента на фондация „Прочети София“: памет за Георги Рупчев. Затова и при откриването на паметната плоча пред дома му Тодора Радева, изпълнителен и програмен директор на организацията каза: „От 2019 година започнахме да поставяме паметни плочи. Първата ни инициатива беше на Николай Лилиев в кв. „Лозенец“. Миналата година възстановихме плочата на Константин Константинов и бях много щастлива, когато с Мария Ландова се видяхме и тя сподели, че със Силвия Чолева са си говорили колко е важно да поставим паметната плоча на Георги Рупчев. Разбира се, аз нямах никакво колебание да се съгласим и това да бъде следваща инициатива, защото местата на паметта са много важни за един град. През литературата можем да виждаме града по съвсем различен начин, а и в нас самите да се вгледаме.“

Тодора Радева

Съпругата на поета Валентина Рупчева, която имаше и рожден ден в неформален разговор сподели, че с Жоро са се женили през септември, а в този месец е роден и той. Фина, нежна жена, много развалнувана от събитието, от присъствието на хората, дошли да почетат съпруга ѝ разказа: „Първо добре дошли. Благодаря на „Прочети София“, на Мария Ландова, на Силвия Чолева, която такава кампания развихри, че аз в един момент се притесних какво се случва. Но тази паметна плоча…щастлива съм, че се получи нещо толкова силно. Мисля, че повечето споделят това мнение. А дали го е заслужавал – с присъствието си толкова години - вече все по-млади хора цитират неговата поезия. Вероятно е заслужено. Той приживе знаеше, че може малко да е написал, но това, което е написал ще остане да се чете. Ние сме пред къщата, където е израснал. Това е било една малка къщичка в началото. Тази градинка тук е правена от дядо му, Светла му памет. Ние полагаме някакви усилия да я поддържаме. За атмосферата тук, повечето са чували, които не са присъствали, навремето. Чували са за мощните купони, които са се вихрили – къде горе на етажа, къде долу по двора. Имало е тематични вечери – това беше в младежките години, когато все още Жоро можеше да се движи, да контактува свободно.

Валентина Рупчева

Впоследствие тези срещи се стесниха в някакви по-тесни контакти в по-задушевни разговори, къде интелектуални, къде шеговити. Той имаше страхотно чувство за ирония, за хумор, разиграваше нещата, че да не звучат толкова сериозно. Всъщност, като човек, който усещаше значимостта на това, което е направил, той, поне аз не съм усетила, да се величаел в общуването си с хората. Може би, човек, който оценява собствената си значимост, не го прави…Нека разкаже някой друг, защото мнозинството от хората или голяма част от хората са общували с него.“ Обърна се тя към присъстващите, но повечето не искаха да говорят, а само казаха, че го обичат. А Валя Рупчева продължи: „Пропуснах да кажа какъв чаровник беше, въпреки всичките си младежки щуротии, хората го обичаха. Той умееше да се харесва не само на приятелите от неговото поколение, а на техните родители, баби и дядовци, с които си пиеше кафето и питието. Дори там, където не се е пушело, на него му се е разрешавало това удоволствие. Впоследствие се оказа, че умее да общува и с по-малките деца покрай дъщеря си. Той толкова сърдечно си говореше с нейните приятелки. Да е жива и здрава, тя е една от най-големите радости, които му донесе. Някой да каже нещо друго и да ме подкрепи…“. Имаше толкова нежност и обич в думите ѝ…

Георги Рупчев

Поетесата Мирела Иванова намери думите в този специален за всички, дошли на улица „Христо Максимов“ 20: „Невероятно е, че Георги Рупчев или както го наричахме Жоро е вече паметна плоча. Познавам го от 1980 година, имаше невероятна атмосфера в дома му, в стаята му, събирахме се, четяхме стихове, говорихме почти денонощно за поезия. Той четеше и някои от любимите си английски поети, техни различни вариации на преводи. Беше много артистична група. Често тук идваха Деян Деянов, Лили Деянова, Владимир Левчев, Николай Дойнов, Веселин Праматаров…Това са хората, които аз помня от онова време… Често говорехме за това как бихме могли да бъдем още по-полезни. Едва ли бихме могли само да го обичаме, трябва да четем и препрочитаме книгите му.“  Тя припомни, че в края на 90-те години, когато с поета Бойко Ламбовски имаха поетично предаване в БНТ „Петък 13“ – първото е било посветено на Георги Рупчев, големия поет.

Портрет на Георги Рупчев, нарисуван от Калин Николов

А неговият приятел, художникът и изкуствовед Калин Николов успя да сподели: „Улицата доби един знак за Жоровото присъствиеи за Жоровото безсмъртие, отдавна съществуващи тук и отдавна навсякъде, където словото има значение. И се вписва със знайните и незнайни неща. / Неговият текст „Георги Рупчев и отношението му към изобразителното изкуство ( така, както го разбрах)“, Изказване на „Кръгове поетическо време. Национална научна конференция, посветена на 60-годишнината на поета Георги Рупчев“, Институт за литература към БАН – Направление „Нова и съвременна българска литература“, Столична библиотека, 2017, може да прочетете тук . /

И после всички се отправиха към парка „Гео Милев“ нагоре по уличките. А там на избраното място в пространството на парка срещу едно от любимите места на децата „Лабиринта“ стана забележителен празник, не възторжен, а смислен и дълбок, посветен на Георги Рупчев, гениалния поет, както го нарече Стефан Иванов. Всички участници в това поетично говорене и четене на и за поета се съгласиха с определението, макар и да изразиха мнението, че в наши дни то се използва съвсем не винаги заслужено. А Силвия Чолева каза, че „за поетите, може би не трябва да се говори, а да се чете поезията им…“. Имаше невероятна атмосфера, спираха се хората, дошли с децата си на разходка, да послушат, да разберат.

От ляво на дясно: Стефан Иванов, Силвия Чолева, Боряна Кацарска, Владимир Левчев и Иван Ланджев

Вероятно са усетили колко важна за живота им е поезията на Георги Рупчев и не само неговата (или поне на мен много ми се иска). А всичко започна с любима на поета песен на Джон Ленън, изпълнена от Иван Ланджев, който беше и водещ на поетичната среща, и показа прекрасни умения като музикант заедно с китариста Петко Славов. Всеки от тях говори за поезията на Георги Рупчев, като и цитираха други поети за него, за яркото му присъствие като поет и личност. Прочетоха и любими негови стихове, чухме и негов прочит на поемата „Наша земя“.

Владимир Левчев разказа, че поетът, с когото са били заедно в литературния клуб „Димчо Дебелянов“ в Студентския дом на културата, споделял пред приятели за любовта си към поезията на Валери Петров, независимо, че са много различни. По-скоро поетически родства могат да се открият с Александър Вутимски и Атанас Далчев.

Георги Рупчев

Георги  Рупчев ( 2.09.1957 - 28.11.2001). Завършва гимназия в София (1975) и българска филология в Софийския университет (1983). Дебютира като поет през 1980 във в. „Литературен фронт“. През 1981 във в. „Пулс“ е публикуван първият му поетически превод. През 1982 излиза първата му стихосбирка – „Уморени от чудото“.  Следват „Смяна на нощната стража“ (1986; 2004), „Смъртта на Тибалт“ (1989), „Силните на нощта“ (1991), „Зоната“ (1996) и „Приковаване на огъня“ (2001). През 2002 г. посмъртно излиза „Отдалечаване на въздуха“. Превежда от английски, руски. Автор е и на един от поетичните преводи на „Песен на песните Соломонови“ (1992). Сред превежданите от него автори са Джон Ленън[1], Уилям Такъри, Томас Стърнз Елиът, Анна Ахматова, Марина Цветаева, Йосиф Бродски, Николай Гумильов, Лоурънс Фърлингети, Алън Гинсбърг и други.

Към забележителната си поема „Смъртта на Тибалт“ Георги Рупчев пише: „Ако едно музикално произведение може да послужи за епиграф към поема, то в случая това е „Смъртта на Тибалт“ от балета на Прокофиев „Ромео и Жулиета“. Трябва да съм бил петнайсетинагодишен – тогава човек преди всичко усеща, а по-късно узнава и разбира, или поне си мисли т��ка, - когато бях пронизан от писъка на пиколото, приковаван от усилващите се и самотни тимпанени удари – предсмъртния гърч на Тибалт – и още несъвзел се, полухипнотизиран, полувцепенен, бях понесен от почти пародийно гръмкия траурен марш. Цялата тази музикална и театрална машинария…Година или две след това започнах да се пише този текст, хаотичен и неустойчив, поемащ нови детайли, отхвърлящ други, изминал пътя от юношеската категоричност до по-зрялото и откровено незнание, съдържащо все пак нещо като насмешливо съгласие, смелост и ведрост. Така, без да излизам от софийската си стая, се озовах на някакво странно място, където Верона не е Верона, Англия не е Англия, а София не е само София, място, където времената се размиват и сливат. В поемата са вмъкнати много скрити цитати (тези от Шекспир са в превод на Валери Петров). Продължавам да считам обезпокояващото присъствие на Тибалт за съвременно.“

Георги Рупчев

Георги Рупчев е от онези поети, които препотвърждават принадлежността на българската поезия към световните образци. По неговите думи „Поезията е нещо неопределено, което непреодолимо се налага да бъде казано, изкрещяно, прошепнато повече или по-малко право в ухото на Вселената.“ В словото си „Коронован княз на метафоричните състояния“, произнесено по случай 40 дни от смъртта на Георги Рупчев и премиерата на посмъртно издадената му от издателство "Факел експрес" книга "Приковаване на огъня" Иван Теофилов пише: “Още една книга на Георги Рупчев. Ненадейна, но вероятно желана и мислено очаквана от поета. Още един шанс за обичащия поезията да проникне в преимуществата и дълбокото обаяние на тази лирика, с нейния невероятно подвижен, самокритичен дух и изключително богата изразна система. Георги Рупчев принадлежи към съсловието на родените поети. А всеки един от тях идва с определена мисия. И затова той завинаги ще си остане ТОЙ - независимият, гордият инфант на поезията, стоящ над всичко дребнаво и конвенционално: като своеобразна духовна алтернатива, без която не може да има еволюиращо човечество…….. И аз съм радостен от факта, че съм живял в едно и също време с Георги Рупчев, че съм осезавал и носил в живота си неговото достойно и благородно присъствие.“

Лили Деянова и Камен Старчев

А Едвин Сугарев пише: „Поезията на Георги Рупчев е особен, рядък случай, чиято значимост, поне според мен, надхвърля тази на неговото поколение, а и на времето, в което е създадена. Поети като него, като че ли принадлежат към друга раса, за която поезията е наистина самоубийствен занаят – или „проява на инстинкта за неприспособимост” /надписът на паметната плоча пред дома му/, както го определяше Жоро. И именно затова днес, в подлите и малоумни времена, които обитаваме, такива поети са насъщни. Паметта за тях ни напомня за съществуването на една дълбинна автентичност, в която тъмното и светлото се преливат и чиито пейзажи съграждат език, на който проговаря универсумът. Съизмерването на човека с тази именно автентичност и проблематичността на неговите идентификации в един много повече екзистенциален, отколкото социален план, е голямата тема на всичко написано от ��еорги Рупчев.“

Седмица след смъртта му на 28 ноември 2001 г. поетът и издател на „Факел Експрес“ Георги Борисов пише много тъжен, дори болезнен текст в негова памет „Смъртта на поета“, който завършва така: „Прескачайки гробовете, без някому да е вече потребно, множеството се пръсна, сбра се отново на двойки по пътя и тогава дочух - съвсем ясно и точно дочух - изтънелия като дух глас на Георги Рупчев:

Тъй своите огньове приковават

навеки прикованите,

прости ми, всичко беше незначително.“ / целият текст може да прочетете тук /

От ляво на дясно: Веселина Рупчева, Силвия Чолева, Мария Ландова и Светлозар Желев

В края на миналата година в петиция на интелектуалци, поети, съмишленици и приятели на поета Георги Рупчев се предложи да има улица на името на поета. Тогава Силвия Чолева написа в обръщението си за нея: „Изминаха 20 години, в които един от най-големите български поети Георги Рупчев не е сред нас, но поезията му продължава да бъде четена. Тя надхвърля времето, в което е писана, променя езика, променя разбирането за това какво е поезия. Огромният му талант преработи в стихотворения трагизма не само на собственото му живеене, но и трагизма на човека въобще. Мария Ландова, Марин Бодаков и аз, Силвия Чолева много пъти сме разговаряли след смъртта на Георги Рупчев, че в нашия квартал „Гео Милев“, където той живееше, би било хубаво да има улица на негово име… С подкрепата на кмета на общината ни Георги Илиев, се надяваме тази идея да намери обществена подкрепа и да се осъществи. Високият талант на Георги Рупчев заслужава това.“ Идеята е тази малка улица без ��ме, за която стана дума в началото на текста, и отвежда към неговата „Христо Максимов“ да носи името на поета. В интервю за БНР по този повод, тогава, тя заяви: "Макар че не е преведен на чужди езици, той е прескочил тези граници, той е надхвърлил и своето време. Той е част от световната поезия.“

Паметната плоча в памет на Георги Рупчев пред дома му, скулптура на Камен Старче

И по неведоми пътища точно в деня,в който беше поставена плочата пред дома на Георги Рупчев излезе от печат и се появи на „Алея на книгата“ поетичният  том "Галерия на сърцето" на Марин Бодаков на издателство за поезия ДА и „Точица“. А Марин отлетя от нас преди една година на 8 септември…Поетите се срещат някъде Горе над нас, а ние да ги четем…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и архив

[vprki]

Критичен поглед: Камен Старчев разбива образа и ни изважда от унеса

Защо работите на Камен Старчев се харесват толкова много? И то от хора, които често са на противоположни естетически позиции? В това отношение той е феномен, който безспорно предизвиква. Написа изкуствоведката Мария Василева за „въпреки.com” по повод последната изложба „Без звук“ на художника в Галерия „КО-ОП“.

Камен ��инава през различни етапи – от следването на скулптура през пърформанса и видеото до професионалното занимание с електронна музика и графичен дизайн. Днес вече почти 15 години той работи единствено с компютър и един от малцината художници, които виждат отвъд битовото приложение на векторната графика.

Камен Старчев в новата си изложба

Несъмнено изключително изчистеният, „неръкотворен“ вид на произведенията му, далеч от естествени дефекти и колебания, е много привлекателен за окото на съвременния човек. Студената компютърна красота създава съвършен свят, наподобяващ мечта, който в своята прецизност е в пълно противоречие с хаоса на случващото се около нас. Ние, зрителите, като че ли имаме нужда от овладения ред и от контрола, с който един от нас – в случая художникът, може да управлява въображаемите светове и съвсем реалните компютърни пространства и възможности. Абсолютната категоричност на рисунките и безупречната външност са първото, което ги отделя от средата. Очакваме подобна хладна перфектност от рекламните материали, графичния дизайн, от естетиката на лайф стайл списанията и уеб сайтовете. Това, че я получаваме от произведения, които очевидно са нещо различно, несъмнено ни „разклаща“, защото не е това, с което сме свикнали.

Оттук идва следващият въпрос. Как нещо, което е така добре технически изразено, може да предизвиква емоции? Образовани сме да се радваме на несъвършенствата, когато се изправяме пред образци на визуалните изкуства. Обучени сме да различаваме трептенията на ръката, които ни карат да се чувстваме комфортно, защото ни показват, че и най-големите творци са хора и могат да сбъркат. Знаем как да оправдаем дефекта и в собственото си съзнание да го превърнем в ефект. Пред работите на Камен Старчев сме малко смутени – не са ли прекалено съвършени, за да предизвикват естествени човешки реакции?

Усещането се засилва и от факта, че авторът предпочита острите форми, които разцепват пространството и като че ли изкормват универсума, забиващи ножове в него. Малко са работите, в които триъгълникът да не присъства и да няма водеща роля – и като изграждащ, и като емоционален елемент. Озъбените форми преобладават (и като че ли в противовес създава цикъла „Добре дошли в Рая“, 2014, но това само още повече подчертава драматизма на другите работи). Всъщност колкото и безпрекословно красиви да изглеждат, рисунките на Старчев са по-често мрачни и дори зловещи. Контрастът между изящната визия и заплашителните послания е поредното противоречие, което неустоимо ни привлича.

Още една посока, която работите ни откриват, е възможността да разпознаваме отделни елементи от изображението, без да сме сигурни до край какво точно сме видели. Камен Старчев си играе с образите, подлага ни на изпитание, подавайки ни малки сегменти от реалността. И точно когато сме решили, че знаем за какво става дума и увереността ни се е върнала, той ни запраща в някакви неподозирани бездни и ни лишава от всякакви опорни точки. Това, което виждаме са просто елементи от познатия свят или прониквания на мисълта в непознатото?

Да добавим и мощното присъствие на детайла. В последните работи той е доведен до невъзможни висоти, превръщайки се от орнамент в изграждаща структура. Потъването в него е занимателно и впечатляващо. Детайлът не е само допълнение, а самото тяло на работите. Пр��зни пространства се редуват със силно разработени зони. Цветът се включва понякога, но основната игра е между линиите и фоновете, между пълно и празно, тъмно и светло, овално и право, черно и бяло.

Художникът не обича да обяснява с думи какво е искал да каже, освен в случаите, когато произведенията му са придружени с текст („Пречиствателни станции“ I и II, 2013) или са направени по конкретен текст („Тайната на машините“, 2019, по Ръдиард Киплинг). Дори кръщава последната си изложба „Без звук“, като че ли още веднъж да потвърди, че образът не се нуждае от друг шум около себе си, най-вече словесен. В голяма степен обаче картините му „говорят“ и то доста силно. Те звучат като предупреждение – някакви апокалиптични предсказания, които са далеч от простата красота и по-скоро се доближават до кошмарите на нощта и предизвикателствата на деня. Катаклизмите са свързани както с природата, така и със собствените и чуждите демони, страхове и ограничения.

В новите работи авторът разиграва още повече пространствата, населени с драматични образувания като в научно-фантастичен филм и декор за междузвездни битки. Тъкмо когато сме се размечтали и разсеяли от факта на разпознаването или припознаването на отделни мотиви, Камен Старчев засипва нарисуваното с малки парченца, „лепенки“, „кръпки“, които разбиват образа и ни изваждат от унеса. Красотата е поставена под въпрос. Познатото всъщност е далечно непознато. Фантастиката е част от реалността. ≈

Текст: Мария Василева

Снимки: Стефан Джамбазов

P.S. Изложбата на художника Камен Старчев в галерия „КО-ОП“ / ул. „Янко Сакъзов“ 17, София/ може да бъде видяна до 12 декември. Това е експозиция в рамките на 8-ото Международно триенале на графиката, което се утвърди като истински световен форум на това изкуство. Камен Старчев е носител на Голямата награда на 7-то издание. Други текстове във „въпреки.com”, свързани с работите и изявите на Камен Старчев можете да прочетете тук, тук, тук, тук и тук.

[vprki]

8-то международно триенале на графиката е в обновената галерия на „Шипка” 6

Фактът, че международното триенале на графиката в София се провежда за осми пореден път, без съмнение свидетелства за утвърждаването му като един от най-авторитетните форуми в страната и го нарежда сред значимите събития в артистичния живот, явявайки се своеобразен диалог между автори от световната сцена.

Ако проследим развитието на българската графика през последните години, ще установим, че тя се нарежда в йерархията наравно с живописта и скулптурата. Несъмнено, за да се обясни солидното присъствие на графиката на артистичната сцена в културен и художествен аспект не само на национално ниво, но и в международен мащаб, трябва да се отбележат няколкото графични форума в София, Варна, Пазарджик, Стара Загора, които дават широко поле за изява на автори от цял свят, отразяващ актуални постижения и тенденции на графиката. Историята на Международното триенале на графиката в София води началото си от далечната 1995 и вече двадесет и четири години е актуална платформа за съвременна графика, надхвърлящ идеята за класическо графично изкуство.

И тази година в този форум присъстват произведения на високо ниво от 178 автори с повече от 450 графики от 38 държави (Аржентина, Австрия, Белгия, Босна и Херцеговина, България, Канада, Китай, Хърватия, Чехия, Дания, Естония, Франция, Германия, Индия, Индонезия, Израел, Италия, Япония, Корея, Латвия, Мексико, Нидерландия, Нова Зеландия, Северна Македония, Полша, Румъния, Русия, Сърбия, Словакия, Испания, Швеция, Тайланд, Турция, Украйна, Обединени арабски емирства, Великобритания, САЩ, Виетнам), чиито творби са селектирани от национално жури, а международно жури определя носителите на наградите.

Сред членовете на международното жури са Педро Галилея от Испания – изкуствовед и куратор, директор на Фондация CIEC (Международен център за съвременна графика), Едвин Драгичевич от Хърватия – график и професор по Печатна графика в Университета в Сплит, Ратеб Шабан  от Йордания – художник, професор по графика, типография и илюстрация, Буян Филчев – председател на Организационния комитет на Триеналето,и Любен Генов – председател на Съюза на българските художници.

Любен Генов и Буян Филчев

Преди да преминем към разглеждане и анализ на високите качества на творбите в изложбата в опит да се набележат и очертаят идейно-пластически, тематични и технологични репери, е необходимо да отбележим професионализма на организатора на събитието – Съюзът на българските художници (СБХ). Експозицията е разположена в реконструираната зала на първия етаж в галерията на „Шипка“ 6 и е първата изложба в новото, реновирано пространство на СБХ, което впечатлява освен с техническите иновации, но и с пространственото оформление на интериора, явяващ се главен медиатор за презентирането на колекцията и комуникирането на експозицията от графики на триеналето. Важен е изводът, че ясната експозиционна концепция дефинира водещите теми, а дизайнът на изложбата кореспондира успешно с посетителите, като спомага за предаване целостта на съдържанието, изгражда единна визия, предполага гъвкавост при пространствените решения и спомага за качественото възприятие.

Част от творбите на Едвин Драгичев от експозицията “Контрол на невъзможното”

В настоящата експозиция се забелязва изключително разнообразие на технически похвати. Успоредно с традиционните техники – офорт, ксилография, мецотинто, суха игла, гравюра на метал, линогравюра, дърворез, литография, алграфия, сериграфия, мек лак, щихел, ситопечат се появяват и смесени техники, гравюри на полимер, инталио, колаграфия, фотогравюра и т.н. Авторите са представители на различни поколения художници – от имена утвърдени на художествената сцена, до млади автори, които наскоро са завършили образованието си и си проправят път. Откроява се силната колекция от графики от Полша, Мексико, Италия и Китай. Трудна, почти непосилна задача е да се обобщят в един кратък текст проявленията на съвременната графика в рамките на триеналето, разнообразието и сложното взаимодействие между културни традиции, съжителството на различни концепции, поколения и индивидуални стилове. Но категорично може да се твърди, че е налице съвършено владеене на изразните средства и майсторство в интерпретацията на идеите. В някои от графиките при композициите доминира метафоричното мислене и е използван асоциативен подход, при други има усложняване, което ги превръща в като ребуси, които предоставят множество тълкувания. Провокация за зрителя се оказва разгадаването им и тълкуването съобразно своя възглед, въображение, възможности и възприятия.

Голямата награда - Zhang Hui (Дзан Хуй), Китай

Нелека задача за журито се оказа пълната равнопоставеност при разглеждане на творбите, без пристрастия, без компромиси, както при самата селекция, така и при определянето на призовете на фона на това богатство от майсторски изпълнени графики. Форумът има утвърден статут, който се опира на поощряване развитието на графичните техники и печат, но и от особено значение е внимателният подбор на творби от журито, за да представи интересна идейно-образна концепция и демонстрация на висок художествен професионализъм. Международното жури определи носителите на 4 награди: ГОЛЯМА НАГРАДА - Zhang Hui (Дзан Хуй), Китай; ДВЕ РАВНОСТОЙНИ НАГРАДИ - Agnes Wolkowicz (Агнес Волкович), Германия и Andrea Serafini (Андреа Серафини), Италия; НАГРАДА НА ДИРЕКТА, ПРЕДСТАВИТЕЛ НА ФАБРИАНО – Чавдар Гюзелев, България. Както и 5 НОМИНАЦИИ: Томас М. Кукаваски (Tomasz M. Kukawski), Полша; Гарсия Марко (Garcia Marco), Мексико; Виктор Мануел Ернандес Кастильо(Victor Manuel Hernandes Castillo), Мексико; Евелина Колаковска(Ewelina Kolakowska), Полша и Павел Квятковски (Pawel Kwiatkowski), Полша.

Чавдар Гюзелев - “Африканки”

Творбите в триеналето свидетелстват за технологични новости и опит за съвършенство, както по отношение на изпълнението, така и в идейно и тематично равнище, в което въображението на художника има свободата да конструира, видоизменя, трансформира, обекта, образа и формата, да ги съчетава и поставя в необикновени комбинации. В композиционно отношение интерпретациите достигат краен предел на свобода – от реални събития, образи, лица, природни и урбанистични пейзажи до смели абстракции; темите засягат широк диапазон от културни, исторически, социални, философски проблеми. И колкото и тривиално да прозвучи тазгодишното 8. Международно триенале на графиката слага знак за равенство между изящество, професионализъм и артистизъм!

Едвин Драгичевич и Камен Старчев

Програмата на международното триенале на графиката включва и съпътстващи изложби в галерия „Сан Стефано“, където в двата салона са представени кураторски изложби на Педро Галилея (съвременна испанска графика), на Ратеб Шабан („Графика от Близкия Изток“, включваща освен авторски произведения и избрани творби на негови възпитаници), самостоятелна изложба на проф. Едвин Драгичевич, Хърватия („Контрол на невъзможното“). А в галерия „Ко-оп“ се откри изложба на Камен Старчев („Без звук“), носител на Голямата награда от предходното Седмо международно триенале на графиката /за негова изложба в СГХГ можете да прочетете тук – б.р./ Всички изложби от програмата на триеналето могат да бъдат посетени до 31 януари 2020 г. ≈

Текст: Наташа Ноева

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Камен Старчев взе „Железен орден за съвременно изкуство”

Художникът Камен Старчев получи „Железен орден за съвременно изкуство”. Основан е през 2010 от друг художник и визуален артист - Венцислав Занков и беше връчен за десети път. Първи кавалер на ордена става Веселина Сариева, успешно развила проекта за Нощта на галериите и музеите в Пловдив, както и с кураторската си и публична дейност в областта на съвременното изкуство.

Освен нея наградата са получили през годините - Д-р Галентин Гатев, Руен Руенов /посмъртно/, Иво Димчев, Росица Гецова и Спартак Дерменджиев, Дан Тенев, проф. Орлин Дворянов, Косьо Минчев и RASSIM® – Красимир Кръстев. „Железен орден за съвременно изкуство” се връчва веднъж годишно на визуален артист, галерия или независима организация, действащи в полето на съвременното изкуство, с което допринасят за нов, друг и различен поглед за разбирането му, и е извън полезрението на масмедиите и официално представената култура и изкуство, но с ясен принос към тях. Имало е различни тълкувания на това негово учредяване на орден – намигване към институциите, артистична акция, принизяване на официозността, отличаване на хора, свързани със съвременното изкуство, които остават извън официалната нормативност…

Камен Старчев и Венцислав Занков при връчването на наградата тази година - снимка архив 

Ето как Венци Занков обясни преди време в разговор за „въпреки.com” смисъла на своя орден, който дава на своя рожден ден – 1 май: „Ако има някакви официални версии за изкуство и култура, има и други хора – и реших, че могат да се изведат. Защо с моето име – защото реших, че човек трябва да поеме отговорност със себе си и своето име. Не някакво абстрактно пожелателно бъдеше. Аз го давам на еди кой си. Има значение дали аз имам някаква стойност и този, на който го давам дали също е стойностен. Това е някакъв такъв експеримент между частното и публичното. Защото аз съм частно лице - един човек решава да дава ордени. Но в един момент може да се окаже, че това има значение. И то с това, че заемаш такава позиция със себе си. И я защитаваш по някакъв начин – едно с избора и друго с това, което правиш. И това е напрежение за мен, защото трябва да доказвам, че аз трябва да го давам”, каза художникът.

Творбите на Камен Старчев, за които той получи Гран при на VIІ Международно триенале на графичните изкуства 2014 - София - снимка Стефан Джамбазов

А ето и част от неговата обосновка за тазгодишния носител на отличието: „Човекът е изчезнал. Парчета от митове или пък части, или просто сенки може и от предполагаеми  машини, архитектонични детайли в свой ритъм напомнят на съоръжения, структури в изряден разпад са обхванати от свой собствен непонятен смисъл, цел и пребиваване. Присъстващо отсъствие. Порядък и деструкция. Фино, изискано, нечовешко – поглед към реалност, без да знаем коя е, но сме сигурни, че може да я има точно такава, в естетика на отчуждеността, отстранеността, на  прецизно отстранени самодостатъчни структури. Отстраненост в съзерцание на Битие в себе си, в което художникът е надзърнал през процепа на невъзможното. Присъстващото отсъствие на човешкото клони към източни практики, създаващи простота и съвършенство. В своята практика художникът разбива всички клишета, с които може да е натоварено едно дигитално изображение”.

Камен Старчев и Владимир Левчев при представянето на изложбата с графики “Тайната на машините” в галерия “Структура” - снимка Стефан Джамбазов

Камен Старчев е роден през 1971 в София, България, където живее и работи. През 1997 завършва магистърска степен в НХА, специалност „Скулптура” при проф. Емил Попов. Автор е на много самостоятелни изложби, сред които: 2018 - „Дневна светлина” - Галерия "Ракурси"- София,, 2017 – „Изчезване на спомена”- Contemporary Space – Варна, 2017 – „Последен репортаж” - СГХГ – София, 2016 – „Тялото на Орфей” - Галерия U-P.A.R.K.- Пловдив , 2015 – „Диверсификация на луната” – Гьоте Институт - София, 2013 – „Пречиствателни станции ІІ” - Галерия „The Fridge”- София 2011 – „Нова земя” - НХГ - София. И сега най-новата – „Тайната на машините“ - серия от 10 графики, създадени от Камен Старчев по едноименното стихотворение на Ръдиард Киплинг експонирани в галерия „Структура”. Заедно с оригиналния текст и превода му на български език от проф. Александър Шурбанов те са събрани в специална кутия в лимитирано издание от 60 екземпляра. Камен Старчев е носител и на Гран при на VIІ Международно триенале на графичните изкуства 2014 - София. През годините участва и в множество групови изложби.

“Тялото на Орфей” от изложбата “Последен репортаж” в СГХГ - снимка Стефан Джамбазов

За своите работи Камен казва, че използва по-различна техника, която не се използва все още толкова. „Стигнах до нея просто от само себе си, така се наредиха нещата. Понеже ми беше интересно да правя компютърни графики постепенно започнах да ги правя, да ги печатам и да ги излагам. Не е било някаква конкретна цел, просто естествен процес. А иначе самата векторна графика можете да я видите навсякъде - и на пастата за зъби, и на шампоана. Тя ни заобикаля отвсякъде, но много рядко се използва по този начин. Даже вече не толкова рядко, но не по този начин”, обяснява художникът. Иначе самият той е завършил скулптура при проф. Емил Попов. Но не приема, че има за него някакво преминаване от скулптурата към графиката: „За мен няма никакво преминаване. Различните материали, различните техники са въпрос на избор. Винаги ми е било странно, когато нещата се делят на жанрове и техники. Смятам, че един автор овладява тези техники, които са му интересни и с които би могъл да се изразява и постепенно намира неща, които да ползва. Дали някой ще прави живопис или видео, или някакъв арт – това си е въпрос на личен избор. Няма някакво преминаване, защото това са различни изразни средства. Така се е случило при мен, не съм се замислял, честно казано”. И добавя: „Най-хубавото във визуалното изкуство е, че не може да бъде предадено с думи. Със сигурност има история на някакви представи, които са се редували в съзнанието ми”, казва Камен.

“Земна светлина” от изложбата в Софийска градска художествена галерия - снимка Стефан Джамбазов

Преди време по повод на изложбата на Камен Старчев „Последен репортаж” в Софийска градска художествена галерия художникът проф. Станислав Памукчиев използва термина „дигитален дзен” за неговото изкуство. А философът и поет Валентин Славеев в текст за „въпреки.com” за тази изложба написа: „Финото смирение на линиите, минали през дигиталното, са в абсолютна хармония на смислите, наслоени от автора. Стоящият пред творбите е въвлечен в история. Камен Старчев повежда посоката на гледане, избрания наратив и възможностите за интерпр��тация. „Последен репортаж“ е колаборация от смисли в контекста на една и съща история – човешката. Той дава на способните да усетят освен важността на линиите, конструиращи обектите, а и ритъма на специфичната гледна точка на всеки един наблюдател. Настоящето, което илюстрира Камен Старчев е необходимост. Той обговаря гледните точки, за да ги събере в своя истина, която да ни покаже в широките формати”.

“Видение” от изложбата в СГХГ - снимка Стефан Джамбазов

И още: „Масовият дигитален печат влиза в краховия контекст на Камен Старчев (произведенията в изложбата са векторни графики - дигитален пигментен печат върху хартия), но носителят и създателят на смислите остава художникът на самите произведения, поставени в изложбената зала. Фината материя, която Старчев ни поднася е медитация за разума. Тревожността, която графиките създават у нас, е поднесена с достатъчно осмислено закъснение от репортерите. „Последен репортаж“ показва света ни осветен от всички страни. А ние сме длъжни да го огледаме и да си направим личната равносметка”, пише Валентин Славеев. И това важи изобщо за творбите на Камен Старчев. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Последен репортаж” на Камен Старчев - медитация за разума

Особено е чувството, което създава с новата си изложба художникът и скулптор Камен Старчев /на снимката/ в Софийска градска художествена галерия. Озаглавена е „Последен репортаж”. Защо „последен” и защо „репортаж” – това анализира за „въпреки.com” младият философ и поет Валентин Славеев.        

Вероятно е дошло време за преосмисляне. Проявява се един поглед, чието начало е настоящето, а краят му варира в различни периоди на отминалата човешка култура. Тази необходимост на твореца, разбира се, поражда въпроси. По-интересно се оказва това, че самата необходимост възниква все от нещо, - именно от същото, от въпроси. Така високото изкуство създава своя цикъл. Неговата безкрайност започва с въпроси, създава артефакт, в ролята на отговор, с който задава още въпроси. Затвореността на тази повтаряемост има отношение към зрителя, защото му предоставя материал за размисъл. Какви, обаче са въпросите, които могат да поставят началото на един преглед на случващото се?

Големите формати на Камен Старчев говорят за край. Въпреки факта, че циклите, които авторът представя, са три, те показват апокалиптичността на настоящето ни. Векторните графики създават контекста на изчерпаност на природни ресурси или на възможности изобщо. Загатванията за човешко са сведени почти до минимум. Липсва заедността на индивида с другия като него. Общият контекст на изложбата крещи напускане. А това са само отговорите на първоначалните въпроси. Защо това, което виждаме е такова; защо възможностите ни имат предели; защо човешкото стъпва с няколко крачки назад; и защо пред нас е толкова неясно и тъмно.

Тук става дума за гледната точка на автор. Камен Старчев е решил причинните си въпроси така, че да прехвърли топката на нас за следствията от отговорите си. „Последен репортаж“ е най-актуалният преглед на това какво желаем, въпреки възможностите си през цялото време на човешкото съществуване. Заглавието на изложбата е многопластов експеримент със зрителското възприятие. От една страна е налична заявена представата на автора за положението изобщо, а от друга той дава само позицията си. На моменти намигва с възможността на апокалипсисите да бъдат модерни, стилни и лишени от повече съдба.

Изпълнението е безкомпромисно. Художникът професор Станислав Памукчиев зададе съвременността на използваните техники от Камен Старчев, като ги накара да се поклонят пред таланта на конструиращия, използвайки съчетанието „дигитален дзен“. Финото смирение на линиите, минали през дигиталното, са в абсолютна хармония на смислите, наслоени от автора. Стоящият пред творбите е въвлечен в история. Камен Старчев повежда посоката на гледане, избрания наратив и възможностите за интерпретация. „Последен репортаж“ е колаборация от смисли в контекста на една и съща история – човешката. Той дава на способните да усетят освен важността на линиите, конструиращи обектите, а и ритъма на специфичната гледна точка на всеки един наблюдател.

Камен Старчев е и един от тези „очевидци“. В своя цикъл „Наблюдения“ той разказва какво открива в репортажа си по отношение на човечеството. Той се позовава на философското, а именно на дуализма, който се крие в причинно-следствените взаимоотношения между обектите. Авторът олицетворява последователността в света. Заявява възможността на обектите намиращи се в хармония с цялото да живеят животите си необезпокоявани. До един момент, в който някой или нещо не наруши тяхното битие. Композициите, които Старчев ни предлага в цикъла „Наблюдения“ са реферативни. Те описват разпад на обектното в света.

Това е и единият основен момент в целостта на изложбата. Очертаният най-актуален („последен“) репортаж в единия си корпус наблюдава материалния апокалипсис. Обектите са сътворени. Като такива те имат статут като нашия. Те притежават цялост, функции, специфики, възможности. Като наше творение те подлежат и на разпад. За да онагледи това, Камен Старчев ни показва и наличността като начало, но и разчлененото, като олицетворение на нищото. Напомнянето може да наклони в посоката на това да се изведе невъзможността, на който и да бил обект или индивид да бъде вечен. Особено подчертана е и несъчленимостта след евентуалната разруха.

Земна светлина 2

Изложбата прави един основен преглед на съществуването в две посоки. На съществуването на самия свят, но и на възможността за нашето наличие в него. Не можем да приемем хипотезите на автора за последна инстанция, но те са най-правдивите. Какви други нужди биха били задоволили човешкото, освен материалните? Какво друго освен нашите подбуди биха довели до най-инстинктивните ни човешки действия, които да възприемаме като следствия от нашите „правилни“ причини? Нали сме съгласни, че всеки от нас има его? Ако отговорът е „да“, то краят на всичко възможно, което бихме могли да помислим е настъпил. Това и показва Камен Старчев.

Земна светлина 1

Вторият от трите основни дяла на изложбата, авторът озаглавява „Земна светлина“. Той е своеобразен мост, който свързва личността или субективната позиция с реално съществуващото. Симбиозата на този цикъл съчетава личността със заобикалящото ни. Авторът представя себе си като абстрактна образност, а наличното е очертано, чрез загатвания на обекти от реалността. Тази специфична и важна част от изложбата може да бъде възприета като лична изповед. А тя самата като жанр е най-собствената и неприкосновена свързаност с наличното битието. В тази част авторът представя граничността. Освен полето на хоризонта, който регистрира наблюдателя от първия цикъл принтове, тук зрителя е изправен пред личния си и общия предел едновременно.

Орфей в ада, цикъл “Тялото на Орфей”

Граничните ситуация са изключително малко на брой. Те са онези важни моменти по време на израстването на индивида, в които той взима най-важните си избори, изправен е пред най-тежките си решения и са му представени най-неочакваните премеждия. В случая Камен Старчев избира да изобрази точно това състояние с лека особеност. Освен, че пред такива събития е изложен всеки човек, авторът решава да онагледи не само човешката способност за трансформации. Той поставя под въпрос възможността на света да се премодулира. Светът е пред своята гранична ситуация, а Старчев решава да постави самата граница пред зрителя.

Видение, цикъл “Тялото на Орфей”

В този цикъл („Земна светлина“) има няколко противопоставяния. Хронологичността на репортажа клони към своя историчен характер. Освен това имаме и изискване да се спазва повтаряемостта и циклите на природата, както и не пренебрегването на нейните закони. Произведенията, представени от автора късат линията на логичността от цикъла „Наблюдения“. В „Земна светлина“ имаме видимост върху самата земя и нейните особености. Авторът, обаче ни намеква, че има нещо нередно. Земята е абсолютното тъмно. Скритото и непознатото от една страна и лишеното от всичко или абсолютното нищо от друга. Склонен съм да вярвам във второто. Камен Старчев сякаш иска и да ни каже, че това, което правим целокупно като човечество със земята или света, който си делим е пагубно. В липсата, която той изобразява няма ресурси, от които ние така животоподдържащо си присвояваме.

Тялото на Орфей

В унисон с апокалиптичното настроение на изложбата това нищо под земята преминава в транслации на земното. В „Земна светлина“ се появяват и странни геометрични фигури, съчленявани помежду си, предизвикващи въображението ни в новия ни свят. За съжаление, обаче в този свят ние не присъстваме. А може би нямаме и място, а вероятно и условията за нашето съществуване е унищожено безвъзвратно. Последното се крие в нещо още по-особено. Това е и третият важен момент или цикъл в изложбата, озаглавен от Камен Старчев „Тялото на Орфей“. Той припомня важната легенда за Орфей. В произведенията личат не само слизането му в подземното царство, а и последните му дни. Митологичният персонаж жертва първ�� себе си, а после и това, с което не би се разделил – арфата. След загубата на своята любима, самотата му е паметна. А Камен Старчев ни подсеща и за неговото разчленяване.

Последната песен на Орфей

Инспирацията на автора стига и до края на мита. Главата на Орфей понесена по течението на реката (Гела и Хебър, зависи от източниците) спира чак до остров Лесбос, който Камен Старчев изобразява. Струва ми се, че вдъхновението на автора идва от края на цивилизациите, който Орфей поставя. Контекстът на изложбата го изисква. Апокалипсисът в циклите предпоставя символа на митологичния персонаж да бъде използван. Камен Старчев умело концептуализира този мит, за да ни припомни какво се случва с едно убийство. Последният репортаж на автора изследва персонаж, който предизвиква крах на всичко. Най-актуалният и личен преглед на Старчев спира дотук. Стига точно до първото високо културно. Изложбата конструира преглед на цялото развитие на човешката норма „човешко“. Изложените цикли се оказват с двупосочен край. Единият е настоящето, а другият античното минало. Особеното в ситуацията е, че и двата могат да бъдат начала. Предстоящото оттук нататък е една от хилядите възможности за случване. А „Последен репортаж“ е едно търсене на истината.

Изчезване на спомена 2

Настоящето, което илюстрира Камен Старчев е необходимост. Той обговаря гледните точки, за да ги събере в своя истина, която да ни покаже в широките формати. Онагледява аспектите на възприятия според разделените цикли в изложбата. Преминава плавно през материалното, чрез обектите в „Наблюдение“. Поставя себе си и точката си на гледане, чрез цикъла „Земна светлина“ и стига до духовното посредством „Тялото на Орфей“. Обхванал е всичко съществуващо и пропускливо изчезващо. Използвайки съвременни медии, Камен Старчев, необходимо затвърждава, че на художественото е носител само и единствено авторът. Не е прескочен и Маршал Маклуън с прословутото „Медията е съобщението“, изказвайки го като обвързва използваната медия с посланието, което авторът предава чрез произведението си. Масовият дигитален печат влиза в краховия контекст на Камен Старчев (произведенията в изложбата са векторни графики - дигитален пигментен печат върху хартия), но носителят и създателят на смислите остава художникът на самите произведения, поставени в изложбената зала. Фината материя, която Старчев ни поднася е медитация за разума. Тревожността, която графиките създават у нас, е поднесена с достатъчно осмислено закъснение от репортерите. „Последен репортаж“ показва света ни осветен от всички страни. А ние сме длъжни да го огледаме и да си направим личната равносметка. ≈

Текст: Валентин Славеев

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Как вижда изкуството в един Дом Стефан Божков

Един от първите художници, които излагат свои произведения в сравнително новото пространство „Дом“ на ул. Петър Парчевич 49А е великолепният, различен Стефан Божков, написа за „въпреки.com” изкуствоведката Андреа-Филипа Зидарова.

То се откри през ноември миналата година с изложба на фотографа и архитект Димитър Караниколов. Проектът за „Дом“ е колаборация между Zoom Studio и Гама Дизайн. Създатели са архитектите Виктория Станчева и Пламен Тодоров. Концептуалното пространство от 177 кв.м. носи характеристиките на модерно, луксозно обзаведен апартамент, но заедно с това е замислено и за зала за изложби, представяния, работилници, срещи и други различни събития, свързани с култура и изкуство. „Дом“, които се описват като „симбиотично пространство за продуктов дизайн и изкуство“, е и магазин за артистични и ръчно изработени предмети и стоки, както и мебели и осветление. А колкото до събитията, вече има запълнен план до края на годината – предстоят още изложби на Камен Старчев и Ангелина Павлова. „Идеята е изкуството да се възприема в една интериорна и домашна среда, за да бъде прието по-леко от хората, да стане по-достъпно“, казва Виктория Станчева. В „Дом“ можем да видим живопис, графика, пластики и скулптури, керамика, дигитални принтове, фотографии. Пространството свързва интериора с изкуството, дизайна и архитектурата.

От изложбата в "Дом"

Изложбата на Стефан Божков включва, както показвани, така и по-непознати за публиката творби. Можем да видим работи от различни цикли – „Част от живота ми в чаша кафе“, „Париж Пастис“, серията по стихове на Робърт Бърнс... Познати произведения като „Рамкиране на пейзажа“, препратката към известната картина от 16-ти век „Портрет на Габриел Д’Естре и една от сестрите ѝ“ (от неизвестен автор), „Едно малко радио“, „Банкетът“, хумористични и иронични заглавия като „Тя и бъчвата“, „Hello it’s me“, „Злато мое“ или пък такива, които подтикват към размисъл като „Замразено образование“ или „Зеленият път“. За „Замразено образование“ Стефан Божков казва в разговор за „Въпреки“ преди време:

Стефан Божков в ГХГ в Созопол на "Аполония", 2012

„Те са тези тави, които се поставят под печките в класните стаи. Виждайки ги, реших, че мога да направя някаква работа с идеята, че ме притеснява нещо – някои от моите неща имат притеснение, както е с тези тави. Когато ги видях, се сетих за училището ни, за образованието ни…  Аз ги намерих в Трявна. Бяхме поканени с Кольо /Карамфилов/ на някакъв пленер и ги видях там на двора и реших да направя нещо. Точно тогава си мислех, след като ги направих и ги залях, все едно замръзнало пространство, една дървена ваканция, замразеното ни образование, едни страшни неща, които се случват през годините. Това беше през 2012 година – направих ги и си мислех как в този измислен проект се показва как в България се унищожава образованието. /съвместната изложба на двамата беше експонирана в ГХГ в Созопол по време на "Аполония", 2012-б.р. /.

Кольо Карамфилов и Стефан Божков в ГХГ в Созопол на "Аполония", 2012

Помислих си и как тези тави са свидетели на много неща.“ /целия разговор може да прочетете тук ./

 Техниките са разнообразни – акрил и креда, добавен златен молив или перла, литография, смесена техника, кафе, шихта, хартия, дори стрелба с боен патрон върху МДФ (в работата „Наранено пространство“). Безспорно един от акцентите в изложбата е серията фотографии „Париж Пастис“, в които авторът заснема различни жени, които вървят по парижките улици, като повечето от тях не са забелязали, че някой ги снима.

От изложбата в "Дом"

Вечният естет, бохем, елегантен минималист и ценител на женската красота, който обича цветния акцент в черното и вътрешната светлина, Стефан Божков представя една експозиция, изключително подходяща за месеца на любовта и виното, но, както сам казва в интервю за БНР „Христо Ботев“: „Тя може да бъде не само жената – тя може да бъде печката, чешмата, бъчвата, машината, рамката и какво ли не още... Ако се обърнем, можем да видим колко сме заобиколени и обгърнати от тя в нашия живот и битуване.“ Споделя и нещо важно в друго свое интервю: „Всеки ден се сблъсквам с какви ли не абсурди, те са основният ми заряд за работа. Както и фалшът и лъжата у хората. Моят подход към нещата е иронията, закачката може да е лековата, но понякога да стигне и до сарказъм.“

Кольо Карамфилов "Портрет на Стефан Божков" по повод 50-ия му рожден ден, 2011

Изложба в по-нестандартно място като „Дом“ повдига различни въпроси. Каква е и в какво се състои връзката между изкуството и интериора? Какво е мястото на изкуството в един дом? Как се променя самото то, показано не в изложбена зала, а в пространство, напомнящо модерен апартамент? Повече или по-малко изпъква и защо? Трябва ли задължително произведенията в един дом да си отиват, да са в един стил с мебелите, въобще с атмосферата или пък малко повече еклектизъм няма да навреди? Краткият отговор – колкото повече изкуство, толкова по-добре.

В много от картините на Стефан Божков има елегантна и естетска еротика

Присъствието на изкуство в един дом го изпълва с мисъл, индивидуалност, то говори за собственика на този дом, за това как той живее, какво го вълнува, вдъхновява, какви са ценностите му. Произведенията дават материален изказ на ��ивеещите вътре, изразяват емоции, разказват истории, създават определена атмосфера. Декорирането с картини, разбира се, показва и творческия усет на човека, на собственика. Сама по себе си графиката обикновено стои доста по-въздушно в един дом, именно защото често е минималистична, елегантна, естетска; трудно може да дразни или да се „бие“ със стила или атмосферата в една домашна обстановка. По-лесно се вписва в интериора и най-важното – позволява на гледащия да я доразвие във въображението си, по-сдържана е, по-ефирно общува със зрителя, защото го прави с линии, с черното, с бялото – а не с агресивността на цвета. Графиката присъства самостоятелно, а живописта често трябва да бъде съобразена с „околната среда“ в един дом и не се приспособява така лесно. В този контекст Стефан Божков споделя:

От изложбата в "Дом"

„Не е добре една картина да виси на стената в хола цял живот. Ако спре да те зарежда и да ти влияе, трябва да я смениш, да сложиш нещо ново, което да те радва. Това е смисълът от изкуството, да носи красота във всекидневието.“ И още: „Често в работите си стигам до тотално изчистване, до знак... Търся онова съчетание от знаковост и реализъм, в което с отделния детайл се прониква навътре в идеята.“ Творбите на Стефан привличат с доминиращия черен цвят; авторът сякаш създава една визуална мистерия, специално сътворена за ценителите на графиката и носеща в себе си магичната универсалност на знака. Гледайки работите на художника, сякаш в ума на зрителя зазвучава музика – например джаз. Той споделя, че в зависимост от творбата, по която работи, слуша определена музика и се надява да предаде настроението си в произведенията.

Именно това е интересното и нестандартното в тази изложба – може би сме твърде свикнали да гледаме изкуство в едни и същи изложбени зали с бели стени и студено насочено осветление. В този случай дали по-трудно или по-лесно ще я възприемем? В тази връзка Стефан Божков казва за себе си в цитирания вече разговор за „Въпреки“ преди време:

В ателието на Стефан Божков

„Не мога да кажа какво правя – дали е живопис, дали е графика, дали е скулптура. Не смея, а и не мога да го кажа, защото по-скоро ги наричам работи върху платно, работи върху хартия, работи с дърво, работи с метал… Винаги самата идея ме подтиква за материала и той понякога може да бъде толкова нестандартен, че не можеш да му сложиш и наименование. Не мога да кажа какво течение, каква стилистика са. Нека тези неща изкуствоведите, ако съм им интересен, те да ги кажат какво са. Аз се старая да изразя това, което мисля и, ако мога да доставя удоволствие на публиката вече и с материала.“ Но нужно ли, всъщност, всяко произведение да бъде идеално определяно стилистически, техниката да бъде разнищвана, след като, както и сам казва художникът, важното в крайна сметка е удоволствието и впечатлението у публиката, събуждането на някакви, каквото и да са, емоции у нея, подтикването към размисли? Това винаги е била, ако не единствената, то поне главната цел на изкуството. Много често „лошото“, по-несполучливо изкуство е именно онова, което те оставя равнодушен. Безразличието и вълнението – или везната, която определя успеха на твореца.

Стефан Божков

Важна е, разбира се, и комуникацията – между автор и зрител, между произведение и пространство, произведение и зрител, и автор... Дори между самите творби в една изложба. А тези на Стефан Божков никога не те оставят равнодушен. Философски, бохемски, позитивни, иронични, естетски... Като самия автор.

И както пише американският философ Джон Дюи: „Изкуството е най-ефективният начин за комуникация, който съществува.“ Трудно можем да не се съгласим.  ≈

Текст: Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Джамбазов, личен архив на Стефан Божков и „Дом“

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Емил Попов оставя всеки да намери своята индивидуалност

„Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност, а не да налагам своя модел на другите индивидуалности. И затова влагам и известна ирония в това заглавие. Без концепция, защото всяко нещо има концепция”. Това каза проф. Емил Попов пред „въпреки.com” по повод изложбата „Без концепция - 1997 – 2018 г.” в Кюстендил от проекта на фондация „Въпреки” - „Учители и ученици в изобразителното изкуство”.

И продължи: „Основното е, че това са най-активно работещите в сферата на моя контакт. Хора, с които не съм прекъснал комуникацията след Академията. Във висока степен е взаимодействие, това е щафетният принцип на общуване. По-старата генерация да общува с по-младата, защото мисля, че сме свидетели 

на една доста повърхностна и агресивна конфронтация

между едните, които твърдят, че изкуството трябва изцяло да приема нови форми и тези, които грубо казано сме по-консервативно настроени. И в този смисъл е особено важна щафетата – предаването, дискусията - много жизнена и необходима според мен”, каза проф. Емил Попов. Това е първата изложба от проекта на фондация „Въпреки”, тя е в галерия „Владимир Димитров – Майстора” и е от ателието на преподавателя като участници са: Антония Ангелова, Антон Цанев, Анатолий Йончев, Белан Амин, Валя Георгиева, Викенти Комитски, Георги Любенов, Георги Лазаров, Диан Димов, Елена Аначкова, Иван Стоянов, Красимир Митов, Кирил Кузманов, Камен Старчев, Косьо Минчев, Мартиан Табаков, Мартин Трифонов, Нина Драгнева, Пенко Платиканов, Станислава Чапкънова, Цветан Пепелярски, както и самият Емил Попов.

Проектът е свързан с няколко изявени творци и преподаватели. Но смисълът е да се усети връзката между поколенията не само от педагогическа гледна точка, но и като контакт между творчески личности. При това не само в изложба, но и като дискусия преди откриването. Самите преподаватели самите са куратори и всеки има своя мотивация за поканените. Между другото, не са може би много тези творци, които са готови да се покажат заедно със своите ученици в една изложба, спектакъл или културно събитие. Докато в нашия случай и четиримата професори – Емил Попов, Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел и Николай Майсторов с желание партнират на този проект. „Много харесвам идеята, защото това е една проява за младите хора, с които съм работил през годините. И в този смисъл съм много доволен заради това, че се появява една голяма група млади хора, най-активните за тези 22 години, поне с тези, с които съм имал контакт. Мисля, че щом реагират, го приемат за важно, някои са извън България. Това означава, че идеята е жизнено необходима”, каза Емил Попов.

Питаме го какво е важно в тази връзка – учител, ученик, ателие? „Струва ми се, че във времето, в което живеем, време в което само като си помислиш високите ни класици на 20 век не само нашите български, но и световните, бяха живи до скоро. Което значеше, че критериите за изкуство бяха непоклатими. И в последните 40 години се разлюляха критериите. Така се изпомешаха формите, че живеем в едно колажно време. Това, че времето е такова не означава и аз не мисля, че в нашата област няма едни наистина високи критерии. Напротив.

Аз съм от консервативните художници,

които смятат, че критериите са важно нещо. Те са именно, когато поставиш нещата в едно изпитание към вече изминалия период, който е толкова дълъг и могъщ. Ти не можеш да кажеш - елиминирам тая част от света на изкуството, защото сега е ново време. Не смятам, че е така, аз съм консервативен човек. И в същото време дискутирайки с тях - ето минете през определени критерии, за да изпитате себе си като професионалисти до какво ниво можете да скочите летвата, след това правете онова, което сърцето ви иска. Или го правете едновременно. Но винаги в тази връзка. Това, което иска твоята артистична нагласа и личност, и природа, но винаги през едно изпитание на критериите. Иначе нещата стават дива самодейност в недобрия смисъл на думата”, каза Емил Попов, който беше в стихията си при подреждането на изложбата.

Питаме го дали иска учениците му да приличат на него. „Задължително не. Изобщо не налагам в термина ателие някаква формална или стилистическа програма, или неща, които да превърна в задължително изискване. Точно обратното – винаги смятам, че вървя след тях, след всеки от тях и се опитвам да споделям това, което ми се струва полезно. В зоната обаче на спецификата на всеки от тях. Пак казвам, защото усещам, че

живеем в едно изключително разлюляно време.

Даже не смея да го наричам какво е. Просто това е най-нова и най-неочаквана форма на съществуване. Не можеш да говориш за неща, които са очевидно високи върхове в изкуството и в същия момент да кажеш – да, ама сега правим друго. Според мен е дълбинно неприемливо. Но тогава излиза въпросът – отричайки това, какво налагаш. И според мен налагането винаги трябва да минава през едно изпитание – какво мога и като преживяване на личността. Защото според мен навлизаме и в един термин, който без да съм теоретик, наричам психологическо пространство на нашите занимания. Означава това, което младите наричат послание. Какво е това послание – каквото е твоето преживяване и ти споделяш чрез твоите предмети с останалите хора, независимо каква е формата. Дали е видео, дали е скулптура в класическия смисъл или нещо съвсем дръзко различно”, казва скулпторът.

Емил Попов е човек с голяма толерантност, но и отстоява своята позиция. Но дава право и на другите да имат свои различни от неговите. Дори в един случай на тази изложба и��аше творба, на която може би някои биха погледнали като малко неприемлива. Защото беше не нещо сътворено, а по-скоро обект привнесен от външното пространство. Но преподавателят настояваше – щом си го е предложил за изложбата, художникът има право, а не дали на нас ни харесва… И към своите студенти каза: „Благодарен съм на всички вас, които сте решили, че сте могли да общувате, надявам се, по някакъв полезен за вас начин, с моя милост.” ��мил Попов здраво е свързан с корените на своя род и със земята. /Разговор с него преди време във „въпреки.com” можете да прочетете тук/. И докато вървеше подреждането на изложбата си говорихме и за нашето време. И бяхме единодушни, че в България един от големите проблеми е разкъсаната връзка между града и селото. В това, че хора от селата скъсаха с корена си и отидоха в градовете, но не станаха граждани. А и не са вече селяни в този силен, ценностен, морален смисъл. Проста станаха хора от никъде.

Зелма Алмалех, Емил Попов и Чавдар Попов /от ляво надясно/ по време на дискусията

На самата дискусия говори най-напред изкуствоведът проф. Чавдар Попов. Той отбеляза смисъла на този проект, който напълно подкрепя. Не защото не са били правени и други изложби на учители и ученици в изобразителното изкуство, но в такъв формат с четирима изтъкнати наши художници и преподаватели в тази двустранна изява, всеки един от тях преподавател и художник за първи път се прави у нас. „Той си заслужава по няколко причини. Първо, защото дава възможност на всички нас да успеем да видим по какъв начин съответните преподаватели успяват да въвлекат, да стимулират, да подпомогнат, да насърчат и да обучат в крайна сметка в комплексния смисъл на думата своите студенти. Второ, да видим какви са тези форми н приемственост, в каква степен има, може би, и определени случаи на откъсване, преодоляване. Когато човек разсъждава лично стига до извода, че в подобни случаи

могат да бъдат четири типа преподаватели – художници.

В единия случай това са изтъкнати наши художници, които са много интересни и изявени и като преподаватели; в другия случай могат да бъдат изтъкнати художници, които не са непременно толкова успешни преподаватели, толкова добри педагози – има такива. Има, разбира се, и обратните случаи – не толкова изявени, изтъкнати художници, които са много добри преподаватели. И най - накрая може да се срещне случай, при който художник със средни възможности е и среден преподавател. В случая с Емил Попов за всички нас е ясно, че той колкото и изявен художник, толкова и изключително, бих го нарекъл, органичен преподавател, тази същина е творческа и съкровена, мога да свидетелствам за това, защото смятам, че го познавам сравнително добре. Разбира се, много по-добре го познавам като скулптор, отколкото като преподавател. Но резултатите са налице и те свидетелстват сами за себе си. Ние принадлежим като едно поколение с него и съм следил неговите изяви още от самото начало на самостоятелната му кариера като художник.

Искам да кажа две неща. От една страна Емил като скулптор и от друга страна за изложбата и за тази изява. Добре е да се знае, че Емил Попов, както Ангел Станев, Иван Русев, пропускам имена, бяха сред скулпторите от края на 70-те и началото на 80-те години, които навлязоха в нашия художествен живот и внесоха много нови неща в нашето изкуство, специално в скулптурата. Поначало скулптурата е едно, използвам случая да кажа, тъй като единствен Емил е скулптор, единствен от тези четирима художници, останалите са живописци, скулптурата е в по-голяма степен и у нас в цялост свързано с традициите, с академичната школовка, с академичния модел по принцип. Достатъчно е човек да се разходи в залите на музея Орсе в Париж и да види, че през 19-ти век, докато живописта е извървяла много дълъг път еволюционен, но заедно с това доста богат на направления, течения и т.н. – реализма, романтизма, импресионизма, пост импресионизма и т.н., скулптурата се задържа почти едва ли не до края на Роден в рамките на неокласистичната стилистика и това е академичната скулптура, която в различни прояви присъства в експозицията на този музей. У нас до 60-те години до известна степен, може би, и малко след това доминираха едни и същи модели на развитие на скулптурата, които се базираха основно, да не говорим за соцреализма, едно разбиране за скулптурата, което беше свързано статуарния принцип, реализиран в едни определени жанрови параметри – фигурална композиция, отделно стояща фигура, портрет, голо тяло – неокласически и академични форми на традиции и на изява. Този период и когато Емил навлезе в художествения живот, благодарение на тези автори, но и на други, но те бяха в авангарда на новите търсения на нашата скулптура тогава. Скулптурата до голяма степен разчупи тези граници, които сама по някакъв начин беше създала и оформила у нас. И в тази изложба ние сме свидетели на резултатите”, отбеляза проф. Чавдар Попов.

В залата по време на дискусията присъстваха и по-млади, и по-възрастни ученици на Емил Попов. Елена Аначкова репликира: „Много се акцентира, че се разглеждат автори с различни подходи. Но може би това не е същината. Може би професорът е подходил към всеки от нас универсално

и просто е оставил всеки да намери своята индивидуалност.

Дискусията върви до каква степен преподавателят се налага, до какво степен всеки намира своя свободен път. Това е малко по-второстепенен въпрос. Професорът има универсални уроци, които той нарича своите монолози. И всъщност това, което се случва е начинът по който всеки от нас ги разбира и ги реализира в творчеството си”. А един друг ученик, вече от различна възраст, вече и преподавател, доц. Цветослав Христов – Цупи добави, че при Емил лошото е, че няма лошо. И разказа как е попаднал като ученик при професора и как той го е върнал към изкуството, след като се отдал повече на правене пари преди години. „Това, което казаха и младите колеги, Елена го каза перфектно и го дефинира, това е изключително важно. Красиво бих го нарекъл, като преживяване. За мен следването мина на един дъх, макар че аз тогава си спомням, че за мен най-голямото щастие беше да изкарам три смени в Академията – първа, втора и нощна. За мен това бяха красивите моменти. И сутринта да можех да го посрещна вече пред статива с открит проблем. И естествено той да ми каже онези думи, които очаквах – да ме бутне с няколко сантиметра по-нататък от мястото, където съм – визуално, духовно, като преживяване. Емил каза така – и запомни,

правиш работи, колкото можеш да носиш.

Тази реплика негова, съвет, до ден - днешен я ползвам. Камъчетата, които намираш на пътя можеш да изградиш без кран и така нататък. Емиле, благодаря ти”, призна Цветослав Христов. А Емил Попов с усмивка отговори: „Изведнъж моята човешка суета така започна да пърха неудържимо, че има опасност гравитацията ��и да се прекъсне и старата ми глава да се разбие в тавана. Моля за милост. И още едно – това за носенето ми свърши много работа, но то е заимствано от Хораций. Когато учи императорите как се пише поезия. Когато казва – нищо няма да липсва в изкуството ти ако носиш толкова, колкото поемат раменете ти.”

Диан Димов по време на подреждането на изложбата

Според Чавдар Попов благодарение на своето сериозно и задълбочено, професионално отношение към работата си и към студентите, Емил Попов е успял да предпази своите ученици, студенти от ранно вманиачване, което е много опасно. „Няма нищо по-смущаващо от това втори – трети курс студенти да се помислят за творци в кавички. Аз поначало не обичам тази дума, какви творци сме ние, творецът е един. Ние сме в най-добрия случай съработници някакви. Както и да е. Действително това е умение, според мен - умение да предпазиш младите хора. Доколкото мога да съдя от присъстващите, от изложбата, Емил е успял да съхрани, да запази това сериозно отношение към работата, към професията, което е своеобразен имунитет спрямо подобно вманиачване, защото егото е лош съветник за съжаление, особено пък хипертрофираното его. Мисля, че неговата вътрешна етика на художник, на човек е служила винаги през годините за един много точен ориентир даже дори да не е било формулирано това като програма или вербализирана форма на изказа. Това е етичен момент, но етиката и естетиката са едни до други и вървят ръка за ръка”.

Андрей Даниел /л./ и Станислав Памукчиев /ц./ бяха сред участниците в дискусията

Андрей Даниел обаче го репликира с усмивка за „маниащината”: „Ние сме състуденти. Те бяха маниаци – скулпторите. Те бяха от сутрин до вечер, а може би и през нощта седяха и работеха. А ние ги гледахме и ги сочехме като маниаци.

Полека-лека тази тяхна „маниащина” зарази и други хора.

Полека-лека се оказа, че това е виталната енергия на тази наша вълна, с която ние излязохме от Академията, защото не знам защо се беше получил някакъв ауфтакт преди нас и беше малко празно. И имаха нужда нашите батковци и чичовци от гилдията от нещо, което да дойде ново. Бяхме, наистина, посрещнати добре, но тези бяха денонощните маниаци. И именно, защото той /Емил Попов/ е бил маниак знае как да предпазва маниащината у студентите си, иначе не става. Аз се обръщам към нашите млади колеги, защото времената са доста разлагани, аморфозирани. Защо - защото всичко може. Чавдар /Попов/ говори за тази отличителна консервативност на Академията, която се мъчи да запази, да преподаде, да предаде някакви стандарти. Те са много заплашени, колеги, тези стандарти, ужасно са заплашени отвсякъде. Ако имаме възможност по света и да ходим по галериите, виждаме, че тези стандарти са напълно пренебрегнати и ние трудно можем да се усетим къде са пренебрегнати, защо, какво, как. И трябва да имаме ужасно силен, вътрешен компас или не знам какво да кажа, за да се ориентираме, за да знаем за какво става дума. Радвам се, че това място, което се нарича Академия, май преведено значи място за срещи, продължава да изпълнява тази своя функция даже в това разпадащо се време и успява да срещне едни млади хора с едни по-възрастни, и да има полезен обмен в тази работа и да се случи, нещо, което е важно. И може би засега задържа един процес, който неизбежен и за България, наблюдаваме го в целия свят и, от който малко трудно после се излиза. Обикновено от този процес излизат двама-трима. Това е, а иначе, блазня се да си мисля, че с Емил сме едно поколение и може би по някакво време и в някакъв момент сме били впрегнати в една и съща работа. Бил съм му благодарен, че бил такъв, какъвто е и съм имал възможност да му го покажа”, сподели пред всички Андрей Даниел.

Проф. Станислав Памукчиев пък добави:  „Искам да споделя това общо настроение и тази обща радост. Някак си от само себе си нашият разговор тръгна в много дълбоки води с една много щедра полу - усмивка, благодатна. Това не е случайно. Изплъзващият се Емил Попов, къде е Емил Попов, къде е неговият урок, кой е урокът на Емил Попов? Това, което Елена искаше да ни подскаже, че е сърцевината на днешния ни разговор. Емил Попов е в тази наша благодатна разположеност в това пространство. Той не е написал своята програма, не е написал учебник, методически. Под повърхнината на тази вода седи огромна енергия, една притегателна гравитационна сила и там някъде отдолу седи Емил Попов в тази гравитация, в която се лепим всички ние. Много странно стои това всичко – зад многообразието на изложбата почти никъде не може да бъде видян Емил Попов като формални белези, като формалния урок, обаче всички са приобщени към това пространство. Тук изплува майсторът-педагог. Преди да кажа за майстора педагог искам да кажа, че Емил Попов има много по-широка проекция и е

учител на много повече хора, отколкото може да си въобразим.

Преди малко се каза как всички искаме да се прилепим по някакъв начин към това. В момента и мен ме напира. Бил съм студент някъде 1978-79 година, завършил съм стенопис, но вече ходехме по изложби. На Пета национална младежка изложба Емил извади една мъжка и една женска фигура, които бяха толкова различни спрямо целия поток, че жадните за новинка така се налепиха и то не само формална новинка. Някой си вади от себе си най-съкровеното по един необичаен начин и другото, което е конюнктурата веднага го хвана. Там имаше в системата на ОХИ едни журита, водени от Светлин Русев. Самият той се будалкаше, че ако не били живописците в тези журита българската скулптура нямаше да я има в този си вид. /Емо се вмъква – вярно/. Преодоляването на страшно много схоластични предразсъдъци по отношение на скулптурата така, както я разказа Чавдар Попов идва донякъде и от необременеността на живописеца към проблема скулптура и отиване по същество там, където има човеколюбие, дълбочина на преживяването, емоционално. Тук, обаче, трябва да влезе и това, че това беше едно хубаво време на разширяващи се граници и жадните за модерно изкуство бързо се припознаваха във всякакви експерименти с формат.

Проф. Емил Попов и Валентин Господинов - двама скулптори, които имат много общо в своите позиции за изкуството

И четиримата, които са в проекта направиха този свой личностен пробив през формата, през езика на изкуството, през модернизирането на езика в края на 70-те и 80-те години, за което говори Чавдар. Това стои отдолу програмно – любовта, изразът през формата, човеколюбието, добрината, жегата. Самият Емил често в една хитра, привидно самоиронична самооценка

говори за себе като селски професор и че е селянин.

Това е код на дистанция, на позициониране в съвременния свят. Не е необходимо да се пишат научни разработки, учебници за това какво значи да си приобщен към една природна или селска култура. И как се позиционираш, и как седиш срещу света, и как това може да е заразно и да владее душите на толкова много хора, без отгоре да седи норма, диктат върху цялата тази зала. Емил не седи като диктат, седи отдолу като вътрешна температура. Интересно ми е, ако продължим в тази посока, какво е урокът на Емил, къде е урокът на Емил и може ли да ни върши работа. Чавдар Попов определи няколко типа успешни преподаватели, частично съм съгласен. Не приемам, че има средни, неуспели художници, защото са си дали всичко, за да бъдат преподаватели.

За мен слаб художник не може да бъде силен преподавател.

Както казваше Крум Дамянов или си полеви офицер, или си в резерва, или в обоза. Емил Попов е действащ, той е полеви офицер. Това е много важно, защото това го прави пластичен, чувствителен към днешния ден, а не в някакъв учебен материал като методични, технологични препоръки. Не това е урокът на Емил”. А Андрей Даниел продължи: „Говорим за тази свобода като някаква новост, като някаква крачка, която се случва в днешните времена или с някои персони в Академията. Свобода не се дава! Тя се завзема, тя се придобива. Това е едно вътрешно състояние на човека, който е тръгнал да върши тази работа. Няма какво ние като преподаватели да се бием в гърдите, че даваме свобода. Напротив, самият факт, че ние седим там и сме, е несвобода. Работата е, че по някакъв странен начин създаваме някакво условие, в което този, който има вътрешната необходимост да се освободи се освобождава. А какво е това да дадеш свобода, на мен не ми е ясен. Аз лично никога не съм получавал свобода от някого”.

За Мартин Трифонов музиката е част и от неговото усещане за цялостност на изкуството

Разговорът можеше да продължава още дълго, на наближаваше все пак откриването на изложбата. Един от най-талантливите млади ученици Мартин Трифонов, който докато се подреждаше изложбата свиреше и на пиано в галерията сподели, че докато са учили направили сравнение на един тип скулптури с „Go down Moses” /��пиричуал/ на Луис Амстронг. „И си представих самата музика като форма. Това е един пример от цялото обучение. За музика си говорихме”, споделя младият скулптор.  А Диан Димов разказа на дискусията за една история със своя учител. Преди това намери общо между скулптора и прасето сред всеобщ смях. Една и съща свиня ражда и червено, и черно прасенце, зависи как е била оплодена. Така е и със скулптора – има в главата си различни идеи и е важно коя ще се оплоди. И тук е ролята на учителя. А за Емил Попов разказа една друга история: „С него сме в селото му /Дрен/, леко сумрачно време и само формуваме восък с професора. Той си го ритушира и виждам на плочките едно кафеникаво восъчно петно и се навеждам да го взема и викам: „Професоре, восъче!”. Той съвсем деликатно се почеса зад ухото и вика: „Абе, Диане, това не е от восъка, това е от кученцето!”. Аз викам: „Добре, професоре, благодаря!”. Така, макар и недиректно е помагал на много хора, предпазва по този начин и дефинира идеите по негов си начин – създава образ, чувство, интуиция. Много деликатност спрямо ситуацията и професор Попов е от малкото хора, които водят един и същи разговор в много различни времеви диапазони по различни начини. За него няма завършен разговор…”

Валентин Господинов не е само директор на галерията, но и човек, който участва в аранжирането на всяка изложба от начало до край

И още един ученик на Емил Попов, с когото разговаряхме при подреждането на изложбата – скулптора Валентин Господинов, директор на галерия „Владимир Димитров – Майстора” и преподавател в Националната художествена академия. Той не се откъсна от нито един етап на подреждането на изложбата, което си е негова практика та чак до подреждането на осветлението. „За мен подреждането е окончателното прецизиране на художника. Участвам в целия процес. Това ми е кредото – там където се строят нещата и участвам във всички процеси”. А за изложбата казва: „Доволен съм от тази изложба и участието на такъв капацитет като Емил в усвояване на пространство и аранжиране, не мога да не съм доволен”. И добавя за контакта си с него: „Да контактуваш с Емил не е само да се учиш да бъдеш скулптор, но и да се учиш на мъдрост.

Приемам го като духовен баща.

И наистина това е подаване на ръка към следващото поколение, което с нашето поколение не се случи и това е много важно. Специално за него това е основно кредо – той подпомага даденостите на човека, колегата и му дава възможност да се развива. Аз също смятам, че човек няма право да се намесва в божиите работи – това което му е дадено ти го подпомагаш и го подкрепяш, но без да нарушаваш даденостите на човека. Изглежда, че е толерантен, но се получава това, което е решил. Но постига това, което смята за добро. Учил съм се от него в много различни посоки. Първо като ученик към учител, като студент към преподавател, като колега към друг колега, като духовност към друга духовност. Изобщо са много различни посоки, по които много мога да приказвам. И това, което съм се учил е как човек трябва да бъде като педагог. Там работиш с колеги и с авторитет, но не авторитарен”, споделя Валентин Господинов. И една малка скоба – в момента галерия „Владимир Димитров – Майстора” наистина трябва да се види. В нея освен експозицията, за която сега говорим, е и изложбата на проф. Николай Майсторов - миналогодишния носител на Националната награда „Владимир Димитров – Майстора”, както и творбите на самия Майстор. Това е изключително наситена композиция.

Колкото до „Без концепция…” тази изложба не е първата със студенти на Емил Попов и един от участниците в тях Мартин Христов добавя:  „Още като студент за мен за мен по-важен урок бяха тези изложби и тяхното съществуване, отколкото самото моделиране в ателието. Защото в един момент това моделиране трябва да излезе в изложба, да го видят хора. По съвсем друг начин трябва да го мислиш като продукт. Лошото е да се казва продукт, но общо взето е поредният урок от професора. Самите изложби са пореден урок. Както с музиката, самият контакт е някаква култура.

Самото правене на изложбата е някаква култура.

Той влиза в проблемите на студента на негова територия и гледа да развие неговите ресурси. Най-важното е, че е работещ човек и постоянно прави нещо, няма спирка. Има опасност човек да влезе в акад��мията и четири години да ги изкара без много да си дава зор. Но като видиш, че преподавателят ти е човек, който всъщност си движи нещата и постоянно е активен, и участва, това за мен е най-важното”, казва Мартин. И добавя за изложбата: „Това е другото качество, че всеки е различен от участниците. От една работа, която представлява уличен знак, до една съвсем класически изпипана глава – портрет е трудно да се направи, но тук се случиха нещата естествено, според мен”. А ние продължаваме с другите изложби и дискусии. /За целия проект можете да прочетете тук/. И благодарим на всички, които ни подкрепиха – Програма „Култура” на Столична община, Министерството на културата, партньорствата - на Националната галерия, Градската художествена галерия във Варна, галерия „Владимир Димитров – Майстора”, столичните галерии „Арт Алея”, „Стубел”, „София прес” и със спомоществователството на фондация „Процес – Пространство”, Eurostill и Винарска изба „Русе”. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов